Зелено дайкири

21.На кафе

На стълбите на така оптимистично наречената Съдебна палата един пазач събираше разтеклата се торта с птичи криле, които се подаваха от глазурата. Тортата беше кулинарен шедьовър на хаитянски сантеро34, нает от семейството на обвиняем да направи магия и да предразположи благосклонно съдиите.

Вътре в сградата в осем и двайсет сутринта Стив точно беше минал през детектора за метал и отчаяно се нуждаеше от чаша кафе, когато чу някой гръмогласно да се провиква зад гърба му:

— О, господин Со-ло-мон!

Той спря и се извърна. Джак Цинкавич се търкаляше към него.

— Бавиш списъка със свидетелите — каза той.

— Извинявай, бях малко зает.

— А списъкът с доказателствата? Предсъдебните споразумения. Излагането на фактите по делото.

— Почти съм готов.

Което трябваше да рече, че Стив почти ги е обмислил. Спазването на срокове не беше най-силната му черта.

— Трябва да се уговорим за датата на делото — продължи Цинкавич.

— Веднага щом приключи процесът „Барксдейл“.

— Не става. Всеки ден, в който Робърт е с теб, може да се случи някоя беда.

Стив се мъчеше да не дава изблик на гнева си. Беше обещал на баща си, че ще играе възпитано, макар да се съмняваше, че Цинкавич ще се държи на ниво. Старецът му имаше доста оптимистични възгледи за човешката природа.

Цинкавич явно беше имал скапано детство и явно беше спасен от системата — нещо толкова рядко, колкото и снегът в Маями. Но за разлика от баща си, Стив не смяташе, че Цинкавич се е превърнал в Галахад на Съда за малолетни. За Стив той беше просто един от лакеите на Пинчър, кариерист и подлизурко. Тъй като досега нищо не бе дало резултат, щеше да опита нова и чужда стратегия: да целува задници.

Стив каза:

— Зле започнахме с теб, Джак. Мога ли да те наричам Джак?

— Не.

— Исках да ти се извиня. Казах неща, които не биваше да казвам и не биваше да ти посягам.

— Аха.

— Изпитвам огромно уважение към теб, Цинкавич.

— Не се съмнявам.

— Сериозно. Разбрах какво си преживял като дете. Да изгубиш майка си по такъв начин! Да обикаляш приемни родители. Разбирам какво изпитваш към деца, подложени на рискове.

— Това проява на снизхождение ли е, Соломон?

— Не, просто се опитвам да свържа онова, което си преживял…

— Недей да намесваш личния ми живот.

— Искам само да кажа…

— Надуто лайно такова!

— О, Боже!

— Мислиш, че можеш да скриеш агресивната си същност под тази фалшива обвивка?

— Не съм агресивен. Напротив, даже си падам малко страхлив.

— Ти си опасен. Знам какво си направил онази нощ в комуната и имам доказателства.

Мамка му!

Вярно ли беше? Дали Цинкавич се беше добрал до онзи мъж със счупената глава? Или копелето просто блъфираше?

— Не само че ще загубиш племенника си — изрева Цинкавич. — Ще идеш право в затвора.

Той се понесе по коридора и Стив остана да стои там. Сам и разтревожен.

Съдебната банда задържаше опашката в кафето, пипаше кифлите, душеше сладкишите, мрънкаше за болести и болежки. Марвин Умника беше с морскосин двуреден блейзър, Кадилак Джонсън — с ярко дашики, а Тереса Тораньо в тъмен костюм от туид със семпла перлена огърлица.

— Хайде, Марвин — обади се Стив от края на опашката, — раздвижи се.

Не биваше да закъснява за заседанието. Опита да се съсредоточи върху изслушването за гаранцията, но заплахата на Цинкавич не му излизаше от главата.

„Не само че ще загубиш племенника си. Ще идеш право в затвора.“

С какви доказателства разполагаше той? Дори нямаше време да мисли за това. Трябваше му доза кофеин, за да разбуди мозъка си и да се качи тичешком в съдебната зала. Но стоеше приклещен на опашката зад приятелите си, които не отиваха никъде и имаха много време да стигнат дотам.

— Какво си се разбързал бе, младеж? — попита го Марвин.

— Гаранцията е след десет минути. Виктория ме чака.

— Значи успя да я омаеш, а? — гласът на Марвин огласяше кафенето.

— Не, само работим заедно.

— Улучила те е право в сърцето, а, Стивърино?

— Марвин, познаваш ме. Никога не бих подкупил ченге, излъгал съдия или преспал със съдружника си.

— Три лъжи в едно изречение. Това е рекорд, Кадилак?

— Не и за Стив — Кадилак Джонсън смеси половин чашка безкофеиново с половин чашка обикновено, после сипа обезмаслена сметана отгоре и добави четири лъжички захарин. Явно искаше да се подслади.

— Вярвам на нашия Стивън — обади се Тереса Тораньо.

— Благодаря ти, Тереса — отвърна Стив. — Ти си моят първи клиент и последен приятел.

— Никога няма да преспиш със сеньора Лорд, hasta que ella diga que si. Докато тя не каже „да“.

Марвин се закашля от смях и двамата с Кадилак удариха високо ръце, или поне толкова високо, колкото им позволяваше артритът.

— Стига, момчета, тя е сгодена — запротестира Стив.

— Откога техническите подробности те притесняват? — изстреля в отговор Марвин.

Стив си погледна часовника. След осем минути задникът му или трябваше да е паркиран пред съдия Алвин Шварц, или щяха да го обвинят в обида на съда заради закъснение.

— Виждали ли сте как я гледа? — попита Марвин останалите. — Много е лапнал.

— Напомня ми за една мадама в Канзас Сити. — Кадилак сръбна от кафето. — Разкъса ми сърцето и го даде на морските котки. — И той запя: — „Жено от Канзас Сити, какво направи с мен…“

Марвин беше на касата и ровеше за дребни.

Стив се провикна:

— Пиши го на моя сметка.

— Por Dios!35 — възкликна Тереса.

Кадилак се хвана за гърдите.

— Пейсмейкърът ми ще даде накъсо.

— Големият мачо! — каза Марвин. — Ако знаех, че той плаща, щях да си взема и кифла.

— Побързайте — подкани ги Стив. — Трябва да освободя една невинна жена под гаранция.

— Видях клиентката ти и не е толкова невинна — каза Тереса.

— Истинска шафрантия — съгласи се Марвин.

— Какви ги говориш? — попита Стив.

— Огромно деколте, много ниска класа — отвърна морализаторски Тереса.

Тереса беше учила английски като дете в Хавана преди Кастро в изисканата Ръстън Академия. Докато говореше, Стив си представяше красивия й женски почерк с равни разстояния между всяка дума.

— Стига, Тереса, това, че ти не харесваш как се облича госпожа Барксдейл, не значи, че е убила съпруга си.

— Не знам какво е намирал Чарлс Барксдейл у нея. Освен очевидното.

— Е, Чарлс Барксдейл — намеси се Тереса — бе от висока класа.

— Познаваше ли го?

— Не лично. Но съм го слушала да говори на семинар, който спонсорираше. „Жените поети, изтерзани души“. Стори ми се изключително чувствителен мъж.

— Особено с кожен бандаж отпред — каза Стив.

— Лично аз смятам, че тя го е убила — заяви Тереса Тораньо.

22.Хитрата акула

— От всички съдебни зали на всички области в този мочурлив щат точно в моята ли трябваше да влезеш? — попита съдия Алвин Шварц.

— Добро утро и на вас, Ваша милост — отвърна Стив.

Виктория знаеше, че съдията се слави като голям проклетник. Беше се явявала на два пъти пред него за насрочване на дела и той й се стори сприхав, нетърпелив и груб. Известно беше още, че пуска газове на съдийските конференции и обвинява за това стенографа. Стар, нисък и сърдит, съдия Шварц никак не обичаше млади, високи и щастливи мъже адвокати. Беше оцелял след три опита да бъде свален от съдийската банка за невъздържани забележки, сексуален тормоз и придремване по време на процесите.

— Наясно съм с всичките ви щуротии, господин Соломон.

— Много благодаря, Ваша милост — отвърна Стив, сякаш го бяха номинирали за Мъж на годината.

На прокурорската банка Рей Пинчър се сдържаше да не се усмихне. Седнала до Виктория, Катрина се въртеше на стола си. Беше облечена с оранжев затворнически гащеризон вместо с обичайните дрехи с марка „Прада“.

Съдията каза:

— Ако направите някаква пакост в съдебната ми зала, господин Соломон, ще ви изпратя там, където никога не сте бил.

— Вече съм бил в затвора, сър.

— Говоря за правния факултет.

От другата страна на пътеката Пинчър тихо се изсмя.

— Какво става? — попита Катрина.

— Всичко е наред — успокои я Виктория, като я потупа по ръката. — Стив знае какво прави.

Опитваше се да окуражи клиентката им. Себе си също.

— Това вие ли сте, госпожице Лорд? — Съдията надникна над очилата без рамки.

— Да, Ваша милост.

— Не трябва ли да сте от другата страна на залата?

— Вече съм защитник. Съдружничка съм на господин Соломон.

— Последната красива блондинка, която доведе тук, беше надуваема. — Съдията махна към Катрина с чукчето си. — Това ли е малката женичка, която затрила съпруга си?

— Възразявам, Ваша милост — намеси се Виктория.

— Не си развявайте гащите. Тук няма съдебни заседатели, само чакалите от пресата са дошли — съдията размаха чукчето към галерията, където жужеше една телевизионна камера и дузина репортери си водеха бележки. — Кой написа, че трябва да бъда дискредитиран?

Три ръце се вдигнаха. Съдията се изкашля и се обърна към банката на обвинението.

— Ето какви са правилата, господин щатски прокурор. Не искам да слушам рап от гетото. Нито пък… — той се обърна към съдебния пристав, млада чернокожа жена, цялата на плитчици. — Уанда, каква беше онази малоумна музика? Хоп-скоч?

— Хип-хоп — отвърна тя.

— Никакъв хип-хоп и никакви Бубони.

— „Ебоникс“ — поправи го Уанда.

— Кое е това дете на първия ред?

— Моят племенник Боби — отвърна Стив.

— Чух за номерата с думи, които правиш, малък разбойнико — съдията навря кутрето си в ухото, завъртя го и се провикна: — Доналд У. Рамсфелд.

— ДА, ЛУД ФЕН ДО МАРС — отвърна бързо Боби.

— Проклет да съм!

В този момент вратата на залата се отвори и вътре влязоха три млади жени. Бяха облечени еднакво в чисто черно от очилата и перуките до минижупите, копринените блузи и три четвъртите ботуши. Устните им бяха яркочервени и лъщяха неприлично. С тънките си черни куфарчета в ръка те минаха с танцова стъпка през люлеещата се врата, разкършиха бедра пред съдията и седнаха с въртеливо движение на столовете си точно зад банката на защитата. С един плавен жест и трите кръстосаха едновременно крака и извадиха подложки с листове за писане от куфарчетата. На Виктория й трябваха няколко секунди, за да разпознае в тях Лекси, Рекси и Джина, които приличаха на рок бандата на Робърт Палмър. Какво, по дяволите? После си спомни: „Съдията обича млади адвокатки с миниполи.“

Соломон беше готов на всичко само за да спечели.

— И кои, ако смея да попитам, са тези красиви създания? — попита съдията с грейнало лице.

— Моите помощнички — отвърна Стив.

— Винаги с удоволствие помагам на начинаещи юристки.

— Съдията седна изправено на възглавницата, която използваше, за да облекчи хемороидите си. — Момичета, можете да се отбивате в кабинета ми, когато пожелаете.

Катрина се наведе към Виктория.

— Съдията изглежда много особен…

Виктория отново я потупа по ръката. Успокояващ жест, но самата Виктория започваше да се тревожи. Как щеше да се оправи със съдия като този?

— Какво ще каже щатът за гаранцията, поискана от защитата? — попита съдията.

— Това е углавно дело — отвърна Пинчър. — Прокуратурата е против освобождаване под гаранция.

— Какво ще каже защитата?

Виктория се изправи и въздъхна. Надяваше се, че не изглежда толкова притеснена, колкото се чувстваше. На масата отпред картончета в пет цвята бяха разперени като ръка за покер.

— Позоваваме се на „Щатът срещу Артър“, съдът не може да откаже гаранция, освен ако прокуратурата не покаже неоспорими доказателства за вина или вината може да се приеме по презумпция. Според нас прокуратурата не би могла да докаже нито едното, нито другото. Освен това Катрина Барксдейл няма криминално досие и е дълбоко свързана с обществото. С две думи, тя е отличен кандидат за освобождаване под гаранция до процеса.

— Дъра-бъра — отвърна съдията. — Господин прокурор, да чуем показанията, и то накратко. Мехурът ми не издържа като едно време.

Пинчър започна със съдебния патолог Ю Чи Янг. Доктор Янг беше слаб човек, около четирийсетте, със сиви панталони, син блейзър и жълта папийонка. Беше минал на папийонки преди години, защото не се подаваха от престилката и не се потапяха в пихтиестия орган, на който правеше дисекция в конкретния момент.

С насечени фрази доктор Янг изложи какво е открил.

— Извърших дисекция на врата, след като отворих черепа и извадих мозъка. Направих дисекция на стреноклейдомастоидните мускули, срязах омохоидните и сернохоидните мускули, изрязах меките тъкани около каротидната артерия.

— И какво открихте? — попита Пинчър.

— Охлузвания по вратните мускули и кръвоизливи около пръстеновидния хрущял, които се появяват при удушаване. Петна на Тардьо по лицето и клепачите, които се появяват при асфиксия.

Докато доктор Янг монотонно изреждаше фактите, Виктория хвърли поглед към Стив. На подложката си с листа той рисуваше схема на маса за петима заедно с разположението на местата. Лиса Равкдрайв на дванайсет, после по часовниковата стрелка — Виктория, Стив, Джаки и Брус.

Планираше вечеря, а не опровержение.

Как щеше да проведе кръстосания разпит, като дори не слушаше какво се говори?

Доктор Янг вдигна черна кожена яка — доказателство номер едно на обвинението — и демонстрира как когато единият край се издърпа през отворената примка, яката се затяга. Показа на съдията снимка на охлузванията по врата на Чарлс Барксдейл. Линията на снимката показваше, че нараняванията са широки осем сантиметра. Със собствената си линия доктор Янг после показа, че и яката е точно толкова широка.

— Ако яката се затегне… — продължи радостно доктор Янг.

— … няма измъкване — довърши мисълта му Пинчър.

Съдия Шварц хвърли разгневен поглед към Пинчър.

— Ще посъкратите ли този цирк за кучета и понита?

— Заключенията ви, доктор Янг? — попита Пинчър.

— Причината за смъртта е била асфиксия, причинена от задушаване вследствие на затягане на яката около врата на покойния.

— Защитата има ли нещо да каже? — попита съдия Шварц.

Виктория почака Стив да стане. Когато той не помръдна, тя скочи на крака.

