Зелено дайкири

15.Скелети в гардероба

Виктория се опитваше да дешифрира първия доклад от аутопсия, който някога беше чела, за първото дело за убийство, което някога бе водила.

— Какво значи „петна на Тардьо“? — попита тя.

— Кръвоизливи по лицето колкото връх на игла — отвърна Стив. — Обичайно явление при удушаване. — Той се беше облегнал на стола си и прелистваше страниците на едно списание.

— Адамовата му ябълка е цяла. Не трябва ли да е счупена?

Стив не вдигна поглед от списанието.

— При обесване вероятно да, но при бавно постепенно задушаване като неговото — не.

Виктория започваше да се чуди за етичното отношение на Стив към работата. Половин час беше пил кубинско кафе, яде сладкиши с гуаве и чете „Маями Хералд“, като на висок глас се смя на рубриката на Карл Хаясен. Говори по телефона с някакъв мъж, на когото викаше Дебелия Луи, като му каза: „Останалото заложи пет към едно за Долфинс-Джетс“. През последните двайсет минути прелистваше шумно „Спортс Илютрейтид“, а това дори не беше броят с банските костюми. Едва се сдържаше да не каже „Залавяй се за работа, мързеливецо“, но щеше да прозвучи съвсем като майка си.

— Освен охлузванията по врата Чарлс няма никакви други синини или разкъсвания — продължи тя.

— Ъхъ.

Звучеше отегчено. Кога щеше да запретне ръкави и да се зарови в папката?

— Това потвърждава версията на Катрина, че Чарлс доброволно се е оставил да го вържат и да му сложат яката — продължи тя.

— Да.

— Токсикологичните проби са нормални. Кръвните газове показват…

— Хей, прокуроре! — Той хвърли списанието. — Прекъсваш ми хода на мислите.

— Извинявай! Опитвам се да науча резултатите от експертизата.

— Губиш си времето.

— Нима?

— Представи си, че си Пинчър. Как ще докажеш, че е убийство, а не нещастен инцидент?

— Мотив — отвърна тя. — Пинчър се нуждае от причина, заради която Катрина би убила Чарли, защото би могъл да спечели делото на базата на косвени улики.

— Точно така — каза той. — Забрави за газовете в кръвта. Измисли мотива.

— Нищо ли не измъкна от Катрина?

— Нищо освен студен чай от нар.

— Може би ако не беше флиртувал толкова много…

— Търсех общ език, изграждах отношения на доверие. Аз така правя.

— Особено с привлекателни жени.

— Не винаги се оказва успешно. — Той я изгледа продължително. — Казах ли ти, че ми се закле, че обичала съпруга си от все сърце. Имали идеален брак. Нямала никаква причина да убива добрия стар Чарли.

— И ти вярваш, че ти е казала истината?

— Абсолютно. Аз съм детектор на лъжата, нашата клиентка е невинна.

Достатъчно убедителен ли беше? Не беше казал на Виктория истината, само истината и нищо друго освен истината. Знаеше, че на нея ужасно много й се иска Катрина да е невинна, имаше нужда да е невинна. С кариера на прокурор — ако три дела и три чаши кафе можеха да се нарекат кариера — Виктория никога не беше защитавала клиент, още по-малко убиец. Стив се страхуваше, че поведението й можеше да я издаде, вината на клиентката им да бъде изписана на челото й. Съмняваше се, че щеше да се бори толкова ожесточено, ако смяташе, че клиентката им е виновна. По дяволите, именно тогава трябваше се бориш още повече и да бъдеш още по-находчив!

Може би Катрина беше невинна, но в реалния свят аритметиката беше против това. Колко изгубени души, погълнати от уж справедливата съдебна система, бяха наистина невинни? Пет процента? По-малко.

Най-добре беше клиентът да ти харесва, каузата да е справедлива и чекът да е с покритие. Обикновено се получаваше едно от трите, реши той.

Вчера беше пробутал на екипа си — както беше започнал да мисли за Виктория, Боби и Сеси — старата си реч за ключа към вратата на килията. Вярно беше. Длъжни бяха да освободят Катрина, ако можеха. Но не каза какво мисли по най-важния въпрос: убила ли е съпруга си?

Докато прелистваше списанието, той си припомняше моменти от разговора с Катрина преди пристигането на Виктория. Беше се опитал да я разприказва, за да измъкне истината. Винаги е добра идея да подложиш клиента си на кръстосан разпит преди прокурорът да има шанса да го направи.

Докато седеше на масата в парка, усмивката на Катрина беше закачлива, очите й искряха, смехът й звънтеше. Като гледаше как цепката на полата й се плъзга по бедрото, той се питаше защо го дава толкова игриво за наскоро овдовяла съпруга.

Стив й беше казал основните си правила за взаимоотношенията между клиент и адвокат:

— Лъжи изповедника, съпруга си и данъчните, но винаги казвай истината на адвоката си. Не искам изненади по време на процеса, така че ако има някакви скелети в гардероба…

— Което ще рече? — попита Катрина невинно като малолетна невеста.

— Други мъже в живота ти освен съпруга ти?

— Само масажистът, инструкторът по пилатес и пластичният ми хирург — тя се разсмя и заметна няколко гарвановочерни кичура коса към него.

— Предполагам, че това означава „не“.

— Докато играех в шоуто на лед, всички бяхме млади и в страхотна форма. Различен хотел всяка нощ, много купони, мъже със страхотни задници. Някои от момчетата дори бяха нормални и — о, Боже! — буйстваха като същински бандити. Но когато се запознах с Чарли, напуснах сцената. Била съм му вярна от деня, в който ми направи предложение.

— А той?

— Чарли никога не би ми изневерил, мога да ти го гарантирам.

Хвали повече собствените си добродетели, отколкото верността на съпруга си, помисли си Стив.

— Има ли нещо, което да те злепостави?

— Имаше един купон с половината от детройтския отбор „Ред Уингс“, но това е стара история. А и Чарли знаеше всичко. Той обичаше да слуша за други мъже, групов секс, жени с жени. Дай на Чарли секси история и кожени каиши и той беше готов да се пусне по водопада Виагра.

— Стари гаджета, които могат да пуснат забранени филмчета по интернет?

Очите й бяха ясни и спокойни като зимен дъжд.

— Имала съм много забранени моменти, но на никого не съм позволила да ги записва.

— Добре.

— Работих в едно ледено шоу във Вегас по прашки и кънки. Това проблем ли е?

— Не мисля.

— Когато се въртиш клекнала, катеричката ти направо се смръзва от ледения полъх.

За миг единственият звук, който се чуваше в парка, беше бълбукането на плюещите херувимчета.

Езикът й се плъзна по устните, но може би просто овлажняваше червилото си.

— Не си ли обвързан, Стив?

— Не, нося се по течението.

— Може би когато всичко това свърши…

Тя остави стръвта да се полюшва над водата, но той не скочи да я хване.

— Има ли предбрачен договор? — продължи той делово.

— Познаваш ли богат старец, който да не иска такъв?

— Трябва ми копие.

— Разбира се, но мога да ти кажа какво пише в него. Ако се разведем, запазвам това, което съм придобила преди брака.

— Какво друго освен кънките и прашките?

— Има ли значение? Нямаше да се развеждаме. Планирахме пътуване до Тоскана през пролетта. Следващата седмица щяхме да ходим за риба на Бимини. Добре си живеехме.

— Може да е от значение за щатския прокурор, така че трябва да попитам.

— Освен кънките и прашките — отвърна тя, като го гледаше втренчено, — ако се стигнеше до развод, щях да задържа акъла си. Той винаги ми е вършил добра работа. Що се отнася до парите, нямаше да получа нито цент.

— А ако сте женени и съпругът ти умре, ще получиш…

— Една трета от имуществото му, останалото се дава на децата от първия му брак.

— Ако си била нещастна, това може да се окаже мотив за убийство.

— Не съм била нещастна.

— Или ако Чарли е възнамерявал да се развежда…

— И да изгуби най-страхотните свирки в живота си? Виж, добре си живеехме. Той си имаше бизнеса и литературните семинари, а аз — клуба и приятелите си. Чарли ми даваше всичко, което поискам. Защо да рискувам всичко това, като го убия?

— Съпрузите се избиват непрекъснато заради дреболии.

— Ако бях убила Чарли — отвърна тя, гласът й режеше като острие на кънка, — щях да измисля нещо по-добро от „Не видях, че се задушава, защото му бях налапала патката“.

