Завръщането на изгнаника

Глава 6Шанс

Каспар скочи надясно.

Преди атакуващият го да успее да реагира, извади меча си, извъртя се на място и замахна да му нанесе съкрушителен удар в гърба.

Оръжието на Флин едва отби удара и той извика:

— Стига! Видях достатъчно.

Все още говореше на Кралската реч. Каспар отстъпи назад, другите двама направиха същото. Флин бързо прибра меча си в ножницата и рече:

— Съжалявам, приятел, но трябваше да се уверя, че наистина можеш да използваш това нещо. — И посочи оръжието на Каспар.

— Казах ти, че мога.

— Срещал съм жени, които са ми казвали, че ме обичат, но това не го прави вярно — контрира Флин.

Каспар не прибра оръжието, но го отпусна.

— Проблем имаш с доверието, изглежда. Флин кимна с кисела усмивка и отвърна:

— Наблюдателен си. Виж сега, прощавай, но трябваше да се уверим, че имаш достатъчно ум да реагираш на беда по всяко време. Тези момчета нямаше да те убият, щяха само да те порежат малко, ако не бе успял да се защитиш.

— Проверката ти едва не осакати приятеля ти тука за цял живот — рече Каспар и посочи жилавия мъж с дългата до раменете руса коса, на когото съвсем не му беше до смях. Мъжът не отвърна нищо, но сините му очи се присвиха. Кимна отсечено на Флин.

Третият беше широкоплещест, дебеловрат и космат, ако не се броеше плешивото му теме. Виж, той се изсмя късо, като кучешки лай.

— Добър ход беше, признавам ти.

Каспар вдигна вежда.

— Ти или също трябва да си от Кинок, или ушите ми изобщо не са чували този акцент.

— Всички сме от Кралството — рече русият.

— Аз не съм — каза Каспар. — Но съм бил там. Двамата мъже погледнаха въпросително Флин и той им обясни:

— Оласконец е.

— Значи си още по-далече от дома от нас — отбеляза русият.

— Аз съм Макгоин, а той е Кенер — представи ги едрият.

— Аз съм Каспар.

— Е, значи сме четири родствени души. Мъже от Севера. — Кенер кимна замислено.

— Как се озовахте тук? — попита Каспар.

— Първо ти кажи — подкани го Флин.

Каспар сметна, че ще е най-добре да скрие самоличността си. Тези мъже можеха да го помислят за лъжец или можеше да се опитат да използват това в своя изгода и в негова Щета в бъдеще. Най-вече реши, че бившият му сан едва ли означава нещо сега. Намираше се на грешната страна на света и бе лишен от титлата и владенията си. Можеше да им разкаже повече, но по-късно, след като чуеше тяхната история.

— Нищо особено интересно всъщност. Изпречих се на един магьосник, който имаше достатъчно сила, за да мести където му хрумне хора, които го ядосат. В един момент бях в Опардум, в следващия — хоп, намерих се близо до Хеслагнам, и четирима бенту препускаха към мен.

— Избягал си от търговци на роби бенту? — попита невярващо Макгоин.

— Не. Първо ме хванаха. После им избягах. Флин се изсмя.

— Или у самия теб има нещо чародейско, или си достатъчно добър лъжец, за да си кинок.

— Нямам тази чест — отвърна Каспар.

— Магьосници — измърмори Кенер. — Голямо проклятие са, няма спор.

— Е, този поне беше — рече Каспар. — Все пак можеше да ме пусне насред океана и да ме остави да се удавя.

— Вярно — рече Флин.

— Сега вашата история.

— Търговци сме, от порт Вайкър — подхвана Флин. Каспар моментално разбра, че Флин лъже. Много по-вероятно беше да са пирати от Залезните острови.

— Бяхме консорциум, събран от един търговец от Крондор, Милтън Превънс. Когато стигнахме град Змийска река, се натъкнахме на бушуваща кланова война. Не можахме да влезем в пристанището, защото двата клана се биеха кой да контролира залива. Тъй че обърнахме и потърсихме пристан. — Посочи приятелите си. — Бяхме трийсетима, когато се почна.

Каспар кимна.

— Няколко търговци и колко охрана?

Флин поклати глава.

— Николко. Търговци сме, но всички сме се научили сами да се грижим за себе си. Макгоин започна като чирак на майстор на филц и влезе в търговията с вълна. Оттам мина на фино облекло, а коприната, която човек може да купи тук, е най-добрата, по е добра дори от тази в Кеш. Специалността на Кенер са подправките — колкото по-редки, толкова по-добре. Колкото до мен, аз съм по скъпоценните камъни.