— Да, Ваша милост, само няколко въпроса…

— Които ще задам аз — прекъсна я Стив и се надигна от стола си. — Добър ден, доктор Янг.

— Щом така казвате — отвърна сухо патологът.

Без да поиска разрешение да се приближи, Стив се запъти към свидетелската банка и протегна ръка към кожената яка.

— Може ли?

Доктор Янг повдигна рамене и после му я подаде.

— Не е моя.

— На всички е ясно, че вие изразихте собственото си мнение относно медицинската причина за смъртта, а не дали тя е настъпила в резултат на убийство.

— Точно така.

Стив се извърна и се върна обратно при банката на защитата. Наистина се плъзга, помисли си Виктория. Спомни се плаката на стената на кабинета му. Съдебна зала пълна с вода, акули порят водата напред-назад. Стив беше най-хитрата акула в лагуната и това бяха негови води. Докато плуваше към масата на защитата, той разкопча сакото си и се усмихна на Виктория. Сега пък какво?

— Доктор Янг, ако искам да принудя госпожица Лорд да си сложи тази яка, какво би трябвало да направя? — попита Стив.

— Не питайте мен. Тя е ваш съдружник.

Някой се разсмя в галерията.

— Ами да видим тогава. — Стив заобиколи банката, без да остави почти никаква диря. Той вдигна косата на Виктория, уви яката около врата й и прекара кожения език през клупчето. — Сега да видим какво ще направи госпожица Лорд, ако иска да ме накара да спра да стягам това нещо.

Виктория вдигна ръце и напъха пръстите си под яката. Стив дръпна кожата през клупа и притисна пръстите й към врата. Тя усети как забива нокти в плътта си. Задъха се и Стив отпусна яката отзад, като се наведе достатъчно близо, за да може тя да усети дъха му.

— Нека бъде записано за протокола, че по шията на госпожица Лорд останаха следи от нокти, когато тя се опита да разхлаби яката — каза той.

Обърна се отново към свидетеля.

— Докторе, ами Чарлс Барксдейл? Някакви следи от борба? Одрасквания, охлузвания, разкъсвания, кожа под ноктите?

— Това са пет въпроса? — протестира Пинчър.

— Ами да чуем пет отговора — отвърна съдията.

— Не. Не. Не. Не. И не — отговори доктор Янг.

Стив застана зад Виктория и постави ръце на раменете й. Чувството беше странно — усещаше го, без да го вижда. Последва нещо още по-странно. Един от палците му започна да разтрива врата й.

— Никакви следи от борба — повтори Стив, да не би съдията да не го е чул. — Значи господин Барксдейл доброволно се е съгласил яката да му бъде сложена и стегната.

— Стегната до определена степен, да.

Усети как и двата му палеца се спускат по врата й, като при шведски масаж. Тялото й потръпна от приятното усещане и тя се сви на стола си.

— Връзването, душенето, сексуалната параферналия не са ли част от асфиксиофилията, извършвана по взаимно съгласие?

— Точно така. Пише го в медицинските журнали.

— И причината да го пише в медицинските журнали е настъпването на внезапна смърт по време на практикуването му?

— Внезапната смърт е признат риск, да.

Стив направи пауза. Свидетелят беше направил важен извод, а добрият адвокат оставяше полезните думи да се повъртят из въздуха, преди да ги изгони. Виктория си позволи да се усмихне. Стив владееше положението, не само себе си, но и цялата зала. Беше прав за едно нещо, което й беше казал по-рано: имаше какво да научи от него.

Но умът й не беше съсредоточен само върху правните уроци. Минимасажът продължаваше и цялото й тяло сякаш започваше да излъчва топлина. Искаше да може да си свали вталения жакет „Ан Клайн“, а защо не и копринената блуза. Дали Стив осъзнаваше какво прави? Надяваше се, че Катрина, която седеше до нея, няма да разбере какво става.

— Не можете да предвидите вероятността от внезапна смърт, нали, доктор Янг? — попита Стив.

— Може да е станало и случайно, да.

Стив се постара репортерите в залата да видят усмивката му. Той стисна врата на Виктория още веднъж, после го пусна и седна на мястото си.

— Нямам повече въпроси.

Виктория знаеше, че се е изчервила. Чудеше се дали някой ще забележи. Катрина се наведе и й прошепна:

— Мислиш ли, че днес преди да свършим, може и на мен да ми направи същото, а?

Доктор Янг беше напуснал съдебната зала и вече детективът от отдел „Убийства“ Делвин Фарнсуърт отговаряше на въпросите, когато Виктория усети, че тялото й възвръща нормалната си температура. Не познаваше Фарнсуърт, но беше поразпитала наоколо. Ветеран с двайсетгодишна служба, рунтави мустаци и живи тъмни очи, той имаше репутацията на честен и кадърен полицай. Беше прочела доклада му, така че в показанията му нямаше изненади.

От „Бърза помощ“ се бяха отзовали на обаждането на госпожа Барксдейл на 911 в 23:39 часа на 16 ноември и след като не успели да съживят съпруга й, се обадили на полицията. Когато пристигнали, Чарлс Барксдейл бил гол, с изключение на кожена яка и по думите на Фарнсуърт „кожен бандаж с капси и отвор за пениса“. На пода до леглото имало кожена препаска с гумен член.

Госпожа Барксдейл казала на детективите, че това била обичайна сексуална игра, при която тя прекъсвала притока на въздух на съпруга си, за да увеличи оргазма му. Този път по време на пауза в действието нещо се случило и съпругът й спрял да диша. Станало, докато тя била на десетина метра от леглото в нишата, където се намирал барът на голямата спалня, и не осъзнала веднага, че съпругът й е в беда. Детективът повдигна рунтавите си вежди, докато разказваше тази пикантна подробност.

Следователите, които извършили огледа на местопрестъплението, описали и прибрали различни еротични принадлежности, като кожени каиши и яки, вериги, маски, белезници с кожички по края, камшици и веществено доказателство, фигуриращо под името „устройство за анална възбуда с батерии“.

Стив се изправи за кръстосания разпит.

— Как се държа госпожа Барксдейл, докато я разпитвахте?

— Плачеше — отвърна детектив Фарнсуърт.

— Каква е очакваната реакция от жена, чийто съпруг току-що е умрял?

— Протестирам, няма връзка — намеси се Пинчър.

— Отхвърля се — отвърна съдията.

— Виждал съм толкова много различни реакции, че вече не знам какво да очаквам — отвърна Фарнсуърт.

— Какво точно от разследването ви наведе на заключението, че смъртта на Чарлс Барксдейл не е нещастен случай?

— Самите обстоятелства.

— Това не ни говори кой знае колко.

— Не е и нужно.

— Какъв мотив е имала госпожа Барксдейл да убие съпруга си?

— Протестирам — скочи Пинчър. — Въпросът е зададен неправилно. Това са косвени показания.

— Аз ще преценя това — отвърна съдия Шварц. Замисли се и после добави: — Аз съм съдията тук. Какво отсъдих за последния протест?

— Отхвърлихте го — каза Пинчър.

— Тогава този се приема.

— Нека да ви попитам по друг начин — каза Стив. — Имала ли е Катрина Барксдейл причина да убие съпруга си?

— Няма как да знам — отвърна детективът.

— Лишавал ли я е от храна, дрехи, пътувания до Южна Франция?

— Според мен се е грижил доста добре за нея.

— Доста добре — повтори Стив. Отвори едно огромно портфолио и извади снимка, увеличена до размерите на плакат: семейство Барксдейл във вечерно облекло. — Диамантеното колие, което Катрина носи на благотворителната вечеря за страдащите от дислексия. Кой според вас й го е купил?

— Ще опитам да отгатна, съпругът й — отвърна Фарнсуърт.

Стив се приближи до свидетелската скамейка и вдигна друга снимка.

— Ами брошката от аквамарин и диаманти, с която е на вечерята, в полза на кампанията „Спрете булимията веднага“.

— Пак той.

Стив се върна на мястото си и Виктория му подаде папка, пълна догоре с квитанции. „Нийман-Маркъс“, „Гетс Джуелърс“, „Бавариан Къстом Мотокарс“.

— Щедростта е била взаимна — каза Стив. — Знаете ли, че два месеца преди нещастната смърт на Чарлс Барксдейл госпожа Барксдейл му е купила пръстен със сапфир, три костюма „Дзеня“ и часовник „Супероушън“ на „Брайтлинг“ с двайсет и пет скъпоценни камъка и огромен циферблат?

— Похарчила е доста от парите му. И какво от това?

В галерията Боби неспокойно се въртеше на мястото си и махаше на Стив, който видя, че го викат, и поклати глава.

— Какво ще кажете за тези снимки? Катрина и Чарлс не изглеждат ли щастливи?

— Протестирам — намеси се Пинчър. — Няма значение как изглеждат на фотографиите.

— Какво отсъдих предишния път? — попита съдията.

— Приехте протеста — отвърна Пинчър ядосано.

— Отхвърля се.

— Семейство Барксдейл изглеждат ли щастливи? — повтори Стив.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ — отвърна Фарнсуърт. — Ние не сме експерти по щастието.

Стив извади още една снимка с размери на плакат.

— Ами тази снимка от благотворителната вечеря за опазването на морските крави?

— Той я целува. Тя има много бижута. Какъв е въпросът ви?

— Прилича ли Катрина на жена, която се кани да убие съпруга си?

— Вероятно не тази вечер.

— Колко снимки имате? — попита съдията, който беше започнал да се отегчава.

— Стотици, Ваша милост. Радостта на тази двойка е била безкрайна. Но да приключим с тази — Стив се извърна към свидетеля, но говореше на репортерите. — Три месеца преди да умре Чарлс Барксдейл навършва шейсет. За партито изненада по случай рождения му ден Катрина изпраща послание на целия свят. Тя събира приятелите на съпруга си на яхтата им. Поръчва оркестър и изискани блюда. И накрая… — Той сниши гласа си, стар адвокатски трик: колкото по-тихо говориш, толкова повече внимание събираш. — Катрина наема самолет, който да развее банер в небето.

Виктория погледна към Пинчър. Защо не протестираше? Стив даваше свидетелски показания, а не задаваше въпроси. Казано честно, всичко това нямаше нищо общо с гаранцията. Защо щатският прокурор стоеше като че ли бе пуснал корени?

Стив вдигна снимката на самолета да могат да я видят всички, и се разходи от единия край на залата до другия, за да се увери, че репортерите са я видели, после се обърна отново към свидетеля.

— Какво пише на банера, детектив Фарнсуърт? Какво заявява Катрина Барксдейл с триметрови букви?

— Катрина обича Чарлс — отвърна Фарнсуърт.

— КАТРИНА ОБИЧА ЧАРЛС! — разтръби Стив.

— Ще бъде ли много невъзпитано от моя страна — намеси се Пинчър, — ако попитам каква е целта на всичко това?

— Целта — отвърна Стив, — е да се докаже, че обвинението не е доказало, че вината е явна или съществува голяма вероятност да е така. Няма доказателства, че смъртта е настъпила в резултат на убийство. Всъщност днес единствено беше доказано, че Катрина Барксдейл много е обичала съпруга си. Следователно съдът трябва да я освободи до началото на процеса.

Стив се запъти към мястото си, заобиколи прокурорската банка и се ухили на публиката в галерията. Като че ли току-що беше отбелязал точка и искаше да се наслади на момента. После седна, пресегна се и стисна ръката на Виктория. Докато го правеше, малка искра статично електричество разтърси и двамата.

23.Колко голям е твоят Бигбай?

Цялото легло беше затрупано с дрехи, докато Стив се обличаше за вечеря, опитвайки се да избере между скучен кафяв кариран костюм, който си беше купил от една разпродажба преди години, и тъмносив раиран, който беше подходящ за екзекуция. Обикновено вечерното му облекло се свеждаше до каки на цвят къси панталони и фланелка за ръгби, но тази вечер Стив трябваше да убеди доктор Лиса Равкдрайв, че е солиден гражданин, сгоден човек.

— Кафявото е мъжествено, а сивото показва сила — каза Стив, без да може да реши.

— И двата са отврат — отвърна Боби. Той пиеше шейк от фъстъчено масло и шоколад, един от буламачите на Стив, с които трябваше да натрупа малко килограми. — Не видя ли, че ти махах в съда?

— Да, какво искаше да ми кажеш? — Стив вдигна карирания кафяв костюм пред огледалото. — Знаеш, че не бива да ме прекъсваш, когато притискам някого.

— Исках да ти кажа нещо…

— Доктор Равкдрайв, чудесно изглеждате тази вечер — упражняваше се Стив пред огледалото.

— … за часовника „Брайтлинг“.

— Личеше ли си, че лъжа?

— Не повече от обикновено. Слушаш ли ме, чичо Стив?

— Да, часовникът, който Катрина купила на Чарлс. Може би трябваше да попитам Виктория как ще бъде облечена. Трябваше да съчетаем цветовете.

— Тогава ще си пълна отврат. — Боби правеше балончета в шейка, една голяма бучка фъстъчено масло беше заседнала в сламката. — Исках да ти кажа, че разгледах снимките — и ръцете, и китките на господин Барксдейл са били доста кльощави.

— Е, и?

— Останалите му часовници са тънки, а „Брайтлинг Супероушън“ е дебел. Масивен е, издържа на хиляда метра дълбочина.

— Е, това е часовник за гмуркане. Какво толкова?

— Защо никога не е с него на снимките на брега и по яхтите?

Стив търсеше вратовръзка, която да отива на кафявия костюм.

— Както сам каза, не е неговият стил. Може да не го е харесал.

— Тогава защо госпожа Барксдейл му го е купила?

— Защото е откачалка. Какво значение има?

— Леководолаз ли е бил господин Барксдейл?

— Съмнявам се, че някога е излизал от джакузито. Раирана вратовръзка отива ли на кариран… — Стив млъкна. Полазиха го тръпки. — Да не би да казваш онова, което си мисля, че искаш да кажеш?

— Ако питаш мен, чичо Стив, госпожа Барксдейл е купила часовника за някой друг, а не за съпруга си.

Горе-долу по същото време, докато Стив се опитваше да върже кариран костюм с раирана вратовръзка, Виктория се обличаше в апартамента на Джаки в Търтъл Гроув Айл. Бяха играли два часа тенис, Виктория се беше втурвала към мрежата при всяка възможност, а понякога и без възможност. Джаки се беше задоволила да стои извън очертанията на корта и да удря различни питиета, като изразходва колкото се може по-малко енергия, без да спира да говори. Спускането към мрежата беше не само изтощително, то можеше да счупи носа на някое момиче, ако го цапардосаше някой от мощните сервиси на Виктория.

Сега, след като се бяха изкъпали и бяха пийнали по два джина с тоник всяка, двете се обличаха, като си говореха за работа, мъже и разпродажба на обувки в „Блумингдейл“. Джаки се беше преоблякла в прилепнала блуза на „Роберто Кавали“ с голи рамене и десен на златни вериги. Докато се гледаше в огледалото, тя пъхна двете си ръце под гърдите и ги повдигна:

— Как изглеждат цицоните ми?

