Защото го заслужавам

В се усъмнява в това, което казват другите

Руби беше на поредния купон на Марта Стюарт и изкусителната миризма на току-що изпечени сладки нахлу в спалнята на Ванеса, докато сортираше писмата до Ранкор, ученическо списание за изкуствата на „Констънс Билард“, на което беше главен редактор. От парещите радиатори излизаше топлина и през прозорците нахлуваше шумът от сирените на линейки и клаксоните на коли. Дървеният под беше покрит с писма до Ранкор: двадесет черно-бели снимки на облаци, крака, очи или кучета, три кратки истории как да се научим да караме и да се чувстваме независими въпреки уважението ни към родителите и седем стихотворения за значението на приятелството.

Скучно.

След третия кратък разказ Ванеса извади от спалнята коламаската на Руби. Това беше естествен и „съвсем безболезнен“ начин за премахване на космите по краката. Намазваш краката си с лепкавата кафява смес, слагаш отгоре парче марля и после го отлепяш от крака си заедно с космите.

Безболезнено? Даа, съвсем.

Ванеса изрита черните си чорапи на пода, постла една черна хавлия върху черно-сивата покривка на леглото и седна отгоре. Намаза бледите си здрави прасци с лепкавата смес, чувствайки се като огромен глазиран донът. Обикновено изобщо не се поддържаше, но ако Дан имаше нещо общо със супермодели, агенти и модни дизайнери, можеше да положи усилия поне за космите по краката си. Освен това пролетта наближаваше. Можеше дори да пощурее и да пробва къса пола.

— По дяволите! — извика тя, когато махна първата лента. На кого му бе хрумнала идеята, че жените трябва да бъдат гладки и без нито един косъм, като бебетата? Какво, по дяволите, пречеха малко косми? Повечето мъже имаха в изобилие.

Тя отдели втора лента.

— Господи! — Окей, това беше пълна лудост. Кожата й бе така раздразнена и зачервена, нямаше да се учуди, ако бликне кръв от корените на космите.

Телефонът й звънна, тя го сграбчи и изръмжа в него:

— Дан, ако си ти, искам да знаеш, че тъкмо си скубя космите с голи ръце и го правя за теб, което е адски поетично, ако искаш да знаеш!

— Ало? Ванеса Ейбрамс? Обажда се Кен Могул, филмов режисьор. Изпратихте ми преди няколко седмици документалния филм за Ню Йорк. Срещнахме се в парка на Нова година.

Ванеса се стегна и намести телефона на ухото си. Кен Могул бе чисто и просто един от най-известните алтернативни режисьори. На Коледа се натъкна случайно на работите на Ванеса в интернет и беше толкова впечатлен, че прелетя целия път от Калифорния, за да я види. Проблемът беше, че се появи точно в навечерието на Нова година и точно в момента, когато Дан й даваше дълга новогодишна целувка. Не е нужно да споменаваме, че Ванеса не му обърна никакво внимание, макар и да си направи труда да му изпрати готовия документален филм за Ню Йорк.

— Да, спомням си — отговори бързо, напълно смаяна, че изобщо искаше да говори с нея. — Какво има?

— Ами, ако нямаш нищо против, показах филма на Джедедая Ейнджъл, мой близък приятел, и той иска да го използва като фон за модното шоу този уикенд.

Ванеса уви краката си с черната хавлия. Беше малко конфузно да разговаря с Кен Могул, когато практически беше гола и покрита с лепкавата кафява смес.

— Джеремая кой? — попита тя. Кен винаги говореше на холивудски и този път нямаше никаква представа за какво ставаше въпрос.

— Джедедая Ейнджъл. Той е моден дизайнер. Марката му се казва „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“. Жесток. Джед казва, че ти си следващият Бертолучи. Твоят филм е като анти-_Долче Вита_. Успяла си да го разтърсиш.

Ванеса се ухили. Защо хората трябваше да говорят така превзето само защото са преуспели? Разтърсила го?

— Страхотно — отговори тя, без да знае какво да каже. — Имате ли нужда от мен?

— Просто ела на шоуто и се забавлявай. Аз също ще бъда там и искам да те запозная с някои хора. Вече си богиня на филмите, малката. Разтърсваща си.

— Супер — отговори Ванеса, в интерес на истината леко напрегната от факта, че повтори два пъти разтърсваща. — Как се казваше дизайнерът?

— „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“ — повтори бавно Кен. — Осемнадесет часа. Петък на магистрала 1. Това е клуб в Челси.

— Чувала съм за него. — Беше от тези места, които Ванеса избягваше като чумави. — Ще се видим там тогава.

— Суперстрахотно — Кен беше развълнуван. — Чао!

Ванеса затвори и обели една засъхнала коричка от коламаска на китката си. После взе телефона и набра номера на Дан, без дори да поглежда бутоните.

— Ало? — Джени вдигна след първото позвъняване.

— Здравей, Дженифър. Ванеса се обажда. — Ванеса винаги я наричаше Дженифър — по нейно настояване.

— Не знам дали Дан ще говори с теб. Не иска да говори с мен. Затворил се е в стаята си, откакто се прибра. Ужасно е и цигареният дим излиза изпод вратата.

Ванеса се засмя и се облегна на черните възглавници. Всичко в стаята й беше черно с изключение на стените, които бяха тъмночервени.

— Откъде знаеш, че не си слага гел на косата? Новата му прическа изисква доста поддържане.

Двете девойки се изхилиха.

— Чакай да видя дали ще се обади. Стой така.

— Какво има? — Дан вдигна телефона една или две минути по-късно. — Джени каза, че е спешно.

Ванеса повдигна крака си нагоре и издърпа още една лента. Сякаш се беше сраснала с кожата й. После ми говори за спешни случаи!

— Може би те интересува, че се обади Кен Могул. Каза, че някакъв дизайнер, наречен Джедедая Ейнджъл, с някаква модна марка, наречена „Хуманитарна култура“, или нещо от тоя род, ще използва моя филм за фон на модното шоу в петък вечер. Кен каза, че съм го разтърсила — тя изсумтя. — Не е ли жестоко?

— Това е фантастично — отвърна искрено Дан. — Наистина, поздравления.

Фантастично? Откога Даниел Хъмфри започна да използва думи като фантастично? Ванеса не знаеше какво да каже. Дан изобщо не усети сарказма в гласа й. Все едно му се обаждаше, за да му се похвали.

— Окей — каза тя равнодушно, — мислех, че ще искаш да го чуеш. Оставям те да работиш. — Мина й през ум да се пошегува как някога ще станат богати и известни и ще си купят големи гъзарски къщи една до друга в Бевърли Хилс. Но после се отказа. Дан можеше да я приеме на сериозно. — Обади се после, ако искаш. Окей?

— Окей — отговори Дан, очевидно зает с новата си поема.

Ванеса затвори и стана от леглото. Ъгълът на черната хавлия беше залепнал за лявото й коляно. Запъти се към банята, за да изчисти маската. Може би някой ден, като стане отвратително богата и известна, щеше да има лична асистентка за коламаска, но сега трябваше да си махне космите по старомодния начин — с розова пластмасова бръсначка „Дейзи“.