Зелено дайкири

2.Унижения — малки и големи

Никакви сълзи повече, обеща си Виктория, когато наближиха вратата на кабинета на съдия Гридли. По-скоро щеше да си счупи нокът, да си раздере чорапогащника и да откърти тока на обувките си „Прада“, отколкото да плаче пред Стив Соломон.

Като прехапа долната си устна, тя се опита да се пренесе на по-приятно място. Тенис корт на Гроув Айл, замахва високо, за да забие топката, прас с ракетата върху топката. Управлява руля на яхтата на баща си — „Здравей, Виктория“ — на десет години е, вятърът брули грота. Където й да е, само не тук, където я чака шефът й с цялата власт да унищожи кариерата й.

— Какво е станало? — попита Стив, докато вървеше до нея.

Инстинкти на койот, помисли си тя. Вратата беше на шест крачки. Усети как стомахът й се свива, сърцето й се блъскаше като лодка по време на буря.

— Познавам Пинчър от години — продължаваше Стив. — Остави ме аз да се оправя с него.

— Харесва ли те?

— Мрази ме и в червата.

— Благодаря ти все пак.

— Тогава един съвет. Не му мълчи.

Тя рязко спря.

— Какво искаш да кажеш? Че Пинчър ще ме уважава, ако му се опъна?

— Не, разбира се. Ще те уволни. Тогава ще можеш да преминеш от моята страна.

Стив реши, че кабинетът умело съчетава двете основни занимания на съдия Гридли — лошото тълкуване на закона и нескопосното раздаване на червени картони. Имаше нужните юридически томове, ламинирани чукчета и снимки, на които съдията се ръкуваше със законодатели и лобисти. Имаше обаче и стари кожени футболни шлемове и снимки на Гридли в раирани фланелки по време на неделни мачове на стадионите в разни университети.

Едната стена беше посветена на трофеи и плакати, които свидетелстваха за фанатичната привързаност към неговата алма матер — университета във Флорида. Гравирана табела провъзгласяваше Гридли за „Bull Gator Emeritus“3 и на бюрото му имаше препарирана глава на алигатор със зейнала уста, така че да се виждат зъбите — също като гладен адвокат. Липсват само две неща, помисли си Стив — бронзов бандаж и самият съдия Гридли.

На оранжево-синия килим беше застанал един намръщен, слаб четирийсетгодишен афроамериканец, облечен в костюм от три части в цвят бургундско червено. Когато движеше ръцете си, се чуваше тихо подрънкване на метал. Висящите копчета за ръкавели на Реймънд Пинчър представляваха миниатюрни белезници.

Стив си помисли, че Рей, законно избраният щатски прокурор на окръг Маями-Дейд, трябва доста да се отпусне, за да може да бъде наречен спечен задник. Пинчър се обявяваше за борец срещу престъпността и на билбордовете за кампанията му беше с голи гърди и боксови ръкавици, спомен от младежките му дни като шампион средна категория на спортната полицейска лига Либърти Сити. Беше печелил титлата две поредни години, веднъж с удар с глава и втори път с удар в слабините — и двата подминати от рефера, който по едно случайно съвпадение бил негов чичо. Боксът се оказал чудна школа за навлизането му в политиката на Флорида, където семействеността и ударите под кръста се ценяха високо. Наскоро, когато някой намекна, че от него щял да излезе чудесен губернатор, Рей Пинчър не се възпротиви.

Пинчър погледна Виктория, която беше прехапала долната си устна толкова силно, че Стив си помисли, че може да й потече кръв. Изведнъж се разтревожи за нея и реши да спаси работата й. Но по какъв начин? Как можеше да я измъкне от огъня?

Виктория отправи бързо една молитва. Първо, да не потрепери гласът й, когато дойде време да говори. Второ, Соломон да си държи голямата уста затворена.

— Хей, Рей Сладура — провикна се Стив, — екзекутира ли някого днес?

„Леле, Боже!“

— Добър ден, господин Пинчър — кимна сковано Виктория, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Госпожице Лорд, обезпокоен съм от това, което чух, и съм загрижен от това, което виждам — пропя Пинчър в мелодичен речитатив. Преди да иде в правния факултет, беше учил в баптистка семинария. Според злите езици бил изключен оттам, защото продавал библии, предназначени за подаръци на сиропиталище в Централна Америка. — Прокурорът е бързият меч на правосъдието, смелият воин в битката между доброто и злото.

— Амин — обади се Стив.

Виктория усети как бузите й се зачервяват.

„По дяволите! Да не си малко момиченце!“

— Прокурорът никога не бива да бъде наказван за обида към съда — продължи Пинчър. — Наказанията са за адвокатите с цветист език. Наказанията са за наемниците, които продават душите си за мръсни пари.

— Или за фъстъци — обади се Стив.

— Не се бъркай, Соломон — отвърна Пинчър. — Кое е най-важното качество на един съдебен защитник?

— Не знам, сър — обади се тя, страхувайки се да предположи нещо.

— Способността да лъже, дори когато казва „здрасти“ — намеси се Соломон.

— Честта — изстреля в отговор Пинчър. — Госпожице Лорд, знаете ли какво става с прокурори, които посрамват прокуратурата?

Тя стоеше сковано, без да може да проговори.

— Адски огън, вечни мъки, изпращане в съда за проститутки — изброи Стив.

— Уволнение — каза Пинчър.

— Стига — отвърна Стив. — Остави я да диша. Ще стане много добра, ако не изцедиш живота от нея.

Супер, помисли си Виктория, комплимент от Соломон — полезно като борсов съвет от брокера на Марта Стюарт4.

— Вече е по-добра от твоите малоумници, които искат да си кажат цялата пледоария до четири часа и да си вървят у дома.

— Гледай си работата, Левако.

„Левако“. Това пък какво значеше? Трябваше да разпита.

— Госпожице Лорд, не можете да позволявате на господин Соломон дави дразни, досажда или дискредитира. — Пинчър имаше проповедническия маниер да използва алитерация и адвокатския навик да изрежда три думи, когато и една стигаше.

— Да, сър — отвърна Виктория.

— И аз съм водил дела срещу господин Соломон — продължи Пинчър.

— Рей Сладура е върхът — намеси се Стив. — Никой не може като теб да накара ченге да лъжесвидетелства.

Белезниците звънтяха, докато Пинчър размахваше пръст пред лицето на Стив:

— Спомням си как ти подкупи един пристав да занесе два кашона бира на съдебните заседатели по дело за шофиране в нетрезво състояние.

— „Подкуп“ е грозна дума — отвърна Стив.

— Как ще наречеш места в ложите за мач на „Делфините“?

— Мъчение, като ги знам как играят.

— Ти си сатана, облечен в „Армани“ — каза Пинчър.

— „Мене Уеърхаус“ — поправи го Стив.

— Издигна обструкцията на правосъдието в изкуство.

— Ако знаех какво е обструкция, щях да съм още по-добър.

— Имаме досието ти. Обида на съда, несериозни искове, нелепи правни аргументи.

— Ласкател! — каза Стив.

— Още циркови номера и ще накарам адвокатската колегия да ти продупчи билета. — Пинчър спусна белезниците си и му отправи сдържана студена усмивка. — Ако не внимаваш къде стъпваш, ще свършиш като твоя старец.

— Не го намесвай! — Тонът на Стив стана сериозен.

— Хърбърт Соломон също си мислеше, че е над закона.

— Той беше най-добрият съдия в областта.

— Вие още сте били малка, госпожице Лорд — поясни Пинчър. — Бащата на Соломон беше лишен от правото да бъде съдия.

— Сам си подаде оставката!

— Преди да го подведат под отговорност. Скандал с подкуп, нали?

— Много добре знаеш какво беше. Скалъпена история от корумпиран адвокат.

— Тогава още бях заместник, но разгледах обвиненията. Твоят баща е корумпиран.

Стаята се беше изпълнила с напрежение.

— Какво е наказанието за побой над щатски прокурор? — попита Стив. Юмруците му се свиваха и отпускаха.

Пинчър се люлееше на пети като професионален боксьор.

— Не ти стиска.

Двамата мъже бяха впили погледи един в друг.

— Момчета, ако сте свършили да си размахвате пишките — чу се да казва Виктория, — искам да знам дали да се връщам в съда, или да си търся нова работа.

След продължително мълчание Стив се разсмя и напрежението взе да спада. Сега пък тя се опитваше да помогне на него.

— Майната ти, Рей!

— Досега никога не съм те виждал да отстъпваш. — Пинчър се смръщи подозрително, сякаш Стив можеше да го цапардоса в мига, в който свалеше гарда.

— Вики ми влияе.

— Виктория — поправи го тя.

Пинчър прецени първо единия, после другия, дръпна долната част на ухото си и каза:

— Госпожице Лорд, понеже знам склонността на господин Соломон към провокации, днес няма да ви уволня.

— Благодаря ви, сър — въздъхна тя и раменете й се отпуснаха.

— Смятайте, че сте в изпитателен срок.

Доброто дело за седмицата, помисли си Стив, помогнах й да си спаси работата. Какъв подлец беше този Пинчър да си го изкарва на новобранец! Стив се чувстваше неловко, сякаш неволно присъстваше на семейна свада. Виктория се опитваше с всички сили да бъде твърда, но той видя как долната й устна потрепна и бузите й се изчервиха. Беше уплашена и това го трогна.

