Записки по българските въстания

I

Троянският затвор не заслужва това име, т.е. той не може да се нарече тъмница, защото е прост яхър или изба, както бива във всяка обикновена къща. За борчлии, за пиенци, хванати нощно време по улицата, той може да бъде доста добър; но за хора комити — не е сгоден. Той няма ни полис, ни малки прозорчета, нито пък друго какво-годе свойство, с което се отличават турските хапусъни. Освен четирите голи и мухлясали стени в тоя мним затвор се намираше още една скъсана рогозчица, хвърлена на голата земя, на която се виждаше, че твърде наскоро са лежели хора, по всяка вероятност комити. За това предположение най-добре свидетелствуваха двата очукани камъци, сложени на едина край на рогозката, които са служели за възглавница. По-нататък стърчеше турски ибрик с пречупена шия, окаден и държан да стои около огъня, дордето е бил още здрав и дордето се е удостоявал да се мъдри на мюдюрския мангал. Повече нищо. Но сега бяха изключителни обстоятелства, комити, дал господ, а затвор няма, можеше да се мине и с тоя, който имаше. Аз бях самовластен господар в това отделение.

Цял ден, дордето мръкна, башибозук не остана, който да не надникне през прозорчето я да не излее своя зехир отгоря ми. Едни си вадеха ножовете до половина и показваха тяхното намазано с дървено масло острило, като прибавляваха в същото време, че тая нощ моята глава ще да се търкаля по пясъка на ближната река Осма; втори ме псуваха на кръст, на вяра, на народност и на всичко свято за човека; трети решаваха по кой начин ще да бъда заклан и на какво ще да ми се употреби главата.

— Аз имам бостан, та затова ще да помоля бинбашията да ми даде тая глава, която ще да забия на един кол сред бостана да плаши пилците — говореше един четиридесетгодишен башибозук, на когото едното око приличаше на изсъхнала мастилница.

— Верното е, че неговата глава ще да бъде отрязана не от мене и от тебе, но съвсем от другиго — възрази друг един башибозук, — Хасан аа (башибозушкият бинбашия) отдавна желаел да закървави малкото си момче, да му даде хляб на ръката още от млади години, та затова на неговия пай ще се падне тоя комита.

— Аз не одобрявам това — отговори сърдито друг башибозук. — Дордето има толкова бабаити, жадни за душманска кръв, неправедно би било да се дава предпочитание на малките деца.

Най-после тия ме замерваха с камъчета, жабуреха се с вода, която пръскаха отгоря ми, опинаха синджира, с който бях вързан за врата от прозореца, и други още безчиния. Безпристрастието го изисква обаче да забележа, че и измежду тия свирепи хора се намираха человеколюбиви души, които се съжаляваха върху ми. Тия се възмущаваха от постъпките на своите едноверци и другари, казваха, че и аз съм човек като тях, и мене е майка родила, може би да съм най-невинният човек, а съдбата се е подиграла с мене; говореха ми да се не боя, защото падишахът-баща не е жаден за невинна кръв, разпитваха ме за майка и баща, а най-после ми подаваха великодушно своите големи кесии с тютюн, за да се запозная с тях. А щом аз почнах да говоря на техен язик и да си разправям хала, то помежду ни се завързваше по-голямо съчувствие.

— За убивание е оня, който ви е втикнал в тоя крив път, чоджум — говореше непресторено, а чисто отечески някой си Гендж аа, родом от с. Добралък. — Сиромаси като вас съвсем невинно са пострадали.

А всичко това не беше лицемерие. Освен че нямаше защо, от една страна, от друга — вярно е това, че турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две острила. Тия са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма си изкриви устата да ги нарича подли. Разбира се, че от това правило аз изключавам деморализираните ефендета, които не държат рамазан и които са се поевропейчили. Около три часа след затварянието ми малкото куфарче на вратата придрънча и трима души стари турци, облечени в скъпи дрехи, придружени от един заптийски чаушин, влязоха при мене. Тия ме съблякоха гол-голеничък по бели гащи, разпраха с нож вътрешността на дрехите ми да търсят уж писма, но целта им беше повечето за пари, както казах по-горе. Тия се държаха важно и сериозно, ни псувни, ни пък подигравки, а това ме смущаваше и плашеше още повече. После това донесоха една лопата жарава, която сложиха при краката ми. Аз имах слабостта да помисля, че ще да ми горят краката върху тоя огън, но напусто съм допуснал подобно предположение. Жаравата била предназначена за по-други цели. Тримата аги хладнокръвно и сериозно вземаха дрехите ми една по една и изтърсиха джобовете ми над лопатата. А знаете ли коя беше целта на турците, какво се тия мъчаха да постигнат с това? И аз сам не знаех, но когато пламнаха в лопатата две-три зърна барут, паднали из джебовете на моите дрехи, то тяхното намерение блесна и аз бях поразен от тая тяхна хитрост.

— Дин душман — каза един от тримата и такава плесница ми залепи до ухото, щото дълго време ми се струваше, че слушам да пищи нещо.

Прочее намерението на турците е било да констатират по тоя остроумен начин дали съм се занимавал с барут, което обстоятелство влечеше подиря си бунтовническо занятие. Тия си излязоха из затвора заедно с лопатата; без да ми кажат друго нещо, без да съставят протокол: плесницата може би да им служеше и за протокол, и за всичко. Това мълчеливо излизание на агите не ме радваше дотолкова. Лоши и скръбни сетнини почнах да предвиждам; а особено като виждах, че не ме извикаха през целия ден на изпит.

Мръкна се вече, часът премина двата по турски; ходжата излезе на горния кат на стълбите, отгдето изчете жално-жално своята вечерна молитва; всичко утихна наоколо, башибозуците очистиха двора един по един с изключение на стражата, която стоеше пред прозореца. Възползуван от нощния мрак, промъкнах се полека до малкото прозорче да подишам чистия балкански въздух и да погледам на светливите звездици, които обсипваха ясното синьо небе и в които намирах някакво си утешение на горчивото и неизвестното. Градът Троян като че беше опустял, като че той да бе град без жители, защото никаква глъчка, никакъв шум не се чуваха, при всичко че нощта беше още в началото си. А всичко това беше знак, че тия разбираха своето критическо положение, познаваха, че съдбата на селото им се държи на иглен връх, че един ничтожен шум, една пиянска песен можеше да ги направи да не осъмнат. А имаше още и това, че щастливият горе-долу гечинмек на троянските жители отдавна възбуждаше ненавист измежду околните голаци турци, които нямаха средства да си купят барут и да си нахранят копоите.

Преминаха се още няколко часа, но никой не се явяваше да дойде да ме повика или да ми донесе нещо за хапвание, защото от сутринта още не бях ял, което знаяха и конашките хора. По едно време дойдоха няколко души отвън, които бързо се качиха по стълбите на конака, което показваше, че тия са хора вътрешни и не от долня ръка. Няколко минути после тяхното дохождание видях, че из стълбите се спусна едно старо заптие със свещ в ръка. Той се спра пред вратата на моя затвор, завъртя куфарчето, свали синджира от врата ми и махна с ръка да съм тръгнал напредя му. Грозно и оглушително дрънчаха букаите на краката ми, дордето се възкача по стълбите. Нощната тъмнина, нощната тайнственост, която владееше навсякъде, неволно вдъхваше на човека ужас и трепет. Излязохме горе в салона, но и тук убийствена тъмнина, никъде се не виждаше ни светлинна, ни жива душа с изключение на една сянка, която пазеше стража близо до една врата.

Но работата била нагласена от по-напред. Па можеше ли и другояче? Първият комита, после Каблешкова, аз бях в Троян, а в такъв случай всеки се интересуваше да види своя душманин; ни един правоверен не би се отказал от да не изпуши своя чибук в негово присъствие. Само в Пловдив, в Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали двама за пара, само в тия градове терекията кятипин плюеше своята брада и викаше: „Коренът ви да изсъхне! Ние се наситихме да ви бесиме, а вие се не свършате още.“ А в малкия Троян събратията на наша скромност бяха скъпи по онова време и за най-афионлията ага. Дордето си скитахме в тъмнината из салона на троянския конак, заптието, което ме водеше, бутна една врата, в която, след като ме введе, притвори вратата и остана навън. Стаята, която бе осветлена, съставляваше букетът от турската власт. Околовръст по миндерлиците бяха насядали чалмоносни аги, с подгънати крака, като да люпяха яйца. Техните чибуци, над които тия мислеха сериозно, издаваха такива кълба гъст дим, като че да гореше подът на стаята. Между всичките имаше само един млад, с панталони и с фес, който така също пушеше чибук, но с тая само разлика, че наместо лула на края на чибука му беше втикната цигара. По своето облекло тоя последният твърде лесно можеше да се вземе за българин, т.е. за конашка рая, но пъстрата му жилетка, от жълточервена басма, направена на малки кутийки, бръснатият му врат и а ла турката му черно сетре очъртаваха цяло-целниничко ефенди с чин кятипин или тескерджи-меймуру.

Всичките присъствующи заедно с младото ефенди бяха осем души. Като изключим тоя последния, останалите бяха въоръжени кой с по един, кой с два пищова, жълта харбия и нож по средата. Най на края стоеше и ходжата, който ме посрещна през деня. И той нямаше оръжие, но наместо това притежаваше друг род украшения. Бялата му чалма не се виждаше от цвете, най-много тъмночервена люлека. За да не увехне тая последната наскоро, практическият ходжа напълнил едно бяло стъкленце от 50 драма, ракиено, с вода, в което беше турил цветето, а после го пъхнал в чалмата си отпред, така щото той приличаше на персийски шах. Стаята, в която стоеха тия тайнствени лица, имаше горе-долу следующия вътрешен наред. Тя бе помазана с бял вар, който от многото пушение беше пожълтял съвсем. Два прозорци, които надничаха в буйния Осъм, който минуваше покрай самият конак, нямаха никакви пердета, така щото отражението на звездите във водата отвътре можеше да се види. На противната страна висеше прост часовник с кукувица, монотонното тракание на който още повече придаваше ужас на нощното събрание. На противната страна имаше закачено на стената едно малко календарче, с арабски и с турски цифри, което бележеше числото 15, при всичко че тоя ден имахме 20 май. От всичко това се виждаше, че писмената работа не кипеше в тая мюдюрска канцелария. На същата стена висяха още две бели торбички с нумери, които по всяка вероятност съдържаха правителствената архива. Посред стаята стоеше малка околчеста маса, върху която имаше една чаша с цвете, четири-пет кафени чаши, няколко тютюневи кесии и нищо друго.

Когато аз се подадох пред светлите погледи на присъствующите аги, направих ниско темане и ги поздравих по турски, никой не си отвори устата да ми отговори. Младият човек с панталоните беше мюдюринът в Троян, родом из Азия; човекът с бялата гъжва, в която имаше втикнато стъкло с цвете, беше ходжата от троянския конак, на име Хюсеин ефенди, така също родом из Азия. После тях идеше някой си Хасан ага, родом от с. Добродан, помак, бинбашия на башибозуците, човек на 50-годишна възраст, говори по-добре български, отколкото турски, глава голяма, обвита с пъстър шал от проста материя, уши колкото конски петала, запушени с бял памук, вежди къдрави, сключени над носа му и големи колкото мустаците му, гърди отворени, покрити с гъсти косми, които се смесяха с брадата му и го правяха още толкова по-страшен. За деятелността на тоя Хасана ага говореха невероятни неща. Дотолкова той бил залюбен в своето свято дело, преследването на комитите и въобще на всички по-развити българи, щото по няколко нощи не заспивал. Упоен от своята неограничена власт и от надмощието на башубозушкия елемент над останалите клонове от управлението в Турция, той беше захванал да не се покорява и на мюдюра.

Дясната ръка на Хасана ага беше някой си Хаджи баба, стар и доста почтен турчин, родом от Ловеч, по занятие търговец. Той бил дошел в Троян по своя частна работа, но уплашеният троянски мюдюрин, който чакаше от минута на минута да въстанат троянските българи, задържал го при себе си с големи молби. Останалите четирма души бяха така също родом от близния Ловеч, занятието на които беше мюлтюземджелик даа маймурнаря, интизапчии и пр. И тия по молбата на мюдюрина бяха останали около му, от една страна, а, от друга, случаят беше най-добрият да се продава чалъм, да се ядат безплатно печени ягнета, да се заповядва и властвува неограничено. Трябва да ви кажа, макар и да се знае, че в Троян освен мюдюрина, ходжата, няколко заптии и пр. останалото население е чисто българско. После няколко минути мълчание пръв мюдюринът наруши тишината да ме попита що съм за човек и защо са ме докарали тука. Безпристрастието го изисква да изповядам, че той ми говореше съвсем човешки, без да употреби думите „чапкън“, „ханзър“ и пр.

— Два пътя лежат тебе, чоджум, напредя ти: бесилото и освобождението. От тебе зависи да хванеш едина от двата — каза той. — Ти и да се мъчиш да ни лъжеш, ние знаеме вече всичко, знае го и цял свят, че някои и други хаирсъз хора, които отдавна време се скитат голи-боси по великата земя, минаха Дунава с намерение да правят пакости на царщината. Колко тия бях глупи: Не знаяха, нещастните, че техните действия не можаха да произведат на великата османска империя и онова действие, което мухата сторила на бивола. Но тия можаха да направят другиму зло. Известно е, че всеки от тях носеше по една чанта пари, които им се даваха от черния враг на османлиите, кара москов гяуру. С това си богатство тия сполучиха да излъжат и заблудят мнозина прости хорица, храни боже, като тебе. Следователно за присъствующите тука аги не е тайно, че и ти си един от ония злощастници, попаднал в мрежата на московските хора. Заради това ние ще слушаме, а ти ни разкажи от игла до конец всичко, каквото ти си видял и чул по комитаджилъка. Не бой се; новият падишах е издал ферман, в който се говори ясно и определено, че всички ония твои побратими, които си кажат правото, ще бъдат простени и освободени.

— Няма защо и да крие. Ако аз бях на негово място, да ми изсипят в ръцете няколко жълтици, то на часа щях да стана комита — прибави ловчанският Хаджи ага.

— Кажи, чоджум, кажи. Ти не си първият комита, когото виждаме — каза ходжата. — Преди една неделя имаше тука трима даскали от Коприщица, същи комити, бинбашии, които ни разказаха всичко. Може и да ги знаеш даже, на Каблешков син му и даскал Найден.

Когато ме видяха, че аз не отговарям от един път на въпросите, помислиха си, че може би да се колебая още да си кажа истината. За да ме предразположат още повече, дадоха мм едно дървено столче да седна и сам мюдюринът ми подаде да изпия една цигара, направена от него. Почнах от едина край своето лъжливо показание. От най-напред виждаше се, че агите ме слушат с внимание: но щом дойдох до Белово и преминах границите на разбунтуваната страна, без да се срещна с някого и без да спомена, че съм имал оръжие, афионът на агите се пукна. Спогледаха се един други, засмяха се злобно изпод мустак и залюляха глави недоверчиво. Аз треперях в себе си и продължавах да говоря още, уж че нищо не забележвам. Един от мюлтезимите скочи на крака сърдито и като подигна с едната си ръка краят на русия си мустак, каза ми:

— Я виж тука отдолу, има ли да се подава жълто? Той искаше да каже с това, че не е от глупците да вярва на подобни бабини деветини.

— Не ни изваждай из търпение, гяурски сине! — казаха мнозина. — Ние не сме от ония глупци, които да не можем да отличаваме лъжата от истината.

— От всичко това, което изслушахме, две думи няма прави — прибави мюдюринът, който в това време беше станал да си пали цигарата на свещта.

— Ти казваш, че тренът, с който си дошел на Белово, излязъл от железата и се заровил в земята, по причина че комитите били развалили пътя. Е добре, с тоя трен освен тебе други хора нямаше ли? — попита ходжата, който като царигражданин имаше понятие от състава на един трен.

Аз отговорих утвърдително, а ходжата попита къде са отишли тия хора после паданието на трена, а особена големците (челебиите) и защо аз не съм ги последвал, което било най-безопасно и най-благоразумно. Това питание беше за мен ненадейно: посмънках, помислих, казах няколко неудовлетворителни отговора и най-после си признах, че съм се бил уплашил. Познах своята погрешка, но беше късно вече. Присъствующите, които само това чакаха, да се забъркам, скочиха отведнъж на крака и ме заобиколиха с подпалените чибуци.

— Казвай, невярно куче, защо не отиде с немците, като се счупи тренът, ами потегли за Панагюрище да колиш турци?

— Отговаряй! Или ей сега ще ти се проточат червата из стаята — викаха със запенени уста двама мюлтюземджии и държаха насреща ми своите пищови.

Аз не зная какво съм отговарял, но се сещам, че се мъчах да потвърдявам казаното вече, понеже други изход нямаше.

— Хей, черна майко българска! Ей сега ще да кажеш ти всичко от игла до конец, даже я онова, за което не те питаме — каза бинбашията Хасан ага, който досега само мълчеше. — Делиа, скоро да донесеш пет-шест тояги и да кажеш на двама души да дойдат — извика той и си съблече абата от гърба, като че щеше да се бори. После това той ме хвана за космите на главата и започна да ме мята из стаята като навой, а другите удряха, кой где свари, с изключение на ходжата и мюдюрина, които излязоха из вратата навън, може би да не бъдат свидетели на Хасанаговите свирепи действия. „Казвай!“ — излизаше из устата на всички участвующи в боя. Двамата башибозуци, които Хасан ага проводи да повикат, не закъсняха да дойдат. Наместо пет-шест тояги тия донесоха само една, но такава, с каквато заарските бакърджии си товарят конете. Хасан ага приграбчи тая дебела кюския, с която почна да ме блъска през краката и по коленете така немилостиво, щото наша скромност примря от болести и се търкулна на земята по гърба си. Тогава ме хванаха двамата башибозуци със своите костеливи ръце, смъкнаха горните ми гащи, обърнаха ме с лице надолу и седнаха единът на врата ми, а другият — на краката ни.

— Боже поможи! — каза Хасан ага и почна да удря с тоягата, която стискаше с двете си ръце, като че цепеше сухи храстови дървета.

Но не беше само Хасан ага, който ме биеше; и останалите турци не стоеха хладнокръвно. Един от тях ме удряше по краката, които не можах да мръдна; други скачаше на главата ми с крак, от което действие от челото ми потече кръв; трети ритаха и мушкаха, где завърнат, и т.н. Виках до небеса за капка милост, бащи и майки наричах всичките, кълнях се, че нищо не зная от онова, за което ме питаха, гърчех се под всеки удар, но всичко напусто.

— Кажи своите другари, мястото, гдето остави оръжието си, не си ли бил другар на Петковски120 войвода? — говориха агите.

Аз апелирах най-много към человеколюбието на мюдюрина и на ходжата, които призовах на висок глас да дойдат и ме отърват. За да ме накарат да мълча, единът от двамата башибозуци захвана да се тръшка отгоре ми, колкото му е сила. Мюдюрът, който се разхождаше вън в салона, дойде най-после, докачи се неговото османско честолюбие.

— Оставете го, джанъм! Макар и да е гяурин, вяра свинска, но все пак е човек, кучета главата му яли — каза той, като хвана Хасан ага за ръката да не удря вече.

— Мюдюр ефенди! Това не е твоя работа — възразиха мюлтюземджиите. — Работата не е играчка! Тук царство и народ пропада, а ти си седнал да ни говориш за милост (мерхамет). Бъди спокоен! Няма се свърши светът с един комита.

И боят изново пак захващаше. Два-три пъти се принудих да кажа да ме оставят, защото ще изповядам истината; но щом престанеше да играе дървото, пак обръщах стария лист:

— Какво да кажа, ефендим, когато нищо не зная, а да ви излъжа, зная, че това не възприемате.

— Аз зная и друго лекарство — каза Хасан ага и радостно вдигна нагоре своята диктаторска глава. — Скоро да насветлите на кафеоджа дилафчето от една харбия (с която се пълнят старите турски пищови), с което, като го парна, гдето зная, той ще да изкаже и млякото, което е сукал от майчините си гърди.

На минутата още ме обърнаха с лице нагоре и двамата башибозуци ми хванаха краката и ръцете, а други трети седна на гърдите ми и взе всичките нужни мерки, за да се изпълни операцията на Хасан ага. От най-напред аз си помислих, че всичко това е само просто заплашвание, за да се уплаша и започна да изказвам, но скоро светлото дилафче, червено като въглен, биде донесено. Изново се обадих, че ще изповядам истината, не на шега; но като се размислих за лошите сетнини на тая лекомисленост, пак обърнах на инкяр — нищо не зная.

— Бре! Ний на тебе маскара ли станахме да ни лъжеш! — кресна Хасан ага и посегна да вземе дилафчето, но то беше вече изстинало и почерняло като всяко желязо.

Втори път се даде заповед да се нагорещи пустото дилафче. Услужливият башибозук го донесе и се повърна да заключи вратата, за да не влезе мюдюринът и побърка на работата. Повече от десетина ръце се налепиха отгоре ми и дилафчето биде приближено. Малко то се досегна до кожата ми, но и това бе доволно да изрева като заклан и да метна от себе си башибозуците, които паднаха настрана като чували. Юмруците почнаха да падат, но и мюдюринът стъпи в своите административни права. Той заблъска на вратата като човек, който има право, и влезе заедно с ходжата, сърдит и начумерен. Каза няколко думи към агите с полумюдюрско и полумерхаметско значение да се смилят най-после, а сетне се обърна към мене и като ме ритна един път, прибави:

— Защо не кажеш и ти правото бе, ханзър? Не виждаш ли, че ще да те смажат като бясно куче!

Изпотените и уморени аги отстъпиха малко настрана и извадиха своите бели джеврета да си трият потните чела. Простите башибозуци така също стояха бездействени до главата ми и стискаха чирените на своите ятагани, а аз охках на голите дъски и не снемах поглед от благородната анадолска физиономия на мюдюрина121. Хасан ага въртеше глава мълчешката и хапеше от яд своята брада.

— Защо аз най-после ставам луд — извика той отведнъж. — Седнал съм да питам с добро тоя царски душманин, да ме лъже и се подиграва, когато имам на ръката си ферман като вратата.

Това каза той и като се приближи до свещта, извади из джебовете си едно писмо, писано на турски язик. Покани ме да го чета, но като отговорих, че съм неграмотен, подаде това писмо на ходжата, който прочете горе-долу следующето: че командир-паша дава на бинбаши Хасан ага това писмо, който има право да коли всичките комити, които би се появили в околността на Балкана, без да е отговорен някому. След прочитанието на тоя акт — действителен или лъжовен, за мен бе неизвестно — присъствующите клюмнаха глава и се присмяха на Хасан ага, че той се мае още, та не ми отреже главата. А Хасан ага рипна още повече от тая забележка на другарите си. Той заповяда на някого си башибозук Делия, със светли очи и с каварджик мустаци, да ме извадят навън край р. Осма и там да ме заколят, а после да ме хвърлят в реката. Аз помислих, че това може да бъде заешка топурдия само за сплашване, но като си въобразих кои са времената, че нов султан се е качил на престола, че цял Троян да се изколи, пак никой няма да отговаря, а, от друга страна, настояванието на мюдюра и на ходжата да почакат до утре със закалванието ми — напълно повярвах, че душицата може да отиде. Бяха ме подкарали вече към вратата, когато башибозукът Делия се повърна назад да си намаже ножа при свещта с дървено масло, което той вадеше от своята арнаутска паласка. Че страшен ли беше пък пусти нож? Още го помня: широкото му острило се лъщеше като огледало. Стана даже дума измежду присъствующите дали ще да може Делия да ме заколи, без да ми върже по-напред ръцете. Тръгнахме. Аз го ударих на плач и се обърнах да погледна мюдюрина, но текмето на Делия ме изхвърли из вратата. Подиря ми тръгнаха още Хасан ага и ходжата, който не преставаше да се застъпя за мен. Там наблизо, до самата стена на троянския конак, тече реката Осъм. Посред тъмната нощ, в неограниченото царство на нощната дълбока тишина, тая планинска река хучеше и се пенеше. Нейните тайнствени бързеи представляваха нещо страшно и ужасно. Особено мене, който отивах за такава една работа. Стори ми се, като че тя да имаше нещо общо с намазания нож на Делия… Из една малка портичка излязохме ние на реката. Тук ме попитаха още два-три пъти ще кажа ли правото, а после ме накараха да клекна на колене до самата река и да си наведа вратът надолу. Вместо това аз стиснах с две ръце джубето на ходжата и му казах такива думи, които до тоя час не бях говорил ни на баща си. Молби, обещания и други род унижения бяха в изобилие. Най-после ходжата според мене беше по-къртен, сполучих да възбудя в него османско честолюбие.

— Хасан ага, харижи122 на мене тоя гяурджик — каза той. — Аз ти се обещавам, че тая нощ, най-много до утре, той ще да каже всичко на мене. В противен случая аз сам ще му отрежа главата.

Хасан ага не скърши хатъра на ходжата. Той даде заповед на своите башибозуци да ме върнат назад, като ми напомни още, че за всичко трябвало да благодаря само на ходжата. Наместо горе в конака вкараха ме в затвора, в който бях през деня, като прекараха и лалето през врата ми.

II

Сега вече, след като ме смазаха с бой, дойде на ума на агите да се погрижат и за други работи, отнасящи се до моето съществувание. Върху една малка софричка, която ми донесоха в затвора, беше сложено хляб, някои остатки от богато ястие и една готова цигара. Сам Хасан ага два пъти влязва до прозореца да ме пита искам ли още нещо. Това беше вече правило. В разстояние на четири деня, които престоях в троянския затвор, знаях вече, че щом ме биеха, хлябът беше готов вече. А биха ме мене няколко пъти, но право да си кажа, че като първия бой аз не се сподобих вече да видя. Хапнах от останките на мюдюрската или може би и заптийската вечеря, изпуших си спокойно цигарата в тъмнината, чувствувах някакво си задоволство и тържество по причина на победата, която можах да нанеса на конашките хора. Наистина, че под кожата ми пълзеше нещо, не можах да се простра, както трябва, но пред вид на намазания с дървено масло ятаган тия малки работи бяха от второстепенно значение. Позаспал съм и даже, защото както къпанието, така и боят благоприятствуват на съня. После полунощ обаче трябваше изново да си напомням мостчето при р. Свинарица и Грънчарските колиби, вследствие на един шум, който се дигна при вратата. Най-напред се слушаха удари от тояги, псувни на турски язик, а после друг един непознат глас захвана да протестува, като наричаше турците зверове и пр. И удивително, че непознатият освен български смесваше още в своя разговор и ромънски; а това ми даде повод да трепна на минута, да си въобразя, че непознатият е еснаф, който щеше да бъде за мене ангелско утешение. След малко вратата на тъмницата се отвориха и непознатият, човек млад, облечен с европейски дрехи, с хъшовски калпак на главата, влезе при мене, когото заптията тикна изотзад, колкото му е силата, с кракът си. Непознатият следваше още да протестува, а заптията, без да обърне никакво внимание на думите му, доближи се до мене, освободи ми едина крак от букаите, в които заключи крака на непознатия, така щото ние трябваше да лежим глава до глава с него.

— Разговаряйте се сега, царски душмани, какво сте правили, но не забравяйте и това, че и двама ще ла живеете само 24 часа — каза заптието и затвори вратата.

Аз чаках с нетърпение отдалечаванието на турчина, за да попитам непознатият мъченик отгде е родом, где са го хванали и от коя е чета; но той не преставаше още да говори сам на себе си, да псува турците и да оплаква злочеста България.

— Няма да ми останат очите затворени най-после, макар и да ме затрият тия поганци — говореше той, но повалено, като че да бе македонец. — Сам с ръката си заклах пет души от тия зверове, а колко съм убил с куршум — брой няма. Ти, братко, на колко души може да светиш маслото? — попита той най-после мене. — Не се бой от мене, защото съм стар комита. Познавам Панайота и Тотя войвода, бил съм другар на Хаджи Димитра, с когото преминах Дунава, но тия кучета ме хванаха при Ново село. Да живей майка България!

Всичко това, казано от непознатия, беше доволно за мене да позная, че имам при себе си официален човек. Ако той си мълчеше, както и да е вече, можах да повярвам, но щом наименува себе си другар на Хаджи Димитра, който беше умрял отдавна, преди осем години, то твърде лесно можахме вече да се разбираме кой на кого слугува. Дръпнах се настрана като от змия усойница и казах на милостта веднаж завсякога да ми не говори подобни думи, защото аз съм верен и покорен рая, при всичко че съм попаднал в немилост. Той каза още няколко безсолни думи, но като видя, че всичко е напусто и че скоро ще да се съмне, захвана да вика нещо непонятно за мене и заптията дойде да го извади навън. Това обстоятелство дойде да ме увери още по-силно, че непознатият бе шпионин. На другия ден, когато ми правяха изпит официално, аз можах да позная по гласа тоя приятел, когато и той се обади да ме попита нещо. Той беше бошнак или македонец, горски стражарин в Троян.

Съмна се на другия ден. Сега чак аз познах какво нещо значи бит човек. Ръце, крака и снага бяха почернели като изгорял кютюк, които не можех да мръдна. Вижда се работата, че от вечерта, от една страна, уплашен, а, от друга — непретръпнал още, не усещах никакви болки. А челото и носът ми бяха разкървавени от дъските, когато скачаха по главата ми. Казах, че Хасан ага колеше кучето в Троян. Той бе такъв пъргав старец, щото на ден по петдесет пъти влязваше и излязваше из конака. Колкото пъти преминуваше покрай моя прозорец, толкова пъти ме питаше няма ли да обаждам истината. Всеки път гледаше своя голям часовник, който приличаше на цветето, наречено слънчево сетре.

— Ако и сега останеш пак със своя гяурски черен инат, то ще да те предам на тоя бабаджан да ти отреже главата — говореше той.

Бабаджанът, на който той показваше, беше неговият син, за когото споменах по-горе, малко читаче, на 13–14 години, облечено като кукла, със син чепкен, с револвер и с малка сабийка, преметната през рамото му. То беше толкова джеляз, изнежено и разгалено чадо, щото с два пръста да го стиснеше човек за вратлето, можеше да го задуши.

— Баба, аз искам да заколя тоя комита — говореше то и се увиваше покрай своя честит родител, а наша милост надничаше из тъмната стая, примигваше като куче в лапавица.

За моя чест обаче един непредвиден случай даде на работата съвсем друго направление, което беше за моя полза. Два часа после пладне един башибозук, конник, дотърча в конака и извести на големците, че командир-паша иде от Ловеч с един батальон войска. Това радостно известие, от което трябваше да се радва всеки находящи се турчин в комитаджийския Троян, произведе своето действие на всичките конашки хора. Мюдюринът, Хасан ага и мюлтюземджиите навъзсядаха на коне и отидоха да посрещат пашата; а башибозуците се нареждаха на военна нога да представят почетно оръжие. Само добродушният Хюсеин ходжа остана сам в конака. Сега той намери време да дойде на малкото прозорче, като ми донесе и една книга тютюн. При всичко че и той ме насилваше да кажа правото, защото много бой ще изям още, но извести ме в същото време да не съм се боял вече, че ще да ме заколят, защото, като дойде пашата, на Хасан ага му падали крилата.

— Най-много ги е гняв агите, че наздраво са уверени в твоя дърт комитджилък, а ти говориш противното, па и от друго място не можат да те хванат — прибави той. — На същото мнение съм и аз, т.е. като две и две четири съм уверен, че ти си от сърцето на комитите. Ако беше чист човек и верен рая, то защо не отиде в някой град, ами остави питомното и тръгна да дириш дивото по гората? Имал си за другари френк-гяурларъ на железницата, които са по-сербез и от самите мусулмани; да оставиш такива другари и да потърсиш спасение при беззащитните българи: не го взема умът ми!

Ходжата беше дотолкова наивен, като всеки анадолец, в когото не може да има толкова омраза към българите, както това е с местните турци, щото има слабостта да ми се оплаче колко много страх претеглили тия двамата с мюдюрина, в тоя български Троян, когато най-напред се приело известие за въстанието, а в целия Троян имало само няколко души заптии.

— По цяла нощ се моляхме богу с мюдюр ефенди да не ни остави да станем жертва на чуждо място.

Гласът на военната музика, която предвождаше войската на командир-паша, се зачу и ходжата, увлечен от патриотически чувства, принуден бе да ме остави, за да отиде и погледне на царските войски. Войската влезе в училището, а командир-паша заедно със своите офицери дойдоха в конака. Един час след тяхното пристигание аз бях зачуден, когато видях, че около десет души войници с пушки в ръката прекараха покрай моя прозорец едно младо и непознато момче на възраст около 20–22 години, облечено с пъстри шаячени панталони, от последната мода, късо палто от същата материя, а на краката му хайдушки цървули, бели навуща и черни хъшовски върви. То беше още гологлаво. Неговата представителна физиономия, русата му голяма коса, която твърде грациозно покриваше главата му, даваше да се предположи, че непознатият е оставил огледалото преди малко време. Той имаше на ръцете си големи железни клапи, заключени с кофар; на врата му голямо желязно лале, много по-тежко от онова, което имах аз, а краищата на синджирите, които висяха от това лале, бяха завързани от краката му. Двете му ръце бяха вързани още над лактите отгоре с въже, краищата на които държеше в ръцете си един войник. Освен простите солдати скоро застана около конвоя един офицерин на кон. Той отиваше да извърши нещо важно, защото два-три пъти се повръща да взема наставления от пашата, който сам беше излязъл на стълбите. Тия наставления той предаваше на офицерина твърде тайно. Виждаше се работата, че тия се касаеха до съдбата на непознатия вързан.

От всички тия извънредни приготовления и движения, които ставаха из конака с полицейска строгост, всеки можеше да си състави справедливо предположение от най-напред, че смъртно наказание ще да се произнася над вързания. Но, напротив, засмяното лице на тоя последния, цигарата, която той стискаше в зъбите си, категорически опровергаваха това предположение. Това противоречие ме караше да тегля огъня откъм себе си, т.е. помислих да не би всичко това да е просто комедия, с която турците искаха да ме плашат нравствено. Така или инак, но непознатото момче, обиколено от войската и от голямо число още башибозуци, излезна из портите на правителствения дом.

— Кълна се в аллаха и в неговия пророк, че ако ме поканяха да заколя тоя гяурин, т.е. непознатото момче — говореше един башибозук след заминуванието на тайнствения конвой, — то и пари да ми даваха отгоре, щях да се откажа.

— Същото бих направил и аз — отговори друг един башибозук, моят стражар до прозореца, на главата на когото имаше вместо шал една женска престилка, взета от някоя плячка. — Такова дилбер копиле, макар и гяурин, грехота е да го заколиш. Казват, че то склонило да приеме мусулманската вяра и Хасан ага щял да го вземе за свой син.

От тия башибозуци, които са свирепи, фанатици, главорези, плячкаджии и пр., но не подли и хитри, аз можах да се науча много работи. Всичко искрено, прямо и откровено говореха тия, като че им бях брат — по начало, стремления и идеи. Тия ми съобщиха, че непознатото момче било чиста комита, което преди седем-осем деня било докарано в Троян с още двама другари, които отпосле изпратили в Ловеч. Но понеже в тоя последния град то казало в своите изпити, че познава мнозина комити от Троян и от манастира, пашата го взел със себе си до Троян да покаже тия комити, на които той знаял къщите. Сега за мене стана ясно и понятно, че войската заедно с непознатото момче отиваше да прави предирвание по къщята из Троян. Няма нужда да казвам, че от тая мярка цялото троянско население беше гръмнато, защото по тоя начин неговата съдба се решаваше. Па и турците от своя страна тържествуваха и треперяха да не изпуснат тоя сгоден случай, който осъществляваше техните пламенни желания да си отмъстят на богатите троянци. Тия знаяха, че покрай другите злини, които нанасяха на селото, щяха още да ударят голямо богатство от подозрените комити. Ето защо вниманието на агите беше обърнато на друга страна, забравиха тия за моето съществувание в затвора. Кой се интересуваше като от мене голак? Патриотизъм и бабаитлък, но и парата беше важна в ония мътни времена, които на стоте години един път идяха. Нощта настана, срокът от 24 часа, в който трябваше да се реши съдбата ми, се измина, а нямаше още да се яви оня, който ми го беше дал, т.е. Хасан ага, нямаше да ми донесат и софричката с хляба, защото нямаше и бой.

Часът след два обаче, вечерта, опустелият конак пак се съживи. Дрънканието на сабли и оръжие, топурканието на коне и други извънредни шумове и движения привличаха вниманието на всекиго. Вижда се работата, че обискът в манастира и из селото не беше напусто: конашкият двор се пълнеше от хора, която в тъмнината не можаха да се видят, но юмруците, които падаха от време на време по гърбовете им, даваха да се разбере, че тия са сиромаси българи. Няколко от тях затвориха по други места, а няколко изведоха горе в конака. Дълбока нощ царуваше вече, когато горе в конака, в същата стая, с която запознах по-горе читателите, стана шум и някакво си глухо движение, като че се търсеше рогозка. После това събори се нещо тежко на пода и един проницателен глас изрева, колкото си можеше: „Олеле, майчице!“ — а тоягите падаха една след друга, като бакърджийски чукове. Разбирате, че тук се биеха пак българи, теглеха тия онова същото, което видях и патих аз преди два деня. Боят се продължи няколко часа, защото жертвите бяха няколко.

Из стълбите свалиха едного от тия нещастници. Една крачка прекрачеше той, а пет юмрука падаха по плещите му. Спряха го пред моят прозорец и познатите на мен въпроси: „Ще кажеш ли право, да те не закалваме! Кому си продавал барут?“ — и пр. — почнаха да му се предлагат от страна на турците.

„Вие майка, вие баща, ефендим“ — отговаряше той, а тия майки и бащи пущаха в ход юмруците и плесниците. Водиха надолу-нагоре нещастника и най-после затвориха го при мене. Както му бе редът, чаушинът, който го караше, така силно го блъсна изотзад, щото той премина над мене като ад и дрънна своята глава в насрещната стена. Въобрази си нещастният, че е сам в затвора, понеже не можеше да ме види в тъмнината. Сложи там в едно кюше своите полупребити кости и такава силна въздишка изпусна из гърдите си, щото въздухът в тъмницата бе приведен в бързо движение:

— Ох, майчице! Смазаха ме!… Господ да ги убие, пак много зле пипат…

По движението го познах, че той стана по едно време на крака и почна да струва поклони на земята, като четеше в същото време и някои молитви, молеше се богу и на всичките негови служители. При всичко че аз не бях престанал да го подозирам да не е шпионин, както по-напред, но неговият жален и състрадателен глас, неговото топло слово, въздишките му, от които и аз неволно дохождах във възбуждение, говореха съвсем противното. Аз нарочно се прокашлях, за да покажа на злочестия си съжител своето присъствие в затвора.

— Кой ме вика? — отговори той почти безсъзнателно.

— Пусти мишки, не оставят човека на спокойствие — поговорих аз, уж че не съм се сетил какво става около ми.

— Ох, боже, тук имало хора! Християн ли ги бе, братко? — попита непознатият.

— Християнин и българин още — отговорих аз.

— За душата си бе, братко, не ти ли се намира да ми дадеш малко водица или една цигара тютюнец, да си сквася устата? Смазан съм.

Непознатият беше родом от Троян, на име Иван, когото бяха хванали преди малко време на къщата му. Той бил член и съзаклетник на бунтовния комитет, от името на който два пъти ходил в Румъния с писмо до войводите Таня и Стоила. Предаванието му се дължеше на непознатото младо момче, което описах по-горе, това той ми разказа, в Ловеч, когато се опознахме добре. На другия ден него заведоха, окован в желязо, на Ловеч, а аз си останах пак самичек.

На заранта предобед ме извадиха на явен или по-добре на официален изпит. Заседанието беше пълно и, може да се каже, сериозно, защото дългите чибуци и кехлибарените цигарета не бяха в употребление. Освен лицата, с които читателите са вече запознати горе-долу, тук присъствуваха още и някои нови. Първо място държеше командир-паша, така го наричаха башибозуците, а всъщност той не беше освен един прост бинбашия, няколко офицери и двама души българи, от чорбаджийски катехизис, Цочо Спасов и още една дебела фигура с възчерно лице, името на когото съм забравил. Бинбашият, името или прякорът на когото беше Кекеве, човек на 40-годишна възраст, с подуто лице и с червен врат, бе облечен твърде чисто и даже елегантно, нещо, което е рядкост у турците. Той четеше последният брой от в. „Дунав“, а останалите присъствующи, както се виждаше работата, че знаеха цената на авторитетите, зяпаха го в ръцете и пазяха тишина. Българите, като всеки българи по онова време, седяха най на края до самата врата, с такова верноподанно настроение, щото и с очите си се мъчеха да го засвидетелствуват, да покажат, че са рая. Единът от тях, Цочо, млад, 28-годишен момък, с твърде деликатно лице, е син на най-прочутия богаташ в околността, чорбаджи Спас, нофузът, на когото името се почиташе и измежду турците. Тоя последният държеше в ръцете си една книжка, която аз от един път можах да позная, че е моето тефтерче.

