Земно ядро

22.

Тънък слой прах се издигаше в замрелия въздух и сякаш по силата на някаква магия не се подчиняваше на гравитацията. Щом някой се покашляше, а това ставаше често, прахът се извиваше на кълбета. Единствената светлина идваше от лампите на каските им. Срутването бе отрязало електричеството. Лъчите на лампите шареха из прашния тунел в плах опит да пробият безкрайния ненаситен мрак.

На стотина метра от дъното на шахтата групата се опитваше да се справи със ситуацията. Седяха мълчаливо и чакаха Мак да се върне от оглед на разбитата шахта. О’Дойл бе настоял Конъл, Вероника и Санджи да изчакат настрани под зоркия поглед на Либранд, докато той и Мак претърсят отломките за Фриц и Лашон. Докато чакаха, всички заспаха от изтощение. Всички с изключение на Либранд, която стоеше изправена и методично обхождаше с поглед тунела.

Щом чу, че Мак и О’Дойл се връщат, Либранд събуди другите. Конъл се чувстваше така, сякаш го е блъснал камион. Примигна, за да прогони съня, и се изправи.

Мак вървеше към тях, О’Дойл крачеше до него с готов за стрелба автомат. Всички се обърнаха към тях с надежда. О’Дойл бавно поклати глава и на лицето му се изписа огорчена гримаса.

— Видя ли ги? — попита Санджи.

Мак кимна и каза:

— Лашон и Фриц са мъртви. Не са имали никакъв шанс.

Възцари се тишина. Някой се закашля и вдигна облак прах.

Конъл стисна очи. Още двама мъртви. Трима души бяха загинали заради неговата фиксидея. Какво щеше да си помисли Кори за него? Искаше да се свие на кълбо и да умре. Или да захапе дулото на автомата и просто да дръпне спусъка. Но попита високо:

— В какво състояние е шахтата?

— Затънали сме до гуша, Къркланд — отвърна Мак.

— Има големи поражения. Ако се съди от камарата камъни около шахтата, са затрупани поне трийсет метра. Може и да са повече, много повече — невъзможно е да се разбере.

— Какво означава това? — попита Вероника. — Колко време ще им трябва, за да ни измъкнат?

— Откъде да ни измъкнат, професоре? — попита Мак. — Без асансьора не могат да разчистят камъните от шахтата. Из пещерата намерих пръснати части — някои са от основния подемен механизъм. Не е паднала само платформата, а цялото проклето нещо.

— Колко време ще трябва, за да се поправи? — попита Вероника; в погледа и гласа й се прокрадна страх.

— С какво да се поправи? — отговори на въпроса й с въпрос Мак. — Горе имат резервни части, но целият товарен механизъм е паднал. Не могат да почнат да правят нов от нулата. Дори да се обадят в „Земно ядро“, за да докарат нов механизъм, ще трябва поне ден, за да се достави, още един ден, за да дойде тук, ако хеликоптерът лети без почивка, и след това най-малко ден, за да се монтира и да се започне разчистването на камъните. Оттам нататък всичко зависи от това колко камъни трябва да се разчистят.

Вероника сведе очи и светлината от лампата на каската й очерта кръг в праха в краката й.

Мак продължи:

— Това е само в случай, че могат да монтират нов асансьор, в което се съмнявам. Ако целият подемен механизъм е паднал, най-вероятно е паднала и голяма част от тавана на шахтата. Ще трябва да разчистят и него. В зависимост от пораженията в най-добрия случай ще трябват ден-два, за да се подготви районът и да се стабилизира за монтиране на механизма. След това ще трябва да изчистят камъните, които блокират шахтата. Не забравяйте, че самата шахта сигурно е нестабилна от сблъсъка с асансьора, така че ще трябва да внимават, за да не я срутят още повече. Това вероятно ще ги забави до скорост трийсет метра на ден. — Мак свали каската и избърса капчиците пот от челото си. Пое дълбоко дъх или поне се опита, но остро се закашля. Във въздуха затанцуваха облачета прах. Той отново нахлупи каската и заключи: — В най-добрия случай ни чака седмица тук долу.

— А в най-лошия? — попита Санджи.

Мак се загледа в тунела, неспособен да погледне другите в очите.

— В най-лошия шахтата е затрупана от километър и половина скални късове. Всичко това вероятно е адски нестабилно и може да се наложи да изкопаят нова шахта. Всички знаете колко време трябва за това. На всичкото отгоре няма електричество и няма надежда за такова. Имаме генератор в Пещерата с рисунките, но горивото ще стигне само за един ден. Батериите, които сме складирали тук долу, ще стигнат за лампите на каските за три-четири дни. Бяхме започнали да складираме запаси точно за такива извънредни случаи, но далеч не сме ги попълнили.

— С колко храна разполагаме? — попита О’Дойл.

— Ами тук сме шестима — каза Мак. В пещерата бе толкова тихо, че се чуваше как дишат. — Имаме достатъчно храна и вода за три дни, ако разпределим строго дажбите. Отсега нататък сме на подземна диета. — Опитът му да се пошегува не успя.

— А кул-стюмите? — попита Санджи. — Колко дълго ще функционират?

— Мисля, че това е единствената добра новина — каза Мак. — Според Ангъс костюмите трябва да функционират поне три седмици.

— Според теб какъв шанс имаме? — попита Либранд. Мак погледна Конъл, който просто кимна.

— Страхувам се, че не много голям — меко каза Мак. Конъл се пребори с чувствата си по единствения му познат начин — като пое контрол над нещата. Пое дълбоко дъх, изправи се и застана насред групата.

— Знам, че звучи зле — каза той с най-властния си тон. — Но трябва да знаете, че има и по-зле.

03:17

— Какво искате да кажете с това „по-зле“? — попита Либранд. — Тук сме направо в гробница, господин Къркланд, какво по-лошо може да има?

Всички се обърнаха към Конъл. Той с години бе овладявал емоциите си и винаги бе оставал с безизразно лице пред всички. Дори сега, въпреки ситуацията, не показа признаци на страх или паника.

— Говорих с доктор Хейс, преди асансьорът да се разбие — каза Конъл. — Изглежда, тук долу има още някой освен „Земно ядро“. — Очакваше изненадани възклицания, но никой не проговори. Той продължи: — Очевидно е открила, че в планината има още някой и този някой прокопава път към нашата главна шахта. Говорих с нея малко преди срутването. Тя поиска всички веднага да бъдат евакуирани от тунела, затова мога само да предположа, че тези други хора са се приближили до шахтата. Дори можем да предположим, че са достигнали шахтата и са саботирали асансьора и точно затова сега сме в това положение.

— И кои са тия, по дяволите?! — извика Мак. Разяреният му глас отекна в каменните стени. Ехото се понесе за миг, после замря.

— Не знам — отвърна Конъл. — Имахме още няколко инцидента. Подозираме, че злополуката в лабораторията е била саботаж с цел да бъде убит Ангъс, а вероятно и други. На всичкото отгоре Янсон може да е бил убит, а хората, които са го извършили, да са още наоколо. На този етап е разумно да приемем, че тези хора искат да ни убият.

Санджи проговори с напевния си акцент:

— Но ако са стигнали асансьора, дали не са атакували целия лагер?

Отново се възцари тишина. С всеки миг настроението ставаше все по-мрачно и безнадеждно.

— Възможно е, но не е вероятно — каза Конъл — Вероятно просто са се опитвали да атакуват асансьора и не са очаквали, че госпожа Хейс ще открие, че си проправят път. Откритата атака на въоръжен лагер изисква не само специален отряд, но и доста планиране и готовност за избиване на много хора.

Всички мълчаха. Разбираха, че ако мистериозният отряд е унищожил лагера, са живи погребани.

— Направо страхотно — каза Вероника. — И какво ще правим сега?

Всички погледнаха Конъл. Страхът му отстъпи пред увереността и авторитета му. Тези хора имаха нужда от водач, а този водач трябваше да им даде цел, нещо върху което да съсредоточат вниманието си, за да не разчитат на неясната перспектива да бъдат спасени. Той имаше точно такава цел — още не бе приключил с тази планина. Ни най-малко.

— Изпускате очевидното — каза Конъл. — Този тайнствен враг е копал в посока минната шахта. За това е нужно оборудване. И макар да е възможно някой да се е промъкнал в нашата хоризонтална галерия или дори да е имало шпионин сред нас, няма начин да са изпратили миньорско оборудване в шахтата, без да го забележим.

Лицата им се оживиха от първите признаци на надежда. Либранд каза на глас това, което мислеха всички:

— Значи трябва да има и друг път навътре.

Конъл кимна.

— Точно така. Това е единственият възможен отговор.

— Как да го открием? — попита Мак. — Тук има цели километри тунели.

— Всъщност има само един път — каза Конъл. — Трябва да тръгнем към Плътната маса.

— О, шегувате се! — Вероника се изправи и го изгледа гневно. — Изгубени сме тук, няма кой да ни спаси, току-що видяхме двама души да умират, а вие мислите само за пари? Направо не мога да повярвам!

Конъл я изгледа безизразно. Нямаше да й даде повод да продължи тирадата си. Изчака ехото от изблика й да замре в нищото, след това каза:

— Професоре, моля, чуйте ме. Тук не става дума за пари. Пътят ни просто е отрязан. Ще са нужни дни, за да разкопаят всичко и да ни измъкнат, може би дори седмици. Враговете ни са тръгнали към Плътната маса. Те или вече са там, или са тръгнали натам. И в двата случая това е най-бързият начин да ги открием. Щом ги открием, ще разберем как са влезли вътре.

За миг Вероника го изгледа подозрително, после кимна.

— Всъщност имате право.

— Значи вече знаем накъде ще тръгнем — каза О’Дойл. — Предлагам всички да поспим малко. В доста лоша форма сме, затова нека си починем няколко часа, преди да тръгнем.

— Да поспим? — възкликна Вероника. — Как, по дяволите, се очаква да спя в такъв момент?

— Придвижването из тези пещери е трудно, ясно е какво ни чака — каза О’Дойл. — Ако не можете да спите, професоре, така да бъде, но поне легнете и си починете. Всички ще трябва да са свежи, когато тръгнем.

За миг настана неловко мълчание. После Санджи си намери място, където нямаше отломки, и легна. Последваха го и другите, с изключение на О’Дойл, който остана на пост.

04:12

Кейла се движеше безшумно като сянка и внимателно избираше пътя си през хоризонталната галерия. Виждаше ясно благодарение на тежките очила за нощно виждане. През лещите им стените и подът на тунелите зловещо светеха в зелено.

Очакваше да види трупове или поне някакви признаци на борба, но нямаше нищо. Не видя и следи от съществата, но въпреки това се придвижваше внимателно, стиснала автомата „Галил“. Бе видяла как тези същества изваждат от строя десетки обучени въоръжени мъже и нямаше намерение да се присъедини към обезобразения персонал на „Земно ядро“. Въпреки това трябваше да прецени ситуацията. Трябваше да разполага с пълна информация, когато се обадеше в АНС, затова трябваше да разузнае.

На пътя й се изпречи купчина срутени каменни блокове. Някои сигурно тежаха по десет тона, дори повече. На армейските инженери щеше да им е нужна поне седмица, за да разчистят тунела. Тя знаеше, че е близо до асансьорната шахта, а това означаваше, че шахтата най-вероятно също е пълна със срутени камъни. Това не беше добре. Без да има път навътре, тя можеше единствено да разкаже историята в АНС и да посочи мястото. Въздъхна. Е, и това щеше да свърши работа. Просто трябваше да се пазари по-добре.

Тишината в галерията я смазваше. Тя се зачуди дали хората, които са били в галерията, са чули нещо, преди чудовищата да нападнат. Може би не бяха чули нищо. Потръпна.

Нямаше какво повече да види, затова бързо излезе от галерията.

06:34

Мак се зае да подготвя раниците. Това до известна степен го откъсваше от чувството на безизходица, но фактът, че бе загубил двама миньори и че непознатите врагове бяха разрушили мината му, така и не излизаше от мислите му. Мината бе шедьовър, безупречна творба и върхът в кариерата му. А сега я нямаше.

Дори най-лошият сценарий, който бе представил, бе твърде оптимистичен. Бе излъгал другите — не можеше да им отнеме цялата надежда, не можеше да им каже истината, да им каже, че вече са мъртви. Целостта на шахтата бе нарушена. Трябваше да се изкопае нова, за да ги измъкнат. Това означаваше, че могат да ги спасят евентуално след месец. А те нямаше да изкарат и седмица, особено когато останеха без светлина.

Към цялата тази безнадеждност се прибавяше и негласният страх от похитителите на Янсон. Те бяха някъде тук и може би чакаха някой от „Земно ядро“ да се отдели от другите, така както бе станало с Янсон. Някой чакаше.

Някой.

Или може би нещо.

Образът на сребристия паяк проблесна в ума му. Фриц го бе нарекъл „сребриста буболечка“. Мак стисна зъби, за да се пребори със сълзите си. Фриц бе толкова млад. Покрай срутването на асансьора Мак бе забравил за сребристата буболечка. Възможно ли бе паяците да са отнесли изчезналия мъж? Но как можеха да отнесат деветдесеткилограмов мъж толкова бързо?

С Либранд бяха казали на другите за сребристите буболечки. Тази история само засили гибелното чувство, което изпълваше пещерите. Мак потрепери при мисълта за тънките сребристи крака, които бързо проблясваха на слабата светлина, обвити около ръката на Янсон, крака му, рамото, лицето. Янсон сигурно бе викал за помощ, но тунелите поглъщаха звука също както попиваха светлината. Никой не би могъл да го чуе.

Заозърта се бързо и нервно. Оглеждаше се за сребристи проблясъци.

06:49

— Виж сега, не сме тук по негова вина — каза О’Дойл. Либранд го слушаше внимателно, но си имаше собствено мнение. Бяха се отдалечили в тунела, който водеше към комплекса пещери, далеч от Пещерата с рисунките. Единствената светлина идваше от лампите на каските им.

Тя искаше да се отделят от другите. И по-точно от Конъл. Като съдеше от видяното досега, имаше чувството, че ако следват Конъл, ги чака сигурна смърт.

— Ако не е по вина на Къркланд, тогава по чия?

— Не бъди глупава — каза О’Дойл. — Не Конъл саботира асансьора и лагера. Знаеш го.

Либранд погледна в тунела. Пръстите й забарабаниха по дръжката на автомата. Тя харесваше това оръжие, харесваше и О’Дойл. Като се изключеше това, цялата ситуация й харесваше колкото изсъхнал сандвич.

Обърна се да погледне О’Дойл и се полюбува на изсечените му черти.

Харесваше й дори белегът, който стоеше на мястото на едното ухо. Още не й бе разказал тази история. Тя знаеше, че и това ще стане. Вече й бе разказал няколко истории, за които очевидно му бе трудно и болезнено да говори. Не биваше да разказва някои от тях, тъй като престъпваше клетва за пазене в тайна.

Поне бе разбрала защо има татуирано аржентинското знаме на ръката. В изблик на мъжка гордост, породена от младостта и глупостта, О’Дойл бе украсявал тялото си със знамето на всяка държава, в която бе убивал хора. Тя не бе попитала защо правителството го е изпратило в Аржентина да убива хора. Когато тръгнаха от миньорския лагер, се надяваше да чуе още истории, всичките му истории. Сега обаче изглеждаше сякаш никога няма да напуснат това място.

Измамена. Така се чувстваше. Беше се влюбвала само веднъж, още в десети клас. С Били Расмусен си разменяха бележки в час по история и бягаха от училище, за да кръстосват мръсните улици на Патерсън, Ню Джърси. Държаха се за ръце и бяха много млади. Това бе просто юношеска любов, но тя още пазеше скъпи спомени. Беше отишла в армията на осемнайсет, малко след като Били умря от свръхдоза хероин. За дванайсет години заслужи отличия и почести. Но тези дванайсет години бяха лишени от любов. Така и не намери в службата човек, когото да обича, и всичките й връзки бяха повърхностни и нетрайни. Сега, на трийсет и две, си мислеше, че най-накрая е намерила човека.

Патрик О’Дойл.

Двамата се откриха насред пустинята в Юта. Това бе нещо, което оставаше неизказано, нещо, което се случи мигновено. Професионализмът на О’Дойл не им позволяваше да го показват открито. Почти не се бяха целували, само една лека непохватна целувка късно вечерта след отпразнуването. Връзката им определено не бе изпълнена с изгаряща страст. Във всеки случай не още.

Но тя знаеше, че страстта я има. Бяха изпитали близост почти веднага. Тревожеше я причината за тази близост — и двамата бяха убивали хора. Отблизо и лично, така че бяха усетили мириса на страх в последния им дъх, докато ножът пронизва сърцето и докато чуваш как дробовете им се изпълват с клокочеща кръв. Тези мигове променяха човек завинаги. Никога не бе мислила, че ще открие мъж, който разбира какво означава да живееш с това чувство, със спомена за това как животът се изцежда от друго човешко, същество. О’Дойл разбираше, защото живееше със същото чувство. Когато говореше с него, се чувстваше цяла. За пръв път в живота си се чувстваше цяла.

— Прав си — тихо каза тя. — Прав си. Просто… знаеш, че… открих те, а сега… — Гласът й заглъхна. О’Дойл нежно сложи пръст на устните й. Сърцето я заболя от този жест, заболя я от това как този огромен силен мъж може да е толкова нежен.

— Знам — каза О’Дойл. — Знам точно какво имаш предвид. Ще се измъкнем оттук, кълна ти се. Но той още е шефът и още имаме работа за вършене. Трябва да защитаваме тези хора.

Тя се удиви на наивността му. Работата бе приключила. Сега всичко опираше до оцеляване на най-силните. Не можеше да повярва колко е лоялен и какъв професионалист е. Веднага й се прииска да заспори с него и да промени решението му, но знаеше, че ще е безполезно.

— Той е шефът и ще правим каквото каже, ясно? — каза О’Дойл тихо, но решително.

Тя кимна, без да отмества очи от неговите. Това не й харесваше. Засега обаче щеше да си играе ролята. Щеше да го направи просто защото го казваше Патрик.

07:02

Конъл претегли на ръце смъртоносния автомат „Хеклер и Кох“. Намрази го още на мига. Никога в живота си не бе стрелял и в главата му се въртеше една безмълвна мантра, едно желание — никога да не му се налага да използва това оръжие.

О’Дойл пое най-големия товар, но Конъл носеше повече, отколкото му се полагаше. Мак вещо подготви всичко. Стегнато подреди в раниците и коланите всичката храна, батериите, въжетата и екипировката за катерене. Единственото, за което не намери място, бе малкият генератор. Без него портативните прожектори бяха безполезни. Щяха да извървят останалата част от пътя, където и да водеше, само с лампите на каските.

Всичко на всичко имаха седем оръжия: три автомата „Хеклер и Кох“, два пистолета „Берета“ и два армейски ножа. Пистолетите и ножовете бяха на О’Дойл и Либранд и останаха в тях. Двамата носеха и по един автомат. Оръжията бяха достатъчно на брой, но не и мунициите. Имаха общо шест пълнителя за автоматите, по два за всеки. О’Дойл нагласи всички оръжия на единични изстрели. Иначе щяха да изразходват ценните муниции твърде бързо. Краткото обучение по стрелба на Конъл, Санджи, Вероника и Мак не включваше изстрели — О’Дойл отказа да изхаби и един патрон.

О’Дойл носеше картата на пещерите на Мак и отбелязваше по нея. Конъл вървеше на двайсет крачки зад него. На още двайсет крачки бяха Мак, Вероника и Санджи, а на още двайсет крачки зад тях вървеше Либранд. Всички бяха включили лампите на каските си и това издаваше присъствието им в тунела, но нямаха избор — или щяха да са лесна мишена, или да се препъват слепешком из тъмните и опасни пещери.

Шест часа след като асансьорът се сгромоляса на дъното на шахтата, групата се отправи към тунелите. Знаеха приблизително накъде са се насочили, но нямаха никаква представа какво ги чака по пътя.

23.

Движеха се неотклонно надолу из стръмнини и пресичащи се тунели. Понякога пълзяха стотици метри из древни скални свлачища и стъпваха по масивните блокове като по изкривени стъпала. На два пъти се наложи да извадят двата комплекта екипировка за катерене, за да преминат особено опасни склонове. В едно древно речно русло, където тунелите бяха широки, а подът стабилен, им се струваше, че напредват бързо. Но трябваше да се движат надолу, а не хоризонтално.

Необятните безпощадни каменни тунели и високите кафеникави пещери, изглежда, смиряваха всички, дори Конъл. Сред цялата тази величественост говорът изглеждаше някак детински и безполезен. За три часа и половина се бяха придвижили на повече от деветстотин метра под Пещерата с рисунките.

О’Дойл спря групата, за да изследва нещо на земята. Извика Конъл и той пристъпи напред и загледа нещото: приличаше на малки вдлъбнатини в прашния нанос.

— Какво е това, някакви следи ли?

О’Дойл кимна.

— Видях същите и по-назад, но не им обърнах особено внимание. Доста глупаво от моя страна. Не си спомних за сребристите твари на Мак, докато не видях тези следи. Сега като се огледах, следите са навсякъде, буквално навсякъде. Погледнете който и да е участък и ще видите тези малки отпечатъци с две разклонения.

О’Дойл посочи един от отпечатъците. Светлината от лампата на Конъл падна като прожектор върху катраненочерна сцена. Следите изглеждаха така, сякаш някой е притискал двузъба вилица в прахта. „Зъбите“ бяха на разстояние половин сантиметър един от друг. Така както погледът може да различи мравките, след като човек е видял мравуняка отвисоко, изведнъж ясно изпъкнаха стотици следи. Бяха навсякъде. Хиляди отпечатъци върху малкия периметър около него и О’Дойл.

