Земно ядро

10.

Ранди Райт седеше на задната седалка и въпреки канските усилия на климатика се потеше като прасе. Почти чуваше как боята на ландроувъра се разтапя под лъчите на яростното слънце. Скоро щяха да спрат и да се наложи да слязат. Това му се стори почти толкова забавно, колкото да му извадят мъдрец.

Погледна през задното стъкло. Ландроувърът вдигаше прах, сякаш бе селскостопански самолет, който сипе облаци пестициди. Гледката отпред не бе много по-добра — безкраен пейзаж в жълто и кафяво, осеян тук-таме шубраци и толкова жилави растения, че сигурно биха цъфнали и на луната.

За стотен път си намести очилата. От друсането и тръскането на колата те непрекъснато се хлъзгаха по потния му нос. Той нямаше нищо против непрекъснатото подскачане на седалката, но тази жега би заличила усмивката и на клоун.

Изглежда обаче друсането не притесняваше останалите в роувъра. Шофьорката, набита и сериозна, казваше се Берта Либранд, изглежда, не усещаше нищо. Едрият мъж в синя униформа отдясно на Ранди нямаше проблеми, но вероятно това се дължеше на килограмите му — само гюле би поместило Патрик О’Дойл.

Либранд също бе облечена в синята униформа на „Земно ядро“. Едра брюнетка и май се занимаваше с бодибилдинг. Ангъс я наричаше „играч от защитата“ и „горила с цици“. Разбира се, казваше го съвсем тихо и само когато Либранд не бе наблизо.

О’Дойл се взираше в нея, но бързо извръщаше поглед, щом тя поглеждаше в огледалото за задно виждане. Ранди не бе сигурен, но му се стори, че О’Дойл се изчерви, когато веднъж тя улови погледа му.

Предполагаше се, че О’Дойл ще ги охранява. Приличаше повече на надзирател в затвор. Никой не бе успял да излезе от лабораторията дори за да отиде до тоалетната, без да уведоми О’Дойл. Сега той отговаряше за сигурността на лагера. От него лъхаше увереност и решителност, от което Ранди го побиваха тръпки (разбира се, за това допринасяха и липсващото ухо и белегът). Носеха се слухове, че О’Дойл е служил в някакъв таен отряд на флота. Освен това се говореше, че веднъж убил петима с голи ръце. Един поглед към здравеняка бе достатъчен да се разбере защо никой в лабораторията не смееше да се оплаче от допълнителните мерки за сигурност.

Ранди се дразнеше не само от жегата, но и от Ангъс. Най-добрият му приятел се бе навел на предната седалка и сякаш не усещаше жегата и друсането. Изглеждаше пълен с енергия, широко отворените му очи поглъщаха скучния пейзаж, който се простираше пред тях. На Ранди щеше да му стане по-добре, ако на Ангъс му бе лошо поне малко, но изглежда, нищо не го смущаваше.

Ранди жадуваше за една бира, но наоколо определено нямаше барове. Пътуваха вече повече от половин час по това неравно подобие на път. Бяха минали покрай Милфорд — последното градче по пътя — преди повече от час, а още имаха петнайсет минути до лагера на „Земно ядро“.

Освен с горещината умът му бе зает с още две неща: девствената пещерна система и огромното съкровище, което вероятно се криеше там. По груби изчисления имаше минимум милион тона руда с концентрация от дванайсет унции платина на тон. Това правеше над десет милиарда долара при цена от 860 долара на унция. А това бяха само минималните оценки. Максималните? Оптимистичната оценка бе много над дванайсет унции на тон — по-скоро шейсет унции, а в находището може би имаше пет милиона тона руда. При такава оценка печалбата бе 255 милиарда долара.

Тези цифри щяха да разтърсят световния пазар на платина, Конъл бе работил извънредно, за да запази мината в тайна и да й направи оценка възможно най-бързо. Последното, което искаше, бе конкуренцията да се опита да саботира работата. Официалната регистрация на мината в Уа-Уа бе за каменни въглища.

Ранди не се интересуваше толкова от парите, макар че неговият дял вероятно щеше да го превърне в милионер. Това, което го вълнуваше, бяха тунелите. Това бе най-голямата пещерна система и двамата с Ангъс щяха да са първите влезли в нея. Адреналинът от скачането с бънджи бе нищо в сравнение с това.

След като картографира тунелите, Ангъс започна да систематизира екипировката и да чертае схеми на жизненоважни нови изобретения. Сглобяването им бе оставил на Ранди, който побърза да подготви всичко, преди да тръгнат от Детройт рано тази сутрин. Някои от изобретенията бяха измислени за броени часове и поразиха Ранди. Кратката, но блестяща научна кариера на Ангъс му бе донесла значително богатство и Ранди се възползва от това, за да примами различни технически фирми да сглобят оборудването за два дни.

Натъпкаха всички джаджи във войнишки колан. Всеки уред бе с тегло не повече от 200 грама. Цялото оборудване тежеше четири килограма и половина. Имаше малки детектори на движение, миниатюрни прожектори, кислородни маски, аптечки, вакуумирани плавателни средства, подемен механизъм от въглеродно-титанова сплав и свръхлеко графитно въже. Всичко сякаш бе предназначено за колана на Батман, а не бе стандартна спелеоложка екипировка. Ранди нямаше представа как Ангъс възнамерява да се измъкне от зоркия поглед на Конъл. Ако успееха да избягат обаче имаха готовност за експедиция, която нямаше равна в историята.

Щяха да са първите. Щяха да познаят чувството, което бяха изпитали Колумб, Магелан, Армстронг и Лейф Ериксон. Щяха да разберат какво значи да откриеш нещо, което никой не е виждал; нещо, което всъщност го няма, преди да го откриеш.

В откритието се криеше сила. То означаваше безсмъртие. Неговото безсмъртие щеше да бъде увековечено на картата — част от подземния лабиринт завинаги щеше да се нарича пещерата Райт. При тази мисъл на устните му се появи усмивка.

11.

Макар да бе доктор по археология и ръководител екип на експедиция на „Нешънъл Джеографик“, доктор Вероника Рийвс писукаше като малко момиченце винаги когато го чуеше по телефона.

— Санджи! Божичко, радвам се да те чуя. — Направо се задъхваше от радост. Не го бе виждала повече от година. Той я бе отгледал като собствена дъщеря.

— Рони, скъпа! — отвърна Санджи с плътния си напевен акцент. — Не съм те чувал от цяла вечност. Господи, трудно е да те намеря в тези планини. Опитвам се да се свържа с теб от няколко дни. Вървят ли разкопките?

Тя почти усещаше усмивката на лицето му — добродушно и с пълни бузи, които по-недружелюбните биха нарекли увиснали, черните му очи, кожата с цвят на светъл шоколад и прошарените му тъмни коси.

— Тук няма телефони — каза тя. — Трябваше да ми се обадят по радиото. Слизаме много надолу в пещерите, но трябва да намерим начин да се справим с високите температури там. Какво толкова спешно има? Изоставих разкопките и пътувах цял час до телефона. Нещо не е наред ли?

— Зависи как гледаш на нещата. Не е наред, ако много държиш на сегашната си теория за изгубения планински град Серо Чалтел.

— За какво става дума?

— Намериха нож в Юта.

Вероника зяпна. През последните седем години думата нож бе загубила традиционното си значение за нея. Сега тя я свързваше единствено с оръжията с форма на двоен полумесец, които откриваха около Серо Чалтел. Ножовете свидетелстваха за единствена по рода си култура, която вероятно бе господствала в южния край на Андите около 5000 г. пр.н.е.

— Това е невъзможно — каза Вероника.

— Стига, скъпа. Със сигурност съм те научил на по-добър научен поглед върху нещата.

— Сигурен ли си, че е същият? — Тя не вярваше на ушите си. Ножовете от Серо Чалтел бяха единствени по рода си в целия свят — майсторски изработени платинени остриета от времето, когато човечеството още се е опитвало да прави стрели с каменни върхове. За нея бе необяснимо това, че са открили такъв нож в Юта.

— В момента е в ръцете ми — каза Санджи.

Умът й се опита да отхвърли значението на това откритие, да я предпази от неизбежното разочарование, но въпреки това въодушевлението й растеше.

— Сигурно е фалшив или е взет оттук.

— Е, значи са го фалшифицирали през 1942-ра. През цялото време е бил в архивите на университета „Бригам Йънг“.

— Господи! — прошепна Вероника.

— Точно така очаквах да реагираш — засмя се Санджи.

— Намерени ли са йероглифи?

— Не знам — каза Санджи. — Знам само, че открихме ножа благодарение на един златотърсач. Смятаме, че районът вече се подготвя за мина.

Кръвта й изстина и закипя едновременно. Миньори. Мразеше тази дума, мразеше това, което миньорите причиняваха на безценните археологически открития, да не говорим за непоправимите щети, които нанасяха на околната среда.

— Ще хвана следващия полет — каза тя. — Ще се обадя кога точно пристигам. Обичам те.

— И аз те обичам, Рони — отвърна Санджи и затвори.

Ножът на Санджи, заедно със собственото й проучване, изведнъж можеше да се окаже археологическото откритие на века. А някакви мръсни алчни миньори можеха да провалят всичко.

„Ще я видим тази работа — помисли си Вероника. — Ще я видим“.

12.

Конъл пристигна с хеликоптер. Площадката за кацане бе на 400 метра от лагера и достатъчно удобна.

Лагерът на „Земно ядро“ бе разположен на по-голяма площадка — почти плато, което бяха разширили и изравнили, за да има повече място. Бе оградена от полегати стени от зеленикав варовик. От въздуха лагерът приличаше на коркова тапа, която изхвърча от замръзнала кафяво-зелена вълна.

Конъл от години не бе стъпвал в минно поле. След смъртта на Кори ръководеше работата си от офиса си в Ренесанс Сентър. Този обект обаче бе твърде голям, просто дяволски важен, за да го остави на случайността. Бе наел най-добрия инженер в лицето на Мак Хендрикс. Мак можеше да ръководи работата както намери за добре, но Конъл трябваше да е тук, за да наблюдава, да наглежда и да има готовност да разреши всеки проблем, който можеше да застраши начинанието. Докато кацаха, перките на хеликоптера вдигнаха огромни облаци прах и пясък. Конъл слезе с носна кърпичка на уста и присви очи, за да се предпази от прашинките. В края на площадката в открит джип го чакаше Мак.

Хеликоптерът Отлетя и остави след себе си кълбести облаци прах.

Конъл някак се изненадваше, че Мак Хендрикс отговаря на американския стереотип за австралиец — рус, с квадратна челюст, широки плещи и бръчици около очите от много излагане на слънце и непрестанен смях. Усмивката му бе искрена и изглежда бе способен бързо да се приспособява във всякакво общество, независимо дали това налага официално облекло, или джинси.

— Здрасти, Къркланд — бодро каза Мак — Как мина полетът?

Конъл се намръщи, докато се опитваше да изплюе няколко прашинки.

— Щом съм пристигнал, значи — добре. — Хвърли куфарчето си и една брезентова чанта на задната седалка и се настани отпред. Без климатика на хеликоптера пустинята бе нажежена до крайна степен.

Джипът задруса по тесния, но добре изграден път, който свързваше лагера с площадката за кацане. Конъл погледна встрани. Отляво, на по-малко от метър и половина, се издигаше почти вертикална стена от зелени скали. Мак караше небрежно.

— Докъде стигнахте през последната седмица, Хендрикс?

— За първите три дни стигнахме дълбочина малко над километър, но вече напредваме много по-бързо — каза Хендрикс. — Лазерната сонда на Ангъс е най-изумителното нещо, което съм, виждал. Направо изпаряваме скалите. Не съм виждал по-бърза изкопна работа. Работим на три смени и успяваме да изкопаем повече от шестстотин метра на ден.

— Колко остава до рудата?

— На 2500 метра сме от мястото, където Ангъс каза, че трябва да се намира първият голям тунел, който води към огромна пещера. Трябва да поставим малко взривове, за да стигнем тунела. След първата пещера има още един тунел, който води към рудата. Намира се на около 1580 метра вертикално от планираното дъно на мината, но ние ще следваме хоризонталните тунели. Това означава шестнайсет километра ходене и пълзене. Предполагам, че с всички завои в пещерите това прави поне един ден преход от дъното на мината до Плътната маса. Ще сме под земята доста време.

Един ден натам и един ден обратно. Два дни под земята само за да стигнат Плътната маса. Това позволи на Конъл действително да си даде сметка за размера на пещерната система.

Макар лагерът да се намираше на осемстотин метра югозападно от изкопните работи, Конъл ясно долови шума веднага щом джипът спря. Ефикасността и сигурността, които царяха в лагера, му се поправиха. Периметърът бе ограден с бодлива тел, бяха оставени само два портала: един надолу към пустинята и вторият нагоре към мината. Персоналът се помещаваше в четири малки метални бараки — една за миньорския екип, една за охраната, една за лаборантите и една за лаборантките. Над бараките бяха опънати тенти, за да не се напича металът. В една по-голяма барака с големината на малък самолетен хангар се помещаваха превозните средства и тежкото оборудване. Шестата барака служеше за столова.

Лабораторията бе единствената сграда с истински стени. Беше ослепително бяла на късното следобедно слънце. За административна сграда служеше каравана от типа, който се използваше за конструктивни работи. Из песъчливия лагер бързаха потни хора. Големият дизелов генератор, който захранваше помпата за свеж въздух за минната шахта и снабдяваше лагера с ток, издаваше пулсиращи звуци. Срещу хангара имаше дизелова цистерна с вместимост 38 000 литра. Издължена и закръглена, тя приличаше на изоставена в пустинята подводница.

— Добре, Хендрикс, добра работа — каза Конъл, слезе от джипа и тръгна към лабораторията.

В сравнение с жегата навън вътре си беше направо студено. От рязката промяна на температурата го заболя главата. Лабораторията бе малък лабиринт от скъпо оборудване. Конъл бе виждал част от уредите, макар да не знаеше какво е предназначението на повечето. Червенокосата глава на Ангъс се появи изпод една машина. На малкото му лице разцъфна усмивка. Той скочи на крака и отиде да поздрави Конъл.

