Зимата на нашето недоволство

Единадесета глава

Прекрасно градче е Ню Бейтаун. Прославеното в миналото му пристанище е скрито от северните фъртуни зад близък до брега остров. Из старата му част са разхвърляни множество езерца и при прилив и отлив водата се втурва лудо по тесните канали между тях и пристанището. Ню Бейтаун не е нито пренаселен, нито има градски вид. Ако не броим огромните къщи на отдавна изчезналите китобойци. Останалите жилища са малки и спретнати, скътани сред хубави стари дървета — няколко вида дъб, явори и брястове, хикории и тук-таме по някой кипарис, но ако не броим старите брястове, посадени покрай първоначалните улици, най-често срещаното местно дърво е дъбът. Навремето девствените дъбове били толкова много и тъй големи, че няколко корабостроителници се снабдявали съвсем наблизо с необходимите им талпи и ъглови парчета, килове и килсони.

Подобно на хората и населените места си имат периоди на здраве и на боледуване — дори на младост и старост, на надежда и униние. По едно време няколко градчета от рода на Ню Бейтаун са снабдявали целия Западен свят с китова мас за осветлението му. От такива американски аванпостове се зареждали лампите и на Оксфорд, и на Кеймбридж. Докато един ден в Пенсилвания не бликнал нефт, земно масло, и керосинът, наричан още „светилен гас“, заменил китовата мас и изпратил в пенсия повечето плаващи ловци. Болест, по-скоро отчаяние, налегнала Ню Бейтаун и се превърнала в душевна нагласа, от която нямало отърване. Други градове, не особено далечни, се разраствали и богатеели благодарение на други производства и енергии, но Ню Бейтаун, чиято жизненост зависела изцяло от корабите с правоъгълни платна и китовете, изпаднал в апатия. Змията на измъкващото се от Ню Йорк население подминавала Ню Бейтаун и го оставяла на спомените му. И както обикновено става, хората от Ню Бейтаун постепенно си внушили, че този начин на живот всъщност им харесва. Спестявал им шума и боклуците на летните курортисти, просташките неонови реклами, харченето на пари от туристите и всичките съпровождащи го шашмалогии. Около красивите вътрешни езера се издигнали само няколко нови домове. Но змията на населението продължавала да се вие навън и всички били убедени, че все някой ден ще погълне и селището Ню Бейтаун. Местните жители копнеели за тази идея, но същевременно я и ненавиждали. Съседните градове богатеели от туристическите харчове, пращели по шевовете от охолство, блестели пищните нови домове на новобогаташите. Старият Бейтаун произвеждал изкуство, керамика и педерасти, а проклетите дъщери на Лесбос с широките стъпала на краката плетели дантели и дребни домашни интрижки. В Ню Бейтаун пък си разменяли спомени за миналото време, за писията и за очакваното пристигане на пасажите морска пъстърва.

По обраслите с папур брегове на вътрешните езерца свивали гнезда зеленоглави патици и отглеждали своите подрастващи флотилии, а ондатрите прокопавали цели подземни селища и плували гъвкаво призори. Орлите рибари увисвали във въздуха, прицелвали се и се спускали като камък върху рибата, а чайките вдигали на високо миди и раковини, после ги пускали да се разбият, та да стават за ядене. Тук-таме по някоя видра разсичала водата като таен приглушен шепот; зайци бракониерствали из градините и сиви катерички се придвижвали на вълни по селските улици. Мъжките фазани пляскали с криле и кукуригали със звук на кашлица. Сини чапли стояли застинали като дългокраки рапири в плитчините, а нощем големите водни бикове52 мучали като самотни призраци.

В Ню Бейтаун закъснява и пролетта, и лятото, но пък дойде ли, донася един глух, див и специален звук, миризма и усещане. Светът от листа, треви и цветя избухва в началото на юни и няма залез, който да прилича на предходните. На свечеряване яребиците огласяват отривисто имената си, а стъмни ли се, козодоите изграждат цяла стена от звук. Дъбовете надебеляват от шума и разстилат пискюлест цвят над тревата. Кучетата от различни къщи се срещат и тръгват на пикници, скитат се омаяни и щастливи из горите и се случва да не се прибират по няколко дни.

През юни подтикваният от инстинктите си човек коси тревата, хвърля семена в почвата, повежда люти битки с къртицата и заека, мравката, бръмбара, птицата и всеки друг, дръзнал да му посегне на градината. Жената поглежда накъдрените листчета на розата, поразтапя се, въздъхва и кожата й се превръща във венчелистче, а очите й — в тичинки.

Юни е весел месец — хладен, но и топъл, влажен и обявяващ гласовито растежа и възпроизводството на полезното и вредителното, на строителя и рушителя. Момичетата в прилепнали по краката панталони се разхождат хванати за ръце по главната улица; на раменете им са кацнали транзисторчета и извиват в ушенцата им песни за любов. Напращелите със сок младежи седят на столчетата пред бара на дрогерията на Танджър и всмукват през сламки бъдещи ергенски пъпки. Не откъсват погледите си на пръчове от минаващите момичета, разменят си хапливи забележки по техен адрес, а вътрешно направо вият от мерак.

През юни бизнесмените се отбиват за по бира в кръчмата на Ал и Сю или във „Фоурмастър“, после остават да си допиват с уиски и към края на следобеда са вече пияни и запотени. Още от следобеда прашни коли се промъкват към занемареното предно дворче на далечната небоядисана къща със спуснатите пердета в края на улица „Мил“, където местната курва Алис приема следобедните проблеми на ухапаните от юнската муха мъже. А гребните лодки от сутрин до вечер пускат котва отвъд вълнолома и щастливи мъже и жени примамват вечерята от морето.

Юни е месец за боядисване и подрязване, за планове и проекти. Рядкост са мъжете, които не се прибират с циментови блокчета и талпи пет на десет и не започват да скицират по гърбовете на пликове сгради, приличащи на Тадж Махал. Сто малки лодки лежат покрай брега с кила нагоре, дъната им лъщят от цинковата боя, а собствениците им се изправят и се усмихват на бавните, неподвижни редици. И училището успява да удържи непокорните деца някъде докъм края на месеца, но дойде ли време за изпити, бунтарството избуява, обикновената настинка се превръща в епидемия, в чума, която изчезва през последния ден преди ваканцията.

През юни покълва и щастливото семе на лятото. „Къде ще ходим през уикенда на Четвърти юли?… Май вече е време да планираме летните отпуски.“ Юни е майката на неограничените възможности: патетата плуват храбро, дори към подводните челюсти на каймановите костенурки, марулите повеждат борба със сушата, доматите източват предизвикателно стеблата си към гъсениците, а семействата споделят ползите от пясъка и слънчевия загар през неспокойните планински нощи, изпълнени със симфониите на комарите. „Тази година съм решил да си почина. Няма да се хабя, както досега. И няма да позволя на децата да превърнат двуседмичния ми отпуск в ад на колела. Цяла година се трепя. Това време си е мое. Цяла година съм блъскал.“ Планирането на отпуските възтържествува над спомените и всичко е наред в света.

Ню Бейтаун бе прекарал дълъг сън. Управляващите го в политическо, морално и стопанско отношение бяха закостенели от тъй дългото седене на власт. Това кмет, съвет, съдии, полиция — направо си бяха вечни. Кметът продаваше на градската управа всякакво оборудване, съдиите от толкова отдавна си затваряха очите за шофьорски актове, че вече не го брояха за незаконно деяние — макар и да го пишеше в книгите. И понеже си бяха нормални мъже, дори не го смятаха за неморално. А няма човек, който да не е морален. Единствено съседите му не са.

Жълтият следобед излъчваше топлия дъх на лятото. По улиците се появиха неколцина непознати — онези почитатели на началото на сезона, които си нямат деца да ги задържат вкъщи до приключването на учебната година. Преминаха и няколко леки коли, повлекли зад себе си ремаркета с малки лодки или по-големи — от онези с извънбордовите двигатели. Итън и със затворени очи можеше да ги определи като курортисти само по пазаруването им — пушени колбаси и жълто сирене, солени бисквити и консервирана сардела.

Както правеше всеки ден, откакто се беше позатоплило, Джои Морфи пристигна за следобедната си почивка. С бутилката посочи студения тезгях:

— Трябва да си сложите инсталация за газирани води и сокове — рече.

— И да ми поникнат още четири ръце или да се раздвоя като бобена шушулка? Забравяш, съседе Джои, че магазинът не е мой.

— А би трябвало да е.

— Пак ли трябва да ти разправям своята тъжна история за смъртта на кралете?

— Миналото ти ми е до болка известно: как не си можел да направиш разлика между аспержа и дупка в салдото. Как животът те научил. И все пак — научил си се.

— Голям келепир.

— Ако ти беше собственикът, сега големи пари щеше да вадиш.

— Обаче не съм.

— Но ако отвориш свой магазин в съседство, всичките клиенти ще се прехвърлят при теб.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че хората предпочитат да пазаруват от познати. Нарича се репутация и явно действа.

— Не и предишния път, изглежда. Всички в града ме знаеха, но това не ми попречи да фалирам.

— По чисто технически причини. Не си знаел откъде да се снабдяваш.

— Представи си, че и досега не съм се научил.

— Напротив, научил си се, само че не го осъзнаваш. Лошото е, че мисленето ти продължава да е на фалирал човек. Изхвърли това мислене, господин Холи. Изхвърли го, Итън.

— Благодаря.

— Добър човек си. Кога заминава Маруло за Италия?

— Не е споменал. Кажи ми, Джои — колко богат е той всъщност? Впрочем недей. Знам, че ти е забранено да говориш за клиентите ви.

— Заради приятел мога и да наруша правилото, Итън. Не съм в течение на всичките му дела, но ако се съди по сметката му, бих казал „доста“. В какво ли не участва: тук имот, там празен парцел, няколко плажни вилички, сноп първични ипотеки, дебел колкото талията ти.

— Ти откъде знаеш?

— От личната му касета. Наел е една от големите. Държи единия ключ към нея, а аз — другия. Признавам си, че съм надничал над рамото му. Явно съм любопитко по рождение.

— Но всичко е законно, нали? Имам предвид… нали все за това пишат по вестниците… разните там наркотици, рекети и тем подобни работи.

— Това вече не мога да кажа. Той не разправя наляво-надясно за бизнеса си. Тегли някакви пари, после внася други. Не знам дали няма сметки и в други банки. Направи ли ти впечатление, че не споменавам каква сума има по сметката си?

— Не съм те и питал.

— Ще дадеш ли една бира?

— Само за външна консумация. Но мога да ти я сипя в картонена чаша.

— Не съм си и помислял да искам да нарушаваш закона.

— По дяволите! — Итън проби две дупки в една метална кутия бира. — Ако случайно влезе някой, просто я дръж до крака си.

— Благодаря. Доста много си мисля по твоите работи, Итън.

— Защо?

— Нали ти казах, любопитко съм. Неуспехът е душевно състояние. Нещо като онези дупки в пясъка, които мравките дълбаят. Колкото и да се мъчиш да излезеш, все се плъзгаш обратно. Без дяволски голям скок не можеш се измъкна. И ти просто си длъжен да скочиш, Ит. Изскочиш ли навън, ще разбереш, че и успехът е душевно състояние.

— И той ли е като клопка?

— Дори да е, далеч по-приятно е да си в такава клопка.

— Да предположим, че скочиш, но набуташ друг в дупката.

— Само Бог вижда кога пада врабчето, но и Бог не предприема нищо по въпроса.

— Що не мога да проумея какво точно се мъчиш да ми подскажеш!

— Лошото е, че и аз не мога. Ако знаех, току-виж самият аз съм го направил. Един банков касиер никога не става председател. За тая цел трябва да притежаваш куп акции. Изглежда, искам просто да ти кажа: „Грабвай всичко, което минава покрай теб. Втори шанс може и да нямаш.“

— Философ си ти, Джои — финансов философ.

— Не се заяждай. Когато нямаш нещо, все за него си мислиш. Човек, когато е самотен, си мисли за куп работи. Знаеш ли, че повечето хора живеят деветдесет на сто в миналото и седем на сто в настоящето, което им оставя само някакви си три процента за бъдещето. И старият Сатчъл Пейдж53 май е казал най-умната приказка по въпроса, която съм чувал някога: „Не се обръщай назад. Нещо може да те застига.“ Време е да се връщам. Господин Бейкър заминава утре за няколко дни в Ню Йорк. И сега му е пламнала главата.

— За какво ще ходи?

— Отде да знам? Но аз разпределям пощата. Напоследък получава сума ти писма от Олбъни54.

— Политика?

— Само разпределям пликовете. Не ги отварям. При теб винаги ли е така безлюдно?

— Около четири часа — да. Но след десетина минути ще почнат да прииждат.

— Виждаш ли? Нали ти казах, че си научил много неща. Бас държа, че не си го знаел, когато фалира. До скив. Хвани златния пръстен и ще получиш бонус — безплатно возене на въртележката.

Лекият наплив между пет и шест дойде по график. Благодарение на лятното часово време, когато внесе легените с плодове, заключи входа и пусна зелените завеси, слънцето все още бе високо над хоризонта и по улиците бе светло като през ранен следобед. После по списъка отдели продуктите за вкъщи и ги сложи в голям плик. Съблякъл престилката, облякъл палтото и сложил шапката, той се вдигна на мускули и седна на тезгяха, вперил поглед към паството си по стелажите.

— Днес нямам проповед! — каза. — Но запомнете казаното от Сатчъл Пейдж. И аз май ще трябва да се науча да не гледам назад.

Извади сгънатите листа от тетрадка от портфейла си и ги уви в самоделен плик от восъчна хартия. После отвори емайлираната вратичка към машинарията на хладилния шкаф, пъхна восъчния плик в един ъгъл зад компресора и затвори.

От лавичката под касовия апарат измъкна стария опърпан телефонен указател на Манхатън, който държаха за спешни поръчки към доставчика. На „Ф“ — „Федерално“, под буквата „П“ — „Правосъдие, Министерство на…“, пръстът му мина по колонката покрай „Антитръстов отдел“, „Митници“, „Управление на затворите“, „Федерален съд“ до „Федерално бюро за разследване“, а под него — „Служба «Имиграция и гражданство» — «Уест Бродуей» 20,227–0300, в неработно време 656–5888“.

— Значи 656–5888… 656–8588, понеже работното време е изтекло. — След което каза на консервите, без да ги погледне: — Ако всичко е честно и почтено, никой няма да пострада.

Итън излезе през задната врата и я заключи. Отнесе плика с продуктите до хотел-ресторанта „Фоурмастър“. Ресторантската част гъмжеше от пиещата коктейли тълпа, но във фоайенцето с телефонните автомати нямаше никой, дори дежурния от рецепцията. Затвори остъклената врата, остави плика на пода, нареди няколко монети върху поличката, пусна десет цента и набра нулата.

— Междуградски връзки.

— О! Добър вечер. Свържете ме, ако обичате, с Ню Йорк.

— Моля наберете вашия номер.

Набра го.

Итън се прибра от работа с пакета продукти. Колко хубаво е, когато следобедите са дълги! Тревата по моравата бе толкова порасла и тучна, че задържа отпечатъците от стъпките му. Млясна Мери с влажна целувка.

— Ливадата е лудо обрасла, мушице моя — каза. — Дали Алън няма да се навие да я окоси?

— Сега е изпитно време. Знаеш какво означава, особено в края на учебната година.

— Какъв е тоя зловещ вой от съседната стая.

— Упражнява се да говори с корема си. Ще прави демонстрация на представлението по случай края на учебната година.

— Значи се налага аз да си я окося.

— Съжалявам, скъпи. Но нали знаеш какви са децата.

— Е, да, вече започва да ми става ясно какви са.

— В лошо настроение ли си? Тежък ден ли беше?

— Чакай да преценя. Не, не бих казал. Но не съм подгънал крак от сутринта. Така че мисълта да разкарвам косачката напред-назад не ме кара да подскачам от щастие.

— Ще трябва да си купим моторна. Джонсънови имат една, на която можеш да се возиш.

— На нас ни трябва градинар с момче. Каквито е имал дядо ми. Да се возиш ли? Е, при това условие Алън би се съгласил, предполагам.

— Не се дразни от него. Та той е само на четиринайсет. На тая възраст всички са такива.

— Кой според теб е наложил погрешната мъдрост, че дечицата са сладки?

— Ама ти наистина си вкиснат.

— Чакай да видим. Да, предполагам, че е така. А и тоя вой направо ме подлудява.

— Трябва да се упражнява.

— Вече го каза.

— Хубаво, но не си го изкарвай на него, ако обичаш.

— Добре де, макар че, ако го направя, сигурно ще ми олекне. — Итън си проправи път до всекидневната, където Алън грачеше едва разпознаваеми думи през вибриращата пластина върху езика му. — Какво, по дяволите, е това?

Алън изплю пластината в дланта си.

— От кутията с „Пийкс“ е. Вентрилокско устройство.

— Ти изяде ли корнфлейкса?

— Не ми харесва. Трябва да тренирам, татко.

— Изчакай само една секунда — каза Итън и седна. — Как смяташ да прекараш живота си?

— Ъ?

— Бъдещето имам предвид. В училище не са ли ви казали? Бъдещето е в собствените ви ръце.

В стаята се вмъкна Елън и се пльосна на дивана като рахитична котка, след което се изкикоти със сразяваща злоба.

