Земно ядро

32.

Кейла беше на границата между възхищението и яростта. Клечеше и гледаше последното от пирамидалните устройства, които Ангъс бе пръснал из планината. Оценяваше гения, който бе създал тези предмети, но в същото време й се искаше да го изкорми и да разпилее вътрешностите му по студената земя.

Изправи се, отстъпи две крачки и стреля по машината с пистолета. Тя се пръсна на малки парчета изкривен метал и скъсани жици.

Сега пътят на малкото нищожество бе отрязан напълно. Беше й струвал пет безценни часа. Време, в което бе търсила шестте скрити машини.

„Гадно малко нищожество такова!“

Трябваше да го хване. Кой знае какви други хитрини имаше, каква друга тактика можеше да използва, за да потърси помощ? Трябваше да го закове, преди да е успял да го направи. Щеше да опита клещите и този път нямаше да се ограничава с едно-две кокалчета.

Надяваше се, че устройството, което бе занесла в убежището си, може да й даде някаква информация. Той беше там долу, беше сигурна.

05:34

4736 метра под земята

Конъл се сепна и се събуди. Отвори очи и затърси следи от скалоподи. Рамото и гърбът му пулсираха от болка. Чу странен пукот, но не знаеше дали е истински, или само плод на въображението му. Диво се огледа, но видя само останалите от групата. Всички спяха.

— Конъл, успокой се, всичко е наред — уморено каза Вероника и сложи ръка на здравото му рамо. Лежеше до него.

— Къде сме?

— В една пещера. Ангъс и Ранди я запечатаха с камъни. В безопасност сме. Поне засега.

Конъл я погледна. Тя ли се бе грижила за него? В ума му проблеснаха видения с обезобразеното тяло на Мак.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Почти пет часа. Зашихме рамото ти, колкото можахме. Нямахме хирургичен конец, затова трябваше да използваме нишки от въжетата. Ще ти остане грозен белег. Ангъс използва всички кръпки, за да оправи костюма ти и костюма на О’Дойл. Загуби много кръв. Трябва да си починеш.

— Не мога да си почивам, Вероника. — Конъл изсумтя и се изправи, без да обръща внимание на болката в коляното, гърба и рамото. — Как е О’Дойл?

— Спи. Зашихме и него и закърпихме кул-стюма му. Сигурно ще се оправи, стига да не го местим известно време.

— Колко време?

— Според мен не бива да го местим поне един ден.

Един ден. Не можеха да чакат цял ден. Не можеха да си позволят дори час.

— Събуди всички — каза той и бавно сви раненото си рамо, за да го изпробва. — Трябва да видим какво ще предприемем.

05:36

Тясната пещера бе добре осветена от малките, но мощни прожектори на Ангъс. Пращенето на заглушителя изпълваше въздуха. Всички се бяха събрали в кръг в средата на пещерата й гледаха Конъл. Приличаха на уморени зомбита, погледите им бяха изпълнени със страх, ярост и отчаяние.

Конъл погледна гневно Ангъс. В момента животът им зависеше от заглушителя на учения.

— Трябва да ни осветлиш как ни намерихте и защо твърдиш, че тук сме в безопасност.

Ангъс изглеждаше спокоен и изпълнен с оптимизъм. Яркожълтият му кул-стюм бе изцапан с кал, прах и дори засъхнала кръв, но лицето му бе чисто, а буйната му червена коса стърчеше на кичури. Ранди бе забил поглед в земята.

— Ами, като начало инсценирахме инцидента в лабораторията — заговори Ангъс и се изправи, сякаш, се намираше пред борд на директорите. — Надявам се, че никой не е скърбил за това. — Не обърна внимание на убийствения поглед, който му хвърли О’Дойл.

— С Ранди открихме друг вход — продължи Ангъс. — Не се виждаше на първоначалните компютърни модели, но ясно се показа при по-фината обработка. Мисля, че това е същият вход, за който споменава Сони в доклада си. Този, в който са изчезнали студентите по геология.

— Защо не ми каза? — кипна Конъл.

— Защото знаех, че няма да ме допуснеш в пещерите, докато не бъдат изследвани, въпреки забележителния ми опит в тази област — отвърна Ангъс. — Аз открих тази система от пещери и заслужавам да съм първият човек, стъпил в нея. Така че влязохме през този вход и тръгнахме към Пещерата с рисунките, както я наричате вие, защото знаехме, че това ще е първото голямо откритие на Мак и екипа му.

— Затова си сложил табелката — каза Конъл. — Не просто за да си първият, който влиза. А за да покажеш на всички, че не са те първите.

— Ами трябваше да можем да го докажем — отговори Ангъс. — Табелките ясно показваха, че сме били там преди всички. Сложихме една в онази пещера и още седем на други места в комплекса. Имахме два дни преднина. С Ранди сме опитни пещерняци, така че покрихме доста голяма част от територията. Бих казал, по-голяма, отколкото би успял всеки друг. А що се отнася до това защо тук сме в безопасност, двамата с Ранди хванахме един изкуствен организъм и му направихме дисекция.

— Изкуствен организъм ли? — попита Либранд.

— Сребриста буболечка — каза Конъл, без да сваля присвитите си очи от Ангъс.

Думите му, изглежда, развеселиха Ангъс.

— Сребриста буболечка? Чудато име. Добре де, значи хванахме сребриста буболечка и й направихме дисекция. — Ангъс разказа за дисекцията и за всичко останало, което ги бе отвело към спасителната им мисия на ръба на пропастта. Новината, че сребристите буболечки са от платина, изуми Конъл, но той се смая още повече, когато научи, че сребристите буболечки са дали щитовете на скалоподите.

— Искаш да кажеш — тихо заговори О’Дойл, — че не скалоподите са се сетили за щитовете, а роботите?

— Определено изглеждаше така — отвърна Ангъс. — Възможно е скалоподите да са инструктирали сребристите буболечки да направят щитовете, но се съмнявам. Бих се изненадал, ако същества, които използват ножове и камъни срещу огнестрелно оръжие, могат да боравят с толкова сложни машини. Струва ми се, че сребристите буболечки казаха — или може би показаха — на скалоподите накъде, да вървят.

— Няма значение — каза Конъл. — Сега просто трябва да се измъкнем оттук. Ангъс, можеш ли да ни кажеш как да стане това?

Ангъс въздъхна и измъкна малкия монитор от чантата си. Бързо им обясни как работи навигационната система с ударниците и колко е точна. Ранди продължаваше да гледа надолу, сякаш знаеше какво следва.

Конъл почувства как яростта му се разгаря с пълна сила. Неволно сви юмруци.

— Значи искаш да ми кажеш, че си разполагал с перфектна карта на пещерите и не си ме уведомил?

Ангъс бързо се огледа. Пет чифта уморени очи се бяха вперили в него с убийствена омраза.

— Не мислех, че някой ще има нужда от това — каза той, гласът му премина в тревожно цвърчене. — Картата, която дадох на Мак, и без това беше гениална в технологично отношение, наистина изумителна. С Ранди планирахме да се върнем днес. Щях да дам картата на Мак, преди да е навлязъл навътре в пещерите. И щях да ви покажа системата. Аз…

Конъл заби юмрук в носа му и прекъсна обясненията му. Ангъс тежко тупна по задник. Мак бе добър човек. Картата на ударниците можеше да ги предпази от опасности, можеше да ги отведе някъде другаде, а не до задънената пропаст. Конъл се опита да се овладее. Ангъс им бе нужен, за да оцелеят и да се измъкнат от всичко това.

Ангъс го погледна през сълзи. Докосна носа си и погледна окървавените си пръсти.

— Луд ли си? Защо ме удари?

Конъл пристъпи напред и силно го изрита в корема. Ангъс изпъшка и се търколи настрани.

Две силни ръце хванаха Конъл и го спряха.

— Успокой се веднага — каза Санджи. — Ангъс ни е нужен, така че спри. Боят няма да помогне с нищо.

Конъл примигна и кимна. Санджи го пусна. Конъл вдиша бавно и дълбоко. Клекна до Ангъс, който още се мъчеше да си поеме дъх, дръпна го за косата и го погледна в очите.

— Ще ни измъкнеш оттук, ясно ли е? Ще ни казваш всичко и повече нищо няма да криеш. Ясно ли е?

Ангъс бързо закима.

Конъл го пусна. Вече не го интересуваше колко гениален е Ангъс или каква може да е ползата от него за „Земно ядро“. Всъщност май даже самата компания хич не го интересуваше. Осъзна, че не го е грижа за платината и за приходите, които може да донесе.

Искаше единствено да измъкне всички тези хора живи.

07:25

„Гадно малко нищожество“.

Той бе открил друг вход. Кейла се загледа в подробната карта на компютъра. Имаше втори вход към тунелите — път, наречен „Магистралата на Лин“. Тя свали картата на едно джобно устройство.

Още не беше късно. Още можеше да се справи. Можеше да победи всички. Конъл, Андре и особено Ангъс Кул. Ангъс искаше да я провали, така ли? Искаше някой да отиде и да го спаси от подземните чудовища?

„Не, не, не. В никакъв случай, дребосъко“.

Никой нямаше да отиде да им помогне. Това дребно копеленце искаше да я провали. Искаше тя да си остане позорно отстранена от служба в АНС.

Чудовищата бяха там долу, но на нея й трябваше само едно. По дяволите, трябваше й само част от някое чудовище. Стига да внимаваше, можеше да вземе доказателството, което й трябваше, и да се върне в безопасност на повърхността.

А ако имаше късмет, можеше да пипне и Ангъс. Искаше да го намери, да нарита малкия му задник и да си изтрие обувките в него. Така както бе направила с Чо. На Ангъс това нямаше да му се размине. Това генийче си мислеше, че е страшно умно, но и тя не беше глупава, о, не!

„Не, не, не. В никакъв случай“.

Извади кул-стюма, който беше откраднала от миньорската барака. Добре, че го беше взела. Чудовищата бяха атакували половин час след като тя се бе прибрала в убежището си. Закопча всички колани с боеприпаси над жълтия костюм, провери джобната карта и настройките на устройството за безопасна комуникация, грабна Марко/Поло и тръгна към планината.

07:21

Ангъс приключи разясненията си. Конъл се замисли над възможностите, които даваше планът.

— Искаш да кажеш, че най-бързият начин да се измъкнем е да минем през Плътната маса?

— Точно така — отговори Ангъс. Гласът му звучеше носово от памука в ноздрите му. — Това е тунелът, по който дойдохме с Ранди. Нарекохме го Магистралата на Лин. Той води право към Плътната маса. На средата на Магистралата на Лин свихме по един страничен тунел и стигнахме Пещерата с рисунките.

— Значи не сте били в Плътната маса? — попита Санджи.

— Не, това го оставихме на Конъл и Мак — великодушно отбеляза Ангъс. — Ако минната шахта е в толкова лошо състояние, както ви е казал Мак, тогава Магистралата на Лин е единственият изход от планината.

Ангъс щракна няколко клавиша и показа по-близък план на тунелите. Насред жълтите линии, които обозначаваха мрежата от тунели, мигаше оранжева точка. Близо до нея, в края на картата, трепкаха червени точки.

— Местоположението ни на тази карта е актуализирано в 05:19 сутринта. Ние сме оранжевата точка — каза Ангъс. — Червените точки са сребристи буболечки.

Либранд се скова от тревога.

— Но те са точно над нас!

— Само така изглежда на картата — проговори Ранди за пръв път, откакто бяха влезли в скривалището. — Сложихме сензори в целия район, преди да дойдем да ви спасим. Заглушихме ги, когато запечатахме пещерата, така че те не знаят, че сме тук.

— Откъде знаеш? — попита Либранд.

— Защото просто се щурат насам-натам — отвърна Ангъс, очевидно раздразнен. — Когато знаят, че има някой, имат много структурирано поведение.