— Големи и впечатляващи.

— Това е целта.

Виктория избра рокля „Ралф Лорън“, втора ръка, бяла коприна от кръста надолу и секси корсет от сребърна дантела нагоре. Подобно на сексбомбите, които обявяваха рундовете, бюстието беше дълбоко изрязано и разкриваше голяма част от раменете и гърба й.

— Не можеш да си сложиш сутиен с това — каза Джаки, докато се намъкваше във впити ластични черно-златисти джинси, които отиваха на мотива със златните вериги.

— Нямам и намерение. Много плоска ли изглеждам?

— Изобщо. Страхотно ти стои. Много си секси. Обикновено не…

— Какво?

— Не се обличаш така. Но си супер.

Виктория взе назаем обувките от Джаки — сандали с каишки през глезените в цвят шампан и деветсантиметрови токове, след което отдели повече време от обикновено на грима си, като първо пробва кестеновата линия за устни, преди да започне с червения шоколад, който идеално отиваше на тъмнорозовото червило. Джаки гледаше, лека усмивка играеше на устните й.

— Сега пък какво? — попита Виктория.

— Нищо. Днес просто изглеждаш различна. По-разкрепостена.

— Играя роля, заради това е.

— Аха.

— Трябва да направя впечатление.

— На докторката ли или на лошото момче?

— Не започвай пак. Играя ролята на типа жена, за която би се оженил.

— Когато си с Брус, правиш ли се на неговия тип жена?

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме разбирай погрешно — каза Джаки, — защото аз съм най-добрата ти приятелка и не злобея. Но се чудя. Коя от двете си всъщност?

Час по-късно двете жени седяха на маса за петима в Коко Гроув Яхтклуб, приятно остаряла реликва от една по-аристократична ера, на няколко метра от марината. Слънцето точно залязваше над Евърглейдс, а Виктория и Джаки вече бяха обърнали по две мартинита. Като знаеше колко много Стив разчита на нея, Виктория започваше да се притеснява. Освен това се съмняваше в мисията си: Как, за Бога, щеше да промени скапаното впечатление, което Стив беше направил? Тя махна на сервитьора. Може би още едно питие щеше да оправи нервите й.

— Този път — каза Джаки — наистина се отказвам от мъжете. Затова чета „Живот без мъж“.

— Това книга ли е? — попита Виктория.

— Практическият раздел точно до „Пътят към безбрачието“.

— Ти не си такава.

— Толкова години търся гений с пенис. После реших да се спра на едно от двете. Сега се разкъсвам между това да карам соло или да обърна резбата.

— Няма начин.

— Мислиш, че от мен няма да стане добра лесбийка ли?

— Абсолютно съм убедена.

— Това или нищо. Освен ако лошото момче не ме грабне.

Дойдоха двете мартинита. Виктория усети приятно замайване и напрежението започна да спада. Естествено, че щеше да омае тази лекарка. Дайте я насам! Отвън през прозорците на клуба свитите платна бяха окъпани в розова светлина.

— Разкажи ми повече за него — каза Джаки.

— За Соломон ли? Обича надпреварата и мрази да губи.

— Боже, на кого ли ми напомня това?

— Друг път!

— Във втория сет защо трябваше да забиваш право в големия ми задник?

— Стана случайно — тя отпи глътка. — Соломон е единак. Упорит и независим.

— Нищо чудно, че не можеш да го понасяш. Много си приличате.

— Не съм единак.

— Защо тогава не участва заедно с мен в Коледния турнир?

— Знаеш защо. Не обичам двойки.

— Защото мразиш да зависиш от някой друг.

Виктория се замисли. Вярно беше. Искаше сама да губи или да печели. За предпочитане да печели. Какво лошо имаше в това?

— Соломон е упорит, властен и никога не признава грешките си. И обича да е в центъра на внимание. Да беше го видяла на пресконференцията след заседанието. Заобиколен от мадамите, които представи като свои асистентки, които всъщност са модели от Саут Бийч, с които излиза.

— И той ли си пада по модели? Боже, трябва да поотслабна!

— Мадамите се натискаха да ги снимат, а Соломон се хвалеше как сме щели да теглим един шут на прокурора. Това беше непристойно и абсолютно неетично.

— Явно е голям майтапчия.

Соломон беше направил и още нещо, което Виктория премълча, защото все още разсъждаваше над него. Докато камерите се въртяха, а въпросите валяха, той произнесе монолог за природните закони и светостта на брачното ложе и други банални щуротии, за които на репортерите изобщо не им дремеше, нито пък ги разбираха. Изведнъж забеляза, че Виктория стои отстрани, извън обсега на камерите. Той я дръпна и я прегърна през раменете.

— Да не забравя да спомена моята съдружничка — каза на репортерите. — Виктория Лорд. Не Вики, а Виктория. Тя ще стане най-добрият адвокат, който някога е имало в Маями.

Соломон отново я беше изненадал. Ясно беше, че можеше да е арогантен и да се държи като пълен кретен. Но понякога изглеждаше, че всичко това е игра, и един страхотен мъж изплуваше отдолу, когато той не внимаваше. За разлика от повечето мъже, които всячески се стараеха да прикрият истински неприятните си черти.

— С една дума, Соломон е влудяващ — каза тя.

Джаки отхапа от маслината.

— Влудяващ е пръв братовчед на завладяващ.

— Не и за мен. — Тя реши да отпъди всички мисли за гушкане, които Соломон беше породил у нея с ласкавото си отношение по време на пресконференцията.

— Кара ли „Харли“? — попита Джаки. — Обичам моторите. — Тя отвори черната си вечерна чантичка и извади пудриерата си. Докато се оглеждаше в огледалото, заглади бръчките по челото си. — Дано да се появи преди да сме загубили магическото си излъчване.

— Повярвай ми, Джаки, не е твой тип.

— Защо? Аз ли няма да го харесам, или той няма да ме хареса?

Виктория се замисли и стигна до шокиращо заключение. Във всички случаи щяха да се харесат. Имаха едно и също цинично чувство за хумор, бяха еднакво невъздържани. Как можеше да не го е забелязала? И сега, когато го проумя, защо нямаше желание да се прави на сватовница?

— Не знам, Джаки. Трудно е да уредиш двама души.

— Добре, няма да ти се моля. Но щом не мога да имам лошото момче, ще клонираш ли за мен Мистър Съвършенство?

— Понякога се чудя дали изобщо заслужавам Брус? — Виктория усети пристъп на вина. Дори не се беше сетила за годеника си. Соломон беше основната тема на разговора.

— Престани или ще те цапна с нещо. — Очите на Джаки се изпълниха с палави пламъчета. — Обзалагам се, че Брус кара и чаршафите ти да пеят.

— Ще изпия още едно мартини, преди да ида там.

— Сервитьор! — провикна се Джаки. — Като гледам колко се старае Брус във всичко, сигурно е страхотен в леглото.

Защо устните й не помръдваха, почуди се Виктория.

— Ще ти кажа само, че обикновено ме боли два дни след това.

— Огромен ли му е? Мразя те.

Точно тогава Стив се зададе с бърза крачка, погледна към Виктория, после още веднъж и каза:

— Оу! Изглеждаш невероятно.

— Соломон, запознай се с моята маферка Джаки. Искам да кажа… с моята шаферка Джаки.

Джаки скочи от стола си и се метна на врата на Стив, като прокара ръце по гърба му.

— Къде е? — попита тя.

— Мислиш, че нося подслушвателно устройство ли? — попита Стив удивено.

— Перката ти. Къде е проклетата ти перка?

Виктория се смееше толкова силно, че чак пръхтеше, което накара Джаки да изпадне в пристъп на див кикот. Единствено Соломон остана сериозен.

— Кога започнахте да пиете? — преброи клечките за зъби, косвени доказателства за къркането им. — Не мога да повярвам!

— Охо! — обади се Виктория. — Нарушихме един от законите на Соломон — тя си преправи гласа като неговия. — Никога не пия преди залез слънце. После, вдигайки чашата с мартини, продължи: — Но както каза Катрина, все някъде по света слънцето вече е залязло.

— Не очаквах подобно нещо от теб.

— Ако законът не върши работа, майната му на закона!

— Къде е Бигбай? — попита Стив, не му беше никак забавно.

— Опитва се да си го намести в гащите — каза Джаки, тресейки се от смях, гърдите й здраво се подрусваха. Грабна една багета от кошничката за хляб и я размаха към Стив. — Хей, акуло, голяма ли ти е франзелата? Колкото на Бигбай ли е?

— О, Боже! — възкликна Стив. Сервитьорът се появи с нов поднос мартинита.

— Желаете ли да настигнете дамите, сър? — попита той.

— Искам да нашибам дамите с камшик.

— Първо мен — извика Джаки.

— Отнесете питиетата. Донесете кана студена вода и кафе — нареди Стив.

Виктория се обади:

— Защо толкова си се стегнал, Соломон?

— Защото това е важно за мен, затова!

— Не бой се, Стиви — потупа го Виктория по ръката. — Ще се справя. Ако не успея, ти си единственият човек, с когото бих лежала в затвора.

24.Колко зелено е дайкирито ми

Стив видя Брус Бигбай да се приближава към масата.

С бронзов тен и усмихнат, Бигбай се въртеше наляво и надясно, потупваше хората по гърба, излая „Добър вечер, комодоре“ на един възрастен джентълмен и се понесе към масата им, облечен в син кашмирен блейзър с извезана на джобчето емблема на яхтклуба. Той ухилено поздрави Джаки и Стив, след което се обърна към Виктория.

— Боже, с какво си се облякла?

— Харесва ли ти? — попита тя, като вдигна голите си ръце, за да покаже дантеленото бюстие и полугодия си гръб. Беше изпила чаша ледена вода и три чаши черно кафе и доколкото Стив можеше да прецени, беше трезва като съдия. Всъщност доста по-трезва от повечето съдии, които познаваше.

— Много е… лъскава — заекна Брус. Вратовръзката му беше от синя коприна с малки златни котвички. — Не ти ли е студено?

— Не, скъпи.

— Без „скъпи“ и „мила“ тази вечер. Може да се изпуснем на вечерята.

— Радвам се да видя, че някой все пак го приема на сериозно — каза Стив. — Благодаря ти, Брус. Че се съгласи и за всичко останало.

— Няма проблем, амиго. Нали учиш Виктория на разни адвокатски трикове. Радвам се, че мога да ти помогна.

В този момент доктор Равкдрайв пристигна и се запозна с останалите. Стив видя как Виктория включи цялото си очарование в действие. О, колко се възхищавала на хората, които се посвещавали на науката, дали случайно била чела наскорошната статия в списание „Приложна психология“ за придобития синдром на аутизъм? И според нея коя терапия била за предпочитане: поведенческата или медикаментозната?

Стив изгуби нишката, когато започнаха да обсъждат церебралното стимулиране и ускоряването на производството на неврони от клетките на мозъчния ствол. Точно когато разговорът стана напълно неразбираем, Виктория с лекота смени темата и заговори за лакрос, като започна от ирокезите, които играели с човешки черепи. Тогава Стив осъзна, че Виктория се беше подготвила за вечерята така, както се подготвяше за съда. Проучване, планиране, схема на действие. Вероятно имаше подредени по азбучен ред картончета в чантата си: „Лакрос, история на спорта. Индианците.“

Когато Виктория замълча, неочаквано Брус грабна стика и запрати топката в следващата дупка. Покани Равкдрайв да посети фермата му, после се ядоса на „проклетите гъгрици“, които нападали авокадото. Джаки скочи на борда с предложение да обяви къщата на Равкдрайв за продан с отбивка от комисионната, ако проявява интерес към страхотен нов апартамент с изглед към океана в Халандейл.

Сервитьорът дойде с поднос, пълен с пет разкашкани питиета.

— Позволих си да поръчам за всички — информира ги Брус. — Започваме със замръзнали авокадо дайкири. После авокадо вишисоаз, гладко като течна коприна.

Стив си помисли, че би предпочел да пие слуз.

— Салата от тофу с подправки и авокадо — продължаваше Бигбай, — вегетарианско чили тамалес и сладък мус от авокадо за десерт.

— Просто чудесно — изгука Равкдрайв.

Стив знаеше, че Виктория нямаше да може да хапне нищо, без да се изрине.

Побъбриха си още малко, като Виктория държеше Равкдрайв в центъра на вниманието. Някъде между втория и третия поднос със зелени питиета Равкдрайв каза:

— Госпожице Лорд, толкова се радвам, че се запознахме. Изобщо не очаквах, че сте толкова приятна.

Стив се почуди дали да това не беше обида към него, но Виктория се усмихна и каза:

— Благодаря ви.

— А годежният ви пръстен — разтопи се Равкдрайв — е направо великолепен!

— Нищо не говори повече за любов от един голям тлъст диамант — вметна Стив.

— Господин Соломон, вие сте истинска лепка.

— Като гъба съм.

— Което ми напомня за маната по цитрусовите плодове — намеси се Бигбай. — Голям проблем.

— Не че съм любопитна, господин Бигбай — каза Равкдрайв, — но вие с госпожица Татъл гаджета ли сте?

Брус прегърна Джаки и тя отпусна глава на рамото му.

— Не от толкова отдавна, отколкото са Стив и Виктория, но кой знае какво ще покаже бъдещето?

— Que sera, sera36 — изтананика докторката.

Така както Брус и Джаки се бяха гушнали, Стив усети, че няма друг избор. Трябваше да поддържа огъня, нали така? Той плъзна ръка около Виктория, но незнайно как ръката му се озова под дантелата на бюстието. Кожата й беше топла и гладка. Изчака за миг да види дали ще се отдръпне, или ще го срита в кокалчетата. Когато не го направи, започна бавно да я гали по гърба.

Тя обърна глава към него. Спокойно сдържано изражение, което не издаваше нищо. На Стив му се искаше да разбере какво чувства. Желание? Съжаление? Гняв? Понякога си мислеше, че може да прочете погледа в женските очи, но дали някой мъж можеше?

— Разкажете ми какви са плановете за сватбата ви, господин Соломон — каза Равкдрайв. — Къде ще бъде церемонията?

— В Темпъл Бет…

— Църквата на цветята — прекъсна го Виктория.

— Чудесно! Мисля, че е малко рано да питам, но възнамерявате ли да имате деца?

— Четири — отвърна Виктория, в мига в който Стив каза две.

— Три — поправиха се едновременно те.

— Четири? — попита Бигбай, като погледна Виктория с вдигнати вежди.

— Ако нямате нищо против, че питам — продължи Равкдрайв, — към коя религия възнамерявате да ги насочите?

— Еврейската — каза Стив.

— Епископалната — каза Виктория.

— Католическата — каза Бигбай.

— Коя от всичките? — попита Равкдрайв, явно объркана.

— Трябва да поговорим за роклите на шаферките. — Джаки отчаяно се мъчеше да смени темата. — Високи талии стил ампир? Яркожълто и пурпурно оранжево? Ще изглеждам като вулкана Везувий.

— Брус ги избира — каза Виктория и осъзна, че сбърка.

Високото чело на Равкдрайв се навъси.