Силно пускане на вода прекъсна мислите му, безпогрешният звук от древна тоалетна. Миг по-късно вратата към личните покои на съдия Ървин Гридли се отвори и съдията излезе оттам със спортните страници на „Маями Хералд“.

— Какви бяха тези крясъци? — попита той провлечено.

Беше на около петдесет и пет и вече бе пуснал шкембе, но все още можеше да подтичва до страничната линия при дълъг пас. Понеже страдаше от пристъпи на диплопия5, в съда носеше трифокални очила, но ги сваляше по време на неделните мачове, което според Стив обясняваше някои от неговите по-забележителни решения, включително и спирането на играта заради прекалено много играчи на терена, когато на повторението ясно се виждаха само единайсет.

— Двамата с господин Соломон си припомняхме стари дела — отвърна Пинчър.

— Господин Пинчър си спомня делата както вълкът — агнетата — вметна Стив.

— Точно се канех да му кажа, че ще седя до госпожица Лорд през останалата част на делото срещу Педроса — продължи Пинчър.

— Ти да работиш за прехраната си? — попита Стив.

— За мен ще е чест да присъствате в залата ми — даде разрешението си съдията.

— Това е новият ми план за пряк контрол — отвърна Пинчър. — Една седмица от месеца ще прекарвам в съда.

— А кой ще ръси лобистите за пари за кампанията ти?

— Продължавай в същия дух и ще те съдя за клевета, Соломон.

— Само не започвайте пак, вие, двамата — съдията хвърли спортните страници на бюрото си. — Господин Соломон и госпожица Лорд ме ядосаха достатъчно тази сутрин с пререканията си. — Той се обърна към тях и присви очи зад очилата.

— Надявам се, че няколкото часа във фризера са охладили страстите.

— Добре сме, Ваша милост — отвърна Виктория. — Благодаря.

— Днес сродни съдби, утре сродни души — додаде Стив.

— Ха! — възкликна Виктория.

Съдията продължи:

— Времето напредва, така че да говорим делово.

— Да, сър — каза Виктория. — Щат Флорида срещу Аманчо Педроса.

— Отборът на университета срещу щатския отбор — поправи я съдията. — Трябваше да отнема пет точки от моите песоглави алигатори с провиснали задници, защото крещяха като съдрани.

— Едва ли ви се говори за това сега, Ваша милост — намеси се Стив.

— По дяволите, така е! Алигаторите ги размазаха на игрището в Южна Каролина миналата седмица. Трябваше да го предвидя. Свирих за груба игра.

Докато тримата мъже продължаваха да си говорят за футбол със сериозен тон, Виктория правеше равносметка на кариерата си.

Унижения — малки и големи.

„Смятай, че си на изпитателен срок.“

Усети как почервенява, докато Пинчър я назидаваше. Защо трябваше да го прави пред Соломон? Стана два пъти по-неловко, когато Соломон я защити, макар че за миг й се стори почти човек. Почуди се дали руменината беше изчезнала от врата и бузите й. Нямаше случай да не се изчерви от напрежение.

Ужасяваше се да се върне обратно в съдебната зала с Пинчър кацнал до рамото й като една от контрабандните птици на Педроса. Сега искаше само да спечели и да докаже, че може да води дела в съда.

Ами ако загуби? Или още по-лошо — ако я уволнят? Пазарът на юристи беше много шибан, а студентският й заем тежеше цял тон. Всеки месец попълваше чек за лихвата, но главницата си оставаше — осемдесет и пет хиляди долара — да я тормози. След завършването си купуваше дрехи само от един магазин за дрехи втора употреба в Сърхсайд.

„Освен обувките. Обувките са като кислорода, а не искаш да дишаш кислорода на някой друг, нали?“

Ако си изгубеше работата, трябваше да започне да продава бижутата, които Кралицата й беше дала. Ирен Лорд, наречена Кралицата заради царственото си държание и възвишени мечти. Дори когато парите й свършиха, тя запази достойнството и изискаността си. Виктория си представи майка си, облечена в дизайнерска рокля за бала на семейство Вискаян, чантичката й „Джудит Лийбър“, осеяна със скъпоценни камъни, в която нямаше дори пари за такси. Спомни си и как Ирен се ядоса на решението й да учи право. Мръсен бизнес, така го нарече.

„Не си от тези, дето режат глави.“

Може Кралицата да беше казала истината. Може би правото беше грешка. Мъчеше се да бъде силна, да преодолее несигурността си. Но вероятно не притежаваше нужните качества. Рей Пинчър със сигурност се съмняваше в способностите й.

Какви бяха тези глупости Пинчър да седи като втори прокурор? На Стив идеята изобщо не му допадаше. Край на веселбата в съдебната зала, това беше сигурно. Пък и Пинчър щеше още повече да изнерви Виктория. Стив се зачуди дали тя ще издържи.

Докато се подготвяше за делото, Стив я беше намерил в бюлетина на Адвокатската колегия „Ноло контендере“. Магистърска степен от Принстън, и то със специално отличие, право в Йейл, наградена статия в правния журнал. Добро образование в сравнение с неговата бейзболна стипендия в колежа в Маями и вечерен правен факултет в Кий Уест.

Освен шикарната академична справка, отдолу имаше и кратка бележка: „Надяваме се, че Виктория ще се присъедини към отбора по тенис «Мечът на справедливостта». Печелила е три поредни години тенис турнира за момичета «Ла Горе Кънтри Клъб» в университета.“

Ла Горс. Стари пари, поне по стандартите на Маями, където за прародители се смятат контрабандистите на марихуана през 80-те години на двайсети век. Таксата за участие в Ла Горе беше повече от чистата му годишна печалба. Преди трийсет години никой с фамилия Соломон не би могъл дори да припари там.

Защо Виктория Лорд се въртеше в мръсната съдебна палата, гъмжаща като кошер от ченгета и престъпници, изпаднали адвокати, утрепани от работа социални работници, озлобени съдебни заседатели и сенилни съдии? Място, където графикът с искове от осем сутринта — парад на отрепки — можеше да сломи духай преди кафето й с мляко да е изстинало. Стив се чувстваше като неразделна част от това място, забавляваше го взаимодействието на ченгета и престъпници, но… Виктория Лорд? Да не би да се беше загубила по пътя към някоя фирма с дебел килим в центъра? Раци за обяд, тенис в пет.

Стив се опита да следи разговора. Съдия Гридли излагаше възгледите си за плейофи на университетския футбол — грандиозна идея, повече мачове, на които да се залага, — когато ги прекъсна мобилен телефон, който звънеше с началните тактове на Хенделовата „Алилуя“.

— Извинете ме — каза Пинчър, докато търсеше телефона си. — Щатски прокурор. Какво? Боже мой! Кога? — Слушаше няколко секунди. — Обадете ми се, когато аутопсията приключи.

Пинчър затвори телефона и се обърна към останалите.

— Чарлс Барксдейл е мъртъв.

— Сърдечен удар ли? — попита съдията, като се потупа по гърдите.

— Удушен. От жена си.

— Катрина? — попита Виктория. — Не може да бъде.

— Сигурно е имало защо — каза Стив, както винаги адвокат по защитата.

— Твърди, че станало случайно — отвърна Пинчър.

— Как може случайно да удушиш някого? — попита съдията.

— Като правиш секс по невъобразим за Бога начин — отвърна Пинчър. — Намерили Чарлс вързан на някакъв извратен уред.

— Това е сензация — отвърна Стив. — Само за Лари Кинг.

— Чарлс беше скъп приятел — продължи Пинчър, — не само дарител за кампанията. Да умре по такъв начин… — Той тъжно поклати глава. — Ако се стигне до процес, аз сам ще го водя.

Пинчър не се поддаваше кой знае колко на истински емоции, помисли си Стив, но старият мошеник изглеждаше разстроен.

— Чарлс беше благороден мъж, благотворител, добър човек — продължаваше прокурорът.

Сега звучеше така, сякаш репетираше заключителната си пледоария.

— Боже, с удоволствие бих я защитавал! — каза Стив.

— Вдовицата ще си избере Ед Шоат или Рой Блек — предсказа съдия Гридли.

— Аз съм добър колкото тях.

— Не става дума за намушкване с нож в събота вечер в Либърти Сити — рече Пинчър. — Това е висшето общество.

Пинчър беше прав, Стив го знаеше. Беше водил дузина дела за убийства, но повечето бяха за малко пари или без пари. Никога не бе имал клиенти с възможностите на О. Джей Симпсън или Клаус фон Бюлоф. Или с красотата и блясъка на Катрина Барксдейл. Не познаваше семейство Барксдейл, но беше чел за тях. Чарлс беше натрупал милиони от строеж на небостъргачи с луксозни апартаменти, докато колекционираше правени по поръчка яхти и жени трофеи. Катрина беше номер три или четири. Съпруга, не яхта. Снимки на стария мераклия и младата женичка редовно се поместваха в „Оушън Драйв“ и „Маями Хералд“. Не можеше да отвориш ресторант или да организираш благотворително мероприятие без звездната двойка. А когато съпругът й си оставаше у дома, Катрина висеше на ръката на някой художник или музикант по младежките модни партита.

