Завръщането на изгнаника

Глава 18Сблъсък

Каспар замръзна.

Съзнаваше колко критичен е мигът. Намерил беше онзи, когото търсеше, но ако кажеше или направеше нещо погрешно, щеше да бъде убит на място.

Две сини очи, хладни и убийствени, го гледаха. Устата на Тал Хокинс се беше стегнала в жестока усмивка. Вечерящите наоколо бяха видели извадената сабя и мнозина ставаха нервно от масите си.

— Седнете и се отпуснете, почитаеми гости, дами и господа. Това е само едно малко неразбирателство, включено в цената на вечерята — каза Тал. И махна със сабята си на Каспар и Амафи към кухнята. — Насам, моля, господа. — И добави с по-нисък тон: — Ще ви пробода, преди да успеете да побегнете.

Каспар стана, тръгна към кухнята и каза:

— Амафи, не прави глупости. Не си вече толкова бърз като някога.

— Да, ваше великолепие — отвърна Амафи. — Факт, с който съм съвсем наясно, за жалост.

Щом влязоха в кухнята, Тал Хокинс им посочи масата в ъгъла.

— Извадете сабите и ножовете си, бавно, включително двата в ботушите и онзи зад токата на колана ти, Амафи, и сложете всичко на масата.

Двамата се подчиниха.

— Виждал съм много удивителни неща, Каспар — заговори Тал, — но признавам, да дойде Маджери и да ми каже, че е видяла Амафи, а след това да изляза и да видя, че той вечеря с теб, честно, това е най-изумителното нещо. Как си се върнал и как може да си толкова безочлив, че да влезеш в собственото ми заведение?

— Честно казано, представа си нямах, че си станал ханджия — отвърна Каспар.

— Това не е хан, това е ресторант. Люсиен и жена му ми бяха слуги в Саладор. Когато войната свърши, отворихме това заведение с жена ми. — Посочи мълчаливата жена, която Каспар бе видял да обслужва масите. Сега стоеше в другия ъгъл и държеше дълъг нож. — Тя знае кой си, Каспар, и с радост би те изкормила, ако й позволя. Да ми предложиш някаква причина да не го направя?

— Не. Но имам да ти разкажа една много дълга и много странна история.

— И защо трябва да те слушам, каквото и да имаш да ми кажеш? Защо просто да не извикам полицаите и да ги накарам да ви откарат на жабешки подскоци в цитаделата, и херцог Родоски да реши какво да прави с тебе… стига, разбира се, Теал да ти позволи да излезеш оттук жив?

— Трябва да говорим насаме — каза Каспар. — Давам думата си, че няма да се опитам да навредя на никого в тази кухня, но когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще разбереш защо никой друг не бива да го знае.

— Люсиен — обърна се Тал към готвача.

— Да?

— Вземи единия меч от масата и го опри във врата на бившия херцог, ето тук — каза Тал. — Ако ми посегне, го заколи като пиле.

Люсиен се ухили:

— Да, Тал.

Каспар се наведе и каза тихо в ухото на доскорошния си враг.

— Трябва да занеса нещо на Конклава на сенките.

Талвин Хокинс, някогашният Нокът на сребърния ястреб, последният оросин, се вцепени. После отпусна сабята и се обърна към Амафи:

— Седиш тук и не мърдаш.

— Да, ваше великолепие — отвърна бившият му слуга. Тал се обърна към жена си:

— Ще ти обясня всичко, по-късно.

Тя не изглеждаше доволна, но кимна и прибра ножа.

— Върнете се на работа — каза Тал. — Ако изобщо са останали клиенти, ще искат да ги обслужим.

Люсиен, Маджери и Теал се върнаха на работа и кухнята забръмча от дейност.

— Имам една стая в дъното, където можем да поговорим насаме — каза Тал.

— Искам обаче една услуга.

— Услуга?! Искаш услуга? Ти?! — Тал го зяпна удивен.

— Да. Прекъсна ми вечерята. Надявах се, ако нямаш нищо против, че ще можем да поговорим, докато привърша с яденето. Това наистина е най-чудесната храна, която съм опитвал.