— О, ти ли си бил! Гледай, гледай! Пък аз да не зная, да съм те извикал още от снощи да се видим!

С тия думи бях посрещнат аз от страна на бинбашията Кекеве още с първото си влизание в стаята. Той се чудеше и маеше, също като човек, който пръв път вижда ненадейно своя познайник.

— Както се вижда, ефендим, вие достове (познайници) ще излезете с негова милост — каза ходжата.

— И нещо повече — отговори Кекевето. — Преди три месеца той държеше дюген в Исмаил, продаваше хубави питиета, особено сакъзлия мастика, а аз ходех да пия при него.

Аз се усуквах още като куче във воденица, нищо не можах да разбера от тия бинбашийски любезности, та затова следвах само да отказвам, че никога не съм бил във влашката земя, че сега за пръв път слушам и за града Исмаил. Тогава бинбашията погледна към Цоча Спасов и му направи знак с окото си. Тоя последният ми подаде плика на едно мое писмо, адресирано до харманлийската станция, в което се казваше, че съм бил бакалин. Понеже думата Харманлий беше писана с латински букви, то присъствующите прочели тая дума Исмаил и са се зарадвали, разбира се, че ми открили дирите във Влашко, гдето съм бил преди четири-пет месеца според датата на писмото.

— Добре, но я ни кажи ти нам нещо за тия портрета, в които с още други двама души си изваден с военна униформа, което е още едно силно доказателство, че ти си бил във Влашко или Сърбия? — попита бинбашията втори път, с по-висок глас, за да замаже първата си погрешка с влашкия град Исмаил.

Наистина, че в тия портрети аз бях фотографиран с униформа, пред Заарското въстание, но такава униформа, каквато носят по Хиршовата железница. Но който не беше я виждал тая униформа, то навярно би помислил, че лицата, които я носят, са немски или ромънски солдати. Разликата се състоеше само в това, че на мундира и от двете страни на яката имаше писано на турски език „Румелийски железници“, които слова, макар и да се познаваха в портрета, агите не бяха ги съгледали. Както тия портрети, така и плика на писмото аз ги бях оставил нарочно, понеже в моя полза говоряха. Обясних на агите, че тая форма е царска, която всеки може да е видял, който е пътувал по железницата.

— Хич, омразната московска шапка може ли да бъде търпима от нашата царщина бе, серсем? — възрази един от присъствующите, облечен в палто и панталони, опъстрени със зелени ширити наоколо, който до това време не беше се обаждал още. По гласа можах да го позная, че той е онова лице, което бяха заключили в моите букаи като бунтовник.

После това няколко чалми и фесове се надвесиха над портретите, които четяха и разглеждаха, а сетне се спогледаха един други, без да кажат нещо, което беше знак, че и оттук не можаха да хванат нищо.

— И то добре. Ами тоя прах, който намерихме между писмата ти, за какво може да ти послужи, та си го взел да го носиш със себе си? — попита майорът.

Като гръмнат останах на мястото си, когато видях, че той ми подава две порции отрова от стрихинината, която по невнимание съм забравил или не съгледал да хвърля с време още. Без никакво двоумение казах, че това са някакви церове. Присъствующите не останаха удовлетворени. Тия подозряваха нещо и по тая причина заинтересувано попитаха от каква болест съм страдал.

— Срам ме е, ефендим — казах аз и погледнах лицемерно на земята, а това възбуди още повече любопитните.

Казах им, че праховете са за церение на „новата болест“. Това беше интересно за целомъдрените балкански турци. Тия оставиха главния въпрос и се впуснаха да разсъждават по тия болести, като че да бяха доктори, събрани на консулт. Бинбашията, като човек, вкусил от цивилизацията, за което свидетелствуваха дрехите му, едва ли не четеше лекция за тая болест. Той сгъна праховете на тая страшна отрова внимателно и ги спусна в джеба си. После това втори път ме попитаха да не съм другар на хванатия поп (отец Кирил) и на войводата Петковски, предложиха ми да кажа где съм си скрил оръжието със забележка, че ако и да съм носил оръжие, то ще бъде извинително, защото в Балкана „има и диви зверове“.

— Ако си изповядаш правото, утре рано, дай боже живот и здраве, ще те дадем в ръката на едно заптие да те заведе, накъдето обичаш — прибави Кекевето.

— Да, всичко това ще бъде за твоя полза — пое, та каза Цочо Спасов с такава охота, като че да уверяваше присъствующите, че за да се оправи светът, трябва най-напред него да обесят, па тогава мене.

III

Аз тържествувах напълно, при всичко, че когато ме затваряше, заптието така силно ми изви ухото, щото хрущелът му изплющя, като кога се чупи замръзнал праз. Тържествувах именно затова, защото виждах, че последните баждарници на турското правосъдие не бяха така страшни; можеше да ги премине и малодушният човек. В последния изпит не само че нямаше дърво, но и не чух да ми се каже даже ни една от обикновените турски думи. А най-утешително бе това, че преди да ме подкарат за затвора, сам бинбашията ми каза, че ми дава време да си помисля, дордето ме извика втори път. Всеки разбира, че тук в тия думи, съществуваше вече едно омекчение. Смущаваха ме още церовете за „новата болест“ — да не би да извикат турците някой доктор, който да им обади ужасното име на тия церове. Не по-малко се боях и от едно свидетелство от железниците, писано на френски, така също забравено в тефтерчето ми, в което беше турено същото ми официално име. Тук съм длъжен да кажа, че от моите десетака имена, аз обадих на правителствените хора онова, с което бях известен само в селото си и което, така да се каже, беше ми законното име.

Половин час след затварянето ми из стълбите се зачу дрънкането на букаи и скоро на тъмничното прозорче се появи непознатото онова момче, което по-първия път бях видял сред двора, когато отиваше да изказва своите троянски познайници по комитаджилъка. То беше весело и засмяно, с цигара в устата, при всичко че влечеше още синджирите. Опря се с ръцете си на прозореца, като че тъмницата да беше мой дюген, поздрави ме, попита ме за туй и онуй, а после се обърна към чаушина, когото помоли да тури и него при мене.

— Какво си се усмислил бе, побратиме, като че ти са потънали триста гемии по Дунава? Да сме се мислили на времето, когато тръгнахме да освобождаваме пустата България, а сега не ни остава нищо, освен да се надуваме, като ни бият. Ама пък умни глави сме били, бей! Аз сега видях, че турското царство било силно. Но карай да върви; станалото се не връща.

Тия думи горе-долу изказа приятелят с първо влизание. Но забележете, че той още стоеше на крака, ни за името, ни за родното ми място ме беше попитал още. Неговият безцензурен язик и сведенията, които ми бяха дали башибозуците, че той отива да издава, за което нарочно бил върнат от Ловеч, отрано ме приготвиха да вардя бодра стража. Най-напред протестирах, че съм искал да освобождавам „пустата България“, та затова именно мисля, че по погрешка съм попаднал в затвора да си оплаквам дните.

— Де холам, недей ми чете попски молитви! Не се намираш, слава богу, пред някой издайник. Всинца сме от една черга. Аз нарочно затова съм дошел да се поразговорим и утешим братски, бизбизе. Цял ден съм стоял в кафенето, играхме на книги с башибозуците, разказвах им за нашето царство в Коприщица, но все ми е мъчно. Чак сега ми позволиха да дойда при тебе, но и то с условие да те попитам нещо, а после да им го кажа. Но ти се не бой от мене: никой път аз няма да изгоря душаха на брата си. Едно сбърках аз, че не можах да узаптя язика, ами взех, та казах, че съм познавал няколко души в Троян. Хей, сиромасите, всичките ги извързаха! Проклета вяра туй, турците. Да не си се излъгал да им подкажеш нещо, че няма хаир вече от тебе. Щом подушат, че знаеш, не те оставят вече на мира. За нашите въстания дотолкова обичат да слушат, като че да им приказваш за Мохамедова рай. Но ти добре си постъпил. Ама и много даяк си пък изял, брей! Мене ми каза ходжата…

Тая дълга молитва непознатият приятел я избърбора на един солук, гдето се е казало. Малко той искаше да знае дали аз се интересувам от тия подробности, нито пък чакаше да чуе и моето мнение. Аз се стеснявах и боях. Сетне той извади една книга мек тютюн, който му беше дал мюдюринът, поръча и две горчиви кавета и моабет коляно до коляно се отвори. Но за да не мъча любопитството на читателите, ако съм сполучил, разбира се, да го възбудя, време е да кажа името на непознатия си приятел. Той се казва Ботю Иванов, родом от Карлово. По време на агитацията в 1876 г. той бил скромен бакалин в с. Синджирлий, което се намира близо до прочутия Хисар. В последното това село именно той имал случай да се срещне с нашия другар П. Волов, известен вече на читателите. После тая среща леката натура на Ботя престанала вече да се ограничава само с винената половница и в харчението на леблебиите. Той се изгигилил презрително на своето бакалско дюгенче и преминал под командата на Волова, който го употребил в агитацията и в приготовлението. Но всичко това аз научих отпосле, а на Ботя не престанах да гледам подозрително, за което той не искаше и да знае даже, а продължаваше да ми разказва.

— Дявол да го вземе, и да ме обесят, няма ми останат очите отворени — каза той. — Една неделя царувахме, но и в това късо време можах да си изпълни желанието. Познаваш ли ти Петър Банков? — попита той и без да чака моя отговор, продължи: — Тоя П. Банков ме изкара най-напред от глава. На сами ден Иванден, когато бяхме курдисали главата, както трябва, късно вечерта дойдоха да ме повикат от страна на дяда попа. Казаха ми, че един търговец ме търсил, за когото помислих, че може да е някой от ония, с които имах вземане-даване. Лъгал съм се. Пред очите ми се представи странен непознат човек, който, макар и да беше облечен с прости дрехи, но по думите си се показваше, че е от голямото „добрутро“. Тоя П, Банков ни обади такива неща, щото ние, колкото бяхме събрани при него, прехапахме устна. Най-напред той ни каза, че хиляди турски софти пъплели вече из България, които насъсквали турското население да се приготвлява за напролет, защото всичката рая щяла да бъде турена под нож, никакво правителство не щяло да бъде в състояние да ни защити и пр. От друга страна, прибави той, всичко угнетено и поробено на Балканския полуостров е дигнало вече пушка за свое лично съществование и независим живот. Храбрите ни братя херцеговци година ще стане, откак се кланят на нож и куршум. Босна гори на огън. Черна гора се е дигнала с жени и деца, гиритлиите според последните вестници точели своите ножове. Сърбия и нощта прави на ден да се приготовлява, православна Русия проважда много здраве на своите деца, с една реч — Изток гори на огън. Трябва ли ние да сгърнем ръце и да стоим мирни пред тая буря, когато сме народ от седем милиона?

— Събранието — продължи Ботю, — което с отворени уста гълташе тия думи, същата вечер още реши, че и тяхното село трябва да се приготовлява. Всичките присъствующи положиха клетва, че ще бъдат верни на думата си и ще работят с чисто сърце.

От тоя ден Ботю не влязъл вече в дюгена си с чисто сърце. Колкото пъти дохождал Ванков (Волов) в селото, все при него слязвал на конак. Много пъти го проваждал по околните села и градове, но два пъти не видял да се подпиша с едно име в писмата, които му давал. Един път го проводил тука в Троян, отгдето щял да дигне стотина оки барут, подписът на писмото бял Петър Банков. Друг път го пратил в Пловдив, гдето тамошните приятели го знаели Панайот Волов.

— Чудни хора бяха тия апостоли наистина. Язък, че се не познаваш с никого от тях — продължи той. — За малко едно време в селото Синджирлий нямаше човек, който да не знае от тая работа, т.е. че напролет ще да се колят турци. Всеки продаваше мило и драго да си купи нож и пушка. Аз, колкото парици бях турил настрана, пръснах ги надоле-нагоре, а из дюгенчето ми скоро захванаха да играят мишките на билярдо с бобовите зърна. На 21 априлий получихме кърваво писмо, с което ни се известяваше да въстанем. Най-напред аз си облякох хъшовските дрехи. Пъй че сербезлик ли беше пък, дявол да го вземе! Винената бъчва, която беше в бакалското ми дюгенче, дръпнах пищова и я пробих в половината, да се знае и помни кой ден се е въстанало за българско царство. Туй паласки, фишеклик, бели навуща и черни превивки, всичкото беше алестра на мене. Дойде ни известие да вървим за Ново село (Старо). Преди да потеглим, заклахме около 13 души блажни, които се намираха на него час в селото и наоколо. С жени и деца и с кучетата, гдето се е рекло, тръгнахме за Ново село. И това последното беше вече на крак; женурята и дечурлигата бяха поели за планината към Коприщица, а в селото се въртяха още някои наши аретлици. Научихме се, че в новоселското училище имало затворени седем-осем души читаци от ближното село Айрени. Някои старци изказаха мнение, че тия ни били комшии, та затова да не сме им правили нещо, но време ли беше да се слушат стари хора? Аз заобиколих училището с няколко души, напъхахме шишинетата през прозорците и — огън! Всичките се повалиха на земята. Потеглихме за Коприщица. На една поляна там в Средня гора, която се нарича „Дудина поляна“, бяха се спрели възбунтуваните околни села: Старо Ново село, Царцово, Елешница, Синджирлий, Думанлий, Паничери и пр. Аз се не маях много на това място, защото бързах за Коприщица; там ми теглеше мене сърцето, имах си и аз нещо. Да ти кажа правото, там имах аз любовница, пред която бързах да се покажа с юнашките си дрехи и да напълня очите на баща й, който ме наричаше „развейпрах“.

— Ботю! Ти ли си бре! Я го гледайте мари, че цял московец станал — извикаха няколко познайници на мене и на любовницата ми, които се готвеха да отиват да правят табии около Коприщица.

А аз на пета стъпам. Онова черно калпаче от гергьовско ягне, с лев на челото, кривнато на една страна, само на ухото ми се прикрепило. На края на пушката ми здравче, на челото ми и на пояса ми други. В късо време заобиколиха ме моми и булки да ме питат какво има да стане.

— Царството ще да превземаме — казах аз и турих ръка на своя нож! Много весело прекарахме в Коприщица: сербезлик, колкото искаш. Аз се занимавах най-много да къртя по вратата турските нумери и да сека с ножа си фесове. Като захванаха да се колят циганите, то аз бях първи вече. Но страшни нерязани турци имало в това село Коприщица; станахме сетне пишман защо не изклахме тях наместо циганите.

В късо да кажа, Ботю бил в числото на ония нещастници, които благоразумното бухалско общество в Коприщица беше затворило по начин подъл в спицерията на хеким Спаса, за да ги предаде на турците. След освобождението им той тръгнал от Коприщица със 120-те души, които удариха в планината да търсят разбунтувала страна, да искат отмъщение. Участта на тия 120 души аз ще да разкажа на друго място, а сега ще спомена само това, че Ботю се отделил заедно с Т. Каблешкова, Н. П. Стоянова, Г. Търнева и Стефан Даскала из Казанлък. В околността на Троян, гдето бунтовниците биваха предавани и излъгвани, четиримата другари се нападнали от башибозуците. Ботю, Каблешков и Н. П. Стоянов останали живи, хванали ги и докарали в Троян, а оттам — в Ловеч. Ботю бил върнат пак в Троян по причина, че се излъгал и показал някои лица в последния тоя град, с които читателите са запознати вече. Това той стори по неопитност. И така, Ботю беше един от другарите на Каблешкова, той беше от работниците, нещо, което аз разбрах от разказа му. Но за себе си аз нищо не му казах, скрих, че познавам Волова, че зная какво-годе за въстанието. Когато той вече ми разказа цялата си история от Синджирлий до Троян, без точки и запетаи, тогава чак си спомни, че се намираме в троянския затвор, че не се познаваме един други.

— А бе аз се изтървах, та ти казах няколко думи, но ти да не направиш пък някой аджамалък да ме предадеш? — каза той, когато му отказах да си разкажа и аз историята. — Другото иди-дойди, но за кланието на циганите в Коприщица и турците в Старо Ново село, моля ти се като на брат, да не би да изтървеш някоя приказка.

От друга страна, Ботю беше за мене твърде полезен човек. Той бе първото патило лице, което ми даде всевъзможни сведения за бъдещата турска процедура от Троян нататък. От него аз се научих за съдбата на Каблешкова и другаря му Н. Стоянова, които по това време се намеряха в Ловеч. Първият от тях полупризнавал своя комитаджилък, а последният се препоръчал за чисто злато.

— А колкото за мене, то аз съм вече изгубен човек — свърши сиромах Ботю с такава въздишка, която противоречеше на по-първото му лекомислие. — Моята работа и дяволите не можат оправи вече — прибави той.

Дълго време ние говорихме с Ботя, аз го лъжех безсъвестно, а той ми се изповядаше чистосърдечно. Никой не дойде да ни смути от страна на агите, а всичко това имаше своите причини. Агите бяха заняти, както казах вече, с по-сериозни неща, които щяха да ползуват освен отечеството и техните още джебове благодарение на Ботевото лекомислено поведение пред ловченския каймакамин. Между хванатите троянски граждани имаше и такива, които не бяха с празни ръце. Това обстоятелство радваше най-много Хасан ага. Обрадван и засмян до ушите, със запален чибук и с дълга тютюнева кесия в ръката, която можеше да побере цяла крина жито, често той слязваше из стълбите и се разхождаше по двора. Говореше някои насмешки на башибозуците, разпитваше ги за здравието им, даваше им обещание, че трудовете им ще бъдат наградени, и пр. Въобще той тържествуваше; а за нас, голите комити, особено за мене, виждаше се работата, че малко се интересуваше, при всичко че срокът за кланието се преминуваше вече. От опит и практика знаех, че турчинът, особено когато е разположен, когато тържествува, мерхаметликът му се проявява в най-висока степен. Заради това намислих, че няма да бъде зле, ако по начин раболепен поискаме могуществената лепта на агата, т.е. да ни даде някоя н друга пара за тютюн и пр. Освен това молбата ни щеше да има и тая добрина, че признаваме своето жално положение, а донякъде и безхарактерност, като се молим на човек, който ни е бил и мъчил преди няколко часа. Щом съобщих желанието си на Ботя, той го прие без никаква забележка, като че мисълта да беше негова, и се изправи на прозореца да чака преминуванието на Хасан ага.

— Душице, Ботьо, какво търсиш там в затвора — извика зачуден Хасан ага, щом зърна приятеля на прозореца. — Прилича ли ти тебе да стоиш коляно до коляно с тоя чер душманин (с мене)? Това аз го не струвам кабул!

Ботю отговори, че сам е пожелал да дойде в затвора, с такива свободни маниери, като че да се подпираше не на тъмничния прозорец, но върху кюпенкът на своето синджирлийско дюгенче. Трябва да ви кажа и това, че целта на турците, които се обръщаха така меко с Ботя, беше да го предразположат да изказва комитаджийските работи. Той разбираше това напълно, но пак се не съвземаше.

— В такъв случай няма що да кажа — продължи Хасан ага. — Джанъм, Ботю, как ме съветваш да постъпя с тогова хаирсъзин, когото ти си избрал за свой другар? Да го заколя ли, както му се пада, или да го оставя още за няколко деня жив? Защо той не си обади правото, както направи ти, за да го почита и съжалява всеки?

— Оставете го, Хасан ага. Аз можах да го изпитам и уверявам ви, че неговата работа е съвсем проста, от нищо той няма хабер — отговори моят любезен Ботю.

— Валлаха, кузум Ботю, право да ти обадя, ще ме разсърдиш с тия твои думи. Не излязвай арка за такива царски душмани. Не виждаш ли доколко той е почернял и изсъхнал? А всичко това е знак, че той е инат и че на мнозина невинни мюсюлмани е изпил кръвта.

— Ти това остави, Хасан ага, но я ни дай по малко харашлък да си купим нещо за ядение — каза Ботю.

— Ох бе, ялмазън Ботьо! Защо да ти не дам бе, душице? И за това дума ли трябва — каза Хасан ага и развърза своята кесия, която приличаше на чизма. — Ами нещо такова, „като червен Петко“, не искате ли? — продължи той.

Ботю си изкриви устата да благодари. В същото това време двама башибозуци отидоха на чаршията да пазаруват едно-друго, в числото на което влязваше и една ока вино. Хасан ага се отдели тържествено, а чибукът му издаваше по-гъста мъгла. Виждаше се работата, че той бе доволен в душата си от направения мерхамет. После един час отзивът на тъмничните страни повтаряше ехото на бунтовната песен „Не плачи, майко, не тъжи“. Ботю пееше въпреки моите съвети. Пееше той с такава охота, щото и дясната му ръка не стоеше мирна, с която той командуваше. Причината бе пръстеният оканик. Освен няколко башибозуци, които надничаха да ни гледат през прозореца, не закъсня да дойде и сам Хасан ага.

— Де бре-е, Ботьо! Тъй те искам, да бъдеш весел — каза той. — Ами ти защо мълчиш, та се не веселиш бе, пезевенк? Или не си благодарен? — попита той мене, понеже аз стоях хладнокръвен, когато другарят ми пееше.

Надвечер пристигна пощата в конака от главния град на вилаета — Русчук. Между другите пакети и писма видях, че заптието носеше и няколко броя от полуофициалния русчукски вестник „Дунав“. Моето любопитство се запали от появлението на тоя вестник. Знаех аз отдавна, че между всичките турски хавадиши „Дунав“ бе първият, който разпаляше най-много турския фанатизъм; той се занимаваше с комитаджийските работи и в ония даже времена, когато тия не съществуваха. Случаят беше един от най-сгодните. От в. „Дунав“ щях да се науча аз подробно има ли въстания по другите места из България, разбити ли са тия, както тракийските; или се държат още, има ли много комити, хванати по другите градове, как се отнасят с тях, и пр. Но ако аз поисках да чета тия вестници, едно, че не щяха да ми дадат, а, второ, че това мое любопитство праведно щеше да ме препоръча пред агите за човек, който дотолкова акуратно се занимава с политиката, щото и в затвора не иска да я остави. Благодарение обаче, че имах при себе си за другар човек като Ботя, който твърде малко искаше да знае от подобни тънкости, това ми желание не се виждаше неосъществимо.

Когато му предложих да поиска в. „Дунав“ от Хасана ага или от ходжата, то той само това ми възрази, че да четеш вестник и да търсиш имане било се едно; следователно, да не сме си губили времето в такива празни работи, но да се разговаряме помежду си или пък да попеем някоя юнашка песен. Аз настоях, Ботю не искаше да ми скърши хатъра, а Хасан ага, който не знаеше що ще каже цензура и печатно слово, изпрати ни в. „Дунав“, пресен-пресен, без да е разпечатан. И така, ние имахме напреди си 1070 брой на горепоменатия вестник, с дата 16 май 1876 година. Ботю си задържа правото да го чете сам, а аз да слушам, на което се покорих безусловно, защото знаях, че той скоро ще да се насити. Виждаше се работата, че сиромахът сега за пръв път се заемаше да чете вестник, защото от края още започна да го гази като просо: „Вестник «Дунав» излиза два пъти в седмицата, в сряда и неделя. Спомоществователите се приемат в Русчук при писалището“ и пр.

— Е, добре, какво се научи сега от това? Току беше рекъл, вестник, вестник! Разбра ли му нещо? — извика добродушният Ботю и запопрати настрана скъпия за мене „Дунав“.

Но аз бях развълнуван и залят в това време с други, по-важни неща, та за това не счетох за нужно да възразявам на приятеля. Дордето той се петлаеше да чете горното типическо известие за спомоществователите, аз успях крадешком да прочета за себе си няколко телеграми, измежду които съдържанието на следующата ми бе най-интересно.

Съкращение на телеграмата, която пристигна от софийския мютесарифин с дата 13 май 1876 г.:

„Орханийският каймакамин извести, че с мерките и старанията на помакът Молла Мехмед, който са изпратил с доволно войска от резервата, за да улови Георги Петковски (наместо Бенковски), войводата на съзаклятническата дружина в Кощрищица, другарят му поп Кирил, игумен на манастирът в с. Калугерово, Пазарджикско окръжие, и други двама души негови другари, тия последните са вкарани в пусията, която бил заловил в Тетевенската планина Рузгяр хаджи Ахмед ага, и като им са предложило да се предадат, понеже се заловили за оръжие (лъжа!), в сбиванието хаджи Ахмед ага гръмнал с пушката си и ударил споменатият Геор. Петковски, който и умрял на мястото си, а священикът поп Кирил се уловил ранен. Другите побегнали, но дирите им не са оставени, за хващанието на които, с божята воля, скоро ще да ви известя.“

Друга телеграма от същия мютесарифин, с дата 14 май, гласеше:

„Главата на войводата Георги Петковски, за когото ви известих завчера, че падна мъртъв, и поп Кирил, който се улови ранен, понеже са изпратиха до Орхание, показаха са на затворниците-въстаници, пред особната комисия. Затворниците-въстаници, като потвърдиха, че главата била на Георги Петковски, който им бил предводител, който изгорил къщата им и който ги докарал до това състояние, заплюха лицето й и с разни проклетии налетяха и върху споменатият поп Кирил.

Горкият священик едвам можа да се избави от ръцете им.“

Както виждате, тия две телеграми потвърдяваха напълно думите на козаря Иванчо, с когото се срещнах в планината и който ми казваше, че турците прекарали един ранен поп заедно с една руса глава. Затворниците-въстаници в орханийската тъмница не са били други никои освен нашите другари, които ние оставихме при Тетевен, когато се отделихме. С тях заедно са били и другарите ни далматинци: Ив. Шутич, жена му Мария, Кръстю Некланович и пр. Тия стигнали чак до в София, гдето ги подложили на строг изпит, но благодарение на австрийския консул, който ги освободил. Най-много била вадена на изпит злочестата Мария, която била заставена да предава мъжа си, разбира се, по неопитност. Тук те били очевидци, когато докарали отец Кирил и донесли с него заедно главата и дрехите на Бенковски. Отец Кирил до краят останал верен Христов последовател. Когато турците го питали кои са били комитите, той поискал кръста.

— Всички, които вярват в тая божествена знаменитост (в кръста), бяха комити — казал той.

В главата на страдалеца имало около двадесет сачми, които той вадел по твърде оригинален начин: удрял си главата о стената и сачмите падали. Отец Кирил умря в Цариград, в тъмницата Метерхана, през 1877 година повече от естествена болест, отколкото от раните си. А нашата сподвижница от Балкана Мария, съпругът й Шутич и Кр. Некланович са живи, живеят си пак около Т. Пазарджик и в Пловдив; но не обичат да разказват твърде за българското въстание, от което не им останали добри впечатления. Хранят само известно уважение към памятта на Бенковски и на отца Кирила. Живее и Мария, пак жена на Шутича, пак така засмяна и весела, помни всичко от игла до конец.

Но да се върнем пак в троянския затвор при Ботя Иванов, да прочетем още един път в. „Дунав“. Аз не се лъжех, че в неговите официални колони ще да се намерят и други някои сведения за комитаджилъка. В една телеграма до русчушкия валия, с дата 15 май, изпратена от Фазлъ паша, в която казва, че той се упътил към Трявна, защото и там се появили царски душмани, ставаше явно, че в Дряновския манастир имало затворени комити, които той сполучил да разбие с „божата воля“, като съсипал и манастира. В същата тая телеграма се споменаваше и за някого си Цанката Дюз-Табанов, комитаджийски предводител, който като отишел в едно село, називаемо Чала (?), да иска хляб (пусти хляба, се той хваща комитите!), жителите го хванали и издали на царските власти. Имаше публикуван и изпитът на някого си поп Иван, така също комита, комуто било възложено да командува народната война. Когато неговата дружина чула царската военна бурия то изведнъж тя замръзнала на мястото си, напомнила си своята преданост към престола и се разбягала по гората. Говореше се и за други комитаджийски дружини, но никъде се не казваше, че тия са се удържали. Навсякъде били победявани с „божата воля“.

I

Малко по малко и Ботя захванаха да безпокоят за собствените негови плодове. Често заптията слязваше да го вика, за да дава някои обяснения по хващанието на троянските българи.

— Няма да патя аз добро с тоя мой бошбуазлък, но хайде да видим — говореше той.

Рано заранта на другия ден, 24 май, четирма души въоръжени башибозуци застанаха пред вратата на затвора. Единът от тях държеше в ръката си голям официален плик, запечатан с червен восък.

— Готов ли си бе, ханзър! Хайде ставай, че ще вървиш — извика заптийският чаушин, като отвори тъмничните врата.

После това той се доближи до мене и с помощта на един башибозук свали ми железата, а на място тях удариха на ръцете ми железните белегчета, които аз сега за пръв път имах честта да нося. Тия белегчета са един вид железни клапи, които се заключват с кофарче на ръцете. В три системи можат да се употребят тия, една от друга различни. Ако лицето, на което се удрят, е за бесене, то ръцете се заключват в тях отзад; тоя начин е един от най-тежките и мъчните. Останалите два са безразлични наглед, но всъщност употреблението им е твърде важно. Първият и най-лесният се състои в това, да си кръстосаш ръцете на пояса една въз друга, така щото макар и оковани, но като ги подпираш от тялото си заедно с клапите и кофара, твърде малко болки се чувствуват. Вторият начин е: спуснати надолу ръце, прилепени една до друга, като кога ще бъркаш с две ръце в гърне. В такъв случай постоянно трябва да се държат обесени надолу между краката на които, като тежи и желязото, скоро мускулите стават като пресечени и от маханието последва отичание. Като неопитен още, аз се оставих да ме вържат по последният начин.

Дордето турците се занимаваха да ме приготовляват, сиромах Ботю, който имаше свобода да говори всякога и с всекиго, не преставаше да ми дава братски съвети, като наскоро дошел от мястото, гдето отивах аз сега, т.е. от Ловеч. Говореше той, че там имало много проклети турци, черкези и цигани, при които щели да ме турят. Проваждаше той много здраве на своите двама другари — Каблешкова и Н. Стоянова, — да им съм казал, че той е живо и здраво, но много се забъркал в изпитите си по собствена своя глупост, за което ги моли да му простят. В последните минути на раздялата ни аз се уверих окончателно вече в святостта на неговата невинна душа, познах го, че той се е жертвувал за святото дело, макар и лековерно, но благородно, каех се защо не се отнесох с него по-горещо и по-доверчиво.

Понеже няма да имам случай оттук нататък да се срещам и разговарям толкова напространно с Ботя, както в Троян, то нека ми бъде позволено засега да кажа за него две думи повече. Ботю Иванов живее и до днес. И малките деца да попиташ в Карлово, Хисарят, Ново село, Конаре и пр., то всеки ще да ви отговори: „Не за Ботя Комитата ли ме питате?“ С това име е известен той в тая местност, всеки българин за гордост го би счел, ако се сподобеше да приеме Ботя на една вечер в къщата си. Два месеца после срещата ни в Троян аз го намерих в пловдивския затвор, десет пъти по-нещастен, отколкото по-преди.

— Добре дошел, братко — чух аз познат глас от невидимо място.

Обърнах се и видях само главата на Ботю, която се подаваше през една малка дупчица на полиса. Тук Ботю бе запрян на само, което беше знак, че работата му не отива добре, върти се над главата му бесилницата.

— Проклети хора имало на тоя свят. Цялото село Синджирлий се е опълчило против мене да ме клевети в конака — каза той. — Спукана ми е работата; всичките свалят работата отгоре ми.

Сиромах Ботю не можеше да се защити. Той бе наивен пред турските кетипи до глупост, както бе наивен и пред мене в троянският затвор. В 1877 г., когато се разби турският лагер на Шипка, аз излязох от града Търново при Карагьозовата фабрика, гдето много други граждани очакваха пристиганието на заробените турски табори. Тия последните пристъпяха апатично към старата българска столица, а храбрите опълченци, с кривнати до ухото калпаци, стъпяха на пара пред погледите на чернооките търновченки. Един от заробените турски милезими, подир когото вървеше наперен опълченец, не искаше да нагази в калта, която е изобилна пред Карагьозовата фабрика.

— Върви! Вашите турци са ме прекарвали през по-голяма кал, с вързани още ръце и с бой отгоре — каза опълченецът.

Гласът бе познат; отведнъж аз се повърнах в комитаджийските времена. Огледах се по-внимателно — напредя ми Ботю с пушка „шаспо“ на рамото, с щик на бедрото и с голям калпак, отгоре със зелено дъно.

— Ботьо! Ти ли си?

Ботю трепна. Отпусна той своето шаспо недисциплинирано и отвори ръце насреща ми; спомена най-напред Троян и горчивото кафе на ходжата.

— Наситих се, дявол да го вземе, да коля и да бия турци. Ей дотук ми дойде — каза той, като сочеше с пръст на своето гърло, като че да беше ял нещо.

Години се изминаха вече, беше 1883 година, когато посетих пловдивския затвор, не с белегчета, но със съдийско бастонче в ръката. Гледам, че на онова същото място в тоя затвор, гдето преди шест години Ботю плетеше чорапи, стои познато лице, препасано с кирлява престилка и с мазна лъжица в ръка. „Дявол да го вземе, где съм се виждал аз с това лице“ — говорех сам на себе си.

— Живо-здраво, приятелю! Не ме ли познаваш? — каза непознатият.

— Ботьо! Ти ли си?

— Остави се холам! Една беля ми дойде на главата, няма оправия на тоя свят.

Сиромах Ботю! Той беше подритнат от течението и духа на времето. Не беше се договедил още, че се мина вече времето на идеалния патриотизъм, че мястото на поганците се завзе от други. Въодушевен от първите времена, той беше нападнал на един турчин в Хисарските бани, кесията на когото, с туралиите лири, турил в пазвата си за надлежно разпоряжение. Ето защо той стоеше в затвора.

II

Но да дойдем в Троян. Всичко беше вече готово за тръгвание. Изкараха ме навън на двора и четирма души башибозуци с вирната на рамото пушка ме подбраха напредя си. Нисък поклон направих на благородния ходжа, преди да тръгна. Слънцето наближаваше да стигне на пладня, когато ние потеглихме от Троян и хванахме пътя край реката Осем, която приличаше по това време на боза по причина на многото тая годишни дъждове. Като не познавах местността, не знаех още дали навярно за Ловеч отивахме. Да попитам водителите си башибозуци считах го според техните понятия за дързост, защото не ги знаех още каква линия на поведение ще да държат към мене.

Разстоянието от Троян до Ловеч е около шест часа според тогавашната система на пътувание. Казвам „тогавашна“, защото нашите стари господари имаха алък и към добитъка, никога не карат тия бързо и немилостиво, както това видяхме да правят руси, ромъни и пр. Яваш, яваш, с кеф и наслаждение. На всяко ханче, при всяка вода и сянка ще се правят „кашани“, ще се пушат чибуци, а понякога ще да се прави и кафе, ако агата е настоящ ага. Пътят за последния тоя град, Ловеч, върви успоредно по реката, чак до самия град. Аз напред с вързани ръце, а турците подир с пушки на рамо и със запалени цигари, натъкнати в дълги цигарета, вървяхме мълчаливо. Старах се и в стъпките си да бъда учтив и услужлив, да не ги разсърдя един път, че отиде вече. Пътуването беше едно от най-трудните; пътят беше уж шосе, но само име такова носеше; изобилните дъждове и минуванието на колата бяха го набраздили и нашарили така, щото сякаш че стъпяше човек по конски ребра. Скоро моите сухи и скъсани цървули излизаха от краката ми и почнаха да се махат отстрани като ветрила. Един от водителите ми, който се виждаше да е по-горен от останалите си трима другари, без да последва от моя страна някакво заявление, каза ми съвсем по човешки начин да седна и ги поправя, на което и той ми помогна, тъй като аз не можех по причина, че ръцете ми бяха свързани.

Оттук нататък помежду ни се започна разговор, нещо, което най-много аз желаех, защото бях уверен, че с думи поне ще да успея да предразположа неравните си по положение и пр. другари, за да няма поне бой в отношенията ни. Както му е редът и обичаят между турците, най-напред ме попитаха, отгде съм родом, какъв ми е занаятът, имам ли майка, баща и т.н., въпроси, на които отговарях с всичкото си красноречие, като гледах да угождавам на любопитните. Башибозукът, който ми помогна да си поправя цървулите, само името му го правеше да е лошав; всъщност той беше добър и трудолюбив работник. С турски демократизъм, без да обръща внимание, че бях вързан и той имаше право да ме убие на мястото ми, ако мръдна, приятелски почна да разказва, че той бил човек къщовник, с жена и деца, занимавал се с бръснене в Ловеч; но насилствено бил взет от дюгена си, за да стане башибозук и преследва комити, от което никак не бил доволен.

— Близо около четиресе деня — продължи той, — откак съм оставил къщата си и ходя да се скитам из гората заедно с другите да търсиме комити като тебе. Наградата ни за тоя денонощен труд е, колкото кьораво можем да ударим; но като за нас от долна ръка хора — остава ли кьораво, дордето са агите, които с кола зайци ловят? Както си пушат чибуците и си пият кафето по миндерите, извикат някой чорбаджия или поп, поддържат го затворен, и ето ти кьораво. На нас остават само комитите като тебе, храни боже, за които се трябва и труд, и мъки. Но каква полза? Кажи ми какво може да се облажи човек като от тебе фукара? Освен това тая работа, гонение комити, е царска работа, на войска и заптии, а не като на нас хора от работна ръка.

Аз подскачах от радост, като слушах тия оплаквания от страна на оногова, от когото ми зависеше животът. Тоя последният, когото останалите му другари наричаха „бошняк“, не закъсня да ми даде и някои съвети относително моята съдба, след като изслуша вече моето житие-битие, т.е. аз му разказах, че съм човек от най-долна сиромашия, бил съм слуга на чужди врата, хабер нямам от даскалски и попски работи, които тия, даскалите и поповете, вършат, а ние, сиромашката ръка, теглиме за права бога.

— Аз глава давам, че щом си разкажеш ти така халът, както на мене, то, като прост и сиромах човек, големите ефендета ще да те простят.

Аз вярвах, че той казваше това от чисто сърце и душа, защото в неговата първобитна натура правдата и истината не бяха още цивилизовани.

— Не мисли, че всичките ефендета са такива, както в Троян, които знаят само да бият и нищо повече — прибави той. — Колкото е по-голямо мястото като Ловеч, Търново и Русчук, толкова повече бой няма, и обратно. Аз се научих, че тук, в Троян, ти си претеглил доволно бой, но с туй ще да си останеш. Голямо ефенди, човек нофузлия, никой път няма да приеме да прави такива прости работи като нашите троенски аги. Те бият човека с уста и язик.

Понеже комитаджилъкът не беше още смазан, както трябва, по България, Ботевата чета едвам-що беше разбита, по пътя си за Ловеч твърде начесто срещахме чети башибозуци, които пъплеха към планината или по-добре към прочутия Троян. Тия бяха натъкнати петите до зъбите с оръжие, обути и запасани походно. Още отдалеч тия познаваха каква е целта на конвоя, състоящ от техни събратя, и кого имат тия чест да карат. Още отдалеч тия се разделяха на две половини от двете страни на пътя, туряха ръка на ножовете си, почваха да псуват и скърцат със зъби насреща ми и искаха позволение да ме колят. Моите водители, макар и да ме защищаваха, сами още да не бяха изказвали намерение да ме колят и макар че не одобряваха поведението на своите събратя, а особено оня, когото наричаха „бошняк“, то от точка зрение на учтивост и взаимно почитание на бабаитското право не им отговаряха сърдито и категорически, т.е. за да се заколи вързан човек, не е мъчна работа — казаха им само меко и учтиво, че правителството ме държело жив, защото много работи щяло да научи от мене, та после вече ще види какво ще ме направи.

— Тия са царски работи, аркадашлар, които ние не можем тъй лесно да разберем — свърши бошнякът.

— А не е ли срамота като за вас юнаци хора четирма души да се трепете в тая горещина, да карате едного комита, комуто, ако отрежете главата, никой няма да ви пита? — отговори един от чуждите башибозуци и посегна да ме плесне, но един от моите ме запази.

Някои пък молеха да им позволят водачите ми да ми ударят поне по няколко ножа по плещите, да съм знаел и помнел, кога съм ставал комита и съм клал турци.

— Ще да се наситите, аркадашлар, гората е пълна с тях — отговаряха моите покровители. — Тоя комита, който не е хас комита, толкова бой е ял, щото е обръгнал вече.