— Има ли начин да го кажем по друг начин пред съдебните заседатели?

Лешниковите очи, в които искряха палави покани, сега бяха студени.

— На моя страна ли си или не?

— Аз съм най-добрият ти приятел на света. Тук съм, за да нося копието ти в битка. Просто се нуждая от помощта ти.

— Тогава чуй това, копиеносецо: не съм се чукала наляво и надясно и не съм убила Чарли. Разбра ли?

— Начинът, по който ме гледаш сега…

— Какво му е?

— Докато даваш свидетелски показания, никога не гледай съдебните заседатели така.

— Защо?

— Защото изглеждаш достатъчно ядосана, за да убиеш някого.

Докато наблюдаваше как Виктория се рови из докладите от аутопсията и токсикологичните анализи, Стив знаеше, че тя си губи времето. Тъй като беше подлагал на кръстосан разпит стотици свидетели през годините, той беше готов да заложи вътрешния си детектор на лъжата. Не беше въпрос на дишане, потене или кръвно налягане. Просто инстинкт.

Инстинктът му казваше две неща. Беше повече от сигурен, че Катрина Барксдейл си е развявала оная работа. Що се отнася до другия въпрос, беше 75 на 25, че Катрина е прецакала добрия стар задоволен Чарли. Не можеше да каже защо, но инстинктът му подсказваше, че е така.

Няма значение, помисли си той. Ако клиентът ти наистина е невинен, желанието да спечелиш е непреодолимо. Но ако клиентът е виновен? Е, ако загубиш, справедливостта е възтържествувала.

Повече го тревожеше мисълта, че току-що беше излъгал младшия си съдружник.

— Добре, значи й вярваш — каза Виктория. — Не трябва ли да работиш по делото, вместо да четеш списания и да се рееш в небето?

— Спокойно, Виктория, работя дори и когато не изглежда така.

— Какъв е планът ти? Къде е списъкът ти със задачи?

— Всичко е тук — посочи той главата си. — Да се подготвя за разглеждането на гаранцията, да разпитам клиентката ни, да говоря с капитана на яхтата, да накарам Пинчър да се издаде и да измисля основата на защитата ни.

— С какво започваме?

Стив си погледна часовника.

— С обяда.

16.Истински мъж

— Има ли гладни? — прогърмя един дебел глас и вратата на кабинета на Стив се отвори. Възрастен чернокож мъж с очила без рамки, облечен в дашики29 с цветовете на дъгата, влезе вътре с три пазарски кошници. Сеси Сантяго се показа отзад с охлаждаща кутия от стиропор.

От бюрото си Виктория усети сладкия ароматен мирис на сос за барбекю.

— Кадилак — обади се Стив, — точно навреме.

— Свински ребърца, чичо Стив — каза Боби. — Любимите ти.

— Плюс пържени рачешки опашки — добави старецът, — хляб бимини, крокети с шунка, говежди бульон и моят пай от сладки картофи.

— Само толкова? — отвърна Стив. — Какво, да не би да сме на диета в Саут Бийч? — Той грабна пазарските кошници. — Виктория запознай се с Кадилак Джонсън. Готвач, музикант и приятел.

— Здравейте, господин Джонсън. Виждала съм ви в закусвалнята при съда.

— „Суит Патейтоу Пай“ — каза Кадилак с усмивка. — Сега децата го държат, но рецептите са мои.

Беше с едър гръден кош, кръглолик с розови бузи и силно прошарена коса.

Мирисът беше упойващ и Виктория умираше от глад, но ако изядеше своя дял, щеше да й се доспи. А и не само това — преди всичко щеше да наруши вегетарианските си принципи. Всъщност вегетарианските принципи на Брус, реши тя, като се позамисли… Може би едно малко ребърце…

— „Паят“ вече нямаше да го има, ако не беше Стив — каза й Кадилак. — Знаете ли за новите градоустройствени постановления?

Тя прокара пръста си по едно ребърце и облиза соса, възкисел от оцета и сладък от кафявата захар.

— Никакви търговци върху обществен терен. Как би решила спора?

— Правен въпрос, Вик. — Стив подаваше отворените картонени кутии, от които се носеше неустоим аромат. — Кадилак е готвил на стъпалата на съдебната палата в продължение на двайсет години и общината се опитва да го изгони? Как ще оспориш иска?

Ето пак се почва, помисли си тя. Соломон учителят. Държи се с мен като с ученичка. Тя впи зъби в едно ребърце, месото се отдели от кокала и се разтопи в устата й. Чак тогава каза:

— Ще поискам съдебно обяснение и предписание с оглед на параграф 1983. Ще искам отхвърляне на иска поради доказателства, несъвместими с предишни действия, съдебно дело, запазване на статуквото.

— Леле! — Възкликна Сеси. — Стив не ги знае тия простотии.

— Съдебен процес? — попита Стив. — Може да излезе нещо след десет години на искове и дела.

— Е, а ти какво направи? — попита Виктория. — Подкупи кмета ли?

— И комисията — отвърна Стив.

— Да бе!

— Дузина сандвичи със свинско филе и малко пай от сладки картофи.

— Измисляш си!

— Не правото печели делата, Вик, а емоциите. Ключът към всяко дело е да намериш верните емоции и да свириш по техните струни.

— Ще получа ли допълнителни точки след лекцията ти?

— Ще получиш допълнителна порция.

Без да разбере, Виктория беше излапала половината ребърца. Добре де, Брус нямаше нужда да знае.

— Господин Джонсън, страхотни са.

— Благодаря, госпожичке — отвърна Кадилак. — А сега опитайте от рачешките опашки. — Той разряза едно хрупкаво златисто топче. Сочни парченца месо се показаха от тънката пържена коричка.

— Едно парченце само — тя го потопи в салса от манго, опита го и примижа от удоволствие.

— Стив е мой човек — каза Кадилак. — Той е борец; И заслужава подобаваща награда.

— Обяд ли? — попита тя, като си взе още една хапка.

— Не, обядът си го плаща.

— Уроци по китара. — Стив разрязваше пая с пластмасов нож. — Кадилак е страхотен музикант. Ритъм, блус, ранен рок.

— Свирил съм по капанчета, евтини ресторанти и барове, където някой може да ти пререже гърлото само щото си го погледнал накриво — каза Кадилак.

— Кога ще ме научиш да свиря блус?

— Някой ден хората ще престанат да те наричат Левак.

— Защо го наричат така? — попита Виктория.

— Защото пиша с лявата ръка — отвърна Стив.

— Това е лъжа — каза Сеси.

— Голяма опашата лъжа — добави Боби.

— Стив прецакал мача в последната минута на Университетските световни серии.

— Чичо Стив е бивш играч на „Кейн“ — поясни Боби. — Играл е в университетския отбор на Маями.

— Не могъл да удари топката — рече Кадилак.

Стив се намръщи.

— Стига, момчета, биваше ме да крада начални удари.

— И дребни пари, доколкото те познавам — каза Виктория.

— Веднъж чичо Стив отбелязал точка от първа база с един удар — гордо обяви Боби.

— Явно ме влече да обикалям непрекъснато в кръг — обади се Стив.

— Вместо да забави втората обиколка, той ускорява, като балансира центробежните и центростремителните сили — продължи разпалено да обяснява Боби.

— Значи си се втурнал да крадеш? — попита Виктория. — Така ли?

— По-лошо — каза Кадилак.

— Много по-лошо — добави Сеси. — Не се дръж като малко дете, кажи й.

Стив въздъхна.

— Бяхме в Омаха, мач за шампионската титла срещу Тексас. Два аута, края на деветата част, никой в база, водят ни с една обиколка. Имаме троен удар. Аз бях питчър, имах преднина… и изгърмях.

— Леле Боже! — възкликна Виктория, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Работата е, че спечелих. Но съдията реши друго.

— Аха.

— Честно. Видеозаписът го доказва. Докоснах я. Първият ми сблъсък с несправедливостта.

— Някои от нас са виждали много по-лоши неща — каза Кадилак.

Десет минути по-късно Виктория опитваше пая от сладки картофи и слушаше. Кадилак разказваше на Стив как учил Ти Боун Уокър30 да готви морска котка, а Ти Боун Уокър го учил да свири блус на китара.

— И накрая аз свирех на китара доста по-добре, отколкото Ти Боун готвеше.