— По дяволите — тихо каза Конъл.

— Да — отвърна О’Дойл. — Трябваше да го забележа по-рано.

Конъл се удиви на проницателността на едрия мъж. Малките следи бяха почти невидими дори когато лампата светеше право отгоре им. Това, че О’Дойл ги бе забелязал, докато се движеха, му се струваше непонятно. Някои от следите, изглежда, свършваха в назъбената стена на пещерата. Конъл объркано се намръщи.

— Проклетите неща минават през стената ли?

— Не, господин Къркланд — търпеливо каза О’Дойл с тон на подчинен, който обяснява очевидното на висшестоящ. — Не през стената, а по нея. Мисля, че тези същества могат да пълзят нагоре по скалата. Има логика, ако се съди по описанието на Мак.

Думата „паяк“ се появи неканена в ума на Конъл. Точно когато си мислеше, че нещата няма как да станат по-зле. Сега не само беше заседнал на километри в планината и скоро щеше да се озове в пълен мрак, но имаше и паяци. Големи паяци според думите на Мак, половинметрови и повече. Мак бе започнал да ги нарича „сребристи буболечки“. Мисълта да се озове съвсем на тъмно с тези пълзящи… същества… накара Конъл да потръпне.

— Но ние не сме видели нищо — каза Конъл. — Не сме видели и едно живо същество тук долу. Ако са паяци, с какво се хранят?

И двамата замълчаха. О’Дойл просто сви рамене, изправи се и продължи напред в тунела. Конъл загледа как лампата на едрия мъж шари по стените на пещерата, и не само по пода и стените, но и по тавана. Изчака О’Дойл да се отдалечи на двайсет крачки и го последва. Помаха назад към останалите да продължат.

Поглеждаше към тавана на всеки три стъпки и се надяваше, че няма да види сребрист проблясък.

14:47

4566 метра под земята

След шест часа ход, катерене и пълзене спряха за почивка. Жълтите им кул-стюми бяха в прах и мръсотия. Приличаха на изтощени състезатели от някой спорт на бъдещето.

— Двайсет минути почивка — каза О’Дойл. — Сядайте всички.

Санджи и Вероника направо се свлякоха на покрития с нанос под. Конъл, Либранд и О’Дойл се скупчиха около Мак, който клекна и освети картата с лампата.

— Как се справяме? — попита Конъл.

— Не е зле — отвърна Мак. — О’Дойл ни води добре, но оттук нататък става по-сложно. Колкото повече приближаваме Плътната маса, толкова повече тунели има. Мисля, че трябва да застана начело.

Конъл погледна О’Дойл, който още веднъж хвърли поглед на картата, а после вдигна очи и кимна.

— Вероятно Мак по-добре ще разчита тази карта.

— Добре — каза Конъл. — Либранд, нещо необичайно отзад?

Тя поклати глава.

— Нищо не съм чула или видяла.

Конъл погледна картата и се опита да обхване сложната мрежа от тунели. Имаше толкова много странични пасажи, толкова много свързващи звена, че човек лесно можеше да ги подмине. Замисли се за миниатюрните следи от сребристите буболечки и как О’Дойл ги бе видял в движение на много слаба светлина.

— О’Дойл, мисля, че трябва да вървиш последен, докато не се измъкнем. Не можем да си позволим някой да ни изненада.

— Но, сър…

— Просто го направи, става ли? — каза Конъл с принудена усмивка. — Либранд може да застане начело с Мак.

О’Дойл понечи да каже нещо, после погледна Либранд. Тя кимна. О’Дойл прочисти гърло и каза:

— Да, сър.

— Добре — отвърна Конъл. — Двайсет минути, после тръгваме. Аз ще застана на пост.

15:11

— Знаеш накъде сме тръгнали, нали? — попита Либранд. Помъчи се да го каже уж на шега, но в гласа й се прокрадва истинска загриженост. Не беше сигурна, че Мак знае какво прави.

— Разбира се, че знам — отвърна Мак. — Просто се опитвам да видя откъде е най-добре да минем. — Той седна и силно стисна ламинираната карта. Тя леко се разлюля в треперещите му ръце.

Бяха спрели пред тройното разклонение на един тунел. Едното разклонение завиваше наляво под прав ъгъл, второто тръгваше стръмно нагоре на петнайсет градуса наляво, а последното вървеше леко надолу на около трийсет и пет градуса надясно. Мак очевидно се опитваше да се ориентира къде се намират. Дотук вече бе завъртял картата три пъти. Наглежда, я държеше на обратно, но тя си напомни, че при триизмерна карта това няма как да стане. Той знаеше какво прави. Трябваше да знае.

Извърна очи от него и погледна към тунелите. Всичките й изглеждаха еднакви. Струваше й се логично да тръгнат по тунела, който вървеше надолу, тъй като още бяха над нивото на Плътната маса, но вече бяха изкачили два склона на път за едно надолнище. Допълнителното измерение я объркваше бързо и тя не знаеше…

трак-трак, трак-трак

Тя напрегнато се взря в нанадолнището, лампата следваше резките движения на главата й. Бе чула нещо. Досега нямаше друг звук освен нейните стъпки и тези на Мак. Мак седеше тихо, вперил очи в картата, и не чуваше нищо.

трак-трак, трак-трак, трак

Не можеше да определи откъде идва звукът. Тунелът го усилваше И в един момент той сякаш се изливаше от всеки сантиметър назъбени камъни, сякаш самите стени дишаха. Светлината на лампата яростно подскачаше по пода на тунела в търсене на източника. Тя стисна изпъкналата дръжка на автомата и тихо махна предпазителя.

трак-трак-трак, трак, трак-трак

Звукът не можеше да се определи. Беше като колебливи стъпки или като… като малки крачета, които стържеха по камъка. Тя си спомни малките отпечатъци, спомни си как Конъл и О’Дойл оглеждаха тавана през няколко метра. Погледна нагоре и светлината от лампата й се отрази в движеща се сребриста сфера само на пет метра от лицето й.

24.

— Мак! Горе! — изсъска Либранд.

Той я погледна, а после погледна натам, накъдето сочеше автоматът й, и погледът му застина. На тавана, неподвижна на светлината на лампите и само на няколко метра от главата на Либранд, се мъдреше сребриста буболечка.

Той веднага разбра къде е сбъркал. Не беше паяк, нито буболечка.

Беше машина.

Сферичното й тяло бе с диаметър трийсет сантиметра. Дълга клиновидна издатина стърчеше от единия й край и сочеше към главата на Либранд. От тялото се подаваха най-различни антени. На Мак му заприлича на стар руски „Спутник“.

Четири дълги крака, всеки с по три двайсетсантиметрови сегмента, излизаха от средата на топката. Първият сегмент на всеки крак стърчеше настрани от тялото, вторият бе успореден на тавана, а третият го докосваше. Приличаха на крака на насекомо. Мак си помисли, че наистина прилича на сребрист паяк, но само с четири крака.

Последният сегмент на дългите крака всъщност се състоеше от две части и буболечката се захващаше за скалата в осем точки. Мак бе твърде далеч, за да види малките крачка, но лекотата, с която тялото висеше от тавана, му подсказваше, че на края на всеки крак има здрави куки или зъбци.

Тялото на сребристата буболечка бе неподвижно, но някои от стърчащите части се движеха и се чуваше леко бръмчене. Самата буболечка бе дълга около четирийсет сантиметра. Ако разпънеше крака, може би достигаше метър и половина.

Мак не можеше да се съсредоточи върху нищо освен нея.

— Какво да направя? — попита той шепнешком.

— Иди извикай другите, извикай О’Дойл.

— Не мога да те оставя сама с това нещо.

— Отивай! Не знаем какво е и няма да го изпускам от поглед. Иди извикай другите. Веднага!

Мак се поколеба за миг, после се обърна и се затича с всичка сила назад.

15:28

— Чува ли ме някой? — каза Чо Такачи по уоки-токито. — Чува ли ме някой? — Повтаряше монотонно едни и същи думи. Вече не знаеше колко пъти е повторил тази фраза и колко пъти е проверил всяка честота. Нямаше, отговор. Никакъв. В това нямаше никаква логика. Уоки-токито все трябваше да прихване нещо. Най-близкият град бе само на трийсет километра, трябваше да има радиотрафик в района — но на всяка честота цареше пълна тишина.

Всъщност нямаше значение. И без това щеше да стигне Милфорд. Вече бе изминал около пет километра и трябваше да измине още само пет, за да излезе на шосе 21. Лицето му се гърчеше от болка. Бе нагорял жестоко от слънцето, след като бе припаднал с лице нагоре и бе лежал с часове в пустинята. Главата му пулсираше и май всеки момент щеше да повърне за трети път. От време на време се препъваше и падаше на неравната земя. Всеки път щом помръднеше дясната си ръка, го пронизваше остра болка в рамото. Беше успял да опре кървенето. Или поне в доста голяма степен: от раната все още се процеждаше кръв. Рана, сътресение, слънчасване, а му оставаха още пет километра в тави жега.

„Рано или късно — повтаряше си той, — рано или късно някой ще се появи по пътя или ще стигна Милфорд. Ще се справя“.

Умът му се изпълни с ярки спомени от атаката. На два пъти бе имал халюцинации как лъскавите същества се носят към него през трептящата пустинна мараня. Дали не бе страхливец, че побягна? По дяволите — нали беше жив. Всички останали бяха мъртви. Всеки с малко мозък в главата щеше да побегне в мига, в който тези същества се изсипаха от планината.

Нямаше спомен кога е разкъсал униформата си, за да превърже ръката си, но това бе факт и бе свършило работа. Сигурно бе станало през нощта, точно преди отново да припадне и да лежи в безсъзнание цялата сутрин. И да се изпържи като наденица на жаркото слънце.

— Чува ли ме някой? — отново каза Чо. — Чува ли ме някой?

Изведнъж тишината се наруши. Сърцето му подскочи, когато му отговори женски глас.

— Да, чувам ви, продължавайте.

— Говори Чо Такачи от миньорския лагер на „Земно ядро“ в северната част на планината Уа-Уа. Бяхме нападнати. Ранен съм и имам нужда от незабавна помощ.

— Нападнати? — попита жената. — А останалите в лагера?

— Мисля, че всички са мъртви — отвърна Чо. — Насечени на парчета.

— Къде се намирате?

— На един черен път. Мисля, че е на около пет километра северно от Килн Спрингс. Движа се на север към шосе 21.

— Стойте там, идвам след двайсет минути.

Чо загледа уоки-токито с радостно облекчение, после опита да й се обади отново.

— Ало? Донесете аптечка, ако имате. — Зачака отговор, но отново чу само специфичното пращене. Опита още няколко пъти, но не получи отговор. Опита и други честоти, но нямаше нищо. Седна край прашния път и зачака.

15:30

За малко да го изпусне. Остана изумена, че някой е успял да се измъкне жив от лагера, но този очевидно бе по-добър от останалите. Тоя малък скапаняк. Ако устройството за безопасна комуникация не бе засякло сигналите на Чо за помощ, той можеше и да стигне Милфорд. Тя трябваше да се погрижи това да не стане.

15:31

Той се обърна да погледне Кори. От уличните лампи струеше слаба светлина. Вратата на пасажерското място бе смачкана, от стъклото бяха останали само няколко нащърбени парчета, величественият линкълн сега представляваше само купчина огънати ламарини, разкъсана кожа и разпорен текстил. Другата кола се бе врязала толкова навътре във вратата, че Кори бе избутана почти на средата на седалката. През счупения прозорец навяваше сняг и се топеше в кръвта.

Очите й бяха разширени от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето, сплъстена и почервеняла от кръвта. Парченца стъкло висяха по косата й и блещукаха като брокат. Кръвта покриваше скалпа й, бузите и брадичката и зацапваше бялото й палто.

Тя го погледна. Този път в погледа й не се четеше ужас и страх… поне не за самата нея.

— Конъл, слез. — Нещо заклокочи в гърлото й. Гласът й беше слаб, почти шепот. — Трябва да слезеш.

Конъл поклати глава. Беше в съня, беше част от него, но въпреки това разбираше, че нещо се е променило.

— Не мога да сляза, трябва да остана с теб.

— Слез, любов моя.

Почувства как две груби ръце го разтърсват. Сънят отлетя.

— Господин Къркланд, събудете се — каза О’Дойл, стискаше го за раменете.

— Ка… какво има? — Конъл се помъчи да се разсъни. Умората не искаше да отпусне хватката си от тялото му.

— Либранд откри сребриста буболечка. Сега е сама с нея.

Конъл изведнъж отвори широко очи и се изплъзна от хватката на съня. Не обърна внимание на пулсирането в коляното, изправи се и сграбчи автомата.

— Мак ще събуди професорите, вие доведете всички, и по-бързо — каза О’Дойл. — Аз отивам при Либранд.

Преди Конъл да успее да проговори, едрият мъж се втурна в тунела, жълтият му костюм проблесна на светлината от лампата. Конъл отиде при професорите и Мак. Вероника изглеждаше готова. Санджи търкаше очи.

Мак се беше ококорил от страх и напрежение.

— Какво стана, Мак?

— Намерихме сребриста буболечка. Само дето не е паяк, а машина, някакъв робот. Тя ми каза да се върна и да доведа всички.

Конъл се обърна към учените.

— Готови ли сте? — Вероника изглеждаше изплашена, но кимна. Санджи изобщо не изглеждаше готов, но също кимна.

— Стойте зад мен — каза им Конъл. — Мак, ти застани отзад и оглеждай стените и тавана. Оглеждай внимателно и тунела назад. Не позволявай нищо да се промъкне зад нас.

И тръгна натам, накъдето се бе втурнал О’Дойл.

15:33

Сони Макгинес отново претърси всички честоти по уоки-токито. Нищо. Нищо освен пращене. Само това чуваше, откакто бе напуснал лагера, като се изключеше кратката размяна на реплики между Чо и оная жена. Тя изобщо не бе следвала процедурата при спасяване, както бе редно, така че не бе лесничей, нито военна. Вероятно най-обикновена туристка. Щом обаче бе тук и знаеше достатъчно, за да следи честотата за спешна помощ, значи не бе аматьорка. Особено при положение, че толкова бързо бе открила къде се намира Чо. Не бяха много хората без подготовка, които знаеха къде се намира Килн Спрингс.

Сони бе изненадан, че някой е успял да се измъкне от лагера. Бе очаквал, че Погребалната могила ще е съвсем безпощадна. Беше се отдалечил само на три километра, когато чу ехтежа на изстрелите, експлозиите и алармата в свежия нощен въздух.

Какво изобщо бе станало там? В първия момент не обърна внимание на тази мисъл и успя да измине още осемстотин метра. Но любопитството не го оставяше на мира. Какво се бе случило в Погребалната могила, за да се разбуди и да започне да убива хора? Дали демоните на Джесъп бяха истински? Оная пещерна рисунка с примитивно слънце, което изобщо не беше слънце — така ли изглеждаха демоните на Джесъп? Сони тръгна обратно, като се проклинаше за това. Върна се по стъпките си на километър и половина от лагера.

Или по-точно на километър и половина от това, което беше останало от лагера. С бинокъла видя единствено няколко струйки черен дим, няколко парчета ламарина, които стърчаха от пясъка, и бетонните основи на резервоара за гориво. Мястото буквално бе изравнено със земята. Сякаш Погребалната могила бе оживяла и бе погълнала целия лагер.

Беше се измъкнал точно навреме. Сега „Земно ядро“ бе поредната графа в историята на Погребалната могила и щеше да се помни наред с Джебадая Джесъп и Самюъл Дж. Андерсън.

Сони за втори път обърна гръб на лагера и тръгна на север към шосе 21. Беше само на трийсет-четирийсет минути пеша от мястото, където се намираше Чо. Не го бе забелязал при разрушаването на лагера, вероятно защото се бе насочил на запад към Милфорд, а Чо очевидно бе тръгнал на север към шосе 21. Сони се развълнува от мисълта, че Чо е още жив — не само защото го харесваше, а и защото можеше да му разкаже какво се е случило в лагера на „Земно ядро“.

Нещо в разговора на Чо с оная жена обаче го тревожеше. Щом тя каза на Чо, че тръгва, и приключи разговора, странното пукане отново се появи. Имаше нещо нередно в тая работа.

Обърка се и погледна към Погребалната могила, която гордо се извисяваше сред веригата Уа-Уа. Беше само на три километра северозападно от Чо. Ако на тази жена действително й трябваха само двайсет минути, щеше да стигне там преди Сони. Но пък щеше да го спаси. Сони се зачуди защо ли интуицията натрапчиво му подсказва, че Чо е в опасност.

Въздъхна и тръгна на север към Килн Спринг.

15:34

Конъл тичаше полуприведен в ниския тунел. Стигна разклонението малко преди Вероника, Санджи и Мак. Либранд и О’Дойл бяха насочили оръжията си към сребристата буболечка. Тя висеше от тавана, привидно неподвижна. Само една клиновидна издатина се насочи към Конъл, щом той се появи в разклонението. Конъл застина и се вгледа в съществото, което сякаш отвърна на взора му. Стори му се, че прилича повече на съвременно произведение на изкуството, отколкото на машина или буболечка.

Вероника и Санджи го настигнаха. Внезапната им поява сякаш изплаши буболечката тя леко, но отривисто се размърда, сякаш се подготвяше да се защитава. Зад учените се появи и Мак. Очевидно бяха прекалено много за вкуса на сребристата буболечка.

Без предупреждение тя падна от тавана — или може би скочи, тъй като за миг се озова на земята. Приземи се на крака. Конъл не бе сигурен дали се бе преобърнала, или просто разгъна краката си на обратно. Побягна толкова бързо, че сребристите й очертания се размиха, и изчезна в тъмния тунел.

Стояха мълчаливо няколко мига, без да знаят какво да мислят и какво да кажат. Всички разбираха, че ситуацията изведнъж се е променила, макар да не знаеха какво точно означава това.

Вероника се обади първа.

— Какво беше това, по дяволите? — Никой не отговори. — Искам да кажа, приличаше на машина, но как само побягна.

Ушите им се изпълниха с невъобразимата тишина на пещерите. Никой не помръдваше, като се изключеше мятането на погледи към всяко тъмно кътче. Всички се оглеждаха за сребристи проблясъци.

Конъл тихо проговори:

— Най-напред да уточним: някой виждал ли е нещо подобно? Като изключим филмите?

— Виждал съм част от безпилотната изследователска техника на НАСА — отвърна Мак. — На една конференция за бъдещето на минното дело. Изследователските роботи бяха с подобен вид на насекоми, но много по-големи. Разработени са за безпилотни експедиции на Марс, но изобщо не се движат по този начин. Вървят като костенурки и приличат на истински машини. — Не беше нужно да обяснява: сребристата буболечка се движеше като живо същество, сякаш наистина бе жива.

— Веднъж имах възможността да посетя лабораторията по роботика в Масачузетския технологичен институт — каза Санджи. — Доколкото знам, те са най-напреднали в роботиката. Видях Чингис IV и други интелигентни роботи. Някой също приличаха на насекоми, но не се движат като това, което видяхме току-що. Най-добрият им робот, мисля, че се казваше Касиопея IX, е конструиран миналата година. Трябва му повече от минута, за да мине през стаята, а това е може би най-автономният робот на света.

— С каква скорост според теб се движеше това нещо, О’Дойл? — попита Конъл. Искаше му се Ангъс да е тук. Той веднага можеше да осмисли чудото, на което току-що бяха станали свидетели.

— Поне с 30–40 километра в час, господин Къркланд — каза О’Дойл. — Направо е като стрела. И включи на тази скорост почти веднага.

Конъл погледна Мак.

— Защо на миньорската конференция е имало роботи за експедиции на Марс?

— Смятат, че някой ден можем да използваме роботи за изкопни работи на големи дълбочини, където е твърде опасно за хората. За това обаче ще трябват много сложни машини. Те ще трябва да изкопават отвори за експлозивите, да се придвижват из тунелите, да разчистват скален материал, всичко, което сега правят миньорите.

— И там нямаше нищо, което да се сравни с това, което видяхме току-що?

— Не. Изобщо. Все едно да сравняваш каруца с ферари.

— Добре, чудесно, това е революционно откритие — каза Вероника. — Това вече го установихме. Кой обаче е конструирал това нещо? Защо е тук долу и какво ще предприемем ние?

Конъл нямаше отговор на това. Същият въпрос тревожеше и него.

— Трябва да внимаваме — каза той. — О’Дойл смята, че тук има още много такива роботи. Можем да предположим, че са тук с някаква цел. Някой ги е докарал тук.

— Сигурно е същият, който е отвлякъл Янсон и е повредил асансьора — каза Либранд. — Така че най-добре да приемем, че са много опасни.

— Има и още нещо — каза О’Дойл, обхождаше с очи всеки сантиметър от пещерата. — Тази машина погледна всички ни. Японците слагат камери на хлебарки, за бога. Знаем, че сребристата буболечка ни видя. Следователно трябва да предположим, че и собствениците й са ни видели. Които и да са тези саботьори, може би знаят, че сме тук.

— Прав си — каза Конъл. — Вземайте оборудването и да тръгваме.

Никой не протестира.

Всички искаха да се измъкнат, и то бързо.

15:58

Песента на Мередит Брукс „Кучка“ гърмеше от уредбата на черния ландроувър. Кейла се носеше със 180 километра в час. Подскочи високо на едно малко възвишение и вдигна облаци прах, удари се в седалката, но едва го усети, защото след възвишението най — накрая видя онова лайно Чо Такачи.