Каспар кимна.

— Всичко — лесно превозимо и не прекалено обемисто, освен коприната.

— Но пък тя е лека — каза Макгоин. — Можеш да напълниш целия трюм и едва ще сниши ватерлинията с разтег.

— И какво се случи?

Кенер продължи разказа оттам, където беше прекъснал Флин.

— Имахме два избора. Можехме да обърнем на запад, да отплаваме към град Махарта и да търгуваме нагоре по река Ведра. Много стока, много екзотични неща, но също тъй много хитри търговци и по-малко изгодни сделки.

— Какъв беше другият избор? — попита Каспар.

— Има едно място, където Змийска река възвива на изток и почти стига до крайбрежието. На по-малко от седмица път е от брега до реката, тъй че не взехме коне — щяхме просто да ги закупим там, ако се наложеше превоз. При реката има едно градче, Пристана на Шингази. Някогашна малка търговска станция, но сега е добро място да хванеш превоз нагоре по реката.

Макгоин добави:

— Та точно това направихме: наехме лодка и се отправихме нагоре, мислехме, че ще намерим стоки, каквито не е виждал никой от Островите.

Флин се засмя.

— Проклетата от боговете наглост. Не сме плашливи хора, Каспар, но бяхме трийсет души, когато започна всичко, и всички от нас умееха да се грижат за себе си.

— Но колкото по на север отивахме, толкова по-безумни ставаха нещата.

— От колко време си тук, Каспар? — попита Макгоин.

— Шест, седем месеца. Загубих им дирите.

— Докъде си стигал на север? — попита го Флин.

— До Мастаба.

— Е, значи не си се доближавал до Змийското езеро. Онзи район е ничия земя. Там са онези номади…

— Джешандите. Да, чувал съм за тях.

— Пречат на всекиго да се засели около езерото, но там има и други хора. На юг от езерото се издигат планините Суману и точно там ние…

— Започни отначало, Флин — подкани го Макгоин.

Флин си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да разказва дълго.

— Намерихме лодка в Пристана на Шингази, добре стъкмен съд, с широк кил и плитко дъно, удобна за бутане с пръти и дърпане с въже, когато потрябва. Капитанът ни обясни, че няма важни пристанища до едно градче, Малабра, най-далечната точка на север, до която може да плава, но ще ни продаде лодката. Неколцина от нас имаха опит с речни лодки, тъй че бяхме сигурни, че ще се оправим до Малабра. Разбрахме се Превънс да бъде командирът на цялата експедиция и че един друг, Картър, ще е капитан, след като напуснем Малабра. Пътят до Малабра ни отне три месеца. Отначало всичко изглеждаше чудесно. После ни удари лошо време и трябваше да се приютим на брега. Два дни по-късно се натъкнахме на разбойници, които ни гониха пет дни на коне, докато се мъчехме да останем по средата на течението. Свалиха трима души със стрели, преди да се откажат.

Кенер се намеси:

— Трябваше да съобразим. Не бяхме намерили нито една прилична възможност за търговия, а вече бяхме изгубили трима души. Трябваше да се вразумим…

— Но ние продължихме — подхвана отново Флин. — Докато стигнем до Малабра, още двама души умряха от треска. — Помълча малко, сякаш се мъчеше да си спомни подробности. — Справяхме се добре отначало. Установихме търговска станция, със склад не по-лош от този тук. Езикът не беше труден, защото разполагахме с десетина мъже, които знаеха квегански, а двата езика са сходни. Някъде по това време обаче нещата започнаха да… — Погледна мълчаливо приятелите си, сякаш ги молеше за помощ. Макгоин рече:

— Някои от местните хора започнаха да носят в склада предмети, за да ни ги продават. Носехме доста злато — прилично количество за кралските стандарти, но цяла кралска съкровищница тук. Предполагам си забелязал, че не им достигат монети. Изглежда, все още плащат цената на онази война, в която е воювал баща ми.

— Но нещата, които ни носеха… хм, отначало си мислехме, че са просто… коя беше думата? — Погледна Кенер.

— Артефакти.

— Да, точно — каза Макгоин. — От някоя отдавна загинала цивилизация. Тези неща изглеждаха наистина стари.

— Какви неща? — запита Каспар, вече искрено заинтригуван от разказа.

— Някои бяха маски, като онези, които храмовите жреци носят на празници, но други не приличаха на нищо, което бяхме виждали. Животински лица и на други същества — ами, просто не знам какви бяха. И скъпоценности, много. Някои бяха съвсем обикновени, но други… — Сви рамене.