— Забелязахме — каза Вероника.

— Можем да заобиколим тази шахта така, както направихме с Ранди, за да дойдем и да ви спасим — продължи Ангъс. — Отне ни само половин час да дойдем от другия край на бъбрековидната пещера дотук. С Ранди обаче можем да се движим бързо и безшумно. Ако отчетем, че имаме ранени, за този маршрут ще ни трябват около петдесет и пет минути, може би дори час. Оттам можем да се върнем по пътя, по който вървяхме с Ранди, и да тръгнем към повърхността по Магистралата на Лин. Знаем накъде сме тръгнали, но пътят е дълъг и има много трудни райони, които ще ни забавят. Освен това мисля, че ще сме изложени на опасност от скалоподи. Още повече че ще вдигаме шум като слон в стъкларски магазин. Най-разумно е да тръгнем само аз и Ранди и да доведем помощ.

— Не — студено каза Конъл. — Изобщо не си го помисляй. Тръгваме заедно.

Ангъс го погледна кръвнишки и отново насочи вниманието си към компютъра.

Натисна няколко клавиша. Една жълта линия изпъкна по-ярко. Стигаше до големия зелен правоъгълник, който бяха идентифицирали като Плътната маса, и след това сочеше нагоре, извън обсега на екрана.

— Ако поемем по този маршрут, ще стигнем Плътната маса след двайсет и пет минути — каза Ангъс. — Оттам ще тръгнем право по Магистралата на Лин и ще се измъкнем от тая адска дупка.

— Изглежда стръмно — каза О’Дойл.

— Стръмно е, но таванът е висок два метра — отвърна Ангъс. — Можем да вървим изправени почти през целия път. Ще трябва да пълзим само около двайсет метра накрая, преди самия изход от планината. Наклонът е около трийсет и пет градуса през целия път — пет километра.

Думите „пет километра“ накараха Конъл изведнъж да усети пулсиращата болка в коляното си.

— Колко време ще отнеме?

— Зависи колко бързо могат да се придвижват всички — отговори Ангъс.

— Дори не знаем какво ни чака в Плътната маса — каза О’Дойл. — Може да се окаже и Централното сборище на скалоподите.

Ангъс раздразнено присви очи.

— Ами може просто да си останете тук и да умрете, ако искате. Батериите на заглушителя не са вечни и когато се изхабят, сребристите буболечки ще доведат скалоподите право при вас. Ама знаете ли какво? Всъщност не аз отговарям тук, така че защо просто не си намерите изход сами?

Конъл небрежно се пресегна и го стисна за гърлото. Ангъс моментално млъкна.

— Успокой се, момченце — каза Конъл. — Претегляме възможностите. Така че просто си затваряй устата.

И го пусна. Ангъс го изгледа предизвикателно.

— Може да претегляте възможностите колкото си щете, но това е най-добрият начин да се измъкнем. Ще стане най-бързо и най-вероятно ще избегнем атаките.

Конъл не разполагаше с по-добра идея. Макар да бе гадно копеленце, Ангъс все пак се ориентираше най-добре в ситуацията. Никой друг нямаше представа какво трябва да се направи.

— Добре — каза Конъл и стана. Опита се да не обръща внимание на болката в коляното. — Събирайте багажа. Тръгваме.

07:30

Кейла се промуши през тесния отвор, изправи се, изтръска кул-стюма си и надяна очилата за нощно виждане. Вероятно Ангъс и другите вече бяха мъртви. Нападението на съществата над лагера бе яростно и фатално. Щом бяха атакували по този начин на повърхността, колко ли смъртоносни бяха в дълбоките горещи пещери? Едно беше да се придвижваш в пустинята и да виждаш опасността от стотици метри — и съвсем друго в пещерите… където тези същества живееха.

И все пак, щом бяха толкова опасни, защо Ангъс не бе загинал много по-рано? Очевидно бе останал жив достатъчно дълго, за да изпрати сигнал за помощ, което на свой ред означаваше, че няма причина да го смята за мъртъв.

„Гадно малко нищожество“.

А щом той бе оцелял, можеше и Конъл и останалите също да са избегнали смъртоносните атаки на съществата.

Ориентираше се трудно на триизмерната компютърна карта, но маршрутът на малкия педал бе невероятно лесен за следване. Ангъс и Ранди нямаха и най-бегла представа как да заличават следите си.

Според картата тунелът, в който се намираше, бе дълъг пет километра и стигаше Плътната маса. Докато слизаше, мина покрай няколко отклонения: тъмни проходи в скалата, водещи незнайно накъде. Вървеше по следите на дребосъка и приятелчето му и час по час поглеждаше Марко/Поло. Поне засега уредът не показваше нищо. Ангъс и другите — ако изобщо имаше други — очевидно не бяха в обсега му.

„Значи гадното малко нищожество си мисли, че ще ме затрудни. Ще си изтрия подметките в него“.

Внимателно следеше картата и обозначаваше всеки тунел, покрай който минаваше.

07:38

Конъл хвърли последен поглед към малкия монитор. Не искаше да пропусне нищо. Ако изобщо имаше нещо, което можеше да увеличи шанса им за оцеляване, искаше да го запечата в ума си. Проследи с пръст поредица сферични криви по външния контур на огромната пещера, в която бе Плътната маса, и каза високо:

— Ангъс? Какво е това?

— Не съм сигурен — отвърна младежът. — Мисля, че са някакви ниши, може би малки странични пещери. Изглежда, не водят наникъде — от тях не излизат тунели.

Конъл забеляза нещо познато, но в същото време необяснимо.

— Увеличи още малко.

Ангъс се подчини, макар да измърмори нещо под нос, Конъл не можа да чуе какво.

— Ето тук — каза Конъл. Заби пръст в една яркожълта линия, която тръгваше от Плътната маса и сочеше право надолу към земните недра. — Тази линия върви надолу на колко?… Шест километра? Даже май повече.

— Това е максималният обсег на картата. Така че не може да се каже на каква дълбочина стига.

— За какво мислиш, че служи?

— Не знам — отговори Ангъс. — Изглежда абсолютно права, така че очевидно е изкуствено създадена.

— Но ти каза, че всички тунели са изкуствено създадени, а те не са прави, дори не са гладки — възрази Конъл. — Защо този е различен?

— Може да е шибан тунел до Китай — отвърна Ангъс подигравателно. — Знаеш ли какво? Когато ми пораснат пипала и задникът ми почне да проблясва в оранжево и червено, ще ти кажа за какво служи.

Врътна се демонстративно и остави ядосания Конъл да се взира в монитора и в жълтата линия, която сочеше право към земното ядро.

33.

07:40

Сони лежеше неподвижно, наполовина заровен в пясъка. Гледаше как кучката се изкачва по склона и изчезва сред скалите.

Кейла. Бе чул името й по време на малкия й пазарлък с някой си Андре.

Поне разполагаше с име. И с част от историята й. Тя бе работила за АНС и сега отчаяно искаше да се върне.

Вече имаше това, което му трябваше, и трябваше да тръгва. Не му харесваше начинът, по който тя държеше оръжието си — сякаш очакваше целта да изскочи във всеки момент.

Изглежда бе тръгнала право към входа, който бе открил Ангъс. Това устройваше Сони. Може би тая Кейла щеше да влезе и изобщо да не излезе.

Зачака търпеливо. Нямаше смисъл да избързва, не и след цялото това чакане. Щеше да й даде още двайсет минути.

07:43

— Как си? — попита Либранд и избърса капчица пот от челото на О’Дойл. Изкачването към повърхността щеше да е направо ад за него. Но той щеше да се справи. Тя щеше да унищожи всичко, което се опиташе да им попречи.

— Ти как мислиш? — изсумтя О’Дойл. Очевидно бе ядосан и го болеше, но гласът му всъщност бе нежен. Махна към огромната раница на гърба на Либранд. Понеже той едва можеше да ходи, тя бе взела целия му багаж. — Засрамен и унизен, как да съм.

— Това го знам — каза Либранд и му се усмихна с обич. — Питах за крака ти.

— Зле е — тихо каза О’Дойл и извърна очи. Тя се опита да си представи болката му. Платиненият нож бе разрязал целия бедрен мускул и бе засегнал и костта. Хирургическата намеса бе меко казано примитивна: Санджи бе принуден да използва игли, предназначени за кърпене на кул-стюми, а не на човешка кожа. А вместо конец — нишки от въжетата. Щяха да му останат ужасни белези.

— Ще ми се да имаше морфин, по дяволите, или поне аналгин — оплака се О’Дойл, макар това да бе съвсем нетипично за него. — Много боли. Ако пак настане същата касапница със скалоподите, не мисля, че шевовете ще издържат.

Изчерви се и добави:

— Трябваше аз да ръководя всичко. А не да се влача и да ви бавя.

Тя стисна ръката му в опит да го увери, че всичко ще се оправи и ще успеят да се измъкнат. Погледна сключените им пръсти — покритата с белези кожа, изпъкналите кокалчета. Ръцете им бяха почти еднакви, но неговите бяха много по-големи. Тя често бе гледала грозните си ръце и се бе чудила дали някой изобщо ще поиска да ги погали. О’Дойл бе поискал. Не го интересуваше как изглеждат.

— Ще се измъкнем — каза тя. — Обещавам ти. Ще се измъкнем заедно.

Опря чело на твърдото му рамо. Той нежно я погали по главата.

07:48

Конъл затвори монитора, подаде го на Ранди и той го прибра в раницата си. Подредиха се както бяха планирали — Ангъс и Ранди далеч напред със заглушителя, после Либранд и О’Дойл, а след тях Санджи и Вероника.

Конъл искаше Либранд да върви най-отзад, но само един поглед към опряния на нея О’Дойл му подсказа изобщо да не си го помисля. Ранди и Ангъс бяха добър екип и бе най-добре да са начело. Конъл възнамеряваше да брани тила, доколкото това бе възможно само с един нож.

Вече нямаха огнестрелно оръжие. Само два ножа. Либранд носеше другия. Коя бе най-добрата им защита? Сглобено на ръка радио, което заглушаваше сребристите буболечки. Ако скалоподите ги нападнеха, битката нямаше да трае дълго. Батериите за захранване на лампите щяха да издържат най-много още двайсет и четири часа. Надяваше се преди това да успеят да излязат на повърхността.

Санджи разчисти камъните от ниския вход на пещерата и Ангъс и Ранди поведоха.

34.

Инстинктите му крещяха да се маха, но той все пак се промъкна в убежището на кучката в търсене на нещо, което да обърка плановете й. Да, разполагаше с името й и част от историята й, но просто не можеше да пропусне възможността да я обърка. Нямаше да си тръгне, докато не направи нещо, за да провали плановете й.

Бе натъпкала в малката си бърлога изненадващо количество оборудване. Малкият военен предавател излъчваше непрестанно смущение. Имаше раница, пълна с консерви, протеинови блокчета и бутилирана вода. Платнена чанта с електронно оборудване. Дамска чантичка.

Сони огледа околността, преди да прегледа съдържанието на малката кожена чантичка. Още нямаше и следа от кучката. Червило. Ключове. Пакетче дъвки. Малко марля. Бръкна по-надълбоко и пръстите му напипаха нещо под подплатата. Скрит джоб. В него имаше документи за идентификация: Кери Томас, частен детектив; Мелиса Уилсън, следовател в Солт Лейк Сити; Хариет Макгуайър, ФБР; Ейми Смит, репортер в списание „Минен свят“.

— Дошла си подготвена, а, госпожице Майърс?

Остави чантичката и продължи да рови. Намери кутия с обгорели метални късове — електроника, която кучката бе изровила от разрушената лаборатория.