Седеше си нехайно, сякаш се приличаше край пътя. Пистолетът й „Щаер“ GB-80, снабден със заглушител, се опираше леко до ребрата й и й вдъхваше увереност с присъствието си. Тя инстинктивно посегна под седалката, за да се увери, че автоматът „Галил“ е на мястото си. В края на краищата се намираше насред пустинята. Едно момиче трябва да се пази, нали така.

Бързо намали и спря пред Чо. Подскочи, когато той тежко се изправи. Наистина приличаше на лайно. На нещо, което се налага да остържеш от обувката си. Лицето му сякаш беше пържено на огън — червено като рак. Сигурно го болеше дори да мига. На рамото му имаше мръсна, просмукана от кръв превръзка. Кейла си отдъхна. Дори да не го бе открила, той очевидно нямаше да стигне много далеч. Тя забеляза 45-калибровия пистолет с перлена дръжка на кобура под мишницата му. Трябваше да приключи бързо с него.

— Здрасти — каза дружелюбно Кейла. — Май не си добре.

— Ужасно съм — отвърна Чо с болезнена усмивка. — Но и ужасно се радвам, че дойде.

Кейла сложи ръката му на рамото си и го заведе до пасажерското място. Огледа се предпазливо. Никакви коли, никакви хора, нищо.

— Чакай да отворя вратата.

Чо се облегна на ландроувъра и се усмихна, макар да трепереше от болка.

— Доста ме изплаши — каза Кейла.

— Защо?

Кейла отстъпи назад и извади пистолета.

— Защото си помислих, че ще ме прецакаш, лайно такова.

Чо веднага посегна към своя пистолет, но не бе достатъчно бърз.

Кейла стреля три пъти. Всички куршуми попаднаха в гърдите на Чо. Той се килна към колата, завъртя се и падна по лице.

Тя се усмихна и насочи пистолета към главата му.

Дръпна спусъка още два пъти.

16:01

Сони усети как по езика му полепва прах и установи, че е зяпнал. Тя го бе убила!

Просто ей така. Като едното нищо. Беше му пръснала мозъка по целия прашен път. Не беше честно. Чо бе успял да се измъкне от лагера, бе избягал от това, което бе помело всички останали, каквото и да бе то. А тя просто го бе убила.

„Ще си платиш за това, кучко — помисли Сони. — Не знам как, но ще те накарам да си платиш“.

Коя беше тя и какво правеше тук? Любопитството на Сони се разгоря почти колкото яростта му. Той преглътна, обърна гръб на мъртвия Чо и отново се отправи към шосе номер 21, което бе на около пет километра. Щеше да стигне за около час, да се опита да намери помощ и може би да хване кола на стоп до Милфорд и да съобщи на щатската полиция.

После размисли и реши да не излиза на пътя. Не се знаеше кога тази побъркана кучка може да се появи пак. Щеше да прекоси долината Уа-Уа и да се насочи към някоя от десетките мини, пръснати из планината Сан Франциско. Тя беше доста далече — щеше да стигне най-рано два часа след полунощ.

Изведнъж спря. Знаеше, че това място струва милиарди. Знаеше, че Конъл го пази в тайна, но останалите в „Земно ядро“ трябваше да научат какво става. Нямаше да оставят находка като Погребалната могила да им се изплъзне. Лагерът беше заличен. Колко време трябваше да мине, преди корпорацията да изпрати отряд за разследване и да се погрижи за инвестицията?

Внезапно осъзна, че в два след полунощ може да е твърде късно. Ако той знаеше, че „Земно ядро“ скоро ще изпрати отряд, значи жената, която бе убила Чо, също го знаеше. Може би точно затова го бе убила, за да не се обади за помощ.

Беше го убила, за да спечели време.

Да спечели време за какво? Не можеше да извлече кой знае колко руда от планината, преди да се появят хората на „Земно ядро“. Поне не толкова, че да си заслужава да убие човек. Тя не можеше да извлича руда сама, а той не бе видял никой друг сред развалините на лагера.

Щом не можеше да извлече съкровището от мината сама, какво можеше да е толкова важно, че да убие Чо и всички оцелели, които може би бе открила? Уоки-токито продължаваше да пука — още не можеше да се обади за помощ. Щеше да стигне планината Сан Франциско след десет часа. Ако извикаше местната полиция и щатската също, те щяха да дойдат най-рано утре следобед.

Дотогава тя щеше да изчезне. Така както бе сигурен, че Погребалната могила означава смърт, знаеше, че тя ще изчезне. Можеше никога да не разбере какво е намислила или какво е било толкова важно, за да убие Чо. Тя нямаше да се появи повече.

Стисна юмруци и изръмжа. Знаеше какво трябва да направи. Можеше да продължи към планината Сан Франциско, но рано или късно щеше да се върне. Ако се отдалечеше, само щеше да загуби време.

Изплю тютюна, който дъвчеше, и глътна глътка вода от манерката. Лапна нова порция тютюн и тръгна към Погребалната могила.

25.

Мак и Либранд се придвижваха напред. През повечето време пълзяха, а през останалото вървяха приведени. Мускулите на Мак протестираха. Умората вече си казваше своето. Трябваше му доста повече от половин час сън, и то скоро.

— Чуваш ли нещо? — обади се Либранд зад него.

От думите й по гърба му полазиха мравки. Дъхът му замря, докато се ослушваше за тракането на сребриста буболечка. Но не чу нищо такова, а нисък ехтящ тътен.

— Какво е това? — попита Либранд. — Като шум от раковина, като си я долепиш до ухото.

— Да, на такова прилича — отвърна Мак. Заприлича му обаче и на още нещо, нещо, което бе чувал, но не можеше да се сети. Измъкна картата от колана си и се загледа в обърканата плетеница от тунели и пещери. На 300 метра напред имаше голям тунел — по-голям от повечето останали.

— Мисля, че почти стигнахме — каза Мак. — Пред нас има голям тунел, който води право към Плътната, маса. През останалата част от пътя ще можем да вървим изправени.

— Ами да вървим тогава — каза Либранд. — Никога не съм мислила, че ще се радвам просто да стоя изправена и да вървя.

Мак прибра картата и запълзя напред. Мъчеше се да си спомни къде е чувал този тътен.

18:25

Сони се придвижваше безшумно като изсъхнала трева, носеща се по пясъка на пустинята. Изпълзя на върха на един хребет, от който ясно се виждаше разрушеният лагер. Позицията му позволяваше да наблюдава и малкото скривалище на убийцата на Чо. В този миг тя бе долу сред развалините и се мотаеше около счупените греди и изкривени ламарини, без да осъзнава, че Сони следи всяко нейно движение.

„Да се надяваме, че не осъзнава — напомни си Сони. — Ако те види, ще свършиш като Чо“.

Наблюдаваше я как се придвижва из опустошения лагер. Бе провесила през рамо заплашителен на вид автомат, а в ръцете си държеше кутия. От време на време намираше в пясъка нещо, което събуждаше интереса й. Поставяше го в кутията и продължаваше странните си разкопки.

Сони се изненада колко умело се прикрива. Явно имаше опит в пустинята. Той изобщо не бе забелязал убежището й при първата внимателна обиколка на района. Да, тая си разбираше от работата, и то много. Обаче забеляза ландроувъра. Никаква маскировка не можеше да скрие цял ландроувър, дори в планината. Значи лесно щеше да я проследи до скривалището й. Сто на сто беше на място, от което се виждаше добре. Понеже нямаше начин тя да не е прекарала много време там, в наблюдения и чакане.

Лагерът си бе същият, както го бе видял последно — заличен, почти невидим. Сони не можеше да спре мисълта, че планината е оживяла и го е погълнала. Изпод пясъка и скалите се показваха няколко парчета овъглени дъски и почернели ламарини. Съвсем малко.

От една тлееща купчина в смрачаващото се небе се издигаше тънка струя черен дим. Утихващите пламъчета танцуваха сред жаравата. Огънят очевидно бе скорошен — Сони не го бе видял, когато тръгна. Взря се през джобния си бинокъл. Дори при това малко увеличение различи най-отгоре почернял череп, хилеше се сред потрепващите пламъци. Тя бе докарала тялото на Чо в лагера, беше го нарязала на парчета и го бе изгорила. Но защо? Още една загадка в непонятните й действия.

Каквото и да бе намислила, скоро трябваше да предприеме хода си. Времето й изтичаше. Хората на „Земно ядро“ можеха всеки миг да се изсипят по склона. Сони обаче нямаше представа какво е намислила и това го ядеше като рак.

Неизвестната наистина си я биваше. При нормални обстоятелства Сони щеше да се възхити на дългата руса коса, която изящно танцуваше на вятъра, и на полюшващите се бедра, но не и сега. Не и след това, което бе направила. Сега можеше да се възхищава на това тяло само по един начин.

Когато се окажеше студено, неподвижно и мъртво.

18:26

Кейла завлече кутията с инструменти в убежището си. Беше се опитала да преброи телата и да ги сравни със списъка на служителите, който си бе съставила по време на наблюденията си, но бързо разбра, че това е невъзможно. В целия район имаше заровени части от трупове, като повечето бяха овъглени. Трябваше да отдаде заслуженото на съществата. Определено бяха усърдни.

Въпреки че лагерът бе разрушен, в развалините откри съкровище — един от локаторите „Марко“ на Ангъс, който служеше за проследяване на хора, изгубени в пещерите. Пламъците бяха овъглили металната повърхност, но въпреки това уредът изглеждаше в изправност. Бе ровила повече от два часа в останките от лабораторията, като се надяваше да намери такъв уред.

Локаторът „Марко“ й помогна да преброи телата много по-точно, отколкото можеше да се справи без помощта му. Без него единственият начин бе да преброи черепите. Повечето от тях обаче бяха строшени и заровени доста дълбоко. Трябваше да признае на Ангъс едно — той работеше наистина качествено. Малките предаватели „Поло“ работеха дори след като телата, към които бяха прикрепени, бяха станали на пепел.

Всичко на всичко липсваха дванайсет души. Дванайсет имена, които не бяха сред разкъсаните тела, заровени сред развалините на лагера.

Професор Вероника Рийвс. Професор Санджи Хаак. Берта Либранд. Патрик О’Дойл. Мак Хендрикс.

Сони Макгинес. Конъл Къркланд. Фриц Шъруд. Лашон Дженкинс. Брайън Янсон.

И разбира се, Ангъс Кул и Ранди Райт.

Сигурно бяха мъртви. Всички, с изключение на Ангъс и Ранди, бяха в пещерите, когато чудовищата атакуваха. Дори по някакъв начин да бяха избегнали кръвожадните същества, оцелелите бяха приклещени под цели километри скали без изход. Тя не искаше да прави предположения, но на този етап трябваше да отпише Конъл и останалите.

Изглежда, Чо бе единственият, който бе успял да избяга от лагера. Тя го бе накълцала на парчета с един счупен нож с формата на полумесец, останал от нападателите. После бе изгорила тялото. Сега той не можеше да бъде различен от останалите жертви.

Ами Ангъс и Ранди? Какво щеше да прави с тях? Те още бяха в болницата в Милфорд… и можеха да се върнат всеки момент. Трябваше да се справи с тях, и то бързо. За всеки случай. Нямаше много време. Скоро Барбара Йекли щеше да изпрати хора да разберат защо Конъл не отговаря. Тогава играта щеше да свърши.

Тя трябваше да се свърже с АНС възможно най-бързо, преди да се е появил някой от „Земно ядро“. И да се увери, че всички служители на корпорацията са мъртви, преди да дойдат хората на АНС. От агенцията щяха да се поколебаят за нещо толкова просто като избиването на няколко оцелели. Кейла го знаеше от опит. Опит, придобит с мъка. Опит, който й бе коствал обещаваща кариера в АНС.

Сега се състезаваше с времето. Трябваше да поднесе информацията, опакована с панделка и на сребърен поднос, без никакви усложнения. Имаше само една възможност и тя бе да се увери, че директорът на АНС Андре Вожел ще предаде информацията на президента. Това неимоверно би ускорило политическата кариера на Вожел. Той щеше да контролира откритието и вероятно щеше да е една от основните фигури, които докладват на президента, макар че работата на място щеше да се ръководи от въздушните сили и служителите в Зона 51 в Невада.

Взе устройството за безопасна комуникация. Беше дошло време да осъществи контакт и да изиграе картите си, но не можеше да си позволи от АНС да засекат къде се намира. Трябваше да настрои няколко сателитни препредавания на сигнала, за да направи невъзможно определянето на местоположението. Това място бе единственият й залог. Възнамеряваше да го държи в тайна, докато не изпълнят единственото й искане.

Преди да се обади обаче, трябваше да предприеме едно бързо пътуване до болницата „Милфорд Вали Мемориал“.

18:31

4728 метра под земята

Конъл стоеше с останалите и се взираше в безизходицата пред себе си.

— Е, дотук с идеята да вървим изправени — извика Либранд. Трябваше да викат, за да се чуват сред грохота на реката.

— Знаех си, че съм чувал този тътен — каза Мак. — Виждал съм подземни реки и преди, но никога нещо такова.

Светлините на лампите им играеха по тъмната повърхност на водите. Широката над двайсет метра развълнувана река беше с цвят на оникс, водопадът се изливаше от височина поне трийсет метра. Стените бяха набраздени от седименти в сиви, червени и жълто-кафяви оттенъци. Най-горе, там, където лампите им хвърляха съвсем слаба светлина, блестеше слой снежнобял гипс — таван, който съответстваше на великолепието на варовиковата бездна и черната река. Двайсет метра надолу по течението бучаха бързеи и бе невъзможно да минат. А трябваше да вървят по течението.

Конъл погледна Мак и попита:

— Някакви предложения?

— Мислех да поемем по този път до Плътната маса, но в картата не е отбелязано, че това е река — каза Мак. — Ще трябва да я преминем и да продължим през тунелите от другата страна.

Конъл кимна. О’Дойл дойде и погледна картата. Докато двамата с Мак се опитваха да решат какво да правят по-нататък, Конъл потърси място да седне и да отмори коляното си. Непрестанното пълзене по скалите бе накарало старата травма от катастрофата да се обади. Той седна до реката, а лампата му заигра из плитчините.

Коленичи, като леко потрепери от болка, и потопи ръка в реката. Водата изглеждаше черна и студена, но почувства топлината й дори през ръкавиците на кул-стюма.

Загледа се по течението, което трябваше да ги отведе до Плътната маса. Реката се извиваше застрашително, тъмна и ненаситна, готова да ги погълне.

— Не можем ли да пригодим нещо и да плаваме по реката, О’Дойл? — попита Конъл. — В крайна сметка тя ще ни отведе точно там.

— Дори не си го помисляйте, господин Къркланд — отвърна О’Дойл. — Не знаем колко е дълбоко, а и вижте течението. Трябва да я преминем, нямаме друг избор.

О’Дойл започна да съблича кул-стюма си. Мускулите на ръцете му потрепваха при всяко движение, както и тлъстините на корема. Всички се вторачиха в множеството малки знамена, татуирани на гърба и ръцете му. Конъл разпозна някои от тях: Бразилия, Аржентина, Франция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Египет, Турция, Австралия, Русия, Колумбия, Алжир. Знамената бяха подредени в редове и колони и покриваха целия му гръб от тила до кръста. Простираха се дори по горната част на ръцете.

— Ти да не си рекламно лице на Организацията на обединените нации? — попита Вероника.

О’Дойл се засмя.

— Нещо такова, професоре.

— Защо се събличаш? — попита Либранд; в очите й се появи тревога.

— Защото няма да мога да преплувам напряко. — О’Дойл се освободи от костюма, без да се срамува от голотата си. Махна към въртопа до едни грапави камъни на отсрещния бряг. — Погледнете накъде върви течението. Сигурно ще се ударя в тази плитчина. Със сигурност ще скъсам костюма и дори да успеем да минем оттатък, няма да изкарам дълго в тази жега.

Беше прав. Кул-стюмите им помагаха да забравят, че в пещерата температурата бе 93 градуса по Целзий.

— Господи! — възкликна О’Дойл. По цялото му тяло изби лъскава пот. — Адски е горещо.

— Не е нужно да го правиш, О’Дойл — каза Конъл.

— Разбира се, че е нужно. Разполагаме с ограничени запаси, господин Къркланд. Не можем да си позволим да се откажем.

— Водата сигурно е почти гореща — каза Конъл. — Няма да издържиш дълго.

— Значи ще трябва да мина бързо — отвърна О’Дойл и махна на Либранд да му донесе въже. Тя му го подаде, докосна ръката му и го погледна в очите. О’Дойл отвърна на погледа й с бърза уверена усмивка, после погледна останалите и извика с отсечения си командирски глас, сякаш те бяха на обучение при него:

— Ще се вържа с това въже. — И им го посочи с пръст, сякаш бяха дебили. — Ако течението ме повлече и не успея да стигна отсреща, трябва да ме издърпате, все едно съм голяма риба.

Той завърза въжето около гърдите си, хвърли другия му край на Конъл и внимателно нагази в реката. Пропадаше с всяка бавна стъпка, сякаш слизаше по стръмна стълба, водата се плискаше около тялото му.

Всички хванаха въжето. Конъл стоеше най-близо до водата. Санджи беше най-отзад, опасал въжето около кръста си.

О’Дойл пое дълбоко дъх и се хвърли във водата. Светлините на лампите го следяха. Татуираното му тяло се открояваше ярко в тъмната пропаст. Конъл видя, че О’Дойл не плува направо към отсрещния бряг, а малко срещу течението, към една скала, която се издигаше над реката като перка на акула.

Беше опитен плувец и бе преценил посоката правилно. Успя да стигне стърчащата скала, преметна въжето, но в същия миг течението го запрати право върху ръбестите камъни и го повлече надолу.

Въжето рязко се изопна и го дръпна към водата. Вероника загуби опора и падна. Санджи загуби равновесие, краката му се хлъзнаха в калта и той тупна по задник.

Въжето завлече Конъл във водата, но той не го пусна. Реката се пенеше около раменете му. Мак цамбурна непосредствено зад него, нагазил до кръста. Либранд изпъшка и се напрегна. Краката на Мак се подхлъзнаха в тинята и той падна по лице във водата, земята се лудо, за да се пребори с течението.

Животът на О’Дойл бе в ръцете на Конъл и Либранд, Въжето теглеше Конъл към реката, изплъзваше се от ръцете му. Водата се вихреше около главата му и влизаше в устата и носа му. Конъл заби пети в невидимото дъно и задърпа с всичка сила. Вдигна глава, за да си поема дъх, но гълташе наполовина въздух, наполовина вода.

Изплъзващото се въже разкъса ръкавиците на кул-стюма му и се вряза в дланите и пръстите. Конъл закрещя от болка, но стисна още по-здраво и задърпа — въжето спря и пак се изопна. Той стисна зъби. Дърпаше, без да обръща внимание на пламналите си ръце.

Зад него Либранд ръмжеше свирепо. Примитивният инстинкт на Конъл му закрещя да пусне въжето и да се измъкне на брега, но той не му обърна внимание. Запъна крака и задърпа с всичка сила. Мускулите му нададоха протестен вой. Нещо в гърба му изпука и го заболя, но той не обърна внимание и на това.

Вероника се изправи, хвана въжето и също задърпа с всички сили. Това позволи на Санджи също да стане и да се включи в дърпането. Запристъпваха назад, крачка по крачка. И с всяка тяхна крачка О’Дойл се приближаваше по мъничко към скалата, която стърчеше като перка на акула.

Мак се опита да се изправи, но отново се подхлъзна и падна, каската му се удари в един кръгъл камък. Той се отпусна и се понесе по течението. Конъл отчаяно се протегна и го докопа за яката. Каската на Мак бе хлътнала.

О’Дойл стигна до скалата и се вкопчи в нея. Въжето провисна. Конъл го пусна и с две ръце задърпа Мак към брега. Либранд се втурна да помага. Измъкнаха Мак от водата и пуснаха безжизненото му тяло на мокрия лъскав пясък. Без да обръща внимание на болката в гърба и кървящите си ръце, Конъл отново хвана въжето.

О’Дойл вече бе успял да се качи на скалата. Водата хвърляше пръски по краката му. Изглеждаше сякаш кара сърф сред бързеите. Присви крака и отново се хвърли във водата. Падна само на метър и половина от тунела отсреща. Заплува, като мощно загребваше с ръце, и точно както бе предсказал, се заби в плитчината с бясна скорост. Ударът беше толкова страшен, че Конъл си помисли, че едрият мъж ще отскочи, ще, потъне и ще се удави, но О’Дойл успя да се вкопчи в камъните. Яростните води хвърляха пръски около него.

Успя да изпълзи до входа на отсрещния тъмен тунел и се изправи.

Върза здраво въжето и всички прекосиха реката един по един. Либранд взе кул-стюма на О’Дойл и мина първа. След това дойде ред на професорите. Мак дойде в съзнание. Беше замаян и омаломощен, но успя да се справи с помощта на Конъл.

Докато излизаше от мътната вода, с пулсиращо коляно и гръб, Конъл забеляза, че не е единственият пострадал. О’Дойл не беше сложил ръкавиците на кул-стюма и кокалчетата му бяха червени като евтин хамбургер. По дланите му имаше кървящи рани. Едрият мъж пристъпи към Конъл.

— Либранд ми каза какво сте направили — каза О’Дойл така, да го чуе не само Конъл. — Благодаря. — О’Дойл протегна кървящата си десница в знак на приятелство и благодарност.