— Господин Бигбай, вие ли обличате шаферките?

— Да, защото… — започна Бигбай, после млъкна като пън.

— Защото… — поде Виктория.

— Защото… — обади се и Джаки.

— Защото Брус е гей — заяви смело Стив.

— О, Боже! — възкликна Равкдрайв.

— Бях гей — каза Бигбай.

— Преди да ме срещне — допълни Джаки, като го погали по бузата.

Бяха някъде между тофуто и тамалите. Брус разказваше за трагедията от нашествието на мушици, Равкдрайв го слушаше така, сякаш й разкриваше тайната на Сътворението. Ръката на Бигбай още беше увесена върху рамото на Джаки, така че защо Стив да не продължеше с масажа си? Докато гърбът на Виктория се затопляше от разтриванията, той се приближи до ухото й и прошепна:

— Каквото и да ми струва това, мисля, че Брус е най-щастливият мъж в града.

— Сериозно ли говориш?

— Позеленявам от завист, зелен съм колкото дайкирито си.

Той се наклони към нея и ръката му се пъхна по-дълбоко под плата, плъзна се по ребрата й и спря точно под дясната й гърда. Чудесна, естествено твърда, малка, но добре оформената гърда, не от типа Рудник, сега се намираше точно над показалеца му. Тя не се отдръпна, не извика ченгетата, не го цапардоса.

За миг отново стана на петнайсет и се озова на балкона на киносалона на Артър Годфри Роуд и се почуди какво ли ще направи Сара Гроповиц, ако хване чашката на сутиена й „32А“ в ръка. Доколкото си спомняше, не посмя да мръдне толкова дълго, че ръката му изтръпна. Болката беше толкова остра, че той реши, че вечерта може да завърши с ампутация.

Стив погледна крадешком към Виктория. Изчервяваше се, червенината започваше от основата на врата й, движеше се нагоре като приливна вълна, докато бузите й не пламнаха. Миг по-късно тя дискретно се пресегна, отмести ръката му и бутна стола си назад.

— Бихте ли ме извинили за момент…

Тя бързо се отдалечи от масата, като избягваше да срещне погледа на Стив. Очите му бяха привлечени от предницата на бюстието — зърната й стърчаха през сребърната дантела като дървени летви на покрива по време на ураган. Обикновено скачаше на крака, когато дама ставаше от масата. Но точно сега не можеше да го направи, не и със салфетката, която се издигаше като палатка върху чатала му. Той притеснено погледна към Брус, който предлагаше на Равкдрайв двустаен апартамент във ваканционно селище „Бигбай“ с изглед към езерото за без пари. После се обърна към Джаки, която го наблюдаваше с хищен поглед. Усмихвайки се дяволито, тя хвана черешката за дръжката, сложи я върху езика си и я захапа.

— Господин Соломон, трябва да призная, че имате чудесни приятели — каза Равкдрайв, опитвайки се да се отскубне от търговската реклама на Бигбай, — а годеницата ви е едновременно хубава и чаровна.

— Понякога ми се иска да се ощипя, да не би да сънувам.

— Не сънуваш, друже — сърдечно каза Брус. — И напълно го заслужаваш.

Друже? Може да се дължеше на клубната обстановка или може би беше прекалил с дайкиритата. Въпреки всичко Бигбай беше почтен и Стив се почувства виновен за странната смес от чувства, която изпитваше към годеницата на човека. Вината обаче бързо се удави в дълбокото езеро на желанието. Тъй като Виктория не се появи, Стив се извини и стана.

Потърси я на бара.

Никаква Виктория.

Отиде до дамската тоалетна, почука на вратата и я извика.

Никаква Виктория.

Надникна в кухнята и се огледа наоколо.

Къде ли беше?

Излезе на двора и тръгна по пътеката към кея. И я видя — вървеше покрай редица моторни лодки. Настигна я при „Уиплаш“, моторна яхта, собственост на един адвокат, който се занимаваше с телесни щети.

— Добре ли си? — попита той.

— Имах нужда от малко чист въздух.

Гледаше към отсрещната страна на залива и не се обърна към него. Приближи се. Чуваха се само тракането и плискането на лодките, закотвени за кея, и далечните крясъци на чайка. Слънцето беше залязло и духаше хладен морски бриз.

— Студено ти е — Стив прегърна двете й ръце и усети, че е настръхнала.

— Какво правеше? — беше ядосана. Готова да си го изкара на него. — Какво, по дяволите, правеше?

— Съжалявам. Ти ми помагаш. Страхотно си прекарвам. Така че, ако съм прекалил…

— Защо ми масажираше врата в съда?

— Няма да се повтори. Честна скаутска.

— Готова съм да заложа годишната си заплата, че никога не си бил скаут.

— Бях, докато не ме спипаха да надничам в съблекалнята на момичетата.

— А сега какво правиш?

Без да го осъзнава, ръцете му разтриваха раменете й.

— Искам да те стопля — но в действителност просто не можеше да отдръпне ръцете си от нея. — Извинявай. Наистина, никога повече…

— Млъкни, Соломон — тя го прегърна през врата, придърпа го и го целуна.

Той толкова се сащиса, че му отне няколко секунди да отвърне на целувката й. Но го направи. Първо, леко и нежно. После по-дълбоко и страстно. Устните се разтапяха, езиците се усукваха, беше дълга, изпълнена със стенания, сладка, изливаща се целувка, от която и двамата останаха без дъх. Той я притисна към себе си и известно време никой не помръдна.

Той се опита да проумее копнежа си. Защо с нея се чувстваше толкова различно от останалите? Защо тази жена имаше значение?

Изведнъж тя се дръпна и се извърна.

— Това не се е случило — каза тя.

— Напротив.

— Аз съм пияна.

— Не мисля.

— Или това е някаква химия. Замаяла ми се е главата, защото не съм яла.

— Да извикам ли „Бърза помощ“?

— Или пък е заради близостта. Работим заедно всеки ден, така че естествено се пораждат известни чувства.

— Сигурно е така.

— Или е обратна реакция. Всъщност не се харесваме, така че това е някакъв разрушителен порив, който се проявява едновременно и у теб, и у мен.

— Или пък разумен съюз между двама души — каза той, използвайки собствените й думи срещу нея.

— Съмнявам се — тя бе обвила с ръце раменете си.

Стив застана зад нея и я прегърна.

— Каквото й да е, защо да не му се отдадем?

Тя се обърна с лице към него.

— И къде ще ни отведе това? Освен до спалнята ти?

— Не знам. Просто си помислих…

— Типично за теб, нали, Соломон? Прави какво ти харесва, майната им на последствията.

— Правя това, което смятам за правилно. А това е правилно. Защо да се съпротивляваме?

— Поради една-единствена причина. Аз съм сгодена. — Тя вдигна пръста с годежния пръстен на него.

— Един адвокат би отбелязал, че не казваш „Защото съм влюбена в друг.“

— То се подразбира от „Сгодена съм“.

— Любовта никога не се подразбира от нещо.

— Добре, обичам Брус. Много го обичам. Ще се омъжа за него. Доволен ли си?

— Щом ти си.

— Няма да играя тази игра.

Изведнъж женски глас се обади напевно от мрака:

— Знаех си! — Миг по късно се появи и Джаки. — Какво пропуснах?

— Нищо. — Виктория оправи косата си с пръсти. — Обсъждахме стратегията за процеса.

— Естествено. Видях как лошото момче ти пусна ръка, после ти избяга без чантичката си, което не би направила, дори и клубът да се беше подпалил. После лошото момче те последва, така че си помислих, че може би, просто за всеки случай, може да имаш нужда от червило и повярвай ми, наистина имаш. — Тя подаде чантичката на Виктория.

— Боже, Джаки! — Виктория я отвори и потърси огледалце.

— Спокойно. Брус описва надълго и нашироко ужасът от загниването на корените, което било като брадавиците по гениталиите. А ти какво ще кажеш за свое оправдание, лошо момче?

— Нищо не се е случило — каза Стив.

— Не бой се. Няма да те издам. Вик е най-добрата ми приятелка. Но не е честно.

— Кое? — попита Стив.

— Тя има двама годеници, а аз нямам нито един.

25.Целувката не е целувка

Къде, по дяволите, се бавеше?

Часовникът във формата на шлем на „Делфините“ от Маями върху бюрото на Стив показваше 10:37 и Виктория беше изчезнала по време на акция. Обикновено приключваше с половината работа за деня, преди повечето хора да са изяли овесената си каша. Или в неговия случай — шепа пастелито с гуаве37 и кафе „Кубано“.

Ами ако беше зарязала и делото, и него?

Никой не вдигаше в апартамента й, никой не вдигаше мобилния й. Вероятно беше прекарала нощта в къщата на Бигбай — мисъл, която още повече потискаше Стив.

„Да ме целуне и да спи с него. Никаквица!“

Сещайки се за Бигбай, Стив се почувства непочтен. Не по адвокатски, това се подразбираше. А като човек, а той не беше непочтен. Дори и като момче никога не беше свалял гаджетата на други момчета, изневерявал на бившите си приятелки или разтръбявал мъжките си подвизи. Лъжите му винаги бяха безобидни и лесно опровержими, все едно да преувеличаваш размера на пениса си.

„Къде, по дяволите, е тя?“

Стив имаше час с нови клиенти — публичността на делото „Барксдейл“ беше подгонило към него някой и друг пъдпъдък, — но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да си мисли за ЦЕЛУВКАТА. Чувстваше я. Вкусваше я. Физическото усещане витаеше върху устните му, преминаваше по тялото му и се запечатваше в ума му. Или каквото там беше останало от него.

„Какво, по дяволите, става?“

Умът му се върна към други целувки. Преди двайсет години лепна една на четиринайсетгодишната Сара Горовиц на балкона на киносалона, докато гледаха „Свидетел“. Спомни си как изчака Харисън Форд да запали колата си в обора, докато Сам Кук пееше, че не разбирал много от история.

Форд притисна Кели Макгилис в обятията си и двамата затанцуваха — дръзко прегрешение, тъй като тя беше амишка38 по произход, да не говорим и че наскоро беше овдовяла. Малкият Стив реши, че това е сцена, която възбужда мацките, забранена любов и тинтири-минтири. Точно когато Кук си признаваше, че не отбира нищо и от биология, Стив се наведе към пъпчивото лице на Сара. С издадени напред устни Стив я нацели като крилата ракета терористки лагер. За усилията си получи пълна уста с бонбони, кикотене и подигравки от връстниците си в продължение на седмици.

Споменът за филма го разстрои допълнително. Харисън Форд не получи момичето. Вярно на себе си, коравото ченге се върна в града. И вярна на корените си Кели Макгилис забърса един рус фермер с тиранти. Нещо като амишки Брус Бигбай. Всичко това доведе Стив до два обезнадеждаващи извода.

Може би противоположностите се привличат, но обикновено накрая се разделят.

И…

Щом Харисън Форд не може да спечели момичето, как той би могъл?

— Какво става, шефе?

Сеси влезе в кабинета му със сутрешната поща в една ръка и десеткилограмов дъмбел в другата. Днес беше облечена с бразилски джинси с от ниска по-ниска талия и изрязана тениска. Опитваше се да изглежда като Джей Ло или Шакира, или Талия — Стив все не можеше да ги запомни.

— Виктория да се е обаждала? — попита той.

— Защо?

— Защото закъснява.

— Лош шофьор — тя стовари пощата на бюрото му. — Следващият ти купувач ще бъде тук след половин час.

— Клиент, Сеси. Наричаме ги клиенти.

Тя повдигна рамене, трапецовидните й мускули потрепнаха.

— Виктория обикновено не закъснява.

Сеси престана да вдига дъмбела с една ръка.

— Какво ти става днес?

— Нищо. Нищо не е станало.

— Не съм казала, че нещо е станало. Защо си кисел?

— Не съм. Всичко е наред. Просто трябва да се подготвяме за процеса.

— Как мина вечерята?

— Равкдрайв остана възхитена от Виктория и иска да избяга с Бигбай.

— Значи преметна докторката?

— Не съм сигурен. Двамата с Вик не винаги бяхме на едно мнение.

— Каква изненада! — каза Сеси, като хвана дъмбела с другата ръка.

Стив прерови пощата. Чуваше как желязната банда се разгрява от другата страна на улицата. Или бяха те, или някой камион стоварваше скрап на асфалта.

— Какво е това? — Стив държеше квадратен плик от скъпа ленена хартия. Името и адресът му бяха изписани с калиграфски почерк.

— Отвори го и ще видиш.

— Това е твоя работа, Сеси. Да отваряш пощата, съдебните графици, чековете за депозит.

— Какви чекове?

Стив отвори плика и извади покана за сватба. „Брус Кингстън Бигбай и Виктория Лорд…“ Пъхна я обратно в плика, имаше странното усещане, че може да предотврати сватбата, като се престори, че няма такава покана.

„Какво става все пак? Какви са тези чувства?“

Чувстваше се като човек със странна болест без диагноза. Не усещаше болка, а предчувствие за неизбежна гибел.

Пет минути по-късно Сеси се беше върнала в чакалнята, тежестите дрънкаха, Стив чу бръмчене. Погледна нагоре и видя Хари Саш да влиза през отворената врата с моторизирания си инвалиден стол. Хари беше около четирийсетте, с малки лъскави очички, зъбат и с шкембе. Беше облечен в сива тениска на морски пехотинец, камуфлажни панталони и кубинки. Отзад на стола му се развяваше американското знаме и имаше призив: „Помогнете на ветерана от Гренада.“

— Няма да се занимавам с развода ти, Хари — каза Стив.

— Кой е казал нещо за развод?

— Всеки месец идваш и ми казваш, че искаш развод. Подавам заявлението, после двамата с Джоун се помирявате.

— Продължава да ми скача по топките, ама не съм дошъл за това.

Стив харесваше Джоун Саш, но знаеше, че можеше да ти надуе главата с вечните си приказки, че Хари трябва да се откаже от избраната професия на дребен мошеник.

— Тогава какво има? — попита Стив. — Вече ти казах, че няма да съдя родителите ти, че били грозни.

— Не само, че са грозни — отвърна Хари. — Ами че са имали наглостта да се възпроизвеждат.

— Забрави.

— Добре, но имам нещо ново, което ще направи и двама ни богати. Знаеш ли стриптийз клуба на Седемдесет и девета до моста? „Катеричките“?

— Не, не го знам.

— Странно, защото две от момичетата те препоръчаха. Не че бих отишъл при друг адвокат.

— Оценявам го, Хари. Кажи ми какво си намислил.

— Дискриминация. Става дума за яки мангизи.

— Слушам те и съм възхитен. — Стив каза две лъжи на цената на една. В действителност продължаваше да мисли за вкуса на устните на Виктория. И защо Кели Макгилис не се събра с Харисън Форд накрая? И ако се бяха събрали, дали той щеше да остане на село, или тя щеше да иде в града? Това беше трудното, ако се съберяха с Виктория, кой щеше да се промени, за да угоди на другия? И не беше ли живо самоубийство дори да храни подобни надежди? Тя щеше да се жени и в случай, че беше забравил — имаше релефна покана, която да му го напомни.