И видя списък. Явно беше същият, който бе разнасяла из лагера. Някои от имената бяха зачертани, други се четяха ясно. „Оцелели — помисли Сони, докато изумено гледаше списъка. — Възможно ли е още да са живи?“

Ключове. Думата сякаш го зашлеви. Ключове. Сони грабна чантичката и измъкна връзката ключове. Тя; проблесна в светлината на утрото. Той отново огледа района с бинокъла. Не видя нищо и се изсмя. Излезе от убежището и тръгна към черния й ландроувър.

— Да видим как ще си довършиш операцията без транспорт, кучко — каза високо. Отключи колата и седна зад волана.

Завъртя ключа и каза все така високо:

— Изведи ги оттам, Конъл. Изведи ги всичките. Аз ще ви чакам.

И подкара надолу по склона, далеч от Погребалната могила.

08:11

4815 метра под земята

Пръстите на Вероника опипваха фините релефи. Такава деликатна работа, такава изкусна красота от толкова дивашка раса.

— Вероника, не можем повече да гледаме релефите — напрегнато каза Конъл и я дръпна за ръката. — Трябва да тръгваме. Ако Ангъс се отдалечи твърде много, ще сме извън обсега на заглушаването.

— Само още минутка, Конъл — разсеяно отвърна тя. — Започвам да разбирам тази религия.

Въпреки погнусата и отвращението й от скалоподите, въпреки разочарованието от една кариера, в която бе изпуснала очевидното, тя не можеше напълно да скъса с любопитството си на учен. Знаеше, че трябва да вървят, и то бързо, но релефите криеха отговори, които бе търсила в Серо Чалтел цели седем години. Щеше да се забави само няколко секунди.

Навътре в тунелите релефите покриваха почти всичко, сякаш я бяха чакали хилядолетия и й даваха ключа към загадката на Серо Чалтел. Отначало малко релефи украсяваха стените, но с приближаването им към Плътната маса фините изображения ставаха все повече.

— Какво откри, Рони? — попита Санджи.

— Първо, забелязваш ли колко запазени са всички изображения? Колкото повече доближаваме Плътната маса, толкова по-малко графити и вандалщини има. Върху повечето от тези релефи не е рисувано. Изглежда, колкото по-близо стигаме до Плътната маса, толкова по-свещени са релефите. Сякаш Плътната маса е главният олтар на тяхната религия — тяхната Мека или Йерусалим.

— Защо я наричаш религия? — попита Конъл.

— Ами погледни тези релефи — отвърна Вероника и клекна. Лампата й заигра по стената. От бавните движения на главата й по изящните изображения затанцуваха сенки и камъкът сякаш оживя. — Виж това — дето прилича на клечки за уши.

Бяха забелязали това изображение няколко пъти и колкото повече доближаваха Плътната маса, толкова по-често го виждаха. Заоблени гладки краища и прът помежду им. Приличаше на гиричка за аеробика.

— Навсякъде, където се среща, това изображение е в началото на поредицата. Панелът в поредицата след него показва стотици малки скалоподи. Не съм сигурна дали размерът е в мащаб, или това са деца. В сравнение с малките, които видяхме, може да са дори ларви. Това може да е историята на произхода им.

— Тоест това е техният мит за създаването на тяхната вселена? — попита Санджи.

— Да, така мисля — отговори Вероника, без много да се вълнува. Нищо не я вълнуваше така, както преди. Чувстваше се като робот, който просто анализира данни, като работник на поточна линия, който завива гайка след гайка хиляди пъти на ден.

— Какво искаш да кажеш с това „създаването на тяхната вселена“? — попита Конъл.

— Всяко човешко общество има примитивни легенди за създаването на човечеството — отвърна тя. — Християните например си имат Адам и Ева и Райската градина. Логично е скалоподите, след като са разумни същества, да са измислили религия, за да обяснят тайните на живота и създаването на света.

Конъл посочи релефа и каза:

— Добре де, ако тази клечка за уши е тяхната Райска градина, какво мислиш, че означава това?

Вероника погледна. Няколко скалопода лежаха в кръг около клечката за уши. По-вероятно всъщност бяха мъртви — изглеждаха спаднали като онези, които бяха застреляли на урвата. Посланието бе очевидно, поне за нея.

— Мисля, че тяхната Райска градина може да е съвсем различна — каза тя. — За тях може да е нещо зло, може би някакво проклятие.

— Защо рожденото им място да е прокълнато? — попита Санджи.

— Може би Плътната маса е свещена земя, в която не трябва да стъпват — каза Вероника. — Не знам.

Конъл заоглежда изображенията. Високо горе, почти до тавана, видя нещо, което май не се връзваше с „религията“ на скалоподите.

— Вероника — попита, — дали това не е човек? И дали не носи това, което си мисля?

Вероника погледна нагоре. Светлината от лампата й се сля с тази на Конъл.

— Да, човек е и носи старовремска миньорска лампа.

Следващите картини показваха още едно клане. Клане на хора и коне.

— Боже мой — прошепна Вероника. — Масовият гроб на платото.

— Джесъп — каза Конъл. — Изсекли са историята на мината на Джесъп.

— Но това не може да е част от религия — каза Вероника. — Няма никаква логика… освен ако това просто не е религия, а исторически документ. Мисля, че те…

Думите й замряха, защото чу слабо потракване. Погледна наляво, откъдето бяха дошли, и дъхът й замря. Една сребриста буболечка висеше от тавана и ги наблюдаваше, както паяк наблюдава своенравна плячка.

Вероника изведнъж осъзна, че са много извън обсега на заглушителя. Когато не долавяха сигналите му, сребристите буболечки бързо възвръщаха обичайното си поведение.

— Да се махаме оттук — каза Конъл.

На Вероника не й трябваха повече увещания.

08:10

Ангъс и Ранди вървяха предпазливо и се оглеждаха за странстващи скалоподи. Сребристите буболечки, на които се натъкваха, приличаха на бавно умиращи от инсектициди оси. Заглушителят объркваше сигналите им и те се блъскаха в стените и една в друга.

Напред се появи далечна слаба светлина. Знаеха какво е. Там бе входът към огромната пещера, заобикаляща Плътната маса.

Ангъс се тревожеше, че другите закъсняват. Наведе се да постави един малък сензор за движение, а Ранди измъкна от раницата си Марко/Поло.

— Как се движат? — попита Ангъс и хвърли предпазлив поглед към една сребриста буболечка, която тромаво се препъваше към тях. Ранди натисна няколко бутона, за да настрои екрана, и каза:

— Бавят се. Конъл, Вероника и Санджи изостават с десет минути.

Ангъс сграбчи олюляващата се сребриста буболечка за единия крак и небрежно я метна в тунела, все едно беше боклук.

— Тъпанари! Не могат ли да се поразмърдат?

— По дяволите, Ангъс. Ранени са, при това доста зле.

— О, не ги оправдавай, Ранди. Ако не тръгнат по-бързо, може да се наложи да изчезнем сами.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Не можем да ги чакаме. А и те знаят пътя. Предлагам да ги заведем до Плътната маса, да им покажем Магистралата на Лин — и дим да ни няма. Само ни бавят.

Изведнъж Ранди изправи рамене и свъси вежди. Ангъс никога не го бе виждал да прави така и това изобщо не му хареса.

— Не — твърдо каза Ранди. — А ако тръгнеш, ще е без картата. Трябва да изведем всички.

Гняв и разочарование свиха сърцето на Ангъс. Не и Ранди. Всеки друг, но не и той. Не разбираше ли, че другите нямат значение? Не разбираше ли, че те са най-обикновени хора и че на Земята има още шест милиарда като тях? А те с Ранди бяха различни, бяха гении.

— Ранди, стига глупости! Няма да се жертваме заради тия тъпаци.

— Казах: не — заяви Ранди все така твърдо. — Те са хора и ще ги измъкнем оттук.

— Добре де, какво ще кажеш да повикаме помощ? Можем да излезем много по-бързо от тях.

Ранди поклати глава.

— Не, Ангъс. Мисля, че Конъл има право за теб. Не иска да ти се довери да избързаш напред и да извикаш помощ. И аз не искам. Мисля, че те е грижа единствено за себе си и ще забравиш за всички, щом срещнеш някаква опасност… включително и за мен.

Ангъс потисна гнева си. Ранди чисто и просто бе предател. И следователно не заслужаваше никаква лоялност.

Оставаха им петнайсетина метра до входа към Плътната маса. Ранди погледна към един страничен тунел вдясно и спря толкова рязко, че Ангъс за малко не се блъсна в него.

— Какво има?

Ранди не отговори, само ужасено посочи.

35.

Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.

В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.

Тя загледа картата и започна да осъзнава колко огромен е целият комплекс. Имаше хиляди разклонения. Къде щеше да намери чудовищата? Ангъс и Ранди можеше да са навсякъде. Ами ако изобщо вече не бяха в пещерите? Можеше да върви по следите им с дни и изобщо да не ги види.

Магистралата на Лин, от друга страна, водеше право към Плътната маса. А това бе целта на „Земно ядро“, целта на Ангъс, както й на Конъл Къркланд. От хилядите възможности, пред които бе изправена, имаше най-голям шанс за успех, ако ги заловеше в Плътната маса.

Но Ангъс бе влязъл през Магистралата на Лин. Това означаваше, че най-вероятно ще излезе по същия път. Нямаше как обаче да е сигурна в това. Той бе скрил този вход; кой знае дали нямаше още? Не можеше да си позволи да го чака и да поеме риска той да излезе от друго място. Трябваше да го пипне, и то възможно най-бързо, по дяволите.

Новият й план бе да се насочи към Плътната маса и да провери дали Марко/Поло ще прихване някакви сигнали. Надяваше се и да открие някое същество там. Трябваше да открие същество, иначе никога нямаше да си върне живота, никога нямаше да се върне в АНС.

Тръгна по Магистралата на Лин и остави следите на малкото нищожество зад себе си.

08:24

Ранди гледаше зяпнал. Сребристите буболечки бяха толкова много, че по стените сякаш се стичаха реки от платина.

Двамата с Ангъс вървяха мъчително бавно. Внимаваха при всяка стъпка, за да не настъпят някоя от скупчените сребристи буболечки, което си бе трудно поради огромния им брой. Стотици, може би дори хиляди изпълваха дълбоката ниша. Бяха толкова нагъсто, че стените гъмжаха от източените им крака, а въздухът кънтеше от безкрайно потракване и бръмчене. Светлината на лампите им се отразяваше в оживялата стена от платина.

— Какво правят? — прошепна Ранди, забравил гнева си към Ангъс на фона на това явление.

— Нямам представа — отговори Ангъс. — Трудно е да се каже, след като ги заглушаваме.

Ранди гледаше сребристите буболечки, които се тълпяха като червеи върху трупа на отдавна умряло куче. Трябваше да има причина за тези пълчища. Разбира се, заглушителят неутрализираше тази причина и сребристите буболечки просто се разхождаха безцелно по стената. Някои се объркваха до такава степен, че просто падаха с тежко тупване на земята. Търкаляха се на кръглите си гърбове, обръщаха крака и продължаваха да се щурат също толкова безцелно.

— Мислиш ли, че е опасно да влезем? — Подсъзнанието му крещеше да бяга. Въпреки това двамата с Ангъс не забавяха крачка.

— Сигурно — разсеяно каза Ангъс и продължи напред. — Трябва да има причина да са толкова много.

Спряха на три метра от края на нишата. Стената бе покрита толкова плътно със сребристи буболечки, че камъкът под тях не се виждаше. Това напомни на Ранди за малки паячета, които прилепват плътно за гърба на майката.

— Ако това е краят на пещерата, какво правят, по дяволите? — попита Ранди.

Ангъс надуто се обърна към него.

— Има само един начин да разберем — отговори и вдигна заглушителя. — Никога няма да разберем, ако не го изключим.

Ранди погледна заглушителя и усети как пулсът му се покачва. После погледна Ангъс. Разбраха се мълчаливо. И двамата осъзнаваха, че сребристите буболечки могат да ги затрупат за миг. Ако тези машини изобщо можеха да нараняват хора, пълчищата вероятно означаваха бърза и болезнена смърт. Въпреки заплахата обаче трябваше да разберат какво правят роботите.

