Зимата на нашето недоволство

Първа глава

Мери Холи се поразбуди от ясното златисто априлско утро, извърна се и видя, че съпругът й я наблюдава, направил жабешка уста с помощта на двете си кутрета.

— Голям смешник си — рече му. — Итън, ти си гениален комик.

— О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

— Наспа ли се, смешко?

— Годината е в деня, а денят е в утрото1.

— Наспал си се, май. Нали помниш, че днес е Разпети петък?

— Гнусните римляни се строяват отсега за Голгота — отвърна той безизразно.

— Не светотатствай. Маруло ще ти разреши ли да затвориш магазина в единайсет?

— Скъпо цветенце, Маруло е католик и ’талианец. Може и изобщо да не се весне. Ще затворя на обяд, докато свърши екзекуцията.

— Говориш като пилигрим. Не е хубаво така.

— Глупости, калинчице. Това ми е по майчина линия. Пиратски приказки. Пък и чиста екзекуция си е било, не си ли съгласна?

— Ама те не са били пирати. Сам ти разправяше, че били китобойци и че имали писмено не знам какво си от Континенталния конгрес.

— Корабите, по които гърмели, ги смятали за пирати. А и самите римски пехотинци са го възприемали като екзекуция.

— Ядосах те. По ми харесваш, когато се правиш на палячо.

— Аз съм си палячо. Всички го знаят.

— Вечно ме объркваш. Имаш пълно право да се гордееш и с двата си рода. Едните — първозаселници, другите — капитани китоловци.

— А те?

— Какво те?

— Щяха ли славните ми предци да се гордеят, ако научеха, че от тях се е пръкнал един проклет продавач в проклет макаронаджийски магазин в града, който навремето са притежавали?

— Но ти не си продавач. По-скоро си управител — водиш счетоводството, разправяш се с банката и поръчваш стоката.

— О, да. А покрай това мета, изхвърлям боклука и се кланям на Маруло. Добре, че не съм котарак, иначе и мишки щях да му ловя.

— Хайде да си правим смешки — обгърна го тя с ръце. — И недей на Разпети петък да ругаеш. Страшно те обичам.

— Окей — каза той след миг. — Всички така разправят. Но не си мисли, че това ти дава право да се въргаляш гола-голеничка с женен мъж.

— Исках да ти кажа за децата.

— Да не са ги опандизили?

— Пак започна с клоунадата. Май най-добре ще е те сами да ти го кажат.

— Слушай, защо не вземеш…

— Марджи Йънг-Хънт и днес ще ми гледа.

— Ти да не си кино, та да те гледа? И коя е тая Марджи Йънг-Хънт? Каква е, та всички момци…

— Ако имах намерение да те ревнувам… Нали си чувал, че когато един мъж се прави, че не забелязва някоя хубава девойка…

— А, за тази Марджи ли става дума? Та каква девойка е тя? Вече два пъти се е омъжвала.

— Вторият се спомина.

— Къде ми е закуската? Ти наистина ли вярваш на тия глупости?

— Е, Марджи все пак позна за брат ми по картите. „Много близък човек“, рече.

— Някой мой много близък човек ще бъде изритан по задника, ако не си го размърда моментално…

— Отивам, отивам. Яйца ли?

— Що не? А защо Разпети петък е празник? Кое му е празничното?

— Хайде пак — каза тя. — Стига си се втелявал.

Кафето бе готово, а яйцата чакаха в купичка с препечени филийки до нея Итън Алън Холи да се промуши и седне на малката масичка до прозореца.

— Много ми е добре — рече. — Та кое му е празничното на Разпети петък, казваш?

— Пролет е — отвърна тя, застанала до печката.

— Пролетен петък ли?

— Сезонът на сенната хрема. Децата да не би да са станали?

— На куково лято. Мързеливи копеленца. Хайде да ги вдигнем и да им хвърлим един як бой.

— Ужасно говориш, когато се правиш на палячо. Ще си идваш ли между дванайсет и три?

— Ъ-ъ.

— Защо?

— Мацки. Вкарвам си ги тайно. Може и на Марджи да й излезе късмета.

— Виж какво, Итън, забранявам ти да говориш така. Марджи ни е добра приятелка. И ризата от гърба си е готова да ти даде.

— Стига, бе. Че откъде има тя тая риза?

— Пак започна като пилигрим.

— Бас държа, на каквото си искаш, че сме рода. И у нея сигурно тече пиратска кръв.

— Престани да се будалкаш. Направила съм ти списък. — Пъхна го във вътрешния му джоб. — Може и множко да ти се стори, но не забравяй, че през Великден има четири неработни дни… И не забравяй двете дузини яйца. Закъсняваш.

— Знам. Току-виж съм ощетил оборота на Маруло с четвърт долар. Защо са ти две дузини?

— Ще ги боядисвам. Алън и Мери-Елън специално ме помолиха. Хайде, тръгвай.

— Окей, цветенце… Но не е ли по-добре да се кача първо и да хвърля един пердах на Алън и Мери-Елън.

— Знаеш, че точно ти най-много ги глезиш, Ит.

— Сбогом, тържествен кораб — рече й, затръшна след себе си мрежестата врата и излезе в зелено-златното утро.

Извърна се да огледа красивия стар дом — дома на баща му и дядо му от боядисани в бяло талпи с ветрилообразен прозорец над предната врата, корнизи в стил Робърт Адам2 и наблюдателница на покрива. Приютен бе в зеленееща градина сред буйно напъпили стогодишни люляци с клони, дебели колкото човешка китка. Брястовете по „Елм Стрийт“3 бяха сплели върхари, а новопоникналите им листа жълтееха. Слънцето току-що бе надникнало иззад банката и се отразяваше в сребристата газова кула, подгонвайки от старото пристанище към града миризмата на водорасли и сол.

Единствената жива душа по ранната „Брястова“ — Ред Бейкър, червеният сетер на банкера господин Бейкър, пристъпваше достолепно, като от време на време спираше да подуши автографите на миналите преди него по дънерите на брястовете.

— Добро утро, сър. Казвам се Итън Алън Холи. Срещал съм ви по време на пикаене.

Ред Бейкър спря и отвърна на поздрава с бавно поклащане на пухкавата си опашка.

— Оглеждах дома си — продължи Итън. — Едно време са разбирали от строителство.

Ред наклони глава и със заден крак се пресегна да се подрапа небрежно по ребрата.

— Че какво им е пречело? Имали са пари. Китова мас от седемте морета, че и спермацет. Знаете ли какво е спермацет?

Ред почти изви, въздишайки.

— Явно не знаете. Леко, прекрасно масло с аромат на рози от черепната кухина на кашалота. Чети „Моби Дик“, куче. Друг акъл не мога да ти дам.

Сетерът надигна крак до чугунения коневръз над канавката.

Итън се извърна да си върви и подметна през рамо:

— И напиши тема по книгата. Може пък синът ми да научи нещо. Той дори не знае как да напише „спермацет“, камо ли нещо друго.

„Брястова“ пресича главната улица под ъгъл на две преки от старата къща на Итън Алън Холи. На половин път до първата пряка банда врабчета разбойници се биеха върху новопоникналата трева пред дома на Елгар — и то не на шега, ами с търкаляне, кълване и посягане към очите с такава злост и шум, че изобщо не усетиха приближаващия се Итън. Той се спря да понаблюдава битката.

— Сред пилците в гнездото мир цари, а сред нас никога, уви — рече. — Я се позамислете върху тая глупост. Дори в хубаво утро като днешното се биете. А свети Франциск толкова добрини ви е сторил, копеленца мръсни. Майната ви! — Втурна се към тях, зарита и врабчетата подхвръкнаха с мощен шепот на криле, оплаквайки се възмутено с гласчета, напомнящи скърцането на врата. — И чуйте какво ще ви кажа — подвикна Итън подире им. — Слънцето ще залезе по пладне и земята ще помръкне посред бял ден и ще ви хване страх4. — Върна се на тротоара и продължи по пътя си.

Старата къща на Филипс между първата и втората пряка сега е пансион. От предната врата излезе Джои Морфи, касиерът на „Фърст Нашънъл“. Изчопли зъбите си, оглади жилетката си „Татерсол“5 и каза „здрасти“ на Итън.

— Тъкмо се канех да мина покрай вас, господин Холи — рече.

— Какво му е празничното на Разпети петък, пак питам?

— От латински — каза Джои. — Праз, празилий, празум, сиреч „скапан“.

Джои приличаше на кон и се смееше по конски — дългата му горна устна се повдигаше над големите му квадратни зъби. Джоузеф Патрик Морфи, Джои Морфи, Джой-бой — „Морфа“ — радващ се на необичайна популярност при целия си краткогодишен престой в Ню Бейтаун. Шегобиец, които пускаше майтапите си със замрежения поглед на покерджия, но виеше от смях на чуждите, независимо дали ги беше чувал и преди, или не. Големият гявол Морфа беше чат на всичко — и на всички, от мафията до Маунтбатън — но изказваше информацията си с покачваща се интонация, сякаш задаваше въпроси. По този начин смекчаваше всезнайковщината и превръщаше слушателя си в съучастник, който после да повтори думите му като свои. Джои бе обаятелен шебек — хазартен тип, макар никой да не го бе виждал да залага на нещо, добър счетоводител и прекрасен банков касиер. Президентът на „Фърст Нашънъл“ господин Бейкър му имаше толкова голямо доверие, че му прехвърляше повечето работа. Морфа се познаваше с всички отблизо, но към никого не се обръщаше на малко име. За Джои Итън си оставаше господин Холи, а Марджи Йънг-Хънт — госпожа Йънг-Хънт, при всички клюки, че спял с нея. Нямаше семейство, нито връзки, живееше сам в две стаи и самостоятелна баня в старата къща на Филипс и се хранеше предимно в бар-ресторанта „Фоурмастър“. И господин Бейкър, и брокерската фирма познаваха безупречното му минало в банковия бизнес, но Джой-бой така разправяше какво се случило някому, че човек започваше да подозира, че този някой е бил самият той, а ако това се приемеше за истина, значи Джои бе врял и кипял. Това, че не си приписваше заслугата, караше хората да го харесват още повече. Поддържаше чисти ноктите си, обличаше се добре и със стил и винаги ходеше с чиста риза и лъснати обувки.

Двамата тръгнаха редом по „Брястова“ към главната.

— Все се каня да те питам. Родственик ли си на адмирал Холи?

— Да нямаш предвид адмирал Холси? — отвърна Итън. — Куп капитани имаме в рода, но за адмирал не е ставало дума.

— Чувал съм, че дядо ти командвал китобоен кораб. Сигурно затова съм се заблудил, че е бил адмирал.

— В градчета като нашето митовете с лопата да ги ринеш — рече Итън. — За рода на баща ми разправят, че навремето се занимавали с пиратство, а на майка ми — че са дошли на „Мейфлауър“.

— Итън Алън6 — каза Джои. — Боже мили, да не си му и на него роднина?

— Вероятно. Сигурно — съгласи се Итън. — Ама какъв прекрасен ден е днешният! Виждал ли си по-хубав? Та за какво се канеше да ме посетиш?

— А, да. Доколкото знам, от дванайсет до три магазинът не работи. Ще ми направиш ли два сандвича за към единайсет и половина? Ще намина да си ги взема. И шише мляко.

— Банката няма ли да затваря?

— Тя да, но аз не. Джой-бой не може да мръдне никъде. Прикован е към бумагите. В началото на такъв дълъг уикенд и куцо, и сакато тегли от сметките.

— И през ум не ми е минавало — каза Итън.

— Преди всеки дълъг уикенд е така. И за Великден, и за Деня на падналите във войните, и за Четвърти юли, и за Празника на труда. Ако ми трябва да ограбя някоя банка, ще го направя точно преди дълъг уикенд. Зеленото е подредено и чака.

— Обирали ли са те, Джои?

— Мен не, но един приятел — два пъти.

— И какво разправя той?

— Много се шубелисал. Изпълнявал всичко, което му кажели. Лежал на пода и ги оставил да си вземат каквото си искат. Парите са по-застраховани от мен, вика.

— Ще ти донеса сандвичите, като затворя. Ще ти почукам на задния вход. С какво ги искаш?

— Не се притеснявай, господин Холи. Ще притичам през уличката — един с шунка и един с кашкавал и ръжен хляб, с маруля и майонеза, плюс евентуално шише мляко и една кока-кола за след това.

— Имаме хубав салам — Маруло има, искам да кажа.

— Не, благодаря. Как върви едноличната му мафия?

— Добре, да речем.

— Дори да не обичаш тия косматковци, няма как да не се възхитиш от човек, изкарвал с количка за амбулантна търговия добитото от всеки притежаван от него парцел. Много е печен. Хората си нямат представа колко парички е натрупал. Ама май не трябва да говоря така. Един банкер не бива да приказва.

— Че ти нищо не си ми казал.

Стигнаха до ъгъла, където „Брястова“ се включва косо в главната. И по навик спряха и се извърнаха да погледнат превърнатия в купчини розови тухли и мазилка едновремешен хотел „Бей“, на чието място щяха да строят нов магазин на „Улуъртс“. В ранното утро боядисаният в жълто булдозер и големият кран, с който засилваха топуза, дебнеха като смълчани хищници.

— Открай време ми е мерак да засиля тая стоманена сфера и стената да рухне пред нея. Сигурно е голям кеф — каза Джои.

— Нагледах се на падащи стени из Франция — отвърна Итън.

— Ами да! Името ти нали го има на оня паметник на пристанището.

— Успели ли са да хванат ония, дето се опитали да ограбят приятеля ти? — Итън бе убеден, че приятелят е самият Джои. Всеки би се досетил.

— Разбира се. Излавят ги като мишки. Добре, че обирджиите са тъпи. Ако Джой-бой напише наръчник за обиране на банки, ченгетата няма никого повече да спипат.

— Как стават тия работи? — засмя се Итън.

— Имам си достъп до сведения, господин Холи. Чета какво пише по вестниците. А и един стар приятел е бивше ченге. Искаш ли да чуеш лекцията за два долара?

— Отрежи ми колкото за долар и половина. Трябва да отворя магазина все пак.

— Дами и господа — подхвана Джои, — тази сутрин възнамерявам… Не, чакай по-кратко! Как ловят обирачите на банки? Първо — по досието, ако са те задържали дотогава за нещо. Второ — сбиват се за плячката и някой ги издава. Трето — женските. Не могат да седят мирно и да не ги закачат, а това се връзва с четвъртото — харчат като луди. Гледаш само кой отскоро е започнал да хвърля пари и го гепваш.

— Какъв тогава е препоръчаният от вас, сър професор, метод?

— Прост като фасул. Правиш точно обратното. Не обираш банка, ако са те задържали или регистрирали за нещо. И никакви съдружници — правиш го сам и не казваш на никого. Забравяш за женските. И не харчиш. Скриваш плячката някъде, ако трябва — за няколко години. И едва след като ти потрябва да имаш пари у себе си, почваш малко по малко да дърпаш и да инвестираш. Никакво показно харчене.

— Ами ако го разпознаят крадеца?

— Кой ще ти го познае, ако има маска на лицето и не говори? Не си ли чел свидетелски показания? Откачена работа. Моят приятел полицаят разправя, че колчем го слагали в редицата за разпознаване, сума ти пъти него го посочвали. Да ми изсъхнат очите, ако не е тоя, разправяли. За долар и половина — толкова.

Итън бръкна в джоба си.

— Ще ти остана длъжник.

— Ще си го взема под формата на сандвичи — отвърна Джои.

Двамата прекосиха главната и навлязоха в тясната уличка, излизаща под прав ъгъл от нея. Джои влезе във „Фърст Нашънъл Банк“ през задния вход от неговата страна на уличката, а Итън отключи отсрещната задна врата на „Маруло: плодове и бакалски деликатеси“ на отсрещната страна.

— С шунка и кашкавал ли? — провикна се.

— И с ръжен хляб, с маруля и майонеза.

В склада, който гледаше към уличката, се процеждаше слаба светлина, посивяла от прашния прозорец с решетка. Итън поспря в сумрачното помещение, чиито лавици до тавана бяха пълни с кашони и каси консервирани плодове, зеленчуци, риба, меса и сирена. Подуши за мишки сред изначалните миризми на брашно, сушен боб и грах, хартиено-мастиления аромат на опаковките с корнфлейкс, плътната вкиснатост от сирената и саламите, вонята на шунка и бекон и ферментиращите обрезки от зеле, маруля и зеленище на ряпа от сребристите кофи за боклук до задната врата. Едва след като не долови ръждивия мускус от мишки, отвори повторно входа към уличката и изтъркаля боклукчийските кофи навън. Някаква сива котка направи опит да се шмугне в склада, но успя да я прогони.

— Само ти липсваш — рече на животното. — За котараците има безплатни мишки и плъхове, ама ти само от саламите искаш да гризеш. Чупка! Не ме ли чу — чупка! — Приседналата котка ближеше извита розова лапичка, но след второто „чупка“ си вдигна чукалата и издрапа по тарабите зад банката. — Я, каква вълшебна думичка — каза на глас Итън. Върна се в склада и затвори вратата след себе си.

Сега през прашното помещение до крилатата врата към бакалницата — но като минаваше покрай кабинката на тоалетната чу шепота на църцореща вода. Отвори шперплатовата врата, запали лампата и пусна сифона. После отвори широко голямата врата с прозорче от армирано стъкло и ритна отдолу й дървения клин, та да не се затваря.

От спуснатите зад големите витрини завеси магазинът изглеждаше зеленикав. И пак стелажи до тавана, подредени старателно с бляскави храни в консерви и буркани — истинска библиотека за стомаха. От едната страна: тезгях, каса, торбички, връв и онова славно устройство от неръждавейка и бял емайл — хладилният шкаф, в който компресорът си шепнеше нещо. Итън щракна ключ и окъпа студените колбаси, сирена, наденици, котлети, пържоли и риба в студено синкаво неоново сияние. Магазинът се изпълни с отразена катедрална светлина — разсеяна светлина, като в катедралата в Шартр. Итън се спря възхитен пред органовите тръби от доматени консерви, параклисите от горчица и маслини и стоте овални гробници със сардела.

— Умилуй и помилуй — нададе носово песнопение. — Во имя овца и мисирка и светулка куха, Господи… а-а-ми-и-н. — А вътрешно чу гласа на жена си: „Стига си се правил на палячо, пък и можеш да обидиш някого. Не върви да обиждаш хората.“

Продавач в бакалница — в бакалницата на Маруло — женен мъж с две прекрасни дечица. Кога е оставал сам, кога ще може да е сам? Клиенти по цял ден, а вечер — жената и децата.

— Само в тоалетната — каза Итън на глас. И то точно сега, преди да е отворил шлюза. О! Сумрачни, миризливи, вонливи, щурави минути — дрисливо-чудни минути. — Че чии чувства мога да засегна, бонбонче? — рече на жена си. — Тук няма никой, още по-малко нечии чувства. Сам-саменичък съм с умилуй и помилуй дотогава… докато не отворя проклетия главен вход.

От чекмедже зад тезгяха до касата извади прана престилка, разгъна я, оглади коланите, обви тънката си талия с тях и ги събра отзад. С двете ръце зад гърба си ги върза опипом на панделка.

Дългата престилка стигаше до средата на пищялите му. Вдигна свитата на чашка дясна китка с дланта нагоре и изрецитира:

— Вам думам, консервирани круши, туршии и вам, апетитки: „Веднага заранта първосвещениците със стареите и книжниците и целият синедрион направиха съвещание и Го въведоха пред съвещанието…“ Веднага заранта. Ранобудни проклетници, какво да ви разправям? И изобщо не са си губили времето. Как беше по-нататък? „А на шестия час — сиреч някъде около обед — настана тъмнина по цялата земя до деветия час. И потъмня слънцето.“ Чакай, това защо съм го запомнил ли? Ей, Богу, бая време Му е трябвало да умре — адски дълго време. — Отпусна ръка и се загледа въпросително към натоварените лавици, сякаш очакваше да му отговорят. — И ти ли вече не ми говориш, Марио-сладурано? И ти ли си от дъщерите йерусалимски? „Не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“, рекъл Той. „Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?“ И до ден-днешен ме потриса. Леля Дебора добре ще да ме е подковала. Но все още не е шестият час… макар да наближава.

Вдигна зелените завеси на витрината с думите: „Влез, ден!“ След което отключи предния вход. „Заповядай, свят!“ Разтвори предпазните решетки и ги закопча да стоят отворени. А утринното слънце се стелеше кротко по тротоара, както си му е редно, тъй като през април слънцето изгрява точно оттам, където главната опира в залива. Итън се върна до тоалетната за метла, за да измете тротоара.

Един ден, един цял ден, не представлява едно цяло, а се състои от много неща. Променя се не само като засилваща се светлина до зенита, която после пак помръква, а и като текстура и настроение, в тоналност и значение, изкривявано от хиляди фактори, присъщи на сезона, от топлото и студеното, от покоя или разните му там ветрове, усукван от миризми, вкусове, от тъканта на лед или трева, от пъпчици и листа или от изписани в черно голи клони. А покрай деня се променят и субектите му — буболечките и птиците, котките, кучетата, пеперудите и хората.

Що се отнасяше до Итън Алън Холи, тихият, сумрачен, задушевен ден бе приключил. Онзи, който метеше утринния тротоар с ритмичен замах, не беше същият, който можеше да проповядва пред консервите, не човекът на умилуй и помилуй, дори не щуравият щурчо. Сега с метлата трупаше на купчинки фасове и обвивки от дъвка, люспи от напълващите дървета и най-обикновена прах, подбутваше и пластеше сметта към канавката, където да дочака сребристия камион на хората от чистотата.

Господин Бейкър се придвижваше достолепно от дома си на „Брястова“ към червената тухлена базилика на „Фърст Нашънъл Банк“. И ако крачките му не бяха с еднаква дължина, кой можеше да се досети, че го прави единствено поради своя древен навик да избягва фугите, та да не пречупи според поверието гръбнака на майка си?

— Добро утро, господин Бейкър — каза Итън и задържа метлата, за да не напраши изгладения шевнотен панталон на банкера.

— Добро утро, Итън. Наистина е прекрасно.

— Чудесно е — рече Итън. — Пролетта дойде, господин Бейкър. Мармотът пак позна.

— Точно така, точно така. — Господин Бейкър замълча за миг. — Отдавна се каня да си поговорим, Итън. За парите, които жена ти наследи от брат си — над пет хиляди, нали така беше?

— Шест и петстотин след плащането на данъците — уточни Итън.

— И тия пари така си и седят в банката. А трябва да се вложат в нещо. За това исках да си поговорим. Парите ти не трябва да са бездейни.

— С шест и петстотин не може да се направи кой знае колко, сър. Държим ги просто за черни дни, ако ни сполети някоя неприятност.

— Не съм привърженик на бездейните пари, Итън.

— Но те и така вършат работа… като чакат на разположение.

Тонът на банкера се вледени:

— Не те разбирам. — Интонацията му обаче го издаде, че много добре разбира и го смята за глупак, което създаде определена горчивина у Итън, а горчивината породи и лъжа.

Метлата описа изискана крива върху тротоара.

— Да ви кажа как стоят нещата, сър. Тези пари ще създадат на Мери определена сигурност, ако с мен се случи нещо.

— В такъв случай би било редно с част от тях да си направиш застраховка „живот“.

— Но става дума само за кратко време, сър. Тези пари са й завещани от брат й. Майка й е все още жива. И може да е на тоя свят още сума ти години.

— Разбирам те. Старите хора могат да са в тежест.

— А могат и да стискат парите си. — Докато произнасяше тази лъжа, Итън хвърли поглед към лицето на господин Бейкър и видя как вратът на банкера се зачерви под яката. — Искам да ме разберете правилно, господине: ако инвестирам парите на Мери, може да ги изгубя по същия начин, по който изгубих моите и по който баща ми затри състоянието си.

— Минало свършено, Итън… Минало свършено. Знам, че си се опарил. Но времената се менят, появяват се все повече нови възможности.

— И аз имах възможност, господин Бейкър — повече възможност, отколкото благоразумие. Не забравяйте, че след войната този магазин беше мой. И че ми се наложи да продам почти половин квартал — последния остатък от търговските ни имоти — за да го зареждам със стока.

— Много добре знам, Итън. Та нали аз съм ти банкерът. Познавам бизнеса ти не по-зле, отколкото докторът ти знае пулса.

— Убеден съм. И помните, че едва не банкрутирах за по-малко от две години. И че се наложи да продам всичко освен дома си, за да изплатя дълговете си.

— Но вината не е единствено твоя. Току-що демобилизиран, без капка опит в бизнеса. И не забравяй, че ти направо налетя на депресията, само дето тогава й викахме рецесия. А тя завлече и доста по-печени бизнесмени от теб.

— И мен яко ме завлече. За пръв път в историята човек от рода Холи работи като продавач в бакалницата на някакъв косматко.

— Ето точно това не го разбирам, Итън. Всеки може да фалира. Но не проумявам защо държиш да си останеш фалирал точно ти, с такова семейство, произход и образование. Не би трябвало да е нещо постоянно, освен ако напълно не си си загубил куража. Кое те нокаутира, Итън? И кое продължава да те държи в нокаут?

Итън понечи да му отвърне гневно: „Естествено, че не го разбирате; на вас никога не ви се е случвало“, но вместо това оформи кръгчето от опаковки на дъвки и фасове в пирамидка и я подбутна към канавката.

— Човек не можеш го нокаутира, винаги ще се опъне на сериозните неща. Онова, което го довършва, е ерозията; постепенните подтици към провал. И полека-лека става пленник на страха. И мен ме е страх. Електрокомпанията на Лонг Айлънд може всеки момент да ни откачи от мрежата. Жена ми има нужда от дрехи. Децата — от обувки и развлечения. А ако не успея да ги образовам? Да не говорим за ежемесечните сметки, за доктори, зъболекари и вадене на сливици, а и какво ще стане, ако се тръшна болен и не мога да мета тоя проклет тротоар? Как искате да ме разберете? То става бавно. Прояжда ти червата. По-напред от следващата вноска за хладилника идния месец не мога да мисля. Ненавиждам работата си, но ме е страх да не загубя и нея. Как мога да очаквам да разберете това?

— Ами майката на Мери?

— Нали ви казах. Стотинка не дава. И няма да дава, докато не умре.

— Не знаех. Имах впечатлението, че Мери е от бедно семейство. Но знам, че когато си болен, имаш нужда от лекарства, евентуално от операция или от шок. Нашите хора са били храбри мъже. И ти го знаеш. Не са позволявали на нищо да ги гризе отвътре, докато ги умори. А сега идват нови времена. Налице са възможности, за каквито предците ни не са и мечтали. Но от тях се възползват чужденци. Чужденците ни завземат. Събуди се, Итън.

— А какво ще стане с хладилника ми?

— Ще минеш и без него, ако се налага.

— Ас Мери и децата?

— Забрави за тях за известно време. А и те още повече ще те заобичат за това, че си се осмелил да излезеш от дупката. Притесненията ти за тях изобщо не са им от полза.

— А парите на Мери?

— Изгуби ги, ако се налага, но ги рискувай. При правилни грижи и добри съвети не би трябвало да ги изгубиш. Рискът не означава загуба. Нашите хора винаги са били пресметливи предприемачи на рискове и не са губели. Ще те шокирам с нещо, Итън. Ти срамиш паметта на стария капитан Холи. Длъжник си му на паметта. Ами че те двамата с баща ми са били ортаци — собственици на „Бел Адеър“ — един от последните китобойни кораби и най-добрият от всички. Размърдай си задника, Итън. На „Бел Адеър“ дължиш нещо, което се заплаща единствено с кураж. Да вървят по дяволите вноските на изплащане.

С върха на метлата Итън прилъга някакво упорито парче целофан към ръба на канавката. После тихо промълви:

— „Бел Адеър“ е изгорял до ватерлинията, сър.

— Много добре знам това, но то да ни е попречило с нещо? Ни най-малко?

— И е бил застрахован.

— Че как може да не е.

— Аз обаче не бях. Успях да спася единствено дома си — нищичко друго.

— Престани да мислиш за това. Тръшкаш се по нещо отминало. А ти трябва да събереш малко смелост, малко безразсъдство. Затова ти разправях, че трябва да вложиш парите на Мери. Мъча се да ти помогна, Итън.

— Благодарен съм, сър.

— Ще свалим тая престилка от теб. Поне това можеш да направиш в памет на стария капитан Холи. Не че той би повярвал.

— И аз така мисля.

— Е, на нас така ни идва приказката. Но тая престилка ще я свалим.

— Ако не бяха Мери и децата…

— Забрави ги, казах ти… за тяхно собствено добро. Тук, в Ню Бейтаун, се очаква да станат някои доста интересни неща. Ако искаш, можеш да си част от тях.

— Благодаря ви, сър.

— Дай ми време да пообмисля как точно да постъпим.

— Господин Морфи каза, че ще остане да работи и след като затворите на обяд. Ще му правя сандвичи. Искате ли и на вас да ви направя?

— Не, благодаря. Оставил съм цялата работа на Джои. Много кадърно момче. Искам да разгледам едни имоти. В околийската служба по имотно състояние имам предвид. Там между дванайсет и три е съвсем спокойно и уединено. Може и за теб да има нещо в цялата работа. Скоро пак ще си поговорим. Довиждане засега. — Направи дълга първа крачка, за да не стъпи на фуга, и пресече от задния вход на магазина към предния на „Фърст Нашънъл Банк“, а Итън се усмихна на отдалечаващия се гръб.

Приключи набързо с метенето, тъй като броят на забързаните за работа минувачи постепенно нарастваше. Подреди щандовете с пресни плодове от двете страни на входа към магазина. После, убедил се, че никой не минава, отмести трите консерви с храна за кучета, бръкна зад тях и измъкна мърлява торбичка с дребни пари, върна консервите на място, натисна клавиша „Без продажба“ на касата и заразпределя банкнотите от двадесет, десет, пет и един долара под притискащите ги щипки. А в издълбаните от дъб панички в предния край на чекмеджето на касата отдели монетите от петдесет, двадесет и пет, десет, пет и един цента, после го затвори със замах. Появиха се и първите неколцина клиенти — деца, пратени за хляб или кутия мляко, или половинка забравено кафе — момиченца с разрошени от съня коси.

По едно време влезе Марджи Йънг-Хънт с щръкнали гърди под розов пуловер. Вълнената й пола се впиваше изкусително в бедрата й и подчертаваше гордото й дупе, но онова, което Итън видя — нещо, което жена му никога не можеше да види, понеже го нямаше в присъствието на съпруги — беше в очите й, в кафявите й късогледи очи. Жена хищник, жена ловец, Артемида на лов за гащи. Или, както му викаше старият капитан Холи — „шавърклив поглед“. Издаваше го и гласът й — кадифено ръмжене, което за жените се променяше в тънко, кротко, поверително гласче.

— Добрутро, Ит — каза Марджи. — Какъв прекрасен ден за пикник!

— Добро утро. Ловя се на бас, че си свършила кафето?

— Ако се досетиш, че са ми се свършили хапчетата против махмурлук, на нищо не се хващам.

— Бурна нощ?

— Дребна работа. Типичен търговски пътник. Отдушник за парясниците. Куфарче с безплатни мостри. Абе, търсач на клиенти. Може и да си го срещал. Казва се Бигър или Богър, работи за „ББД & Д“. Споменавам го само понеже ще те посети.

— Ние се снабдяваме предимно от „Уейлъндс“.

— Предполагам, че господин Бъгър просто търси нова клиентела, ако се чувства по-добре от мен тази сутрин. Слушай, би ли ми дал чаша вода? Още тук ще разтворя две от таблетките.

Итън влезе в склада и се върна с картонена чаша вода от чешмата. Марджи пусна три от плоските таблетки и зачака да се разтворят. После рече „наздраве“ и гаврътна газираната течност.

— Ха сега на работа, дяволчета малки! — рече.

— Чух, че си щяла да гледаш на Мери днес.

— Боже мили! Бях забравила. Трябва сериозно да се захвана с тоя бизнес. Тогава ще видиш какво значи „да ми излезе късмета“.

— Мери е силно впечатлена. Наистина ли те бива?

— Няма за какво да ме бива. Оставяш човека — жената, имам предвид — да говори за себе си, после й казваш същото, а тя те смята за ясновидка.

— А високите чернооки мъже?

— Е, и тях ги има. Но ако можех да познавам на мъже, нямаше да направя всичките си досегашни гафове. Леле-мале, ако знаеш колко далеч от истината съм била с неколцина от тях…

— Първият ти съпруг почина ли?

— Не. Вторият почина, мир на праха му на копе… Абе, майната му. Мир на праха му.

Итън поздрави загрижено влязлата възрастна госпожа Езизински и се зае бавно да премества стотина грама масло и направи дори едно-две похвални изказвания за времето, докато Марджи Йънг-Хънт, отпусната и засмяна, оглеждаше златните пломби по консервите гъши черен дроб и миниатюрните кутийки с хайвер зад тезгяха до касата.

— Та значи — рече Марджи, след като старицата изпъпли навън, мърморейки под носа си на полски.

— Значи какво?

— Мислех си… Ако знам за мъжете толкова, колкото знам за жените, направо окачвам табелата. Защо не ме научиш на мъже, Итън?

— Нима ти знаеш малко? Ако не и повече, отколкото трябва.

— Хайде пък и ти! Нямаш ли чувство за хумор?

— Отсега ли искаш да почнем?

— Някоя вечер, да речем.

— Добре — каза той. — В групата: вие двете с Мери и двете ни деца. Темата: „Мъжете, тяхната слабост и глуповатост и как да се възползваме от тях“.

Марджи не обърна внимание на тона му.

— Не ти ли се случва да оставаш до късно — баланса в края на месеца, нещо от този род?

— О, редовно. Вземам си работа за вкъщи.

Тя вдигна ръце над главата и разроши с пръсти косите си.

— Защо? — попита го.

— Защото само котката може да изпреде гащи на котенцата.

— Виж на колко много неща можеш да ме научиш, стига да искаш.

А Итън отвърна:

— „И след като Му се наприсмяха, съблякоха Му багреницата, облякоха Му Неговите дрехи и Го поведоха на разпятие. А като излизаха, срещнаха един киринеец, на име Симон; него накараха да носи кръста Му. И като стигнаха на мястото, наричано Голгота, което значи: лобно място…“7

— О-о, за Бога!

— Точно заради него… да… права си…

— Знаеш ли какво копеле си само?

— Да, йерусалимска щерко.

А тя изведнъж се разсмя:

— Знаеш ли какво ще направя? Тая сутрин ще предскажа едно страхотно бъдеще. Ти ще станеш голяма клечка, известно ли ти е? Каквото пипнеш — на злато ще става; и ще си народен водач. — Отправи се забързано към изхода, после се извърна ухилена. — Ха да видим дали ще успееш и ха да видим дали ще посмееш да не го изпълниш. Сбогом, Спасителю! — Колко странно само звучат токчетата по тротоара, когато тракат ядно.

Но в десет часа всичко се промени. Големите стъклени врати на банката се разтвориха, цял порой народ нахлу, за да се добере до парите си, донесоха парите си в „Маруло“ и си тръгнаха с необходимите за Великден деликатеси. До идването на шестия час Итън хвърчеше насам-натам като водна буболечка.

От купола на кметството гневната камбана за тревога обяви шестия час. Клиентите се разотидоха с торбите пушено месо. Итън вкара щандовете за плодове и затвори предния вход, а след това без всякаква причина, освен че е настанала тъмнина по цялата земя и отгоре му, спусна плътните зелени завеси и тъмнината настана и в магазина. Единствено неонът в хладилния шкаф издаваше призрачно синя светлина.

Зад тезгяха отряза четири дебели филии ръжен хляб и ги намаза обилно с масло. Плъзна настрани вратите на шкафа и извади две филии обработено швейцарско сирене и три филии шунка. „Шунка и маруля — рече си, — шунка и маруля. А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля.“ Омаза горните филии хляб с майонеза от един буркан, притисна капаците върху сандвичите и оряза стърчащата навън маруля и шунка. Да не забравим кутията с мляко и квадрата восъчна хартия, в която да ги опаковаме. Тъкмо подгъваше прилежно крайчетата на опаковката, когато в предната врата се превъртя ключ и влезе Маруло — едър като мечка и с гръден кош колкото чувал, та ръцете му изглеждаха малки и стърчаха от тялото му. Шапката му бе килната на темето и твърдите му стоманеносиви къдрици се показваха отдолу, сякаш бяха капачка на главата му. Очите на Маруло бяха влажни, коварни и сънливи, но златните коронки на предните му зъби отразяваха светлината от хладилния шкаф. Горните две копчета на панталона му бяха разкопчани и отдолу надничаше дебело сиво бельо. Закачи двата си дебели палеца в обърнатия колан на гащите под шкембето му и запримигва в полумрака.

— Добро утро, господин Маруло. Макар че по-скоро вече е добър ден.

— Здрасти, момче. Гледам, че си затворил здраво и бързо входа.

— Всичко в града е затворено. Мислех, че ще си на литургия.

— Днес литургия няма. Единственият ден в годината, в който няма литургия.

— Така ли? Не знаех. С какво мога да съм ти полезен?

Маруло протегна късите си дебели ръце и ги засгъва напред-назад от лактите.

— Ръцете ме болят, момче. Артрит… И все по-лошо става.

— Нищо ли не помага?

— Какво ли не опитвах — горещи лапи, мас от акула, хапчета — боли, та се къса. Добре си затворил магазина. Може да си поприказваме малко, а, момче? — Зъбите му блеснаха.

— Нещо нередно ли има?

— Нередно ли? Кое да му е нередно?

— Ами, ако изчакаш само за минута, ще отнеса тези сандвичи до банката. Господин Морфи ги поръча.

— Умно момче си ти. И добре обслужваш клиентите. Харесваш ми.

Итън мина през склада, пресече уличката и почука на задния вход на банката. Подаде млякото и сандвичите на Джои.

— Благодаря. Нямаше нужда.

— Част от обслужването. Така каза Маруло.

— Сложѝ две ко̀ли да се изстудят, моля ти се. В устата ми сякаш има две сухи нули.

Когато се върна, Итън завари Маруло да наднича в една от кофите за боклука.

— Къде искаш да разговаряме, господин Маруло?

— Да почнем оттук, момче. — Извади от кофата листа от карфиол. Много си ги изрязал.

— За да изглежда по-красиво.

— Карфиолът се продава на кило. Ти направо хвърляш пари в боклука. Познавам един гявол, грък, собственик на поне двайсет ресторанта. И разправя, че най-голямата му тайна била в това, да следи кофите за боклук. Всяко изхвърлено нещо е непродадено нещо. Много умен човек, ако ме питаш.

— Да, господин Маруло. — Итън се придвижи нервно към предната част на магазина, следван от Маруло, който продължаваше да сгъва ръце от лактите.

— Ръсиш ли обилно зеленчуците, както съм те учил?

— Разбира се.

Шефът вдигна една маруля.

— Чини ми се суха.

— Добре де, Маруло, не ща да ги давя — и сега са една трета вода.

— Да, ама от това изглеждат хрупкави и пресни. Мислиш, че не разбирам от тия работи ли? Започнах с една зеленчукарска количка — една-единствена. Разбираш, нали? Трябва да изучиш хитростите, момче, иначе ще фалираш. Сега за месото — много скъпо го купуваш.

— Според обявата продаваме първокачествено месо.

— Абе, първо, второ, трето — кой ти гледа? На картончето с цената, каквото пише — това е. Сега ще трябва да си поговорим хубавко. Имаме много баласт по тефтерите. Който не си плати до петнайсето число — край на вересиите.

— Изключено. Някои от тези хора пазаруват от тук вече двайсет години.

— Виж какво, момче. Големите вериги не дават на кредит и за пет цента, та ако ще да си Джон Д. Рокфелер.