Конъл я стисна и видя, че и от неговата ръка по мократа скала падат червени капки. Въжето я беше протрило до кръв. Стиснаха ръце, без да обръщат внимание на раните си, и кръвта им се смеси. Конъл погледна едрия мъж в очите и осъзна, че за първи път стиска ръката на О’Дойл. Изведнъж осъзна и че за първи път от години някой му протяга ръка в знак на приятелство, а не защото такъв е бизнес етикетът.

Либранд превърза раните им. Конъл смени скъсаните ръкавици с резервния чифт, който беше на колана му. О’Дойл ги поведе в тунела. Грохотът на реката премина в неясно боботене. Откриха една кафява калцитена ниша, която блестеше от едва процеждащи се струйки вода. О’Дойл легна и се унесе моментално. Сънят повали всички с изключение на Либранд. Конъл заспа последен, докато наблюдаваше как Либранд стои на пост над спящия О’Дойл с автомат в ръка. Погледът й внимателно обхождаше тунела от единия до другия край, както и тавана.

Най-вече тавана.

26.

На Кейла изобщо не й се нравеше, че не е в планината. Всичко можеше да се случи там, нали така. Следователно трябваше да приключи тук бързо — все пак трябваше да кара обратно от Милфорд до лагера на „Земно ядро“ час и половина.

Отиде в края на времето за свиждане. Нямаше значение — не й трябваше много време. Болницата „Милфорд Вали Мемориал“ бе чиста и изглежда се ръководеше добре, макар да бе малка. Кейла тръгна към бюрото на рецепцията, зад което седеше възпълна сестра. Косата й бе прибрана в огромен висок кок; носеше очила с рогови рамки. По вида й можеше да се предположи, че е работила същото и през шейсетте, когато сигурно е била образец на модна жена.

На табелката на гърдите й пишеше „Алис“. Тя погледна Кейла без усмивка и каза:

— Да?

— Идвам да видя Ангъс Кул.

Очите на жената леко се разшириха, после отново погледнаха нормално.

— Съжалявам, но посещенията при господин Кул не са разрешени.

— Добре. Тогава искам да видя Ранди Райт.

— Той е в същата стая — отвърна жената. Сега вече се усмихна принудено и фалшиво, сякаш се извиняваше. — Лекарски разпоредби, нали разбирате.

Кейла бръкна в чантичката си и разрови вътрешните джобове, търсеше един от множеството си документи за идентификация.

— Агент Хариет Макгуайър, ФБР — каза и разтвори картата със значката. — Въпрос от национална сигурност. Заведете ме в стаята незабавно.

Лицето на жената стана пепеляво. Очите й пак се разшириха, но този път си останаха така. Погледна значката, после вдигна очи към Кейла.

— Но не… не можете…

— Заведете ме в стаята или ще прекарате нощта в затвора, ясно ли ви е?

Жената зяпна, затвори уста и пак я отвори.

— Веднага, — каза Кейла. — По-живо, Алис.

Алис скочи от стола, грабна един ключ от таблото и заобиколи бюрото. Подрусваше тлъстини на всяка стъпка. Миришеше на бебешка пудра и чипс.

— Уверявам ви, агент Макгуайър — започна Алис, като бързо тръгна по коридора. — Аз само изпълнявам нарежданията на доктора.

Сви по един коридор вляво, хвърли поглед назад и мушна ключа във врата, означена с C-2. Щом я отвори, Кейла я блъсна вътре и измъкна пистолета от чантичката си още преди Алис да падне на шарения балатум с изненадано „ох“.

Кейла влетя в стаята.

Две легла, и двете празни.

„Ангъс, дребно нищожество такова!“

Погледна Алис.

— Кога?

— Аз… Какво „кога?“

Кейла клекна, сграбчи с лявата си ръка огромния й кок и рязко го дръпна. Алис зяпна, готова да запищи, но замръзна, щом хладното дуло на пистолета се плъзна по зъбите й и заседна в гърлото й.

— Полакомила си се за пари, нали, дебела свиньо? — каза Кейла с тих съсък на навита на кълбо кобра. — Е, време е да си понесеш последствията. Говори.

И бавно измъкна пистолета от устата на Алис. От дулото му се проточи тънка слюнка.

— Бяха тук само няколко часа — каза Алис. — Приехме ги в тази стая, а после той ми каза да затворя вратата и ми предложи десет хиляди долара, за да направя каквото иска. Каза ми да извикам доктора и плати и на него. Не мислех, че ще имам неприятности, и…

— Млъквай — прекъсна я Кейла. — Кога тръгнаха?

— Няколко часа след като пристигнаха — отвърна Алис. — Той направи нещо с телефона.

Кейла отиде до малката масичка, на която беше телефонът. Беше откачен от контакта. Тя бутна масичката и видя кабела. Беше свързан е малък уред от пластмаса и метал.

„Малко нищожество такова. Дребно гадно нищожество. Пренасочвал си разговорите“.

— Загазила ли съм? — тихо попита Алис.

— Зависи, Алис. От това дали ще ми помогнеш. — Алис кимна, а Кейла записа един номер на един кочан листчета, които бе оставен до телефона. Подаде го на Алис.

— Ако се върнат, обади се на този номер.

— Това ли е всичко?

— Да, това е.

— Ами…

— Парите ли? Задръж ги. Просто ми се обади, ако се върнат.

Алис кимна. Изправи се. Държеше листчето с две ръце. Притисна го към гърдите си.

Кейла излезе, без да каже нищо повече. Сдържа се да не се затича веднага към ландроувъра. От друга страна, това нищожество Ангъс съвсем не й влизаше в сметките.

21:28

Малката лопата се забиваше в скалистата земя с дрънчащ звук на метал върху камък. Трябваха му близо пет минути, за да изкопае осемсантиметрова дупка, която едва стигаше, за да забие табелката „Килрой беше тук“. Потисна кикота си и му се прииска да може да види изражението на Конъл, когато открият табелката.

Очакваше Конъл да се обажда по-често, но това бе станало само веднъж. А беше изхарчил доста пари, за да организира всичко това. Най-напред подкупи Чо да им сложи фалшиви превръзки, а после доктора и онази дебелата сестра да запечатат стаята му. Оттам нататък беше лесно. Беше сложил на телефона си в болницата устройство, което автоматично прехвърляше обажданията към уоки-токито. Той естествено вече бе толкова навътре в тунелите, че нямаше представа дали Конъл се е обаждал през последния ден-два.

Вече знаеше, че не е първият човек, който стъпва в тунелите. Някои от тях дори не бяха естествени — бяха прокопани в скалите. Това го разочарова, но мистерията бе все така интригуваща. Кой бе прокопал тези тунели? И как бе успял да ги прокопае толкова навътре под повърхността? Ангъс и Ранди не бяха открили следи от взривове, нито някакво останало миньорско оборудване. Изкуствените тунели приличаха на изсечени, сякаш някой бе хванал чук и длето и си бе проправял път. Това, разбира се, бе невъзможно. Щеше да е нужно страшно много време за изсичане на какъвто и да било тунел, та какво остава за десетките изкуствени, които бяха открили по пътя. А и никой не би могъл да оцелее толкова време в тази жега.

Надяваха се, че отговорът се крие в загадъчните роботи, които Ранди бе кръстил ИО, съкратено от „изкуствени организми“. Сребристите същества се таяха навсякъде. Изглежда наблюдаваха, а понякога дори следяха Ангъс и Ранди. Ангъс не знаеше какво да мисли за поведението им, но знаеше, че има само един начин да разбере как функционират тези толкова сложни машини.

Следи от ИО имаше навсякъде в този район, поне навсякъде, където скалите бяха покрити със сух нанос. Тук следите бяха много повече, отколкото на предишните места. Беше истинско свърталище на ИО и определено можеха да хванат едно по-лесно.

Всъщност Ранди бе готов да го хване. Ангъс щеше да е стръвта. Вече бяха установили, че четирикраките роботи реагират най-вече на движение и шум и пазят дистанция от поне петнайсет метра. Ранди лежеше неподвижно на двайсет метра навътре в тунела, наполовина заровен в прахта и скалите. Бяха увесили едно одеяло от тавана и се надяваха да им послужи за мрежа.

Ангъс погледна ръчния си монитор. Тежеше по-малко от четиристотин грама, но имаше десетсантиметров дисплей и се виждаше отлично. Устройството приемаше данни от малките сензори за движение, които бяха поставили на трийсет метра навътре в тунела. Първоначално бяха донесли тези сензори, за да следят персонала на „Земно ядро“. Сега обаче детекторът на движение даваше безценни данни при наблюденията на ИО.

На дисплея се виждаше карта на тунелите в диаметър сто метра. Той стоеше в центъра на тази голяма окръжност. На екрана бавно примигваше червена точка. Ангъс удари лопатата в стената три пъти. Това беше сигнал за Ранди, че ИО се движи към него. Не искаха да използват уоки-токитата, преди да са установили метода на комуникация на ИО.

Несъмнено ИО бяха най-сложните роботи, които бе виждал. Ангъс смяташе, че обикалят по предварително зададена програма и вероятно използват някакъв вид логика, за да маневрират из тунелите и да събират данни. Данните сигурно им служеха за съставяне на подробни карти на естествените тунели. При запълване на паметта роботите най-вероятно се връщаха на повърхността, за да предадат информацията на собствениците си.

Той наблюдаваше червената точка. Тя бавно се появяваше и изчезваше, което означаваше, че ИО стои неподвижно. Колкото по-бързо се движеше ИО, толкова по-бързо примигваше точката. Ангъс хвана табелката „Килрой“ и я заби в дупката, като се постара да вдигне шум.

Точката изведнъж започна да мига По-бързо и тръгна към него. Той бързо удари малката лопата два пъти в стената. Това бе сигнал за Ранди, че ИО се приближава бързо. Ангъс затаи дъх. Точката се движеше към него, после спря и отново замига бавно.

— Ангъс, ела тук! Хванах го!

Ангъс се затича в тунела. Чувстваше се като някой първобитен пещерняк, тръгнал на лов. Лъчът на лампата му се мяташе лудо. Стигна до Ранди и мърдащото одеяло.

Бяха разцепили одеялото на няколко места, като се надяваха да омотаят ИО. Стратегията бе свършила работа. Два от тънките гърчещи се крака на робота се подаваха от одеялото. Лъскавото сферично тяло бе впримчено вътре и се опитваше да се измъкне. Чуваше се вой и бръмчене, но ИО, изглежда, здраво се бе омотало.

От кръглото лице на Ранди струеше въодушевление.

— Помогни ми да го омотая! Внимавай с краката, може да са остри!

Двамата се хвърлиха върху оплетения робот, увиха го още повече в одеялото, вдигнаха вързопа и го сложиха в една раница.

— Това проклето нещо тежи — каза Ангъс. Седнаха и загледаха гърчещата се раница, от която ИО напразно се опитваше да се освободи.

— И мен ме изненада същото — каза Ранди. Понеже виж как само пълзят по тавана. Мислех, че са от някаква алуминиева сплав, нещо леко. — И двамата погледнаха раницата и се заслушаха в бръмченето, което се разнасяше от нея.

— Добре — каза Ранди. — Какво ще правим сега?

— О, я стига — каза Ангъс. — Учил си биология в училище, нали? Мисля, че е време да направим една хубава старомодна дисекция.

21:43

4731 метра под земята

— Професор Рийвс, събудете се.

Една ръка разтърсваше рамото й леко, но настойчиво. Сънят я изкушаваше, караше я да забрави разтърсването и отново да се потопи в него. Но разтърсването не спираше. Тя усещаше как ръката я стиска нежно, но твърдо и я кара да й обърне внимание.

— Професоре, събудете се. В опасност сме.

Тя примигна и отвори уморено очи. Тялото й протестираше срещу липсата на сън. Над нея бе лицето на Конъл. Той отвърна на погледа й само за миг, после отмести очи към тунела. Тя забеляза, че с другата си ръка е насочил автомата в посоката, в която гледаше. Дулото отразяваше светлината от лампата му в тънка смъртоносна метална ивица.

Тя седна и разтърка очи както си беше с ръкавиците. Лицето й пламна. Надяваше се, че не изглежда толкова зле, колкото Конъл — неговото беше на пришки и мехури. Останалите не изглеждаха много по-добре. Кул-стюмите регулираха общата температура, но продължителното излагане в тази жега на откритите части вземаше своята дан.

Конъл носеше каската на Мак. Мак още спеше. Вероника подозираше, че е получил сътресение на мозъка.

— Какво става? — тихо попита тя. Страхът вече пропълзяваше в мислите й и заемаше мястото на съня.

— Пак сребристите буболечки. Този път са повече. Поведението им изнервя О’Дойл.

От мисълта за паякообразната сребриста буболечка я побиха тръпки. Не й харесваше начинът, по който се движеха източените крака и безжизненото метално тяло — така бързо, но същевременно плавно и грациозно като балерина. Тя грабна каската си и включи лампата. Сложи я на главата си и погледна към тунела, за да разбере какво е погълнало вниманието на Конъл.

Това, което видя, едва не я накара да запищи.

Върволица сребристи буболечки се точеше по каменния под на тунела. Блестящи тела, през три метра едно зад друго. Простираха се докъдето стигаше светлината от лампата и стигаха чак до реката. Тя видя поне четирийсет. Това, което смрази кръвта й обаче, не бе броят им, а действията.

Сребристите буболечки се полюляваха ритмично с отвратителни, някак конвулсивни движения. Рязко се навеждаха надолу и изведнъж се изправяха. Редицата се поклащаше в унисон, нито една буболечка не отстъпваше напред или назад. Само нагоре-надолу по неестествен начин, от който желанието на Вероника да побегне се разпалваше като огън в изсъхнала трева.

— Какво правят, по дяволите? — попита тя и несъзнателно се скри зад Конъл.

— Не знам, но няма да стоим, за да разберем. Помогни на Санджи с Мак, за да мога да ги държа на мушка. С Либранд трябва да сме в готовност, ако се наложи да стреляме.

Вероника не изпускаше от поглед, отвратителната върволица гърчещи се машини. Санджи се разбуди почти моментално. На Мак му бе по-трудно. Погледът на австралиеца бе стъклен и разфокусиран. Санджи го изправи на крака. Вероника сложи на рамото си лявата му ръка, а Санджи дясната, за да го крепят, тъй като не можеше да се държи. Кул-стюмите им се търкаха и се чуваше скърцане на гума.

Либранд стоеше в края на тунела на по-малко от шест метра от първата сребриста буболечка. Пистолетът й бе насочен към поклащащото се същество. Конъл и О’Дойл стояха зад нея и се съвещаваха над картата, като току вдигаха очи към странните машини.

Конъл сгъна картата, натъпка я в колана си и се затича към тях тримата. О’Дойл застана до Либранд, с лице към тунела.

— Махаме се — каза Конъл, в гласа му прозвуча страх. — Ще вървим стотина метра напред и после ще свием по един тунел вдясно. Ще трябва да се катерим почти вертикално, но после има стръмно нанадолните, което ще ни отведе към Плътната маса.

— А сребристите буболечки?

— О’Дойл не иска да ни последват и да разберат накъде сме тръгнали — каза Конъл и тръгна в тунела с насочен напред автомат. Лампата на каската му осветяваше пътя. Вероника и Санджи го последваха, като почти влачеха Мак.

21:48

О’Дойл се взираше в клатушкащата се редица сребристи буболечки. Машините потракваха и бръмчаха. Звукът отекваше в каменните стени и изпълваше тунела с кънтене.

— Готова ли си?

— Да — отвърна Либранд.

Той искаше да я погледне, макар и за секунда, но не можеше. Обучението му го караше да се съсредоточи изцяло върху опасността пред тях. Напомни си, че сега тя не е жена, не е човекът, когото обича. Сега тя бе войник, готов да изпълнява команди.

— Използвай пистолета — каза той, извади беретата си и преметна автомата на рамо с едно плавно движение. — Стой ниско и ме дръж за кръста, за да знам къде си. Ако трябва да гледаш накъде вървим, обръщай се. Аз няма да ги изпускам от поглед, освен ако не се наложи да бягаме, така че трябва да ми показваш какво има зад нас. Щом започнем стрелбата, няма да можем да се чуваме. Потупай ме по левия крак, ако трябва да тръгнем наляво, и по десния, ако трябва да вървим надясно. И гледай какво правя. Ако се обърна да бягам, трябва да си три крачки пред мен и да тичаш с всичка сила. Ясно?

— Да, Патрик — отвърна Либранд със студен професионален тон.

О’Дойл пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Добре, да видим какво ще стане.

Насочи пистолета си към първата сребриста буболечка и стреля. Куршумът разкъса сферата сред искри и пукот. Пещерата моментално се изпълни с мирис на горящ шоколад. Буболечката падна и подви два крака, другите два лудо затрептяха.

О’Дойл стреля пак още преди да е минала и секунда от първия изстрел, но върволицата вече се разпръсваше като пощурели мравки. Изстрелът откъсна един от краката на втората сребриста буболечка. Роботът се завъртя и се опита да побегне, но куршумът на Либранд го уцели точно в средата. Той падна безжизнен и тлеещ.

Останалите сребристи буболечки побягнаха по тунела, краката им лудо хвърляха бляскави отражения. О’Дойл стреля още три пъти, но не улучи. Само след миг буболечките ги нямаше.

Ехото от изстрелите стихна. О’Дойл бързо провери дали не е ударен от някой рикоширал куршум. Не бе почувствал нищо, но бе виждал и по-странни неща в дните, когато влизаше в битки. Нямаше кръв. Обърна се към Либранд.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. Движеше се приведена напред към първата паднала сребриста буболечка, чийто крак още лудо потрепваше в отвратителна прилика с умиращо насекомо. О’Дойл сграбчи ръката й и я спря.

— Не я доближавай. Не знаем дали не е минирана. По дяволите, да се махаме оттук.

Либранд тръгна в тунела с ръка на кръста на О’Дойл. Той държеше лампата и оръжието си насочени назад.

Далече назад, там, където лампата му едва осветяваше, видя да се спотайва сребриста буболечка. Докато вървеше заднешком, зачака сгоден момент да стреля.

21:53

Сони Макгинес седеше тихо, скрит зад скалите на по-малко от двайсет и пет метра от убежището на убийцата. Нямаше я вече три часа. Беше тръгнала към Милфорд, а сега се връщаше. Той наблюдаваше ландроувъра, който прекоси развалините на лагера и пое нагоре по склона към скривалището. Тя вече не си правеше труда да се крие. Нещо беше станало.

Ландроувърът спря на по-малко от петнайсет метра от бившето й невидимо скривалище. Тя слезе и забърза натам, във всяко нейно движение се четеше ярост.

Адреналинът го удари в мозъка и го накара да се разтрепери и да се почувства жив. Жив. Но нямаше да е задълго така, ако останеше тук. Можеше да тръгне само ако можеше да научи нещо повече, нещо, което полицията можеше да използва, за да я проследи. Беше се отказал от всякакви фантазии да я убие собственоръчно. Не можеше да се справи с тази побъркана кучка. Но беше стигнал чак дотук и бе само на крачка от леговището й.

Трябваше да се доближи повече. Трябваше да разбере.

Тихо тръгна към скривалището й.

21:56

Това малко гадно нищожество Ангъс Кул ужасно бе объркало плановете й, но нямаше да я спре. Как пък не! Той беше някъде тук. Защо иначе да устройва тази шмекерия с болницата? Дали търсеше път към тунелите, или вече беше вътре? Може би се бе промъкнал през хоризонталната галерия, докато тя е спала. Ако бе така, вероятно вече бе мъртъв, наред с другите. Но нямаше как да знае със сигурност.

Набра поредица цифри на устройството за безопасна комуникация, като внимателно съставяше мрежа от отразени сигнали и кодирани пренасочвания. Когато се обадеше в АНС, щяха да помислят, че е от телефонна кабина в Дълът. В АНС имаше експерти по кодирани сигнали, но тя знаеше доста номера, които те тепърва трябваше да учат. Този код щеше да върши работа най-много десет минути, но тя и без това не смяташе да говори толкова.

Знаеше, че няма много време. Лагерът се пазеше в тайна и никой не се обаждаше, с изключение на Барбара Йекли и то само в отговор на едно запитване от Конъл. Йекли обаче не бе глупачка. След ден или може би малко повече Барбара щеше да се опита да се свърже с Конъл. Ако не успееше, щеше да изпрати някой да разследва и тогава играта на Кейла свършваше.

Надяваше се след десет часа да е приключила с всичко. Десет часа, за да си върне единственото, за което копнееше — отново да стане агент на АНС. Като сдържаше въодушевлението си, за да не допусне и най-малката грешка, Кейла тихо въведе кодовете. Трябваше да програмира още час и нещо и щеше да е готова да се обади.

22:47

Вероника си мислеше, че е във форма, и всъщност знаеше, че е така, но да влачи тежкия Мак по стръмното нанагорнище я изтощи за двайсет минути. Конъл я смени и й даде картата, без да пуска автомата. Конъл бе сякаш неуморен, неустрашим, непоколебим. Тя изумено установи, че сред целия ужас в пещерите, сребристите буболечки и неизвестния смъртоносен враг той я привлича.

„Странни мисли в такъв момент, професоре — укори се. — Това не е точното време и място за влюбване“.

През няколко минути чуваше изстрели от другия край на тунела, където О’Дойл и Либранд вървяха в тила. Сигурно бяха в опасност. Но поне бяха живи, след като продължаваха да стрелят.

