Глава 4Село

Каспар, Йойхана и Йорген се тътреха по стария път. Вървяха бавно, както в предишните два дни. Каспар никога не беше осъзнавал колко уморително е да пътуваш пеш навсякъде. Целия си живот бе изкарал на коне, в каляски и на бързи кораби. Вървенето пеш не бе само уморително, беше досадно.

Погледна през рамо да види какво прави Йорген. Момчето крачеше зад двете тежко стъпващи добичета. Държеше дълъг остен и ги ръчкаше с него, когато се опитваха да се отклонят от пътя, за да пасат. Не че тревата наоколо беше в изобилие, но инатливите животни държаха да проучат всяка туфа, ако не ги ръчкаше непрекъснато.

Каспар се бе примирил с реалността на положението си. Беше пеша и сам, ако се изключеше компанията на Йойхана и сина й, и без защита, без средства и опит в тази враждебна земя. От малкото, което бе научил от Йойхана, районът все още беше в хаос след опустошенията, нанесени от армията на Изумрудената кралица, въпреки че от онези ужасни събития бяха изминали много години.

Фермите и селата се бяха възстановили бързо въпреки липсата на достатъчно мъже. Старците и жените едва бяха свързвали двата края, докато младите пораснат достатъчно, за да се хванат за работа и да народят свои деца.

Отсъствието на ред се бе задържало. Цяло поколение синове бе отраснало без бащи, повечето деца бяха сираци. Там, където градовете държави бяха контролирали околните земи, сега властваше хаосът. Традиционните съглашения бяха подменени от законите на разбойническите главатари. Който събереше най-голямата банда, той налагаше правото си.

Семейството на Йойхана бе оцеляло заради сравнителната си изолираност. Местните знаеха местоположението на фермата, но малцина чужди хора се бяха натъквали на нея. Само щастливата случайност покрай търсенето на изтървани пилци от Йорген бе спасила живота на Каспар. Иначе като нищо щеше да издъхне от глад.

Планински хребет се издигаше на запад, а земята на изток се снишаваше и ставаше кафява в далечината, на границата с пустинята. Ако беше останал пленник на бенту, сега щеше да е роб. Ако не беше успял в бягството си, най-вероятно щеше да умре в сухите земи между далечните планини и хребета, по чийто гръбнак минаваше този стар път.

Зърна блещукане в далечината и попита:

— Онова там река ли е?

— Да, Змийската река — отвърна Йойхана. — Отвъд нея са Горещите земи.

— А знаеш ли къде се намира град Змийска река?

— Далече на юг, на Синьото море.

— Значи трябва да тръгна по течението й — заключи Каспар.

— Ако искаш да стигнеш там, да.

— Искам да стигна у дома — отвърна Каспар с горчивина.

— Разкажи ми за твоя дом — помоли Йорген.

Каспар го изгледа през рамо. Момчето му се хилеше. За своя изненада Каспар усети, че започва да обича това дете. Като владетел на Оласко знаеше, че все някой ден трябва да се ожени и да създаде законен наследник, но никога не му беше хрумвало, че би могъл да обича децата си. За миг разсеяно се зачуди дали баща му го е обичал.

— Оласко е морска страна — започна той. — Нашият столичен град, Опардум, е разположен на големи скалисти стръмнини, със защитимо, но все пак много оживено пристанище. — Продължи, докато крачеше бавно: — Той е на източното крайбрежие на голям… — Усети се, че не знае думата за континент на местния език. — Голямо място, казва се Триагия. Тъй че от цитаделата… — погледна ги и видя, че нито Йойхана, нито Йорген са озадачени от кешийската дума — от цитаделата човек може да види възхитителни изгреви над морето. На изток има равнинни земи, а покрай реката — много ферми, досущ като вашата…

Убиваше времето, като им разказваше за родната си страна. След малко Йорген попита:

— А ти какво правеше? В смисъл, не си земеделец все пак.