— Иска да го покажат по телевизията — рече.

— Ами едно момче само на тринайсет спечели сто и трийсет хиляди долара от едно състезание.

— Което се оказа нагласено — каза Елън.

— Да, ама сто и трийсетте хилядарки си му останаха.

— Теб моралната страна на въпроса не те засяга, така ли? — попита Итън.

— Засяга ме, но и паричките не са хич малко.

— И не смяташ, че ги е спечелил нечестно?

— К’во пък? Всички го правят.

— А какво ще кажеш за онези, които се предлагат на сребърно подносче, но никой не ги иска? Те нямат нито чест, нито пари.

— Ами този риск винаги съществува — някои неща са неизбежни.

— Но не е задължително да прибавяш нови — каза Итън. — Време е да си оправиш и поведението. Я седни като човек. Обръщението „сър“ да не е изпаднало от езика?

Момчето явно се изненада, погледна да се убеди, че баща му е сериозен, после се изправи бавно и с подчертано негодувание.

— Не, сър — рече.

— Как върви учението?

— Добре, да кажем.

— Беше почнал да пишеш съчинение защо обичаш Америка. Да не би да си се отказал заради решимостта ти да я разрушиш?

— В какъв смисъл да я разруша… сър?

— Ами, щом най-честно одобряваш едно нечестно деяние.

— Стига бе, татко, всички така постъпват.

— Което автоматично го прави добро?

— Никой не мрънка, освен няколко дървени философи. А съчинението го свърших.

— Хубаво. Искам да го прочета.

— Вече го изпратих.

— Нямаш ли друг екземпляр?

— Не, сър.

— Ами ако се изгуби?

— Не ми мина през ум. Татко, защо не мога и аз да отида на лагер като всички останали деца?

— Парите не ни стигат. А и не всички деца ходят — само някои.

— Ех, защо нямахме пари. — Втренчи се в ръцете си и облиза устни.

Очите на Елън се свиха и съсредоточиха.

Итън огледа внимателно сина си.

— Ще направя така, че и това да стане — каза.

— Сър?

— Мога да ти намеря работа за през лятото в магазина.

— В кой смисъл „работа“?

— Имаш предвид „В какъв смисъл работа“, нали? Ще носиш, ще подреждаш стелажите, ще метеш, а ако се справяш добре, може и клиентите да обслужваш.

— Искам на лагер.

— Но искаш и да спечелиш сто хиляди долара.

— Може пък да победя в конкурса за съчиненията. Стига ми да спечеля пътуването до Вашингтон. И то ще е нещо като ваканция след цяла година в училище.

— Алън! На този свят има непроменливи правила за поведение, учтивост, честност, та дори и за енергията. Май е крайно време да те науча поне на думи да ги уважаваш. Ще постъпиш на работа.

Момчето ме изгледа:

— Не можеш ме накара.

— Мо-о-о-ля?

— Детският труд е забранен. Докато не навърша петнайсет и разрешително за работа няма да ми дадат. Караш ме да наруша закона ли?

— Всички ония деца, дето помагат на родителите си, ти за какво ги имаш — за полуроби, полупрестъпници? — Гневът на Итън бе не по-малко неприкрит и безпощаден от обичта му. Алън отмести поглед.

— Не исках да кажа това, сър.

— Сигурен съм, че не искаше. И да не съм го чул втори път! Ти направо се изплези на двадесет поколения Холи и Алън. А те са били почтени хора. Някой ден и ти може би ще заслужиш честта да носиш фамилията им.

— Да, сър. Мога ли да вървя в стаята си, сър?

— Свободен си.

Алън се качи бавно по стъпалата.

В мига, в който изчезна от поглед, Елън завъртя краката си сякаш бяха перки. После седна с изправен гръбнак и придърпа полата си надолу, както подобава на една млада дама.

— Чета речите на Хенри Клей55. Много добър е бил.

— Вярно е.

— Ти помниш ли ги?

— Не бих казал. Чел съм ги много отдавна.

— Страхотен е.

— Но се съмнявам, че са подходящо четиво за ученички.

— Направо е велик.

Итън се надигна от стола, борейки се с блъскащия го да седне дълъг и уморителен ден.

Завари Мери в кухнята със зачервени и гневни очи.

— Слушах ви — рече. — Не знам какво искаш да постигнеш. Та той си е още дете.

— Сега му е времето да почна, миличка.

— Не съм ти никаква „миличка“. Няма да търпя у дома си тиранин.

— Тиранин ли? Боже милостиви!

— Той е дете. А ти направо му се нахвърли.

— Според мен вече му е минало.

— Не те разбирам. Та ти го размаза като муха.

— Напротив, миличка. Предоставих му един бърз поглед към света. Онзи, който той си изгражда, е фалшив.

— Ти пък откъде имаш представа какъв е светът?

Итън мина покрай нея и излезе от задната врата.

— Къде отиваш?

— Да окося ливадата.

— Мислех, че си уморен.

— Съм… бях. — Погледна я през рамо, застанала в рамката на замрежената врата. — Човекът е самотно нещо — рече и й се усмихна в мига, преди да извади косачката.

Мери чу как въртящите се ножове захапаха меката, гъвкава трева.

Звукът спря пред прага. Итън се провикна:

— Мери, Мери скъпа. Обичам те. — И въртящите се ножове продължиха да пърпорят бясно по обраслата трева.

Дванадесета глава

Марджи Йънг-Хънт беше привлекателна жена, осведомена и хитра — толкова хитра, че знаеше кога и как да прикрива хитростта си. Браковете й се бяха провалили, мъжете не бяха издържали — единият заради слаб характер, а вторият се оказа още по-слаб — направо умря. Поканите да излезе с някого никога не бяха случайни. Тя самата ги създаваше, изглаждаше повехнали отношения посредством чести телефонни обаждания, с писма, с картички, пожелаващи бързо оздравяване, и с уредени случайни срещи. Носеше домашна супа на болните и помнеше кой кога има рожден ден. По този начин не позволяваше на хората да я забравят.

Полагаше повече от всички останали жени в града старание коремът й да е плосък, кожата чиста и блестяща, зъбите бляскави, а брадичката опъната. Доста голяма част от доходите си посвещаваше на маникюра, прическата, масажите, кремовете и мазилата. Останалите жени все намираха повод да споменат: „По-стара е, отколкото изглежда.“

Когато мускулите престанаха да държат гърдите й вирнати въпреки кремовете, масажите и упражненията, започна да ги пъха в твърди форми, които ги принуждаваха да изпъкват и подскачат пъргаво. Все повече време отделяше за гримиране. Косата й лъщеше, блестеше и бе начупена точно според обещанията на телевизионните реклами. Когато по време на среща вечеряше, танцуваше, смееше се, забавляваше и привличаше кавалера си с мрежа от малки магнитчета, надали някой си даваше сметка, че повтаря най-хладнокръвно заучен урок? След благоприличен интервал и определени харчове и ако можеше да го извърши дискретно, обикновено го вкарваше в леглото си. После продължаваше да изглажда отношенията си хората. Все някой ден бъдещата й сигурност и охолство щяха да попаднат в клопката на споделеното й ложе. Потенциалната плячка обаче винаги успяваше да отскочи от юрганената челюст. Все по-често излизаше на срещи с омъжени, престарели или прекалено внимателни. И осъзнаваше по-ясно от всички останали, че времето й изтича. Когато търсеше помощ за самата себе си, картите таро отказваха да реагират.

Марджи бе познала много мъже — повечето от тях виновни, с наранено самочувствие или отчаяни, та като всеки професионален ловец на гадини и тя бе привикнала да се отнася с презрение към плячката си. Да разчувства подобни мъже с помощта на страховете и суетата им, не й бе никак трудно. Те толкова болезнено се нуждаеха от маменето й, че тя престана да тържествува, а по-скоро изживяваше някакво съжаление, примесено с отвращение. Те бяха нейни приятели и сподвижници. Не им позволяваше дори да усетят, че са нейни приятели. Даваше им най-доброто от себе си тъкмо защото не искаха нищо от нея. Пазеше ги в тайна, понеже в крайна сметка не се възхищаваше от себе си. Един от тях бе Дани Тейлър, друг — Алфио Маруло, трети — шефът на полицията Стоунуол Джаксън Смит, а освен тях имаше и ред други. Те й се доверяваха, тя — на тях, а тайното им съществуване беше единствената топла почтеност, в която можеше да се скрие, за да се възстанови. Тези приятели й говореха свободно и без страх; за тях тя бе един вид Андерсенов кладенец — възприемащ, неосъждащ и мълчалив. Така, както повечето хора си имат тайни пороци, Марджи Йънг-Хънт криеше в себе си тайна благочестивост. И благодарение на своята мълчаливост вероятно знаеше повече от всеки друг за Ню Бейтаун, че и за целия окръг Уесекс, а знанието й не беше изопачено, тъй като не желаеше — не можеше — да извлече от него някаква изгода. Във всяка друга област обаче всичко, което попаднеше в ръцете й, намираше свое приложение.

Захванала се бе с проекта, наречен „Итън Алън Холи“ съвсем случайно и от скука. И той донякъде имаше право да подозира, че целта й е да му напакости, да изпита властта си. Много от скръбните мъже, които търсеха от нея утеха и увереност, бяха оглупели от импотентност, оплетени и безпомощни в сексуални травми, които се отразяваха и на всички останали области от живота им. За нея не бе никак трудно да ги освободи наново с помощта на дребни ласкателства и уверения, за да влязат в поредната битка с въоръжените им с бичове съпруги. Изпитваше най-истински топли чувства към Мери Холи и чрез нея започна постепенно да осъзнава, че Итън се е оплел в друг вид травма — в едно обществено-икономическо затруднение, което го лишаваше от сила и увереност. И понеже си нямаше нито работа, нито любов, нито деца, запита се дали няма да може да освободи и насочи този осакатен мъж към някаква нова цел. Всъщност ставаше въпрос за една игра, за някакъв ребус, проба, произтичаща не от добросърдечни намерения, а единствено от любопитството и скуката й. Самият той бе по-висш от другите мъже. Успееше ли да го постави под свой контрол, щеше да докаже собственото си превъзходство, а такова доказателство й ставаше все по-нужно.

Вероятно единствена тя си даваше сметка за дълбочината на промените в Итън и те я плашеха, тъй като ги възприемаше като свое собствено дело. На мишката й растеше лъвска грива. Забеляза мускулите под дрехите му, усети как погледът му става все по-безмилостен. Сигурно и добрият старец Айнщайн се е почувствал по същия начин, когато бленуваната му концепция за естеството на материята е ослепила с блясък Хирошима.

Марджи много харесваше Мери Холи, но не изпитваше особено съчувствие и никаква жал към нея. Злощастието като природен факт се възприема лесно от жените, особено когато се стоварва върху други жени.

В безупречната си къщичка, посадена насред голяма, избуяла градина в непосредствена близост до старото пристанище, Марджи се приведе към огледалото на тоалетката, за да направи преглед на въоръжението си, и през крема, пудрата, сенките по клепачите и облечените в туш мигли очите й съзряха скритите бръчици и нееластичността на кожата. Усети как годините й пълзят нагоре, като прилив около скала в тихо море. И за зрелостта, за средната възраст, си има оръжия, но за тях й бе нужна подготовка и техника, каквито тя все още не притежаваше. Ще трябва да ги научи, преди младежката й структура да рухне и я остави гола, прогнила, достойна за подигравки. Тайната на успеха й бе в това, че никога не се отпускаше, дори когато оставаше сама. Сега заради самия експеримент позволи на устните си да се извият надолу така, както й се искаше, и да остави клепачите си да се вдигнат само наполовина. Отпусна вирнатата брадичка и отбеляза появата на сплетеното въже. Видя в огледалото как отгоре й се накачулиха цели двадесет години и потръпна от леденото нашепване за предстоящото. Прекалено дълго бе отлагала. Една жена следва да остарява във витрина със съответното осветление, фон от черно кадифе, деца, побеляващи коси и пълнеещо тяло, с хихиканията зад гърба й и дребни хитрости, с обич, закрила и дребни пари, с кротък и непретенциозен съпруг, и най-вече — с кроткото му и още по-непретенциозно завещание и поставени под попечителство спестявания. Остаряващата сама със себе си жена е ненужен боклук, неприлично набръчкана фигура без обвързани с нея придворни, които да цъкат от съчувствие към болките й и да масажират болежките й.

В стомаха й се оформи пареща буца. С първия си съпруг бе случила. Беше слабохарактерен, а и тя доста бързо откри отдушника на слабостта му. Беше безнадеждно влюбен в нея; дотам, че когато му поиска развод, той дори не се сети да включи в договора за издръжка клауза за прекратяването й, ако тя се омъжи повторно.

Вторият й съпруг пък смяташе, че тя пази в тайна някакво солидно състояние, в което беше прав. Не й остави кой знае колко, когато се помина, но с издръжката от първия й мъж можеше да живее прилично, да се облича добре и да хвърля стръвта, когато си поиска. Ами ако първият й съпруг вземеше да умре! Точно това бе най-големият й страх. Това бе ужасният й кошмар и нощем, и денем — кошмарът на непоявилия се ежемесечен чек.

През януари го бе мярнала на огромната пресечка на манхатънското Медисън Авеню с Петдесет и седма улица. Видя й се остарял и измършавял. И пак я споходи ужасът, че и той е смъртен. В мига, в който копелето опънеше петалата, парите щяха да спрат. Сигурно затова бе комай единствената на този свят, която се молеше да е здрав и читав.

Изпитото му безмълвно лице и мъртъв поглед се появиха в този миг на екрана на спомените й и нажежиха горещата буца в стомаха й. Ами ако копелето вземе да пукне…!

Надвесена към огледалото, Марджи се спря, после хвърли с всичка сила волята си, сякаш бе лекоатлетическо копие. Вдигна брадичката; въжетата се отдръпнаха; очите блеснаха; кожата се опъна по черепа; раменете се изправиха. Изправи се и извъртя умел валсов пирует върху дебелия червен мокет. Краката й бяха боси, с бляскав розов педикюр. Бързай, не се бави, докато не е станало късно.

Отвори със замах дрешника и положи длани върху изящната, провокираща рокля, която пазеше за уикенда на Четвърти юли, обувките със заострените като молив токчета, чорапите, по-прозрачни, отколкото ако беше на бос крак. Инертността й се беше изпарила. Облече се със скоростта и прецизността, с която касапинът наточва своя нож, и се огледа в огледалото така, както касапинът пробва острието върху палеца си. Бързина, но без юркане, бързина към онзи мъж, който няма да я чака, а сетне — спокойно и бавно, както подобава на една осведомена, умна, шикозна и самоуверена дама с красиви крака и безупречно бели ръкавици. Нямаше мъж, който да мине покрай нея, без да я огледа. Шофьорът на дърводелната „Милър Брадърс“ подсвиркваше подире й, докато минаваше тържествено с камиона с трупите, а две гимназистчета я преценяваха със свити очи в стил Рудолф Валентино и преглъщаха болезнено слюнката, изпълнила полузяпналите им уста.

— К’во ще кажеш за тая, а? — питаше единият.

— Иха-а-а! — отвръщаше му другият.

— Само да ми падне…

— Еха-а-а!

Една дама не се размотава безцелно — поне не в Ню Бейтаун. Задължително трябва да е тръгнала нанякъде, по някаква работа, та макар и най-дребната и незначителна. Докато ситнеше по главната улица, Марджи кимаше с глава и разговаряше с минувачите и автоматично ги преценяваше.

Господин Хол — живее от заеми, и то от доста време.

Стоуни — як, истински мъж, но как си представя една жена да съществува на полицейска заплата или пенсия? Да не говорим, че е и приятел.

Харълд Бек — собственик на имоти, и то не малко, ама със силно обратна резба. При това — вероятно единственият на този свят, който не подозира тази си склонност.

Макдауъл — „Радвам се да ви срещна, сър? Как е Мили?“ Изключено — шотландец, стиснат, обвързан с жена инвалид, от ония, дето живеят вечно. И той си имаше своя тайна. Никой не знаеше на колко възлиза състоянието му.

Доналд Рандълф с романтичния поглед — идеална компания, докато заема съседното столче в бара, салонен кавалер, чиито възпитани маниери се проявяваха дори когато се напиеше, но безполезен, ако не си решила, че можеш да изкараш живота си върху столче в бар.

Харълд Люс — разправяха, че бил роднина на собственика на списание „Тайм“, но кой беше пуснал тая клюка, самият той ли? Суров човек с репутация за мъдрост, дължаща се на неспособността му да върже две приказки.

Ед Уонтънър — лъжец, мошеник и крадец. За него се говореше, че бил фрашкан с пари, но жена му бе на смъртно легло, а Ед никому не вярваше. Нямаше вяра дори на кучето си, че няма да му избяга. Затова го държеше все завързано, а то виеше.

Пол Стрейт — видна личност в Републиканската партия. Жена му се казваше Бътерфлай56 и това не й беше прякор. Бътерфлай Стрейт — по кръщелно Бътерфлай — честна дума. Пол се замогваше, когато изберяха републиканец за губернатор на щата Ню Йорк. Беше собственик на градското бунище и прибираше двадесет и пет цента за всеки разтоварен камион. Разправят, че когато плъховете станали опасно големи, продавал входни билети на желаещите да ги отстрелват, като при това им давал под наем електрически фенери и пушки в комплект с ловджийски патрони калибър .22. Заради поразителната му прилика с президента Айзенхауер мнозина му викаха Айк. Но веднъж кротко пияният Дани Тейлър го беше нарекъл „най-благородният от всички полове“ и този прякор му остана. Пол Благородния стана името му в негово отсъствие.