Картата й се струваше странно позната, както и тунелите. Приличаха много на катакомбите в Серо Чалтел и можеше да я разчита без затруднения. Поведе всички уверено към Плътната маса. На всеки завой спираше, за да означи със стрелка от камъни пътя, така че Либранд и О’Дойл да вървят след тях.

На един остър завой имаше провиснал зелен сталактит. Тя насочи Конъл към една шахта вдясно и коленичи, за да събере камъни за стрелката. Конъл и Санджи се затътриха по склона, като на практика влачеха Мак. Шумът от крачките им бързо стихна. Тя събра купчина малки камъчета.

В този миг нещо привлече погледа й.

Вдигна глава и я обзе страх, когато осъзна, че е сама и без оръжие в пещера, пълна със сребристи буболечки. Не видя нищо. Вгледа се по-внимателно, лъчът лампата й обходи в мрака. Никакво движение, никакви проблясъци — нищо.

Но щом наведе глава към камъчетата, погледът й отново бе привлечен от нещо. Какво? Изведнъж я осени мисъл. Тя изключи лампата на каската и се взря в тунела.

Беше там, далеч. Виждаше се слабо, но не можеше да се сбърка.

Светлина.

Неясна, но беше светлина. Изглеждаше много далеч може би защото тунелът постепенно се стесняваше.

Тя закрещя към тунела вдясно.

— Конъл! Върнете се веднага!

Още един изстрел изкънтя далеч назад. О’Дойл и Либранд се приближаваха. Лампата на Вероника още бе изключена. Тя се наведе и се загледа към светлината. Лъчът от лампата на Конъл заигра върху нея и стената вляво. Той дотича и клекна до нея.

— Къде е Санджи? — попита тя и сграбчи ръката му.

— С Мак. Какво стана? Защо си угасила лампата?

В отговор тя посегна и угаси и неговата лампа, а след това бутна лицето му, за да го накара да погледне в тунела.

— Майко мила… Какво има там според картата?

Вероника извади картата, включи лампата си и се загледа.

— Изглежда има огромна бъбрековидна пещера. Много е голяма, но според картата подът й е много под нивото, на което сме сега. Този тунел води до урва в края на пещерата.

— Може ли да се слезе в нея?

— Не знам. От картата не може да се разбере.

Конъл се загледа в слабия блясък.

— Щом има светлина, значи там има някой. Може би открихме собствениците на сребристите буболечки.

22:51

— Не мога да повярвам, че цялото е направено от платина — каза Ранди. — Това е жестоко!

Ангъс кимна. Две портативни халогенни лампички изпълваха тунела със светлина. ИО лежеше на един плосък камък, източените му крака стърчаха неподвижно във въздуха. Ангъс си помисли, че много прилича на мъртва буболечка. Бяха открили множество панели за достъп по цялото ИО — лесно се отваряха с малки ръчки, вградени в самото тяло.

— Ще ми се да не го бяхме потрошили чак толкова — каза Ранди, като гледаше смазания крак и нащърбената лява част на сферичното тяло. — Повредили сме вътрешната структура.

— Да, но имахме ли избор? — Тъй като нямаха подходящо оборудване, бяха решили да използват най-примитивната техника за проучване — да потрошат машината с един камък, докато не спре да мърда.

От един час ровичкаха вътрешностите на машината. Технологичното ниво ги изуми. Всички крака бяха тънки кухи сламки от същата твърда платинена сплав, която изграждаше и обвивката. Дълги нишки влакнест черен материал бяха прикрепени на множество места в кухите тръби. Това, изглежда, бе някаква изкуствена мускулна тъкан, макар че коефициентът сила-тегло сигурно бе много висок, за да се движи тежкото ИО толкова бързо. Първите два дяла от всеки крайник бяха идентични, с диаметър половин сантиметър и дължина двайсет. Последният дял всъщност представляваше две по-малки тръбички с диаметър три милиметра и отново с дължина двайсет сантиметра. Бяха нарекли тези две тръбички „раздвоени крака“. Те завършваха със сноп малки куки или нокти — твърде малки, за да нараняват, но перфектни за захващане към всякакви грапави повърхности.

Самата обвивка бе с диаметър осемнайсет сантиметра и бе натъпкана с изумителни неща. Вътрешната част бе покрита със същата черна мускулна тъкан и очевидно позволяваше движение на различните джаджи, които стърчаха навън и чието предназначение оставаше загадка. Ангъс и Ранди не разбираха и половината от това, което виждаха. Ангъс се досети, че едно голямо синьо парче с вид на фолио вероятно служи за батерия. Ранди смяташе, че шлифованият кристал с неправилна форма е централният процесор или компютърният мозък на ИО, но това бе само предположение. Структурата се различаваше от всичко, което бяха виждали.

Може би единственото, което успяха да идентифицират, бе чифт малки пневматични бутала, закрепени зад клинообразната глава, както и един прост радиопредавател и приемник. Четири тънки жични намотки — вероятно малки пипала, които можеха да се прибират, бяха навити в главата. Не можеше да се разбере за какво служат.

Ранди попиваше с очи всеки детайл на това чудо на технологията.

— Наистина ли мислиш, че е истински ИО, а не някаква сонда?

— Така изглежда — отвърна Ангъс. — Радиопредавателят и приемникът са нагласени на една и съща честота. Сигналът няма да стигне много далеч в тези тунели, така че не мисля, че се управляват дистанционно.

— Сигурно използват честотата за комуникация помежду си — каза Ранди. Ангъс кимна. Логически погледнато, многобройните ИО общуваха по някакъв начин; нямаше логика да обикалят сляпо и непрекъснато да обхващат един и същи периметър.

— Още ли смяташ, че можеш да объркаш сигнала им? — попита Ранди.

— Да, мисля, че мога. Ако нагласим уоки-токитата на тази честота и излъчваме сигнал непрекъснато, това би трябвало страшно да ги обърка.

— Странно е, че използват прости радиочестоти, не мислиш ли? — каза Ранди. — Погледни колко напреднала технология е използвана. Това чудо е изпреварило времето, което съм виждал.

— Да, но погледни нещата от по-голям ъгъл — отвърна Ангъс. — ИО използва много напреднала технология, но същевременно е съвсем опростено и следователно е лесно за поддръжка. Стига някой да не се опитва да го заглушава, простата радиочестота е много надеждна на къси разстояния. А и ставите на краката — механизмът на всяка става е идентичен, независимо в коя част на тялото е. Това означава, че трябва да се конструира само един модел, който лесно да може да се заменя и съхранява. Площта на тези тунели е по-голяма от цял Ню Йорк. Помисли колко време трябва, за да се изследва всичко. Тези същества трябва да издържат по няколко месеца, за да слизат на такива големи дълбочини и да се върнат там, откъдето са тръгнали. Който и да ги е създал, е имал нужда от нещо просто и надеждно. А бе… те защо нямат никакви жици? Как така работят без жици?

— Мисля, че е заради платината — отвърна Ранди. — Виждаш ли как всички изкуствени мускули са прикрепени към вътрешността на обвивката? Платината провежда сигналите от главния процесор и очевидно мускулите сортират командите. Сигналите преминават през цялата обвивка, но специфичните мускули реагират на специфични команди.

— Да, сигурно е така — каза Ангъс. — Електропроводимостта на платината е идеална за това. А и фактът, че не корозира и не се влияе от промените в температурата тук, също е от значение.

Ранди изумено поклати глава.

— Това е направо гениално. Няма жици, които да се късат или да корозират, и няма бушони, които да изгарят. Просто всички сигнали се изпращат чрез обвивката. Дори обвивката да се разкъса или пробие, пак може да изпраща сигнали до всяка част на тялото. Невероятно.

— Леле, Конъл направо ще откачи, като види това — жизнерадостно каза Ангъс. — В този робот сигурно има поне девет килограма платина.

— Кой, по дяволите, би могъл да си позволи такава изработка? При цена 850 долара за унция само материалът на обвивката струва 270 000 долара, да не говорим за конструкцията и останалите компоненти.

Ангъс замислено погледна безжизненото ИО. Умът му събираше информация и я сортираше. Тук ставаше нещо, за което изобщо не бе подозирал.

— Никой не може да си позволи такава сума само за изследване на терена. Да не говорим, че тук няма толкова платина, че да си заслужава конструирането на такава машина. Поне не и там — добави той и посочи с пръст нагоре.

— Мислиш, че някой вече разработва мина в Плътната маса ли?

— Сигурно. Никой не би направил такива машини от платина, освен ако не разполага с тонове. Плътната маса е в центъра на целия комплекс тунели. Следователно хората, които са създали ИО, вече са открили Плътната маса и са я разработили. Или поне част от нея.

— Но как е възможно „Земно ядро“ да не разбере за това?

— Сигурен съм, че има хора, които са по-добри в подмолните тактики от господин Голямата клечка. Просто са го надцакали. Някой е изкарал големи пари от това място.

— В това няма логика — каза Ранди. — Ако вече са стигнали Плътната маса и са добили платината, защо ще им трябва да конструират ИО? А предполагаме, че това е станало, за да могат въобще да ги конструират.

Замълчаха за миг в размишления над ситуацията, в която май наистина нямаше никаква логика.

— Не знам — каза Ангъс. Трескаво обмисляше възможностите.

— Може би…

Тихо пиукане от детектора на движение прекъсна мислите им. Ранди го вдигна, погледна екрана и замръзна.

— Какво има? — попита Ангъс.

— По-добре намери начин да объркаш радиосигналите — тихо каза Ранди и му подаде монитора.

На екрана бавно мигаха поне двайсет червени точки.

22:56

О’Дойл тихо псуваше. Не знаеше колко тела на сребристи буболечки бе оставил след себе си, но проклетите същества бръмчаха навсякъде. Беше сложил последния пълнител в беретата и му оставаха само пет куршума. Сребристите буболечки бързо разбраха от какво разстояние уцелва и стояха по-надалеч. През повечето време той не улучваше, но въпреки това те бяха на разстояние, от което отразяваха светлината от лампата му. Притичваха по пода и стените на тунела и се отместваха от светлината. Непрестанното зловещо бръмчене и потракване по камъните се усилваше. Все едно милион играчки на пружина бяха наблъскани в малка метална кутия.

Буболечките се отдалечиха още повече, когато започва да стреля Либранд. Тя се целеше много по-точно от О’Дойл. Той изпита гордост от това, че всеки път, щом тя дръпнеше спусъка, поредната сребриста буболечка хвърляше искри и се разнасяше отвратителният мирис на горящ шоколад. Ако успееха да се измъкнат от всичко това, можеха да се обзалагат на стрелбата й по събирания на рокери и ловни дружинки.

Внезапно сребристите буболечки се разбягаха. Лъчът на лампата му обходи тунела, но не се виждаше нито една. Никакви сребристи проблясъци, никакви гърчещи се крака… нищо. Ужасното тракане и бръмчене също спря.

— Къде изчезнаха? — попита Либранд, ръката й още стискаше колана му.

— Не знам. Може би им стига толкова.

— Това е добре — каза Либранд. — Останаха ми само два куршума. Защо не нападнаха?

— Нямам представа. Бяха поне сто. Лесно можеха да ни премажат.

— Може би поначало не нападат.

Преди около час щеше да помисли, че това е глупаво, но сега не бе толкова сигурен.

— Щом не нападат, тогава кой уби Янсон?

Тя не отговори. За миг останаха по местата си, после чуха как Конъл ги вика шепнешком.

— О’Дойл! О’Дойл, чуваш ли ме?

О’Дойл се извърна и видя светлина, която играеше по грубата стена на тунела. Тръгна към Конъл. Либранд го последва. Стигнаха след секунди.

— Добре ли сте? — попита Конъл.

— Да, господин Къркланд, добре сме — отвърна О’Дойл.

— Видяхме светлина.

— Светлина? — О’Дойл не успя да прикрие въодушевлението си. Светлината означаваше хора. — Каква светлина?

— Далече в тунела. Дойдох да ви взема, преди да видим какво е.

О’Дойл кимна.

— Добре, господин Къркланд. Изглежда, сребристите буболечки се отказаха от преследването поне засега, така че да тръгваме, преди да са се върнали.

Стигнаха зеления сталактит и за малко не се спънаха в Мак, който замаяно се бе отпуснал на колене. Вероника и Санджи стояха неподвижно от двете му страни. Конъл веднага видя защо стоят, без да мърдат.

Защото той беше пред тях и блестеше в бледожълто.

Пипалат бог.

27.

Макар досега да не бяха виждали пипалати богове и да смятаха, че те съществуват само в ревностната религия на мъртвата култура, първата мисъл на всички беше, че е много малък. Бе висок около метър, а кожата му блестеше в жълто. От съществото струеше Мека светлина и бледо озаряваше стените. Под грубата кожа се виждаше окраска от шарки и петна.

Имаше три по-масивни пипала, които му служеха за крака и крепяха тялото като триножник. Три по-тънки, пипала леко се извиваха от средата на тялото, като бяха изместени така, че всяко от тях се намираше точно над пространството между два пипалати „крака“. Крайниците се мърдаха като подвижни змии и сякаш нямаха кости, мускулите се вълнуваха под блестящата кожа.

Горните три крайника завършваха с три тънки връхчета. Връхчетата се долепяха толкова плътно, че когато бяха едно до друго, пипалото сякаш завършваше с кълбо. Съществото отваряше и затваряше връхчетата напосоки. Това бегло напомни на Конъл за човек, който отваря и затваря юмрук.

Под блясъка нишковидната мускулеста кожа бе обсипана с черни петна. Бяха хиляди по всяко пипало и по цялото сферично тяло. Сякаш в странната плът бяха инкрустирани малки полирани оникси.

Пипалатият бог излъчваше специфична неприятна миризма — смесица от остра воня на кучешки изпражнения и отвратителния сладък мирис на развалени плодове, вероятно ябълки или ягоди Конъл се почувства така, сякаш някой го е ритнал в корема. Нищо в досегашния му живот не можеше да го подготви за този момент. Просто гледаше съществото, неспособен да говори. Останалите реагираха по същия начин.

Пипалатият бог просто стоеше пред тях и леко размахваше пипала.

Най-накрая О’Дойл сложи край на мисловния блокаж. Вдигна пистолета си и го насочи към пипалатия бог. Конъл изведнъж излезе от вцепенението си, сграбчи ръката му и отмести пистолета.

— Не стреляй! Не знаем какво е.

О’Дойл погледна шефа си студено и непоколебимо.

— Съвсем точно знаем какво е. Всички видяхме релефите в Пещерата с рисунките. Знаем какво правят тези същества с хората.

Конъл усети как го полазиха ледени тръпки. В мислите му пробягаха опустошителни образи. Погледна отново пипалатия бог, който все така подканящо светеше в жълто. По някаква причина малкото грациозно същество, което едва ли тежеше повече от трийсет килограма, не изглеждаше способно да накълца човек.

— Какво мислиш, Вероника? — тихо попита Конъл, без да изпуска съществото от поглед.

Преди тя да успее да отговори, в светлината на лампите засякоха движение високо на стената, почти до тавана. От една пукнатина, не по-широка от петнайсет сантиметра, се подадоха две бели пипала. Чу се свистене, сякаш вятър носеше сухи листа по бетонни тротоари. Всички несъзнателно отстъпиха. О’Дойл отново вдигна беретата и я насочи към новопоявилото се същество. Конъл хвана ръката му, но не се опита да отклони пистолета. Всички затаиха дъх.

Съществото изпълзя от пукнатината като тесто през цедка. Щом се измъкна от тесния процеп в скалата, тялото му се изду и достигна размерите на първия пипалат бог. Новият не излъчваше жълта светлина. Изобщо не светеше, но окраската от черни и сиви петна ясно се очертаваше по бялата кожа. Сниши се грациозно и застана на метър пред първия. Две от пипалата му висяха като изсъхнали водорасли, отпуснати, сбръчкани и почернели.

— Боже мой — тихо каза Вероника и се сви зад Конъл. От пукнатината в стената изпълзя трето същество, бързо дойде до първото, което още светеше с мека жълта светлина, и го дръпна назад към тунела. Конъл забеляза, че първото същество не се движи грациозно и плавно като другите две, които бяха изпълзели от стената. Движеше се несигурно и тромаво, сякаш всеки момент щеше да падне.

— Приличат на октоподи — унесено измърмори Мак, гледаше съществата отдолу нагоре. — Скални октоподи.

Съществото с двете почернели изсъхнали пипала застана пред тях. Конъл забеляза, че някои от ониксовите петна потъват навътре в тялото, а после пак изскачат. Имаше стотици петна, които се редуваха — някои потъваха, а други изскачаха, като блещукащи звезди в ясно нощно небе.

Съществото ги наблюдава известно време, а после вдигна едно пипало. О’Дойл вдигна ударника на деретата. Либранд направи същото.

Изведнъж вдигнатото пипало запулсира три пъти с ярка светлина. Пулсирането започваше от тялото, стигаше до края и изчезваше. Едно жълто туп-туп-туп. После съществото отпусна пипалото си надолу. Застина неподвижно. Другите същества стояха на три метра зад него и запречваха пътя към непознатата светлина. И двете не помръдваха.

Известно време никой не проговори. В пещерата се възцари неестествена тишина. Най-накрая Либранд я наруши.

— Какво прави, по дяволите?

— Изглежда, чака — отвърна Санджи.

— Какво чака? — попита Либранд. Сякаш в отговор, съществото отново вдигна пипалото си, изпусна едно ярко жълто туп-туп-туп и пак го свали. Този път издаде кратък пронизителен писък, сякаш за да акцентира върху светлината. Всички трепнаха от неочаквания звук. Конъл си помисли, че прилича на скърцане на маратонки по баскетболно игрище.

— Хайде просто да ги застреляме тия проклети гадинки и да приключваме — изръмжа О’Дойл. — Сигурно те са убили Янсон.

— Скален октопод замаяно каза Мак, сякаш бълнуваше. — Скалоподи. Някой има ли аспирин?

— Не стреляй! — каза Санджи. — Мисля, че се опитва да общува с нас. — Той бавно свали каската си и изключи лампата. Вдигна ръка към тавана и допря лампата до нея. После бързо я включи и изключи три пъти. Лампата ярко освети кул-стюма му. Изведнъж Конъл изумено си даде сметка, че жълтите проблясъци на съществото са в същия нюанс като техните кул-стюми.

Съществото реагира бързо: размаха здравото си пипало и го завъртя в невероятно плавно, грациозно движение, сякаш танцуваше. Цялото му тяло проблесна в яркожълто. Санджи пристъпи напред и имитира движението на пипалатия бог, доколкото можеше. Никой не проговаряше. Просто се взираха в необяснимата сцена.

Съществото започна да се криви по най-различни начини. Втурна се по стената, като прилепяше аморфното си тяло към нея. Изстреля здравото си пипало и се закачи за тавана. Към първоначалните пулсации от жълто сега добави яркосиньо и зелено. Другите две същества си стояха на пода. Първото, което бяха видели, бавно се клатушкаше наляво-надясно и размахваше пипала. Движението му напомняше на Конъл за нещо. Нещо съвсем човешко и познато, но не можеше да се сети какво е.

Санджи подражаваше на пипалатия бог, доколкото можеше. Вече се задъхваше от напрежение. Либранд наведе глава напред, сякаш това можеше да й помогне да разбере нещо.

— Не мисля, че това е говор — каза тя. — То си играе, като дете.

Погледът им бе привлечен от проблясване високо на стената, в пукнатината, от която бяха изпълзели двата пипалати бога. Още едно пипало се промуши през процепа, но този път бе по-голямо. Много по-голямо. Успя да премине само връхчето му. Разтроеният край опипваше тунела и приличаше на три змии.

Партньорът в танците на Санджи запулсира в лилаво, втурна се нагоре по стената и се увеси на един от „пръстите“. Залюля се на него, сякаш бе хванал лиана в джунглата.

— Вероника — тихо каза Конъл. — Какво има от другата страна на стената?

Тя хвана картата с треперещи ръце.

— Стената е доста тънка. От другата страна има тунел.

Тунелът се изпълни с оглушителен писък, много по-силен и дълбок от писъка на малкия пипалат бог. Все едно огромен камион с повредени спирачки лети по магистрала. Всички подскочиха. Ужасният звук направо разтърси земята.

Масивното обсипано със сиво-черни петна пипало улови сакатия пипалат бог и бързо и внимателно го издърпа през пукнатината. Той изчезна като лилаво желе още щом тялото му се докосна до стената.

— Има ли свързващ тунел между този и нашия? — попита О’Дойл. Гласът му звучеше рязко и настойчиво, но в същото време бе изпълнен с ужас.

— Не, доколкото виждам — отвърна Вероника. Очите й шареха между картата и стената.

Голямото петнисто пипало отново се спусна през пукнатината. Трите пръста се извиха като косите от змии на Медуза. Конъл не можеше да види тялото през тесния процеп, но и не бе сигурен, че иска.

Двата малки пипалати бога тръгнаха към размахващите се пръсти на пипалото. Първото същество, което се движеше бавно и несигурно, бе водено от другото, което пък бе бързо и грациозно, и двете пулсираха с лилава светлина, но тази на първото същество бе по-слаба.

Некоординираната походка накара Конъл да направи асоциацията. „Бавноразвиващо се — помисли си той, докато наблюдаваше първия пипалат бог, който се движеше бавно. — То е бавноразвиващо се или нещо такова“.

— Това не ми харесва — каза О’Дойл. — Сякаш голямото предпазва децата от опасност.

Змиевидното пипало най-напред издърпа бавноразвиващото се същество, а после сграбчи и другото. И двете не се съпротивляваха и след секунда ги нямаше. И те изчезнаха през пукнатината като желе.