— Бях ловец — отвърна Каспар. — И войник. Пътувах.

— И как е? — попита Йорген.

— Кое как е?

— Пътуването.

— Като сега — отвърна Каспар. — Много вървене или плаване на кораб, или яздене на кон.

— Не — засмя се Йорген. — Искам да кажа, как изглеждаха местата?

— Някои са като вашите Горещи земи — отвърна Каспар. — Но други места са хладни и дъждовни… — Заразказва им за държавите около Морето на кралствата и за по-забавните неща, които бе виждал. Превалиха едно възвишение и видяха село Хеслагнам.

Каспар си даде сметка, че е очаквал нещо по-процъфтяващо, и дори изпита разочарование. Най-голямата постройка пред очите му явно беше ханът, двуетажна дървена сграда с невероятен варосан покрив. Единственият комин бълваше дим, а зад хана се виждаше конюшня и ограда за добитък. Други две сгради приличаха на дюкяни, но без табели, които да говорят за предлаганата стока. Представа нямаше какво може да купи човек в Хеслагнам.

Йойхана прати Йорген да отведе животните, а двамата с Каспар влязоха в хана.

Вътре Каспар се разочарова още повече. Коминът на камината бе иззидан от зле одялани камъни и проветряването беше лошо. Гостилницата вонеше на готвено, човешка пот, разлята бира, мухлясала слама и още по-трудно определими неща.

Нямаше никого, ако не се броеше един едър мъж, понесъл буренце някъде от задната част на сградата. Той го остави и каза:

— Йойхана! Не очаквах да те видя скоро тъдява.

— Продавам две добичета.

— Две? — Мъжът отри ръце в мазната си престилка. Беше дебеловрат и плещест, с огромен корем, и се поклащаше тежко, докато вървеше. Имаше белези по ръцете, оголени под навитите ръкави, и Каспар на мига разбра, че е бивш войник или наемник. Личеше си, че под тлъстините има достатъчно мускули, за да създаде на човек неприятности.

Мъжът говореше на Йойхана, но гледаше него.

— Мен и едно не ми трябва. Половин теле още ми виси в зимника и вече се вмирисва. Бих могъл да ти взема едно, да речем, ще го затворя отзад и ще го заколя другата седмица, но две-не.

— Сагрин, това е Каспар — каза Йойхана. — Работи в стопанството срещу храна, замества Бандамин.

Мъжът се ухили злобно и каза:

— Хубаво го замества, като гледам.

Каспар остави обидата да мине покрай ухото му. Ханджията приличаше на скандалджия и макар Каспар да не се боеше от никого, нямаше и навика да си навлича излишни неприятности. Твърде много свои приятели беше виждал Да умират ненужно в дуели още като младеж, за да вярва, че има полза човек да се въвлича в свади. Така че отвърна:

— Ако не ви трябва телешкото, ще опитаме в следващото село… — Погледна Йойхана.

— Мастаба — каза тя.

— Чакайте малко. — Сагрин се потърка по четинестата брада. — Нямам много пари или стока. Какво искате?

— Коне — отвърна Каспар. — Два.

— Коне! — повтори Сагрин и се изсмя. — Че то все едно че им искате злато колкото теглото им. Някакви търговци на роби минаха тука преди няколко месеца и ми купиха два, а на следващата нощ се върнаха и ми откраднаха другите три.

— Кой друг продава коне тука? — попита Каспар. Сагрин се почеса по брадичката, уж че мисли, и рече:

— Хм. Сигурен съм, че няма да намерите нищо и в Мастаба. Може би надолу по реката?

Йойхана се намеси.

— Знаеш, че пътуването покрай реката е опасно дори за въоръжени мъже, Сагрин! Опитваш се да ни уплашиш, за да направиш сделката по-добра за тебе! — Обърна се към Каспар. — Лъже, че в Мастаба няма коне.