„Адвокатът, който се заеме с делото, ще стане известен.“

Стив си представяше Съдебната палата заобиколена от телевизионни камиони, генераторите бръмчат, гора от сателитни чинии, армия от репортери. Истински панаир на паркинга, продавачи продават фланелки с надпис „Освободете Катрина“, границадо6 и арепа7. Щеше да има телевизионни интервюта, статии в списания, анализатори щяха да критикуват стратегията на защитата и прическата му. И накрая идваше хонорарът. Не че парите го привличаха. Но разходите около Боби се увеличаваха лавинообразно, а му се искаше да задели и някой и друг долар настрани за образованието на момчето.

Нямаше ли да е супер да си вървят рамо до рамо с Пинчър? Копелето щеше да се опита да язди понито чак до губернаторската резиденция. Това още повече засили желанието му да поеме делото. Мразеше претенцията и фарисейството, но най-вече мразеше грубияните. А Рей Пинчър беше и трите неща едновременно.

— Тази не е от твоята лига, Соломон — каза Пинчър, удряйки точно в слабото място.

„Не е от твоята.“

Боже, колко мразеше подобни неща! Но това породи още една обезкуражаваща мисъл.

И Виктория Лорд ли не беше от неговата лига?

3.Цинк Амебата

Докато крачеше по коридора пред съдебната зала на съдия Гридли, мислите на Стив се насочиха далеч от процеса за контрабанда на птици. Искаше да се докопа до делото „Барксдейл“ преди някоя по-голяма и по-бърза акула да го е изпреварила. Делото можеше да промени живота му. И по-важното — живота на Боби.

Едва миналия месец Стив се беше консултирал със специалист по болести на централната нервна система. Никой не можеше да определи точно какво е заболяването на племенника му, което съчетаваше остро разстройство в развитието с изключителни умствени способности. Момчето можеше цял час да седи със скръстени крака на канапето и да се поклаща напред-назад, изгубено в собствения си свят, и изведнъж да избухне в плач, а след пет минути да започне да рецитира дълги пасажи от „Енеида“.

На латински.

И после на старогръцки.

Лекарят жонглираше с неразбираеми словосъчетания като „фронтотемпорална деменция“, „парадоксално функционално улеснение“ и „задържана невронна стимулация“. Единствената фраза, която Стив ясно разбра, беше „пет хиляди долара на месец“ — таксата за частен учител и терапевт.

Така че колкото повече си мислеше за делото „Барксдейл“, толкова по-митични размери придобиваше то. Естествено, парите и известността щяха да бъдат супер, но търсенето на златното руно беше за Боби. Делото „Барксдейл“ можеше да се окаже билетът му към по-добър живот.

Но как да привлече клиента?

Понеже не се движеше с любителите на хайвер и шампанско, Стив си даваше сметка, че някой трябва да го представи на вдовицата. И то бързо. Видя, че има пет минути преди да си насади задника на банката на защитата по делото „Педроса“ — достатъчно за един телефонен разговор. Като продължаваше да крачи в сумрачния коридор, той набра кантората си от мобилния си телефон.

— Ола! Стивън Соломон и съдружници — обади се Сесилия Сантяго, макар че нямаше никакви съдружници.

— Сеси, знаеш ли кой е Чарлс Барксдейл?

— Мъртъв богат бял мъж. Казаха го по новините.

— Познаваме ли човек, който да е близък с жена му Катрина Барксдейл?

— Прислужницата й?

Сеси не беше най-добрата секретарка, но работеше за без пари. Културистка с избухлив нрав, благодарна на Стив, че я отърва от затвора преди година, когато спука от бой гаджето си, което кръшкаше.

— Още ли ходиш по клубовете на плажа? — попита Стив.

— Снощи бях в „Параноя“, онази вечер в — „Генгбенг“.

— Катрина била голяма купонджийка. Не си ли я засичала някъде?

— Майтапиш ли се? Не ме пускат във ВИП залите.

Зад него в коридора се чу писклив глас:

— О, господин Соломон…

Стив се извърна и видя към него да се търкаля лоена топка.

— Гадост! Ще ти звънна по-късно.

Джак Цинкавич задръстваше целия коридор. Четиридесетинагодишен, Цинкавич имаше огромно безформено тяло и велуреното му сако беше толкова издуто на хълбоците, сякаш покриваше кобур с два револвера с по шест патрона. Кожата му беше с цвета на стрида, а белезникавата му коса беше подстригана с машинка, от което квадратната му глава изглеждаше като бетонно блокче. Цинкавич работеше за отдел „Семейни грижи“ в прокуратурата на Пинчър и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-голям сухар и от шефа си. Хранеше се сам в кафенето всеки ден и беше известен като Цинк Амебата, защото непрекъснато се въртеше при споразумения. Според Стив беше въпрос на лош късмет, че Цинкавич представляваше щата в делото за попечителство над Боби.

Стив си мислеше, че делото ще е фрас-прас и готово. Аз съм му вуйчо, обичам Боби, естествено, че ще остане при мен. Но нещата бяха загрубели. На прослушването Цинкавич нарече Стив „некомпетентен, негоден и несвикнал със семейния живот настойник“ и предложи грижите за Боби да се поемат от държавата. Стив беше шокиран защо рутинна процедура се превръща в ожесточена улична схватка.

Цинкавич спря с пухтене.

— Вярно ли е, че пак си бил арестуван тази сутрин?

— „Арестуван“ е малко силничко. По-скоро пратен на черната дъска да изтрие тебешира.

— Няма да изглежда добре в делото за настойничество. — Цинкавич изглеждаше доволен като палач, който затяга примката.

— Няма нищо общо с Боби.

— Свързано е с това дали ставаш за родител. Ще трябва да го доведа до знанието на съдията.

— Прави каквото знаеш.

— Притеснява ме, че се повтаря — продължи Цинкавич. — Сестра ти е осъдена за престъпление, ти влизаш и излизаш от затвора, а баща ти е съдия, лишен от права…

— Не беше лишен, сам си подаде оставката.

— Както и да е. Мисълта ми е, че цялото ви семейство изглежда забележително неподходящо да се грижи за дете със специални нужди.

— Пълни глупости, Амеба, и ти го знаеш.

Стив се проклинаше за безразсъдството си. С наближаването на изслушването за настойничество престоят му в пандела днес не беше най-умното нещо.

— Държавата просто взима присърце интересите на Робърт — отвърна Цинкавич.

— Държавата няма сърце.

— Имаш неправилна нагласа. Това е другото, което възнамерявам да сведа до вниманието на съдията.

— Ако си приключил, трябва да вървя.

— Не и преди да определим дата за домашна визита. Не си разрешил на доктор Равкдрайв да продължи с посещенията си.

— Тя плаши Боби. Не искам да идва.

— Нямаш избор. Или ще я пуснеш, или ще извадя съдебна заповед и ще приберем Боби.

— Ще извадиш друг път!

Стив усети как го залива гореща вълна и се помъчи да овладее гнева си. Първо евтиният удар по баща му, сега заплахата да отведе племенника му. Копелето нарушаваше неписаното правило, че можеш да се подиграваш на противника си за всичко от кройката на костюма му до големината на онази му работа, без обаче да закачаш семейството му.

Цинкавич се ухили мазно.

— Може би няколко дни в общежитието за малолетни ще променят решението на Робърт, а и твоето.

— Ах, ти, кучи сине! — Ръката на Стив се стрелна нагоре, сграбчи вратовръзката на Цинкавич и я омота около юмрука. — Ако щурмоваците ти някога пипнат с пръст племенника ми, лично ще…

Стив навря възела в увисналата шия на Цинкавич, като го натискаше все по-силно и по-силно, докато огромните му бузи не станаха тъмночервени. След като се вторачи за миг в ококорените му очи, Стив го пусна.

— Това е физическо насилие! — изписка Цинкавич. „Нашилие“, така прозвуча.

— Сведи го до вниманието на съдията — отвърна Стив и се отдалечи.

Много умно, помисли си Стив, докато тичаше към съдебната зала. Ужасно умно! Да вбеси човека, който можеше да съсипе живота на Боби.

Никога не бих загубил самообладание така, докато представлявам клиент. Но това е лично.

На средата на коридора той задмина Виктория, притиснала мобилния телефон до ухото си.

— Много съжалявам, Кат — казваше в розовата си нокия. — Ако мога да направя нещо, само кажи…

„Кат? Стига бе! Това да не би да е умалително от Катрина?“

Стив забави ход и изостана няколко крачки.

— Разбира се, че ти вярвам. Знам, че не би го… — каза Виктория. — Двамата с Чарли изглеждахте толкова щастливи заедно. Боже, толкова ми е мъчно за теб!

Добре, има логика. Госпожица победителка на Ла Горс няма как да не познава семейство Барксдейл.

— Моля те обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Сериозно.

Виктория затвори и Стив се доближи до нея.

— Приятелки ли сте с неутешимата вдовица?

— Подслушваше ли?

— Хайде де, имаме само минутка.

— Срещаме се в клуба. Защо питаш?