Други пък, които срещахме, от най-напред остри и лошави, щом ме чуваха да говоря на язика им, за което се удивляваха, ставаха по-снизходителни и ме питаха, не ми ли е мил животът? Близо до едно село, при един кладенец, срещнахме една тълпа турски цигани, която се подаде из една крива пътека заедно с жените си и с много още магарета и коне, натоварени с българска покъщнина. И тия последните бяха призовани или по-добре от само себе си подбудени да оставят навреме коритата, вретената и рашетата и да се опълчат против душманите на империята. Няма съмнение, че техният идеал беше плячката. Тия бяха въоръжени твърде смешно, с по един пищов, с ножове, повечето без капии, на гол корем, и с брадви. Над главите им се развяваше син байрак от вехто платно, може би гащите на някоя циганка, а в средата на тоя байрак имаше полумесец, изрязан от червен фес! Страшен шум от псувни и заплашвания се дигна от тяхната среда против мене. По юнаците от тях, с вирнати ножове и брадви, скоро заобиколиха конвоя и посегнаха да удрят и колят, както коприщени направили с техните братя цигани. Колко молби, колко цигански унижения и ласкателства казаха тия на моите водачи, дано ги склонят да ме предадат на техните ръце!

— Ефендим, вие сте бабаити над бабаитите, вие сте чисти мусулмани, затова царщината ви е избрала за тая служба — продължаваше грозната тълпа и сочеше насреща ми своите бели зъби.

— Краката ви целуваме, млади бабаити — се обади така също млада циганка, като се завъртя в същото време на пета.

— Пашаларъм! Знаете ли колко наши майстори и майсторки (за по-благородно циганите обичат да се наричат майстори) се изклаха в Коприщина и по другите мемлекети от тия душмани? Чет няма, повече от 50000 души! Как им рязаха най-напред краката, ръцете и язициче, а после ги печеха в пещи? Ефендим! За търпение ли е това? Кажете, вие сте мусулмани — викаха и почти плачеха тия цигански патриоти.

Моите водители гледаха на тях съвсем равнодушно, не се бояха, както се виждаше, от нападение. Мъжете те увещаваха полусериозно и полушеговито, а циганките изглеждаха под вежди, като си сучеха в същото време и мустаците. Тая нерешителност даде повод на циганите да увеличат своите нападения, което принуди башибозуците да турят ръка на своите ножове. Като стадо овце се разбягаха всичките нападатели, жените и децата на които дигнаха голяма глъчка.

А наши българи твърде рядко, почти никак, може да се каже, се срещаха по пътя да отиват по своя работа. Не говоря за ония, които караха ангария или вървяха с башибозуците да им носят едно-друго. Причината на това бяха разбърканите времена. Да излезеше да пътува българинът, не само башибозуците, но и правителствените агенти не щяха да го оставят свободен. Доволно беше и едните, и другите да кажат, че носел със себе си много хляб или брашно: значи, комити е отивал да храни. А българинът вчерашен ли е? Ония, които близо до пътя се занимаваха да копаят царевица, отдалеч още, щом виждаха нашия конвой, проваждаха едного да чака близо до пътя с бъкел или друг съд в ръката, от само себе си, без да ги кара някой. Разбират читателите защо тая учтивост и ревност. Българинът, изправен до пътя с бъкела в ръка, кланя се и говори: „Няма ли, алар, да пийнете по една студена водица?“ На едного от тия последните, че водата му била топла, наведоха му врата и изляха целия бъкел в гърба му. Българинът отпусна ръце надолу, като че му пущаха кръв, па не се мръдна, смееше се още, а водата тече из крачолите му. Това уж на шега.

По-нататък стигнахме до едно малко ханче край пътя, гдето башибозуците се отбиха да ядат хляб. Тук сварихме един турчин, пъдарин от околните села, който, като ме видя, дотолко бе сюрпризиран от моето появявание, така зачуден и смаян остана, щото няколко минути си държа наведена главата да се удивлява, като говореше в същото време: „Ях-ярабим!“ После това той кипна от яд и се обърна да псува, в кожата си не можеше да се побере, като ме гледа. Застана напредя ми със стиснат юмрук и почна:

— Та ти си сега комита? Ти си от ония кучета, които станаха да съсипват турското царство? Ти и другарите ти клаха и пекоха турски деца, а после ги даваха на майките им и на бащите им, та ги ядоха? Ти щеше да управляваш царство? Бе, пезевенк, вали-паша ли щеше да бъдеш, или садразамин в Станбул? Засрами се бе, куче нечисто? Я си погледни сурата? Я пък, че не мига, я как ме гледа! Дръжте го да му отсеча главата като на ере!

Всичко това се изговори в няколко минути с пяна на устата от почетния и ядосания пъдарин, дордето аз не бях още седнал. Дордето башибозуците ядат хляб на ханчето, той седна насреща ми и почна от едина край, каквото му дойде на ума. Псувни до бога. Моите водители от уважение към бабаитлъка не му казваха нищо, само повтаряха сегиз-тогиз да ме охарактеризирват, че съм бил „серсемин“, дума, която по онова време кореспондираше с „невинен“, „безвреден“ и „вярна рая“. По едно време той си направи устата и поиска позволение от моите водители да ми ударел десятина сопи, да съм усетил малко какво ще да каже българско царство, нещо, което било длъжност да направи всеки мусулманин към своите врагове. Водителите се не съгласяваха.

— Срамота е, малко аип дохожда, ага, ние, мусулманите, да бием вързан човек, който се чете вече, че е човек на правителството, на нашите ръце е станал теслим — отговори бошнакът. — Тая работа е долна, не подобава на един бабаит човек.

Но пъдаринът, като всеки пъдарин в турско време, който разбираше от много работи, решаваше разни въпроси, знаеше хода на политиката, с една реч — гласът му се слушаше много повече, отколкото на всеки гражданин, авторитетът му надви най-после, на нашите башибозуци даде честна дума, че един път само ще да ме тупне.

— Хатърът ти е голям, Юмер ага, не искам да ти направя думата надве, а то в противен случай и брата си не бих послушал — каза берберинът не без съжаление. — За адет.

Наша скромност слушаше и чакаше резултата на горните дебати не толкова със спокоен дух. Едно ни само безпокоеше, че бяхме по една риза. Наистина, че пъдаринът си удържа честно думата, тупванието беше само един път, по така ме хашладиса със своята гладка тояга, щото за десят удара си даде кеф.

Българинът, съдържател на ханчето, не искаше да ми даде хляб, уж от омраза към комитите. Но пъдаринът, щом си свърши работата и подпря своята тояга до стената, отечески се погрижи от всички най-напред за моя обяд. На ханджията той прочете дълга лекция от морал, че душманинът си да нахраниш и напоиш е най-голям себап. Освен хляб и няколко глави чесън тон принуди ханджията да ми даде и една чаша ракия. Пак седна близо до мене със запушен чибук, каза ми съвсем милостиво да се не боя, но да се нахраня спокойно, попита ме даже и имал ли съм майка, баща. Щом свърших, даде ми и един кривач тютюн.

Няма съмнение, че нашите българи повечето от страх държаха подобно враждебно поведение към въстаниците, отколкото от ревност. На друго едно ханче по същия път башибозуците пак се отбиха да хапнат. В ханчето намерихме само една стара баба. Тая последната пак се отказа да ми даде да ям, не от ненавист към нашето занятие, но защото съм бил голтак и шумар (хайдутин) без пукната пара. Като й казаха турците да се не грижи за пари, напредя ми се търколи една ерешка глава, хляб и сто драма вино. На тръгвание турците я попитаха няма ли умрели.

— Ох, баба, двама сина и снаха! — каза бабата и се разплака.

— Тогава, бабо, помоли се на тоя комита да рече „бог да ги прости“; той е човек праведен — отговориха турците и ме подкараха.

Отведнъж на бабата секнаха сълзите и се заместиха с клетви по наш адрес. Дълго време подиря ни се слушаха думите: „Дърво и камъци да плюскаш, на кол и на въже да те видя.“

А с моите водители, както и трябваше да се чака, от минута на минута ставахме по-търпими един други. Приказки за туй — за онуй, вън от комитаджилъка, запознавание с тяхната тютюнева кесия и пр. бяха работи обикновени. От друга страна, колкото повече наближавахме Ловеч, колкото повече се мръкваше, толкова по-лошо ставаше моето положение. Обесените ми надолу ръце, заключени в тежките клапи, бяха се надули като самуни. Трябваше още да ги дигам час по час, за да се браня от мухите. Цървулите ми, които не можаха да ми послужат, отдавна висяха привързани на кръста ми. Моите неволи се разбираха напълно и от башибозуците, но за престъпление се считаше да ми развържат ръцете сред пътя. Един турчин, търговец, който бе ходил да купува ягнета по селата и който ни достигна по пътя, още по-человеколюбив се показа. След като поиска позволение от водачите ни, приближи се с коня си до мене да ме разпита за едно, за друго, да се запознай, както казваше, с тия хора комити, за които толкова слушал да се говори, а не бил виждал още. Тия негови разпитвания бяха твърде умни и меки, като че милостта му да беше кореспондентин. Често той повтаряше да казва „язък“, като гледаше отеклите ми ръце и боси крака. Като се отдели от мене и остана при водителите ми, с тях да раздели своите впечатления, чух да казва на последните:

— Който е излъгал тия хора, нека да им тегли греха и на тоя и на оня свят. Колкото тия и да са виновати, човек не може да остане хладнокръвен, като гледа на подобни мъки. Във време на Кримската война аз гледах как добре се отнасяше царщината с хванатите роби, но това беше царска работа, а, кардаш? Двама царьове благоволили да се скарат за царските си работи, това го разбирам. Ами за комитите какво да кажеш? Хора наши, рая, без цар, без войска, без глава, дигнали се против царщината и закона! Това не съм чувал и не можа да го разбера.

Турците се строго пазеха за минута даже да се съгласят и приемат, че българските бунтовници против тяхното владичество въстават. Признаваха те, че бунтът или комитаджилъкът е против тяхната държава, но като вярваха, че тая тяхна държава и от седем кральове не може да се мръдне, считаха нашия комитаджилък за чапкънлък, а хората му за най-развалените, мързеливите и пияниците, без всякаква определена цел, само за пакост излезли.

Вечерта, часът на 11½ по турски, ние се надвесихме благополучно над скрития между канари и вода Ловеч. Водителите ми, като наближи да се мръква, усилиха маршрута с единствена цел: да влязат по-рано в града, да ги види мало и голямо, че комита карат. Тая слава не беше малка за авторитета на един мусулманин по онова време. Тъкмо на върха на канарите, над прочутия ловченски извор Башбунар, тия последните си пошушкаха нещо на ухо, което аз, макар и да наострих слух, не можах да разбера. После това дадоха заповед да насядаме, а един от тях си остави пушката и бързо-бързо се спусна към града. Не можах да разбера това разпореждание, а да питам, считах го за неделикатно, па и останалите ми водители не отвориха дума по това заминувание. Тайната не закъсня да се открие. Скоро изпратеният в града башибозук се завърна при нас с трима цигани свирачи, единът с цигулка, другият със зурна, а третият с дааре! Както виждат читателите, тия свирачи нарочно бяха извикани да увеличат тържеството на нашето влизание в града. Разбира се, че аз съставлявах предметът на тържеството, защото после Каблешков и Найден поп Стоянова бях първият комита, хванат на планината и докаран в тоя град. Няма съмнение, че любопитството на гражданите да видят панагюрските и коприщенските московци, които изклаха циганите и опекоха живи децата на мусулманите, както се бе разпространил слух по това време, беше твърде голямо.

Преди да тръгнем, дадоха се потребните наставления на свирачите, колко крачки ще да вървят пред мене из града, где и над кое здание в града ще да поспирват, коя песен ще да свирят и пр. Тия последните приготвиха и опитаха своите инструменти и конвоят потегли по следующия ред: циганите пет-шест крачки напред, аз подиря им, а най-сетне водачите с вирнати пушки. Няма нужда да говоря, че мустаците на последните представляваха миша опашка; чалмите им покриваха едното им ухо; ножовете висяха с наведени дръжки и с вирнати краища. Накъсаха още горско цвете от всякаква краска, с което окичиха своите глави и краищата на пушките си. Фамилиарните разговори престанаха вече помежду ни, строга официалност и междина се възцари помежду ни, която чувствуваха и циганите.

През една тясна пътечка слязохме до самия извор Башбунар, на който имаше за вода голямо множество българки, циганки и други. Българките, които бяха с шалвари, аз ги помислих за кадъни и се чудех защо ходят с открити лица? Разбира се, че поводът да засвирят циганите беше вече даден. И тия сами почувствуваха това, защото почнаха да се обръщат към своите повелители, а тия последните им дадоха знак за почвание. Тънка една турска хава с голяма ревност се засвири. Циганинът, който свиреше със зурната, отдалеч можеше да се види, че две изпъкналости като яйца се образуваха до ушите му; а оня, който свиреше с цигулката, отсече глава върху лявото си рамо и остана като заспал, т.е. обая се от своята мелодия и от тържествения случай. Два пищова, от които немалко се стреснах, изгърмяха подиря ми, което направиха моите водители. Това беше и хабер за в града, и благородни пориви на веселие и победа.

Разбира се, че после тия провокаторски постъпки сухо и сурово трябваше да се запали. Много дечурлига, които видяха около извора със своите пъстри стомни и котел-чета, напуснаха ги и се присъединиха на нашия конвой. Там наблизо край града играеха други турчета, които, щом чуха и видяха, че има „келепир“, хванаха с по една ръка дънцата на своите потурци и скоро ни блокираха от четири страни. Щом те видяха вързан човек с подобни дрехи, разбраха, дяволските му деца, на часа, в що се състои работата. Тук съм длъжен да спомена, че ние не бяхме смъкнали още от гърба си всичкото свое „юнашко рухо“. Тесни беневреци от панагюрски шаяк, за прескачание на шумата, които никой порядъчен човек не би облякъл; черно късо палто, пак за из гората направено, и калпак не от местно произведение, но от ония плетените, каквито се продават в Румъния. Тия последните, които се продават за по десятина гроша, днес и файтонджиите не ги турят, но тогава светът беше прост, цената им стоеше високо. Стока от Румъния, от Букурещ купена, кой няма да я предпочита? После ще да говоря колко изтънко бях питан: отгде съм купил тоя калпак, а сега ще да кажа, че по гореописаната форма и малките деца можаха да ме разберат от кой съм еснаф. Като прибавите при това и белегчетата, и четирмата души стражари, всякакво съмнение изчезваше.

— Комита карат! — извикаха турчетата и припнаха половината от тях към града, като си събуха малките като язичета червени калеврички и ги взеха в ръка да бягат по-бързо.

Тяхната цел беше да дадат „хабер“, да вземат „мюждето“ от своите родители и по-стари. Улицата, през която щяхме да минем, както ми се стори тогава, беше чаршията, защото много кавенета, дюгени и публика имаше, най-много, разбира се, турци, които, положително съм уверен, политика са бистрили, а тая политика не е била за нищо друго освен за пакостите на комитите и за тяхното поражение: значи, нашето появявание в Ловеч беше и на време, и на място. Обърнахме вниманието не само на всички, но и на кучетата, които бяха принудени да залаят вследствие на голямата гюрултия. Навалицата подиря ни, напредя ни, от четирите страни растеше на секунди, свирачите цигани подемаха своята хава още с по-присърце. Не само тия последните и водителите ми, но и аз, който бях съвсем противното и съставлявах опозиция на всичко, и аз се увлякох и забравих от натрупванието на толкова свят. Дордето стигнем до правителствения дом, шествието по улицата беше наредено, от само себе си, разбира се, по следующия начин: най-напред вървяха малки кадънчета, турчета и циганчета, които повечето заднишком вървяха, с лицето към мене, за да не изгубят някак нещо от движенията ми и чъртите ми. Тия дигаха най-големия шум, постоянно викаха: „комита-момита“, „гяур-мяур“, „ще го обесят“ и пр., като си кривяха в същото време очите и си вадеха малките язичета да ми се блещят. Други, по-възрастни турчета вървяха от страните ми и често посягаха да ме мушкат и удрят. Имаше едно проклето, което скритом, само аз го знаех, беше стиснало в ръката си един камък и с него ме удряше. Брадати турци, позеленели и наежени, но отстрана, се спираха на пътя. Тия като, че се чудеха в моето лице на дързостта на комитите, които си въобразили да се борят с империята.

— Не ви е срам, кучета, ханзъри, пезевенци и душмани, да хапите тая ръка, която ви е давала хляб, да замервате с камъци своя баща! — казаха мнозина и заминаваха сърдито, а други плюеха в лицето ми.

На някои места, отстрана на улицата, отвътре дворовете край плетищата се слушаха така също клетви и позорни думи по наш адрес. Това бяха кадъни по всяка вероятност, защото само глас се чуваше, а хора не се виждаха с изключение на някои стари брантии, които нямаше защо да се вардят. Една от тия последните, която се скиташе по улиците, прегърбена като садило, като не намери с какво да ме удари, плисна ме по лицето с кисело мляко или, по-добре, айрян, защото никакви следи не останаха от една паница, която тя държеше в ръцете си. Моите добри башибозуци, които ме караха по пътя от Троян и с голи ножове гонеха циганите, тук не можаха да ми помогнат в нищо. А и много войска имаше по това време в Ловеч, по улиците навсякъде се виждаха солдати. Това аз помня много добре, защото един от последните, както вървеше насреща ми, така силно се впусна, та ме удари с юмрук в гърдите, щото просто се задуших, сякаш че ме притиснаха с воденичарски камък. Преди да достигнем до правителствения дом, не зная по чие разпоряжение, свирачите излязаха из реда на шествието и потънаха в друга една уличка. Да кажем нещо и за нашите българи. Виждаше се работата, че макар и в Ловеч да нямаше явно въстание, но тяхното положение не беше от бляскавите. Никъде по улиците не се виждаше българин, а ония, които стоеха по дюгените си, навъртаха се в дъното, т.е. очите им не гледаха твърде към улицата. Кое време беше?

III

Най-после криво-ляво стигнахме до конака. Понеже беше вече късно, както казах, то нито камайкаминът, нито някой от по-големите ефендета се намираха там. Вътре в двора с нас заедно влязоха и малките турчета, които не преставаха още да ми се кеврят. Заптиите, които знаеха вече за идванието на скъпия им гост, като петли се разхождаха около портата и из двора. Щом ме видяха залян и заплют, всичките се изкикотиха, а най-старият от тях, чаушинът, да произведе по-голям смях и оскърбление, хвана ме с двата си пръста за лицето, които после тържествено поднесе до устните си и ги целуна, като извика в същото време: „Ох!“ Аз стоех като гръмнат помежду им и не произнасях ни черно, ни бяло. Двама от башибозуците заедно с поменатия чаушин изкараха ме по едни тесни стълбички от дясна страна до конашките порти и ме введоха в една стаичка при един чиновник във форма. Тоя последният беше юзбашията, комуто щяха да ме предадат заедно с пусулата от троянското началство. Той ме посрещна със следующите благи думи:

— Живей бе, пехливан! Я го гледайте каква е юначина, в кърпа да го вържеш. Как си със здравето си? Благополучно ли можехте да пристигнете в градеца ни? Колко ще се побавите на мусаферлик? Честито ви царство! Пък името на краля ви не можахме да чуем? Умна някоя глава трябва да е бил негова милост! Ами и кралица имахте ли си? Ти кой град, кажи да видим, беше си избрал да бъдеш паша? Разбира се, че нашият Ловеч никога не би предпочел?

И много други подобни въпросчета ми зададе юзбашията с такава злоба, щото кехлибареното му цигаре, което стискаше между зъбите си, хрущеше и се местеше ту на лява, ту на дясна страна из устата му. След като заповяда да ми смъкнат железата от ръцете и да ми ударят конски букаи на краката, каза да ме затворили в „парцала“, който е най-лошото отделение от ловченския затвор. На последно разделение, когато си излязвах из неговата канцелария, две плесници зад врата дойдоха като порция да допълнят горните му заповеди, т.е. да не бъдат те така суха формалност само. В двора под прозорците на затвора, гдето ме спряха да седна, дордето ми заковат новите декорации, затворниците се трупаха отвътре на прозорците да гледат на бъдещия си нов другар. Глух шум от дрънкание на синджири и други глъчки дохождаха до моя слух. Въобще затворниците, както имах случай да забележа отпосле, с голямо нетърпение и любопитство очакват всеки новодошел отвън да им разкаже нещо ново и да го оскубят, с каквото можат. Тия се приготовляват доколкото е възможно повече впечатление да произведат на новия си гост с първо още влизаие.

Введоха ме в стаята „кафе-оджа“ или място, гдето пази караулът. На лява страна малка вратица с двойни порти, едните от дебели дъски, а другите от кръстосани кириши и напречени с яки синджири, се отвориха с шум от скърцание и дрънкание, гдето аз с пречупен врат се наведох и влязох.

— Да ви е честит! — каза чаушинът и затвори подиря ми.

Гъст дим от тютюн, смесен с нетърпима миризма, която влечеше от вътрешността на зданието, силно се почувствува. Чудно, че всичките затворници, които преди минута бяха натрупани по прозорците, сега чинно бяха насядали на два реда покрай стените на дългия „парцал“ един срещу други. Тия бяха изключително турци и цигани, всичките мирни и сериозни, като че решаваха някои важни въпроси. Само на дясна страна от вратата, в самото кюше, върху едно чуканче, беше кацнала една малка ламбичка, направена от стъкло за вакса на обуща, каквито се продаваха по онова време. Тя нямаше отгоре нужното стъкло, затуй слабият й пламък се помрачаваше често от множеството мушички, които се трупаха около светлината. Дълбоката тишина, която владееше измежду затворниците, придаваше още по-голяма грозотия на техните полуосветени лица. Поне на мене така се струваше, понеже всичко наоколо ми беше грозно. Трима-четирма души турци с големи чалми и с чибуци стоеха най-близо до ламбичката и тържествено отпущаха кълба дим из уста и нос, който се виеше над главите им като венец. Светлината на тая малка ламбичка никак не досягаше на противоположния край, гдето така също имаше хора, на които светеха в тъмнината само цигарите и чибуците, като звезди. Ония, които стоеха около ламбичката, бяха най-авторитетните аги от това отделение.

Мъртвата тишина в тоя отвратителен вертеп се нарушаваше само от дрънканието на моите букаи, които и не знаех още как да влека. Няколко минути останах на крака до вратата, защото се смутих от онова, което виждах напредя си. Не знаех, на коя страна да отида, па се и боех да седна, да не би да сбъркам нещо. Казах „добър вечер“ на турски, никой не ми отвърна, като че всички да бяха неми или от восък направени. Сбърках се още повече, не ми идеше и на ума и какво да кажа вече; помислих, стори ми се, че всички ще наскачат отгоре ми. За пръв път през живота си виждах турски затвор, та и туй беше лошо, че нощно време ми се случи да вляза. Най-после един от големците, които стоеха близо около ламбичката, каза да вървя напред из затвора, като ми посочи в същото време с чибука си към тъмната страна. Мнозина от затворниците, нарочно може би, бяха си прострели краката на пътя ми, т.е. бяха ги посрещнали един с други, понеже затворът е тесен, така щото аз се препъвах с букаите си, което им даваше повод да ме псуват и подритват да не бъда „кьорав“.

Чак на дъното на затвора, гдето стоят гърнетата, гдето турците се мият по десет пъти на 24 часа, т.е. гдето завинаги трябва да си държиш ръката на носа, беше ми заповядано да седна върху голата и мокра земя. Седнах аз и си направих един вид сметка, че тая нощ голям бой ще падне в това кюше. После ияколко минути мълчание един от затворниците турци, що стоеха до ламбата, стана на крака, дигна ламбичката и заедно още с трима-четирма турци, също затворници, дойдоха при мене. Извикаха ме да седна малко по на добро място, седнаха и тия наоколо ми на търкало и сложиха ламбицата напредя ми, за да ме видят по-добре. Въобразявам си каква фигура съм представлявал от себе си в това време! Най-напред тия ми поискаха един бешлик „ялак парасъ“, т.е. право за чистение на затвора, което плаща всеки новодошел с първо влизание. Като им отговорих, че нямам пари, на часа един от тях, без всякакво двоумение, почна да ми разглежда дрехите коя ще чини пари и избра антерията ми от здрав панагюрски шаяк, която на часа съблече от гърба ми.

— Мисля, че един бешлик ще да стори? — попита той другарите си, като дигаше дрехата нависоко.

Тия последните клюмнаха с глава. Още вечерта тя се продаде на мезат в затвора на един циганин, който я разнасяше между затворниците. После това удариха ме на „тънък истиндак“, както казваха тия самите. Отгде съм родом, где съм бил, с кой войвода, в кой град, колко турци съм заклал, по колко алтъна ми е плащал московецът и други много подобни въпроси, на които аз отговарях, както завърна. Дордето траеше тоя своего род изпит, от който никой не можеше да се откаже на мое място, по-простите затворници висяха над главата ми прави, но вземаха участие, пазеха благоприличие пред по-старите и [???]

— Ние тук имаме двама комити като тебе, от даскалите, познаваш ли ги? — каза един от затворниците на български, понеже беше помак, като обърна в същото време и ламбичката към стената, гдето се намирали тия двама мои събратя.

Аз дигнах врат да погледна към тая страна. Двама души, две бледни гологлави фигури, с почернели и измъчени лица, с разчорлавени коси, турени един до други, с дебели железни халки на вратовете, обковани в синджири, които разкошно висяха по гърдите им и на които краищата бяха свързани за прозореца — внимателно устремиха погледите си към мене, когато, по втора покана на затворниците, станах на крака, за да ги видя по-добре, т.е. „двамата комити“. Единът от тия последни нещастници бе момък на 25–27 години, без брада, с твърде малки мустаци, с бледно изнурено лице, очи светли, които стреляха решителност и буйност. Мен поне така се стори на слабата светлина, която едвам досягаше лицето му. Другарят му, човек по-възрастен, на 40–45 години, с твърде дълга и черна като смола брада, още по-изнурен, но с поглед отчаян и мрачен.

Първият от тия лица беше коприщенският герой, който изгърмя първата пушка на Тракийското въстание, който по-после, да остане верен на своите начала и идеи, с вързани ръце запрегна пищова в габровската заптийска стая и си изгори мозъка. Той беше Тодор Каблешков, наш другар апостол, когото много добре знаех по делата, но тук, на тава място, го видях сега за пръв път; вторият, другарят му до него в синджира, беше конрищенският хилядник (така ги наричаха) въз време на въстанието, учител Найден поп Стоянов, главният учител в селото. Отгде-догде да се падне нему именно тая чест, какво общо имаше да бавиш сополиви дечурлига и да командуваш въстаници с байрак — и аз се чудя, но чак сега. Тогава понятията бяха наопаки. Кой е най-ученият човек в града или селото? Иван, Стоян. На техните ръце ще да се повери управлението и командата на воюющата сила. Но тия учени се учили за попове, за земеделци, специалисти по граматиката и пр., се едно. Поне са чели, били в странство, гледали отдалеч маневри и други обучения, по-голямо достойнство притежават. Тогава на учените се гледаше с по-друго око. Доволно е някой от тях да е бил в белградското богословско училище, да е виждал Панайот Хитова и сръбския княз — той имаше палмата на пьрвенство. В Панагюрище например ние избрахме едногласно пак за хилядник покойния П. Бобекова само за следующите преимущества: първо, че стоял в Цариградската медицина две-три години и като ученик опасвал сабля; и, второ, че беше в селото главен учител, а пушка през живота си не беше хващал. В Турско-сръбската война през 1876 год. в Котленско се разпръсна слух от съотечествениците на г. В. Д. Стоянов, че той върви към Видин с три хиляди души и пилей орталъка напредя си. Всички повярваха и се възхитиха от тая новина, че работата е сериозна, турчинът ще да се позамисли малко. По-после, като видях бае Стоянова и полководските му способности, спомних си за едновремешните понятия на нашите хора.

С покойния даскал Найден Стоянов аз се познавах много добре още от събранието на Оборище, гдето и той бе представител от Коприщица. Тръпки ме побиха от тая трагическа среща на това грозно място с двамата си съмисленици. Боях се да не би някой от тях, особено Найден, да се забрави и покаже, че ме познава, или да ме именува на името ми, което беше ключът на всичко. Затова, преди да се почне помежду ни разговор, захванах да правя с очите си различни знакове, доколкото това бе възможно в тъмнината и в присъствието на затворниците.

— Как е работата, дядо попе? И тебе наместо комитаджия ли те докараха? — прибързах аз да попитам за предупреждение, като се обърнах към Н. Стоянова, когото се престорих, че за поп съм припознал, на което ми даваше право дългата му брада.

Турците почнаха да се смеят от моето питане, който смях ми падаше на сърцето като балсам.

— Аз не съм поп, аретлик, нито съм пък комитаджия, но така също като тебе ме хванаха за права бога — отговори даскал Найден, като ми и намигна в същото време.

Разбрахме се.

— Откъде беше ти бе, аретлик? — обърна се хитро да ме попита Каблешков, но турците-затворници го слушаха и той млъкна.

Официалната част с моето приемание и изпитвание се свърши вече. Дисциплината, която досега владееше между затворниците, между разните крадци и разбойници, която само за мене беше наредена, за да ми се произведе по-голямо впечатление, което е страст у всички затворени хора, се наруши отведнъж. В това отделение от ловченския затвор имаше около 30–40 души затворници, най-голямата част цигани-конекрадци. Отделението е една обикновена продълговата стая, не повече за десетина души, така щото мястото за сядане и спане се даваше с мярка. На големците и бабаитите — по три-четири педи, на циганите — по две, а на комитите — по една. Налягали и от двете страни, краката им се посрещаха посред. Като минуваш с букаите, трябва да си дигаш краката като кон, да не закачиш някого. Ако се случи противното, текметата и псувните се пущат в ход.

След като седнах на мястото си, всичките затворници се разшаваха из затвора, защото беше още рано за спане. Едни от тях започнаха да се борят около ми и нарочно падаха отгоря ми; други се пощеха и хвърляха върху ми своята нечиста скърна; трети пееха и т.н. Ламбичката не беше се вдигнала още отпредя ми, мислех си, че има да се вършат и други церемонии; и други разбойници без разбор насядаха около ми, така щото колелото порасна. Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски. — Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкмрчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. Понякога не правеха изключение и циганите. Един нещастен свещеник, който само една вечер престоя в затвора, три пъти му даваха тая клетва, и той не можеше да се усети, понеже беше много измъчен.

Немирните затворници, след като ме закълнаха вече, оставиха ме свободен, освен двама-трима цигани, които следваха още да се разговарят с мене твърде невинно за някои домашни работи, като например имало ли много коне и биволчета към моето отечество и пазят ли ги строго стопаните им. Като им разказвах, че в тия разбъркани времена кому остава време да се занимава с добитък, то те чупеха ръце, че през туй време съдбата ги докарала в ловченския затвор. Един от тях, основающ се на мойте външни черти, осмели се да ме, попита, не съм ли от „техните“, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък язик. Ние знаехме още от малки няколко думи от тоя язик, които пуснахме в ход и които ни много помогнаха било откъм бой, било за хляб.

Но аз бях далеч още да се възмутя от тия ситни-дребни работи на това място, в тоя вертеп от разбойници, гдето човекът, човек-българин, се ценеше с мухата. Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че мразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това? На разбойниците и конекрадците цигани ли? Резултатът щеше да бъде бой до умиране и всякакви мъки. По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че имал и хубави мустаки. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки.

Два месеца не бяха се още изминали от славните събития по Средня гора, надеждите бяха угаснали, но не и симпатии, било към делото, било към неговите сподвижници. През две крачки стоят двама другари, двама скъпи съмисленици, а аз да не можа да поговоря с тях, да разделя впечатления и мнения, да разпитам за участ и съдба, най-после да се разговоря искрено със свои хора, които не бях виждал от злополучния ден 11 май, когато убиха Бенковски! Това ми бе най-мъчното. Ударих го на ахмаклък и се обърнах към тях, към Каблешкова, да говоря; но един циганин, който стоеше недалеч, хвана ибрика с ръка и го посочи срещу ми. Това запретявание не се правеше толкова от правителството, колкото от самозваните управители на затвора, които, преди да ме оставят, след като ме закълнаха, поръчаха на циганите, стоящи около ми, да ме нагледват да не говоря със „старите комити“. Същото това желание аз забележвах и от страна на тия последните.

Когато агите се оттеглиха от мене по местата си, аз се ослушах и чух мнението им за мене, което са можали да си съставят.

— Как е? — попита един от тях.

— Много на серсем ми прилича — отговори Команлията Хасан ага, 40-годишен човек, който имаше претенция на ага и който бе затворен за обир.

— Рано е още да си състави човек мнение за него, защото не си е отпочинал, не се е съвзел от бой, път и пр. — отговори друг, на име Сали ага Торозлията, единственият грамотен човек в затвора на турски, когото бяха затворили, че правил фалшиви тескерета за крадени коне.

— Колкото и да си отпочине, не можеш го сравни с Телеграфа — заключи Кескин Пехливан, най-напереният между затворниците бабаит, който се обвиняваше за кадънджилък, т.е. кадъна влякъл.

Телеграф турците наричаха Каблешкова, защото им бе разказал в затвора, че преди да бъде бунтовник, бил телеграфист в Хиршовата железница, на беловската станция.

— Какво си говорите, где Телеграфът — повтори Сали ага. — Кератията, макар и да е гяурин, наш душманин, но „малематът“ му дава кеф за много наши ефендета.

Посред разбойническите викове, песни и псувни на затворниците турци и цигани, от които ехтеше целият затвор, издигна се и слабият глас на Каблешкова. Той запя Марсилезата, но вместо нейните думи, каза следующето, пак на френски: „Да знаеш, че апостолът Волов, който се отдели от нас на Балкана, убиха го при една река.“123 После това по същия начин той ми съобщи, че ако мога да отърпя, да не съм казвал истината, защото ще да бъде безполезно; в нашето лице виждали прости разбойници, т.е. правителството. За смъртта на Волова Каблешков ми известяваше, че ако съм преплетен с него в изпитите си, да свалям вината върху му, като умрял. Когато той свърши своята унила песен, няколко души от затворниците извикаха:

— Ашколсун бе, Телеграф! Ти си знаел и да пееш?

— Гласът му „макамлия“, но думите не разбираме — забележи един помак.

— Имате право: песента е френска, на Наполеона, който заедно със султан Меджида разби московеца в Севастопол — отговори Каблешков.

— Не той ли прати на падишаха своята дъщеря само да му спечели приятелството? — попита някой от турците.

— Да, той същият — отговори Каблешков и смигна с окото си.

Сиромаси турци! Где да бяхме руски, френски или други бунтовници? И дяволът да ни беше посредник, пак не можахме се подуши. После горните обяснения, които удовлетвориха и Каблешкова, и мене, всеки за свой пай се тръшна на голата земя, понеже беше време за спане, полунощ наближаваше, вънкашната стража надникна от прозореца и сгълча всички да не дигат шум, но да лягат и гебердясват.

Както казах, мястото в това отделение, наречено „парцал“, беше влажно и нечисто. Но тия несгоди, иди-дойди — теглеха се. Що трябваше да се чини с известните по всички затвори и в подобни нечисти места гадини, които са три породици? Особено дървениците, най-свирепите: тия като че извираха от стените, а от тавана валяха едри и угоени като боб. Гдето се залепяха, игли бодяха, пришки като турски бешлици се дигаха. Почешеш се, помръднеш се, дрънкат букаите — приличната забележка се направи от затворниците. Изпъшкаш или въздъхнеш — пак забележка.

— Какво пъшкаш бе, пезевенк, на баща ти водениците ли спряха? Тъй лесно се не става паша — обади се някой махмурлия ага и ти се свиеш.

А малката ламбица, която се можеше да помогне нещо против тия гадове, беше достояние само на двама-трима, както казах, които по цяла нощ се пощеха около й. При всичко че бях разбит от път и бой, като орехи в торба, но пак уморени очи не можаха да се затворят така лесно. Мисълта, че на другия ден ще да давам отчет за делата си: какво ме е накарало да скитам по Троянския балкан и пр., честото посещавание кюповете от страна на затворниците, от които някои неумишлено, а някои нарочно стъпваха отгоре ми препятствува на нощното спокойствие. Може да беше към разсъмвание, когато съм мигнал, но изведнъж бях събуден от твърде страшни и чувствителни болки, които се почваха откъм краката. Стори ми се — и аз не зная какво, — като че целият божи мир бе потънал в пламък! И страшно, и неизвестно, и боли, от друга страна. Краката ми, обвити в син пламък, следва да горят. Легнал по гърдите си, аз се влечех надолу-нагоре из затвора, с вирнати крака нагоре, дигах ги и слагах заедно с тежките букаи, които дрънкаха оглушително; виках до синьо небе и от болести, и от уплашвание, но всичко мъртво наоколо, а пламъкът още по-силен става. Никакъв глас се не обади на моите отчаяни викове, никой ми не дойде на помощ, всичко беше утихнало в затвора, всеки си беше легнал и спеше — грозно хъркание се само чуваше. Две полуосветени и полумрачни фигури се мярнаха отвън на прозореца, които мълчеливо се наслаждаваха на моите изтезания. Тия бяха двама заптии, нощната стража около „парцала“. От най-напред аз помислих, че има пожар, че се е запалил затворът, но като успях вече да се изгася, отвориха ми се очите и познах, че пожарът е само за моите крака, подпален от ръката на някой затворник. Видях по краката си налепени различни парцали, книги и върви, които миришеха на газ. Отворих уста уж да протестирам, но кому? Всичките спяха и мируваха, спяха и Каблешкови, или пък принудени бяха да се преструват, че спят. Тихо и спокойно, без протест и оплаквание, натиснах си изново парцалите; но свършва ли се, стои ли се на едно място? Сякаш че по ходилата ме бодяха с игли. Станах да се поливам с вода, тогава чак се повдигна чорлавата глава на един циганин, който ме напсува и ми каза, че ще ми строши главата със стомната, ако съм проливал водата. Повече нищо.

Това варварско изобретение, да се палят босите крака на заспалите комити, което отпосле се практикуваше на всеки новодошел, се приготовляваше по следующия начин. Вземаха цигарени листа или други парчета от обикновена хартия, които натопяваха в газ и ги лепяха по краката и измежду пръстите на заспалите жертви. После завързваха един голям парцал от букаите, лягаха всичките по местата си, освен един, който оставаше да драсне кибрита и който така също внезапно изчезваше, за да се не намери на мястото на престъплението. Парцалът, който вържаха от букаите, служеше да раздухва пламъка; защото заспал човек, който и да е, щом се събуди и види себе си в огън, захваща най-напред да рита и скача, а парцалът се върти като конска опашка и помага на горението. Това наказание се заповядваше от затворниците, одобряваше се от заптиите, а се изпълняваше от циганите, като тяхно специално занятие.

И аз неведнъж бивах свидетел и очевидец, когато се приготовляваше запалванието, когато се гърчеха току до мене сиромаси българи. Руско Робът, от четата на Ботйова из Котел, момък на двадесет и две години, здрав, червен и силен като бозайник, гърдите на когото приличаха като на дойка, тъкмо що го докараха или по-добре свалиха от планината, смазан от път и бой, изпъна се по гърба си и сладко-сладко заспа, като че се намираше в росясалите добруджански полета; той беше овчар. Неговото положение съблазни жестоките цигани и други чапкъни. С нетърпение го чакаха от всичките кюшета на затвора да се пренесе добре; няколко пъти надничаха отгоре му да слушат дали наистина спи. Всичко това се вършеше немешката, да не би да го разбудят. Един заптия пресегна от прозореца и подаде на изпълнителите една паничка с газ и хартии. Сиромахът, да се скита цял месец по планината, от Враца до Троян, потурките му бяха заприличали на зебешки гащи, а богатирските му крака голи до над коленете. Всичкото това незакрито пространство се налепи внимателно от циганите с хартиени парчета, потопени в газ, а той хърка и не дава никакво подозрение, че има ниет да се събужда. За духало, т.е. да се разпалват по-бързо и по-добре хартиите, пробиха му посред големия калпак, който беше се отърколил настрана от главата му, и го вързаха от букаите между краката му. Всички досега настърчали глави легнаха, уж че заспали, легнах и аз, който бях най-близо до Руска Роба. Остана само едно младо циганче, което се приближи на пръстите си и драсна кибрита, па и то се сгромоляса, та легна. Като заклан изрева клетникът! Краката му се изправяха до тавана и пак падаха на земята, букаите дрънкаха, като че бяга кон по ливади, а калпакът му хвърчеше като балон. Всички автори на неговите мъки се кикотеха между ръцете си.