Хари Саш избръмча със стола си по-близо до бюрото му.

— Редовен клиент съм на „Катеричките“ от години, още откакто ченгетата затвориха „Чатала“. Имам членска карта — плащаш за десет танци в скута и получаваш един безплатно, точно като фрапучиното в „Старбъкс“. Но направиха ремонт и сега VIP ложата е на три стъпала и аз не мога да се кача.

— Е, и?

— Какво е и? Равен достъп до обществените сгради. Ще ги съдя за нанесени щети, искът ще е групов.

— От групата на мошениците ли?

— На инвалидите. Имаме правото да стигаме с количките си навсякъде. Живот, свобода и — Хари се хвана за чатала, — стремеж към щастие.

— Томас Джеферсън не е имал точно това предвид.

— Напротив. Не гледа ли филма с Ник Нолти? Както и да е, те нарушават правата ми. Заслужавам известна благодарност за това, че съм пролял кръвта си на чужда земя.

— Хари виждал си Гренада само в клуб „Мед“.

— Имам медали.

— От интернет. Стига, никога не си бил морски пехотинец, а инвалидният стол е само реквизит към фарса на бездомен ветеран.

— Кой казва?

— Тичаш. Караш кънки. Играеш волейбол на монокини плажа.

— Това е рехабилитация.

Стив беше готов да изрита Хари Саш от кабинета си, но вместо това каза:

— Тези танци в скута, за които си плащаш…

— … си плащах.

— Целувал ли си някога момичетата?

— Да не си луд? Аз дори жена си не целувам.

26.Похотта като фактор

Хари си беше отишъл. Офисът беше притихнал, като изключим желязната банда от другата страна на улицата, която свиреше някаква конга и сякаш използваше ръчни гранати, вместо тамбурини. Виктория още беше в самоотлъчка. Ако не се появеше до пет минути, Стив щеше…

„Какво? Какво ще направиш, умнико?“

Щеше да се обади в полицията, в болниците, на Голямата клечка?

„Успокой се. Тя е добре. Държиш се като пълен нервак.“

После настроението му се промени от изток на запад, като вихрушка по време на гръмотевична буря. Усети, че може би във въздуха има нещо положително. Може да седи под някоя палма на брега и да пише на скъпия Брус писмо.

„Срещнах друг. Надявам се да ме разбереш. Можем да си останем приятели. И между другото, мразя авокадо.“

Ободрен от тази мисъл, той се облегна на стола, скръсти ръце на тила си, вдигна крака на бюрото и затвори очи. Само по бански „Спидо“ той стоеше на руля на яхта в тюркоазено море. Виктория се появи на палубата с един костюмите си рибя кост. Облегна се на мачтата, косата й се развяваше от вятъра, и свали дрехите си, една по една, докато не остана по черни прашки. Стив се приближи, постави ръка върху голия й, затоплен от слънцето хълбок. Целунаха се, бавно и дълго, акри гола кожа се търкаха в гола кожа и този път тя не се отдръпна. Вкусваше влажните й устни, чуваше как вятърът пълни платната, усети как банския му се изпълва. Можеше да чуе как Боб Марли и „Уейлърс“ пеят „Напразно очакване“.

Миг по-късно Стив смътно си даде сметка, че той самият пееше „Не искам да чакам напразно за любовта ти“.

— О, Боже! — възкликна Виктория. Не онази Виктория по прашки на яхтата. Истинската, облечена в тъмносив костюм от туид с панталон, която влизаше с куфарчето си и чаша кафе в офиса.

— Репетираш за „Идолите на Америка“?

— Ето те и теб — каза Стив, като се опита да възвърне достойнството си.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма проблем.

Той провери езика на тялото й. Изправен гръбнак, стиснати зъби, никакъв контакт с очи. В съдебния фолклор, ако съдебните заседатели отказваха да те погледнат в очите, значи бяха отсъдили в полза на противниковата страна. Както повечето подобни приказки, това беше вярно в половината от случаите, каза си той.

Реши да се държи делово и изобщо да не споменава за ЦЕЛУВКАТА. Нека тя да направи първата крачка. Може би първоначалният шок и отричането се бяха уталожили.

Рано или късно щеше да отстъпи и да признае.

Тя бързо се запъти към бюрото си. През прозореца желязната банда блъскаше карибски ритми, които можеха да бъдат наречени „Карнавална мигрена“.

— Трябва да се видим с Катрина днес — каза Стив с делови тон.

„Всеки момент ще се приближи и ще ми се метне на врата.“

— Исках да подготвя указанията за съдебните заседатели — каза тя.

— Това е по-важно. Целуни указанията за сбогом и да вървим.

„Наистина ли каза «целуни»?“

Тя като че ли не забеляза. Разказа й за теорията на Боби, че Катрина е купила часовника не за съпруга си, а за някой друг, някой водолаз с яка китка, който според Стив вероятно няма нужда от гумени пениси и кожени каиши, за да се възбуди. Тя го слушаше и дъвчеше молива си. В този момент на Стив му се видя толкова естествено хубава и невинно съблазнителна, че беше направо — потърси подходящата дума — омагьосващо. В същия този миг осъзна, че „омагьосваща“ беше дума, която никога досега не му беше идвала наум.

„Боже, заприличах на реклама на парфюми!“

— Ще попиташ ли Катрина за часовника? — каза Виктория.

Стив поклати глава.

— Не искам да си помисли, че вече не й вярваме. Ако наистина е купила часовника за Чарлс, той трябва да е още в къщата.

— Какво ще направиш, ще претърсиш спалнята им ли?

— Да. Докато двете си говорите долу.

— Не говориш сериозно!

— Ако часовника го няма, ще й зададем въпроса направо. Ако е там, няма проблем.

— Навлизане в личния живот на клиента. Това един от законите на Соломон ли е?

— После се връщаме обратно, защото трябва да поработим върху списъка с доказателствата.

— Надявам се, че няма да включиш записа от охранителните камери?

— Защо? Той потвърждава версията на Катрина.

— Колко пъти си го гледал?

— Веднъж.

— Гледаш стар футболен мач по пет пъти по спортните канали, а записът от сцената на местопрестъплението само веднъж.

— Сцената на злополуката — поправи я той.

— Пинчър подал ли е списъка си с доказателства?

— Още не.

Какво толкова се палеше? И защитата, и обвинението разполагаха със записите от охранителните камери. Къщата беше пълна със скрити камери. В спалните обаче нямаше, така че нямаше и порнофилми как Катрина язди като каубойка надървения Чарлс Барксдейл. Но имаше монтирана камера в една от рамките на картините в коридора точно пред вратата на голямата спалня. Тъй като вратата беше отворена, широкоъгълният обектив беше хванал сребърната ниша на бара, който се намираше на шест-седем метра от леглото. Стив си спомняше всичко от касетата, не беше кой знае колко много. В 11:37, според надписа на екрана, Катрина се появяваше в рамката на вратата. Носеше черни кожени ботуши, изрязани отдолу гащи и дантелен корсет с изрязани чашки, от които се подавах зърната й. Премяната й за неделната литургия без съмнение.

Катрина си наливаше питие, след което изведнъж се извърна и се втурна към Чарли. Макар че леглото беше извън обсега на камерата, Стив можеше да убеди съдебните заседатели, че видяното потвърждава думите на Катрина: стояла е на бара, чула е, че нещо става с Чарли, и се е спуснала към него. Опитала се е да разхлаби кожената яка, но е било прекалено късно.

— Какъв е проблемът с видеозаписа? — попита той.

Виктория бръкна в куфарчето си, извади една касета и я пъхна във видеото на полицата.

— Гледа ли го на забавен каданс?

— Не съм го гледал на забавен каданс, не съм връщал назад, не съм го гледал кадър по кадър. И какво от това?

Тя включи видеото и телевизора и зърнестия черно-бял запис се появи. Трийсет секунди празен коридор и сив гранитен бар, който се виждаше в ъгъла на спалнята. После Катрина се появи в кадър. Ако имаше звук, реши Стив, щеше да се чуе търкането на кожените й ботуши. Тя си наля нещо, което приличаше на водка в една чаша. Изведнъж — е, не чак толкова изведнъж на забавен каданс — главата й се врътна към кревата. Стив знаеше какво щеше да последва, но сега видя нещо, което не беше виждал преди. За частица от секундата преди да се втурне към леглото очите на Катрина се стрелнаха към коридора.

Виктория натисна пауза.

— Какво гледа? Кой е в коридора?

— Никой.

— Вгледай се. До стената.

— Какво?

— Не виждаш ли сянката?

Стив премигна два пъти. На стената имаше някакво по-тъмно петно. Дали имаше? На стоп кадър екранът вибрираше и може би създаваше оптическа илюзия. — Може да е от шарката на тапета. Или от осветлението. Или пък от обектива на самата камера.

— Виждам очертания на човешка фигура — каза Виктория.

— На някои хора им се привижда и Дева Мария върху сандвич с кашкавал.

Гледаха още една минута. Сянката, ако имаше такава, сякаш избледняваше.

— Можем да дадем лентата на фотограметрист да я увеличи — каза Виктория.

— И Пинчър може.

— Ако види сянката. Но ако и той е като теб — като повечето мъже, — ще пропусне подробностите.

— Точно затова сме страхотен тандем. Аз виждам голямата картина. Ти виждаш сенките. Аз атакувам със сабя. Ти пронизваш с рапирата. Аз пускам бомбите. Ти…

— Чистя лайната от птиците ти.

— Помниш ли какво каза съдия Гридли за нас. Но сега…

— Сега какво, Соломон?

Щом тя не смееше, той щеше да го направи:

— Не трябва ли да поговорим за снощи?

— Няма за какво да говорим. Затворена страница.

— Мислех, че след като се наспиш добре през нощта, ще…

— Не съм спала.

— Още една причина да поговорим.

Тя се приближи към прозореца, погледна към отсрещната страна на улицата към балкона, където желязната банда си почиваше и си предаваха един джойнт колкото салам.

— Предстои ни процес. Това е всичко, за което ще говорим. И когато той приключи, аз изчезвам оттук.

— Какво означава това?

— След като се оженя за Брус, ще поема юридическите дела на компанията му. Това е най-доброто за мен.

— Искаш да избягаш.

— От какво?

— Снощи…

— Нищо не се случи и дори да се е случило, няма да се повтори — каза тя, като използва адвокатския прийом на алтернативна защита. — Виж, съжалявам, ако съм подала сигнали, които си разбрал погрешно.

— Ти ме целуна. Как да разбирам това?

— Бях под голям стрес. Огънах се и толкова.

— Значи няма да ми кажеш какво изпитваш сега? Нито какво мислиш?

Тя се извърна.

— Мисля, че ми харесваше повече, когато беше безчувствен негодник.

— Няма да мине.

— Не разбираш ли? Не съм свободна. Това ме прави пожелана. Ти си неподходящ. Това те прави по-желан. Това е част от генетичния ни код. Нищо не можем да направим, привлечени сме от пламъците. Това ни прави шибаните човешки същества, които сме.

— Затова ли ме целуна? Затова ли аз отвърнах на целувката ти?

— Ако имаш по-добро обяснение, дай да го чуем.

— Не съм сигурен. В теб има нещо, което…

Той спря, без да може да продължи, и тя настоя:

— Което какво?

— Което ме кара, не знам… Изпитвам чувства към теб — заекна той.

— Хайде — подбутна го тя, — ти си този, който иска да си излее душата. Какво точно изпитваш към мен. Не можеш ли да бъдеш искрен?

— Само ако се преструвам.

— Сериозно ти говоря. Или ми кажи какво чувстваш, или млъкни.

Не очакваше, че тя ще го предизвика. Изведнъж се върна в гимназията и отново беше лудо влюбен в Рене де Прес, дошла да учи на разменни начала от Париж. Дори и сега си спомняше всичко за нея. Тъмнокоса, подстригана късо по секси френски начин. Тесните миниполи и трите разкопчани копчета на блузата й. Възбуждащ акцент, от който му идваше да оближе капчиците пот зад голите й колене. В крайна сметка беше на седемнайсет с ранимо сърце и постоянна ерекция.

Рене гледаше от трибуната, докато играеха мач от щатския шампионат. В деветия ининг, при равен резултат, Стив открадна втора, после трета и отбеляза точка с жертвоготовен плонж, хвърляйки се с главата напред. Съотборниците му го изнесоха на ръце от терена. Беше ефимерен миг, но с целия си наивитет той вярваше, че това е първият от безбройните весели спектакли с барабани и тромпети, отбелязващи всеки триумф в живота му.

Четири часа по-късно Рене му показа чудесата на разцъфващата галска женственост на задната седалка на джипа му, паркиран в една мангрова горичка в Матсън Хамак. Беше му за пръв път, на нея обаче не и свърши дори по-бързо, отколкото заобикаляше базите. Под нейното вещо ръководство, вторият опит беше по-успешен, а третият ги остави бездиханни. До зазоряване беше уверен, че никой не се е чувствал така досега, и промълви двете вълшебни думички — „Обичам те“, — с което накара Рене да му се смее и да го нарече „глупаво момче“.

Следващите няколко седмици не минаваше и секунда, без да докосне или целуне. Всяко споделено преживяване — без значение колко обикновено беше — миниголф, пица с пеперони, „Всяко твое дихание“ на Стинг, отприщваха радостни порои. Какво друго можеше да бъде това, освен вечна любов?

Само 363 часа и седемнайсет минути — по обърканите изчисления на Стив — след като за пръв път бяха изпробвали задната седалка на джипа, всичко свърши. Когато Стив отиде на среща с Рене в кафето, тя седеше до Ейнджъл Кастийо, плещестият фулбек от футболния отбор. Бейзболният сезон беше свършил, започваха пролетните тренировки по футбол и Стив беше захвърлен като строшен охлюв.

През следващите двайсет години той не беше казал нито веднъж на някоя жена, че я обича. Как би могъл? Рискът да го заболи беше толкова голям. И сега стоеше онемял пред предизвикателния поглед на Виктория.

Виктория се мъчеше да устои на внезапния порив да го дръпне от стола и да му се хвърли на врата. Никога не й се беше струвал толкова отчаян и толкова беззащитен. Толкова различен от нахакания умник, който за пръв път беше видяла в съда. Но тя се държеше желязно и нямаше да покаже друга емоция, освен безразличие. Нямаше да разкрие какво чувства. Как би могла? Самата тя не знаеше как да ги определи. Не знаеше какво я тласка към Соломон. Но той беше прав за едно — тя го целуна. Тя го прегърна и го целуна продължително, страстно и опасно.

Толкова безразсъдно. Толкова безотговорно. Толкова нетипично за нея. Отчаяно й се искаше да не го беше правила.