— Уреди ми делото и ще получиш комисионна.

— Ходатайството е незаконно — скара му се тя.

— Мислиш, че Джони Кокран чака да му се обадят ли?

Тя спря на вратата на залата.

— Защо, за Бога, да те препоръчвам на когото и да било?

Той се помъчи да намери отговор, но не можа. Тя влезе в залата със самодоволен вид. Докато вратата се затваряше под носа му, Стив трескаво мислеше. Как можеше да убеди Виктория, че има всичко необходимо, за да помогне на наскоро овдовялата й приятелка? И дори ако повярваше, че е най-добрият адвокат в града, какъвто не беше, защо би му осигурила делото?

Изведнъж откри отговорите и на двата въпроса.

Щеше да промени отношението си. Край на заяжданията, край на обидите. На възобновеното дело „Педроса“ той щеше да покаже милата си и благородна страна. Но пак щеше да спечели. Тя нямаше да бутне делото на неудачник.

„Затова трябва да спечеля делото чисто.“

Добре звучи, реши той. Имаше само един мъничък недостатък. Може би ако неговият контрабандист на какадута беше невинен, той би могъл да спечели чисто. Но дори и късоглед съдия, и спящи заседатели щяха да видят, че Аманчо Педроса е толкова чист, колкото под на кафез.

4.Скалария на име Стив

Следващата сутрин беше сива и студена, поне по стандартите на Маями. Облаци с цвета на стари монети от пет цента се кълбяха откъм север, ветрове вдигаха прахоляк, листа се откъсваха от върховете на палмите. Вчера делото за контрабандата на птици беше потръгнало. Виктория беше изложила доказателствата си, Стив си беше мерил приказките. Дори беше удържал обещанието си наполовина. Играеше мило, но искаше да спечели. Делото щеше да продължи в десет сутринта. Щеше да се подготви за съда, но преди това трябваше да приключи с домашните задължения.

Във ветровитото си бунгало на Къмкуот Авеню в Коконът Гроув в компанията на Джими Бъфет, който пееше „Охлади ме“, Стив печеше сандвичи със сирене и шунка и разбиваше нектар от папая. Необичайна закуска, но Боби избираше менюто. Такава беше уговорката, детето щеше да си изяжда всичко в чинията, ако то избираше храната.

Независимо от времето Боби носеше широки шорти и тениска на „Флорида Марлинс“. Той беше много слаб, с тънки като свирки ръце и крака и пясъчноруса щръкнала коса, сякаш току-що е бръкнал с пръст в контакта. Образът на идиота на класа — ако ходеше в Карвър, а не учеше у дома — се завършваше от два реда лъскави шини и дебели черни очила, които непрекъснато бяха мърляви и изкривени на една страна.

Боби не можеше да намери пътя към къщи от парка, който се намираше на три пресечки разстояние, но беше в състояние да повтори всичко, което чуеше или прочетеше. Дума по дума. В резултат Стив никога не можеше да спечели спор за настоящи събития, бейзболни резултати или дали е обещал пътуване до Дисни точно преди седемдесет и осем дни, четиринайсет часа и двайсет минути. Лекарите го наричаха ехолалия, обратната страна на заболяването на момчето.

Наскоро Боби беше намерил италиански готварски сайт в интернет и беше луднал по печени сандвичи. За да у годи на племенника си, Стив купи грил за сандвичи, който използваше сутрин, обед и вечер.

Сега, докато оформяше сандвича на Боби със старанието, с което Микеланджело ваел статуите си, момчето стоеше отстрани и наблюдаваше да не сбърка някъде. Ако сиренето потечеше отстрани на хляба или чертите от грила бяха неравни, Боби щеше да се разкрещи, да удря главата си в бара и да хвърля сандвичите из кухнята като фризби.

— Чиабатата8 прясна ли е? — попита Боби.

— А ти как мислиш?

— Шунката „Блек Форест“ ли е?

— Абсолютно.

— Сиренето „Рикота“ ли е?

— Овче. Точно както ми поръча, хлапе.

От напрежението в погледа на Боби плутоният и уранът спокойно можеха да се разпаднат. Чак когато извадеха сандвичите от тостера — апетитна смес от шунка и разтопено сирене, хрупкав хляб със симетрични следи от грила — момчето щеше да се успокои. Докато сандвичите се печаха и Джими Бъфет пропагандираше, че живеел за почивните дни и ги вършел едни, телефонът иззвъня. Понеже беше сигурен, че трубадурът от Уест Енд не се обажда да го покани на риба, Стив остави да се включи секретарят.

— Обажда се Хърбърт Т. Соломон. Пенсиониран юрист.

Бащата на Стив беше роден в Савана и макар че Хърбърт Соломон вече половин век не живееше в Дълбокия Юг, беше запазил провлечения си мелодичен говор. Акцентът според Стив беше умишлен и преувеличен, визитната картичка на Хърбърт. В албума му имаше избледняла изрезка от вестник, в която заключителната му реч се описваше като „мелодичен химн към ангелите, простонародна като ферма, по-сладка от меласа, прочувствена като молитва“. Собственият стил на Стив, ако изобщо можеше да бъде описан, щеше да бъде оприличен по-скоро на граната, избухнала в септична яма.

— Съгледвачите ме осведомиха, че пак си бил в панделата — разнесе се гласът от секретаря. — Стивън, учил съм те да печелиш елегантно и със стил, не с щуротии и палячовщини. Кога най-после ще доведеш внука ми долу при мен?

„Долу“ беше Шугърлоуф Кий, малко на север от Кий Уест — личния ГУЛаг на Хърбърт, макар и значително по-топъл от Сибир.

— Някой трябва да научи това момче как се лови риба и е повече от сигурно, че няма да си ти.

Дядо води внуче на риба. Тук заприлича на Норман Рокуел, помисли си Стив не без известна горчивина. Хърбърт Соломон беше от мъжете, които ставаха много по-добри дядовци, отколкото бащи. Колко време беше прекарал със Стив? Колко пъти бяха играли с топка? Излизали заедно? Ходили на екскурзия?

Стив още обвиняваше баща си, че беше поставил кариерата си на първо място, а семейството далеч на второ. Хърбърт Соломон беше станал такъв, какъвто искаше: великолепен юрист и великолепен съдия, преди да падне отвисоко. Стив имаше други амбиции. Много ясно, че искаше да успее, ако можеше да го направи по негов си начин: без компромиси, без политически гадории, без целуване на задници. Досега не се беше получило.

— Както не можеш да завреш контрабас в задника на магаре, така и с глупак не можеш излезе на глава — продължаваше Хърбърт.

Никаква родителска подкрепа, помисли си Стив и сграбчи слушалката:

— Здрасти, тате, дай по-спокойно.

— Защо не вдигаш телефона?

— Защото не ми се спори в седем сутринта.

— Не бъди такъв страхливец. Какво стана, че Ървин Гридли те прати на топло?

— Нищо страшно.

— Как не! Само ме излагаш, по дяволите!

— Аз те излагам? Моята снимка не беше по вестниците и не аз си опразних офиса преди да ме подведат под отговорност.

— Снимката ти не се е появявала във вестниците, защото се занимаваш с кокошкарски дела.

— Трябва да затварям, татко.

— Чакай. С какво ще си облечен днес в съда?

— Боже, не съм на десет години! Няма нужда да…

— Без копринени костюми и без пръстени с розови камъни.

— Татко, вече никой не се облича така.

Беше облякъл униформата си — тъмносив костюм без никакви извращения, светлосиня риза, семпла раирана вратовръзка. Беше решил, че държанието му привлича достатъчно внимание и няма нужда да прилича на панаирджия.

— На микрофон ли си ме пуснал, синко?

— Не, защо?

Хърбърт сниши гласа си, сякаш въпреки всичко можеха да го чуят.

— Безотговорната ти сестра се обади.

Искаше да каже Джанис. Безотговорната дъщеря на Хърбърт, безотговорната майка на Боби, безотговорната сестра на Стив. „Безотговорна“ не толкова като прилагателно, колкото като ново кръщелно име.

— Излязла е от затвора — продължи Хърбърт.

— И как така?

Последното, което Стив знаеше, беше, че сестра му излежава тригодишна присъда без право на обжалване за пласиране на наркотици и кражби. А колкото до бащата на момчето… Трябваше да се завърти колелото на нещастието, за да се разбере кой беше той.

— Беше доста уклончива.

— Представям си. — Стив занесе телефона във всекидневната, за да не може Боби да го чуе. — Колко пари ти поиска?

— Нито цент.

— Сигурен ли си, че е била тя.

— Спомена нещо за голяма крачка, щяла да промени живота си. Говореше за Нова Зеландия, но като си я знам, може да е имала предвид и Ню Мексико.

Стив сниши гласа си:

— Стана ли дума, че иска да види Боби?

— Иска, но аз й казах, че вероятно няма да й позволиш.

— След това, което му причини, дяволски прав си, не бих й позволил.

— И тя така смяташе. Така че бъди нащрек.

— Какво искаш да кажеш? — Но още докато го изговаряше, Стив знаеше какво точно има предвид баща му. — Мислиш, че ще се опита да отмъкне Боби?

— Не вярвам нито на нея, нито на надрусаната религиозна тумба, с която се влачи.