— Но нашите са платежоспособни… повечето от тях, де.

— Какво значи „платежоспособни“? Вересията ти връзва парите. Големите вериги купуват по цели камиони стока. А ние не можем. Трябва да се учим и ние, момче. Вярно, добри хора са! Но и парите са хубаво нещо. Прекалено много обрезки от месото са ти се събрали.

— Само сланина и изсъхнало е.

— Можеш да го махаш, ама чак след като го претеглиш. Главната ти грижа трябва да е за Номер едно. Ако ти не се грижиш за Номер едно, кой ще го е еня? Учи се, ей, момче. — Златните зъби вече не блестяха — устата се бе превърнала в як малък капан.

Ядът избухна у Итън, преди да се усети, и дори го изненада.

— Не съм дребнав, Маруло.

— За каква дребнавост става дума? Говоря ти за добър бизнес, а добрият бизнес е единственият вид бизнес, който остава в бизнеса. Ти да не си мислиш, че господин Бейкър раздава безплатни мостри бе, момче?

На Итън направо му прекипя:

— Виж какво пък аз ще ти кажа — викна. — Хора от фамилията Холи живеят тук от средата на осемнайсети век. А ти си чужденец. Няма начин това да ти е известно. Ние винаги сме се погаждали със съседите си и сме спазвали благоприличие спрямо тях. И ако си мислиш, че като си довтасал вчера от Сицилия, ще можеш да промениш всичко това, много се лъжеш. Ако искаш да работиш на мое място — заповядай, можеш веднага да почнеш. И не ми викай „момче“, че ще ти тресна един по носа…

Сега вече всички зъби на Маруло светнаха.

— Окей, окей. Не се ядосвай. Просто се мъча да ти дам добър съвет.

— И престани да ми викаш „момче“. Родът ми се е заселил тук преди двеста години. — В собствените му уши това му прозвуча по детински и гневът му бързо утихна.

— Не мога да се изразявам добре по английски. Ти сигурно мислиш, че Маруло е косматско име, макаронаджийско име. Моите genitori8, моята фамилия е може би две-три хиляди годишна. Марулий е бил римски гражданин, споменат от Валерий Максим9. Какво представляват някакви си двеста години?

— Да, но не си тукашен.

— Преди двеста години и вие не сте били.

Сега, след като яростта му се бе изцедила, Итън осъзна нещо, което кара човек да се съмнява в постоянството на реалностите извън себе си. Видя как имигрантът, косматкото, зеленчукарят се променя пред очите му, забеляза високото му чело, мощния гърбав нос, хлътналите зли и безстрашни очи, главата, поддържана от възлестите мускули, видя една гордост, тъй дълбока и самоуверена, че можеше да си позволи да се преструва на скромен. Подобни шокиращи открития карат човек да се запита: Ако не съм видял това досега, какво ли още съм пропуснал?

— Не се напъвай да ми говориш с макаронаджийски акцент — каза смирено.

— Добър бизнес. Уча те как се прави бизнес. На шейсет и осем години съм. Жената умря. Артритът! Боли. Искам да ти покажа какво е бизнес. Може и да не се научиш. Има хора — нищо не научават. Банкрутират.

— Не е нужно да ми напилваш, че съм банкрутирал.

— Ето, пак грешно разбираш. Искам да те науча на добър бизнес, та да не банкрутираш повече.

— Да бе, особено когато си нямам собствен бизнес.

— Момче си още.

— Виж какво, Маруло — каза Итън. — На практика сам въртя целия ти магазин. Водя счетоводството, занимавам се с банката, поръчвам доставките. Задържам клиентелата. Имаме редовни купувачи. Ти на това не му ли викаш добър бизнес?

— Добре де — научил си нещо. Вече не си момче. Ядосваш се, като ти викам момче. Какво друго да ти викам? На всички им викам „момче“.

— Опитай да ме наричаш с името ми.

— Не ми звучи дружелюбно. „Момче“ е дружелюбно.

— Но е неуважително.

— Уважително не значи дружелюбно.

Итън се разсмя.

— Един продавач в косматска бакалница задължително трябва да има достойнство — заради жената и децата си. Разбираш ли?

— Фалшименто.

— Разбира се. Ако имах и капка истинско достойнство, нямаше да се замислям по въпроса. Насмалко не забравих нещо, което баща ми ми рече малко преди да се спомине. Че прагът на обидчивостта бил правопропорционален на интелигентността и сигурността. Че думата „копеле“ била обидна само за някой, който не е сигурен коя точно е майка му, но как можеш да обидиш Алберт Айнщайн, например? Той тогава беше още жив. Така че продължавай да ме наричаш момче, ако държиш на това.

— Видя ли, момче? Много по-дружелюбно е.

— Добре де. Какво искаше да ме научиш за бизнеса, което вече не го знам?

— Бизнесът е пари. Парите не са дружелюбни. Ти, момче, изглеждаш прекалено дружелюбен, прекалено добър. Парите не са добри. Парите не другаруват с никого освен с още повече пари.

— Глупости говориш, Маруло. Познавам куп добри, дружелюбни, почтени бизнесмени.

— Докато не правят бизнес, са такива, момче. Някой ден ще го проумееш. Но докато го проумееш, ще стане прекалено късно. Добре се грижиш за магазина, момче, но ако беше твой, сигурно щеше да стигнеш до дружелюбен банкрут. А аз ти давам истински уроци, все едно съм училище. Д’виждане, момче. — Маруло сгъна ръце, излезе забързано през предната врата, щракна я зад себе си и Итън усети тъмнината, обхванала света.

Откъм входната врата се чу остро метално чукане. Итън отмести завесата и извика:

— Затворено е до три.

— Пусни ме да вляза. Искам да говоря с теб.

Непознатият влезе — слаб, вечно млад мъж, който никога не е бил младеж, изискано облечен, с редееща лъскава коса прилепнала към скалпа, весел поглед и нервно поведение.

— Извинявай за безпокойството. Трябва да се чупя от тоя град. Исках да те видя насаме. По едно време ми се стори, че старецът няма да мръдне оттук.

— Маруло ли?

— Да. Наблюдавах от отсрещния тротоар.

Итън огледа безупречните му ръце. На средния пръст на лявата ръка се кипреше златен пръстен с вградено голямо котешко око10.

Непознатият долови погледа.

— Не става дума за обир — каза. — Снощи се запознах с една твоя приятелка.

— Е, и?

— Госпожа Йънг-Хънт. Марджи Йънг-Хънт.

— О?

Итън усещаше как умът на непознатия души нервно наоколо и търси как да се пъхне, как да намери връзка, върху която да изгради взаимоотношението им.

— Добро момиче. Скъса се да те хвали. Затова реших… Казвам се Бигърс. Отговарям за тази територия в „ББД & Д“.

— Ние се зареждаме от „Уейлъндс“.

— Знам. И точно затова съм дошъл. Реших, че може да поискате малко разнообразие. Ние едва сега навлизаме в окръга. Но растем бързо. Правим известни отстъпки, за да пъхнем крак в процепа на вратата. Ако се възползваш, може да се окаже доста изгодно за теб.

— По тоя въпрос ще трябва да разговаряш с господин Маруло. Той открай време работи с „Уейлъндс“.

Гласът не се понижи, но тоналността му стана поверителна:

— Нали ти правиш заявките?

— Така е. Господин Маруло страда от артрит, нали разбираш, пък си има и други интереси.

— Ще ви смъкнем леко цените.

— Подозирам, че Маруло вече ги е смъкнал до крайност. По-добре говори с него.

— Точно това исках да избегна. Трябва ми онзи, който прави заявките, а това си ти.

— Най-обикновен продавач съм.

— Заявките се съставят от теб, господин Холи. И мога да ти заделя пет на сто.

— Маруло би приел подобна отстъпка, стига качеството да е гарантирано.

— Ти май не ме разбираш. Нямам работа с Маруло. Става дума за пет процента в брой — без чекове, без разписки, без проблеми с данъчните — просто свежа зеленинка от моята ръка в твоята, а от твоята — в джоба ти.

— Защо не предложиш същата отстъпка на Маруло?

— Имаме договорени цени.

— Добре. А какво ще стане, ако взема петте процента и ги предам на Маруло?

— Явно не познаваш хората като него толкова добре, колкото ги познавам аз. Дадеш ли му парите, той ще почне да се пита колко още не си му предал. Напълно естествено.

Итън сниши глас:

— Ти искаш да измамя своя работодател?

— За каква измама говориш? Той нищо не губи, а ти изкарваш някой и друг долар. Всеки има правото да изкарва пари. Марджи разправя, че си схватлив.

— Мрачен ден е днешният — каза Итън.

— Ни най-малко. Пуснал си завесите. — Душещият мозък долови опасността — мишката, колебаеща се между миризмата на капана и аромата на сиренцето. — Виж какво — рече Бигърс, — помисли си известно време. Виж как можеш да отклониш малко заявки към нас. При следващото ми посещение в окръга ще намина да ти се обадя. Това става веднъж на всеки две седмици. Ето ти визитката ми.

Ръката на Итън не се повдигна. Бигърс остави картичката върху студения тезгях.

— А това тук е за спомен. Даваме го на всеки нов наш приятел. — От външния си джоб извади портфейл — изкусна изработка от кожа на млад тюлен. Постави го до картичката върху белия порцелан. — Красива работа. С отделно място за шофьорска книжка, за кредитни карти.

Итън не отговори.

— Ще намина пак след две седмици — каза Бигърс. — Ти си помисли. Няма начин да не дойда. Имам среща с Марджи. Страхотно момиче, значи.

А след като не последва отговор, продължи:

— Сам ще си отворя. До скоро виждане. — После внезапно се приближи до Итън. — Не бъди глупак. Всички го правят — рече. — Всички! — После се изниза бързо през вратата и я затвори тихо след себе си.

В мрачната тишина Итън долавяше тихото бръмчене на трансформатора на неоновото осветление в хладилния шкаф. Бавно се извърна към подредените едни върху други редици свои слушатели по лавиците.

— А аз ви мислех за свои приятели! Дори пръст не помръднахте в моя защита. Интересчии-миди, интересчии-туршии, интересчии-готови смески за кекс. Край — никакви умилуй повече не ви се полагат. Какво ли щеше да каже свети Франциск, ако го ухапе куче или го окъка птичка? „Благодаря ти господин Куче, грацие танто, синьора Птица?“ — Извърна глава към чукането, тропането и блъскането по задния вход, после притича през склада, докато си мърмореше под носа:

— Да беше отворено, нямаше да има толкова много клиенти.

Джои Морфи влезе, залитайки, сграбчил се за гърлото:

— За Бога — изпъшка. — Подкрепление… или поне една пепси-кола, че кончината си ще срещна от разсъхване. Тука що е толкова тъмно? Да не би и очите ми да пресъхват?

— Пуснал съм завесите. Да не привличат жадни банкери.

Заведе го до хладилния шкаф, извади заскрежена бутилка, отвори я и бръкна за втора.

— И аз ще пийна с теб.

Джой-бой се облегна на осветеното стъкло и изгълта половината шише, преди да го свали от устата си.

— Хей! — възкликна. — Някой си е забравил трезора. — Взе портфейла.

— Малък подарък от агента на „ББД & Д“. Търси да сключи сделка с нас.

— Е, поне не го прави с дребни стотинки. Това тук е висше качество, синко. И то с инициалите ти — златни при това.

— Така ли?

— Не си ли ги видял досега?

— Няма и минута, откакто си тръгна.

Джои отвори прегънатата надве кожа и прехвърли прозрачните пластмасови пликчета за карти.

— Май ще трябва да станеш член на нещо — рече. Бръкна в задния процеп. — Е, това вече е съвсем мило. — С показалеца и средния ръст измъкна чисто нова банкнота от Двадесет долара. — Чул бях, че навлизат, но не знаех, че са с танкове. Такъв спомен си заслужава да го запомниш.

— Тия пари вътре ли бяха?

— Да не смяташ, че аз съм ти ги пробутал?

— Трябва да си поговорим, Джои. Тоя тип ми предложи пет на сто от всички заявки, които им подам.

— Браво, браво! Най-после забогатяваш. Явно не хвърля приказките си на вятъра. Приготви колите да почерпиш. Днес ти е празник.

— Ти какво искаш да кажеш — да приема ли…

— А защо не, след като не влияе на цените? Кой губи?

— И ми рече да не съм казвал на Маруло, щото той щял да реши, че ми плащат още повече.

— Точно така. Какво ти става бе, Холи? Да не си откачил? Сигурно е от това осветление. Виждаш ми се зелен. Аз зелен ли ти изглеждам? Да не възнамеряваш да им откажеш?

— Едва се въздържах да не изритам задника му.

— О, да, така постъпвате вие — ти и динозаврите.

— Каза, че всички така правели.

— Не всекиму се удава тази възможност. Ти си един от малкото късметлии.

— Но не е честно.

— Защо да не е? Кому вреди? Забранено ли е от закона?

— Искаш да кажеш, че ти би приел?

— Да приема ли? Щях да се изправя на задни лапи и да им се моля. В моя бизнес всички пролуки в закона вече са затворени. На практика всяко едно нещо, което можеш да сториш в банката, е противозаконно — освен ако не си й президентът. Изобщо не те разбирам. За какво са всички тези съмнения-притеснения? Ако скубеш пряко батко Алфио, щях да кажа, че не е особено почтено — но в твоя случай не е така. Ти им правиш услуга, те ти отвръщат също с услуга — и то чисто нова, зеленичка. Не бъди глупак. Имаш на ръцете си жена и деца. А отглеждането на деца няма изгледи да поевтинее.

— Май ще е по-добре да си вървиш.

Джои Морфи тресна недовършената бутилка върху тезгяха.

— Господин Холи… по-точно господин Итън Алън Холи — каза с леден глас, — ако ти смяташ, че бих извършил нещо нечестно или бих ти предложил на теб да го извършиш… ами, в такъв случай върви си го начукай.

Джои се отправи гневно към склада.

— Нямах това предвид. Не исках да кажа това. Честна дума, в Бога се кълна, Джои. Просто от сутринта изживях два шока, да не говорим, че и днес е един отвратителен празник — отвратителен.

Морфи направи пауза.

— Какво имаш предвид? О! Да, знам. Наистина знам. Вярваш ли ми, че знам?

— И така е всяка година, още от детството ми, само дето става все по-лошо… може би защото все по-добре разбирам значението му и чувам онези самотни думи „лама савах тани“11.

— Знам, Итън, много добре го знам. Е, вече почти свърши… почти свърши засега, Итън. Просто забрави, че съм си тръгнал напушен, моля те.

Точно в този миг издрънча желязната камбана на пожарната — един-единствен удар.

— Свърши вече — каза Джой-бой. — Край… поне до догодина. — Измъкна се тихичко през склада и затвори тихо задната врата.

Итън вдигна завесите и отново отвори магазина, но търговията не вървеше кой знае колко — няколко дечица за бутилка мляко или за по един хляб, малък агнешки котлет и консерва грах на мис Борчър да си сготви вечеря на котлончето. По улицата просто не вървяха хора. През половината час преди шест, докато Итън се подготвяше да затваря, не влезе жива душа. Беше вече затворил и поел към дома, когато се сети за списъка с продуктите, та се наложи да се върне и да напълни две големи книжни торби, след което пак да заключи. Беше си наумил да слезе долу до залива и да гледа сивите вълни между подпорите на кея, да вдишва аромата на морска вода и да говори на някоя чайка, кацнала върху шамандура с човка срещу вятъра. Сети се за написаното някога от някаква поетеса стихотворение, явно вдъхновена до пощуряване от плавната спирала на полета на чайката. То започваше така: „О, птицо щастлива — кое тъй те развълнува?“ Поетесата явно така и не бе разбрала, а сигурно и не я е интересувало.

Тежките торби с продуктите за празниците го отказа от тези му намерения. Итън пресече уморено главната улица, после се отправи бавно по „Брястова“ към стария дом на рода Холи.

Втора глава

Мери се отлепи от печката и пое едната от големите торби с продукти.

— Толкова неща имам да ти разправям. Нямам търпение.

Целуна я, а тя усети плътността на устните му.

— Какво има? — попита го.

— Поуморен съм.

— Нали имаше три часа почивка.

— Бая неща трябваше да свърша.

— Надявам се, че не си в лошо настроение.

— Мрачен ден беше.

— Напротив, прекрасен е. Чакай само да чуеш.

— Къде са децата?

— Горе. Слушат радио. И те имат новини за теб.

— Неприятни ли са?

— Това пък за какво го казваш?

— Де да знам.

— Май не ти е добре.

— По дяволите, нищо ми няма.

— Като знам какви хубави неща имам за казване… Но ще изчакаме до след вечеря. Гарантирам ти изненада.

Алън и Мери-Елън се втурнаха надолу по стъпалата и нахлуха в кухнята.

— Върнал се е — рекоха.

— Татко, в магазина ти има ли „Пийкс“?

— Ако имаш предвид корнфлейкс, да, имаме, Алън.

— Що не донесеш малко. От онези, дето на кутията има маска на мишок за изрязване.

— Не си ли прекалено голям за миша маска?

Елън обясни:

— Изпращаш капака на кутията с десет цента, а те ти пращат нещо вентрилокско с упътване. Току-що го съобщиха по радиото.

— Кажи на баща си какво си намислила да правиш — прекъсна я Мери.

— Ами, ще участвам в националния конкурс „Обичам Америка“. Първата награда е екскурзия до Вашингтон и среща с президента — заедно с родителите, — а има и куп други награди.

— Чудесно — рече Итън. — И как става това? Какво трябва да направиш ти?

— Вестниците на Хърст го провеждат — възкликна Елън. — В цялата страна. Просто трябва да напишеш съчинение, защо обичаш Америка. И всички победители ще ги покажат по телевизията.

— Голям кеф ще е — каза Алън. — Представяш ли си: Вашингтон, хотел, шоута, среща с президента, както си му е редът. На това му викам аз кеф.

— А с училището какво ще стане?

— То ще е през лятото. Ще обявят победителите на Четвърти юли.

— Е, тогава може и да стане. Ти Америка ли обичаш всъщност, или наградите?

— Хайде, татко — прекъсна го Мери, — не им разваляй ентусиазма.

— Исках просто да отделя зърното от мишата маска. Защото все се объркват.

— Татко, къде според теб можем да направим справка?

— Справка за какво?

— Ами, какво е казал някой си…

— Прадядо ти имаше доста хубави книги. На тавана са.

— Какви например?

— Ами, речите на Линкълн, на Даниел Уебстър и Хенри Клей. Можеш да попрочетеш и нещо от Торо или Уолт Уитман, или Емерсън — та дори и от Марк Твен. Всичките са горе на тавана.

— Ти чел ли си ги, тате?

— Говоря ви за дядо ми. Той понякога ми четеше от тях.

— Нали ще ни помогнеш със съчиненията.

— Тогава те няма да са от вас.

— Добре — примири се Алън. — Нали няма да забравиш да донесеш „Пийкс“? Пълни били с желязо и разни вещества.

— Ще гледам.

— На кино можем ли да ходим?

— Мислех, че ще боядисваме великденските яйца — каза Мери. — В момента ги варя. Ще ви ги дам да ги изнесете на балкона след вечеря.

— А да се качим на тавана, може ли, за да разгледаме книгите?

— Стига след това да изгасите лампата. Веднъж я оставихте да свети цяла седмица. Ти я забрави, Итън.

След като децата излязоха, Мери го запита:

— Не се ли радваш, че ще участват в конкурса?

— Радвам се, разбира се, стига да го направят като хората.

— Нямам търпение да ти го кажа: Марджи днес ми гледа на карти. И то три пъти, защото никога не била виждала подобно нещо. Три пъти! Пред очите ми обръщаше картите.

— О, Боже милостиви!

— Като чуеш, ще престанеш да се съмняваш. Винаги й се подиграваш за някакви високи чернооки непознати мъже. Бас държа, че не можеш да познаеш какво ми каза. Искаш ли да опиташ да познаеш?

— Мери, искам да те предупредя — каза й той.

— Да ме предупредиш ли? Та ти изобщо си нямаш представа. Моят късмет си самият ти.

Полугласно той изказа някаква груба, обидна дума.

— Какво рече?

— Нищо. „Слаба работа“.

— Ти можеш да смяташ така, ама картите мислят съвсем друго. Три пъти ми ги хвърля.

— Картите мислят?

— Те знаят — отвърна Мери. — А тя прочете какво й казват и всичко беше само за теб. Ще станеш една от най-важните личности в града ни — точно така, от най-важните, казах. И то не някога си, а съвсем скоро. Всяка карта, която обръщаше, сочеше пари, пари и пак пари. Ще станеш богаташ.

— Миличко — каза й, — нека те предупредя, умолявам те!

— Ще направиш инвестиция.

— С какво?

— Ами, имах предвид парите от брат ми.

— В никакъв случай — извика той. — Няма и да ги докосна. Те са си твои. И ще си останат твои. Ти ли го измисли това или…

— Тя изобщо не ги спомена. Нито пък картите. Но ти ще вложиш парите през юли, а оттам насетне всичко ще си тръгне по реда си — едно веднага подир другото. Нали много хубаво звучи? Точно така го каза и тя: „Твоят късмет е Итън. Той ще стане много богат човек, може би пръв големец на града.“

— Господ да я убие! Кой й дава това право?

— Итън!

— Знаеш ли какво прави тя? Знаеш ли ти самата какво правиш?

— Знам, че съм добра съпруга, а тя ми е добра приятелка. И не желая да се караме, докато децата слушат. Марджи Йънг е най-добрата ми приятелка. Знам, че не я обичаш. И смятам, че ме ревнуваш от приятелките ми — точно така смятам. Изкарах един чудесен следобед, а ти сега искаш да го развалиш. Никак не си мил. — На Мери й избиха петна по лицето от гняв и разочарование, но и от злоба към този, който подрязваше крилете на мечтите й. — Умираш да седиш насреща ми, господин Умнико, и да скапваш на хората настроението. И си мислиш, че всичко това Марджи сама си го измисля. Пък аз ти казвам, че не е вярно, понеже сама сякох картите три пъти — пък дори да си го измисля, защо й е да го прави, освен ако не иска да е добра, дружелюбна и да ни помогне от малко. Отговори ми на това, господин Умнико! Намери някоя гадна причина.

— Откъде да знам — каза той. — Може да го прави със зъл умисъл. Както си няма нито мъж, нито работа. Може да иска да напакости.

Мери снижи глас и поде заядливо:

— „Зъл умисъл“, казваш. Та ти злия умисъл не би познал дори ако ти удари шамар. Нямаш си представа колко й е трудно на Марджи. Има мъже в града, дето не спират да й вървят по петите. Големи мъже, женени мъже, само шушнат и я кандърдисват — отврат. Понякога направо не знае накъде да се обърне. Затова има нужда от мен — жена приятелка. Какви неща ми е разправяла — един мъж не би им повярвал. Някои от ония например пред хората се преструват, че не им харесва, а после се промъкват в къщата й или й се обаждат и й предлагат срещи — уж набожни мъже, само за морал говорят, а после така постъпват. И ти си седнал да ми говориш за зъл умисъл.

— Спомена ли ти имена?

— Нито едно, което също доказва, че не измисля. Марджи не желае да нарани никого, нищо, че нея я нараняват. Но каза, че нямало да повярвам, ако ми кажела името на един от тях. Щом съм чуела, косата ми щяла да побелее.

Итън пое дълбоко въздух, задържа го, после го изпусна под формата на огромна въздишка.

— За кого ли може да става дума? — продължи Мери. — Каза го така, сякаш се отнася за човек, когото познаваме добре и просто не можем да повярваме.

— Но при определени обстоятелства би споменала името му — промълви Итън.

— Само ако я принудят. Точно така се изрази. Само ако се наложело, да спаси например… честта си или името си… нали ме разбираш. Кой мислиш, че може да е?

— Струва ми се, че се сещам.

— Кажи тогава. Кой е?

— Аз.

Мери зяпна.

— Пак ме будалкаш — рече. — Спра ли да внимавам, и хоп — попадам в капана ти. Е, по-добре да се майтапиш, отколкото да си мрачен.

— Ега ти положението. Човек си признава за блудни грехове с най-добрата приятелка на жена му. И получава единствено подигравки.

— Не е хубаво да говориш така.

— Сигурно човек трябва да отрича. Тогава жена му поне ще му окаже честта да се усъмни в него. Скъпа моя, кълна ти се във всичко свято, че никога не съм се пускал на Марджи Йънг-Хънт нито с думи, нито с дела. Сега ще ми повярваш ли, че съм виновен?

— Ти!

— Значи смяташ, че не съм достатъчно добър, нито достатъчно привлекателен — с други думи, че не мога да се класирам, така ли?

— Обичам шегите. Много добре го знаеш… но с такива работи шега не бива. Дано децата не са се разровили горе из сандъците. Никога не връщат нещата на мястото им.

— Скъпа жено, още един опит ще направя. Една жена, с инициалите М. Й.-Х. ми залага отвсякъде примамки по причини, които само тя знае. И ме грози сериозната опасност да се поддам най-малко на една от тях.

— Защо не мислиш за късмета си? Картите казаха „юли“, и то три пъти — с очите си видях. Ще получиш пари — купища пари. За това си мисли.

— Толкова много ли обичаш парите, пухче?

— Да обичам парите ли? Какво имаш предвид?

— Дотам ли копнееш за пари, че да прибягваш до некромантия, магии, джуджу и всякакви подобни черни дейности?

— Ти пръв го каза! Ти започна и не ти давам да се криеш зад собствените си думи. Дали обичам парите? Не, не ги обичам. Но и тревогите не ги обичам. Искам да мога да вървя из града с вдигната глава. Не желая децата ми да се срамуват, понеже не могат да се обличат така добре — така хубаво, — както някои други. Но най държа да ходя с вдигната глава.

— И парите са това, което ще държи главата ти изправена?

— Поне ще изтрие усмивките от лицата на ония набожни превземковци.

— Никой не смее да се присмива на човек от фамилията Холи.

— Ти така си мислиш! Просто не ги забелязваш.

— Може би, защото просто не ме интересуват.

— Пак ли започваш да ми се хвалиш с дълголетната си фамилия?

— Не, скъпа. Тя отдавна вече не е сериозно оръжие.

— Е, радвам се, че поне това си установил. И тук, и във всеки друг град един продавач в бакалница с име Холи не е нищо повече от продавач в бакалница.

— Мен ли ме обвиняваш за неуспеха ми?

— Ни най-малко, разбира се. Но те виня за това, че само се въргаляш в него, без да предприемеш нещо. А би могъл да се измъкнеш, стига да не бяха старовремските ти превземки. Всички ти се смеят. Великият джентълмен без пари не е нищо повече от един мухльо. — Думата експлодира в главата й, а тя замълча от срам.

— Съжалявам — каза Итън. — Ти, моя заешка лапичке, току-що ми подсказа нещо… три неща, по-скоро. Никой никога не вярва на три неща: истинското, вероятното и логичното. Сега вече знам откъде да взема парите за осъществяване на късмета ми.

— Откъде?

— Ще ограбя някоя банка.

Камбанката на таймера на готварската печка зазвъня протяжно. Мери каза:

— Отивай да викнеш децата. Яхнията е готова. Напомни им да изгасят лампата. — И се заслуша в стъпките му по стълбите.

Трета глава

Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото й тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите й се затварят, а устните й, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът й пърха в гърлото — не е хъркане, а по-скоро мъркане на коте. За миг температурата й се вдига и усещам топлината й до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде.

Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не й се налага да мисли за него, както не й се налага да мисли и за дишането си. Това й дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува.

От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.

Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо така, както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.

Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка — не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Ингланд.

Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му?

Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня й дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.

Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът й мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето й. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена.

Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място — всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком, потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.

Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах й бележка в кухненския тефтер: „Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя.“ Оставих я в средата на кухненската маса, та да й се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата.

После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.

Нашият град, Ню Бейтаун, е стилен, стар град, един от първите ясно изявени цялостни градове на Америка. Първите му заселници, включително и моите предци, са били, доколкото знам, синове на онези непокорни, коварни, несговорчиви и алчни мореплаватели, които причинявали куп главоболия на Европа по времето на кралица Елизабет, завзели Западните Индии при Кромуел и накрая свили гнездо на северния бряг благодарение на грамотите, издадени им от завърналия се на престола Чарлз Стюарт. Съчетавали са успешно пиратството с пуританството, които, ако се вгледаш хубаво, не се различават особено помежду си. И двете не търпят опозиция и имат шавърклив поглед за чужди имоти. Там, където са се слели, са създали упорити, способни на оцеляване маймунски племена. Знам за тях, понеже баща ми настояваше да ме учи. Той беше нещо като любител родолюбец, а ми прави впечатление, че у хора като него по принцип липсват качествата, които тъй хвалят у онези, които славят. Баща ми бе кротък, добре осведомен, зле съветван, но понякога великолепен глупак. Без капка чужда помощ успя да изгуби земите, парите, престижа и бъдещето; с две думи казано, затри почти всичко, натрупано от родовете Алън и Холи в продължение на няколкостотин години; всичко, с изключение на фамилните имена — но пък него друго не го и интересуваше. Баща ми ми изнасяше така наричаните „уроци по родолюбив“. От него знам всички тия неща за старците. И вероятно по същата причина сега съм продавач в сицилианска бакалница в квартал, който навремето е бил собственост на рода Холи. При това ние не бяхме жертва на някаква депресия или труден период.

Всичкото това ми дойде от приказката, че Ню Бейтаун е хубав град. На „Брястова“ свих вдясно вместо наляво и бързо се отправих към „Порлок“, която е горе-долу успоредна на главната. Малкият Уили, дебелият квартален полицай, сигурно дремеше в дежурната кола на главната, но нямах никакво желание да бъбря нощем с него. „Къде си тръгнал тъй късно, Итън? Нещо туй-онуй ли си имаш?“ На Малкия Уили му доскучава и му идва ищах за приказки, а после разправя за онова, което сте си говорили. От самотата на Уили са се получили немалко неприятни скандали. Дежурен през деня е Стоунуол Джаксън Смит. И това не му е прякор. Наистина са го кръстили на Стоунуол Джаксън12, за да се отличава от всички останали с фамилията Смит. Не знам защо дежурните двойки са съставени от крайно противоположни полицаи, но винаги така се получава. Стоуни Смит например няма да ти каже и какъв ден е днес, освен ако не свидетелства под клетва. В качеството си на шеф на полицията в целия град Стоуни е изцяло посветен на работата си, изучава най-новите методи и е изкарал курсовете на ФБР във Вашингтон. Надали има по-добри полицаи от неговия тип — висок, мълчалив, с очи с метален блясък. Ако си решил да се занимаваш с престъпления, по-добре избягвай да те среща шефът.

Всичкото това ми дойде от приказката защо съм поел по „Порлок“, за да не разговарям с Малкия Уили. А красивите къщи в Ню Бейтаун са точно по „Порлок“. Защото в началото на деветнайсети век сме имали над сто плоскодънни китобойни кораба. Когато се завръщали след двугодишен престой в далечна Антарктика или в Китайско море, били натоварени с мас — чисто богатство. Но по време на отбиванията си в чужди пристанища се сдобивали не само с идеи, но и с вещи. Това обяснява наличието на толкова много китайски неща в къщите по „Порлок Стрийт“. При това някои от старите капитани корабособственици са имали доста изискан вкус. При тяхното изобилие на пари можели да си позволят да докарат архитекти от Англия за домовете си. И затова по „Порлок“ личи толкова силно влиянието на Адам и на новогръцката архитектура. Защото Англия по това време изживявала точно такъв период. Редом с всичките му там ветрилообразни прозорци и колони с канелюри не пропускали да сложат и балкон наблюдателница на покрива, така наречената „вдовишка пътечка“. Идеята била верните съпруги домакини да могат оттам да съзират завръщащите се кораби. И някои вероятно са ги използвали. Моят род — Холи, и родовете Филипс, Елгар и Бейкър са от по-старите. Установили са се на „Брястова“, а къщите им са в така наречения ранен американски стил, със заострени покриви и стени от застъпващи се талпи. В такъв стил е и моят дом, старата къща на Холи. А гигантските брястове са на една и съща възраст със сградите.

По „Порлок“ продължава да си стои старото улично осветление, само дето газените лампи са заменени с електрически глобуси. Лятно време туристите се стичат да разглеждат архитектурата и да усетят „очарованието на стария свят“, което градът ни излъчвал. Защо трябва едно очарование да принадлежи на някакъв „стар свят“?

Забравил съм вече как върмонтският род Алън се е сватосал с онзи на Холи. Станало е малко след Революцията. Мога да проуча, естествено. Няма начин някъде на тавана да няма някакви записки от ония години. По времето, през което почина баща ми, на моята Мери й беше доста писнало от семейната история на Холи, затова разбирам как се е чувствала, когато й предложих да качим всичко на тавана. На човек може доста да му писне от чужди семейни истории. Мери дори не е родом от Ню Бейтаун. Родът й е ирландски, макар да не са католици. Тя много държи това да се знае. Ълстърски род му вика. Самата тя дойде от Бостън.

И това не е съвсем точно. Всъщност аз я докарах от Бостън. Сега си представям как сме изглеждали тогава — може би по-ясно, отколкото навремето — нервният, уплашен лейтенант Холи в гарнизонен отпуск и пухкавата розовобузеста сладко ухаеща сладурана — и всичко това три пъти по-очароващо заради войната и учебниците. И колко сериозни бяхме тогава, убийствено сериозни. Мен щяха да ме убият, а тя се готвеше да посвети живота си на геройската ми памет. Една от милион еднакви мечти в милион маслинено черни униформи и басмени рокли. И вероятно щеше да приключи с традиционното писмо „Мили мой Джон“, ако не беше посветила живота си на своя войн. Писмата й, затрогващи в постоянството си, ме следваха навсякъде — закръглен четлив почерк с тъмносиньо мастило върху светлосини листа, та цялата рота познаваше писмата й и всеки, неизвестно защо, съпреживяваше радостта ми. Дори да не исках да се оженя за Мери, непоколебимостта й щеше да ме принуди, за да увековеча световната мечта на красивите и предани жени.

Изобщо не се поколеба, поне що се отнася до преместването й от бостънската й ирландска квартира в стария дом на Холи на „Брястова“. Нито изпита колебание от бавното западане на моя западащ бизнес, от раждането на децата ни, или от дългогодишния ми застой като обикновен продавач. Умее да чака — сега вече го осъзнавам. И предполагам, че вече се е уморила от цялото дълго и мъчително чакане. За пръв път се прояви челичената природа на желанията й, понеже моята Мери не обича да ти се подиграва, нито да прибягва до презрение. Прекалено заета е била досега да извлича възможно най-доброто от прекалено много ситуации. Точно затова е забележително назряването на отровата — никога досега не беше се случвало. И колко бързо се явяваха образите на фона на скърцащите ми стъпки по скрежа, покрил нощната улица.

Няма причина човек да се озърта скришом, докато ходи в ранното утро по улица в Ню Бейтаун. Малкият Уили може и да пусне някоя шега по въпроса, но повечето хора, ако ме видеха да вървя пеш в три след полунощ, щяха да решат, че съм тръгнал за риба, и нямаше повече да се замислят. Нашите хора си имат всякакви теории за риболова, някои от тях пазени в тайна така, както се пазят стари семейни готварски рецепти, та такива изпълнения се посрещат с уважение и се смятат за напълно порядъчни.

От уличното осветление твърдият бял скреж по затревените площи и тротоарите блестеше с блясъка на милиони диамантчета. Такъв скреж задържа отпечатъците от стъпките, а пред мен не се виждаха никакви. Още от дете винаги съм изпитвал някакво странно вълнение от вървенето по нов, небелязан сняг или скреж. Имам чувството, че съм пръв в някакъв нов свят — едно дълбоко, задоволяващо усещане, че си открил нещо чисто и ново, неизползвано, неомърсено. Обичайните нощни скитници, котките, не обичат да стъпват по скрежа. Спомням си как навремето някой ме предизвика да стъпя бос върху заскрежен тротоар и имах чувството, че съм си изгорил краката. Сега обаче в галоши и дебели чорапи поставях първите белези върху блещукащата новост.

Там, където „Порлок“ се пресича с „Торки“, до самата фабрика за велосипеди отвъд улица „Хикс“, чистият скреж бе белязан с дълги следи от влачещи се крака. Дани Тейлър — несвъртащ се на едно място, залитащ призрак, желаещ да е другаде, влачещ се натам и искащ да е другаде. Дани — градският пияница. Комай всеки град си има по един такъв. Дани Тейлър — толкова много глави на граждани се въртят укоризнено наляво-надясно — от добро семейство, от старо семейство, последен в рода, с добро образование. Нямаше ли някакъв проблем с него навремето във Военноморската академия? Защо не се стегне. Защо се самоубива с пиене, което не е никак хубаво, понеже Дани е джентълмен. Срамота е това, дето проси пари за пиячка. Слава Богу, че родителите му не са вече живи, та да го видят. Щеше да ги довърши — но пък те вече са умрели. Това обаче са приказки от Ню Бейтаун.

У мен Дани е една незараснала мъка, а от нея произтича и чувство за вина. Трябва да мога да му помогна. Опитвал съм се, но той не ми дава. Дани ми е почти брат, какъвто никога не съм имал — на моите години, израснали сме заедно, на моите килограми и як като мен. Чувството ми за вина вероятно произлиза от това, че съм пазач на брат ми13, а не съм го опазил. С усещане някъде дълбоко в мен, че извиненията — дори ако са уважителни — не носят облекчение. Родът на Тейлър е толкова стар, колкото са и Холи и Бейкър или някой от останалите. Не помня в детството ми екскурзия, цирк, състезание или Коледа, без Дани да е до мен тъй близо, колкото е и дясната ми ръка. Може би всичко това нямаше да се случи, ако бяхме следвали заедно. Приеха ме в Харвард — блаженствах сред езици, къпех се в хуманитарни науки, отсядах в старото, красивото, смътното, угаждах си със знания — напълно ненужни, както се оказа, за управляването на една бакалница. И винаги ми се щеше Дани да е до мен на тези светли и вълнуващи поклонения. Но Дани бе отгледан да плава. Постъпването му във Военноморската академия бе запланувано, потвърдено и сигурно още от детските ни години. А баща му връзваше в кърпа приема му всеки път, когато осигуряваше избирането на поредния конгресмен.

Три години отличник, последвани от изключване. Това довърши родителите му според хората, а уби и почти всичко у Дани. Остана му само провлачената мъка — скитащата му нощна мъка, докато проси стотинки за мозъкотрошачка. Предполагам, че англичаните биха казали, че е „изневерил на отбора“, което винаги е по-обидно за изневерилия, отколкото за отбора. Днес Дани е нощен скитник, ранноутринен човек, самотно, влачещо се същество. Докато те врънка за четвъртак за мозъкотрошачка, очите му те молят да му простиш, тъй като сам не може да си прости. Спи в една барака зад работилницата за лодки, там, където родът Уилбър имаше корабостроителница. Приведох се над следите да разбера дали се е прибирал, или е отишъл нанякъде. Ако се съдеше от отриването на скрежа, бе излязъл от дома и вероятно щях някъде да го срещна. Малкият Уили отказваше да го задържа. Каква полза щяло да има?

За мен изобщо не стоеше въпросът накъде съм се запътил. Видях го, опипах го и го помирисах още преди да се надигна от леглото. Старото пристанище е вече доста занемарено. След като вдигнаха новия вълнолом и общинския пристан, пясъкът и тинята се намъкнаха и оплитчиха едновремешния прославен гаван, скрит зад острите зъбери на рифа Уитсън. Където навремето е имало стапели и въжарски работилници, и складове, и цели фамилии бъчвари, изработващи бъчвите за китовата мас, а и докове, над които бушпритите на китоловните кораби стърчали чак до швартовите, и изображения на човешки фигури на корабните носове, наричани още цигулкови охлюви. Обикновено са били тримачтови, с хоризонтални рейки; задната, бизанмачтата, е носела както квадратни платна, така и гик и гафел — дълбококорпусни кораби в състояние да издържат на всякакво време. Бом-кливерът е бил изнасящ се, а двойният мартин-гик е служел и като шпринтов гафел.