Когато изгасих моя пожар и се умълчах, отведнъж един черкезин, който спеше току насреща ми и на когото скъсаната памучена антерия приличаше на учуртма от много носение, изрева и хукна да бяга из затвора. Нямаше съмнение, че някое запалено парче беше отхвъркнало от моите крака и паднало върху му, от което се беше запалила антерията му. Черкезинът не знаеше същността на работата и до разсъмвание не престана да псува другарите си по вяра, като ги наричаше по-лошави и от самите комити и хора, в жилите на които отдавна е престанала да тече мусулманска кръв.

— Йок кардаш, йок мусулман! — говореше той и си чешеше опърлените хълбоци.

И на неговите сълзи и клетви никой се не обади, което го още повече сърдеше. Всички спяха, спях и аз уж и не смеех да поема душа, да не би да се открие истината, че не „кардашите“ са го изгорили. Тогава никой не можеше ми помогна.

Както казах, други бунтовници, освен нас трима ни, Каблешков, даскал Найден и аз, нямаше в ловченския затвор. Нямаше и обикновени българи, с изключение на един пияница от града, именуем Коста, когото бяха затворили, че откраднал една ерешка кожа. На другият ден ме извадиха на изпит пред каймакамина, гдето присъствуваше още кадията, няколко помаци и наши българи, наречени аази, и следователят Мустафа ефенди, за когото самите турци-затворници говореха, че той им изгорил душицата, т.е. много строг и хитър „истиндакчия“ бил. В турско време не изпитваха така, както по-после видяхме у нас, т.е. само следователят да пита отделно; но всичките присъствующи имаха право да задават въпроси. Когато набеденият е българин, то само тогава нашите аази се обаждаха с най-голям кураж, ревност и грубост. В Ловеч тая нужда и потреба не се чувствуваше дотолкова, защото помашките аази по-добре говореха български. От последните имаше един стар и твърде сериозен агашетина, който най-много ме изпоти със своите въпроси за преминуванието ми из планината от Златица до Троян. Той познаваше така добре Балкана, щото като ме питаше за него, т.е. отгде съм преминал, сякаш го гледаше като стаята, в която ставаше изпитът. Знаеше имената на всичките овчари, най-повече на каракачаните. Като ме попита за едното, Яни кехая на име, стадата на когото били в такава централна местност, щото който иде от Златица за Тетевен, непременно трябва да го види, обърна се към другите аги и продължи:

— Пък че кучета ли има тоя кехая? Птиче да прехвръкне през гората не остават. Даде ми едно, което, като си затворя портите и го отвържа, за нищо нямам вече грижа.

— Мераклия някой човек може да е — отговори кадията.

— Като на вас голтаци ли остана да нареждате света и да се смесяте с царските работи бе, чапкъни? — запъна се насреща ми едно старче от нашите българи, малката главичка на когото приличаше на ряпа.

— Нямаше ли за вас боза да продавате по влашката земя, ами дойдохте тука да пакостите на сиромашката рая и отваряте бели на царщината? — притури вторият българин.

Няма нужда да разправям, че както в Троян, така и тука се повтаряха едни и същи въпроси от страна на правителството, т.е. кой ни е бил войводата; колко души сме били; колко мусулмани сме заклали; кой ме е увлякъл в тоя път; да съм казал правото; падишахът бил милостив и в такъв случай щял съм да бъда простен и други такива. Разбира се, че на всичко това аз отговарях: „Не зная, невинен съм, нямам хабер от тия работи.“ Изпитът се обръща и на добро, и на зло, и отечески, и душмански — ние поддържахме се същото, се старата песен. Никой не остана задоволен, а каймакаминът се и разсърди.

— Ами тогава какви дяволи търсеше по Троянския балкан бре, керата? Где е мемлекетът ти, где е Панагюрище, накъде е Троян? — извика той и заповяда да влезе чаушинът.

Заповяда на последния да ми не давали нищо за ядене и да ме обковели в синджира на старите комити: Каблешкова и даскал Найдена. Това търсех и аз. Изкараха ме навън и в същата още минута отключиха синджирите на поменатите и ме заключиха вътре, а букаите ми снеха, от които нямаше вече нужда. Тоя общ синджир има следующата наредба: желязна халка, дебела като обръч, се туря на врата, отгдето не може да излезе вече. Отпред, под брадата, на тая халка има дупка, през която се прекарва синджирът, на който не само трима, но десет души можат да се навържат. Единът му край се заключва с кофар на първото лице, което е най-напред, а другият се връзва от прозореца на затвора, гдето така също виси кофар и гдето стражата го проверява всеки час и опъва по малко синджира, за да обажда на вързаните в него, че се бди над тях. По молбата на самия Каблешкова туриха ме помежду им, т.е. първи той, вгори аз, а после даскал Найден. Постлахме своите палта на голата земя и насядахме турски, коляно до коляно, без да се погледнеме още, но всеки от нас чувствуваше задоволствие и с нетърпение чакаше да се махнат заптиите. Едвам-що свърши чаушинът със заключването, буйният Каблешков отвори уста насреща ми, като ме обсипваше със стотина питания, които се отнасяха до въстанието, без да му пречи треската, която в това време го беше нагънала. Той искаше да знае всичко, щото е станало в България от 20 априлий насам: за Панагюрище, за Бенковски, за разни байряци, за Търново, Сливен и много други, за които аз повече трябваше да зная, че от по-голямо място идех, че по-сетне бях хванат. За себе си, за своето мизерно и мъченическо тегло не искаше и да знае. При всичко че отвсякъде идеха известия, че българските бунтовници са смазани на първа среща, той не беше престанал да вярва още в святото дело, в ползата на въстанието, за което толкова много беше спомогнал.

— Дойдй бе, брате, дойди да се понаприкажем! — започна той най-напред. — Тоя човек (даскал Найден) е жив умрял, преди да види още бесилницата; той не е бунтовник, той е без сърце, той е мъртъв, той ми измъчи душата повече от турците — буйствуваше да говори Каблешков.

А клетникът даскал Найден, който слушаше всичко, чукна с пръст върху цигарето си, за да отърси пепелта на цигарата си и силна въздишка от дълбочините на сърцето му изкриви устата му. Помаците затворници насядаха около ни, за да слушат какво ще да си говорят събраните комити; но новият писмен български язик не беше достъпен за тях. Няколко пъти ни поглеждаха въпросително и ни питаха на какъв свински язик говорим.

— Майке, жените недни, имали си и свой комитаджийски язик — разказваше един от тях на другите турци, след като се оттегли от нас. — Говорят уж български, шат-пат им се разбира, ама в ноймата им не можеш да влезеш.

Хванатите български въстаници се деляха на две категории. Всичките почти за свое оправдание казваха, че безсъзнателно взели участие в бунта, т.е. или че били излъгани от по-големите, или че били пиени. Само няколко от тях, против които имаше да говорят стотина факти, свидетели и други данни, че са били бунтовници, когато никакво отказвание не беше възможно, тогава само тия се признаваха за такива. От последните беше Каблешков. Можеше ли той да се скрие, когато родното му село щеше да свидетелствува с котките заедно, че в неговата къща се разви байрякът на 20 ацрилий, оттам загърмяха пушките, той поведе юнаците? Но и това настрана: в същото това негово село паднаха под нож не един, не двама, но около 50 души цигани. И в Ловеч, и навсякъде знаеха вече кой е Каблешков. Ето защо той си говореше правото, но не толкова открито, не всичкото. Например той изброяваше в изпитите си всичките мъки, теглила, причини, които са докарали коприщенското въстание. Като го попитваха и той разделя ли тия причини, и той заедно с населението така ли е мислил; убеден ли е, че турското правителство е било тиранско — отговаряше, че и да е искал, не е можал да се отдели от братята си и съседите си. Колкото за изкалването на циганите и че е бил главатар в Коприщица, той отричаше; казваше, че било безполезно да се изказва в Ловеч, чакаше по-голямо място, гдето да има и европейци, за присъствието на които ние си бълнувахме по онова време. Убеждаваше и мене, ако доживеем, да ни извадят пред европейска комисия, нищо да не скриваме.

— То е срамота за нас, ако скрием истината и не изкажем открито теглилата на народа — продължаваше той. — Особено ние с тебе, като апостоли, трябва да направим това. Нека работата стане въпрос; и тъй и тъй няма да останем живи.

Даскал Найден, човек с челяд и с преминала възраст, беше отпаднал съвсем, повечето мислеше, отколкото да крои някакви планове, които нищо общо нямаха с неговата горчива съдба. Освен това той беше ранен още с куршум в лявата ръка във време на хващанието им в планината. Както споменах, Каблешкови бяха хванати почти на същото място, гдето и аз, т.е. пак в околността на Троян. Предал ги българин. Били всичко четирима души, още двама с тях: Георги Търнев от Пловдив, от познатата патриотическа фамилия в Каршияка, и едно учителче от Казанлък, на име Стефан. Тия спели, когато ги нападнала потерята и изгърмяла върху им. Георги и Стефана заклали на мястото още и им натъкнали главите на колове. Щели да заколят и Каблешшва, но съветът им решил и намерил за по-добро, че ако носят две глави и карат двама души живи — бабаитлъкът е по-голям. Това съображение ги запазило живи. У Георги Търнева намерили около 800 лири, негови пари, която плячка твърде много застърви башибозуците да се щурат по-ревностно из планината и търсят комити и под земята. По-нататък ние ще да кажем как са дошли Каблешкови до Троян, а сега ще да продължим своя разказ.

Няколко деня подир моето докарвание в Ловеч започна правителството да арестува и някои ловченски младежи, заподозрени в комитаджилък, които хващаха по къщята им и дюгените им. Тия бяха братя поп Луканови, Илия и Христо, Димитър Панталонджията, Христо Какринелията, Тодор Станчев, Станю и др. Турското правителство не беше се излъгало в своя избор, защото всичките хванати, не говоря за нови грехове, бяха другари на Левски. Сега те не бяха от действителните комити, не бяха помирисваля шума и барут, от къщята им ги дигаха, както казах. Тяхната вина беше, че кой продавал барут, у кого се намерили много фишеци, цървули и пр., а най-главното пък, че бяха ловчени, главната квартира на комитите. За братя Луканови и не говоря, защото у тях и кокошките бяха комити. Всичките, като познати граждани, отнасяха се с тях малко по-човешки. Едно, че нямаше букаи и синджири, а, второ — че не ги кълняха с паницата. Причината бе твърде ясна. Домашните на тия последните не бяха ексик от затвора, т.е. било гостбица, било чорбица, тютюнец и пр., се капваше. А кой изкусваше най-напред тия артикули? Разбира се, чауш ага. Ето где беше разковничето на по-човешката обноска. Ами бакшиш сегиз-тогиз, от който и най-фанатикът забитин не би се отказал? А от нас сиромасите каква полза? Юмрук в гърба и зелена паница.

От тях всичките в нашия „парцал“ туриха само Димитра Панталонджията, когото на другия ден с помощта на една бяла меджидия, заклещена между пръстите на чаушина, извадиха го по на добро място. Кдблешков, когото беше втресло в това време, надигна се, кашля, въртя, сука, намери време да се доближи до Димитра, комуто вдъхна кураж и даде наставления какво да говори и как да се държи пред турците. Не беше той така от простите и обикновени комити. Рицарската му и идеална душа и убедителното му слово не можаха да не повлияят поне минутно и върху убийците и конекрадците турци и цигани от затвора, от които и най-долният, и най-ничтожният бяха убедени в това време, че са сто пъти по-горе от всекиго българина. Много пъти, вечер, около нашия синджир се натискаше пъстра навалица, да слуша какво ще да разказва Телеграфът. Тук не липсуваше и горделивият турски бабаитин, легнал по очите си или се изкеврил на една страна с опулени очи срещу разказвача; пехливанинът помак с нарочно отворени гърди, покрити с дебело руно косми и с подпършени ръкави, готов на всяка минута да плесне ръце за борба; дивият и отчаян черкезин, че не е свободен в такова благоприятно за яма време; най-после веселият циганин, който не преставаше да си дръгне разчорлената нечиста глава. Даже и малката ламбица, монопол само на бабаитите, се преместяше отпред Каблешкова, да бъде по-добре чуто и видено.

А Каблешков с дебела и ръждясала халка на врата, с два синджира, спуснати по слабините му и болните му гърди, които, взети изцяло, повече тежеха от неговото същество, разказва различни масали и фантастически приключения с възточно съдържание.

— Колко гроша получаваше в месец, когато беше телеграф — питат турците.

— Хиляда — отговаря Каблешков.

— Бре-е-ей? — се чува по целия затвор.

— Ами баща ти колко говеда имаше? — попитат пак любопитните.

— Триста и повече — казва той.

— Тю, и още тръгнал да прави комитаджилък по Балкана — повтарят агите.

— Язък за младините му — повтаряха други, след като свършеше той, и всеки си отиваше на мястото.

— Ако бях един паша, освободил бих тоя българин — заключаваше трети.

Както казах, Каблешков и даскал Найден отричаха още, че са имали първенство в Коприщица; големите смутове в Пловдивско бяха направили да закъснеят сведенията от това село. По тая причина и на тях даваха само по двайсет пари на ден за хляб, както и на другите затворници, които пари бяха твърде малко, да може да се нахрани човек. Затуй сговорихме се двама с него един ден да направим демонстрация на двора, когато ни изкарват по вън, което ставаше сутрина и вечер; но в това време, когато се намира в конака каймакаминът и негово преосвещенство Йосиф Ловченский, който по онова време беше там български владика. Тая демонстрация се състоеше в това, да легнем сред двора, като ни кара заптието, което непременно, както смятахме ние, ще да обърне внимание на големците, ще попитат защо лягат тия момчета, а ние тогава ще да отворим уста да си изкажем претенцията. Демонстрацията стана наистина, но плодът й беше тоя, че на заптиите беше заповядано, ако не станем с добро, то като кучета да ни завлекат в затвора. Понеже при нас в синджира беше вързан и Найден, който се отказа да вземе участие в нашата демонстрация, то ние само двама налягахме на земята, а той клекна на колене до главите ни, защото общият синджир неволно го опъваше. За да покаже, че не е „бунтовник“, той следваше да протестира и ни викаше: „А бе какво направихте?“ Но като се даде воля на заптиите да ни влекат към затвора, най-напред него изгориха през кръста с тоягата. Той скочи на крака, а ние лежим още и чакаме удовлетворение. Припасаха и мене два-три пъти, аз се огънах, но не бутнах; но като повториха и потретяха, намерих се при даскала Найдена. Оставаше само Каблешков, половината му тяло на земята, а половината вдигнато със синджира. Един го биеше с тояга, а други го ритаха. Той не мръдна от мястото си, което страшно разлюти турците, в това число и затворниците.

— Удряйте бе! Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака? — говореха мнозина.

Всички бяха побеснели. Каблешкова завлякоха в затвора за краката, а главата му се удряше от неравния калдъръм, защото го извадиха от синджира. Него втресе през нощта и чак на другата вечер дойде на себе, си.

Два-три деня после това произшествие, рано заранта на 3 юний, надзирателят на затвора, Ахмед чауш, след като отключи синджира, в който бяха свързани, съобщи на тримата другари — Каблешков, даскал Найден и нашия Ботю, с когото са запознати вече читателите и когото бяха докарали вече обратно от Троян — да се приготовляват, защото ще да вървят на дълъг път, неизвестно накъде. Това неизвестно нарочно може би да беше казано от чаушина, за да придаде по-голяма важност на работата.

— Навярно нас изпращат в Пловдив, гдето трябва да украсим бесилницата! — каза стреснато Каблешков, защото Ловеч не беше от ония големи капии, гдето да разглеждат и осъждат съвършено; ето защо ние очаквахме с нетърпение от ден на ден да ни подкарат за друг, по-голям град.

После малко той ни каза скрито, че е решен да се убие, защото се чувствува слаб да издържи многобройните изпити, придружени с мъки, и по тая причина може да обади някои работи, от което ще да пострадат други сиромаси. От тримата другари пътници, освен Ботю, който беше здрав и як мъж, останалите двама едвам можаха да отраят два-три часа по пътя, а особено ако се случеха заптиите някои проклети хора. Сухите като дърво цървули, които събраха оттук-оттам, едвам бяха се закачили на краката им. Дордето наближи време да тръгнат, Каблешков го втресе съвършено; но това не побърка заптиите да го оковат в дебели синджири и белезници. Когато ги изкараха на двора обаче, гдето Каблешков не можеше да се държи на краката си, турците се принудиха да му докарат един слаб кон, върху който го качиха, а отдолу, под корема на коня запетляха краката в букаи.

V

Нашата жива раздяла с тримата пътници беше от ония, които рядко се случват в човеческия живот. Синджири, букаи, лалета и белегчета, глад, бой и мъки, бесилка, отиванието на трима едномисленици и братя по чувства в пълна неизвестност, оставанието на други сам-самниничък между 60 души турци и цигани — ето ти съдържанието на грозната картина! Ни братска цалувка по студени устни, ни приятелско стискание на ръце — да не би да събудим вниманието и любопитството на сто и толкова очи, които стреляха внимателно нашата раздяла. Мрачни и отчаяни погледи само, на които помагаше тъмният затвор, горчиви въздишки и предстоящи приготовления за нови, по-страшни борби бяха единствените пориви при тая раздяла. Па защо ли много думи, горещи цалувки, ахания и охания там, гдето говори самото сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? Защо? Нека с тях си служат дипломатите, предателите и експлоататорите.

Каблешков на кон, а двамата му другари, познатият на читателите вече Ботю и Н. П. Стоянов, по крака, скоро оставиха ловченския конак и взеха из улицата наляво, придружени от около седем-осем заптиета.

— Коренът ви да се изсуши! — казаха няколко души от затворниците, които гледаха от прозореца и на които фанатизмът бе временно възбуден.

— Тях в Пловдив ще да обесят, а тебе тука — ми каза един турчин, като ме опъна за ухото в същото време.

Мина се ден, минаха се два, четири, пет, една неделя, а за тримата комити забравиха вече не само турците от „парцала“, но и аз. На втория ден беше, когато Ахмед чауш съобщи като „тайна“, че тримата комити са откарани за Търново в големият мезлиш. И това се забрави. Но няколко деня подир това тоя същият Ахмед чауш се изправи ненадейно на прозореца, когато повече затворници спяха.

— Ставайте да ви обадя една новина; но нека дойде и Джендаки (моето име) — каза той.

— Нашите комити — продължи той, — Телеграфът, другарят му с дългата брада и онова младото момче, помните ли ги?

— Да — отговориха някои, — възможно ли е? Вчера бяха при нас.

— Първият от тях (Каблешков) се е самоубил в Габрово, а вторият (Найденов) е умрял по пътя — допълни чаушинът.

Гръмогласно и продължително едно „бре-е-е“, което излизаше от устата на около петдесет души, съболезнователно едно „бак-бак“, което се изказа, като че вървеше по ноти, се разнесе из грозния „парцал“. Върнаха се затворниците по местата си, насядаха и разискванията и размишленията се започнаха за съдбата на пострадалите. Темата беше добра, можеше да занимае затворените няколко часа, ако не и деня, още повече че случката с Каблешкова заключаваше в себе си н нещо странно, дело бабаитско. Глупост и срам би било, ако се предположеше на минута даже, че суровите тия хора, сбирщина от крадци и убийци, е била трогната за участта на две презрени същества, и гяури, и комити. Не. Но най-после допуснете, че и тия, макар и такива, имаха човешко сърце и душа, можеха минутно да бъдат поразени от жестокото събитие. За положително аз мога да кажа това, че никой от тях се не засмя, никоя уста се не отвори да скверни и злослови падналия мъченик. Сетне, вече, когато от дума на дума се дойде до заключение и обсъждане на причините, които са заставили жертвата да се самоубие, тогава чак вече се даде ход на фанатизма.

— Брей, кой му се надяваше! Един кривач душа имаше в тесните му гърди — каза Кискин Пехливан и опъна своя мустак. Той разбираше Каблешкова.

— От страха и мъки го направи — се обади Кючюк Мехмед. — Вижда се работата, че нашите момчета (които го карали) не са си поплювали на ръка.

— Това настрана, но аз се убедих чак сега, че тоя ханзърин не е отебере човек — допълни Бормалията Хасан ага. — Всичко чуто и казано от него, като го допълниш със самоубийството, излиза, че той е бил твърде голям и важен човек в комитаджилъка. За това си мнение, че е вярно, аз обръсвам ей тези — прибави той, като подигна с двете си ръце двата краища на своите ястъклии мустаци.

— Наистина бе, тоя човек в ръцете ни беше, питахме го, слушахме го, но никой изпомежду ни не можа да го разбере — потвърди един стар циганин, който беше лежал във всичките почти затвори на Европейска Турция.

— Срам! Гракахме подиря му, отваряхме си устата като гарги, а той ни мажеше очите, с каквото намери — заключи един башибозук, който се обвиняваше в това, че като отишел да гони комити, наместо тях да бие, убил двамата си другари. — Ако пашите се заинтересуват и кажат: „Хайдете да попитаме ловченските затворници мусулмани, какво те знаят за тоя комита, като е живял с тях?“ — то ще изплезим язици като добитък — свърши той.

— Ти поне защо не ни обади, че Телеграфът е голям комита бе, джанабет? — каза един второстепенен затворник и почна да ме барабани с краката си по гърба, понеже лежеше близо до мене, уж на шега.

— Остави тоя серсем, холам! И той ако знае защо е станал комита, аз съм на мегдан — повтори Бормалията.

До тая минута, т.е. дордето в края на разговора не обърнах вниманието на турците, аз стоях полумъртъв на своето място, гръмнат от печалното известие, че двама другари, двама братя, са престанали вече да живеят.

Как и где се уби Каблешков, кой уби даскал Найдена — нека читателите прочетат по-надолу; а сега да ми позволят две думи отстъпление, да ги запозная със знаменития самоубиец.

V

Родното място на Тодора е прочутото българско село Коприщица, което се намира кацнало измежду най-високите средногорски върхове — Богданът, малкий и големий, Вълкът, Буная, Андреева гора и други. Щастливи са още жителите на това прочуто българско огнище, че селото им се прохладяла от множества синьо-бисерни речици, които скачат от балканските усои като луди гидии и образуват река Тополка. Щастлива и благатка е от своя страна и тая сестра Тополка. Нейните разкошни брегове са били свидетели и на бегликчийско величие, и на джелепски кабадайлък, па и на неограничена свобода, за която околните клисурци и панагюрци не са сънували даже. Тук на тия брегове, под кичестите върби, е траел бегликчийският моабет цели дни и нощи, тук ферманлиите чорбаджии Вълковци, Стояновци, Догановци, Каравеловци и др. са яли и пили под звука на двадесет гайди и цигулки, тук селският ага или субаш е правил кафе на българските делибашии, смирен и покорен, учтив и любезен. Какво вие мислите? Коприщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по демократическа от американската. Срещнете, когото и да е коприщенец — тях ги е наспорил господ в сяко село и град, всичката Отоманска империя, включително с България, Румъния, Сърбия и др. — па го попитайте: „Може ли да бъде сравнение между две епохи, стара и нова, турска и българска?“ Но подробности на друго място, а сега на пътя си.

Тодор не е първица от средногорската република. Той се върти около други звезди, някои по-светли, други нему равни, а трети — по-долни. Той е съотечественик на Любена, на Бенковски, на Донча Ватаха, на хаджи Христа, на куп български деятели и възродители от Пловдив и много други. Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки тамам две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, на Луи Леже и пр., и пр. — и такъв паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо! Търсете причините на това, гдето пожелае вашата любознателност. Да ви изкапят очите над стотина дебели томове, да изучите всичките източници на Гизо, на Дреперя, Бокля и Шлосера — пред вас пак ще да си остане нямата Богдан планина със своите белокожи букове. Тук се трябват други извори, които ние няма да кажем засега.

Бащата на Тодора се казва Лулчо Дончев Каблешков. Позната е тая фамилия на мнозина от читателите, особено в Тракия. Чичата на Тодора, дядо Цоко Каблешков, е тридесетгодишен мемлекет чорбаджисъ в Пловдив. Другият му чича Тодор е също познат големец; с една реч, нашият герой е от първокласна фамилия, каквито ги имаме в България. Тия бяха хора богати и влиятелни.

Когато Тодор свършил в своето родно село Коприщица и е пловдивското тогавашно народно училище, родителите му го изпратили в цариградския Галата-сарайски лицей, който се славеше тогава из България; който беше като гордост на родителите пред турските власти, че са предпочели в него да дадат сина си; в който, най-после, се учеха и приготовляваха верни и просветени поданици на империята. От училището той се завърнал в Коприщица, бил в Пловдив на работа при своите роднини, кроил планове да отваря фабрика за захар и най-после постъпил чиновник на Хиршовата железница, началник на беловската станция. Тук неговата деятелност е позната по цялата околия; помнят го още беловчени, татарпазарджичени и други. Макар и рано още за годината 1876, макар и да нямаше още Бенковски, а Левски отдавна не бе между живите, Каблешков следвал да проповядва где седне и стане, че само всеобщо българско въстание ще да бъде в състояние да даде свобода и права на България. Той често напущал своята служба и ходел по селата да говори и проповядва тая идея. Н. Абаджиев, който по онова време (1874) бил учител в Македония, в Прилеп или Серес, разказва, че един ден Каблешков осъмнал в тоя град. Чрез него и чрез други още младежи той съставил нещо като комитет, дал много светли надежди и планове. Това било наскоро, когато оставил вече службата си на Белово.

Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,124 защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.

Но изгоря ближната Клисура, паднаха някои околни въстанически пунктове. Панагюрище се обсади, Конрищица чакаше същата участ, паднаха духовете, почнаха да се чуват гласовете на недоволните чорбаджии. В Коприщица имаше около десетина околни села, надошли с жените си и децата си да търсят права и ново царство. Едно от неуспеха на въстанието, а друго, от разни неприятности, известни в подобни случаи, тия бяха захванали не само да се отчайват, но и да се отнасят враждебно към главатарите на бунта. Разтакаха се из улиците на селото, почнаха да се не покоряват, псуваха, каеха се, сърдеха се, че няма гостоприемство, захвана да им домъчнява за селата, храната и добитъка. С една реч, ставаше онова, което беше естествено и което трябваше да стане. Чорбаджиите, най-големите врагове на въстанието, а именно: хаджи Пею Пеев, хаджи Иванчо Маджаров, хеким Спас, хаджи Лало, Рали Каравелов, Беню Цървулджията125 и други мнозина влязоха под кожата на отчаяната тълпа. Казаха им тия какво стоят, та не вържат младите чапкьни, които, като предадат на пашата, ще да отърват своите луди глави. Тълпата, без да му мисли много-много, въоръжи се против главатарите. Кой с дърво на рамо, кой с оръжие и въже в ръцете, разпръснаха се из улиците да хващат по-първите момчета. Беше 30 априлий, петък, когато около тридесет души бяха навързани с въжета и пояси и подкарани из улиците. Тях затвориха на няколко места из селото, гробищата, в черковата и в спицерията на хеким Спаса. Между затворниците бяха и апостолите Волов, Г. Икономов, Каблешков, даскал Найден и много други по-първи главатари, било от Коприщица, било от селата. Всички се пазеха най-строго от въоръжената тълпа, мнозина се трупаха около зданията и псуваха най-гнусно жертвите. Чичата на Каблешкова, Тодор, мисля, застанал пред спицерията и се обърнал към своя братов син, комуто нищо свято не оставил. Каблешков се върти отвътре зданието, скърца със зъби и се разкайва защо не го е заклал заедно с циганите. По едно време изгорелите за вода пленници поискали една стовна, да си наквасят устата. Тълпата вързала една с въже, която тия изтеглили през прозореца, но вместо с вода тя била напълнена от робите с пикоч!

Целта на чорбаджиите да ги арестуват действително е била да спасят своите глави, като предадат вързани на войската само главатарите. Тая войска, начело с Хасан паша, се намираше близо до селото. Всичко вече било приготвено, когато из панагюрския път се задали трима души конника, които право в село влезли. Тия бяха от нашите панагюрски другари: смелият Иван Ворчо, П. Бобеков и Манчо, които бягаха от Панагюрище, след като се то разби, и отиваха да търсят в Коприщица селемет, гдето мислеха, че и Бенковски може да бъде там. Тия останали като гръмнати, когато им се обадило, че главатарите са навързани от населението и скоро ще да се предадат на правителството. И на тях в същото време захванали да гледат с някаква си подозрителност и враждебност. Но умният Ворчо, стар хайдутин, от един път съобразил що трябва да се прави.

— А бе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате? Наши братя, 12000 сърби и 3000 души българчета от влашката земя, с девет байряка дойдоха в Панагюрище, до довечера половината са тука, в Коприщнца! Где са поповете и големците? Скоро всеки да се облича в най-хубавите си дрехи и да излязва на посрещание!

Всеки си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко със своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше. Хитрите коприщени, които преди малко били си турили фесове, пак ги натъпкали в своите джебове и нахлули народните калпаци. След като пуснал Ворчо тая муха, намерил, че не е добре да се губи време. Доближава се до спицерията сам, ритва вратата няколко пъти, но тя била от мешови дъски. Нончевица Цървулджийката, съседка до спицерията му подава една брадва, с която той строшава железния кофар и дава свободен ход на запрените, като се спрял на вратата и рязал с ножа си въжетата и поясите, с които били навързани момчетата. Отведнъж всичко в село се променило, чорбаджиите се скрили, тълпата пак завикала „Да живей България!“. Незабавно нашите трима юнаци викват настрана главатарите и им обаждат кой вятър вее.

Както ние от Панагюрище, така и тия обърнали погледи към „майка“ Стара планина, зад която се намира и славното Търново, отдавна столица вече на българските въстаници. За да вземат със себе си по-добро оръжие и по-избрани момци, прибягнали към измама. Казали, че ще да отидат да нападнат скритом на войската, а за другари искат само такива юнаци, които по добра воля тръгнат подиря им. Който се откаже, а има добро оръжие, да го даде на оногова, който отива. По тоя начин събрали се другари около стотина души. Освен Каблешкова, Волова, Икономова били още с тях клисурският учител Н. Караджов, Хр. Благоев, наш Ботю Иванов и др. Посред нощ напуснали Коприщица и тръгнали за Балкана. Като се съмнало, прочели се и видели, че само 27 души останали, другите — изгубени и избягали. После дълго скитание и нападение всички били кой убит, кой хванат, а никой се не освободил; с изключение на двама-трима души никому не помогнала Стара планина. Каблешков хванали, както казахме, при Троян.

От Ловеч до Търново и от Търново до Габрово горчивата участ на Тодора и даскал Найдена е била такава: боят и мъките били без мярка. На даскал Найден изскубали дългата брада по пътя. Той паднал вече сред пътя полумъртъв, но полека-лека го довлекли до Търново. Свещеник Водски от Габрово, който бил по онова време в затвора, можал да види през дупката, когато влечели из стълбите даскал Найден, а главата му се люшкала. През нощта той починал в затвора. Тодор бил по-бодър, но смазан и отчаян, гологлав, бос и с одърпани дрехи, вижда се работата, че по пътя са го съблекли. Заптиите на търновския затвор поискали да го турят в отделението на габровските учители, пак комити; но тия последните, като му видели кайфета, едно го помислили, че е някой вагабонтин, а друго — предположили, че може да бъде и преоблечен шпионин на правителството. Сиромах Каблешков! А габровските учители в търновския затвор се ползуваха с известно уважение.

Тук в Търново той бил изпитван по няколко часа и за такива подробности, които не се касаели до него. Какво е той говорил пред тая голяма комисия, ние не знаем потънко. Другарят му, наш Ботю, не може да обясни, защото, както казах, той паднал и душевно, и телесно, не бил вече така весел, както го видях аз в Ловеч. Повечето мълчал пред комисията, отговарял на малко въпроси, говорел, каквото ще да го правят, по-скоро да става това. Пак от габровските учители и от Ботя ние знаем, че той още повече настоявал и търсел средства да тури край на своя живот, а заедно с това и на тежките страдания. Един ден влязъл в реторадните места и направил опит да се удари с лопатата, която била там. Заптието, което го пазело, се усетило и го извлякло нанавън.

Но нито Каблешков бил дома си в Търново, нито пък търновската комисия имала материал за неговото обвинение. Мястото му било нему в Пловдив, огнището на смутовете, гдето имаше затворени само негови другари до 300 души. После няколко деня Селями паша потеглил за Тракия със своите войски, като взел и Каблешков със себе си, наш Ботя, Ив. Ворча, който строши спицерията в Коприщица, и други още тракийски въстаници. Но нашият герой бил лицето, което заслужвало вниманието на Селями паша, когото той турил в особена кола. Така го видели и на Дряново. Даскал Минков, от последния тоя град, разказва, че това момче му се видяло много чудно, с големи очи, с голяма разчорлавена коса, много сериозно и замислено, никого не поглеждало, а на ръцете му — тежки железа. А пашата бил твърде добър човек и доволно образован, говорел с нашия злочест пътник по французки.

В Габрово Селями паша слязъл да нощува в къщата на Иванча Димчев, а Каблешкова закарали в заптийската одая, като се казало да се отнасят с него добре и хубаво да го вардят. Другите му другари бунтовници, които били съвсем отделно от него, тикнали ги в затвора. При пашата се явил вечерта тогавашният архиерейски наместник, който забележил, че той, пашата, е много весел. Сам се похвалил на светиня му, че момчето, което е довел в Габрово и което и той може да е видял, е твърде важен, знаменит човек, от когото ще да научи много работи, ще да узнае всичките революционери, за които имало и много книжа, намерени у Каблешкова. Дядо поп, като всеки съобразителен и изпечен рая, направил се на ахмак и поискал от пашата да види тия книжа, как пишат комитите. Позволило му се да ги погледне само отдалеч, които били, доколкото можел да забележи, някакви си бележки по въстанието и ръководства за въстаниците. Ние не вярваме в съществуването на подобни документи, защото Каблешков беше претърсен десет пъти, дорде дойде само до Ловеч, па и сами знаем, че нищо нямаше в него. Може от друг някой бунтовник да са били тия взети.

Както и да е, но свещеникът, пак от ахмашка точка зрение, показал се, че е удивлен за това момче, и поискал дозволение да го види в заптийската одая, на което Селями се съгласил. Като отишел попът в заптийската одая, видял наистина „чудното“ момче, което стоело право до стената с наведена глава и замислено. Той го погледал оттук-оттам, но не посмял да се заприкаже и си отишел. През нощта пашата бил на „кеф“, попът и чорбаджиите били там. Рано заранта почукал някой на поповата пътна врата. То било заптие, вика го — попът да отиде при пашата колкото е възможно по-скоро.

— Язък, попе, за моите хвалби, нищо няма да излезе, твоето момче — кажи бог да го прости! — казал пашата. — Нашите свинари заптии толкова я свършиха. Виках те да ти кажа да му прибереш тялото.

Пашата бил много разсърден от тая случка, викал заптиите и върху тях си излял зехира. И другарите на покойния, и габровският башчауш, разказват, че той се самоубил така: чаушинът, като го видял от вечерта толкова болен, отчаян и съсипан, заповядал да го оставят свободен, без да му вържат ръцете, защото караулът бил в същата стая. Около полунощ, когато заспали всички, той се изправил на крака, взел от стената един турски заптийски пищов, насочил го към себе си и се ударил в гърдите!… Всичките заптии се събрали около мъченическия труп, поливали го с вода, запушвали му раната, изправили го, но всичко напусто — куршумът бил излязъл из гърба му. Когато се съмнало вече, знаменитият покойник лежал пред заптийската одая, обвит със скъсана рогозка, без букаи и без белегчета, никому вече непотребен.

Архиерейският наместник попитал пашата бива ли да го опеят и погребат според християнските обряди.

— Той ни трябваше, дордето беше жив, а сега правете с него, каквото знаете — отговорил пашата с усмивка и същия ден още потеглил за предназначеното си място.

Рано сутринта на 16 или 17 юний 1876 г. всичките жители на малкия градец Габрово знаели вече кой им е бил гост миналата нощ в заптийската одая, кой ги е обикнал дотолкова, щото е пожелал да им остане вечен гражданин, как му е било името, отгде е родом, къде е ходил и где и по каква работа е отивал, та е изпаднал в града им. Свободолюбивите и нестеснените от присъствието на турски елемент граждани все едно н също говорели по къщи и по дюгени, все за нашия герой въздишали. Скоро дървеното клепало от черквата „Св. Иван“ забило тъжно и унило. Всички се сещали за какво то бие и мълчеливо се отправяли към поменатия храм. Мъченическите останки на покойния били облечени в нови дрехи, нов фес и обуща, като че ще да се венчава; около буйната му глава и продупчените му гърди били разхвърляни няколко несвързани китки цветя; мъже, жени и разпалени младежи мълчеливо дефилирали пред смъртния одър и любопитно гледали заспалото лице. В това лице, което скоро трябвало да изгние, се мъчили любопитните да открият всичката дълбока тайна и развръзка на трагическия акт, на миналото, на теглилата, на борбата. Тия гледали в това лице всеобща жертва.

Когато се почнало опяванието, няколко жени се сетили, че в Габрово са костите на други двама борци от Хаджи Димитровата чета, обесени в 1868 г., за които попитали, може ли да се опеят и тия сега? Свещениците се съгласили и заедно с останките на Каблешкова опели и тях.

През 1883 година Коприщенската община се сети за своя герой и реши да му пренесе костите от Габрово в Коприщица, там, гдето той е дигнал байряка за свобода, гдето е изпразнил първата пушка на една знаменита епоха. Както от Габрово изпращанието, така и в Коприщица приеманието бяха твърде бляскави, цялото население взе участие с шествие, с духовенството, с ученици и ученички, с клепание на черквите стана тоя акт. В Коприщица всичките бивши въстаници-съзаклетници и другари на Каблешкова, облечени във въстанически дрехи, вървяха пред ковчега гологлави, гдето се намираше прахът на техния войвода.

VI

Но да се върнем пак в Ловеч, да въведем читателите си в миризливия „парцал“. После излизанието на Каблешков и даскал Найдена сам останах в последното това отделение между турците и циганите. Българчетата от Ловеч, за които по-горе споменах, бяха в други отделения. И. Луканов и Тодор Ханджията пък бяха в кафе-оджа, така щото само вечер можех да ги виждам на двора, и то отдалеч. От най-напред, дордето не бях научил още етикецията в затвора, позволих си някои либерални отношения, които щяха скъпи да ми излязат. Имаше един черкезин в затвора, който по няколко пъти на ден ме хващаше за дългите коси, извиваше ми врата и ми показваше как ще да ме заколи.

— А тебе кой ще да заколи? — му отговорихме ние и нависоко, и на равноправна нога.

Тоя мой невинен отговор направи турците да побеснеят.

— Бре, каква е тая подигравка и дързост тука, в затвора, в присъствието на толкова мусулмани? — се зачуха гласове, псувни и дигание на юмруци.

— Ако това псе си позволява да говори за клане с букаи на краката, то можете да си представите какъв е бил в шумата — заключиха други.

Ние треперехме. Нагласиха се вечерта да ме бият и да ме обесят от тавана за букаите с главата надолу. Благодарение на сладкия язик и на другите обноски сполучих да предразположа тая сган на своя страна.

Като закърпих потурците и абите на трима-четирма от големците, което ми идеше отръка, влиянието ми остана докрай в моя полза. Друг един башибозук, 18-19-годишно турче, бяха докарали в затвора, че убило двамата си другари, също башибозуци, с един куршум, когато отивали да гонят комити, по следующия начин: като възпинали из една тясна пътечка по една урва в планината, където били отишли да гонят комити, на брой четирма души, запреният башибозук вървял най-напред, с пушка на рамо, която, като се отпряга от само себе си, двамата му другари легнали на земята. Останалите двама живи помислили, че са нападнати от комитите, затуй и попадали на земята, гдето лежали дълго време, дордето се сетят как е станала работата. Затова беше затворен и осъден на три месеца. Но той пак не беше изгубил нищо от своята ревност да мрази и преследва комити. По цял ден се въртеше около ми да ме закача и подиграва. Един ден ме извади из търпение, казах му, че моят комитаджилък е като негова башибозуклук, първи път да избие другарите си. По-голямо докачение, по-убийствено сравнение за храбрия помак едва ли съществуваше на тоя свят. Той бе готов с парцалите да ме разкъса, няколко деня се изминаха, а още не може да се умири и да ми прости. Но, казах, имаше кой да ме защищава в затвора.