Стив слушаше съсредоточено възрастния човек и Виктория се почуди на колко ли хора Кадилак беше разказвал историите с „Мъди Уотърс“. Тогава Стив започна да пее:

— „Аз съм твоят истински мъж…“

Кадилак се смееше и пляскаше с ръка по бедрото си, докато Стив осакатяваше текста и мелодията с фалшивото си пеене. Погледна я и подкара строфата за мъжа, който карал красавиците да скачат и крещят, но после забрави думите и започна да си измисля. Така както си измисляше и собствени закони.

Трябваше да добави и Кадилак Джонсън към фенклуба на Стив Соломон. Старецът явно беше много привързан към него. Това отново я накара да се замисли дали не пропуска нещо.

„Колко противоречив човек си ти, Стив Соломон.“

Ако се издялкаше нарочно наложеният противен външен облик, може би щеше да се окаже, че вътре има заровени сърце и душа. Сега, докато гледаше как тъмната коса пада върху челото му и очите му блестят от удоволствие, тя видя в него не адвокат, а мъж. Мъж, който може да направи две обиколки, без да спира и да отбележи точка от раз. Мъж, който вече беше заместил един баща и щеше да бъде чудесен баща на собствените си деца. Мъж, който — смееше ли изобщо да си го помисли? — беше страшно секси.

„Ако не бях сгодена…“

Опа! Това пък откъде дойде? Канеше се да заживее щастливо до края на дните си с Брус. Беше извадила късмет, че го срещна. Обичаше толкова много неща у него. Честността, лоялността и уравновесеността му. А Соломон? В добри дни можеше да бъде знаещ и забавен колега. Но в лоши дни продължаваха да се дърпат и да се дърлят като онези кучета в обора на съдия Гридли.

„Охо! Задраскайте тази мисъл, адвокате.“

Накрая двете кучета се бяха оправили в купа сено. По-добре да пропъди всички мисли за Стив Соломон, джафкащи кучета и купи със сено.

Но само няколко секунди по-късно умът й, който си имаше собствено мнение, отново се загнезди мисълта: „Ами ако не бях сгодена…“

Съсредоточи се, каза си тя. Не си мисли за ръцете му, краката му, раменете му…

„О, Боже! Видях го!“

Споменът се върна. Изгубен блян, изплувал от мъглата между съня и пробуждането. Когато часовникът на Брус иззвъня и я събуди тази сутрин, тя се беше притиснала към него и усещаше топлината му. Но мъжът в съня й не беше Брус. Беше Соломон.

Вървяха по плажа, нямаше жива душа, Соломон беше само с една кърпа, както в събота в дома си. В съня си тя дърпаше кърпата и виждаше възбудената му…

Желязна пръчка.

Джойстик.

О, Боже, как можеше? Все едно беше изневерила на Брус. Реши да обуздае бунтарски настроената си психика. Съсредоточи се, заповяда си тя.

„Избий Соломон от главата си. Изтръгни го от всяка мозъчна клетка.“

Виктория не се съмняваше, че ще успее чрез силата на волята си да разкара Соломон от съзнанието си. Но как, почуди се тя, обзета от чувство на вина, щеше да успее да овладее сънищата си?

17.Откраднат удар

На три стъпки от трета база Стив се поклащаше на пръсти с присвити колене и отпуснати ръце. Над игрището се стелеше влажна мъгла и едва се различаваше точката за начален удар.

— Открадни го — прошепна сладък изкусителен глас.

Той не помръдна.

— Кой го каза?

Питчърът хвърли свистяща топка и тя изчезна в мъглата.

— Удар — провикна се невидимият съдия.

— Открадни го заради мен — промърка прелъстителният глас.

Стив се извърна и се взря в мъглата, тя беше там. На трета база. Виктория Лорд беше без бикини! Не носеше нищо надолу от фланелката с надпис „Маями Юнивърсити“ чак до сандалите с високи коркови подметки и оранжеви и зелени каишки.

— Ти си див и необуздан — каза тя. — Затова те обичам.

— Така ли? — смътно усещаше, че сънува.

Още една топка изчезна в мъглата.

— Втори удар!

— Моля те, Стив. Открадни го! — Сирената на базовите пътеки.

Стив потръпна. Ставаше студено, влагата се просмукваше в екипа му. Питчърът замахна и Стив се спусна. Виждаше всичко на забавен каданс през сгъстяващата се мъгла.

Как топката полита.

Кетчърът се мъчи да покрие плочата. Онзи плондер Цинкавич!

Съдията разкъсва маската си. Самият Господин Съдия. Баща му! Стив се наведе, светкавично протегна ръка под пълните крака на Цинкавич, точно тогава ръкавицата се спусна и се стовари върху слепоочието му и се чу трясък както от топка за боулинг, която удря кеглите. Черепът му щеше да се пръсне от болка.

— Аут! — извика Хърбърт Соломон. — Никога няма да станеш толкова добър играч като мен, дрисльо такъв!

— Чичо Стив! — извика Боби отнякъде.

— Момчето е мое! — прогърмя гласът на Цинкавич. — Момчето вече е мое!

— Чичо Стив! — извика отново Боби.

Пулсирането в главата му се засилваше и сега Стив усещаше огромна тежест да се стоварва върху гърдите му.

— Чичо Стив!

Изплува от мъглата.

Обратно в спалнята си, но нещо не беше наред. Боби се беше покачил отгоре му и го притискаше към матрака, вкопчил се здраво в него. Плачеше, трепереше, викаше:

— Чичо Стив! Има някой!

— Кой? Къде? — Стив вече се беше събудил. Сърцето му щеше да изскочи.

— Пред прозореца ми, наднича вътре.

— Сънувал си, Боби. Сънувал си.

— Не! Има някой!

Стив погледна към електронния часовник на нощното шкафче — 4:17.

— Не им позволявай да ме отведат.

— Никой няма да те отведе. Никога.

Стив бръкна под леглото, извади метална бейзболна бухалка и каза на Боби да не мърда оттам. Само по боксерки се прокрадна към стаята на Боби. Затворени прозорци. Усукани чаршафи. Погледна през прозореца. Нищо освен мрака в двора. Отиде до кухнята, извади фенерче от чекмеджето и отключи вратата. Излезе бос на двора с фенерче в едната ръка и бухалка в другата и се огледа наоколо. Пак нищо.

От двора на съседите чу чук-чук, някакъв кълвач удряше по дървото. Вдиша мириса от влажна пръст и жасмин. Имаше и още нещо…

Цигарен дим. Или не? Мирисът мина и замина.

Погледна под прозореца на Боби. Нямаше следи, нямаше угарки.

Горкото дете. Боби не правеше разлика между кошмарите си и реалността. Но после Стив се зачуди дали е така.

Два часа по-късно слънцето се издигна, Боби спеше непробудно, а Стив беше в кухнята, режеше сочна папая и чистеше семките. Той я постави на плота с две резенчета лимон, излезе на двора и отново провери всичко. Никакви следи от натрапници, дори и от миещото се мече, което се навърташе наоколо и обръщаше кофите за боклук. Още един кошмар, помисли си той. Ако можеше да изгони демоните от ума на момчето.

С шорти, маратонки и тениска на колегията с надпис „Адвокатите го правят в писмен вид“ Стив излезе от предната врата и заключи къщата. Сложи си уокмена на ушите, щеше да пробяга разстоянието до Таити Бийч и обратно и да се върне навреме, за да закуси заедно с Боби.

Беше великолепно утро с зашеметяващо синьо небе и ниска влажност, полъхът на вятъра идваше от северозапад и предвещаваше нахлуващия студен фронт. Стив вече беше прекосил моста при Гейбълс Уотъруей, а дори не се беше изпотил. В уокмена Боб Марли казваше на малката си да се размърда. Друга песен звучеше в главата на Стив, думите на Виктория от съня му: „Затова те обичам.“

Замисли се дали не се държи по-мило с него напоследък? Предния ден, когато Кадилак донесе обяда, не се ли прокрадна нежен поглед в очите й?

„Какво от това? Тя е сгодена, глупако.“

Естествено, можеше да я преследва, но какво го чакаше в края на пътя? Градът на разбитите сърца. Само това му трябваше сега, когато процесът „Барксдейл“ и делото на Боби наближаваха. Нямаше време за емоционални сътресения. Боже, нямаше време дори за едно чукане!

Доста големи вълни се разбиваха отдолу в скалите. Вятърът се усилваше, времето скоро щеше да се промени. Като ускори темпото, Стив задмина един обществен автобус, спрял на Кокоплъм Съркъл, за да свали товара си от униформени прислужници, запътили се към богаташките домове с изглед към морето, в които работеха. Един мерцедес кабриолет беше отбил в страничното платно, отпред седяха млад мъж и млада жена, по радиото звучеше Натали Коул.