Обърна се да излезе, но Сагрин протегна ръка и я сграбчи за рамото.

— Я чакай, Йойхана! Никой не може да ме нарича лъжец, дори и ти!

Каспар не се поколеба: хвана ръката му, натисна силно нерва под палеца му, блъсна го и понеже Сагрин не залитна, го сграбчи за мръсната риза и дръпна. Сагрин се олюля за миг, но рефлексите му на стар боец се събудиха и вместо да рухне на пода, той изръмжа, готов да се бие.

Но вместо да нападне, Каспар отстъпи назад и каза кротко:

— Ще забия меча си в гърлото ти, преди да си направил и стъпка.

Сагрин видя пред себе си уверен мъж, който дори още не бе посегнал към меча си. Поколеба се за миг, след което всякакво желание за бой го изостави. Той се ухили широко и отвърна:

— Прощавай за избухването. Обаче тя наистина се държа грубо.

Йойхана потърка рамото си, където я беше сграбчил.

— Прав си, Сагрин. Но ти и преди си се опитвал да изнудваш и мамиш и Бандамин, и мен. — Това си е най-обикновен пазарлък — каза едрият ханджия и разпери ръце. — Но този път си е истина. Балко има една кобила в повече, ама е толкова стара, че като нищо може вече да я е заклал. А бе тук е по-трудно да намериш коне, отколкото безплатен ейл.

— А муле? — попита Каспар.

— Искаш да яздиш муле?

— Не. Искам да тегли колата и да оре — каза Каспар и погледна Йойхана.

— Келпита има едно муле, може и да го размени за теле — каза Сагрин. — Защо не пийнете нещо, а аз да ида да го попитам?

Йойхана кимна. Йорген влезе в гостилницата, а Сагрин излезе, като разроши пътьом косата му. Йойхана отиде зад тезгяха, наля ейл за себе си и Каспар, а за Йорген вода.

Седнаха на една маса и Каспар попита:

— Можеш ли да му се довериш?

— Повечето пъти — отвърна тя. — Опитвал се е да ни мами, но както каза, то си е пазарлък.

— Кой е Келпита?

— Търговецът, на когото са онези две големи постройки оттатък пътя. Търгува по реката. Има фургони и мулета.

— Виж, не разбирам много от мулета, но в армията… — замълча за миг. — В армията, с която бях известно време, ги използваха вместо коне за теглене на тежки товари. Знам, че са трудни за оправяне, но…

— Аз ще ги накарам да работят! — заяви въодушевено Йорген.

— Колко ще ти донесат тези добичета?

— В смисъл? — Йойхана го погледна неразбиращо.

— Никога не съм продавал добиче досега.

Каспар съзнаваше, че има малка представа за цената на много неща. Като херцог никога не беше плащал за нищо от собствената си кесия. Златото, което носеше, бе за хазарт, за бардаци или за да възнагради някой добър слуга. Беше подписвал документи, уточняващи домакинския бюджет за цялата цитадела, но си нямаше представа какво плаща икономът му на местните търговци за сол или телешко, или за плодове. Не знаеше каква храна идва от данъци от именията му. Не знаеше дори цената на един кон, освен ако не беше специална порода, като дар за някоя от дамите му, или негов боен кон. Неволно се засмя.

— Какво? — попита Йойхана.

— Много неща не знам — отвърна той. Тя го погледна намръщено и той поясни: — В армията всички покупки ги правят други хора — интенданти, снабдители. Храната е без пари. Ако трябва да яздиш — дават ти кон.

— Сигурно е хубаво — рече тя с тон, показващ, че не му вярва много.

Каспар се замисли какво знае поне за цените на луксозни вещи и попита:

— Колко носи едно добиче тук, в сребро или мед? Йорген се изсмя.

— Той мисли, че имаме пари!

— Шт! — сопна се майка му. — Върви свърши нещо, или поне си поиграй, но излез.