Между тия последните беше и някой си Кескин Пехливан, а на човек пехливанин между турците — става ли му думата надве? От него се боеха или по-добре уважаваха го и заптиите. Сами му носеха ракия в едно малко стъкълце, като пищовче, а на хамам го пущаха през ден. Денонощно той се занимаваше само с мустаците си. Деня ги въртеше и гледаше постоянно в едно малко огледалце, като биволско око, а нощно време, когато ще да си ляга, намазваше ги с лой, грижливо ги превързваше с една бяла кърпица и за да не би да се счупят някак краищата им и да повиснат нанадолу, което е знак на малодушие и на всички недостойнства, все по гърба си спеше. Щом се събуди заран, ще ги открие, ще ги счеше и измие н вие ще да имате напреде си манастирски котарак. Едно го само бъркаше, че престъплението му беше от дребните — кадънджилък, — което не е от предпочтителните, както убийствата и пр.

Кескин Пехливан, като всеки пехливанин, което е гордост и досега за османлиите, беше и чист мусулманин, хранител и съблюдател на всички святи традиции и обичаи. Например, той никога не си подаваше цигарата да запали от нея някой българин, защото тая взаимност показвала някакво си равенство и по тоя начин оронявала достойнството на турчина. Една вечер, дордето не бяха заминали още Каблешкови, той чете лекция в затвора по следующия предмет. Беше се отворила дума между затворниците, като какви артикули може да граби в днешно време един мусулманин от българска къща? Кескин Пехливан изброи много, които чет нямат. Изключи само ризата и другите долни дрехи на българина.

— Тя, ризата, е напита с нечиста гяурска плът, българинът не се мие никога, следователно, не подобава на човек османлия да си осквернява с нея тялото.

Имаше разногласия по тоя въпрос, но тъй като болшинството беше циганско, то падна. Каблешков имаше на гърба си три ризи, които едновременно облякъл, преди да остави Коприщица, и които тук, в затвора, беше съблякъл. През същата нощ се откраднаха тия ризи. Като влезе да ги търси заптието, набута ги в чантата на Кескина, на същото място, гдето му стоеха и маслата за мустаките. Той и още други ме викнаха един ден настрана в затвора и ми казаха да съм си променял дрехите, защот тия ще да ми вземат главата, че са комитаджийски. Ако съм искал да се смилят над мене и самите ефендета, да съм обличал дрипави дрешки, да съм се препоръчал за сиромах човек, в което тия да ме улеснят. Най-голямо внимание обръщаха на моите хубави хъшовски панталони, които, макар и продупчени тук-там, но все пак нови бяха. Съгласих се. Когато се касае за душата — колко пари чинат дрехите? Заедно с дрехите взеха ми и калпака даже, комитаджийския, на който, като турели едно дъно от сърма, за кеф щял да стане. Облякоха ме съвсем по помашки: на главата бяла платняна такя, едно елече от басма, червено и зелено, на което имаше изписани тъпани, а от двете му страни два джеба като мазгали; едни бели съкми, на които коленете бяха закърпени със сини парчета, а отзад имаше една яма като месец от заблово. Когато след няколко дена ме изкараха на изпит с тие дрехи — забавиха ме малко, защото ловченските момчета, в които имаше повече кьораво, имаха преднина — ефендетата ме гледаха дълго време и се питаха дали съм аз. Едно кетипче стана и даде разяснение. То каза, че аз съм станал съвършено „теидил“, първите ми дрехи били чисто комитаджийски. Ефендетата клюмнаха с глава за тая хитрина и пратиха на часа в затвора да ми донесат старите дрехи. И под земята търсили — няма. Помаците, които ме реформираха, по три пъти се заклели, че не помнят да съм имал други дрехи.

— А бе какво искате от тоя фукария? Ние за хаир и от себап отделяме от своя залък да му даваме да не пукне от глад, пооблякохме го, че съвсем гол беше останал, пък той виноват! — говореше по-после Кескин Пехливан на чаушина. — С ония, които са главата на комитите, ядете и пиете, а на тия сиромаси, които бог знае дали знаят нещо, и хляб не давате. Хубава управи!

Имах едно късо палто, на което на яката имаше написано „Fratelli Goldenberg“, т.е. продавачите. Това палто донесоха в конака и ме питаха да кажа що значи това, не е ли комитаджийска дамга? Аз им отговорих, че и сам не зная, така съм го купил от „битпазар“. А изпитите се продължаваха, но без успех. Твърде много се сърдеха хората на правителството, защото се сещаха, че аз не съм чист човек, а нищо не можат да извадят наяве. Следователят, Мустафа ефенди, ми показваше разни депеши, изпратени уж от други градове, в които се говорело за моето участие във въстанието, доказано от моите хванати другари. Два-три пъти ми се предлага да подпиша на един „сенет“, че нямам познанство с никого от въстаниците, в противен случай, ако излезе най-малко подозрение, да бъда обесен. Аз подписвах без всякакво двоумение, защото знаех, че това е шорлоп, от една страна, а, от друга, че ако съм виноват, няма да се иска моето съгласие да бъда ли наказан, или не. Най-после, като немаха какво да правят, престанаха да ми дават хляб, за да съм се изповядал.

На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.

Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.126

На втория ден после шапката с ушите пак се напълни дворът с турчета и кадънчета, пак се възбудиха турците и от конака, и от затвора. Героите бяха тоя път не шапка и уши, но две млади българчета на по двадесет години, които пак в Троянско бяха хванали, пак българи ги бяха предали. Бити били сиромасите и мъчени, за което свидетелствуваха техните физиономии и вървежът им. Единът от тях се казваше Руско Робьт, родом от Котел, добруджански овчар, а другият — Иван Кожухарчето, родом от с. Ченгя, при Айтос. Вечерта още изпитите им се разискваха от затворниците, които бяха от следующия род: тръгнали към Софийско поле да си търсят работа като сиромаси хора. По пътя ги срещнали черкези, които ги обрали и между другото взели им и пътните тескерета. Тия се подплашили, ударили из криви пътеки и изпаднали около Троян, гдето ги хванали. Чиста самоковска работа, която само аз можах да разбера. Простодушните турци, кажи, че бяха повярвали от пръв път на техните думи. Но издрасканите им и изгорели лица и голите им меса съвсем противното говореха. Като първи българи в затвора после Каблешкова, моето нетърпение пламна, чувствувах, че ще да чуя много новини.

Поисках и съдействието на агите от затвора да ми позволят да говоря с непознатите. Разбира се, че като стар и изпитан хапъзин, с доверие вече, бях упълномощен още и да им направя твърде тънък истиндак, па после да обадя и на тях. Аз бях безконтролен в тоя случай, стотина пътища имах да говоря и рапортирам, каквото желая. От най-напред двамата приятели не ме повярваха, че съм българин, защото, както казах, нищо българско нямаше на мене. Изчислих около двадесет добруджански къшли, заедно с техните чорбаджии и кехаи, които познавах, казах, че съм овчар, познавам половината котленци и пр., но двамата сиромаси, които гледаха като упоени, все не ми вярваха още. Казах им, че съм по-стар от тях в опитност, на повече воденици съм ходил, пришепнах им най-после на ухото, да не ни чуй никой, да ми обадят правото, от коя са чета и как са хванати, та все може да ги понауча на нещо; да ми не гледат турското елече и бялата такя.

— Бей, ами ти защо не кажеш от коя си чета, а? — изрева колкото си можа Иван Кожухаринът и си обърна гърба към друга страна. — Ти ако си хитър, то и ние не пасем трева.

Нямаше що да се прави; моята експедиция никак не можа да сполучи при всичките ми усилия. И двамата бяха прости хора, с клин трябваше да им се избива от главата онова, което бяха един път решили. Един, два пъти ги викаха на изпит, все чисти и девствени се връщаха, още повече зашеметени. Пак се опитвах да ги приближа и им пошепна нещо, но кой слуша? На третия ден Ивана го държаха почти от пладне до вечерта. Турците затворници започнаха да си говорят, че новият комита се забави твърде много, но страшно е да не е опрал тулума. Тия имаха право, простите тия момчета не можаха да издържат поне три деня. В Троян ги бяха били до умиране, тия нищо не изповядали; Тук без бой се издадоха. Работата се случила така:

Когато следователят заповядал вече на заптиите да отведат Ивана в затвора, който до него време все около инкяра се въртял, един от присъствуващите българи, ааза, да каже и той нещо само „лаф олсун“, без никаква хитрост, обърнал се към Ивана със следующите думи:

— Защо не кажеш право бе, едепсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора…

Иван беше толкова припрато и нервозно копиле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше, за което по-после му турихме прякор генерал Тричко. Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво. Един път ни дадоха турците в петъчен ден да ядем пилаф с масло. Всички се съгласиха да ядат с изключение на него. Дордето траеше ядението, всички го подиграваха и му се молеха на смях, че когато отива в рая, да не ни забравя, да спусне едно въже и ни извлече с него от джендема. До едно време той продължаваше да се смее, но като видя, че изядаме пилафа, без да го поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят. Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долньо дередже. Той се обръща към него сърдито и му казва:

— Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?

Разбира се, че после тоя сербезлък Иван бил повърнат изново на изпит, дали му цигара и кафе, турили го на стол и захванали потънко. Той изказал всичко, щото видял, от игла до конец. Е, разбира се, докачили го, дал дума, как ще да се върне? Когато свършиха с Ивана, дойде ред и на другаря му Руска. Извикаха го, той следва да отказва по старата система, без да знае що се е случило, уверява правителството, че е овчар, излязъл да си търси работа.

— Не му забикаляй много-много, приятелю, кажи си правата, защото аз си свърших вече — възразил Иван.

Руско без противоречие последвал спасителния пример на другаря си, намерил го за безсъвестно да се отказва за по-нататък. После тоя нечакан успех, от който бяха упоени всичките правителствени хора, поискаха да отидат по-нататък. После признаванието на двамата Ботеви другари дойде хабер и за мене: заптието викаше още от стълбите да се отварят вратата на затвора и да съм излязвал.

— Хей, чапкън, и сега ако се отървеш да не опереш меха, и садразаминът не може ти направи вече нищо — казаха някои от затворниците.

— Здраво се дръж, Джендаки, отиде на оката на дъното! — каза Бурмалията Хасан ага, комуто бях ушил вече два чифта калцуни.

Изправиха ме между двамата другари, накараха да ме гледат в очите и аз тях и най-после ги попитаха:

— Не го ли познавате, не го ли знаете да е бил комита, не беше ли с вашата чета?

— Не! Тук го видяхме за пръв път — отговори припреният Иван.

А Руско Робът само си дигна главата нагоре и тъй цъкна с уста и със зъби, като че се тракаше на затворена порта.

— На тия момчета оттук нататък ще да давате всеки ден по ирмеличе и ще да ги гледате добре — каза кадията, охлебен от радост за самопризнанието на двамата.

И турците наистина се радваха и бяха много доволни от ония бунтовници, които си разказваха работата по права бога.

— А на тоя ханзърин нищо няма да давате, да пукне от глад като псе — допълни каймакаминът, като се обръщаше към мене. — Двайсетте пари, които му давате, ще да ги дадете на тия момчета.

Аз се разглезих и паднах уж на молба, което беше повечето от гевезелик, защото хляб се намираше, както и да е, а свободата бе скъпа. Руско и Иван наистина бяха от четата на Ботйова, подир която тръгнали от Гюргево, гдето се скитали да си търсят прехрана. Един ден Руска го срещнал непознат човек, който, като го разпитал за туй-онуй, пленил се от неговите юначни гърди, дал му два минца и го изпратил в Букурещ до един приятел да му намери работа. Работата била намерена. Тия се разделили от четата при Враца, когато паднал убит войводата. От последния тоя град, като тръгнали да се скитат по планината, достигнали чак до Троян. Отишли при един българин, комуто, като поискали хляб, той отговорил, че на драго сърце ще ги нахрани, да вървят подиря му, но той ги завел право в турската пусия, гдето ги и хванали. И двамата пратиха на заточение до живот.

Заповедта да не ми се дава хляб се предаваше на надзирателя на затвора Ахмед чауш; но самият той, който трябваше да я изпълни, пръв я нарушаваше. Неговият турски мерхамет стоеше по-горе от всяка официална заповед, а особено като му казах: „Гладен съм, чауш ага, ти майка, ти баща.“ Ще да се поогледа наоколо, да го не види никой, па ми спусне в ръката едно ирмиличе или онлуче, което по онова време даваше кеф за лев. Понякога ми пък отговаряше, като го прекалявах, така: „Нямам и аз пари бе, айол, нямам! Не зная що за оправия е тая, да морят човека гладен! Това не е агалък!“

И циганите не падаха по-долу в мерхаметлика. За тях, на които в други времена никой не би припаднал да иска хляб и милостиня, за гордост го считаха, като им се молех да ме нахранят. А циганките им всеки ден носеха на затвора със своите тагарчуци, щото завърнат. Щом събираха едно-друго, кимваха ми да се приближа. Имаше особено един млад циганин, затворник, който имаше любовница. Тя дохождаше на ден по три пъти на прозореца. Обяснения, охания, ахания, чупение на ръце и пр. с часове. После аз отивах при влюбения циганин да го утешавам, като му говорех, че той е по-щастлив и от везира, като има такава любовница.

— Не си ли гладен? — ме питаше той после моите похвали.

В кафеоджа се намираше уж затворен млад турчин, родом от града, син на богати родители, със сърмен джамадан, със сини сукнени потури, със сребърен ланц през врата от три-четири ката, с много пискюли от дребни мерджани, с кехлибарено цигаре и златошита муска на дясната му ръка, да го не хваща куршум, с една реч — всичко, каквото се кити един благороден и бабаитин, не липсуваше по него. Неговата вина се състоеше в това, че влякъл кадъни по лозята, което не беше вина като за него и подобните му, но нещо като приятно приключение, като знак за бъдеще. И заптии, и затворници, които минуваха покрай него, с благоговение му отдаваха селям. Той беше от така наречените гьоз-хапузи, пред нашия затвор в сайванчето се излежаваше повечето от определеното време. Деня той седеше мирен, седнал на вапсана овча кожа от червена краска, а нощно време, заедно със заптиите, разиграваше кючеци. Понякога свиреше и на булгарина така обаятелно в нощната тъмнина, щото целият затвор онемяваше. Мнозина, а особено помаците, които за песен и за свирня дават душа, слушаха подпрени с ръка, въртяха си главите от обаяние, а после въздишаха и казваха:

— Ах, били ли сме и ние някога барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?

Цял ден приемаше и изпращаше гости тоя кабадаи, а каветата се намираха около му по десетина. Един ден, когато ни бяха пуснали по двора, и той чу, като се молех на чаушина за парче хляб или за едно онлуче.

— Мишки или дървеници няма ли за тебе да ловиш бе, чапкън, ами си седнал да се молиш на турците, срещу които си хвърлял куршум? — отговори той вместо чаушина, като прибави и една псувня.

— И тия бягат от нас комитите, ефендим, а гладно се не стои — отговорих аз, като се мъчех да запазя онова благоприличие, което съответствуваше с робското, ми положение.

Тържествена усмивка изкриви устните на бабаитина.

— Отгде си ти бе, чапкън, и къде те хванаха? — продължи той.

— Ефендим, покорният ви е набеден за комита, което е просто клевета. Можете да съдите по кайфета ми, става ли комита като мене човек? — отговорих аз със същия тон.

Няколко още въпроси и отговори помежду ни, и жестокият кабадаи, който преди две-три минути ме хранеше с мишки и с дървеници, усука си плетената кесия, от която ми извади един бешлик, като ми напълни в сьщото време и шепата с тютюн. Често той дохождаше, и когато го пуснаха вече, да ме навижда. Ще да се подпре с ръцете си на прозореца, ще да попита: „Какво прави моят комита?“ — и ще да ми изстуди ръката с някой бешлик или юзлюк! С това благодеяние не само той се гордееше, но и останалите даже затворници-турци чувствуваха някакъв си алък, и тия разделяха благодеянието, и тия отговаряха на неговите въпроси какво правя: „Добре е; приглеждаме го помежду си.“ Когато той се подадеше, тия ме сбутваха да стана, да го посрещна на прозореца и да му направя чест и благодаря.

— Той е твоят ага, макар и да му се четеш душманин; но тия са хора аги и нофузлии, голям им е себапът, и лошо, и добро правят.

Аз вярвам, че ако от тоя мой ага се питаше, то той непременно щеше да си даде гласа за моето освобождение, да се чуе и се каже само, че еди-кой направил туй и туй. Тая чърта може да се среща само между турците. Много са тия наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, което ние, българите, не притежаваме. Но с едно условие: никаква гордост, надменност и достойнство да не бъдат заявени. В същия тоя затвор и със същия тоя мой ага, който ми даваше пари, се представи такъв един случай. Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята устна, щото не само не си дигаше очите от земята да погледне наоколо си, но и ни дума не отговаряше на въпросите, които му задаваха разните кетипи и заптии, които го бяха заобиколили. Затворниците, натрупани по прозорците, скърцаха със зъби.

— Бре-ей, елате скоро да видите един истински комита! — извика един затворник.

— Бре, да го господ убие, колко е страшен и инат душманин! — повтори друг. — Между хиляда души да го срещнеш, пезевенкинът, ще можеш да познаеш какьв му е занаятът!

— Па що се чудите? — прибави трети. — Не виждате ли, че да пие мусулманска кръв, не смее да си дигне очите две думи да каже.

— Кой знае, но от рождението си още все комитаджилък тряба да е вършил, безбройно число майки е разплакал — допълни четвърти.

— Бой на умирание, червата му из устата да се подадат тая нощ! — каза моят ага и даде наставления на затворниците да блъскат.

И тия последните, наредени двама по двама в затвора, взеха позиции от вратата да удрят сиромаха българин, щом се той подаде, като му оставиха една тясна пътечка. Щом той влезе в тъмния кауш, и може би да не виждаше нищо още извътре, което се случва с всекиго, който влиза от един път от светло на тъмно, дигнатите юмруци започнаха да се слагат отгоре му като бакърджийски чукове. Той обърка накъде да върви, букаите го още повече спъваха; но текметата изотзад му дадаха направление към определеното му място — кюповете, при които той се сгромоляса от силните ритания. Удивително, че той не само не се помоли, не само не извика, но дума си не отвори устата да продума. Турците кипнаха още повече. Според обичая големците взеха ламбичката и отидоха при него, хем да му вземат „ялак парасъ“, хем да го изпитат за вината му. Кого ще да питат — дърво говори ли? И български, и турски му говореха, а той отсякъл врат и наднича надолу, като че гледа в кладенец. Питаха, питаха, па по едно време започнаха да го ритат, счупиха н един ибрик от гърба му.

В разстояние на два деня и на две нощи той продължаваше да мълчи, а затворниците, всеки, който преминуваше покрай него, запознаваше се с широките му плещи. Една заран, дордето не бяха ни пуснали още на двора, жален и синкав глас се раздаде от дъното на кауша, който произнасяше само тия думи: „Хляб, хляб искам! Гладен умирам!“ Тоя глас беше на страшния комита, който толкова беше честит на бой, а никой се не погрижи да му даде хляб. На часа още няколко души турци се затекоха при него с по едно парче хляб. Щом той прие хляба от ръцете им, омразата на турците изчезна. Като си отключи устата и почна да отговаря, тия насядаха втори път около му. Неговата вина, положението му в обществото и причините да посети „парцала“ били следующите: бил овчар в едно село на чужда врата. Нападнали го няколко башибозуци, смазали го с бой и му откарали стадото, а после го набедили, че с очите си видели, като давал хляб на комитите. На въпроса, защо е мълчал досега, отговори, че толкова се бил уплашил и не помнел себе си от бой, щото чак като огладнял, дошел на себе си.

— А бе, айол, ами защо си не кажеш така, ами се показа такъв инат, което разсърди агите? Ние не сме ли хора, да разберем кой е кривият, кой е правият? Язък, сам си направи — каза един помак на събудения.

Извади една малка лулица из пояса си, която беше пречупена от бой, поиска тютюн, който му се даде от турците, опъна няколко пъти, очите му се отвориха още повече, захвана и да се смее, поиска позволение може ли да погледне през прозореца, което му се позволи. Никой не го закачи вече, пуснаха го подир няколко деня.

В ловченския „парцал“ имаше още един екземпляр, за който заслужва да се кажат няколко думи. Той беше единствен от легалните затворници, всички други българи по това време бяха все политически престъпници. Името му беше Коста, от Ловеч, момче на 25 години, пияница и чапкънин. Бяха го затворили, че откраднал една ерешка кожа, както споменах вече. Когато бил навън, не излязвал из кръчмите, за което свидетелствуваха скъсаните му дрехи. Беше известен и на заптиите, които го караха по цял ден да работи, пращаха го и из града.

Месец ставаше вече, откак стоя в Ловеч, виждах на дело, че почнах да се забравям малко по малко, захванаха да се не интересуват твърде от мене, имаше мнозина, които вярваха, че съм прост овчар. За да поддържа и увелича това мнение, захванах да завиждам на пияницата Коста и се мъчех да се докарам така, щото да дам да се разбере, че като съм бил навън, не съм бил по-долен от него.

— Ти, дордето не беше затворен, с какво се занимаваше? — попита той един ден.

— Като работех три деня в неделята, стигаше ми да нравя главата няколко деня — отговорих аз.

— Ами като се намериш между добри приятели в моабет, от които по никакъв начин не трябва да се разделяш, а в това именно време ти се свърши харашлъкът, как постъпваш? — продължи той.

— Палтото от гърба или фесът от главата в ръцете на кръчмарина, и работата е свършена. В краен случай можеш да си простреш и ръчичката да вземеш нещо на юнашка вересия.

— Е, ти си мой брат. Нас една ни е залюляла, една и ще да ни свърши — каза ухилен до ушите бъдещият ми приятел, като ме потупка и по гърба.

Ние дотолко станахме близки с него, щото той ми определи и място где да го търся в града, когато ме освободят. Благодарение нему моята скудна вечеря много пъти биваше приготвена от него. Той носеше вода в затвора отвън и никой път не се връщаше с празни ръце. Познат на всичките като всеки уличен герой, когото срещаше, не го заминуваше да му не поднесе ръка за проситба.

VII

Споменах по-напред на много места, че Троян и неговите богати и по-първи хора бяха взети на очи от околните аги: защо тоя градец да остане целокупен в тия мътни времена? Благодарение на наш Ботя, с когото запознах вече читателите, и на други някои обстоятелства наскоро нашият „парцал“, гдето имаше само гладни и босоноги като мене комити, трябваше да даде прием и на троянските първенци и по богатство, и по патриотизъм и пр. Турското правителство по онова време не се стараеше да потуши работата, т.е. да гледа колкото е възможно по-малко число недоволни да има; а, напротив — увеличаваше това число и с били, и с небили. Колко тогава то не се боеше от различни дипломации! Преди да докарат троенските големци в Ловеч, най-напред капеха само някои отделни личности, като авангарда на голямото шествие. Докараха едно младо дяконче, Кирил, ако се не лъжа, което било в Троянския манастир нещо като учител на няколко деца. Младо и неопитно, но патриот отче беше то. Разбира се, че то с мене нито можеше да говори надълго, защото беше в друго отделение, нито пък можеше да има някакво доверие и уважение, защото дрехите ми, отношенията ми със затворниците не бяха комитаджийски. Като го докараха в двора пред отделенията на затворите, дордето му откопчат ръцете и му турят букаи, немирните затворници от всяко отделение се трупаха по прозорците, обсипваха го със стотина псувни, заплашвания и оскърбления и викаха един през други:

— Чауш ефенди, ръка ти целуваме, дай ни тоя пезевенгин само за една нощ, да го научим как той изповяда грехове!

А сиромашкото попче, което не знаеше дума турски и никак не познаваше турците, гледаше като упоено. Туриха го в едно отделение, гдето затворниците бяха изключително цигани. Влязло-невлязло още, почнаха да го възсядат, дърпат и оскърбяват. Не се минаха десят минути, откакто го затвориха, когато се появи на двора един от циганите, облечен с неговото расо, нацедил калимавката му на бръснатата си глава, с голи баджаци, черни като кютюци, а в ръката му вместо кандилница едно малко от мляко чаначе, вързано на връв. Той се разтакаше така облечен, представляваше от себе си свещеник, като говореше в същото време: „Боже, боже.“ Съгледаха от конака големците това поругание и изпратиха едного заптия, който така прегори с тоягата си немирния манга, щото се хвана с двете ръце за натъртеното месо и си отиде на мястото.

— Ох, господ да ги накаже, смазаха ме! — товареше младото дяконче после няколко деня, седнало на прага. — Какви добрини не им правих, какво не им купувах — нищо не помогна.

Купувал им тютюн, сиромахът, по един пакет всекиму; давал им пари уж назаем; карали го да им чете молитви — чел; принудили го да им се признае по кой начин се изповядват булки, как поповете ги чистят от грях — казал, каквото му прилягало. Най-после от признателност легнали си да спят, а него турили в един зюмбюл, понеже беше малко дребнав, и го закачили на стената от един гвоздей, като паласка! Вика до бога дякончето, че ще да падне и си строши кокалите, а дивата тълпа примира да се смее. В няколко деня клетникът заприлича на смъртник.

Стигнаха най-после и троянските големци. Радостта беше всеобща било между конашките хора, било между затворниците. Аз, като съжител на последните, ще разкажа само за тях. Като се научиха, че вечерта ще да спят рамо до рамо с Цочо Спасов, Минко Ненов и други, пред богатството и влиянието на които немалко са благоговели, защото бяха все техни почти съседи, събраха се, разискваха и най-после решиха: че макар тия и да са комити, техни душмани, но тука, на туй място, в затвора, гдето всички са равни, гдето мерхаметът си има най-много мястото, гдето не е място за душманлък — то да ги приемат колкото се може по-добре. За тая цел тия преметоха добре едно кюше от добрите, под прозореца, постлаха една рогозка и запазиха това място за гостите.

— Макар и гяури, но нашите бащи са яли техния хляб, били са хора с нофуз, по стотина сиромаси са се хранили на техните врата — обясняваше Хасан аа Бурмалията на Кескин Пехливан, когато той му натякваше, че не си чини такъв ихтибар на хора раи.

Няма нужда да разказвам, че тая чест на троенчени имаше и своята реална полза: агите не бяха да не знаят, че щом се отнесат човешки с беззащитните и уплашени българи, ще да се роди нещо за пред кума. Троенчени влязоха твърде тържествено в конака или по-добре тях вкараха тържествено. Всичките агашетини, които се въртяха около Троян и които се гордееха, че изнамерили и хванали такива важни комити, вървяха с конвоя, навъзсядали на коне и обръжени с желязо. Сам помакът Хасан ага, башибозушкият бинбашия, който беше втори султан в Троян и който щеше да ме коли, вървеше най-напред, възседнал на коня на Цоча Спасов, на който отдавна имал око. И аз от своя страна горях от желание да дойдат тия хора, да се видя и сприкажа с наши хора, особено с Ц. Спасов, който ме познаваше още от Троян, който ми решаваше съдбата в мезлиша, а сега решаваха неговата. Но никому не казах това свое желание, потавах се със скъсаните си парцалетини, позволих си само да попитам Хасан аа Бурмалията:

— И за нас, сиромасите, дали ще да има по една цигара от тия пезевенци?

— Бе, серсем, тия като тебе голтаци триста души купуват! — отговори той.

Затворниците ги приеха повече от любезно. Седнали-неседнали още, вместо зелената паница, като на мене, поръчаха им кафе, представиха им се един по един, кой бащите им познавал, кой добитъка им продавал, кой на техния хляб бил и пр. Съвети, утешавания, кураж и пр. валяха от четири страни.

— Чорбаджилар, вие се не бойте — им говореха тия. — Кой ви вас не познава в тоя мемлекет? Вие сте хора, от които са имали полза и царщината, и комшиите, и раята. Не сте като тия голтаци — е като тогова, храни боже, който имаме тука (с очи ме потърсиха, но аз се не обадих). Най-после, ако дойде работата до кефелик, цели мусулмански села с кучетата си ще да излязат да свидетелствуват кои сте вие. Но засега някое недоразумение може да има.

Уплашените хора, които не можеха да знаят какво ги чака, думи не можаха да намерят да благодарят на тая любезност. Като се представиха вече всички, доближих се и аз до нофузлиите хора или по-добре до Ц. Спасов. Той не можа да ме познае по причина на реформацията в дрехите ми, заговори ми на турски най-напред. После, когато му се обадих, когато видя, че освен турци и българи има в затвора, той се усмихна от радост и ме препоръча на останалите си другари, които ме гледаха: как като мене мазник е можал да бъде бунтовник. Тия се сбутаха и учудиха още повече, когато на въпроса да им разкажа, как се постъпя с българите — политически престъпници — в конака, аз им отговорих, че е опасно да се говори, освен ако знай някой от тях французки, или пък да употребим такъв висок стил, щото да не ни разбират помаците. Тия думи, „висок стил“, такова впечатление направиха на новите гости, щото тия и днес ги споменуват още. В това време именно, когато разговорът беше най-интересен за всинца ни, пияницата Коста, който не знам накъде отсъствуваше и който наздраво беше уверен, че между него и мене не съществува никаква разлика, за да намери предлог да се намеси и той в компанията на тлъстите гости, грабна ми кирливата такя и я хвърли на земята, а после ми наля вода в гърба с тенекето. Ц. Спасов, който не знаеше каква е работата, възмути се, но аз му дадох да разбере, че нямам като него пари да дам на каймакамина, затуй по тоя начин съм намерил да си спася главата.

Тая троянска група от комити се състоеше от следующите лица: Цочо Спасов, Минко Ненов, Пенчо хаджи Василев, Иван Пенев, Ганко Маринов, Васил Спасов, Ив. Колев, Иван Мичев, Калчо Гайдарски, Иван Марковски, Д. х. Василев, Ганко Лесицов и др. Тия се обвиняваха в съучастие в Априлското въстание. Макар че доказателства нямаше твърде, но турците не бяха сбъркали. Между затворените имаше такива стари плъхове, които с Левски бяха работили още. Разбира се, че аз от тях се ползувах откъм ядене, тютюн и пр. Аз от своя страна, като по-стар вече в изпитите, прочитах им своите лекции, какво трябва да крият и какво да казват. Много им помагах, защото, като почнаха да ги изпитват, разделиха ги по отделенията, да се не виждат, а аз като такъв, който другарувам с Коста пияницата, свободно ми беше да се срещам с тях и да им предавам какво са питали другарите и какво са те отговаряли. Ако някое заптие или затворник ме нападнеше и попиташе какво приказвам, отговорът беше лесен: хляб искам! Помежду им имаше един старец на име Ганко, когото подлъгаха турците, и той си изказа не само онова, за което питаха, но и което сам знаел. Чист българинът, да не му остане нещо чурюклюк на сърцето! Тоя глупав Ганко дотолкова беше се вдал на турските обещания, щото обади и оръжията на Левски, които били закопани в Троян от 1872 год. още. За награда турците не го оставиха никога без кафе, оставаха го и свободен да ходи из двора. Той се презираше и от самите турски затворници. Като минуваше покрай прозореца, тие му говореха на нисък глас:

— Бе, пезевенк, затова ли стана комита, да гориш хората?

Но троенчени, като хора не с празни ръце, спуснаха тук-там и после няколко деня оставиха нашия „парцал“, преместиха ги на по-добри места; а аз пак останах с Коста да ме хранят циганите. Както казах, в ловченския затвор даваха хляб, на когото искат и който е вече сетен сиромах, та няма кой да му носи отвън. Редовна храна, дрехи, ястия и пр. не съществуваше. Заран и вечер дохождаха малки кадънчета да продават едно-друго за ядене: кисело мляко в малки панички, по пет пари едното, баница, с лой направена, сух хляб, бито сирене и пр. Тук видях, че за да показва млякото, че е каймаклия, туряха отгоре нагърчени цигареви книги. Още ми е на ума едно кадънче, със сини очички и с малка главичка, което в разстояние на четиресе почти деня ми носеше сегиз-тогиз, като имах пари, по една паничка мляко. Заран я донесеше и вечер я вземеше. И като ми я подаваше през прозореца, и като я вземаше, между зъбите си казваше: „Гяур, комита, ханзър“ — и си показваше малкото язиче, което приличаше на глистя.

Юни месец минуваше вече, а в ловченския затвор нищо положително не се знаеше нито за потъпкванието на въстанията в България, нито за техния размер. Така също нямаше никакви сведения и за четата на Ботйова освен ония, които ни донесоха Руско Робът и другарят му. Турците и заптиите само споменуваха, че Враца била изгорена от комитите, и нищо повече. На 18 или 19 юний подир пладне необикновено движение се забележи в ловченския конак. Заптии и чауши се разтичаха надолу-нагоре, коне се приготовляваха за път, синджири халки, потънали в ръжда, се извадиха, заповеди и съобщения се даваха шепнешком, дрънканието на касатурите беше оглушително, радост и тържество осеняваше лицата на целия конашки персонал. Имаше нещо важно, което възбуди вниманието и на затворниците, без разлика на вяра и престъпление. Тия последните, натрупани един въз други по прозорците, пукаха се от любопитство да се научат какво е станало.

— Навярно ще да бесят някоя комита — заключаваха тия.

Ние, комитите, които слушахме тия предположения, вземахме от тях акт с такова хладнокръвие, щото слюнки в устата ни не оставаха. Дали затова е имало съд, дали е била произнесена присъда, дали е била тя утвърдена, нека за това не се чудят читателите, че не им говорим. Тия тънкости по онова време от малко хора се знаеха. Кой ти разбираше тогава наказателен закон, кой ти правеше разлика между администрация, правосъдие, финанции и пр. Едва ли имаше тогава някой от българските съзаклятници, който да беше прочел отоманския наказателен законник. Инак, когато правителството бесеше и заточаваше ония, които с оръжие в ръката беше хванало да се бият с войската му, никой не щеше да го нарича варварско, разбойническо и пр., а жертвите невинни.

Което заптие преминуваше покрай прозореца, затворниците го обсипваха с любезности да им каже какво има да стане.

— Ще ви кажа, но сакън да не сте се изтървали и продумате пред някого, че хаир няма от вас — се обади едно заптие, при всичко че тайната щеше да се обади на 40–50 души от разни народности. — Пет главатари на комитите, минали от Влашко, от най-страшните, заедно с една отсечена глава, ще да пристигнат подир малко от Троян.

Сам каймакаминът, заедно с други още ефендета, възседнали на коне, излязоха на посрещание. Аз пък за свой пай горях от желание да видя кои ще да бъдат тия главатари, дали не са приятели и познайници, от коя ли са чета и пр. Надвечер, когато ни бяха пуснали по двора, малките турчета и кадънчета, които идеха по троянския път и се натрупаха от двете страни на конашките порти, дадаха да се разбере, че многоожидаемите комити пристигат. Най-напред се подадоха ефендетата на коне, подир тях идеха няколко башибозуци с изгорели от слънцето лица, които застанаха от лява страна на двора. После тях се подаде един българин с дълъг кол на рамо, а на кола — човешка глава от твърде голяма величина, с руси косми, които едвам се познаваха от изтеклата и загоряла кръв. Нейните малки мустачки, които нарочно, за ирония, бяха подсукани, показваха я, че тя принадлежи на човек от 23–25 годишна възраст. При толкова заничание аз не можах да я позная. Подир главата следваха три същества, трима мъченика в истинския смисъл на тая дума, които приличаха повечето на плашила, отколкото на хора. Единът от тях беше съвсем гологлав, а двамата бяха завили на главите си по един кирлив дрипел. Панталоните им, които само отпред бяха здрави от много ходение, крачолите им бяха изпокъсани до коленете, приличаха да са зебеци. На гърбовете си имаха двама само по една риза, а третият, напротив, беше облечен с такава една военна дреха, мъчно да се познае от войската на кой народ и от коя част, защото беше окъсана и охлузена като дааре. Ръкавите й, които бяха най-здрави, бяха опасани с такива ширити, които показваха нещо като полковник.

— Ето пашата на комитите. Бре че млад ханзърин бил, кучета главата му да изядат — каза един от затворниците.

И наистина, лицето с полковнишкия мундир беше най-младото между тримата, без брада и мустаки, още хлапе. И тримата бяха заковани в синджири на вратовете и с белегчета на ръцете. Подиря им вървеше един конвой от около 30–40 души, начело на които беше и троянският мюдюрин — познах тоя благороден човек с първо още виждание. Когато вързаните дойдоха по-наблизо, то аз останах гръмнат. В синджира стоеха Никола Обретенов от Русе, с когото три години бях спал на един креват, и Сава Пенев из Търново, пак стар другар, още от 1872 г. Третият, полковникът, не ми беше познат. Две години не бяхме се виждали, сега тук се срещнахме. Тая ненадейна среща ме развълнува до такава степен, щото аз отидох, та се скрих в затвора, който беше празен, както казах, защото затворниците бяха пуснати из двора. Скрих се, да не би да бъде забележено това вълнение; но простодушните турци обръщат ли на такива работи внимание; те зяпаха да гледат отсечената глава. Тая последната беше на някого си Стояна, родом от Ловеч, пак от Ботйовата чета, който се самоубил, когато щели да ги хващат, с цел да не влязва в неприятелски ръце, защото бил давал клетва.127 След като стоя до вечерта побит на кола сред конашкия двор, хвърлиха я през нощта в ближната р. Осъма.

Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват, а около стотина други любопитни, затворници и заптии, повиснаха над главите им да ги запитват за туй и онуй. Аз тичах като луд ту до тях, ту до затвора. Право да си кажа, повечето се радвах, че ми проводи провидението такива скъпи приятели, отколкото да се уплаша и съжалявам. Посети ме още и някаква си гордост, че бивши другари и съмисленици ме намират на това място, значи, изпълнил съм си клетвата; че като почнат да разказват те, че били с тоя или с оня байряк, аз ще да дам платен отговор, ще да отговоря, че и нашият байряк се разви и остана в Стара планина.

Сетих се и взех мерки, да не би като се посрещнем лице с лице с бившите си другари, да извика някой от тях: „Охо, тук ли си?“ Но те бяха от изпечените, не приличаха на Руска Роба и на другаря му, да се сърдят, че ги нарекли протестанти. Пуснах си главата между навалицата около им и си приготвих очите да смигам, щом ме погледнат. Няколко пъти ме погледваха, но не се сещат, не можат да ме познаят. Най-сетне Обретенов ме съгледа, поклати глава отчаяно и сбута Сава Пенев. Това беше доволно, споразумяхме се.

Турците още на часа дадоха своето заключение, че досега ловченският затвор не е виждал подобни комити от първо качество.

— О, ох, и ти си бил комита! Вода трябва да полееш на тия пехливани — ми каза един от заптиите.

Разбира се, че ние не се разсърдихме от това унижение. Щом свалиха железата на Обретенови, извикаха ги горе при каймакамина, гдето бяха отишли целият мезлиш и много други агашетини от първа ръка. Минаха се десетина-двайсет минути, повикаха и другите двама Ботйови другари, Роба и Ивана. Още толкова минути се минаха, ето че викат и мене.

— Дръж се, брей, да не ни засрамиш, че дявол те взима! — извикаха подиря ми затворниците.

Обретенови бяха хванати с оръжие в ръка в хана на някого си хаджи Петра, от Троян или от Колибите. Българинът, който ги завел в тоя хан уж като братя, предал ги на втория ден.128 Неговото име е Пенчо Кънчев Батош, родом от с. Кнежниц, Троянско, с отрязано ухо. Освен тия трима души той е предал още мнозина бунтовници все по същия начин.

Сам троянският мюдюр забиколил хана, отворила се стрелба, запалили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение. Когато ги навързали вече, предателят Пенчо се приближил и им казал:

— Не можехте да изгорите вътре, кучета проклети: цели три деня ме оставихте от работа, догдето ви вкарам в примката!

По тая причина те не криеха нищо, разказаха си от игла до конец, от Гюргьово до Троян, разбира се, с известно оправдание, че били излъгани от своите войводи. Когато аз бях докаран при тях в конака, Обретенов разказваше за боя на Милин камък, при Враца. Един юзбашия, който участвувал в тоя бой и който, не зная по какъв случай, се намираше в Ловеч, с карандаш в ръка чертаеше върху една хартия местността на Милин камък и разположението на въстаниците и войската, който чъртеж разискваха двамата с Обретенова съвсем любезно. Каймакаминът слушаше с голямо внимание, а после се обърна към Обретенов с тия думи:

— Браво, Обретенов! Ти говориш толкова мелаим, щото предразполагаш към себе си и най-заклетия си враг. Вземи тоя бешлик да си купиш тютюн.