Стив не можеше да не се съгласи, така че си замълча.

— Знаеш за какво да внимаваш — продължи Хърбърт. — Затваряне на телефона, опашки, непознати, които се въртят наоколо. И не пускай Боби сам навън.

— Разбрах, татко. Благодаря. Извинявай за преди малко…

„Защо, по дяволите, му се извинявам? Той ме обиди.“

— Забрави! Дай да чуя внука си.

Стив се върна обратно в кухнята, даде телефона на Боби и провери грила. Но нещо го човъркаше.

Стар зелен пикап с тъмни прозорци и огромни гуми.

Беше го видял сутринта, малко преди зазоряване. Излезе да вземе вестника, преди да го изпоцапат меките червени зърна на бразилския пипер. Един зелен додж, целият набразден с кал, беше паркиран зад ъгъла. Пикапът потегли прекалено бързо за шест часа сутринта. Опита се да събере картината. Имаше нещо в пикапа, което го беше впечатлило.

„Мрежата против калинки, вързана за предната броня.“

Което значеше, че пикапът не беше местен. Калинките се срещаха в горните щати, оранжево-черни насекоми, които се чифтосваха във въздуха и се размазваха насред любовния акт върху металика на колата. Всъщност пикапът не беше ли там и онази вечер, когато докара Боби, след като ходиха за сладолед в „Уип Ен Дип“? Не си спомняше добре, можеше и паметта да му върти номера.

„Успокой се. Не ставай параноик. Добре, Джанис живее в горните щати, пикапът беше оттам, което означава… Нищо. Нищичко. Дивотии. Но старецът е прав. Стой нащрек. И си отваряй очите.“

Стив слушаше как Боби говори с дядо си за стръв и се чудеше на напредъка му. Преди десет месеца, когато Стив го спаси — няма как да се използва друга дума, — момчето беше прекалено уплашено, за да говори по телефона.

Стив не каза на никого какво точно се беше случило през онази мразовита нощ в Калхоун Каунти. Дори на баща си. Дори на доктор Равкдрайв. Още по-малко на Цинкавич.

Чудеше се какво точно си спомняше Боби. Никога не бяха говорили за това. Стив обаче си спомняше всяка секунда, като се започне от обаждането на сестра му.

Джанис беше в едно от онези еуфорични настроения, които придружаваха всяка промяна в живота й, докато не откриеше, че си е все същият човек без ценности, постижения и цели в живота. Точно се беше преместила в една комуна, ръководена от някакъв откачен религиозен култ. Вселенските приятели на мира или някакво друго подобно кретенско име. Бяха се заврели навътре в горите на Флорида. Доколкото Стив знаеше, вярваха, че Бог се намира в листата на зелените растения, най-вече в канабиса. За тях оргиите имаха целебно въздействие, макар че според Стив в резултат по-скоро се появяваха херпеси.

В началото Джанис се обаждаше на всеки две седмици, най-вече за да му иска пари. Стив винаги говореше с Боби и му се струваше, че всеки път момчето става все по-неконтактно. Стив се разтревожи. Не за сестра си, която като хлебарките щеше да оцелее и след ядрен взрив. А за Боби, който беше десетгодишен и съвсем беззащитен. Майчинските инстинкти на Джанис, както Стив знаеше, бяха като на гърмяща змия, а гърмящите змии изяждат малките си.

Стив си спомни тръпката, която премина през него, първия път когато Джанис отказа да извика Боби на телефона. Имал работа. Следващия път бил отишъл до града с размъкнатите й приятели. Следващата седмица му каза, че на момчето не му се говорело.

Тогава Стив избухна:

— Дай да го чуя, по дяволите!

— Да го духаш, братленце.

— Друсана ли си?

— Да не си ченге?

— Хайде, Джанис. Къде е той?

— Той е мое дете. Гледай си работата.

— Ще се обадя на Службата за защита на децата.

— Късмет! Ще се насерат от страх да дойдат дотук.

— Тогава аз ще дойда.

— Опитай. Имаме ограда от бодлива тел и откачалки с пушки.

В съзнанието му се въртяха ужасяващи картини. Боби загубен или ранен. Боби, продаден за няколко дози крек. На другия ден отлетя до Талахаси, нае кола и пое на запад към Апалачиокола Форест и после се спусна надолу по река Оклокони. Беше януари, от Канада на юг се беше спуснал студен фронт и Панхендъл беше покрит със снежинки. Прекара един ден, увит в одеяло, на едно възвишение близо до комуната — търсеше с бинокъла Боби, но не го видя.

Видя обор с провиснал силоз, барака с покрив от нагънатата ламарина и къща, от чийто комин се виеше черен пушек. Дузина чорлави брадати мъже с мръсни дрехи обработваха насажденията с марихуана. Размъкнати жени с пуловери и дълги поли им носеха димящи чаши кафе. От високоговорителите се чуваше ню ейдж.

След няколко часа краката му станаха на камък от студ. Най-сетне, малко преди мръкване, мерна Джанис, с кубинки и оранжевата карирана фланела на университета в Маями, която му беше отмъкнала преди години. Носеше купа със супа от къщата към бараката. Стив не знаеше как се досети какво става. Тя носеше храна на сина си, хранеше го така, както повечето хора хранят кучетата си. Погледна през бинокъла и видя нещо, което беше сигурен, че ще помни, докато и последният спомен не се изтриеше от главата му.

От купата не се вдигаше пара.

В най-студения ден на годината помията, която Джанис даваше на сина си, беше студена колкото собственото й вкочанено сърце.

Скри се в бараката и той преброи — хиляда, две хиляди — преди да се появи отново без купата.

Двайсет секунди.

Джанис беше прекарала дванайсет секунди със сина си, преди да се върне обратно в къщата, където димът се виеше от комина. Над бараката не се виждаше пушек, нямаше прокарани жици за ток.

Имаше само две категории престъпници, които Стив не би представлявал като адвокат. Педофили и мъже, които бият жени. Но ако в този момент сестра му беше наблизо, щеше да й нанесе сериозни телесни повреди. В този момент нямаше значение, че и самата Джанис беше изгубена душа, която щеше за една нощ да се отрече от своя еврейски Бас-Мицвах9 и да се обърне към Исус, ако може да отмъкне пари и дрога.

Стив изчака да стане полунощ, като наблюдаваше къщата. Отвътре се носеше смях и музика, виждаше се как зад прозорците се движат хора, мъже пикаеха през верандата. Задряма неспокойно на студа и се събуди от крясъка на бухал под леденостудения дъжд. Минаваше три. Къщата беше тъмна и притихнала, докато той си проправяше път от хълма към бараката и се хлъзгаше по мокрите скали, осветени от полумесеца. Някъде наблизо се чу вой на куче.

Бараката беше заключена с най-обикновено резе. Вратата изскърца, когато Стив влезе и светна с фенерчето. Блед и недохранен, Боби лежеше свит на кълбо в метална клетка за куче, до него имаше кофа с урина и празна паница. Беше по долни гащета и ватирана фланела. Бос. Краката му бяха мръсни и покрити с рани.

— Боби, чичо Стив е.

Момчето се свря в най-отдалечения ъгъл на клетката с ококорени от страх очи.

— Не бой се.

Боби започна да се клати напред-назад.

— Помниш ли ме?

Клатенето стана по-бързо.

Клетката беше заключена с катинар и Стив се опита да откачи вратата от пантите с голи ръце. Точно в този миг вратата на бараката се отвори с трясък и един широкоплещест мъжага с чорлава брада влезе вътре. Мъжът можеше да е на трийсет и на шейсет или някъде помежду. Носеше мръсно червено яке и кожена ушанка. Лицето му беше покрито с чернилка, която приличаше на сажди. Стискаше тояга, дебела колкото човешка ръка. Вероятно дъбова, завита в горния си край като овчарска гега.

— Аз съм чичото на момчето — каза Стив. — То идва с мен.

— Никъде няма да ходи — отвърна мъжът.

Боби продължаваше да се клати.

Мъжът скъсяваше разстоянието помежду им и замахваше с извитата тояга. Гласът му прокънтя:

— „Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, Матей, Десета глава, Стих Осми.

— Разкарай се от пътя ми. Соломон. Първа глава. Втора няма да искаш да чуеш.

— Махай се!

Мъжът замахна с тоягата. Стив пое удара с рамото си и залитна назад. Мъжът замахна отново, Стив задържа тоягата с две ръце и я тласна с все сили назад. Блъсна мъжа в стената на бараката и притисна тоягата към врата му. Лицето на Стив беше заровено в кожената яка на подгизналото яке и от спарената миризма на мокро куче започна да му се повдига. Мъжът се гърчеше и се опитваше да си поеме въздух. Опита се да ритне Стив в слабините. Стив продължи да натиска, като опря тоягата в адамовата му ябълка. Когато лицето на нападателя му почервеня и от гърлото му започнаха да излизат хрипове, той го пусна и онзи се свлече на земята.

С тоягата в ръце Стив се обърна към Боби.

— Катинарът. Къде е ключът?

Момчето се клатеше, без да каже нито дума.

— Боби, разбираш ли какво ти казвам?

— Чичо Стив, внимавай!