Тал го зяпна стъписан, след това поклати глава и се разсмя.

— От невероятно — по-невероятно. Е, добре. — Махна на Маджери. — Ако нямаш нищо против, би ли поднесла на този… господин остатъка от вечерята му в задната стая? И моля те, донеси и две чаши за вино.

Със сабята, насочена към Каспар, Тал му махна да мине към дъното на кухнята. В задната стая имаше маса с осем стола.

— Тук се храни персоналът — обясни Тал.

Каспар кимна и седна. Тал остана прав. Маджери донесе виното и две чаши. Тал подкани Каспар да налее и той се подчини.

— Тал, ще донеса телешкото след няколко минути — каза Маджери.

— Добре. Затвори вратата, ако обичаш. Каспар отпи и въздъхна.

— Преди да започна, позволете ми да кажа, че заведението ви ме смая, млади Хокинс. Вашите таланти така и не престават да ме удивяват. Изборът на храна и вино тук е ненадминат.

— От доста време не си опитвал добра храна, а? Каспар се засмя.

— По-дълго, отколкото си представяш. Но дори в сравнение с кухнята на цитаделата тук е възхитително. Ако знаех, изобщо нямаше да те хабя като агент. Щях да те направя най-високо платения готвач в Източните кралства.

— Всъщност геният е Люсиен. Е, започвай. — Тал седна, но задържа сабята насочена към Каспар.

— Историята е дълга, тъй че може би ще е по-добре да изчакаме да сервират следващото блюдо, за да не ни прекъсват? Разказът не е за ушите на много хора.

— Това вече го разбрах.

След няколко минути Маджери се появи с димящо плато телешко в ароматен сос, гарнирано със зеленчуци. След като младата жена излезе, Каспар си бодна и каза:

— Надминаваш себе си с всяко ново блюдо, Талвин.

— Ако доживееш достатъчно дълго, Каспар, напомни ми да ти разкажа как готвенето ми помогна да се измъкна от онази скала.

— Крепостта на отчаянието?

— Да. Мисля, че ще ти се стори много забавно.

— Жалко, че не мога да кажа същото за моята история. Ще пропусна първите дни на изгнанието си, да кажем само, че бяха много поучителни. Нека да започна с малкия град, наречен Симара, където се срещнах с трима търговци от порт Вайкър — Флин, Кенер и Макгоин. И Каспар заразказва историята си.

Нощта отминаваше бавно. Когато си отидоха и последните гости, Теал почука, влезе и видя, че мъжът й и човекът, който бе унищожил народа й, все още седят, увлечени в разговор. Тал стана и пристъпи към нея, с гръб към Каспар и оръжието си, положено на масата на ръка разстояние, и тя разбра, че няма да има кръвопролитие.

Тал й каза, че може да останат тук цялата нощ, и тя се върна при чакащия търпеливо Амафи и му предаде:

— Моят съпруг каза да се върнеш в хана си. Господарят ти ще те извести кога да дойдеш. — Той стана и тя добави: — И двамата наредиха да не се опитваш да напуснеш града.

Амафи сви рамене.

— Опитвам се да го напусна от цяла година. Очевидно съдбата ми е да остана тук.

Поклони се на младата жена и си тръгна.

Тя постоя дълго на вратата на кухнята. Разбираше, че мъжът, който бе унищожил света й, и мъжът, който бе спасил нея и сина й от робство, държат да останат сами. Въздъхна и се качи горе да си легне.

Когато на заранта Люсиен, Маджери и Теал влязоха в кухнята, Каспар и Тал все още бяха на масата в задната стая. Щом влязоха, Тал заговори:

— Имам да кажа нещо на всички ви. — Кимна на жена си да дойде при него и я прегърна. — Теал повече от всички вас знае, че този човек е нанесъл неописуеми злини.

Каспар седеше сковано, лицето му не изразяваше нищо.

— Веднъж му простих за престъпленията. — Тал погледна жена си. — Но няма да искам от теб да направиш същото, Теал. Докато аз бях образован и ми се позволи да живея живота на млад благородник, ти търпя унижения. Моля те само за търпение и разбиране. Трябва да опазим този човек жив поне още малко.