Притежавам стара гравюра върху стомана, на която е изобразено старото пристанище, нагъчкано с кораби, както и няколко избелели фотографии върху метални плаки, но всъщност нямам нужда от тях. Познавам пристанището, познавам и корабите. Дядо ми ми го възстановяваше с помощта на бастуна, изработен от рог на нарвал, и ме караше да наизустя цялата номенклатура; придружаваше изреждането на термините с удари на бастуна по някой оголен от приливите остатък от подпора на бившия кей на фамилията Холи. Обичах до болка този буен старец с бялата му капитанска брада.

— Добре — казваше с глас, който не се е нуждаел от мегафон, че да се чува от мостика, — изпей ми пълния набор от корабни платна, ама пей силно. Не понасям шепот.

И аз запявах, а той удряше ритмично с нарваловия бастун по подпората.

— Подвижен бомкливер — изпявах (тряс), — среден кливер (тряс), малък кливер, кливер (тряс! тряс!)

— Пей, казах ти. Какво ми шепнеш.

— Фортрюмсел, форбомтрюмсел, форбрамсел, горен брамсел, долен брамсел, брамсел — и трясване при всяко едно.

— Гротмачта! Пей!

— Гроттрюмсел (тряс).

Но с напредъка на възрастта започна да се уморява.

— Зарежи гротмачтата — провикваше се. — Дай бизанмачтата. И по-силно.

— Слушам, сър. Крюйтрюмсел, крюйбрамсел, крюйбрамстаксел, горен крюйбрамсел, долен крюйбрамсел, бегинрей…

— И?

— Контрабизан.

— Състоящ се от?

— Гик и гафел, сър.

Тряс — тряс — тряс — с нарваловия бастун по прогизналата подпора.

Когато слухът му продължи да отслабва, започна да обвинява все повече хора, че му шепнат. „Щом казваш истината, пък и да не я казваш, щом вярваш в думите си, изпей ги силно“, провикваше се.

Ушите може и да му изневеряваха на Стария капитан към края на живота му, но не и паметта. Способен бе да изреди тонажа и кариерата едва ли не на всеки кораб, излязъл някога от нашия залив, с какво се е завърнал и как докараната стока е била разпределена, а най-странното е, че славните дни на китобойците са били почти отминали, когато е станал капитан. За него керосинът бе „смрадливо скунксово масло“, а газените лампи — „вонливки“. Когато се появиха първите електрически крушки, вече му бе все едно или просто спомените са му били достатъчни. Смъртта му не ме порази. Старецът ми я бе набил в главата така, както корабното оборудване. Знаех какво трябва да правя както вътре в себе си, така и външно.

На ръба на затлаченото с тиня и пясък старо пристанище, точно на мястото на бившия пристан на Холи, още се виждат каменните му основи. Отдолу започва от нивото на отлива, а приливът пляска по квадратната му каменна зидария. На три метра от края му има отвор, широк около метър и двайсет и метър и половина висок, със свод. Навремето може да е бил отточен канал, но днес входът му откъм земята е зациментиран от пясък и натрошени скали. Точно тук е моето Място — онова, от което всеки човек се нуждае. Влезеш ли, могат да те видят само откъм морето. От старото пристанище не е останало почти нищо с изключение на няколко занемарени бараки на берачи на миди, запустели, особено през зимата, но те и мидосъбирачите обичат да си държат устата затворени. От сутрин до вечер почти дума не обелват и вървят с приведени глави и прегърбени рамене.

Точно за там се бях запътил. Седях там по време на нощния прилив, преди да постъпя в армията, и през нощния прилив, преди да се оженя за Мери, и част от нощта преди раждането на Елън, което толкова тежко й се отрази. Наложи ми се да отида и да седна вътре, да слушам как вълните пляскат по камъка и да гледам трионообразните зъбери на рифа. Привидяха ми се още докато лежах и наблюдавах танца на червените петна, и си дадох сметка, че трябва да седна там. Винаги става така преди сериозни промени — големи промени.

По брега се проточва кварталът Саут Девън, където добри люде са поставили насочени към плажа прожектори, за да пазят влюбените от пакости. Това ги принуждава да търсят други укрития. Според една от общинските разпоредби Малкият Уили е длъжен да обхожда района на всеки час. На плажа нямаше никой — жива душа, а това ми се стори необичайно, тъй като по всяко време се намира някой да излиза за риба, да лови риба или да се връща от риба. Спуснах се на мускули от ръба, намерих оголения камък и се превих на две да вляза в малката пещера. Едва успях да седна и чух Малкият Уили да минава с колата си. Приказката с него, значи, ми се беше разминала двойно.

Колкото и да ви се струва неудобно и глупаво това, да седиш в една ниша по турски, сякаш си някакъв загубен Буда, камъкът някак си ми приляга, или пък аз му прилягам. Или пък толкова много пъти съм идвал, че задникът ми се е оформил според камъните. Що се отнася до това, че било глупаво, на мен не ми пречи. Понякога да се правиш на глупак, е много весело, както децата си играят на статуи и си умират от смях. А правенето на глупак понякога нарушава монотонността и ти дава възможност да започнеш отначало. Понякога, когато ме налегнат кахърите, се правя на глупак, за да не създавам проблеми на половинката си. Изглежда, още не ме е усетила, пък и да е, никога няма да ми каже. Сума ти неща не знам за Мери, включително и това, какво знае тя за мен. Имам чувството, че за Мястото си няма и представа. Откъде да научи. Та аз никому не съм споменавал. Наум не го наричам другояче освен „Мястото“ — никакъв ритуал, никаква формула, нищо. За мен то е място, където размишлявам за нещата. Няма човек, който да разбира истински себеподобните си. В най-добрия случай може да се надява, че не се различават от него. Та сега, както бях седнал в моето Място, закрит от вятъра, загледан под лъчите на прожекторите как чернеещият под нощното небе прилив бавно пъпли, си зададох въпроса, дали всеки човек си има свое Място, или нужда от Място, дали го търси, пък не го намира. От време на време засичам нечий поглед като на обезумяло животно, който търси някое тихо, тайно място, където душевната треска да поспадне, където човек е едно цяло и може да си даде сметка. Слушал съм, разбира се, всичките му там теории за завръщане в утробата и желанието да умреш и не казвам, че не са верни по отношение на някои хора, но струва ми се, че не се отнасят за мен, освен като лесен начин да отчетеш, че нещо не е лесно. Наричам всичко онова, което правя, когато съм в Мястото, „даване на сметка“. Друг може да му вика молитва и сигурно ще става дума за едно и също нещо. Но не ми прилича на мислене. Сам за себе си си го представям като мокър чаршаф, веещ се и плющящ от един прекрасен вятър, който го изсушава и подслажда белотата му. Резултатът е точно онова, което ми трябва, без значение добър ли е, или не.

Много неща имах да обмислям, а те подскачаха с вдигната по ученически ръка да им обърна внимание. После долових кроткото пърпорене на двигател на лодка, едно-цилиндров — рибарска. Светлината на върха на мачтата й подмина скалите Уитсън в южна посока. Наложи се да прекратя всичко останало, докато се убедих, че червената и зелената й лампа навлязоха безпроблемно в канала — явно беше някой местен лодкар, щом тъй лесно намери входа. Пусна котва в плитчините, а скифът й докара до брега двама мъже. Вълничките галеха плажа, а разтревожените чайки полека-лека се укротиха върху шамандурите.

Точка от дневния ред: Налага се да се съобразя с моята мила Мери, заспала с нейната си загадъчна усмивка. Надявах се, че няма да се разбуди и да тръгне да ме търси. Но дори да го направи, ще ми го спомене ли някога? Съмнявам се. Според мен, колкото и да създава впечатление, че си казва всичко, Мери всъщност много малко ти казва. Как стои например въпросът с предсказаното ми забогатяване? За себе си ли го иска Мери или за мен? Няма никакво значение фактът, че предсказанието е съмнително, измислено от Марджи Йънг-Хънт по неизвестни за мен причини. Едно съмнително забогатяване е не по-лошо от останалите, да не говорим, че всички забогатявания вероятно са донякъде съмнителни. Ако иска, всеки човек с що-годе здрав разум е в състояние да натрупа пари. В повечето случаи обаче той по-скоро копнее да има жени, да се облича хубаво или да предизвиква възхищение и точно те го отплесват. Великите майстори финансисти от рода на Морган и Рокфелер не са се отплесвали. Искали са и са се добирали до пари — най-обикновени пари. Какво са правели после с тях, е съвсем отделна работа. Все имам чувството, че са се уплашили от призрака, който са пробудили, и са се опитвали да го купят.

Следващата точка: Под пари Мери разбира нови завеси и осигурено образование за децата, да повдигне леко главата си и — да си го кажем правичката — по-скоро да се гордее, а не да се срамува от мен. Изрече го в яда си, но истината си остава.

Следваща точка: На мен пари трябват ли ми? Честно казано, не. Нещо у мен ненавижда положението ми на продавач в бакалница. В армията стигнах до капитан, но много добре знам как влязох в офицерската школа — благодарение на родословието и с връзки. Не ме взеха заради хубавите ми очи, но пък наистина от мен излезе добър офицер, свестен офицер. Ако наистина ми беше зор да командвам, да издавам заповеди и да гледам как останалите скачат да ги изпълняват, щях да си остана в армията и сигурно вече щях да съм полковник. Но не това ми беше меракът. Исках да се махна оттам. Разправят, че добрият войник участвал в битка, но никога във война. Войната била работа за цивилните.

Нова точка: Маруло говореше истината за бизнеса, което си е чист процес на печелене на пари. И Джои Морфи беше съвсем откровен, а така също и господин Бейкър и фирменият агент. Всички бяха честни в приказките си. Защо обаче на мен от тях ми призляваше и ми оставаше вкус в устата като от развалено яйце? Толкова ли чак пък съм добър, любезен и справедлив? Съмнявам се. От гордост ли е? Донякъде — да. Прекалено мързелив ли съм за целта? Изобилстващата пасивна доброта всъщност си е чист мързел, бягство от проблеми, бъркотии и усилия.

Далеч преди появата на светлина човек долавя някаква особена миризма и усещането за зазоряване. Ето, и сега се появи: постихване на вятъра, нова звезда или може би планета изгрява над източния хоризонт. Би трябвало да знам коя точно е тази звезда или планета, но не я знам. Във фалшивата зора вятърът придобива нова свежест и постоянство. Истина ви казвам. И скоро ще трябва да се прибирам. Оная изгряваща звезда е тъй закъсняла, че няма да се вижда кой знае колко дълго, преди да се развиделее. Как беше поговорката — „Звездите скланят, не насилват“? Е, колко пъти съм чувал все пак как някои солидни финансисти се допитват до астролозите, преди да сключат някоя сделка. Възможно ли е звездите да са склонни към покачването на борсата? Влияят ли се от звездите акциите на Американската телефонна и телеграфна компания? В моето предсказание изобщо няма нещо тъй сладко и далечно като звезда. Само омазана стара колода карти таро в ръцете на безделна, пакостлива жена, която при това ги е нагласила. И картите ли скланят, без да насилват? Да приемем, че картите са ме склонили да се добера до Мястото посред нощ, после са ме склонили да посветя повече мисли, отколкото бих желал, на тема, която ненавиждам. Бая скланяне трябва да е паднало. Ще могат ли да ме склонят да проявя в бизнеса хитрост, каквато никога не съм притежавал, и алчност, която ми е чужда? Склонен ли ще съм да искам онова, което не желая? На този свят има и изяждащи, и изяждани. Съвсем подходящо основно правило. Изяждащите по-неморални ли са от изяжданите? Та нали в крайна сметка всички — и най-свирепите, и най-коварните — биваме изядени: поглъща ни земята.

Петлите върху Мидения хълм отдавна пееха. Но аз хем ги чувах, хем — не. Защо не можех да остана в Мястото, та да видя как слънцето изгрява право нагоре.

Казах, че няма някакъв определен ритуал, свързан с Мястото, но не е съвсем така. Понякога при всяко посещение възстановявам за свое душевно удоволствие старото пристанище — кейовете, складовете, мачтения лес и храсталака от такелаж и платна. И моите предци, моята кръв. Младите — на палубата, възмъжалите — горе, зрелите — на мостика. По онова време не са били измислени още глупостите на Медисън Авеню, нито прекаленото окълцване на листата на карфиола. Тогава мъжете са имали достойнство, положение. Човек е можел да диша.

Все едно, че чувам оня дърт глупак баща ми. Старият капитан поне помнеше битките за дял, пазарлъците със складовете, подозренията към всяка талпа и всеки килсон14, съдебните дела и, разбира се, убийствата — за жени, слава или авантюра ли? Ни най-малко. За пари. Много рядко съдружията надживявали повече от едно плаване, а последвалите заклети вражди траели вечно, дори след като първопричината им била забравена.

Старият капитан Холи бе преживял обаче едно огорчение, което категорично не желаеше нито да забрави, нито да опрости. Един Господ знае колко пъти ми го е разправял, седнал или прав на ръба на старото пристанище. Ние двамата с него доста време си прекарвахме там. Помня го как сочеше с нарваловия бастун.

— Намери третата скала от рифа Уитсън — казваше ми. — Откри ли я? Сега я изравни с най-долната видима точка на нос Пойнти при прилив. Видя ли я? Сега — на половин кабелт встрани от тази линия се намира на дъното той — или поне килът му.

— „Бел Адеър“ ли?

— „Бел Адеър“.

— Нашият кораб.

— Половината. Другата беше на съдружника ми. Изгоря, както си беше закотвен — до самата ватерлиния. И до ден-днешен не вярвам, че е било случайно.

— Смяташ, че са го запалили ли, сър?

— Точно така.

— Но такива неща не се правят.

— Аз не бих го направил.

— Кой тогава?

— Не знам.

— Защо?

— За застраховката.

— Значи и тогава е било като сега.

— Никаква разлика.

— Би трябвало да има някаква все пак.

— Само на един-единствен човек — само на един човек можеш да се довериш. В това е и единствената сила — на единствения човек. На никой друг не можеш да се довериш освен на себе си.

Повече не проговорил на капитан Бейкър, разправяше баща ми, но не прехвърлил враждата върху сина му, господин банкера Бейкър. Не би го направил по същата причина, по която не би опожарил и кораб.

Боже мили, закъснявам за дома. Прибрах се почти на бегом и минах, без да се замислям, по главната улица. Все още бе тъмно, но по ръба на морето се бе появила светла ивица, от която вълните изглеждаха стоманено сиви. Свих покрай паметника на загиналите във войната и минах покрай пощата. Както и очаквах, в един вход се беше подслонил Дани Тейлър с ръце в джобовете, с вдигната яка на опърпаното палто и със спуснати наушници на стария ловджийски каскет. Лицето му бе синьо-сиво от студ и болест.

— Ъ-ъ — каза, — не искам да те безпокоя. Извинявай. Но имам спешна нужда от малко мозъкотрошачка. Нали знаеш, че в противен случай нямаше да те моля.

— Знам. Искам да кажа — не знам, но ти вярвам. — Дадох му банкнота от един долар. — Това оправя ли те?

Устните му затрепериха като на канещо се да ревне дете.

— Благодаря, Ит — рече. — Това ще ме приспи за целия ден, а може би и за нощта. — Самата мисъл, изглежда, подобри вида му.

— Дани, време е вече да престанеш. Да не мислиш, че съм забравил? Та ти ми беше като брат, Дани. И още си. Готов съм на всичко, за да ти помогна.

Хлътналите му бузи леко се оцветиха. Погледна към парите в ръката си и сякаш предвкуси първата глътка от мозъкотрошачката. После ме изгледа с метално ледени очи:

— Първо на първо, това не влиза на никого в работата. И второ на второ, нямаш пукната пара, Ит. И ти си сляп като мен, но твоята слепота е по-друга.

— Чуй ме, Дани.

— От какъв зор? Че аз съм далеч по-добре от теб. Имам си скрит коз. Помниш ли селското ни имение?

— Онова, дето му изгоря къщата ли? Където си играехме в мазето?

— Не си го забравил. То си е мое.

— Защо не го продадеш, Дани, и не почнеш наново?

— Не го продавам. От околията откъсват по малко всяка година вместо данък. Но голямата поляна си е все още моя.

— Защо не щеш да го продадеш?

— Защото там ми е сърцето. То е Даниел Тейлър. Докато го имам, нито едно християнско копеле не може да ми каже какво да правя и никое копеле не може да ме постави под попечителство за собственото ми добро. Чаткаш ли?

— Виж какво, Дани…

— Няма какво да гледам. Ако смяташ, че този долар ти дава правото да ми четеш конско, не ти го ща! Вземи си го.

— Задръж го.

— Добре. Но ти не разбираш за какво става дума. Никога не си бил… пияница. Аз нали не те уча как да увиваш бекона? Сега, щом си заминеш по пътя, ще почукам на едно прозорче и ще ми дадат малко мозъкотрошачка. И не забравяй — по-добре съм от теб. Поне не съм продавач. — Извърна се и пъхна глава в ъгъла на затворения вход, както правят децата, когато извръщат очи от света, за да го прогонят. Остана в тази поза, докато не се отказах и не си тръгнах.

Паркирал пред хотела, Малкият Уили се поразбуди и свали стъклото на шевролета си.

— Добрутро, Итън — рече. — Рано си станал или късно се прибираш?

— И двете.

— Нещо готино трябва да си набарал.

— Абсолютно прав си, Уили — една хурия.

— Чакай, Ит, не ми казвай само, че си се заловил с някоя проститутка.

— Кълна ти се.

— Вече на нищо не вярвам. Бас държа, че си бил на риба. Как е госпожата?

— Спи.

— И аз това ще направя веднага щом ми изтече смяната.

Продължих по пътя си, без да му напомням, че вече бая сън бе изсънувал в работно време.

Изкачих се тихомълком по задните стъпала и запалих лампата в кухнята. Бележката си беше там, но малко вляво от центъра. Кълна се, че я бях оставил точно по средата.

Сложих кафеварката и зачаках кафето да се филтрира. Едва бе започнало да се надига, когато отгоре слезе Мери. Когато се събужда, моята мила има вид на момиченце. Никога не би си помислил, че е майка на две отрасли келешчета. Кожата й ухаеше на прясно окосена трева — най-уютния и успокояващ мирис, който съм срещал.

— За къде си се надигнал толкова рано?

— Съвсем удачен въпрос. Имам удоволствието да ти съобщя, че отсъствах почти цяла нощ. Виж галошите ми до вратата. Пипни да видиш колко са мокри.

— И къде беше досега?

— Имам си една пещеричка долу до морето, рошаво пате. Пъхнах се в нея и изследвах нощта.

— Чакай малко.

— И видях как една звезда се издигна от морето и понеже си нямаше собственик, реших да си я взема за нас. Укротих я и я върнах обратно за угояване.

— Пак се правиш на палячо. Според мен току-що си станал и с това си ме разбудил.

— Ако не ми вярваш, питай Малкия Уили. Поговорих си с него. Питай и Дани Тейлър. Дадох му долар.

— Не е трябвало. Той и него ще пропие.

— Знам. Точно за това го поиска. Къде ще сложим звездичката ни да спи, папратче мое?

— Ех, че на хубаво ухае кафето? Радвам се, че пак започна да се шегуваш. Ужасно е, когато си мрачен. И съжалявам за оная история с предсказанието. Не искам да си мислиш, че не съм щастлива.

— Не му обръщай внимание. Щом картите го казват.

— Какво?

— Не се шегувам. Ще накарам късметът ни да проработи.

— Никога не знам какво точно мислиш.

— Ето, това е най-големият проблем, когато човек говори истината. Мога ли да понабия дечицата в чест на деня преди Възкресение? Обещавам да не им строша нито един кокал.

— Не съм си измила очите още — каза. — Не можех да си представя кой може да тропа из кухнята.

Щом влезе в банята, пъхнах бележката си в джоба. И продължавах да не знам. Има ли някой, който някога да е опознал поне повърхностно друг човек? Като каква си там, в себе си? Чуваш ли ме, Мери? Коя си ти там, вътре?

Четвърта глава

Точно това съботно утро сякаш следваше определена схема. Сигурно и всички останали дни си имат своя. Този се беше затворил в себе си. Сетих се за тихия сив шепот на леля ми Дебора: „Исус, разбира се, е умрял. Днешният е единственият ден на света, в който Той е умрял. А заедно с него са умрели и всички други хора. Исус е в ада. Обаче утре. Само изчакай до утре. И тогава ще видиш какво става.“

Не си я спомням съвсем отчетливо, така, както не помниш някого, който ти е толкова близък, че не успяваш да го разгледаш. Но ми четеше Библията като ежедневник, понеже вероятно така я е възприемала, като нещо, което се случва във вечността, но е винаги вълнуващо и ново. Всеки Великден Исус наистина възкръсва от мъртвите — очаквана, но не по-малко нова от това експлозия. За нея то не бе някаква случка отпреди две хиляди години, ами събитие, което ставаше в момента. И леля успя да посее частица от всичко това и у мен.

Не си спомням друг път да съм копнеел да отворя магазина. По-скоро мразех всяко мудно, мърляво утро. Днес обаче напирах да вървя. Обичам Мери от все сърце, в определен смисъл дори повече от себе си, но това не променя истината, че понякога не я изслушвам с пълно внимание. Изобщо не я слушам, докато изрежда хрониката за дрехите, здравето и разговорите, които са й доставили удоволствие и са я просветили, което я кара сегиз-тогиз да възкликне: „Ама как така да не знаеш? Нали ти го казах. Съвсем ясно си спомням как ти го съобщих в четвъртък сутринта.“ Няма и капка съмнение в това отношение. Наистина ми го е казала. В определени области тя ми казва всичко.

Тази сутрин обаче не само не я слушах, но и изгарях от желание да се махна. Изглежда, имах нужда да поговоря със себе си, а на нея нямаше какво да й кажа — понеже за нейно оправдание бих си признал, че и тя не ме слуша, което понякога никак не е зле. Тя по-скоро се вслушва в тона и интонацията ми и от тях си прави заключенията за здравето и настроенията ми и дали съм уморен, или весел. Не че този й начин отстъпва с нещо на останалите. А и като се замисля, тя май не ме слуша не понеже не й говоря, а защото се вслушва в някакъв тъмен слушател вътре в самия мен. И затова и тя всъщност не ми говори. Естествено, ако става дума за децата или някоя друга адска криза, всичко това се променя.

Много често съм си мислел за това, как казването зависи от самото естество на слушащия. Много от собствените ми приказки са насочени към хора, които вече са мъртви, например дребничката ми леля Дебора от Плимут Рок или Стария капитан. Улавял съм се, че споря с тях. Помня как по време на един изтощителен, прашен двубой се провикнах към Стария капитан: „Ама наистина ли трябва?“ А той съвсем ясно ми отвърна: „Разбира се. И престани да шепнеш.“ Никога не е спорил с мен — никога. Просто казваше какво трябва да направя, а аз изпълнявах. В което няма нищо загадъчно, нито мистично. Просто се съветваш или намираш извинение в онова, което вече е оформено и е заседнало сигурно вътре в теб.

За чисто разказване, което всъщност си е молене, напълно ми стигат за слушатели немите ми и словоохотливи консервирани и бутилирани стоки в бакалницата. Същото важи и за някое минаващо покрай мен животно или птица. Нито спорят, нито повтарят чутото.

Мери каза:

— Отсега ли тръгваш? Имаш още цял половин час. Ама така е, като ставаш толкова рано.

— Имам да отварям куп дървени каси — рекох. — Сума ти неща да подредя по стелажите, преди да отворя. Изключително важно решение трябва да взема: мога ли да държа туршиите на една и съща лавица с консервираните домати? Пречат ли консервираните кайсии на прасковите? Самата ти си наясно със значението на хармоничните цветове върху една рокля.

— Няма нещо, за което да не се шегуваш — каза Мери. — Но това ме радва. По-добре е, отколкото да си вкиснат. Това, да са вкиснати, е присъщо на повечето мъже.

Така че подраних. Ред Бейкър още не беше излязъл. По това куче, че и по всяко друго куче, можеш да си сверяваш часовника. Оставаше му точно половин час до началото на тържествената му обиколка. Нямаше да се яви — не се и яви — и Джои Морфи. Банката нямаше да работи с клиенти, но това не значеше, че Джои няма да отиде и да забие нос в бумагите. Градът бе съвсем притихнал, което се дължеше на многото заминали нанякъде за великденския уикенд. Та нали Великден, Четвърти юли и Денят на труда са най-големите празници. И хората пътуват — включително и онези, които не желаят. Стори ми се, че дори врабчетата по „Брястова“ са отпътували.

Видях се обаче с дежурния Стоунуол Джаксън Смит, докато излизаше от кафенето „Фоурмастър“, където си беше пил кафето. Толкова слаб и крехък бе видът му, че пистолетът и белезниците направо изглеждаха несъразмерни спрямо тялото му. Фуражката му бе весело килната и чоплеше зъбите си с подострено паче перо.

— Сериозна работа, Стоуни. Труден ден за печелене на пари.

— Ъ? — отвърна ми. — В града няма жива душа. — С което искаше да каже, че му се ще и той да не е тук.

— Да си попадал на някое убийство или друго зловещо удоволствие?

— Спокойно е, общо взето — рече. — Само някакви хлапета са се треснали в моста. Ама колата си е тяхна, така че не ми пука. Съдията ще ги накара да платят за ремонта на моста. Чу ли за банковия обир във Флъдхамптън?

— Не.

— И телевизия ли не си гледал?

— Още нямаме телевизор. Много ли са отмъкнали?

— Тринайсет хиляди, разправят. Вчера, точно преди да затворят. Трима души. Обявени са за издирване в четири щата. Уили сега е на шосето и сигурно псува донемайкъде.

— Е, не е останал недоспал си.

— Знам. Но и аз не съм спал. Цяла нощ бях на крак.

— Мислиш ли, че ще ги хванат?

— О! Сто на сто. Щом става дума за пари. Застрахователните компании постоянно дават зор.

— Щото, ако не те хванат, си заслужава.

— Доста пари са — съгласи се той.

— Стоуни, няма да е лошо да наминеш към Дани Тейлър. Ужасно зле изглежда.

— Въпрос на време — рече Стоуни. — Но ще мина и покрай него. Срамота е. Добро момче. От хубаво семейство.

— Ще си умра от мъка. Добро приятелче ми беше.

— Да, ама вече с нищо не може да му се помогне. Ще вали, Ит. А Уили мрази да се мокри.

Не си спомням друг път да съм влизал в уличката с такова удоволствие и да съм отварял задната врата с вълнение. Котаракът ме чакаше пред вратата. Нямам спомен за сутрин, в която тоя жилест и ловък котарак да не ме е чакал, за да се опита да се шмугне вътре през задната врата, а аз да не съм го замерил с някоя пръчка или да не съм го прогонил. Доколкото ми е известно, досега не е успял да влезе. Броя го за мъжкар заради опърпаните му в битки уши. Странно животно ли е котката, или толкова прилича на нас, че го намираме за не по-малко любопитно от маймуната? Тоя котарак поне шестстотин, ако не и осемстотин, пъти се е опитвал да влезе без абсолютно никакъв успех.

— Жесток номер съм ти приготвил — рекох му. — Приседнал бе в образувания от опашката му кръг, а върхът й потрепваше нервно между предните му лапи. Влязох в тъмния магазин, взех от стелажа консерва мляко, пробих я и му налях в една чаша. После я отнесох в склада, сложих я до вратата и не затворих. Той ме наблюдаваше най-сериозно, после погледна млякото, отдалечи се и прескочи през оградата зад банката.

Още го гледах, когато в уличката се появи Джои Морфи с готов в ръката ключ от задния вход на банката. Изглеждаше уморен — оръфан — сякаш не бе мигнал цяла нощ.

— Здрасти, господин Холи.

— Днес нали не работите?

— Моята работа май край няма. Яви ми се грешка от трийсет и шест долара. Снощи до посреднощ съм стоял.

— Липса?

— Не. Излишък.

— Че какво се оплакваш тогава.

— Грешката си е грешка. Трябва да я открия.

— Толкова честни ли са банките?

— Банките — да. Само сред хората има калпави. Ако искам поне малко да си почина, първо трябва да открия къде е грешката.

— Ех, що не разбирах и аз поне малко от бизнес.

— Всичко, което знам, се събира в едно изречение. Парите при пари отиват.

— Това с нищо не ми помага.

— Нито пък на мен. Но поне да давам акъл ме бива.

— Какъв акъл би ми дал?

— Ами, например никога не приемай първа оферта; или пък, за да продава някой нещо, трябва да си има причина; или пък, всяко нещо струва толкова, колкото е готов да плати оня, който го иска.

— Това краткият курс ли е?

— Точно така, но никаква работа не върши, ако не спазваш първото.

— Че парите при пари отиват ли?

— Което автоматично изключва мнозина от нас.

— Някои хора не искат ли заеми?

— Да, но за тази цел трябва да ти имат доверие, което също си е вид пари.

— Май ще е по-добре да си седя в бакалницата.

— И аз така мисля. Чу ли за флъдхампгънската банка?

— Стоуни ми каза. Интересното е, че вчера точно за това си говорехме. Нали помниш?

— Един приятел работи там. Били трима. Единият имал акцент, друг накуцвал. Трима са били. Няма начин да не ги гепят. До една седмица, максимум две.

— Кофти!

— Не съм убеден. Глупави са. А да си глупав, е забранено със закон.

— Извинявай за вчера.

— Забрави го. Понякога плямпам прекалено много. Има и такова правило — не приказвай. Но май никога няма да го науча. Ама ти много свеж вид имаш.

— Не би трябвало. Не можах да спя като хората.

— Да не е болен някой?

— Не, просто ме хвана безсъницата.

— На мен колко пъти ми се е случвало…

Преметох магазина, вдигнах завесите, но не съзнавах нито какво правя, нито че мразя да го правя. Правилата на Джои се гонеха из главата ми. И заобсъждах въпросите с приятелите ми по стелажите — дали е било на глас, или не, не си спомням.

— Драги съдружници — рекох, — ако е толкова просто, защо не го вършат повече хора? И защо почти всички повтарят до безкрай едни и същи грешки? Винаги ли пропускат някоя подробност? Или пък истинската основна слабост е един вид проява на доброта? Маруло твърди, че парите са безсърдечни. В такъв случай можем ли да смятаме, че добротата у човек с пари е проява на слабост? Как успяват да накарат най-обикновени добри момчета да избиват други хора по време на война? Е, това, че врагът изглежда различен или говори друг език, донякъде помага. Но какво става при една гражданска война? Добре де, янкитата са яли бебета, а южняците са оставяли военнопленниците да измират от глад. И това помага. Ще стигна и до вас, парчета от цвекло и консервирани печурки, само след секунда. Знам, че искате да ви говоря за самите вас. Всеки го иска. И аз точно до това стигам — до отправната точка, имам предвид. Ако законите на мисълта са и закони на нещата, значи и нравствеността е относителна, а обноските и греха — и те са относителни в нашата относителна вселена. Няма друг начин. Няма отърване. Отправна точка.

Ето, теб например — кутията корнфлейкс с маска на Мики Маус и с вентрилокското устройство, ако изпратиш капака и десет цента. Теб ще те отнеса у дома, но засега си отваряй ушите и слушай. Онова, което казах на Мери под формата на шега, си е самата истина. Моите предци, онези високоуважаеми корабособственици и капитани, явно са имали задачата да нападат търговски кораби по време на Революцията, а и през 1812 година. Изключително патриотично и добродетелно занимание. Но англичаните са ги смятали за пирати, още повече, че цялата плячка си оставала у тях. Така е положено началото на онова фамилно състояние, което баща ми профука. Оттам са дошли парите, които създават пари. И можем да се гордеем с това.

Внесох кашон доматено пюре, разрязах го с ножа и започнах да редя очарователните нежни консервички по опразнената им лавица.

— Може и да не го знаете, тъй като сте нещо малко чужденци. Парите не само нямат сърце. Лишени са и от чест, и от памет. Задържиш ли ги за известно време, автоматично стават порядъчни. Но недейте си мисли, че клеймя парите. Напротив, възхищавам им се. Господа, позволете ми да ви представя неколцина новодошли в нашата общност. Добре, ще ги подредя тук, до кетчупа. Приветствайте с добре дошли в новия им дом тези мариновани чушки за сандвичи. Родени, нарязани и консервирани в Ню Йорк. Тук с приятелите ми си говорехме за пари. Да вземем едно от най-добрите семейства във вашия край — няма начин да не знаете името! Комай в цял свят е известно. Те например започват да забогатяват, като продават телешко на англичаните, докато страната ни води война с Англия, а парите им, както и самото семейство, са обект на възхищение. Или вземете една друга династия — може би най-великите банкери на всички времена. Основателят й закупил триста пушки от армията. И понеже армията ги изхвърляла заради наличието на опасни дефекти, успял да ги вземе на безценица — някъде към петдесет цента парчето. Скоро след това генерал Фремонт се приготвил да извърши героическия си поход на запад, та купил същите тези пушки — чудо невиждано — за по двайсет долара едната. Никой впоследствие не чул дали не са експлодирали в ръцете на войниците. Та тук става дума именно за пари, които правят пари. Няма значение как се сдобивате с тях, стига да ги докопате и да ги използвате да произведат още. И не ви го казвам с цинизъм. Нашият господар и владетел, Маруло с древноримското име, е напълно прав. Когато става дума за пари, нормалните правила за поведение отиват на кино. А защо аз говоря на вас, бакалските стоки, ли? Вероятно защото сте дискретни. Нито повтаряте чутото, нито клюкарствате. Парите са гнусна и неуместна тема само когато ги имате. Бедните я намират за обаятелна. Но няма ли да се съгласите, че ако някой започне да се интересува активно от парите, би трябвало да има поне някаква представа за тяхното естество, характер и склонности? Боя се, че много малко на брой хора, и то изключително изкусни или стиснати, се интересуват от самите пари. Както и че можете да изритате навън всички онези скръндзи, чието поведение се обуславя от страха.

На пода вече се бе натрупала цяла камара празни кашони. Отнесох ги в склада за почистване и съхранение. Мнозина обичат да си носят покупките в тях, а и „По този начин пестим торбички, момче“, както би казал Маруло.

Пак това „момче“. Вече му свикнах. Желая да ме нарича „момче“, дори да ме смята за „момче“. Докато редях кашоните, някой задумка по предната врата. Хвърлих поглед на стария си голям сребърен железничарски часовник и установих, моля ви се, че за пръв път в живота си не съм отворил в девет на секундата. Ето, че явно бе станало девет и четвърт. Бях се залисал в цялата онази дискусия с бакалските стоки. През армираното стъкло на входа видях, че отвън е Марджи Йънг-Хънт. Дотогава никога не я бях оглеждал подробно, не я бях разглеждал внимателно. И сигурно заради това е направила предсказанието — само за да е сигурна, че знам за съществуването й. Не бива да се променям прекалено бързо.

Отворих вратите със замах.

— Не исках да те притеснявам.

— Аз съм закъснелият.

— Наистина ли?

— Ами, да. Девет мина.

Тя влезе бавно. Дупето й стърчеше назад сладко и закръглено и при всяка стъпка подскачаше плавно — едното нагоре, другото надолу. Отпред беше толкова надарена, че нямаше нужда да ги подчертава. Просто ги имаше. „Парче“, вероятно би я нарекъл Джой-бой, а може би и синът ми Алън също. Аз обаче май за пръв път й обръщах внимание. Правилни черти, леко въздълъг нос, очертани устни, понапълнели напоследък, особено долната. Коси, боядисани в плътен кестенов цвят, какъвто в природата не се среща, но е приятен. Нежна брадичка с дълбок процеп, но с доста мускул по бузите и много широки скули. Очите й явно бяха обект на особени грижи. Имаха онзи цвят, който според светлината се променя от лешник през синьо на стоманеносиво. Беше издръжливо лице, понесло и способно да понесе всичко, дори и насилие, дори юмруци. Очите й се стрелкаха насам-натам — към мен, към стоката, пак към мен. Сигурно е много наблюдателна и много паметлива, рекох си.

— Надявам се да не е възникнал пак вчерашният проблем.

— О, не — засмя се тя. — Не ми пада търговски пътник всеки ден. Този път наистина ми свърши кафето.

— Всеобщо явление.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами първите ми десет клиента всяка сутрин са хора, останали без кафе.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Между другото, благодаря ти, че ми изпрати търговския пътник.

— Идеята беше негова.

— Но ти я осъществи. От кое кафе?

— Няма значение. Каквото и да взема, кафето ми вечно става кофти.

— Спазваш ли мерките?

— Най-старателно, и пак не струва. Насмалко да кажа, че кафето просто не ми е по вкуса.

— Ти го каза. Опитай все пак тази смес. — Взех металната кутия от лавицата, а тя се пресегна да я поеме — нищо и никакво движение — и всяка част от тялото й се раздвижи, премести, обяви безмълвно за присъствието си. Тук съм аз, кракът. И аз, бедрото. Но не си толкова хубаво, колкото съм аз, мекото коремче. Всичко бе ново, нововидяно. Дъхът ми секна. Според Мери една жена може да дава нишан, стига да го поиска. Ако приемем, че е вярно, то Марджи притежаваше комуникационна система, започваща от острия връх на велурената й обувка и стигаща до начупената й мека кестенява коса.

— Май ти е минал вече душевният дискомфорт.

— Това беше вчера. Не знам откъде ми дойде.

— Питаш ли ме мен! Колко пъти, и то не поради обичайната причина.

— Чух, че голямо гледане на карти си му хвърлила.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. По-скоро ми е интересно как става номерът.

— Но не вярваш на тия работи, нали?

— Не става дума за вярване. Някои неща направо си ги нацелила. Неща, които мъчат мислите ми, и неща, които върша.

— Като например?

— Като това, че е време за промяна.

— И смяташ, че съм нагласила картите, така ли?

— Няма значение. По-скоро — ако си го направила, кое те е накарало? Замисляла ли си се по този въпрос?

Изгледа ме право в очите — подозрително, търсещо, питащо.

— Да! — промълви. — Имам предвид — не, никога не съм се замисляла. Ако съм ги нагласила, кое ме е накарало? Понеже би било равносилно на разваляне на естествената им подредба.

През вратата надникна господин Бейкър.

— Добро утро, Марджи — каза. — Итън, размисли ли върху предложението ми?

— И то много. Искам да си поговорим за тия неща.

— Когато кажеш, Итън.

— Добре, през седмицата ми е невъзможно да изляза. Нали знаете, че Маруло почти не се свърта тук. Утре ще си бъдете ли у дома?

— След черквата, да. Добра идея. Елате с Мери към четири. Докато дамите обсъждат великденските капели, ние двамата ще се измъкнем и…

— Искам за сто неща да ви питам. Май ще е най-добре да си ги запиша.

— Доколкото мога, ще се постарая да ти отговоря най-подробно. Довиждане, тогава. Приятен ден, Марджи.

След като той излезе, Марджи подхвърли:

— Бързо начало поставяш.

— Просто разпускам мускулите засега. Слушай, знаеш ли кое ми е интересно? Какво ще се получи, ако хвърлиш картите със затворени очи или по някакъв подобен начин, да видим дали ще имат нещо общо с вчерашните.

— Не! — отсече тя. — Няма да стане. Ти занасяш ли се с мен или наистина те вълнува?