Стив се извърна и замахна с тоягата като с бейзболна бухалка, преди още да е видял мъжа, който се надигаше от пода с ловджийски нож в ръка. Наведе глава, извъртя хълбок, беше бърз, но мощен удар.

Тоягата улучи мъжа точно над слепоочията и се чу как костта изхрущя: падна като патица, свалена от ловец. Стив се изправи над него, тежко си поемаше въздух, чувстваше как сърцето му ще изскочи. Замръзна на място, изпълнен със страх. Уби ли го?

— По-добре да вървим, чичо Стив.

Гласът идваше от толкова близо, че Стив се сепна. Боби стоеше вън от клетката, задната решетка беше извадена.

— Мама не знае, че мога да излизам.

Мъжът на земята започна да стене и опита да се изправи на крака. Слава Богу, не беше мъртъв! Стив грабна Боби и го вдигна на ръце, удивен колко лек беше. Само колене и лакти, никакво месо по кокалите.

Измъкнаха се от бараката. Кучетата лаеха. В къщата запалиха светлини. Стив различи неясни фигури на верандата и силуета на нещо, което приличаше на ловджийска пушка или винтовка.

— Стой!

Понесъл Боби на ръце, Стив побягна. Спусна се към дърветата, чу изстрели зад гърба си, погледна през рамо и видя мъже с фенери. Пушката изтрещя. Още един изстрел проехтя над долината. Той се спусна през гората, прескачаше повалените стволове, хлъзгаше се върху мокрите скали, прекоси един поток, изкачи се с мъка по склона и се спусна от другата страна, мина през цял ред махагонови дървета, тичаше с всички сили, без да спира, докато вече не светеха фенери, не се чуваха пушки и не се виждаха мъже.

Бяха в колата на път към Талахаси, когато Стив проговори:

— Съмнявах се, че ме помниш.

— Заведе ме да плуваме с шнорхели — отвърна Боби.

— Вярно. Водих те. Беше на пет или на шест.

— Беше единайсети септември. Бях на пет плюс осем месеца и три дни. Видяхме много зелено-жълти рибки със сини петна, които блестяха.

— Скаларии.

— Holacanthus ciliaris. Кръстих едната.

— Наистина ли?

— Каза ми да не пипам корала, защото ще се счупи и ще му трябват стотици години, за да порасне пак. Най-много ми харесаха морските ветрила, защото ти махат, като че ли сте приятели. И рибата папагал. Sparisoma viride. Приличат на папагали, ама не говорят.

— Как си спомняш всичко това? Откъде знаеш латинските им имена?

Слабите рамене на момчето се повдигнаха.

— Искаш ли да дойдеш в моята къща?

— Единайсет бели камъка от алеята до входната врата.

— Май са толкова. Искаш ли да дойдеш там?

— Кръстих скаларията Стив — каза момчето.

Сега, десет месеца по-късно, Боби наддаваше на килограми — благодарение на сандвичите — и се чувстваше по-спокоен с хора. Той каза довиждане на дядо си, затвори телефона и дойде при бара точно когато Стиц отваряше капака на грила.

— Обърни ги на сто и осемдесет градуса.

— Точно това правя — Стив завъртя сандвичите така, че резките да станат перпендикулярни.

— Не на сто и деветдесет — нареди Боби. — Резките няма да са еднакви.

— Готово.

Разтопеното сирене цвърчеше изкусително и кухнята се изпълни със сладко-солен аромат.

— Защо двамата с дядо все се карате? — попита Боби.

— Предполагам, че защото всеки от нас е правил неща, с които е разочаровал другия.

Боби махна с език парченце дъвка от шините на зъбите си.

— Аз разочаровам ли те?

— Никога. Нито веднъж.

Усмивката на момчето беше като реклама за прави зъби.

— Да не изгориш сандвичите, чичо Стив.

— Хлапе, днес казах ли ти колко много те обичам?

— Всеки ден ми го казваш, чичо Стив.

— Добре, днес ти го казвам два пъти.

5.Пари, секс и убийство

Вътре в Съдебната палата Стив се почувства толкова мрачен, колкото и времето отвън.

Сутрешното заседание завърши с показанията на митничар, че Аманчо Педроса държи менажерия от контрабандно внесени птици, включително и цапнато в устата какаду.

Цялата грейнала, Виктория тържествено заяви:

— След като изнесохме всички неоспорими доказателства по делото, се оттегляме, Ваша чест.

Стив подаде задължителния си иск за директна присъда. Съдия Гридли ги извика на съвещание и му поиска съвет: вътре или навън да играят мача между „Мичиган Стейт“ и „Пен Стейт“. Вътре, отвърна Стив. Прогнозата за времето над централна Пенсилвания беше вятър и дъжд. Съдията се съгласи, после отхвърли иска на Стив.

Тъй като нямаше фойерверки за пускане, Стив отдели значително време да изучава съперника си. Виктория беше с жакет и пола от тъмен туид. Изглеждаше професионално и делово — и въпреки консервативния вълнен плат, необяснимо секси. До нея на прокурорската банка Рей Пинчър си шушукаше с разни помощници, които му носеха съобщения и коленичеха пред него като молители пред крал.

И ето че на връщане от обяд Стив се провираше бързо из претъпкания коридор, като се разминаваше със заместник-шерифи, ученици, дошли на посещение, и адвокати, които се съветваха с клиентите си. Вратата на една съдебна зала се отвори и оттам, поклащайки се, излезе възрастен мъж. Стив удари спирачки, но въпреки това се сблъска с него.

— Извинявай, Марвин — извини му се той.

— Внимавай, младеж, или ще те съдя за пътнотранспортна контузия — каза Марвин Менделсон.

Марвин Умника беше неофициалният шеф на съдебната банда, отряд пенсионери, които се мотаеха от зала в зала, за да гледат съдебните процеси. Марвин беше елегантен дребен мъж, гонеше осемдесетте, с тънки мустачки, огромни очила с черни рамки и плешиво теме, което блестеше на флуоресцентната светлина. Днес носеше сиви панталони и син блейзър с двуредно закопчаване и златни копчета. Вратовръзката с индийски мотиви от ярка коприна беше цъфнала като пъстър букет на врата му.

— Добре изглеждаш, Марвин.

— Глупости! Ишиасът ще ме скъса. Искаш ли да съдиш кинезитерапевта ми?

За повечето адвокати Марвин и бандата му бяха или невидими, или досадни. Старчоци. Дърти пръдльовци, които задръстваха опашката в кафето и кибичеха в коридорите. Стив се радваше на компанията им. Обядваше с тях, изслушваше историите им, приемаше съветите им. Марвин Умника имаше безпогрешен усет при избора на съдебни заседатели, особено по отношение на жените, където Стив най-вече се нуждаеше от помощта му. Марвин държал магазин за дамски обувки в Бъфало в продължение на четирийсет години, преди да избяга от зимите. Вероятно хилядите продадени обувки с високи токчета, сандали, саба и чехли през годините бяха развили у него проницателност, която липсваше на повечето мъже. Или може би се дължеше на това, че просто изслушваше жените.

— С какво друго се занимаваш, освен с кокошкарското птиче дело? — попита го Марвин, докато си пробиваха път по коридора.

— Опитвам да се докопам до Катрина Барксдейл.

— Жената, която удушила съпруга си по време на секс?

— Можеш ли да си представиш процеса? Пари, секс и убийство.

— Запази ми място на първия ред.

— Ако взема делото, ще си платя сметките, ще си купя нова кола, ще наема учител за Боби.

— Обичам те като внук, Стив, но защо жената би наела нископлатен адвокат като теб?

— Защото Виктория Лорд ще ме препоръча.

— Омайваш хубавата прокурорка? Това ли е начинът?

— Само бизнес, Марвин.

— Какво стана с онази хубавка еврейка, с която излизаше?

— Сали Пантър ли? Тя е микосуки.

— Е, и? Индианците са изгубени израилтянски племена.

— Каквато и ще да е, заряза ме.

— Добре, усуквай се тогава около госпожица Лорд. Но ако питаш мен, по-скоро ще си купи обувки от „Уол-Март“10, отколкото да даде делото на теб.

Докато вървяха, Стив разказа на Марвин как мислеше да го изиграе. Щеше да обърне защитата на делото Педроса. Щеше да я зашемети с движенията на краката си и да я хипнотизира с думи. Щеше да спечели, но щеше да го направи красиво.

Марвин го изгледа скептично.

— Ще играеш по правилата?

— Самият маркиз на Куинсбъри.

— Това си заслужава да се види.

— Мислиш, че не мога да го направя ли?

Марвин сви рамене.

— Защо мислиш, че бандата гледа делата ти?

— Защото съм единственият адвокат, който си говори с вас.

— Защото си като Барнъм и Бейли. Захванеш ли се с някое дело, в залата става пълен цирк.

— Не и днес.

Марвин замълча за миг. После каза:

— Понякога жена, която носи трийсет и девети номер, е склонна да се самозаблуждава. Да се опитва да се навре в трийсет и осем и половина.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Може и да не го съзнаваш, моето момче, но делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.

— Категорично не.

— Добре, защото не е твоя тип.

— Което значи?

— Друга класа е, това е. Не се обиждай.