При тези думи Каспар се усмихна.

— Малко по-дълго, надявам се.

— Това не зависи от мен. Сега помагам на беглец и макар да не ми харесва, нямам друг избор. Ако градската стража те надуши и вестта стигне до Родоски, ще трябва да разчитам на благодарността, която херцогът евентуално изпитва към мен, за да те спася от бесилото. — Помълча и добави: — Само малко хора може да знаят за нещата, за които говорихме. Принуден съм да пазя тази тайна дори от жената, която обичам. — Погледна Теал. — Която понася тази обида с достойнство, за каквото едва ли съм достоен.

Теал се усмихна и Каспар се стъписа от красотата й. „Богове, що за човек бях — зачуди се, — да съсипя живот като нейния просто за да задоволя една безумна политическа амбиция“.

Каспар стана и се поклони на младата съпруга на Тал.

— Госпожо — започна той, — думите никога няма да изцерят раните, които съм ви нанесъл. Не очаквам прошка от вас. Просто искам да знаете, че дълбоко съжалявам за онова, което съм причинил на вас и вашия народ, и че изпитвам неописуем срам от деянията си.

Теал, Око на синекрил примкар, отвърна сдържано:

— Аз съм жива. Имам здраво момче и съпруг, който ме обича. Животът ми през тази последна година беше добър.

Очите на Каспар се наляха със сълзи от кроткото величие на тази жена.

— Напомняте ми за една друга жена, която познавам и на която дължа много — каза той. — Ще направя каквото мога в бъдеще, за да се погрижа тя и други като нея да не страдат.

Теал кимна сдържано.

— Е, двамата с Каспар имаме да свършим много неща през следващите няколко дни — каза Тал, — но първо трябва да приготвим закуската и обяда. Люсиен, какво сервираме днес?

Люсиен се усмихна и заговори за нещата, които трябва да се купят на пазара, и кои блюда според него ще привлекат клиенти днес. Каспар изчака, докато кухнята влезе в обичайния си ритъм, след което придърпа Тал настрана и каза:

— Разбирам, че имаш начин да стигнеш до онези хора, нали?

Не беше нужно да уточнява кого има предвид.

— Както ти казах, вече не съм на служба при тях. Имам начин да ги уведомя, че се налага да поговоря с някой, но колко време ще отнеме… — Тал сви рамене.

Каспар помълча за миг, после попита:

— А би ли могъл да известиш Талия, че съм жив? Тал кимна.

— Да, макар че вече не обикалям коридорите на властта. — Махна с ръка из кухнята. — Този живот го намирам за много по-приятен. Мисля, че дядо ми трудно щеше да разбере какво толкова ме привлича. Храната на моя народ… — Погледът му за миг се зарея.

Каспар мълчеше.

Тал се измъкна от краткия си унес.

— Сигурен съм, че ще поиска да те види, но това може да се окаже трудно. Докато измислим начин да убедим съпруга й да не те обеси, ще е по-добре да не се набиваш на очи. Няма да е трудно, след като изглеждащ така различно. Можеше най-спокойно да си вечеряш тук и да напуснеш, ако Маджери не беше познала Амафи.

— Все едно, каузата ни е обща, докато онези, с които искаш да говориш, не ми кажат друго. — Замисли се и добави строго: — Може да се окажем съюзници за известно време и аз мога да се примиря с това, но не се заблуждавай, Каспар: макар да ти простих, никога няма да простя престъпленията ти и до края на живота си ще те презирам. — Замълча. — Както презирам и себе си заради нещата, които направих, докато бях на служба при тебе.

Каспар кимна и попита:

— А Светлана? Тал го погледна.

— Не минава нощ, в която да не помисля за убийството й. Каспар въздъхна и сложи ръка на рамото му.

— Някои казват, че боговете ни показват черния си хумор, като ни скалъпват в онова, което най-много мразим у другите.

— Върни се в хана си и чакай — каза Тал. — Гледай да не излизаш. Ще те известя веднага щом установя връзка.