Флин продължи:

— Търгувал съм с бижута и геми през целия си живот, Каспар. Виждал съм обикновени дрънкулки и дарове, достойни за кралицата на Островите, но някои от тези неща…

— Защо са искали да разменят такива ценни накити за злато?

— Представи си един фермер да притежава огърлица на Цената на труда му за цял живот. Но не може нито да я продаде, нито да я замени или изяде. Все едно че е ведро с кал — каза Макгоин. — Но може малко по малко да похарчи торба с монети и да си купи каквото му трябва за години напред.

— Тъй че изкупихме всички бижута — каза Флин.

— Кажи му за пръстена — подхвърли Кенер.

Каспар огледа склада, видя купчина празни чували, висока до кръста, тъй че отиде там и се настани удобно. Флин продължи:

— Бяха ни донесли и няколко пръстена. Някои бяха златни, но повечето — не. Някои бяха със скъпоценни камъни, няколко от които наистина с добро качество. Но повечето бяха просто метални халки със старинни знаци по тях.

— Чакай да предположа — прекъсна го Каспар, като се постара да не прозвучи презрително. — Магически пръстени?

Флин погледна другите двама и те кимнаха. После бръкна в кесията на колана си и извади пръстен. Пръстенът засия в сумрачния склад.

Каспар стана, отиде до Флин и го взе. Огледа го. Беше изработен от някакъв сивкав метал, почти като калай, но блестеше.

— Някой опита ли се да го носи?

— Един, Гриър се казваше, се опита — отвърна Флин. — Сложи си го и отначало като че ли не стана нищо. Но после една нощ изведнъж нападна Каститас и го уби. Наложи се Макгоин да убие Гриър, за да не изколи и други от нас. После си го сложих аз и се опитах да разбера какво е станало с Гриър, но след малко започнаха да ми се привиждат разни неща. Оттогава никой не го е носил.

— Защо не го хвърлихте?

— Да си чувал някога за Звезден пристан?

Каспар беше чувал, но поклати глава. Реши, че ще е по-добре да се престори на невежа. Ако държеше да мине за обикновен човек от простолюдието, не биваше да изглежда прекалено начетен.

— Не съм.

— Това е един остров в Звездното езеро, на границата на Кеш и Кралството. Там живее общност на магьосници, много силни…

— И богати — добави Макгоин.

— И богати — съгласи се Флин. — Ще продадем пръстена на тях.

Каспар огледа помещението.

— Нещо ми подсказва, че тук има нещо много повече от пръстена. Вижте, ако разбирам добре, били сте трийсет преуспяващи търговци, донесли достатъчно злато, тъй че ако вие тримата просто бяхте решили да се отървете от останалите двайсет и шестима, щяхте да се уредите за цял живот, нали?

— Беше цяло състояние — отвърна Кенер.

— Тъй че приемам, че не сте убийци, а почтени търговци, които сега разполагат със стока, струваща повече?

Те кимнаха.

— Следователно има причина да не вземете просто някоя банда наемници за охрана, като тръгнете на юг и намерите кораб за дома?

Тримата се спогледаха и Флин каза:

— Да. Пръстенът е просто дрънкулка. Искам да кажа, може и да прави някаква магия, след като двама души умряха заради него, но не си струва целия този труд. Има още нещо.

Махна с ръка към другия край на склада и четиримата тръгнаха натам. В дъното стоеше фургон, съвсем обикновен, почти неразличим от тези, които Каспар беше виждал да обикалят по улиците на родния му град. На пода му лежеше нещо, покрито с промазано платно, и според големината му Каспар вече имаше представа какво би могло да е. Флин скочи във фургона и дръпна платнището.

Беше тяло, поне за такова го взе Каспар отначало, всъщност май беше просто куха броня. Но каквото и да беше, не приличаше на нищо, което бе виждал.

Каспар се качи при Флин и махна цялото платнище. Беше броня и като че ли без шевове. Беше черна, с тъмнозлатиста ивица около врата, раменете, китките, бедрата и глезените. Каспар коленичи и я пипна. Изработена беше от метал, но по-гладък от всичко, което бе виждал. Който и да я беше притежавал, трябваше да е бил висок, по-висок от неговите шест стъпки и половин педя.

В Опардум Каспар беше купувал най-качествената броня, позната в Източното кралство, от Майсторите оръжейници от Ролдем. Но това далече надвишаваше тяхното качество.