Химия. С Виктория беше по-скоро ядрен взрив. Но това беше преди. Сега…

Беше впила поглед в него, докато разговаряше с Кадилак. Дали това беше проява на интерес? Нима много жени не разваляха годежите си?

„По дяволите! Тук е само за това дело. После си отива. Приеми го.“

Потта вече се стичаше, дишаше трудно и учестено, обувките му удряха асфалта с ритмичното шляп-шляп. После навлезе в пешеходната зона и се понесе. Тичаше без усилие, чувстваше се силен, сякаш можеше да прескочи купища палмови листа с един скок. Умът му се върна отново към случилото се рано сутринта и към Боби. Беше ли имало човек на прозореца на спалнята? Нямаше как да разбере. Но щеше да вземе предпазни мерки. Алармата беше развалена от години. Щеше да я оправи. Щеше…

„Какво, по дяволите…“

Излизайки на Маир Флорес Авеню, видя калния зелен пикап. Гумите изсвистяха, спирачките изстъргаха на завоя, докато поемаше към Лежен Роуд.

Стив се помъчи да види накъде ще тръгне, когато стигне до кръстовището. Тичаше по-бързо, отколкото някога беше тичал, по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно. Мисли за Боби, сам в леглото, се носеха в съзнанието му. Когато пикапът зави надясно, Стив беше достатъчно близо, за да види как се приближава до кръговото.

Моля те, Боже, нека да мине наполовина и да тръгне по Сънсет или да продължи надолу и да завие по Олд Кътър!

Но той зави надясно.

И се понесе през моста.

Към дома му.

18.Лиса от Интеркорс

Когато зави на ъгъла на Къмкуот Авеню, Стив вече едва си поемаше въздух. Не му беше останала капчица адреналин, краката му бяха като в бетон. Задъхан и уплашен. Като наближи, видя две коли, паркирани на покритата с чакъл алея.

Нито едната, нито другата беше зелен пикап.

Едната беше старият му кадилак. Другата беше крайслер сива като акула с четири врати и гуми „Блекуол“. На стикера върху бронята пишеше: „Бибиткай си колкото искаш, презареждам.“

Стив обиколи крайслера и се наведе, докато се мъчеше да си поеме въздух. Страхът му намаля. Досещаше се на кого е тази кола и един поглед през прозореца потвърди предположенията му. На предната седалка имаше чифт спайкове — четирийсети номер, реши той, — ръкавици и протектори. На задната седалка се търкаляха няколко стика за лакрос, шалчета, тиксо и кутия с високопротеинов прах.

Да, знаеше кой е вътре и никак не се радваше. Като пропъди мислите за зеления пикал, той прескочи надвисналите над каменната пътека листа на юката и се втурна в къщата.

Доктор Лиса Равкдрайв стоеше по средата на всекидневната му с ръце върху широките си яки хълбоци. Докторката носеше практични обувки и сив делови костюм. Косата й беше опъната толкова здраво назад, че като че ли приплескваше скалпа й. Беше едра, без да е дебела. Краката й бяха като два яки дънера, които се спускаха към дебелите глезени. Имаше широко мило лице, което прикриваше както безкрайна упоритост, така и дълбоко стаена ярост. На едната й буза имаше следа от белег, извит под формата на коса, спомен от удар по време на игра на лакрос в колежа преди двайсет години.

Въпреки всичките си усилия Стив Соломон не беше успял да пробие обвивката на доктор Лиса Равкдрайв. Когато му беше зачислена като консултант от „Семейни грижи“ по делото на Боби, Стив опита да подходи приятелски, като изтъкна общото им минало.

„Е, значи и двамата сме спортували в колежа.“

В интерес на истината тя беше постигнала много повече от него — шампион на Америка в Пен Стейт. Той знаеше малко за лакроса, но разбра, че позицията й на защитник е подобна на тази на полузащитник във футбола, където беше добре да си едновременно бърз и враждебен.

Стив си беше написал домашното. На първата им среща беше попитал доктор Равкдрайв за изследванията й върху проявите на гениалност при аутизма и фронтотемпоралната деменция, натрапчивото учене и фотографската памет, визуалната образност и ехолалията. Дори беше прочел статията й в „Психологията днес“: „Отключете вашия Рейнмен“. Използва адвокатския трик — Очарователна сте, разкажете ми повече за себе си, — с който караше свидетелките да се отпуснат.

Нищо не се получи. Лиса Равкдрайв гледаше на него като на съперник, който се домогва до общата цел. Ако не успееше, щеше да го повали, като го спъне или забие лакът в далака му.

Във всекидневната Боби се беше сгушил в ъгъла на канапето. Бос, само по гащета и тениска, той притискаше колене към брадичката си и мълчаливо се люлееше, главата му беше килната настрани, а погледът — разфокусиран. Обратно в черупката. Видът му беше същия, както преди десет месеца, когато Стив го беше спасил.

„Майната й! Боби няма да се оправи с дни.“

— Всичко е наред, хлапе — каза Стив и се приближи към него.

— Тя няма да ме отведе? — Гласът му се беше превърнал в скимтене.

— Разбира се, че няма. Само ще си поговорим малко — опита се да прикрие гнева си. — Докторе, трябваше първо да се обадите.

— Посещенията по домовете нарочно са непредвидени — отвърна тя.

— Това е нарушение на частната ми собственост, която е гарантирана от член еди кой си на конституцията на Флорида.

— Член Трети, параграф двайсет и три — прошепна Боби.

— Какво ще кажете? Племенникът ми познава закона по-добре от мен.

— Сигурна съм, че е така — изстреля сухо в отговор тя. — Но мен ме притеснява друго. Вижте горкото дете.

Боби трепна, после се извърна и се вторачи в невидима точка от вселената.

— Плашите го — каза Стив. — Мамка му, и мен също!

Равкдрайв свали сивото си сако. Изглежда възнамеряваше да остане за по-дълго.

— Робърт трябва да бъде в „Рокланд“, където има всички условия за неговите специални нужди.

— Няма нужда от болница. Ще наема частен учител и терапевт.

— Кой?

— Най-добрите. Веднага, щом си получа хонорара след процеса.

— Добре. Каква е тази кочина тук?

— Каква кочина?

Стив събра на куп нахвърляните списания по дъската за сърф, която му служеше за масичка. Не понечи да събере празните бирени консерви и кутиите от пица, които стояха там вече три дни. Декоративната палма в ъгъла беше изсъхнала и се беше превърнала в увиснал скелет от кафяви листа.

— Когато сестра ти ти е дала Робърт…

— Джанис не ми го е давала, аз го спасих.

— Подробностите около случая са толкова неясни, че нямам търпение да чуя показанията ти под клетва.

На Стив това му прозвуча като заплаха. Нещо, което би казал Цинкавич. Помъчи се да запази самообладание. Нямаше смисъл в доклада си Равкдрайв да добави и „войнствен“ до „не бърше праха“.

— Сигурна съм, че майката на Робърт иска той да получи възможно най-добрите грижи — продължи Равкдрайв.

— Джанис е пълна ненормалница, която се грижи само за себе си. Аз съм единственият човек, на когото му пука за Боби.

— Тогава би трябвало да искаш най-доброто за него.

Стив усети, че се разгорещява, което почти никога не му се случваше в съда. Да защитаваш себе си беше друго. Невъзможно беше да останеш безпристрастен.

— Няма по-добро място от „Рокланд“ за гениални аутисти — продължи Равкдрайв. — Робърт може да придобие професионални умения, а ние можем да научим повече за него и останалите като него.

— Няма да ви позволя за тикате електроди в мозъка му.

„Спокойно. Не се пали.“

— Трансчерепното магнитно стимулиране не е опасно. А медикаментозната ни терапия е доста обещаваща.

Тя се приближи до Боби и го погали по бузата, той се сгуши още по-навътре в канапето.

— Каквото и да му се е случило, способностите му за запаметяване са като на високоинтелигентните аутисти, но за разлика от тях, той няма органични мозъчни увреждания. Осъзнавате ли каква рядка възможност е това?

— За вас или за Боби?

— Неотстъпчивостта ви ще бъде отбелязана в съдебния ми доклад — сега звучеше съвсем като Цинкавич.

— Би трябвало да останете безпристрастна, докторе, а не да играете по свирката на Цинкавич.