Наистина ли беше така? Докато лодките се поклащаха на кея и небето се въртеше, осветено от лунни лъчи, тя беше притиснала тялото си към неговото, идеалната комбинация между ин и ян. Целувката я беше оставила объркана, замаяна и уплашена. Искаше й се да го припише на джина, стреса и умората. Но в интерес на истината, нямаше ни най-малка представа какво ставаше с нея. Подсъзнателно ли се опитваше да разруши връзката си с Брус? Проблеми със самочувствието ли имаше? Смяташе ли, че не заслужава някой толкова добър? Толкова близо до съвършенството, че понякога направо се страхуваше да бъде с него?

Докато мислеше за това, реши, че е проумяла какво става.

„Влюбена съм в Брус и желая Стив.“

Слава Богу, че беше видяла достатъчно, за да е наясно с похотта като фактор. Връзките, които се основаваха на страст, траеха толкова, колкото треската, която идваше с настинката. Кога за последно се беше отдавала на страстта. Може би преди шест години — цяла вечност, така поне изглеждаше — се запозна с Ранди, професионален треньор по тенис в един тенис клуб в Бока Ратън. Австралиец. Изрусяла от слънцето коса. Смях като вълна, която се разбива в скалите. И сексуален атлет. Слава Богу, че сметките й за кинезитерапия се покриваха от застраховката й.

Работеше като сервитьорка през лятото между колежа и университета… и се беше влюбила до уши. Или поне така си мислеше. Всичките тези потни нощи в боксониерата на Ранди с бръмчащия климатик, плесенясала завеса в банята и ретро водно легло. И една нощ на сълзи.

Спомни си болката, когато откри друга жена — омъжена ученичка, абсолютно тъпо клише — да се носи по вълните в спалнята на Ранди. В признанието му нямаше следа от вина или угризение: „Какво съм виновен, че мацките стават палави и искат да си играят с мен.“

Даде си сметка, че мъжете след Ранди изглеждаха като шествие от сиви костюми без лица. Адвокати, счетоводители, брокери. Амбициозни млади мъже в раирани костюми. Нетърпеливи мъже, които често пъти прекалено избързваха. Спомни си Харлан, умен счетоводител, който повдигна въпроса още на третата среща. Бяха се наредили на огромна опашка пред „Джо’с Стоун Краб“ и чакаха за маса. Как да отговориш учтиво — „Да не си си изгубил акъла от толкова цифри?“, — когато някой турист ти ходи по краката и салонният управител вика:

— Гросман, маса за петима.

— Защо искаш да се жениш? — попита тя озадачено.

— Защото те обичам — отвърна Харлан. И после като пълен глупак добави: — И във фирмата ми предпочитат женените при избора на съдружници.

— Значи ще се превърна в част от CV-то ти?

Романтичната любов според нея беше мит, който живееше на гърба на нелогичната ни нужда да осъществяваме фантазиите си. Беше нереална по определение. Виж само докъде беше довела майка й. Романтичната любов беше като тена през ваканцията. Бързо избледняваше.

Това, което имаше между нея и Брус тя наричаше „разумна любов“. Тя се основаваше на логични фактори. Интелигентност, любезност, чувствителност, симпатия. И още нещо: Брус беше първият мъж в живота й — включително и баща й, — който не я беше разочаровал за нещо голямо. Така че романтичната любов можеше да върви по дяволите. Тя обичаше и обожаваше Брус, но по по-различен начин. Тяхната любов се основаваше на нещо повече от страстта. После, за да се убеди сама, си го повтаряше.

— Искам да съм сигурна, че ще можеш да се справиш — каза Виктория.

— С кое по-точно?

— Да работим заедно, без да ме гледаш с влажен поглед.

— О, стига, аз съм голямо момче. Ако кажеш, че целувката не означава нищо, ще го преживея.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре. От сега нататък ще живеем по законите на Лорд. Никакво пипане, никакво флиртуване, никакво целуване. Нищо, освен работа.

— Както искаш — съгласи се Стив. Имаше усещане за загуба, което беше странно, защото как можеш да загубиш нещо, което никога не си имал?

— Тогава да вървим към Гейбълс Истейтс, за да претършуваш шкафовете на клиентката ни.

— Щом кажеш.

Виктория започна да си стяга куфара.

— Какво мислиш за Джаки?

— Изглежда готина. Има хубав смях.

— Мислиш ли, че е красива?

— Разбира се. — Накъде водеше всичко това?

— Тя те намира за много секси.

— Така ли?

— Да ти дам ли телефона й?

Стив нямаше да й позволи да разбере колко го боли.

— Разбира се. Обича ли раци?

Виктория се разсмя.

— Джаки казва, че някои мъже водели момичетата на раци и очаквали да им правят свирка след вечерята.

— Чакат до края на вечерята?

— Двамата имате еднакво чувство за хумор. Може и да се получи.

— Супер.

— Не желая да те карам насила, кажи ми, ако не искаш.

— Не, ще се радвам да я видя — каза Стив, като много добре знаеше, че това е лъжа. — Стига ти да нямаш нищо против.

— Мисля, че ще е страхотно — излъга тя на свой ред.

27.Другият мъж

Богатите са различни, реши Стив. Имат по-големи гардероби.

Двуетажният колизеум на Катрина Барксдейл, целият покрит с дървена ламперия, беше по-голям от спалнята на Стив. Остави това. Мястото, отредено за обувки, също беше по-голямо от спалнята му.

Чуваше бръмченето на изсушителя за въздух и усещаше богата смесица от аромати. Дъхът на кедър, дълбокият аромат на кожи… мирисът на пари. Гардеробната на Катрина беше приятно и спокойно светилище, пълно с коприна и лен, норки и вълна. Всеки чифт обувки си имаше собствено плексигласово чекмедже, осветено с вкус, като скулптура в музеи. Дизайнерските дрехи висяха на моторизиран щендер, който се въртеше из стаята като детско влакче. Натискаш копчето на даден дизайнер — Армани, Сен Лоран, Де ла Рента, Мошино, — после кода на тоалета и щендерът доволно започваше да бръмчи, докато донасяше до ръцете с направен маникюр велурено сако или дантелена пола, или кадифено сако.

Стив беше казал на Катрина Барксдейл, че трябва да направи снимки, което до известна степен беше вярно. Той я остави долу с Виктория да пият вино и да се приготвят за процеса. Следващите двайсет минути прекара в голямата спалня с цифров апарат в ръка, като направи панорамни снимки от покритото с коприна легло с четири стълба в ъглите — в което Чарлс беше останал бездиханен, но надървен — до оформените като арка врати на слонските им гардероби. После се зае със собствената си мисия — да открие часовника „Брайтлинг“.

Във вестибюла, който водеше към гардеробната на Чарлс, Стив откри скрин от тиково дърво с малки чекмеджета, подобен на каталозите в библиотеките: шкафът за бижута на Чарлс. Вътре имаше копчета за ръкавели, пръстени и всевъзможни часовници. „Одемар Пике“, „Вашерон Константин“, „Патек Филип“, „Картие“, „Ролекс“, дори „Касио Джи-Шок“, кръстен на Джереми Шоки, известен футболист. Някои бяха нови, други антики, някои бяха златни, други от неръждаема стомана, имаше и покрити с диаманти.

Но нямаше водоустойчив часовник „Брайтлинг“.

Така че изглежда Боби беше прав. Може би Катрина Барксдейл не беше купила часовника за добрия стар Чарли. Но пък можеше и на други места да има часовници. Трябваше да провери и в капитанската каюта на „Кат Мяу“.

— Какво става тук, по дяволите?

Ръмженето идваше зад гърба му и Стив се извърна с гузната физиономия на джебчия. Беше Чет Манко, капитанът на яхтата, носеше спортна фланелка и изцапани с боя работни панталони и държеше в ръка длето.

— Страхотно! Точно си помислих за яхтата и хоп, ти се появи.

Манко вдигна длетото. Мускулите на бронзовата му ръка се показаха.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Правя снимки. — Стив вдигна камерата като доказателство номер едно за невинността му. — Чертая курса на кораба.

— В скрина за бижута на господин Би?

Имаше акцент от Ню Ингланд в гласа на Манко, помисли си Стив. Работническа класа от Бостън, може би.

— Всъщност търсех нещо. Едно доказателство.

— Какво доказателство? — Манко дори не се опита да прикрие подозренията си.

— Опасявам се, че е поверително. Какво търсите тук горе, Манко?

— Чистя изсъхналите корени от висящите цветя на балкона. — Длетото пак се вдигна. — Кат знае ли, че си в спалнята й?

Кат. Прислугата беше в доста приятелски отношения с господарката на дома, помисли си Стив.

И тогава го видя да проблясва на огромната лява китка на Манко. Часовник „Брайтлинг Супероушън“ с огромен циферблат, издържащ до хиляда метра дълбочина.

— Мамка му! — каза Стив.

— Разкажи ми с твои думи, кога забеляза, че нещо става с Чарлс — попита Виктория.

С твои думи.

Професионален адвокатски паразит, знаеше го много добре. С чии думи да го разкаже? На Ейбрахам Линкълн ли?

— Както казах на ченгетата, както казах на Стив, както казах на всички, Чарли беше вързан, както винаги. Набих го с камшика, след това му направих обичайната свирка с уста, пълна с топла вода. Това винаги го побъркваше. След като се изпразни, отидох до бара и си налях една „Столичная“. Чух нещо и когато погледнах към Чарли, той се мяташе нагоре-надолу и издаваше звуци като крясъци на патица. Чакай малко — тя замълча, като прехапа устни. — Сега, като се замисля, май пих „Грей Гууз“. Както и да е, изтичах до леглото и той беше целият посинял. Лицето му, не топките. Докато успея да сваля яката, той вече беше престанал да се мята.

Бяха във всекидневната, седяха на бежово канапе, което според думите на Катрина беше направено по поръчка в Рим. Тя носеше червени копринени панталони и бродирана блуза в китайски стил и беше ударила половин бутилка охладено шардоне. Виктория пиеше газирана вода, докато разпитваше Катрина и търсеше несъответствия.

— Щом като ми задавате едни и същи въпроси сто пъти, значи ще свидетелствам, така ли?

— Още не сме решили. — Виктория забеляза, че шарката на всяка лимоненожълта плочка съвпада с шарката на следващата. — Ако кръстосаният разпит на свидетелите на обвинението остави съмнения, може и да те призовем за свидетел.

— Не е ли рисковано?

— Не и на половина колкото да излъжеш адвоката си — каза Стив, като влетя в стаята с Манко по петите си. — Не те ли предупредих? По дяволите, Катрина, как можа?

— Какво има, Стив? — попита Виктория.

— Развратната ни клиентка за начало.

— Не можеш да й говориш така — намеси се Манко.

— Ти върви на майната си! — избухна Стив. Почервенял, той размаха пръст към Катрина. — Знаеш ли какво мразя повече от жена, която е убила съпруга си? Жена, която лъже адвоката си.

Катрина спокойно остави винената си чаша на махагоновата масичка за кафе. Изискан жест.

— Какво си му казал, Чет?

— Нищо, по дяволите! — отвърна Манко.

Катрина кръстоса единия крак, обут в копринен панталон, върху другия.

— Какъв е проблемът тогава, Стив?

Той преправи гласа си и я изимитира:

— „Не съм изневерявала на Чарли, откакто ми направи предложение.“

— О, това ли.

— Да, това.

— Откога се шибаш с Манко?

— Има ли значение откога?

— Има значение, че ни излъга. А щом си ни излъгала веднъж…

— Всичко останало, което ви казах, е истина.

— Така ли? С кого още се чукаш?

— Стив, трябва ли да си толкова вулгарен? — попита Виктория.

— Чет е единствената ми забежка — отвърна Катрина.

— Ами треньорът по голф? — попита Стив. — Инструкторът по аеробика? Потните градинари, които каниш на лимонада и едно набързо?

— Нямаш право… — Манко направи крачка към Стив.

— Млъкни! — Стив заби пръст в гърдите на Манко и стресна якия мъжага. — Още не съм стигнал до теб.

Виктория наблюдаваше как Стив прекоси стаята и се изправи като дърво пред масичката за кафе, как започна да крещи на Катрина, че през цялата си практика не е срещал по-глупав човек от нея и че щял да се откаже от делото и да я остави да лъже някой друг и щяла да извади късмет, ако съдебните заседатели не я линчуват, преди да я осъдят. Първоначално Виктория реши, че се преструва, че се опитва за сплаши клиентката им. После, когато сграбчи ръката на Манко и смъкна часовника му, реши, че губи самообладание.

Стив размаха часовника в лицето на Катрина.

— Остави ме да се правя на глупак с глупости от сорта на „Катрина обича Чарли“. Но по-лошото е, че ме вкара в капан. Включих Манко в списъка със свидетели, но не мога да го призова да даде показания, защото не мога да го подложа на кръстосан разпит. Изключено е и ти да свидетелстваш, защото и теб не мога да те оставя в ръцете на Пинчър.

— Само защото се чуках с Чет?

— Какво значи „се чуках“? — попита обидено Манко.

— Не ти ли казах да млъкнеш? — изрева Стив. — Нямам време за любовни драми.

Катрина каза:

— Се чуках, чукам се, може пак да се чукам, какво толкова има?

— Виктория, кажи й — нареди Стив. — Разясни й го, моля те.

— Пинчър ще използва връзката ви, за да докаже мотив — каза Виктория.

Катрина се разсмя.

— Какъв мотив? Да бъде с Чет? Да се омъжа за него? Моля ви.

— Какво трябва да значи това? — попита Манко.

— Чет, ти си чудесен по свой собствен начин, но си просто един тъпкач и двамата го знаем, така че престани да се правиш на интересен.

Катрина свали маската на дама от хайлайфа на Корал Гейбълс, помисли си Виктория. И без това не й стоеше много добре. Тя сбърчи чело, доказателство, че само няколко години я деляха от първата й инжекция „Ботокс“39.

— Добре де, излъгах, че съм била вярна на Чарли, но не съм го убила.

— Не собственоръчно — отвърна Стив.

— Какво трябва да значи това?

Очите на Стив святкаха. В него имаше нещо диво и опасно, помисли си Виктория.

— Докато си стояла на бара, Чарлс си е бил много добре — каза Стив. — Ако е издавал някакви звуци, то е било, за да каже: „Хей, развържи ме вече.“ Ти го поглеждаш, после се обръщаш към коридора, където Манко стои, прилепнал плътно до стената, извън обсега на камерите.

— Ти си луд! — каза Катрина.

Манко премести тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Не можете да ми го лепнете.

— Естествено, че не мога, Айнщайн. — Стив сграбчи фланелката на Манко и го бутна назад. — Споменаването ти уличава клиентката ми в предумишлено убийство. И дори аз да не мога да те спипам, Пинчър ще го направи.

— Ще го направи друг път — изсумтя Манко.

— Искаш ли да се обзаложим? На записа от охранителните камери се вижда сянка на стената. Пинчър вече ми каза, че е пратил касетата за фотограметрична експертиза.

Не му е казал, помисли си Виктория, но си замълча.

— Ще определят с точност височината и килограмите на човека, на който е сянката — продължи Стив. — Искаш ли да се обзаложим, че ще се окаже мъж висок метър и осемдесет, около деветдесет килограма, с мозък колкото грахово зърно?