Маруло — все по-болен вид има. Чак е посивял от болести. Погледът му бе като на човек прострелян в корема с револвер калибър .45. Мина покрай входа на собствения си магазин, без да се отбие. Марджи обаче влезе, тръскайки стегнато дупе.

Итън разговаряше с някакъв непознат — младолик тъмнокос мъж с панталон в стил „Бръшлянена лига“57 и шапка с тясна периферия. Около четиридесетгодишен, як, печен и вглъбен в онова, за което беше дошъл. Надвесил се бе през тезгяха, сякаш искаше да прегледа сливиците на Итън.

— Здрасти — каза Марджи. — Виждам, че си зает. Ще намина по-късно.

Една разхождаща се жена може да върши куп ненужни, но пък напълно законни дела в една банка. Марджи пресече устието на уличката и влезе в храма от мрамор и полирана стомана.

При вида й Джои Морфи огря целия зарешетен квадрат на касиерската кабинка. И усмивката му — усмивка, и характерът му — характер, и за забавления ставаше, но като потенциален съпруг — кръгла нула. Марджи го бе преценила съвсем правилно като заклет ерген до смърт. На такива като Джои съседен гроб не им трябва.

— Извинете, господине — рече му, — да имате случайно пресни, неосолени пари?

— Сегичка ще проверя, госпожо. Сигурен съм, че мярнах някъде такива. Колко да ви претегля?

— Към стотина и петдесет грама, мосю. — Извади книжка от бялата си чантичка от ярешка кожа и написа чек за двадесет долара.

Джои се разсмя. Марджи му харесваше. От дъжд на вятър, но не прекалено често, я извеждаше на вечеря и преспиваше с нея. Но компанията й му беше приятна, както и палавостта й.

— Госпожо Йънг-Хънт — каза Джои, — това ми напомня за един стар приятел, сподвижник на мексиканеца Панчо Виля58. Помните ли го?

— Никога не съм чувала за него.

— Няма значение. Та тоя мой приятел ми разправи следната история. Докато бил в северната част на Мексико, Панчо подпушил печатницата да изкарва банкноти от по двайсет песо. Толкова много отпечатали, че хората му спрели да ги броят. Пък и броенето не им се удавало кой знае колко. По-лесно се оказало да ги мерят на килограм.

— Джои, твоята автобиография е неповторима — отвърна Марджи.

— По дяволите, госпожо Йънг-Хънт. По онова време ще съм бил едва на пет. Само съм я чувал тази история. Та някаква много готина мацка — индианка, но „надарена“ — влязла и рекла: „Мон хенерал59, екзекутирахте съпруга ми и сега съм бедна вдовица с пет деца. Що за народна революция е това, вашето?“ И Панчо се заел да огледа активите й, така, както правя и аз в момента.

— Не са ипотекирани при теб, Джои.

— Знам. Но така гласи историята. Тогава Панчо се обърнал към своя адютант: „Претегли й пет кила пари.“ Купчинката се оказала възголямшка, та я вързали с тел и жената си заминала, взела подмишка цялата бала. Тогава се изтъпанил някакъв лейтенант, козирувал и рекъл: „Мон хенерал (а те го произнасят «мъ грал», по-скоро даже «мъ храл»), не сме застреляли мъжа й. Беше пиян. Сега е в дранголника зад ъгъла.“ Панчо и за миг не откъснал поглед от отдалечаващата се с балата дама. Само наредил: „Веднага да го разстреляте. Не можем да разочароваме бедната му вдовичка.“

— Джои, ти си направо невъзможен!

— Не е измислица. Аз й вярвам. — Обърна чека й към нея. — Как ще желаете сумата, в банкноти по двадесет, по петдесет или по сто?

— Дайте ми я на по двадесет и пет центови монети.

И на двамата им бе приятно да се задяват.

От кабинета с матираното стъкло надникна господин Бейкър.

Ето този е сигурна работа. Господин Бейкър вече й се бе пуснал веднъж по граматически правилен, но смислово неясен начин. Господин Бейкър беше Чичко Паричко. Вярно, женен е, но на Марджи бейкърите на този свят й бяха безпределно ясни. Винаги си намираха морално оправдание за онова, което така или иначе смятаха да направят. И колко хубаво постъпи, че не го отблъсна. Поне си оставаше в списъка.

Взе подадените й от Джои четири банкноти по пет долара и тъкмо пристъпи към побелелия банкер, когато влезе тихо мъжът, когото бе видяла да разговаря с Итън, мина отпреде й, показа някаква картичка, бе въведен в кабинета на господин Бейкър и вратата се затвори.

— Що не го изритах? — каза на Джои.

— С най-красивия крак в окръга Уесекс — отговори той. — Искаш ли да излезем довечера? Ще потанцуваме, ще хапнем и така нататък?

— Не мога — каза му. — Кой е тоя?

— За пръв път го виждам. Прилича на банков ревизор. В мигове като този се благославям, че съм честен и още повече — че знам да събирам и изваждам.

— Знаеш ли, Джои, от такъв като теб би излязъл прекрасен беглец от някоя вярна булка.

— Най-горещо се моля за такова нещо, госпожо.

— Довиждане.

Излезе, пресече уличката и отново влезе в бакалницата на Маруло.

— Здрасти, Ит.

— Здравей, Марджи.

— Кой беше оня красавец?

— Не си ли носиш ясновидското кълбо?

— Таен агент ли е?

— По-лошо. Всички ли се страхуват от ченгетата, Марджи? Дори аз, дето нищо не съм сторил, и аз се боя.

— Онази къдрава стружка от истинското разпятие е ченге?

— Не съвсем. Каза, че бил от федералните власти.

— Какви си ги накъдрил, Итън?

— Накъдрил? Аз? Защо да съм ги накъдрил?

— За какво те разпитваше?

— Откога съм познавал шефа? Кой друг го познавал? Кога се е появил в Ню Бейтаун?

— И ти какво му каза?

— Когато заминах да се бия с врага, не го познавах. Когато се върнах, заварих го тук. Когато фалирах, той купи магазина и ме нае на работа.

— За какво мислиш, че става дума?

— Един Бог знае.

През цялото време Марджи се мъчеше да надникне отвъд очите му. Прави се на глупак, мина й през ум. Интересно какво точно е търсел онзи?

А той каза нещо, но толкова тихичко, че направо я уплаши:

— Не ми вярваш. Знаеш ли, Марджи, никой не ще да вярва на истината.

— На цялата истина? Когато разпарчетосаш едно печено пиле, Ит, то си остава пиле, но част от месото е тъмно, другото е бяло.

— Сигурно е така. Много се притесних, Марджи. Не мога да остана без тази работа. Ако нещо стане с Маруло, оставам на улицата.

— Ти май забрави, че ти предстои да забогатееш?

— Ами, докато не съм, малко ми е трудно да го запомня.

— Итън, не знам дали си спомняш добре. Беше през пролетта, около Великден. Влязох в магазина, а ти ме нарече „дъщеря йерусалимска“.

— Беше на Разпети петък.

— Значи помниш. Аз пък открих откъде е този израз. От Матей е и звучи хем прекрасно, хем страшно.

— Така е.

— На теб откъде ти дойде?

— От пралеля ми Дебора. Разпъваше ме на кръст веднъж в годината. И досега ми държи влага.

— Шегуваш се. Но тогава изобщо не го каза на шега.

— Не се шегувах. И сега не се шегувам.

— Знаеш ли — подхвана палаво тя, — предсказанието, което ти направих, вече се сбъдва.

— Знам.

— И не смяташ ли, че ми дължиш нещичко?

— Разбира се.

— Кога смяташ да си платиш?

— Що не минеш отзад в склада?

— Съмнявам се, че ще се справиш.

— Съмняваш се?

— Да, Итън, а и ти също. През живота ти не ти се е случвало да скочиш неочаквано в сеното с някоя жена.

— Никога не е късно да се науча.

— Изобщо не ставаш за разврат.

— Дай да опитаме.

— Не можеш се възбуди, ако не обичаш или мразиш, а и двете изискват определена бавна и тържествена процедура.

— Може и да си права? Откъде го знаеш?

— Никога не съм знаела защо знам нещо.

Плъзна настрани вратата на хладилния шкаф, измъкна бутилка кола, която мигновено се покри със слой скреж, отвори я и й я подаде, после тръгна да отваря една и за себе си.

— Какво по-точно искаш от мен?

— Досега не съм срещала такъв мъж. Предполагам, че ми е любопитно какво значи да си тъй обичана или мразена.

— Вещица си ти! Защо не подсвирнеш да излезе вятър?

— Не мога да свиря. Но мога да възбудя една мъничка буря в повечето мъже само с веждите си. Та как мога да разпаля огъня у теб?

— Представи си, че вече си го запалила.

Огледа я най-внимателно, при това без да го крие.

— Имаш конструкцията на тухлен нужник — рече. — Мека, гладка, яка и здрава.

— Откъде знаеш? Никога не си ме докосвал.

— Пипна ли те, бягай накъдето ти видят очите.

— Любов моя.

— Не ми ги разправяй тия. Тук нещо не ми се връзва. Прекалено самомнителен съм, за да не знам калибъра на собствената си привлекателност. Какво искаш от мен? Много те бива като мадама, но освен това си и умна. Какво искаш?

— Предсказах съдбата ти и то се сбъдва.

— И искаш да се закачиш?

— Точно така.

— Сега вече ти вярвам. — Вдигна поглед към тавана: — Дева Марио, що водиш сърцето ми — рече, — виж своя съпруг, любовник и най-верен приятел. Пази ме от злото що ми иде отвътре и от външни врагове. Моля се за помощта ти, Марио моя, защото мъжът има особена раздухана от вятъра нужда, а и болката на годините го принуждава да посее семето си навсякъде. Ора про мен60.

— Фалшив човек си, Итън.

— Знам. Но какво ми пречи поне да съм смирено фалшив?

— Вече се боя от теб. За разлика от досега.

— Не мога да си представя защо.

Приела бе изражението на гледачка и той го долови.

— Маруло.

— Какво Маруло?

— Аз теб те питам.

— Само за секунда. Половин дузина яйца, кубче масло, нали така? Имате ли си още кафе?

— О, да, дайте ми и кутия кафе. Обичам да си имам резерва. Тази саздърма „Уампдъм“ бива ли я?

— Не съм я опитвал. Но казват, че си струвала. Само за секунда, ако обичате, господин Бейкър. Ако не се лъжа, госпожа Бейкър купи наскоро от саздърмата „Уампдъм“. Хареса ли ви?

— Нямам представа, Итън. Ям, каквото ми поднесат. Вие, госпожо Йънг-Хънт, ставате все по-красива с всеки изминал ден.

— Много сте любезен, сър.

— Истина ви казвам. А и с такъв вкус се носите.

— Мислех си същото за вас. Е, не сте красавец, но пък имате чудесен шивач.

— Сигурно е чудесен, ако се съди по цените му.

— Нали помните едновремешната поговорка „Маниерите определят човека“? Е, вече не е така. Сега шивачът придава на човека какъвто вид си пожелае.

— Лошото на хубавия костюм е, че е дълготраен. Този например ми е от десет години.

— Не мога да повярвам, господин Бейкър. Как е госпожа Бейкър?

— Достатъчно здрава, за да може да се оплаква. Защо не наминете да я видите, госпожо Йънг-Хънт? Тя тъй скучае. В нашето поколение са малцина онези, способни да водят грамотен разговор. Това са думи на Уикъм, доколкото си спомням. Колежът в Уинчестър ги е взел за свой девиз.

— Можете ли да ми посочите друг банкер в Америка, който знае това? — обърна се тя към Итън.

Господин Бейкър пламна.

— Жена ми е абонирана за библиотека „Великите книги“. Много обича да чете. Моля ви се, обадете й се.

— С най-голямо удоволствие. Бихте ли сложил покупките ми в един плик, господин Холи? Ще си ги взема на път към дома.

— Разбира се, госпожо.

— Изключително забележителна млада жена — каза господин Бейкър.

— С Мери много си допаднаха.

— Итън, при теб идва ли онзи човек от федералните власти?

— Да.

— Какво иска?

— Не знам. Зададе ми няколко въпроса за господин Маруло. Не знаех отговорите.

Господин Бейкър се освободи от образа на Марджи така бавно, както анемоната отваря и изхвърля черупката на внимателно изсмуканото раче.

— Да си виждал случайно Дани Тейлър, Ит?

— Не съм.

— Имаш ли представа къде може да е?

— Ни най-малко.

— Трябва ми спешно. Нямаш ли поне идея къде може да се е запилял?

— Не съм го виждал… ами горе-долу от май месец. Канеше се пак да се подлага на лечение.

— Каза ли къде?

— Не спомена. Само каза, че иска пак да опита.

— За обществено заведение ли ставаше дума?

— Струва ми се, че не, сър. Взе пари на заем от мен.

— Какво!

— Заех му малко пари.

— Колко?

— Моля?

— Извинявай, Итън. Вие с него сте стари приятели. Прости ми. Той имаше ли някакви други пари?

— Предполагам.

— Но не знаеш колко?

— Не, сър. Просто имах чувството, че разполага и с други.

— Ако знаеш къде е, моля те да ми кажеш.

— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Бейкър. Защо не съставите списък на тези заведения и не им се обадите по телефона?

— Ти пари в брой ли му даде?

— Да.

— Безсмислено е тогава. Сигурно е постъпил под чуждо име.

— Защо?

— Хората от добри семейства винаги постъпват така, Итън. Ти от Мери ли взе пари?

— Да.

— И тя не възрази?

— Не знаеше за какво са ми.

— Тук вече умно си постъпил.

— Уча се от вас, сър.

— Добре, не забравяй наученото.

— Може би се уча малко по малко. Най-вече научавам колко много не знам.

— А това е особено здравословно. Добре ли е Мери?

— О, тя е силна и не се предава лесно. Нямаше да е лошо да я заведа някъде на почивка. От години не сме излизали от града.

— И това ще стане, Итън. Мисля да отида до Мейн за Четвърти юли. Шумът взе да ме измаря.

— А, бе, това банкерите сте все хора с късмет. Не ходихте ли скоро до Олбъни?

— Това пък откъде ти хрумна?

— Де да знам… чух го отнякъде. Сигурно госпожа Бейкър е споменала пред Мери.

— Изключено е. Тя самата не знае. Опитай се да се сетиш откъде го чу.

— Може и да съм си въобразил.

— Това много ме притеснява, Итън. Напъни се да се сетиш къде го чу.

— Не се сещам, сър. Но какво значение има, щом не е истина?

— Ще ти кажа под секрет защо се разтревожих. Именно защото е истина. Губернаторът ме привика. По много важен въпрос. Затова ме интересува откъде е изтекла информацията.

— Да не ви е видял някой там?

— Не би трябвало. И в двете посоки пътувах със самолет. Но проблемът е сериозен. Ще ти кажа едно нещо. И ако го чуя отнякъде, веднага ще знам откъде е дошло.

— В такъв случай не ми го казвайте.

— Сега, след като знаеш за Олбъни, вече нямаш избор. Щатските власти разследват делата на окръга и града.

— Защо?

— Сигурно защото се е развоняло чак до Олбъни.

— Значи не става дума за политика.

— Всъщност всичко, което губернаторът върши, би могло да се нарече политика.

— А защо не може да бъде огласено, господин Бейкър?

— Ще ти кажа. Някой в щатската столица се изпуснал и докато следователите започнат работа, повечето архиви вече били изчезнали.

— Разбирам. По-добре да не ми го бяхте казали. Не съм от тия, дето приказват, но щеше да е по-добре да не го знам.

— Честно казано, и аз така смятам, Итън.

— Изборите са на седми юли. Дали дотогава ще се разчуе?

— Нямам представа. Зависи от щатската управа.

— Мислите ли, че и Маруло е замесен? Не мога да си позволя да загубя работата си.

— Смятам, че не е. Онзи одеве беше от федералното правителство. Министерство на правосъдието. Ти не го ли накара да се легитимира?

— Не ми дойде наум. Показа ми нещо, но така и не го погледнах.

— А е трябвало. Винаги трябва да гледаш.

— Не съм си и представял, че може да ви се пътува.

— О, няма никакво значение. Пък и нищо не се случва през уикенда на Четвърти юли. Нали затова и японците нападнаха Пърл Харбър през уикенд. Знаели са, че всички ще са заминали нанякъде.

— Защо не можех и аз да заведа Мери някъде.

— По-нататък може и това да успееш да направиш. Искам обаче да си напънеш докрай мозъка и да разбереш къде е Тейлър.

— Защо? Толкова ли е важно?

— Много важно е. Само че засега нищо повече не мога да ти кажа.

— В такъв случай наистина ще направя всичко възможно да го открия.

— Ако успееш, току-виж тази ти работа тук станала излишна.

— Щом така стоят нещата, ще положа максимални усилия, сър.

— Браво, момчето ми. Сигурен съм, че ще се постараеш, Итън. И щом го намериш, ми се обади — независимо колко е часът.