— Смятате, че има заговор срещу вас, така ли? Чувствате ли се преследван, господин Соломон?

— Чувствам се сякаш са ме ритнали в слабините.

— Имате ли необясними изблици на ярост?

— Мамка му! Искате да ме изкарате психопат, докторе, давайте тогава.

— Езикът, който държите, също ще бъде отбелязан.

— Какво имате против мен? С какво съм ви обидил?

— Нищо — отвърна тя. — Загрижена съм единствено за доброто на Робърт.

Всъщност Лиса Равкдрайв не можеше изобщо да понася Стивън Соломон. Самоувереното му перчене на момче от града. Маниерите му. Разхайтен нехранимайко, така би го нарекла майка й Една. Дори пружиниращата му походка. Сякаш държеше ключа към някое тайно кралство, сякаш всяка крачка го водеше към заслужено удоволствие.

Даваше си сметка, че смесените чувства на гняв и завист, които изпитваше, бяха напълно неоправдани. Беше извървяла дълъг път от семейната ферма в Южна Пенсилвания, но беше достатъчно навътре в психологията, за да е наясно, че не се беше освободила от комплекса си за малоценност. От дрехите, които носеше, до прогимназията, от огромното си чело до бозавата си кафеникава коса — нямаше почти нищо, което да харесваше у себе си. Все още си спомняше каки се искаше да потъне в земята от срам на големия турнир по лакрос в гимназията, когато говорителят я обяви: „В средата на терена Лиса Равкдрайв от Интеркорс31.“

— Къде е Интеркорс? — попита през смях едно момиче от Питсбърг.

— На няколко мили южно от Блу Болс32 — отвърна друго момиче от Филаделфия, беше вярно, но прозвуча гадно.

Останалите момичета се кикотеха и удряха стиковете си. От този ден насетне всички й викаха Лиса от Интеркорс.

Прякорът я последва в колежа и нито деканските списъци, нито всички насилствени промени не можаха да го променят. Преизпълнена с гняв, тя носеше на отбора си жълти картони и се затваряше все повече в себе си.

Един турнир по лакрос се беше запечатал в съзнанието й. Забавна игра, макар че получи седемнайсет шева по лицето си заради усилията си. В плейофите на Голямата десетка Лиса спъна една готина бърза състезателка от Охайо с конска опашка. Докато падаше, девойката сряза бузата на Лиса със стика си, може би без да иска, а може би не. Кръвта шурна и Лиса се свлече на земята, като стовари рамото си точно върху трапчинката на брадичката на мис Конска опашка. Заради фрактура на долната челюст момичето беше принудено да яде през сламка месеци наред. Лиса още се усмихваше, когато си спомняше за турнира.

Като се върнеше назад, Лиса осъзнаваше, че в колежа не беше постигнала кой знае какво — нахвърляше се най-вече на книгите, на възглавницата и на противниците си. Но през втората година се запозна с Фриц Брьониг, футболист от Германия. След един купон на спортисти той я заведе в апартамента си, наля я с червено вино и разтвори коленете й с мускулестите си бедра. Проблемът на Фриц според нея беше, че не приемаше „найн“ за отговор. Какъв избор имаше? Докато се наместваше между бедрата й, тя обви гръдния му кош с масивните си крака, кръстоса глезени на гърба му и му счупи три ребра. Звукът, който се чу, приличаше на чупенето на рачешка черупка с чук.

Лиса избра да следва медицина в „Джон Хопкинс“, защото можеше да стане помощник-треньор на славния университетски отбор по лакрос. През зимата играеше в зала и често пъти я наказваха за „нападение откъм гърба“. По-късно изливаше агресията си, като започна да играе в мъжката лига близо до университетското градче на Международния университет във Флорида.

Макар че животът й беше лишен от компании и приятели, тя не се смяташе за нещастна. Вършеше добри дела в името на благородна кауза и беше извървяла дълъг път от фермата в Пенсилвания. Наемаха я от различни фармацевтични компании и тя работеше по програми за тестване на лекарства в Аржентина, Унгария и България. Последните две години оглавяваше пилотен проект, свързан с аутизма, в щатската болница „Рокланд“, където агресивно налагаше нови начини на лечение.

„Не можеш да бележиш точка, ако не удариш.“

Не разбираше защо Стив Соломон не искаше да си поделят Робърт. Как можеше някой да е толкова егоистичен и ограничен? Можеше да помогне на момчето, а впоследствие и на много други. И ако изследванията й успееха да привлекат повече държавни субсидии и да й осигурят участие в „60 минути“ — е, още по-добре.

Стив реши да се направи на кротък. Щеше да я поласкае и да потисне истинските си чувства.

— Дайте да не се караме, доктор Равкдрайв.

— От вас зависи, господин Соломон.

— Наистина се възхищавам на това, което правите.

„Ти си една напълно откачена жена.“

— Благодаря ви.

— Но ако познавахте Боби, щяхте да разберете, че за него е най-добре да остане при мен.

„И немска овчарка не бих ти поверил.“

— ДРАКА СРА ЛИ ВИ В… — промърмори Боби и зарови глава във възглавницата.

— Какво каза? — попита Равкдрайв.

Боби вдигна глава.

— СВРАКА ВАРДИ ЛИ?

О, ужас, помисли си Стив. Нямаше как да каже на Равкдрайв, че Боби съставя анаграми от името й.

— Когато е нервен, Боби говори несвързано — обясни той уж спокойно.

— КРАДЛА ВИ СВАРИ.

— Може да е форма на деменция — отвърна Равкдрайв и се намръщи.

— По-скоро е нещо като игра — предположи Стив.

Тя бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади бележник и си записа нещо.

— Изглежда има някакъв модел, но не мога да го схвана още.

— Няма модел — побърза да се намеси Стив. — Просто случайни думи. По дяволите, ако й кажеше, че Боби свързва името й с ДРИСЛИВА КРАВА.

— Това само засилва убежденията ми. Боби има нужда от интензивно лечение в болнично заведение.

— Грешите, докторе, и то много.

— Ще имате право да го посещавате редовно — предложи тя.

— Частните уроци ще са напълно достатъчни.

— Така ли? — Тя бръкна под възглавниците на дивана, сякаш търсеше изпаднали монети. — На това ли му викате частни уроци? Робърт се е опитал да скрие доказателствата.

— Чете само статиите — отвърна Стив, като очакваше „Плейбой“ или „Максим“.

Вместо това тя извади черно-бяла снимка от аутопсията на Чарлс Барксдейл. Разрезът беше от ухо до ухо.

— О, това ли? — отвърна Стив с облекчение.

— И това — тя грабна друга снимка, на която кожата от врата на Чарлс Барксдейл беше махната и се виждаха слюнните му жлези и яремната вена.

— Боби обича аутопсии — каза Стив. — Може да каже наизуст протоколите на следователите в Англия през 14 век.

— „Разследването, проведено в Мидълсекс — започна Боби с британски акцент — в понеделник, след рождеството на Благословената Дева Мария по време на царуването на Крал Едуард III…“

— Салонни игри — отсече Равкдрайв. — Безсмислени, докато не разберем как ги прави?

— Хей, госпожо — намеси се Боби. — Какво пали фитила на тампона ви?

— Моля?! На това ли го учите?

— Не, не, не! — Стив се вледени от страх. — Това е надпис на тениска или нещо подобно. Боби, кажи й!

— Стикер върху бронята на една тойота.

— Стикер върху една тойота — извика Стив, сякаш Боби току-що беше превърнал оловото в злато.

— Със спаднала лява задна гума — продължи Боби. — Регистрационен номер 7NJ843 и лепенка с морска крава.

— Виждате ли каква памет има.

Равкдрайв грабна куфарчето си от дъската за сърф.

— Това, което става в тази къща, е абсолютно недопустимо. Очевидно Робърт има нужда от възпитание, което вие или не сте в състояние, или пък нямате желание да му дадете.

— Вижте, доктор Равкдрайв, може би съм оставил у вас погрешни впечатления. Ако останете още малко, докато Боби се отпусне, ще видите колко е щастлив, колко възпитан…

— Вече взех решение. — Тонът й беше рязък. — Ще препоръчам на съда да отхвърли иска ви, да ви отнеме попечителските права и да даде Робърт на държавата.

Ръцете на Стив омекнаха. Беше извървял пътя докрай. Разум. Гняв. Лицемерно ласкателство. А сега — пълна паника. Чу как се моли:

— Дайте ми още един шанс, докторе. Моля ви, Боби има нужда от мен. И аз го обичам.