— Господин Къркланд! Радвам се, че пристигнахте благополучно.

Конъл за миг изгледа дребосъка, изненадан от реакцията му. Ангъс изглеждаше истински щастлив. „Малкото спелеологче вече си прави сметката да се вмъкне в пещерите — помисли Конъл. — Трябва да го наблюдавам изкъсо“. Нямаше да позволи на никой да доближи пещерите, докато не се гарантира безопасността. Особено на Ангъс Кул.

— Виждам, че си в добро настроение, Кул — каза Конъл и стисна подадената му ръка. — Предполагам, имаме добри новини що се отнася до рудните проби?

— Изумителни — отвърна Ангъс. — По-добре е, отколкото очаквахме.

Бръкна в джоба си и извади запечатано пликче. Приличаше на опаковка на презерватив. Отвори го и извади метална пластина с размера на батерия за часовник.

— Бихте ли се обърнали, господин Къркланд? Трябва да ви закача това.

— Какво е това?

— Самонасочващо се устройство, което изобретих. Нарекох го система Марко/Поло. Мак ме помоли да измисля нещо, така че да не загубим някой в тунелите. Програмирах този микропредавател с вашето име. Откриващото устройство, което нарекох Марко, изпраща сигнал. Вашето устройство, което се нарича Поло, получава сигнала и връща съобщение с името ви. Така, ако се загубите, нараните или излезете от строя, ще можем да ви открием. Уредът Марко улавя телесната температура, пулса и алфа-вълните, както и координатите и надморската височина.

— Какъв обхват има?

— На открито — няколко километра — отговори Ангъс и притисна пластината към тила на Конъл. — Под земята зависи от това колко скали има между вас и устройството Марко. Никой не може да се изгуби напълно, стига да не се опитва да върви самостоятелно нанякъде. Всички в лагера имат такива устройства за всеки случай. — Ангъс махна ръката си. Конъл завъртя глава наляво-надясно, но не усети нищо.

— Падна ли?

— Не, там си е. Прикрепено е с изкуствена кожа, която диша като истинска. Няма да падне, докато не бъде махнато. А сега погледнете това. — Ангъс се обърна към един монитор, на който назъбена линия показваше спектрометричен анализ.

— Тази линия показва масспектрометричния анализ на пробите — каза Ангъс. — Вземахме проби на всеки трийсет метра до дълбочина 4800 метра. Това между другото е по-голяма дълбочина от всяка друга, сондирана на един път, и с това поставям нов световен рекорд. Помислих си, че ще е добре да го знаете.

— Сутринта ще се обадя в Рекордите на Гинес — каза Конъл.

— Ще забележите нормалните върхове, отговарящи на ниско минерално съдържание. Ето тук обаче има три големи върха. — Ангъс посочи трите най-високи върха, под които имаше изписани компоненти като KFe₃(SO₄)₂(OH)₆ и CuS(AsO₄)(OH). Единственият компонент, който разпозна, бе CaCO₃ — варовик — и се намираше под най-високия връх. Под втория бе изпивано само Pt, а под третия Pt₆₀Ir₁₂(?).

— Цялата планина е изградена предимно от варовик и варовикови съставки от периода креда. Вторият връх е контролна проба от чиста платина. Третият — Ангъс млъкна, усмихна се и погледна Конъл право в очите, — третият връх е проба от това, което открихме на дълбочина пет хиляди метра — последния пласт от сондажа.

Конъл се наведе към екрана и сравни цифрите под втория и третия връх. Бяха почти еднакви.

— Значи — каза той, като успя да запази гласа и изражението си спокойни въпреки нарастващото си въодушевление, — искате да кажете, че пробата е почти изцяло платина?

— Платина и иридий.

— А къде тези данни съответстват на картата с Плътната маса?

Ангъс се извърна към клавиатурата и изведе вече познатата схема на зелената плътна маса и заобикалящите я жълти тунели. Около зелената маса се появиха дванайсет вертикални червени линии.

— Сондирахме и вземахме проби на местата, където са червените линии. Единайсет от пробите се оказаха безполезни скали. Без следа от платина. Само една проба даде резултатите, които ви показах току-що. — Щракна с мишката и на екрана се появи още една червена линия, която ставаше яркооранжева там, където се пресичаше със зелената маса. — Нашето съкровище е такова, каквото смятахме, че ще е, че и повече — тихо каза той, взрян в екрана. — Чиста платина. Солидна като скала. Убеден съм, че цялата Плътна маса е със същия състав като пробата от сондажа. Къс чиста платина, дълъг шест и половина километра и широк осемстотин метра.

Ангъс се облегна на стола си, доволната му усмивка отстъпи място на по-типичното за него арогантно ухилване.

— Понякога изумявам дори себе си — засмяно каза той.

— А каква е тази въпросителна? — попита Конъл и посочи символа Pt₆₀Ir₁₂(?) на екрана.

— Нищо тревожно — отговори Ангъс и махна с ръка. — Компонентът от платина и иридий, изглежда, не е коригиран при вторичната йонна масспектрометрия.

— Без термини, моля — каза Конъл.

— Вторична йонна масспектрометрия. Бомбардираме изследвания материал с положително заредени йони. Частиците предават своя положителен заряд на изследвания материал, който в този случай е пробата от сондажа. Положителният заряд освобождава един атом и води до раздробяване. Тъй като схемата на раздробяване е специфична и може да бъде възпроизведена, можем съвсем точно да определим търсените елементи във всеки материал.

— Ако е толкова точно, защо има въпросителна?

— Защото сплавта от платина, и иридий е нещо, което не е виждано досега. Всъщност компютърът просто прави научнообосновано предположение. Бомбардировката с йони води до разпад на платинени и иридиеви атоми и компютърът прави предположение как тези елементи са свързани. Просто съединението е необичайно.

— Обаче си сигурен, че става дума за платина, така ли? — Конъл се радваше, че е дошъл тук точно когато всичко се изяснява. — Сигурен си, че е платина?

— Толкова сигурен, колкото и че съм гений — отговори Ангъс.

Конъл продължи да гледа екрана. Платината никога не се срещаше естествено в солидни скални пластове, но въпреки това бе там долу, под тях. Това бе толкова голямо находище, че „Земно ядро“ можеше да диктува доставките поне през следващите трийсет години, а може би и до края на двайсет и първи век. Милиарди долари. Трилиони долари.

— Кул, искам още два сондажа от области, които се пресичат с тази Плътна маса.

— Няма начин — отговори Ангъс. — Сондата се счупи, когато се опитахме да навлезем по-надълбоко в нея.

— Мислех, че диамантеният връх може да пререже всичко.

— Може, но тази сплав от платина и иридий е наистина твърда, може би твърда колкото самия диамант. Разполагаме с достатъчно голяма проба, но съединението просто разби диаманта. Може да намери сериозно индустриално приложение. Много е необичайно. Не бих се тревожил за това обаче. Разполагаме с достатъчно данни, а минната шахта вече се подготвя.

Оборудване за милиони долари бе унищожено, а на Ангъс не му трепваше окото. Това ни най-малко не изненада Конъл. Щом Ангъс смяташе, че Плътната маса е от платина, то Конъл също не го бе грижа, че сондата е унищожена.

Конъл влезе в административната барака и уморено затвори вратата. Макар да бе стоял навън за кратко, жегата го бе изтощила. Трябваше да пийне нещо и да подремне. Отиде до бюрото, което щеше да използва през следващите две седмици. Извади от куфарчето си снимка в рамка.

Загледа се в усмихнатото лице на жена си. Усети как познатата болка запълзя вътре в него. Постави снимката на бюрото си, за да може образът на Кори да гледа всичко, което прави.

Извади от брезентовата чанта големия мобилен телефон, който му бе дала Кейла Майърс. Бе черен и тежък, а регистрираният му сериен номер бе изчегъртан. Кейла се бе „сдобила“ с тази играчка като бонус от американското посолство в Саудитска Арабия. Или поне така бе казала. Всъщност Конъл не го бе грижа за това, след като линията бе сигурна.

Приемникът бе идентичен с този телефон и се намираше при Барбара Йекли в Детройт. Само той можеше да дешифрира разбърканите сигнали, изпращани от апарата на Конъл, както и обратното. Той натисна бутона за свързване. Барбара отговори почти веднага. Конъл заговори тихо и спокойно.

Нямаше как да разбере, че шефката му не е единственият човек, който чува разговора.

Кейла Майърс леко натисна бутоните на своя приемник „Harris JM-251“, който бе пригоден специално за нуждите на сигналното разузнаване на АНС. Бе наблюдавала Конъл още от пристигането му в лагера и следеше всяко негово движение през мощен бинокъл, докато самата тя оставаше на практика незабележима в пясъка. Щом го видя да тръгва към административната барака, знаеше, че ще се обади на Барбара Йекли.

Климатиците, които стърчаха от всички сгради в лагера, пораждаха у нея желание да се изсмее презрително. Тя бе израснала в Южен Тексас. Палещото слънце бе скъп стар приятел. Бе израснала в беднотия и изолация и не бе имала много приятели.

Баща й се бе погрижил за това. Кейла и двете й по-големи сестри понасяха насилието, побоищата и опипванията му. Мери и Шели страдаха, подчиняваха се на волята му и се свиваха винаги, когато той се появяваше. Правеха всичко, за да избегнат боя или още по-лошото — ласките. Когато Кейла стана на осем или може би девет — не можеше да си спомни точно, Сайръс Майърс посегна и на нея. Малкото им ранчо бе уединено в плодородна долина. Никой не чуваше виковете.

Тя още помнеше заваления му говор и пресипналия от пиянство глас. Той викаше с пълно гърло, докато се измъкваше от ръждясалия пикап, а около него се стелеше миризма на мърша.

„Ставайте, момичета! — крещеше Сайръс на своите треперещи от ужас дъщери. — Изкарайте си ръцете от гащите и дайте на татко да ги оближе!“ Препъваше се към къщата, едва успяваше да върви, но въпреки това намираше леглата им, Сайръс искаше тишина, когато ги посещаваше нощем. Момичетата сподавяха виковете си, а по лицата им се търкаляха сълзи и падаха върху износените калъфки, купени от майка им, която Кейла никога не бе виждала.

Мери и Шели безмълвно понасяха опипванията му и отстъпваха пред перверзните му желания. Кейла обаче бе различна. Бе различна във всяко отношение и предпочиташе грубите момчешки игри пред куклите и чаените партита. Момичетата бяха слаби. Момчетата бяха по-твърди.

През петте години, през които Сайръс я насилваше и пребиваше по непонятни за нея причини, Кейла изгаряше от тиха ярост. Сестрите й бяха изпълнени със страх и вина, към което Сайръс сякаш се стремеше. В подрастващата Кейла обаче се таеше единствено гняв. По някакъв начин той усещаше това, усещаше протеста в душата й. Отново и отново се опитваше да го избие от нея и да пречупи духа й. През една ужасно гореща юлска вечер тя най-накрая сложи край на извращенията на Сайръс Майърс.

Той бе приключил с Мери и Шели и бе изгълтал две бутилки евтино вино. Отвори третата и се запъти към Кейла. Нямаше как да знае, че докато насилваше по-големите си дъщери, най-малката се бе промъкнала в кухнята и бе грабнала ръждясалия нож за месо.

Сайръс влезе в стаята й — вонящ, залитащ и наперен. Толкова бе пиян, че едва ходеше. Тя заби ръждясалия нож в сърцето му чак до дръжката.

Беше на тринайсет. Това бе първото й убийство. И определено не й бе последното. Когато видяха баща си мъртъв на износения жълт килим в стаята на Кейла, Мери и Шели не знаеха какво да правят. Изглежда, се лутаха между ужаса от убийството и необяснимото облекчение и свободата, която им бе донесло бруталното деяние на Кейла. Не знаеха какво да мислят, затова Кейла помисли вместо тях. Уредиха всичко за час. Дори тогава, едва на тринайсет, Кейла притежаваше необичаен усет за справяне с всички детайли.

Когато дойде полицията, трите момичета дадоха убедителни истерични показания за обир, прераснал в нещо друго. Кейла знаеше, че ченгетата разбират, че историята им е съшита с бели конци — семейство Майърс не притежаваше нищо ценно.

Дори най-безстрастните, консервативни и съблюдаващи закона полицаи не започнаха да ровят случая. Щом непрестанните извращения на Сайръс към дъщерите му най-накрая ги бяха накарали да го убият, той нямаше да липсва на никого. А и това убийство не бе нещо, което четиримата полицаи не бяха обмисляли сами, и то неведнъж, при вида на момичетата, които ходеха бинтовани и насинени или лежаха в местната болница.

Убийството отшумя. Кейла живя със сестрите си още пет години, завърши гимназията и постъпи във флота. Там се отличаваше от другите. Инстинктите й на убиец се насърчаваха и ценяха. По ирония на съдбата не уби никого, докато служеше там.

Убийствата започнаха, когато я взеха на работа в АНС. Досието й във флота бе безупречно, имаше отлични препоръки от началниците, а коефициентът й на интелигентност бе 130. Тя бе точно това, което търсеха: красива умна жена, която няма задръжки да убива за родината си. Готовността й да се заема доброволно с всякакви мисии се нравеше на висшестоящите и бързо я издигна в йерархията. Независимо от обстоятелствата тя просто намираше начин да си свърши работата.

Това обаче бе едно време, когато работеше в АНС, имаше цел в живота и не се интересуваше единствено от това да вземе хонорар. Тогава правеше всичко в името на бог и родината. Бе дяволски добра, може би най-добрата в цял свят. Твърде добра, както си мислеше тя. А никой шеф, особено такъв политически хамелеон като директора на АНС Андре Вожел, не иска да има подчинен, който явно го превъзхожда.

Вожел я уволни и я унижи, унижи една жена, която имаше повече чест от всички мъже в разузнавателните агенции, взети заедно. И всичко това само заради един малък „инцидент“.

Сякаш от онези скапани деца и без това щеше да излезе нещо.

Отърси се от тези мисли. Трябваше да се тревожи за много по-важни неща от старите славни дни. Имаше да мисли за чека си, а той щеше да е голям, ако можеше да изкопчи само още мъничко информация от Конъл.