Тринадесета глава

Винаги съм се чудил на ония, които твърдят, че не им оставало време за мислене. На мен лично мислите ми текат по два канала. Установил съм, че меренето на зеленчуци, приказките с клиентите, кавгите и обичта с Мери, разправиите с децата — нито едно от тях не пречи на постоянно присъстващия втори пласт от мисли, въпроси, предположения. И съм почти сигурен, че и с всеки друг е така. Излиза, че да нямаш време за мислене, значи да нямаш желанието да размишляваш.

И вероятно нямах друг избор, след като навлязох в онази особена, непозната територия. Въпросите сами ми се навираха и настояваха да им обърна внимание. Тъй нов беше този свят за мен, че си блъсках главата по въпроси, които по-старите му жители сигурно са разрешили и махнали от съзнанието си още през детските си години.

По едно време си представях, че щом задвижа даден процес, ще мога да го контролирам през цялото време, та дори и да го спра, ако река. Но в мен вече се зараждаше ужасяващото убеждение, че един такъв процес може да се превърне в нещо самостоятелно, едва ли не в човешко същество със собствени цели и средства, почти независимо от създателя си. След което ме загложди друга мисъл. Аз започнах ли го наистина, или само не му се противопоставих? Дори да го бях задвижил, не бях ли и самият аз задвижен? Но веднъж излязъл на дългия път, оказа се, че по него няма нито пресечки, нито разклони — никаква възможност да избираш.

Изборът всъщност правиш при първоначалната преценка. Какво значи „етика“? Само на думи ли съществува? Почтено ли беше да оценявам слабостта на баща ми, изявила се като щедър ум и изградената върху пясъчна основа мечта, че и останалите са толкова щедри? Не, просто правилата на добрия бизнес са изисквали от тях да му изкопаят трапа. А той сам паднал в него. Без никой да го бута. Неетично ли е, че са го ошушкали точно тогава, когато е бил беззащитен? Явно не.

Сега към Ню Бейтаун се прокрадваше една бавна умишлена блокада, но и нейното начало бе поставено от почтени мъже. Успееха ли, щяха да ги приемат не като мошеници, а като хитри хора. Ами ако се намеси фактор, с който не са се съобразили, това неетично и непочтено ли ще е? Според мен ще зависи от това, доколко ще успее. Повечето свят не възприема успеха като нещо лошо. Помня как, докато Хитлер напредваше триумфално, без съпротива, куп почтени люде търсеха и намираха у него добродетели. И Мусолини принуди влаковете да спазват разписанията, и колаборационистите във Виши действаха за доброто на Франция, а пък Сталин, какъвто и да бе, поне бе силен. Силата и успехът са над всякаква етика и критика. С други думи, изглежда, важното не е какво вършиш, а как го правиш и как го наричаш. Има ли дълбоко у хората някаква спирачка, която да ги възпира и наказва? Изглежда, няма. Наказва се единствено неуспехът. На практика смята се, че няма налице престъпление дотогава, докато не хванат престъпника. В хода на замисъла за Ню Бейтаун ще има и пострадали, дори и съсипани, но това ни най-малко няма да пречи на напредъка му.

Не можех да нарека всичко това битка със съвестта ми. Веднъж съзрял и възприел схемата, пътят ми бе ясно очертан, а опасностите — очебийни. Онова, което най-много ме учуди, бе, че то сякаш се планираше от само себе си; всяко нещо следваше от предходното и всичко си идваше на мястото. Аз само го наблюдавах как расте и съвсем леко го насочвах.

Онова, което бях сторил и замислил, предприех с пълното съзнание, че ми е чуждо, но необходимо — стреме за качване на висок кон. Но настанях ли се на седлото, стремето нямаше да ми трябва. И да не бях в състояние да спра този процес, поне нямаше да ми се налага да започна друг. Нито исках, нито желаех да съм гражданин на тази сива и опасна страна. Нямах нищо общо с надвисналата на седми юли трагедия. Не беше мой процес, но можех да съм подготвен, че да го използвам.

Един от най-старите и най-често доказван като погрешен мит гласи, че мислите на човека са изписани на лицето му и че очите са прозорец към душата. Не е вярно. Личи единствено болестта или поражението и отчаянието, които също са един вид болест. Има, макар и да се срещат рядко, хора, способни да усетят какво става под повърхността, да доловят промяна или да чуят таен сигнал. Мисля, че и моята Мери почувства промяната, но я изтълкува погрешно, освен това смятам, че и Марджи Йънг-Хънт знае — но тя е вещица и това силно ме притеснява. Струва ми се, че освен че има магически способности, тя е и интелигентна — а това ме притеснява още по-силно.

Сигурен бях, че господин Бейкър ще замине на почивка, най-вероятно в петък следобед през уикенда на Четвърти юли. За да постигне желания ефект преди датата на изборите, бурята следваше да избухне същия този петък или съботата, а логиката диктуваше, че господин Бейкър би предпочел да го няма, когато шокът връхлети. Това, разбира се, мен не ме засягаше особено. Моето бе по-скоро упражнение по предвидливост, но все пак налагаше да предприема определени ходове още от четвъртък, за всеки случай — да не би да решеше да отпътува още същата вечер. Съботният ми ход бе толкова отработен на практика, че можех да го изпълня и в спящо състояние. Ако изпитвах някакъв страх в това отношение, по-скоро бих го определил като лека сценична треска.

На 27 юни, понеделник, Маруло пристигна скоро след като отворих. Развъртя се, огледа с особен поглед стелажите, касовия апарат, хладилния шкаф, после влезе в задния склад и пак се огледа. Изражението му беше такова, сякаш го вижда за пръв път в живота си.

— Ще пътуваш ли за Четвърти? — рекох.

— Защо ме питаш?

— Защото всички, които могат да си го позволят, заминават нанякъде.

— О! Че къде мога да отида?

— Където ходят и останалите. До планината Катскилс, дори и в Монток на риба. Сега е пълно с пасажи от риба тон.

Само при мисълта как се бори с четиринайсеткилограмова мятаща се риба артритът проряза ръцете му, та ги сви и направи болезнена гримаса.

Насмалко да го попитам кога се кани да ходи в Италия, но ми се стори прекалено. Вместо това се приближих и подхванах десния му лакът.

— Алфио — казах, — ти си луд човек. Защо не потърсиш някой от най-добрите специалисти в Ню Йорк? Сигурно има начин да спрат тия болки.

— Не вярвам.

— Че какво би загубил? Опитай, хайде.

— На теб какво ти пука?

— Не ми пука. Но вече сума ти години работя тук за едно тъпо макаронаджийско копеле. Помияр да го болеше толкова, пак щеше да ми домъчнее. Идваш, мърдаш си ръцете, после половин час не мога да се оправя.

— Съчувстваш ли ми?

— Ами! Просто ти се подмазвам да ми вдигнеш заплатата.

Изгледа ме с поглед на хрътка, със зачервени клепачи, тъмнокафяви ириси и черни зеници, слети в едно. Накани се да каже нещо, после се отказа.

— Добро момче си ти — рече.

— Не разчитай на добротата ми.

— Добро момче! — рече рязко, но сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства, излезе от магазина и си замина.

Тъкмо отмервах килограм зелен фасул на госпожа Дейвидсън, когато Маруло се втурна обратно. Застана на входа и ми изкрещя.

— Вземи моя понтиак.

— Какво?

— Замини някъде в неделя и понеделник.

— Не мога да си го позволя.

— Вземи и децата. Обадих се в гаража да ти дадат моя понтиак. С пълен резервоар.

— Чакай малко.

— Ти върви по дяволите. Вземи децата. — Хвърли нещо като топка към мен, която описа крива и падна във фасула. Госпожа Дейвидсън го изгледа как замина като пушилка по улицата. Измъкнах зелената топка от фасула — три сгънати на плътни квадратчета банкноти от по двайсет долара.

— Какво му стана?

— Италианец е — емоционален.

— Сигурно, щом чак пари хвърля!

До края на седмицата не се вясна повече, а аз нямах нищо против. Досега не бе заминавал никъде, без да ме предупреди. Сега все едно минаваше някакъв парад, стоях и го гледах, знаех кой ще е следващият макет и въпреки това се взирах очаквателно да зърна появата му.

Понтиакът не влизаше в сметките ми. Никога не бе давал колата си никому. Настъпило бе някакво необичайно време. Изглежда, някаква външна сила или план бе поела контрол над събитията и те направо се сбутваха като говеда по рампата към вагона. Знам, че и противоположното може да е вярно. Понякога силата или планът отклоняват и рушат, независимо колко внимателно си предвидил всичко. Сигурно точно затова вярваме, че има добър и лош късмет.

В четвъртък, трийсети юни, се събудих, както обикновено, в черния перлен мрак на утрото, а сега, почти в скута на лятото, това означаваше доста рано. Бюрото и стола очертаваха само тъмни петна, а картините бяха само леко по-светли загатвания. Белите пердета на прозорците сякаш вдишваха и издишваха, тъй като много рядко сутрин няма поне лек повей откъм сушата.

Измъквайки се от съня, имах предимството да съм в два свята — многопластовата твърд на съня и временните състояния на пробудения мозък. Протегнах се хубаво — луксозно гъделичкащо усещане. Сякаш кожата се свива през нощта и човек трябва да я принуди да възвърне дневните си размери, като издуе мускулите си, откъдето идва и приятният сърбеж.

Първо прегледах онези сънища, които бях запомнил, така, както се прелиства вестник да видиш дали има нещо интересно или важно. След което изследвах предстоящия ден за все още неслучилите се събития. Последва едно упражнение, на което ме бе научил най-свестният офицер, на когото съм попадал. Казваше се Чарли Едуардс — майор на неопределена средна възраст, може би повечко, отколкото се полага на един полеви командир, но беше страшно кадърен. Семейството му бе голямо — хубавка жена и четири дечица като аптекарски шишета, та само да му позволеше, сърцето му би се разбило от обич и болка по тях. Та точно това ми каза той. В неговия смъртоносен бизнес не можел да си позволи вниманието му да се изкривява и раздвоява от обич, поради което си беше създал един свой метод. Сутрин, стига да не го вдигнели внезапно по тревога, разтварял ума и сърцето си към семейството. Спомнял си за всеки един от тях по отделно, как изглежда, какво представлява; погалвал всеки един и му казвал колко много го обича. Все едно вземал от някакъв шкаф нещо ценно, оглеждал го, опипвал го, целувал го и го връщал на мястото му; накрая им казвал нежно едно общо „довиждане“ и затварял вратата на шкафа. За всичко това му трябвал половин час, ако му го дадели, след което през целия ден не му се налагало да си мисли за тях. Така можел да се посвети най-пълноценно, без да се разкъсва от противоречиви мисли и чувства, на работата си — да убива хора. По-добър офицер от него не познавам. Помолих го да ми разреши да използвам метода му и той се съгласи. Когато загина, единствената ми мисъл бе, че е изживял живота си хубаво и пълноценно. Бе получил полагащите му се удоволствия, изживял любовта си, изплатил дълговете си; колко са хората, успели дори да се приближат до подобна цел?

Невинаги прилагах метода на майор Чарли, но в ден като днешния четвъртък, през който вниманието ми следваше да е колкото се може по-неотклонно, се събудих при първия процеп във вратата на деня и посетих семейството си така, както майор Чарли посещаваше неговото.

Посетих ги в хронологичен ред, като първо се поклоних на леля Дебора. Кръстили я били на пророчица Девора, съдия над Израиля61, а някъде четох, че по онова време съдиите били и пълководци. Вероятно е оправдала името си. Пралеля ми наистина бе способна да ръководи армии. Строяваше идеално пълчищата мисли. Радостта ми да събирам видимо съвсем безполезни знания ми е наследство от нея. Но колкото и да беше строга, бе заредена и с любопитство и не търпеше хора, които, не притежаваха това качество. Засвидетелствах й уважението си. Вдигнах специален тост в чест на Стария капитан и склоних глава пред баща ми. Поднесох почитания дори на необитаваната дупка в миналото ми, наречено моя майка. Не успях да я видя. Умряла, преди аз да успея да го сторя, оставяйки в миналото само една дупка, където трябваше да се намира тя.

Само едно нещо ме притесни. Образите на леля Дебора, Стария капитан и баща ми отказваха да се изяснят. Очертанията им бяха смътни и неравни, вместо да са контрастни като на снимка. Сигурно и спомените в ума избледняват като старите фотографски плаки — фонът пуска своите пипала и поглъща сниманите. Не можех да ги съхраня вечно.

Следващата трябваше да е Мери, но нарочно я отложих за по-късно.

Привиках образа на Алън. Но не успях да намеря ранното му лице — лицето на радост и вълнение, което ме караше да вярвам, че човекът се поддава на съвършенство. Появи ми се такъв, какъвто бе станал — намусен, самонадеян, негодуващ, дръпнат и таящ болката и озадачеността на възмъжаването — ужасно, мъчително време, когато се чувства длъжен да захапе всеки, който му попадне, включително и себе си, като куче в капан. Дори в привикания от мен образ не можеше да се отърве от своето мъчително недоволство, така че го отместих настрана, като само му казах: „Знам. Помня колко е гадно и не мога да ти помогна. Никой не може. Мога само да ти кажа, че все един ден ще свърши. Но ти това не можеш да го повярваш. Върви в мир — върви с обичта ми, нищо, че напоследък направо не се понасяме взаимно.“

Елън ми донесе прилив от удоволствие. Хубавелка ще е тя, по-хубава и от майка си дори, само веднъж личицето й да достигне своята крайна форма; тогава ще придобие и необичайната властност на леля Дебора. Всичките й настроения, жестокости и изблици на нерви са чисто и просто съставките на една бъдеща обична красавица. Убеден съм в това, понеже я видях права на сън, притиснала розовия талисман към гръдта си с вид на напълно реализирала се жена. А самият талисман, както имаше и все още има огромно значение за мен, има значение и за Елън. Най-вероятно именно тя ще пренесе и предаде нататък всичко онова, което е безсмъртно у мен. Приветствайки я, аз я прегръщам, а тя, типично в неин стил, гъделичка ухото ми и се изкикотва. Моята Елън. Моята дъщеря.

Извърнах глава надясно, към спящата с усмивка Мери. Това място си е нейно, та когато й се прииска, да може да подслони глава върху десницата ми, а аз да я галя със свободната си лява ръка.

Преди няколко дни се порязах по палеца с извития нож за банани в магазина и на възглавничката му се оформи твърда като мазол коричка. Затова погладих изкусителната линия от ухото до рамото й с показалеца, но съвсем леко, да не я стресна, макар и достатъчно силно, че да не я загъделичка. Тя, както винаги, въздъхна — събран някъде дълбоко дъх, изпуснат бавно, с удоволствие. Има хора, които мразят да ги будят, но Мери не е от тях. Тя посреща деня с очакването, че ще е хубав. И понеже знам това, старая се да й направя някое малко подаръче, което да оправдае очакванията й. Именно за случаи като днешния запазвам по нещо, като онова, което сега измъкнах от чантичката в ума ми.

Отвори замрежени от съня очи.

— Нима вече съмва? — попита и погледна към прозореца да види колко напреднал е денят. Точно над бюрото е окачена една картина: дървета, езеро и малка крава, застанала на ръба на езерото. Щом от леглото можех да видя опашката й, значи денят бе започнал.

— Нося ти прекрасни новини, летяща катеричке моя.

— Ти си луд.

— Лъгал ли съм те някога?

— Вероятно.

— Достатъчно будна ли си, че да чуеш прекрасните новини?

— Не още.

— Тогава няма да ти ги съобщя.

Обърна се на лявото си рамо, при което в меката й плът се оформи дълбока бръчка.

— Ти все се шегуваш. И ако си решил да залееш ливадата отпред с цимент…

— Не съм.

— Или ще правиш ферма за щурци…

— Не съм. Ама и ти имаш страшна памет за стари, отхвърлени планове.

— Някаква нова шега ли си намислил?

— Ами, става дума за нещо тъй необичайно и вълшебно, че ще ти се наложи да заздравиш вярата си.

Очите й вече бяха избистрени и будни, а около устните й видях потръпването, предшественик на предстоящия й смях.

— Казвай.

— Познаваш ли някого от ейталиански произход на име Маруло?

— Ужас! Пак се правиш на глупак.

— Точно това ще установиш. Маруло замина някъде за известно време.

— Къде?

— Не ми каза.

— Кога се връща?

— Престани да ме объркваш. И това не ми каза. Но каза нещо друго, а когато се възпротивих, направо ми заповяда да вземем колата му и да направим едно весело пътешествие по празниците.

— Будалкаш ме.

— Бих ли се шегувал с нещо, което може да те натъжи?

— Но защо?

— Това и аз не мога да ти кажа. Но мога да ти дам дума — от честна скаутска до честна папска, — че тапицирания с норка понтиак с резервоар, пълен с девствен бензин, е на разположение на Ваше височество.

— И къде ще отидем?

— Това, мое прекрасно бубулече, оставям на теб самата да решиш, като за тази цел ти отпускам целия днешен ден, утрешния, та и съботата.

— Нали понеделник е неработен ден. Значи ще имаме цели два дни.

— Абсолютно правилно.

— Но можем ли да си го позволим? Предполагам, че ще трябва да отседнем в мотел или нещо такова.

— Дали можем, или не, няма никакво значение, тъй като ще го направим. Имам една скътана настрана сума.

— Глупчо. Знам ги твоите спестявания. Не мога да си представя, че ти е отстъпил колата си.

— И аз не можех, но е факт.

— Не забравяй, че и на Великден донесе бонбони.