— Майната ти! — изпсува Манко.

— Погледът на Катрина е сигналът за мъжа. Той се плъзга покрай стената, защото знае точно какво виждат и какво не виждат камерите. Отива до леглото, стяга яката на Чарли и го удушава.

— За това ли ви се плаща на вас, адвокатите, да риете в лайната? — попита Манко.

— Просто от любопитство, Манко — отвърна Стив, — имаш ли досие? Защото съм готов да се обзаложа, че си лежал в затвора.

— Няколко простотии, дребни нарушения — каза Манко. — Сбивания по баровете, това е.

— Е, значи този път си се изявил.

Виктория караше, а Стив се беше облегнал на седалката до нея, като беше вдигнал единия си крак на таблото. Караха на север по Олд Кътър Роуд под сянката на банановите палми.

Без да иска разрешение, Стив въртеше копчетата на радиото й. Спря на станция, където Лудън Уейнрайт III се обявяваше за последния човек на земята.

— Това представление ли беше? Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще получиш удар.

— Реших, че ще ми отговорят честно, ако се уплашат, че мога да счупя някоя чаша, така че наистина беше Драма 101. Но до известна степен наистина бях много бесен.

— Защо ги излъга за Пинчър?

— Исках да видя реакцията на Манко. А също и на Катрина… Катрина казва истината. Тя не е убила Чарли. Манко също не го е направил.

— И защо смяташ така? — Виктория беше озадачена.

— Преминаха през човешкия ми детектор на лъжата.

— Я стига!

— Първия ден си помислих, че лъже, когато отрече да е убила Чарли — каза той.

— Какво? Ти ми каза, че й вярваш.

— Излъгах те. Страхувах се, че няма да го вземеш присърце, ако мислиш, че тя го е убила.

— Това е толкова обидно. Аз съм професионалист.

Стив се облегна назад и затвори очи. По радиото Пат Бенатар пееше за престъпления и страст.

— Както и да е, тогава наистина излъга, но само затова, че не му е изневерявала. Това заблуди детектора ми и реших, че лъже и за убийството.

— Но както каза и в къщата, щом веднъж е излъгала…

— Трябва да ми повярваш за това. Не го е направила.

— Няма такова нещо като човешки детектор на лъжата.

— Добре. Наречи го интуиция. Инстинктът ми подсказва, че не е способна на това.

— Не можеш да взимаш подобни решения въз основа на инстинкта си.

— Така взимам всички важни решения — отвърна Стив. — И ти трябва да опиташ някой път.

28.Дълбоко тъмно море

— Бигбай няма ли нищо против, че вечеряхме заедно? — попита Стив.

— Мислиш го за среща ли? — попита Виктория.

— Излязохме на вечеря.

— Работна вечеря.

— Повечето мъже не обичат годениците им да излизат с други.

— Брус не е ревнив. Пък и знае, че никога няма да направя нещо глупаво.

На Стив не му хареса как прозвуча това. Като че ли най-глупавото нещо на света би било да се влюби в него. Той зави със стария кадилак по алеята пред къщата му и спря до колата на Виктория.

— Ще влезеш ли за едно питие?

Тя поклати глава.

— Скапана съм.

— Боби е при Тереса, така че къщата е на наше разположение.

Тя го погледна обвинително:

— Да не би да ми правиш намеци, Соломон?

— Аз? Не. Абсолютно не. Просто реших…

В съседния двор един присмехулник изпълняваше арията си. Какво му беше казал Боби за присмехулниците? О, да, само тези, които си нямат самка, пеят през нощта. Търсят си жена от залез до изгрев слънце. Сети се за една песен на Джими Бъфет: „Дай да се напием и да се изчукаме.“

— Какво точно реши, Соломон?

Не беше сигурен. Знаеше, че тя нямаше да му се метне на врата. В офиса окончателно го беше отрязала: „Затворена страница.“ Първата целувка беше и последна. Така че какво, по дяволите, правеше той? Присмехулникът на дървото вдигна трелите с една октава по-високо. Дали самецът не му се присмиваше?

— Какво е това? — попита тя, гледаше право към къщата.

— Кое?

— Ти ли си оставил вратата отворена?

Той се запъти по нащърбените плочки към къщата. Горната панта беше разбита, вратата беше отворена и изкривена.

— Мамка му! — той смело бутна вратата, но тя задра плочите отдолу и заяде.

— Недей да влизаш вътре. — Виктория ровеше в чантата си за мобилния. — Ще извикам полиция.

— Който и да го е направил, отдавна си е отишъл. Надявам се да не ми е отмъкнал топката с автограф от Бари Бондс.

Той бутна вратата. Тя задра отдолу и се подмести с няколко сантиметра. Стори му се, че чу нещо — скърцане на гумени подметки по плочките, — миг по-късно вратата излетя от останалата панта и го цапардоса по челото и носа. Почувства изгаряща болка под очите си. Докато вратата се стоварваше върху него, той различи една фигура, която изскочи от къщата и прелетя покрай него.

Чу как Виктория извика:

— Хей!

Чу отдалечаващи се стъпки по паважа.

Чу как в главата му като че ли се удрят камъни.

Мина цяла вечност, докато се изправи и тръгне, олюлявайки се, в посоката, в която избяга невидимият човек. Единственото, което бе успял да види в тъмното, бяха флуоресцентните ленти по маратонките на мъжа. Маратонките завиха на ъгъла на Солана Роуд и се отправиха южно към Поинчана. Стив ги последва.

— Стив! Недей! — викаше след него Виктория. Имаше ехо и той чу всяка дума по два пъти.

Усещаше, че не тича по права линия. Помисли, че вижда светкавици, но осъзна, че това бяха тънки снопове лунна светлина, която осветяваше улицата през короните на тополите. Въздухът ухаеше на жасмин и не след дълго Стив усети, че набира сили. Мъжът не беше добър бегач, иначе досега щеше вече да е избягал. Когато стигна до Малага, вече можеше да различи в тъмното, че онзи е облечен в тъмен шушляков анцуг и има нещо на главата. Какво ли беше това?

Някъде в далечината се чу вой на полицейска сирена. Стив беше на трийсет метра зад него, когато пресякоха Лежен и се промушиха през колите. Чуха се клаксони. Главата му пулсираше, но краката му бяха възвърнали равновесието си и дробовете му поемаха по-леко. Беше само въпрос на време.

— Хей, лайнар! — провикна се Стив. — Не можеш да ми избягаш.

Никакъв отговор.

Бяха пресекли от Маями в Корал Гейбълс и се гонеха по Джерона в скъп квартал с къщи в средиземноморски стил. Не беше особено по вкуса на Стив. Улицата беше задънена, каналът беше точно зад къщите по Ривиера. Ако мъжът знаеше къде се намира, щеше да завие по Ривиера. Ако ли не, щеше да му се наложи да преплува канала.

— Нямаш никакъв шанс, тъпако! — провикна се Стив.

Пак никакъв отговор, но Стив вече беше достатъчно близо, за да види, че мъжът носеше маска за ски. Чуваше го как диша.

— Мъртъв си, лайно такова!

Мъжът пресече Ривиера и скочи на бордюра, като се втурна през градината на просторна къща в испански стил. Изчезна в храсталак от хибискус.

„Не знае къде е. Ще спре при водата.“

Стив го последва.

Направи три крачки в тъмния двор и усети, че кракът му се спъна в нещо. Полетя напред и се просна по очи в храсталака.

„По дяволите, пръскачка!“

Изправи се на крака, заобиколи покрай къщата и се озова в задния двор. Къде беше мъжът?

Покритото с плочи патио беше осветено с прожектори, които хвърляха жълтеникава светлина към тъмните води на канала. Дървен кей се простираше от бетонния бент. Един каяк се поклащаше близо до закотвената яхта.

Но нямаше никакъв мъж със светещи маратонки, облечен като за ски.

В канала една моторница се носеше към залива. На руля седеше мъж с капитанска фуражка.

— Хей, да си виждал някой тук? — провикна се Стив.

— Надявах се да видя спарид40 — извика мъжът в отговор.

Моторницата разлюля яхтата и тя се удари в кнехтите на кея. Стив се загледа в лодката, наполовина осветена от прожекторите. Мъжът можеше да се е скрил в кокпита.

Стив придърпа каяка и взе греблото. Пластмасовата отливка не беше кой знае колко тежка. Предпочиташе истинско дървено гребло, щеше да го цапардоса отдолу, като се засили с всичка сила. Стисна здраво греблото, тръгна по кея и старите дървени дъски проскърцваха под краката му. Някъде от другата страна на канала излая куче. Невидими насекоми жужаха и бръмчаха, изпълнявайки нежната си музика.

Кой, по дяволите, беше този човек? Стив не смяташе, че е квартален апаш. Но имаше заподозрян. Няколко часа по-рано беше казал на Манко, че има касета, която ще докаже, че е бил на местопрестъплението. Стив беше импровизирал. Не смяташе, че Манко и Катрина са убили Барксдейл. И се съмняваше, че някой би могъл да превърне сивия размазан запис в уличаващо доказателство. Чудеше се дали човешкият му детектор на лъжата не беше дал накъсо.

„Манко щеше да търси касетата само ако беше виновен.“

Но защо му беше на Манко да нахлува с взлом в дома му? Защо не в офиса? Колкото и да беше странно, Стив бе взел касетата у дома, за да я гледа на по-добро видео. Но Манко нямаше откъде да го знае. Беше прекалено объркано, за да може да го проумее, особено когато усещаше главата си като кофа, пълна с мокър цимент.

Сега на кея, докато вълните леко се разплискваха в корпуса на яхтата, Стив отново опита да си представи бягащата фигура? Колкото Манко ли беше висок? Преследването в тъмното не ти дава голяма възможност за описание. По дяволите, хората посред бял ден се затрудняват да опишат нападателите си.

С едната ръка върху кърмата, стиснал в другата греблото, той се вглеждаше в мрака на кокпита.

— Тук ли си, Манко?

Нищо.

— Излез. Трябва да поговорим.

Пак нищо.

После усети как една от талпите леко се подгъва под краката му. Стив се извърна, видя проблясък на метал и бързо се наведе. Нещо профуча над главата му. Онзи със скиорската маска размахваше тежък месингов крик, който раздели косата на Стив. Напразният замах изкара мъжа от равновесие и той залитна. Стив завъртя хълбоци и замахна с греблото, като се прицели в главата му, но от клекнало положение не можа да улучи ъгъла. Греблото удари мъжа по рамото и той залитна назад, но не падна.

— Шибаняк! — прошепна мъжът. Изправи се отново на крака и замахна с винча.

Стив вдигна греблото, за да парира удара, който така и не дойде. Мъжът се разсмя, престори се, че замахва още веднъж, и след това се прицели в лицето на Стив. Стив отблъсна крика с греблото. Ох! Изкълчи си китката, сякаш беше цапардосал с бухалката си бърза топка. Греблото отхвръкна от ръката му.

„Мамка му!“

— Имам да ти връщам, шибаняко! — каза мъжът, стиснал здраво крика в дясната си ръка.

— Защо не си свалиш маската и ще се разберем като приятели — предложи Стив, сякаш щяха да се споразумяват за застрахователен иск.

— Оди се шибай, шибаняко!

„Оди се шибай, шибаняко?“ При такъв ограничен речник нищо чудно, че пичът беше станал престъпник.

Мъжът направи крачка към Стив и той отстъпи назад. Единият му крак се подхлъзна и излетя нагоре. Чу трясък на стъкло, когато разби с глава лампата на кърмата и политна в черната вода. Беше сигурен, че е паднал с плясък, но странно защо не чу нито звук и не усети да потъва.

За миг му причерня и Стив се почуди: ако съм в безсъзнание, как мога да го осъзнавам?

Докато потъваше в дълбокия канал, обвит от студената вода, той беше в онова сивкаво състояние между деня и нощта, съзнанието и безсъзнанието. Замаян, но все пак достатъчно в съзнание, за да усети страх.

Страх да не се удави.

Страх от алигатори.

Страх, че мъжът може да скочи във водата и да му разбие черепа.

Стив отвори очи и се изненада, че всичко му е още черно.

„Естествено, че ще е черно. Аз съм на дъното на дълбокото тъмно море.“

Изведнъж усети, че иска да си поеме въздух. Искаше го повече, отколкото беше искал каквото и да било в живота си. Усети как краката му опират дъното, сви колена и се изстреля нагоре.

Отне му непоносимо дълго време да излезе на повърхността. Когато най-сетне усети повея на хладния бриз, той си пое дълбоко от сладкия въздух, след което доплува до стълбата на кея. Като се хвана в покритото с водорасли стъпало, застина за миг и се ослуша. Не искаше да си подаде главата на кея и да му пръснат мозъка.

Тишина.

Изкачи едно стъпало. Изчака. Изкачи още едно.

Подаде главата си над талпите на кея. Нямаше никого.

Никой не му викаше „шибаняк“.

После френският прозорец от задната страна на къщата се отвори и един мъж извика:

— Хей, къпането тук е забранено, приятел.

29.Всичко, от което се нуждаеш, е любов

— Глупости! Пълни глупости!

Стиснал доклада на Равкдрайв в едната си ръка, Стивън притискаше торбичка с лед към слепоочието си с другата, докато нервно кръстосваше офиса. Разхлабена вратовръзка, почервеняло лице, цицина колкото дръжката на вратата на челото. С тъмни кръгове под очите. Изглеждаше като разгневена миеща се мечка. Виктория седеше на бюрото си и го наблюдаваше притеснено. Боби се беше настанил с кръстосани крака върху един стол и беше заровил глава в някаква книга.

— Почакай Равкдрайв да ми падне в съда — каза Стив.

— Чувствам се ужасно — каза Виктория. — Може би ако не бях избягала от масата…

— Това няма нищо общо. Тя те харесва. Казва, че моят живот е хаотичен. Освен ако не си в кома, чий живот не е?

— Може би трябва да се успокоиш, преди да започнеш да мислиш върху стратегията си за процеса.

— Спокоен съм!

— Искаш ли да поговорим за взлома? Наистина ли смяташ, че е бил Манко?

Той хвърли торбичката с лед на бюрото си.

— Че кой друг би могъл да е?

Бяха обсъждали това с часове снощи, когато Стив се довлече пребит и подгизнал вкъщи. Взломаджията беше проучвал. Куфарчето на Стив беше преместено, но от къщата не беше взето нищо. Касетата със записа от охранителните камери си беше във видеото, където я беше оставил. Какво беше търсил? Дотук нямаше никакъв смисъл. Какво щеше да постигне, ако откраднеше касетата, след като Пинчър имаше презапис.

— Ще притиснеш ли Манко? — попита тя.

— Не без доказателства.

— Вчера го обвини в убийство, макар да знаеше, че е невинен, но днес няма да го обвиниш във взлом, който смяташ, че е извършил?

— Да видим какво ще излезе от експертизата на лентата.

— Една муха влезе в стаята през прозореца над контейнера за боклук и Стив я цапардоса с доклада. Точен удар. Той отново отвори доклада и прочете на висок глас:

— „Известен със странното си поведение в съда“. Равкдрайв ме намрази още от първия ден.