Знаеше, че той ще използва обезопасеното комуникационно устройство, за да се обади в Детройт. Тежкият, но компактен апарат „Harris JM-251“ бе неудобен за носене при шестнайсеткилометровия преход през пустинята от скрития й ландроувър до сегашното скривалище, но с него тя можеше да улови всички съобщения от и към лагера.

Бе програмирала шифъра в паметта на устройството предварително. Беше фасулска работа да подслушва.

Гласът на Конъл звучеше слабо в слушалката.

— Много по-голямо е, отколкото смятахме — каза той.

— Дано да е така, скъпи — отговори му пресипнал женски глас. — Това е най-скъпото проучване в историята на компанията.

— Пробите се оказаха по-добри от очакваното.

— По-добри? Будалкаш ли ме, скъпи?

— Не, госпожо — каза Конъл. — Залежите са далеч по-големи от очакваното.

— Колко?

— Не мога да кажа по тази линия.

Кейла тихо изръмжа. Тя бе продала това оборудване на Конъл. То бе възможно най-сигурната линия; Това параноично копеле не би трябвало да се страхува да го използва.

— Скъпи — тихо отвърна жената. — Толкова ли са големи?

— Да, госпожо. Ще ви държа в течение.

— Ще чакам с нетърпение, скъпи. — Двамата затвориха.

Кейла усети как гневът й се надига. Конъл не се доверяваше на оборудването. Да не би да я смяташе за някаква тъпа аматьорка? Параноята му и недоверието му към новите технологии направо я обиждаха.

Тя вече знаеше за потенциалния добив на мината. В нощта след като работниците приключиха сглобяването на административната барака, се бе промъкнала и бе поставила подслушвателни устройства. Това бе нервният център на лагера и тя можеше да чуе всяка дума, която се изрича вътре. Не бе успяла да постави подслушвателни устройства в лабораторията. Не можеше да проникне през мерките за сигурност на тази сграда дори докато тя още се строеше.

Мерките за сигурност на О’Дойл бяха много добри. Тя не бе и подозирала, че той може да й попречи така. Преди малко повече от година Конъл я бе попитал дали може да намери първокласен шеф на сигурността, който да има опит в армията. Тя бе проникнала в скритите файлове на Департамента по отбраната и бе открила Патрик О’Дойл — правителствен поръчков убиец, наскоро „пенсиониран“. Предаде информацията на Конъл и малко след това той го нае.

Останалите служители по сигурността не можеха да се сравняват с него, но и не бяха за изхвърляне. Бяха двайсетина и носеха полуавтоматични берети M9-9×19 мм с пълнители за петнайсет патрона. Опасно оръжие, стига да попадне в правилните ръце.

Охраната разполагаше и с дванайсет пушки „Хеклер и Кох“ HK416. Тъй като тя бе добре запозната с досието на О’Дойл, вероятно бяха пълни автомати. Дори не бе необходимо човек да е добър стрелец с такова оръжие — просто трябваше да го насочи и да дръпне спусъка. Тези оръжия не я възпряха да прави нощните си набези в лагера, но я направиха много, много предпазлива.

Откритите пространства между сградите се осветяваха от силни халогенни лампи. Това затрудняваше незабелязаното придвижване. Тя се бе справила, след като стоя двайсет и пет минути скрита и наблюдаваше движението на пазачите. Сменяха се на всеки четири часа. Най-добрият момент за придвижване бе след третия час на всяка смяна. Кейла вече бе успяла да се промъкне и да се измъкне от лагера през последните две нощи, като внимателно избягваше да се придвижва през смените на О’Дойл.

Обикновено спеше между 10 сутринта и 2 следобед, а през нощта от време на време си доспиваше. Имаше достатъчно вода и консерви за още два дни. След това нещата щяха да се усложнят. Трябваше или да се върне до маскирания джип и да загуби цял ден, през който можеше да наблюдава, или да открадне запаси от лагера.

Това бе нейният шанс. Точно това, най-голямата платинена жила, откривана някога. Вече бе решила, че ще иска два милиона долара, и то само за информацията. Ако някой пожелаеше да я наеме за конкретни действия за саботиране на мината на „Земно ядро“, щеше да поиска допълнителен солиден хонорар. Знаеше, че южноафриканският платинен консорциум би платил на секундата два милиона, за да разбере повече за това потенциално платинено находище, а вероятно така биха постъпили и онези лукави копелета от „Стилуотър Майн“ в Монтана. Руснаците биха се запънали пред такава цена; единствено за информация. Но от друга страна, ако южноафриканците искаха единствено информация, безскрупулните руснаци не биха се поколебали да се заемат с мръсни игри.

Все още й трябваше допълнителна информация. Трябваше да се увери, че ако размаха този кокал пред потенциалните клиенти, те ще захапят веднага. Тя трябваше да им внуши паника, свързана с бизнеса им, без да им казва каквото и да било за местонахождението на мината на „Земно ядро“ или дори че „Земно ядро“ въобще има пръст в това. Трябваше да достави пълна информация, така че да се страхуват да чакат още два-три месеца, за да се сдобият сами с нея.

В зависимост от намеренията на Конъл „Земно ядро“ можеше да се опита да се сдобие с незабавни печалби, като наводни пазара. Такова огромно предлагане можеше да смъкне цената на платината от 850 долара за унция на 450, а може би дори по-малко. Това щеше да означава загуби от стотици милиони на платинения пазар. Ако успееше да се сдобие с някаква информация, дори само намек, как Конъл смята да си изиграе картите, цената й можеше да се вдигне още повече.

Кейла не бе икономист, но не бе и нужно. Трябваше само да събере информацията и да я продаде на този, който плаща най-много.

Освен това в цялата тази работа имаше нещо, което я заинтригува. Някакво сладостно мрачно усещане, което сякаш пулсираше от планината. Никога не бе изпитвала нещо подобно.

Но й харесваше.

13.

Наместо да е потънал в зеленина и атмосферата да е като в сауна, пейзажът бе кафяв, а влажността — нулева. Жегата обаче си беше същата и доктор Вероника Рийвс веднага се почувства като у дома си. Трябваше да се чувства така, помисли си тя, като се имаше предвид, че бе израснала доста близо до това пусто място. Изтърпя клатушкането по подобието на път до миньорския лагер на „Земно ядро“.

Върху стегнатата й конска опашка бе кацнала запотена мръсна сламена шапка с широка периферия. Винаги носеше шапката си по този начин, но никога не успяваше да укроти непокорните руси кичури, които очевидно си имаха собствено мнение.

Тя се въртеше въодушевено на седалката на очуканата тойота на Санджи. Бе видяла ножа само минути след като Санджи я посрещна със задушаваща прегръдка. Посрещаше я с тази прегръдка винаги, когато тя се връщаше в „Бригам Йънг“, за да го види (което, строго си напомни тя, бе твърде рядко). При тази прегръдка сякаш всичко си идваше на мястото, тя сякаш казваше: „Винаги ще съм тук“. Усети тази прегръдка, това неизречено обещание за безкрайна подкрепа, за първи път, когато бе на пет години и родителите й починаха.

И двамата й родители, както и тя самата, бяха единствени деца. Когато загинаха в самолетната катастрофа, тя се оказа сама — без лели, чичовци, баби и дядовци. Но имаше Санджи.

Баща й, който също бе биолог, работеше със Санджи от години. И двамата бяха преподаватели в университета „Бригам Йънг“ и доколкото тя си спомняше, Санджи бе част от семейството във всяко отношение. В завещанието си родителите й го бяха посочили за неин законен настойник — отговорност, която за него беше чест. Това бе приятелски дълг, за който той милееше повече, отколкото за живота си. На нея често й се искаше да бе опознала родителите си. Искаше й се да разбере що за хора са били, за да се доверяват до такава степен на приятелите си.

Санджи се оказа най-добрият баща, който едно малко момиченце можеше да си пожелае. Тъй като нямаше собствено семейство, той я обичаше безумно. Тя израсна обградена с обич и грижи, насърчавана във всичко, с което се захващаше, и във всяка мечта, която преследваше. Той настоя тя да учи в Мичиганския университет. С професорската си заплата намираше средства да я изпраща навсякъде, където го изискваха проучванията й: на полуостров Юкатан, в киргизките степи, в планината Тавър. Дори когато тя пожела да отиде в Аржентина, за да търси платинените ножове по стръмните, обрасли с джунгли склонове на Андите, той я подкрепи с цялото си сърце. Насърчи я с ясното съзнание, че ще я вижда рядко, ако изобщо я вижда.

А сега отново беше до нея и й помагаше да преследва същите тези ножове, но на собствена територия. Тя едва повярва, когато й се обади. Но когато изтощена от пътуването пристигна в „Бригам Йънг“ и хвана ножа от Юта, веднага разбра, че няма измама, грешка или уловка.

Културата на Серо Чалтел заемаше уникално място в човешката история. Уникално, докато не откриха ножа в Юта, напомни си тя. Цивилизация, изгубена преди повече от девет хилядолетия. Скрит град, изграден във вътрешността на една планина, град, който по нейните оценки в разцвета си бе побирал десет хиляди жители.

Тя бе открила тази култура, докато изследваше останки от древно селище, чиято история разказваше за брутално клане. Мъже, жени и деца бяха изклани и заровени с повечето си вещи.

Дрехите, инструментите, посудата и дори храната — всичко, което притежаваха, изглеждаше заровено до тях. Сякаш нашествениците презираха и най-малката следа от своите жертви. Точно тази мистерия плени въображението й. Какъв мотив би имал този враг да е толкова брутален, толкова радикален? Най-вероятно религиозен — но тя още не можеше да каже със сигурност.

Гробницата себе съхранила с хилядолетия, докато селцето не се бе открило благодарение на ерозията. Вероника и екипът й направиха разкопки на мястото и постепенно сглобиха уликите от клането преди 7500 години.

Оръдията на унищожението бяха очевидни — платинени ножове с великолепна изработка. Първоначално откриха само две малки краища на остриета, които се бяха счупили в костите на древните жертви. Дори от малките фрагменти Вероника разбра, че ножовете представляват нещо много необичайно. Бяха технологична мистерия, култура, която силно се бе развила в металургията, докато останалите племена в Южна Америка използваха кремък и подострени пръти. От мига, в който видя остриетата, Вероника бе запленена. От такива малки открития се градяха кариери. Легендарни кариери.

Прекара две години в приспособяване към заобикалящата я култура на рядко населения Серо Чалтел: изучаваше планинците и търсеше следи; Постепенно местните хора приеха присъствието й. След две години и един месец получи подарък — нож, който не беше счупен. Точно тогава мистерията стана наистина интересна.

Въглеродният анализ на остатъците от въжето, което бе прикрепено към центъра на ножа, показа, че възрастта му е осем хиляди години. Ножът свидетелстваше за металообработване, което бе нещо нечувано около 6000 пр.н.е. Изработката можеше да съперничи на тази на оръжейните майстори от Европа или феодална Япония. Тези култури обаче бяха разцъфтели хиляди години след клането в селището. Ножовете с форма на полумесец свидетелстваха за хора, които далеч бяха изпреварили времето си.

На километър и половина от мястото на клането, нагоре по склона на Серо Чалтел, познат и под името връх Фитцрой, имаше поредица пещери. Ножовете с форма на полумесеци бяха открити в тях. Местните й казаха, че планината е прокълната и само най-смелите и безразсъдни младежи се катерят по горещите й склонове. Вероника, разбира се, не обръщаше внимание на такива митове, но внимателно ги документираше за бъдещи справки. Изкатери се сама в планината и влезе в пещерите и в историята. На двайсет и пет години бе открила древна загадка, която я изстреля към славата.

Пещерите се оказаха далечни разклонения на масивен подземен комплекс, който се простираше на километри, както нагоре, така и надолу. Комплексът стигаше голяма дълбочина. Толкова голяма, че температурата в долните райони правеше изследването почти невъзможно. Досега тя се бе лекувала два пъти от топлинен удар. По-голямата част от комплекса още не бе изследвана.

Макар тя и екипът й (финансиран със заслужена субсидия) да не откриха човешки останки и да имаше много малко артефакти, изобилстваха следи от организирана култура. В някои характерни пещери в комплекса имаше уникални груби йероглифи и пещерни рисунки, които се бяха запазили напълно през вековете в сухия въздух.

Тя значително бе напреднала в езика на йероглифите. Много от тях можеха да се разпознаят: туземци с копия, множество версии на слънцето, насекоми и различни животни, най-вече прилепи. Повечето от йероглифите обаче казваха нещо, което тя все още не бе разгадала. Знаеше, че рисунките на слънцето, на слънцата в много багри и с шест насочени навън лъча, са най-важната част от древния език и вероятно на цялата култура.

Един уникален фактор разграничаваше езика на Серо Чалтел от всеки друг древен език, който познаваше — използването на цветове. Изглежда, цветовете бяха също толкова значими, колкото самите йероглифи. Всъщност те бяха част от йероглифите. Това не бе просто някакво кафяво или червено, а цяла гама цветове с тънки нюанси и отсенки. Безцветните йероглифи биха приличали на писмен език без пунктуация или интервали между думите. Знаеше, че ще дешифрира езика, но още търсеше своя крайъгълен камък или нещо, което да й даде основа, на която да стъпи, за да научи основните му елементи.

Въглеродният анализ показа, че най-новите пещерни артефакти са на три хиляди и петстотин години. Тя предположи, че жителите са изоставили града по това време, около 1450 г. пр.н.е., и помисли, че вероятно са били принудени да го направят от друга култура. Не разполагаше с достатъчно доказателства обаче, за да стигне до сносна хипотеза защо жителите са си тръгнали. Нямаше тела, нямаше изгорени останки, нямаше никакви кости.

Сега обаче се бе появила следа — на единайсет хиляди километра, в Юта. Ножът не можеше да бъде сбъркан. Нямаше съмнение, че има тясна връзка между Серо Чалтел и Юта. Знаеше го, защото никога не бе разкривала, че аржентинският нож е от платина.