— Сигурно вече изкукуригва от старост.

— Чудя се какво ли иска от нас.

— Такива приказки са недостойни за моята съпруга. Може би просто иска да го обичаме.

— Хиляда неща ще трябва да свърша.

— Знам, че ще се справиш. — Усещах как мозъкът й се заби като булдозер в разните варианти. Явно вече не задържах вниманието й, надали можех да го върна, а това беше добре.

Докато стигнах до втората си чаша кафе по време на закуска, тя вече бе преценила и отхвърлила половината места за удоволствия в източната част на Съединените щати. Горкичката — явно през последните няколко години хич не се е веселила.

— Хлоя — казах й, — знам, че ще ми е трудно да привлека вниманието ти. Но ми предлагат една много важна инвестиция. Ще ми трябват още от твоите пари. Първите вече вършат добра работа.

— Господин Бейкър в течение ли е?

— Предложението дойде лично от него.

— Изтегли ги тогава. Подпиши чек.

— Не те ли интересува поне за каква сума става въпрос?

— Общо взето.

— Не желаеш ли поне да научиш в какво ще вложа парите? Стойност, сигурност, графики, предполагаема печалба, финансови подробности и прочие?

— Не бих и разбрала.

— Напротив, съвсем ясно ще ти стане.

— Добре де, да кажем, че не желая да са ми ясни.

— Нищо чудно, че те наричат Лисицата на Уолстрийт. С тоя леден, елмазен ум за бизнес… направо тръпки ме побиват.

— Заминаваме на пътешествие — отвърна. — Заминаваме на двудневно пътешествие.

Как да не я обича човек, по дяволите? Как да не я обожава? „Коя е тази Мери, каква е тя-я-я?“, пропях, събрах празните бутилки за мляко и тръгнах на работа.

Изпитвах нужда да настигна Джои, просто ей така, да усетя настроението му, но изглежда, бях закъснял с някоя секунда или той бе подранил с толкова. Когато свърнах по главната улица, той вече влизаше в кафенето. Последвах го и седнах на столчето до него.

— Ти ми създаде този навик, Джои.

— Здрасти, господин Холи. Кафето доста си го бива.

Поздравих и старата си съученичка:

— Добрутро, Ани.

— Редовен клиент ли ще ми ставаш, Ит?

— Изглежда. Една чаша, черно.

— Черно ще е.

— Черно като очите на отчаян човек.

— Моля?

— Черно.

— Ако в това тук виждаш нещо да се белее, Ит, ще ти налея друго.

— Как вървят нещата, Морфа?

— Както винаги, само че по-зле.

— Искаш ли да се трампим?

— С най-голямо удоволствие, и то точно преди дългия уикенд.

— Не само ти си претоварен, Джои. Хората се запасяват и с продукти.

— Сигурно. Само че и през ум не ми беше минавало.

— Храна за пикник: консервирани зеленчуци, кренвирши и — опазил ни Бог — бонбони от градинска ружа. Тежък ден ли ти се очертава?

— С Четвърти юли в понеделник и при такова хубаво време иска ли питане? Но най-лошото е, че Бог Всемогъщи изпитва нужда да си почива и забавлява навръх планината.

— Господин Бейкър ли?

— Не — Джеймс Г. Блейн62.

— Трябва да го видя. На всяка цена.

— Ами, опитай се, пък дано успееш. Подскача като монета в дайре.

— Мога да ти донеса сандвичите на бойния ти пост, Джои.

— Току-виж и дотам е опряло.

— Днес е мой ред да плащам — рекох.

— Окей.

Пресякохме заедно улицата и влязохме в страничната.

— Звучиш ми тъжен, Джои.

— Тъпо ми е. Писна ми от хорските пари. Имам среща със страхотна мацка за уикенда, но толкова ще съм скапан, че няма да ми се оправи настроението. — Напъха обвивката на една дъвка в ключалката, каза „довиждане“ и затвори вратата. Аз я бутнах да се отвори.

— Джои, в крайна сметка да ти нося ли сандвич?

— Благодаря. Няма нужда — провикна се той от мрачната, воняща на подова смазка вътрешност. — Виж, за петък, събота сигурно ще ми потрябва.

— Не затваряте ли на обед?

— Нали ти казах. Банката затваря, но не и Морфи.

— Обади ми се, като огладнееш.

— Благодаря… много благодаря, господин Холи.

Нямах какво да кажа на войските ми по стелажите тази сутрин освен: „Добро утро, господа. Свободно.“

Секунди преди да стане девет, въоръжен с престилката и метлата, бях вече отпред и премитах тротоара.

Господин Бейкър е тъй редовен, че направо го чуваш как тиктака, и съм сигурен, че в гърдите му има часовников механизъм. Осем и петдесет и шест, петдесет и седем — ето го, задава се по „Брястова“; осем и петдесет и осем — пресича; осем и петдесет и девет — вече е пред остъклената врата, където аз го пресрещам с метла в ръката:

— Господин Бейкър, налага се да поговорим.

— Добрутро, Итън. Ще ме изчакаш ли само за минутка? Влизай, влизай.

Последвах го и — точно както го описваше Джои — попаднах на религиозна церемония. Всички застанаха едва ли не „мирно“ в мига, в който голямата стрелка се изправи вертикално и посочи, че е девет. Откъм огромната блиндирана врата на трезора се чу щракане и жужене. След това Джои набра магическите числа и завъртя колелото, което издърпа резетата. Светая светих се отвори бавно и тържествено и господин Бейкър прие почетния караул на строените пари. Самият аз стоях от другата страна на парапета като смирен вярващ, чакащ да получи светото причастие.

Господин Бейкър се извърна:

— Кажи, Итън. С какво мога да съм ти полезен?

— Налага ми се да проведа с вас конфиденциален разговор, а не мога да оставя магазина.

— Не може ли да изчака?

— Боя се, че не.

— Трябва да си назначиш помощник.

— Знам.

— Ще дойда след минутка. Някаква вест от Тейлър?

— Засега не. Но съм пуснал пипала.

— Ще направя всичко възможно да дойда.

— Благодаря, сър. — Убеден бях, че ще намине.

Така и стана, след по-малко от час, при което изчака и последния купувач да излезе.

— Добре. Казвай сега какво има, Итън.

— Господин Бейкър, когато човек отиде на лекар, адвокат или поп, съществува едно правило за тайна. Важи ли то и за банкерите?

— Чувал ли си някога банкер да обсъжда положението на свой клиент, Итън? — засмя се той.

— Не съм.

— Ами, опитай някога, да видим докъде ще стигнеш. А освен че такъв обичай наистина съществува, не забравяй, че съм и твой приятел, Итън.

— Знам. Изглежда, нещо нервите ме тресат. Отдавна не ми е излизал късметът.

— Какъв късмет?

— Ще играя с открити карти, господин Бейкър. Маруло го е закъсал.

— В какъв смисъл? — приближи се той плътно към мен.

— Нямам точна представа, сър. Но ми се струва, че става дума за незаконно пребиваване.

— Откъде знаеш?

— Той самият ми го каза… е, не точно с тия думи. Нали го знаете как приказва.

Усетих как умът му захвърча на всички посоки, как взема разни парчета и ги сглобява.

— Давай нататък — рече. — Направо си е готов за депортиране.

— Точно това ме притеснява. Той винаги се е отнасял добре с мен, господин Бейкър. Не бих му навредил по никакъв начин.

— Но и към себе си си длъжник, Итън. Какво ти предлага той?

— Не бих го нарекъл точно предложение. Наложи ми се да го извлека от куп развълнувани приказки. Но останах с впечатлението, че ако се сдобия бързо с пет хиляди в брой, ще мога да стана собственик на магазина.

— Изглежда, се кани да бяга… но ти не си сигурен.

— Нищо конкретно не знам всъщност.

— Така че не съществува възможност да те олепят като таен негов съзаклятник. Нищо конкретно не ти е съобщавал.

— Точно така, сър.

— Тогава как стигна до тази цифра?

— Много лесно, сър. Толкова са всичките ни пари.

— Но може и по-евтино да го купиш?

— Възможно е.

Направи бърз оглед на магазина, да го оцени.

— Ако си прав в предположенията си, ще можеш да преговаряш от силна позиция.

— Не ме бива много по тая част.

— Нали знаеш, че не съм привърженик на сделките под масата. Какво ще кажеш, ако аз поговоря с него?

— Не е в града.

— Кога го очакваш да се завърне?

— Нямам представа, сър. Не забравяйте, че това е просто лично мое впечатление — че може да ми направи предложение и ако имам налични пари, да стигнем до сделка. Нали знаете, че съм му симпатичен.

— Знам.

— Никак няма да ми е приятно, ако реши, че се възползвам от положението му.

— Винаги може да го продаде другиму. И то за повече пари — за десет хиляди, да речем, без проблем.

— Излиза, че храня прекалено големи надежди.

— Виж какво, няма полза от мисленето на дребно. Пък и си длъжен да се грижиш за Номер едно.

— Номер две в случая. Парите са на Мери.

— И тук си прав. Е, и какво по-точно си намислил?

— Ами, мисля си, дали няма да можете да съставите необходимата документация, като оставите непопълнена сумата и датата. Възнамерявам да изтегля парите в петък.

— Защо точно в петък?

— Пак става дума за мое предположение, но той спомена, че всички заминавали за празниците. Затова ми се струва вероятно тъкмо тогава да намине. Нали има сметка при вас?

— Няма, за Бога. Съвсем наскоро я изпразни. Щял да купува акции, рече. Не се впечатлих, тъй като и друг път го е правил и винаги е внасял обратно повече от изтегленото. — Погледна право в очите една румена госпожица Райнголд63 върху хладилния шкаф, но не се отзова на веселата й покана. — Даваш ли си сметка, че можеш и да закъсаш с тая работа?

— В какъв смисъл?

— Ами, да кажем, може да го продаде и на половин дузина други хора, да не говорим, че може да е и ипотекиран до козирката. А няма да има възможност за издирване на нотариалния акт.

— Това, струва ми се, може да се установи от окръжната служба по имотно състояние. Знам, че сте ужасно зает, господин Бейкър, и че злоупотребявам с положението ви на наш семеен приятел. Но пък сте единственият ми приятел, който ги разбира тези неща.

— Ще звънна на Том Уотсън за нотариалния акт. По дяволите, Итън, много неудачен момент си избрал. Намислил съм да замина на кратко пътешествие утре вечер. И ако се окаже, че наистина е мошеник, много лошо може да те прекара. Да те ошушка до дупка.

— Ами тогава вероятно ще се откажа. Но, кълна се пред Бога, господин Бейкър, писна ми да съм продавач в бакалница.

— Не съм казал да се отказваш. Просто отбелязах, че рискът съществува.

— Мери ще е тъй щастлива да имам собствен магазин. Но пък и вие сте много прав. Не мога да рискувам нейните пари. Не смятате ли, че ще е най-добре да потърся федералните власти?

— Тогава обаче ще изгубиш цялото си евентуално предимство.

— Как така?

— Ако го депортират, ще може да разпродаде имотите си чрез някоя агенция, при което за магазина ще вземе много повече, отколкото ти се каниш да му платиш. А и не си сигурен, че се кани да бяга. Как ще им го докажеш, след като и самият ти не знаеш? Не ти е известно дори дали е бил задържан.

— И това е вярно.

— Голата истина е, че всъщност не знаеш нищо за него… нищо със сигурност. Всичко, казано от теб дотук, е само смътно подозрение, нали така?

— Така е.

— В такъв случай по-добре го забрави.

— Няма ли да изглежда нередно… да платя в брой без писмен документ?

— Можеш да напишеш отзад на чека нещо от рода на… „За инвестиция в бакалския бизнес с А. Маруло“, да речем. Така намерението ти ще е обявено писмено.

— Ами ако нищо не излезе от цялата работа?

— Тогава просто връщаш парите по сметката.

— Смятате ли, че си заслужава да поема този риск?

— То на този свят всичко е риск, Итън. Рисковано е и да държиш у себе си толкова много пари.

— Това е моя грижа.

— Жалко, че няма да мога да съм в града.

Думите ми за избора на точен момент отново се потвърдиха. Никой не влезе в магазина, докато разговаряхме, но в този момент пристигнаха половин дузина хора — три жени, един старец и две хлапета. Господин Бейкър се доближи до мен и промълви тихичко:

— Ще приготвя сумата в стодоларови банкноти и ще запиша номерата. Та ако го хванат, да можеш да си ги получиш обратно. — Кимна тържествено на трите дами, рече „Добро утро, Джордж“ на стареца и разроши с пръсти щръкналите коси на хлапетата. Господин Бейкър е много хитър човек.

Четиринадесета глава

Първи юли. Дели на две годината като път в дълги коси. Бях си го набелязал като някакъв жалон в живота — днес един, утре съвсем друг аз. Направил бях определени ходове, които нямаше никому да направят впечатление. Времето и случайността сякаш ми сътрудничеха умишлено. Не ми се наложи дори да прибягна до добродетелност, че да скрия от себе си онова, което вършех. Никой не ме принуждаваше да следвам избрания от мен курс. Временно бях заменил привичното си поведение и отношение към нещата срещу удобство, достойнство и определена сигурност. Съвсем очевидно щеше да е, че съм го направил в името на семейството си, тъй като знаех много добре, че ще оправдая собственото си достойнство с тяхното удобство и сигурността им. Но целта, която си бях поставил, бе ограничена и бях сигурен, че след това много лесно щях да си възвърна привичното поведение. Напълно сигурен. Войната нали не ме направи убиец, макар известно време да убивах хора? Когато изпращах патрули, съзнавайки напълно, че някои от тях ще загинат, това не предизвикваше у мен някакво пожертвувателно щастие, каквото изпитваха някои други, та така и не открих радост в онова, което вършех, нито оправдание, нито го одобрявах. Основното бе да осъзнавам реално така поставената ограничена цел и веднага след постигането й да прекратя мигновено процеса. На фронта научих, че загиналите са жертви на определен процес, а не на гняв, омраза или жестокост. И ако ме питате, сигурен съм, че в мига, в който и победителят, и победеният — и убиващият, и убиваният — възприемат този факт, между тях настъпва някаква обич.

Написаното от Дани обаче, а и благодарният поглед на Маруло направо ми причиняваха мъчителна болка.

Не лежах буден, както разправят, че правели хората в навечерието на битката. Сънят се появи бързо, мощно, цялостно, а в ранното утро ме освободи с лекота, напълно освежен. За разлика от друг път не останах да се излежавам в мрака. Нещо ме тласкаше да огледам досегашния си живот. Измъкнах се тихичко от леглото, облякох се в банята и слязох безшумно долу, стъпвайки покрай стената. Изненадах се обаче, когато се озовах пред шкафа, отключих го и опипом намерих розовата скаличка. Пуснах я в джоба си, после затворих и заключих шкафа. Никога през живота си не я бях изнасял от къщи, но и не знаех, че точно тази сутрин ще направя това. Паметта ми ме преведе през тъмната кухня и задната врата в сивеещия вече двор. Сплели клоните си, брястовете се бяха налели с листа и оформяха истинска черна пещера. Ако понтиакът на Маруло ми беше под ръка в този миг, щях да изляза с него извън Ню Бейтаун до събуждащия се свят на моя пръв спомен. Пръстът ми следваше безкрайната преплетена линия на добилия телесна топлина талисман в джоба ми — талисман ли казах?

Онази Дебора, що ме пращаше на Голгота като дете, бе прецизно настроена машина по отношение на думите. Не търпеше да й се лигавят, нито на мен ми даваше да си играя с тях. Каква власт имаше само тази жена! Ако си е мечтаела за безсмъртие, поне в моя ум бе успяла да го постигне. Когато ме видя веднъж да прокарвам пръст по загадъчната крива, тя каза:

— Итън, туй чудато нещо току-виж се превърнало в твоя талисман.

— Какво е това „талисман“?

— Ако ти го кажа, ще ме слушаш с половин ухо и ще научиш само половината. Потърси го сам в тълковния речник.

Толкова много думи притежавам само защото леля Дебора първо разпалваше любопитството ми, а после ме принуждаваше да го задоволявам със собствени усилия. Естествено, аз отвърнах: „Много ме интересува!“ Но тя знаеше, че ще се промъкна към думичката сам, затова ми я изреди буква по буква, та да я намеря по-лесно. Т-а-л-и-с-м-а-н. Вземаше думите съвсем присърце, мразеше неправилното им използване, както и изобщо непохватното отношение към всяко фино нещо. Сега, толкова години по-късно, страницата е все още пред очите ми, както и моя собствен образ, сбъркал правописа на „талисман“. На арабски представляваше само някаква къдрава линия с луковица на края. Гръцкият обаче знаех как се произнася благодарение на острия език на въпросната старица. „Камък или друг предмет с издълбани по него фигури или знаци, на които се приписват окултните сили на планетарните влияния и вселенните съзвездия, под които е бил изработен. Носен обикновено като амулет да пази от зло или да носи късмет на притежателя му.“ След което ми се наложи да търся значението на „окултни“, „планетарни“, „вселенни“ и „амулет“. Винаги така ставаше. От една дума гръмваха още няколко, като по шнур с фойерверки.

Когато след време я попитах: „Ти вярваш ли в талисмани?“, тя ми отвърна:

— Какво значение има в какво вярвам?

Поставих я в ръцете й:

— Какъв е смисълът на тази фигура или знак?