— Удари я с меча си — каза Флин и скочи от фургона, за да му направи място да замахне. Каспар се изправи, извади меча си и леко замахна към раменната плоча. Оръжието отскочи, все едно беше ударило в твърда гума. Каспар отново коленичи и попита:

— Има ли нещо вътре?

— Никой не знае — отвърна Кенер. — Не можем да измислим как да махнем шлема или която и да е част.

— Доста зловещо изглежда — промълви Каспар замислено. Шлемът беше съвсем прост, като цилиндър, срязан под ъгъл, острите ръбове след това бяха окръглени и се получаваше гладко очертание от раменете до темето, без никакви ръбове или нитове. Отпред беше леко изпъкнал, тъй че отгоре приличаше малко на капка, вместо да е съвсем кръгъл. Двете страни на шлема бяха оформени като криле, но криле, различни от тези на което и да било същество, познато на Каспар. Приличаха малко на криле на гарван, но в същото време бяха леко извити назад, следваха страните на шлема и бяха мрежести като на гигантски прилеп… но не обикновен прилеп. Тясна резка отпред за очите осигуряваше полезрението. Каспар се опита да надникне вътре.

— Нищо не може да се види — подхвърли Макгоин. — Джеролд дори се опита да поднесе горяща факла и едва не си опърли косата, докато надничаше.

— Има нещо там: стъкло или кварц, или нещо толкова твърдо, че спира върха на кама — каза Кенер.

Каспар отпусна гръб на страницата на фургона.

— Уникално е, признавам. Но защо трябва да се мъкне по целия път през океана чак до Звезден пристан? Все ще се намери някой наоколо, който да даде добра цена за него.

— Магическо е, несъмнено — каза Флинт. — А магьосниците наоколо са рядкост, и са бедни. — Погледна двамата си приятели и добави: — Опитахме се да му намерим купувачи отначало, но бързо разбрахме, че тази земя е твърде западнала. Можехме да вземем каквото сме успели да намерим, да се върнем у дома и със златото, което все още имаме, и с каквото бяхме изкупили, можехме да си уредим живота.

— Но не сме крадци — допълни Кенер. — Имахме съдружници, а някои от тях си имаха семейства. Можехме да им раздадем по малък дял от печалбата, но може ли това да компенсира загубата на съпруг или баща?

— Те са знаели, че поемат риск, като са тръгнали насам — отвърна бавно Каспар.

— Да, но аз имам жена и трима синове — каза Макгоин. — И ми се ще да мисля, че ако бях погребан там на север, някой от спътниците ми щеше да се върне у дома и да предложи на вдовицата ми достатъчно, за да се погрижи за синовете ни и за бъдещето им.

— Благородни чувства — каза Каспар и скочи от фургона. — Какво друго?

Флин му подаде някакъв меч. Беше черен като бронята и когато постави дланта си на дръжката му, като че ли леко трептене го разтърси до рамото. — Усети ли го? — попита Флин.

— Да — отвърна Каспар и му върна оръжието. Беше по-леко, отколкото очакваше, но трептенето го притесни. Флин се доближи до бронята и рече:

— Гледай сега. — Извади отново пръстена от кесията си и го доближи до метала. Той мигновено превключи от смътно сияние в ярък блясък. — Няма никакво съмнение за магията в бронята. Мисля, че това го доказва.

— Убедително — съгласи се Каспар. — Е, и какво общо трябва да има всичко това с мен?

— Трябва ни още един човек — каза Флин. — Това, че си от Севера и че също искаш да се върнеш в Кралството, е бонус.

Просто търсим да наемем разумен човек, който може да борави с меча, за да тръгне с нас за град Змийска река… надяваме се, че клановата война там вече е приключила. — Флин сложи ръка на рамото му. — Но както казах, боговете може би са те поставили на пътя ни основателно, защото човек, който ще измине цялото това разстояние, воден от желанието си, е по-добър от всеки нает меч. Готови сме да те направим свой партньор с равни права.

Кенер изглеждаше готов да възрази, но си замълча. Макгоин кимна.

— Прекалено щедро — отвърна Каспар.

— Не е — каза Флин. — Преди да се съгласиш, трябва да знаеш всичко. Не всички от момчетата ни загинаха, преди да намерим това. — Посочи фургона. — Селякът, който ни показа къде лежи, не искаше да има нищо общо с изваждането му, не искаше да се доближи, докато го откривахме. Намерили бяхме достатъчно богатства, за да си живеем като крале, тъй че след като натоварихме четирите фургона, поехме на юг. Докато стигнем до твоето градче, Хеслагнам, бяхме останали само Шестима и се бяхме смалили до един фургон. Изоставили бяхме богатство колкото на цяла държава по пътя зад нас.