Ранди бързо кимна. Ангъс изключи заглушителя.

За миг сребристите буболечки спряха да се щурат безцелно и застинаха. Не помръдваха и крак и не издаваха никакви звуци. Драстичната смяна на непрестанен шум с гробна тишина изплаши Ранди много повече от ужасните платинени пълчища по стените. Сякаш сребристите буболечки премисляха, пренастройваха се, опитваха се да си спомнят защо изобщо съществуват. Почти веднага след като за миг спряха, оглушителното бръмчене се поднови с пълна сила и те започнаха да щъкат. По стената кипеше дейност. Роботите се движеха толкова бързо, че Ранди не успяваше да ги различи за повече от секунда. Към познатото потракване се прибави нов звук — интензивният пукот на разбиване на скала.

Ангъс и Ранди стояха като заковани. Усещаха как сребристите буболечки пълзят по краката им или ги заобикалят. Машините не им обръщаха внимание — изглежда, бяха твърде погълнати от задачата си, за да забележат, че те стоят сред тях.

В цялата тая суматоха се отвори малък процеп. Беше достатъчно голям обаче, за да видят скалата под оживялата река от платина. Една сребриста буболечка се мъдреше там. С лекота се държеше на дългите си вретеновидни крака. Наведе клиновидната си глава към камъка. Клинът изведнъж се заби в стената и отчупи малък назъбен къс с големината на топче за игра. От главата на буболечката се показаха малки жички и подхванаха малкото камъче. Тя се извърна от нишата и тръгна покрай стената с малкия си товар. Пое към големия тунел, зави на ъгъла и изчезна от погледа им.

Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.

— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.

— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.

Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.

Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.

— Да изчезваме — каза Ангъс.

08:26

4868 метра под земята

За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.

Конъл хвърли поглед през рамо.

Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.

Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.

— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!

Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.

— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!

Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.

Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото й тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.

„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.

— Ето я! — извика Вероника. В гласа й се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!

Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.

Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето й се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.

Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.

Вероника се изплъзна от ръката му и тежко падна. Конъл се наведе да я вдигне, но самият той също се строполи. Мъчеше се да си поеме дъх. Стисна очи от ужас. Бе твърде уморен дори да се свие на кълбо.

Зачака касапницата да започне.

36.

Ударите така и не дойдоха.

Конъл отвори очи, успя да се повдигне на лакът и погледна назад. Скалоподите се бяха скупчили на изхода на тунела — гъмжило яростни пипала и искрящи ножове. Светеха с равномерна светлосиня светлина. Не ги последваха и не хвърлиха нищо по тях.

Дробовете на Конъл горяха, сякаш остриетата на скалоподите се бяха забили в тях. Стомахът му изведнъж се сви. Той се надигна на четири крака и повърна. Две силни ръце го подхванаха под мишниците и го вдигнаха.

— Добре ли сте, шефе? — попита Либранд.

— Да — отговори той и избърса повърнатото от брадичката си. — Ще се оправя. Всички ли са тук?

— Всички — отговори Либранд. Погледна към входа, където скалоподите сякаш се блъскаха в някаква невидима преграда. — Изглежда, пристигате точно преди Коледа. Защо не влизат да ни довършат?

— Вероника смята, че… това място… е свещено — каза Конъл, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Това не ме изненадва — каза Либранд. — Ако е свещено, определено знаят как да построят църква.

Конъл я погледна объркано. Тя кимна към центъра на огромната пещера. Той проследи взора й.

Това бе Плътната маса.

08:42

Очакваше пещерата да е огромна и необятна. Дължината й бе осем километра, а ширината — пет. Той знаеше размерите, бе подготвен за това. Очакваше и слабия шум на течаща вода. Нищо обаче не би могло да го подготви за простора, който се откри пред очите му.

Нито за това, което бе вътре.

Гигантски. Чудовищен. Умът му търсеше думи, за да опише видяното. Беше толкова голям, че краят му се губеше в далечината, незабележим зад леката мъгла, която се вдигаше от невидимата вода. Редица изкуствени слънца, като това в бъбрековидната пещера, се простираха по цялата дължина на осемте километра. И осветяваха грамадната машина в синкав оттенък.

Заобленият край се извисяваше на шестстотин метра, колкото стотици етажи. Всеки небостъргач щеше да прилича на джудже пред това. Цилиндър с по-малки размери се простираше по дължината на пещерата. Бе толкова дълъг, че се губеше в мъглата, преди да стигне другия край. Конъл обаче знаеше, че другият край е също толкова масивен и еднакъв с този пред тях. Знаеше какво е това, защото бе виждал тази форма.

Изображението от релефите по стените. Клечката за уши. Гиричката. Мистерията на пещерите, скалоподите, сребристите буболечки… всичко… изведнъж се разбули, сякаш ураганен вятър бе издухал мъглата от умовете им. „Райската градина“ на скалоподите не бе мит, не бе приказка, не бе примитивна религия.

Всичко беше вярно.

И точно.

Колкото и невероятно да беше, доказателството се извисяваше пред тях — истинско, неоспоримо и огромно. В крайна сметка скалоподите бяха извънземни. А тяхната Райска градина?

Тя бе корабът, който ги бе довел на Земята преди хиляди години.

37.

Забързаха колкото можеха, един до друг. Магистралата на Лин се намираше от другата страна на кораба. За да стигнат до нея, трябваше да го заобиколят, а това означаваше да вървят шест километра до другия край и още два до изхода. Корабът стоеше в пещерата, сякаш за него специално бе издълбана ниша. Средната част лежеше на равната повърхност, а заобленият край не се виждаше надолу в земята. Идеалният калъп заприлича на Конъл на стиропор около нова уредба или видео.

Докато напредваха, тътенът на водата се усили. Скоро стигнаха същата широка река, която бяха прекосили преди цяла вечност. Или бяха минали над нея, или тя бе минала под тях. Тук реката течеше върху някаква гранитна скала, различна от варовика, който преобладаваше в планината. Ерозията бе взела своята дан, но водата бе издълбала в камъка съвсем плитко корито в сравнение с огромните дупки, които бе прокопала във варовика.

Реката бушуваше в пукнатина, която се простираше на триста метра. Древни промени в течението й бяха издълбали ровове в гранита — завои и вдлъбнатини, отдавна забравени през хилядолетията. Всяка промяна в течението бе откъртвала парченца от безжизнения кораб. Реката бе като бавен и методичен циркуляр. Там, където течението променяше посоката си, пълната с песъчинки вода бавно отнасяше частици платина. Чуваше се непрекъснато стържене — чакълът се удряше в корпуса, носен от неуморното течение.

Голям сегмент от масивния край бе подкопан от реката и бе паднал преди кой знае колко хилядолетия. Корпусът на кораба се извисяваше от двете страни на 300-метровата дупка. На около 230 метра нагоре двете страни почти се срещаха.

Реката бе открила повредения интериор на кораба като напречно сечение в архитектурен проект. Имаше хиляди сферични стаи и целият кораб приличаше на резен силно надупчено швейцарско сирене. Каньонът бе тъмен и мъглив, като река Амазонка, само че обрасла с огромни сребристи дървета.

— Ангъс, защо картата ти не показва тези кухини в Плътната маса? — попита Конъл.

Ангъс сви рамене.

— Платината е с много по-голяма плътност от скалата. Радарът не е успял да проникне, особено в долния край на обсега.

Конъл застана до него.

— Колко платина мислиш, че има в това нещо?

— Даже не мога да сметна — отговори Ангъс и погледна извисяващия се кораб. — Изглежда, целият корпус е от платина. Логично е да е същата сплав, която анализирахме. Корпусът, изглежда, има много отделения, вероятно за да се предотврати разхерметизирането в случай на инцидент или повреда при битка. Това означава, че не само външният корпус е от дебел слой платина, но и повечето или всички вътрешни стени. Мога съвсем грубо да предположа, че тук има над два милиона тона чиста платина. Това е стотици пъти повече от всичката платина, добивана някога. При сегашните цени това прави петдесет и четири билиона долара.

— Хайде да обсъждаме миньорските теми, когато излезем — обади се Либранд. — Трябва да тръгваме.

Ранди пристъпи напред. Бе промушил палци под ремъците на раницата.

— Още не можем да си тръгнем. Трябва да огледаме. Трябва да видим какво има вътре и какво можем да научим.

Ангъс го изгледа, сякаш е най-големият глупак на света.

— Луд ли си? Трябва да изчезваме оттук. Можем да гледаме каквото си искаме, когато се върнем с добре въоръжено подкрепление.

— Не мисля, че ще можем да се върнем — отговори Ранди. — Тук долу има нов вид. Освен това ми се струва, че е доста важен. Какво ще кажеш, Санджи?

Санджи кимна.

— Да, от най-голямо значение. И това е меко казано.

— Много важен вид, а това е естествената му среда — продължи Ранди. — Тези същества, тези разумни същества, са враждебно настроени. Ако тук долу слязат хора, може да се наложи да се бият със скалоподите.

— Без майтап, Шерлок — каза О’Дойл. Бе пребледнял, но очите му блестяха решително. — Много ясно, че ще се бием. Да ги видим, когато се върна с обучени войници и подходящо оръжие.

— Нямах това предвид — отговори Ранди. — А че няма да ни позволят да им навредим. Санджи, какво ще каже научната общност, когато им разкажем какво става тук долу?

Санджи замълча за миг, както и всички останали. Изведнъж започнаха да осъзнават цялата ситуация. Санджи заговори тихо и търпеливо:

— Няма да позволят никой да слезе тук. Дълго време. Най-вече защото скалоподите са враждебно настроени. Ще изучават това място с години, преди някой да слезе, и тогава ще дойде някой антрополог, който ще се опита да осъществи контакт с тях. Това е доказателство, че не сме сами в космоса. Най-важното откритие в историята на човечеството.

— Глупости — каза Ангъс. — Мястото си е наше, ще правим с него каквото си искаме.

— Това няма да има значение — отговори Санджи. — Нищо от досегашните научни открития не може да се сравни с това. Всички най-големи учени в десетки области ще поискат от самия президент да спре експлоатирането на района и той ще го направи.

— Няма да ни спрат само учените — каза Ранди. — Военните също. Армията ще изпрати два пъти повече хора и те ще съберат максимално количество данни, докато правителството задържа научната общност. Това е, в случай че успеем да разпространим новината. Ако не успеем, това място ще се превърне в мит, като Розуел.

Ангъс, изглежда, не искаше да се съгласи с тази логика.

— Правителството не може да направи нищо, ако кажем истината. Ако разкажем на подходящите хора за това място и какво всъщност става тук, правителството няма да може да потули всичко. Това просто е твърде голямо. Не забравяйте, че сме в ерата на информационните технологии и комуникацията е много по-напреднала от времето на Розуел. Можем да се защитим и въпреки това да си премълчим пред учените филантропи. В договора имам клауза, която ми дава процент от всичко, и няма да се откажа от частта си от тези петдесет и четири билиона!

— Ще трябва да разкрием всичко — тихо каза О’Дойл. — Ще трябва всички да се покажем по националните новини и да разкажем цялата история.

— Защо, по дяволите? — попита Ангъс. — Тогава няма да можем да разработим мината. Няма да ни позволят.

— Защото ако не се покажем пред света, сме мъртви — отговори О’Дойл. — Ранди е прав. Военните ще направят всичко възможно, за да контролират напълно това място. Всичко. Включително да ни избият до крак.

— Преувеличаваш — каза Ангъс. — Нима очакваш да повярвам, че правителството избива американски граждани, за да пази тайни, параноично копеле такова?

Гласът на О’Дойл прозвуча заплашително.

— Със сигурност знам, че прави точно това. Лично съм го правил.