— От моя гледна точка вярването е без значение. Нито вярвам в екстрасенси, нито в мълнии, нито във водородната бомба, та дори и във виолетки или в ята риби — макар да знам, че съществуват. И в призраци не вярвам, макар да съм виждал.

— Сега вече ме будалкаш.

— Ни най-малко.

— Имам чувството, че си станал нов човек.

— Възможно е. Никой не остава непроменен, поне не за дълго.

— И коя е причината, Ит?

— Де да знам. Може да ми е писнало да съм продавач в бакалница.

— Време ти е.

— Наистина ли харесваш Мери?

— Абсолютно. Защо ме питаш?

— Понеже никак не си приличате… понеже сте тъй различни.

— Разбирам те. Но я харесвам. Обичам я.

— И аз.

— Късметлия.

— Знам.

— За нея говоря. Ами, аз да вървя да си сваря едно кофти кафе. И да си помисля за хвърлянето на картите.

— Побързай обаче, докато не ми е минал меракът.

Зачука с токчетата си към изхода, а стегнатият й задник заподскача като пъргав каучук. Досега не я бях видял. Питам се колко ли хора съм гледал през живота си, без изобщо да ги виждам. Направо тръпки ме побиват, като си го помисля. Още една отправна точка. Когато двама се срещнат, всеки един се променя от другия, така че стават двама нови хора. И вероятно това значи… по дяволите, обърках се. Постигнах съгласие със себе си да си мисля за подобни неща само нощем, когато не ме лови сън. Но това, че пропуснах да отворя навреме, наистина ме уплаши. Все едно да си изпуснеш носната кърпа на мястото на убийството, или пък очилата, като ония, как им беше там името, от Чикаго. Какво означава това? За какво престъпление говорим? За какво убийство?

На обяд стъкмих четири сандвича с кашкавал и шунка, с маруля и майонеза. Шунка и маруля, шунка и маруля.

А щом се ожениш, те хваща за гръцмуля. Занесох два от сандвичите с шише кока-кола до задния вход на банката и ги подадох на Джой-бой.

— Откри ли грешката?

— Още не. Имам чувството, че ми е някъде пред очите, но аз съм сляп.

— Защо не си починеш до понеделник?

— Не мога. Банковото дело е капризна работа.

— Понякога, когато спреш да си мислиш за нещо, то ти се явява в ума.

— Знам. Благодаря за сандвичите. — Повдигна леко едната горна филия, да се убеди, че не съм забравил марулята и майонезата.

В бакалския бизнес съботния следобед преди Великден е направо „гола вода“, както би се изразил моя августейши и неграмотен син. Но се случиха все пак две неща, които поне на мен ми доказаха, че изживявам някаква дълбока подводна промяна. Имам предвид, че нито вчера, нито през който и да било от предходните дни щях да постъпя така, както постъпих сега. Все едно разглеждаш мостри на тапети. Сякаш развих съвсем ново руло.

Като начало цъфна Маруло. Артритът явно доста го мъчеше. Свиваше и разпускаше юмруци като някакъв щангист.

— Как е?

— Слаба работа, Алфио. — За пръв път го наричах с малкото му име.

— Градът е празен…

— По-приятно ми е да ми викаш „момче“.

— Мислех, че не обичаш.

— Установих, че всъщност ми е приятно, Алфио.

— Всички са заминали нанякъде. — Изглежда, раменете му горяха, сякаш в ставите са му сипали горещ пясък.

— Преди колко време си дошъл от Сицилия?

— Четирийсет и седем години. Отдавна.

— Ходил ли си си оттогава?

— Не.

— Що не им отидеш на гости?

— За какво ми е? Всичко се е променило.

— Не ти ли е любопитно да видиш?

— Не особено.

— Живи роднини?

— Има. Брат ми и децата му. И те си имат деца.

— Няма да е лошо да се запознаеш с тях.

Изгледа ме горе-долу така, както аз изгледах Марджи — за пръв път ме видя.

— Какво си намислил бе, момче?

— Мъка ми е, като гледам как те мъчи артритът. И ми мина през ум, че в Сицилия е топло. Може да поуспокои болката.

— Какво ти става? — изгледа ме подозрително.

— В смисъл?

— Изглеждаш ми по-друг.

— О, дойде ми добра вест.

— Да не напускаш?

— Засега не. Ако решиш да заминеш за Италия, обещавам ти да остана.

— Каква е добрата вест тогава?

— Рано е да ти кажа. Нещата са още така… — завъртях длан наляво-надясно.

— Пари ли?

— Не е изключено. Виж какво, ти вече си достатъчно богат. Що не се върнеш в Сицилия да им покажеш как изглежда един заможен американец? Поеми малко слънце. Аз ще се грижа за магазина. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

— Няма ли да напускаш?

— Не, по дяволите. Достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че няма да ти изчезна.

— Променил си се, момче. Защо?

— Казах ти. Бягай да погониш бамбините.

— Не ми е там мястото — рече, но усетих, че съм посял нещо — нещо сериозно. И съм сигурен, че ще дойде нощес да прегледа счетоводството, старото му подозрително копеле.

Едва си тръгна той и — досущ като вчера — влезе търговският агент на „ББД & Д“.

— Не идвам по работа — каза. — Ще прекарам уикенда в Монток. Просто реших да намина.

— Радвам се — отвърнах. — Защото искам да ти върна ей това. — И извадих портфейла с подаващата се от него двайсетачка.

— По дяволите, най-невинен подарък. Пък и нали ти казах, че не съм по работа.

— Вземи си го!

— Какво искаш да ми кажеш?

— В нашия край това е равносилно на договор.

— Е, и? Да не си се обидил?

— Ни най-малко.

— Тогава?

— Вземи си го! Наддаването още не е приключило.

— Боже мили… да не би „Уейлъндс“ да са ти дали по-добра оферта?

— Не са.

— Кой тогава — ония проклети вериги за преоценени стоки ли?

Пъхнах двайсетачката в горното му джобче зад подаващото се връхче на носната кърпичка.

— Портфейла ще го задържа — рекох. — Харесва ми.

— Виж какво. Не мога да ти предложа нищо, без да се обадя в управлението. Не решавай окончателно докъм вторник. Ще ти звънна. Като ти кажа, че се обажда Хю, ще знаеш, че съм аз.

— Щом искаш да се охарчваш за телефонни разговори.

— Добре де, ти все пак не решавай окончателно дотогава. Моля те.

— Ще те изчакам — рекох. — Ще ходиш ли на риболов?

— Само на лов за мацки. Поканих и онова парче Марджи да дойде с мен. Ама ми отказа. Насмалко да ми откъсне главата. Не ги разбирам тия жени — мацките.

— Стъранно, колоко стъранно!15

— Можеш да го повториш — рече. Не бях чувал някой да използва този израз поне от петнайсет години. Изглеждаше ми притеснен. — Не прави нищо, докато не ти се обадя — каза. — Исусе, а пък аз си мислех, че ще преметна лесно и това селянче.

— Нямам намерение да мамя господаря си.

— Глупости. Ти просто надигаш мизата.

— Току-що отказах да приема подкуп, ако искаш да съм по-точен.

Това, изглежда, му доказа, че съм различен от останалите. Започна да ме гледа с уважение, от което ми стана приятно. Направо се кефех. Пичът мислеше, че съм като него, само че по-добър.

Канех се да затварям, когато ми звънна Мери.

— Итън — рече, — надявам се, че няма да се ядосаш…

— За какво, пачо краче?

— Ами тя е толкова самотна, та ми мина през ум… а, бе, поканих Марджи на вечеря.

— Че какво му е лошото?

— Не се ли ядоса?

— Не съм, по дяволите.

— Не богохулствай. Утре е Великден все пак.

— Като го каза, та се сетих. Изглади си най-хубавата рокля. В четири сме канени у Бейкър.

— У тях ли?

— Да, на чай.

— Ще трябва да си облека великденския тоалет за черкуване.

— Много ти отива, осмундичке16.

— Нали не се ядоса за Марджи?

— Обичам те — рекох. И си е така. Наистина я обичам. И помня, че си рекох какъв дяволски мъж може да излезе от един мъж.

Пета глава

Минах по „Брястова“. Свърнах по застланата с баластра пътека, спрях и се загледах в старата къща. Изглеждаше ми някак си по-друга. Усещах я като своя. Не на Мери, не на баща ми, нито на Стария капитан, а лично моя. От мен зависеше дали да я продам, да я запаля, или да я оставя.

Не бях изкачил и първите две стъпала към кухнята, когато мрежестата врата се отвори с трясък и Алън излетя с бойния вик:

— Какво стана с „Пийкс“? Носиш ли ми „Пийкс“?

— Не — рекох. И — о, чудо на чудесата — той дори не изпищя от болка или разочарование. Нито пък се позова на майка си да потвърди, че съм му обещал. Само каза „О!“ и се прибра тихичко.

— Добър вечер — казах на отдалечаващия му се гръб, а той спря и изрече „Добър вечер“, сякаш беше някаква току-що научена нова дума на чужд език.

В кухнята влезе Мери.

— Подстригал си се — каза. Щом й се сторя нещо особен, веднага решава, че или ме тресе, или съм се подстригал.

— Не, ролчице, не съм.

— Защото аз съм се разхвърчала да оправям къщата.

— За какво?

— Нали ти казах, че Марджи ще идва на вечеря.

— Това го разбрах, но кое налага цялата дандания?

— От векове не сме канили някого на вечеря.

— Така е. Абсолютно вярно е.

— Ще си облечеш ли тъмния костюм?

— Не, дежурния сив — съвсем приличен е още.

— Защо не тъмния?

— Не искам да му развалям ръбовете преди утрешната черква.

— Сутринта пак ще ти го изгладя, ако трябва.

— Ще си облека дежурния сив — в цялата околия надали има по-готин от него.

— Деца — провикна се тя. — Да не сте посмели да пипнете нещо! Сложила съм купичките за ядки. Защо не искаш тъмния?

— Ей така.

— Марджи ще е изтупана до козирката.

— Марджи ме харесва в сивия.

— Ти откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Не ти е казвала такова нещо.

— Писа писмо до редакцията по въпроса.

— Дръж се сериозно. Нали няма да се държиш лошо пред нея?

— Ще я ухажвам непрестанно.

— Мисля, че тъмният ще ти стои по-добре — щом тя ще идва.

— Виж какво, цветарке моя, когато се прибрах, беше ми абсолютно безразлично дали ще съм облечен, или гол. А ти само за две секунди ме постави в положение да не обличам друго освен сивия работен костюм.

— Само за да ми правиш напук ли?

— Точно така.

— О! — каза тя със същия оня тон, който бе използвал и Алън.

— Какво ще ядем? Искам папийонката ми да е в тон с месото.

— Пиле на фурна. Не улавяш ли миризмата?

— Май да. Мери… аз… — Но не продължих. Какъв смисъл имаше? Не можеш да се противопоставиш на един национален инстинкт. Явно бе посетила разпродажбата на пилета в „Сейф Райт“. По-евтино, отколкото при Маруло. Аз, естествено, ги получавах по цени на едро и хиляди пъти съм й обяснявал на Мери защо веригите от магазини правят промоции. Въпросът е да те прикоткат, при което купуваш и куп други неща, които не са на промоция, но просто са ти под ръка. Хем всички го знаят, хем всички се подлъгват.

Лекцията ми към Мери Многоцветната умря при раждане. Новият Итън Алън Холи се движи в крак с безумията на нацията и се възползва от тях при всяка възможност.

— Надявам се да не мислиш, че съм изневерила на фирмата ти — каза Мери.

— Какво му е целомъдреното или греховното на някакво си пиле, скъпа моя?

— Ужасно евтино ги даваха.

— Смятам, че си постъпила по най-мъдрия… по най-спестовния начин.

— Пак ми се подиграваш.

Алън вече ме чакаше в спалнята ни.

— Ще ми дадеш ли да разгледам тамплиерския ти меч?

— Защо не. В ъгъла на килера е.

Той много добре знае къде е. Докато се разсъбличах, извади го от кожената му ножница, вдигна бляскавото закалено острие към светлината и огледа рицарската си стойка в огледалото.

— Докъде я докара със съчинението?

— Ъ?

— Искаш да кажеш: „Бихте ли повторил, сър?“

— Да, сър.

— Попитах докъде я докара с есето?

— А, това ли? Върви.

— Ще го свършиш ли?

— Разбира се.

— Разбира се?

— Разбира се, сър.

— И шапката можеш да извадиш. В голямата кожена кутия на лавицата. Перото й е леко пожълтяло.

Наместих се в огромната старомодна вана с лъвските крака. Едно време са ги правели наистина така, че да има къде човек да се отпусне. Смъкнах от себе си с четката Маруло и всичко останало от деня, после, още във ваната, се и избръснах без огледало, опипвайки наболите косми с върховете на пръстите си. Няма начин да не се съгласите, че беше съвсем по римски и упадъчно. Чак когато започнах да се реша, хвърлих поглед на огледалото. Отдавна не бях виждал лицето си. Напълно възможно е да се бръснеш всеки Божи ден, без да виждаш лицето си, особено ако то изобщо не те интересува. Красотата, казват, е нещо изключително повърхностно, но пък трябвало и да ти избива отвътре. По-добре да е второто, ако искам изобщо да успея. Не че съм грозен. Лицето ми просто не ме вълнува. Направих няколко физиономии, после ми омръзна. Не бяха нито благородни, нито заплашителни, нито горди, нито смешни. Просто старото ми тъпо лице правеше някакви физиономии.

В спалнята заварих Алън с шапката с перото на глава и ако и аз изглеждам така тъпо, колкото и той, май ще трябва да си подам оставката. Кожената кутия за шапки лежеше отворена на пода. Отвътре имаше банели от обвит във велур картон, оформящ нещо като обърната с дъното нагоре купа за каша.

— Чудя се ще могат ли да избелят това щраусово перо, или ще трябва да си търся ново?

— Ако купиш ново, даваш ли ми това?

— Защо не. Къде е Елън? Още не съм чул пронизителното й детско гласче.

— Пише си съчинението „Обичам Америка“.

— А ти?

— Още го обмислям. Ще ми донесеш ли малко „Пийкс“?

— Сигурно пак ще забравя. Защо не минеш някой ден покрай магазина да си вземеш?

— Окей? Мога ли да задам един въпрос…, сър?

— Поласкан съм от честта.

— Вярно ли е, че сме били собственици на цялата главна улица в разстояние на три пресечки?

— Вярно е.

— И че сме имали китобойни кораби?

— Точно така.

— Защо ги нямаме сега?

— Загубили сме ги.

— Как така.

— Ами, ей така, просто сме взели и сме ги загубили.

— Ти се майтапиш.

— Ако й направиш дисекция, ще видиш, че е дяволски сериозна шега.

— В училище правим дисекция на жаба.

— Браво на вас. И жалко за жабата. Коя от тези вратовръзки-красавици да си сложа?

— Синята — отвърна ми той с безразличие. — Слушай, като се облечеш, ще можеш ли… ще намериш ли време да се качиш до тавана?

— Ако е важно, ще намеря време.

— Ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— Добре, аз се качвам отсега да светна.

— Ще дойда само след секунди, щом си вържа вратовръзката.

Стъпките му отекнаха глухо по голите стъпала към тавана.

Ако седна да мисля, докато си връзвам вратовръзката, тя е склонна да се усуче, но оставя ли пръстите ми да правят каквото си искат, възелът става идеален. Поставих задачата на пръстите си и се замислих за тавана на стария дом на семейство Холи — за моята къща, за моя таван. Той изобщо не е някакъв тъмен и обрасъл с паяжини затвор за счупени и захвърлени вещи. Има си едни прозорчета с мънички криле, които са толкова стари, че придават на светлината лавандулов цвят, а светът навън изглежда вълнист — сякаш го наблюдаваш под вода. Складираните там книги не чакат някой да ги изхвърли или да ги дари на Моряшкия институт. Почиват си удобно по етажерките и чакат да бъдат преоткрити. Креслата също. Някои от известно време са демоде, други имат щръкнали пружини, но са все широки и удобни. Почистването на къщата включва и почистване на тавана и понеже повечето време е затворен, там не се събира много прах. Спомням си как като дете се ровех сред тези скъпоценни книги или когато ме награбваха агониите, или в оня призрачен полуживот, който изисква усамотяване, се оттеглях на тавана и се свивах на кравай в едно огромно, оформило се по тялото кресло под струящата през прозорчето виолетово-лавандулова светлина. Това ми даваше възможност да оглеждам одяланите с тесла квадратни покривни подпори — как са сглобени на длаб и застопорени с дъбови шпонки. Когато върху покрива вали — било то ръмеж, или порой, — таванът е едно хубаво, сигурно място. Следват книгите, оцветени от светлината — книжки с картинки на отраснали вече деца, отгледани и заминали: поредиците „Бъбривко“ и „Роло“; за хилядата стихии — „Огън“, „Вода“, „Цунами“, „Земетресения“ — подробно илюстрирани; „Ад“ с илюстрациите на Гюстав Доре, сред които квадратните песни на Данте са напъхани като някакви тухли; сърцераздирателните истории на Ханс Кристиан Андерсен, смразяващите кръвта насилие и жестокост на Братя Грим, величавата „Смърт на Артур“ с рисунки на Обри Биърдсли — болнаво, хромо същество, необичаен избор за илюстратор на великия, мъжествен Малъри.

Помня как се възхищавах от мъдростта на Х. К. Андерсен. Царят споделял тайните си с някакъв кладенец, където те били в безопасност. Онзи, който разправя тайни или разказва нещо, задължително трябва да има предвид кой го слуша или чете, понеже една история има толкова версии, колкото и читатели. Всеки си взема от нея онова, което иска или може, приспособявайки разказа към своя тертип. Някои си избират отделни части и зарязват останалото, други прекарват историята през цедката на собствените си предубеждения, трети я украсяват с личното си удоволствие. Един разказ трябва задължително да има известни допирни точки с читателя, за да му създаде чувството, че си е у дома. Едва тогава ще е готов да възприеме чудесата. Приказката, която бих разказал на Алън, ще е различна по структура от същата приказка, но разказвана на Мери, а ако и Маруло се включи сред слушащите — ще трябва да я оформя така, че да пасне на Маруло. Затова ми се струва, че Андерсеновият кладенец е най-добрият слушател. Само приема, а ехото, което връща, е слабо и скоро заглъхва.

Имам чувството, че ние — почти всички, да речем — сме откърмени от науката на деветнайсети век, която е отричала всичко, неподдаващо се на измерване или обяснение. Те, необяснимите неща, пак са си съществували, но поне са нямали нашата благословия. Отказвахме да видим необяснимото, та междувременно голям дял от света бе изоставен в полза на деца, луди, глупаци и мистици, интересуващи се повече от това, какво представлява дадено нещо, а не защо съществува. Затова таваните по света съдържат толкова много стари и прекрасни вещи, понеже хем не ги желаем около себе си, хем не смеем да ги изхвърлим.

От една от полиците висеше самотна крушка без абажур. Върху гредореда таванското дюшеме е от ръчно дялани чамови талпи, петдесет сантима широки и пет сантима дебели, които носят спокойно товара на подредените сандъци и кутии, увити в хартия лампиони, вази и най-разнообразни изпратени в изгнание украшения. Светлината се стелеше нежно по няколкото поколения книги върху откритите, но добре избърсани от прах лавици. Моята Мери е заклет враг на прахта и следи за чистотата не по-зле от един казармен старшина. Книгите са подредени по големина и цвят.

Алън бе положил глава върху горния ръб на една от етажерките и се блещеше ядно на книгите й. Дясната му ръка бе върху главата на тамплиерския меч, насочен надолу сякаш е бастун.

— Заел си символична поза, сине. Бих я озаглавил „Младост, война и учение“.

— Искам да те питам… нали каза, че тук имало книги с разни сведения.

— Какви например?

— Патриотични дрънканици, за съчинението.

— Разбирам. Патриотични дрънканици. Ритмично звучи, нали? „Тъй скъп ли е животът и тъй сладък ли е мирът, че да платим за него с вериги и робия? Да не дава Господ всемогъщи! Не знам другите какъв курс ще поемат, но що се отнася до мен лично, или ми дайте свобода, или ми дайте смърт!“17

— Ей, ама това направо е страхотно!

— Че как иначе? По онова време на земята са живели великани.

— Защо не съм бил жив тогава. Пиратски кораби. Представяш ли си! Бум-бум! Вдигай знамето! Делви с жълтици и дами в копринени рокли и с накити. Де да бях живял в ония времена. Някои от дядовците ми са живели… живели. Ти лично ми го каза.

— Тяхното е било нещо като благородно пиратство — наричали са се капери. Но подозирам, че не е било толкова готино, колкото сега ни се струва. Осолено телешко и сух хляб. Да не говорим, че по онова време по света е имало и скорбут.

— Какво от това. Аз ще си прибирам златото и ще си го донасям у дома. Май вече не разрешават подобни работи?

— Не, сега нещата са на по-широка нога и по-организирани и им викат дипломация.

— Едно момче от училище спечелило две телевизионни награди — една от петдесе и една от двеста долара. К’во ще кажеш, а!

— Трябва да е умно момче.

— Тоя ли? Ами! Имало си номер. Научаваш номера и си измисляш някаква хава.

— Хава ли?

— Ами, да. Например, че си сакат или че отглеждаш жаби, за да издържаш старата си майка. Въпросът е да привлечеш любопитството на публиката, та да те изберат. Той си има едно списание с всяко едно състезание в цялата страна. Тате, ще ми купиш ли и на мен такова списание?

— Е, пиратството е отмряло, но поривът продължава да мъждука.

— Какво значи това?

— От нищо — нещо. Забогатяване без труд.

— Ще ми купиш ли списанието?

— Бях останал с впечатлението, че след скандала с подкупите на диск-жокеите на подобни неща се гледа с лошо око.

— По дяволите, изобщо не е така. Пардон, изобщо не е така, сър. Направили са само леки промени. Ех, само да се докопам поне до малко от плячката.

— Значи пак за плячка става дума.

— Мангизите са си мангизи, както и да си се сдобил с тях.

— С това вече не съм съгласен. На самите пари нищо им няма, ако си ги добил по този начин, но онзи, който ги добива, пострадва.

— Че как ще пострада? Нали не е забранено от закона? Ами, че някои от най-богатите хора в страната…

— Чарлз, сине мой, сине мой.

— Защо ми викаш „Чарлз“?

— Задължително ли е да си богат, Алън? Абсолютно задължително ли е?

— Ти какво, мислиш, че ми е приятно да живея без мотоциклет ли? Поне двайсе от момчетата си имат мотори. И какво мислиш, че ми е на мен, като изобщо си нямаме кола, да не говорим за телевизор?

— Страшно неприятни са ми такива приказки.

— Не си даваш сметка, какво ми е на мен, тате. Преди време писах в клас тема, как прадядо ми бил капитан на китобоен кораб.

— То си е така.

— Целият клас се спука от смях. И знаеш ли как ми викат вече? Кашалота. На теб приятно ли щеше да ти е?

— Гадно е.

— Нямаше да е толкова гадно, ако ти беше адвокат или работеше в банка, или нещо такова. Знаеш ли какво съм решил да направя с първата спечелена плячка?

— Нямам представа.

— Ще ти купя кола, за да не ти е кофти, че другите си имат, а ти — не.

— Благодаря ти, Алън — рекох с пресъхнало гърло.

— Няма за какво. На мен така или иначе още ми е рано за книжка.

— На тази етажерка ще намериш всички известни речи в историята на страната ни, Алън. Надявам се да прочетеш поне някои от тях.

— Задължително. Налага ми се.

— Дано е така. Наслука. — Докато слизах тихо по стълбите, облизах устни. Алън в едно беше прав. Наистина се чувствах кофти.

Седнах на креслото си до лампиона и Мери ми донесе вестника.

— Ти си едно съкровище, рибке моя.

— Тоя костюм много добре ти стои.

— А ти приемаш поражението с достойнство, пък и можеш да готвиш.

— Вратовръзката ти отива на очите.

— Пак си намислила нещо. Усещам те. Ще ти кажа една тайна, ако ми кажеш твоята.

— Никаква тайна нямам — рече.

— Измисли си някаква!

— Не мога. Моля те, кажи ми твоята, Алън.

— Подслушват ли ни детенца с ушенца?

— Не.

— Добре. Днес дойде Марджи Йънг-Хънт. Свършило й било кафето. Имам чувството, че има някакви чувства към мен.

— Добре, разправяй нататък.

— Ами, говорехме си за предсказанието й и аз казах, че ми е интересно, ако го повтори, дали ще се падне същото.

— Не може да бъде!

— Точно това бяха думите ми. А тя каза, че и на нея ще й е интересно.

— Но ти нали не се занимаваш с такива работи?

— Щом става дума за хубави неща — интересуват ме.

— И мислиш, че ще ни гледа пак довечера ли?

— Ако чак пък толкова желаеш да научиш какво мисля, ще ти кажа, че тя точно за това идва.

— Не си прав! Аз я поканих.

— След като ти е внушила да го направиш.

— Ти не я обичаш.

— Напротив, напоследък все повече ми харесва и започвам да изпитвам и уважение към нея.

— Все имам чувството, че се занасяш.

Елън влезе тъй тихо, че останах с чувството, че може да е подслушвала, което сигурно си беше така. Елън е стопроцентово момиче, при това е на тринайсет, сладка и умислена, весела и чувствителна, че и болнава, когато има полза. Намира се във фазата на готово да се втвърди тесто. Понякога изглежда хубавка, понякога — не. И е изкусна манипулаторка — гушка се в мен, диша ми във врата, слава Богу, че дъхът й е сладък като на крава. И гледа да те докосва през цялото време.

Облегна се на страничната облегалка на креслото и слабичкото й раменце се опря в моето. Прекара розов нокът по ръкава на сакото ми до космите на китката и ме хвана гъдел. Златните косъмчета по ръката й блестяха като златист прах под светлината на лампата. Хитруша ми е тя, но сигурно и останалите стопроцентови момичета са същите.

— Лакирала си се — отбелязах.

— Мама ми дава само ако е розов. Много грубо са ти изрязани ноктите.

— Нали?

— Поне са чисти.

— Мих ги с четка.

— Мразя мръсни нокти като тези на Алън.

— Ти май изобщо го мразиш Алън до дъното на душата си.

— Има нещо такова.

— Браво на теб. Ами, вземи, че го пречукай.

— Пак се будалкаш. — Прекара пръсти зад ухото ми. Сигурно вече подлудява някои хлапаци.

— Чух, че вече пишеш съчинението.

— Гадният ми брат ти е снесъл.

— Хубаво ли става?

— О, да, и то много. Като свърша, ще ти дам да го прочетеш.

— Трогнат съм от оказаната ми чест. И гледам, че си се пременила за случая.

— За тая вехтория ли говориш? Пазя си новата рокля за утре.

— Прекрасна идея. Ще има и момчета.

— Мразя момчетата. Ама наистина ги мразя.

— Знам. Твоят девиз е „враждебност“. И аз не ги обичам кой знае колко. Хайде сега, поотмести се мъничко. Искам да си прочета вестника.

Зае поза на кинозвезда от 20-те години и моментално си отмъсти:

— Ти кога ще станеш богат?

Зор ще види някой мъж с нея някой ден. Инстинктът ми подсказа да я награбя и да я напляскам отзад, но тя всъщност точно това искаше. И съм почти сигурен, че на очите си бе сложила сенки. А самите те излъчваха точно толкова съжаление, колкото и очите на една пантера.

— Другия петък — отвърнах.

— Няма да е зле да побързаш. Писна ми да сме бедни. — И се изпари набързо. При това и подслушва през вратите. И все пак я обичам, което е необичайно, тъй като олицетворява всичко, което мразя у хората — направо я обожавам.

Явно не ми беше писано да чета вестник. Не бях успял и да го разтворя, когато Марджи Йънг-Хънт пристигна. Беше с прическа — фризьорска прическа. Сигурно и Мери знае как се прави, но не и аз.

Сутринта закъсалата за кафе Марджи ми се беше заложила сякаш е мечи капан. Вечерта обаче на прицела й беше Мери. Ако дупето й е подскачало, не съм го видял. Каквото и да имаше под изискания си джемпър, всичко беше скрито-покрито. Беше идеалната гостенка — по женски — учтива, очарователна, пълна с комплименти, съобразителна, скромна. С мен се отнасяше така, сякаш от сутринта бях се състарил поне с четиридесет години. Жените са страхотни същества. И се възхищавам от действията им, макар да не ги разбирам.

Докато Марджи и Мери минаха през цялата гама светски приказки — „Какво си направила с косата си?“… „Много ми харесва така“… „Този цвят е точно за теб. Не го променяй“ — безобидните женски сигнали за възприемане на събеседничката, — аз се сетих за най-женския от всички вицове, които съм чувал през живота си. Срещат се две жени. „Какво си направила с косата си — възкликва първата. — Има вид на перука.“ „Защото наистина е перука.“ „Така ли? Никога нямаше да позная.“

Такива отговори вероятно крият много по-дълбок смисъл, отколкото предполагаме или имаме правото да знаем.

Вечерята също бе поредица от възклицания за превъзходното пиле на фурна и уклончиво съгласие, че горе-долу става за ядене. Елън изучаваше гостенката с нищо неизпускащо око — до най-малкия детайл на прическата и грима й. Едва тогава проумях колко от малки започват да провеждат онези подробни огледи, върху които впоследствие базират своята така наречена интуиция. Елън обаче избягваше да срещне моя поглед. Знаеше, че ме е наранила смъртно, и очакваше да си отмъстя. Чудесно, свирепа ми дъщеричке. Ще ти отмъстя по най-жестокия начин, който можеш да си представиш. Ще забравя.

Вечерята излезе сполучлива — питателна и обилна — така, както се поднася на гости, с куп чинии, които не се ползват ежедневно. Накрая — кафе, каквото обикновено не пием след ядене.

— Не ти ли пречи да спиш?

— Нищо не е в състояние да ми попречи на съня.

— Дори и аз ли?

— Итън!

После мълчаливата, смъртоносна война кой да измие чиниите.

— Нека ти помогна.

— В никакъв случай. Ти си ни гостенка.

— Добре, поне да ги занеса в кухнята.

Очите на Мери издириха децата, а духът й ги нападна „на нож“. Знаеха какво ще последва, но бяха безпомощни.

— Това е работа на децата — каза Мери. — Много обичат да го правят. А и го вършат добре. Направо се гордея с тях.

— Колко мило! Такива деца все по-рядко се срещат.

— Знам. Голям късмет имаме, че искат да помагат.

Усещах как мозъчетата им се щурат като пор, който търси откъде да избяга, как си мислят дали да не направят фасон, дали да не им прилошее, или да вземат да изтърват красивите стари чинии. Коварните им мисли, изглежда, и на Мери не й убягнаха, защото тя заяви:

— И са толкова внимателни! Никога нищо не са ми счупили. И една очукана чаша нямам даже.

— Това си е жива благословия! — възкликна Марджи. — Как ги научи?

— Не съм ги учила. Идва им отръки. Нали знаеш, някои хора са си по природа нескопосни; Алън и Елън обаче са надарени със сръчни ръце.

Хвърлих поглед да видя реакцията на децата. Усещаха, че ги работят. И според мен се чудеха дали и Марджи Йънг-Хънт схваща положението. Продължаваха да търсят начин да се измъкнат. Но аз насочих прожектора право върху им.

— Те, естествено, обичат да ги хвалят — рекох, — но ние ги бавим. Ако не ги пуснем да тръгнат, ще закъснеят за киното.

Възпитанието не позволи на Марджи да се изсмее, а Мери ми хвърли бърз и изненадан възхитен поглед. Та те дори не бяха споменали, че искат да ходят на кино.

Дори когато тийнейджърите не вдигат никакъв шум, всичко става някак си още по-тихо, след като излязат. Около тях въздухът сякаш ври. Щом заминаха, цялата къща сякаш си отдъхна и се успокои. Какво чудно има тогава в това, че полтъргайсти се срещат единствено в къщи с подрастващи деца.

Тримата закръжихме опипом около темата, която знаехме, че ще възникне. Отидох до остъкления шкаф и извадих три оформени като лилии и украсени с венчета чаши с високи столчета, докарани един Господ знае кога от Англия. И налях от потъмнялата и захабила се от годините плетена дамаджанка.

— Ямайски ром — съобщих. — Навремето Холи са били мореплаватели.

— Много стар ще да е — каза Марджи Йънг-Хънт.

— По-стар от нас двамата, че и от баща ми.

— Направо в тила те удря — каза Мери. — Е, днес явно ще празнуваме. Итън го вади само за сватби и погребения. Смяташ ли, че е редно, скъпи? Имайки предвид, че утре е Великден.

— Светото причастие да не го правят с кока-кола, скъпа моя.

— Мери, никога не съм виждала съпругът ти тъй развеселен.

— Дължи се на предсказанието ти — отвърна Мери. — За една нощ стана нов човек.

Ужасно нещо е това човекът: куп циферблати, превключватели и записващи устройства, от които само няколко сме способни да разчетем, и то вероятно с не особено голяма точност. В корема ми изригна прогаряща червена болка, която се вдигна и ме прониза и разкъса точно под ребрата. Ураганен вятър зарева в ушите ми и ме заподхвърля като безпомощен кораб, счупил мачта, преди да успее да прибере платната. В устата ми се появи горчиво-солен вкус, а стаята започна да пулсира и да се надига пред очите ми. Всеки предупредителен сигнал крещеше: „Опасност!“, крещеше: „Корабокрушение!“, крещеше: „Ужас!“ Обзе ме, докато минавах зад столовете на дамите, преви ме одве в трепереща агония и също толкова внезапно изчезна. Изправих се и продължих, а те дори не се усетиха. Сега разбирам как навремето хората са вярвали, че някой може да бъде обзет от дявола. Не съм особено сигурен, че не вярвам и аз. Обладаване! Кипящото зараждане на нещо чуждо, докато всяко нервно окончание се съпротивлява, но губи битката и се оттегля победено, за да сключи мир с нашественика. Насилие — това е думата, ако можете да си представите звука на дума, поръбена със синкав пламък като от газова горелка.

До ушите ми достигна гласът на моята мила:

— Никому не вреди все пак да чуе нещо приятно — рече.

Изпробвах гласа си. Оказа се силен и надежден.

— И малко надежда, пък била тя и безнадеждна надежда, също никому не вреди — казах, върнах дамаджанката в шкафа, върнах се на мястото си, гаврътнах половината чаша от старинния ароматен ром, седнах, кръстосах крак връз крак и сплетох пръсти в скута си.

— Изобщо не мога да го разбера — продължаваше Мери. — Никога не е вярвал в ясновидството и му се подиграва. Просто не ми го побира акъла.

Нервните ми окончания шумоляха като суха, обрулена от вятъра зимна трева, а сплетените ми пръсти побеляха от стискане.

— Нека опитам да обясня на госпожа Йънг… на Марджи — рекох. — Мери произхожда от благородно, но бедно ирландско семейство.

— Е, не бяхме чак толкова бедни.

— Не го ли усещаш по говора й?

— Едва сега, след като заостри вниманието ми.

— Както и да е, бабата на Мери, която е светица, или поне би трябвало да бъде, била добра християнка, нали така, Мери?

Стори ми се, че в моята скъпа се заражда някаква враждебност. Въпреки това продължих:

— Но това не й пречело да вярва и в разни феи и духове, макар строгата, непреклонна християнска теология категорично да ги изключва.

— Но това са различни неща.

— Разбира се, миличка. Почти всички неща са различни. Но можеш ли да отричаш нещо, което не познаваш?

— Пази се от него — предупреди я Мери. — Залага ти някаква словесна клопка.

— Аз не мога. Нямам никаква представа от късмети и ясновидство. Така че как да не вярвам в тези неща. Вярвам, тъй като то съществува.

— Но не вярваш, че е истина.

— Истината е, че милиони хора ходят да им гледат, че на всичкото отгоре си и плащат. Стига ми да знам това, за да се възбуди любопитството ми, нали?

— Но ти не…

— Чакай малко! Въпросът не е в това, че не вярвам, а в това, че не знам. Две различни неща. И не знам кое се случва първо — късметът или предсказанието.

— Май започвам да разбирам какво иска да каже.

— Нима? — Мери явно бе недоволна.

— Представи си, че гледачката усеща някои неща, които така или иначе са на път да станат. Това ли имаш предвид?

— Това е отделен въпрос. Но картите как могат да го знаят?

— Картите дори не се движат сами, а трябва човек да ги обръща — рекох.

Марджи не ме погледна, но разбрах, че усеща нарастващата неловкост на Мери и се нуждаеше от инструкции.

— Не можем ли да направим нещо като изпитание? — попитах.

— Точно тук стигаме до нещо странно. Тези неща сякаш се противят на изпитанията и изчезват, но това не ни пречи да опитаме. Имаш ли предвид някакво конкретно изпитание?

— Не си се докоснала до рома си. — Двете вдигнаха чаши едновременно, сръбнаха и ги оставиха. Аз допих своята и станах за дамаджанката.

— Итън, не прекаляваш ли?

— Да, сладуранче. — Налях си чашата. — Не можеш ли да обърнеш картите със завързани очи?

— Но нали трябва да ги тълкувам.

— Ами тогава Мери да ги обръща, да речем, или пък аз, а ти ще ги четеш.

— Поначало трябва да съществува допир между четеца и картите, но… защо пък да не опитаме.

Но Мери възрази:

— Смятам, че ако ще правим нещо, следва да го правим, както си му е редът. — Такава ми е тя. Не обича промените — дребните промени, имам предвид. С големите се справя по-добре от всеки друг: пощурява при вида на порязан пръст, но като главорез ще е спокойна и ефикасна. Малко чоглаво ми стана, понеже й бях казал, че с Мери вече сме обсъждали тези неща, а сега сякаш за пръв път ни минаваха през ум.

— Нали говорихме за това сутринта.

— Да, когато дойдох за кафе. И цял ден не ми излиза от ума. Дори нося картите.

Мери е склонна да приема съсредоточеността за гняв, а гнева за насилие, при това изпитва ужас от насилието. Този страх й го вселили някакви чичовци пияници, което е безобразие. Усещах как страхът й нараства.

— Хайде да не си играем с огъня — рекох. — Дай по-добре да поиграем на двайсет и едно.

Марджи усети тактиката, разпозна я, сигурно и тя я бе прилагала.

— Нямам нищо против.

— Моят късмет е изяснен. Ще стана богат. Да спрем дотук.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че не вярва. Разкарва те нагоре-надолу, а накрая отказва да играе. Понякога направо ме влудява.

— Наистина ли? Никога не ти е личало. Ти винаги си моята любяща женичка.

Интересно как понякога човек усеща течения и насрещни течения — не винаги, само понякога. Понеже Мери не използва мозъка си за подредено мислене, вероятно затова е по-възприемчива към впечатленията. Напрежението в стаята се засилваше. Мина ми през ум, че приятелството й с Марджи може да пострада — никога вече няма да се чувства отпусната в нейно присъствие.

— Аз всъщност най-сериозно искам да разбера това с картите — рекох. — Пълен невежа съм. Открай време знам, че е специалитет на циганките. Ти циганка ли си? Май никога не съм виждал циганка.

Мери каза:

— Моминското й име е руско, но самата тя е родена в Аляска.

Ето го, значи, обяснението за широките скули.

Марджи рече:

— Имам да ти призная една неприятна тайна, Мери, за това, как сме се озовали в Аляска.

— Била е притежание на руснаците — намесих се. — Купили сме я от тях.

— Да, но знаеш ли, че е била затворнически лагер, като Сибир, само че за още по-тежки престъпления?

— От какъв род?

— Най-тежките. Прабаба ми била заточена в Аляска за магьосничество.

— Какво е правила?

— Причинявала е бури.

— Значи ти идва по естествен път.

— Да създавам бури ли?

— Не, да гледаш на карти — вероятно няма разлика.