Това изобщо не се хареса на Каспар.

— Значи някой не е бил доволен от това, че сте взели тялото, бронята или каквото е там.

— Явно. Денем никой не ни нападаше, нито когато отсядахме в градче или село. Но нощем, като бяхме сами на пътя, започваха да стават разни неща.

— Една нощ Фоулър Маклинток просто умря. Без никакъв белег по него — каза Кенер.

— А Рой Макнари една вечер мръдна настрана от бивака да се изпикае и така и не се върна. Търсихме цял ден и не намерихме и следа от него — добави Макгоин.

Каспар се изсмя късо, колкото суха насмешка, толкова и съчувствено.

— Защо просто не оставихте това проклето нещо и не взехте останалото?

— Докато разберем, че този някой или някои, каквото и да е, иска тялото, беше твърде късно. Вече бяхме изоставили другите три фургона. Отделихме най-хубавите скъпоценни камъни — в онова ковчеже ей там — и скрихме повечето накити и други ценни неща. Намерихме пещера, белязахме я и оставихме всичко там. Продадохме конете за храна по пътя и най-сетне се добрахме дотук. Но на всяка седмица по някой все умираше.

— Тази история… малко ме възпира да тръгна с вас.

— Знам, но помисли за наградата! — каза Флин. — Магьосниците ще платят кралски откуп за това нещо и знаеш ли защо?

— Горя от нетърпение да разбера — отвърна сухо Каспар.

— Вярвам, че си човек с известно образование, защото говориш Кралската реч като благородник, макар че си от Оласко — каза Флин.

— Учил съм малко — призна Каспар.

— Знаеш ли историята за Войната на разлома?

— Знам, че преди сто години някаква армия нахлула от друг свят през магически разлом и почти завладяла Островното кралство.

— Много повече — каза Флин. — Има много неща, които така и не са записани в историите. Прадядо ми — като момче служил в обоза в битката за Сетанон — разказваше за дракони и древна магия.

— Спести ми дядовите си приказки край огнището, Флин, и говори по същество.

— Чувал ли си за Господарите на дракони?

— Не.

— Те били древна воинска раса, живяла на този свят преди хората. Били са тук дори преди елфите. Били са раса ездачи на дракони, способни да правят могъща магия. Съкрушили ги боговете по време на Войните на хаоса.

— Това е теология, а не история — прекъсна го Каспар.

— Може би да, а може би — не — отвърна Флин. — Но храмовете го проповядват като доктрина. И макар в текстовете да не се споменава за Господарите на дракони, легендите все пак си остават. Но само го погледни това нещо, Каспар! Ако не е Господар на дракони, излязъл направо от древната си гробница, не знам какво може да е. Но съм готов да се обзаложа, че чародеите в Звезден пристан ще искат да го разберат и ще се готови да платят.

Каспар отвърна:

— Значи ви трябва четвърти, за да отнесете това нещо на север, да помогне да се пренесе от порт Вайкър до този Звезден пристан и след това да поискате награда от магьосниците?

— Да — заяви Флин.

— Вие сте луди. Трябвало е да го скриете в пещерата и да вземете вместо него съкровището.

Кенер, Макгоин и Флин се спогледаха мълчаливо. Накрая Кенер каза тихо:

— Опитахме. Просто не става.

— Как така не става?

— Опитахме се да направим каквото каза. И след като запушихме пещерата, изминахме не повече от половин миля по пътя, преди да се наложи да обърнем и да се върнем. После оставихме цялото злато и другите стоки и извадихме това нещо.

— Побъркали сте се. Бих могъл да тръгна с вас срещу кон и цената за превоза до Кралството, но не мога да обещая, че ще остана с вас след това. Дадохте ми твърде много основания да откажа. — Каспар помълча за миг. — Всъщност мисля да откажа още сега, за да избегна неприятностите.

Флин сви рамене.

— Ами добре. Опитай се да си тръгнеш. Каспар скочи от фургона, все още с меча в ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние няма да те спрем — каза Флин. — Нямах това предвид. Каспар заобиколи тримата и когато стигна до вратата на склада, каза:

— Желая ви късмет, господа, и се надявам някой ден да ударим по едно пиене в Кралството, но се съмнявам, че ще стигнете там. По всичко личи, че това начинание е обречено, и не искам да имам нищо общо с него, тъй че благодаря.

Обърна се, бутна вратата и понечи да стъпи навън. Но не можа.