— Този талисман е твой, а не мой. И означава онова, което ти искаш да означава. Върни го обратно в шкафа. Някой ден ще му дойде времето да е с теб.

Сега, докато вървях в пещерата под брястовете, тя беше толкова жива, колкото тогава, а това си е истинско безсмъртие. Издълбаната линия минаваше над себе си и под себе си, околовръст и пак отгоре и отдолу — змия без глава и без опашка, без начало и без край. И я бях взел със себе си за пръв път — да ме пази от зло ли? Да ми носи късмет? И на гледането на карти не вярвам, а безсмъртието винаги ми е приличало на хилаво обещание за утешение на неудачниците.

Очертаната със светлина граница на изток отбелязваше юли — юни си беше заминал през нощта. И ако юни е злато, юли е месинг; ако юни е сребро, юли е олово. Юлските листа са тежки, дебели и струпани. Юлската птича песен представлява пръдлив безстрастен припев, понеже гнездата вече са празни и пухкавите пиленца залитат несръчно. Не, юли не е в никакъв случай месец на обещанието, нито на изпълнението. Плодът се налива със сок, но няма нито сладост, нито цвят; царевицата е отпуснат зелен вързоп с млад жълт пискюл. Тиквите все още носят пъпни корони от изсъхнали цветове.

Минах по „Порлок“ — кръстена на дебелия и самодоволен Порлок. Натрупалият се месинг на зората очертаваше розови храсти, натежали от цветове на средна възраст, приличащи на жени, чиито корсети вече не успяват да скрият надуващото се коремче независимо от това, че краката им продължават да са хубави.

И както вървях бавно, осъзнах, че не казвам, но вътрешно усещам сбогуване — но не и „на добър път“. „На добър път“ звучи с някаква приятна нега. „Сбогом“ е кратко и окончателно — дума с остри зъби, способни да прегризат връвта, свързваща миналото с бъдещето.

Стигнах до старото пристанище. Сбогом на кое? Не знаех. Не се сещах. Май ми се щеше да се отбия до моето си Място, но за всеки паразитиращ от морето бе ясно, че приливът в момента бе в най-горната си точка, така че Мястото щеше да е залято от тъмни води. Снощи видях луната, само на четири дни след новолунието — с вид на удебелена, извита хирургическа игла, все пак достатъчно здрава, за да придърпа прилива в пещерното устие на Мястото.

Нямаше нужда да посещавам бараката на Дани, воден от някаква надежда. Светлината вече ми стигаше, за да забележа изправените треви по пътеката, където обикновено лежаха повалени от стъпките на Дани.

Старото пристанище бе осеяно с летни платноходки — издължени корпуси с платна, увити в пристегнати брезентови калъфи и само тук-таме някой ранобудник бе вече готов, поставил кливера и грота, а изваденото от калъфа главно платно оформяше огромно бяло изпомачкано гнездо върху палубата.

Новото пристанище бе по-оживено. Наети под наем корабчета бяха привързани досами кея и качваха пасажери — обезумелите летни риболовци, които си плащат таксата и заливат палубите с риба, а после цял следобед се питат плахо какво ще правят с всички тези чували, кошове и камари от спари, тетраодони, морски лястовици, та дори и с удължените акулки, на които предстои да бъдат алчно разкъсани, да умрат и да бъдат хвърлени на кръжащите чайки. Чайките се струпват на цели ята и чакат; известно им е, че на летните рибари ще им призлее от цялото изобилие. Че кой би седнал да чисти и остъргва от люспите цял чувал риба? Раздаването даром на риба е по-трудно дори от ловенето й.

Заливът бе вече тих, сякаш бе от нефт, а отгоре му се изливаше месинговата светлина. Цилиндричните и конусовидните буйове64 описваха неподвижно двете страни на канала и всеки един имаше свой огледален близнак във водата под себе си.

Свърнах покрай пилона за знамето до паметника на загиналите във войната и намерих името си в списъка на завърналите се живи герои, изписано с вдлъбнати посребрени букви — „Кап. И. А. Холи“, — а под него, с позлатен шрифт — имената на осемнадесетте нюбейтаунци, които останаха на бойното поле. Имената на повечето от тях ми бяха познати, а навремето познавах и самите мъже — неразличаващи се по нищо от останалите тогава, но днес различни, позлатени. За миг ми се прищя и аз да съм сред тях, по-нисшите чинове; и аз, кап. И. А. Холи, да съм позлатен сред събраните и позлатени накуп мърлячи и симуланти, страхливци и герои. Смелите не само падат убити — дори шансовете им да ги убият са по-високи.

Дебелият Уили пристигна, паркира до паметника и извади от съседната седалка знамето.

— Здрасти, Ит — рече. Закачи го за медните халки и го вдигна бавно до върха на пилона, където то провисна като обесен човек. — Едва успя да се класира — каза леко задъхано Уили. — Добре го огледай. Още само два дена му остават, после започваме да вдигаме новото.

— С петдесетте звезди ли?65

— Точно така. При това е найлоново, жестока работа — хем два пъти по-голямо от това тук, хем поне два пъти по-леко.

— Как върви работата, Уили?

— Не мога да се оплача, ама ми писна. Около славния празник Четвърти юли винаги е лудница. А сега, както се пада в понеделник, ще има още повече катастрофи, сбивания и пияни — пияни от други градове, имам предвид. Искаш ли да те откарам до магазина?

— Не, благодаря. Трябва да мина през пощата, а после мислех да пия някъде едно кафе.

— Добре де. Пак ще те откарам. И кафе бих те почерпил, ама Стоуни се е вкиснал донемайкъде.

— Какво го е прихванало?

— Отде да го знам. Запиля се нанякъде за два-три дни и се върна зъл, та чак увълчен.

— Къде е ходил?

— Нищо не каза, ама се е натопорчил яката. Ще те изчакам да си вземеш пощата.

— Няма смисъл, Уили, ще трябва и да адресирам няколко плика.

— Как кажеш. — Даде на заден ход, после се отдалечи мазно по главната.

В самата поща бе още сумрачно, а подът бе току-що намазан, та имаше табела „ВНИМАНИЕ! ХЛЪЗГАВ ПОД“.

Семейството ни открай време, още откакто открили старата поща, ползваше кутия номер 7. Набрах G 1/2 R и извадих куп планове и обещания, адресирани „До собственика на пощенската кутия“. Нищо друго освен пълнеж за кошчето за боклук. Тръгнах по главната с намерението да пийна едно кафе, но в последния момент реших, че не искам или че не ми се приказва, или… нямам представа защо. Просто не ми се влизаше в кафенето на „Фоурмастър“. Боже мой, как може човек никога да не знае какво иска… ама то и за жените май важи същото?

Премитах тротоара, когато господин Бейкър изтиктака от „Брястова“ и влезе за церемонията с ключалката с часовниковия механизъм. И подреждах апатично пъпешите по стелажа до входа, когато пред банката спря старомодният боядисан в зелено брониран автомобил. Отзад изскочиха двама въоръжени като командоси и понесоха сиви чували с пари към банката. След десетина минути излязоха, качиха се в обшитата с нитове крепост и си заминаха. Предполагам, че са изчакали Морфа да ги преброи, а след това господин Бейкър да провери и да им издаде разписка. Това, да се занимаваш с пари, е голяма врътня. Както казва Морфа, направо може да ти писне от чужди пари. А ако се съдеше по размера и теглото на чувалите, банката явно очакваше солидно теглене на пари преди дългия празник. Ако бях някой обикновен обирджия на банки, точно сега щях да нападна. Да, ама аз не бях обикновен обирджия. Бях се вслушал подробно в мъдрите слова на приятелчето ми Джои. Сигурно е щял да успее, ако е имал желанието. И много се чудех защо не го е направил — просто ей така, колкото да изпита теорията си.

Лошото бе, че сутрешният бизнес се оказа по-оживен, отколкото очаквах. Слънцето започна да пече зло, нямаше почти никакъв вятър — точно оня вид време, което подгонва хората да заминат нанякъде независимо от желанията си. А мен ме чакаше цяла опашка клиенти. Поне в едно бях сигурен: ако ще чудо да стане, пак ще имам нужда от помощник. И ако Алън не успее да се справи, ще го уволня и ще назнача някой друг.

Към единайсет пристигна господин Бейкър и заяви, че бърза. Наложи се да помоля неколцината клиенти да ме изчакат и влязох с него в склада.

Пъхна в ръцете ми един голям плик и един по-малък и поради забързаността си нададе нещо като стенографски лай:

— Според Том Уотсън с нотариалния акт няма проблем. Но няма представа дали е заложен срещу някакъв заем. Според него не е. Това тук са документите по прехвърлянето. Нужни са подписи там, където съм отбелязал. Парите са маркирани, а серийните им номера — записани. Ето ти и готов чек за цялата сума. Остава само да го подпишеш. Съжалявам, ама ми се налага да бързам, Итън. Много мразя така да претупвам нещата.

— Наистина ли одобрявате онова, което възнамерявам да направя?

— По дяволите, Итън, след като хвърлих толкова труд…

— Извинявайте, сър. Извинявайте. Знам, че сте прав.

— Положих чека върху кашон консервирано мляко и го подписах с химическия си молив.

Макар и да бързаше, господин Бейкър го огледа внимателно.

— За начало му предложи две хиляди. И вдигай офертата си с по двеста долара. Естествено, знаеш, че по сметката в банката са ти останали само петстотин. Господ да ти е на помощ, ако парите не ти стигнат.

— Ако няма утежнения по магазина, не мога ли да взема заем срещу него?

— Може, стига да си готов лихвите да те погълнат изцяло.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Не се разнежвай, Итън. И не му давай да ти се оплаква колко е беден. Той направо може да те омагьоса. Всички макаронаджии го могат. Само не забравяй за Номер едно.

— Страшно съм ви благодарен.

— Трябва да вървя — рече. — Да стигна до магистралата преди обедния трафик. — Изхвърча навън, като насмалко не повали на изхода госпожа Уилоу, която междувременно бе опипала всеки пъпеш по два пъти.

Лудницата почти не стихна. Сигурно жегата, която се стелеше по улиците, изнервяше хората, та ги избиваше на кавга. Създаваха впечатление, че се запасяват не за празници, а за някакво катастрофално събитие. И да исках, нямаше да имам време дори на Морфа сандвича да му занеса.

Не само обслужвах клиентите. Трябваше и очите да си отварям. Голяма част от клиентите бяха курортисти, непознати в града, които, ако не ги наблюдаваш, веднага открадват по нещо. Просто не могат да се въздържат. И невинаги вземат нещо, което наистина им трябва. Най-много жертви дават малките опаковки с луксозни стоки — пастета от гъши дроб, хайвера на зърна и консервираните печурки. Тъкмо затова Маруло ме караше да ги държа зад тезгяха, където не се предполага да влизат купувачи. Научи ме, че не било хубаво за бизнеса да заловиш крадец. Това изнервяло останалите, понеже — поне в мислите си, да речем — всички изпитвали чувство за вина. Единственият що-годе приемлив начин било да припишеш загубата другиму. Но щом видех някой да се приближава „нехайно“ към определени лавици, можех да прекъсна намеренията му с думи като: „Тези коктейлни лукчета излизат много на сметка.“ Виждал съм купувачи да подскачат така, сякаш съм разчел мислите им. Най-гадна от всичко обаче ми е подозрителността. Страшно неприятно е да си подозрителен. И ме хваща яд, понеже заради един-единствен човек по този начин обиждаш купища други.

Денят се точеше към някаква тъга и самото време едва пъплеше. След пет пристигна шеф-полицаят Стоуни — дългучест, смръщен и вкиснат. Купи си вечеря полуфабрикат — пържола по селски, моркови и картофено пюре — сготвени и замразени в алуминиева тавичка, нуждаещи се само от претопляне.

— Май слънцето те е понапекло повечко, шефе — рекох.

— Нищо ми няма. Добре съм. — Имаше многострадален вид.

— Искаш ли два от тези?

— Един ми стига. Жената замина на гости. На ченге отпуск не се полага.

— Жалко.

— А може така да е и по-добре. С цялата тая пасмина новодошли така или иначе нямаше да ме оставят да си седя у дома.

— Чух, че си пътувал.

— Кой ти каза?

— Уили.

— Тоя що не си затваря голямата уста?

— Нищо лошо нямаше предвид.

— То и лошо за да сториш, пак акъл трябва. А неговият е толкова малко, че току-виж и от пандиза не го опазил.

— Че на кой му стига акъла за такова нещо? — попитах умишлено и получих по-значителен отговор, отколкото очаквах.

— Какво точно искаш да кажеш, Итън?

— Ами толкова много закони имаме, че човек дори само да диша, пак ще наруши някой.

— Прав си. Стига се дотам, че човек никога не знае.

— Исках да те питам за нещо, шефе… докато чистех, попаднах на някакъв стар револвер, потънал в мръсотия и ръжда. Маруло твърди, че не бил негов, а аз бас държа, че и мой не е. Какво да го правя?

— Ако не възнамеряваш да искаш разрешително, предай го на мен.

— Ще го донеса утре от дома. Пъхнах го в кутия с машинно масло. Как постъпвате с такива неща, Стоуни?

— Ами, проверяваме ги първо дали са крадени, дали се издирват, после ги изхвърляме в океана. — Настроението му, изглежда, полека се оправяше, но все пак бе прекарал дълъг, горещ ден. Не можех да го оставя на мира.

— Помниш ли един случай отпреди две-три години някъде в северната част на щата? Полицаи продавали конфискувано оръжие.

Стоуни ми пусна сладка алигаторска усмивка и отговори със съответната весела невинност:

— Адски тежка седмица изкарах, Ит. Дяволски кошмарна. Та ако си решил да се будалкаш с мен, съветвам те да не го правиш, щото седмицата ми беше направо отвратителна.

— Извинявай, шефе. С какво може да ти е от полза един трезвен гражданин? Да се напие с теб например?

— Ех, що не можех и аз да се напия. Предпочитам да се натаралянкам, отколкото каквото и да било друго.

— Ами че напий се тогава.

— Не знаеш ли? Че откъде ще знаеш? Ако знаех поне за какво ми е и откъде ми е?

— За какво говориш?

— Няма значение, Ит. Забрави го. Всъщност… не го забравяй. Ти нали си приятел на господин Бейкър. Той участва ли в момента в някакви сделки?

— Чак толкова близък приятел не съм му, шефе.

— Ами Маруло? Къде е сега Маруло?

— Замина за Ню Йорк. Да си направи изследване на артрита.

— Божичко всемогъщи, не знам. Наистина не знам. Що нямаше поне някаква линия, да знам: оттук нататък се скача.

— Говориш несвързано, Стоуни.

— Знам. И без това вече много изприказвах.

— Не съм от най-умните, но ако искаш да си излееш душата…

— Не искам. Никакво такова желание нямам. И няма да им дам да ми припишат изтичане на информация, макар да не ги знам кои са. Забрави всичко, Ит. Просто съм разтревожен.

— През мен не може да изтече информация, Стоуни. За какво те викаха? Да те разпитват пред голямо жури66 ли?

— Значи наистина знаеш.

— Малко.

— И каква е крайната цел?

— Напредък.

Стоуни се приближи до мен и челичената му ръка сграбчи бицепса ми тъй яко, че чак ме заболя.

— Итън — рече свирепо, — смяташ ли, че съм добър полицай?

— Най-добрият си.

— Това ми е и целта. Искам да съм най-добрият. Ти как мислиш, Ит — редно ли е да принудиш някого да изпорти приятелите си, за да опази себе си?

— Не, не смятам, че е редно.

— И аз така гледам на нещата. И не мога да уважавам подобна управа. Онова, което най-много ме плаши, Ит, е, че вече няма да съм толкова добър полицай, понеже ще престана да се възхищавам от делата си.

— Изловиха ли те, шефе?

— Ами ти много добре го каза, Ит. Законите са толкова много, че и дъх само да поемеш, пак ще нарушиш някой. Но ей, Богу! Става дума за приятелите ми. Нали няма да допуснеш изтичане, Ит?

— Няма, няма. Забрави си готовата вечеря, шефе.

— Да, бе — рече. — Отивам си, събувам се и пускам телевизора да гледам как го правят ония, телевизионните ченгета. Знаеш ли, понякога човек най-хубаво си почива в празен дом. Довиждане, Ит.

На мен Стоуни ми харесваше. Смятам, че за полицай беше добър. Интересно къде минава границата?

Вече се готвех да затварям, дърпах навътре щайгите с плодове от пред вратата, когато Джои Морфи пристигна, влачейки нозе.

— Влизай бързо! — прошепнах, затворих двойната врата и пуснах тъмнозелените завеси. — И не говори на висок глас.

— Какво ти става?

— Току-виж някой поискал да си купи нещо.

— О, да, сега те разбирам. Божичко! Ненавиждам дългите празници. Изкарват на показ най-лошите черти на хората. Тръгват бесни и се прибират скапани и разорени.

— Искаш ли нещо студено за пиене, докато завия своята скъпа?

— Нищо напротив. Имаш ли студена бира?

— Само за външна консумация.

— Ще я изнеса. Само пробий кутията.

Направих два триъгълни отвора в тенекията, а той я надигна и я изля в гърлото си.

— А-а! — въздъхна доволно и остави кутията върху тезгяха.

— Заминаваме на пътешествие.

— Горкият човечец. Къде?

— Не знам. Още не сме се сбили по въпроса.