— Шегуваш се — каза Мери. — Не може да е вярно.

— Може и да се шегува, Мери, но си е истина. Смятало се е за най-тежкото престъпление, по-лошо и от убийството. И досега притежавам документите й — на руски, разбира се.

— А ти знаеш ли руски?

— Почти съм го забравила.

— Може магьосничеството и днес да е най-тежкото престъпление — рекох.

— Разбра ли какво имах предвид? — прекъсна ме Мери. — Скок насам, скок натам. Никога не знаеш какво всъщност мисли. Снощи… тази сутрин, се надигнал още по тъмно. Излязъл на разходка.

— Аз съм един негодник — заявих. — Отявлен и непоправим нехранимайко.

— Та на мен ми се ще все пак Марджи да хвърли картите — но по нейному си, без твоя намеса. Ако продължим да бъбрим, децата ще се върнат и няма да ни дадат възможност.

— Извинете ме за минутка — рекох. Качих се в спалнята. Мечът лежеше върху леглото, а отворената кутия за шапки си стоеше на пода. Влязох в банята и пуснах сифона. Шуртенето на водата се чува из цялата къща. Намокрих кърпа със студена вода и я притиснах о челото си, най-вече върху очите. Имах чувството, че от напрежение ще изскочат навън. От студената вода ми стана по-добре. Седнах върху тоалетната седалка и сведох лице към влажната кърпа, а когато се стопли, пак я намокрих. На излизане от спалнята грабнах от кутията тамплиерската шапка с перото, нахлупих я и заслизах по стълбите.

— Ох, щурчо — посрещна ме Мери. Изгледа ме с радост и облекчение. Болката се изпари от въздуха.

— Щраусовите пера могат ли да се избелват? — попитах. — Пожълтяло е.

— Мисля, че да. Попитай господин Шулц.

— Ще му я занеса в понеделник.

— Много ми се ще Марджи да обърне картите — каза Мери. — Умирам от желание.

Окачих шапката върху долната колона на стълбището, където тя остана с вид на пиян адмирал, ако такова нещо е възможно.

— Донеси масата за карти, Ит. Необходимо ни е много място.

Извадих я от килера в антрето и разтворих краката й.

— Марджи обича стол с права облегалка.

Придърпах един от столовете за хранене.

— От нас какво се иска?

— Да се съсредоточите — каза Марджи.

— Върху кое?

— Доколкото е възможно — върху нищо. Картите са в чантичката ми на дивана.

Винаги съм си представял картите за гледане като мазни, дебели и с пречупени ъгълчета, но нейните бяха чисти и лъскави, с нещо като пластмасово покритие. Бяха по-тесни и по-дълги от картите за игра и много повече на брой от петдесет и две. Марджи изправи гръбнак пред масата и оформи от тях ветрило — пъстри картинки и заплетени фигури. Надписите бяха на френски: l’empereur, l’ermite, le chariot, la justice, le mat, le diable18 — земя, слънце, луна и звезди, и цветове с мечове, чаши, жезли и, предполагам, пари, ако deniero19 значи това, но символът имаше формата на хералдическа роза, а във всеки цвят освен това имаше и roi, reine и chevalier20. Следваха някакви необичайни, тревожни карти — поразявана от светкавица кула, колело на съдбата, човек, увиснал за глезените от бесилка, наречена pendu21, и Смъртта — la mort, скелет с коса.

— Доста потискащи са — рекох. — Това ли означават картите, което е изобразено на тях?

— Зависи от това, как паднат една спрямо друга. Ако изображението е с главата надолу, добиват противоположния смисъл.

— Значи смисълът може да варира.

— Да. Именно това е ролята на тълкуването.

В мига, в който хвана картите, Марджи доби тържествен израз. На силното осветление ръцете й издаваха онова, което вече бях забелязал — че е по-стара, отколкото изглежда.

— Кой те научи? — попитах.

— В началото наблюдавах баба ми, после започнах да гледам по разни партита — явно съм искала да привлека внимание.

— Ти самата вярваш ли им?

— Не мога да кажа. Понякога се получават забележителни неща. Не знам.

— Възможно ли е картите да са всъщност ритуал за съсредоточаване — нещо подобно на екстрасенско упражнение?

— В някои случаи вероятно е така. Най-голяма точност постигам именно тогава, когато припиша на някоя карта смисъл, какъвто дотогава не съм й придавала.

Докато размесваше картите, цепи колодата, пак ги размеси, пак ги цепи, после ми ги подаде и аз да цепя, ръцете й се движеха като самостоятелни живи същества.

— На кого да гледам?

— На Итън — възкликна Мери. — Да видим ще съвпадне ли с вчерашното.

Марджи ме огледа:

— Рус — рече, — синеок. Нали не си навършил четиридесет?

— Почти.

— Кралят на жезлите. — Намери картата в колодата. — Това си ти. — Изображение на крал с мантия и корона, хванал огромен жезъл в червено и синьо, а отдолу надпис Roi de Baton. Положи я с лице нагоре и пак размеси колодата. После започна бързо да обръща картите и заговори с напевен глас. Карта върху моята — Това те покрива. — Напреко отгоре й. — Това те прекръства. — Една отгоре. — Това ти е короната. — Друга под мен. — Това ти е основата. Тази отпред, тази отзад. — Върху масата се оформи кръст от карти. После бързо обърна още четири и ги нареди в една линия вляво от кръста с думите: — Ти, къщата, надеждите, бъдещето. — Последната карта беше на обесения с главата надолу, le pendu, но от моето място насреща й се виждаше наопаки.

— Бъдещето ми е ясно.

— Може да означава и спасение — каза тя. Прекара показалец по долната си устна.

— А парите къде са? — попита нетърпеливо Мери.

— Тука са — промълви тя разсеяно. Внезапно събра картите, размеси ги продължително, после пак ги заразполага, мърморейки ритуалните думи под носа си. Имах чувството, че не обръща внимание на отделните карти, а ги възприема като едно цяло, а очите й се замъглиха и като че ли гледаха надалеч.

Як номер, рекох си, убиец в женските клубове — че и навсякъде другаде. Сигурно и жрицата Пития е изглеждала по същия начин — спокойна, съсредоточена и объркваща. Успееш ли да задържиш хората за дълго нащрек, почти без дъх, в очакване, ще повярват на всяка твоя дума — и не става дума за актьорско майсторство, а по-скоро за техника, за улучване на подходящия момент. А тази жена хабеше дарбата си по пътуващи търговски пътници. Добре де, но какво искаше от нас, от мен? Изведнъж тя пак грабна картите, оформи ги в колода и ги постави в червената кутия с надпис I. Muller & Cie, Farbrique de Cartes.

— Не мога — рече. — И това става понякога.

— Да не си видяла нещо, което не щеш да ни кажеш? — попита Мери със затаен дух.

— Защо смяташ, че няма да ви кажа? Като малка видях веднъж змия да си сменя кожата — гърмяща змия от Скалистите планини. Гледах цялото действие от край до край. Та сега, докато гледах картите, те изчезнаха и изведнъж ми се яви събличащата кожата си змия — наполовина прашна и охлузена, наполовина гладка и нова. И аз не знам как да го тълкувам.

— Изглежда, си изпаднала в транс — казах. — Друг път случвало ли ти се е?

— Три пъти.

— Предишните два пъти намери ли някакъв смисъл?

— Лично аз — не.

— И все змията ли?

— О, не! И други неща, но все такива, откачени.

Мери се намеси с ентусиазъм:

— Да не би пък да символизира предстоящата промяна в късмета на Итън.

— Той гърмяща змия ли е?

— О! Разбирам какво имаш предвид.

— Кара ме да потръпвам от гнус — каза Марджи. — Като малка донякъде обичах змиите, но като пораснах ги намразих. Подлудяват ме. Май трябва да си вървя.

— Итън ще те изпрати до вас.

— Няма смисъл да се разкарва.

— За мен ще е удоволствие.

Марджи се усмихна на Мери:

— Не го изпускай от дома — каза. — Нямаш си представа колко трудно се живее без мъж.

— Глупости — отвърна Мери. — Само да свиеш пръст и ще си намериш съпруг.

— Това и направих навремето. Няма полза. Щом идват толкова лесно, значи не си заслужават труда. Дръж го у дома, да не ти го отнеме някоя. — Докато говореше, успя да си облече палтото — бързодействаща мадама. — Вечерята беше прекрасна. Надявам се пак да ме поканите. Съжалявам за гледането, Итън.

— Утре нали ще се видим в черквата?

— Не. Тази вечер ще се кача до Монток.

— В тоя студ и влага?

— Обожавам морските сутрини, докато съм високо там. Лека нощ. — Не успях дори да й отворя вратата. Изхвърча навън, сякаш нещо я гонеше по петите.

— Не знаех, че се кани да се качва в планината тази вечер — рече Мери.

А аз нямах сили да й кажа: „И тя не е знаела.“

— Итън… какво мислиш за гледането тази вечер?

— Че какво предсказа тя?

— Не забравяй: спомена, че ще ни дойдат пари. Но с какво впечатление остана? Според мен се появи нещо, което тя не пожела да ни каже. И то я уплаши.

— Сигурно й се е привидяла змията и е заседнала в съзнанието й.

— Това според теб дали… означава нещо?

— Кифличке моя, нали ти си специалистката по гледането. Аз откъде да знам.

— Както и да е. Радвам се, че не я мразиш. Имах чувството, че преди не беше така.

— Аз съм коварна личност — рекох. — Умея да крия мислите си.

— Ъ-ъ! Не и от мен. Ще останат и за втората прожекция.

— Повтори пак?

— Децата. Винаги гледат и втория филм. А ти страхотно се справи с въпроса за чиниите.

— И съм хитър при това — казах. — А в най-близко време ще проявя и помисли по отношение на твоята чест.

Шеста глава

От личен опит съм свикнал да отлагам решенията за бъдещ размисъл. И когато някой ден отделя малко време, за да се занимая с проблема, установявам, че той вече е приключил, разрешил се е и присъдата е изпълнена. Сигурно и с всички други хора е така, но нямам начин да знам. Сякаш някакво безлично жури заседава в тъмните безлюдни пещери на ума и взема решението си. Винаги съм си представял тази тайна и безсънна област вътре в мен като черна, дълбока, неподвижна вода — място за хвърляне на хайвера, от която до повърхността рядко се добира някоя форма. Но може и да е някаква огромна библиотека, в която е описано всичко, случило се на живата материя от първоначалния миг на появата на живота.

Според мен някои хора — поетите например — имат по-близък достъп до това място в сравнение с останалите. Навремето, когато разнасях вестници, а си нямах будилник, си бях изработил начин да изпращам сигнал и да получавам отговор. Докато лежах в леглото нощем, представях си, че съм застанал на ръба на черната вода.

И си представях, че в ръката си държа бял кръгъл камък. Изписвах с много черни букви върху му „4 часа“, после го пусках и наблюдавах как потъва, как се преобръща, докато накрая изчезва. При мен номерът се получаваше. Събуждах се на секундата в четири. Впоследствие се научих да го ползвам да ме буди в четири без десет или в четири и петнадесет. Никога не ми изневери.

Но от време на време на повърхността избива нещо необикновено, отвратително, сякаш от дълбините изскача морски змей или някакво друго морско чудовище.

Няма и година, откакто братът на Мери Денис почина у дома — умря в страхотни мъки от инфекция на щитовидната жлеза, която помпаше по цялото му тяло соковете на страха, и това го докарваше до буйство, ужас и свирепост. Кроткото му конско ирландско лице стана зловещо. Помагах да го удържаме, да го успокояваме и утешаваме, докато му се привиждаше смъртта, и това трая цяла седмица, след което белите му дробове започнаха да се пълнят. Не исках Мери да стане свидетел на смъртта му. Никога през живота си не бе виждала смъртта, а имаше опасност случаят да заличи спомените й за добрия човек, нейния брат. Та докато седях в очакване до леглото му, от черната ми вода изплува едно чудовище. Мразех го. Исках да го убия, да му прегриза гърлото. Мускулите на челюстите ми се стегнаха и май се озъбих като вълк, готов да се хвърли върху плячката.

Когато всичко свърши, ме обзе паническо чувство за вина и признах пред стария доктор Пийл, който подписа смъртния акт, какво бях изпитал.

— Според мен няма нищо необичайно — каза ми. — Виждал съм подобно изражение по лицата на много хора, но малцина си го признават.

— Но каква е причината? Той беше добър човек.

— Може да се дължи на някакъв стар спомен — рече. — Нещо като завръщане към някогашната глутница, когато опасност е заплашвала неин болен или ранен член. Някои животни и повечето риби разкъсват и изяждат отслабналите си събратя.

— Та аз да не съм животно… или риба?

— Не си. И вероятно точно затова ти е чуждо. Но то е там. Всичко е там.

Добър старец е доктор Пийл, уморен старец. Изражда ни и ни погребва от петдесет години насам.

Но да се върнем към Конгреса на мрака, а той, изглежда, работеше извънредно. Понякога човек така изневерява на себе си, че си казваш: „Невъзможно е да го е направил. Не му е в характера.“ А може и да му е. Просто да зависи от ъгъла, от който го гледаш, или пък налягането отгоре и отдолу да е променило формата му. На война много често се среща — страхливецът се превръща в герой, а смелчагата се срутва сред пламъци. Или прочиташ в сутрешния вестник как някой мил, добър семеен човек посякъл с брадва жената и децата си. Според мен излиза, че човек постоянно се променя. Но промяната става забележима само в определени моменти. Ако решех да задълбая по-дълбоко, сигурно щях да проследя наченките на промяната чак до раждането си, а може би и преди това. Напоследък куп дребни неща започваха да оформят схемата на по-големи неща. Имах чувството, че събития и изживявания се блъскаха и бутаха в посока, противоположна на нормалната ми, или поне на тази, която бях започнал да смятам за нормална — посоката на продавача в бакалница, провалилия се, човекът без истинска надежда или амбиция, окован сред задълженията да пълни стомасите и да облича телата на семейството си, затворен в клетката от навици и мнения, които лично аз възприемах като морални, дори целомъдрени. Нямаше да се учудя, ако се окажеше, че ме е обзело самодоволството от това, да съм, както аз му виках, „добър човек“.

Понеже, естествено, съзнавах какво става около мен. Нямаше нужда Маруло да ми го изтъква. Изключено е да живееш в малък град като Ню Бейтаун и да не си даваш сметка. Но не се бях замислял кой знае колко. Съдията Доркас опрощаваше шофьорски глоби срещу услуги. Това дори не бе тайна. А една услуга води до друга. Кметът и същевременно собственик на магазин за строителни стоки продаваше на кметството на раздути цени оборудване, от което при това невинаги имаше нужда. Тръгнеха ли да прокарват нова асфалтирана улица, обикновено се оказваше, че още преди да оповестят плана, господин Бейкър, Маруло и пет-шест други видни представители на бизнеса вече са изкупили парцелите покрай нея. Това си бяха природни факти, макар винаги да бях смятал, че не са факти от собствената ми природа. Обединеното подтикване от страна на Маруло и господин Бейкър, и търговския агент, и Марджи Йънг-Хънт, и Джои Морфи се превърна в як натиск, така че: „Ще трябва да отделя малко време да го обмисля.“

Моята скъпа мъркаше на сън, на устните й грееше архаичната усмивка и излъчваше онова допълнително спокойствие и душевен мир — някаква пълна задоволеност, която й се явява, след като се любим.

След скитанията ми през предната нощ се предполагаше, че ще ми се спи, но бях съвсем буден. Забелязал съм, че дрямката почти не ме наляга, ако знам, че сутринта ще мога да спя до късно. Червените петна вече плаваха пред очите ми, уличната лампа пращаше сенките на голи брястови клони върху тавана, където очертаваха тържествено полюляващи се плетеници, тъй като подухваше пролетният вятър. Прозорецът беше полуотворен и белите завеси се изпълваха и надуваха като платната на закотвена лодка. Мери държи пердетата да са бели и наскоро прани. Това й създава чувството за благоприличие и сигурност. И се прави на леко възмутена, когато й кажа, че това се дължи на дантелените пердета в ирландската й душа.

И аз се чувствах добре и задоволен, но за разлика от Мери не се гмурнах в съня. Просто не ми се спеше. Предпочитах да се наслаждавам напълно на доброто си настроение. Исках да си мисля за конкурса за съчинения „Обичам Америка“, в който децата ми щяха да участват. Но зад тези и всички останали мисли исках да разгледам какво точно става с мен и какво смятам да правя в това отношение, при което, естествено, започнах отзад напред и установих, че тъмното жури в дълбините вече е решило от мое име. Ето го и самото решение, формулирано и недвусмислено. Все едно тренираш за някакво състезание, подготвяш се и в един момент се озоваваш най-после на старта с опрени в блокчетата шпайкове. И тогава вече не ти остава никакъв избор. Щом гръмне стартерът, хукваш. И осъзнах, че съм запънал шпайковете и само чакам изстрела. Но явно, че последен бях научил за това. Цял ден хората ми викаха колко добре съм изглеждал, в смисъл, че изглеждам по-другояче, по-уверен, променен. Оня търговски агент следобеда направо се облещи. Маруло ме оглеждаше недоверчиво. А Джой-бой изпита нуждата да ми се извинява за нещо, което аз бях сторил. Накрая и Марджи Йънг-Хънт — тя май бе най-прозорливата с тоя неин сън с гърмящата змия. Успя някак си да пробие и откри у мен някаква сигурност, в която самият аз още не бях сигурен. И символът й бе гърмящата змия. Усетих, че се хиля в мрака. А после, объркана, ми излезе с най-стария възможен номер — заплахата от изневяра, стръв, хвърлена насред прилива, за да провери какви риби се хранят там. Но то не ми напомни за тайния шепот на скритото й тяло — не, пред очите ми бяха птичите й пръсти, издаващи стареене, нервност и жестокостта, която изпитва човек, когато загуби контрол върху обстоятелствата.

Понякога ми се ще да проумея естеството на нощните мисли. Толкова близки са до сънищата. В някои случаи успявам да ги насоча, друг път се изоглавят и се втурват към мен, сякаш са мощни, неукротени коне.

Дани Тейлър се намъкна. Нямах намерение и за него да мисля и да страдам, но той взе, че се появи. Наложи се да приложа един трик, който навремето научих от някакъв стар, печен старшина, и знам, че действа. По време на войната изкарах един ден, една нощ и после още един ден като едно цяло, чиито части представляваха, общо взето, всичките гадни ужасии, които могат да се случат в тоя гнусен занаят. Изглежда, докато траеше, не осъзнах агонията, тъй като бях зает и неописуемо каталясал, но през следващите години това цяло, състоящо се от един ден, една нощ и после още един ден, навестяваше многократно нощните ми мисли, докато накрая се превърна в оная лудост, на която й викат бойно изтощение, а навремето се е наричала фронтовашко психическо разстройство. Какво ли не пробвах, за да й преча, но тя все се добираше до мен. Дебнеше ме по цял ден, за да ми скочи в мрака. Веднъж, разнежен от уискито, го споделих с ротния ни старшина — стар професионален боец, участвал във войни, които отдавна сме забравили. Ако речеше да си закачи всички лентички на получените ордени, нямаше да му остане място за копчетата — Майк Пуласки, поляк от Чикаго, но не родственик на героя22. Имах късмет, че и той доста се беше понаквасил, иначе можеше да млъкне заради отдавна насаденото му убеждение, че с офицер не се общува.

Майк ме изслуша, без да отлепва поглед от една точка на междувеждието ми.

— Да — рече накрая. — Знам го това. Проблемът е, че човек се мъчи да го прогони от главата си. Не става така тая работа. По-скоро трябва да го посрещнеш с нещо като „добре дошло“.

— Не те разбирам, Майк.

— Приемаш, че е нещо, което е траяло дълго — започваш от самото начало и си спомняш всичко, което можеш, до самия му край. Много скоро ще му писне, разни парчета ще се изгубят и докато се усетиш — то напълно изчезнало.

Опитах се и ми подейства. Не знам дали психиатрите го знаят тоя номер, а би трябвало.

Та когато през онази нощ ми се яви Дани Тейлър, излязох му с трика на старшина Майк.

Като малки, на еднаква възраст, еднакъв ръст и еднакво тегло, ходехме да се мерим на големия кантар в склада за зърна и фураж на главната улица. Ако тая седмица се окажех с 200 грама по-тежък, до следващата Дани ме настигаше. Ходехме заедно на риба, на лов и на плуване, дори излизахме с едни и същи момичета. Подобно на повечето стари семейства в Ню Бейтаун и това на Дани бе доста заможно. Къщата им е онази бялата на „Порлок Стрийт“, с канелюри по колоните. Навремето семейство Тейлър притежаваше и извънградска къща на около пет километра от града.

Навсякъде около нас има плавни хълмове, покрити с дървета, малко бяла мура, а други — с второ поколение древни дъбове, хикори23 и тук-таме кедри. Много преди да се родя, дъбовете били тъй чудовищно големи, че местните майстори издялвали корабните килове, ребра и талпи досами корабостроителниците, докато накрая всичко било изсечено. И насред този вълнист пейзаж фамилията Тейлър навремето вдигнала „Тейлър Медоу“ — къща по средата на просторна ливада — единственото равно място в радиус от доста километри. Ако се съди по това, че е равна като маса и е заобиколена с ниски хълмове, някога трябва да е била дъно на езеро. Преди шейсетина години къщата им изгоряла и никой не се захванал да строи нова. Като деца с Дани ходехме дотам с колелетата си. Играехме в иззиданото от камък мазе, а с тухли от старите основи си построихме и ловна хижа. Някога имението трябва да е имало възхитителен парк. Виждахме стройни редици от дървета, а сред завърналата се гора се мяркаха, загатнати, бивши живи плетове и синори. Тук-таме се срещаше остатък от каменен парапет, а веднъж открихме дори бюст на бог Пан върху заострен постамент. Беше паднал по лице и рогата и брадата му бяха заровени под песъчливата глина. Вдигнахме го, почистихме го и известно време му отдавахме почит, но накрая паднахме жертва на алчността и момичетата. Закарахме го с количка до Флъдхамптън и го продадохме за пет долара на един вехтошар. А сигурно е бил художествено произведение, при това много старо.

Ние с Дани бяхме приятели, понеже момчетата без приятели не виреят. После обаче го приеха във Военноморската академия. Срещнах го веднъж в униформа и това ми остана за доста години. Ню Бейтаун и тогава беше, и сега си остава затворена, тясно свързана общност. Всички знаеха, че Дани са го изключили, но никой не говореше на тази тема. Родът Тейлър постепенно измря — ами, същото, каквото се случи и с рода Холи: останал съм само аз и, разбира се, синът ми Алън. Дани се завърна чак след като всичките му роднини умряха, при това вече се беше пропил. В началото се помъчих да му помогна, но той ме отблъсна. Нямал нужда от никого. Въпреки всичко си останахме близки — много близки.

Прекарах през ум всичко, което си спомнях, до самото утро, в което му дадох долар, за да намери своето местно забвение.

Структурата на промяната ми усещаше: външен натиск, желанието на Мери, мераците на Алън, гневът на Елън, помощта на господин Бейкър. И едва след като ходът е обявен и готов, мисълта тръгва да слага покрив върху сградата и да намери думи, с които да го обясни и оправдае. Ами ако смиреното ми и безкрайно положение на продавач в бакалница се окаже не някаква благодетел, а чист морален мързел? Без смелост всякакъв успех е немислим. Току-виж съм се оказал чисто и просто плах, боящ се от последствията — с една дума, мързелив. Успешният бизнес в града ни не изисква нито сложност, нито непрозрачност, нито пък е кой знае колко успешен, тъй като упражняващите го са заложили изкуствени ограничения на своята дейност. И понеже закононарушенията им са дребни, и успехът им е дребен. Ако някой ден някой се заеме да изследва надълбоко градската управа и бизнес комплекса на Ню Бейтаун, ще установи, че са се нарушавали стотици правни и хиляди етични правила, но всичко това е представлявало незначителни нарушения — дребна кражба. Отменили част от десетте божи заповеди и запазили останалите. И щом някой от преуспелите местни хора се сдобие с толкова, колкото му трябва или му се иска, заживява пак праведно със същата лекота, с която сменя ризата си, и доколкото всички могат да се убедят, от прегрешенията му не следват никакви отрицателни последици, стига, естествено, да не са го изловили. Дали някой от тях някога се е замислял на тая тема? Нямам представа. Но щом човек може да си опрости собствените дребни закононарушения, защо да не си прости и за някое бързо, сурово и смело деяние? Има ли разлика между убийството посредством бавен, неотслабващ натиск и бързото, снизходително наръгване с нож? Не чувствам вина за убитите от мен немци. Предполагам, че за известно време просто отмених всички правила, не само някои. И какво пречи след постигането на целта всички да бъдат възстановени? А няма никакво съмнение, че и бизнесът си е един вид война. Какво пречи в такъв случай да се превърне във всеобща война в името на мира? Господин Бейкър и приятелите му не са застреляли баща ми, но са му давали съвети, а когато изграденото от него се срутило, те го наследили. Това не е ли своего рода убийство? Има ли сред големите състояния, от които толкова се възхищаваме, някое, което да не е натрупано с безпощадност. Аз поне за нито едно не се сещам.

И ако само временно отстраня правилата, знам, че ще ми останат белези, но нима те ще са по-страшни от белезите на неуспеха, които нося в момента? Да живееш, нали поначало значи да имаш белези.

Цялото това питане и разпитване представляваше ветропоказател, кацнал върху сградата от неспокойствие и недоволство. Но веднъж отворех ли вратата й, щях ли да успея пак някой ден да я затворя? Не знаех. Единственият начин да разбера бе да я отворя… Дали господин Бейкър е знаел? Дали изобщо се е замислял за това господин Бейкър?… Старият капитан бе убеден, че Бейкърови са запалили „Бел Адеър“ заради застраховката. Възможно ли е именно това и нещастието на баща ми да са причината, поради която господин Бейкър желае да ми помогне? Това ли са белезите, които той носи?

Случващото се можеше да се опише като огромен кораб, които прави завой с помощта на много буксирни катери, които го лашкат, бутат и дърпат в необходимата посока. Щом приливът и катерите го обърнат, трябва да поеме по нов курс и да включи двигателите. А на мостика, където е центърът за планиране, трябва да си зададат въпроса: Добре, вече знам накъде искам да поема. Как се стига дотам, къде има коварни подводни скали и какво ще е времето?

Един фатален риф, за който знаех, са приказките. Куп народ предава себе си, преди да го е предал друг, заради някакъв мъчителен копнеж за слава, пък било то и славата на наказанието. Само Андерсеновият кладенец може да ти е довереник — Андерсеновият кладенец.

Провикнах се към Стария капитан:

— Да задам ли курса, сър? Добър курс ли е той? Ще ме отведе ли до там?

И за пръв път той отказа да ме командва.

— Ще трябва сам да го изчислиш. Онова, което е добро за един, е лошо за друг, но това се разбира чак накрая.

Старото копеле можеше да ми помогне тогава, но то вероятно нямаше да е от значение. Никой не се нуждае от съвет, а единствено от потвърждение.

Седма глава

Когато се събудих, старата сънливка Мери бе вече станала и работеше върху кафето и бекона. Оттук ги помирисвах. А и надали можеше да се желае по-добър ден от днешния за възкресение — ден в зелено, синьо и жълто. От прозореца на спалнята забелязах, че всичко възкръсва — и тревата, и дърветата. Съвсем подходящ сезон бяха подбрали за случая. Облякох си подарения ми за Коледа халат и чехлите за рождения ми ден. Намерих в банята малко от оная гадост за коса, която Алън използва, и се наклепах, та след като се сресах с гребен и четка, усещах скалпа си прилепнал като шапка за плуване.

Великденската закуска е оргия от яйца и палачинки с къдрещ се около всичко останало бекон. Прокраднах се зад Мери, потупах я по покритото с коприна дупе и казах: „Кирие, елейсон!“24

— Ох! — рече. — Не те усетих, че влизаш. — Огледа индийския десен на халата ми. — Много си хубав — каза. — Защо не го носиш по-често?

— Нямам време. Нямал съм време.

— Много хубаво ти стои — каза.

— Как иначе? Нали ти ми го избра. Нима децата още не са се пробудили от тези прекрасни миризми?

— Ами. Отдавна са будни. Вече са отзад, крият великденските яйца. Какво ли ни е замислил господин Бейкър?

Бързата смяна на темата винаги ме стряска.

— Господин Бейкър, господин Бейкър… О! Сигурно иска да ми помогне да започна да трупам състояние.

— Ти да не си му казал? За картите, имам предвид.

— Разбира се, че не съм, скъпа. Но може сам да се е досетил. — След което минах на сериозен тон. — Ти, сладкишче, нали не се съмняваш, че имам прекрасен нюх за бизнес?

— Какво искаш да кажеш? — Вдигнала бе палачинката, за да я обърне, то тя така си остана.

— Господин Бейкър е на мнение, че трябва да вложа наследството от брат ти.

— Ами, щом господин Бейкър…

— Чакай, чакай. Аз не желая да правиш подобно нещо. Това са твои пари, за твоя сигурност.

— Скъпи, не смяташ ли, че господин Бейкър разбира повече от теб от тези работи?

— Не съм убеден. Знам само, че и баща ми ги разбираше. Затова сега работя за Маруло.

— И все пак смятам, че господин Бейкър…

— Не желаеш ли аз да те ръководя, любов моя?

— Да, разбира се…

— Във всяко едно отношение?

— Пак ли се будалкаш?

— Напротив, сериозен съм — до смърт!

— Сигурна съм, че си. Но не можеш да си позволиш да се съмняваш в господин Бейкър… Ами, че той… той…

— Той е просто господин Бейкър. Ще го изслушаме, след което… държа все пак парите да си останат в банката, както досега.

Алън влетя през задната врата така, сякаш го бяха изстреляли с прашка.

— Маруло — рече. — Господин Маруло е отвън. Иска да те види.

— Това пък какво е? — запита настоятелно Мери.

— Ами, покани го да влезе.

— Поканих го вече. Иска да излезеш навън.

— Какво става, Итън? Не можеш да излезеш по халат. Великден е все пак.

— Алън — рекох, кажи на господин Маруло, че не съм се облякъл. Да дойде по-късно, ако обича. Но ако бърза, може да влезе през предния вход, щом иска да ме види насаме.

Алън се втурна навън.

— Нямам представа за какво съм му. Сигурно са обрали магазина.

Алън се втурна обратно.

— Тръгна да влиза отпред.

— Моля те, скъпи, не му позволявай да ти развали закуската, чуваш ли ме?

Прекосих къщата и отворих предната врата. На верандата стоеше Маруло, изтупан за великденската литургия, а за него най-официално облекло означава черен вълнен костюм и голяма златна верижка за джобния му часовника. В едната си ръка държеше черното си бомбе и се усмихваше нервно, като куче в забранена територия.

— Заповядай.

— Не — каза. — Ще бъда кратък. Чух как онзи ти е предложил комисиона.

— Е, и?

— Разбрах, че си го изритал.

— Кой ти го каза.

— Тайна. — И пак се ухили.

— Добре де, сега какво? Да не искаш да кажеш, че е трябвало да приема?

Направи крачка напред и раздруса ръката ми два пъти нагоре-надолу, най-официално.

— Добър човек си — рече.

— Да предположим, че не ми е предложил достатъчно.

— Ти майтапиш ли се? Добър човек си. Нищо повече. Добър човек си. — Бръкна в издутия джоб на сакото си и извади кесийка. — Това е за теб. — Потупа ме по рамото, после в изблик на притеснение се извърна и хукна да си върви; късите му крака го понесоха с пълна сила, а дебелият му врат пламна над колосаната му бяла яка.

— Какво има?

Надникнах в кесийката — бонбони, оцветени като великденски яйца. В магазина имаше цял квадратен буркан от тях.

— Донесе подарък за децата — отвърнах.

— Маруло? Да ти донесе подарък! Не мога да го повярвам.

— Фактът си е факт.

— Защо ли? Никога не го е правил.

— Сигурно се е влюбил в мен.

— Станало ли е нещо, за което не знам?

— Патенце-жълтурче, на тоя свят има поне осем милиона неща, които никой не ги знае. — Децата ни зяпаха онемели през отворената задна врата. Подадох им кесийката. — Подарък от обожател. Но да не сте посмели да ги пипнете преди закуска.

Докато се пременяхме за черква, Мери каза:

— Все пак много ми е любопитно за какво беше цялата тази работа.

— Маруло ли имаш предвид? Да си призная, скъпа, и на мен ми се ще да знам.

— Да, но чак пък торбичка с евтини бонбони…

— Да приемем, че е израз на тържествена семплост.

— Не те разбирам.

— Ами, жена му е умряла. Няма си ни куче, ни дете. Остарява. И вероятно… да кажем, че го наляга самотата.

— Никога досега не е идвал у дома. Ако е самотен, защо не вземе да ти вдигне заплатата. И при господин Бейкър не се отбива. Много ми е чоглаво нещо.

Нагиздих се като полско цвете: приличен тъмен костюм — погребално черния, с така яко колосана риза и яка, че отразяваха лъчите право в лицето на слънцето, небесносиня вратовръзка на скромни точици.

Да не би госпожа Марджи Йънг-Хънт да разбунва някои потомствени бури? Откъде са му сведенията на Маруло? Откъде другаде, освен пас от господин Бигърс към госпожа Марджи Йънг-Хънт, а тя — на господин Маруло. Доверие в тебе, Марджи, нямам. От тебе лъха на измама. Не мога да го кажа с думи. Но чувствам как доверие губя. И докато си тананиках това наум, затърсих из градината бяло цвете за великденската ми бутониера. Там, където основата и наклонената врата към мазето образуват чупка, има едно защитено местенце, поддържано топло от котлето на отоплението и изложено и на най-малките проблясъци на зимното слънце. Точно там цъфтят бели виолетки, пренесени от гробищата, където са избуяли на гробовете на предците ми. Избрах три цветчета, наподобяващи лъвски муцунки, за моята бутониера, после откъснах и цяла дузина за моята скъпа, оформих букетчето със собствените им бледи листенца и обвих дръжчиците с парченце алуминиево фолио от кухнята.

— Ау, колко са красиви — каза Мери. Чакай да намеря подходяща брошка, за да си ги закача.

— Първите, най-ранните цветя са, минзухарче мое. Твой роб съм вовеки. Христос воскресе. Всичко е наред в света25.

— Не си прави майтап със святи неща, ако обичаш, мили.

— Какво си направила на косата си?

— Харесва ли ти така?

— Обожавам я. Не я променяй повече.

— Не бях сигурна, че ще ти хареса. А Марджи твърдеше, че изобщо няма да забележиш. Ще зяпне от изненада, като разбере, че си се впечатлил. — Постави на главата си венче — ежегодният пролетен дар за Еостре26. — Как ме възприемаш?

— Страхотна си.

После въпреки неотслабващата съпротива младежта бе подложена на проверка на уши, нос, лъснати обувки, до най-малката подробност. Алън така бе зализал косата си, че едва примигваше. Токовете на обувките му бяха прашни, но явно бе положил неимоверни усилия да накара едно кичурче да се спуска като лятна вълна над сключените му вежди.

Елън бе момиченце и половина. Всичко видимо бе наред. Реших пак да изпробвам късмета си:

— Елън — рекох, — направила си нещо ново с косата си. Много ти отива. Не си ли съгласна, Мери, скъпа?

— О, тя най-после се учи да се носи с достойнство — отвърна Мери.

Образувахме процесия по алеята ни до „Брястова“, а оттам — наляво по „Порлок“, където е черквата ни — старата ни черквица с бялата островърха кула, задигната мот-а-мо от Кристофър Рен27. Вляхме се в един все по-нарастващ поток и жените в движение изказваха възторга си от шапките на другите дами.

— Създадох модел за великденска шапка — рекох. — Семпъл венец от позлатени тръни с истински рубинени капчици, спускащи се по челото.

— Итън! — скастри ме Мери. — Представи си, че някой те чуе.

— А, бе, и аз си мислех, че няма да се радва на популярност.

— Отвратителен си — каза Мери, с което бях напълно съгласен: повече от отвратителен съм. Адски любопитно ми беше обаче как щеше да реагира господин Бейкър, ако някой започнеше да обсъжда косата му.

Семейното ни ручейче се вля в други потоци, подмина официални поздравления и се превърна в река, която се изля в епископалната черква „Свети Томас“ — средно висок храм, може би малко над средното ниво.

Когато му дойде времето да открия пред сина ми тайнствата на живота, които несъмнено вече са му известни, задължително ще трябва да му поговоря и за косите. Така, въоръжен с кроткото ми напътствие за косите, ще може да стигне навсякъде, където го отведе похотливото му сърчице. Но съм длъжен да го предупредя. Ритай ги, удряй ги, бори ги, блъскай ги, но никога — в никакъв случай — не закачай косите им. Научи ли това — ще е цар.

Семейство Бейкър се изкачиха по стъпалата току пред нас и си разменихме благоприлични поздравления.

— Надявам се, че ще се отбиете на чай.

— Обезателно. И честит ви Великден.

— Ама нима това е Алън? Колко е пораснал. И Мери-Елън. Ох, загубих им дирите вече — толкова бързо се източват.

Има нещо много мило в черквата, в която си израснал. Няма свещено ъгълче, нито свещен аромат в „Св. Томас“, които да не познавам. Ето, в този тук купел са ме кръстили, пред онзи парапет взех първо причастие, един Бог знае колко години са прекарали на онези пейки хората от рода Холи — и това не го казвам метафорично. Цялата тази святост трябва да е оставила дълбок белег у мен, понеже си спомням всяко светотатство — а те не са никак малко. Надали бих пропуснал и днес дори едно от всичките места, където съм издълбал с гвоздей инициалите си. Когато с Дани Тейлър избодохме с карфица буквите на една изключително мръсна дума в „Общия молитвеник“28, господин Уийлър ни излови и ни наказаха, ама после трябваше да прегледат един по един всички молитвеници и сборници с химни, да не би и те да са пострадали.

Веднъж в нишата със столовете под аналоя се случи нещо ужасно. Бяха ми облекли дантелата, носех кръста и пеех солидно сопрано. В тоя ден литургията се водеше от епископа — симпатичен старец, с голо теме като глава варен кромид, но излъчващ в очите ми сияние на святост. Та, шашардисан от вдъхновение, когато накрая оставих разпятието в гнездото му, забравих да му поставя месинговото мандало, за да не пада. По време на втората проповед забелязах с ужас как тежкото пиринчено разпятие се залюля и се стовари върху святата лиса глава. Епископът се строполи като ударена с брадва крава, заради което ми отнеха дантелата и я дадоха на едно друго момче, което никак го нямаше в пеенето, че и на всичко отгоре се казваше Скънкфут29 Хил. Днес е антрополог някъде на Запад. Нещастният случай ми доказа някак си, че само намерения — били те добри или лоши — не са достатъчни. При нещастията нещата се поемат от някакъв късмет ли, съдба ли, или нещо подобно.

Седяхме от началото на службата до края й и чухме съобщението, че Христос наистина е воскресъл. И както винаги, по гърба ми полазиха тръпки. Най-чистосърдечно взех нафората. Алън и Мери-Елън още не бяха приели първо причастие, затова им доскуча и утихнаха едва след като изпитаха стоманения взор. Станат ли очите на Мери враждебни, и на подрастващите бронята пробиват.

После, окъпани от слънцето, се здрависвахме и поздравявахме, и пак се здрависвахме и честитяхме празника на съседите си. Всички, с които говорихме на влизане, ги поздравихме повторно на излизане — продължение на литанията под формата на благоприличие възпитание, една смирена молитва, копнееща да я забележат и уважат.

— Добро утро. Как е настроението в този прекрасен ден?

— Прекрасно, благодаря. Как е майка ти?