Всички се обърнаха към него. Само грохотът на реката нарушаваше тишината. Конъл знаеше каква бе професията му, но бе съвсем различно да го чуе от устата му.

— Значи сега или никога — наруши мълчанието Ранди. — Трябва да погледнем вътре и да научим каквото можем сега, защото може никога да не получим друга възможност.

— Може да нямаме възможност да направим нищо, ако скалоподите дойдат! — извика Либранд. — Не разбирате ли? Борим се за оцеляване, а не за чек или корица на „Сайънтифик Американ“! Трябва да тръгваме веднага и да правим оценка на всичко, след като излезем в безопасност горе. Те може и да не влязат след нас веднага, но това е тяхната свещена земя. Рано или късно ще дойдат и ще ни пипнат!

Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.

— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!

На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?

— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.

Конъл сви ръце пред устата си.

— Върни се, Вероника! Върни се веднага!

— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът й се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!

И изчезна в нещо като ниша.

— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.

— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.

Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.

— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът й бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.

— Влизам в кораба — каза Ранди.

Конъл се обърна към него.

— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.

— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.

— Така ли? — попита Ангъс.

— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.

Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.

Либранд си погледна часовника.

— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.

Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.

38.

Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.

Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.

То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.

Съществото спря да мърда.

„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.

Но дали това бе достатъчно? Това все пак бе просто машина. Не беше разумно същество. Не беше достатъчно. Кейла скри надупчения робот зад кафявите сталагмити. Щеше да го вземе на излизане.

Погледна картата — оставаха само четирийсет и пет минути до Плътната маса. Огледа се дали всичко е чисто и продължи по Магистралата на Лин.

09:31

Няма нищо освен стени и прах — каза Ранди, докато се провираха през тесните коридори, които не бяха предназначени за хора. Миризма на мухъл изпълваше въздуха. Мирис на изоставени машини и плесенясали стени. Мъглата от реката се носеше из кораба, кондензираше по стените и се стичаше на пода в малки застояли локви. Мрачният извънземен кораб бе като тъмница и сякаш всеки миг можеше да оживее и да ги погълне.

— Това е ненормално — каза Ангъс. — Да се връщаме.

— Не искаш да се връщаш и го знаеш. Оставаш с мен.

Въпреки безнадеждната ситуация Ранди Райт никога не се беше чувствал така добре. Беше се изправил срещу Ангъс и благодарение на това бяха спасили другите от ръба на пропастта. За пръв път в живота си не бе отстъпил. Беше се преборил за това, което беше редно. А след това се бе изправил и срещу господин Голямата клечка. Беше се изправил срещу Главореза. Вече никой нямаше да го смята за слабак и той нямаше просто да следва другите.

Коридорите бяха тесни и заоблени. Радваше се, че бе оставил раницата при О’Дойл и Либранд на брега на реката. Беше приятно да походи известно време без товар. Пред тях се простираше безкрайна редица сферични стаи. Всички бяха пълни с купчини влажен прах — безименни останки от нещо, което сигурно е било мебелировка, дрехи или дори самите скалоподи.

— Виж — каза Ангъс и Ранди се обърна да погледне. В стената имаше вградено сложно на вид устройство от платина и някакъв керамичен материал. Приличаше на съвременна скулптура, окачена на плесенясала метална стена. Дупките в устройството бяха тъмни на светлината на лампите.

— Това е тук много отдавна — каза Ангъс. — Тази синьо-жълта керамика, изглежда, изобщо не се разлага. Всякакви пластмаси и метали, с изключение на платината, са изчезнали преди много време.

— Какво мислиш, че е било това?

— Аз пък откъде да знам? — презрително изсумтя Ангъс. Държеше се така, сякаш не иска да е на кораба, но Ранди го познаваше добре. Ангъс бе тайно благодарен, че той бе настоял да изследват кораба набързо. Никога нямаше да си го признае, но това нямаше значение.

— Дай да го извадим — каза Ангъс. — Може да разберем нещо от кабелите, ако е останало нещо.

Тъй като нямаше по-добра идея, Ранди намери едно парче платина и го промуши под единия край на устройството. Ангъс направи същото с друго парче. След няколко секунди къртене устройството изскочи, изтрака на пода и синьо-жълтите керамични части се пръснаха на хиляди парченца като хлебарки.

Ангъс загледа празното място, където бе стояло устройството. Стената беше гладка, без никакви фуги, както цялата стая всъщност.

Ранди объркано сбърчи нос.

— Няма кабели!

— Не разбираш ли? — попита Ангъс. — Целият кораб е монолитен къс платина, един от най-добрите проводници. Платината провежда електрически сигнали почти без никакво изкривяване.

Ранди се ококори. Конструкцията и материалите на кораба му станаха ясни.

— Точно като мускулите на сребристите буболечки — не са нужни никакви жици. Скалоподите са изпращали сигнали в целия кораб.

— Да! — каза Ангъс. — Също като компютърна мрежа.

— Значи целият кораб е проводник — каза Ранди. — Компютрите им изпращат сигнали, които обикалят целия корпус, но ги чете само устройството, за което са предназначени.

— Това е гениално! — възкликна Ангъс. — Дори корабът да се повреди, дори да има огромна дупка в него, всички уреди, които не са унищожени, пак ще функционират. Стига устройството да е свързано с корпуса, може да получава и изпраща команди.

— И това не е само външният корпус — каза Ранди, вперил поглед в извитите стени и тавана. — Всичко вътре е от платина. Корабът има толкова много отделения, че на практика не може да се разхерметизира.

— Точно така. Което ме навежда на мисълта, че това е боен кораб. Представи си колко удари може да понесе тоя звяр, без да спре да функционира. Всяко устройство може да работи, освен ако не го уцелят директно.

— Но как са заварили всичко, без да се виждат никакви фуги? Ако корабът е поел някакви удари, натискът върху корпуса в крайна сметка би разкъсал заварките и би нарушил контактните точки на сигнала.

— Виж стаята, в която се намираме, Ранди — търпеливо отговори Ангъс. — На какво ти прилича?

Ранди се огледа, не разбираше.

— Ами… на топка.

Ангъс се наведе напред, сякаш да му подскаже.

— Не топка…

— Мехур — прошепна Ранди. Изведнъж разбра и се почувства като идиот от каменната ера в сравнение с технологията, която ги заобикаляше. — Мехур. Мехур, който е направен, когато са отливали корпуса. Целият кораб е един монолитен къс платина с дупки за стаите и коридорите.

Продължиха обиколката на кораба. Имаха още четиринайсет минути.

Газеха из мокрите коридори, които приличаха на канализационни тръби, и си говореха високо и въодушевено. Вдигаха прекалено много шум, така че не чуваха слабото трак трак трак на металните крачета, които ги следваха на благоразумно разстояние.

09:34

Конъл и Санджи влязоха в нишата. Вероника бе вперила поглед в стените. Нишата бе с диаметър шест метра и височина четири и половина. Също както в Пещерата с рисунките, стените бяха изцяло покрити с релефи.

— По дяволите, Вероника — каза Конъл. — Ако още веднъж се отдалечиш така, оставаш сама.

— Те са бягали — промълви Вероника, без да обръща внимание нито на думите, нито на тона му.

— От какво са бягали? — попита Санджи.

— От това. — Вероника посочи един релеф вдясно от тесния вход на нишата. Беше изображение на нещо тънко, дълго и заплашително на вид, с множество остри издатини и назъбени шипове. Нещо във формата му напомни на Конъл за оса.

Санджи го погледна отблизо.

— Това космически кораб ли е?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Мисля, че това е бил врагът им в някаква древна война. Вижте цялата поредица. Съвсем ясно е какво се е случило.

Конъл проследи редицата квадратни релефи отдясно наляво. На този, който бе от лявата страна на кораба-оса, имаше три кораба с форма на клечки за уши. От корпусите им излизаха дъговидни линии и достигаха два кораба-оси. И двата кораба се разбиваха на парчета. Следващият квадрат изобразяваше планета, заобиколена от кораби-оси. В средата на планетата бе изрисуван в детайли един скалопод. При вида на четвъртия квадрат Конъл се скова — планетата се пръсваше на парчета от атаката на корабите-оси.

— Планетата им е била унищожена, така ли?

— Така мисля — отвърна Вероника. — Изглежда, тукашната Райска градина е била част от флотилия, но не е имало къде да се върне.

— Спечелили са битката, но са загубили войната?

— Така изглежда. Жалко, че корабите-оси не са помели всички грозни лъскави копелета.

Картината ги потисна. Мисълта за унищожаването на цяла планета, дом на цял един вид, ги разтревожи невъобразимо. Скалоподите бяха останали на своя боен кораб, без да има къде да се върнат.

— Защо са дошли тук? — попита Конъл. — И защо просто не са завзели цялата планета?

— Мисля, че това е обяснено ето тук — отговори Вероника. Ръката й проследи следващите фини изображения на стената и се спря на едно, на което имаше стотици кораби-оси. В средата на изображението Конъл видя три кораба-клечки. Това бе картина на безнадеждност, на съкрушително неравенство.

— Преследвали са ги — тихо каза Конъл.

Вероника кимна.

— Изглежда, са ги превъзхождали числено, и то много. Не са могли да се обадят за помощ.

— Сигурно е имало други от техните. Защо не са повикали подкрепление? — попита Санджи.

— Може да не са имали подкрепление — отвърна Конъл. — А пък и врагът е можел да прихване сигналите и да ги проследи. Трябвало е да се скрият. Но как са разбрали, че могат да дойдат на Земята? Очевидно могат да дишат нашия въздух и да живеят при такава гравитация, но как са открили Земята?

Санджи клекна, за да огледа последния ред квадратни плочки. На едни имаше пламтящи звезди, заобиколени от планети. На други имаше само планети или планети със спътниците им, Конъл и Вероника проследиха долния ред. Той се простираше по цялата дължина на нишата. Същите изображения имаше и върху половината горен ред. Последният релеф показваше звезда, заобиколена от девет планети. Към него бе свързано изображение на планета с познатите им континенти и една-единствена луна в орбита.

Конъл се вторачи в планетата.

— Не са знаели за Земята. Потърсили са нов дом и са го намерили.

Одисеята на скалоподите в търсене на нов дом го смая. Мащабът на самото търсенето изпълни с благоговение.

— Господи — промълви Санджи, докато броеше плочките. — Претърсили са стотици слънчеви системи и са били на поне трийсет планети. Колко ли време са били в космоса?

— Не знам — отвърна Вероника. — Мисля, че почти разбирам писмеността им, но техните „дни“ и „години“ сигурно се базират на въртенето на родната им планета и се различават от нашите.

— Но в един момент сигурно се е наложило да преминат към земно време, нали? Към някаква система, която отчита дните и нощите? — попита Конъл.

— Защо? Били са под земята. Тук времето не се променя, няма ден и нощ. Можели са да използват всякаква система за отчитане на времето.

Конъл изумено се зачуди колко време им е трябвало, за да открият Земята.

— Може да са били в космоса хиляди години. Наложило се е цялата култура да бъде самостоятелна. Сигурно цели поколения са се раждали, живеели и умирали, преди корабът да достигне подходящата планета.

— Може точно това да е била културата им — отговори Санджи. — Класа в обществото, която живее и умира на кораб. Може цели поколения никога да не са виждали дома си при такива пътувания.

Конъл кимна. Всички елементи на странния пъзел започваха да се подреждат.

— Може би пък точно затова са избягали. Ако са били такова самостоятелно общество, просто е трябвало да намерят къде да кацнат, нали така?

— И точно това са направили според тази поредица изображения — каза Санджи, докато проследяваше друга редица плочки. — Мисля, че това ще ти се стори много познато, Рони.

Вероника и Конъл погледнаха релефа. Очертанията на планината Уа-Уа красяха долния край на изображението. Голям правоъгълен къс от планината се носеше във въздуха и оставяше зееща дупка. Корабът с форма на клечка за уши бе под летящата планина, наполовина скрит в дупката.