— Знам, че това е трудно за теб — каза Каспар. — Но повярвай ми, като ти казвам, че наистина имаме обща кауза, защото описанието ми е несравнимо с онова, което видях.

— Разбирам. Постарай се Амафи също да не се набива на очи.

— Това си му е професията. Лек ден. Тал само кимна.

Каспар излезе и бързо закрачи към хана. Почти очакваше Амафи да е изчезнал, но старият убиец спеше в леглото му. Събуди се моментално, щом Каспар влезе, и попита:

— Ваше великолепие, ще доживеем ли още ден?

— Ще доживеем още ден. — Каспар погледна неподвижния талной в ъгъла и се зачуди колко ли още дни им остават. После погледна отново Амафи и рече: — Трябва ни по-голяма стая.

Дните течаха. Каспар чакаше търпеливо. После, след седмица мълчание, пристигна пратеник с бележка от Тал. Гласеше само: „Елате на вечеря“. Каспар каза на Амафи:

— Мисля, че нещата потръгват. Ще вечеряме в „Речната къща“.

Остатъкът от деня мина бавно, защото Каспар изгаряше от нетърпение. Талноят си стоеше в ъгъла — непрекъснато напомняне за ужаса, който уж беше на измерения далече, но в същото време дебнеше от всяка сянка. Появата на разлома в морето и на ужасното същество, което се бе опитало да проникне през него, напомняше на Каспар за предупреждението на Калкин — че талноят е като маяк за другия свят и че Продължаващото му съществуване увеличава десетократно с всеки ден вероятността от нашествие на дасатите.

Най-сетне следобедът мина и Каспар и Амафи се облякоха за вечеря. Тръгнаха пеш, вместо да наемат карета. Както беше подчертал Тал, колкото по-малко се набиваха на очи, толкова по-добре.

Почти бяха стигнали ресторанта, когато Амафи се поколеба.

— Ваше великолепие, мисля, че ни следят.

— Колко са?

— После двама.

— Агенти на херцога?

— Не мисля. Тези са ловци. Свийте вдясно на другия ъгъл и стойте до мен.

Щом завиха на ъгъла, Амафи сграбчи Каспар под мишницата и го дръпна в един вход. Изчакаха в сенките, а двамата мъже ги подминаха. И двамата бяха с тежки тъмносиви наметала и широкополи шапки, които скриваха лицата им.

— Ще продължим ли след тях, господарю?

— Не — каза Каспар. — Хайде да не си търсим белята. Особено когато тя ни търси. — Излезе от входа. — Дай обратно.

Върнаха се назад и стигнаха до „Речната къща“ по други улици. Щом влязоха, веднага ги отведоха на горния етаж. Там ги чакаше Тал с жена си и един мъж, когото Каспар вече беше виждал — беше високият белокос магьосник.

— Каспар, вярвам, че помниш Магнус — каза Тал.

— Трудно бих могъл да го забравя.

Магът подхвърли сухо:

— Виждам, че си се отървал от номадите.

— И от много други неща също. Какво ви каза Тал?

— Неща, които не бива да се повтарят тук. — Магнус се обърна към Тал. — Ние ще се върнем скоро. — После каза на Амафи: — Остани тук с Тал.

Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Каспар. Каспар усети леко бръмчене, за миг всичко около него се замъгли… и след това се озоваха другаде, в топъл следобеден ден.

Каспар чу птича песен сред дърветата и се огледа. В мирната долина пред него се виждаше просторна вила. Видя и хора, струпани около вилата, както и други същества, които не можеше да уподоби на нищо познато. Но след всичко, което бе видял досега, нищо не можеше да го смае.

— Къде сме? — попита Каспар.

— В имението на баща ми, на един остров в Горчивото море.

— Баща ви беше нисичкият енергичен мъж, който убеди Тал да пощади живота ми преди година, прав ли съм?

Високият магьосник се усмихна.

— Да, това беше баща ми. Елате, той ме очаква да се върна и да обясня тайнственото послание на Тал. По-добре вие сам да му разкажете историята.