— Защото не я оправи — каза Боби, без да вдигне поглед от книгата. — Не пъхна отвертката си в бараката й за инструменти.

— Боби, държиш се неприлично — каза Виктория.

— Да, стига простотии — скара му се Стив.

— Никой мъж няма да се метне в нейния тунел на любовта — отвърна Боби. — Ще го кажа на съдията.

— Ще го кажеш друг път! — извика Стив.

— Няма да се гмурне да търси перли в брадатата й мида.

— Боби, престани!

— Да схруска сандвича й с шунка.

— Стига, хлапе. Дай да видя какво четеш?

Като вдигна карираната книга, Боби каза на отличен френски:

— „Обесване, душене, удушаване, удавяне“.

— Ако е порно, веднага я остави.

— Наръчник на следователя от деветнайсети век.

— Остави я. Не е подходяща за дете.

— Подходяща е.

— Равкдрайв е на друго мнение. Искаш да те вземе ли?

— Не! — извика Боби и започна непрекъснато да го повторя. — Не, не, не, не, не…

— Боже, съжалявам!

Момчето се клатеше на стола. Виктория си спомни първата вечер в къщата на Соломон. Боби беше стрелял по нея с воден пистолет, после се беше втурнал вътре, беше се сгушил на канапето и беше започнал да се люлее напред-назад, заключен в някой тъмен килер на съзнанието си.

— Не, не, не, не, не, не, не…

Момчето е с разбити нерви, помисли си тя. Ако се държеше така и в съда, Стив нямаше никакъв шанс.

— Боби, искаш ли да играем на анаграми? — попита тя само и само да го успокои.

— Не, не, не, не, не, не, не…

Стив се приближи до Боби и разроши косата му. Момчето извъртя глава, така че ръката на чичо му да го погали по бузата. Миг по-късно Боби търкаше лице в ръката на Стив като доволно коте. После вдигна старата френска книга по съдебна медицина и започна да чете, все едно нищо не се беше случило.

Стив продължи да крачи, като замахваше с навития на руло доклад към въображаема бейзболна топка или към въображаема Равкдрайв, Виктория не знаеше кое от двете. Тревожеше се и за двете момчета Соломон. Боби вървеше назад, а Стив беше прекалено избухлив. Случаят на Боби изискваше логика и трезв разум, стратегия и финес, а Стив планираше артилерийска атака.

— Ще разоблича тази шарлатанка — каза той. — Какви са й заслугите? Изпитва ли поне грам състрадание? Дава ли си сметка, че любовта е по-важна от диаграми и тестове?

— Стив…

— Заведох Боби в болницата й. Опитаха се да му вкарат система с валиум за някакви изследвания и аз отказах категорично.

— Кои са експертите ти? Каква е стратегията ти?

— Знаеш ли как мирише в тази болница? На амоняк и белина. Ако мога да докарам тази воня в съда, никой съдия не би присъдил Боби на държавата.

Неудържим е, помисли си тя. Никакво чувство за обективност. Никакъв план.

— Ако изгубим — каза Стив, — събирам си багажа.

— Ще се откажеш от адвокатството и ще станеш беглец?

— Ако се наложи.

— Мислил ли си да наемеш адвокат?

— Кой може да се справи по-добре от мен?

— Някой, който не е свързан емоционално.

— Марвин Умника ли имаш предвид? — по гласа му личеше, че е раздразнен. — Който сам се представлява в съда, има кретен за клиент.

— Марвин е прав.

— Не и този път. Главното в защитата ми е, че любовта побеждава всичко.

— Не го ли пробвахме вече? — попита Виктория. — „Катрина обича Чарлс“?

— Това бяха брътвежи за пред съда. Любовта не се измерва с часовници и диаманти. Любовта означава да поставиш другия на първо място. Боби има нужда от някого, който ще направи всичко за него. Той има нужда от мен.

— Чудя се дали това е достатъчно — каза тя. — Имам предвид, за да спечелиш.

— Гледала ли си един английски филм, казва се „Наистина любов“? — попита той.

— Да. Стана ми лошо от толкова сладко.

— В първата сцена виждаме всички тези двойки, които се срещат на летището. Любими хора се целуват, прегръщат и събират отново. И Хю Грант казва, че е погрешно да мислим, че светът е пълен само с омраза и алчност.

— Да, точно така. Светът е пълен с мед и масло.

— Искаше да каже, че ако я потърсиш, любовта всъщност е навсякъде.

Имаше отнесен, почти блажен вид. На подходящото място в подходящото време, като например концерт на Бари Манилоу или семинар за първокурсници на тема Халил Гибран41, можеше и да изглежда подходящо, помисли си Виктория. Но в мизерния офис над кофите за боклук, изправен пред възможността да изгуби племенника си, отнесеността му беше тревожна.

Изпуска му края.

— Спомням си сцената — отвърна тя. — Казах си: Явно ще бъде някакъв напудрен и сладникав като поничка филм.

— Това е любовта. Освен саможертвата и грижите, искам да кажа. Тя е песен на Синатра. Лунни лъчи на плажа. Кутре, което за пръв път отваря очи.

— Къде отиде Соломон, когото познавах? Човекът, който учеше птици да осират противниковата страна?

— Когато гледам как Боби спи, очите ми се насълзяват. Ще го кажа на съдията. Ще превърна всяко чувство в достоверно доказателство.

Добре, реши тя. Излиза, че акулата от съдебната зала е безнадежден романтик. И като един друг романтик е готов да се бори с мелници, да язди дръглива кранта и да носи ръждясало копие.

— Не мога да разбера как това ще ти помогне да спечелиш делото?

— Това му е най-хубавото. Пише го в Глава 39 на закона. — Той сграбчи един том от бюрото си. — Виж, Раздел 89, параграф 5. Съдът трябва да вземе под внимание „любовта, привързаността и други емоционални връзки между детето и евентуалния попечител.“ Ако съдията го направи, печеля.

— Ами докладът на Равкдрайв?

— Не се тревожи, ще избърша пода с него.

— Ами останалите изисквания на закона?

— Ще се оправя с тях.

Не искаше да отстъпи и не виждаше, че е нагорещен асфалт, а противниците му са се качили на парния валяк. Чудеше се как да стигне до него. Толкова се владееше, когато се занимаваше с проблемите на другите. А сега изглеждаше така объркан в своите.

— Чудя се дали не трябва да поговориш с адвокат, който се занимава с дела за попечителство — каза тя дипломатично. — И евентуално да работите заедно. Да обърнете минусите в плюсове. Равкдрайв смята, че излагаш Боби на неподходящи влияния. Но ти ще оспориш, че присъствието на Боби в кантората и съда се отразява благоприятно на развитието му.

— Правя го основно защото ни е хубаво да сме заедно — каза Стив.

— Добре — отвърна тя. — Повечето момчета искат да прекарват повече време с бащите си.

Лицето на Стив сякаш просветна.

— Имаш усет за тези неща, Вик. Ти ще ме представляваш.

— Никога не съм се занимавала с дела за попечителство.

— Ти си адвокат, универсален играч си. Можеш да играеш на която позиция искаш, без да те е страх от делото или от друг адвокат.

— Не ме е страх, просто…

— Какво?

— Отговорността е прекалено голяма. Знам колко важно е това за теб.

— Точно за това имам нужда от теб. На никого друг не бих могъл да се доверя така, както на теб.

— Ако се издъня…

— Няма да се издъниш.

— Съжалявам, Стив, не мога.

Десет минути по-късно Стив се опитваше да разгадае озадачаващата госпожица Виктория Лорд. Повечето адвокати, които познаваше, имаха огромно его. А изобщо не бяха толкова добри, за колкото се мислеха. При Виктория беше точно обратното. Не знаеше колко добра може да бъде. Скромността й я правеше дори още по-добра в съда.

Но защо не искаше да му помогне? Виж, това не можеше да го разбере. Хвърли крадешком поглед към другия край на стаята. В този хладен ден, в който вятърът се блъскаше в стъклата на прозорците, Виктория беше облечена с кафява плетена пола с ресни по края. Жилетка с качулка в тон и велурени ботуши на висок ток с кожички отстрани, довършваха тоалета, който Стив не беше виждал никога досега. Почуди се дали започва да запомня гардероба й, както беше запомнил чертите й, всеки неин поглед. Свъсените вежди и присвити устни, когато проучваше някоя правна книга, триумфиращата усмивка, когато отбележеше точка, загадъчния поглед, когато се зарееше в пространството. И още един.

Беше го видял един-единствен път и само защото беше отворил очи и беше открил, че нейните са затворени. Когато устните им се разтвориха по време на единствената им целувка, тя излъчваше пълен екстаз.

Сега си припомни разговора, който бяха водили само преди няколко минути. Естествено познаваше Виктория достатъчно добре, за да разбие кодовете й. Като му предложи да си наеме адвокат, тя беше толкова любезна, толкова деликатна. Когато обаче той й каза „Ти ще ме представляваш“, тя отказа. Защо?

Можеше да има само една причина.

Усети как настроението му се срина. Не беше защото не вярваше в собствените си възможности.

„Мисли, че нямам никакъв шанс. Смята, че ще загубя.“

30.Сватбени камбани

Един час по-късно Стив продължаваше да се горещи върху делото на Боби, а Виктория се бъхтеше по делото за убийството на Барксдейл, четеше апелативни дела, водеше си бележки с четлив почерк върху картончетата си. Интеркомът изжужа и Сеси каза:

— Ти си Вик. Бойна тревога. Един страшен пич идва при теб.

Брус Бигбай с двуреден тъмносив костюм и тънка пастелна на цвят вратовръзка се понесе през вратата, целуна Виктория по бузата и отвори куфарчето си с едно движение.

— Мразя да нахлувам така, съкровища. Здрасти, Стиви — протегна и двете си ръце. — Боже, лицето ти!

— Порязах се при бръсненето — каза Стив.

— Скъпи, какво правиш тук? — попита Виктория.

— Имаме да свършим хиляди неща — той издърпа една папка от куфарчето си. — Стив, трябва да си малко по-внимателен.

— Добре съм. Гледай си кратуните, Брус.

— Внимавай с обноските, съдружнико — предупреди го Виктория.

— Авокадото не е кратуна, Стив — каза Бигбай.

— На кого му пука!

— Стив! — Виктория го погледна.

— Извинявай, Брус — разкая се Стив. — Имах лош ден.

— Няма проблем, Стив. Разбирам.

Какъв чудесен човек, помисли си Стив. Толкова уравновесен. Толкова непоклатим. Толкова досаден. Стив осъзна, че едновременно с досадата изпитва и завист към него. После се почувства виновен за това. Беше длъжник на Бигбай, все пак той се беше опитал да му помогне с Равкдрайв, нищо че не се беше получило. Искаше да се извини за това, че се беше държал като кретен преди малко. Като насила придаде жизнерадостна нотка на гласа си, той попита:

— Какво ново във фермата, Брус?

— Полярен фронт се приближава насам. До неделя може да се наложи да палим огньове.

— Ако имаш нужда от помощ, на твое разположение съм. — Стив не знаеше какво би било по-лошо: да му замръзне задникът или да гледа как Бигбай се гушка с Виктория край пламъците на някой от огньовете. — Сериозно ти говоря, ако искаш да ти подпаля полетата, обади се.

— Пали се захарната тръстика, а не дърветата с авокадо. Но ти благодаря за предложението — Бигбай сниши гласа си и прошепна: — Вик ми каза за доклада на докторката. — Той хвърли поглед към Боби. — Можем ли да говорим пред…

— Не съм глух, тъпако — каза Боби.

— Боби! — скара му се Стив.

— Аз съм виновен — отвърна Бигбай. — Извинявай, Робърт.

— За какво си дошъл, скъпи? — намеси се Виктория.

На Стив му се стори ядосана. Е, не каза: „Какво, по дяволите, търсиш в офиса ми, когато имам толкова много работа?“ Но в гласа й се усещаше нотка на раздразнение.

— Сватбата, съкровище — каза Бигбай. — Помниш ли?

— Само за нея говори — каза Стив и Виктория го погледна предупредително.

— Малко съм заета точно сега — каза тя.

Бигбай разпростря съдържанието на папката си върху бюрото й.

— Разпределение на гостите, цветята, подборът на музиката, речите, които трябва да се пишат. Скъпа, наистина изоставаме.

— Съжалявам, Брус, но в момента тук е лудница.

— Знам. Знам. Убийството и всичко останало, но…

— Вижте, ще изляза да се поразходя по плажа — каза Стив. — Вие двамата останете и се разберете кой къде ще седне. — Предпочиташе някой да го полее с маркуча, отколкото да слуша сватбените им планове.

— Може да ни помогнеш за менюто — каза Бигбай.

— Аз обичам барбекю — каза Стив.

— Само ако се прави с тофу — напомни му Бигбай.

Стив се изправи.

— Ще съм на плажа на Тен Стрийт, ако ви дотрябвам.

— Там не е ли за монокини?

— Странно, никога не съм обръщал внимание.

— Чакай малко, Стив. Искам да те помоля за една услуга.

— Каквото поискаш, Брус.

— За мен ще е чест, ако бъдеш един от шаферите ни.

— Аз? Нямам никакъв опит.

— Ще се научиш на репетициите.

— Не знам. Ако някой се спъне и падне, може да ме съди.

— Помисли си. И къде искаш да седнеш в църквата — от страната на булката, или от страната на младоженеца?

— От еврейската страна — каза Стив.

Интеркомът избръмча отново и Сеси съобщи, че се обажда щатският прокурор Пинчър. Стив и Виктория се спогледаха — Какво иска? — и Стив натисна говорителя.

— Здравей, Рей, изтръгна ли някакви показания днес?

— Открих това, което искаше от мен — в гласът му се долавяше игрива нотка.

— Супер! Ще изпратя куриера си.

— Ти нямаш куриер.

— Забравих. Бъди приятел и изпрати един от твоите да ми го донесе.

— О, мисля, че със съдружничката ти трябва да дойдете дотук, пронто.

— И защо? — Стив чу смях зад гърба на Пинчър. Представи си кабинет, пълен с неговите лакеи.

— Защото искам да ти видя физиономията, когато защитата ти отиде право в царството на Хадес. — Отново се чу угоднически смях. Телефонът щракна и връзката прекъсна.

Стив се обърна към Виктория:

— Пинчър се кани да ни изнудва, но не знам с какво.

— Колкото по-бързо разберем, толкова по-добре.

— Добре. Да вървим.

Виктория събра част от листовете и ги подреди в куфарчето си. Никаква неразбория, никакво суетене. Стив се възхищаваше как изведнъж ставаше делова и се подготвяше за битка.

— Съжалявам, скъпи — каза тя. — Менюто и разпределението на местата ще трябва да почакат.

— Ами цветята? — попита Бигбай.

— Ти ги избери. Сериозно, Брус, ти повече ги разбираш тези неща.

— Щом казваш — въздъхна Брус разочаровано.

— Аз си падам по пауни — каза Стив и се запъти към вратата.