Ако се смяташе само металът, само един от близо седемкилограмовите ножове струваше повече от 200 000 долара. Такива цифри биха привлекли иманяри и грабители на гробници като мухи на мед. Пещерите щяха да бъдат осквернени, а безценните артефакти — заграбени или унищожени от невежи и алчни хора. Дори по-лош вариант бяха минните компании, които лобираха пред аржентинското правителство за права над минералите и раздираха планините с експлозивите си. Откритите мини и химикалите превръщаха земята в пустиня. На света ножовете от Серо Чалтел бяха представени като много ранни образци на стомана. Никой не знаеше истината — с изключение на нея, екипа й, Санджи и шепа доверени учени.

Възможността нейната изгубена култура да е съществувала и в Югозападна Америка я изуми. Всъщност това не бе точно така. Въглеродният анализ на малкото органични останки по ножа от Юта показа, че е на 6500 години. Ножът, а следователно и културата, бяха съществували в Юта по времето, когато в Серо Чалтел тя е била в разцвета на силите си в района на Огнена земя.

Очевидната възможност я вцепени — двете места не бяха независими. Бяха част от империя, от култура, контролирала района между Огнена земя през Централна Америка и стигала до южната част на Съединените щати — район, пред който Римската империя в своя разцвет изглеждаше нищожна.

„Нобелова награда“ — помисли си. Нямаше съмнение в това.

Нямаше представа как ще спре миньорския екип, но нямаше просто да седне да чертае план, докато компанията заличава историята. Щеше да измисли нещо на място. Безпокойството от чакането и неравният път не й помагаха. Знаеше само едно — че не би искала да е на мястото на човека, който отговаря за мината, когато се срещне с разярената доктор Вероника Рийвс.

Конъл седеше в хладния офис и слушаше дневния отчет на Мак за това как напредват.

— Нека изясним нещо. Изкопали сте 1700 метра за два дни, а сега ми казваш, че за следващите 1900 метра ще ти трябва седмица, дори повече? Глупости, Мак. Това е неприемливо.

Мак го изгледа гневно.

— Хората и без това работят извънредно, Къркланд. Ако проявят небрежност, ще има инциденти. Не искам инциденти под мое ръководство.

— Не ръководиш ти, аз ръководя — каза Конъл и стовари юмрук върху бюрото. — Срок от цяла седмица е неприемлив. Искам да приключите за три дни. Тази операция вече силно надхвърли бюджета и трябва да разберем какво има там долу.

— Някой ще пострада! — каза Мак и внезапно се изправи и се наведе напред с юмруци върху бюрото. — Много добре знаеш, че това е опасна работа.

— И аз го знам, и ти, и работниците също — отговори Конъл и махна към мината. — Знаят какво правят и точно затова им плащаме двойни надници. Ако не могат да се справят с работата или ако пострадат, това изобщо не е мой проблем. Значи така: искам да стигнете до този тунел за три дни. Съветвам те да си размърдаш задника и да накараш работниците да действат по-усърдно.

Мак го изгледа твърдо. Свитите му юмруци бяха покрити с драскотини и белези. Яростта на лицето му пушеше като парен локомотив.

— Хората са прави за тебе — тихо каза той. — Ти наистина си безсърдечен тиранин. — Обърна се, изхвърча навън и силно затръшна вратата.

Във внезапно настъпилата тишина Конъл усети тежестта на думите на Мак. Може би наистина притискаше хората прекалено.

Може би.

Уморено разтърка очи. Успяваше да дремне само по три часа на ден. Спеше на походно легло в офиса си, далеч от бараките, далеч от всички в лагера. Дори се хранеше в офиса, далеч от смеха, който изпълваше столовата. Останал сам, се препъваше, към леглото към два-три през нощта. Понякога сънуваше Кори. Понякога не. И в двата случая рядко спеше добре.

Телефонът иззвъня.

— Къркланд слуша.

— Господин Къркланд, О’Дойл се обажда. На предния портал съм. Трябва да дойдете незабавно, сър.

— Какво става?

— Имаме посетители.

Конъл тръшна слушалката. Кипеше от раздразнение, докато излизаше от хладния офис в жежкия следобед. Веднага започна да се поти като блудница в църква. Видя зеления джип и охраната в отсрещната част на лагера, точно до главния портал. Малка групичка работници се бе скупчила да види какво става. Той забърза натам.

Берта Либранд бе сграбчила една гърчеща се жена в силна хватка. В пясъка се въргаляше овехтяла сламена шапка. Жената бе вързала косата си на опашка, но отвсякъде стърчаха руси кичури.

Другият нарушител, възпълен мъж, лежеше по лице върху капака на една тойота, а ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Бе едър почти колкото О’Дойл, но пълен и безформен. О’Дойл наблюдаваше ставащото със загрижена усмивка, пистолетът му небрежно сочеше надолу.

— Какво става тук, господин О’Дойл? — попита Конъл.

Вместо него отговори Либранд:

— Тези хора се опитаха да нарушат границата, господин Къркланд. Казах им да почакат, но те настояха да влязат. Задържах ги, докато ви уведомим.

— Вие ли отговаряте за това място? — извика русокосата. Конъл погледна лицето й. Красиво, но сгърчено от ярост.

— Да, госпожо. Казвам се Конъл Къркланд.

— Тогава кажете на тази кучка да ни пусне веднага! Че такъв съдебен процес ще ви спретна…

Либранд затегна хватката си.

— Само се успокойте, госпожо. Ще изясним всичко.

Конъл изгледа продължително русата пленница, преди да проговори:

— Ако госпожица Либранд ви пусне, бихте ли се държали като добри гости, без да ходите никъде без наше разрешение?

Жената го погледна с омраза и безсилие. Очевидно бе свикнала тя да командва и хората да правят това, което иска от тях.

— Да — отговори тя и смекчи тона си, отстъпи с недоволна гримаса пред авторитета на Конъл. — Ще уважим правото ви на собственост. Просто исках да се видя с отговорника тук.

— Пусни ги — каза Конъл. Либранд освободи жената, след това внимателно отключи белезниците на мъжа и му помогна да се изправи. Конъл забеляза струйка кръв в ъгълчето на устата му. О’Дойл мълчаливо прибра беретата си в кобура и подаде на Конъл ключовете от колата на Санджи.

— Приемете моите извинения за това посрещане — каза Конъл. — Сигурен съм обаче, че госпожица Либранд съвсем ясно ви е помолила да спрете. Това е частна собственост. А сега мога ли да ви попитам какво търсите тук?

— Аз съм доктор Вероника Рийвс, а това е моят сътрудник доктор Санджи Хаак — хладно каза Вероника, приглади дрехите си и се наведе, за да вдигне шапката си. — Работя в Мичиганския университет, а доктор Хаак е от университета „Бригам Йънг“.

Титлите им изненадаха Конъл, но той още не им вярваше напълно. Ако други минни компании знаеха колко средства е вложила „Земно ядро“ в тази операция, биха направили всичко, за да разберат какво става. Конъл на два пъти бе използвал Кейла по този непочтен начин и я бе изпращал при конкурентни компании, за да научи колкото се може повече. За нещастие втория път тя бе натикала един служител на „Критъндин Майнс“ в инвалидна количка — завинаги.

Рийвс и Хаак може наистина да бяха професори, но докато не го докажеха, за Конъл си оставаха шпиони.

— Тук съм, защото разкопавате място от голямо значение за археологията — каза Вероника. — Искам да спрете с изкопните работи, докато не разберем какво има долу.

Резките й думи изненадаха Конъл.

— Боя се, че това е невъзможно, доктор Рийвс. Имаме доста кратък срок.

— Вие не разбирате — каза Вероника настойчиво. — Тук някъде има подземен град, вероятно голям комплекс от тунели. Това може би е една от най-ранните човешки цивилизации.

Откъде можеше да е разбрала за тунелите? Възможно ли бе да е изтекла информация? В такъв случай Конъл бе изправен пред много сериозни проблеми. Усети как гневът му се надига. Външно не даде признаци на избухване, но това продиктува действията му.

— Доктор Рийвс, вече ви казах, че това е частна собственост — каза Конъл. — Ще си тръгнете заедно с приятеля си още сега. Ако се налага, ще накарам господин О’Дойл да ви задържи, докато дойде полицията, но ви предупреждавам, че това може да отнеме цял ден.

— Вижте, Къркланд — тихо каза Вероника, а очите й ядосано се присвиха. — Аз съм член на Националното географско дружество и разполагам с възможности, от които малката ви корпоративна главица ще се замае. До шест часа мога да говоря по телефона с губернатора на Юта. — Ще му кажа, че съзнателно ограбвате национално богатство. След това ще уведомя пресата за това оскверняване на земята. Щом губернаторът разбере, че е замесена и пресата, е повече от сигурно, че ще ви подгони веднага. После ще накарам адвокатите на Националното географско дружество да се позоват на всякакви възможни заповеди и запрещения, които могат да измислят, за да ви спрат. Справяли са се с такива като вас хиляди пъти. След десет часа репортерите ще залеят това място и уютното ви скривалище ще тръгне в националния ефир. Разбирате, че губернаторът може да забави операцията ви, и то веднага, нали? Естествено, че разбирате, това ви е работата. След четиринайсет часа.

— Достатъчно — прекъсна я Конъл. Тази се оказваше нещо повече от това, за което я бе сметнал. Ако можеше да направи и половината от нещата, за които говореше, можеше да забави операцията със седмици. А той не разполагаше с това време. Ако се разнесяха слухове, щеше да има безкрайно много усложнения. Той се усмихна, като този път не търсеше ефект — просто реагира спонтанно. Рядко се сблъскваше с хора, които можеха да го спрат.

— Това е напълно достатъчно, доктор Рийвс — каза Конъл. — Ако бъдете така любезни да дойдете с доктор Хаак в моя офис, можем да обсъдим нещата.

Вероника му прати победоносна усмивка.

— Ами, благодаря, господин Къркланд — каза тя. — Точно това всъщност исках.

Щом гостите му влязоха, в офиса, Конъл веднага провери дали не го лъжат. Обади се в офиса на „Земно ядро“ в Детройт и накара служителите да се свържат с университетите, после затвори и зачака потвърждение.

— Не ни ли вярвате, Къркланд? — попита Вероника.

— Да, не ви вярвам. Не го приемайте лично. Не вярвам на никого.

Вероника опря лакти на бюрото, наведе се напред и го прониза с поглед. Конъл забеляза, че огромният доктор Хаак просто си седи на стола и се наслаждава на хлада от климатика. Бе поставил на разцепената си устна носна кърпичка, но не се оплакваше. Изглежда, се задоволяваше с това доктор Рийвс да води разговора.

— Сигурно сте открили нещо наистина голямо, за да ви гони такава параноя — каза Вероника. — Мисля, че онзи вашият огромен пазач бе готов да стреля по нас.

— Да — отговори Конъл. — И още е готов. Но това, което става тук, не е ваша работа, доктор Рийвс…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Не искам да знам и не ме интересува, Къркланд. Това, което ме интересува, е, че този район може да се окаже жизненоважен за историята на човечеството. Минната ви дейност може да разруши артефакти, които могат да преобразят начина, по който възприемаме себе си.

И извади от джоба на крачола си плосък кожен вързоп. Сложи го на бюрото и го разви. Конъл явно трябваше да поговори сериозно с О’Дойл. Да се позволява на посетителите да внасят трийсетсантиметрови ножове в офиса му не говореше добре за мерките за сигурност.

— Това е открито тук — каза Вероника и махна към планината, която се виждаше от лагера.

Конъл внимателно вдигна ножа и се изненада от тежестта му. Бе твърде тежък, за да е стоманен. Теглото и фактът, че тя се опитваше да спре разкопките, веднага му подсказаха, че ножът е платинен. Той го огледа, прокара пръст през странния пръстен в средата на ножа и изпробва острието с палеца си. Бе невероятно остър. В гърдите му се надигна тягостно чувство, когато разпозна в него същия нож, за който Сони бе писал в доклада за проучването на планината Уа-Уа.

Погледна я в очите.

— Не сме намирали нищо такова.

Санджи най-накрая проговори:

— Сони Макгинес го намери в архивите на университета „Бригам Йънг“ — каза той, бузите му се поклащаха на всяка сричка. — Занесъл го е на Хектор Родригес, който е професор в университета. Професор Родригес се свърза с мен, а аз се свързах с доктор Рийвс, която е главен експерт в тази област.

Конъл закипя вътрешно. Това копеле Сони трябваше да си затваря устата. Конъл се бе опитал да избегне точно такова оплескване на нещата, като изпрати Чо.

— Този нож е от изключително значение — каза Вероника и измъкна втори кожен вързоп с нож от джоба на другия си крачол. — Както и този.

Два трийсетсантиметрови ножа! Щеше да убие О’Дойл. Рийвс като нищо можеше да вкара гаубица в чорапа си, ако хората му обискираха по този начин. Конъл постави ножовете един до друг. Изглеждаха еднакви.

— Открих втория в Серо Чалтел, в Аржентина. Работя там през последните седем години по археологически разкопки. Ножът е от изгубен град; който може би е господствал в района на Огнена земя преди девет хиляди години. Сам виждате колко еднакви са ножовете. Има само две логични заключения. Първото е, че преди седем хиляди и петстотин години някой е донесъл този нож от Серо Чалтел в Юта, което прави единайсет хиляди километра по права линия. Ножът е престоял в тунела няколко хилядолетия и един студент по геология го е открил. Второто заключение е по-логично и по-трудно за вярване. В тази планина има подземен град, който принадлежи на същата култура, която открихме в Серо Чалтел. Ако се съди по въглеродния анализ за възрастта на тези два ножа, както и от идентичната им изработка, двата града са част от една и съща култура. Царство, което се простира на два континента и е най-голямата древна империя в историята.

Очите на Вероника блестяха от вълнение, гласът й трепереше. Конъл внезапно се почувства привлечен от нея, но бързо се отърси от това и погледна снимката на жена си.

— Ако тук има подземен град, в планината трябва да има тунели — продължи Вероника. — Много тунели. Открихте ли тунели, Къркланд?

— Моля, наричайте ме Конъл. Аз…

Телефонът иззвъня. Конъл се усмихна извинително и вдигна.

— Къркланд слуша.