— Боже, Марвин. Мислех, че ме обичаш като някой от внуците си.

— Те изобщо не идват да ме виждат — отвърна старецът.

Коридорът беше претъпкан с обичайните шамандури. Заместник-шерифи водеха закопчани затворници от ареста до съдебните зали, раздавачите на гаранции се носеха по следите им като риби лоцман след акули. Гаджетата и жените на затворниците се бяха подредили покрай стените и крещяха окуражителни думи или обиди на мъжете си в зависимост от моментното състояние на отношенията им.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе привлекателна стройна жена около седемдесетте.

— Ола, Марвин, Стивън!

Тереса Тораньо беше облечена със стилно сако с две копчета и пола в тон от камилска вълна. Тъмната й коса беше прибрана назад на кок с две игли от слонова кост.

— Тереса!? — отвърнаха двамата мъже едновременно.

Съпругът на Тереса, Оскар, имал верига от погребални бюра в Хавана, но загубил бизнеса си — и живота си, — когато се опълчил на Фидел Кастро. В началото на 60-те години Тереса довела децата си в Маями и работила на минимална надница като помощничка на собственик на погребално бюро. След пет години си извадила разрешително и отворила погребална къща „Тораньо“ на Кале Очо. До момента, в който отстъпила бизнеса на децата си, Тереса притежавала седем погребални бюра, арена за джай-алай11 и представителство на „Шевролет“.

В счетоводната книга на Стив — парцалив тефтер, в който записваше доходите си, когато имаше такива — Тереса Тораньо беше записана като клиент 001. Винаги когато погледнеше назад, се питаше дали щеше да се справи първата година, ако тя не го беше наела да представлява интересите й. Бяха се сближили оттогава. Тереса обожаваше Боби, водеше го в Аквариума и му печеше пастелитос де гуаяба. Наближаваше време за нейната домашна крема де ви — коледна напитка с анасон, пред която яйченият пунш изглеждаше като средство за отслабване.

По времето, когато Тереса се превърна в клиент нумеро уно за Стив, тя стана и втората любов на Марвин — единствената жена, с която е бил след смъртта на любимата си Бес. Сега Марвин прекарваше всеки петък вечер във вилата на Тереса „Корал Габлес“. Нито единият, нито другият признаваха за връзката си, дори и когато Стив ги засече да се държат за ръце и да пият „Мимоза“ на нещо средно между закуска и обяд съвсем наскоро една събота сутрин.

— Стивън, какво си направил на Джак Цинкавич? — попита Тереса, докато наближаваха залата на съдия Гридли.

— Нищо. Защо?

— Чувам разни работи.

— Нима?

— Секретарката в „Семейни грижи“ е братовчедка на праплеменницата на покойния ми Оскар — отвърна Тереса — и обядва със следователя, който работи с Цинкавич.

— Аз какво общо имам? — попита Стив.

— Цинкавич казал на следователя си, че ще срита твоето куло12.

— Момзер13! — възмути се Марвин.

— Цинкавич иска да ми отнеме Боби — каза Стив.

— Не е това — отвърна Тереса. — Говори за криминални обвинения.

Стив спря като закован.

— За какво?

— Знам само, че е пътувал до Блаунстаун да търси нещо.

Калхоун Каунти, помисли си Стив. Комуната, откъдето беше измъкнал Боби. И беше разбил черепа на оня с брадата.

За миг бе обзет от панически ужас. Криминални обвинения?

„Защо Цинк ме преследва? Искам само да се грижа за Боби, да му осигуря живота.“

— Внимавай с Цинкавич — предупреди го Марвин. — Може да изглежда пълен смотаняк, ама е зъл като казак.

— Дори по-лошо — додаде Тереса, — подъл е като комунист.

6.Тайната на Виктория

На влизане в залата на съдия Гридли, придружен от Марвин и Тереса, Стив набързо направи равносметка на живота си. Цинкавич го гонеше като диверсант, побърканата му сестра беше на свобода и може би го следеше с тайнствен пикап. И това не беше всичко — делото, за което жадуваше, явно беше извън възможностите му. Вероятно и жената.

Възможно ли беше, почуди се той, най-важният момент през последните два дни да беше времето, прекарано в затвора заедно с Виктория Лорд?

Съдебните заседатели бяха по местата си. Четяха, плетяха, гледаха в празното пространство. Рей Пинчър се разхождаше в галерията и стискаше ръцете на избирателите. Съдия Гридли си беше в кабинета и вероятно говореше по телефона с агента си по залаганията.

На прокурорската банка Виктория чинно премяташе подредените си картончета с бележки. Стив кимна с глава към нея:

— Марвин, кажи ми бързо какво мислиш.

— Обувки „Гучи“, змийска кожа. И тази преплетена кожена чанта „Ботега Венета“! Шикарно отвсякъде!

— Сигурно има голямо наследство.

— Не е само скъпо — каза Тереса. — Има и изискан вкус.

Стив се запъти към нея.

— Пожелайте ми късмет.

— Върви си блъскай главата в стената — рече Марвин.

Стив прецени миниатюрното бойно поле на Виктория. Томовете правна литература, струпани шест по шест, образуваха Линията Мажино14 по края на масата й. В краката й имаше кашони, пълни с папки. На масата имаше отбелязани с листчета свидетелски показания, дебели папки с обвинения, кутия с индекси и дузина жълти листчета. Отстрани бяха подредени цветни химикалки, маркери, линия и ножици. Обядът й стоеше неначенат в пластмасова кутия.

Когато се приближи, Стив забеляза, че полата й е повдигната десетина сантиметра над коляното. Познаваше жени юристки, които умишлено съблазняваха съдебните заседатели. Но не и Виктория. Показването на бедрото беше напълно случайно. Но високо оценено.

Видя, че барабани с пръсти по масата. Прокурорско нервничене. Ноктите бяха лакирани в светлорозово. Представи си я в скъп козметичен салон. Масаж, маска на лицето, покрито с водорасли тяло. Прав беше Марвин. Шикарно отвсякъде.

Виктория също се беше загледала в ноктите си в момента. Преди да се втурне към съда, беше изрязала, загладила и лакирала ноктите си с цвят, наречен „Здрач в Аляска“. Бяха в ужасно състояние, олющен лак, излезли кожички. Обра с нокът малко лак отстрани. По дяволите, нямаше време. Кога за последно беше давала пари за маникюр, за педикюр да не говорим? Напоследък сама се грижеше за външния си вид, включително русите кичури в косата. „Уинтър Блонд“ номер осем с двайсет милилитра пероксид. Майкай, която прекарваше безкрайни часове в най-добрите салони, беше ужасена и не й го спести.

Виктория чу как стомахът й къркори. Нямаше време за обяд. Не и когато трябваше да се подготви за номерата на Соломон. Той се беше държал неочаквано добре, докато излагаше доказателствата си. Какво ли беше замислил? Пинчър беше прав, когато я посъветва:

— Бъди нащрек, когато се прави на глупак.

„Не се тревожи, шефе. Каквото и да каже или да направи Соломон, не може да ме разбие.“

Обеща си и още нещо.

„Ще спечеля.“

Имаше доказателства, имаше закони и беше по-умна от Соломон.

Виктория си представи, че е архитект, който чертае прецизни планове за солидна къща. Соломон беше вандал, събаряше колони, рисуваше със спрей графити. За него законът трябваше да се извърта, съдиите — да се манипулират, заседателите — да се объркват. Дори разследване не беше направил, за Бога! Беше класифицирала с индекси свидетелските показания по тема и по ключова дума. Всяко подобно дело беше извадено, обобщено и подчертано с жълто. Обвинителната й реч беше подготвяна със седмици. Когато Соломон дойде в съда, носеше само чаша кафе, косата му още беше мокра от душа и се бръснеше в асансьора.

Ето го, идва с дразнещата си усмивка. Пак ли зяпа краката й?

— Имам няколко професионални съвета за теб. — Стив паркира задника си на ъгъла на масата й.

Тя покри индексите, за да не може да й открадне обвинителната реч.

— Никога не пропускай обяда — каза той, като посочи недокоснатата пластмасова кутия. — Процесите изцеждат. Имаш нужда от енергия.

— Какво желаеш, Соломон?

Той взе ножиците от масата й, сгъна едно картонче и започна да го кръцка.

— Погледни моята маса. Какво виждаш?

— Клиентът ти. Здраво заспал.

Истина беше. Потънал в стола си, контрабандистът на птици Аманчо Педроса хъркаше, лигата му се стичаше по правоъгълните мустаци, които стигаха малко под долната му устна. Беше набит човек, около четиридесетте, облечен в смачкана гуявера15.

Стив продължи да клъцка картончето.

— Какво друго виждаш?

— Нищо. На масата ти няма нищо друго, освен един празен черен тефтер.

— Почти празен — съгласи се той. — София ми написа домашния си телефон вътре, докато обядвахме.

— София?

— Съдебната стенографка.

Той посочи с глава привлекателната тъмнокоса жена, която сменяше ролката хартия в стенографската си машина. София Ернандес му се усмихна в отговор.

Прозрачната оранжева блуза на жената изглеждаше съвсем неподходяща за съда, помисли си Виктория. Беше възтесничка или пък гърдите й бяха възголемички?