„Обичам“ не беше дума, която лесно излизаше от устата му.

— Боби е целият ми свят — продължи Стив.

— Вашият свят? Значи такава била работата. Вашите нужди. Не ставаше ли въпрос за нуждите на Робърт?

— Той също ме обича. Разчита на мен. Има невероятен напредък.

Устните й се разтегнаха в жестока усмивка.

— Как? Като спеше в леглото ви?

— Две седмици, в самото начало. Беше прекалено уплашен, за да спи сам.

— И още е. Прилича ми на случаите с Майкъл Джаксън.

„Сериозно ли говори, мътните я взели?“

— Имате мръсно подсъзнание, доктор Равкдрайв.

— Работата ми е да обръщам всяко камъче, за да видя какво се крие отдолу. Честно казано, дори Робърт да нямаше никакви проблеми, бих поставила под съмнение годността ви да бъдете негов настойник. Приемете факта, господин Соломон, вие не сте дорасъл за семейство.

— Каквото и да означава това, то е временно. Просто фаза.

— Добре. Когато преминете в следващата фаза, отправете иск до съда, като се позовете на промяна в обстоятелствата.

— Но аз в момента променям положението си — хрумна му една идея, можеше да я преметне.

— И как по-точно?

— Сключването на брак е промяна, нали?

— Възможно е, зависи…

— Ами сгоден съм. Сватбата е след месец. Тя е чудесна жена. Умна, любяща и…

— Оптимистка — добави доктор Равкдрайв подигравателно.

— Стабилна. Истински стабилизатор. Моята годеница ми оказва стабилизиращ ефект.

Стабилна — изглежда това беше единственото качество, на което можеше да заложи. Удари го на импровизация, както правеше в съда.

— Когато съм с нея се чувствам по-зрял. Дорасъл за семейство.

— Наистина ли? — докторката явно не беше убедена.

— Докладът ви няма да е пълен, ако не поговорите с годеницата ми.

— Технически погледнато това е вярно — съгласи се тя неохотно. — Коя е тя?

Умът му бясно препускаше. Можеше да е София Ернандес, стенографката от съда. Биваше я да чете показания, но не умееше да импровизира. Можеше да е Джина, моделът, която така и така вече имаше годежен пръстен, но тя като нищо щеше да открадне сребърните прибори. Оставаха близначките Лекси и Рекси, но коефициентът им на интелигентност не можеше да стигне дори температурата на топъл ден. Е, можеше да е и Сеси, но татуировките и обиците нямаше да се впишат, да не говорим за езика й на рапърка.

— Искам да се видя с нея колкото се може по-скоро. — Равкдрайв вадеше деловия си календар. — Какво ще кажете за други ден?

— Идеално! Да идем на вечеря?

— И как се казва дамата? Този стабилизиращ фактор?

Нямаше друг избор.

— Виктория Лорд — каза той. — Много ще ви хареса.

19.Доказателства за любов

На следващата сутрин, докато се отправяше към „Манекените“, Стив се закле, че ще се държи повече от добре с Виктория. В крайна сметка трябваше да я помоли за огромна услуга.

„Ще се омъжиш ли за мен? Или поне ще се престориш ли?“

Стив знаеше, че отчаяно се нуждае от помощта й. Един гаден доклад от Равкдрайв в комбинация с яростните атаки на Цинкавич — и нямаше да има никакъв шанс в съда. Беше обещал на Равкдрайв да я запознае с годеницата си утре вечер. Така че трябваше да зададе въпроса — ако трябва дори да коленичи — и да научи Виктория на един адвокатски трик, който тя определено не владееше: да лъже, без да й мигне окото.

Остави Боби в чакалнята, където можеше да брои упражненията на Сеси върху лежанката — само така тя нямаше да изчезне цял следобед във фитнеса. Още щом отвори вратата на кабинета, усети, че нещо не е наред.

Първо, беше прекалено светло, слънцето струеше през прозорците. После миришеше на амоняк. Всички листове по бюрото му бяха подредени на спретнати купчинки до ваза със свежи теменужки.

Теменужки?

Той стрелна поглед към Виктория, която седеше на бюрото си и четеше куп апелативни дела.

— Какво, по дяволите, е станало тук?

— Подредих — отвърна Виктория.

— Както Шърман подреди Джорджия. Защо е толкова светло?

— Измих прозорците.

— Голяма грешка. Мръсните прозорци са естествен начин за предпазване от жегата.

Тя продължи да чете и да подчертава най-важното в апелативните жалби с жълт маркер. Като че законът някога беше печелил дело.

Той се запъти към аквариума с раци, нарони една изсъхнала кифла и започна да пуска трохи във водата. Протакаше, докато се опитваше да измисли как точно да помоли Виктория да му стане годеница за един ден. Можеше да предвиди първоначалната й реакция.

„Няма да го направя. Не е етично.“

Въпреки усилията, които полагаше да я поквари, Виктория здраво се беше вкопчила в строгите си убеждения. Предния ден бе разпитвала потенциален клиент, един мъж, който искаше да съди „Будвайзер“ за фалшива реклама. Пичът пиел бирата, ама не можел да забие гадже по баровете. Стив реши, че случаят е многообещаващ, но Виктория наложи вето.

— Искаш ли да се подготвим за изслушването по гаранцията? — попита тя, без да вдига глава от фотокопията си.

— Разбира се, ще подготвим всичко, което искаш.

Знаеше, че Катрина Барксдейл не изгаря от желание да остане в ареста, където й липсваха елементарни удобства от имението й в Гейбълс Истейтс. Без джакузи, без басейн, без ежемесечно обезпаразитяване. Трябваше да убедят съдия Алвин Шварц, осемдесет и една годишен мизантроп, да й позволи да се върне у дома до началото на процеса. Не особено лесна задача при обвинение в убийство, но не и невъзможна.

— Ако се позовем на „Щатът срещу Артър“, имаме шанс — каза Виктория.

— Да.

— Прокуратурата трябва да обори искането.

— Знам.

Тя го погледна.

— Какви са отношенията ти със съдия Шварц?

— Мрази ме.

— О!

— Но е склерозирал и понякога забравя.

— Супер!

— Пада си по млади адвокатки в миниполи.

— Забрави.

Стив се приближи към прозореца и погледна към отсрещната страна на улицата, като присви очи, за да не му блести слънцето.

— Добре ли си? — попита тя. — Изглеждаш ми малко разсеян.

— Трябва да те попитам нещо.

„Хайде, кажи го. Кажи й, че имаш нужда от помощта й. Кажи й, че да загубиш Боби за теб е по-лошо от това да загубиш някой от крайниците си.“

— Сигурна ли си за „Артър“? — попита той кротко.

— Разбира се. Законът си е закон.

Погледна я, докато тя продължаваше да рови в апелативните дела. Тъй като нямаше да ходят в съда, днес беше облечена спортно. Черни джинси, мъжка бяла риза — вероятно на Бигбай, реши Стив — вързана на кръста, ожулени мокасини. Нямаше грим и изглеждаше така, сякаш не си бе направила труда дори да си тегли един гребен. На Стив му се стори секси по естествен и напълно несъзнателен начин. Може би точно това беше проблемът. Ако не изпитваше чувства към нея, щеше да му е много по-лесно да я помоли за помощ. Да я ласкае, да я моли, да й пълзи в краката. Но в случая просто не можеше. Пълзенето в краката щеше да почака.

— Как искаш да се разберем за изслушването? — попита тя.

— Ти се заемаш със закона, аз — с фактите.

— Фактите са, че Чарлс е бил извратен, Катрина се е подчинявала в името на брака и смъртта е нещастен случай.

— Да — каза той, докато наблюдаваше през отворения прозорец как боклукчийската кола изпразва контейнера. — Ще подчертаем и главното в защитата ни.

— Което е?

— Нямам никаква представа. Но каквото и да е, трябва да го набиваме в публичното съзнание още от изслушването за гаранцията. Трябва да излезе като заглавие на първа страница в „Хералд“.

Тя сбърчи чело.

— Заглавието е „Вдовица освободена под гаранция“. Или не.

— Само ако го пише някой начинаещ редактор — отвърна Стив. — Нашата работа е да го напишем вместо тях. Трябва да е основният момент на защитата ни. Така че какво е съдържанието на брака на Барксдейл? Какво е свързвало двамата?

— Прокурорът ще каже — парите.