Момчето излезе недоволно, а Йойхана каза:

— Тук не виждаме често пари. А след войната… — Нямаше защо да уточнява коя война. Всички упоменавания за „войната“ се отнасяха за опустошенията на Изумрудената кралица. — Има много фалшиви монети, медници, боядисани като сребро, или олово, покрито със злато. Сагрин вижда по някоя от време на време от пътниците, обаче той си има пробен камък и везни, да различава истинските от фалшивите. Ние най-вече разменяме или понякога работим един за друг. Келпита ще си опише какво е готов да замени за добиче, а след това ще помисли дали струва едно муле. Може да поиска и двете в замяна.

— Не се съмнявам — рече Каспар. — Но това е пазарлък, нали?

— Той има каквото аз искам, а добиче за клане не му трябва много. Не може да изяде бързо повече от едно.

Каспар се засмя и Йойхана се усмихна.

— После ще го даде на Сагрин, той ще го заколи и почисти и Калпита ще може да яде и пие тук известно време, без да плаща, което ще му е приятно и ще ядосва жена му. Тя не обича, когато пие много ейл.

Каспар не каза нищо. Отново си помисли, че и оласконските селяни живеят подобен живот. И в Оласко сигурно имаше търговци, чиито жени се ядосват, загдето пият много ейл, бивши войници, държащи порутени ханове, и малки селски момчета, които търсят с кого да си играят. Отпусна се на стола и се замисли колко невъзможно е да познава всички до един. Та той едва разпознаваше половината си домашен персонал в цитаделата по лице, да не говорим за имената. А бе трябвало да си дава сметка що за хора търсят закрилата му.

Неочаквано го обзе тъга. Колко малко се беше грижил за хората си. През мислите му се изсипа порой от образи, също като сънищата, които сънуваше напоследък.

— Какво ти е? — попита тихо Йойхана.

Каспар я погледна накриво.

— Моля?

— Цял пребледня и даже се просълзи. Какво ти е?

— Нищо — отвърна той с изненадващо хриплив глас. Преглътна с мъка. — Просто един неочакван стар спомен.

— От война ли?

Той сви рамене и кимна, без да отвърне.

— Бандамин беше войник навремето.

— Наистина ли?

— Не като теб — добави тя бързо. — Служеше в местното опълчение, още като момче, с баща си. Опитваха се да въведат ред.

— Справили са се добре. Тя сви рамене.

— Не знам. Още ни притесняват разбойници и грабители. Търговците на роби бенту пленяват свободни хора и ги отвеждат на юг. Продават ги на богати чифликчии или мелничари, или ако са воини, ги водят в град Змийска река за игрите.

— Змийска река. Колко далече е този град?

— Няколко седмици с лодка. Не знам точно. Там ли ще идеш?

— Да — отвърна Каспар. — Трябва да се върна у дома. За да го направя, ми трябва кораб, а единствените кораби, които плават до отечеството ми, са там.

— Дълъг път е.

— Да, много дълъг. Сагрин се върна и каза:

— Ето какво е готов да предложи Келпита… — Изреди предлаганата стока, зърно някъде по-късно и малко замяна с друг търговец в следващото село. Накрая Йойхана като че ли изглеждаше доволна.

— Дай една стая за нощта, с вечеря, и правим сделката.

— Готово! — рече Сагрин и си стиснаха ръцете. — За тази вечер имаме печена патица и яхния, хлябът е от тази заран.

Щом Сагрин тръгна към кухнята, Йойхана прошепна на Каспар:

— Не очаквай твърде много. Той изобщо не може да готви.

— Храната си е храна, а аз съм гладен — отвърна Каспар.

— Все пак още нямаш кон.

Каспар сви рамене.

— Все ще се оправя някак. Може да намеря някоя лодка за надолу.

— Това ще е трудно.

— Защо? — попита Каспар и отиде да си налее още ейл, докато Сагрин работеше в кухнята.