— С какво се забавлявате двамата със София? — попита Виктория. — Караш я да ти препрочита най-добрите ти възражения ли?

— Стига, правя го за твое добро. Какво ще си помислят съдебните заседатели, когато погледнат към масата ми?

— Че не си се подготвил.

— Че не се притеснявам — той махна с ножиците към стената от юридически томове на масата на Виктория. — Тази малка крепост те изолира. Прави те враждебна. Отблъскваща. Заседателите си мислят: „Щом трябва да се поти толкова, значи няма достатъчно доказателства.“ Така че, втори съвет, идвай в съда с ръце в джобовете, но готова за бой.

— Ти карай по твоя начин, аз — по моя.

Стив разгъна нарязаното картонче и й подаде изрезка на птица с дълги криле.

— За теб. За да помниш този ден.

Вратата на съдебната зала се отвори и вътре влезе висок красив мъж със страхотна сребристоруса коса.

— О, не! — простена Виктория. Тя взе пластмасовата кутия със салатата и я пъхна в един от пликовете с доказателства.

Красавецът се запъти към тях с широки крачки. Носеше сиви панталони, сив блейзър и бяла риза с клубна вратовръзка. Иглата му беше ключ от „Фи Бета Капа“16. Той погледна Стив право в очите и му протегна ръка.

— Аз съм Брус Бигбай — каза той толкова бодро, сякаш се кандидатираше за общински съветник. — Ти ли си Стив Соломон?

— Аз съм, освен ако не си раздавач на призовки.

Брус Бигбай? Името му беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Знам всичко за теб. — Бигбай стисна ръката на Стив толкова силно, сякаш се канеше да чупи орехи. Наведе се и целуна Виктория по бузата.

— Здравей, съкровище.

Съкровище?

— Брус, какво правиш тук?

— Долу има заседание на областната комисия. Как беше салатата с авокадо?

— Много вкусна — отвърна тя, стрелна с остър като нож поглед Стив, който благоразумно запази мълчание. — Толкова мило от твоя страна да я направиш.

Кой, по дяволите, е този? Приятел или личен готвач?

— Скъпа! — Брус Бигбай звучеше разтревожено. — Къде ти е пръстенът?

Виктория погледна към съдебните заседатели, после прошепна:

— Малко е показно пред съдебните заседатели.

— Глупости! Те ще разберат. Имаш мъж, който те обича достатъчно и върши нещата както трябва.

Виктория се усмихна едва-едва, бръкна в италианската си чанта, извади малка кадифена кутийка и я отвори.

— Мамка му! — Стив се зазяпа в огромното парче диамант, издигнато на четири пиедестала, като някоя от онези къщи, построени върху колове в Бискайския залив. От двете страни имаше две редички от по-малки, но доста топчести диаманти.

Виктория си сложи пръстена. Изглеждаше достатъчно тежък, за да й навехне китката.

— Сгодена ли си? — Стив се почувства така, сякаш някой му беше забил един в корема.

— Кажи, Стив, обичаш ли авокадо? — попита Бигбай.

— Не съм се замислял много по този въпрос — все още обработваше информацията.

„Виктория Лорд беше сгодена!“

— Защото в понеделник мога да донеса две салати — предложи Бигбай. — Малки марулки, домати и прясно авокадо от „Бигбай Фармс“.

„Бигбай Фармс“. Бинго! Хиляди акра между Хоумстед и Евърглейдс. Земеделие, имение, обработваема земя…

Бигбай продължи:

— Нищо не повдига духа така, както шест грама растителни влакна.

— Или хиляда грама бурито с телешко — каза Стив, изпадайки в дълбока депресия.

— Нитритите ще те убият, приятелю. Слава богу, че накарах Виктория да стане вегетарианка.

Стив можеше да се закълне, че онзи ден беше видял как Виктория си гризка ребърца в „Суит Патейто Пай“.

— Устни, които докосват свински пържоли, никога няма да докоснат моите — заяви Бигбай.

„Дявол да я вземе, защо не ми каза?“

Красива жена без годежен пръстен беше като пистолет без предпазител. Знаеше, че я харесва. Беше й предложил „Маргарита“ и тапас плюс личните си напътствия. А тя била заета. Но го остави да продължи. Беше ли разказала на Бигбай за кретена, който й налита? Бяха ли му се присмивали, докато си хапваха гуакамолето?

Колкото повече се замисляше Стив, толкова повече се разгаряше огънят в него. За какъв дявол й даваше съвети? Използваше шагренови ръкавици вместо метален бокс? Не беше ли длъжен ревностно да защити клиента си?

Правилно. Стой, та гледай. Предисловието към четвърта точка от Етичния кодекс.

„Ревностна защита. Задължително. Не се приемат страхливци.“

Дотук с елегантната победа! Време беше да заведе Виктория Лорд на училище и да й открадне парите за обяд. Щеше да коли и беси, да подпали земята, да остави ями от бомби в съдебната зала. Когато свършеше с нея, кракът й повече нямаше да припари в Съдебната палата.

В ума му се прокрадна друга мисъл, болезнено осъзнаване на истината, която щеше да му извади очите. Това, което замисляше, не беше ревностна защита, а ревнива защита. Прав ли беше Марвин?

„Делото Барксдейл ти е само алиби. Момичето искаш ти.“

Вече не. Колкото до намерението му да се докопа до делото Барксдейл, забрави го. Той си представи как Виктория и диамантеният Брус Бигбай му се подиграват във фермата: „Соломон е ненормален, мисли си, че ще му пратя Кат Барксдейл.“

— Стив, може ли да ти кажа нещо?

Какво, по дяволите, искаше Бигбай?

— Давай — отвърна Стив.

Брус сложи покровителствено ръка на рамото на Виктория.

— Моята мила ми каза, че си страхотен съперник.

— Така ли ти каза?

Брус се разсмя, като човек, който не дължи нищо на никого.

— Всъщност каза, че си гадно копеле, което трябва да бъде лишено от адвокатски права, нашибано с камшик и изгонено от града.

— Има много точна преценка за хората.

— Не е ли време за изслушването ти, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай продължи нататък, като гледаше Стив право в очите:

— Казах на Виктория, че ти си бойното й кръщение. — Спря и после продължи: — Не се обиждаш, нали, че казах „кръщение“? Нали си евреин?

— Няма проблем. По-добре е от „бойния й Бас-Мицвах“.

— Казах й, че да кръстоса саби с теб е добра закалка, преди да се заеме със семейните дела.

— Не те разбирам, Брус.

— След като се оженим, искам Виктория да се качи на борда. Да влезе в управителния съвет на курортно селище Бигбай. Превръщаме селскостопанска земя във ваканционни селища. Повече от осем хиляди потенциални собственици. Представяш ли си купищата документация?

— Споделена собственост? — попита Стив. — Продаваш почивки в Евърглейдс?

Бигбай вдигна ръка.

— Моля те! Това е остаряло. Ваканционните дялове отразяват модерната сензитивност.

— Все едно да викаш на бунищата „санитарни слоеве“?

— Мога да ти предложа страхотен дял от къща на самото езеро. Предлагаме и стаи, снабдени с всички удобства.

Прекъсна ги пиукане. Бигбай извади пейджъра си и го погледна.

— Охо! Областната комисия се е събрала. Трябва да вървя.

Той целуна Виктория по бузата, тупна приятелски Стив по гърба и бързо излезе от съдебната зала.

Виктория се правеше, че преглежда бележките си.

— Не казвай нито дума.

— Договори за недвижима собственост? Ще ставаш писарушка? — каза Стив. — И какво беше това със салатата?

— Алергична съм към авокадо.

— И не си казала на годеника си?

— Ще нараня чувствата му.

— Защо не си толкова мила и с мен?

— Ти нямаш чувства.

— Значи можеш да си искрена с човек, когото наричаш „гадно копеле“, но трябва да лъжеш човека, когото твърдиш, че обичаш?

— Това не те засяга.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— Не.

— Този Бигбай да няма трийсетсантиметров хуй?

— Толкова си вулгарен!

— Защото не разбирам какво виждаш в него.

— Върви си на мястото.

— Той не е подходящ за теб. Няма поетична душа.

— А ти имаш?

— Може и да нямам — отвърна Стив. — Но поне ми се иска да имах.

— Всички да станат! Заседанието на единайсети съдебен район към окръг Маями-Дейд е открито! — Елууд Рийд, възрастният съдебен пристав, извести пристигането на Негова милост, сякаш съдията беше Чарлс II, който се възкачва на трона. — Всички, които имат дела пред уважаемия съд, да се приближат!

Съдия Гридли влезе тържествено с развяваща се мантия и махна с ръка всички да седнат.

— Обвинението и защитата готови ли са да продължат?

— Обвинението е готово, Ваша чест — отвърна Виктория.

— Защитата е готова, има желание и може, Ваша чест — каза Стив, като излезе пред банката.

— Защитата да призове първия си свидетел — нареди съдията.

— Защитата призовава господин Ръфълс — каза Стив.

— Възразявам! — Виктория скочи от стола си и се спъна от един куп с книги.

— На какво основание? — попита съдията.

— Господин Ръфълс е папагал — каза тя.