— Здравей, скъпи — каза Барбара Йекли. Фактът, че бе отделила време да му се обади, означаваше, че нещата са сериозни. — Добри и лоши новини. Добрата новина е, че проверката показа, че наистина работят в тези университети.

Конъл въздъхна облекчено. Вероника и Санджи не бяха лъжци, което в добрия случай означаваше, че наличието на платина още е в тайна. Поне засега.

— А лошата?

— Рийвс е голямо име. Предполагам, че не четеш „Нешънъл Джеографик“, но работата й бе отразена на корицата на списанието преди три години. Показваха я по Пи Би Ес и по „Дискавъри“, както и във всички големи научни списания. Тази жена може много да нажежи обстановката, ако сметне, че проваляме важно откритие. Успяла е да затвори мина в района на Огнена земя чрез политически натиск.

През ума на Конъл минаха всякакви варианти. Рийвс бе способна да изпълни заканите си. Това променяше всичко. Той просто не можеше да й позволи да се свърже с пресата.

— Благодаря, Барбара — бързо каза Конъл и затвори. Погледна Рийвс: на лицето й сияеше надменна победоносна усмивка.

— Надявам се, че получихте добри новини?

Тази жена все повече го дразнеше. Конъл мразеше да губи. Но тя държеше по-голям коз. Трябваше да я задържи в лагера. Имаше само два начина да го направи, но отвличането бе мръсна работа и той не би паднал толкова ниско.

„Кое ти е слабото място, доктор Рийвс? Какво ще те накара да играеш по правилата?“

— Доктор Рийвс, доктор Хаак — каза Конъл и премина на усмивка и топла интонация. — Изправен съм пред известно затруднение. „Земно ядро“ не иска да поврежда обект с такова значение, но имаме известни финансови задължения към акционерите, да не говорим за времето и средствата, които вече сме вложили тук.

Усмивката на Вероника стана подигравателна. Тя очевидно бе чувала тези доводи и преди. Сърцераздирателните приказки за финансови проблеми от страна на една от най-богатите компании в света нямаше да я убедят. Санджи си седеше кротко и наблюдаваше мисловното им надиграване. Конъл реши да опита директен подход.

— Не можем да спрем изкопните работи, но ако трябва да съм честен, не бихме искали лошата публичност, която можете да ни докарате. Знам, че можете да ни спрете, поне за известно време. И няма да ви лъжа — всъщност изобщо не ме интересува изгубената ви цивилизация и изгубеният ви град. Интересува ме единствено мината. — Видя как изражението й се промени. Изглеждаше изненадана от открития му подход.

— Затова — продължи той — смятам да ви подкупя. „Земно ядро“ ще покрие всичките ви разходи за проучвания тук и ще ви предостави необходимото оборудване. Освен това, в случай че открием нещо необичайно при изкопните работи, незабавно ще ви съобщим. Предлагам ви това, като в замяна ще ви помоля да не водите външни хора.

Вероника се изправи ядосано, готова да се нахвърли върху него. Той спря избухването й с умолителен поглед.

— Моля ви, доктор Рийвс, чуйте ме. Сигурен съм, че изкопни работи от такова естество изискват голям екип, но трябва да спазвам мерки за сигурност. Ще се погрижа да разполагате с достатъчно на брой хора, но не можем да допуснем външни лица. Заявили сме, че търсим въглища, но на практика търсим платина. Не можем да си позволим да привличаме вниманието. За да избегнем това и за да ви убедим да мълчите, ще имате пълен достъп до нашите проучвания. Това не само ще улесни работата ви, но и ще знаете всичко, което знаем и ние. Няма да крием нищо от вас. Освен това сме разработили някои технологии, които ни дават наистина големи предимства в сравнение с познатите досега. Моля ви единствено да разгледате съоръженията и оборудването, които ви предлагам.

Вероника изглеждаше скептично настроена, но явно бе събудил интереса й. Конъл знаеше, че повечето археолози работят с нищожен бюджет и често изостават с години от технологиите в частния сектор. А той й предлагаше най-новите технологии и неограничени средства.

— Последното условие от сделката е и двамата да не напускате лагера поне седем дни. Не сте затворници, но не можете да си тръгнете по-рано. Освен това ще се наложи да следим изходящите ви обаждания. След седем дни можем отново да обсъдим дали искате да напуснете лагера.

Вероника погледна Санджи. Той сви рамене. Тя отново се обърна към Конъл.

— Ще разгледаме оборудването ви, но не обещавам нищо. А ако се съгласим със сделката ви, в което силно се съмнявам, ще трябва да е писмено.

— Разбира се, доктор Рийвс.

— Наричайте ме Вероника.

— Един момент — каза Конъл. — Държим всички коли заключени в гаража и ако решите да приемете предложението ми, колата ви ще остане там. Никой не излиза без мое разрешение.

След половин час обиколка из лабораторията и преглед на оборудването на Ангъс Вероника с готовност прие споразумението. Конъл си отдъхна. Беше си спечелил поне още седмица спокойствие. Мак притискаше всички да работят и имаше три смени. В най-добрия случай щяха да стигнат до тунелите след три дни, а до Плътната маса — след четири.

Конъл беше близо. Нямаше да позволи на никой да го спре.

Берта Либранд седеше на хладно в столовата, забила нос в пепси-колата си. Срещу нея О’Дойл се взираше в масата и си играеше със своята. Смяната им току-що бе приключила й ако се изключеха двама от охраната, бяха сами. Нямаше да търпи това, не и след като оная руса кучка си го заслужаваше.

Либранд заговори раздразнено:

— Ако ще ме мъмрите за това как се справих с нарушителите, можехте да го направите още там, на място. Не е нужно да ме щадите, сър.

— Не! Съвсем не — каза О’Дойл. Аз… исках да те поздравя за това. Хареса ми как най-напред обезвреди дебелака, а после задържа жената. Неутрализира очевидния първоизточник на опасност. Наистина добра работа.

— Благодаря — каза тя предпазливо, загледана в избледнялата татуировка на орел на лявата ръка на О’Дойл. Една по-ярка татуировка красеше издутия бицепс на дясната му ръка. Ръкавът на синята му униформена риза почти я закриваше. Либранд си помисли, че прилича на синьо знаме с хоризонтална бяла лента — вероятно аржентинското знаме, но не бе сигурна.

— Ами… ако не сте ядосан, тогава за какво е всичко това?

О’Дойл прочисти гърлото си.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не знам. Ти работиш в компанията само от два месеца. Помислих, че можем да си поприказваме. Нали знаеш, да споделим малко бойни приключения.

— Бойни приключения? Не съм много запалена по тези работи. Не ме бива в тези приказки между бойци.

О’Дойл се размърда на стола си, не смееше да я погледне.

Тя не го познаваше добре, но имаше достатъчно опит, за да усети промяната в поведението му. Бе наета в „Земно ядро“ през март като охрана в една мина в северната част Калифорния. Заплатата бе мизерна, но това бе всичко, което можеше да получи. Около месец след като бе започнала работа, началникът й се обади да си стегне чантата. Чантата — в единствено число. Компютърната справка в „Земно ядро“ бе показала, че тя има опит във военни действия в пустинята и дни по-късно тя вече помагаше да се построи лагер в планината Уа-Уа. Опита си в пустинята бе получила в Афганистан.

Служеше под командването на О’Дойл от две седмици, но никога не го бе виждала да се държи така нервно и притеснено. Носеха се слухове, че бил служил в някакъв секретен отряд и бил получил Бронзова звезда. Виждала го бе единствено като професионален войник, при това доста избухлив. Сега седеше на масата и се притесняваше като ученик, който се опитва да покани момиче на среща.

— Всъщност не толкова като бойци — измънка О’Дойл. — Може би по-скоро като мъж и жена.

Това бе по-скоро въпрос. Либранд чак се ококори. Почувства как кръвта нахлува в лицето й. Патрик О’Дойл се интересуваше от нея. Никой не се бе интересувал от нея по този начин след гимназията, а и тя самата не се интересуваше от никого, откакто бе убила онези в Афганистан. Но сега се интересуваше. И то много.

— Ами добре — каза тя изчервена и сгорещена.

— Много непрофесионално е от моя страна да ти говоря такива неща — каза О’Дойл; продължаваше да гледа масата, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Само да ти кажа, че не съм от онези, които очакват да проявяваш интерес. Не искам да пораждам усещане за сексуален тормоз, като се има предвид, че съм ти шеф и така нататък.

Либранд поклати глава.

— Не, няма проблем. Искам да кажа, не се тревожи за това. Не е в стила ми. Стига това да не повлияе на работата ни заедно. Никога не съм молила за услуги и не смятам да започвам сега.

О’Дойл кимна.

— Разбирам.

Все още зачервена, тя му се усмихна. Усмихна му се, макар ясно да съзнаваше, че зъбите й не са хубави, униформата й е потна, а тялото — прекалено мускулесто. Изглежда, Патрик не обръщаше внимание на тези неща.

Най-накрая той я погледна в очите и отвърна на усмивката й.

14.

Ангъс се наслаждаваше на облекчението, което донесе нощният ветрец. Луната блестеше в цялото си великолепие и превръщаше пустата кафява Местност в сребрист пейзаж, загадъчен и прекрасен. Душата му намираше покой сред чистия въздух и тихия вятър.

Отново насочи вниманието си към предстоящата задача и активира най-новото си изобретение. Устройството бе с форма на трийсетсантиметрова пирамида и имаше четирикилограмов лост, който се удряше в прашната земя на неравни интервали. Наричаше се „ударник“ и изпращаше в почвата сеизмични вълни.

Ангъс провери сателитната връзка с лаптопа си, отчете координатите и програмира ударника. Малкият зелен екран на уреда показваше 113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м. Той откачи кабела, който свързваше ударника с компютъра и една малка сателитна антена.

Извади от джоба си друга малка машина. Приличаше на калкулатор с шип в долната част. Той я наричаше „локатор“. Чувствителният приемник улавяше ритъма от отделните ударници, изчисляваше разликата във времето между сигналите и използваше тези разлики, за да триангулира местоположението. Ангъс заби шипа на локатора в пясъка и зачака. Черните цифри на екрана на локатора ясно се открояваха на зеления екран.

Ударникът, който току-що бе програмирал, бе една от точките на шестоъгълник с ширина 16 километра. В останалите пет точки ударниците вече бяха поставени. Той ги бе програмирал да се включат в 03:00, 03:05 и 03:10, за да провери и изпробва цялата система. Погледна си часовника. Точно в 08:00 лостът на ударника затропа в сложен ритъм по земята. Съобщението бе на прост двоичен код — езика, който се използва от компютрите — и даваше идентификационния номер на ударника и координатите му. Двоичният код се превръщаше лесно в сеизмични сигнали. Всеки удар траеше десета от секундата, като един удар бе единица, а два удара — нула. Ангъс нетърпеливо погледна екрана на приемника. Чакаше да се получат и обработят сеизмичните сигнали от шестте ударника.

На екрана на локатора светнаха цифри: -113°75′22″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1821 м.

Той измъкна приемника от пясъка и затича на юг, надолу по склона, и след четири минути отново заби шипа на локатора в земята. Бе твърде далеч от ударника, за да го чуе как експлодира в 03:05, но приемникът улови малките сеизмични вибрации. Ангъс се усмихна, когато на локатора се изписа: -113°75′21″ г.д., 38°23′15″ г.ш., 1784 м.

Работеше идеално и даваше географската ширина и дължина, както и височината в метри.

Не бе достатъчно чувствителен за измервания на близки разстояния, но районът, който щяха да изследват с Ранди, бе с диаметър осем километра и дълбочина около пет. При такива разстояния новата навигационна система наистина щеше да е полезна.

Ангъс извади от колана си едно уоки-токи и самоделния му заглушител. Заглушителят променяше шифъра на всеки десет секунди. Уоки-токито на Ранди имаше същата схема на шифриране и сигналът можеше да се разчете само от него. Бе невъзможно да се разбие променящата се схема на шифриране, тоест комуникацията бе напълно безопасна. Понякога Ангъс изумяваше дори себе си.

— Удсток, тук Снупи, приемаш ли? — тихо каза Ангъс по своето уоки-токи. Чувстваше се малко като Джеймс Бонд.

По уоки-токито изпращя кроткият глас на Ранди.

— Снупи, тук Удсток, приемам.

— Какво показва твоят локатор?

— Показва минус 113 градуса, 76 минути, 72 секунди географска дължина, 38 градуса, 29 минути, 91 секунди географска ширина, 2034 метра надморска височина.

Ранди докладваше от своя пост нагоре по склона и на около километър и половина по-нататък. Ангъс се усмихна. Системата се оказваше дори по-точна, отколкото бе очаквал.

На теория всеки ударник можеше да изпраща сигнали през няколко километра скални пластове. Това бе повече от достатъчно, за да се фиксира местоположение и в най-дълбоките части на пещерите Уа-Уа. Локаторът трябваше да получи сигнали от поне два ударника, за да изчисли разстоянието и да даде координати.

Ангъс планираше да прекара доста време под земята. Нямаше да рискува да се загуби. Трябваха му точни измервания, за да картографира изцяло системата от тунели.

Дори се бе погрижил за сеизмометъра на „Земно ядро“, който отчиташе сеизмичната активност в района. Персоналът щеше да остане изненадан, когато машината започнеше да спира на всеки шест часа. Това време бе координирано с автоматизираните ударни цикли. Той не можеше да си позволи да засекат сигналите от ударниците и да дойдат да разследват. Дори бе препрограмирал компютъра на сеизмометъра точно кога да се изключи. Докато персоналът успееше да пусне машината, щяха да са приключили с шумните ударници.

— Удсток, върни се в Кучешката колибка, смяната на Люси скоро ще приключи.

— Прието, Снупи, тръгвам. — Ангъс изключи уоки-токито и го закачи на колана си. Хвърли лаптопа в раницата и тръгна към лагера. Бяха платили на един от пазачите да гледа настрани, докато се измъкват, но смяната му скоро щеше да свърши. Пак си погледна часовника. Ако Ранди побързаше, щяха да се върнат в лабораторията и даже да им останат няколко минути.