Обретенов наистина говореше много добре на турски язик. Аз, който бях изправен на един ред с тия сладкодумни комити, макар и приятели, смутих се от тяхната откровеност и като че почнах да ги заподозирам в „козе месо“, не ме радваха. С тях наедно рамо до рамо стояха Руско Робът и другарят му. И едните, и другите в присъствието на мезлиша се припознали, че са служили под един байряк, т.е. били от четата на Ботйова. Зарадвани турците от тоя успех без всякакви мъчнотии, спомнили си и за мане, ето защо ме извикали, дано и аз изляза от тая чета, като ме покажат на петимата души другари: няма ли да ме познае някой от тях? Случайно ме туриха между Сава Пенев и Обретенова и каймакаминът почна да задава въпроси. Той питаше петимата другари един по един не ме ли познават, не са ли ме виждали, ако не в Балкана, то поне в Румъния. Всичките отговаряха отрицателно, като ме изглеждаха най-напред по заповед от главата до краката. Дойде ред и до Обретенова.

— Ти, Обретенов, като си от Русе, не може да бъде да не познаваш негова милост, тоя търговец-„юва“ (добитък без стопанин), който ни дотегна вече и който казва, че дълго време живял във вашия град — Русе — запита каймакаминът Обретенова. — Изгледай го добре.

Обретенов се втренчи в мене с любопитство, като показваше, че действително иска да спомогне па ония, които го питаха. Колкото минутата и да беше опасна, макар тук и да се решаваше въпросът за живот или смърт, чудя се и сега, как не се засмях аз или Обретенов, с когото бяхме нещо повече от родни братя. Положително не можахме да надничаме един други в очите си със сериозност.

— Не ми е познат, ефендим — отговори той на агите. — Русчук е голям град, пълен с различни нехранимайковци, от кол и от въже, към които, няма съмнение, принадлежи и негова милост. С подобни келеши аз никога не съм имал работа — продължи той, като следваше още да ме занича.

— Ти, Сава, какво ще да кажеш? Я го погледни добре, не е ли от вашите хора? — запита пак каймакаминът С. Пенева.

Савата, когото познава цяло Търновско, Свищовско и Русчушко какъв е зевзек, отговорът му беше между зъбите.

— Ефендим, ние, истинските комити — отговори той, — не кабулим помежду си такъв човек. Не го ли виждате, че той е циганин?

Турците се засмяха, а аз рипнах от радост.

— На тия момчета да им давате редовно храната и да ги нагледвате да не би да ги закача някой — заповяда каймакаминът на заптиите. — А на тогова кератия отново да му прекъснете всяка храна. Той не е достоен да яде царския хляб — прибави каймакаминът, като сочеше на мене.

— Ефендим, моля ви, как ще да се живее без храна? — извиках аз жално-жално уж, а в душата си тържествувах, че работата ми вървеше като по мед.

В тоя успех ме уверяваха и другите затворници. Още на стълбите, като излязвахме от конака заедно с петимата Ботйови другари, чаушинът ми пришепна на ухото: „Не бой се!“ В затвора се намираше един стар циганин, богат джамбазин, на когото само кехлибареният чибук чинеше няколко кобили. Той беше лежал в повечето затвори из България или „Туна вилаети“, както сам казваше. Той беше цял кадия. Един ден ме викна при себе си, даде ми да си направя една цигара и ме запита:

— Я ми разкажи по-подробно, отгде си ти родом, влизал ли си друг път по конашките капии и досега все такъв ли изпит си давал и на друго място? Не бой се, аз съм човек алъшверишчия, не ми влиза в работата никакъв комитаджилък, обичам да спомогна на всекиго затворника. Кажи ми право, та после чуй и моето мнение, и съветите ми.

Аз му разказах, което ми отърваше, и изповядах, че изпитът ми е един и същи, защото е самата истина.

— Не те питам за истината; това от мене е далеч. Моя длъжност е да ти кажа, че тия думици (лафчез-лъръ), които си казвал и казваш тука, поддържай ги, ако ще и пред царя да излезеш. Като излезеш на божия свят, спомни си и кажи: „Имаше в ловченския «парцал» един човек, на име Шериф ага, господ здраве да му дава.“ Хайде иди си сега на мястото.

Останалите затворници се деляха на защитници и противници на нашата особа. После четиридесят деня стоене в „парцала“, в разстояние на което време докараха толкова души ловчени, троенчени, изворци и Ботйови другари, работите на които в два деня се почти откриваха, а аз, в планината хванат, все на едно място стоях, ставах повече интересен.

— Брей, от тоя комита, нашия Джендаки оладжак, нищо не може да се разбере — казваше един помак велегласно на затворниците. — Кератията, ще излезе или че е съвсем невинен, или пък че е някой дърт комита, на дъното врял и кипял.

— Вярвай първото — отговори един от защитниците. — От подобен човек може ли да бъде комита? Както тука той другарува с чапкънина Коста, така също и когато е бил навън, с такива хора е имал приятелство. Техният комитаджилък е: каквото изчукат днес, вечер да го пропият на кръчмата. Ако за Коста не вярвате, че е комита, то какво ви дава право да наричат Джендакито такъв? Но ще кажете, какво той търси в Балкана, а не седи в кръчмата и пази да не смесват вода в ракията? Твърде просто. Когато се е захванала бъркотията и клането в Пловдивско, умните и свестните хора потърсили спасение, гдето трябва, а той, особено ако е бил пиян, нагазил е шумата. Съгледали са го нашите момчета-башибозуци, извикали му са да стои или са гръмнали подиря му, той набил още повече шумака. Ден-два Джендаки в шумата, отвсякъде заградено, села се горят, хора се убиват, подплашиха го на няколко места, ето ти го вече комита барабар с мъжете! Освен това, ако той имаше върху си някое леке, то досега, след толкова бои, глад и истинтак, майчиното си мляко щете да изкаже. Я погледнете колко попове, даскали, чорбаджии и други умни хора, на които той и обущата не може да изтрие, хванаха ги и по дюгените им и къщята им, два деня не се минаха, комитаджкйските им работи излязоха наяве: пред правителството и строгостта на ефендетата никой не можа да устои. Е, тоя мискинин от тях по-умен ли ще да бъде? Никога не вярвайте това. Срам ще да бъде за толкова царски хора, ако тях ги излъже един Джендаки. Но какво ще да лъже, когато сам нищо не знае? Напусто го и държат да мре тука от глад.

— Деца сте вие, деца, и днес, и утре! — обади се един от противната страна, след като си завъртя главата недоверчиво. — От цяла Тракия, от милион хора само той ли се намери артък човек, да няма за него там място, само той ли излезе най-умният да тръгне за Балкана, така случайно, без да е имало за това някакви причини? Като е бил пияница, както го представлявате, как може да се уварди толкова място, от Пазарджик до Троян, да го не видят, когато по Балкана до всяко дърво и човек стои? Казвайте, каквото искате, а аз си обръсвам мустаките, ако той излезе чист човек. Намерил ахмаци хора, лъже ни, а ние зяпаме. Неговият план е измерен на терзия. От Пазарджик излязъл и Балкана хванал, значи, право към своя мемлекет теглил. Побъркало му се, че го хванали в Троян.

Дордето траеше тия препирня, аз стоех и слушах мълчешката, без протести и одобрения.

— Защо не кажеш правото бе, джанабет, ами караш хората да се препират за тебе — кажеше някой, пак затворник, и ме хващаше за дългата коса, на шега, разбира се.

Когато водеха Ботйовите другари в затвора и почнаха да ги заключват и петимата в един синджир, аз се помолих на чаушина да турят и мене при тях, едно, да се храня от тайна там, а, второ, да съм ги слушал какво ще да си говорят. Чаушинът помисли, помисли, да не би да падне нещо отговорен, па ми наниза халката на врата. Аз предпочитах всякакви мъки, стига да стоя наред със стари другари. Избрах си място между Обретенова и Савата. По тоя начин шест души бяхме заковани в един синджир, краят на който заключиха с кофар от прозореца. Минах вече и аз наред с хора. Затворниците, които се трупаха за новини около синджира, не смееха да правят никакви магарии, било с газ да палят, било паница да предлагат за целувание. И те чувствуваха, че тук има комитаджийски авторитет, па и моята слава порасте малко. После вечеря Ботйовите другари викнаха в един глас една любима на техния войвода песен:

Забравих се, или пък малко ме грижеше вече, взех участие в песента, пламнаха угаснали чувства. Един циганин, който забележи това, извика със зачудвание:

— Я гледайте, гледайте, и нашият Джендаки пее заедно с новите комити!

Тишината, която беше възцарена, дордето траеше песента, се наруши от тоя циганин. Вместо отговор той получи едно текме в гърба, защото не стоял мирен. Дотолкова бяха увлечени помаците от горнята песен. После това целият затвор се произнесе, че тия комити не са от простите, имат отгоре си човещина, но по лош път тръгнали.

Третият другар на Обретенова, за когото по-горе споменах, че беше облечен в полковнически мундир, се казваше Димитър Тодоров, от Габровско. Малко момче още, отишел в Румъния и си намерил топло място при някого си чокоина, който бил добър, добра била и стопаницата му. Той не помнел вече България, бил се поромънчил, без помада не ходел; но хъшлаците от Ботйовата печатница му влезли под кожата и го накарали да остави своето спокойствие. Колкото събрани парици имал, дал ги за дрехи и за оръжие. Господарите му хем му съчувствували, хем го придумвали да не ходи на тая работа, която не е твърде умна. Ето защо имаше той полковнически мундир. Млад, неопитен и така изнежен, но той бил от първите решителни момчета в Ботйовата чета.

За турци, за турски конаци и за затвори нямаше никакво понятие. Останалите му другари, Обретенов и Савата, имаха скрита една турска лира още от Букурещ, които три пъти събличали, но пак не можли да я намерят. От тая лира те купуваха тютюн, от който целият синджир пушеше. Димитър Тодоров, или Димнтрото, както го наричахме, да се случи да не пуши. Гледаме го, един-два деня не хортува, а само въздиша и нищо не говори. Когато другарите му се заинтересуваха сериозно и налегнаха да узнаят защо се сърди, Димитрото даде такива едни обяснения:

— Аз не пуша като вас тютюн, а вие не ми отделяте от общата лира никакъв пай. Затуй един турчин ще ми напише една петиция до гуверното, в която ще да се оплача от вас и ще поискам вместо тютюн да ми се купува заран по една плачинда (бирек).

Кой не почна да се смее на тия конституционни термини, които бяха и смешни, и диви в ловченския „парцал“? Но Сава Пенев, който беше малко сприхав, вместо да се смее, немилостиво започна да мушка клетото неопитно момче, което турците бяха надумали. Савата му обясняваше с груби думи, че то е просто, че на турците целта е друга, която отпосле ще да разбере, а то гледа недоверчиво и уверява невинно, че който турчин се застъпял за него, видял му се много добър човек. Турците разбраха това неспоразумение и на часа се смесиха, като държаха страната на младото момче. Тия искаха, уж по милост, да го изкарат от синджира, да не сме го мъчели. После го убедихме да си наляга парцалите.

По това време в ловченския затвор докараха на кола едно младо турче, цяло потънало в кърви, дума не можеше да произнесе. То се казваше Амиш, по занаятие разбойник, от прочутите. В това разбъркано време турски разбойник, и да бъде ранен, то беше и чудно, и рядкост, защото правителството, като преследваше неприятелите на държавата, не му оставаше време да се занимава с обикновените разбойници. Това станало обаче не без причини. Кой знае по какви съображения и цели, разбойникът Амиш си хвърлил гайтаплията аба и колчаклиите потура и облякъл вместо тях панталони. Башибозушката потеря го взела за комита и хвърлила да го убие. За тая непредпазливост, сторена и от двете страни, всичките турци и заптии съжаляваха, че станал жертва един юнак човек. И наистина, той беше юнак. Една неделя след докарванието му той оздравя от раните си, понеже повечето бяха от сачми. Преди да излезе на двора с другите затворници, т.е. да завземе официалното си положение, той си приготви такъв един тоалет: донесоха му, не зная кой, от града нови дрехи от първо качество, сърмен джамадан, фес с дълъг пискюл, превързан на главата му с бледосин чембер, с червени еменки на краката и с писани чорапи. Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и с пясък. И наистина, тя лъсна като ланц на часовник. После това той си наметна писаната аба, провисна прангата през рамото си и излезе по двора в определеното време, когато пущаха всичките затворници, с такава гордост и чалъм, като че той да беше първото по заслуги лице в града. Прангата я дрънкаше нарочно, колкото му е сила, за да обръща на себе си вниманието и на затворници, и на заптии. Отгдето преминеше, всеки му ставаше на крака, всеки го считаше за гордост, ако той приемеше да отговори на неговата „мерхаба“.

Амиш разбойникът беше на възраст около на 25 години, с големи и черни като на гарван очи, тънки вити вежди и малки подсукани на ибришим мустачета, въобще той беше извънредно хубавец човек, което идеше в контраст с неговото позорно занятие — разбойник. Когато той се подаде за пръв път на двора в тоя кайфет, със скъпоценно кехлибарено дълго цигаре, което накриво стискаше в устата си, на всичките привлече вниманието без изключение. Турските затворници и заптиите конашки въздъхнаха, т.е. стана им жално и мъчно, че подобен герой е принуден днес да лежи в една стая с проклетите комити. Но колко тия последните останаха зачудени и гръмнати, когато Амиш премина покрай тях само, изгледа ги с презрение, никъде не се спря, а тръгна към нас, комитите, които по причина на синджира, който ни съединяваше натясно, бяхме седнали всинца на една дъска. Той ни поздрави любезно, нарече ни „аркадашлар“ (другари) и седна с нас наред, като заръча и за себе си, и за нас по едно кафе. Един стар турчин, който помисли, че Амиш се е сбъркал, т.е. не ни е познал, че сме комити, доближи се до ухото му и му обади, че сме царски душмани, неприлично е да сяда до нас и да ни нарича „аркадаши“.

— Все едно, те са от моя еснаф хора — отговори Амиш нависоко, така щото всички да можат да го чуят. — Ако аз бях войвода на тия момчета (т.е. на нас, комитите), то работата щеше да бъде по-другояче. Най-напред щяхме да изколим пашите и каймакамите, които са първите душмани на сиромашта. Но не се е минало: като се освободя, което няма да бъде късно, ще си избера за другари изключително комити. Те са по-пешкин момчета.

Амиш говореше това сериозно и натъртено, а турците наоколо се пукаха. Това той говореше повечето от инат към правителството; а може би и да беше убеден, че ние, комитите, които така също сме против пашите и каймакамите, нищо не ни дели от него. Неговата вражда към всичко, ще е правителствено, нямаше граници. Откак той влезе в затвора, бунтовниците, които бяха в неговото отделение, прах не даваше да падне върху им. Един ден заптиите не пуснаха сестра му, малко кадънче, да дойде при него и му донесе едно-друго. Когато ни пуснаха вечерта на двора, той застана под прозорците на агите и почна от края. Най-напред започна да псува заптиите, че били хора едепсизи; после дойде до ефендетата, каймакамина и кадията, които нарече московци, а най-сетне — отиде и към Цариград. Дълго време никой не му се обади нищо, всички слушаха, а заптиите си намираха работа другаде. Такъв беше неговият авторитет, такъв е той и на всички прочути бабаити, за които се парализираше всеки закон от провинциалните власти. Амиш беше бягал няколко пъти от ръцете на правителството, избяга и сега. Ние бяхме в Търново, още, същия почти месец, когато се научихме, че като го карали за Русе, сполучил да избяга по пътя, разбира се, с помощта на заптиите.

Сегиз-тогиз в затвора дохождаше и в. „Дунав“, който четеше на висок глас Кючюк Мехмед, за когото казах вече, че имаше отгоре си и малко ходжалък. Затворени хора, всичките се интересуваха от новини, в това число и циганите. Разбира се, че техният интерес беше много прозаичен, все за едно и също питаха, слушаха и искаха да им обади вестникът няма ли да стане някоя гюрултия, каквато и да бъде, щото и те да видят бял свят. Помаците, които, макар и да слушаха прегънати, като се четеше турската страна, но нищо положително не можаха да разберат. Затуй вземаха после вестника от турците и дохождаха при нашия синджир да им го чете някой от произнесените вече комити. Аз не смеех да взема отгоре си тоя приятен труд, защото политиката страдаше и вънкашно, и вътрешно. Попогледвах само през рамо и през глава, като четяха другите, дордето не ме зърнеше някой циганин и извикаше с учудване, че и аз съм се интересувал от вестник.

I

Няколко деня след докарванието на Обретенова, един ден после пладне чаушинът обяви от прозореца да сме се приготвлявали за път. Разбира се, че после това нечакано съобщение, причините на което никому не бяха познати, смути всички ни, защото предполагахме, че и към бесилка може да се върви. Съобщението беше само да се готвим, а за къде — тайна оставаше. Своята заповед чаушинът допълни, като се обърна към мене отделно и ми обади, че и аз съм пътник, и аз отивам с „баш“ комитите. Изкараха ни на двора, коваха ни и заключваха в кофари и белегчета цели часове, проверяваха ги, даваха наставления и пр.; а наоколо се въртяха десетина души конни и пеши жандарми, които щяха да бъдат нашият конвой. Вместо двете ръце на всекиго да заковат в желязо, направиха така, щото на двама души, които бяха един до други, вземаха по едната ръка и ги заковаваха в едно и също желязо, а другата оставаше свободна. На вратовете имаше така също общ синджир, който съединяваше дясното с лявото крило. Прочее, за да побегне някой, ако имате такъв с подобно лековерие, трябваше да троши две железа от един път. Освен петимата другари от Ботйовата чета и аз в общия синджир туриха още и двама души селяни на двата края като стражари. Те бяха от Троянско, овчари, набедени, че давали брашно на бунтовниците. По тоя начин в един синджир ставахме осем души; осем души на една линия трябваше да вървим.

Дордето трая заковаванието, заптиите не преставаха да ме утешават да не съм се боял от грозния синджир, който бил определен за другиго; че моята невинност била позната вече по големите капии и пр. На тръгвание всичките турци затворници станаха на крака да се простят с мене, като ме благославяха да ми помогне бог да се отърва по-скоро.

— Не ни забравяй — продължаваха те, — като ти се падне човек, проваждай ни много здраве, да се разбираме.

Докато излезем из град Ловеч, двама души заптии вървяха напред, за да ни отварят път, защото, ако се случеше да се препречи някоя кола из тесните улици, за осем души не беше удобно и желателно да се провират — можеше някой да се откачи. Минахме Осма, по големия мост на който са дюгени и от двете страни, и хванахме нагоре въз баира шосето.

— В Търново отиваме! — пришепна Сава Пенев, който познаваше това шосе и който все за Търново бълнуваше, защото там щяха да го режат за бяс.

— За Русчук ни карат — възрази Обретенов, който така също в тоя последния град се беше подвизавал по занаята.

Заптиите или по-добре чаушинът, който ни караше, всичките бяха добри хора, с изключение на един-двама, гласът на които не беше решающи. Не само че бой нямаше, но и обикновените псувни липсуваха. Но и с тия преимущества нашето положение беше от критическите. Юнската жега, голите камъци, тежките железа и дългата линия синджир правеха нашето пътувание едно от най-трудните. После няколко часа пътувание на мнозина цървулите излязоха от краката, боси почнаха да вървят. Спряхме се на едно ханче, ханджията на което Сава Пенев познаваше, продавал му е едно време крадени коне. Сега той се преструваше, нещо твърде естествено, че не го познава.

— А бе, байо, защо не ни дадеш по един чифт цървулци, за хаир? Когато се върнат чифутите от жътва, ще да ти ги заплатим — извика Савата нависоко.

— Откакто излязоха като вас търговци, не цървул, но подлога не остана вече — отговори ханджията със същата дързост.

Заптиите пиха кафе и не му заплатиха. По-нататък, близо до един кладенец, срещнахме един българин, търговец из Търново, на име Никола, придружен от едно заптие, защото по това време всеки, който искаше да не бъде обвинен за комита, трябваше да плати на правителството да му даде един другар от своите пазители на тишината. Тоя българин се спря, попита нашите и своето заптие има ли позволение да ни даде някоя пара за тютюн, на което те отговориха, че да се прави себап и хаир и земните царьове не са в правото си да забраняват. Насърчен от тоя отговор, Никола даде на всинца ни по един цванец, който по онова време стигаше за тютюн цяла неделя. Неговата постъпка и на турците се хареса даже, които си казаха, че българинът, макар и да е българин, имал османлийско възпитание.

Близо до с. Рабьово, по шосето към Севлиево, се дигаше някакъв си прах, който дълго време заптиите не можаха да разберат от каквото призхожда. Като дойде тоя прах по-наблизо, познахме, че това е войска. „За Сърбия отиват“ — спусна се, та каза едно заптие, което за нас беше новина, при всичко че войната със Сърбия не беше се почнала още (това беше на 23 юний 1876 год.). Като дойдохме по на близко разстояние с тая войска, нашият чаушин спусна се да ни скрие от солдатите.

— Момчетата се разярени, като знаят накъде отиват, ще направят някоя пакост на комитите — каза той.

По тая причина отбиха нашия синджир в една висока нива от пътя настрана и там налягахме, налягаха и заптиите, дордето премине войската. Вечерта спахме в селото Рабьово, от горня страна на шосето, на половин път между Ловеч и Севлиево, изключително с турци населено. Дордето ни намерят място за спане, изправиха ни да чакаме до дувара на селската джамия. Цялото село се събра около ни, от най-стария ага до най-малкото турче. По наш адрес те говореха стотина предположения и дивотии, като ни мислеха, че не разбираме турски, защото заптиите им бяха казали, че ние сме същинските комити, пратени от московеца. Но когато се обадихме, че сме тукашни и говорим по-добре от тях турски, те зяпнаха.

— Не ме ли познавате? От вашето село съм купувал вълна — се изви и доложи Сава Пенев.

После това последва едно обяснение между селяните и заптиите, че комитите са изключително ерлии (местни), били те пратени от московеца, били от сърбина, непременно трябва да бъдат българи, „наши петковци“ — прибави едно заптие. И тука бой и псувни нямаше, което беше за чудене в тия времена. През нощта ни натъкмиха в къщата на мухтаря, в една малка стаичка ни наредиха като сардели, в която се намираше и един стан за тъчение, и на кадънката, която тъчала, чехлиците стояха още при подножите на стана. За вечеря ни дадоха само сух хляб, една чорба тестяна и лучец. А синджирът от вратовете ни и белегчетата от ръцете никога не отключваха, чак в Търново се освободихме от тях.

От с. Рабьово до Севлиево е три и половина часа, там трябваше да стигнеме на другия ден, за където и потеглихме на заранта в пълен състав. Отдалеч градът се белее със своите минарета, струва се на човека, че е много близо, но това е оптическа измама. Там при една чюшма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие. Той остави линията на своите другари, доближи се до нашия синджир и ни каза нависоко:

— Колко сме души в тая чета, довечера ще да запалим по една свещ и ще да се молим богу да ви избесят всинца ви утре!

Каква беше тая чета със знаме и защо толкова робска ревност от страна на нейния байрактар, аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък че се връщаха от царска ангария.

В Севлиево стигнахме още с видело; па и другояче се не можеше — заптиите бяха готови половината от нас да изтрепят, но само деня да стигнат. По само себе си се разбира, че нашият синджир и в Цариград можеше да привлече любопитни, а не и тука, в това отдалечено граденце. По тая причина чаршията и от двете страни се стичаше подиря ни, но само турци, а нашите българи нямаха това право, едно, от страх да ги не заподозрат в симпатии, а, друго — от жалост. Ние останахме зачудени, щом се подадохме в местния затвор — нашия хотел, — на който освен отделението и дворът беше пълен с българи само, граждани и селяни от всякаква ръка. По техните лица, по вниманието и впечатленията, които им произведе нашето появявание, отведнъж ги познахме, че не са те борчлии, чапкъни и пр., но хора от нашия еснаф, хора въстаници. Тия бяха повечето от околните старопланински села: Ново село, Батошево и Кръвеник, които, както е известно, бяха въстанали тая година с оръжие. Числото на затворените може да имаше в севлиевския затвор около 120–150 души: свещеници, учители, младежи, старци и пр. В тоя затвор, който се пада отстрана, като се влезе в конака, ние не можахме да видим ни един турчин, всичките бяха българи. Нямаше и българи затворници за обикновени престъпления. Може би на друго място да имаше затвор за тия последните.

Сред двора ни спряха, дордето ни проверят. Бяхме седнали на колело да си почиваме, но често трябваше да дигаме тежките железа и ставаме на крака пред всяко ефенде, което от любопитство дохождаше да ни погледа. Всеки се интересуваше да види комитите от Ботйовата чета, минали от Влашко. Аз и други още не бяхме от тая чета, но понеже тя имаше болшинството в нашия синджир, нейното име се и слушаше. По едно време един юзбашия се изтърси при нашето колело сред двора и изсипа напредя ни една торба пексимет, като ни каза да заповядаме.

— Тоя пексимет като че е земен от комитите? — каза Сава Пенев, който завинаги имаше обичай все да казва по нещо.

— Вземете си думата назад, нашият цар-баща не струва кабул да храни своите затворници с комитаджийски хляб! — отговори юзбашията повече увешателно, отколкото сърдито, защото си личеше, че е човек с меко сърце.

— Ефендим, защо давате хляб на тия едепсизи? Те не са наши българи; те са крадени от бащи, сърби, манафци, гърци и други оше вери, така щото от тях излязло катъри — каза един българин с твърде дълги мустаци.

Сава Пенев му отговори на това с нецензурни слова, от които се разсмя и самият юзбяшия. Тоя българин беше новоселец, затворен като бунтовник, но за подлите му дела беше оставен да ходи свободен, както отпосле ни обадиха севлиевските затворници. По чест и по авторитет, за нас нарочно изпразниха едно отделение от затвора, най на кюшето откъм конака, и ни вкараха вътре със синджира заедно. С такава тържественост преминахме ние през един дълъг сайван, пълен с бунтовници, които, от стресвание или от уважение към нас, станаха на крака и изпращаха синджира ни с глухи въздишки. Когато затвориха отделението ни с ключове и кофари както вратата, така и краищата на синджирите, на дупката на нашата врата се появи най-напред един свещеник с мъченическа физиономия и голяма гуша, с каквито се срещат хора по балканските теснини.

— Юнаци! — каза той. — Вашата слава и на тоя, и на оня свят ще да бъде равна с оная на спасителевите апостоли! Бог нека ви е на помощ, името ви да се слави во веки веков!

Тия думи, които ние за пръв път чувахме, откак бяхме попаднали по затворите, твърде силно ни трогнаха, забравихме на минутата още и мъки, и неволи. Мнозина от синджира ни викнаха да пеят бунтовни песни. После светиня му изредиха се и дойдоха на дупката много от затворниците, които ни поднесоха своите поздравления и съчувствие. В нашето лице те гледаха важни и многозаслужили хора, просто благоговееха, защото, според както им разказали турците, нас карали за Търново, гдето на втория ден ще да бъдем избесени. Други дойдоха и ни поискаха имената, кой откъде е, где е бил и где е хванат, за да останело нещо за историята. Най-после яви се на същата дупка едно севлиевче, на име Тасо, не бунтовник, преди въстанието затворено, но вярно и честно момче, съобщител между града и затворниците, защото го пущаха да ходи навън, което ни обади, че братията по другите отделения ни събрали парична помощ от около 150 гроша, сегашни 150 лева, с които да можем на другия ден да си хванем кола за Търново. Дадоха ни още тютюн, ястие, вестници („Ново време“ и „Зорница“), с една реч, ние бяхме героите тая вечер измежду 150 души, така също като нас въстаници. Бяхме насядали да вечеряме вече, когато външната врата на общия затвор се отвориха, куп заптии и други тичаха, като че носят глава. Спряха се на нашата врата, бързо отвориха и отключиха синджира ни и като кучета ни повлякоха навън.

— Скоро! — викаха всички с един глас.

Кой гледа блъскание и влачение, то настрана; но ние пожълтяхме малко, защото си помислихме, че е дошла някоя бърза заповед, за да ни „пребесят надве-натри“, както си виражаваше Савата. А работата била твърде обикновена: каймакаминът, който отсъствувал и сега се завърнал, пожелал да ни види в пълен състав, ето защо толкова бягание и бързание от страна на служителите. Той, каймакаминът, още с няколко души ефендета, чакаше на крака пред конака на стълбите, гдето ние му се представихме боси, със синджирите на вратовете, парадно. Той беше облечен твърде спретнато, с европейски дрехи, и изгледваше да е интелигентен човек.

— Откъде сте вие? — ни попита той на турски.

— Кими от Русчук, кими от Търново, сбирщина сме — превари, та отговори Савата.

Каймакаминът не се задоволи с този отговор, но всинца ни попита наотделно кой откъде е, где е хванат и от Влашко ли е минал. Аз, за да не би да стане някоя погрешка, почнах да долагам, че не съм от Влашко: но той махна с ръката си да мълча и прибави:

— Язък за младините ви!

Това „язък“ твърде много ни смути, цяла нощ го коментирахме, да не би каймакаминът да разбира с туй, че нашата работа е свършена вече. Севлиевските местни въстаници в затвора, с които ни делеше една стена, само се чудеха с какво да ни угодят още, тъй като щяхме да им бъдем гости само до заранта.

II

Но славата ни твърде скоро трябваше да потьмнее безвъзвратно, без да бъдем вече предмет на разговор. На мръквание беше, когато се зачу вън в двора силен шум, вик, тропание на коне, дрънкание на сабли и звънци от пощенска кола, наречени тогава шаркет арабалар. Всичките затворници протегнаха уши. Ние можахме да видим чрез тясното прозорче на своя кауш множество заптии, които едвам-що сллзваха от конете си, един юзбашия и две талиги, на които само задната част се виждаше. Имаше нещо важно и ние поискахме сведения от другото отделение, които ни се дадоха след малко. Те ни казаха, че трима души българи, двамата севлиевчени, а третият непознат, със синджири на вратовете и с белегчета на ръцете били докарани от Търново с твърде голям салтанат.

Движението беше извънредно по конашкия двор. Всички тичаха, от малкия до големия, всеки за своя сметка даваше заповеди. Шушукаха си, съветваха се, най-после отвориха нашето отделение и вкараха вътре тримата знаменити гости. Освен че не им отвързаха ръцете, както направиха на нас, но ги вързаха още със синджир от прозореца. Те не бяха чужди нито на местните бунтовници отвън, нито пък на нас. Единът от тях беше Тодор Кирков из Ловеч, момък като планина, на 30 години, бунтовник и апостол още в Първи Търновски окрьг. Останалите двама бяха севлиевски младежи, патриоти и бунтовници, хванати в Севлиево, но откарани преди малко да се съдят в Търново, отгдето ги връщаха сега. Те бяха: Стефан Пешев, председател на севлиевския революционен комитет, човек интелигентен, също млад и извънредно симпатичен, по-голям брат на известния сега публицист П. Пешев, който се обвиняваше в подготовлението на бунт срещу държавата в града Севлиево и окръга му. Третият беше Йонко Карагьозов, сбутано и грозно момче, но с идеална душа и с благородно сърце, пак агитатор за въстание, за право и за свобода. С всичките тия се здрависахме или по-добре само похванахме по ръцете, които бяха вързани, както казах, и на минутата още, с първо влизание, отношенията ни и разговорът ни станаха братски.

Те бяха осъдени вече, но присъдата им, или илямът им по тогавашно, не им беше познат още. Но според техните думи, както ги уверявали, били осъдени по осем години на заточение към Азия. За тая цел и ги прекарали през родните им градове, за да се видят със семействата си, както гласи законът, и да си вземат едно друго, като дрехи и пр, И наистина, това тяхно казвание се потвърдяваше и от севлиевските власти. Севлиевският юзбашия, който нищо не знаеше още от търновската присъда, дойде на прозореца и по начин твърде учтив обади на Пешева и на Карагьозчето да знаят, че утре са те пътници.

— Утре вие тръгвате, Стефане — прибави той лукаво. — Няма нищо; осем години като осем деня ще да дойдат и с божията воля вие сте си пак в Севлиево. Какво да се прави? Мъчихме се да ви отървем, но не можахме! Затуй, казвайте какво ви трябва от къщи, да направя аз тедарик още отсега да ви се изпрати.

И сиромах Стефан заедно с другаря си Карагьозова не можаха да сварят да дават поръчки. Нареждаха: ризи, гащи, пари, вересии, много здраве, дюгенски разправии и пр., и пр.

— Баш юстюне, баш юстюне, всичко ще да бъде извършено според волята ви — отговаряше юзбашията.

— Ама не може да бъде лъжа, че ние не сме осъдени само на заточение — почна Пешев, като си отиде вече юзбашията. — От Търново дотук аз бях в една кола с тамошния юзбашия. Питах го да ми обади правото: на какво съм осъден? Той ми отговори: „Чоджум, няма защо да те лъжа. Нито ми си брат, нито пък има защо да се боя от тебе. Вързан стоиш до коляното ми, пазят те толкова заптии. Твоят живот е харизан; осъден си на заточение, до Севлиево отиваш да ти се прочете илямът, да чуе за това наказание населението. Друго нищо няма.“

Ние от своя страна се спогледнахме един други с чувство на страх и съжаление, а Савата си поклати даже и главата. Всичко беше наяве; но трите жертви не бяха в нормалното си положение, не можаха да видят и забележат що се вършеше с тях, при всичко че се съмняваха дълбоко. Тодор Кирков, комуто никой не правеше никакви любезности, все едно и също твърдеше:

— Куча вяра са, братко, недейте ги вярва и слуша, очи само мажат. Светът да се провали, аз пак съм уверен, че ние ще умреме!

С наведени очи ние възразявахме Тодору, че той се лъже; но и възражението ни беше нещо по-отчаяно, отколкото поръчките на юзбашията. По едно време зачуха се женски гласове вън до прозорците, които изреваха в един глас и се прилепиха на прозореца. Те бяха майки, сестри, жени или други роднини на Пешева и Карагьозова, това не можа да определя, плачеха и нареждаха сиромашките, сърцето да се разкъса на човека.

— Какво има? Какво се чува? Не бойте се, приготвихте ли ни едно друго? Утре ще вървим — говореха жертвите.

— Ох, ох, ох! — отговаряха сърцераздирателно жените.

— Подайте си ръчичките да ги похванем, рожбо, синко, пиле! — викаха нещастните жени и пъхаха своите ръце през тясното прозорче, което не беше прозорец на човешко жилище, но мазгали.

И двете жертви насочиха своите вързани ръце, по които се налепиха изведнъж по няколко разтреперени пръсти! Тая сцена никога няма се изглади от моето впечатление, помня я и гледам я като днес. Родителите на осъдените, се вижда работата, че бяха разбрали вече истината, а може би бяха видели и направата на бесилницата в града, та затуй дойдоха с такъв плач на затвора. Тяхното дохождание не било позволено, защото, щом захванаха да си пъхат в прозореца ръцете, нападнаха ги заптии, които с блъскание и шибание ги откопчиха от прозорците. Дордето това произхождаше, третият осъден, Кирков, ни пришепна скришом от двамата си другари, че тях ще ги бесят, това той знае още от Търново. Него бяха хванали в Еленско, предала го на турците една жена. Като го докарали в Елена, един от тамошните чорбаджии, комуто казваше и името, заплюл го и му казал, че ще да отиде на хаджилък, ако чуе, че са го обесили. Той ни заклеваше другарски, ако останем живи, да отмъстим за него, да запалим целия град Елена, в който няма нищо българско.

Подир заминуванието на нещастните жени на вътрешната врата на нашия кауш се появи горепоменатият Тасо, за когото казах, че беше съобщител между града и затворените. Той поиска да говори, но сълзи и хълцания го задушиха, устата си не можеше да отвори. Ние разбрахме още един път в какво се състои работата, т.е. че бесилницата се готви вече; но нищо се не решихме да проговорим.

— Какво има, Тасо? Какво се чува навън? — попитаха отведнъж Пешев и Карагьозов, устата на които бяха изсъхнали.

— Ох, братко, братко!… Кой се надяваше на това… — отговори Тасо и се изгуби от дупката, цял-целниничек залян в сълзи.

Общо мълчание и униние последва помежду ни после явяването и съобщението на Таса. Както ние, така и тримата злощастници можаха да разберат вече какво ги очаква на другия ден. Никой не смееше да вземе думата, да наруши тишината и направи тълкование на думите на Таса, всеки гледаше напредя си. Тодор Кирков след едно глухо изпъшквание вдигна гордо глава, подпря се на коляно и запя: „Сбогом, мила майко, сбогом, драги приятели.“ Придружи го и Ст. Пешев. Кое сърце можеше да остане чуждо на тая предсмъртна песен?… Песента бе унила, тя приличаше повечето на плач, на сълзи и на темян, отколкото на песен в пълна смисъл на тая дума. Ние, т.е. нашият синджир, останахме вкаменени, не смеехме да се погледнем един други в лицето, като че ние бяхме виновниците, като че ние щяхме да изпълняваме на другия ден грозната присъда. От една страна, благоговеехме пред свещената песен на жертвите, а, от друга, се чувствувахме, че като оставаме живи, не сме достойни да споделяме погледите и пъшканията на мъчениците, над главите на които се виеха вече геройски венци! Страшно изпитание и наказание! Същото това ставаше и във вънкашното отделение, гдето се намираха около петдесет души други бунтовници, съотечественици и другари на осъдените, на които само дълбоката въздишка се чуваше. Прекрати се вече всякакъв разговор помежду ни, макар и да си знаехме сърцата, макар и за едно престъпление да бяхме тикнати тука в тая дупка. Имахме много работи за питане, ако не за въстанието в Севлиевско, то поне за съдбата на другарите ни в Търново: но кой смееше да направи това святотатство, да говори за земни работи с вързани пред касапницата хора.

Нашите нравствени мъки се прекъснаха от завъртяванието на ключа в ключалката на пътната врата. Нощ беше вече, когато вратата се отвориха и в отделението ни влязоха няколко без оръжие заптиета. Ние се спогледахме с осъдените, погледнахме общо и заптиите да разберем за кого се касае тяхното нощно посещение. Ние бяхме предмет. С глава и с махвание на ръка ни заповядаха те да ги последваме, т.е. да излезем навън при многото затворници. И те, заптиите, разбраха най-после, че е мъка и наказание да се гледат очи в очи такива две категории хора, от които на едните 12 часа оставаше още живот, а другите живееха още с крилати надежди. После нашето излизание вратата пак се затвориха, на които се постави и караул. В големия затвор ние се вече научихме наздраво, че две бесилници, за Пешева и за Карагьозова, са приготвени вече сред града, близо при къщата на Пешева; а Т. Кирков, като родом от Ловеч, там го изпращаха да бъде обесен. А уверенията на турците, които те даваха на осъдените, че те ще вървят на заточение, се правеха с единствена цел да не би да им стане нещо, да се стреснат и не можат да отидат до бесилницата; а в такъв случай всичко си изгубваше ефекта. Между тия затворници ние видяхме истински мъченици. Някои от тях бяха с изскубани мустаци, други горени с железа, трети държани обесени за краката и гладни. Тия мьки са се правили да обаждат затворените.

Другият ден, страшният ден, беше петък, 25 юний. През нощта имаше дъжд, гръм небесен и светкавица, която се показваше във вид на тесни дъги и през мазгалите на нашето жилище.

— Бог да им е на помощ, света Богородица да ги запази — тоя гръм е за тях, праведни отиват! — говореше един стар свещеник на нисък глас.

Рано заранта, дордето имаше един час да се съмне, заптиите се развикаха по конашкия двор, саблите им се раздрънкаха, започна се грозното тържество. Всичките затворници, от които мнозина не мигнаха нея нощ, бяха вече на крак, погледите им стреляха позорната врата, която подир малко щеше да се отвори и даде ход на трите жертви. Свещениците, които не бяха малко в затвора, отдавна четяха молитви по кюшетата на затвора с нисък глас. Те се молеха за душите на осъдените, за своите съжители, за България, за цялото християнство. И осъдените, виновници на мусулманското тържество в Севлиево, даваха знак, че са се постарали да напрегнат сили и изтърпят юнашки на бесилницата. Какъв ли е бил техният сън през тая последна нощ от живота им! Те чуваха и виждаха всичко и само с това изказваха своя огън, че запяваха от минута на минута с глас на полумъртъв човек. Съмна се вече добре, черните облаци, които през нощта сипеха гръм и светкавица, бяха побелели, небето представляваше огледало, градският шум от отваряние дюгени и продавание на едно, на друго дохождаше и до нашите уши, чуваха го безсъзнателно може би и ония, които за последен път се прощаваха с хубавата юнска заран, с родното огнище, с тихата Росица, със старопланинските ветрове, с милите детски възпоминания, със златното бъдеще и със светата надежда. Конашкият двор малко по малко се напълни с публика, изключително турска. Тук бяха всичките ефендета, големци и заптии, между които сновеше юзбашията, облечен парадно. Шумни разговори, псувни и смехове вървяха помежду им разбъркано.