— Точно така. Но ние какво ще кажем?

— Любовта.

— Любовта — призна Стив — е великолепна защита. Какво е любов? И как ще я докажем?

— Любовта е разумен съюз в името на общото благо между двама души с общи интереси и сходни ценности.

— Прекалено клинично за моя вкус. — Така ли беше между тях двамата с Бигбай? Разумен съюз между двама души. Звучеше като майтап.

— Какво е твоето определение?

— Двама души, които просто трябва да бъдат заедно — отвърна той, без да се поколебае. — Двама души, които не са завършени, когато са разделени. Двамата са любовници и приятели. Има желание, има смях и не могат да си представят да живеят един без друг.

— Значи Стив Соломон вярва в романтичната любов?

— На теория. Никога не съм изпитвал подобно нещо.

— И мислиш, че Катрина и Чарли са го изпитали?

— Съмнявам се, но съм адвокат. Дай ми конец и ще ти изплета въже.

— Нека ти покажа нещо. — Тя стана от стола, седна на пода и отвори една от картонените кутии под бюрото си. Седнала на земята с кръстосани крака, приличаше на колежанка, която учи за финалните изпити. Издърпа един куп снимки. — Семейство Барксдейл в действие.

Стив приклекна в позата на кетчър до нея и започна да разглежда снимките. Ръка за ръка на благотворителни събирания, Чарлс в смокинг, Катрина в дизайнерска рокля, отрупана с бижута. Светски снимки от различни гала вечери. Усмихнати лица, Чарлс, хванал през кръста Катрина, и сякаш в погледа им се четеше искрена обич.

Виктория грабна още снимки от кутията. Като че ли бяха влюбени в собствените си образи. Сен Тропе, Монако, ресторанти на брега, яхтени палуби. Чарлс все още беше представителен мъж с посребряла коса, а Катрина истински модел; снимана отдолу, за да се подчертаят краката й; наклонила глава като Парис Хилтън, за да изпъкне линията на брадичката.

— Хубави са, ама на всичките позират — каза Стив. — Мога да ти покажа усмихнати снимки на О Джей и Никол Симпсън. Или на Скот и Ласи Питърсън. Или на Хилъри и Бил Клинтън.

— Хилъри не е убила Бил.

— Все още.

— Виж това — тя издърпа поздравителна картичка от кутията и му я подаде. Отгоре имаше гравюра на карибски плаж на Уинслоу Хоумър. — Изпратена е ден преди смъртта на Чарли.

Той отвори картичката и прочете написаното на ръка послание:

— Харесва ми „най-скъпа“ — каза Виктория. — Малко старомодно и викторианско.

— Добре, още я е обичал. Как ще докажем, че и тя го е обичала?

— Винаги, когато съм ги виждала, Катрина се държеше много нежно с Чарли. Много мило.

— Нещо друго? Дай ми пример.

— Винаги му купуваше подаръци. Часовници, копчета за ръкавели, дрехи.

— Продължавай, харесва ми.

Виктория се замисли за миг.

— Преди около три месеца ходихме на парти изненада, което Катрина организираше по случай рождения ден на Чарли.

Ние, помисли си той. Явно двамата с Бигбай. С това му напомняше, че щеше да се омъжи за това дърво и да превърне първо лице множествено число в неизменна част от живота си.

— Тортата беше с формата на една от неговите офис сгради — продължи тя.

— Хитро. Освен ако свещите не са били от динамит.

— На залез слънце всички се качихме на яхтата им. Имаше музика, пихме по едно питие, хапнахме раци.

— Дори и Бигбай Вегетарианеца?

— Брус яде само салата. Онзи мъж, с когото се запознахме, Манко, акостира яхтата в Хюрикейн Харбър, малко след Кий Бискейн. И точно преди слънцето да залезе, облаците бяха станали пурпурни, заливът беше гладък като коприна. Искам да кажа, че беше страшно романтично, разбираш ли?

Стив знаеше, че говори за Катрина и Чарлс, но в съзнанието му изплуваха злощастните образи на Виктория и Бигбай на палубата. Озарени от залязващото слънце, под серенадата на оркестъра, Бигбай я целува. Гол охлюв, който пълзи по роза.

— Тогава се появи един малък самолет с рекламен банер отзад, както по плажа.

— „Използвайте Копертоун“ — каза Стив.

— На този пишеше „Катрина обича Чарлс“. Беше го поръчала специално за празненството. Беше много вълнуващо. Някои хора дори се просълзиха.

— Като нищо ще разплачем и съдебните заседатели. А медиите ще го налапат от раз.

— Значи ти харесва?

— Ти го каза. Основният момент в нашата защита. „Катрина обича Чарлс“.

— Не е ли прекалено опростено?

— Всяка тема е опростена. В противен случай кретените няма да я разберат.

— Съдебните заседатели не са кретени.

— Говорех за съдиите.

Все още седнала на пода, тя издърпа списъците си и започна да си води бележки. Стив се вгледа в нея. Без грим можеха да се видят луничките по носа й. Всяко ново откритие го очароваше още повече.

— Какво? — попита тя, като улови погледа му.

Размътеният му мозък му подсказа веднага, че има три варианта. Можеше да каже: „Мислех за доказателствата.“ Или пък: „Ти си невероятно красива и изключително талантлива, така че не ставай глупава и не се омъжвай за Бигбай.“ Но каза:

— Виктория, имам една много голяма молба към теб.

20.Повод да избягаш

Трябваше подходяща обстановка, подходящо настроение, подходящ момент. В крайна сметка, щеше да помоли Виктория да се омъжи за него.

Вместо да го направи в офиса, изпълнен със задушливия мирис на амоняк и джангъра на желязната банда, Стив предложи да се разходят с колата. Сега в шевролета със свален гюрук, докато прекосяваха моста над океана, той се чудеше какво точно да каже. По радиото Глория Естефан се кълнеше, че ритъмът ще ги завладее. Той го прие като добро предзнаменование, миг по-късно преминаха през розово-белите имения на Стар Айлънд, където живееше Глория.

— Искаш ли сладолед от ананас? — попита Стив.

— Каква е голямата ти молба към мен? — звучеше недоверчиво.

— Ще ти я кажа, когато пристигнем.

— Къде?

— Ще видиш.

— Защо си толкова тайнствен? Обикновено караш право напред и правиш каквото си си наумил.

— Става дума за Боби.

— Ами казвай тогава.

— След малко.

Той спря колата на паркинга на Уотсън Айлънд и Виктория попита:

— „Папагалска джунгла“? Защо тук?

Паркира на сянка под знака, който показваше различните посоки към Перът Баул, Серпентариум, Фламинго Лейк и ваканционно селище „Евърглейдс“.

— Искам да ти покажа нещо.

Слязоха от колата и се запътиха към парка, като си пробиваха път през тълпа японски туристи. Стив купи два ананасови шейка от барчето и я поведе през лагуната, осеяна с бели водни лилии. Показа й жеравите с извити като буквата „S“ шии, и розовите фламинго, и червенооките розови лопатарки, с които често ги бъркаха. Минаха покрай снежнобелите чапли и дългокраките щъркели. Когато навлязоха в изкуствено създадената джунгла, бяха обгърнати от какофонията на птиците, филхармоничен оркестър от грачене и гукане.

— Добре, какво за Боби? — попита тя.

— Имай търпение — все още набираше смелост и съставяше плана си.

Като търсеха сянката на банановите палми, те поеха по една пътека, от двете страни на която имаше пауни с разперени опашки, минаха покрай езерото с алигатори и откритата естрада, където имаше представление с папагали и един папагал измъкваше банкноти от джоба на дресьора и предизвикваше аплодисменти.

— Пристигнахме. — Стив кимна към една кигелия. Цилиндричните й плодове висяха надолу като салами в деликатесен магазин.

Кацнало на един клон, едно какаду с лимоненожълти гърди ги гледаше разтревожено.

— Това онзи, за когото се сещам ли е? — попита Виктория.

— Здрасти, маце — поздрави господин Ръфълс.

— Здрасти, хухавелнико. — Тя се обърна към Стив. — Още ли злорадстваш за делото „Педроса“.

— Категорично не. Не си ме разбрала.

— Престъплението е наказано?

— Правосъдието е раздадено. Клиентът ми няма да иде в затвора. Господин Ръфълс има хубав дом. И всички са щастливи.

— Всички са щастливи — каза господин Ръфълс.

— Можеш да намериш логично оправдание на всичко.