— Значи това означава големият правоъгълник — изсумтя Вероника. — Не са изкопали ниша, а просто са вдигнали цялата проклета планина и са оставили кораба вътре.

На Конъл не му хареса тонът й. Тя сякаш не се вълнуваше от подробно изобразената история пред себе си. Изглеждаше резервирана, сякаш искаше да разреши загадката механично просто защото я имаше, а не от искрено любопитство. Зачуди се дали О’Дойл не беше прав, дали тя не „рухваше“.

Предполагаме, че са дошли преди повече от десет хиляди години — каза Вероника. — Човешката цивилизация още е била в ранните си години на развитие. Не е имало технологии. А в този район е имало много малко хора. Лесно са можели да завземат цяла Северна Америка, както и целия свят. Можели са да пометат цялото човечество и да завладеят Земята.

— Може би не могат да живеят на повърхността — каза Санджи. — Изглежда, се чувстват добре при температури, които са твърде високи за хората. Може би там, където ние се чувстваме добре, за тях е твърде студено. Една обикновена зима на повърхността би могла да ги убие. Зимата би означавала спад в температурата с 80 градуса за тях. Все едно ние да се опитваме да оцелеем в среда, в която дневните температури са минус осемдесет градуса по Целзий.

— Освен това — каза Конъл — врагът все още ги е преследвал. Скалоподите не са мислели за завоевания, Вероника. Мислели са за оцеляване. Искали са да се скрият от този враг. Затова са се заровили на такава дълбочина и не са оставили следи на повърхността. Затова заравят останките на всички, които нападат — не искат да оставят й най-малката следа, че са тук. Дори врагът им да дойде на Земята, може никога да не ги открие.

— Значи скалоподите са започнали отначало — каза Санджи. — Какво е станало по-нататък?

— До тази ниша има още две — отвърна Вероника. — Може би историята продължава там.

Тръгнаха към следващата ниша.

39.

О’Дойл спеше на пресекулки. От челото му струеше пот. Много от мехурите по лицето му се бяха спукали и от тях течеше гной, гъста и лъскава на изкуствената светлина. Либранд непрекъснато потапяше ръка в реката и нежно изтриваше лицето му. Не знаеше дали това му помага. Но водата бе малко по-хладна от горещия въздух и сякаш забавяше потенето, затова тя продължаваше.

О’Дойл умираше. Трябваше да го измъкне оттук и да го закара в болница, ако искаше да оживее. Обезболяващите и антибиотиците отдавна бяха свършили. Не смееше да докосне кул-стюма му и да провери раните от страх да не разкъса кръпките, които бе направил Ангъс. Това щеше да покачи температурата на О’Дойл и той щеше да умре. Жегата и болката вземаха своята дан от нейния невероятно корав, невероятно смел мъж.

— Дръж се, Патрик — прошепна тя. — Дръж се още малко и ще се измъкнем оттук.

И понеже гледаше О’Дойл, не забеляза двата метални паяка, които тихо изскочиха от кораба и тръгнаха към нея по песъчливия бряг.

09:40

Ранди последва Ангъс в друга стая, пълна с прах и парчета стъкло и керамика.

— Това чудо е тук от цяла вечност. Наистина нищо не е останало освен платинения корпус.

— Това е другата причина за състава от платина и иридий — каза Ангъс. — Те не корозират. Този корпус ще остане тук завинаги. Докато тектоничната плоча, върху която е тази проклета планина, не се плъзне към мантията. Корпусът е истинско инженерно чудо.

Ранди се замисли за сложната изработка на корпуса, за металите в сплавта и якостта им. В природата нямаше нищо, което да е толкова твърдо, издръжливо и идеално за пътешествия в космоса. Изведнъж го заля чувство на вина и в ума му се загнезди една-единствена мисъл — как не бяха забелязали това?

— Ангъс, трябваше да забележим това в лабораторията.

Ангъс презрително махна с ръка.

— О, не се тревожи за това. Нали се приготвяхме за спускането в пещерите. Лесно можехме да го забележим, ако се бяхме загледали.

— Именно, Ангъс — отвърна Ранди. — Приготвяхме се за спускането, а не си вършехме работата.

— И какво от това?

— Можехме да разберем, че платината не е естествена. Очевидно е. Конъл щеше да предприеме нещо съвсем различно.

— Голяма работа. Вече е минало, забрави.

Ранди усети как гневът избухва в него като атомна бомба. Беше следвал Ангъс във всичко. Смъртта на Мак и не дай си боже на още някой се дължаха колкото на нехайството на Ангъс, толкова и на неговото. Сграбчи Ангъс за раменете и го блъсна в извитата стена. Ангъс се ококори от изненада — и може би страх.

— Не разбираш ли? — попита Ранди. — Всички може да умрем! Мак е мъртъв! И всичко това, защото бяхме твърде заети да се прочуем и занемарихме работата си. Трябваше веднага да забележим това!

— О, значи искаш да се почувствам виновен за всичко? — попита Ангъс и го отблъсна. — Майната ти, филантроп такъв. Майната му на всичко, майната ти и на теб. Всеки беше наясно с рисковете. Вината не е наша.

Ранди никога в живота си не бе искал толкова силно да удари някого. Ангъс просто не се интересуваше от нищо и от никого освен от себе си.

— Напротив, наша е. Отговорни сме, защото не си свършихме работата.

— Знаеш ли, ти си бъди отговорен, щом искаш. На мен съвестта ми е чиста. Ако всички не бяха толкова тъпи, можеха сами да разберат всичко.

Ранди понечи да отговори, но думите замръзнаха на устата му. Погледът му бе привлечен от сребрист проблясък в коридора.

— Ангъс — прошепна Ранди. — Ти ли изключи заглушителя?

— Естествено, че не — отговори Ангъс. — Включен е, не го ли чуваш?

— Ранди осъзна, че пукотът изпълва стаята. Беше го слушал толкова дълго, че мозъкът му бе спрял да го възприема.

— Да не си сменил честотата?

— Какво ти става? Какво има?

— Мисля, че сме загазили — отговори Ранди. — Обърни се наляво, много бавно.

Ангъс се обърна. Там, на извитата стена, се бе разположила невероятно лъскава сребриста буболечка. Лампите им хвърляха отблясъци върху гладката й обвивка и перфектните й здрави крака. До този момент Ранди не бе осъзнал колко надупчени и надраскани са останалите сребристи буболечки. Сякаш се бяха удряли и драскали в продължение на хиляди години.

Тази буболечка беше чисто нова.

Не се щураше безцелно. Седеше си на стената и бе обърнала клиновидната си глава право към тях.

— Заглушителят не й влияе — изсъска Ангъс. — Как са успели да си сменят честотата?

— Не са я сменили. Направили са нова буболечка с нова честота, която да не се влияе от заглушителя.

Ужас полази по краката на Ранди и се загнезди в слабините му. Намираха се в извънземния кораб и изведнъж всичко се бе променило. Вече не бяха невидими за смъртоносния поглед на сребристите буболечки.

— Кой е направил нова? — попита Ангъс. — Скалоподите са първобитни. Откъде, по дяволите, ще знаят как да променят честотата? Кой изобщо прави тези машини?

Сребристата буболечка тръгна нагоре по стената. Чу се стържещ метален звън. От клиновидната глава се подаде отвратително петнайсетсантиметрово назъбено острие.

Звънът на острието бавно замря. Стаята се изпълни единствено с безполезния пукот на заглушителя. Ангъс и Ранди стояха неподвижни и ужасени. Не знаеха какво да правят, не знаеха какво да мислят.

— Сега наравно с работниците има и войници — каза Ранди. — Никой не ги прави, Ангъс. Те са колектив. Сами се правят.

Сребристата буболечка не помръдваше. Чакаше и наблюдаваше. Застинала като стената.

Застинала като смъртта.

40.

— Изглежда, все пак следят земното време — промърмори Вероника, загледана в релефите във втората ниша. — Ама са умни, нали?

Конъл искаше да я изведе оттук. Може би горе, на повърхността, тя щеше да излезе от това странно състояние.

Вероника се взираше в три големи релефа. Заемаха цял квадратен метър върху закривената стена. На първия бе изобразено Слънцето и познатите девет пръстена с орбитите на планетите. На втория бе показан контурът на планината Уа-Уа, а зад него имаше звезди. Една от тях бе много по-голяма от останалите и се намираше между два върха. На последния имаше подробна карта с тунели и два малки скалопода, които се изкачваха по дълга права шахта.

Конъл веднага позна шахтата.

— Магистралата на Лин.

— Бинго — разсеяно отвърна Вероника. — Дайте наградата.

— А това Полярната звезда ли е? — попита Санджи.

— Бинго и пак бинго — каза Вероника. — Две награди на цената на един фиш. Трябва да е лятното слънцестоене. Тия малки грозници разбират от астрономия. Изглежда, излизат на повърхността веднъж в годината.

— Защо? — попита Санджи.

— Може да следят за врага, може да гледат към звездите за спасителен кораб, може и да гледат дали сме вдигнали нов ресторант за бързо хранене — каза Вероника. — Защо кучето си лиже топките? Защото може.

Устните й замърдаха беззвучно. Конъл осъзна, че тя брои точките под големите релефи. Вдясно от точките имаше редове със странните писания на скалоподите.

Едно бързо преброяване показа, че точките са подредени в 144 колони и 79 реда. Конъл започна да брои последния непълен ред.

— Деветдесет и пет — изпревари го Санджи, сякаш прочел мислите му. — Общо 11327 точки. По една за всяка година, в която са излизали на повърхността?

— Бинго, бинго и пак бинго — каза Вероника.

— Боже мой — промълви Санджи. — Виж как някой от символите вдясно от точките се повтарят. Това са техните числа, Рони! Виждаш ли схемата? Мисля, че използват дванадесетична система.

Погледът на Конъл бе привлечен от характерен символ в подробната карта с тунелите. Разпозна кораба с форма на клечка за уши — от долния му край тръгваше дълга вертикална линия. Вътре в самия кораб, над тунела, имаше голям сферичен предмет. За разлика от картата на Ангъс, тази нямаше ограничителна линия в долния край. Конъл разгледа релефа и сравни големината на кораба с тази на шахтата. Пресметна, че шахтата е дълбока над трийсет километра. В долния й край имаше поредица пещери около някакъв кръг. В пещерите имаше тънки стълбове. Релефът създаваше впечатлението, че макар да изглеждат малки поради мащаба, тези стълбове поддържат огромната тежест на планината, кораба и дори земята около него.

Под изображението на шахтата, чак до пода, имаше поредица релефи. На първия бе изобразена сферата и нещо, което приличаше на правоъгълна конзола. На втория сферата падаше надолу в шахтата. На третия бе изобразена експлозия — експлозия, която разбиваше тънките носещи стълбове и ги пръсваше като кристални чаши. Четвъртият релеф показваше как корабът и пещерният комплекс пропадат от собствената си тежест. На последното изображение в поредицата имаше нещо като наводнение. Течността запълваше тунелите и скалоподите избухваха в пламъци.

— Санджи — каза Конъл, останал без дъх. — Виж това!

Санджи се загледа за миг, после се ококори от изненада.

— Господи! Те няма да се спрат пред нищо, за да спрат неприятеля си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Вероника. — Ще наводнят тунела ли?

— Няма да го наводнят — отвърна Конъл. — Това е магма. Ще пуснат тази сфера в тунела. Тя ще избухне близо до мантията. Тунелите, в които бяхме, пещерите, корабът… всичко… ще се срути и магмата ще го залее.

— Това е невъзможно — каза Вероника. — Виж на каква дълбочината трябва да е. И без това се намираме на пет километра под земята. Не е възможно да стигнат такава дълбочина.