— Ще ти кажа на вечеря. Май трябва да ида да намеря Йорген.

Каспар кимна и отпи от ейла. „Човек може да има и по-лош живот от това да е женен за жена като Йойхана, със син като Йорген“ — помисли си. А след това огледа жалкия хан и си помисли: „Но би могъл да има и много по-добър“.


Каспар се сепна. Йойхана и Йорген спяха на двата нара, които служеха за легла в хана, а той — на постеля на пода.

Нещо го беше събудило. Вслуша се напрегнато. Коне!

Извади меча си и се забърза по коридора и надолу по стъпалата. Завари Сагрин в гостилницата, със старото си войнишко оръжие в ръка. Даде знак на ветерана да се премести до вратата, а сам той забърза към прозореца.

Петима конници. Струпали се бяха на двора и спореха за нещо. Един посочи хана, друг поклати глава и посочи към пътя. Носеха тежки наметала, но Каспар успя да види достатъчно от облеклото им, за да разбере какви са: войници.

След малко се обърнаха и препуснаха на север.

— Заминаха си — рече Каспар.

— Какви бяха? — попита го Сагрин.

— Войници. С ботуши. Видях по една нашивка на куртките им, но цвета не можах да различа — бяло, може би жълто. С еднакви мечове, но без лъкове и щитове. Носеха тюрбани с пера.

— Проклятие — изруга Сагрин. — Сигурно са решили да идат до Мастаба. Но ще се върнат.

— Кои са те?

— На юг има един разбойник. В град Делга, ако човек може да го нарече град. Нарича се радж на Мубоя. Негови хора са. Претендира за цялата земя между Делга и бреговете на Змийско езеро и държи свои гарнизони в паланките и селата. Даже данъци събира от хората кучият му син.

— Предлага ли им закрила? — попита Каспар.

— Един вид — отвърна Сагрин. — Пази ги от другите разбойници и мародери, за да може да скубе пилците сам.

— За управление трябват пари — каза Каспар.

— Добре си се оправям и без управление — изсумтя Сагрин.

— Намери достатъчно хора с мечове, които да са съгласни с теб, и би могъл да го убедиш. Тези петимата, дето ги видях, сигурно биха могли да завземат цялото селище без друга помощ.

— Знам ги аз тия неща. Навремето баща ми събра опълчение, бях още момче, и се бихме с много бандити. — Посочи белезите на ръцете си. — Не бъркай, тия съм си ги заслужил честно, Каспар. Но вече съм стар. Готов съм да се бия, но знам, че няма да спечеля.

— Е, този радж може би няма да е първият разбойник, основал династия. Там, откъдето съм аз… — Реши да не обяснява и вместо това каза: — Ако може да донесе ред и сигурност за хора като Йойхана и Йорген, за жените и децата, това ще е добро, нали?

— Предполагам. Каквото има да стане, ще стане. Все пак си запазвам правото да се оплаквам.

Каспар се засмя.

— Не възразявам.

— Ти оставаш ли с Йойхана? — попита го ханджията и Каспар схвана какво има предвид.

— Не. Тя е добра жена и се надява, че мъжът й все още е жив.

— Едва ли. И да е жив, сигурно се мъчи в някой рудник, работи в чифлика на някой търговец на юг или се бие на арената в град Змийска река.

— Все едно, имам си свои планове — рече Каспар. — Не включват да ставам фермер.

— Личи ти. Войник?

— Известно време.

— Нещо друго ще да е, бас слагам — рече Сагрин. Надигна се от стола и добави: — Е, аз трябва да се залавям за работа.

Слънцето след час ще изгрее, а не заспивам толкова лесно, особено когато трябва да спя с меч в ръката.

Каспар кимна.

— Разбирам.

Знаеше каква трябва да е следващата му стъпка. Трябваше да тръгне на юг. Някой там набираше армия, както и да се наричаше. И имаше коне.

А на него му трябваше кон.

Загрузка...