Не можеше да спре да се хили. Този идиот Къркланд нямаше представа какво става под носа му. Никаква представа. Ангъс вече бе скрил цялата им екипировка и запаси във втория пасаж. Конъл не знаеше нищо за съществуването му, нито бе виждал картите му. Сега системата с ударниците работеше перфектно. Оставаше само да се измъкнат и да поемат на най-голямото спелеоложко изследване в историята.

В генералния план оставаше само едно. Всичко се бе оказало фасулена работа. Вече бяха приключили с трудната част — да се измъкват всяка нощ през последната седмица, да крият запаси и да отчитат системата от ударниците.

Последната част от плана обаче бе наистина стилна. Ангъс нямаше търпение.

Кейла седеше, взираше се в своя сигнален уред „Harris JM-251“ и барабанеше с пръсти по черния му калъф.

— Какво сте намислили, педали такива? — тихо каза тя. Пета поредна нощ засичаше сигналите от уоки-токитата на Ангъс Кул и Ранди Райт. Шифърът на Ангъс бе симпатичен и всъщност доста добър като за аматьор. Но той си бе аматьор. Кейла бе разбила шифъра за двайсет минути.

Снупи и Удсток? О, я стига! Та даже и шпионските им прякори бяха аматьорски, за бога. Тя се зачуди как ли ще се държи Ангъс, ако му приложи няколко хватки с клещите и му покаже някои истински шпионски техники.

Макар да бе разбила цифровия им код, не знаеше какво точно са намислили. Ясно бе, че изпробват оборудването за подземно картографиране. Досети се, че се надяват да се измъкнат и да изследват пещерите. Но защо се спотайваха толкова далеч в планината? Какво имаше тук? Какво търсеха?

Първо ги помисли за гейове, излезли на среднощна среща далеч от любопитни погледи и наострени уши. Сега знаеше, че са намислили нещо тайно, нещо, което нямаше да се хареса на Конъл.

Щеше да е рисковано да ги последва в планината. Не че не можеше да ги проследи лесно, но не ги познаваше и не знаеше как ще реагират, ако чуят някой странен шум, в случай че тя направи погрешна стъпка. Най-вероятно нищо нямаше да чуят или видят, но тя не искаше да рискува да отидат право при Патрик О’Дойл и да му кажат, че някой ги е следял в тъмното. На О’Дойл само му трябваше основание да започне да търси и вероятно щеше да намери следите й. След това щеше да е само въпрос на време да се наложи да си тръгне.

Тя обаче все повече свикваше с ежедневния график в лагера.

Утре, когато миньорският екип излезеше от шахтата, щеше да отиде до мястото, където последно бе засякла Ангъс и Ранди, и щеше да проследи пътя им. Надяваше се да открие тайната им и след това да се върне в скривалището си, преди двамата отново да излязат рано сутринта.

Сони Макгинес седеше с кръстосани крака в тъмната лаборатория и спокойно си пийваше във великолепната вечер. Знаеше, че Ангъс и Ранди скоро ще се върнат.

Помисли си, че тези момчета са отишли да намерят нещичко за себе си. Може би се надяваха да открият прилична жила, а после да скрият рудата в лабораторията като катерици, които се готвят за зимата.

Въпреки това трябваше да намерят начин да изнесат рудата от лагера незабелязано. Сони нямаше такъв проблем. Трябваше само да събере десет-петнайсет килограма от най-добрата руда, до която можеше да се добере, да се отдалечи на два-три километра и да я зарови. Винаги можеше да се върне след година и да я изрови. Можеше да повтаря това, докато не събере сто-сто и трийсет килограма. Ако се съдеше по средствата, които „Земно ядро“ хвърляше по проекта, да не говорим за робовладелческия подход на Конъл, рудата наистина трябваше да е с висока концентрация. Ако извадеше късмет, сто и трийсет килограма руда можеха да му донесат още десет унции платина. В най-добрия случай това означаваше още 85 000 долара. Определено си заслужаваше да пожертва няколко часа сън, а кой знае — можеше да намери и повече.

Погледът му бе привлечен от някакво движение. На сребристата лунна светлина видя Ангъс и Ранди тихо да се промъкват покрай Чо Такачи и да се приближават към лабораторията. Минаха само на три метра от него. Придвижваха се тихо, но щом влязоха в лабораторията, чу приглушения им кикот. Със сигурност бяха открили нещо тази нощ.

Утре през нощта Сони щеше да разбере какво са намерили. Изправи се и безшумно тръгна към Чо, пристъпваше по пясъка като полъх в пустинята.

— Каква игра играеш, хлапе?

Чо рязко се извъртя с изваден пистолет.

— Сони! — Свали пистолета. — Изкара ми акъла. Как, по дяволите, дойде, без да те чуя?

— Стар златотърсачески трик, хлапе. Може да те науча някой път. — Сони махна към лабораторията.

— Каква игра играеш с онези двамата?

— Каква игра? — попита Чо с най-невинната си физиономия.

— Стига си се преструвал. Гледам ви от три нощи, гледам как ги оставяш да влизат и излизат от лагера все едно си въртяща се врата. Не се тревожи, няма да кажа на никого.

Чо погледна за миг Сони и разбра, че са го хванали на местопрестъплението. Прибра пистолета и отметна дългия черен перчем от очите си.

— Добре — каза той примирено. — Не е кой знае какво. Просто ми плащат да гледам на другата страна, докато се измъкват по време на моята смяна. Винаги се връщат, преди да е приключила.

— Знаеш ли къде ходят?

— Нямам представа. Не можеш да ме виниш, че искам да изкарам нещичко допълнително, нали? — Чо му отпрати най-очарователната си усмивка.

— Изобщо не мога да те виня — отвърна Сони, странно горд от капиталистическия му начин на мислене.

— Но утре вечер ще се измъкна след тях. И нищо няма да ти плащам. Което е цената за това, че ще си държа плювалника затворен. Съгласен?

— Естествено — каза Чо видимо облекчен. — Мислиш ли, че са замислили нещо?

— Да.

— Мислиш ли, че мога да участвам заедно с теб?

Изглежда, Чо се интересуваше най-вече от парите. Без значение как ги получава. Сони се възхити на това качество.

— Може, зайче. — Усмихна му се. — Може. Ще ми е от полза една здрава гърбина, преди да приключа с всичко това. Ще се видим утре вечер. — Обърна се и тръгна към военната барака, като остави Чо на въжделенията му за финикийски знаци.

Четири часа след завръщането на Ангъс и Ранди в лабораторията Вероника Рийвс се взираше в безкрайната пустиня. Очите й едва виждаха поразителната красота на утрото. Намираше се на триста метра нагоре в планината. Сухият пейзаж се простираше на километри пред нея, но тя мислеше единствено за възможността, която й се предоставяше благодарение на ножа и безграничните технологии на „Земно ядро“.

Сякаш бе умряла и бе отишла право в рая. Мичиганският университет бе един от водещите центрове за археологични изследвания на света. В технологичен аспект обикновено тя имаше щастието да работи с най-новото оборудване. Поне така бе смятала. Истината бе, че беше използвала допотопни боклуци.

Най-добрите радари за проникване в земните пластове, за които бе чувала, достигаха дълбочина сто и петдесет метра и то само в случай, че земните пластове отговарят на определени условия. Портативният РПЗ на Ангъс проникваше на дълбочина, близо пет километра — независимо от състава на земните пластове. Освен това бе по-точен от всичко, което бе виждала, особено в рамките на деветдесет метра.

Подробната карта на Ангъс й подсказа откъде да започне. В нея откри област, осеяна с аномалии. Плътни обекти изпъкваха на фона на скалите и пръстта. Тази област на картата се оказа малко естествено плато.

Охраната на „Земно ядро“ с лекота премести радара на 1300 метра нагоре в планината и намести оборудването на платото. Конъл не искаше от тях да помагат и затова двамата със Санджи носеха само личните си вещи. Планината се извисяваше над долината Уа-Уа, но склонът не бе толкова стръмен и не се нуждаеха от екипировка за катерене.

— Рони — каза Санджи. — Ела да видиш. — Извърна се от изумителната гледка и погледна към малкото плато. Санджи бе клекнал пред един монитор „Сони“, на който имаше данни от РПЗ. Бяха минали през този район само преди пет минути и той гледаше как програмата на Ангъс компилира данните.

Санджи, който бе изградил кариера като брилянтен биолог в лабораторни и полеви условия, копаеше в пръстта и очевидно бе въодушевен повече от всякога. Катеренето го бе изтощило (тя наистина трябваше да го накара да влезе във форма), но идеята да разкрие артефакти го бе възбудила.

Тя заобиколи оборудването, застана зад него и погледна над рамото му. Портативният екран бе поставен върху един голям камък. Санджи движеше мишката по зелена подложка с логото на „Земно ядро“, която изглеждаше съвсем не на място насред камъните и пръстта. Образът на екрана отразяваше движенията му. Вероника видя на екрана множество ярки заострени обекти на кафяв фон.

— Компютърът отчита обичайните данни и ги отменя — каза Санджи. Искрящо белите му зъби проблеснаха на слънцето. — Тези сигнали се отразяват в различни нюанси на кафявото. Жълтите петна са аномалиите. Ангъс го е програмирал да отбелязва внимателно всичко с линейна форма.

Вероника не вярваше на очите си. Появиха се стотици двуизмерни изображения. Повечето бяха просто жълти петна, но въпреки това тя ясно можеше да различи някои предмети: човешка тазова кост, тиган, счупена кирка, може би половинка от нож с формата на полумесец, дори стар револвер. Екранът на РПЗ показваше карта, с указания къде да се копае.

— Това е изумително! — В края на изображението се виждаше черен фон, който контрастираше със светлокафявото и жълтите артефакти. Тя посочи черната рамка. — Какво е това?

— По този начин програмата показва незасегнатата земя — Отговори Санджи. — Кафявото символизира засегнатата, която не е толкова плътна, колкото черните области.

Черното ограждаше единствено периметъра на платото — по-голямата част от мястото, където се намираха в момента, бе засегната. Тя се намръщи — сети се за първото място в Серо Чалтел, където бе открила отдавна заровените останки от клането. Имаше лошото предчувствие, че са намерили нещо подобно.

— Е, това няма да се изкопае само — каза сухо. — Да започваме.

Всички се размърдаха. Тръпката на откритието се лееше от Вероника и Санджи като из ведро и заразяваше работниците на „Земно ядро“.

След петнайсет минути разкопки опасенията й се потвърдиха.

15.

Конъл последва Мак в мината, като внимателно имитираше стъпките на австралиеца: съзнаваше, че над главите им са надвиснали милиони тонове варовик. Слабата светлина затрудняваше вървенето. Мястото го изуми. Отдавна не беше стъпвал в мина и бе забравил колко подробен е този процес.

Конъл знаеше, че работата му е да открие находището, да намери необходимите хора и да финансира мината. Нещо като да сложи всичко това в миксер и да направи пюре. Той се занимаваше с документи и манипулиране на хора. И макар да бе изключително вещ в тези умения, истински се възхищаваше от хората, които създаваха мините — хора като Мак.

Мак го водеше през обезопасените места в мината, като непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че е близо до него. Конъл се удивляваше на лекотата, с която австралиецът се движеше в каменните недра. Това бяха все дребни неща — как Мак не поглеждаше към земята, но въпреки това никога не стъпваше върху разклатен камък, как каската му седеше прилепнала към главата, докато тази на Конъл непрекъснато се свличаше независимо колко пъти я нагласяше.

— Внимавай къде стъпваш, Къркланд — каза Мак и гласът му отекна в грапавите каменни стени. — Тук няма много опора. Вертикалната галерия е точно отпред.

Миризма на газ и дизел изпълваше дългия тунел. Дълъг хоризонтален тунел — наречен хоризонтална галерия — водеше от входа към вертикалната галерия. Хоризонталната галерия се намираше на около седемдесет метра от лагера, дванадесет метра по-високо, така че наклонът бе доста стръмен.

Специални дизелови трактори, предназначени за мини, с височина метър и двайсет, пренасяха камъни, оборудване и припаси от и във вертикалната галерия. Мак бе проектирал галерията така, че да е съвсем близо до един естествен тунел. Щом достигнеха това ниво, друга къса хоризонтална галерия щеше да позволи на миньорите да влязат в подземния комплекс, който започваше на три километра под повърхността.

Стигнаха до пещерата на вертикалната галерия. Накъдето и да погледнеше Конъл, стените оставяха място точно колкото за оборудването. Имаше съвсем малко допълнително място. Това му напомни за разчупен орех, в който контурите на вътрешната страна на черупката напълно отразяват контурите на ядката.

— На каква дълбочина сме? — попита Конъл с тих, изпълнен с благоговение глас.

— Три хиляди метра — отговори Мак. — След ден ще можем да влезем в системата тунели.

Конъл надникна през ръба. По цялата дължина на галерията имаше силни светлини на всеки трийсет метра — блестяща редица гигантски перли, които се губеха в мрака. Галерията бе с широчина точно колкото да минава големият товарен асансьор — пет на пет метра. Гигантският подемен механизъм на асансьора се чернееше над отвора като паяк. Конъл го изгледа и се удиви на огромните макари стоманен кабел с дебелина два и половина сантиметра, макари, които бяха по-големи от ТИР. Налагаше се да са с такива размери, за да могат да свалят платформата от 30 квадратни метра на дъното на галерията. Голям въртящ се кран разчистваше платформата на асансьора, което позволяваше лазерната сонда да се спуска по същия кабел.

Изобретението на Ангъс използваше пулсиращ плазмен лазер, за да дълбае пръстен с диаметър три метра и половина. Лазерът приличаше на гигантска косачка с дължина седем метра и огромен ротор в средата. „Остриетата“ с дължина три метра и половина се състояха от 144 лазерни глави, като радиусът на лъча на всяка бе два сантиметра и половина. Зад остриетата имаше дълга вакуумпомпа (още едно от творенията на Ангъс). Роторът завърташе острието, контролираните от компютър лазери раздробяваха скалата на прах, а вакуумът изсмукваше пулверизирания варовик, преди да е повредил лазера.

Крайният резултат? Съвършено кръгла галерия със стени гладки като излят бетон.