— Ако съдим от видяното досега, старите скалоподи са знаели какво правят — отговори Конъл. — Не мога да си представя да изобразят нещо, освен ако не е вярно.

— Адска машина — каза Санджи. — Но защо?

— Защото разбират единствено смъртта — отвърна Вероника със стъклен, разфокусиран поглед. — Културата им е военна. Ще умрат, но няма да се признаят за победени. Виждаш ли първия релеф? Това прилича на някаква контролна конзола. Оставили са инструкции за потомците си. Инструкции как да взривят цялата планина и цялата своя раса заедно с нея.

— Няма начин тази машина да работи след толкова време — каза Санджи, изправи се и се протегна. — Мисля, че тук нищо не функционира от хиляди години.

Конъл си погледна часовника. Имаха още три минути, после трябваше да тръгват. Погледна Вероника, която вече се насочваше към следващата ниша, и я последва, решен да сложи край на тази екскурзия и да я изкара оттук.

09:45

О’Дойл се събуди от рязко потупване по лицето. Още преди да се изправи, посегна за ножа си, но не го намери. Примигна и видя, че го е тупнала Либранд. Гледаше някъде встрани от него и кораба. Беше приклекнала, замръзнала. Черната й коса висеше пред лицето й. Погледът й бе съсредоточен като на ястреб. Ножът в ръката й сочеше към заплахата.

Той бързо се изправи и потрепери от болката в крака. Инстинктивно застана пред Либранд.

Две сребристи буболечки отразяваха невъобразимо ярко изкуствените слънца над тях. Клечаха в пясъка на брега на реката. О’Дойл веднага забеляза, че са нови. Едновременно с това обученият му ум затърси начин да се справи с петнайсетсантиметровите назъбени остриета, които заплашително се показваха от клиновидните им глави.

— Малките ни приятели се адаптират — тихо каза О’Дойл. — Остави ножа. Няма да ти помогне срещу тях, а ще ти трябват и двете ръце, ако атакуват.

Либранд бавно и безмълвно затъкна ножа в калъфа на колана си.

— Какво ще правим?

— Пресегни се бавно и хвани най-големия камък, който можеш — отговори О’Дойл. Наведе се с гримаса, зарови пръсти в пясъка и измъкна камък, голям колкото главата му. Либранд бавно се наведе и вдигна един малко по-малък камък.

— На три. Цели се в лявата, аз ще оправя другата. Едно… две… три!

И метна тежкия камък. Той сякаш увисна във въздуха. Със светкавично движение сребристата буболечка избяга, а камъкът тупна в пясъка. О’Дойл се облещи. Невероятна скорост. Буболечката беше два пъти по-бърза от всичко, което беше виждал.

Другата сребриста буболечка също избяга встрани, спря и застина като статуя. Либранд замахна и хвърли камъка с отработено кръгово движение от бейзбола. Буболечката побягна, но не бе достатъчно бърза: камъкът помля краката й, откъсна един и пречупи друг. Тя се загърчи конвулсивно. Откъснатият крак се заизвива спазматично на пясъка.

Здравата буболечка се стрелна невероятно бързо към главата на Либранд. Тя вдигна ръце да се защити и хвана дългокраката машина във въздуха. Острието проблесна и два от пръстите на лявата й ръка паднаха на земята.

Либранд изкрещя от болка и страх. Сребристата буболечка здраво обви ръцете й с два от многоставните си крака. Другите два я стиснаха за главата и я задърпаха в опит да притеглят окото й към окървавеното острие. Либранд извърна глава в последния миг. Острието се плъзна по челото й и мина през лявата вежда и лявото ухо. Половината ухо падна на пясъка. По лицето и гърдите на Либранд шурна кръв. Острието се отдръпна за нов опит да я прободе в окото.

Силните ръце на О’Дойл сграбчиха сферичното тяло и го дръпнаха с всичка сила. Буболечката се вкопчи в Либранд, острите й нокти разкъсаха ръкавите на кул-стюма и се впиха в нежната кожа отдолу. О’Дойл изтръгна машината. От разтворените й нокти капеше кръв.

О’Дойл изрева в пристъп на примитивна ярост и с всичка сила фрасна машината в една скала. Буболечката се смачка в камъка със силно метално скърцане. Краката й се загърчиха. Но успя да забие острите си нокти в ръцете му. О’Дойл изкрещя, вдигна я и я удари в скалата отново и отново, все едно бог Тор млатеше настървено с чука си. Чу как нещо в пробитата обвивка се счупва. Краката потрепнаха още веднъж и се отпуснаха.

О’Дойл погледна към другата сребриста буболечка. Кипеше от безумен бяс. Ранената машина напразно се опита да избяга на двата си здрави крака. Приличаше на настъпен рак, който пълзи по тъмния пясък. Яростта даде още сили на О’Дойл и той се хвърли върху ранената буболечка, забравил за ранения си крак.

Сграбчи един от тънките й крайници, вдигна я във въздуха и я блъсна с всичка сила в един голям камък. Обвивката се разцепи и се разхвърчаха искри. Разнесе се миризма на изгорял шоколад. О’Дойл нададе първобитен вик на тържество и ярост. Примигна и погледна гърчещия се крак, който още стискаше в ръка. Хвърли го и закуцука към Либранд.

Дясната й ръка бе здрава и тя бе притиснала с нея ранената, но не можеше да спре кръвта, която бликаше от раните. Яркочервените капки падаха на мокрия пясък. Съдраните ръкави на кул-стюма висяха от ръцете й като спагети, покрити със сос. По лицето й се стичаше кръв.

— Дръж се, тук съм.

Либранд ту стискаше очи, ту се взираше невярващо в пръстите си, които лежаха безжизнено на пясъка.

О’Дойл грабна ножа от колана й, заби го в една от раниците и отряза две дълги ивици найлонов плат. Хвана ръката й и я затисна с коляно на земята. Стисна другата и Либранд изкрещя от болка.

— Не мърдай, редник. Знам, че боли.

— Давай! — каза Либранд през зъби.

О’Дойл уви ивица плат около чукана на показалеца, завърза я на възел и рязко стегна. Либранд отметна глава, изпищя и инстинктивно се опита да се освободи.

— Млъкни! — каза О’Дойл. — И мълчи! Може да има още буболечки, така че не издавай никакъв звук.

Либранд прехапа устни и го погледна с дясното си око. Беше стиснала лявото заради шуртящата по лицето й кръв. О’Дойл умело уви втората ивица плат и стегна здраво. Либранд изпъшка от болка, но продължи да стиска зъби.

О’Дойл затършува из раницата за нещо подходящо за превръзка на главата. Разцепи един спален чувал, измъкна памучната подплата и я притисна към главата й. Нареди й да държи.

Либранд непохватно притисна памука към слепоочието си. О’Дойл отряза още една ивица и я върза стегнато около главата й. След това насочи вниманието си към ръцете й. Сърцето му се вледени. Ръкавите на кул-стюма й бяха нарязани. Бистрата гъста охладителна течност капеше в пясъка заедно с кръвта й. По ръцете й имаше дълбоки прорези.

Той отряза още две ивици плат. Ако не успееше да спре загубата на течност, тялото й щеше да остане изложено на високата температура и кръвта й щеше да заври. Щеше да се тревожи за отравянето на кръвта по-късно. Жегата и раните щяха да я убият много по-бързо. Максимално бързо и внимателно подреди накъсаните ивици на кул-стюма, уви плата около ръцете й го завърза. След двайсет секунди и двете й ръце бяха омотани от китките до лактите.

— Радвам се… че си… войник — изръмжа Либранд през зъби.

— Защо? — меко попита О’Дойл и отметна просмукания от кръв кичур от лицето й.

— Защото от теб щеше да излезе много калпав доктор.

О’Дойл вдигна очи към кораба, но не видя и следа от Ангъс или Ранди. Погледна в посоката, в която бе тръгнал Конъл, но не видя следа и от него. Ангъс му трябваше, за да закърпи кул-стюма. Знаеше, че неговият кърпеж ще намали загубата на охладителна течност, но няма да я спре. Без помощта на Ангъс Либранд щеше да умре до час. Погледна си часовника и претърси с поглед пещерата за още сребристи проблясъци. Двайсетте минути бяха изтекли. Всички вече трябваше да са се върнали. Но не видя никого.

Никого.

09:40

Ангъс се взираше в застиналата като статуя на стената сребриста буболечка. Не бе помръднала цели пет мъчителни минути. Ако не знаеше, че не беше там, когато влязоха, Ангъс щеше да я сметне за неподвижна част от стената, за някаква скулптура може би.

Машините се адаптираха към ситуацията. Той бе видял какво представлява разумът на скалоподите. Имаше само един логичен отговор. Сребристите буболечки бяха нещо повече от колективна програма. Бяха колективен разум. Мислещ, съзаклятнически, адаптиращ се разум, склонен да избива всичко.

— Трябва да направим нещо, Ангъс — каза Ранди. — Не можем просто да стоим тук. Щом тия буболечки могат да избегнат заглушаваното, значи могат да поведат скалоподите към останалите. Трябва да излезем.

— Луд ли си? Виж това острие!

— Не можем да стоим тук, по дяволите! — Стаята имаше само един изход и сребристата буболечка го пазеше като тъмничар.

— Измисли нещо, Ангъс. Измъкни ни оттук.

Ангъс пое дълбоко дъх.

— Добре, добре. Тръгни към нея. Ако се дръпне, супер, махаме се веднага. Ако се спусне към теб, ще я хвана.

Ранди бавно кимна и преглътна. После попита колебливо.

— Готов ли си?

— Давай — отвърна Ангъс.

Ранди направи малка крачка напред.

Сребристата буболечка се хвърли към него. Ранди изкрещя, вдигна ръце и хвана два от протегнатите й крака.

— Ангъс, дръж я! — изпищя Ранди. На лицето му бе изписан ужас от гърчещото се тежко нещо, което се опитваше да го посече.

Ангъс не помръдна. Само главата му се въртеше, за да следи какво става. Краката му бяха залепнали за пода. Усещаше тялото си студено и обездвижено. Не можеше да помръдне. Просто не можеше.

Сребристата буболечка зарита Ранди с другите си два крака, дереше като котка. Острите й нокти разпраха кул-стюма му и се врязаха в кожата. По прашния под плисна кръв. Изглеждаше черна на светлината на лампата на Ангъс.

Ранди изпищя и хвърли буболечката към стената. Бърза като котка, тя обърна краката си и здраво се захвана за платинената повърхност с нокти. Отскочи от стената като гумена топка — отново право към Ранди.

— Ангъс! — успя само да извика той.

Тежкият робот блъсна окървавените мятащи се ръце на Ранди и го избута назад. Отскочи на пода и веднага се стрелна към главата на Ранди. Този път го повали и като някакъв метален паяк бързо пропълзя върху тялото му.

— Господи, махни я!

Загърчи се под тежестта на сребристата буболечка.

През стаята полетя ръка, прерязана през китката, и хвърли пръски черна кръв. Тупна в краката на Ангъс и отскочи. Ангъс дишаше накъсано. Погледна ръката. Борбата на Ранди за живота му изведнъж потъна в мрака. Пръстите на ръката бяха леко свити, като крачка на умиращ бръмбар.

Изведнъж краката на Ангъс се освободиха от невидимите окови и той хукна по коридора към другите. Ужасените предсмъртни писъци на Ранди отекваха в извитите стени.

41.

Марко/Поло изписука само веднъж. Кейла бързо го свали от колана си, но преди да успее да погледне екрана, сигналът изчезна. Тя си поигра с настройките… Нищо.

Нямаше значение.

И едно пиукане стигаше. Беше права. Те бяха долу. Долу в Плътната маса. Според картата беше много близо, може би само на няколко минути. Усмихна се.