При изгряванието на слънцето отвори се страшната врата. Най-напред извадиха Т. Киркова, опетлан по всичкото си тяло със синджири. Туриха го на двора в една талига заедно с няколко заптии и конете хвръкнаха из портите. Него откараха в родния му град Ловеч, загдето беше предназначен да се обеси и гдето го обесиха на другия ден. Когато той минуваше през нашето отделение, каран от пет-шест щика, спря се до вънкашните врата, изви си главата и извика: „Сбогом, братия!“ Кой ще да му отговори: „Сбогом, юначе!“ Всички отсякоха вратове и се сториха, че не чуват и не виждат. След няколко минути сам юзбашията, придружен от няколко заптии, влезе в затвора да извади останалите двама осъдени, Пешева и Карагьозова. Сега гробната тишина измежду затворените бунтовници беше в своята апогея. Всички онемяха на местата си, когато железата задрънчаха и двете жертви се подадоха. Тия последните силно изпъшкаха и мълчеливо вървяха между двата плета заптии.

— Все същото говори, Иване, аз нищо не казах за тебе в Търново! — каза Пешев на едно младо момче, ако се не лъжа, затворник, покрай което минуваше, като го караха на бесилото.

Тая смелост, тоя священ и патриотически дълг в подобни минути порази всички, които малко-много можаха да оценят отличителните качества на човешката натура. В късо време конакът се очисти заедно с двамата мъченици. Подир 20–30 минути заптиите се завърнаха в конака с пушки на рамо, засмени до ушите. Те разказваха на четири страни за бесението, смееха се, подиграваха се как плачели жените и простирали ръце към бесилницата, как един от тях щял да ръгне една със своята касатура.

III

Като се свърши това тържество за турците, дойде ред и до нас, не ни забравиха. Яви се един чаушин и ни обади да се стегнеме, Пътуванието, колкото беше трудно от Ловеч до Севлиево, оттук до Търново щеше да бъде по-мъчно по причина на дъжда, който се изля през нощта, както казах. По тая причина, понеже имахме стотина гроша, събрани от севлиевските бунтовници, настояхме да поискаме от правителството да ни хване талига. Това наше желание, което не представляваше нищо особено, не се прие.

— На хаджилък ли ще да вървите, пезевенклер? — отговори смотрителят на затвора.

Ние настоявахме. Надумахме се, че щом ни изкарат на двора, да налягаме на земята, един да каже, че краката му се подбили, други, че стомах го боли, трети — глава и т.н. Щом пристъпихме няколко крачки към двора, навързани и оковани, както тръгнахме от Ловеч, т.е. пак осем души, целият синджир по команда се сложи на зелената трева. Селяните от Троянско, които пазеха двете крила на синджира, не бяха съгласни, не седнаха, но само клекнаха, и то като ги опънахме със синджира.

— А бе, брате, защо се гевезите? Ще си докарате някоя беля на главите! — говореха те.

Заптиите, които вървяха подиря ни, ритнаха ни по няколко пъти да ставаме, но като не ги послушахме, обърнаха се нерешително към юзбашията да му искат съветите.

— Какъв е тоя маскарлък от вас бре, дявол да ви вземе! — изкрещя той на заптиите. — Тия душмани и тука сред конака посред пладня ли ще ми продават комитаджилък? Удряйте!

После тая изрична заповед пояси, касатури, камчици и ритания заиграха по нашите гърбове. Удряха и двамата селяни, без да ги чуят, като се оправдаваха, че те нямат хабер, съгласни са да вървят. До едно време, до вторий и третий удар, показвахме твърдост в характера, но като се отиде по-надълбоко, появи се колебание. Някои изпомежду ни тъй стремително наскачаха, щото и другите в синджира повлякоха подиря си. Савата, който от всинца ни имаше най-дълги мустаци, опънаха го за тях и той тръгна като кираджийски кон. Необмислено постъпихме; трябваше да предвидим, че после обесванието на Пешева турците естествено бяха много наострени, нямаше си следователно мястото нашата претенция. Късно беше вече. Като ни дигнаха от двора на конака, не ни подкараха като хора, но като кози, които притежателят на някоя градина е намерил, че му изяли сеитбите, а сега ги гони. От града не бяхме излезли още, от стените на самия правителствен дом се започна биението, сред чаршията.

— Блъскайте, момчета! Блъскайте тия неверни кучета — викаха оттук-оттам турци, насядали с чибуци по кафенетата, като се обръщаха към заптиите.

Такова беше раздразнението в града Севлиево после обесванието на двете жертви. Заптиите не бяха вече вчерашните от Ловеч, но нови, севлиевски. Помежду им имаше един циганин, на име Сулейман, който беше от най-свирепите. Когато наближавахме някоя локва или кал до колене, тоя Сулейман ни шибнеше да бягаме и ударим през калта, а сам той се обесваше на синджира ни да го носим на вратовете си или възсядаше само едного и викаше да бягаме араван. Няколко часа извървяхме вече от Севлиево, а тичанието и боят не преставаха, пот като из ведро течеше, всинца слехтяхме като добитък. Двамата троянски колибари, които плачеха като деца — чудно, че бяха селяни, по-здрави от нас, — хвърлиха си най-напред абичките на пътя, а после и обущата; ние, останалите, хванати в планината, нищо нямахме за хвърляне. Те, селяните, лягаха и коленичаха по пътя от уморявание, чрез които си действия на вързаните до тях отекоха ръцете, понеже бяха заключени в едно желязо. Страшно беше положението ни тоя ден, всинца си шепнехме помежду си, „че днес ще да се мре“. Никаква милост не можахме да изходатаиствуваме, на всяка дума за молба отговаряше ни се с юмруци, шамари и псувни.

От Севлиево се спряхме едвам на беклемето, което е от лява страна на шосето, на час и половина или по-повече от града, и то благодарение на чаушина на конвоя, който се уплаши да не би да умре някой от нас. Горе в това беклеме, гдето правеха и кафе, ние поръчахме на всичките заптии по едно, като мислехме да ги умилостивим малко. И действително, тая малка жертва и обясненията на някои от нас на турски язик предразположиха ги поне да заговорят с нас. Но циганинът Сулейман все същият оставаше. Както и да е, но щом приеха да ни пият кафето според своя обичай, омекнаха доволно; та освен това изгладиха им се впечатленията от севлиевската сцена.

Тоя ден ние свободно можахме да достигнем Търново; но заптиите се сговориха и намериха за добре, че случаят е добър да кондишат в някое българско село, да продадат малко чалъм и да изядат няколко кокошки.

— В Търново, доколкото съм уверен, няма ни поканят на софра у мютесариф-паша, а ще да ядем на някой мискински хан за по 20 пари дряновска чорба — говореше един от тях. — А да бързаме да им заведем комити, и това не си е работа, в тамошния затвор ги има с хиляда. Нека си починем на някое село, нека ни полей вода тая вечер някоя булка с чапрази и с гривни на ръцете.

Измежду другите села избраха за нощна станция махалата Бълван, българско село край шосето. Пладне беше още, когато застанахме от пътя настрани, под сянката на няколко круши. Нас навързаха с пояси и синджири, а те се събуха и налягаха, като оставиха стража. Много се оглеждаха да зярнат някой българин, овчар, орач или пътник, да го употребят за стража, но нямаше.

— Коренът им да изсъхне! Като ги търсиш за работа, няма ги; но комити в Балкана с жените си тичат — забележи циганинът.

Преди да заспят, събраха се на колело под сянката и размислиха по-напред какви ястиета да поръчат в селото за вечерта, загдето щяха да изпратят особено лице изпомежду си. Циганинът поиска той да бъде определен да отиде да приготовлява, но му се забележи, че не е ербап за тая работа. Избраха едно старо заптие, което казваше, че досега може само от махалата Бълван да е изяло двеста кокошки.

— Казвайте сега какво да поръчаме за довечера — каза чаушинът, — защото да направиш нещо като хората, много зависи и от оня, който поръчва.

— Според мене най-напред трябва да се гледа, щото на млякото да не бъде обран каймакът, което завинаги правят бабите за масло — каза циганинът.

Останалата заптийска дружина се изкикоти на това преимущество на млякото.

— Между другите манджи аз съм на мнение да се поръчат следующите — подзе чаушинът с важност на лицето, след като опъна своя чибук. — Едно ягне, напълнено с грозде и ориз, опечено в пещта на тава; отвън да бъде намазано с масло и посипано с червен пипер, което ще да му придаде един вид червенина, твърде приятна и на вкус, и на гледане. От дроба му и червата да направят чорба, която да не подкиселяват до нашето пристигание. Да заколят шест пилета — мисля, че са доволно, а? Какво ще да кажете, аркадашлар? — попита той другарите си.

— Нека бъдат осем, холам, нам ли остана да се грижим за гяурската стока! — отговори старият заптия.

— От тях трите да бъдат задушени в тенджерата, а останалите опражени в чисто масло на парчета — продьлжи чаушинът. — Да опражат два сахаиа яйца, но да си отварят очите да бъдат пресни, което се лесно познава било по кората, било като се стисне в ръка яйцето и се погледне през него срещу слънцето. Солта им да бъде малко, е тъй на, с два пръста турена (той си държеше трите пръста в едно събрани и си въртеше ръката, сякаш че саханите с яйцата стоеха напредя му). Да посипят и малко червен пипер, който отваря пофта, но за да не люти, да го турят още с маслото да угасне малко. За баницата няма да ти разправям по кой начин да бъде, защото ти и без мене знаеш как се прави. Само гледай да бъде с пресен каймак, който е твърде вкусен по това време.

— Но мед забравяш, чауш ефенди — обади се да допълни едно заптие. — Медът има това свойство, щото повече може да се яде, по не се усеща натъртванието на мазнината, по не се вдъвква на човек.

— То се разбира, че софра без мед е къща без жена — продължи чаушът. — Не само в баниците трябва да има мед, но и тъй отделно да се намира една паничка на софрата, та който иска, да си потопва отделно. Ракия (той каза „бяла Рада“) ще ни стигне около една ока, ока и половина, да кажем. Трябва да знаете, че Търново е близо, по тая причина да си знаеме мярката на устата. Сега да дойдем на соуклуците. Аз мисля, че две паници, едната от айран, а другата от мед, ни стигат. Последнята ще държи мястото на шербет, разбира се, но все в кръга на соуклуците ще влезе. Но не забравяй, че единът и другият трябва да бъдат изстудени. За мезелици, вярвам, че ще имаме доволно, защото селото е богато с овощия, а всичките дворове са на твое разположение. Друго какво да поръчаме, казвайте и вие — се обърна той към другарите си.

— Нещо с оризец не споменахте, а то си би имало хас или кокошка, или пък чист пилаф, само в месо сварен — допълни едно заптие.

— Пезевепците не му са майстори, та затуй го премълчах — отговори големецът.

Няколко крачки беше отминал вече заптията, който отиваше в селото да пече раята на ръжен, когато чаушинът скочи и извика подиря му:

— Чуваш ли? Къща за конак ще гледаш да намериш някоя такава, гдето, знаеш я, да има хико-мико (млади жени), на които е благодеяние да гледа човек.

Ние се помайвахме тук-там под сенките, дордето се мръкне или по-добре, дордето поръчаните кавалтии станат готови. Заптиите не бяха вече, както тая заран, свирепи. Предстоящето ходение в село Бълван ги предразполагаше, вардеха се да се не разсърдят, да не би да им избяга апетитът, и псувните даже престанаха, мнозина пееха и се зевзеклендисваха с нас. На всекиго кръщаха по едно име, кого нарекоха войвда изпомежду ни, кого байрактар, кого писар, кого чаушин, тръбач и пр. За Бълванската махала преминахме през Ново село, някогашен център на прочутия патриот отче Матей Преображенский. Тук близо до пътя стърчеше неговото „ханче“, бяло и ново здание, което той беше направил нарочно за криение на апостолите на свободата и други още подозрени лица. Савата въздъхна, като преминахме покрай него, защото много нощи беше прекарал под неговата стряха с отчето.

Слънце не беше заседнало още, когато стигнахме в Бълван. Кехаята, който ни посрещна отдалеч, с първо виждание го биха още, че не носел в ръцете си тояга, негово отличително качество, т.е. неформен бил, да се изразим съвременно. Конакът беше избран в най-хубавата в селото къща. Под дебелите сенки на едно дърво беше постлано на заптиите рогозки, черги и възглавници. Стигнали-нестигнали още, каветата дойдоха. Почна се кефът при най-голямо разположение. За да бъдат още по-добре спокойни, т.е. да не им пречим ние, поискаха да ни заключат в яхъра още с видело. Ние им се помолихме, апелирахме на тяхното величие да ни оставят, дордето мръкне, в градината, за да можем на техни дни да се попощим на слънце за последен път, за което ще да ги благославяме. Молбата ни се взе във внимание, защото, както казах, агите плаваха в разположение. Скоро заповядаха да излезе селска стража, с която заобиколиха градината, гдето се намирахме.

Где български жандарин, околийски началник, управител или министър най-после може да кротне подобен моабет с такова спокойствие и големство? То е и немислимо. Противоречия се явяват и във възпитания, и в минало, и в традиция, и в понятия, и в национална държавна гордост. Гдето и да се турят сравнения, фиаското е очевидно. Дали с Илдъръм Баязида и Шишмана, или с Амурата и Асена? И да би желал българският жандарин, и да се би напрягал, пак не може се удари с турския заптия. Като насядаха около своя чаушин, който ги покани най-напред; като се облегнаха величествено на възглавниците на лакът; като запушиха чибуците и цигарите; като засърбаха каветата, което ставаше с ред и с такт, по старшинство и по чин, т.е. най-напред опъваше чаушинът и най-продължително сърбаше, а после идеха и другите; като почнаха разговорите, как най-големият даваше тема, как всички слушаха и не прекъсваха никому думата, макар той и глупости да говори; какво уважение и почести владееха един към други; като заповядаха на кмета и на кехаята да развеждат атовете — коне не казваха, защото е проста приказка, — всичко това представляваше наглед хора, родени да владеят, управляват и заповядват. А като се ослушаш в разговора им, ще да си съставиш понятие, че турското царство е небесна империя. Какви хвалби, каква гордост и самонадеяност от страната на най-долните агенти на това царство, които получаваха по 70 гроша на месец, не редовно! „Шевкетли падтишахъмъсъ, викнал садразаминът и това и онова му заповядал, или толкова и толкова деня му дал мюхлет.“ „Свикал министрите, затворил ги в една стая и им казал: туй и туй искам. Три деня се гледали и мълчели. Най-после шеих-йслямът проговорил.“ „Валиде-султан се била изразила, че тя само на свои разноски може да поддържа войската три години.“ Ходжите от Цариград искали „изин“ три деня да ги оставят на волята им, па после да ги изхвърлят в морето. С една реч, като споменат своето началство или имената на който и да бил големец заедно с названието като „емир-колу“, „насаат“, „бомбашир“, „ферман“, „мазмата“ и пр., и пр., страхопочитание и благоговение ги обладава.

Кефът на каветата трая около един час. После дойде мастиката и мезетата, които отидоха още за по-дълго време. Почна се най-после генералното сражение с поръчаните през деня ястиета. Щом казаха „бисмиляхим“ и се наведоха над паниците и саханите, всички онемяха вече, всякакви смехове и разговори престанаха, уважение към софрата. Манджите, които оставаха, пращаха ги нам с кехаята със забележка да ядем и помним, че това е за последен път, и да благодарим на еди-кого си чауш ефенди, който не иска да останем гладни, макар и да сме му душмани. Гощаванието трая твърде малко, турците не обичат да се гевезят на софрата, което било грешно и недостойно. Когато те се оттеглиха вече и си измиха ръцете и устата — обичай в тях, — когато се излегнаха отново, оригванията им издаваха глас, като кога се отварят шампански стъкла.

На мръквание нас затвориха в яхъра на домовладиката и освен караула, който поставиха на вратата, за по-голяма сигурност заключиха в синджира ни още двама българи, от двете страни, които и като се почешехме, трябваше да ни усетят. Заповедта, която се даде на последните, беше такава, че ако се случи нещо да избягаме, те ще да бъдат обесени с децата си заедно. Дордето траеше кефът на ракията, възползувани от разположението на агите, позволихме си да поискаме и ние по една чашка ракия. Тая молба, която трябваше да предаде едно от заптиетата, свършваше се така: „Комитите, които благоденствуват тая вечер на дните на чауш ефенди, молят го да благоволи и им отпусне по една ракия.“ Подир няколко минути при нас дойде сам чаушинът. Ние скочихме на крака, като го видяхме, но той ни направи знак да се не безпокоим.

— Чапкънлар — тая дума е знак на благоволение вече, — ще ви дам, но страх ме е, че ще ви възври кръвта, ще си спомните за Балкана и ще ми докарате някоя беля — каза той.

Ние дадохме честна дума, казахме му, че сме хора пешкин в „занаята“, т.е. в пиянството, не мръдваме тъй от една-две чашки. После това той сам застана напредя ни с едно стъкло и с една малка чашичка, сам почна да ни налива ракия с ръката си, един вид контрол, да не сме злоупотребили с благоволението му — да се напием.

— Хайде хаирлия, чауш аа, да ти подари и помогне бог да достигнеш до паша! Мир и берекет и тука, и в Цариград, и в нашата одая129, от мома ребро и пр. — благославяше Сава Пенев с една чаша в ръка, а чаушинът отговаряше: „Аним ишалла!“

В туй именно време, тъкмо да сръбне Савата, отвън до вратата се чуха женски плачове и клетви.

— Да пиеш и пукнеш, син камък да ти се изсипе на гърлото! Гробовете ви да се провалят! — говореше клетвата, като вземаше повод от Савовата чаша. — Ох, цели четирисе деня ще стане, както са го убили, майка, майка! Ония, които го излъгаха, ваши братя бяха, като вас голаци и нехранимайковци. Господ да ви накаже, земята да ви не побере, кьорави и сакати да ходите!…

Удивително от най-напред, кои бяха тия жени, на които бяхме направили толкова зло, та ни кълняха тъй жестоко? Излезе, че техните синове, които били от нашия еснаф, тръгнали с четата на Хр. Караминкова и оставили своите глави в Дряновския манастир. Независимо от всичко това на клетвите и грубите думи Савата отговори с нецензурни думи, от които останаха доволни и турците. Но две думи за тоя наш другар Сава, когото много пъти повтарям вече. И в най-лошите минути, когато въпросът допираше до душата, Савата биваше весел, нищо не губеше от своите сарказми, които влияеха и на турците. По пътя за Търново до една чешма бяха се събрали няколко турци да ни гледат. Като ги наближихме, Савата си изви врата от синджира и попита сериозно:

— А бе, амуджалар, колко се даде тая година йошурът и кой го купи?

И ние, и заптиите, и турците до чешмата, всички кихнаха да се смеят.

— А бе, керата, на въжето отиваш, главата си под мишницата носиш, как ти дойде на ума да питаш за йошура? — каза един от заптиите.

По същия път двамата ни другари в синджира от троянските колиби, боси по дребните камъчки, така се бяха подбили, щото на два ката вървяха и постоянно хленчеха като малки деца: „Олеле, майчице! Отидоха ни краката, смили се, свята Богородице!“ и пр.

— Какво сте се разлигавили бе, пезевенклер? — извика Савата нависоко да го чуят и заптиите: — „Олеле, крака, олеле, ръчички!“ Кой ви е крив? Когато ни носехте хляб по Балкана, не ви боляха крачката, а като кози се мятахте.

— Господ стои над главите ни бе, братко! Не те ли е страх, че ще да спусне камъци и ще да избие всинца ни? Защо ни черниш за права бога, нали пръв път се срещнахме в тоя синджир? — говореха за свое оправдание селяните.

Разбира се, че на тая студена шега и турците не вярваха даже, но за пакост, струваха се, че я вземат за сериозна, и продължаваха да подпитват Савата по-нататък.

В Акийската крепост, гдето Савата беше осъден на смърт, а после помилван до живот, от един синджир като нашия измежду четири-пет души другари, пак българи, умира един. Държели го два деня непогребан и неизваден от синджира, най-после живите му другари, с нужди на живи хора, поискали своето. Началството обаче строго запрещава никой да не се мърда от мястото си. В отсъствието на последното Савата взема отгоре си всичката отговорност и четиримата другари вдигнали на ръце покойника и го занесли там, гдето той нямал работа. Научава се началството и трима-четирма души жандарми влезли да питат в затвора кой е нарушил заповедта.

— Аз! — отговорил наш Сава.

Надве-натри, на бърза ръка извели го вън на двора, навели му двама души главата, а други му отпрали трийсе тояги, значи, в тоя случай той не печелил нищо. В 1878 г. Савата заедно с всички други осъдени се завърна в родния си град Търново здрав и читав, пак същият. Вечерта още един казак дошел дома им, почнал да псува и пр., а на Савата казал презрително, че той е „лавочник братушка“ „дрянь“ и „тряпка“, кръв се пролива за него. Същата минута още Савата го грабва през кръста и — долу из стълбите в яхъра. Та думата ни е, че с първия освободител, с когото се той срещнал на къщата си, по тоя любезен начин се разправил. Но точка; по-нататък имаме време да запознаваме читателите с тоя наш другар, който е до днес жив. Колибата му, или дачата му на лозето, е до севлиевския път, гдето му работят все негови противници от турско време, в това число и Селим чауш, най-заклетият му враг, който го гонил и прогонил в турско време. Щом се връща Селим чауш от бягство из Турция в Търново, най-напред, преди да го видят, представлява се на Савата.

— Когато аз бях силен, а ти рая — казал той на Савата, — гонех те, изпълнявах своя дълг към отечеството си, защото ти му копаеше гроб. Днес ти си силен, а аз рая, твоят народ е господар. Дай ми правото като човек бабаит и ми помогни.

— Ние сме братя! — отговорил Савата и приел под свое покровителство достойния си противник.

Но на думата си. Заптиите не тръгнаха от село, дордето не изядоха още всеки по две-три пилета. От вечерта още изпратиха човек за Търново да купува ракия и каве. За какво още те не превиваха раята, какво не измисли тяхната неограничена фантазия! Така и трябваше да бъде: царството беше тяхно, каквото и да правеха, пред никого не бяха отговорни. Един от тях искаше платно за два ръкава на ризата си; други потърси восък да си направи мушама на ловджийската пушка. Като не се намери восък в селото, селяните бяха принудени да стопят черковни малки свещици, от които извадиха нужното количество; трети искаше ягнешка кожичка да си върже крака, че имал вятър; четвърти — дървено масло, което, не зная защо, му трябвало, и пр. Но най-оригинален беше от тях един. При толкова ястиета, които той не беше и сънувал, поискал от кехаята да му намери една паница оцет, за който може би да е бил петимен едно време, когато е ял сутрин и вечер тархана. Подир ядене вече той надроби в паницата хляб, която тури между краката си, оттегли се настрана до една купа сено, седна сгърбом от другите и почна да лапа! Напредя му имаше един самун резерва, от който дроби няколко пъти. Той същият или друг някой негов другар, като му припаднало от многото ядение, по среднощ излязъл по двора да се разстъпва, като си въртял главата и пъшкал тежко-тежко. Домовладиката на къщата, който ни разказваше това на заранта, и други още селяни се уплашили, като протълкували неговото пъшкание съвсем от друга точка зрение. Те помислили, че може би останалите негови другари са се сговорили и решили вече да изколят нея нощ селото, а той, който пъшкал, като с по-милозливо сърце, дожаляло му и домъчняло за раята, та затуй излязъл да ходи по двора. Да не се види чудно на читателите: по онова време такава беше гаранцията на раята.

I

На колене, любезни читатели, долу шапките! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и момци. Батак, славният и злочести Батак! Дали ще да се намери българско сърце, което да не трепне от произнасянието само на твоето собствено име? Не вярвам. Ако в разстояние на петстотин години е пламвала тук-там искра, която е показвала, че българинът живее и която е била за увеличение славата на българския народ, то твоето пепелище, размесено с костите на твоите жертви, заема първо място между тия събития. Благоговея пред твоето величие, ще благоговее и историята! Аз обожавам хиляди пъти повече най-последния борец измежду твоите юнаци, с кремъклийката пушка, с късата абичка, с опънатите цървулци, отколкото дебеловратестия надут генерал, възседнал на бял ат, със златни копчета и с брилянтена сабля… Аз се кланям пред твоите брястови и черешови топове, които се пукаха на първо изгърмявание, тия са за мене по-драгоценни, по-святи и по за предпочитание, отколкото страшните, но чужди крупове и митральози, гърмежът на които, колкото и да е той приятен за нашия слух, всякога ще да си остане чужд. Твоите прости обкопи, изработени на „Света Троица“ и на „Сухо бърдо“, при всичкото им сходство с хендеците на едно лозе, бъдещото поколение ще да се възхитява много повече от тяхното устройство, отколкото от учената стратегема на различни военни щабове. В основата на българския престол, на българската свобода най-първо място ще да заемат не костите на безчувствения богаташ, не мощите на светия владика и пр., но крехките черепи на твоите едногодишни пеленачета. Почернелите стени на твоята скромна черковица и училище, които са напоени с кръв чак до основата си, са много по-исторически, отколкото грамадните паметници. Батак, историческо място си ти! Ти затъмни славата и на Велико Търново, което, основающе се на своето древно минало, въображаваше си, че и без да върши нещо, има някакви си археологически права и преимущества; ти помрачи и отечеството на старите войводи — Сливен; ти пропадна, изчезна от лицето на земята, но над твоите развалини изникна нова България; най-после ти стана жертва изкупителна за доброто на цял народ.

Преди да пристъпя към окървавените предели, преди да почна разказа си за мрачните и сърцераздирателни сцени, на които ти си бил свидетел, аз ти се покланям втори път, моля и читателите да направят това същото.

Всекиму е известен Батак, где той се намира, познато е на читателите неговото чисто българско население, занятието на жителите и пр., та по тая причина аз няма да се разпространявам да определям климата му, плодородието на почвата, степента на образуванието, местоположението и други такива. Аз не пиша география, целта ми е съвсем друга.

После Панагюрище и Коприщица в IV въстаническн окръг първенството се падаше на Батак.

— Батак ще батардиса помаклъка по Родопите — говореше Волов, когато се срещнахме най-напред на Харманлий.136

— Най-решителните и най-разпалените юнаци са батачени.

Щом панагюрските комисари разсърдеха Бенковски, то той им сочеше Батак, гдето го обичали най-много и гдето той възлагал голяма надежда на неговите храбри жители.

— Когато вие ме не щете, аз ще да отида в Батак да вдигам въстание — казваше той на представителите на Оборищкото събрание, когато тия последните не искаха да му подпишат пълномощното.

— Както се види, Батак ще да ни засрами във всяко отношение — казваха мнозина от работниците от разни градовце, които желаеха вътрешно да остане палмата на първенството на техния градец.

Всички тия отзиви ставаха за Батак още във време на приготовлението, много по-рано преди да пукне пушката на Каблешкова в Коприщица, което показва, че на Батак се е възлагало твърде голяма надежда.

Най-напред въстанието в Батак е избухнало по следующия начин:

Петър Горанов, който представляваше Батак от Оборищкото събрание, бил известил вече своите съселяни за взетите решения в последното заседание на това събрание, т.е., че щом турците се опитат да хванат някого от работниците, то да се дига вече въстание, следствие на което всеки работник бил намазал вече своя нож, всеки бил турил книжния фишек в любимото си шишине, всеки стоял нащрек. Кървавото писмо, с което брациговският представител, Васил Петлешков, замина още на 20 априллй вечерта от Панагюрище със задължение, че ще да проводи от него по един екземпляр в околните на Брацигово пунктове Перущица, Пещера, Батак и пр., вижда се работата, че не е пристигнало овреме в най-нужния пункт — Батак.137

Но нямало нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразелогия, ни от особени писма с патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Филибешки санджак, измежду българското население, се споразумяха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяванието на някой топ, достаточно беше да се дигне пушилка от случайното запалвание на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди-кой си път видели да бяга заптие — и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража. Така се случило и в Батак.

На 21 априлий се завърнали в селото няколко души селяни, които били ходили по своята частна работа в Т. Пазарджик и които разказали на съселяните, си с подеманието на душата си следующето не от малка важност произшествие, което се случило посред бял ден сред Т. Пазарджик.

— Юзбашията Ахмед аа — казвали селените — пристигна в пазара откъм Калаглари (панагюрския път) бежешком, придружен от няколко заптиета, на които късите касатури подскачаха и се удряха от конете и произвеждаха шум, като че чукаха тенекеджии. Тия слязоха право на конака, гдето ги заобиколиха всичките лениви ефендета и кетипи, сънливите физиономии на които след разменението на няколко думи на часа приеха трескаво виражение. Ние не знаем — продължили разказвачите — що е говорил Ахмед юзбаши на ковашкия персонал; но бяхме очевидци, когато тия последните закопчаха своите сетрета, без да отдадат приличното темане към по-силните, без да чакат да се изпъчи и тръгне най-напред каймакам ефенди, а после него кетипите, векилхарчите и най-после — презрените чибукчии и мастикослужители — всички вкупом излязоха из конашкия двор в безпорядък и скоро закопчените сетрета взеха направление от такова естество, щото отгоре им и най-необученият сарафин можеше да брои различни монети.

Примерът на ефендетата, които са като мерило на всяко обществено добро и зло, не закъсня да се отрази и в средата на татарпазарджишките правоверни османлии. Налягали из чаршията, по кавенетата, под сенките и стрехите, с дълги чибуци и дебели цигарета в по едната си ръка, а в другата с чаша каве, което сърбаха с азиатска монотонност и по византийски разкош — отведнъж захвърлиха настрана и едното, и другото удоволствие и с неизказана бързина докопаха се до кепенците на своите дюкени, които захванаха да затварят по необикновено, щом се подаде на улицата подплашената чиновническа глутница. Грозен бе трясъкът, произведен от бързото затваряние на дюгените, чудно се виждаше на човека да гледа как бързо знаят да пипат и заспалите бели гъжви, което е рядкост у тях. Тия бягаха един през други по своите домове и шепнеха си нещо помежду твърде скрито и много важно, доколкото можахме да забележим.

Естествено бе, че после агите ред идеше и на нашите българи да покажат своето участие в общата тревога. По кой начин стана тяхното прибирание от улиците по къщята, можете да си въобразите, като вземете пред вид, че обезпокоителните слухове, които ходят и по нашите села, че турците ще да колят тая пролет, не са чужди и на касабалийските хора, ако не и в по-голям размер. Това прибирание на българите, при всичко че ставаше с по-юнашки крачки, виждаше се обаче, че за тия последните не беше дълбока тайна причината на това всеобщо движение. Ние, пазаргатите, като всеки странни хора, останахме посред сокаците, по които бяхме за няколко минути господари.

И конашките ефендета, и турците, па и нашите българи при всичката им бързина не забравиха да си изкривят вратовете в своето бягание, за да погледнат към Панагюрище. От всичко това се виждаше, че от последния тоя градец идеше някоя миризма.138

А каква беше тая миризма, ние не закъсняхме да отгадаем, спогледахме се един други и си смигнахме да ни изстине мястото, да се възползуваме от смущението, докато ни са здрави кожусите.

— Пушки да се гърмят или камбани да се звънят не чухте ли? — попитали няколко души от средня ръка хора.

— Нищо такова. Докато се виждаше градът, обръщахме се няколко пъти да гледаме за огън, но така също нищо се не виждаше.

Това разказали горе-долу новопристигналите гости от Т. Пазарджик на своите любопитни съселяни, които ги били наградили в голямо число, и се оттеглили всеки на къщата си, за да си починат от бързото ходение.

— Работата е вече свършена; панагюрци може да са въстанали — забележил Петър Горанов и по предложението на тоя последния същия още вечер станало извънредно събрание в селското училище от по-първите и събудени селяни, т.е. съучастниците в съзаклятието, за да размислят що трябва да се прави.

Дебатите, словопренията и разискванията не са били твърде на почит в това първо събрание на баташката трагедия, по всяка вероятност затова, защото там не е присъствувала някоя учена глава да разисква въпроса всестранно.

После няколко минути събравшите се в училището изскочили навън бърже-бърже и се разпръснали из селото. В същото това време клепалата се обадили от върха на черковите, които клепали необикновено и които подигнали цялото село, понеже всеки разбирал, че без време се клепе. Въоръжени юнаци, накичени с китки, пречели вече из селото и се прегръщали един други. Тия излезли отвън селото на половин час разстояние гдето заловили позиции.

Това се случило на 22 априлий вечерта срещу свят ден — Георгьовден.

На другия ден, 23 априлий, в селото се отслужило твърде тържествено молебствие от селските свещеници Петър П. Илиев и Нейчо Паунов за благополучния успех на християнското оръжие. Юнаците от околните позиции присъствували на тоя молебен с оръжието си; на връщане тия излезли със запалени свещи в ръцете и с песни върнали се пак на позициите си, а черковните клепала ехтели с нечута до него ден тържественост. Освен юнаците в черковата присъствували още жени и деца, мало и голямо; радостта била всеобща.

Според решенията на комисията, при всичко че Батак трябваше да служи за център на няколко села, но по причина на преждевременното дигание на въстанието никое село не може да отиде там. Батачени си бяха сами с изключение на трима-четирима души от с. Ракитово, толкова от Каменица и от Пещера.

Главните водители на баташкото въстание са били Петър Горанов, Стефан Трендафилов, Вранко Димитров, Тодор П. Нейчев, Иван Божин, Ангел Трендафилов и Петър Трендафилов.

Турците не закъснели да посетят Батак твърде наскоро. На 24 априлий тия се появили в селото откъм полето139, на брой около 200 души. Батачени от своя страна изпратили насреща им до 350 души юнаци, между които имало и 40 души конница.

Щом тия последните стъпили на полето, от турския стан се отделил един българин, из с. Ракитово, на име Петър, който тичешком посрещнал баташката чета и съобщил на предводителите й, че е изпратен от страна на турското население от селата Ракитово, Костандово и Дерково да помоли батачени да проводят двама-трима души пълномощници на мястото Тумбата, изходящо се сред полето, гдето и турците ще изпратят своите упълномощени, за да се направят някакви си споразумения.

Батачени се съгласили на тая комшийска постъпка и избрали изпомежду си трима души, а именно Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Иван Божин, на които след като дали потребните наставления в тоя случай, отправили ги за назначеното от турците място. В същото това време потеглили и от страна на турския стан трима души, които се посрещнали с българските пратениии на Тумбата. Първите обяснения, които тия последните дали на турските пратеници, били, че българският народ се е наситил вече на омразното робство, не желае той да остане и занапред покорна рая, както са били и неговите прадеди. За тая цел той дига днес оръжие, отхвърля вече милостта на султана и иска своите човешки правдини, търси своята похитена свобода; нищо няма против мирното население, желае и занапред да живее братски със своите турски съседи. По-нататък нашите трима парламентьори предложили на турците следующите условия: първо, турското население от горепоменатитетри села и от Баня е длъжно да освободи българите в разстояние на 24 часа (от селата Ракитово и Каменица); второ, то се задължава още да помогне със своите преносни кола на поменатите българи да докарат имуществата си в Батак без никаква повреда. В противен случай, т.е. че не послушат, селата им ще станат на прах и пепел.

Турските пратеници са обещали, че на драго сърце ще извършат всичко това. Тия се помолили още, щото въстаниците да не правят никакви пакости на селата им, защото тия са готови да се покорят (!?) на всяка една заповед, дадена от въстаническия войвода.

След това пратениците се разделили и двата стана отстъпили — турците към селата си, а българите към Батак. Тия последните били възхитени до крайна степен от поведението на турските си съседи, които така безпрекословно приели техните предложения; с песни и възклицания влезли в Батак. От всичко това се разбира, че турците или са се престрували, за да спечелят време, или пък не са знаели още в що се състои работата, или пък нан-после дохождали са да преглеждат няма ли в Батак московци.

Така или инак, но на другия ден, 25-и, тия се явили пак на гореказаното място, само няколко души, по-първите им хора, заедно и с кметовете от българските махали. Тия последните по принуждение на турците или по свое желание заявили пред батачени, че са благодарни от турските си съселяни (в Ракитово и Каменица), та затова няма да дойдат в Батак. Батачени не отишли по-надалеч, т.е. не употребили насилие; казали само на турците да се имат братски с българите. На това турските пратеници дали големи обещания от своя страна и след като предали на батачени двама души българи, пловдивчени, които се намерили в техните села по своя работа, преди да избухне въстанието, така също всеки пак се завърнал на своето място. Както виждате, баташката държавица е била вече припозната, че има право на съществуване, има свои отделни правдини, което немалко зарадвало въстаналите. Песни, хора и различни други ликувания стоели на първи план.

Това се продължило до 30 априлий, ден, до който батачени мислили, че всичко се е свършило, че Турция е загинала безвъзвратно. Тоя ден именно, часа около пет по турски вечерта, на югозападната страна от селото, на мястото, називаемо Петрово бърдо, четвърт час разстояние от селото, явили се безбройно число башибозуци с байряк под командата на страшния Ахмед Барутанлията.

Щом башибозуците се установили на горепоменатото място, командантинът им, който се вижда работата, че не е искал да се церемони, може би защото е знаял вече силата на батачени, без никакви забикалки изпраща още на часа един баташки българин с известие да съобщи на батачени, че в разстояние на два часа тия са длъжни да си предадат оръжията. В противен случай той ще да ги вземе с грубата сила на своята башибозушка тълпа.

В своя отговор и батачени не паднали по-долу в сербезлъка. След едно съвещание между водителите на въстанието при Ахмед аа бил изпратен пак Вранко Димитров, придружен и от един турчин из Одрин, на име Саид ефенди, чиновник по десятъка.

Нека видят неприятелите на българския народ, че въстаналите батачени против могъществото на султана не само че не закачали един от неговите чиновници, не само че му дали равни правдини заедно с българите, но го изпращат още с мисия да прави преговори. Где е тук тиранството на българите, питаме ние?

На тия двама пратеници било поръчано да съобщят на Барутанлията следующето: „Батачени не са вече рая; тия са се отказали окончателно от онова подло правило, че покорна глава сабля я не сече; тия са прогласили своята независимост тържествено, с оръжие в ръка, за която са готови да си пролеят и последната капка кръв.“ Казали още на Ахмед аа и това, че ако той употреби сила, то батачени ще отговорят със същата мярка. Турчинът Саид ефенди злоупотребил доверието на своите доверители, защото не се върнал вече в Батак, но намерил за добро да остане в лагера на Барутанлията.

Не бил се върнал още другият пратеник, Вранко Димитров, когато войводата Петър Горанов начело на сто души въстаници бързо потеглил към турския лагер. Нямало що да се чака от отговора на Барутанлията, който бил известен всекиму от какво естество ще да бъде. Това отделение от въстаници се изкачило на Влашка могила, под Къневата борика, половин час разстояние от селото срещу Петрово бърдо, отгдето свободно можало да се гледа в башибозушкия лагер, който се никак не виждал от селските позиции и по причина, че зад бърдото е долина. Башибозушкият лагер бил разделен на купове, на купове, при които имало и много коне, натоварени с припаси и провизия. Уверяват, че тук имало стоварени и около 15—20 сандъка с газ, приготвени за паление. Щом нашите въстаници се появили на казаното място, от башибозушкия лагер се отделили до двеста души с едно знаме и с див глас отправили се към Влашката могила. Въстаниците направили същото, т.е. и тия се впуснали насреща башибозуците и взели позиция за бой малко по-нататък. Турците мислели само с вик да уплашат нашите въстаници, но като видели, че на тия последните не им мига окото и че само с вик нищо не ще може да се свърши, пречупили си линията и взели друго направление, към бърдото Света Троица, гдето забили и знамето си, като взели позиция измежду дърветата. Две враждебни народности, едните жедни за свобода, а другите за плячка и обир, стояли вече една срещу друга, псували се отдалеч, готвили си пушките, скърцали със зъби, готвили се да разкъсат един другиго като зверове, които сега за пръв път се срещат. И тия две народности можали да преживеят в една страна, под едно управление цели петстотин години!

Тук му е мястото да направя едно малко разяснение. Чорбаджийското калпаво владичество не било чуждо и за скрития в Родопите Батак. Представителите на това подло съсловие, което наравно е угнетявало своите беззащитни братя заедно с турските главорези и по тая причина не е желаело да няма агата, беше противно на всякакво въстание или протестация срещу турците от страна на раята както навсякъде, така и в Батак В последното това село тия не давали дума да се спомене за въстание, но най-после, като видели, че нищо не можат да сторят против общото течение, преклонили глава против волята си; а в душата си останали чисти кръстени турци и търсели случай да покажат своите верноподанически и раболепни чувства, щом се представи сгоден за това случай. Тоя случай се представил, когато Барутанлията се показал със своите пълчища на Петрово бърдо. Няколко души от тия чорбаджии, Вълю и Ангел Кавлакови, Георги Серафимов и пр., лица твърде влиятелни из селото в това именно време, когато П. Горанов се готвел да отвори огън на башибозуците, находящи се на бърдото Света Троица, тръгнали по позициите и из селото да проповядват и обезсърчават кого где срещнат да хвърляли оръжието и всеки да си седял на мястото. Вследствие на това вътрешно предателство момчетата от много позиции се върнали в селото и оставили местата си в разположението на неприятеля. Голямата чета от могилата Свети Георги така също отишла в селото.