Уоки-токито на Мак рязко изпука, той го откачи от колана си и натисна бутона за предаване.

— Хендрикс слуша.

— Мак, господин Къркланд с теб ли е? — изграчи някой.

— Да, Джери. Какво има?

— По-добре елате бързо в лагера — каза гласът съкрушено. — В лабораторията стана злополука. Господин Кул е ранен, а също и господин Райт.

Този път бе различно. И това не идваше само от телата. Идваше от самата планина. Тя навяваше чувство, може би емоция, която бе изцяло нейна. Мрачна емоция, която се стелеше по пръснатите камъни като покров над лицето на мъртвец. Вероника я бе почувствала от самото начало, но мислено я бе отпъдила пред трескавото въодушевление от проучването. Сега обаче сладкият вкус на откритието бе, вгорчен от находката им и мрачната гъделичкаща емоция изпълзя отгоре.

Масовите гробници не бяха нещо ново за нея. Те осейваха Серо Чалтел като гигантска шарка. Вероника бе правила разкопки на пет такива места, места, свързани с насилие и смърт. Повечето бяха много По-лоши от Уа-Уа, но този път това я порази по начин, който не бе очаквала.

Тя бе разярена.

Кланетата в Серо Чалтел бяха на далечни, странни, древни хора. Примитивни хора, които бяха умрели хиляди години, преди да се появи съвременната цивилизация.

Останките от унищожения лагер, който току-що бе разкопала, бяха американски. На нейния собствен народ. Сега тя видя чалтелианците в друга светлина — те бяха свирепо, диво, безмилостно племе, готово да убива всичко, изпречило се на пътя му.

Сони Макгинес пристигна веднага щом в лагера се разбра за масовия гроб и помогна при изследването на артефактите: ръждясал револвер, миньорски тас и проядените от термити останки от това, което той разпозна като улей за промиване на злато. Сони каза, че това трябва да е масовият гроб на миньорския лагер на Джебадая Джесъп — лагер, който бе изчезнал през 1865 г. Преди почти век и половина.

Мисълта, че потомци на нейната култура от Серо Чалтел бяха кръстосвали планините и низините на югозападните щати, би трябвало да я въодушеви безкрайно. Вместо това я тревожеше. Дори донякъде я плашеше. Това бе твърде близо до дома. Според откритията й цивилизацията от Серо Чалтел бе изчезнала около 1600 г. пр.н.е. Ако действително потомците на същата култура бяха устроили клането в миньорския лагер на Джесъп, значи представителите в Юта бяха съществували през XIX век.

Бяха съвременни.

Или поне част от съвременната епоха — тя по никакъв начин не можеше да класифицира такава невероятна проява на варварщина като „съвременна“. Подобно на онези в Аржентина, тукашните чалтелианци бяха накълцали хората на Джесъп на парчета. Най-голямата човешка останка, която откриха, бе част от бедрена кост с дължина четиридесет и пет сантиметра. Вероника дори намери тънки ивици плат около някои кости. Груба кожена обувка още седеше на един мумифициран крак.

Дори не можеха да преброят колко души са били убити, макар Сони да твърдеше, че са осем, като се базираше на статията във вестника. На Санджи му хрумна идеята да преброят краката (не можеха да използват главите, понеже черепите бяха пръснати на стотици парчета). Дотук бяха намерили дванайсет — седем леви и пет десни. Навсякъде бяха разпилени кости. Сякаш нападателите бяха нарязали телата и бяха играли на мач с останките, докато платото не се бе покрило с кръв, кости и разкъсани органи.

Подобно на кланетата в Серо Чалтел, всички следи от миньорския лагер бяха заровени на два-три метра под земята. Сони бе направо хипнотизиран от откритието.

— Леле! — каза той с нещо като благоговение. — Джесъп не е излъгал. Мината е точно където е посочил. Просто е била заровена!

Вероника не споделяше въодушевлението на Сони.

— Рони! — извика Санджи. — Намерих още един крак. Мисля, че е десен.

Вероника потръпна и за първи път в кариерата си й се прииска да не бе изравяла тайните на тези отдавна умрели и забравени хора.

Зачуди се дали не бе по-добре мъртъвците да продължат да тънат в забрава.

Мак профуча с джипа през лагера, стигна площадката за кацане и спря сред облак прах само на метър от ръба на скалата. Двамата с Конъл скочиха от джипа и се затичаха към хеликоптера. Дългите му перки вече се въртяха.

О’Дойл и Чо тъкмо натоварваха Ранди в хеликоптера. Ангъс вече бе вътре. Около главите и на други места по телата на двамата бе омотана бяла марля, зацапана с кръв. Под лявото око на Ангъс имаше огромна синина. И двамата бяха в безсъзнание.

— Какво стана? — надвика Конъл рева на хеликоптера.

— Една от машините в лабораторията избухна — извика Чо. — Ротационен сепаратор или нещо такова. Измъкна се от оста и се пръсна. Двамата стояха точно пред нея.

— Добре ли са?

— Ще се оправят, но и двамата имат рани по главата, а с това шега не бива. Изпращам ги в болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

На Конъл никак не му се щеше да се лиши от Ангъс и Ранди дори за ден, но Чо бе лекар и той не можеше да оспори мнението му. Хеликоптерът се издигна и пое на запад.

— Разследвай инцидента, О’Дойл — каза Конъл. — Виж какво можеш да откриеш. — Струваше му се прекалено голямо съвпадение това, че инцидент в лабораторията отнема двамата му най-добри учени. Може би някоя конкурентна компания ги беше надушила и се опитваше да саботира лагера и да се добере до Плътната маса от друго място в планината.

Ако това бе вярно, значи нямаше много време. Всъщност почти никакво.

Кейла Майърс фокусира бинокъла си и проследи как хеликоптерът се насочва на юг. Това място ставаше все по-интересно с всеки миг. Слаб взрив бе разтърсил лабораторията, а после от покрива заизлиза тънък черен пушек. Азиатецът се втурна вътре веднага след експлозията. Либранд го последва след секунди.

Кейла се шмугна в малкото си скривалище и отново се зае да почиства оръжията си. На пясъка бе разстлано парче плат, а върху него лежеше зареденият й пистолет „Щаер“. Тя си го обичаше, най-вече защото побираше осемнайсет патрона и един в цевта и позволяваше деветнайсет изстрела. Израелският й автомат „Галил“ бе до него. Подобно на много бивши колеги, тя смяташе, че това е най-добрият автомат на света. Обичаше автомата колкото пистолета по същата причина — заради капацитета на пълнителя. Петдесет патрона.

Ръцете й познаваха отблизо всяка част на тези оръжия. Внимаваше много по тях да не попаднат песъчинки, разпилени от вятъра. Тук не можеше да си позволи да не може да разчита на тях. Все повече имаше чувството, че ще ги използва още преди този пустинен сериал да е приключил. Нямаше да има нищо против да ги използва, ни най-малко.

Усмихна се, докато приключваше със сглобяването на безупречно чистия автомат. Щракна пълнителя. Ръцете й помилваха износената дръжка, сякаш нежно милваха кръста на любим. Усмивката й се разшири.

Да. Нямаше да има нищо против.

Залязващото слънце опираше хоризонта. Разтопената му оранжева светлина обливаше планината в плътен тлеещ плам. Два часа след като бе тръгнал на лов, Сони Макгинес най-накрая откри плячката си. Ангъс и Ранди изобщо не знаеха как да прикриват следите си. Сони бе намирал тайните места, скривалища и съкровища на мъже, които бяха господари на пустошта (и които бяха мъртви от век). В сравнение с това бе фасулска работа да намери следите на два лабораторни плъха.

Изумено се взираше в тайната им. Наистина бяха големи хитреци. Бяха открили друг вход. Докато финансово могъщата корпорация „Земно ядро“ се опитваше да прокопае тунела за милиони долари, Ангъс Кул вече бе намерил вход — вход, който бе запазил в тайна.

Няколко високи зеленикави скали скриваха издадена над пропаст от петнайсет метра каменна площадка. От нея се откриваше изумителна гледка към ширналата се пустош. А в задния край на площадката имаше малък тъмен отвор с неправилна форма, висок едва шейсет сантиметра и широк само метър. Над входа Сони забеляза издълбан във варовика надпис. Разчете дребните букви и кръвта му се смрази.

„С. Андерсън, Д. Надя & У. Иго-мл. 1942“.

Това бе мястото, за което бе писал в доклада си Андерсън. Това бе неговият тунел. Тук бе намерил платинения нож и вероятно това бе мястото, където трите момчета бяха изчезнали. По челото на Сони изби лот, която изобщо не бе от палещата жега.

Тесният вход на тунела приканваше и дразнеше любопитството на Сони като нахакан хулиган. „Хайде — повтаряше му. — Ти да не си пъзльо? Не искаш ли да разбереш какво има тук, а?“ Сони искаше да разбере — може би трябваше да разбере — какво се крие в този тунел.

Тъмната дупка му навяваше лошо предчувствие. Но той наистина трябваше да разбере. Включи фенерчето, поглади индианския амулет за късмет и запълзя по корем.

Отначало имаше достатъчно място, но тунелът бързо се стесни и от пода до тавана останаха само четирийсет сантиметра. В гърдите му пропълзя страх и Сони се насили да диша бавно и да се успокои. Мисълта да се върне бе мамеща, но той знаеше, че ако излезе на дневна светлина, никога няма пак да влезе в този тунел. За нищо на света. Ако искаше да разбере накъде води, трябваше да продължи сега.

Тунелът се стесни още повече и Сони трябваше да обърне глава настрани, за да може да продължи. На два пъти си удари главата в тавана, но не обърна внимание на болката. Под гърдите му имаше мек, подобен на брашно пясък, останал от древна река, която някога бе текла през прохода, бе издълбала този тунел в твърдия варовик и бе оставила прахообразна утайка. От двете страни бе приклещен от грапави стени, сякаш бе затворен в ковчег от варовик. Не се чуваше нищо освен дишането му. Лъчът на фенерчето тромаво подскачаше пред него. За миг Сони помисли, че вижда напред по-широк отвор.

И наистина, след пет-шест метра таванът се издигна почти достатъчно, за да може да се изправи. Той избърса потта от лицето си и тръгна. Стискаше с една ръка фенерчето, а с другата индианския амулет.

Зашари с фенерчето из пещерата. Знаеше, че студентите от „Бригам Йънг“ са вървели по същия път преди повече от половин век. Зловещи бели паяци чакаха неподвижно в мрежите си. Малки щурци с дълги крака и още по-дълги пипала пъплеха по стените и тавана.

Тясното пространство го изнервяше. Злокобното предчувствие, което бе изпитал през първия ден, когато бе дошъл в планината, се върна, но бе още по-силно, по-напрегнато… някак по-осезаемо.

Стигна голяма купчина камъни. Очевидно това място бе древна хлътнатина. В долната част имаше малка черна дупка.

„Тук момчетата са спрели първия път — помисли си. — А когато са дошли пак, никой повече не ги е видял“. Стоеше и трепереше, светлината на фенерчето бе застинала върху отвора. Не можеше да влезе. Трябваше да влезе. Може би злото в тази планина се криеше точно зад тази купчина камъни. Може би демоните на Джесъп го чакаха зад процепа, чакаха да провре проклетата си любопитна глава, чакаха, за да го сграбчат и да го завлекат в някакво неизвестно ужасно място.

„Я се стегни, страхливо старче. Трябва да видиш какво има оттатък, иначе само за това ще мислиш до края на дните си.“

Легна, промуши се покрай един голям кръгъл камък и се запровира през процепа. Изправи се разтреперан, студен ужас го заля на огромни вълни.

Лъчът на фенерчето му обходи стените на тунела и се спря на малка рисунка с въглен. Единствената рисунка, която бе видял досега. И тя го заплени. Приличаше на примитивно слънце. Шест вълнообразни лъча тръгваха от централната окръжност и може би символизираха топлината на слънцето. Рисунката бе съвсем проста, но в нея имаше нещо странно. Много странно. Сони не можеше да определи какво и точно сега изобщо не го беше еня — изведнъж изпита безпогрешното чувство, че не е сам.

Паниката го погълна така, както змия поглъща птиче яйце. Той се хвърли обратно към процепа и запълзя колкото можеше по-бързо.

Бореше се с лепкавите безформени пръсти на първичния страх, бореше се с чувството, че нещо върви след него, нещо, което се придвижва с лекота през този тесен каменен ковчег.

Целият вонящ на страх, Сони със сумтене се измъкна на малката площадка. Изправи се в чезнещата светлина. Дишаше пресекнато.

Нищо не го последва навън. Не чуваше нищо да се движи в тунела. Сега, когато отново бе на открито, паниката му се изпари. Беше си въобразил, това бе всичко. „Това е просто клаустрофобия, защото тази пещера ти напомня за ковчега, в който скоро ще те положат, старче“.

Но нещо вътре в него, нещо, което го караше да се чувства свързан със земята и което се радваше на пустошта като на изгубена и отново намерена любима, му подсказваше, че това е лъжа. Сони седна на ръба на скалата, провеси крака над пропастта и зарея поглед в залеза. Тази планина означаваше смърт. В ума на Сони Макгинес се разрази битка. Емоциите и разумът му се бореха за надмощие. Да остане означаваше да забогатее. Достатъчно, за да се пенсионира завинаги. Да си тръгне? Инстинктът му подсказваше, че ако си тръгне, може и да не забогатее.

Но щеше да остане жив.

Катерина Хейс погледна за секунда сребърния си медальон. От едната страна имаше нейна снимка, заедно със съпруга й Хари. Снимката бе хубава, макар и малка, от времето, когато бяха ходили на почивка в Пуерто Рико. Лицата бяха миниатюрни, но тя различаваше еднаквите им сини ризи на цветя. Косата на Хари бе черна, също като нейната. Единствено тази снимка можеше да я накара да се съгласи с непрестанните забележки на приятелите и, че двамата с Хари приличат на брат и сестра. От другата страна на медальона се усмихваше дъщеря им Кели. Тригодишното момиченце сияеше от щастие и сякаш излъчваше собствена светлина.