— Старее… Трупа годините… Болежките и мъките на старостта. Ще й кажа, че си питала за нея.

Думите са безсмислени, освен като израз на чувство. Действа ли някой в резултат на мисълта, или пък чувството стимулира към действие, а понякога мисълта го прилага? Начело на малкия ни парад под слънцето вървеше господин Бейкър, като внимаваше да не стъпва по фугите; майка му, починала още преди двайсет години, можеше поне да разчита, че гръбнакът й няма да се пречупи. Ситнещата редом с него госпожа Бейкър, Амилия — дребна, с бляскавите очички на птиче, но птиче, което се храни със семена — влагаше цялото си старание пърхащите й крачета да вървят в крак с неравномерния му ход.

Синът ми Алън вървеше до сестра си, но и двамата се мъчеха да създадат впечатлението, че изобщо не се познават. Имам чувството, че тя го презира, а той я ненавижда. И това може да им остане за цял живот, докато привикват да го прикриват в розов облак от любящи думи. На такива като сестра ми и жена ми им дай да се грижат за обедите — за твърдо сварените яйца и маринованите чушки, за сандвичите с желе и фъстъчено масло, за червените ябълки с дъх на бъчва — и ги пусни да хвърлят хайвера си по света.

И точно така постъпи тя. Отдалечиха се, всеки понесъл хартиената си торбичка, всеки в своя отделен частен свят.

— Хареса ли ти службата, мила моя?

— О, да! Винаги я харесвам. Ти обаче… понякога се чудя дали изобщо вярваш… Сериозно ти говоря. А и шегите ти… невинаги…

— Приближи стола си, сладушке.

— Трябва да приготвя обяда.

— Зарежи обяда.

— Точно това имах предвид — все се присмиваш.

— Обедът не е свещен. Ако беше по-топло, щях да те отнеса до някоя лодка, да греба, докато излезем отвъд вълнолома и да ловим сплеснати риби.

— Нали ще ходим у Бейкърови. Ти имаш ли представа дали вярваш в църквата, Итън, или не? Защо вечно ме наричаш с разни глупави названия? Та ти почти не споменаваш името ми.

— Не желая да се повтарям, нито да досаждам, в сърцето ми твоето име бие като камбана. Дали вярвам? Що за въпрос! Дали извличам всяка бляскава фраза от Никейската вероизповед, заредена като ловджийска гилза, и я оглеждам ли? Не. Не ми е необходимо. При мен има нещо особено, Мери. Дори умът, душата и тялото ми да са изцедени от вяра колкото войнишки боб, думите: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“30, винаги ще карат стомаха ми да се преобръща, ще пораждат пърхане в гръдта ми и ще разпалват огън в ума ми.

— Нищо не разбирам.

— Браво на момичето. И аз също. Да приемем, че като бебе, докато костите ми са били още меки и податливи, са ме сложили в сандъче с формата на англиканско разпятие и така съм се оформил. И когато съм изскочил от кутията така, както пиленцето бяга от яйцето, нима е странно, че съм приличал на кръст? Не ти ли е правило впечатление, че пилетата имат горе-долу формата на яйце?

— Отвратителни неща приказваш, дори и пред децата.

— И те пред мен. Снощи например Елън ме попита: „Татко, кога ще станем богати?“ Но не й казах онова, което знам: „Ще забогатеем скоро, а щом вие не се справяте с бедността, и с богатството няма да се справите.“ И то си е точно така. Докато е бедна, завижда. Като забогатее, току-виж започнала да снобее. Парите не променят болестта, а единствено симптомите й.

— Хубаво приказваш за децата си. Кой знае и мен за каква ме смяташ.

— За мен си една благодат, едно съкровище, светлинка в мъглата житейска.

— Говориш като че ли си пиян… е, подпийнал, да речем.

— Съм.

— Не си. Щях да те подуша.

— Та нима не го надушваш, любов моя?

— Какво ти става напоследък?

— А! Усетила си, нали? Промяна — дяволска буреносна промяна. Това, което ти усещаш, са само най-външните вълни.

— Притеснявам се за теб, Итън. Честно ти казвам. Много си див.

— Помниш ли колко пъти съм награждаван?

— За медалите от войната ли говориш?

— Дадени са ми за това, че съм див — за дивотия. Няма човек на този свят, в чието сърце да има по-малко желание да убие някого, отколкото в моето. Но те ми спретнаха ново сандъче и ме напъхаха в него. Времената, моментът изискваха да проливам кръвта на други хора и аз го сторих.

— Било е военно време. Правил си го за родината.

— Всякога е някакво време. Досега успявам да избегна моето си време. Бях дяволски добър войник, гърненцето ми — коварен, бърз и безмилостен, високоефективна бойна единица. Току-виж съм успял и в наше време да съм високоефективна единица.

— Мъчиш се да ми кажеш нещо.

— За съжаление — да. И в собствените ми уши ми звучи като някаква апология. Дано не съм прав.

— Ще сложа обяда.

— Още не съм гладен след бурната закуска.

— Е, все ще похапнеш малко. Забеляза ли шапката на госпожа Бейкър? Сигурно й е от Ню Йорк.

— Ами какво е направила с косата си?

— И на теб ли ти направи впечатление? Почти ягодов цвят е добила.

— „Светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля.“31

— За какво й е на Марджи да ходи в Монток по това време на годината?

— Обича утрините.

— Но тя не е ранобудна. Постоянно я занасям на тази тема. И не ти ли се вижда съмнително това носене на бонбоните яйца от страна на Маруло?

— Намираш връзка между двете събития? Марджи се събужда рано, а Маруло носи яйца.

— Стига глупости.

— Не, този път наистина съм сериозен. Ще ти кажа една тайна, но само ако обещаеш да не ме издадеш.

— Пак ли се шегуваш!

— Не.

— Добре, тогава. Обещавам.

— Имам чувството, че Маруло ще ходи в Италия.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза?

— Не съвсем. Просто събрах две и две. Съчетах дочутото.

— Но това означава да останеш сам в магазина. Ще ти трябва да си намериш помощник.

— И сам ще се оправя.

— Ами ти и сега правиш всичко на практика. Имаш нужда от помощник.

— Не забравяй: не е сигурно още и е тайна.

— О, нали знаеш, че не забравям каквото обещая.

— Но ще правиш намеци.

— Итън, как можеш да говориш така!

— Знаеш ли какво си ти? Едно сладко зайче с цветя на главата.

— Оправяй се сам в кухнята. Отивам да си почина малко.

След като тя излезе, се пльоснах на креслото си и с тайните си уши дочух: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром.“32 И пораза да ме порази, ако не заспах. Направо полетях в черната пропаст така, както си седях насред всекидневната. Рядко ми се случва. И понеже си бях мислил за Дани Тейлър, сънувах Дани Тейлър. Не бяхме нито малки, нито големи, но бяхме мъже и се намирахме върху плоското бивше езерно дъно с основите на старата къща и дупката към мазето. Явно беше ранно лято, понеже ми направи впечатление сочността на листата и на тревата, която чак се превиваше под собствената си тежест — изобщо от ония дни, в които се чувстваш хем дебел, хем смахнат. Дани — прав и снажен като колона — се скри зад една хвойна. Гласът му долиташе до мен изкривен и плътен, сякаш ми говореше под вода. После отидох при него, а тялото му започна да се топи и стича. Помъчих се с длани да го събера и изгладя нагоре така, както се заглажда мокър цимент, когато излезе от кофража, но не успях. Същността му се прецеждаше през пръстите ми. Разправят, че сънищата траели по една секунда. Този обаче ми се стори безкраен и колкото повече се стараех, толкова повече се топеше той.

Когато Мери ме събуди, дишах тежко от усилието.

— Пролетна треска — каза. — Това е първият й признак. Когато започнах да раста, спях толкова много, че майка ми повика доктор Грейди. Мислела, че ме е хванала сънната болест, а то се оказа пролетен растеж.

— Имах кошмар посред бял ден. Не пожелавам никому подобни сънища.

— Понеже всичко е толкова объркано. Качи се горе, среши се и си измий очите. Изглеждаш ми уморен, скъпи. Добре ли си наистина? Почти е вече време да тръгваме. Спа цели два часа. Явно си имал нужда. Много ми е любопитно какво ли е намислил господин Бейкър.

— Ще разбереш, миличко. И ми обещай, че ще го слушаш най-внимателно.

— Ами ако иска да разговаря насаме с теб? Бизнесмените не обичат да приказват в присъствието на дами.

— Няма да го допусна. Държа да си с нас.

— Нали знаеш, че нямам никакъв опит в бизнеса.

— Знам, но все за твоите пари ще става дума.

Хора като Бейкърови не можеш да знаеш, ако не си се родил, знаейки ги. Запознанството, та дори и другаруването са нещо съвсем различно. Аз ги знам, понеже двата рода — Холи и Бейкър — са еднакви по кръв, географски произход, опит и минала съдба. В това отношение сме нещо като ядро, скрито зад зид и ров от външни хора. Когато баща ми загуби парите си, мен не ме изтласкаха напълно навън. Поне до края на моя живот ще бъда приеман от Бейкърови като един Холи, понеже чувстват някакво родство с мен. Но аз съм всъщност един беден роднина. Дворяните без пари постепенно престават да са дворяни. Лишен от пари, синът ми Алън няма да знае Бейкърови, а собственият му син ще е аутсайдер независимо от фамилното си име и родословие. Превърнали сме се в земеделци без земя, в командири без войска, в пеши конници. Не сме в състояние да оцелеем. И точно това вероятно е една от причините за промяната, която изживявам. Не ща, и никога не съм искал, пари заради самите тях. Парите обаче са ми необходими, за да пазя мястото си в една класа, с която съм свикнал и в която се чувствам удобно. Всичко това, изглежда, се бе формулирало в онова тъмно място под нивото на мисълта ми. И се появи на повърхността не като мисъл, а като убеждение.

— Добър ден — каза госпожа Бейкър. — Радвам се, че дойдохте. Забравила си ни, Мери. Днес е прекрасен ден. Хареса ви ли службата? За свещеник той е доста интересен човек.

— Прекалено рядко започнахме да ви срещаме — намеси се и господин Бейкър. — Помня как дядо ти седеше точно на този стол, когато ни съобщи, че мръсните испанци са потопили „Мейн“. И си разля чая, само дето не беше чай. Старият капитан Холи обичаше да си подсилва рома с малко чай. Агресивен човек беше, а според някои — и кавгаджия.

Усетих как Мери първо се стресна, после се зарадва на топлия прием. Тя, разбира се, нямаше представа, че съм я повишил в ранга на наследница. Репутацията, че притежаваш пари, е почти толкова надеждно платежно средство, колкото и самите пари.

Госпожа Бейкър, с потръпваща от някакво нервно заболяване глава, наля чая в чаши, тънкостенни и крехки като магнолиеви листчета, а ръката, с която сипваше, бе единствената нетрепереща част от тялото й.

Господин Бейкър го заразбърква замислено.

— Не знам кое обичам повече — чая или церемонията по пиенето му — рече. — Много харесвам церемониите, дори и най-глупавите.

— Мисля, че ви разбирам — рекох. — Тази сутрин по време на службата се чувствах удобно, тъй като в нея нямаше никакви изненади. Знаех думите още преди да ги произнесат.

— През войната, Итън — слушайте внимателно, скъпи дами, дали сте чували за нещо подобно, — през войната служих като консултант на министъра на отбраната. Тогава известно време живяхме във Вашингтон.

— Отвратителен град — каза госпожа Бейкър.

— Та веднъж военните поканиха на чай един куп народ — трябва да имаше към петстотин гости. Най-високопоставената дама бе съпругата на един петзвезден генерал, а следващата по важност бе женена за генерал-лейтенант. Госпожа министершата, която се явяваше домакинята на събитието, помоли съпругата на петзвездния генерал да сипва чая, а онази на тризвездния — кафето. По-висшата от двете обаче отказа, понеже — цитирам я буквално — „Всеки знае, че кафето има старшинство над чая.“ Да сте чували друг път подобно изказване? — изкикоти се тихичко той. — И накрая какво излезе — че уискито е най-старшо от всички.

— Изключително неспокойно място — обади се госпожа Бейкър. — Хората си заминаваха, преди да са успели да си създадат съответните навици и маниери.

Мери пък разправи за някакъв ирландски чай в Бостън, където водата се варяла в огромни котли на открит огън и наливали с калаени черпаци.

— При това чая не го киснат, ами го варят — рече. — Такъв чай направо ти разтваря боята върху масата.

Всеки сериозен разговор или действие задължително се предхожда от ритуални приказки: колкото по-щекотлив е въпросът, толкова по-продължително и лековато трябва да е пеенето. И всеки участник е длъжен да добави от себе си перце или шарена кръпка. Ако се предполагаше Мери и госпожа Бейкър да не вземат участие в сериозния въпрос, отдавна щяха да се отделят в самостоятелна размяна на думи. Господин Бейкър обаче поля с вино почвата на разговора, същото направи и моята Мери и се зарадва и развълнува от оказаното й внимание. Оставаше и ние с госпожа Бейкър да дадем своя принос, а благоприличието, струва ми се, изискваше аз да съм последен.

Тя пое своя ред и като преждеговорившите намери вдъхновение в чайника.

— Навремето имаше десетки видове чай — подхвана тя. — Тогава кой за какво ли си нямаше своя рецепта. Надали бе останал плевел, лист или цветче, от което да не се правеше някакъв чай. Днес има само два вида — индийски и китайски, — като при това китайският не е кой знае колко много. Помня, че правеха чай от вратига, от лайкучка, от портокалови листа и цветчета… и… детски.

— Как детски? — попита Мери.

— Равни части гореща вода и горещо мляко. Децата страшно го обичаха. Вкусът му няма нищо общо нито с водата, нито с млякото. — Госпожа Бейкър изпълни ролята си.

Беше мой ред и възнамерявах да кажа няколко внимателно обмислени незначителни приказки за Бостънското чаено парти33, но човек невинаги върши онова, което е възнамерявал. Изненадите изскачат навън, без да искат разрешение.

— След службата съм заспал — чух се да казвам. — И ми се присъни Дани Тейлър — отвратителен сън. Предполагам, че помните кой е Дани.

— Горкото момче — рече господин Бейкър.

— Навремето бяхме повече от братя. Аз брат си нямам. Така че двамата си бяхме донякъде побратимени. Не го правя, разбира се, но все ми се струва, че би следвало да съм пазач на брат ми Дани.

Мери се подразни от това, че наруших схемата на разговора, и лекичко си отмъсти:

— Итън му дава пари. Смятам, че това е нередно. Той моментално ги изпива.

— Ами-и-и!!! — проточи господин Бейкър.

— Съмнявам се… пък и сънят беше кошмар посред бял ден. Много малко му давам — по един долар от време на време. А с един долар какво може да направи човек, освен да се напие? При една по-прилична сума може би ще стъпи на крака.

— Никой не би посмял да му даде толкова — възкликна Мери. — То ще е почти равносилно на убийство. Права ли съм, господин Бейкър?

— Горкото момче — каза господин Бейкър. — Тейлърови бяха чудесна фамилия. Сега, като го видя, лошо ми става. Но Мери е права. Най-вероятно ще се налива до смърт.

— Той и сега го прави. Но от моя страна няма опасност. Нямам прилична сума, че да му я дам.

— Говорим по принцип — рече господин Бейкър.

А госпожа Бейкър допълни с типична женска злоба:

— Трябва да го настанят в някой дом за алкохолици, където да се грижат за него.

И тримата се бяха подразнили от изказването ми. Защо ми трябваше да се отклонявам от бостънското чаепитие.

Интересно как мозъкът тича насам-натам, играе на сляпа баба, вместо с помощта на всяко наблюдение да търси пролаз през минното поле от тайни замисли и подводни препятствия. Разбирах дома на Бейкърови и дома на Холи — тъмните стени и завеси, погребалните фикуси, невидели слънцето; портретите и литографиите и спомените от едно време от порцелан и раковини, от материи и дърво, които ги приковават към реалното и неизменното. Модата и удобството на столовете са преходни, но скриновете и масите, библиотеките и бюрата са връзка с едно солидно минало. Холи бе повече от фамилия. Холи е и къща. Точно по тази причина и Дани се беше вкопчил в крайградската къща на Тейлър. Без нея значи без семейство, а скоро — и без име. Със своя тон, интонация и желание тримата, седнали тук, го отписаха. На някои хора им е нужна къща и минало, за да се уверяват постоянно, че съществуват — в най-добрия случай връзката е доста тънка. И аз в магазина бях неудачник и продавач, но у дома си бях един от рода Холи, поради което и аз изпитвах неувереност. Бейкърови можеха да предложат помощ на един Холи. Нямаше ли дом, и мен щяха да ме отпишат. Не става дума от човек на човек, а от дом на дом. Възмущаваше ме това, как премахнаха Дани Тейлър от реалното, но не бях в състояние да ги спра. Тази мисъл ме постави нащрек и ме закали. Бейкър се готви да възстанови Холи в името на участието на Бейкър във въображаемото наследство на Мери. Бях стигнал до ръба на минното поле. Сърцето ми се втвърди спрямо всеотдайния ми благодетел. Усетих го как се втвърди, стана предпазливо и опасно. А под негово влияние се появи и усещането за битка, и законите на контролираната диващина, първият от които гласи: „Дори в отбрана изглеждай, че атакуваш.“ Затова рекох:

— Няма нужда да задълбаваме в подробности, господин Бейкър. Знаете по-добре и от мен бавния, прецизен път, по който баща ми изгуби състоянието на рода Холи. Аз по това време бях на фронта. Какво точно стана?

— Дължеше се не толкова на намеренията му, колкото на преценките…

— Знам, че беше наивен човек… но как така се получи?

— Ами, беше период на луди капиталовложения. И неговите се оказаха луди.

— Някой не го ли съветваше?

— Инвестира парите си във въоръжения, които още тогава бяха морално остарели. И когато анулираха договорите, оказа се, че е изгубил.

— Вие по това време сте били във Вашингтон. Знаехте ли за тези договори?

— Само в най-общи линии.

— Но достатъчно, за да не вложите и вие парите си в тях.

— Не ги вложих.

— Съветвахте ли понякога баща ми в какво да влага?

— Бях във Вашингтон.

— Но ви беше известно, че е взел заеми срещу имотите на фамилията Холи — парите, които е инвестирал.

— Известно ми беше.

— И банката ви е сложила ръка върху имотите му.

— Една банка няма избор, Итън. Знаеш много добре.

— Знам. Жалко, че не сте имали възможност да го посъветвате.

— Не го вини, Итън.

— Сега, след като всичко ми е ясно, не го виня. Поначало никога не съм смятал, че е виновен, но не бях наясно какво точно е станало.

Струва ми се, че господин Бейкър бе подготвил възможност да преминем към темата. Но след като изгуби шанса си, трябваше да обмисли следващия си ход. Изкашля се, издуха си носа и го обърса с книжна кърпичка от плоско пакетче в джоба си, попи очи с втора кърпичка, избърса очилата си с трета. Всеки човек си има метод за печелене на време. Познавам един, на когото му трябваха пет минути, за да напълни и запали лулата си.

Когато стана пак готов, рекох:

— Знам вътрешно в себе си, че нямам никакво право да ви моля за помощ. Но вие самият повдигнахте темата за дългогодишното партньорство между нашите две фамилии.

— Свестни хора — каза. — И обикновено с прекрасен поглед върху нещата, консервативни…

— Но не и заслепени от консервативност, сър. Имам впечатлението, че веднъж решили какъв курс да поемат, са го следвали неотклонно.

— Това е точно така.

— Дори ако е ставало дума за потапяне на врага… или за изгаряне на кораб?

— Имали са разрешително, естествено.

— Струва ми се, сър, че през 1801 година са ги разпитвали за това, какво според тях означава „враг“.

— След всяка война следва неизбежна пренастройка.

— Разбира се. Но не се връщам към старите истории само за да се намирам на приказка. Честно казано, господин Бейкър, имам желанието… да възстановя своето благосъстояние.

— Абсолютно правилно, Итън. По едно време започнах да си мисля, че си загубил някогашната способност на семейство Холи.

— Възможно е; или не съм я доразвил. Вие предложихте помощта си. Откъде да започна?

— Проблемът е, че за да започнеш, ти е нужен капитал.

— Знам. Но да приемем, че имам някакъв капитал. Как да поставя началото?

— На дамите вероятно им е скучно — каза той. — Защо не се преместим в библиотеката. За дамите бизнесът е скучна тема.

Госпожа Бейкър се изправи.

— Тъкмо се канех да помоля Мери да ми помогне в избора на тапети за голямата спалня. Мострите са на горния етаж, Мери.

— Искам и Мери да чуе…

Тя обаче ги послуша, както и очаквах.

— Нищо не разбирам от бизнес — каза. — Но от тапети разбирам.

— Става дума и за теб, скъпа.

— Обърквам се, Итън. Нали знаеш?

— Без теб, мила, току-виж съм се объркал още повече.

Номерът с тапетите вероятно го беше измислил господин Бейкър. Съмнявам се, че точно жена му подбира тапетите. Няма начин тия мрачни геометрични шарки в стаята, където седяхме, да са били избрани от жена.

— Проблемът ти, Итън — каза той, след като те излязоха, — опира до наличието на капитал. Къщата ти е на чисто. Можеш да я ипотекираш.

— В никакъв случай.

— Да приемем, че намирам мнението ти за уважително. Но с друго обезпечение не разполагаш. Налице са и парите на Мери. Не са много, но с известно количество пари можеш да се сдобиеш с още.

— Не искам да се докосвам до парите й. Те са й за черни дни.

— Но са в обща сметка и не докарват никаква лихва.

— Да предположим, че успея да се преборя със скрупулите си. Какво по-точно имате предвид?

— Имаш ли представа на колко възлиза състоянието на майка й?

— Нямам, но ми се струва, че не е никак малко.

Обърса най-грижовно очилата си.

— Онова, което ще ти кажа, следва да си остане пълна тайна.

— Разбира се.

— За щастие знам, че не си приказлив. Типично за рода Холи, с евентуалното изключение на баща ти. Аз, като бизнесмен, знам, че Ню Бейтаун тепърва ще се разраства. Налице са всички необходими предпоставки — пристанище, плажове, вътрешни води. Потръгне ли веднъж, нищо няма да е в състояние да го спре. А добрият бизнесмен е длъжен да подпомогне развитието на родния си град.

— И да спечели от това.

— Естествено.

— Защо досега не се е развил?

— Смятам, че и сам знаеш отговора: заради крайните консерватори в градския съвет. Те още живеят в миналото. И задържат прогреса.

Винаги ми е било любопитно колко човеколюбиво може да е трупането на печалба. Ако смъкнехме далновидната, градолюбивата обвивка, господин Бейкър бе заел точно необходимата му позиция. Заедно с още неколцина, ама много малко на брой, ще поддържат сегашната градска управа дотогава, докато изкупят или поставят под свой контрол всички възможности за бъдещо благоустройство. После в името на прогреса ще изритат съвета заедно с кмета и едва тогава ще стане ясно, че всички пътища, водещи в тази посока, са в ръцете им. И единствено в името на някакви чувства бе готов да ми задели късче от голямата печалба. Нямам представа дали смяташе да ме запознава умишлено с графика или просто се заплесна от ентусиазма си, но успях да го доловя сред общите приказки. Градските избори са насрочени за седми юли. Към тази дата напредничавата група следва да е установила контрол върху колесницата на прогреса.

Надали има на този свят някой, който да не обича да дава акъл. И докато проявявах поне малко неохота, учителят ми все повече се разпалваше и навлизаше в конкретика.

— Ще трябва да го обмисля, сър — рекох. — На вас може да ви е ясно, но за мен си остава загадка. И, разбира се, ще трябва да го обсъдя с Мери.

— Точно тук бъркаш — каза. — Прекалено много фусти има вече в деловия свят.

— Но става дума за нейното наследство.

— Най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да й спечелиш някакви неочаквани пари. Жените много си падат по изненадите.

— Надявам се, че не ме възприемате като неблагодарник, господин Бейкър. Но мисля бавно и ще ми е нужно известно време да го смеля. Чухте ли, че Маруло се кани да ходи в Италия?

Погледът му се изостри.

— За постоянно ли?

— Не, само на гости.

— Надявам се, че ще уреди нещата в твоя полза, в случай че го сполети нещастие. Стар човек е вече. Направил ли си е завещанието?

— Не знам.

— Ако ти се тръшнат куп макаронаджии роднини, току-виж си останал без работа.

Свих се в защитна черупка от мъглявост.

— Много храна за мисли ми дадохте — рекох. — Но не бихте ли ми дали поне мъничка представа кога се каните да започнете?

— Едно нещо ще ти кажа: благоустройството зависи до много голяма степен от транспорта.

— Магистралите вече излизат от големите градове.

— Но са все още далеч от нас. А онези с големите пари, които се стремим да привлечем, ще предпочитат да идват по въздуха.

— А си нямаме летище?

— Точно така.

— Да не говорим, че няма и да имаме, ако не избутаме назад хълмовете.

— Скъпо мероприятие. Само разходите за труд ще са достатъчни, за да ни съсипят.

— Какви са ви намеренията в такъв случай?

— Итън, моля те да ми вярваш и да ми простиш. На този етап не мога да ти кажа нищо. Но ти обещавам, че ако събереш известен капитал, ще те включа още от приземния етаж. Ще ти кажа само, че съществува една съвсем определена ситуация и че предстои да се решат само някои подробности.

— И това ми стига, като се има предвид кой съм.

— Старите фамилии трябва да се подкрепят.

— Маруло участва ли в групата?

— Изключено. Той се е отцепил с неговите си хора.

— Но и те никак не са зле, нали?

— Толкова добре, че чак не е здравословно за тях. Мразя да гледам как се промъкват всичките тези чужденци.

— И стартът ще се даде на седми юли.

— Това аз ли го казах?

— Не, сигурно ми се е счуло.

— Вероятно.

В този момент Мери се върна от тапетите. Изпълнихме докрай любезните си задължения и поехме бавно към дома.

— Изключително мили бяха. Какво ти каза той?

— Нищо ново. Да съм използвал парите ти за начало — което никога не бих направил.

— Знам, че си загрижен за мен, скъпи. Но ще ти кажа и друго: крайно глупаво ще е да не приемеш съвета му.

— Не ми харесва тая работа, Мери. Представи си, че греши. Ще останеш без пукнат грош.

— Виж какво, Итън, ако не го направиш, лично аз ще му връча парите си. Гарантирам ти го.

— Остави ме да дообмисля. Не искам да те замесвам в бизнеса.

— Не е и необходимо. Парите са в сметка на името на двама ни. Нали не си забравил предсказанието?

— Боже мили, пак ли това предсказание?

— Добре де, аз поне му вярвам.

— Ако затрия парите ти, ще ме намразиш.

— В никакъв случай. Та нали ти си моят късмет! Точно така го каза Марджи.

— Щом Марджи го казва, то е в моята глава и напред ще ме води чак до смъртта.

— Не го обръщай на майтап.

— А ако не е майтап? Но да не позволяваме на предсказанието да унищожи сладостта на неуспехите ни.

— Не виждам защо някакви си пари трябва да развалят всичко. Пък и не са кой знае колко пари — колкото да ни стигнат. — Не й отвърнах. — Е, какво ще кажеш, Итън?

— О, принцесо моя, парите никога не „стигат“. Пари или „нямаш“, или „не ти стигат“.

— Изобщо не е така.

— Напротив, точно така е. Нали помниш оня тексаски милиардер, дето почина преди време? Живеел в хотелска стая и всичко носел в един куфар. Не оставил нито завещание, нито наследници, но пак не му стигали парите. Колкото повече ги имаш, толкова по̀ не ти стигат.

Премина в сарказъм:

— Значи, според теб е грях това, да искам нови завеси за всекидневната и достатъчно голям бойлер, че да можем и четиримата да се къпем в един и същи ден, а и за миене на чиниите да ми остане.

— Не говоря за грях, пате глупаво. Просто споменах един факт, един природен закон.

— Нямаш и капка уважение към човешката природа.

— Не става дума за човешката природа, Мери моя, а за естествената. Катеричката събира десет пъти повече лешници, отколкото може да изяде. Лалугерът с надут до пръсване корем накрая пълни и бузите си, сякаш са торби. И колко от меда изяждат хитрите пчелички, които го събират?

Щом Мери се озадачи или се ядоса, започва да плюе гняв така, както октоподът пръска мастилена течност и се скрива в тъмния й облак.

— Отвратителен си — рече. — Не даваш на човек поне мъничко да се порадва.

— Не е там работата, миличка. Ако се боя от нещо, то е от отчайващото нещастие, от паниката, която донасят със себе си парите, от ядовете по тях и от хорската завист.

Вероятно и тя подсъзнателно се е бояла от същото. Нанесе ми удар точно там, където най-много да ме заболи. Намери мястото и извъртя назъбените думи:

— И какво? Продавачът в бакалница без пукната пара се притеснява колко ще му е зле, ако забогатее. Говориш така, сякаш парите само те чакат и можеш да ги имаш, щом си поискаш.

— И точно така смятам.

— Как?

— В това е проблемът.

— Не знаеш, иначе досега да беше го направил. Само блъфираш. Винаги блъфираш.

Намерението да нараниш някого предизвиква гняв. Усетих как ме обзе треска. Грозни, отчаяни думи се надигнаха като някаква отрова. Почувствах гадна омраза.

— Гледай! — възкликна Мери. — Ето там! Видя ли го?

— Къде? Какво?

— Мина покрай онова дърво и влезе в двора ни.

— Кое да видя, Мери? Кажи ми! Какво мина?

В мрака мернах усмивката й — онази невероятна женска усмивка. Наричат я мъдрост, но тя е по-скоро едно разбиране, което прави мъдростта ненужна.

— Нищо не си видяла, Мери.

— Видях една кавга… но тя избяга.

Прегърнах я и я обърнах към себе си:

— Дай да обиколим квартала, преди да се приберем.

Навлязохме в тунела на нощта смълчани, без да ни е нужно да говорим.

Осма глава

Като дете влагах голяма енергия и радост в ловенето и убиването на дребни същества. Зайци и катерички, птичета, а впоследствие и патици и диви гъски тупваха в краката ми в купчини натрошени кости, кръв, козина и пера. Изпитвах някаква творческа злоба, но без капка омраза, враждебност или чувство за вина. Войната сложи край на апетита ми за кръвопролитие; по същия начин децата намразват бонбоните, след като са преяли. Трясъкът на флоберката престана да изтръгва от гърдите ми радостен вик на жестокост.

През първата пролет чифт скокливи зайци гостуваха всеки ден в градината ни. Страшно си падаха по карамфилите на Мери и изгризваха цветчетата до самата им глава.

— Ще трябва да ги махнеш — каза Мери.

Извадих лепкавата от смазка малокалибрена пушка, намерих едни стари гилзи със сачми номер 5. Вечерта заседнах на задните стъпала, а когато зайците дойдоха на мушката ги гръмнах и двата с един изстрел. После погребах пухкавите им трупчета под големия люляк и усетих в стомаха си някаква неописуема тъга.

Явно бях отвикнал да убивам. Човек свиква на всичко. Да убива, да погребва, дори да е палач; и инструментите за мъчение стават най-обикновено служебно задължение, ако свикнеш с тях.

Изчаках децата да си легнат и й казах:

— Ще изляза за известно време.

За разлика от предишните дни Мери не попита нито къде, нито защо.

— Късно ли ще се върнеш?

— Не особено.

— Няма да те чакам. Спи ми се — каза. И имах чувството, че веднъж възприела посоката, се бе отдалечила по нея повече и от мен. Още се измъчвах заради зайците. И сигурно е съвсем естествено, когато някой е разрушил нещо, да се мъчи да възстанови равновесието, като сътвори друго. Но мен този подтик ли ме тласкаше?

Влязох опипом в миризливия кучкарник, обитаван от Дани Тейлър. До казармената му кушетка мъждукаше поставена в чинийка свещ.

Дани беше много зле — посинял, изпосталял и болен. Кожата му имаше калаен оттенък. Едва се сдържах да не повърна от вонята и от вида на мръсния мъж под омазания юрган. Очите му гледаха изцъклено. Очаквах да чуя пиянски брътвеж. Затова направо се шокирах, когато той заговори ясно и с тона и маниерите на Дани Тейлър.

— Какво те води насам, Ит?

— Искам да ти помогна.

— Много добре знаеш, че няма смисъл.

— Болен си.

— И мислиш, че не знам ли? По-добре от всички го знам. — Опипа зад кушетката и извади бутилка от „Олд Форестър“, около една трета пълна. — Ще пийнеш ли едно?

— Не, Дани. Откъде това скъпо уиски?

— Имам си приятели.

— Кой ти го даде?

— Не е твоя работа, Ит. — Отпи яко, положи всички усилия да не го повърне и кожата му постепенно възвърна цвета си. И се засмя. — Един приятел искаше да си говорим за бизнес, но го изпързалях. Изгубих съзнание, преди да успее и дума да обели. Той и представа си няма колко малко ми трябва. И ти ли си дошъл да говориш за бизнес, Ит? Щото нищо не ми пречи пак да изгубя съзнание.

— Изпитваш ли някакво чувство към мен, Дани? Някакво доверие? Някакво… ами, да речем, чувство?

— Разбира се, но в крайна сметка аз съм си един пияница, а най-силните чувства на пияницата са към пиенето.

— Ако събера пари, ще се подложиш ли на лечение?

Най-страшното бе с каква скорост той успя пак да стане нормален и спокоен и — като себе си.

— Бих могъл да се съглася, Ит. Но нали знаеш какви са пияниците. Ще взема парите и ще ги пропия.

— Ами да речем, че ги платя направо на болницата или каквото му викат там.

— Точно това се мъча да ти обясня. Ще постъпя с най-добри намерения, но след някой и друг ден ще ме пуснат. На пияница не можеш да вярваш, Ит. Ето, това не го разбираш. Каквото и да направя, каквото и да кажа, накрая пак ще ме пуснат.

— Ти самият не желаеш ли да спреш, Дани?

— Най-вероятно — не. Предполагам, че знаеш какво точно искам. — Надигна бутилката и отново бях поразен от бързината на реакцията. Не само пак се превърна в едновремешния Дани, когото знаех, но и сетивата и усещанията му се изостриха — дотам, че направо разчете мислите ми. — Не се доверявай — каза. — Трае съвсем кратко. Алкохолът възбужда, но след това потиска. Надявам се, че няма да дочакаш този стадий. Точно сега предполагам, че няма да се случи. Винаги е така, когато съм буден. — После влажните му, бляскави от свещта очи се впиха в моите. — Итън — рече, — предлагаш да платиш за лечението ми. Но ти ги нямаш тия пари, Итън.

— Мога да се сдобия. Мери наследи една сума от брат си.

— И ти се каниш да ми дадеш от нея?

— Да.

— И то след като ти казах никога да не вярваш на пияница? Дори след като ти обещах да взема парите ти и да разбия сърцето ти?

— Ти и в момента го разбиваш, Дани. Сънувах те. Бяхме на онова, старото ни място — помниш ли го?

Надигна шишето, но се отказа и го свали с думите:

— Не, още не… не сега. Ит… никога… не вярвай… на пияница. Когато изпадне… изпадна… в ужасно състояние… като мъртвец… един хитър, таен мозък продължава да действа, но не е никак дружелюбен. В този миг, сега, съм само твой бивш приятел. Излъгах те, че ще загубя съзнание. Е, предишния път го изгубих, но знам как да се отнасям с шишето.

— Чакай — рекох. Не продължавай по-нататък, че току-виж излязло… че ме подозираш, да речем. Бутилката ти я донесе Бейкър, нали?

— Да.

— И искаше да му подпишеш нещо.

— Да, но аз изгубих съзнание. — Изсмя се тихичко на себе си, пак надигна шише към устата, но на светлината от свещта видях едно-единствено малко мехурче. Отпил бе само капка.

— Това е едно от нещата, за които съм дошъл да поговорим, Дани. Старата къща ли ти искаше?

— Да.

— Че ти как не си я продал досега?

— Не ти ли казах? Докато е моя, съм джентълмен. Липсват ми само джентълменските обноски.

— Не я продавай, Дани. Задръж я.

— На теб какво ти влиза в работата? Защо не?

— Заради собствената ти гордост.

— Гордост вече нямам. Само положение.

— Имаш, и то как. Когато ми искаше пари, изпитваше срам. А това е признак на гордост.

— Хич даже. Нали ти казах — пияниците са хитър народ. Ти самият се почувства неловко и ми даде долара, защото смяташе, че мен ме е срам. На мен просто ми се пиеше.

— Не я продавай, Дани. Скъп имот е. И Бейкър го знае. Той няма да купи нещо, ако стойността му не е висока.

— Кое му е ценното?

— Намира се на единственото близко място, което е достатъчно равно за летище.

— Разбирам.

— Ако устискаш, ще можеш да започнеш живота отново — твоя живот, Дани. Не го изпускай. Ще се излекуваш, а когато излезеш, ще имаш и скътани пари за домашно гнездо.

— Но ще съм останал без гнездо. Що не взема да го продам и да изкъркам парите — „Щом клонът се счупи, люлката ще полети, а заедно с нея — и бебето ти.“ Изпя го с писклив глас, после се изсмя. — Ти ли искаш да го купиш това място, Ит? За това ли си дошъл?

— Единственото, което искам, е ти да си добре.

— Много съм си добре, ако искаш да знаеш.

— Чакай да ти обясня, Дани. Ако беше бездомник, щяха да те оставят да правиш каквото си искаш. Но ти притежаваш нещо, за което копнее една група далновидни граждани.

— „Тейлър Медоу“. А аз няма да им я дам. И аз съм далновиден. — Изгледа любовно бутилката.

— Дани, нали ти казах? Друго подходящо място за летище няма. То е с най-ключовото разположение. Ако не се сдобият с него, ще трябва да заравняват хълмовете — нещо, което финансово не им е по силите.

— Значи съм ги хванал за ин-яните и мога да им ги извивам колкото си искам.

— Забравяш най-важното, Дани. Собственикът на имот е ценно нещо. Вече чух да се говори, че ще е най-добре да те настанят в дом, където ще ти бъдат осигурени всички необходими грижи.

— Няма да посмеят.

— И още как! При това — с най-праведни чувства. Процедурата ти е известна. Съдията — познаваш го — ще издаде решение, че си неспособен да управляваш имот. Ще ти назначи попечител — отсега се досещам кой ще е той. Всичко това, разбира се, ще струва луди пари и естествено, ще се наложи да продадат имота ти, за да посрещнат разходите, и познай кой купувач ще е най-пръв.

Очите му блестяха; слушаше ме със зяпнала уста. В един миг отклони поглед.

— Искаш да ме наплашиш, Ит. Но не си улучил момента. Хвани ме рано сутрин, когато ми е студено, а светът е зелен бълвоч. Сега, в този момент, силата ми е десет бала благодарение на ей тая тук бутилка. — Размаха я като меч, а очите му станаха тесни процепи на светлината на свещта. — Казах ли ти, Ит? Май вече ти казах: пияницата притежава една особена, зла интелигентност.

— Аз пък ти казах какво те чака.

— Не споря с теб. Знам, че е така. Изложи аргумента си. Но вместо да ме уплашиш, възбуди у мен дяволчето. Ако някой си мисли, че един пияница е безпомощен, значи е луд. Пияницата е едно изключително специално средство със специални възможности. Мога да им се опълча и в момента точно такова желание изпитвам.

— Браво, моето момче! Точно това исках да чуя.

Прицели се в мен, използвайки гърлото на шишето с уиски за мушка.

— И ти си готов да ми дадеш на заем парите на Мери?

— Да.

— Без всякакво обезпечение?

— Без.

— Като знаеш, че шансовете да не си получиш парите обратно са хиляда към едно?

— Да.