— Нещо става. Имаш ли представа какво е?

— Подскажи ми.

— Не мога. Просто го усещам. Косата по тила ми направо настръхва. А това е безпогрешен признак. Всички действат леко извън синхрон.

— Може пък само да ти се струва.

— Може. Обаче господин Бейкър досега не е ходил на почивка. Този път адски бързаше да се измъкне от града.

— Ти провери ли сметките? — изсмях се.

— Искаш ли да знаеш истината? Проверих ги.

— Майтапиш се.

— Навремето познавах един началник на поща. В малък град. Там при него работеше едно хлапе на име Ралф — русо, очилато, с дребна брадичка и с аденоиди колкото адамова ябълка. Та същия този Ралф го изкараха, че крал марки — ама купища марки, ти казвам, за към хиляда и осемстотин долара. Нищо не можа да направи. Беше си хлапе.

— Искаш да кажеш, че не ги е вземал той?

— И да не е, все едно, че ги е вземал. Затова съм нащрек. Доколкото зависи от мен, няма да им дам да ме олепят.

— Затова ли досега не си се оженил?

— Ами, като се замисля, ей, Богу, това ще трябва да е една от причините.

Сгънах престилката и я пъхнах в чекмеджето под касовия апарат.

— Това, да подозираш хората, отнема много време и усилия, Джои. Толкова свободно време аз лично нямам.

— Щом работиш в банка, си длъжен. Достатъчно е веднъж да загубиш. И някой да пошепне някому за това.

— Да не искаш да кажеш, че и ти ги подозираш?

— Превърнало се е в инстинкт. И при най-малкото отклонение от нормата в главата ми звънва звънец.

— Що за начин на живот. Кажи ми, че не говориш сериозно.

— Май е така. Просто си помислих, че ако си подочул нещо, няма начин да не ми кажеш — в смисъл, при условие че ме засяга, де.

— Според мен бих разказал на всички всичко, което знам. Сигурно точно затова никой нищо не споделя с мен. Към вас ли си тръгнал?

— Не. Намислил съм да похапна отсреща.

Изгасих предното осветление.

— Ще имаш ли нещо против да излезеш през задната уличка? Виж какво, утре сандвичите ти ще ги направя още преди да е нахлула тълпата. Един с шунка, един с кашкавал, с ръжен хляб, маруля плюс майонеза, нали? И литър мляко.

— Трябва да постъпиш на работа в някоя банка — рече Джои.

Предполагам, че не се чувстваше по-самотен от останалите единствено защото живееше сам. Разделихме се пред входа на „Фоурмастър“ и за миг ми се прищя да вляза с него. Имах чувството, че у дома ме очаква някаква бъркотия.

Така се и оказа. Мери вече бе планирала маршрута. Близо до Монток Пойнт има едно ранчо за туристи с всичките му там салтанати, които се виждат в така наречените уестърни за възрастни. А е известно с това, че е най-старото говедовъдно ранчо в Америка — основано, преди още да са открили самия Тексас. Първото му разрешително било издадено от английския крал Чарлз II. Първоначално стадата, предназначени за Ню Йорк, се угоявали в ранчото, а краварите били избирани по жребий, като членове на съдебно жури, за ограничен срок на служба. До наше време, разбира се, са стигнали само сребърни шпори и разни други каубойски джунджурии, но червените говеда и до днес пасат по бърдото. Мери реши, че ще е хубаво да преспим неделя през нощта в една от гостните на ранчото.

Елън настояваше да сме отишли в Ню Йорк, да отседнем в хотел и да прекараме и двата дни на Таймс Скуеър. Алън пък реши, че не му се ходи абсолютно никъде. Това е един от начините му да привлича внимание и да доказва, че все още съществува.

Къщата вреше от емоции: Елън ронеше бавни, тежки, сочни сълзи; Мери — изморена и зачервена от безсилие; Алън седнал нацупен и усамотил се с надуто в ухото транзисторче — някаква тътнеща и виеща песен за любов и изоставеност е глас, граничещ с истерията: „Обеща да си вярна, но после реши сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Почти съм на път да се откажа — обяви Мери.

— Те просто се мъчат да ти помагат.

— Имам чувството, че се чудят как повече да ме дразнят.

— Никога не правим каквото аз искам — подсмърчаше Елън.

Във всекидневната Алън наду звука: „Сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“

— Хайде да ги заключим в мазето и да заминем само двамката, каротинче мое.

— Честно казано, на този етап това май е единственото ми желание. — Наложи й се да повиши глас, за да надвика тътнещия рев на сърцето ми предано.

Без каквото и да било предупреждение ме обзе някакъв страшен гняв. Извърнах се и закрачих решително към всекидневната с намерението да разкъсам сина си на парченца, да хвърля преданото му телце на пода и да го стъпча. Но в мига, в който минавах през вратата, музиката замлъкна. „Прекъсваме предаването, за да ви съобщим извънредна новина. Днес следобед лица от управата на Ню Бейтаун и на окръга Уесекс получиха призовки да се явят пред голямо жури по обвинения, простиращи се от опрощавания на глоби за пътнотранспортни нарушения до получаването на подкупи и комисиони по договори, възлагани от градската и окръжната управа…“

И започнаха да ги изреждат: кмета на града, съветниците, съдиите, всички до един. Слушах, без да чувам — мрачен, с тежест на сърцето. Сигурно са вършели всичко онова, за което ги обвиняваха, но толкова отдавна са започнали да го вършат, че вече не са виждали в деянията си нищо противозаконно. А дори и невинни да бяха, нямаше начин да ги оправдаят преди местните избори, а и да те оправдаят, обвинението ще го помнят, докато си жив. Обсадени бяха от всички страни. И сигурно са го очаквали. Слушах дали ще споменат и Стоуни, но явно беше се спазарил да свидетелства срещу личен имунитет. Нищо чудно, че се чувстваше тъй наранен и самотен.

Мери стоеше в рамката на вратата и също слушаше.

— Е! — рече. — Отдавна не се е случвало нещо толкова вълнуващо. Смяташ ли, че е вярно, Итън?

— Няма никакво значение. Работата не се заключава в това.

— Интересно какво би казал господин Бейкър?

— Той замина на почивка. Всъщност и на мен ми е интересно да знам какво чувства той.

Алън започна да става неспокоен, тъй като му бяха прекъснали музиката.

Покрай новините, вечерята и миенето на чиниите отложихме проблемите по пътуването дотогава, докато не стана прекалено късно както за вземането на каквито и да било решения, така и за по-нататъшни сълзи и кавги.

Легнах си и пак целият се разтреперих. Студената, безстрастна свирепост на атаката направо смразяваше топлата лятна нощ.

— Целият си настръхнал, скъпи — отбеляза Мери. — Да не си пипнал някой вирус?

— Не, фантазио моя, просто май чувствам онова, което изживяват и онези хора. А те сигурно се чувстват отвратително.

— Престани, Итън. Не можеш да се нагърбваш с проблемите на всички останали.

— Явно мога, щом го правя.

— Съмнявам се, че от теб изобщо може да излезе бизнесмен. Прекалено чувствителен си, Итън. Но това не е престъпление от твоя страна.

— Аз пък си мислех, че все ще е… някакво всеобщо престъпление.

— Не те разбирам.

— И аз не съм особено наясно, обич моя.

— Ех, защо няма някой, който да остане с тях.

— Повтори, ако обичаш, моя аквилегио!67

— Откога ми се е приискало да заминем някъде само двамата. От цяла вечност не ни се е случвало.

— И при двама ни самотните възрастни женски родственици са кът. Що не можем да си консервираме някоя или да я осолим и сложим за туршия за известно време. Напъни мозъка си, Мери, Мадона моя. И аз изгарям от желание да съм само с теб в някое непознато място. Да се разхождаме нощем по дюните, да плуваме голи на лунна светлина и да се боричкаме в папратово ложе.

— Знам, скъпи, знам. Знам колко тежко ти е открай време. Не си мисли, че не знам.

— Прегърни ме здраво тогава. И дай да измислим нещо.

— Още трепериш. Студено ли ти е?

— Студено и топло, пълно и празно — и уморено.

— Ще се помъча да измисля нещо. Обещавам ти. Обичам ги, разбира се, но…

— Знам, а аз ще мога да си сложа папийонката…

— Дали ще ги задържат в полицейския арест?

— Ех, стига да можеше…

— Онези хора имам предвид.

— А, тях — не. Не се налага. Дори не могат да ги разпитат преди идния вторник, а четвъртък е изборен ден. За това е цялата дандания.

— Голям циник си станал, Итън. Преди не беше такъв. Ще трябва да се махнем, ако ще станеш циничен, понеже… онова не беше шега, по начина, по който го каза. Знам кога се шегуваш. Но това го каза най-сериозно.

Обзе ме страх. Бях станал прозрачен. А не биваше.

— О, госпожице Мишчице, ще се омъжиш ли за мен?

А Мери отвърна:

— Охо! Охо!

Внезапният ми страх, че съм станал прозрачен, бе страшно силен. Бях успял да си внуша, че очите не са огледало на душата. Някои от най-смъртоносните женчета-чудо, които съм срещал, имаха ангелски личица и очички. Има една порода, способна да чете през кожа и кости чак до вътрешността ти, но те са по-редки. Повечето хора изпитват любопитство най-вече към себе си. Навремето едно канадско момиче от шотландски произход ми разправи една история, която й влязла под кожата, а разказът й я вкара и под моята. Когато растяла и имала чувството, че всички очи са вперени в нея, при това не благосклонно, което я карало първо да се изчервява, после да реве, и пак отначало, дядо й от шотландските планини веднъж я скастрил: „Нямаше да се притесняваш от това, какво мислят хората за теб, ако знаеше колко рядко го правят.“ Тези му приказки я излекували, а лично мен ме убедиха, че няма да съм обект на всеобщо внимание, понеже са самата истина. Но Мери, която обикновено обитава къща от цветя, които сама е отгледала, бе дочула някакъв тон, усетила пронизващ вятър. И това представляваше опасност, поне докато не мине утрешния ден.

Ако планът ми се бе появил изневиделица — завършен и смъртоносен, — щях да го отхвърля мигновено като глупост. Хората не постъпват така; но хората играят на тайни игри. Моята започна, след като Джои ми изброи правилата за банков обир. За да преодолея царящата на работното ми място скука, аз се включих в тази игра и всичко постепенно дойде на мястото си — Алън и мишата маска, течащата тоалетна, ръждивият револвер, предстоящите празници, блокираната с хартия от Джои брава на задния вход. Така, само на игра, определих времетраенето на процеса, изиграх го с тренировъчна цел, изпипах го. Та нима онези, които водят престрелки с полицаите, не са били първо момченца, тренирали с тапешници, докато накрая станали толкова добри, че им се наложило да изпробват способностите си?

Така и не усетих кога играта ми престана да е игра. Вероятно когато съм усетил, че ще мога да купя магазина, за което ще ми трябват пари. Първо на първо, много е трудно да зарежеш една безупречна конструкция, без да си я изпитал. А що се отнася до непочтеността, до престъплението — то нямаше да е престъпление спрямо хората, а само срещу парите. Няма да има пострадали. И парите са застраховани. Истински са онези престъпления, които се извършват против хора — против Дани и против Маруло. Щом съм могъл да сторя онова, което съм сторил, кражбата нищо не представлява. А и всичко това ще е само временно. И няма да се наложи да се повтаря, дори отчасти. В интерес на истината, дори преди да бях разбрал, че не става дума за игра, процедурата, оборудването и графикът ми бяха ошлайфани до границата на идеалното. А момчето с тапешника установи, че държи в ръката си револвер калибър .45.

Случайността, разбира се, не биваше да се подценява, но само дотолкова, доколкото на човек може да му се случи нещо, докато пресича улицата или минава под някое дърво. Струва ми се, че не изпитвах никакъв страх. Отървал се бях от него посредством тренировките, но все още страдах от недостиг на въздух — нещо като сценичната треска на актьор зад кулисите преди премиерата. Пак като на игра бях огледал и съответно елиминирал всяко предвидимо затруднение.

От притеснение, че няма да мога да заспя, съм заспал, и то дълбоко, доколкото знам — и без сънища, та в крайна сметка се успах. Възнамерявах да използвам тъмния подстъп към деня за успокояващото лекарство на размишлението. Вместо това, когато ококорих очи, опашката на кравата до езерото сигурно бе станала видима най-малко преди половин час. Събудих се внезапно, като от взривна вълна. При такова събуждане човек може да получи мускулно увреждане. В конкретния случай разтърсих леглото, та Мери се пробуди и запита:

— Какво има?

— Успал съм се.

— Глупости. Още е рано.

— Не и за мен, аблативна абсолютке68. Днес за мен е чудодеен ден. Цял свят ще отбележи Деня на бакалските стоки. Хич не си прави труда да ставаш.

— Нали ще ти е необходима стабилна закуска?

— Знаеш ли какво ще направя? Ще си купя картонена кутия с кафе от „Фоурмастър“ и ще опоскам стелажите на Маруло все едно съм вълк.

— Наистина ли?

— Почивай си, моя мишчице-мишленце, и мисли как да се отървем от любимите ни деца. Имаме нужда да сме сами. Сериозно ти казвам.

— Знам. Ще се напъна да измисля нещо.

Облякох се и се изпарих, докато не се бе сетила да ми отправи съответните за сезона пожелания да се пазя и да не се преуморявам.

Джои вече седеше в кафенето и потупа столчето до своето.

— Няма да мога, Морфа. Закъснях. Ани, би ли ми сипала литър кафе в картонена кутия?

— Ще трябва да са две половинки, Ит.

— Добре. Дори още по-най-добре.

Напълни малките картонени кофички, сложи им по едно капаче и ги постави в плик.

Джои си допи кафето и излезе редом с мен.

— Тая сутрин май ти ще водиш службата, без епископ.

— И на мен така ми изглежда. Какво обаче ще кажеш за оная новина?

— Още не мога да я смеля.

— Помниш ли, като ти казах, че нещо ми мирише?

— Точно за това се сетих, като я чух. Страхотно обоняние имаш.

— То си е част от занаята. Е, Бейкър може вече да се прибира. Ама не знам дали ще посмее.

— Да се върне ли?

— Твоят нос нищо ли не надушва?

Изгледах го безпомощно:

— Нещо явно не долавям, а и не знам дори за какво става дума.

— Божичко, Исусе.

— Искаш да кажеш, че то е пред очите ми ли?

— Точно това имам предвид. Законът за кучешкия зъб все още не е отменен.

— О, Боже! Сигурно не осъзнавам съществуването на някакъв цял свят. През цялото време се мъчех да се сетя дали обичаш едновременно и маруля, и майонеза.

— И двете. — Изхлузи целофанената опаковка от пакета цигари „Кемъл“ и го направи на топче, за да блокира езичето.

— Трябва да бързам — рекох. — Днес правим промоция на един чай. Изпрати капак от опаковка, а ние ще ти изпратим бебе! Имаш ли познати дами?

— И то много, но това е последната награда, която биха си пожелали. И не си прави труда да ми носиш сандвичите. Сам ще намина да си ги взема. Влезе през своята врата, а езичето не щракна. Молех се Джои да не разбере никога, че по-добър учител от него не съм срещал. Не само обясняваше, но и показваше и в крайна сметка, без дори да го съзнава, ми бе подготвил маршрута.

Всички, които разбират от тия работи — специалистите сиреч — твърдят, че парите при пари отиват. А най-простият начин винаги се оказва и най-добрият. Най-силната страна на замисленото от мен бе шокиращата му простота. И въпреки всичко съм убеден, че не бе нищо повече от една подробна мечта до мига, в който Маруло, без никаква вина в случая, направи в собствения си мрак фаталната крачка към пропастта. И завеяната ми мечта се приземи едва тогава, когато ми стана ясно с почти пълна сигурност, че ще да мога да се сдобия с магазина. Добре де, можете да зададете следния добър, но необоснован въпрос: Щом ще се сдобивам с магазина, за какво тогава са ми парите? Но господин Бейкър би ме разбрал, Джои също, пък и самият Маруло. Да имаш магазин без оборотен капитал, е по-лошо дори от това, изобщо да нямаш магазин. Главният път към банкрута поначало е очертан от двете си страни от гробовете на незащитени предприятия. Един от тях беше моят — от едно време. И най-глупавият войник не би хвърлил всичките си сили да пробива фронта, ако няма минохвъргачки, подкрепления или свежи войски, а безброй новопръкнали се бизнеси постъпват точно така. Парите на Мери в белязани банкноти се издуваха над задника ми в задния джоб, но Маруло щеше да вземе колкото можеше повече от тях. После щеше да дойде първо число на месеца. Търговците на едро не отпускат с готовност кредит на неодобрени организации. Следователно щяха да ми трябват още пари, а те ме чакаха зад тиктакащата блиндирана врата. Процесът на сдобиване с тях, пръкнал се като мечта, бе издържал и на най-взискателното вглеждане. Това, че обирът е противозаконно действие, най-малко ме тревожеше. Маруло също не представляваше проблем. Ако не беше лично той жертвата, сигурно сам щеше да измисли същото. Дани ме притесняваше, макар най-чистосърдечно да приемах, че с него така или иначе вече бе свършено. Провалилият се опит на господин Бейкър да стори същото на Дани ми даваше оправдание, което за повечето хора би било предостатъчно. Но Дани продължаваше да е една пареща болка в червата ми, затова го приех така, както се приема рана, получена в успешен бой. Щеше да ми се наложи да живея с нея, но току-виж след време зараснала или се обградила със забвение по начина, по който хрущялът обвива парчето от снаряд.