09:52

Не откриха кой знае какво в третата ниша. Това, изглежда, бе историята на лидерите. Стените бяха покрити с портрети на хиляди ярко оцветени скалоподи. Всеки релеф бе изсечен силно реалистично, което бе характерно за изкуството на расата. Всеки скалопод изглеждаше така, сякаш всеки миг може да скочи от стената.

— Хей, погледнете това — каза Вероника от другия край на нишата. — Тези релефи напомнят за умиращите скалоподи след битката. Кой каза, че изкуството им не е красиво?

Конъл отиде при нея и погледна детайлните изображения. Скулпторът, който сигурно бе умрял още преди да се появи човешката цивилизация, бе изобразил детайлите на извънземната култура с такова умение, че дори друг вид ясно можеше да разбере, че скалоподите агонизират. Макар фигурките да бяха високи само два сантиметра, всяка сякаш трептеше, а смъртта й бе запечатана върху варовика. Бяха стотици. Той отстъпи назад, за да освети по-голяма площ. От входа на нишата се процеждаше светлина от Плътната маса, но единствено лампите на каските им позволяваха да различат детайлите. Стената бе покрита с образи на умиращи скалоподи.

— Какво според теб означава това, Рони? — попита Санджи.

— Не знам. Но ми се ще да се повтори — отвърна Вероника.

— Мисля, че това обяснява доста неща — каза Санджи и плъзна пръст по символите на стената. — Мисля, че е било някаква болест. Преди около пет хиляди и осемстотин години, ако правилно сме разгадали бройната им система.

Вероника проучи два малки квадрата на стената. На първия бе изобразен жив скалопод и цифра от дясната му страна. На втория имаше очевидно мъртъв скалопод и от дясната му страна също имаше цифра.

— Загубили са… двайсет и четири хиляди… триста… и пет.

Санджи ахна.

— Толкова много?!

— Изглежда, са оживели около шест хиляди — отвърна Вероника.

— Значи тук долу е имало трийсет хиляди скалопода? — попита Конъл. — Няма начин да са били толкова много.

— Погледни пак кораба, Конъл — отвърна Санджи. — Лесно може да побере трийсет хиляди. А системата от тунели може да побере и десет пъти по толкова. Важното тук е, че са загубили осемдесет процента от популацията. Това би могло да обясни защо са толкова примитивни. Кой знае колко лидери и знания са загинали в тази чума.

— И какво от това? — попита Конъл. — Щом могат да местят планини, със сигурност имат компютри, които съхраняват всичките им знания.

— Да, но гледаш на нещата в краткосрочен план — отговори Санджи. — Когато ги е поразила болестта, те вече са били тук повече от шест хиляди години. Колко може да издържи един компютър, дори да принадлежи на невероятно напреднала цивилизация? В крайна сметка всичко се чупи.

— Нищо не трае толкова дълго — каза Вероника. — Какво мислиш, че ще стане с Америка, ако всички компютри спрат да работят и няма как да се заменят, а след това изчезнат осемдесет процента от населението, осемдесет процента от всички знания? А и изглежда има забрана да се влиза в кораба, където вероятно се е съхранявала по-голяма част от технологията им. Изведнъж са се превърнали от сложна технологична култура в общество, което просто се стреми да оцелява.

Тя се наведе към долния край на извитата стена.

— Компютрите им може да са излезли от строя, но малките им роботи са работили извънредно. Вижте това.

На първия релеф имаше стотици мъртви скалоподи. На следващия бе изобразена сребриста буболечка, която буташе с крака един към друг два по-малки скалопода. Следващият релеф показваше младите скалоподи, преплетени в неразличима купчина пипала. На последния имаше десетки малки скалоподчета, които щъкаха около спадналите тела на бившите любовници.

— Какво означава това според вас? — попита Конъл.

— Мисля — благоговейно отвърна Санджи, — че сребристите буболечки са чифтосали скалоподите, които са били резистентни на болестта.

— Искаш да кажеш, че са ги развъдили? — попита Конъл. — Като добитък? Но това са проклети машини! Как могат да развъдят разумни същества?

— Бивши разумни същества — каза Вероника. — Сега са си направо добитък.

— Такова бедствие би опустошило генофонда им — каза Санджи. — Очевидно се размножават по двойки като нас, така че можем да предположим, че белезите им се определят от генетично кръстосване. Ако са останали само шест хиляди индивида, рецесивните белези биха се проявили много бързо. Това обяснява защо са такива варвари — регресирали са към примитивен стадий от хилядите години близкородствено кръстосване.

Конъл си погледна часовника. Бяха закъснели е шест минути. Беше се увлякъл и бе загубил представа за времето.

— Тръгваме веднага — каза той, хвана двамата за ръцете и ги задърпа от стената.

— Трябва да видим още! — запротестира Санджи.

— Трябва да се върнем при другите и да се измъкнем оттук живи — отряза го Конъл.

09:54

Ангъс излезе от кораба на ярката светлина на изкуствените слънца. О’Дойл се бе навел над проснатата Либранд. Главата и ръцете й бяха омотани нескопосано в окървавени превръзки.

„По дяволите. Нямам време за тези глупости“.

О’Дойл го видя и заподскача към него на здравия си крак.

— Слава богу, че се върна. Либранд е ранена и кул-стюмът й е повреден. Има нови сребристи буболечки, с ножове…

— Знам — прекъсна го Ангъс. — Видях. Една уби Ранди.

— Мъртъв ли е? Сигурен ли си?

— Сигурен съм — отвърна Ангъс. — Повярвай ми, Ранди е мъртъв.

— Съжалявам — каза О’Дойл. — За малко не убиха и Либранд. Ела, трябва да закърпиш костюма й.

— Вече нарязахме всички ръкавици. Няма с какво да го закърпим.

О’Дойл присви очи.

— Ще намериш нещо. — В гласа му надвисна заплаха. — Ще измислиш нещо бързо или тя ще облече твоя кул-стюм, ясно ли е?

Ангъс преглътна и кимна. О’Дойл бе ранен лошо и куцаше. Но той не можеше да се заблуждава — О’Дойл можеше да го убие светкавично. Трябваше да се измъкне оттук. Не можеше да се пребори с този кроманьонец, но можеше да го надхитри. Огледа се, но не видя нищо освен прах, камъни, кораба и реката.

— Добре — отвърна Ангъс и се опита да убеди О’Дойл с усмивка. — Успокой се. Ще измисля нещо. Нали съм гений, забрави ли?

— Само по-бързо. Охладителната течност изтича.

Ангъс тръгна към раницата си, която О’Дойл бе насякъл с нож. Остави заглушителя и зарови в нея.

— Сигурен съм, че имам нещо тук — каза високо и се престори, че рови вътре. В действителност нямаше нищо. Кул-стюмите не можеха да се кърпят с парцали, трябваше да се поправят с подходящ материал с тръбички. Без такава кръпка тръбичките щяха да продължат да изпускат охладителна течност, докато не остане нищо. А без охладителната течност Либранд скоро щеше да понесе последствията от високата геотермална температура на пещерите.

— Ето, намерих нещо — каза Ангъс. — Кажи й да се държи.

Да, беше намерил нещо. Компютърната карта и един спасителен пояс — по-точно възглавница, понеже не трябваше да се нахлузва. Тежеше по-малко от сто и двайсет грама, но когато дръпнеше запушалката, въздухът щеше да нахлуе в порьозния материал и щеше да изпълни, милионите отделения. Секунди след дръпване на запушалката поясът можеше да издържи тежестта на деветдесеткилограмов човек. Той погледна О’Дойл, който бе само на метър от него с ръка на ножа в колана си.

— О, не! — извика Ангъс и вдигна очи към кораба зад О’Дойл. — Още буболечки!

О’Дойл се обърна машинално. Нямаше нищо. Светкавично се извъртя и извади ножа; но беше твърде късно.

Ангъс вече тичаше към реката. Стискаше компютърната карта под мишница и в същото време дръпна запушалката на възглавницата. О’Дойл закуцука след него, но Ангъс се добра до брега за секунди и се хвърли в мътната вода.

42.

— Къде бяхте, по дяволите! — изръмжа О’Дойл. Вените по челото му се бяха издули, жилите на шията му се бяха изопнали от напрежение. — Трябваше да сте тук преди седем минути!

От О’Дойл се изливаха яростни вълни като следобеден зной в пустиня. Огромните му стиснати юмруци приличаха на средновековни боздугани, готови да смачкат някой череп.

— Не можахме по-рано — отвърна Конъл. — Какво има?

— Либранд е ранена, а онова копеле Ангъс избяга!

Вероника и Санджи погледнаха Либранд, която лежеше на пясъка в окървавени превръзки, и веднага изтичаха при нея, за да огледат раните й.

— Просто избяга — каза О’Дойл през зъби. — Надолу по реката.

— Къде е Ранди?

— Ангъс каза, че е мъртъв.

Сърцето на Конъл се сви. Още един служител на „Земно ядро“ вече го нямаше.

— Видяхте ли го? — попита Конъл. — Къде е трупът?

— Някъде в кораба. Нищо не съм видял и изобщо не ме интересува. Сега трябва да се тревожим за Либранд.

— Вероника и Санджи ще й помогнат. Тръгваме веднага.

— Защо не се върнахте навреме? — попита О’Дойл като тъжно момченце, но с гласа на огромен мъж. — Можехте да спрете Ангъс. Можехте да го накарате да й помогне.

— Знам — отговори Конъл. — Кълна ти се, ще я измъкнем оттук.

Заляха го емоции. Убийствен гняв към страхливия Ангъс, примесено непреодолимо чувство за вина. Още един от хората му бе мъртъв, а друг умираше. Не можеше да влезе в кораба да търси Ранди. Дори да не бе мъртъв, той не можеше да остави другите, а те не можеха да чакат повече.

— Конъл — каза Санджи, — мисля, че имаме нов проблем.

Рояк сребристи буболечки прииждаха като някакви платинени раци. Сякаш се появяваха от нищото. За секунди се подредиха в толкова гъсти редици, че можеше да се върви по тях, без да се докосва земята. Редиците тръгваха под ъгъл от кораба и се простираха на четиристотин метра към далечния край на пещерата. Губеха се в някаква тясна пролука.

Конъл се опита да запази спокойствие и тръгна към раницата на Ранди. Претърси множеството джобове. Извади малък бинокъл и погледна към пролуката.

Скалоподите се блъскаха в нея като оживял извънземен ужас. Изглеждаха невероятно възбудени. Гъмжилото от проблясващи цветове и мятащи се пипала приличаше повече на стена от оживяла плът, отколкото на разумни същества. Сребристите буболечки подскачаха лудо, по-бързо отколкото ги бе виждал досега, и сякаш отчаяно искаха да накарат скалоподите да нарушат религиозното табу, да нахлуят в пещерата и да унищожат всичко.

— Сребристите буболечки се опитват да доведат скалоподите тук — каза Конъл. Изведнъж забеляза, че заглушителят не бръмчи. Отиде при раниците и зашари с поглед. — Изглеждат доста разгневени. Вероника, мислиш ли, че ще атакуват?

— Колебаят се между две религиозни убеждения според мен — отвърна Вероника. — Забранено им е да влизат в тази пещера, но в културата им е закодирано да следват заповедите на сребристите буболечки. Мисля, че ще влязат, въпрос на време е.

Сърцето на Конъл подскочи от радост, когато най-накрая видя заглушителя сред разпиляното съдържание на една раница. Сигурно Ангъс го бе изключил, преди да избяга по реката. Вдигна го и го включи. Никога не би помислил, че смущението може да му се стори толкова прекрасно. Гъстите редици сребристи буболечки веднага се пръснаха объркано, като хлебарки, които се мъчат да избягат от неочаквана светлина.

— Либранд е ранена зле — каза Санджи. — Трябва да я изнесем оттук веднага.

Конъл стисна зъби. Да, трябваше бързо да я махнат оттук. Но как? А и О’Дойл също беше ранен. Погледът му се плъзна към бързата река.

Имаше само един начин.