Катерина не ги бе виждала повече от месец, откакто изникна работата покрай находището в Уа-Уа. Най-напред бе работила непрестанно в лабораторията с това неуморно копеле Ангъс, което никога не бе доволно, каквото и да правеше персоналът. След това направо от лабораторията замина със самолет за Солт Лейк Сити, откъдето един джип я докара в тази адска пустиня. Бе успяла да се обади на Хари набързо, колкото да му каже, че ще работи на самия обект. Не, не знаела колко дълго. Не, не можела да му каже къде е. Не, нямало да може да му се обажда. Не, не знаела кога изобщо ще може да му се обади.

Да, това наистина било много важно за кариерата й.

Хари трябваше да чуе само това. Той винаги я подкрепяше, когато ставаше дума за кариерата й. Често й се налагаше да остава на работа до късно (като и на всички в екипа на Ангъс), но Хари никога не се оплакваше. Нито веднъж. В хладилника винаги намираше храна, готова за микровълновата. А на масата винаги я чакаше рисунка с пастели от дъщеря й. И под нея по едно редче.

Работи все така усилено, мамо.

Обичам те, мамо.

Гордея се с теб, мамо.

Знаеше, че Хари казва на дъщеря им какво да пише. Никога не й позволяваше да пише неща от сорта на „Липсваш ми“ или „Хайде да си поиграем“, неща, които щяха да я накарат да се чувства виновна. Дори две години след безкрайния тормоз на Ангъс прекрасният й съпруг и порастващата й дъщеря я подкрепяха.

Точно затова тя погледна медальона, преди да отиде да се срещне с господин Къркланд — за да си напомни защо въпреки „гениалността“ си работи за човек, който се отнася с нея като с малоумна. Правеше го заради Хари и Кели. Хари винаги й казваше, че някой ден това ще й донесе отплата.

Изглежда, този ден беше днес.

Сега, когато Ангъс и Ранди ги нямаше, някой трябваше да поеме безкрайната работа в лабораторията. Някой трябваше да контролира нещата и да гарантира, че всичко върви безупречно.

Час след инцидента Конъл Къркланд я бе повикал. О’Дойл й предаде заповедта. Тя не харесваше едрия телохранител. Всъщност той я плашеше до смърт. Бе убивал хора — или поне така се говореше. Носеха се слухове, че бил служил в командоска част и веднъж сам-самичък убил осем терористи само с нож.

Тя знаеше, че това, че я викат, може да означава само едно. Хвърли един последен поглед на медальона, затвори го, прибра го под ризата си и почука на вратата на кабинета.

— Влез — извика Конъл.

Тя влезе. Опитваше се да изглежда уверена, но знаеше, че не успява.

— Седнете, доктор Хейс — каза Конъл и махна към сгъваемия стол пред евтиното метално бюро. Тя седна и се взря в студените му сиви проницателни очи.

— Както знаете — започна той, — господин Кул и господин Райт са ранени и няма да могат да се справят със задълженията си поне няколко дни. Реших да ви възложа управлението на лабораторията, докато ги няма. Знам, че има по-старши и по-опитни от вас, но господин Кул се изказва за вас много ласкаво.

Очите на Катерина се разшириха от изненада.

Конъл погледна в една кафява папка.

— Ангъс ви смята за най-добрия член на екипа си заедно с господин Райт. Ще го цитирам: „Доктор Хейс спазва безукорна етика в работата си и никога не се оплаква, когато й възлагам допълнителни задачи. Знам, че когато други от екипа са на края на възможностите си, тя ще свърши работата. Поради това я товаря с твърде много работа и въпреки това тя изпълнява всяка задача, която й възлагам. Мога само да я похваля, като кажа, че след пет-шест години тя може да бъде почти толкова добра, колкото съм аз самият в момента“. — Конъл остави папката й я погледна.

Катерина изведнъж осъзна, че е зяпнала. Затвори уста.

— Аз… много съм поласкана. Не знаех, че има толкова добро мнение за мен.

— Ами така е — отвърна Конъл. — А след като прочетох този доклад, моето мнение е също толкова добро. Значи сега отговаряте за лабораторията. Уведомете останалите от екипа за решението ми. Това ще ги разстрои, но не ме интересува. Очаквам да се справите с това и лабораторията да заработи с пълна сила до утре сутрин. Не желая да ме информирате за нищо, освен ако не откриете нещо много интересно. Сега, ако не възразявате, имам доста работа. — Конъл сведе поглед към книжата на бюрото си и започна да пише.

Катерина примигна, изумена от разговора и най-вече от краткостта му. Просто така тя изведнъж отговаряше за цялата лаборатория. Стана и излезе. Конъл Дори не вдигна глава, докато тя затваряше вратата.

Работа на терен в най-голямото находище в историята на компанията — а тя бе отговорник. Искаше й се да изтича до телефона и да се обади на Хари, но това не беше позволено. Е, той скоро щеше да разбере. Сега по-неотложни неща изискваха вниманието й. Това бе нейният шанс да се издигне в йерархията, нейният шанс да бъде забелязана.

Ако колегите в лабораторията мислеха, че Ангъс е строг шеф, още нищо не знаеха. Тя може би разполагаше само с няколко дни, най-много седмица, за да извлече максимума от тази възможност. И нямаше да я остави да й се изплъзне.

16.

Въодушевлението на Вероника до голяма степен се бе върнало, но тя не можеше изцяло да заличи стаеното си възмущение. Внушително бе единствената квалификация, която можеше да даде на откритието — то просто нямаше равно по обхват и въздействие.

Защо тогава се чувстваше така, сякаш е прегрешила? Сякаш… е ограбила нечий гроб? Бе разкопала десетки места, бе изровила останките на стотици човешки същества. Защо тогава това плато бе различно? Не можеше да си отговори на този измъчващ я въпрос, но нямаше да се остави това да я спре.

Това откритие щеше да я направи известна.

Фактът, че една култура от Огнена земя отпреди 9000 години е мигрирала в Северна Америка (или може би обратното — тя нямаше представа), сам по себе си бе поразителен. Фактът, че мистериозната култура бе оцеляла до края на деветнадесети век, напълно я изумяваше. Но на този етап тя нямаше никакви съмнения. Гробницата в лагера на Джесъп до такава степен приличаше на кланетата в Серо Чалтел, че Вероника със сигурност знаеше, че са дело на една и съща култура.

С помощта на Сони тя бе сглобила историята на клането в лагера на Джесъп. Хората на Джесъп бяха взривявали и извозвали камъни месеци наред. Най-вероятно чалтелианците бяха решили, че миньорите ги нападат. Или може би бяха засегнали някакъв аспект от религията им. Каквато и да бе причината, миньорската работа беше предизвикала масова атака. Чалтелианците дори бяха разрушили мината и срутването бе изпълнило галерията с тонове скали. За външния свят от мината не бе останала и следа.

Със Санджи извадиха на бял свят кирки, тасове, инструменти, револвери и десетки други обичайни за Дивия запад сечива. Дори намериха два коня. Поне смятаха, че са два — разчленените останки правеха предположението трудно.

Бяха слезли от платото по една отъпкана пътека към пустошта. Използваха РПЗ, за да сканират големи райони, без изобщо да се налага да копаят. На сто и осемдесет метра от мястото на клането намериха още една жертва и коня й — убити и заровени, вероятно там, където бяха паднали, докато са се опитвали да избягат. Без помощта на радара за проникване в земните пластове тя щеше да подмине района. Повърхността по никакъв начин не издаваше тайните, които се криеха отдолу.

Вероника изчетка праха от един човешки череп, като внимаваше да не повреди мумифицираната кожа и косата. Черепът бе пукнат, вероятно с камък. От вътрешната му страна имаше дълги драскотини. Сякаш някой бе забил нож в отворената рана и яростно бе разбъркал мозъка. Тя въздъхна, невярваща и изумена от извращението на тази изгубена култура.

Надолу по пътеката се чу суматоха. Тя вдигна поглед от четката и черепа и погледна Санджи, който леко почукваше по монитора на радарната система. Изглеждаше объркан, както и двама от служителите на „Земно ядро“, които свиха рамене и продължиха да натискат някакви бутони.

Вероника внимателно остави черепа и тръгна към тях по скалистата пътека.

Санджи я погледна озадачено и каза малко разочаровано:

— Изглежда, машинката не работи.

— Не, сър, машината си работи — отговори един от техниците.

Санджи обаче поклати глава в знак на несъгласие.

Вероника погледна монитора. Санджи движеше мишката по целия екран и образът се местеше напред-назад. Тя се намръщи, като видя причината за объркването му. Кафявото символизираше засегнатата почва, по вертикалната линия бе оградени в черно от двете страни. И водеше право надолу.

— Какъв е мащабът, Санджи?

— Точно затова казвам, че нещо не е както трябва — каза той възмутено. — Два сантиметра и половина на екрана отговарят на осемстотин метра. Ако изчислим в този мащаб, кафявата линия се, спуска надолу близо пет километра, дори по-надолу от обхвата на тази машина.

— Значи имаме вертикална галерия, която се спуска пет километра?

— Не, не галерия. Линия. Очевидно линията тръгва точно оттук и доколкото виждаме, се простира в двете посоки.

Вероника погледна данните. Ако бяха верни, наистина имаше линия с ширина шейсет сантиметра, която се спускаше надолу цели пет километра. Сякаш някой бе изкопал тесен ров и после го бе запълнил. Тя погледна планината и очите й проследиха пътя на предполагаемата линия.

Изведнъж остана поразена, сякаш се бе блъснала в стъклена врата.

Чудеше се как не го е забелязала по-рано. От мястото, където се намираха, се виждаше линия. Не на земята, а в скалите, които я ограждаха. Големите камъни приличаха на разполовени, сякаш самата линия ги бе разделила и половинките бяха паднали настрани. На някои места камъните си стояха изправени и между тях имаше разстояние. Приличаха на гигантски варовикови подпорки за книги.

Погледна зад себе си и проследи същата линия на другата страна. От това място можеше да се вижда на няколко километра. На някои места камъните бяха цели, но повечето бяха разсечени като с бръснач чак до низината. Голяма част от линията бе прикрита от свлачищата и ерозията, но те не можеха да я скрият цялата. Тя просто бе твърде голяма.

Вероника погледна Санджи, който също се взираше вцепенен по цялата дължина на линията. Бе видял същото. Стояха и мълчаха — двама висококвалифицирани учени, които се опитваха да разберат какво означава всичко това.

Конъл излезе от офиса и мина покрай столовата. Отвътре се чуваха музика и смях. След като цяла седмица бе гледал как миньорите работят на двойни смени, а лаборантите не спят по цели нощи, той просто реши да спре да се държи като гадняр. След един бърз телефонен разговор пристигна хеликоптер, натоварен с бира, твърд алкохол и стереоуредба. Беше време персоналът да празнува.

Галерията бе завършена.

Когато бе с тях в лагера и ставаше свидетел на стреса и безсънието, не бе същото като да дава заповеди от разстояние. На хартия хората представляваха абстрактна статистика. Очи в очи бяха… просто хора. Конъл започваше да осъзнава какъв голям гадняр е станал след смъртта на жена си.

От уредбата гърмеше „Магистрала към ада“ на AC/DC, прозорците на столовата хвърляха светлина по пясъка пред сградата. Сенките на хората вътре подскачаха и светлината трептеше, сякаш оживяла. Конъл продължи, без да забавя ход и без да поглежда вътре.

Бе инструктирал Мак да предостави на екипа алкохол и уредбата и да направи купон (не стана нужда да му го повтаря). Успешният завършек на една трудна задача заслужаваше награда. За първи път от създаването на лагера екипът имаше възможност да се отпусне. Утре сутринта щяха да прокопаят късата хоризонтална галерия към системата от тунели. Ако не възникнеха непредвидени пречки като подземни води или отровни газове, от които досега нямаше и следа, щяха да достигнат Плътната маса след ден. Най-много два.

Музиката и смехът се изливаха в нощта. Той стигна тоалетната до столовата. Бе стоял в офиса си цели шест часа: бе преглеждал доклади, бе чертал планове и се беше свързал с Барбара. Дори не бе отишъл да вечеря. Нямаше значение — не пропускаше хранене за първи път.

Докато посягаше към вратата на тоалетната, тя се отвори и отвътре излезе Вероника Рийвс. Ахна изненадано и машинално постави ръка на гърдите му, за да не се блъсне в него. И веднага я отдръпна, сякаш допирът до него й бе неприятен. Вратата на тоалетната се затвори зад нея.

— Добър вечер, Конъл.

— Добър вечер, доктор Рийвс — отвърна той.

— Вероника — каза тя. — Стига с тия официалности.

— Радарът за проникване в земните пластове върши ли работа, Вероника?

Тя погледна към платото, където се криеше нейното откритие, и кимна.

— Да, изключителен е. Много съм впечатлена.

— Това е добре — каза Конъл. — Корпорация „Земно ядро“ държи да се погрижи за нуждите ви.

Тя го погледна за миг, после отново зарея очи към платото. Толкова отдавна не беше говорил с жена за нещо друго освен за работа. Вероника обаче му се стори разтревожена.

— Какво има? Заради труповете ли? И мен ме изнервят.

Тя отново го погледна и кимна.

— Няма нищо. Просто съм малко объркана. От откритието и всичко останало. — Насили се да се усмихне.

Той й отвърна със също толкова измъчена усмивка.

— Е, ако ме извиниш… — И махна към вратата на тоалетната. Тя бързо се обърна, после се засмя и се отмести.

— Извинявай — каза, този път с искрена усмивка. — Следващия път ще трябва да се видим в по-приятна обстановка, за да си поговорим. Ще дойдеш ли на купона?

— Не — отвърна Конъл малко рязко. — Имам работа.

Тя бързо кимна, после тръгна към столовете. Той я загледа, докато се отдалечаваше. Усмивката й — истинската — се загнезди в ума му. Конъл поклати глава, сякаш за да отпъди глупавата мисъл.

Облекчи се и тръгна към офиса. Щеше да поработи още малко и да ляга. Пустошта бе твърде гореща дори през нощта. Наистина мразеше Юта. Офисът му действаше успокояващо, а и шумът от непрестанно включения климатик щеше да заглуши музиката и смеха.