— Пияниците имат едно ужасно грозно качество, Ит. Не ти вярвам. — Облиза пресъхнали устни. — И ще ми ги дадеш на ръка?

— Когато кажеш.

— Казах ти да не го правиш.

— Но ще го направя.

Този път надигна високо бутилката и в нея влезе голям мехур. Когато спря да пие, очите му бяха станали още по-бляскави, но змийски студени и безлични.

— Ще можеш ли още тази седмица да ги имаш, Ит?

— Мога.

— До сряда?

— Да.

— А да ти се намират два-три долара в момента?

Толкова поне носех: банкнота от един долар, монета от половин долар, четвъртак, две по десет, една от пет и три по един цент. Изсипах ги върху протегнатата му длан. Допи бутилката и я пусна на пода.

— Не знам защо, но никога не съм те смятал за умник, Ит. Даваш ли си сметката, че дори и най-елементарното лечение е от порядъка на хиляда долара?

— Е, и?

— Почва да става весело, Ит. Това нашето вече не е шах, а направо покер. Навремето бях много добър на покер — прекалено добър. Ти разчиташ, че ще заложа ливадата като обезпечение. Освен това разчиташ, че пиячка за около хиляда долара направо ще ме вкара в гроба, след което оставаш с летище в скута.

— Много си циничен, Дани.

— Нали те предупредих.

— Защо не предположиш, че намеренията ми са точно такива, каквито ти ги описах?

— Не мога. Но пък имам начин… да ги запомня точно такива, каквито ги описа. Нали помниш какъв бях навремето, Ит? А защо мислиш, че и аз не те помня? Още от детските години ти като че имаше вграден в себе си някакъв съдия. Добре, започвам да се разсъхвам. Бутилката се изпразни. Излизам. Цената ми е хиляда долара.

— Съгласен.

— Кеш в сряда.

— Имаш ги.

— Никакви разписки, никакви подписи, абсолютно нищо. И не се заблуждавай, че ме помниш от едно време, Итън. Моят приятел тук отдавна промени всичко. У мен няма преданост, няма честност. Единственото, което ще получиш в замяна, е чистосърдечен смях.

— Искам само да те помоля да опиташ.

— Ами, че колко му е да ти обещая, Ит? Макар, надявам се, да те убедих вече колко струва обещанието на един пияница. Ти само донеси парите. Стой колкото дълго искаш. Моят дом е и твой. Тръгвам. До сряда, Ит. — Надигна се от старата казармена кушетка, отхвърли зад нея юргана и излезе с боксьорска походка, без да вдигне ципа на дюкяна си.

Останах известно време загледан как свещта се стича в мазната паничка. Всичко казано от него бе вярно; с едно изключение, и аз тъкмо на него бях заложил. Не се бе променил чак толкова много. Някъде там, сред развалините, беше Дани Тейлър. Не си представях как може да ампутира Дани от себе си. Обичах Дани и бях готов да… да направя онова, което каза. Чух го да се отдалечава, пеейки с ясен, висок фалцет:

След като постоях известно време сам, духнах пламъка и се запътих към къщи по главната улица. Уили още не бе успял да заспи в полицейската кола.

— Ти напоследък съвсем си го ударил на скитня, а, Ит?

— Нали знаеш как стават тия работи.

— Да, де. Пролет. Буйна младежка кръв.

Заварих Мери да спи усмихната, но когато се пъхнах до нея тя насмалко да се пробуди. Усещах страданието — едно ледено, убийствено страдание — направо със стомаха си. Мери се извърна по хълбок и ме придърпа към своето топло, ухаещо на трева тяло, а аз тъкмо от това имах нужда. Съзнавах, че страданието ще поутихне, но точно в този момент се нуждаех от нея. Не съм сигурен дали тя се бе пробудила напълно, но дори и насън усети нуждата ми.

По-късно бе съвсем будна и каза:

— Много ли си гладен?

— Да, Хелън.

— Какво искаш?

— Сандвич… не, два сандвича с лук и ръжен хляб.

— Ще трябва и аз да изям един, че да не ми миришеш.

— Не ти ли се яде?

— Яде ми се.

Зашляпа надолу по стъпалата и след малко се върна със сандвичите, картонена кутия с мляко и две чаши. Сандвичите се оказаха доста люти.

— Пожар, Мери — засвистях.

— Ще ти мине, като го преглътнеш.

— Ти сериозно ли каза, че не желаеш да се занимаваш с бизнес?

— Ами… да.

— Защото ми подсказаха нещо. И ми трябват хиляда долара.

— Господин Бейкър ли ти го подсказа?

— Донякъде. Но иначе си е моя идея.

— Ами напиши там един чек.

— Не, скъпа. Искам да ги изтеглиш в брой. И пусни в банката приказка, че ще сменяш мебелите, килимите или нещо от тоя род.

— Но аз нямам такова намерение.

— Ще го имаш.

— Тайна ли е?

— Нали каза, че така предпочиташ.

— Да… наистина… така е по-добре. Ама и лукът направо те прегаря. Господин Бейкър дали ще одобри?

— Би го одобрил, ако самият той така постъпеше.

— За кога ти трябват парите?

— За утре.

— Не мога да доям тоя лук. Но сигурно вече воня достатъчно.

— Ти си едно съкровище.

— Още не мога да преживея Маруло.

— В какъв смисъл?

— Ами, това, да дойде чак дотук. И да донесе бонбони.

— Неведоми са пътищата Господни.

— Стига си светотатствал. Великден още не е свършил.

— Как да не е. Вече е един и петнайсет.

— Боже мили! Дай да си лягаме.

— Ха, тук е спънката — Шекспир35.

— Ти с всичко се майтапиш.

В случая обаче нямаше никакъв майтап. Страданието си остана, без да мисля за него, но ми причиняваше постоянна болка, та от време на време ми се налагаше да се запитам защо ме боли. Един мъж с всичко може да свикне, но му трябва време. Преди години разкарвах нитроглицерин в завод за динамит. Плащаха добре, понеже работата беше доста опасна. В началото треперех за всяка своя стъпка, но само след една-две седмици вече я възприемах като най-нормална работа. Та нали в края на краищата свикнах и с това, да съм продавач в бакалница. Онова, с което си свикнал, е винаги по-примамливо от онова, с което не си.

Докато червените петна плаваха пред очите ми в мрака, заизследвах себе си по-така наречените въпроси на съвестта, но рана не открих. Запитах се дали при уточнен вече курс ще мога да сменя посоката, та дори и да свърна на деветдесет градуса, и реших, че мога, но не го желая.

Придобил бях ново измерение и то ме омая. Все едно бях намерил у себе си някакви неизползвани мускули, или ми се бе изпълнила детската мечта да полетя. Често ми се случва да преигравам наум събития, сцени и разговори и при повторението да долавям подробности, които са ми убягнали при първата прожекция.

Мери намираше за необичайно донасянето на захарните яйца от Маруло, а аз се уповавам на усета й за необичайното. Самият аз го бях възприел като благодарност за това, че не го измамих. Въпросът на Мери обаче ме накара да го преразгледам, да не би да знам нещо, но да съм го пропуснал. Маруло не награждава за минали заслуги, а подкупва за предстоящи събития. Аз изобщо не го интересувам освен дотолкова, доколкото мога да съм му полезен. Преговорих си инструктажа му по водене на бизнес и приказките му за Сицилия. Някъде, в определен момент, бе загубил самоувереността си. Явно искаше нещо от мен или му бях дотрябвал за нещо. Лесно можех да проверя. Ако му поискам нещо, което при нормални обстоятелства би ми отказал, и той се съгласи, тогава ще знам, че е разстроен и силно разтревожен. Оставих Маруло настрана и се прехвърлих на Марджи. Самото име — Марджи — би трябвало да ви даде представа за възрастта й. „Марджи, ти си моята мечта, Марджи. За теб бих дал всичко на света…“36

На фона на плаващите по тавана червени петна превъртях сцените с Марджи, като гледах да не добавям нищо от въображението си. От доста време — да кажем от две години — съществуваше една госпожа Марджи Йънг-Хънт, приятелка на жена ми, част от разговори, на които не обръщах внимание. После изведнъж се появи Марджи Йънг-Хънт, а накрая — Марджи. Сигурно беше идвала в магазина и преди Разпети петък, но нямах никакви спомени. Тя сякаш точно в този ден обяви присъствието си. Вероятно дотогава и тя не ме бе забелязвала — така, както не я виждах и аз. От този миг нататък обаче тя се превърна във влияние, чието присъствие не можеш да не забележиш. Каква всъщност е целта й? Дали е просто жена без работа, която гледа как да напакости някому, за да си запълни времето? Или следва някакъв свой план? Убеден съм обаче, че най-умишлено ми се представи — по-скоро натресе — на вниманието ми и не ми дава възможност да я забравя. Имам също така чувството, че второто гледане го започна с най-чисти намерения, като най-обикновено, но все пак обработено, професионално хвърляне на карти. Само че тогава стана нещо, което развали цялата работа. Нито Мери каза нещо, от което да се впрегне, нито аз. Възможно ли е змията да й се беше явила пак? Това би било най-простото и вероятно най-вярното обяснение. Може наистина да притежава мощна интуиция да се набърква в чуждите мисли. Самият факт, че ме хвана насред метаморфозата ми, ми подсказваше, че това е така, но можеше и да е случайно. Какво тогава я накара да запраши към Монток, където изобщо не бе възнамерявала да ходи, да влезе в съюз с търговския агент, а после да ме изпорти на Маруло? Имам чувството все пак, че порти само за неща, за които тя иска. Някъде по етажерките на тавана бях мярнал биография на… Беринг ли беше? Не, не — на Баранов, на Александър Баранов — руския губернатор към 1800 година. Току-виж някъде се споменава Аляска като каторга за вещици. Разказаната от Марджи история бе прекалено необичайна, за да е измислена. Ще трябва да проверя. И не мога ли да се измъкна точно сега, без да разбудя Мери.

Тогава чух скърцане откъм старите дъбови стъпала, последвано от второ и от трето, от което ми стана ясно, че не се дължи на приспособяването на сградата към спадащата температура на въздуха. Явно Елън вървеше в съня си.

Дъщеря си, разбира се, я обичам, макар понякога да ме плаши, понеже имам чувството, че по рождение е страшно умна — и ревнива, и любяща. Открай време е ревнива спрямо брат си, а често имам чувството, че и мен ме ревнува. Струва ми се, че интересът й към секса започна много от рано. Такива мисли, изглежда, са типични за всички бащи. Когато беше съвсем малка, нескритият й интерес към мъжките полови органи създаваше крайно неловки положения. После навлезе в тайнството на промяната. При това не става дума за невинните момиченца ангелчета, каквито ги изобразяват по списанията. Къщата кипеше от изнервеност, стените вибрираха от напрегнатост. Чел съм, че през Средновековието подрастващите момичета ги смятали за склонни към вещерство и не съм убеден, че не са имали основания. Известно време си имахме работа с едно нещо, което на шега му викахме „полтъргайст“. От стената падаха картини, по пода се разбиваха чинии. По тавана се блъскаше, в мазето се думкаше. Не знам кое го причиняваше, но проявих достатъчно интерес, за да обърна внимание на тайните излизания и прибирания на дъщеря ми. Беше се превърнала на някаква нощна котка. Успях да се уверя, че строшените предмети, трясъците и думканията не са нейно дело, но в същото време установих, че се случваха само тогава, когато тя си беше у дома. Дори само да седеше втренчена в една точка; неизменно присъстваше при всяка поява на полтъргайста.

Помня от дете, че къщата на Холи била някога си обитавана от призрака на един от предците ни — пуританин и пират, но според приказките, които ми разправяха, бил благоприличен призрак, който се разхождал, скитал и стенел, което му е и работата. Стълбите скърцали под невидимата му тежест и предизвестявал настъпването на нечия смърт с чукане по стената — благовъзпитано и в проява на добър вкус. Полтъргайстът бе коренно различен — злопаметен, зловреден, пакостлив и отмъстителен. Никога не чупеше евтини неща. По едно време изчезна. Така и не бях повярвал докрай в него. За мен си остана нещо като семейна шега, независимо че беше налице, което личеше и от строшените рамки на картините и разбития порцелан.

След като се махна, Елън започна да ходи в съня си, както правеше и в момента. Чувах как слиза с бавни, но уверени стъпки. В същото време спящата до мен моя Мери въздъхна дълбоко и промърмори нещо. Изведнъж полъхна ветрец и размърда сенките на разлистващите се клони по тавана.

Изсулих се тихичко от леглото и облякох халата, тъй като и аз, като всички останали, смятам, че сомнамбул не бива да се стряска.

Може да ви се струва, че не обичам дъщеря си, но изобщо не е така. Обичам я, при все че донякъде се и боя от нея, понеже не мога да я разбера.

Ако се движиш плътно до стената, можеш да се качиш по нашите стълби, без те да изскърцат. Това го знам още детството си, когато се прибирах от котарашките си похождения по градските стобори. И досега се възползвам от това си знание, когато искам да не събудя Мери. Приложих го и този път — смъкнах се безшумно по стъпалата, опипвайки стената за ориентир. Откъм уличната лампа се процеждаше някакъв смътен здрач и колкото повече се отдалечаваше от прозореца, толкова повече се разтваряше в полумрак. Но и той ми стигаше, за да видя Елън. От нея сякаш струеше някакъв отблясък, дължащ се вероятно на бялата й нощница. Лицето й бе в сянка, но китките и ръцете й бяха ясно видими. Застанала бе пред остъкления шкаф, където държим всякакви семейни спомени без стойност — резбата от китова кост с кашалоти и лодки с всичките им там весла, железа и моряци и с изправен на носа харпунер; зъби и извити бивни на морж; малък лакиран модел на „Бел Адеър“ с потъмнели и събрали прах свити платна и въжета. Имаше и разни порцеланови изделия, домъкнати от старите капитани от Ориента, след като изпотрепали всички кашалоти в моретата около Китай; джунджурии от абанос и слонова кост, весели и сериозни божества, съзерцаващи мърляви Буди, изрязани от розов кварц и сапунен камък37 рози, нефрит — и то хубав — и тънки, изящни полупрозрачни чашки. Някои от тези неща може и да имаха някаква стойност — кончетата например — безформени и все пак сякаш изпълнени с живот, — но всякаква подобна стойност би била случайна; трябва да е била случайна. Какво са разбирали простите китоловци от красота — или бърках нещо? Ами ако наистина са разбирали?

За мен този шкаф винаги е бил светиня в памет на предците — като римските погребални маски, като ларите и пенатите, а ако трябва да се върнем съвсем назад — като паднал от луната камък. Имахме даже корен от мандрагора38 — идеална човешка фигурка, изплюта със спермата на някакъв обесен, та дори и истинска русалка — доста поопърпана вече, но изработена по много хитър начин — съшили заедно горната част на маймунче и задната част на риба. През годините се беше свила, та й личаха шевовете, но злобната усмивка все още си стоеше около ситните зъбчета.

Предполагам, че всеки род си има своя талисман — нещо, което се предава от поколение на поколение, за да ги разпалва, утешава и вдъхновява. В нашия случай за тази цел служеше — как да ви го опиша? — една скаличка от прозрачен камък, вероятно кварц или нефрит, или може би сапунен камък. Беше кръгла, десетина сантима в диаметър, около четири сантиметра висока до закръгления й връх. Повърхността й бе издълбана от безкрайна преплетена линия, която ти се струва, че се движи, но не стига до никъде. Възприемахме я като живо същество, макар да нямаше нито глава, нито опашка, нито начало, нито край. На допир полираният камък не бе хлъзгав, а по-скоро лепкав, като човешката плът, и винаги излъчваше топлина. Можеше да видиш вътрешността му, но не бе прозрачен. Предполагам, че някой стар мореплавател от рода ни го е донесъл от Китай. Беше истинска магия — приятно бе да го гледаш, да го докосваш, да оглаждаш с него бузата си или да го галиш с пръсти. Тази странна, вълшебна скаличка живееше в остъкления шкаф. И като дете, и като юноша, и като възрастен винаги са ми позволявали да го докосвам, да го вземам в ръка, но ми беше забранено да го нося другаде. А цветът, плетеницата и текстурата му се променяха заедно с нуждите ми. Навремето го възприемах като гръд, а когато попораснах, се превърна във възпалена до болка йони39. Сигурно впоследствие безглавата, безкрайна и движеща се вещ се е развила в мозък, а може би дори в някаква енигма — на заключаващия се в себе си въпрос не му трябва отговор, за да я разруши, нито начало или край, за да я ограничи.

Остъкленият шкаф имаше месингова ключалка от колониално време и ръбест месингов ключ, който постоянно бе пъхнат в нея.

Спящата ми дъщеря бе взела в дланите си вълшебната скаличка и я галеше с пръсти, милваше я така, сякаш е жива. Притисна я към все още неоформилите се гърди, опря я о бузата си досами ухото, погъделичка я с нос, сякаш е кутре кърмаче, и през цялото време й напяваше нещо тихо, наподобяващо стон от удоволствие или нега. От нея се излъчваше разруха. В началото се притесних да не разбие скаличката на парчета или да я скрие някъде, но после усетих, че в ръцете й тя е нещо като майка, любим или дете.

Не ми идваше наум как да я събудя, без да я стресна. Защо изобщо будим сомнамбулите? От страх да не се наранят ли? Никога не съм чувал сомнамбул да е пострадал от нещо, освен ако не е бил събуден. Защо ми трябва да се намесвам. Пред очите ми не се развиваше изпълнен с болка и страх кошмар, а по-скоро удоволствие и чувство за принадлежност, каквото будното състояние не би могло да обясни. Кое ми дава правото да го разваля? Бавно отстъпих назад, седнах в голямото си кресло и зачаках.

Из сумрачната стая се въртяха частици силна светлина, образуващи нещо подобно на вихрушка от облаци мушици. Сигурно ги е нямало, просто в уморената слуз на очите ми са плавали игличките на умората, но изглеждаха убедителни. Не по-малко реално ми се струваше излъчването, идещо от дъщеря ми Елън, и то не само от белотата на нощницата й, но и от кожата й. В полутъмното помещение виждах ясно лицето й, което не би трябвало да е възможно. И ми се стори, че то изобщо не е момичешко лице — и старо не беше, но все пак зряло, завършено и оформено. Устните й бяха плътно затворени, което не е обичайното им състояние.

След известно време Елън категорично постави талисмана точно на мястото му, затвори шкафа и врътна месинговия му ключ. После се обърна, мина покрай креслото ми и се заизкачва по стълбите. Вероятно си въобразих две неща: първо, че походката й не е детска, а на завършена жена, и второ, че докато се отдалечаваше, сиянието й постепенно изчезна. Те може и да са били рожби на моето въображение, но третото не бе. Докато се изкачваше по стълбите, нито едно стъпало не изскърца. Изглежда, се е движела плътно покрай стената, където талпите не се оплакват.

Последвах я след няколко секунди и установих, че си е легнала; спеше добре завита. Дишаше с отворени уста, а лицето й бе лице на спящо дете.

Нещо ме подтикна да сляза пак долу и да отворя остъкления шкаф. Взех скаличката в ръце. Още съхраняваше топлината на тялото на Елън. И както през детските си години, прекарах пръст по безкрайната разгъната форма и това ми донесе утеха. И ме накара да се почувствам по-близо до Елън.

Дали пък и нея не я е сближил с мен — с рода Холи — се запитах.

Девета глава

В понеделник коварната пролет се шмугна обратно към зимата със студен дъжд и остър, поривист вятър, който накъса нежните листенца на прекалено доверчивите дървета. Подмяташе като парцали отдалите се на разврат храбри и единодушни врабчета по затревените площи, пречеше им да улучат целта и те гневно проклинаха непостоянното време.

Поздравих тръгналия на обиколка господин Ред Бейкър, чиято опашка се вееше настрани като бойно знаме. Стар приятел ми беше, присвил очи срещу дъжда.

— Отсега нататък ще сме приятели само външно — рекох му, — но държа да ви кажа, че зад усмивките ни се крие една жестока конкуренция, един конфликт на интереси. — И други неща щях да му кажа, но той бързаше да си свърши работата и да се скрие на сухо.

Морфа бе точен. Може и да ме чакаше — най-вероятно ме чакаше.

— Отвратителен ден — рече, докато шушляковият му дъждобран го пляскаше и се издуваше около нозете му. — Разбрах, че сте гостували на моя шеф.

— Поисках му съвет. А той ме почерпи и с чай.

— Това му е в стила.

— Нали знаеш как се иска акъл. Само дотолкова, доколкото съвпада с онова, което така или иначе си намислил да правиш.

— По думите ти съдя, че се каниш да инвестираш.

— Моята Мери си е наумила да подменя мебелите. А когато една жена си намисли нещо, първо го облича под формата на заслужаващо си капиталовложение.

— Не само жените го правят — каза Морфа. — И аз съм същият.

— Ами, те, парите, са си нейни. Иска първо да проучи откъде най-евтино може да ги купи.

На ъгъла с главната видяхме как една метална табела се откъсна от магазина за играчки „Рап“ и се понесе, скърцайки и стържейки, по тротоара със звуците на автомобилна катастрофа.

— А, бе, какво дочувам аз: шефът ти се канел да си ходи до Италия.

— Де да знам. Учудва ме, че досега не го е направил. Тия, техните фамилии, са ужасно сплотени.

— Имаш ли време за едно кафе?

— Ще трябва да помета. След празниците доста работа ми се е събрала за днес.

— Хайде, стига, бе! Отдай се на удоволствията. Може ли един личен приятел на господин Бейкър да няма време за едно кафе? — Но не го каза със злоба, както може да ви се стори от написаното. В устата му всичко звучеше невинно и добронамерено.

Надали има друг в града освен мен, който през живота си да не е влизал във „Фоурмастър“ за сутрешното си кафе. За останалите бар-ресторантът бе обичай, навик, дори и клуб. Покатерихме се на високите столчета пред бара, а госпожица Линч, бивша моя съученичка, плъзна чашите с кафе към нас, без да разлее и капка върху чинийките. До всяка чаша имаше облегнато шишенце с мляко, а двете увити в хартия бучки захар ни ги хвърли така, сякаш бяха зарчета, та Морфа се провикна: „Епек.“

Госпожица Линч — госпожица Линч. Обръщението „госпожица“ бе станало вече част от името й, а и от самата нея. Съмнявам се, че някога ще успее да го премахне. Носът й с всяка година става все по-червен, но то е от синузита, а не от пиене.

— Добро утро, Итън — каза. — Имаш повод за празнуване ли?

— Тоя ме довлече — рекох, а после от желание да съм любезен добавих, — Ани.

Извърна рязко глава, сякаш някой бе стрелял с пистолет, но след като схвана идеята ми, се усмихна; и за моя най-голяма изненада така, въпреки червения нос, ми напомни за момиченцето в пети клас.

— Радвам се да те видя, Итън — каза и обърса носа си с книжна салфетка.

— Изненадах се, като го чух — каза Морфа. Зачопли опаковката на бучката захар. Ноктите му бяха гланцирани. — Идва ти нещо наум, после се затвърдява и решаваш, че е самата истина. Неприятното е, когато установиш, че не е.

— Не разбирам за какво ми говориш.

— То и аз май не съм наясно. Проклета опаковка. Защо просто не ги насипят в една купичка?

— За да ограничават консумацията, предполагам.

— Сигурно си прав. Познавам един, който известно време живя само на захар. Отива до автоматичната кафемашина. Пуска десет цента за чаша кафе, изпива я до половината, после я допълва със захар. Поне не умря от глад.

Запитах се, както винаги, дали не става дума за самия Морфа — този странен, печен мъж с неопределена възраст и маникюр. Доколкото можех да преценя, имаше доста добро образование, но преценката ми се дължеше най-вече на подхода му, на техниката му на мислене. Ерудицията му се криеше зад един диалект от демимонда — езикът на нахакания, необразован отворко.

— Затова ли го пиеш само с една бучка? — попитах.

А той се ухили:

— Всеки си има някаква теория — каза. — Колкото и смотан да е някой, гарантирано си има теория за това, защо е смотан. И тази теория ще те примами по градинската пътека, понеже я следваш, без да обръщаш внимание на табелите по пътя. Предполагам, че точно затова шефът ти успя да ме подведе.

От много време не бях бил кафе извън къщи. Не беше кой знае какво. Изобщо нямаше вкуса на кафе, но поне бе горещо, а след като се покапах по ризата, установих, че е и кафяво.

— Май пак не разбирам за какво ми говориш.

— Мъча се да се сетя откъде ми щукна тая мисъл. Сигурно от думите му, че е тук от четиридесет години. Трийсет и пет или трийсет и седем — иди-дойди. Но чак пък четиридесет?

— Явно трудно схващам.

— Това значи, че трябва да е дошъл през 1920-а. Още ли не загряваш? Как да ти кажа: в банката човек се учи да преценява хората от раз, да се пази от мошениците. И бързо си изграждаш набор от правила. След което ги прилагаш, без дори да се усетиш. Просто всяко нещо си идва на мястото… и може и да сбъркаш. Току-виж наистина е дошъл през 1920-а. Може би аз нещо греша.

Допих си кафето.

— Време е за метене — рекох.

— И ти ме заблуди — каза Морфа. — Ако задаваше въпроси, щях да мълча. Но ти не питаш нищо, затова не мога да се удържа да не ти кажа. През хиляда деветстотин двайсет и първа излиза първият извънреден закон за ограничаване на имиграцията.

— Е, и?

— През 1920-а е можел да влезе. Но през 1921-а — най-вероятно не.

— Е, и?

— Значи, според моя прозорлив ум се е промъкнал през задния вход след 1921-а. И не може да си отиде, понеже няма да му дадат паспорт, с който да се върне.

— Слава Богу, че не съм банкер.

— Ти вероятно щеше да се справяш по-добре и от мен. Прекалено много лалам. Но ако замине, значи съвсем съм сбъркал. Чакай ме, идвам. Днес аз плащам.

— Довиждане, Ани — казах.

— Отбий се пак, Итън. Изобщо не се вясваш насам.

— Ще намина.

Докато пресичахме улицата, Морфа ме предупреди:

— Да не си посмял да продумаш пред негово космато величество, че съм го изкарал готов за депортиране!

— От какъв зор?

— Ами аз от какъв зор ти го казах? Какво носиш в тая кутия?

— Шапка на рицар тамплиер. Перото е пожълтяло. Искам да проверя дали не могат да го избелят.

— Ама ти член ли си?

— По наследство. Били сме масони още преди Джордж Вашингтон да стане Велик магистър.

— Та той и това ли е бил? А господин Бейкър? И той ли членува?

— И той по наследство.

Вече бяхме в малката уличка. Морфа зарови из джоба си за ключа за задния вход на банката.

— Сигурно затова отваря сейфа така, сякаш се намираме на сбирка на лоджията. Само дето не държим запалени свещи. Иначе си е съвсем като в черква.

— Цяла сутрин дрънкаш глупости, Морфа. Великденът никак не ти е подействал пречистващо.

— След осем дни ще знам със сигурност — отвърна ми. — Не се занасям. Точно в девет на секундата заставаме гологлави пред светая светих. Часовниковият механизъм прещраква, отец Бейкър коленичи и отваря сейфа, а всички струваме дълбок поклон пред Великото божество Парите.

— Съвсем си откачил, Морфа.

— Така да е. По дяволите тая стара брава. С пикел можеш да я отвориш, ама с ключа — не. — Размърда ключа, после зарита вратата, докато най-накрая се отвори. Извади книжна салфетка от джоба си и я натъпка в гнездото за езичето.

Насмалко да го попитам не е ли опасно.

Той обаче ми отговори и без да му задавам въпроса.

— Проклетата бракма не ще да стои отключена. Бейкър, естествено, проверява дали е заключена, след като отворим сейфа. Не издавай гадните ми съмнения на Маруло, много те моля. Прекалено платежоспособен клиент ни е.

— Добре, Морфа — казах и се извърнах към моята си врата, на моята си страна на уличката, после се огледах за котарака, който все се мъчи да влезе, но него го нямаше.

Вътре магазинът ми се стори променен и непознат. Съзрях неща, които дотогава не бях забелязвал, а не виждах други, които преди ме притесняваха и дразнеха. И защо не? Сложи си нови очи — или поне нови очила — и хоп: пред теб се разкрива съвсем нов свят.

Капещият клапан на старото казанче в тоалетната съскаше тихичко. Маруло отказваше да смени клапана, понеже сме нямали водомер, та на кой му пука. Отидох до предната част на магазина и взех един маркиран килограмов топуз от старомодния кантар. В тоалетната го окачих над дъбовата дръжка на верижката. Казанчето се изпразни и продължи да шурти. Върнах се в предната част, но и оттам чувах как в тоалетната чиния водата ври и протестира. Този звук не можеш го сбърка с нищо друго. После нанизах топуза обратно на рамото на кантара и заех своето място на амвона си зад тезгяха. Паството по етажерките бе застинало в очакване. Бедните дяволи, няма как да избягат. Обърнах специално внимание на маската на Мики Маус, нахилила ми се от кутията в редицата на корнфлейксите. Напомни ми какво бях обещал на Алън. Намерих пръта, с който стигах до най-горните лавици, смъкнах една кутия и я мушнах под палтото ми в склада. Когато се върнах в амвона, отгоре ми се хилеше следващият Мики Маус.

Бръкнах зад консервите и измъкнах сивата платнена торбичка с дребните за касата, после се сетих за още нещо, бръкнах още по-навътре и напипах стария смазан револвер 38 калибър, който беше там, откакто се помня. Беше посребрен „Айвър Джонсън“, но повечето сребро се беше олющило. Пречупих го и установих, че гилзите са позеленели от медния окис. От древната смазка барабанът едва превърташе. Пъхнах дискредитиращото и вероятно опасно оръжие в чекмеджето под касовия апарат, извадих чиста престилка и я вързах около кръста си. Леко подвих горната част, та да покрива колана.

Има ли някой, който да не се е дивил на решенията, действията и кампаниите на могъщите личности на този свят? От разсъдъка ли са породени, или са продиктувани от целомъдрие, или една част от тях са плод на случайността, на фантазията, на мечтите, на историите, които сами си разказваме? Съвсем точно знам откога бях дал воля на въображението си, понеже всичко почна, след като Морфа ми формулира правилата за успешен банков обир. Предъвкал бях думите му с онова детинско удоволствие, което възрастните рядко си признават. Всичко се превърна в една игра, протичаща успоредно на живота на магазина, и в тази моя игра всичко, което се случваше, си идваше на място. Течащото казанче, маската на Мики Маус за Алън, описанието на отварянето на сейфа. Всички нови чупки и ъгли си идваха на място, като например книжната салфетка, напъхана в бравата на отсрещната страна на уличката. Самата игра постепенно нарастваше, но само в ума ми — до тази сутрин. Окачването на топуза от верижката на тоалетната бе моя първи физически принос към умствения балет. Изваждането на стария револвер бе вторият. Дойде време да се замисля и за подходящия момент. Прецизността на играта се засилваше.

И до ден-днешен нося големия сребърен железничарски часовник „Хамилтън“ на баща ми с дебелите му стрелки и едри черни цифри — прекрасен уред за измерване на времето, макар и не особено красив. Тази сутрин, преди да започна да мета магазина, го пъхнах в джоба на ризата си. Постоянно проверявах какво показва и точно в девет без пет отворих главния вход и започнах старателно да мета тротоара. Нямате си представа колко мръсотия се натрупва през един уикенд; от дъжда днешната се бе превърнала в тиня.

И какво изключително точно устройство е нашата банка — не пада по-долу от железничарския часовник на баща ми. В девет без пет господин Бейкър пореше вятъра откъм улица „Брястова“. Хари Робит и Идит Олдън сигурно го очакваха. Измъкнаха се заднешком от кафенето на „Фоурмастър“ и се присъединиха към него по средата на улицата.

— Добрутро, господин Бейкър — провикнах се. — Добрутро, Идит. Добрутро, Хари.

— Добро утро, Итън. Май имаш нужда от маркуч за тая тиня! — И влязоха в банката.

Опрях метлата о входа на магазина, свалих топуза от кантара, минах зад касата, отворих чекмеджето и изиграх една бърза, но добре обмислена пантомима. Влязох в склада и окачих топуза на верижката. Подпъхнах долния край на престилката в колана, метнах отгоре й шлифера, отидох до задната врата и леко я открехнах. И докато голямата стрелка на часовника ми опря в дванайсетицата, заби камбаната на пожарната. Преброих осем крачки през улицата, а след това, наум, още двадесет. Отбелязвах началото им с ръка, но без да мърдам устни — изчаках десет секунди, после направих нов знак с ръката си. И си представях всичко във въображението си — броях, докато ръцете ми извършваха определени движения — двадесет бързи и предварително обмислени крачки, след тях още осем. Затворих задния вход, съблякох шлифера, отпуснах надолу престилката, влязох в тоалетната, откачих топуза, от което водата спря да тече, върнах се до тезгяха, отворих чекмеджето, отворих кутията за шапки, затворих я и стегнах връзките й, върнах се пред главния вход, грабнах метлата и пак погледнах часовника. Девет часа, две минути и двадесет секунди; съвсем не зле, а с известни тренировки сигурно щях да сляза и под две минути.

Едва успях да свърша с половината тротоар, когато откъм „Фоурмастър“ приближи шеф-полицаят Стоуни.

— Добрутро, Ит. Дай ми набързо двеста грама масло, половинка бекон, шише мляко и дузина яйца. Жена ми винаги свършва всичко наведнъж.

— Няма проблем, шефе. Как вървят нещата при теб? — Приготвих продуктите и разтворих една книжна торба.

— Окей са — отвърна. — Надникнах преди две-три минути, но чух, че си в тоалетната.

— Цяла седмица ще ми трябва да се очистя от всичките твърдо сварени яйца.

— Така си е — рече Стоуни. — Човек като има зор, няма спасение.

Така че номерът минаваше.

Канеше се да излиза, когато ме запита:

— Какво става с твоя приятел Дани Тейлър?

— Нямам представа. Да не е закъсал пак нещо?

— Напротив. Видя ми се доста добре, дори се бе позачистил. Седях в колата. Помоли ме да съм свидетел на подписа му.

— За какво?

— Не знам. Държеше два листа, но се извърна така, че да не ги виждам.

— Два листа ли?

— Точно така. Два пъти се подписа, и аз два пъти, като свидетел.

— Трезвен ли беше?

— Така ми се стори. Беше се подстригал и си беше сложил вратовръзка.

— Просто не мога да ти повярвам, шефе.

— И аз едва повярвах. Горкият човечец. Такива като него докрая не се предават. Трябва да вървя у дома. — И отгалопира навън. Жена му е с двайсет години по-млада от него. Върнах се и доизметох най-едрия боклук от тротоара.

Много тъпо се чувствах. Сигурно на всички им е трудно първия път.

А за многолюдната клиентела се оказах напълно прав. Сякаш целият град изведнъж бе свършил продуктите. И тъй като пресните плодове и зеленчуци ги караха чак към обяд, изборът не беше особено богат. Но и тази липса на изобилие не пречеше на клиентите да ме държат на крак.

Маруло пристигна към десет и — чудо на чудесата — се захвана да ми помага; мереше, опаковаше и таксуваше на касата. Отдавна не се беше случвало. Обикновено само влизаше, оглеждаше и пак излизаше — като хазяин, навестяващ имота си. Но тази сутрин ми помогна и да отворя касите и сандъците с пресни продукти, след като ги докараха. Стори ми се, че е притеснен и че ме оглежда, когато съм с гръб към него. Нямахме време за приказки, но усещах погледа му върху себе си. Сигурно заради онова, което беше чул — че съм отказал подкупа. Морфа можеше и прав да излезе. Има хора, които, като научат, че си бил честен, почват да ровят за непочтеността, която те е подтикнала. Едно такова отношение — „той какво печели от цялата работа?“ — е съвсем типично за онези, които гледат на живота като на игра на покер. От самата мисъл ме досмеша, но не се издадох — нито едно мехурче от вътрешния ми смях не изскочи на повърхността.

Към единадесет пристигна моята Мери, в очарователна басмена рокля. Изглеждаше хубава, щастлива и леко задъхана, сякаш бе извършила нещо приятно, но и опасно — което си беше самата истина. Подаде ми голям кафяв плик.

— Реших, че може да ти потрябва — каза и се усмихна на Маруло с онази своя птича усмивка, която пази за хората, които малко й се нравят. А тя никак не обичаше Маруло, нито му имаше доверие — от самото начало. Винаги съм го отдавал на факта, че никоя съпруга не обича шефа или секретарката на мъжа си.

— Благодаря ти, мила — рекох. — Хубаво си се сетила. Съжалявам, че не мога начаса да те поканя на разходка с лодка по Нил.

— Ама ти наистина имаш много работа.

— И на теб ли ти свършиха всички продукти?

— Разбира се. Дори съм ти направила списък. Би ли донесъл тези неща със себе си довечера? Знам, че сега нямаш време да ми ги дадеш.

— Но никакви твърдо сварени яйца…

— Не, миличък. Поне до следващия Великден.

— Тия великденски зайчета бая работа бяха свършили.

— Марджи иска да ни покани на вечеря във „Фоурмастър“ довечера. Казва, не все тя ни гостувала.

— Добре — рекох.

— Къщата й била тясна.

— Сериозно?

— Преча ти на работата — каза.

Маруло не откъсваше очи от кафявия плик в ръката ми. Вдигнах долния край на престилката и го напъхах в джоба си. Ясно му беше, че е плик от банката. И усещах как мозъкът му души като териер, тръгнал да гони плъхове по градското бунище.

— Така и не успях да ви благодаря за бонбоните, господин Маруло — каза му тя. — Децата страшно им се зарадваха.

— По случай Великден — отвърна й. — Облякла си се като за пролет.

— Благодаря. Но успях да се намокря. Мислех, че е спряло, а то пак започна да вали.

— Вземи шлифера ми, Мери.

— В никакъв случай. Вече само ръми. Гледай си клиентите.

Темпото се засили още повече. Господин Бейкър надникна, видя опашката и си излезе.

— Ще дойда по-късно — извика.

Хорският поток не намаля чак до обяд, когато, както винаги, изведнъж секна. Хората обядваха. Уличното движение затихна. За пръв път от сутринта никому нищо не трябваше. Отпих още от кутията с мляко, която си бях отворил. Каквото вземех от магазина, си го записвах и направо си го удържах от заплатата. Маруло ми продаваше на цени на едро. Разликата хич не е малка. Ако не го правеше, съмнявам се, че при заплатата, която ми даваше, щях да устискам.

Облегна се назад на тезгяха, скръсти ръце, но го заболя, после ги напъха толкова дълбоко в джобовете на панталона си, че пак го заболя.

— Много благодаря за помощта — рекох. — Никога не е било такава лудница. Изглежда, на всички им е писнала останалата от Великден картофена салата.

— Добре работиш, момче.

— Работа като всички други.

— Не, имам предвид, че си завъдил редовна клиентела. Харесват те.

— Просто са ми свикнали. Тук съм от време оно. — После пуснах една малка сонда. — Бас държа, че вече си мечтаеш за горещото сицилианско слънце. В Сицилия е страшна жега. Бях там през войната.

Маруло извърна поглед.

— Още не съм решил.

— Защо?

— Много отдавна излязох оттам — преди четиридесет години. Никого не познавам.

— Но нали имаш роднини.

— И те не ме познават.

— Ох, как си мечтая за една почивка в Италия — само че без пушка и мешка. Но и четиридесет години не са малко време. Коя година си дошъл?

— Хиляда деветстотин и двайсета — много отдавна. Морфа направо бе уцелил десетката. Изглежда банкерите, полицаите и митничарите развиват някакъв нюх. После ми хрумна да пусна още една, по-дълбока сонда. Отворих чекмеджето, извадих стария револвер и го хвърлих на тезгяха. Маруло хвана ръце зад гърба си.