— Искам само да изтъкна, че целта понякога наистина оправдава средствата.

— Добре, разбрах. Молбата ти е незаконна, но в извратеното ти съзнание е справедлива по свой начин.

— Знаеш ли колко много обичам Боби?

Тя разбърка шейка си със сламката.

— Това е едно от реабилитиращите те качества.

— Бих направил всичко за него, законът да върви по дяволите.

— И къде е моето място?

— Има една разярена амазонка, която се казва Лиса Равкдрайв, лекарката, която твърди, че съм неспособен да се грижа за Боби. Тя е главният свидетел на Цинкавич.

— Ще свидетелствам в твоя полза, ако това искаш.

— Горе-долу.

— Тогава какъв е проблемът?

— Казах на Равкдрайв, че съм сгоден, и тя иска да се запознае с годеницата ми.

— Защо казваш такива неща?

— Импровизирах.

— Импровизирах — обади се господин Ръфълс.

— Коя е щастливката… — Лицето на Виктория пребледня. — Не, не може да бъде.

— Ще се преструваш само няколко часа. Аперитив, вечеря, десерт, нищо повече.

— Това не е етично…

„Естествено, че това ще е първата й реакция.“

— Напълно незаконно…

„Втората също.“

— Измама пред съда…

„Стига толкова!“

— Може да ни отнемат правата.

— Е, ще го направиш ли?

— Не! — тя се дръпна от него и тръгна по една сенчеста пътека.

Той се затича след нея.

— Виктория, ти си единствената ми надежда.

— Защо аз?

— Катрин Зита Джоунс е обвързана.

— Аз също. — Тя навря годежния си пръстен в лицето му.

— Пък и никой няма да повярва, че сме сгодени.

— Не съм сигурен, но мисля, че току-що ме обиди.

— Аз не умея да лъжа.

— Никога ли не симулираш оргазъм?

— Твоите гаджета може и да го правят.

— Правят го, когато са сами. Моля те, Виктория, наистина разчитам на теб.

Тя сбърчи чело по същия начин, както правеше в съда, когато се мъчеше да намери решение на някой проблем.

— Дори и да можех да убедя докторката, че съм ти годеница, не бих го направила.

Над главите им птиците се виеха над дърветата и вдигаха врява с техните писукания и чуруликания, гукания и свиркания.

— Знаеш ли каква е основната разлика между нас двамата? — попита той.

— Аз ще стана съдия, а ти ще свършиш в затвора.

— Отказваш да поставиш под съмнение властта.

— Поставям я под съмнение. Но няма да я пренебрегна.

— Смяташ ли, че държавата трябва да ми отнеме Боби?

— Разбира се, че не.

— Тогава ми помогни.

— Не мога и няма да наруша закона.

— На нищо ли не те научих? Законът не върши работа. Затова ти трябва да го изработиш.

— Съжалявам, не мога да го направя.

Раздразнението му прерасна в гняв.

— Майната ти, не мога да повярвам! Ти продължаваш да се държиш като шибан робот. Досега трябваше да си разбрала, че на Мадам Справедливост й го вкарват кучешката. Законът се навежда върху стола като момиче в хотелската стая на Коби Браян33.

— И казват, че не си бил чаровен.

Излязоха от джунглата, тишината запълваше пространството между двамата и ги отдалечаваше един от друг. Покрай езерото майка снимаше двете си малки момиченца с пурпурни какаду на раменете.

Стигнаха до края на залива. Рачета, големи колкото нокът, се бяха скупчили по мокрия пясък. Накокошинени рибарки проверяваха дали не е останало нещо за хапване по плажа. На другия бряг биеше камбана и бариерата се спускаше. Движението по Венецианския мост беше спряно.

— Трябва да ти кажа нещо за Боби — каза той.

— Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.

Спряха под една бурсера, малките й червени плодове висяха на гроздове. Лицето на Виктория беше половината на слънце, половината на сянка.

— Когато Боби беше на десет — започна Стив, — майка му Джанис се премести да живее в една комуна в Панхендъл. Вселенските приятели на не знам си какво. Психопати и наркомани. Когато Джанис не беше друсана, биеше Боби и му крещеше стихове от Библията. Когато се надрусаше, го затваряше в клетка за кучета и отиваше в града за няколко часа или няколко дни.

— Боби ми каза за клетката. Звучи ужасно. Честно, Стив, бих искала да ти помогна, но…

— Той напредва с всеки изминал ден. И щом успея да му осигуря специално обучение, ще се справя още по-добре. Но тази гадна докторка иска да ми го отнеме и да го прати в болница.

— Как могат да го направят, след като ти си му наставник?

Подвижният мост вече беше вдигнат и едномачтовият платноход се понесе през него, докато колите се отдръпваха към сушата на запад и към Бискайския залив на изток.

— Джанис никога не е подавала жалба за това, че взех Боби, така че в момента положението му е неуредено според закона.

Тя се замисли за миг.

— Отвлякъл си го?

— Спасих го — поправи я той. — Но на никого не съм казвал как. Досега.

И тогава й разказа. Разказа й за нощта с мразовития дъжд, за студената супа, която Джанис беше занесла на Боби в бараката, за това как беше влязъл вътре и беше открил Боби, затворен в клетка. Разказа й и за брадатия мъж с голямата сопа и как се биха, за пукнатия му череп и кръвта, която шурна по пода. Разказа й за изстрелите и как тичаше през гората с Боби на ръце, преследван от лаещи кучета и мъже с пушки.

Когато свърши, Виктория се беше втренчила в него, устните й бяха леко разтворени, думите се опитваха да излязат. Тя се почувства толкова крехка, че можеше да се пръсне на парченца като бял порцелан.

— Не бих могла дори да си представя подобно нещо.

— Докато тичах, а Боби ме стискаше с ръце през врата, знаех, че никога няма да ме хванат, стига да не падна. Можех цял живот да бягам. Да избягам наистина. Но нямаше смисъл. Тогава го осъзнах. Сякаш така е било писано. Можех да тичам така дълго, докато някой ден най-накрая изнеса горкото дете от ада и му върна живота. Понякога в полусън чувам как дъските проскърцват и си казвам — ето ги. Мъже с факли и сопи, ще ме убият и ще отведат Боби. Тогава се събуждам и се питам, ако това са моите кошмари, какви ли кошмари сънува Боби?

Той се извърна с насълзени очи.

— Мислиш ли, че ще позволя на някой дебелогъз бюрократ да ми го отнеме?

— Погледни ме — заповяда му тя.

Той се обърна към нея. С върха на пръста си тя избърса една сълза, която се спускаше към ъгълчето на устните му, после прокара пръст по тях, сякаш да го успокои.

От отсрещната страна на залива камбаната пак иззвъня и подвижният мост се спусна надолу лека-полека като старец, който се отпуска на стола си.

— Кой би предположил? — каза тя, отдръпвайки пръст от устните му.

— Кой би предположил какво?

— Че си способен на такава любов.

Той присви рамене.

— Онова в съда е просто игра. Това е животът.

Очите й бяха нежни и влажни.

— И къде ще ходим?

— Да ходим?

— За медения си месец.

Трябваше му секунда, за да схване. След което Стив широко се усмихна.

— Ще го направиш ли? Ще ми станеш ли годеница?

— Само за една нощ.

— Да! — той се разсмя гръмогласно. — Страхотна си! Ако имаш нужда от нещо, каквото и да е то…

— Ако ме арестуват, намери ми добър адвокат. — Тя извади мобилния си телефон. — Трябваше да играя тенис с Джаки в Гроув Айл утре и да вечерям с Брус в клуба му. Ще им се обадя.

— Не. Доведи ги. Даже защо да не отидем в клуба на Брус?

— Сериозно ли говориш?

— Ще помоля Брус да ми стане кум.

— Наистина ли искаш и той да дойде?

— Ще направи страхотно впечатление на Равкдрайв. Може дори да плати сметката. А Джаки може да ти е шаферка или нещо друго.

— Тя ми е шаферка.

— Идеално. И тя ли е като теб?

Тонът му беше закачлив.

— Искаш да кажеш дали и тя е робот?

— Взимам си думите обратно. Искам да кажа изискана, горда, принципна — той преглътна и гласът му стана нежен: — Красива, умна, секси и…

Тя сложи пръст отново на устните му.

— Недей, Соломон.

— Но имам още какво да кажа.

— Моля те, недей! — Усмивката й беше нежна и мила. — Винаги можем да дойдем пак в Папагалската джунгла.