— Ега ти пипалото! — задъхано възкликна Либранд. — Това същество сигурно е високо три метра.

Конъл се опита да си представи как някое от еднометровите същества се раздува до гигантски размери, но мозъкът му отказваше да възприеме картината.

— Нямат кости — каза Санджи. — Минават направо през стената. Нямат кости.

Пукнатината приличаше на уста, която се смее на някоя своя шега, която Конъл не можеше да разбере.

Непрекъснато трак-трак-трак изпълни тесния тунел. Петте лампи рязко се насочиха назад към тунела, като прожектори на Бродуей към центъра на сцената. Всички надникнаха зад ъгъла със зеления сталактит.

Върволица поклащащи се сребристи буболечки ярко отрази светлината на лампите. Гърчеха се в синхрон, приклякаха противно рязко, а после бавно се изправяха и повтаряха движението. Бяха десетки — докъдето стигаше светлината на лампите.

Освен сребристите буболечки лампите осветиха и още нещо, нещо неразпознаваемо. Дъното на тунела сякаш се движеше, сякаш прииждаше, сякаш се тресеше.

О’Дойл бързо прибра пистолета и вдигна автомата.

— Бягайте! — извиси глас над воя на сребристите буболечки. — Към светлината, веднага!

Конъл и останалите се поколебаха само за миг, за части от секундата. Очите и умовете им просто отказваха да възприемат ужаса, който се носеше в тунела като вълна. Обърнаха се и затичаха към светлината.

28.

Ранди Райт се чувстваше като червей на въдица.

— Нищо. Продължавай да сканираш — Извика той. Вървеше бавно и страхът му си личеше. Кул-стюмът му се гърчеше от усещането. Не му харесваше как ИО следят движенията му и се отместват така, че да държат клиновидните си израстъци насочени към него, докато той вървеше напред-назад из каменния проход.

— Сигурно е ниска честота — извика в отговор Ангъс. — Така може да преминава по-лесно в тунелите. — Той още се намираше в малката пещера, в която бяха разчленили сребристата буболечка. Бърникаше радиото и се опитваше да намери начин да обърка сигналите на роботите.

— Точно сега изобщо не ми е до теория — каза Ранди. — Просто я открий. — ИО следяха всяка негова стъпка. Макар една такава машина да го очарова, гледката на повече от двайсет, които висяха по стените и тавана, караше слабините му да притреперват от инстинкт за самосъхранение.

Изведнъж поведението на ИО се промени и Ранди настръхна. Машините се наредиха в права линия по пода и започнаха да се поклащат в синхрон. Нещо в това движение напомняше за насекоми… за хищници. Ранди се пребори с внезапния порив да побегне.

— Ангъс, побързай! Намислили са нещо и това изобщо не ми харесва.

В същия миг, така внезапно, както бяха започнали да се поклащат, ИО се разпръснаха и се защураха, като се блъскаха едно в друго.

Ранди изкрещя:

— Това е! Това тотално ги обърква!

— Знаех си — извика Ангъс. — Ела тук.

Ранди се затича към Ангъс и разчлененото ИО. Пронизителен пукот и съсък изпълваше въздуха. Уоки-токито на Ангъс изглеждаше така, сякаш някой го е смачкал. Стърчаха оголени жици, по песъчливия под бяха пръснати платки.

— Честотата е 300 килохерца — ухили се Ангъс. — Просто нагласих радиото да излъчва бързо сменящи се сигнали на смущения и шифри от нашия заглушителен сигнал. Това наистина трябва да обърка комуникацията им. Какво правят?

— Щурат се и се блъскат едно в друго. Сякаш са пияни.

— Видя ли? — каза Ангъс. — Те наистина са изкуствени организми! Комуникират, за да си помагат с ориентирането — като подвижна мрежа. Държат се като един голям организъм, като мравуняк.

Ранди загледа бъркотията електронни части, допреди малко представлявали уоки-токи.

— Няма да можем да разнасяме тая купчина боклуци с нас.

— Естествено, че не — каза Ангъс. — Трябваше да поръчкам малко, за да видя кой сигнал ще свърши най-добра работа. Дай ми твоето и ще го модифицирам.

— Ще можем ли да приемаме и изпращаме съобщения, след като го модифицираш?

— Не. Трябва да свържа заглушителя с централната платка. Сигналът трябва да е постоянен, не можем да го изключваме.

— А какво ще стане, ако ни потрябва радиото?

Ангъс се раздразни.

— Да не искаш ИО да ни следват навсякъде?

Ранди му подаде уоки-токито си. По-добре изолиран, отколкото отново да гледа тази отвратителна върволица ИО. Сребристите машини продължаваха да се щурат безцелно.

— А сега какво ще правим? — попита Ранди.

— Хайде да изключим това и да застанем съвсем неподвижно, за да видим какво ще стане — отвърна Ангъс. Изключи модифицираното радио й почти веднага ИО се изгубиха от погледа им надолу по тунела.

— Виж на картата накъде тръгнаха.

Ангъс натисна няколко бутона и на малкия монитор се появи многоцветна триизмерна карта. Качеството и детайлите й още изумяваха Ранди. В сравнение с нея „официалната“ карта на „Земно ядро“ изглеждаше нескопосана. Компютърната карта можеше да се върти триизмерно и да показва всички посоки. Ангъс не бе дал на Конъл тази карта, защото тя ясно показваше тунелите, дълбочината и посоката. С нейна помощ минаването по тунелите бе много по-лесно, отколкото за миньорския екип. Ангъс бе сметнал, а Ранди се бе съгласил, че за да не ги видят и за да са на крачка пред Конъл, им е нужно голямо предимство. Картата им осигуряваше това предимство.

Ангъс натисна още няколко бутона и на екрана се появи по-едър мащаб на картата. Червените точки замигаха в единия край и изчезнаха извън обсега на сензорите за движение, но Ранди вече бе разбрал накъде са тръгнали.

— Тръгнаха към голямата бъбрековидна пещера на 350 метра оттук — каза Ранди. — Това е най-голямата пещера в комплекса, с изключение на Плътната маса.

— Да отидем да я видим. Получаваме актуализация от ударниците на всеки петнайсет минути. Тогава ще трябва да спрем, но можем да стигнем голямата пещера преди актуализацията.

Ангъс включи заглушителя на сребристи буболечки и тръгнаха към голямата пещера.

23:14

4726 метра под земята

Конъл нямаше време да си помисли, че е страхливец. Не обърна внимание на изгарящата болка в гърба и коляното и помогна на Санджи да вдигне Мак. Метнаха австралиеца, който бе почти в несвяст, на рамото на Санджи като мокър килим. Конъл стисна автомата и се затътри след Вероника и едва движещия се Санджи към неизвестната светлина.

О’Дойл изпразни цял пълнител и тунелът закънтя. Във въздуха се понесоха изпълнени с болка писъци. Не бяха човешки писъци, а непоносимият стържещ звук на гума в асфалт, който издаваха съществата. Конъл никога не бе чувал такива звуци, дори в кошмарите си, но знаеше, че без съмнение са писъци на агония. Прииска му се да запуши уши, за да не чува смразяващите звуци, но продължи да стиска с потни ръце автомата.

Странната светлина стана по-ярка. Пещерата започна да се стеснява като фуния и таванът стигна височина едва метър и половина. Конъл отново чу стрелба и писъци, но не погледна назад. Просто искаше да избяга. Запромъква се приведен напред. Назъбеният таван стигна височина метър и двайсет. Светлината се усили и подозрително му напомни за следобедни лъчи по пода на затъмнена стая. Искаше му се, дори искрено се замоли, това наистина да е слънчева светлина, макар да знаеше, че е невъзможно.

Таванът се схлупи още повече и Вероника се принуди да лази на колене. След малко Санджи залази по корем. Остави Мак на земята и го накара да пълзи напред.

Конъл погледна назад. Виждаше силуетите на Либранд и О’Дойл — открояваха се на светлината на всеки изстрел. Отново насочи вниманието си напред и запълзя след Санджи, Вероника и Мак.

Таванът на тунела отново се издигна на почти два метра. Някъде напред източникът на светлината малко по малко се откриваше. Дали в края на тунела имаше… небе? Не, нямаше как да е небе. Зад тях стрелбата ехтеше и се приближаваше.

Мак лежеше на земята във фуниевидния отвор. Държеше главата си и тихо стенеше. На шест метра пред него Вероника и Санджи изведнъж спряха. Конъл бързо ги настигна и пред очите му се откри невъзможна гледка. Пред тях се простираше пещера с размерите на закрит стадион. Беше осветена толкова ярко, сякаш самото слънце се бе промушило през отвор в тавана. Светлината имаше странен син оттенък, който придаваше призрачен вид на всичко. Конъл вдигна очи към тавана, но веднага ги отмести. Светлината бе толкова ярка, че не можеше да се гледа. Сякаш наистина беше слънце. Той сведе очи към пода на пещерата — там имаше странни туфести оранжеви дървета и безкрайни редици многоцветни растения. Насред тях лъкатушеше искряща река.

Това бе обработваема земя!

Заля го чувството, че са обречени. Промуши се покрай Вероника и Санджи, които стояха вцепенени и отчаяни.

Спря на ръба и се наведе да погледне. До пода на пещерата имаше поне шейсет метра.

Току зад гърба му се чуха изстрели и прекъснаха паниката му. Това го принуди да обърне внимание на опасността, която идваше от тунела.

— Санджи, изтегли Мак до ръба — каза Конъл, изтича до фуниевидния отвор и погледна, Либранд пълзеше на три метра пред О’Дойл, а той стреляше назад. Тя се търколи по гръб и стреля ниско към връхлитащата лъскава маса. В същото време О’Дойл изпълзя покрай нея й промъкна огромното си туловище през тесния отвор. После се обърна и изстреля още един залп към кошмара в тунела, за да прикрие Либранд, докато се промуши и тя. Сега Конъл ясно можеше да види какво става назад.

Не можеше да преброи всички скалоподи. В тесния тунел можеха да застанат само няколко един до друг. Всъщност нямаше значение колко са — щом паднеше един, друг го прескачаше, размахваше пипала и проблясваше в яростни оранжеви и кървавочервени оттенъци. Изпълваха тунела и се плъзгаха напред като мръсна вода по ръждясал улук. Острият мирис на кучешки изпражнения дразнеше ноздрите, заедно с натрапчивата миризма на барут. Ножовете с форма на полумесец, които държаха разгневените пипалати богове, зловещо отразиха светлината на лампата му. Грубата им кожа се триеше в скалата и издаваше стържещ звук — сякаш шумоляха милиони изсъхнали листа.

О’Дойл се изправи запъхтян. Либранд изстреля още един залп към прииждащите скалоподи, които вече бяха само на двайсет метра. О’Дойл се обърна към Конъл, който махна предпазителя на оръжието си, но не го вдигна, и го изгледа, сякаш е малоумен.

— Какво правите, по дяволите? Бягайте!

— Няма накъде. Пред нас е пропаст!

— Ами изкарайте въжетата и се спуснете, по дяволите! Нямаме време! — О’Дойл стреля, докато Либранд презареди.

— Няма да успеем — отвърна Конъл. — Пропастта е огромна!

Отпусна се на коляно и вдигна автомата. Скалоподите приближаваха и изпълваха тесния отвор. Движеха се бързо, вече бяха на петнайсет метра. Конъл натисна спусъка. Не бе подготвен за отката и оглушителния изстрел. Леко залитна, но си възвърна равновесието, наведе се напред и стреля още няколко пъти. Автоматът запрати жаркото олово към пулсиращите скалоподи.

Нещо сиво проблесна на светлината на лампата му — един камък се удари в пода пред него, отскочи и вдигна малък облак прах. Конъл стреля още два пъти и видя как един от скалоподите падна, пипалата му се замитаха в болезнена агония. Нямаше време да се наслади на малката си победа — друго същество прескочи трупа и зае мястото му. Една ръка го потупа по рамото. Без някой да го подканва, Конъл се обърна и се затича към ръба на пропастта, а Либранд изпразни пълнителя си.

Конъл нямаше много накъде да отстъпва. Двамата с О’Дойл застанаха само на метър от Санджи, Вероника, Мак и ръба. О’Дойл бързо тръгна напред и погледна надолу към пропастта. Извърна се навъсен и викна:

— Либранд, дай пистолета си на Санджи. — Подаде на Вероника своя пистолет и пристъпи към фуниевидния отвор. Коленичи пред групата, вдигна автомата и го насочи към отвратителната сган пулсиращи скалоподи, които се изсипваха като демони от утробата на ада. — Къркланд, дай мунициите си на Либранд.

Конъл подаде пълнителя на Либранд и коленичи до О’Дойл. Либранд застана зад тях, готова да стреля. Първите скалоподи изпълзяха през отвора, изправиха се на три пипала и се втурнаха към тях. Вторият и третият ред се плъзнаха напред като паста за зъби през почти изстискана тубичка. Различаваха се от младите пипалати богове — бяха масивни и силни, подвижни и агресивни. Размахваха заплашително закривени ножове вместо да танцуват игриво и невинно.

Оставаха им само секунди живот, но въпреки това О’Дойл хладнокръвно раздаваше ясни заповеди.

— Къркланд, превключи на автоматична стрелба, но на кратки откоси. Рийвс и Хаак, стреляйте само ако ни доближат съвсем. Няма да имаме втори шанс!

— Огън!

Блестящите същества бяха само на десет метра от тях. Стрелбата от трите автомата раздра въздуха. Куршумите се забиваха в мускулестите безкостни тела. Топли струи гъста течност плиснаха като лепкав дъжд и опръскаха лицето на Конъл, докато изстрелваше откос след откос.

Неочаквано атаката на скалоподите премина в отстъпление и те се изсипаха обратно в отвора. Движеха се със страшна скорост върху масивните си пипала и се блъскаха навътре като еднородна маса проблясваща плът.

По песъчливата земя бяха пръснати мъртви, ранени и умиращи скалоподи. Навсякъде бликаше гъста мазна пурпурна течност. Някои лежаха неподвижно, други потръпваха, сякаш им е студено, а трети протягаха дълги пипала към отвора и бавно и мъчително се изтегляха. Макар съществата да бяха непознати, Конъл ясно разпозна борбата на ранените, които отчаяно се мъчеха да избягат.

О’Дойл се изправи, превключи на ръчна стрелба и мълчаливо подаде автомата на Санджи. Взе пистолета си от Вероника и измъкна ножа си. Избърса гъстите лепкави пръски от лицето си и ги изтръска на земята.

Погледът му бе безжалостен като на хладнокръвен убиец. Погледна Либранд.

— Готова ли си?

Тя метна автомата на рамо, взе своя пистолет от Санджи и също измъкна ножа си. Двамата с О’Дойл подминаха Конъл. Той остана коленичил, изопнат и скован. Стискаше автомата, сякаш възнамеряваше да не го пуска цяла вечност.

Либранд погледна О’Дойл и кимна. Конъл загледа изумено и отнесено как двамата пристъпиха напред и се заеха да посичат скалоподите, които още мърдаха. С мощен замах забиваха остриетата дълбоко в петнистите бели тела. Тела, които сега светеха съвсем слабо. Отново и отново вдигаха ножовете, по които още се стичаха жизнените сокове от поредната жертва, и ги забиваха бързо и силно в следващото меко тяло. При всяко пробождане пипалата се гърчеха ужасно. Пещерата се изпълни с плътна воня на загниващо месо.

Санджи издаде клокочещ звук и повърна. Ранените скалоподи се гърчеха едва-едва и се опитваха да се доберат до тунела и да избягат. Предсмъртните им писъци изпълниха пещерата. Сякаш милион нокти драскаха по черна дъска. Конъл потрепна от жал, макар в тях да нямаше нищо човешко.

Двамата войници приключиха с противната задача и се върнаха при другите. Умората, душевна и физическа, удари Конъл нато чук. Той падна по задник и се загледа пред себе си, без да вижда. Тънка струйка лепкава пурпурна течност се проточи от лицето към гърдите му.

29.

За двамата учени, които бяха свикнали да контролират всичко в лабораторията и да планират добре търсенето на силни усещания, това бе прекалено. Може би за първи път, откакто бяха пораснали, а това не бе толкова отдавна, Ранди Райт и Ангъс Кул не знаеха какво да мислят. Седяха скрити в дъното на тунела и се взираха в нещо, което надхвърляше представата им за реалността.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна ококореният Ангъс, докато клечеше неподвижно зад един камък. — Как се е озовало тук? Ти чу ли изстрели?

Ранди също се криеше зад камъка.

— Не съм сигурен, чу се много слабо. Може и да са били изстрели.

Взираха се в широката бъбрековидна пещера, слисани от това колко е огромна и сложна. Стените се извиваха високо нагоре и се срещаха по средата. Таванът обаче не се виждаше от ослепителната светлина, която озаряваше пещерата със странен синкав оттенък. Пещерата стигаше толкова надалеч, че не можеха да различат какво има в края й. Акър след акър по пода на пещерата се простираха стройни редици невиждани растения. В средата бе кацнало малко селище с разнебитени каменни сгради, приличаха на руини на древен ацтекски храм.

Много по-интересни от пещерата, насажденията и сградите бяха „селяните“. Ранди и Ангъс зяпаха изумено съществата с меки тела и дълги люлеещи се пипала. Те пулсираха и светеха на цветни петна. Движеха се странно, но грациозно. Носеха се леко като медузи по течението в океански води. Някои стигаха височина три метра от главата до пръстите на пипалата. Други стигаха само метър и се препъваха некоординирано като деца, които едва прохождат.

Съществата се придвижваха тихо. От време на време издаваха остри звуци, които наподобяваха стоманено острие, което се плъзга по стъкло. Синята светлина от тавана хвърляше мънички отблясъци по хилядите сферични тела на ИО — по земята и по стените имаше безброй роботи. Отдалеч приличаха на безчет лъскави мравки, които се щурат около мравуняк. Дъговидните стени бяха осеяни от входовете на стотици тунели. Повечето бяха на нивото на земята, но някои бяха на височина петдесет, че и сто метра.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Ангъс.

Ранди не отговори. Взираше се в надупчените стени на огромната пещера и трескаво се опитваше да осмисли видяното. Според картата това място бе едно от най-големите отворени пространства в целия комплекс. Единствено пещерата, която обграждаше Плътната маса, бе по-голяма. Той нямаше представа какво ще открият, но изобщо не бе очаквал да види невероятните странни същества и да чуе ехо от изстрели.

— Ангъс, провери Марко/Поло. Тези изстрели сигурно са на служители на „Земно ядро“.

Ангъс измъкна малкото устройство от колана си и седна на песъчливата земя. Опря гръб на камъка и се скри напълно от всички — или всичко — в пещерата. Приемникът „Марко“ изписука с нисък тон, а след това с шест високи. Ангъс яростно присви очи.

— По дяволите! Не мога да повярвам!

— Какво? Кой е?

— Хващам сигнали от Мак, доктор Рийвс, доктор Хаак, Либранд, О’Дойл и самия господин Голямата клечка Конъл Къркланд — каза Ангъс. — Какво става?

— Чухме изстрели, значи нещо не е наред — каза Ранди. — Те къде са?

— На шейсет метра нагоре и на десет часа, ако застанеш с лице към малкото селище.

— Как са жизнените им показатели?

Ангъс завъртя копчетата и бързо превключи на индивидуални показатели.

— Пулсът на всички е ужасно висок, с изключение: на О’Дойл — неговият е нормален. Температурата им е добре, алфа-вълните са скочили страшно много, но падат. Почакай… Мак изобщо не е добре. Алфа-вълните му са паднали и кръвното му е ниско. Има нужда от лекар, и то спешно.

— Високи алфа-вълни и бърз пулс; изглежда, са влезли в схватка.

Ангъс погледна Ранди. В ума им сякаш едновременно проблесна една и съща мисъл. Двамата бавно надникнаха иззад камъка. Макар да бяха почти на четиристотин метра, видяха как стотици ИО се строяват в дълга редица. Единият й край тръгваше от селището, а другият се простираше към входа на един тунел. От такова разстояние ИО се виждаха като точици, но отраженията им проблясваха в повтарящ се ритъм.

Ранди извади бинокъла си и се загледа натам.

— ИО пак се гърчат както преди малко. Ще ми се да знам какво може да означава това.

Сякаш за да отговорят на въпроса му, от порутените каменни сгради изскочиха куп същества. Проблясваха в оранжево и яростно размахваха пипала. Движеха се бързо и изглеждаха агресивни. Последваха поклащащата се върволица ИО. Спряха на средата на пътя към, края на пещерата.

Той фокусира металните предмети, които съществата стискаха в пипалата си. Страх стегна гърдите му — металните предмети бяха дълги закривени ножове.

Погледна надясно. Стомахът му се сви от отвратителната гледка. Гъмжило от ИО, сигурно бяха хиляди, се точеше като редица живи потрепващи метални топки. Подобно на армия от рисувани мравки, промъкващи се в кошница за пикник, те носеха стоманените предмети и ги даваха на бляскавите същества, които размахваха пипала, бързо се строяваха и тръгваха към другия край на пещерата.

— Трябва веднага да изчезваме оттук и да се върнем горе — каза Ангъс. — Ама веднага.

Ранди кимна като зомби и се вкопчи в думите му. Ангъс щеше да ги измъкне оттук. Ангъс изяждаше опасността за закуска. Ангъс знаеше какво трябва да се направи.

— Сега е 11:21 — каза Ангъс. — Ударникът трябва да се актуализира. Можем да изпратим съобщение.

Ангъс подаде на Ранди Приемника „Марко“ и извади джобния си компютър.