Разбира се от само себе си, че това разстройство за нашите въстаници не е било чуждо за наблюдателното око на неприятеля, който може би да е примирал от радост. П. Горанов, който оставил четата, турена срещу турците, под предводителството на Серафим Милев и отишел да узнае защо другите въстаници бягат от своите позиции, докато се отдели на няколко крачки разстояние, потеглила подиря му и четата, а нейното място завзели башибозуците.

Пред вид на това положение няколко души от по-решителните въстаници се впуснали в селото и гръмогласно викали да убеждават обезсърчените си съселяни да се връщат на позициите си, защото неприятелят настъпва и скоро ще почнат разрушителните му действия, от които никой няма да стане изключение без разлика на пол и възраст. В това същото време и чорбаджиите шушнали на народа по кюшетата (тия никой път не си издигат гласа явно) да направи противното, т.е. да се не опира на турците.

Колкото души можали да се съберат в селото, потеглили срещу неприятеля, който наближавал до мястото, називаемо Средните гробища. От противната страна на селото в това също време се подали други башибозуци, със знаме, но на тая страна позицията се държела още от въстаниците. Първата пушка пукнала от тая последната позиция и турският знаменосец се гаврътнал на земята; на негово място минал други, но и него постигнала същата участ. Вследствие на това първо поражение в турския лагер се подигнало страшно ръмжение против довчерашните покорни раи, повече от стотина пушки пламнали против тия последните; толкова и от страна на нашите въстаници. Битка се захванала не на шега; куршумите пищели по въздуха. Баташката долина се напълнила с дим от гърмението на пушките, отчаяни викове, размесени с псувни, се чували и от двете страни, в селото станало вълнение измежду жените, всеки от въстаниците, който присъствувал на боя, мислел и за жена, и за деца, за родители и сестри, не преставал да си извива врата към селото. Сражението траяло цели четири часа; то почнало на 8 часа по турски, а се свършило на 12. При всичкото преимущество на неприятелските пушки, които били военни от системата „Шаспо“ и белгийски шишанета при всичките им военни хитрости да лягат по очите си, да се разпределят на различни отделения, които изкуства нашите и на съня не били виждали, пак тия последните не можали да пристъпят нанапред ни на една крачка. Напротив, тия отстъпили малко по малко наназад.

Тоя ден битки е имало на две места — на Средните гробища и от долня страна на селото. Числото на башибозуците е било твърде неравномерно с това на въстаниците; всеки час, всяка минута прииждали нови сили из непроходимия Доспат, които увеличавали числото на неприятеля. Вечерта, когато притъмняло вече, нападателите се оттеглили окончателно край селото, като подпалили околните там бичкийници, къшли за овце и плевници. Тия оставили на бойното поле седем души убити и неизвестно число ранени; а от нашите имало само няколко души ранени.

II

При всичко че победата принадлежала на батачени, при всичко че низкопоклонният рая опитал тоя ден своите сили в неравната борба и видял, че и той чини нещо, като дойде работата до шишинето, но на никого на лицето не се забележвало изискуемото тържество, никъде из селото не се слушали възклицания от победа, всеки чувствувал, че работата може да вземе неблагоприятен изход. Па дали е можало и другояче да бъде! Въобразете си, читателю, следующето положение: нощ, тъмна като рог; запалените бичкийници и къшли трещят и плющят; огнени язици, размесени с кълба-кълба искри, се носят из облаците; изпоплашените жени и деца, които не са си въображавали може би подобно нещо, кършели ръце и плачели до синьо небе; кучетата лаели и виели по необикновено, с вирнати нагоре глави; техният глас се придружавал от дивите викове на башибозуците, които ревели като зверове срещу неподдающите се още жертви, а тия гласове, читателю, са излязвали от около три хиляди здрави помашки гърди! Пушките от неприятелския лагер, които били престанали за няколко минути, пак пламнали по всичката обсадна линия, а куршумите им се сипели като град над селото. Всичко това, събрано в куп, поколебало твърде чувствително крилатите надежди на батачени; а партията на „покорните глави“ печелела гласове, така щото числото на отчаяните се увеличило.

В станалата през деня битка най-много се отличил един от предводителите, на име Стефан Трендафилов, който се впуснал с 15—20 души чак до позицията на нападателите, без да се повреди ни един от дружината му.

На основание на горните причини баташките въстаници престанали да се покоряват на своите войводи, на които от по-напред зяпали в устата твърде послушно. Тия започнали да работят всеки по своему, оставяли позициите и събрани по няколко души из селото в къщята, въртели се около семействата си с пушките в ръце като зашеметени. Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село и Батушево, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече, отколкото за успеха на сражението. Доволно е било само да се чуе отнякъде глас: „Нападнаха децата“, и на минута още би опустяла и позиция, и окопи, и стража. Съвсем друго нещо би било, ако например въстаниците от Перущица бяха отишли в Батак, а тия последните — в Перущица, т.е. да бяха отдалечени от огнището на своите фамилии. Жив пример на това са нашите чети, преминали от Румъния с Хаджията и Ботева. Тук ние виждаме не постоянна грижа за жени, деца, къща, имот и пр., но хора решителни, мъже със самоотверженост, готови да се хвърлят в огъня на всеки час и минута, щом го изисква за това нуждата.

Но що ни трябва да ходим по-надалеч. Да поставим въпроса така: от хора трудолюбиви българи, хора работници, притежатели на различни имущества, които през целия си живот не са лягали ни един път с празен корем; най-после, от хора женени, с тежки семейства, може ли да стане отчаян бунтовник в пълната смисъл на тая дума? Всичките хора не можат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаил Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишния хомот, петстотингодишното робство, под което е пъшкал многотърпеливият българин. Какво не е в състояние да направи то?

Но само това ли е? Представете си, че вие сте един от горещите патриоти, живеете с цел, имате си незавидно положение, имате си в допълнение на семейната и общежитейска картина и млада женица, с която, ако и да не се обичате идеално, живеете мирно, не се карате един други; имате си още една или две рожбици, които съставляват и за двама ви скъпоценно богатство, които са щастие и веселба за къщата ви. Поискали го обстоятелствата, ударил вече определеният час — вика ви отечеството да му заплатите дълга си. Песни се пеят, пушки гърмят, другари бързат, неприятелят настъпя, положение опасно. Дали сте клетва, трябва да вървите. Когато се готвите вече да излезете из вратата, вашата млада жена, на която било припаднало от по-напред, дохожда в съзнание, пробудена от дрънканието на саблята ви. Тя се изпреча напредя ви, кърши ръце, подава ви да прегърнете за последен път рожбата си и със сълзи на очите говори ви:

— Ако не за мене, то поне за Иванка и Марийка се смили! Убий по-напред мене, после тях, тогава върви свободен!… — Говори тя това, а Иванка или Марийка си играе с дръжката на пушката ви; хили се насреща ви невинно и иска да ви опъне подсукания за бой мустак.

Всеки е свободен да говори, щото ще, но аз утвърдявам, че пред подобни семейни картини едва ли на десеттях един би се намерил, който да подритне настрана наскърбената жена и майка и да се присъедини в редовете на борците, без да му тежи на съвестта.

В отношение на българските въстаници през 1876 г. влиза и това извинително обстоятелство, че сме били лишени от своя народна литература, която трябва да предшествува всяко движение. Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа, а по-рано полицейска, поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертвува доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ: неговият патриотически катехизис е бил: бесилките, тайната проповед на няколко решителни мъже и други още предшествующи причини, за които сме говорили вече, гдето му е било мястото.

III

Същата нощ още между другите мерки и планове в лагера на баташките въстаници станали и такива предложения от страна на някои предводители, че добре би било, ако едно отделение въстаници се припъхнеше пред тайно обсадения цеп на башибозуците, който да нападне зад гърба им и по тоя начин да произведе тревога в тяхната среда. Това предложение било отхвърлено от повечето въстаници; никой нямал решающи глас, всеки работел по главата си; башибозушкият вик и проповедите на верноподаните чорбаджии парализирали всяка решителна и патриотическа мярка. Няколко души, между които бил и Горанов, един от предводителите, сполучили през нощта да избягат из една долина след много опасни опитвания.

Оттук нататък баташките въстаници ритват вече наназад; а неприятелските пълчища, напротив, придобиват по-нови и пресни сили. Батак се затворил на 23 априлий и от същия ден се прекъсали и съобщенията му с другите градове и околни села. Въстаниците не знаели положително нищо що става зад полето, зад Света Троица и Петрово бърдо; а неизвестността всеки, мисля, да знае, доколко тя е убийствена. Батак бил обграден с плет люти башибозуци, които не давали птичка да прехвръкне ни за навън, ни за навътре. Ако батачени имаха всичките средства, то пак нищо не можеха да направят; борбата беше неравна; тия бяха обречени вече на клане. Единственото тяхно спасение се състоеше само в това, ако пазарджичени, пловдивчени и други бяха удържали своята честна дума — да дигнат знамето, — то Батак не щеше да бъде обграден с три-четири хиляди башибозуци. Това са предполагали и батачени, когато въстанали най-напред.

На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи чорбаджии с обещание, че селото ще да си предаде оръжието. Няколко души действително си предали оръжията на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаванието, главорезите башибозуци запретнали ръкави. Тия нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва… Плач, писъци и молби излизали от устата на всичките, но наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тия човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турила цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край. Техните разказвания смутили слушателите, които навярно познали вече, че е наближил часът да се мре, че ще да ги постигне участта на загиналите им вече братя. Затова тия решили да постоянствуват на позициите си до последна капка кръв срещу неприятеля.

Тоя ден (1 май) е станала най-отчаяната битка между баташките въстаници и башибозуците на Барутанлията по всичката отбранителна линия около селото. В една минута около четири хиляди пушки се изгърмявали и от двете страни. Виковете „Аллах“ и „Удряйте, братя“ цепели въздуха. Баташката долина била покрита с гъста мъгла от гърмежа, от която нищо се не виждало. Много изпразнени къщи по краищата на селото се предали тоя ден на огън от страна на башибозуците. На няколко пъти нападателите, които се влечели по корем, наближавали позициите, но били връщани от огъня на въстаниците. Битката е траяла почти целия ден; от неприятеля паднали 46 души най-решителни главорези, а от нашите само двама убити и трима ранени.

Късно вечерта башибозуците се оттеглили в лагерите си мълчаливо, без кураж. Барутанлията свикал съвет от всичките предводители140, който направил под открито небе башибозушко заседание.

Страшен бил тоя съвет, в който се решавала съдбата на хиляди човешки същества, по кой начин и с какви по-малки жертви могат да се изтребят тия същества. Всичките присъствували там чалмалии, мрачни и кръвожедни фигури, набучени с разнообразни оръжия, били принудени да изказват своите мнения. Тия седели на търкало с наведени на земята очи, в едната си ръка чибук, а другата държели преметната върху дръжката на ятагана си, което значело, че са готови на всяка минута да почнат своята цивилизаторска мисия. Останалата подчинена тълпа почивала наоколо с изключение на стражарите; някои от тях хъркали вече грозно върху зелената морава; други разказвали как на един българин главата му скачала много и си прехапал язика, което значело, че мнозина има още да измрат; изчислявали колко души техни бабаити са паднали от гяурските шишинета, а четвърти се гласели да поискат позволение от предводителя си да ги освободи от четата си, така като не било известно дали ще да може да се нагази непокорното село.

Според достоверни сведения, потвърдени и от самите там присъствующи башибозуци, в това събрание са станали предложения от много души да се разотидат вече по селата. Първо, че тоя ден станали жертва най-отличните им пехливани, и, второ, че влизаннето в Батак изисква много още по-големи жертви за в бъдеще, отколкото досегашните.

Ахмед аа Барутанлията не бил прост човек. Той не закъснял да съзре обезсърчаванието и разстройството на своите подчинени главорези; той знаел от всички най-много, че тия человекообразни същества не желаят друго нищо освен плячка, грабителство и зверско отмъщение; най-после той познавал разбойническите наклонности на своите по вяра141 само съотечественици, заради това ето що им обещава: клание с огън и меч, безпощадно изтребление на всичко, що е българско, без разлика на пол и възраст, пожар, плячка и грабителство, похитителство и на чест, и на имот.

За да изпълни своите задължения и обещания, кръвожадният звяр Ахмед аа е нямал що да прави, освен да пристъпи пак към гнъснава подлост, калпаво занятие до него време само на гърците, а не и на османлиите, които всеки считаше, че са главорези, отчаяни кеседжии, но не и коварни подлеци, свойствена чърта, както казах, само на фенерските чада.

Колко трагически трябва да бъдат следствията, когато коварството и ятаганът вървят за ръка хванати, когато те се побратимяват да действуват заедно — читателят е в състояние да си направи заключенията и без нашата помощ. Ние имаме силни подозрения да заключаваме, че Барутанлията е имал за съветник ако не някой чистокръвен елин, то поне някой пещерски куцовлах или македонски цинцарин.142

Другояче е невъзможно. Барутанлията трябва да не е бил турчин; а доколкото ние знаем, ни той, ни неговите родители са били някога дьонмета (ренегати).

На другата заран още, 2 май, Ахмед аа пристъпил към изпълнение на своя затаен план. Тук съм длъжен да ви разясня, че тоя ден бабаитлъкът и ятаганското право трябвало да поглеждат отстрана, като сирачета. Тяхното място заела подлостта, като по-силна практическа мярка. Ето защо гърмежи и отчаяни викове нямало тоя ден. В башибозушките позиции царувала дълбока тишина. Пред обяд пристигнал в селото пратеникът от страна на Барутанлията влах да прави преговори. Той говорил убедително пред населението за благите намерения на Ахмед аа; уверявал, че ако се предадат заедно с оръжието си, всекиму животът ще да бъде пощаден, башибозуците до един щели да бъдат изпратени по местата си — мед и масло щели да потечат. Тоя влах или цинцарин имал среща и с познатите вече на читателите противници на българското въстание — Ангел Кавлакът и Георги Серафимов, — които били възхитени от постъпката на Ахмед аа. На часа още Ангел Кавлакът сам заедно с влаха се затекъл в турския лагер при Ахмед аа, за да разбере работата по-добре. Тоя последният го приел твърде ласкаво; той го уверил, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, никакво зло няма да ги последва, а, напротив, щял да издаде заповед да се разотидат башибозуците и пак по старому всеки ще си гледа частната работа. За да се изпълни тая спасителна мярка, настоявало и самото правителство уж, под диктовката на което действувал и той (Ахмед аа). Че всичко това е искрено, за по-голямо още уверение Ахмед аа се заклел в името на Мохамед пред очите на Кавлака.

— Тако ми вяра и бога — прибавил той, като си стиснал юмруците.

В разстояние на това време пушките мълчали, и от двете страни чакали се следствията на преговорите.

Ангел Кавлакът уверил от своя страна Барутанлията, че като се върне в село, ще прави, ще струва, ще убеди съселяните си да сложат оръжие и да се предадат. Завърнал се той в селото и още отдалеч започнал да вика да се прибира мало и голямо на едно място, за да чуе всеки заповедта и желанието на самозвания Барутанлия, което той разказал подробно, от игла до конец: как мило го е приел Ахмед аа, какво му е говорил и по кой начин се е заклел, че ако батачени склонят да си предадат оръжието, то никому няма се разкървави носът.

IV

Една част от населението, която се състояла от слаби, малодушни и нерешителни хора, повели се подир думите на Кавлака и склонили да сложат оръжие, а по-голямото число от населението начело с Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Петър Банчев и други постоянствували твърде живо да си не дават оръжието, но да удрят до последна капка кръв, па стане, щото стане. Тия юнаци утвърдявали, че е немислимо и даже глупо да се предположи само, че ще да бъдат простени батачени, когато има избити толкова души турци в разстояние на няколко деня, откато се е подкачило въстанието.

— Не вярвайте! Всичко това е турски капан за по-лесното ни избивание — говорили тия на смутеното население.

Вследствие на тия две разнообразни мнения населението се разделило на две партии: за и против предаванието. Шум и роптания се слушали навсякъде, а коварният Барутанлия като хищна птица наблюдавал всичко това от своя чадър. Кавлакът и другарите му не преставали да убеждават населението, че Ахмед аа е светец, че той ще бъде неумолим и жесток само към ония, които покажат непокорство, които не си предадат оръжието. По тоя начин партията за предаванието взела връх с изключение на няколко души, гласът на които нямал никаква тежест. Трендафил Тошев забележил за последен път на своите съселяни, че той предчувствува нещо ужасно след предаванието на оръжията. Нямало кой да разсъждава.

После това започнало се събиранието на оръжието, което се трупало накуп. Много юнаци подавали своите шишинета с пребити ръце, против волята си. То било натоварено на три кола, които не се забавили да заскърцат към лагера на Ахмед аа, придружени от ревностния Кавлак, Трендафил Тошев, Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев.

С разтоварванието на трите кола оръжие планът на Барутанлията бил вече почти изпълнен. Неговото лице светнало от радост и приело тържествен вид. Той се обърнал към пратениците българи, на които забележил, че не му е предадено всичкото оръжие, скрити са най-добрите пушки.

— С главите си отговаряме, ако една пушка се намери в селото — отговорили окаяните жертви.

— На вас говоря, по-скоро предавайте всичкото оръжие — изревал лукавият Ахмед аа и скръцнал със зъби като тигър. — Още смеете и да се оправдавате!…

Всеки от българите се усетил вече какво следствие ще да излезе от тяхната постъпка — да си предадат оръжието; те познали, че смъртта ги чака вече, но било късно, Барутанлията се обърнал към своите башибозуци и дал заповед да се отделят 20—30 души и да отидат в селото да претърсят добре за още оръжие. Тия тръгнали безбоязнено към селото, защото нямало вече от какво да се боят, а искали само да се уверят наздраво да не би българите да готвят някоя измама, като са предали само старите си пушки. Заедно с башибозуците бил изпратен само А. Кавлакът, а останалите пратеници били задържани от Барутанлията като залог, докато се върнат от село живо и здраво неговите 20—30 души башибозуци. Тия последните влезли преспокойно в селото; но като не били още уверени в съвършеното предаванне на българите, държали се твърде прилично. Известили само на населението, че който има скрито оръжие, трябва да го предаде, докато е рано, и дали заповед да се изгаси опустошителният огън. Да, тия дали заповед, защото гледали, че напреди им няма вече въстаници с шишинета, но покорни раи, със сгьрнати ръце, от лицето на които можало да се познае, че тия са вече обезкуражени и убити. И действително, бедното население, след като си предало оръжието, изгубило и ума, и дума. То не смеело да се обади нищо, приемало всяко предложение мълчаливо, каело се за своята постъпка, предчувствувало нещо страшно и ужасно, но казах: било вече късно… Някои от по-лековерните отишли да гасят огъня из селото, повечето жени; а по-чувствителните и разбраните се въртели на едно място като омаени и зашеметени, с пъхнати в джебовете си ръце. Никакво оръжие не можали да намерят башибозуците, защото, ако и да имало някои тук-там, тия били закопани в земята.

Между това Ангел Кавлакът заедно с двайсетте души башибозуци възпнали по баира към лагера на Барутанлията. Той уверил тоя последния втори път, че оръжието е само онова, което донесли най-напред, и че ни един пищов не можло да се намери от последното им претърсвание. Навярно Ангел Кавлакът, който е един от главните виновници на предаванието, може да се с готвел вече да чуе от устата на Барутанлията едно „аферим“ или „машалла“, но не мислел така звярът…

Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед аа) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца. Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Коприщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце…

Жалостното известие за зверското затривание на баташките пратеници скоро достигнало в селото и с най-малките подробности на ужасната картина. То поразило и мало и голямо, старо и младо; поразило ги то затова, защото било като предисловие на последующите действия на Барутанлията. Стреснатото и беззащитно население оставило и гасението на пожара, който не било възможно да се спре, и всичко друго. Като стадо овце то се затекло да се затвори в черковата и училището и там чакало своята начертана вече участ. Жените и по-недъгавите мъже проклинали причинителите на въстанието, а младите и решителните изливали своя яд на ония, които станали причина да си предаде населението оръжието. И на едните, и на другите страшно било положението между черковните и училищни стени: плач и ридание, вопли и охкания едвам се разпознават между трещенето на огъня и кучешките виения.

В башибозушкия лагер след безчеловечното закалвание на петимата пратеници и след измамата с оръжието се съживил и куражът, и ревността за плячка и грабителство. Всичките главорези били на крак; движели се радостно и след няколкоминутно помайване, в разстояние на което може да са се давали кеседжийски заповеди по кой начин да стават кланията, цялото пълчище заедно със своите байряци и началници отправило се безбоязнено, като че отивало на сватба, към запаленото село, жителите на което в същото това време се натискали един въз други зад черковната и училищна врата, лишени от всякакъв вид оръжие.

Около хиляда души от тия кръвници застанали край селото в цеп, за да убиват всяка жертва, която би се опитала да се спаси от кланието чрез бягание, а всички други нахлули в селото като бясна глутница. Било вече тъмна вечер, по небето тук-там блещукали звездици, когато башибозуците турили крак в селото. Техните мрачни физиономии се осветлявали от запалените на долния край къщи; изменението на кучешкия лай и бяганието им въз една страна било знак за приближаванието им.

V

В пътя си из селото кръвожадните плячкаджии, след като побутнали тук-там из празните къщи едно за плячка, друго да убиват, трето да безчестят, отгдето успели набързо да задигнат кой черга, кой дреха, кой котел и пр., спрели се около черковните стени и училището. Знаели тия отдавна, че стените на тия богоугодни заведения крият беззащитните жертви. Опитали се веднъж, опитали се два пъти да строшат черковните врата или да прескочат стените, но ни едното, ни другото било осъществимо така лесно. Викове „саран“, „басън“, „урун“ от страна на нападающите заглушавали въздуха и пораждали ужас и трепет в сърцата на заключените батачени.

Колкото за училището, находяще се близо до черковата, неговата съдба била решена твърде наскоро. Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и кланието се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на тия последните били свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом из Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне този християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, гдето преди няколко деня проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до двеста души скрити мъже, жени и деца, които кръвниците от много бързина, се вижда работата, не можли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Тия се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червей в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгвание запалили от четирите страни това здание! Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви; но че не можли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставлявало истинската загуба на тия Биконсфилдови братя.

— Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали тия с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черковата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.

Ако в училището числото на жертвите е излязло до 200—250 души, то в черковата е било десетина пъти повече. Като място по-укрепено, от една страна, а, от друга, като храм божи, в който според народното предание на всяко място и във всяко тежко време угнетените са намирали спасение, запазени от невидима ръка, баташкото население прибягнало най-много в черковата. Освен вътрешността на храма и дворът още бил изпълнен с народ. Башибозуците, като не можли да строшат пътната врата, заобиколили наоколо черковния зид и по-смелитс от тях не закъснели да се подадат отгоре на зида, отгдето се готвили един по един да започнат вече да прескачат вътре в двора. Отчаеното население, макар и без оръжие, не навело от един път врат пред ятагана. Множество мъже и жени със стиснати в ръцете си камъци и дървета се наредили около дувара, за да се защищават от хищните нападатели. Тия последните надничали като бухали през зида и като знаели, че имат работа с обезоръжени мъже и жени, никак се не предвардяли. По тая причина на мнозина главите били смазвани с камъци и дървета и лешовете им се търкулвали в черковния двор, а голият ятаган и запрегнатата пушка отхвърквали настрана, които населението грабвало, за да ги употреби на своя защита; то добивало притежателя им, убивало и други негови събратя и така зидът опустял за няколко минути. Мръсни псувни и скърцания със зъби се слушали навън от человекообразните зверове.

Но и тая слаба защита не се продължила за дълго време; тя само отсрочила за няколко часа или по-добре за няколко минути ужасната катастрофа, страшното клане. Та може ли и другояче да бъде? Мислимо ли е да се противостои с камъци и дървета против султанските челичени байонети, против куршумите на шаспото и против видинските ятагани? Могат ли слаби, изпоплашени жени и обезкуражени мъже с голи ръце да върнат една тълпа от няколко хиляди души? Никога. Скоро неприятелите пробили малки дупки околовръст на черковния зид, в които си увирали пушките, и убивали населението из двора. Докато дупките били още малко, няколко решителни жени се впущали, хващали с ръце масура на пушката, която много пъти изгърмявала в ръцете им и катурвала по няколко отведнъж, но останалите държели, дордето я изтеглят! Когато дупките станали на крачка, разбира се, че подобно действие от страна на храбрите батаченки си нямало вече мястото. Едни лягали покрай зидовете за сепер, други се тъпкали в черковата, която била битком набита с хора, трети лягали, където завърнат, четвърти се щурали тук-там като зашеметени, а огънят на неприятелските пушки се увеличавал из дупките на зидовете и убитите, повечето жени и дребни дечица, падали на земята по десетина отведнъж, като клас на нива.

Плачове, молби до бога и на турски, и на български язик, призовавание на Христоса и Мохамеда, охкание от страна на умирающите, грозно хъркание, болезнени стенания, молби за капка водица — да се разхладят изгорели уста и попукани устни; други молби със слаб глас — „Няма ли някой да ме добие за хаир?“ и пр. и пр. — се слушали по всичкия черковен двор. Нямало нито Христос, нито Мохамед да се обади, да дойдат на помощ, първият да защити своите последователи, на които главната вина е била неговият кръст, а вторият да вразуми верните си поклонници, да им предскаже, ако е бил пророк, а не авантюрист, че те ще батардисат Батак, но и Батак ще удари крак на ятаганската държава! Нямало ги! А глупото человечество се борило за могъществото на някакъв си кръст и за победата на зеления ибрик… Ех, верице, верице! Казвам, че ти си направила големи добрини, но никой няма да откаже, че основите ти плуват като кораб над кърваво море.

Наместо пратеници от страна на провидението, наместо ангелски гласове, както това се е случило с дяда Авраам, когато щял да коли сина си — зад черковния зид се слушало: „урун“, „тутун“, „сарън“! Няколко жени, които имали злочестината да мислят, че и чалмата има сърце, отворили вратата и извикали колкото им сила стига: „Милост! Милост!“ На минутата още башибозуците се показали в черковния двор с голи ятагани в ръка и — о, боже! — сега се захваща вече оная сърцераздирателна, оная кървава сцена, която помрачава ума, която замразява кръвта и от която човек изгубва за минута и безпристрастие, и хладнокръвие; неволно се поколебават понятията му за человеческото превъзходство над безсловесните зверове, захваща той да се съмнява: има ли нещо разлика между тигъра и турчина? И заиграли ножовете. Въртели се тия и направо, и наляво, и нагоре, и надолу, както прилягвало на костеливата кръвнишка ръка. Звънтели тия, когато се случвало да се посрещнат два на едно място, на въздуха, във време на замахванието, и топлата кръв, която течала по острилата им като по улей, сипела се над главите на жертвите като дребна роса… Три разнообразни звукове определяли хода на клането. Първият от тях бил „Олеле, майчице!“, „Где остана, мило рожбо!“ „Смили се, пресветая Богородице!“ и пр. Вторият бил: „Удряйте, чоджуклар!“, „Не правете разлика между стари и млади — всичките са неверни кучета!“ А третият, третият бил грозният трясък, чупението и трошението на костите и черепите, произвеждан от ятаганите. Според разказванието на очевидци можало да се определи приблизително кога ножът удрял на заякнал и стар кокал, кога на крехка детинска кост. В първия случай трясъкът бил ясен и твърд, като кога се разсича говеждо месо, ударът се съпровождал с хвърчението на искри, произвеждани от посрещанието стоманата с костта; а във втория случай се чувало само леко и глухо трещение, като че се чупели тънки и сухи пръчки.

Клането се е продължавало почти цялата нощ. Ако кръвниците са се уморявали да махат, на тяхно място са дохождали нови и пресни сили, които, като виждали, че техните предшественици сполучили вече да напостелят на земята безбройно число жертви, мъчели се да не останат по-долу от тях. Понеже населението тичало към черковните врата за спасение, то и кръвниците, като жетвари, вървели по направление от външните на зида врата към черковните, а подире им, както класовете на нивата, се виждали натрупани грамади убити и полуубити тела.

На разсъмване, когато се е пукала зората ли е било, или по-рано, по петли, по-буйните и жадни за кръв башибозуци достигнали вече черковната врата, на която имало затъпкани много деца, па даже и възрастни жени. Натискали се подгонените от двора да влязат вътре, но това било решително невъзможно, защото вратата била отдавна вече задръстена. Народът бил вътре притиснат, като на скенджа; множество деца и недъгави умрели от задушавание, успели да влязат само ония, които можали да се хвърлят по главите на хората. Така или инак, но жертвите се трупали на вратата, затова башибозуците тук имали най-много работа. По-практичните от тях, т.е. по-старичките, които имали и къща, и деца и на които грижливите стопанки вероятно са поръчали на тръгвание да не се връщат с празни и голи ръце от гяурското село, отдавна били останали вече на заден план, отдавна се навеждали да вършат нещо измежду издъхналите и издъхващи трупове. А що именно са вършили тия, ще да попитат някои измежду читателите? Медицинска помощ са оказвали на страдающите, ще да ни отговорят турските филантропи по него време заедно с Едип ефенди. Плячка и грабителство, обир на мъртвите тела и на изкланите от едни и същи ръце жертви, отговаряме ние. Дивият грабител шетал измежду мъртвите трупове; на едни от тях събличал дрехите внимателно, които са били по-добри, разбира се; други ги разпарял с ножа си и ги претарашувал, без да му пречи ни най-малко, че жертвата брала душа, че дрехите били окървавени.

VI

Съмнало по едно време, захванал се достопамятният за батачени ден — 3 май; слънцето огряло по обикновено и осветило с първите си лучи ужасната картина, която то не видяло вечерта, когато се закривало зад високите доспатски върхове. Тая ужасна картина произвела двояко впечатление на едни и същи зрители, на едни и същи хора, с еднакви образи и чувства. На останалите живи батачени тя замразила кръвта в жилите, когато тия съгледали от черковата натъркаляните по двора свои съселяни, които спали преспокойно, които не мислили вече за нищо. Тия потреперали втори път, въобразили си, че същата участ ще да постигне и тях, и много пресипнали гласове изпомежду им изревали отчаяно, когато познали кой своята рожба, кой жена си и майка си, коя мъжа си и своя стар баща. Малко по-надалеч стоели наредени чалмоносните зверове, подпрени на пушките си. Тия се любували на картината, кикотили се безобразно, подигравали се с положението на издъхналите вече трупове.

— Машалла бе, Хасан Пехливан! Аз не мислех, че сте знаели да жънете дотолкова бързо гяурски глави — кривял си устата един одрипан читак, голите плещи на когото се покривали вече от една българска аба.

Той бил на стража през нощта и като съмнало, дошел да се поомаже с нещо от плячка.

— Дясната ми ръка има да ме боли цяла неделя — говорело друго едно белобрадо почти страшилище, едното око на когото приличало на мастилница, защото го нямало на своето място.

— Виждате ли там оня стар пергишин, с отсеченото рамо, който е паднал по коленете си — говорела друга една краста с маймунска физиономия, като сочела на един убит старец, паднал до стената. — Докато му отрежа врата, ножът ми заприлича на сърп — прибавил той.

— Свински врат — потвърдили няколко гласа.

— Я погледнете, аркадашлар, каква хубава черноока гяурка сме направили зян тая нощ по невнимание! — говорел друг един башибозук, като подигал с края на пушката си полите на една седемнайсетгодишна мома, на която хубавата главица била разсечена на две половини и изтеклият мозък из черепа се виждал размесен с дългите й коси.

— Язък — избърборили няколко чалми, като че разговорът ставал не за заклана мома, а за стъпкванието или изпасванието на един карък чесън от добитъка.

Така хладнокръвно, така спокойно се разговаряли шеговито героите на Барутанлията, пред очите на които лежали избити стотини жертви! Имало мнозина измежду тия последните още живи, но смъртоносно ранени, които се молели умилително главорезите да ги добият, за да не се мъчат, но тия последните ги оставили нарочно да се мъчат.

Не останали за дълго време башибозуците така хладнокръвно, така бездеятелно. Тия знаели, че имат още много работа — черковата стояла непокътната; но поспрели се малко, кажи го, за почивка от нощните действия, кажи го, да се порадват на делата си при огряванието на слънцето, па добър е аллахът, милостив е падишахът, техен е денят, жертвата ги чака в клетката, птица да бъде — не ще може да избегне.

Неприятелите от най-напред се струпали около черковната врата, която била затворена вече. Тия насилили да я отворят или строшат, но било невъзможно. Било невъзможно само това, но за башибозуците, които имали напредя си само една черковица, имало други стотини възможности. Тия се покатерили по зидовете на храма и над главите на запрените жертви не закъсняло да се покажат масурите на няколко пушки, пъхнати през прозорците. Огънят пламнал, куршумите запищели, като изнизвали по пет души от един път, и жертвите клюмнали глави на гърдите си, но дълго време стоели на крака, като статуи, защото притиснатото множество ги поддържало помежду си, да не паднат на земята. Задушената атмосфера в тясната черковииа станала още по-нетърпима от изверженията на пушките. Молбите за пощада цепили въздуха отчаяно.

— Предайте се, ще останете живи — отговорили няколко гласа от душманите.

Падналият в морето се хваща и за змията, говори нашата пословица. Полуубитото население не че повярвало в неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало, друго спасение, като виждало, че и в черковата ще да бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човеческо сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостява, като види с очите си положението на затворените, удушените и отъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствующите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук.

Щом се подали тия последните на вратата с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; тия прекрачили налягалите при вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така в черковната ограда кланието се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са бивали закалвани, т.е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите. Мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.

На 4 май Батак бил посетен от нови гости. Тия гости били хищните белоглави орли, които не закъснели да се подадат като кораби иззад доспатските върхове. Свивали те криле, подигали гордо глави, вземали погрешно друго направление, но след малко пак се връщали, надничали отвисоко над бившия Батак, кацали някои от тях по отдалечените върхове, чакали да извършат своето, щом настане благоприятен за това случай. Тоя същия ден Барутанлията издал заповед да се спре кланието привременно — или за почивка на героите си, или за собствени свои удоволствия, да помъчи нравствено останалите живи жертви, или пък е поискал да знае мнението на татарпазарджишките бейове, защото подир малко той изпратил арнаутина Селима с писмо до Али бея в Т. Пазарджик, в което му явявал вкратце разпорежданията си в Батак за запазване на тишината. В това свое писмо той питал бея как трябва да постъпи с останалите живи батачени.

В тая официална почивка или амнистия деятелните башибозуци пак си намерили работа. Тия изкарали от черковата останалите живи жени и моми, които повели из селото и с всевъзможни мъки принуждавали ги да им изказват своите скрити покъщнини и други вещи като пари, нанизи, бакър, дрехи и пр. Въобще тоя ден чалмалиите били по-милозливи, защото кланието било заместено с обезчестявание и грабителство.

Преминал се така и тоя ден. Рано сутринта на 5 май пратеникът на Барутанлията в Т. Пазарджик се завърнал. Пред кого той се е явил в последния тоя град и какъв отговор е донесъл на Барутанлията, ние не знаем нищо положително, па нямаме и нужда да правим предположения и виводи, да нагатваме съдържанието на тоя отговор, защото предшествующите и последующите събития са сами по себе си факти и следствия, и причини. Щом пристигнал реченият своего рода пратеник, Барутанлията издава втора заповед да излязат всички живи батачени навън пред черковата, мъже и жени, че щяло да се състави уж списък на избитите, на мъжете и на останалите вдовици. Жените били отделени настрана, за да не препятствуват на правилното проверявание. Пред вид на тая мярка всеки от батачени бил уверен вече наздраво, че е избягнал смъртта, всеки от тия злощастници припкал с наведена глава и бързал да се намери на означеното място, за да му се запише името, защото, който не се съобразял с тая заповед, щял да отговаря с главата си. В късо време пред черковата стояло мало и голямо, никой не смеел да си подигне главата и погледне в лицето тиранина от страх да не би да се раззвери пак неговата дива натура, да не би да лъсне пак неизтритият още ятаган от алената кръв.

В това време кръвопиецът Барутанлия се явил тържествено на мястото, гдето били събрани нещастниците, възседнал на кон и заобиколен от по-главните главорези. Погледнал той кръвнишки към беззащитните, разиграл напредя им своя ат, за да покаже на полуубитите своето могъщество, махнал с ръка да отстъпят жените още по-надалеч от мъжете, които възлизали на брой около триста души (мъжете), и издал трета заповед: „Теглете ятаганите!“…

Около хиляда ножа, издръпнати от своите капии, произвели грозен шум, лъснали тия във въздуха, нарочно намазани с масло, като ледена гора, и били пуснати в ход. Главорезите заобиколили от всяка страна тристата мъченици и налетели отгоре им като същински зверове. Тия, мъчениците, като познали вече своята горчива участ, поприбрали се безсъзнателно един до други; свили се тия накуп, като стадо пред силната вихрушка, изпищели болезнено, чули се няколко гласове изпомежду им, които приличали на молба, понавели си главите надолу, за да не гледат с очите си онова, що става зад гърба им, затреперали им коленете, прекръстили се няколко от тях, които помнели още себе си, и преклонили глава тихо и спокойно пред смъртта. Тоя ден кланието вървяло много по-правилно и определено, първо, защото се вършело деня, под открито небе, без никакви съпротивления от страна на жертвите, както ставало в черковата; и, второ, че то ставало под личното наблюдение на Барутанлияга, под негова непосредствена команда. Трясъкът на костите и звънтението на ятаганите се чували няколко крачки надалеч.

Когато нещастните жени, които стоели малко по-настрана, видели ужасната участ на своите съселяни, мъже, братя и бащи, на минутата още примрели на своето място. Тия изпищели от своя страна колкото им глас достига, обърнали се сгърбом и закрили си очите с ръце, да не гледат кръвопролитието, да не бъдат очевидци на сърцераздирателните мъки и охкания. Вероятно тия са се готвили вече да припаднат на колене пред кръвопиеца Барутанлия, за да измолят тристате души мъченици, но дивата тълпа не пощадила и тяхната женска неприкосновеност. И те били нападнати от башибозуците, както и мъжете, които почнали своята варварщина от най-напред с обезчестявание на моми и жени, по начин твърде възмутителен… Посред пладне, всред бял ден, белобрадат някой отвратителен кръвник стискал в окървавените си костеливи ръце дванадесетгодишно дете, което се хвърляло и пищяло като мряна риба; а сладострастната свиня го утешавала и смесвала своите лиги с бистрите сълзи на невинната душа… Утешавал го той дотогава, докато му трябвало, а после забивал ножа си или изпразвал кобура си в осквернените гърдички, от които бликвала алена кръв! По-нататък друг, по-милостив башибозук придумвал с гол ятаган в ръката млада мома да стане назлъм ханъма, която, като не склонявала, падала на земята разсечена на две половини. На друго място няколко души се карали живо около заробената девойка, която проливала сълзи в това време — кой да я вземе по-напред за удовлетворение на скотските си страсти — и като не можели да дойдат до никакво споразумение, работата се свършила с разиграванието на ятаганите, които разсичали невинната пленница! Въобще башибозуците са убивали всичките момичета и жени след обезчестяванието. Убивали са те така също и ония, които са водили из селото да им показват заровените си богатства. Най-хубавите момичета са били отведени от башибозуците по селата.

Тристата мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището по начин твърде варварски, като последньо отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите, носовете, раменете, а после са ги добивали.

VII

После няколко деня Батак представлявал ужасна картина. Нямало вече там ни Барутанлията, ни неговите свирепи башибозуци. След като тия последните претарашували и плячкосали где щото намерят, завърнали се и своите села.

Подир тях Батак се посетил от по-недъгавите и отсъствуюши в кланието турци, които ограбили втори и трети път умирисаните и изсъхнали вече трупове; тия пренесли от Батак в селата си и най-непотребни вещи и покъщнина, колкото можали да останат от пожара, като кола, бъчви, каци, дъски и пр.

Когато Батак си догорял спокойно, защото нямало кой да препятствува на пожара, когато върху изсъхналите скелети не останало вече ни един дрипел, когато убийствената миризма, произведена от гниението на хиляди трупове в лятната жега, отравяла въздуха, Батак станал прибежище на бесните кучета и грабливите птици.