— Какво е това бе, момче?

— Мина ми през ума, че ако нямаш разрешително, ще е по-добре да си извадиш. Наказанията по закона „Съливан“40 са сериозни.

— Откъде го взе?

— Открай време си е тук.

— Никога не съм го виждал. Не е мой. Твой е.

— И мой не е. И аз досега не го бях видял. Но все нечий трябва да е. Та докато е тук, не смяташ ли, че ще е по-добре да си извадиш разрешително? Сигурен ли си, че не е твой?

— Казвам ти — за пръв път го виждам. Не обичам оръжията.

— Странно. Мислех си, че всички големи мафиоти си падат по тях.

— Какво искаш да кажеш — „мафиот“? Да не искаш да кажеш, че съм от мафията?

Извъртях го на най-невинен майтап.

— Ами, разправят, че всички сицилианци били в мафията.

— Глупости! Никаква мафия не познавам.

Хвърлих револвера в чекмеджето.

— Човек се учи, докато е жив — рекох. — На мен пък никак не ми трябва. Май ще е най-добре да го предам на Стоуни. Ще му кажа, че съм го намерил случайно зад нещо, понеже то си е самата истина.

— Точно така — каза Маруло. — Никога не съм го виждал. Не го искам. Не е мой.

— Добре — казах. — Ще го махна.

За разрешително по закона „Съливан“ са необходими доста документи — почти толкова, колкото за паспорт.

Шефът се беше шубелисал. Прекалено много дреболии за съвсем кратко време, изглежда.

Възрастната госпожица Елгар, кронпринцеса на Ню Бейтаун, влетя с опънати срещу вятъра платна и вдигнат кливер. Госпожица Елгар живееше отделена от света зад двойни армирани стъкла с въздух помежду им. Поведе преговори за дузина яйца. И понеже ме помнеше от малък, продължаваше да ме смята за момченце. Задоволството й, че мога да пресметна колко й е рестото, бе нескрито.

— Благодаря ти, Итън — каза. Очите й се плъзнаха по мелницата за кафе, а оттам към Маруло — с еднакво внимание и в двата случая. — Как е татко ти, Итън?

— Много е добре, госпожо.

— Бъди така любезен да му предадеш моите поздрави.

— Да, госпожо, обезателно, госпожо. — Нямах ни най-малкото намерение да коригирам чувството й за време. Разправят, че продължавала да курдисва стария си стенен часовник всяка неделя, макар от години да работеше на ток. Сигурно никак не е лошо да живееш така — увиснал във времето. Даже ще е много приятно: един безкраен следобед, никога не преминаващ в утрешен ден. Преди да излезе, кимна най-учтиво на мелницата за кафе.

— Откачалка — рече Маруло и завъртя върха на показалеца върху слепоочието си.

— Никому не пречи. Никой не страда.

— Баща ти е покойник. Защо не й кажеш, че е умрял?

— Дори и да ми повярва, ще забрави. Винаги ме пита как е. Едва наскоро престана да ме разпитва и за дядо ми. Разправят, че му била гадже, дъртата кранта.

— Откачалка — отбеляза Маруло дълбокомислено. Но по някаква причина, свързана с необичайния усет на госпожица Елгар за отминаващото време, бе успял да се овладее. Трудно е да прецениш колко сложен или елементарен е един човек. И когато си вече съвсем сигурен, оказва се, че си сбъркал. Имам чувството, че по изграден от практиката навик Маруло бе свел подхода си към хората до три неща: заповеди, ласкателство и купуване. А те се бяха оказали достатъчно надеждни в повечето случаи. На някакъв етап от отношенията си с мен обаче бе загубил първото.

— Добро момче си ти — рече. — И добър приятел.

— Старият капитан, сиреч дядо ми, все повтаряше: „Ако искаш да си приятел с някого, никога не подлагай приятелството му на изпитание.“

— Умно казано.

— Умен човек беше.

— Цяла неделя все си мисля, момче — дори по време на литургията не ми излиза тая мисъл от главата.

Усещах, че го тревожи подкупът, поне аз така си мислех, и го прекъснах да му спестя време.

— За оня хубав подарък, нали?

— Да — изгледа ме с възхита. — Пък си и умен.

— Чак толкова не съм, щом не работя за себе си.

— Тук си откога… от дванайсет години?

— Точно така. Прекалено дълго се задържах. Май е време за някаква промяна.

— И никога не си бъркал в касата дори за дребни пари, нито си носил нещо у дома, без да го запишеш.

— Честността е моят номер в живота.

— Не си прави майтап. Говоря ти истината. Проверявал съм. Знам.

— Медалът можеш да го окачиш на левия ми ревер.

— Всички крадат — кой повече, кой по-малко. Само ти не крадеш. Сигурен съм!

— Може пък да дебна, че да открадна целия магазин.

— Не се майтапи. Говоря ти самата истина.

— Алфио, в ръцете си имаш един брилянт. Не го лъскай прекалено. Току-виж се оказал стъклен.

— Защо не ми станеш съдружник?

— С какво участие? Заплатата ми ли?

— Ще му намерим колая.

— Да, ама тогава няма да мога да крада от теб, без да обирам и себе си.

Засмя се, да покаже, че шегата му е харесала.

— Умно момче си ти. Но не крадеш.

— Не чу ли какво ти казах? Представи си, че се каня да ти отнема всичко.

— Честно момче си.

— Точно това имам предвид. Когато съм най-честен, никой не ми вярва. Запомни от мен, Алфио: ако искаш да прикриеш подбудите си, говори истината.

— Откъде у тебе тия приказки?

— Ars est celare artem.41

Размърда устни, докато го смели, после се разсмя.

— Ха! Ха! Ха! Hoc erat demonstrandum.42

— Искаш ли една студена кола?

— Пречи ми на това! — Плесна се с ръце по шкембето.

— Млад си още за стомашни болки. Нямаш и петдесет.

— Петдесет и две съм, и имам проблеми с корема.

— Добре — рекох. — Значи, когато си пристигнал през 1920-а, си бил на дванайсет. В сицилианските училища, изглежда, от рано ви награбват с латинския.

— Пеех в черковния хор — каза.

— И аз носех кръста в тукашния черковен хор. Ще отворя обаче една кола за себе си. Алфио — продължих, — ти измисли как да ти стана ортак, а аз ще си помисля. Но отсега те предупреждавам: нямам никакви пари.

— Ще измислим нещо.

— Но ще се сдобия с пари.

Беше вперил очи в лицето ми и сякаш не можеше да ги отлепи оттам. После тихо промълви:

— Io lo credo.43

У мен избликна сила, но без капка слава. Отворих си една кола, надигнах я и погледнах над кафявото й дуло в очите на Маруло.

— Добро момче си ти — каза, стисна ми ръката, после се запиля към изхода.

Нещо ме накара да подвикна след него:

— Как е ръката ти?

Обърна се безкрайно изненадан.

— Спря да ме боли — рече. После повтори думите на себе си: — Спря да ме боли.

Извърна се развълнуван.

— Трябва да приемеш ония мангизи.

— Кои мангизи?

— Петте процента.

— Защо?

— Вземи ги. Така ще можеш малко по малко да откупваш своя дял, само че му поискай шест на сто.

— Не мога.

— Какво значи не можеш, след като аз ти казвам?

— Не ми трябват, Алфио. Ако имах нужда, щях да ги взема, но не ми трябват.

Въздъхна дълбоко.

Следобедът бе малко по-спокоен от сутринта, но пак имаше работа. Не знам защо, но някъде между три и четири се появява някакво затишие — двайсет минути до половин час. После пак се засилва, но това са хора, тръгнали да се прибират от работа, или съпруги, втурнали се да скалъпят нещо за вечеря.

Точно по време на това затишие влезе господин Бейкър. Стоя загледан в сирената и саламите в хладилния шкаф, докато си тръгнат двамата туткащи се клиенти — от ония, дето не знаят какво искат, вземат нещо, после го оставят с надеждата, че стоката ще им скочи в ръцете и ще настои да я купят.

Най-после приключиха и си заминаха.

— Итън — рече, — знаеш ли, че Мери изтегли хиляда долара?

— Знам, сър. Каза ми предварително.

— А знаеш ли за какво й трябват?

— Разбира се, сър. От няколко месеца ми надува главата. Женска й работа. Щом мебелите се позахабят, науми ли си да купува нови, старите моментално стават непоносими.

— Не смяташ ли, че е глупаво точно сега да се правят такива разноски? Нали ти казах вчера, че се задава голяма възможност.

— Парите са си нейни, сър.

— Не става дума за хазарт, Итън. Говорех ти за абсолютно сигурна инвестиция. Според мен само след година срещу тази хилядарка ще може и мебелите да купи, и пак да й останат хилядата.

— Господин Бейкър, не виждам как мога да й забраня да харчи собствените си пари.

— Не можеш ли да я убедиш, да я вразумиш?

— И през ум не ми е минавало.

— Говориш точно като баща си, Итън. Завеяни приказки. Ако ще ти помагам да се изправиш на крака, не бих допуснал такива завеяни идеи.

— Добре, сър.

— Пък и останах с впечатление, че не се кани да ги харчи тук, в града. Щяла да обикаля големите магазини за преоценени стоки и да плати в брой. Един Господ знае на какво ще налети. Местният търговец може и по-скъпо да й вземе, но ако й е пробутал калпава стока, винаги можеш да се оплачеш. Тропни с крак по пода, Итън. Накарай я моментално да внесе парите обратно. Или й кажи да ги повери лично на мен. Никога няма да съжали за това.

— Тези пари са й наследство от брат й, сър.

— Много добре знам. Помъчих се да я разубедя, когато тръгна да ги тегли. А тя само ме изгледа с някакъв занесен синеок поглед — искала да се поразтърси. Че кой й пречи да търси, без да носи хиляда долара в джоба? Ти поне прояви някакъв разум, ако тя не може.

— Изглежда, съм загубил тази способност, господин Бейкър. Откакто сме женени, все сме без пари.

— Ами вземи да се научиш, и то бързо, докато не са се свършили парите. На някои жени харченето им действа като наркотик.

— Мери не е имала възможността да развие подобен навик, сър.

— Никога не е късно. Щом вкуси кръв, ще се превърне в убиец.

— Съмнявам се, че точно това искате да кажете, господин Бейкър.

— Напротив, най-сериозно говоря.

— Надали има друга толкова пестелива жена, колкото моята. Животът я е научил.

Не знам защо, но той нещо се беше напомпал.

— Силно съм разочарован от теб, Итън. Ако възнамеряваш да напреднеш, трябва да започнеш да командваш в собствения си дом. Сигурен съм, че ще можеш да отложиш новите мебели поне за още малко време.

— Аз — да, но не и тя. — Мина ми през ума дали пък банкерите не развиват някакви рентгенови очи, та да вижда плика под дрехите ми. — Ще се постарая да я разубедя, господин Бейкър.

— Ако не ги е похарчила досега. Тя вкъщи ли се прибра?

— Каза, че ще вземе автобуса до Риджхамптън.

— Мили Боже! Отпиши ги хилядата долара.

— Е, има още капитал, все пак.

— Не е в това въпросът. Парите са единственият ти ключ да влезеш.

— Парите докарват други пари — промълвих.

— Точно така. Забравиш ли го — спукана ти е работата. Оставаш си продавач за цял живот.

— Съжалявам, че така стана.

— Пак ти казвам: поеми нещата в свои ръце.

— Те, жените, са особени, сър. Може именно вчерашният ни разговор за печелене на пари да й е внушил, че това е съвсем лесна работа.

— Ами, твоята задача е да я разубедиш, защото без пари няма да спечелиш никакви други.

— Да ви отворя ли една студена кола, сър?

— С удоволствие.

Не му отиваше да пие направо от шишето, та се наложи да разпечатам нов пакет с картонени чаши за излет, но поне малко се поохлади. Замина си, мърморейки като отдалечаваща се гръмотевица.

Влязоха две негърки от отвъд прелеза, което го принуди да си допие колата и да преглътне яростта си.

— Ти все пак й поговори — рече ядосано, излезе и прекоси улицата на път към дома си. Попитах се дали не е вбесен, понеже подозира нещо, но реших, че не е точно така. По-скоро го беше яд, защото е изгубил умението си да командва. Наистина може да ти кипне, когато някой отказва да приеме съветите ти.

Двете негърки се оказаха приятни дами. Отвъд прелеза има цял квартал с черни, много свестен народ. Не пазаруват кой знае колко от нас, понеже имат техен си магазин, но от време на време минават да проверят какви са ни цените, да не би верността им към расата да им струва прекалено много. По-скоро сравняваха, отколкото да пазаруват, но аз ги разбирам — при това бяха красиви жени, със страшно дълги, прави, стройни крака. Недояждането в детските години наистина може да сътвори чудеса с човешкото тяло, че и с човешкия дух, ако е за въпрос.

Обадих се на Мери малко преди да затворим:

— Ще позакъснея, гълъбице моя.

— Не забравяй за вечерята с Марджи във „Фоурмастър“.

— Няма, няма.

— Колко ще закъснееш?

— Десетина-петнайсет минути. Искам да хвърля един поглед на драгата в пристанището.

— Това пък за какво ти е?

— Чудя се дали да не я купя.

— О!

— Да ти донеса някаква риба?

— Ами, ако видиш хубава писия. Май само това хващат по това време.

— Добре. Тръгвам.

— И не се бави. Ще ти трябва време да се изкъпеш и преоблечеш. Във „Фоурмастър“ ще сме все пак.

— Няма, красавице моя ненагледна. Господин Бейкър направо щеше да ме изяде за това, че съм ти дал да похарчиш хиляда долара.

— Дъртият му пръч!

— Мери, Мери — врагът подслушва.

— Кажи му какво може да направи.

— Не става. Да не говорим, че те смята за тъпачка.

— Моля?

— А пък аз съм завеян, заве-е-е-ян — ти ме познаваш добре-е-е.

Смехът й зазвъня като камбанка, а това винаги кара душата ми да настръхва от удоволствие.

— Бързай към къщи, миличък — рече. — Бързай към дома. — Ето, за такива думи си мечтае всеки мъж! Окачих слушалката и останах прав до телефона, целият разтреперан от щастие, ако такова състояние съществува. Напънах се да се сетя как съм живял, преди да срещна Мери, но нищо не си спомнях; или какво би било без нея, но и това не можех да си представя, освен тази подробност, че ще е съществувание, обрамчено в черно. Предполагам, че всеки човек рано или късно решава какво иска да пише на гроба му. Моят епитаф ще бъде: „Сбогом, Чарли.“

Слънцето се бе скрило зад хълмовете на запад, но някакъв огромен пухкав облак отразяваше светлината му право към пристанището и вълнолома и морето зад него, та зайчетата на вълните розовееха. Подпорите във водата до градския кей са от тройни дървени стволове с железен обръч отгоре, наклонени като пилони, за да разрязват зимните ледове. На върха на всяка една стоеше неподвижна чайка — обикновено мъжка, с идеален бял нагръдник и чисти сиви криле. Интересно дали всяка си нямаше собствено място, което да продава или отдава под наем, ако поиска.

Няколко рибарски лодки се бяха прибрали. Познавам всички рибари, откакто се помня. А и Мери се оказа права. Имаха само писия. Купих четири хубави екземпляра от Джо Лоугън и изчаках да отдели филетата; ножът му се плъзгаше по гръбнаците им с такава лекота, сякаш пореше вода. Пролетно време има една-единствена безпогрешна тема за разговор: кога ще се появят пасажите с океанска пъстърва? Както казвахме навремето, „Щом люлякът разцъфти, пъстърва ще хапнеш ти“, но и това не е гаранция. Имам чувството, че цял живот пъстървата още не е дошла или току-що си е заминала. А пък каква красота е, когато я хванеш: нежна като речната си посестрима, чиста, сребърна като… като сребро направо. С чудесен аромат. Да, ама сега я нямаше. Дори една-единствена не бе успял да хване Джо Лоугън.

— Аз лично предпочитам тетраодона44 — каза Джо. — Но най-интересното е, че като им кажеш тетраодон, не смеят да я докоснат. Но кажи им „морска кокошка“45, и ще се изпотрепят за нея.

— Как е дъщеря ти, Джо?

— А, бе, уж се пооправи за малко, после пак я хваща. Идва ми да умра.

— Най-искрено ти съчувствам.

— Ако можеше да се направи каквото и да било…

— Знам. Горкото дете. Сложи ми писията в тая торбичка. И я целуни от мен, Джо.

Изгледа ме продължително в очите, сякаш искаше да изтегли нещо, някакъв цяр от мен.

— Ще й предам, Ит — рече. — Обезателно.

Драгата на околийското управление работеше отсам вълнолома; огромният й червяк загребваше кал и миди, помпите го изтласкваха по монтираните върху понтони тръби, които го изплюваха отвъд обмазаните с катран прегради на брега. Работните й фарове бяха включени, светлините за движение — също, а на мачтата бяха вдигнати и два червени балона, за да се вижда, че работи. Някакъв блед готвач с бяла шапка се бе облегнал на голите си лакти върху борда, зяпаше разбунената вода и сегиз-тогиз плюеше в мътилката. Вятърът духаше към брега и носеше откъм драгата вонята на кал, отдавна измрели миди и загнили водорасли заедно със сладкото ухание на ябълков пай с канела. Огромният червяк се въртеше царствено и удълбочаваше входния канал.

За миг розовият залез се отрази в платната на пъргава яхта, но тя направи завой и светлината изчезна. Тръгнах обратно, свих вляво покрай новата марина, минах покрай стария яхтклуб и край залата на Американския легион с монтирани край стъпалата й боядисани в кафяво картечници.

Лодкостроителницата работеше до късно; подготвяха и боядисваха зазимените плавателни съдове за идващото лято. Необичайно студената пролет бе забавила бояджиите и лакировчиците.

Оттам се спуснах към обраслия в плевели парцел до самия край на пристанището, после свърнах бавно към бараката на Дани. И си подсвирквах една стара мелодия, дано не откаже да се срещне с мен.

Той май точно това възнамеряваше. В бараката нямаше никой, но знаех със сигурност — буквално го виждах пред очите си, — че е залегнал някъде сред бурените, най-вероятно между разхвърляните насам-натам огромни дървени греди. И понеже знаех, че ще се върне моментално след като си замина, извадих от джоба си кафявия плик, подпрях го върху мръсното му легло и си тръгнах, като продължих да си свирукам, освен за един миг, в който извиках под сурдинка: „Довиждане, Дани. Всичко най-хубаво.“ И продължих да подсвирквам по уличката, после по „Порлок“, покрай внушителните къщи по „Брястова“, докато стигнах до моята — дома на рода Холи.

Заварих моята Мери в окото на ураган; въртеше се тихо и спокойно, а наоколо й се вихреха отломки и бурни ветрове. Насочваше разрухата, както си беше, по бял найлонов комбинезон и чехли; току-що измитата й коса бе увита около ролките по главата й, наподобяващи огромно котило кърмещи се кренвирши. Не си спомням откога не бяхме ходили на вечеря в ресторант. Не можехме да си го позволим и постепенно изгубихме навика. Дивата й възбуда подхвърляше децата по периферията на личния й ураган. Хранеше ги, миеше ги, издаваше заповеди, отменяше заповеди. Дъската за гладене бе все още насред кухнята, а скъпите ми изгладени дрехи висяха по облегалките на столовете. Сегиз-тогиз Мери спираше галопа си и минаваше с ютията по роклята, която гладеше. От вълнение децата почти бяха изгубили апетит, но заповедта си беше заповед.

Имам цели пет официални костюма — доста голяма бройка за продавач в бакалница. Опипах ги така, както висяха по облегалките. Всеки един си има име: Олд Блу, Суит Джордж Браун, Дориан Грей, Беринг Блек и Добин46.

— Кой от тях да облека, гушкаво мое?

— Гушкаво ли? О! Ами вечерята не е официална и днес е понеделник. Бих ти предложила Сладкия Джордж или Дориън — да, Дориън облечи — достатъчно официален е, без да е строг.

— С папийонката на точиците ли?

— Разбира се.

Елън се намеси:

— Папа! Как така ще слагаш папийонка. Та ти си възрастен човек.

— Ни най-малко. Чувствам се млад, весел и главозамаян.

— Ще станеш за порсмешище. Добре, че няма да съм с вас.

— И аз казвам същото. Откъде ти дойде на ума, че съм някакъв стар пор?

— Е, ти не си стар, но си прекалено стар за папийонка.

— Малка гадна конформистка си ми ти.

— Е, щом си решил да станеш на порсмешище.

— Точно това искам да бъда. Мери, ти не щеш ли да съм пор за смешище?

— Оставете баща си на мира, трябва да се изкъпе. Изгладената ти риза е на спалнята.

Алън каза:

— Готов съм с половината си съчинение „Обичам Америка“.

— Много хубаво, понеже през лятото съм ти замислил да поработиш.

— Да поработя?

— В магазина.

— О! — Не ми се стори особено ентусиазиран.

Елън пое дълбоко въздух, но след като привлече вниманието ни, не каза нищо. Мери повтори осемдесет и петте неща, които децата трябвало да направят, съответно да не правят, докато ни няма, а аз се качих горе да си взема вана.

Тъкмо си връзвах любимата ми папийонка на сини точки — единствената ми папийонка на сини точки, — когато Елън се облегна на рамката на вратата.

— Да беше малко по-млад, много хубаво щеше да ти стои — заяви ми с ужасна женственост.

— Някой добър съпруг големи ядове ще бере с теб, мила моя.

— Такива папийонки не носят дори гимназистите в най-горния клас.

— Но ги носи английският министър-председател Макмилън.

— Това е съвсем друго. Татко, редно ли е да се преписва от някоя книга?

— Обясни ми!

— Да кажем, че някой… че аз, докато си пиша съчинението, взема нещо от някоя книга… това за преписване ли се смята?

— Зависи как го направиш.

— Както ти каза — „обясни ми“.

— По-точно казано, „както аз казах“.

— Добре, де.

— Ако го сложиш в кавички и най-отдолу упоменеш кой го е написал, би придало тежест и авторитет на съчинението ти. В Америка горе-долу половината от книгите или са антологии, или сборници с цитати. Сега вече харесваш ли ми папийонката?

— Ами ако е без кавички?

— Чиста кражба си е, като всяка друга кражба. Надявам се, че не си направила подобно нещо.

— Не съм.

— Защо питаш тогава?

— Могат ли да те вкарат в затвора?

— Ако си получила пари за написаното, могат. Не прави такива работи, моето момиче. Какво мислиш сега за папийонката ми?

— Според мен продължаваш да си просто невъзможен.

— Ако смяташ да се присъединиш към останалите, можеш да съобщиш на проклетия си брат, че съм му донесъл проклетата маска на Мики Маус и че трябва да се срамува от себе си.

— Ти никога не слушаш, когато ти се говори, поне не истински.

— Напротив, най-внимателно ви изслушвам.

— Ъ-ъ. Хич не слушаш. Но някой ден ще съжаляваш.

— Довиждане, Леда. Поздрави лебеда от мое име.

Завлече се нанякъде, напращяла от бебешки тлъстинки. Момичетата ще ме уморят. Накрая винаги се оказват момичета.

А моята Мери бе направо красива, истински красива и бляскава. През порите й чак струеше някаква вътрешна светлина. Докато вървяхме под арките на дърветата по „Брястова“ и уличните лампи ни осветяваха на пресекулки, кълна се, че нозете ни се движеха с гордите и елегантни стъпки на отправили се към старта чистокръвни коне.

— В Рим трябва да дойдеш! Египет е тесен за теб. Големият свят те зове.

Изкикоти се, и то така, че дъщеря ни щеше да се възгордее, ако успееше да го направи. Кълна се.

— В бъдеще ще излизаме по-често, любов моя.

— Кога?

— Когато забогатеем.

— А то ще е?

— Скоро. Ще те привикна да ходиш с обувки.

— А ти ще си палиш ли пурите с десетдоларови банкноти?

— С двайсетачки.

— Харесвам те.

— Ни ми говори тъй ма, моме — шъ мъ засрамиш.

Съвсем наскоро собствениците на „Фоурмастър“ монтираха еркерни витрини към улицата с малки тъмнозелени квадратни стъкла с цел да му придадат по-стар и автентичен вид — която цел бе постигната, — но същите тези стъкла изкривяваха образите на седналите вътре около масите хора. На един лицето му бе само челюст, друг имаше само едно облещено око; но като цяло старият „Фоурмастър“ — а покрай него и мушкатото, и лобелията в сандъчетата до витрината — придобиха достолепие и автентичност.

Марджи вече ни чакаше — изисканата домакиня на вечерята до връхчетата на пръстите си. Представи ни своя компаньон, някой си господин Хартъг от Ню Йорк, със солариумен загар и със зъби, по-стройни от зърната на кочан „Кънтри Джентълмен“47. Господин Хартъг имаше вид на опакован и покрит с шеллак, но на всички въпроси отговаряше с одобрителен смях. Приносът му се ограничи дотук, но не бе никак лош.

— Приятно ми е — каза Мери.

Господин Хартъг се разсмя.

— Надявам се да ви е известно, че компаньонката ви е вещица — рекох.

Господин Хартъг се разсмя. На всички ни беше особено приятно.

— Помолих за маса до витрината — каза Марджи. — Ей онази там.

— И си поръчала специално свежи цветя, Марджи.

— Мери, все пак следваше да изразя по някакъв начин благодарността си за всичкото твое гостоприемство.

Продължиха в същия дух, докато се настанявахме, та и след това; господин Хартъг се изсмиваше след всяка точка — явно духовит човек. Поставих си за задача да измъкна някоя дума от него, но по-късно.

Заредената маса изглеждаше приятно и много бяла, а сребърните прибори, които не бяха от сребро, имаха изключително сребърен вид.

— Аз ви поканих — каза Марджи, — значи аз командвам и поръчвам за всеки по едно мартини, без да ме интересува кой иска и кой — не. — Господин Хартъг се засмя.

Донесоха мартинитата, но не в чашки, а в разлати високи чаши, в които и врабче можеше да се окъпе, с по едно резенче лимон. От първата глътка все едно че прилеп-вампир ме захапа за гърлото, но упойката постепенно ме хвана, след което напитката омекна, а с наближаване на дъното стана направо страхотна.

— Ще пием по още едно — обяви Марджи. — Храната тук я бива, но не е нищо специално.

Тогава й разказах, че открай време се каня да отворя бар, в който да се сервират само втори мартинита. Сума ти пари ще натрупам.

Господин Хартъг се разсмя, на масата ни се появиха още четири вани за врабчета, а аз все още дъвчех първото си лимоново резенче.

След първата глътка от втората чаша господин Хартъг най-после се сдоби с дар слово. Гласът му бе плътен, вибриращ, като на актьор или певец — или на амбулантен търговец на стока, която никой не желае. Не би било грешно да се опише и като загрижен лекарски глас.

— Госпожа Йънг-Хънт казва, че имате собствен бизнес тук — рече. — Очарователно градче, непокътнато.

Тъкмо се канех да му опиша съвсем точно в какво се състои бизнеса ми, когато топката пое Марджи:

— Господин Холи е бъдещият властелин на околията — каза.

— Така ли? И в коя област развивате бизнеса си, господин Холи?

— Във всички — отвърна Марджи. — В абсолютно всички, но малко така — задкулисно, нали ме разбирате. — Очите й вече лъщяха от алкохола. Погледнах Мери. Нейните едва сега излизаха на повърхността, от което заключих, че ония двамата — или най-малкото Марджи — вече му бяха дръннали поне две-три, преди да се появим.

— Е, сега поне не ми се налага да опровергавам — рекох.

Господин Хартъг отново прибягна до смеха си.

— Имате прекрасна съпруга. Значи, битката отсега е наполовината спечелена.

— С моята жена битката е непрестанна.

— Итън, човекът ще си помисли, че само се бием.

— Не е ли така! — Гаврътнах половината съдържание на чашата си и усетих как иззад очите ми изби жега. Същевременно гледах през зеленото стъкълце в едно от деленията на витрината. Отразяваше пламъка на свещта и сякаш бавно се въртеше. Изглежда, ме докара до някаква автохипноза, понеже се чух как продължавам да приказвам, но като че ли бях страничен наблюдател:

— Госпожа Марджи е Източната вещица48. Мартинито не е напитка, а балсам. — Продължавах да изпитвам магията на зеленото стъкълце.

— Изненадваш ме! Винаги съм се сравнявала с Озма49. А Източната вещица не беше ли онази, лошата?

— Точно за нея говоря.

— И нали тя накрая се разтопи?

През зеленото стъкълце мернах минаваща по тротоара човешка фигура. Въпреки изкривения образ по леко килнатата наляво глава и необичайното стъпване по външния ръб на обувките разпознах Дани. И се видях как скочих и хукнах подире му. Видях се как стигнах до ъгъла с „Брястова“, но той вече бе изчезнал — вероятно се бе шмугнал в задната градина на втората къща.

— Дани! Дани! Върни си ми парите! Моля те, Дани, върни ми ги. Не ги пипай. Отровни са. Аз ги отрових!

И чух смях, само че идваше от господин Хартъг. А Марджи каза:

— Аз обаче предпочитам да съм Озма.

Обърсах сълзите си със салфетката и поясних:

— То все пак е за пиене, а не за плакнене на очите. Прогаря ги.

— Очите ти са силно зачервени — отбеляза Мери.

Не успях да се включа отново във веселбата им, но се чувах как продължавам да говоря, да разправям истории, а Мери да се смее звънливо, което ме кара да смятам, че съм бил забавен, евентуално и очарователен, но така и не успях да се добера обратно до масата. И Марджи, изглежда, го усети. Погледът й, съдържащ безмълвен въпрос, не се откъсваше от мен, дявол да я вземе. Истинска вещица си е тя.

Не помня какво вечеряхме. Имам спомен от бяло вино, така че трябва да е било риба. Нежното стъкълце вече се въртеше със скоростта на витло. После пихме бренди, което предполага да е имало и кафе — докато накрая всичко приключи.

На излизане, след като пропусна напред Мери и господин Хартъг, Марджи ме запита:

— Къде беше през цялото време?

— Не те разбирам.

— Изчезна нанякъде. Само отчасти присъстваше.

— Чупка, вещице!

— Добре бе, приятелче — каза.

На път към дома се вглеждах в градинските сенки. Мери се бе вкопчила в ръката ми, а походката й беше леко несигурна.

— Чудесна вечер — рече. — Никога не съм прекарвала толкова приятно.

— И на мен ми беше хубаво.

— Марджи е една безупречна домакиня. Просто не знам как ще й се реванширам за днешната вечеря.

— И с това съм съгласен.

— Ами ти, Итън? Знаех, че можеш да разправяш смешки, ама на тях направо им се откачиха ченетата от смях. Господин Хартъг каза, че му прималяло от смеене, докато разправяше за господин Ред Бейкър.

И това ли бях изръсил? Кое по-точно? Май така си беше. Ох, Дани — върни ми парите! Умолявам те!

— Ти си направо професионален комик — каза моята Мери. А в рамката на предната ни врата така здраво я награбих, че тя захвана да скимти. — Подпийнал си си, скъпи. Причиняваш ми болка. Внимавай да не разбудим децата.

Бях намислил да я изчакам да заспи, после да се измъкна, да отида до бараката и да го намеря — ако трябва, и с полиция. Но не бях толкова наивен. Дани беше заминал. В това бях сигурен. Затова продължих да лежа в мрака и да наблюдавам как червените и жълтите точици се носят по очната ми слуз. Съзнавах какво точно бях направил, а и Дани го знаеше не по-зле от мен. Сетих се как бях убил зайците. Сигурно само първия път е гнусно. После го приемаш като нещо задължително. Както в бизнеса, така и в политиката, ако искаш да станеш Властелинът на планината, трябва с меч и боздуган да си пробиеш път през тълпата. Стигнеш ли веднъж, може да си великодушен и велик — но първо трябва да издрапаш догоре.

Десета глава

Летище „Темпълтън“ е само на шестдесет и пет километра от Ню Бейтаун и реактивните самолети ги прелитат за някакви си пет минути. И минават все по-редовно тия облаци от смъртоносни мушици. Де да можех да им се радвам, та дори и да ги обичам, както ги обича синът ми Алън. И сигурно щях да мога, стига да имаха и някакво второ предназначение, но единствената им функция е да убиват, а аз на смърт съм се преситил. И не мога да се науча от Алън да ги съзирам, като гледам напред от звука им. Минават през звуковата бариера с трясък, а аз все си мисля, че е гръмнало парното ни котле. Когато прелитат нощем, направо нахлуват в сънищата ми, от което се пробуждам с мрачното гадно чувство, че съм развил язва на душата.

Тази сутрин още от рано премина едно ято и аз подскочих в леглото, леко разтреперан. Изглежда, на сън ми бяха напомнили ония немски 88-милиметрови пехотни пушки, от които толкова се възхищавахме, но и бояхме.

Докато лежах в настъпващата утринна светлина и слушах как в далечината виеха тънките вретена на злонамереността, тялото ме сърбеше от избилата от страха пот. И си дадох сметка, че това потръпване е под кожата на всеки един човек на този свят — но не в съзнанието, а някъде дълбоко под кожата. И се дължи не толкова на реактивните самолети, колкото на предназначението им.

Стане ли дадено обстоятелство или проблем прекалено значимо, хората се скриват зад способността си да не мислят за него. То обаче се загнездва в тях, смесва се с куп други работи, които отпреди са си там, в резултат на което се получава недоволство и безпокойствие, чувство за вина и натрапчив стремеж да се сдобиеш с нещо — каквото и да било, — преди всичко да е изчезнало. Накрая ще излезе, че работещите на конвейер психоаналитици изобщо не се занимават с хорските комплекси, а с онези бойни глави, които някой ден могат да се превърнат в атомни гъби. Напоследък имам чувството, че почти всеки срещнат е нервен, неспокоен, възшумен и леко откачен, като подпийнали през новогодишното тържество. Да забравим миналите дни и да целунем жената на съседа.

Извърнах глава към моята. Този път не спеше с усмивка. Устните й бяха извити надолу, а около стиснатите очи личаха бръчици на умората, което означаваше, че е болна, защото точно такъв е болният й вид. Тя е най-здравата жена на този свят дотогава, докато не се разболее, което не става често, но тогава се превръща в най-болната жена на света.

Още едно ято реактивни самолети експлодира през звука. Към половин милион години са ни трябвали, за да свикнем с огъня, а сега от нас се иска за по-малко от петнайсет да си изградим мислене по отношение на една сила, която е многократно по-страшна от пламъците. Дали изобщо ще ни се удаде възможност да я приложим за нещо полезно? Ако законите на мисълта са и законите, от които се ръководят нещата, възможно ли е и в душите ни да става разцепване на атоми? Точно това ли става у мен, у всички?

Спомням си едно нещо, което чух преди много години от леля си Дебора. В началото на миналия век в рода ни имало камбелити50. Тогава леля Дебора била все още дете, но си спомняше как веднъж обявили предстоящото идване на края на света. Родителите й раздали всичкото си имущество с изключение на спалното бельо. Когато дошъл последният ден, се увили в чаршафите и се покатерили на най-високия хълм в околността да посрещнат Края на света. Чаршафосани като тях имало още няколкостотин души и всички се молели и пеели. Когато паднала нощта, запели още по-силно, затанцували, а с приближаването на определения миг по небето минал метеор, разправяше тя, при което всички изпищели. Тоя звук никога нямало да забрави, казваше. Като вълци, рече, като хиени — макар през живота си да не беше чувала хиена. Очакваният миг най-сетне настъпил. Увитите в бели чаршафи мъже, жени и деца затаили дъх. А мигът траял цяла вечност. Личицата на децата посинели — и изведнъж мигът отминал. Свършило, а те се почувствали измамени относно своята гибел. Призори се смъкнали тихомълком по хълма и се юрнали да си връщат раздадените дрехи, тенджери и тигани, волове и магарета. И си спомням, че усетих колко зле са се чувствали.

Към този спомен май ме върнаха реактивните самолети — всичките тези усилия, време и пари за натрупване на толкова много смърт. Ще се чувстваме ли измамени, ако не ни се удаде възможност да ги използваме? Можем да изстрелваме ракети в Космоса, но не сме способни да лекуваме гнева и недоволството.

Моята Мери отвори очи.

— Итън — каза, — говориш на ум. Не знам за какво става дума, но е много шумно. Престани да мислиш, Итън.

На езика ми беше да й кажа да спре да пие, но тя имаше ужасно измъчен вид. Невинаги усещам кога не бива да се шегувам, но този път само попитах:

— Главата?

— Да.

— Стомахът?

— Да.

— По цялото тяло?

— Навсякъде.

— Ще ти донеса нещо.

— Гроб най-добре.

— Не ставай.

— Няма как. Трябва да изпратя децата на училище.

— Аз ще ги изпратя.

— И ти трябва да отиваш на работа.

— Ще се оправя, казах ти.

Само след секунди се обади:

— Итън, май няма да мога да стана. Много ми е зле.

— Доктор?

— Не.

— Не бива да оставаш сама. Ще трябва Елън да си седи вкъщи.

— В никакъв случай. Има изпити.

— Да се обадя тогава на Марджи Йънг-Хънт да дойде.

— Телефонът й е изключен. Слагат й някакво ново какво му викат там.

— Мога да се отбия до тях и да я помоля.

— Само да си посмял толкова рано да я събудиш — направо ще те убие.

— Ще пъхна бележка под вратата й.

— Не, няма нужда.

— За мен не представлява никаква трудност.

— Не, няма нужда. Не искам да го правиш.

— Не бива да оставаш сама.

— Ха, интересна работа. Вече ми помина. Сигурно от това, дето ти се развиках. Ами да, нищо ми няма. — И за да го докаже, стана и си облече пеньоара. Наистина изглеждаше по-добре.

— Прекрасна си, мила моя.

Порязах се, докато се бръснех, та слязох за закуска с червено парче тоалетна хартия на бузата.

По пътя си не срещнах Морфа да ме чака на верандата им, докато си чопли зъбите. Още по-добре. Не исках да ме види. Преминах с бърза крачка, да не би да се опита да ме настигне.

Щом отворих задната врата, съзрях пъхнатия под нея кафяв плик от банка. Беше запечатан, а плик от банка не се отваря никак лесно. Наложи ми се за целта да прибягна до джобното си ножче.

Три листа от евтина ученическа тетрадка голям формат, изписани с мек молив. Завещание: „Долуподписаният… бидейки със здрав разсъдък…“ и „предвид на което…“ И разписка: „Задължавам се да изплатя, срещу което залагам гаранция…“ И двата документа бяха подписани, почеркът бе стегнат и точен. „Драги Ит: Изпращам ти това, което искаш.“

Кожата по лицето ми се втвърди като на рак черупката. Затворих задната врата бавно, както се затваря банков трезор. Сгънах внимателно първите два листа и ги сложих в портфейла си, третия смачках, пуснах го в тоалетната и дръпнах верижката. Самата чиния е старовремска, висока, с нещо като стъпало вътре. В началото хартиената топка отказа да прехвърли ръба, но накрая кандиса.

На излизане от тоалетната забелязах, че задната врата е открехната. Със сигурност я бях затворил. Докато се приближавах към нея, долових лек шум, озърнах се и видях на един от високите стелажи как проклетият котарак протяга лапа да докопа увиснал пушен бут. Едва го прокудих с помощта на метла с дълга дръжка и бая гоненица. Профуча край мен, замахнах, не улучих и счупих дръжката на метлата в касата на вратата.

Тази сутрин консервите минаха без проповед. Никаква тема не ми идваше наум. Извадих обаче маркуча и измих предния тротоар и канавката. После изчистих целия магазин, включително отдавна забравени и прашасали ъгълчета. И през цялото време си тананиках:

Знам, че не е песен, но това не ми пречеше да си го пея.