— Добре. Имаме пет минути, преди ударниците да се изключат. Ще дам команда да стоят включени шест часа и непрекъснато да излъчват сигнал за помощ.

— Какъв по-точно?

— Ами по една случайност не съм програмирал съобщение за враждебни пипалати същества, но ситуация номер четиринайсет като че ли е най-добра в случая. Тя е, че сме се натъкнали на въоръжени и опасни крадци на територия. Властите ще дойдат веднага. До половин час горе ще гъмжи от специални отряди и пехотинци на полицията в Юта.

Ранди се зае да настрои портативния уред да изпрати съобщението до повърхността. Само се чудеше какво точно може да направи щатската полиция, за да ги спаси от раса агресивни подземни същества.

Ангъс извади малкия приемник от колана си, бутна сгъваемата стойка в една пукнатина в скалата и включи устройството към джобния си компютър. На екрана се появи празен правоъгълник. Той загледа как правоъгълникът се запълва, което означаваше, че приемникът обработва сеизмичната информация, която се изпращаше от ударниците.

Ранди приключи с настройката на портативния ударник и го нагласи да излъчва ситуация номер четиринайсет. Малкото чукче на устройството заудря земята в бърз сложен ритъм. При всеки глух удар двамата потрепваха. Ранди знаеше, че ударите му се струват силни само защото е застанал над устройството, но мислите за ордите ИО и съществата, които размахваха ножове, не го оставяха на мира. Ударникът млъкна само след няколко секунди. Ранди бързо го разглоби и го прибра.

Една мисъл си проправи път сред обърканите му чувства. Той грабна джобния монитор от Ангъс, извика картата на тунелите и внимателно я разгледа. Местоположението на другите от „Земно ядро“ бе означено с оранжева точка.

— Тунелът, към който тръгнаха светещите същества. Той е част от редица тунели, които могат да ги отведат при Конъл и останалите. Съществата може да са тръгнали след тях. Трябва да направим нещо. — Погледна Ангъс. Надяваше се, че той ще знае най-добре как да помогнат на другите.

— Майната им — изсъска Ангъс. — Трябва да офейкваме веднага. Да се оправят сами!

Ранди знаеше, че Ангъс е себичен и егоцентричен, но това беше прекалено. Хората бяха в опасност, животът им висеше на косъм, за бога.

— Стига, Ангъс — каза Ранди, без да е сигурен дали приятелят му сериозно мисли само за собствената си кожа. — Не можем да ги оставим да умрат.

Лицето на Ангъс потъмня от гняв и Ранди се слиса. За пръв път се уплаши от приятеля си, почувства, че в талантливия мозък на Ангъс се спотайва нещо мрачно и опасно. Ранди зачака, докато Ангъс премисляше ситуацията.

— Добре — каза Ангъс накрая. — Ще им помогнем, ако можем. Но ако не можем, ще се погрижим само за себе си и ще се разкараме оттук, ясно?

Ранди кимна. Двамата мълчаливо прибраха нещата си и се шмугнаха обратно в тунела. Използваха картата, за да открият друг път към Конъл и останалите.

23:19

На повърхността чувствителните сеизмични сензори на ударниците прихванаха слабото непрекъснато туптене. И шестте ударника обработиха съобщението, прочетоха инструкциите в него и направиха справка в базата данни за съответното действие.

Едновременно излъчиха синхронизиран сигнал и започнаха да предават по всички радиочестоти предварително програмираната ситуация номер четиринайсет.

23:23

След три иззвънявания Андре Вожел уморено се обади:

— Ало?

— Андре, да не те събудих?

— Кой е, по дяволите?

— Я стига, не ме ли позна?

Настъпи кратко мълчание. Кейла се усмихна злобно и се опита да си представи изражението му.

— Кейла Майърс. Не мога да повярвам. Използването на поверителни кодове за достъп е углавно престъпление, Майърс.

Яростта на Кейла се разгаряше дори само от тона му, но тя запази спокойствие.

— Знам — каза тя. — Въпрос от национално значение е, затова те моля да ме изслушаш. Само две минути. — Млъкна и зачака решението му.

Андре Вожел се бе издигнал в редиците на АНС от компютърен анализатор и постепенно бе стигнал до влиятелния пост на директор на Агенцията. Отговаряше само пред един човек — пред министъра на отбраната.

— Голяма куражлийка си, щом ми се обаждаш, Майърс — каза Вожел. — Но пък ти винаги си била куражлийка. Това ти е единственият шанс, казвай.

— Открих нещо, което ще те издигне в кариерата.

— И то е?

— Боя се, че не е толкова просто, Андре — каза Кейла, като се мъчеше да запази почтителен тон. — Имам условия.

— Добре, дай ми представа каква е тази чудна информация и ще се споразумеем за цената — отвърна Вожел. — Не мога да повярвам, че не си предложила информацията на свободния пазар.

— Не става дума за Близкия изток или обичайните глупости. Това е най-голямото събитие, за което си чувал.

— И какво ще ми струва това? Обичайната цена?

— Сега е различно — спокойно каза Кейла. — Това е нещо голямо, нещо невиждано досега. Този път искам нещо повече от пари.

— О, сигурно е наистина нещо много интересно. Казвай направо, Майърс, губиш ми времето. Каква е проклетата ти цена?

— Цената е, че искам да се върна.

— Къде да се върнеш?

Тоя да не беше малоумен? Кейла пое дълбоко дъх и заброи наум до десет.

— Искам си живота. Искам отново да бъда назначена в АНС.

Вожел се изсмя високо, остро и грубо. Смях на вътрешен човек, който се присмива на аутсайдер.

— Ти си луда! Видях какво направи с онези деца, забрави ли? Имаш късмет, че ги накарах да те пуснат, вместо да се разправят с теб веднъж завинаги. Никога няма да бъдеш допусната отново в АНС. И не ме интересува, дори да имаш снимки, на които президентът оправя овца.

Кейла потисна надигащия се в нея гняв.

— Чуй какво ще ти кажа. Открих нов вид.

За миг Вожел замълча, после проговори.

— Какъв нов вид?

— Не знам — отговори Кейла. — Но е нещо невиждано досега. Този вид е разумен, разумен като човек, и много опасен.

— Будалкаш ме. Открила си нов разумен вид? Какъв точно, маймуни ли?

— Не, нищо подобно. Нещо съвсем различно е. Казах ти, разумен като човек. Никой не е виждал нещо подобно досега. Опасен е, определено е заплаха за националната сигурност и за живота на американците. За теб това е Свещеният Граал, Андре, нещо, което можеш да предадеш директно на министъра на отбраната и на самия президент.

Още една кратка пауза.

— Разкажи ми повече, Кейла. — Презрителният обиден тон бе изчезнал. Сега говореше човек, жаден за власт.

— Не — каза Кейла. — Няма да кажа нищо повече. Много добре знаеш, че нямаше да се обърна към теб, ако не ставаше дума за нещо наистина голямо. Вярваш ли ми?

— Да — отвърна Вожел. — Да, вярвам ти.

— Добре. Казвам ти, че това е откритието, което винаги си искал. И за да го получиш, за да бъдеш човекът, който ще го представи на президента, искам пълна реабилитация. Искам да изчистиш досието ми. Искам го писмено и съвсем изрично. Щом това стане и щом се застраховам с копия, в случай че се отметнеш или ми се случи нещо лошо, ще ти дам мястото и цялата информация, с която разполагам.

— Покажи ми един екземпляр от този твой нов вид и сключваме сделката.

Кейла понечи да заговори, после спря и думите замряха на езика й. Андре искаше доказателство. Но хоризонталната галерия и асансьорната шахта бяха затрупани от тонове скали. Тя вече бе претърсила развалините на лагера и не бе открила и следа от съществата.

Устройството за безопасна комуникация тихо изписука и привлече вниманието й. Току-що бе приключило периодичното претърсване на честотите и бе изолирало ясна трансмисия. Тя се взря безизразно в устройството, провери отчета и не повярва на очите си.

— Е? — каза Вожел. — Какво има, Кейла? Не можеш ли да ми дадеш доказателство?

— Ще ти дам доказателството, но времето ни изтича. Подготви документите за реабилитация и имай готовност за действие когато и където ти кажа.

— Кейла, имаш…

Тя прекъсна връзката, захвърли слушалката и хищнически сграбчи устройството. Провери отчета.

— Ангъс, нищожество такова! — прошепна злобно. Беше готова да убива. — Мръсни малки копеленца!

Затършува в раницата си и намери заглушителното устройство. Грабна автомата и яростно закрачи към лагера. Лицето й бе сгърчено от ненавист.

23:29

4726 метра под земята

О’Дойл си позволи кратка почивка и се замисли над ситуацията, в която се намираха. Не беше добре. Като погледна през ръба на пропастта, разбра, че преценката на Конъл е вярна. Дори на опитен катерач щяха да му трябват четирийсет минути, за да се спусне. Неопитните сигурно можеха да се спуснат и много по-бързо, но щяха да се разбият долу със страшна скорост. Доктор Рийвс имаше опит в катеренето и каза, че може да се спусне лесно. Доктор Хаак също имаше опит, но не се бе катерил от двайсет години.

О’Дойл погледна Мак, който вървеше към него бавно като болнав старец.

— Как си, Мак?

— Не чак толкова зле. — Изражението му ясно показваше, че лъже. — Аз… съжалявам за това, което стана на реката.

— Не се тревожи за това. Нали я преминахме. Само това има значение.

— И все пак се чувствам, сякаш съм предал всички. Знам, че точно сега не съм във форма, но мога ли да помогна с нещо?

О’Дойл се замисли за миг. Не искаше да възлага на Мак нещо отговорно и беше дяволски сигурен, че няма да му даде огнестрелно оръжие, не и в това състояние. Та той едва можеше да върви сам.

— Можеш да помогнеш, ако отидеш да наглеждаш тунела. Не можем да си позволим нещо да се промъкне зад нас и да ни изненада.

Австралиецът кимна.

— Разбира се. — И бавно се отдалечи към фуниевидния отвор.

Мак не бе в състояние да се спуска сам. Трябваше да го спуснат, а не разполагаха с толкова въжета. Мак не бе единственият, който имаше проблеми. О’Дойл погледна Конъл, който се бе свлякъл до стената. В лагера никога не би предположил, че шефът му може да е толкова жилав. Конъл се бе изправил й бе стрелял по скалоподите въпреки пълната липса на обучение и опит в битка. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, коляното го болеше много и вероятно имаше херния или бе скъсал мускули на гърба. О’Дойл знаеше, че последната травма, се дължи на прекосяването на реката. Без помощта на Конъл О’Дойл щеше да бъде повлечен от течението, и щеше да се удави.

Освен опасността, която идваше от пропастта, никак не му харесваше и пещерата, в която се намираха. Тя им предоставяше отлична позиция срещу челна атака на скалоподите, тъй като съществата трябваше да се движат през тесния процеп и можеха да стрелят право в тях. По същата причина обаче О’Дойл и хората му бяха хванати в капан и нямаше накъде да бягат, в случай че съществата ги нападнеха отново. А по стените имаше пукнатини. Големи пукнатини. Твърде малки, за да се промуши човек, но може би достатъчно големи, за да преминат безкостните скалоподи.

Освен всички тези любопитни факти стоеше и въпросът с мунициите. Конъл имаше само един патрон в автомата. Либранд имаше десет. В двата пистолета имаше общо осем. Никога нямаше да успеят да спрат още една атака на скалоподите. Ако бляскавите същества се появяха отново, щеше да се наложи да водят ръкопашен бой.

О’Дойл се изправи бавно и сковано. Не обърна внимание на физическата болка и тръгна към професорите, които проучваха един мъртъв скалопод. Бяха се привели над обезобразения труп. Санджи бе разрязал съществото с ножа на О’Дойл и бе обелил кожата. Бяха подпрели кожата с камъни, така че многоцветните вътрешности на скалопода да се виждат.

О’Дойл се надвеси над тялото. Бе виждал безброй рани от сражения и по един или друг начин бе виждал всякакви човешки органи — или висящи по труповете, или разпилени по земята, но никога не бе виждал нещо подобно. Вътрешностите бяха плътни и жилести, осеяни с цветни бучки и още мокри от гъстата пурпурна кръв.

Потупа Санджи по рамото и попита:

— Открихте ли нещо интересно?

Санджи не вдигна поглед от трупа на скалопода, но Вероника го погледна. Умората заливаше лицето й. Ръцете й бяха покрити до лактите с гъстата лепкава течност.

— Не знам каква полза може да има от това — каза тя. Личеше й, че е уморена, умствено и физически. О’Дойл не мислеше, че Мак ще оцелее още дълго, и се зачуди дали Вероника не е следващото слабо звено.

— От всичко има полза — меко каза той. — Трябва да знаем колкото се може повече.

Вероника въздъхна и погледна Санджи. Той сякаш не забелязваше нищо освен вътрешностите на скалопода и проучваше слузта и непознатите органи.

Тя вдигна парче кожа и го хвърли на О’Дойл. Той се загледа в неравната плът. Беше плътна и твърда, но същевременно еластична като ластик. Разтягаше се лесно и имаше съпротивление на гумена лента. Външната страна на кожата, изглежда, се състоеше от множество тясно свързани фибри.

— Нямат кости, както предположихме — каза Вероника. — Тялото им очевидно се държи от тази хрущялоподобна кожа. Санджи смята, че за това спомага и вътрешното хидравлично налягане. Погледни телата, след като вече сме ги застреляли или проболи — всички изглеждат сплеснати, като спукани са. Кожата им дава нужната твърдост, за да стоят изправени и да се движат, но същевременно им позволява да са достатъчно гъвкави, за да се промушват през пукнатини като малките, които видяхме по-рано.

Върху кожата имаше тънък слой, леко лепкав на пипане.

— Какво е това слузестото?

— Мисля, че вече се разлагат — каза Санджи. — Може би при тях това става много бързо, не знам. Това би могло да обясни защо не открихме никакви останки в старата гробница или в Серо Чалтел. Мисля, че се разлагат толкова бързо, че не може да има каквато и да било мумификация, която да съхрани плътта.

О’Дойл хвърли кожата на земята.

— А вътрешностите? Какво има там?

— Идентифицирахме стомах — отвърна Санджи. — Пълен е с някакво влакнесто растително вещество. Мисля, че до стомаха открих еквивалент на черва, анус и уста, макар че това става ясно само защото в едното отверстие има нещо, което прилича на зъби. Мисля, че открих мозъка точно в центъра на тялото. Той е доста голям, но сигурно си се досетил за това от факта, че използват оръжия и са развили земеделие.

— Това бе първото, което си помислих — отвърна О’Дойл.

— Не съм сигурен за останалото — каза Санджи. — Дори не сме сигурни дали имат сърце, или кръвта циркулира чрез налягане в цялото тяло. Общо взето представляват торби, пълни с течност. Боя се, че повечето органи излизат извън всякакви класификации.

— Значи са извънземни, така ли?

Санджи се изправи и избърса слузта от ръцете си.

— Нямам представа. Тези същества са нещо съвсем ново. Това е монументално откритие — форма на разум, различна от човешката. Изглежда малко вероятно обаче извънземните да дойдат на Земята, да се заровят на пет километра под повърхността и да живеят примитивно.

— Трябва да са извънземни — каза Вероника, очевидно раздразнена. — Как иначе ще имат една и съща култура на два континента, а хората няма да ги видят през последните десет хиляди години?

Санджи поклати глава.

— Възможно е тези същества да са еволюирали по някаква друга линия и никога да не сме ги виждали просто защото живеят толкова надълбоко. Не забравяйте, че хората никога досега не са стигали на такава дълбочина. Въпреки това тук очевидно става още нещо, както може да се досетите от сребристите буболечки и светлината в пещерата. А тази светлина не просто свети. Може да се обзаложите, че тя предоставя енергия, за да може реколтата да фотосинтезира по някакъв начин. Тук имаме една доста сложна малка екосистема.

О’Дойл се извърна и погледна към тунела, а после към пропастта и светлината. В това просто нямаше никаква логика. Светлина, ярка като слънцето, осветяваше пещера с чудовищни размери. Ако първоначалната оценка на Ангъс бе вярна, пещерата бе с площ 65 квадратни километра. Долу можеше да се види как реколтата расте на полето, виждаше се централното селище с малки каменни сгради. Сребристи буболечки отразяваха светлината, а от време на време преминаваха други скалоподи. Гледката бе съвсем идилична и спокойна.

— Светлината очевидно е изкуствена — каза О’Дойл. — Ако не са я създали нашите приятели мекотелите, тогава кой или какво?

Вероника се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам. Очевидно не са я създали тези същества. Те се изправят срещу огнестрелното оръжие с ножове и камъни, за бога. Показват белези на други примитивни култури — тоест, ако можем да правим паралел между тях и хората.

— Какви белези?

Вместо нея Санджи отговори:

— Изглежда, се бият помежду си. Мислим, че имат доста белези. На много места кожата, която, както виждаш, е груба и влакнеста, е пресечена напосоки от прави линии.

О’Дойл коленичи и вдигна едно змиевидно пипало. На няколко места, особено върху пръстите, с които държаха ножовете с форма на полумесец, видя прави обезцветени линии.

— Ако са белези, това вероятно означава множество схватки, може би дори междуплеменни войни — каза Вероника. — Което е още един показател за много примитивна култура.

О’Дойл пусна увисналото пипало на земята.

— Тогава, ако тези същества са просто едни странни пещерняци, кой е създал светлината? Този, който е създал и сребристите буболечки ли?

— Така предполагам — отговори Вероника. — Нещо поддържа всичко тук, както сребристите буболечки, така и тази изкуствена светлина. Мисля, че вече изключихме като възможност конкурентна минна компания. Нещо друго може да е създало сребристите буболечки, но никоя технология на света не би могла да създаде скалоподите.

— Наричай ги Рийвус Хаакус — каза Санджи.

— Какво? — попита О’Дойл. Забеляза как Вероника леко поклати глава и погледна смутено настрани.

— Рийвус Хаакус — повтори Санджи. — Позволих си да им дам име. В края на краищата това е нов вид. Няма нищо подобно на Земята, включително, доколкото ми е известно, и вкаменелости. Не мога да се сетя и за един животински вид, който да е свързан с тези същества. Мисля, че е важно да се отбележи, че каквито и да са тези същества, те далеч не са здрави. Идентифицирахме конгенитални дефекти в почти всички същества: лезии, вътрешни образувания, които може да са вид рак, болести по кожата. Крайниците на много от тях са отслабени като на малкия скалопод, с който се опитахме да общуваме.

— Конгенитални? — попита О’Дойл. — Искаш да кажеш вродени дефекти?

Санджи кимна.

— Така изглежда. Разбира се, трудно е да се каже, тъй като съществата никога не са били изучавани. Широко разпространените белези на болести сред всички индивиди тук, изглежда, показват прекомерно близкородствено кръстосване.

— Какво означава това?

— Били са тук в продължение на хиляди години без контакт с външни представители на своя вид. Освен ако тук няма други популации или популацията в този комплекс не е много по-голяма, отколкото изглежда, генофондът постепенно става инертен. Ако тези същества изобщо приличат на хората, те се размножават по двойки и предават комбинация от своите белези на малките си. Според теорията на еволюцията някои нейни аспекти са универсални. Затова предполагам, че те имат някакъв еквивалент на гени, които са носители на наследствените белези. Когато една яйцеклетка се оплоди, двете половини на пълния набор гени се сливат и образуват едно цяло. При хората много гени, които са носители на болести, са рецесивни. Това означава, че другата половина в двойката — тази, която е здрава, доминира и блокира белега на болестта. Ако обаче детето получи рецесивния белег и от двамата родители, болестта се проявява. Ако имаш четири деца и всички имат този рецесивен белег, те вероятно ще имат поколение с хора извън семейството, хора, които може би нямат същия рецесивен белег.

— И децата няма да развият болестта — каза О’Дойл.

— Точно така. Ако обаче тези четири деца създадат поколение едно с друго, вероятността твоите внуци да получат два рецесивни гена е много по-голяма. Същото е и при много малките популации. Рано или късно представителите започват да създават поколение с преки роднини, а това увеличава вероятността да се проявят наследствени болести. Това, че дефектите в скалоподите се дължат на близкородствено кръстосване обаче, е просто теория. При този необичаен вид не може да се предполага нищо.

О’Дойл изпита нужда да седне и да си почине. Ребрата му пулсираха, а ръцете му бяха още по-зле. Но не можеше да почива — трябваше да планира следващия им ход. Не можеха да слязат по урвата, не можеха и да останат. Знаеше, че сребристите буболечки могат да се върнат всеки момент, а малко след тях и скалоподите.

— Приключвайте, професори — каза О’Дойл. — Сигурен съм, че много ви се иска да проучвате тези същества до безкрай, но нямаме време. — Обърна се към Вероника. — Иди да поговориш с Конъл. Може би ще успееш да го извадиш от състоянието му. Той трябва да е съвсем с ума си, ако искаме да останем живи.

Вероника го загледа за миг. В ококорените й очи се четеше страх, примесен с някаква вътрешна ярост. После кимна и тръгна към Конъл. О’Дойл се зачуди дали тя ще се пречупи. Бе виждал как много хора се пречупват от стреса. Всеки път бе различно и той никога не знаеше със сигурност какви са признаците на пречупването. Просто си бе изградил способ да разпознава кой може да се превърне в тежест и на кого може да разчита, за да останат живи. Бе оцелял в стотици мисии и този способ бе основната причина за оцеляването му.

Сега интуицията му подсказваше, че Вероника Рийвс е съвсем на ръба.