Поведе бившия херцог на Оласко по дълъг коридор. Влязоха в много голямо помещение, в което имаше писалище и безброй книги, ръкописи и пергаменти. Зад писалището седеше нисък брадат мъж с черен халат, смръщил съсредоточено чело — четеше нещо, изписано на пергамент.

Мъжът вдигна глава. Изглеждаше леко изненадан.

— Магнус, не очаквах да се върнеш с… Каспар от Оласко, ако не греша?

— Не грешиш, татко — отвърна Магнус. — Тал Хокинс ни извести, че трябва да говори с член на Конклава, и когато се отзовах на поканата му, ми разказа странна и ужасна история. Най-добре ще е да ни я разкаже този човек.

— Аз съм Пъг, а това е моят дом — каза ниският мъж. — Не помня дали се запознахме подобаващо — добави сухо.

Каспар се засмя.

— Мисля, че и двамата бяхме… леко разсеяни.

— Каква е тази ужасна история, която е накарала сина ми да наруши протокола и да ви покани тук без моето разрешение? — Дребният мъж погледна сина си питащо.

— Ако това, което твърди той, е вярно, татко, е съдбоносно.

— Е, добре — каза Пъг. — Хм… не мога повече да ви наричам „ваша светлост“, нали?

— Каспар е достатъчно. — Каспар седна на стола срещу писалището.

Пъг размаха пергамента, който беше проучвал.

— Интересно съвпадение, че трябваше да се появите точно днес. Тъкмо се опитвах да разбера нещо, оставено в цитаделата ви от вашия приятел Лесо Варен.

— Последната година ме остави с твърдото впечатление, че приятел едва ли е подходящата дума. Манипулативен паразит го описва много по-точно, мисля — отвърна Каспар.

Пъг въздъхна.

— Почти съжалявам, че вече не е жив, защото има много въпроси, които с удоволствие бих му задал.

— О, жив е той. Пъг се сепна.

— Сигурен ли сте?

— Не видях трупа му, но знам от най-авторитетен източник, че е жив някъде. Лицето, което ми го каза, обясни, че той е като хлебарка — можеш да го тъпчеш с крак цял ден, но просто не умира.

Пъг се засмя.

— Изправял съм се срещу него пряко или косвено по много поводи и това е наистина доста точно описание. Кой ви каза, че е жив?

— Мисля, че я наричат Арч-Индар.

Пъг се изправя рязко, на лицето му се изписа изумление.

— Тя е богиня.

— И мъртва при това — каза Магнус.

— Ами, казано ми беше, че всъщност е просто спомен.

— Кой ви го каза?

— Един от Пазителите на Небесните стълбове, под Павилиона на боговете. Каза ми го, преди да ме изпрати до Павилиона, за да говоря с Калкин.

— Говорили сте с Калкин? — попита изумено Пъг.

— С Банат, да. Арч-Индар ме упъти към Пазителите, които на свой ред ме отведоха при Калкин. Тъкмо той ми каза да ви намеря.

Пъг го погледна стъписано, после се обърна към Магнус.

— Кажи на майка си… и да намерят и Накор. Мисля, че и те ще искат да чуят този разказ.

Щом синът му излезе, Пъг каза:

— Ще се опитаме тази среща да мине сърдечно и дружески, Каспар, но искам много добре да запомните нещо.

— И то е?

— Ако разказът ви не отговори на преценката на сина ми за важност, ще има последствия.

Каспар не каза нищо. Пъг продължи:

— Бих искал да повярвам, че вече не сте пионка на Лесо Варен, но това желание няма нищо общо със сигурността на хората ми. Ако не ме убедите, когато приключите с разказа си, няма да напуснете жив този остров. Това ясно ли е?

— Ясно. — Каспар помълча, после каза: — Ако не ви създава главоболия, тъкмо се канех да вечерям преди малко, преди нашата… разходка дотук.

Пъг се усмихна.

— Мисля, че можем да уредим нещо.

Каспар се отпусна в стола си. Възможността за хапване беше добре дошла, но съжаляваше, че ако се окаже последна, няма да е в „Речната къща“.