23:34

Вероника седна до Конъл. Радваше се, че може да си почине. Дори повече, отколкото се радваше, че може да избяга от странния час по дисекция на Санджи. Конъл бе увесил глава и зяпаше прашния под.

— На нищо не приличаш — каза тя.

Конъл й отправи стъклен поглед. Беше оклюмал. Беше се облегнал на варовиковата стена и бе изпънал крака напред. Притискаше автомата към гърдите си като дете, което прегръща мечето си и се надява да се защити от демоните на нощта.

Рамото й леко докосна неговото. Тялото й жадуваше за допир с друго човешко същество. Това бе някакво мъничко успокоение, че няма да умре в ръцете на блестящо чудовище, изскочило от дълбините на ада.

— Определено знаеш как да забавляваш едно момиче.

Конъл продължи да се взира пред себе си, а пръстите му се сключиха още по-здраво около автомата, сякаш Вероника щеше да го отмъкне в мига, в който той ги отпуснеше.

— Да — измърмори той. — Винаги съм бил галантен с дамите.

Помълчаха.

— Защо не помагаш на Санджи? — попита Конъл; очите му продължаваха да се взират със стъклен поглед в нищото. — Това сигурно е находката на живота ти.

— Просто… не е находката на моя живот. — В този миг цялата й кариера нямаше никакъв смисъл. Дълбоко в себе си знаеше, че пред това откритие бледнеят всички археологически находки. Нищо не можеше да се сравни с откриването на друг разумен вид.

Бе прекарала целия си живот в проучване на една изгубена човешка култура само за да открие, че тя нито е изгубена, нито е човешка. Дали скалоподите все още съществуваха в Серо Чалтел? Дали се спотайваха на два-три километра под повърхността, готови да атакуват всичко, което мърда?

Сега всичко бе толкова очевидно. След дъжд качулка. Пещерите, дълбочината, жегата, липсата на човешки останки — сега всичко това ненормално сочеше към безкостни извънземни, които светят като неонови лампи. Това не бе някакво изгубено племе, девствено и чисто в своята примитивност. Това бе някакъв абсурд, нещо отвратително. Нещо, което не трябваше да съществува. А тя бе прекарала целия си съзнателен живот в преследването му.

— Не е това, което се надявах — каза Вероника. — Всичко е толкова объркано…

— Да бе, аз пък точно това очаквах — изсумтя Конъл и я погледна. — Очаквах да попадна в капана на този ад, да ме гони параноя от роботи-паяци, да се ужасявам, че нещо може да разкъса костюма ми и ще се изпържа жив, да се страхувам да заспя, да убивам тези… тези… същества, само за да остана жив. Да, много съм доволен от развитието на нещата.

От наболата брада изглеждаше някак грубо красив. Мехурите по лицето му се бяха подули и вече се пукаха. На някои места кожата му се белеше и се показваха открити рани. Тя потръпна от мисълта, че собственото й лице сигурно също изглежда така.

Прегърна го.

За миг той се напрегна още повече, сякаш щеше да се пръсне от собствената си непреклонност. После тялото му се отпусна, сякаш някой бе махнал тапата и бе източил от него целия стрес. Облегна се на Вероника и тежко отпусна глава на рамото й. Тя протегна ръка и нежно отметна косата от лицето му.

Гласът на Мак, силен и настойчив, прекъсна унеса й.

— О’Дойл!

Тя се обърна към Мак, който бе коленичил пред фуниевидния отвор. А после го чу: звука, който през последните няколко часа се бе превърнал в синоним на страх, на неизвестен ужас, на страшна и неизбежна смърт.

Трак-трак, трак-трак-трак.

30.

Кейла погледна отчета на портативното устройство за прихващане на сигнали.

Вдигна очи и се огледа за някакви признаци на движение и странни цветни светлини. Чудовищата бяха нападнали без предупреждение. Дали щяха да го направят отново? Логиката й подсказваше, че трябва да се страхува от това да е на открито. Инстинктът й обаче казваше друго. Чудовищата бяха атакували лагера и това бе съвсем ясна, целенасочена мисия. В действителност нямаше значение кое е вярното. Ако искаше да се върне в АНС, тя нямаше друг избор, освен да се оглежда в тъмното за играчките на това малко нищожество.

Бавно насочи устройството отляво надясно. Стрелката светна в червено, когато прихвана скритата станция. Кейла провери отново дали посоката е правилна и закрачи напред.

„Гадно малко нищожество!“

Тези думи отекваха отново и отново в ума й, обикновено придружени от името Ангъс. Кейла крачеше напред и бавно размахваше портативното устройство. Най-накрая я намери. Загледа изумено и съвсем объркано металното устройство с форма на пирамида. Пирамидата имаше хидравлично бутало от неръждаема стомана, което вече бе издълбало осемсантиметрова дупка в каменистата земя. Имаше и три сеизмични сензора — по един в основата на всеки от трите крака, малък индустриален компютър, защитен от гумена капсула, както и радиопредавател.

Ако той бе успял да предаде съобщението, ако полицията или спасителните екипи, или, пази боже, медиите научеха за мината и чудовищата, тогава планът й отиваше по дяволите. Всичко зависеше от секретността и от това Андре да контролира информацията. Ако всичко излезеше в новините, шансът й просто щеше да се изпари.

„Гадно малко нищожество!“

Как не го бе забелязала толкова време? Отговорът бе очевиден — допреди няколко часа устройството на Ангъс не бе включено непрекъснато. Включваше се циклично, изпращаше сигнали на всеки шест часа и то само за няколко секунди. Сигналът трудно можеше да бъде уловен, но от това не й ставаше по-добре. За бога, та тя бе преминала обучение по секретно разузнаване и по едно време правителството я смяташе за най-добрата на света. Да бъде надхитрена от някакъв пиклив учен бе просто прекалено.

„Гадно малко нищожество!“

Той бе изобретил начин за комуникация с повърхността от бог знае каква дълбочина. Системата вероятно служеше и като карта, като подземен GPS. Пирамидите заместваха сателитите. Ако бе така, значи имаше още такива устройства. Поне три, за да е възможна триангулация. И тя трябваше да ги намери всичките. Колко време щеше да й отнеме?

Беше подценила Ангъс Кул. Трябваше да го последва от самото начало. Той комуникираше с тези пирамидални машини от дълбочина пет километра чрез ритмични сеизмични вълни. На свой ред устройството предаваше съобщенията по въздуха. Системата бе направо гениална.

Кейла посегна към пирамидата и изтръгна антената от предавателя. Може би устройството щеше да предостави някаква информация. Вдигна изненадващо леката пирамидна и я отнесе в скривалището си. Нямаше време да я изследва сега, защото трябваше да намери останалите джаджи на гадното малко нищожество.

23:42

Конъл се втренчи в отвора. Десетки сребристи буболечки се гърчеха и потрепваха в тунела.

— Някакви идеи, О’Дойл?

— Не, сър — отвърна О’Дойл. — Надявах се вие да измислите нещо. — О’Дойл бе разпределил патроните за автоматите поравно. Сега Конъл имаше пет. Определено нямаше да стигнат за безкрайната върволица поклащащи се сребристи буболечки. Машините сякаш осъзнаваха това. Редицата се простираше докъдето стигаше поглед, буболечките крачеха по труповете на разлагащите се в тунела скалоподи.

О’Дойл се обърна към Санджи и Вероника. Страхът бе сковал лицата им и бе отнел дъха им.

— Вие двамата наблюдавайте тези пукнатини — каза О’Дойл. — Ти също, Мак.

Мак бавно кимна и се подпря с ръка на стената, за да се задържи на крака. Огледа се бавно. Във всяко негово движение личеше болката, която изпитва.

Конъл внимателно надникна в тунела и се огледа за цветни отблясъци. Заговори тихо, така че да го чуе само О’Дойл:

— Няма да можем да отблъснем още една атака.

— Знам — меко каза О’Дойл.

Пещерата се изпълни с потракване, жужене и бръмчене, съпроводени от отвратителното поклащане на сребристите буболечки. Никой не проговори.

Най-накрая чакането приключи.

Стържещият звук на сухи листа изпълни тунела като съскане на отровна змия. Бавно се изви в дрезгава какофония, която се смеси с механичните звуци на сребристите буболечки. Пронизителните звуци се забиваха във въздуха като иглички в тъпанчета. Мирисът на кучешки изпражнения и развалени плодове накара Конъл да сбърчи нос.

Този път вървяха по-бавно, без да напират напред. Крачеха внимателно като котка, която се промъква зад нищо неподозираща катерица. Светлината, която излъчваха, бе различна… приглушена.

— Да ги подмамим да дойдат по-близо — каза О’Дойл и стреля.

дрън

О’Дойл рязко вдигна глава и двамата с Конъл се взряха в полумрака на тунела. Очакваха да чуят предсмъртен писък на скалопод, но се чу единствено как куршумът рикошира в… метал?

Скалоподите напредваха неотклонно на светлината от лампите на каските. Причината за бавния им ход и звука от рикошета стана ясна. Като фаланга римски воини, скалоподите носеха щитове от лъскав метал, който изкривено отразяваше светлината на лампите.

— Лошо — каза О’Дойл.

Конъл преброи три щита един до друг в тесния тунел. Движеха се бавно като бутало на помпа. Не можеше да види колко скалопода са скрити зад подвижната метална стена. Продълговатите груби щитове напредваха и носеха обещание за смърт.

Бяха в капан между тунел, пълен със скалоподи, и шейсетметрова пропаст. Проблясващите същества приближаваха. Буболечките потракваха и бръмчаха въодушевено. От време на време иззад сребристите щитове се чуваше по някой остър писък.

— Трябва да се спуснем по урвата — каза Конъл.

О’Дойл поклати глава.

— Знаете, че няма да успеем.

— Или някои от нас ще успеят, или всички ще умрем.

— Но вие не можете да слезете с това коляно.

— Аз няма да тръгна.

О’Дойл го зяпна невярващо.

— Оставам тук — каза Конъл. — Мак също. Трябва да оставим скалоподите да се приближат, преди да можем да открием точна стрелба. Ти изведи останалите колкото се може по-надолу. Все още аз съм шефът и ще правиш каквото ти казвам. Действай!

О’Дойл примигна, очевидно неспособен да асимилира ситуацията, после се извърна и взе на бегом разстоянието до другите.

Конъл се извърна да посрещне наближаващата смърт. Само четирийсет метра го деляха от металната фаланга. Страхът лудо преобърна стомаха и гърдите му. Лесно преодоля порива да се обърне и да побегне — най-вече защото нямаше накъде. Пет изстрела. В края на краищата той бе забъркал всички в това. Ако някой трябваше да умре, логично бе да е той.

Над веждите му изби пот, стече се по бузите му и защипа по многобройните мехури. Той стисна оръжието по-силно. Тежестта сега му се стори позната и успокоителна. Потръпна от неканените мисли за платинени ножове, които разпарят корема му и разплискват кръвта и червата му из прашната пещера. Смяташе се, че раната в корема е най-болезненият начин да си отидеш. Дали все още щеше да е жив, след като го накълцат?

Опита се да преглътне, но не можа. Изправи се безпомощно и зачака удобен момент. Скалоподите доближиха на трийсет метра. Приглушената им светлина падаше с меки червени и оранжеви оттенъци върху стените и тавана на тунела. Матовият лъч от лампата му се отразяваше в трите щита. Ръбовете на щитовете проблясваха като бръснач. Сякаш току-що бяха изсечени от голям леко закривен метален лист.

Изведнъж почувства липсата на жена си по-силно от всякога. За първи път бе благодарен, че е мъртва. Нямаше да научи как съпругът й е насечен на парчета от някакви извънземни чудовища дълбоко в земните недра. Прииска му се да погледне снимката й за последен път, преди да умре.

Скалоподите доближиха на двайсет метра. Гранясалата им миризма едва се издържаше. Той видя блестящите тела и ониксовите петна през пролуките между щитовете. Затрепери неконтролируемо. Вдигна автомата и се опита, да се прицели точно, но дулото следваше движенията на бунтуващите се мускули.

Конъл стреля. Куршумът се заби точно в центъра на средния щит, хвърли искри, отскочи със свистене и изчезна в безкрайния мрак на тунела.

Оставаха четири куршума.

Скалоподите напредваха.

— Конъл, ела! — изпищя Вероника. — Ела веднага!

Тялото му просто търсеше извинение. Той се обърна и затича като луд. Страхуваше се да погледне през рамо, страхуваше се да разбере дали скалоподите няма да пуснат щитовете и да хукнат да го преследват. След миг бе при другите до ръба на пропастта… и за малко не падна през него от изумление.

Защото там, увиснал на въже точно пред пещерата, се мъдреше Ангъс Кул. Хилеше се и се люлееше като паяк, подхванат от вятъра.

31.

Конъл зяпна от изумление. Ангъс висеше от някаква невидима точка над входа на пещерата, омотан в двойно въже за катерене върху мръсния кул-стюм. Други две въжета висяха надолу от двете му страни. Към всяко имаше прикачени ремъци. Вероника и Санджи се омотаваха, а Либранд и Мак им помагаха.

— Здрасти, шефе — каза Ангъс. — Радваш се да ме видиш, нали?

— Ти пък откъде се взе, по дяволите?

— Кой го е грижа? — каза О’Дойл и тревожно погледна към тунела, в който скалоподите бавно и методично напредваха. — Нали е тук и можем да избягаме.

— Нали не смяташе, че ще оставя някой друг да види пръв цялото това великолепие? — попита Ангъс.

— Ти си Килрой — каза Конъл. Ангъс само се усмихна. Вероника умело се закатери по въжето. Санджи я последва с впечатляваща скорост за човек с неговите килограми. След секунди двамата изчезнаха над входа на пещерата.

— Имаме си компания — каза О’Дойл.

Конъл отново се обърна с лице към врага. Първата редица скалоподи с щитове си пробиваше път през отвора, на по-малко от двайсет метра. Щитовете стържеха по скалите като църковна камбана, която се влачи по чакъл.

„Камбаната бие за мен — налудничаво си помисли Конъл. — На Хемингуей много биха му харесали тези мъжествени глупости“.

Като смъртоносни костенурки, скалоподите бавно напредваха, сантиметър по сантиметър. Слабите им възбудени писъци заглушаваха шума на сухи листа и непрестанното бръмчене на сребристите буболечки.

— Ангъс каза, че господин Райт се намира само на шест метра над нас — каза О’Дойл. — Трябва да задържим скалоподите за няколко минути, за да могат професорите да се качат и да хвърлят въжетата. След тях ще се качат Мак и Либранд.

Конъл кимна и се опита да осмисли ситуацията. Тръгна към приближаващата фаланга скалоподи. О’Дойл го последва. Втора тройка скалоподи с щитове вече се нареждаше отвън до първата. Третият скалопод бързо се изхлузи от отвора и зае позиция с щита. Зад фалангата останалите чакаха своя ред. Конъл чу как; пищят от възбуда — или може би от нетърпение.

Изведнъж усети как ръцете му стават сигурни и непоколебими. Зад щитовете мярна ониксовите петна. Вдигна автомата и стреля. Чу се оглушителен писък. Средният щит падна напред с чудовищно дрънчене и вдигна огромен облак прах. Съществото се свлече на земята и се загърчи.

О’Дойл се възползва от това, и бързо стреля три пъти през процепа във фалангата. Два скалопода се сгърчиха и изпаднаха от фуниевидния отвор като боклук, наполовина висящ от кофа за смет. Пещерата се изпълни с писъци, високи и болезнени, проглушиха го дори повече от изстрелите. Скалоподите в предната редица се запрепъваха объркано. Забърсваха с пипала лепкавата пурпурна кръв от раните си. О’Дойл изстреля последния си патрон в гъмжилото, хвърли автомата и измъкна пистолета си.

Зад тях се чу гласът на Ангъс.

— Още двама, хайде, хайде!

— Тръгвай към урвата! — извика О’Дойл и бързо заотстъпва. Скалоподите избутаха настрани ранените и умиращите и започнаха да се изсипват от фунията, като се опитваха да застанат зад двата изправени щита. Конъл се обърна и затича към ръба на пропастта. Либранд вече се катереше по въжето. О’Дойл върза Мак за ремъците. Либранд изведнъж спря и викна:

— Патрик, внимавай!

Като жабешки език, който се стрелва към муха във въздуха, едно масивно пипало метна лъскав платинен нож от една пукнатина в скалата. О’Дойл бързо се наведе, но ножът закачи бузата му и от нея потече кръв. Той се претърколи настрани от скалоподите и урвата, а чудовището изпълзя от пукнатината.

Безкостното му тяло се стрелна към Мак с невероятна скорост. Той се опита да се наведе, но ремъците го задържаха като червей на въдица. Мак изпищя, когато яростно проблясващите оранжеви пипала се увиха около него като октопод около непредпазлива риба. Мак заудря кошмарното чудовище с юмруци. Сякаш удряше сурово месо. Платиненият нож проблесна, издигна се окървавен и отново се спусна.

О’Дойл скочи и опря дулото на пистолета си в тялото на скалопода. Изстреля последните си три патрона. Съществото нададе отчаян вой и пусна Мак. Пипалата му се залюляха над ръба на пропастта. Въздухът се изпълни с миризма на развалено месо, тежка и почти непоносима.

Тъкмо миризмата някак си накара Конъл да се опомни от ужаса и унеса. С безсилен и същевременно яростен рев той се затича към скалопода и с всичка сила блъсна мекото тяло. Ударът бе достатъчно силен. Скалоподът полетя в пропастта и писъкът му заглъхна.

Либранд отново извика предупредително.

— Идват!

Конъл се извърна и видя как един огромен скалопод се хвърля към него. Приличаше на адска кръстоска между лъв и морска звезда с камшични крайници. Държеше два извити платинени ножа. Либранд стреля три пъти с автомата и съществото падна върху Конъл и го събори.

Вонящата му кожа бе груба и еластична като гумена шкурка, а самото то бе твърдо и тежко. Конъл замахна към скалопода, но сякаш удряше наполовина пълен с вода дюшек. Ожесточено се замята, за да се измъкне изпод неподвижното тяло. Либранд висеше на въжето. Бе извадила пистолета. Ангъс бе изчезнал, а Мак висеше на ремъците като риба на въдица. Кръвта му бликаше като фонтан, розово-белите му черва се изсипваха върху финия пясък.

Конъл грабна автомата, обърна се и изстреля последните си три куршума. Рани два връхлитащи скалопода. И двата се свлякоха като чували с картофи. Единият замря веднага, другият се загърчи като огромна буца желе. Изстрелите, изглежда, забавиха атаката на скалоподите. Останалите — бяха поне двайсет, се спряха само на три метра. Мятаха пипала като камшици, кожата им проблясваше като лампи на полицейска кола. Писъците им раздираха въздуха.

О’Дойл сряза въжето, което държеше Мак. Австралиецът се свлече неподвижно в краката на Конъл до мъртвия скалопод.

Друго въже, очевидно това на Ангъс, се спусна между Конъл и О’Дойл. Конъл прескочи труповете и се запрепъва към него.

— Нападат! — изкрещя Либранд и стреля три пъти с пистолета. Дръпна спусъка за четвърти път, но пистолетът само изщрака.

Вече нямаха куршуми.

Закатериха се нагоре. О’Дойл се хвана за въжето на Мак. Конъл се хвана за ремъците и усети как го теглят нагоре. Либранд умело се заиздърпва по своето въже.

Конъл усети как едно пипало се увива около крака му. Беше като допир на питон, който се протяга към крехка плячка. Той зарита силно, но кракът му срещаше само въздух. Още едно дълго пипало се стрелна към него и той видя сребрист проблясък и усети изгаряща болка в рамото. По гърдите и рамото му плисна кръв. Стори му се виолетова на странната синя светлина. Усещаше как невидимите му помощници го дърпат нагоре, извън обсега на скалоподите.

Някъде под него О’Дойл изкрещя, но продължи да се катери. Платинен нож се би забил дълбоко в крака му. Кръвта шуртеше и капчиците падаха като бомби на земята шейсет метра по-надолу. Тялото на Мак вече не се виждаше. Скалоподите сигурно вече го режеха на парчета.

Изведнъж Конъл спря да се издига. Две ръце го хванаха здраво и го издърпаха на твърда земя. Беше Ранди Райт. Вдясно Конъл видя как Вероника и Санджи издърпват Либранд. След секунди се появи и О’Дойл. Изтегляше се със сетни сили, лицето му бе сгърчено от болка. Отвратителният нож стърчеше от бедрото му.

Конъл затвори очи. В пещерата изведнъж се възцари тишина, нарушавана единствено от накъсано дишане и пъшкането на О’Дойл.

— Толкова е горещо — измърмори О’Дойл. — Толкова е горещо.

Думите му сякаш дръпнаха някакъв спусък. Мозъкът на Конъл регистрира огромно покачване на температурата. Жегата го връхлетя, сякаш бе влязъл в пещ. Облегна се назад, бореше се за всяка глътка въздух. Заливаха го горещи вълни. Всеки сантиметър от тялото му щипеше и го изгаряше като милиони малки жила.

— Костюмите им — извика Либранд с неясен далечен глас. — Губят цялата охладителна течност!

Конъл се опита да проговори, но от устата му не излезе и звук. Изведнъж умът му фокусира единствено черните петна, които лудо затанцуваха пред очите му.

Усети как някой го вдига внимателно, но уверено, и го носи навътре в пещерата. Петната пред очите му се уголемиха и станаха още по-черни. Накрая вече не бяха петна. Изпълниха полезрението му и препречиха всякаква светлина.