Непосредствената цел бяха парите, а самият ход бе съставен и отмерен с часовникарска точност.

Законите на Морфи издържаха на всички проверки; бях ги наизустил, а към тях бях добавил и един от мен. Първи закон: Никакво полицейско досие. Нямах. Втори закон: Никакви ортаци или съзаклятници. Категорично нямах. Трети закон: Никакви мацки. Е, Марджи Йънг-Хънт май беше единствената, която можеше да мине за мацка, но нямах никакви намерения да пия шампанско от обувката й. Четвърти закон: Никакви изхвърляния. Щях да харча съвсем умерено и постепенно да изплатя всичките си дългове към търговците на едро. При това вече си имах готово скривалище. Кутията за шапката ми на рицар тамплиер имаше отвътре картонена околожка, облечена в кадифе, с размера и формата на главата ми. Бях отпрал единия й край и бях намазал ръбовете с универсално лепило, та да мога мигновено да възстановя предишното й състояние.

Против разпознаване — маската на Мики Маус. Никой нямаше да запомни друго. Старият памучен шлифер на Маруло — всички бежови памучни шлифери си приличат — и чифт от онези целофанени ръкавици за еднократна употреба, дето ги продават на рула. Маската бях изрязал преди няколко дни, а остатъка от кутията и корнфлейксите заминаха в тоалетната чиния, където скоро щяха да ги последват маската и ръкавиците. Опушил бях стария посребрен пистолет „Айвър Джонсън“ със сажди, а в тоалетната чакаше кутия машинно масло, в която щях да го пусна, преди да го предам при първа възможност на шефа Стоуни.

Добавил бях и един свой закон: Не се освинвай. Не бъди алчен и не се лакоми по едри банкноти. Ако имаше шест до десет хиляди в десетачки и двайсетачки, щяха да са ми напълно достатъчно, лесни за пренасяне и за укриване. Ролята на разменната чанта щеше да се изпълнява от кутията за торти върху хладилния шкаф, която при следващото си появяване щеше да съдържа една торта. Пробвах да си променя гласа с онова ужасно перце за вентрилоци, но се отказах в полза на мълчаливите жестове. Всичко бе на място и в пълна готовност.

Почти съжалявах, че го няма господин Бейкър. Щях да попадна единствено на Морфа, Хари Робит и Идит Алън. Всичко бе планирано до частица от секундата. В девет без пет запречвам входа с метлата. Бях го репетирал многократно. Подпъхвам престилката под колана, окачвам топуза на верижката, та казанчето на тоалетната да тече. Всеки новодошъл ще чуе шума на водата и ще си направи съответния извод. Шлифера, маската, кутията за тортата, револвера, ръкавиците. Пресичам уличката точно в девет, бутвам с рамо задната врата, слагам маската, влизам в мига, в който часовниковият механизъм на блиндираната врата спира да бръмчи и Джои я отваря. Правя знак — с пистолета — на тримата да залегнат по очи на пода. Не ми създават никакъв проблем. Както казва Джои, парите са застраховани, а той — не. Вземам парите, слагам ги в кутията за торта, пресичам уличката, пускам ръкавиците и маската в тоалетната, после пускам водата, пускам пистолета в кутията с масло, свалям шлифера. Престилката от колана, парите в кутията за шапка, тортата в кутията за торти, грабвам метлата и започвам да мета тротоара — налице и видим, когато подадат сигнала за тревога. Цялата работа трае минута и четиридесет секунди — засечена, проверена повторно и за не знам кой си път. Но въпреки всичкото планиране и изчисления на времето все още изпитвах известно задъхване, та освен това преметох вътрешността на магазина, преди да отворя двете предни врати. Облякъл си бях вчерашната престилка, да не личат нови гънки.

Ако щете ми повярвайте, но в този миг времето спря, сякаш някой Иисус Навин с колосана яка бе застрелял слънцето по пътя му69. Голямата стрелка на бащиния ми часовник бе запънала пети и отказваше да приеме утрото.

Отдавна не бях говорил на глас на паството си, но тази сутрин се обърнах към тях, вероятно от нерви:

— Приятели мои — рекох, — предстои ви да станете свидетели на една загадка. Знам, че мога да разчитам на мълчанието ви. Но ако някой от вас има някакви морални задръжки по въпроса, нека стане и напусне. — Направих пауза. — Възражения? Няма. Чудесно. Ако някога чуя някоя мида или зелка да обсъжда тази работа с непознат човек, незабавно ще бъде осъдена на смърт чрез трапезна вилица.

Освен това искам да ви изкажа благодарността си. От дълго време сме заедно, смирени работници на лозето, аз точно толкова слуга, колкото и вие. Сега обаче предстои промяна. Оттук насетне аз ще съм вашият господар, но ви обещавам да съм добър, добросърдечен и разбиращ ви господар. Наближава моментът, приятели, завесата се вдига — сбогом. — Но докато вървях към предния вход с метла в ръка, чух собствения си вик: „Дани, Дани! Махни се от червата ми!“ Нещо разтресе силно тялото ми, та се наложи да се подпра за миг на метлата, преди да отворя двете крила.

Часовникът на баща ми сочеше девет с малката дебела стрелка и минус шест с дългата тънка стрелка. И докато го гледах, усещах в дланта си пулса му.

Петнадесета глава

Денят толкова се различаваше от останалите, колкото кучетата — от котките, а те като цяло — от хризантемите, цунамитата или скарлатината. Много от щатите — за нашия гарантирам — имат закон за задължителен дъжд по време на дългите уикенди; как иначе да помрачат настроението на населението си, ако не го направят вир-вода? Юлското слънце успя да отблъсне и разпръсне ордата перести облачета, но на запад иззад хоризонта надничаха черни буреносни страшилища — могъщи дъждоносци откъм долината на река Хъдзън, въоръжени с мълнии и отсега мърморещи под носа си. Ако смятаха да спазят закона, както се следва, трябваше да изчакат мравуняка от веселящ се народ да излезе максимално по шосетата и плажовете по лятно облекло и в лятно настроение.

Повечето други магазини не отварят преди девет и половина. Именно от Маруло дойде идеята да привлека една шепа клиенти, като ги изпреварвам с половин час. Тая работа не биваше така да остане. Допълнителната печалба бе толкова незначителна, че не си заслужаваше отрицателното отношение, което предизвиквахме сред конкуренцията. Не че на Маруло му пукаше, ако изобщо си имаше представа за тези неща. Той си оставаше чужденец, макаронаджия, престъпник, тиранин, потоизстисквач на беднотията, плюс осем вида копеле. И след като го бях сразил, нямаше нищо по-естествено от това, недостатъците и престъпните му деяния да ми станат ослепително ясни.

Усещах как старата дълга стрелка пълзи по ръба на бащиния часовник и установих, че мета злобно със стегнати мускули, докато изчаквах мига на бързото, гладко действие, в което се състоеше мисията ми. Душех с отворени уста и усещах как стомахът ми притиска белите дробове, както навремето, преди да се вдигнем в атака.

Минувачите бяха дори по-малобройни, отколкото би очаквал човек в съботното утро на уикенда на Четвърти юли. Някакъв непознат — възрастен мъж — бе понесъл въдица и зелена пластмасова кутия с такъми. Явно се канеше да виси цял ден на градския кей, провесил във водата отпуснато парче сепия. Нямаше и да ме забележи, ако нарочно не бях привлякъл вниманието му.

— Ха да е наслука.

— Никога не ми е вървяло — отвърна.

— Понякога излиза раиран костур.

— Не ми се вярва.

Оптимист до мозъка на костите; но поне бях закачил на кукичката си вниманието му.

След него по тротоара се изтъркаля и Джени Сингъл. Движеше се така, сякаш отдолу на краката си нямаше ходила, а летни кънки и вероятно бе най-неподходящата личност за свидетел в целия Ню Бейтаун. Веднъж пуснала газовата фурна, но забравила да я запали. И добре, че не могла да се сети къде е сложила кибрита, иначе е щяла да излети през покрива.

— Добрутро, госпожице Джени.

— Добро утро, Дани.

— Аз съм Итън.

— О, да, вярно, бе. Решила съм да правя торта.

Напънах се да оставя резка в паметта й:

— От кой вид?

— А, бе, май беше една от ония на „Фани Фармър“, ама етикетът й се отлепил, та вече не знам.

Ето, на такива като нея да разчита човек, когато му потрябва свидетел… А и защо ме нарече „Дани“?

Някакво парче станиол върху плочника отказваше да се поддаде на метлата. Наложи се да се наведа и да го отлепя с нокът. Онези помощник-мишлета от банката наистина си играеха със службата в отсъствието на котарака Бейкър. А ми трябваха точно те. Нямаше и минута преди девет часа, когато се изсипаха вкупом от кафенето и пресякоха улицата на бегом.

— Дай! Дай! Дай! — провикнах се, а те се ухилиха стеснително, докато се бореха с тежките врати на банката.

Сега му е времето. Не бива да мисля за онова, което върша, като за нещо цялостно — просто правя стъпка подир стъпка, всяка една точно така, както съм я отработил в упражненията. Напъхах стомаха си надолу, където му е мястото. Така: облягам метлата върху рамката на вратата, че да се вижда добре. Движенията ми бяха бавни, умишлено спокойни.

С ъгълчето на окото си забелязах, че по улицата се приближава кола, та се забавих, за да я пропусна.

— Господин Холи!

Извъртях се като попаднал в клопка гангстер от киното. До бордюра се прилепи прашен тъмнозелен шевролет, от който слезе — о, Боже мили! — оня федерален агент с вид на студент от престижен университет. Изградената ми от яки скали земя потръпна като отражение върху водна повърхност. Стоях парализиран и го гледах как пресича улицата. Това трая цели няколко века, а всъщност бе нещо съвсем просто. Отдавна планираната ми безупречна конструкция се превърна в прах по същия начин, по който се впепелява при изваждането му на открит въздух някой заровен преди столетия предмет. Хрумна ми да се втурна към тоалетната и да изиграя докрай сценария. Но нямаше да стане. Нямах властта да отменя закона на Морфи. Мисълта и светлината трябва да се движат с горе-долу еднаква скорост. Човек изживява истински шок, когато му се наложи да отхвърли свой толкова отдавна предначертан план, толкова пъти отиграван, че изпълнението му не е нищо повече от поредното повторение, но бях принуден да го изхвърля, да се отърва от него, да го приключа. Нямах друг избор. А мисълта със скоростта на светлината се обади: Слава Богу, че не се появи една минута по-късно. Тогава щеше да се получи онзи фатален момент, който постоянно споменават в репортажите за разните там престъпления.

И за всичкото това време младият мъж успя да направи четири вдървени крачки през улицата.

Изглежда, нещо му се стори нередно.

— Какво ви е, господин Холи? Имате много болен вид.

— Рядкото щастие — рекох.

— А-а, неудържимо е. Бягайте. Ще ви изчакам.

Втурнах се в тоалетната, затворих вратата и дръпнах верижката, че да се чуе пуснатата вода. Нарочно не светнах лампата. Седнах в мрака. Треперещият ми стомах се вживя в ролята си. Само след секунда наистина ми дойде напън, отпуснах се и пулсиращото в мен напрежение постепенно утихна. Добавих нова алинея към кодекса на Морфи. При неочаквано събитие променяш плана си — моментално.

И друг път ми се е случвало в момент на криза или сериозна опасност да се измъквам и да наблюдавам себе си — движенията и мислите ми — сякаш съм любопитен минувач, но без да се поддавам на емоциите на онова, което гледам. И докато седях в тъмното, видях как онзи сгъна своя идеален план, постави го в кутия, затвори капака й и изтика цялата работа не само извън полезрението си, но и извън съзнанието си. С което искам да кажа, че когато след известно време се изправих в мрака, вдигнах ципа на панталона си, огладих престилката и положих длан върху паянтовата шперплатова врата, вече бях най-обикновен продавач в бакалница, готов да се справи с натоварванията на деня. При това без нищо скрито-покрито. А съвсем реално. Е, притеснявах се малко какво ли може да иска от мен младият мъж, но това си беше обичайният лек долнокачествен страх, който всички изпитваме от ченгетата.

— Извинявайте, че ви забавих — рекох. — Не ми идва наум какво може да съм ял, че да се докарам до това положение.

— Изглежда, има някакъв вирус — каза. — И жена ми го изкара миналата седмица.

— Да, ама моят направо стреля с гаубица. За една бройка да напълня гащите. Та с какво мога да ви бъда полезен?

Видът му бе смутен, извинителен, едва ли не срамежлив.

— Човек какво ли не прави — рече.

Преборих се с импулса да му кажа: „Всякакви ги има“ — и слава Богу, че устисках, понеже следващите му думи бяха:

— Всякакви се срещат, особено в работа като моята.

Минах зад тезгяха и затворих с крак кутията за шапката ми на рицар тамплиер. После се облегнах с лакти отгоре му.

Странна работа. Само преди пет минути се гледах с чужди очи. Налагаше се. И онова, което те видяха, се оказа от значение. Защото, докато пресичаше улицата, този човек приличаше на някаква огромна, мрачна, безнадеждна съдба, на враг, на страшилище. Но веднъж скътал своя план, та дори откъснал го от себе си, човекът ми се явяваше като отделен предмет, без всякаква връзка с мен, за добро или зло. Струва ми се, че бе горе-долу на моята възраст, но оформен от някаква школа, възпитание, а може би и култ — изпито лице, грижовно скъсена щръкнала коса, бяла кенарена риза с копчета на яката и несъмнено избрана от жена му вратовръзка, потупана и изправена от пръстите й, преди да го изпроводи. Тъмносив костюм, нокти — обект на домашни, но все пак старателни, грижи, широка брачна халка на лявата ръка и миниатюрна лентичка върху бутониерата, подсказваща наличието на орден; който не желае да носи на показ. Устата и тъмносините очи бяха обучени на твърдост, каквато, неизвестно защо, в момента им липсваше. По някакъв начин у него се бе появила пробойна. Не беше вече онзи човек, изстрелвал кратки, резки въпроси, подредени стройно един върху друг като струговани късчета стомана.

— Вече бяхте тук — казах. — Какво точно работите?

— Министерство на правосъдието.

— Значи сте в бизнеса на правораздаването?

— Е, надявам се поне да е така — засмя се той. Но не съм дошъл по някакъв официален въпрос… Дори не съм сигурен, че няма да получа мъмрене от отдела. Но пък днес ми е почивен ден.

— С какво мога да съм ви полезен?

— А, бе, малко сложничко е. Не знам откъде точно да подхвана. Няма описан друг подобен случай, Холи. От дванайсет години съм на тая служба, но досега не съм чувал за такова нещо.

— Ами, ако ми кажете за какво става дума, може би ще успея да съм от помощ.

— Трудно ми е да започна — усмихна се. — Три часа шофирах от Ню Йорк дотук и пак толкова ще ми трябват да се прибера в празничното движение.

— Сериозна работа.

— Така е.

— Ако не се лъжа, името ви беше Уолдър.

— Точно така. Ричард Уолдър.

— Всеки момент ще ме налетят клиентите, господин Уолдър. Дори се чудя защо още ги няма. Най-вече за кренвирши и подправки. Така че не е лошо да побързате. Да не съм оплел конците нещо?

— В моята работа всякакви се срещат. И закоравели, и лъжци, и мошеници, и глупаци, и умници. И в повечето случаи така им се напомпваш, че ти държи влага през цялото разследване. Разбирате ли ме?

— Боя се, че не. Вижте какво, Уолдър. Направо си кажете какво ви мъчи? Не съм толкова прост, колкото изглеждам. Вече говорих с господин Бейкър от банката. Захванал сте се с моя шеф, Маруло.

— И ми е в ръцете — промълви.

— За какво?

— Незаконно пребиваване. Не съм го установил аз. Хвърлиха ми досието и ми наредиха да се заема със случая. Нито ще го съдя, нито ще го осъждам.

— А ще го депортират ли?

— Да.

— Той не може ли да обжалва? Не мога ли аз да му помогна?

— Не. Той не го иска. Признава се за виновен. Иска да си върви.

— Хайде стига, бе!

Навлязоха седем-осем клиента.

— Нали ви предупредих — подвикнах му, после се заех да им помагам да избират нещата, които им трябват, или поне си мислеха, че им трябват. Слава Богу, бях поръчал цяла планина от кренвирши и кръгли хлебчета за хамбургери.

— Киселата туршия по колко е? — провикна се Уолдър.

— Пише на етикета.

— Тридесет и девет цента, госпожа — каза той. И се захвана на работа: мереше, опаковаше, събираше. Протегна се дори през мен да маркира покупка на касата. След като се отмести, взех от купчината една хартиена кесия, отворих чекмеджето и използвайки кесията като кухненска ръкавица, взех стария револвер, отнесох го в тоалетната и го пуснах в очакващата го тенекия с машинно масло.

— Тая работа ви идва отръки — рекох, като се върнах.

— Навремето след училище работех в един супермаркет на „Гранд Юниън“.

— Личи си.

— Нямате ли си помощник?

— Намислил съм да обуча сина ми.

Клиентите винаги пристигат на ята, никога поединично на равни интервали. В пролуката продавачът се подготвя за следващия наплив. Има и друго нещо: когато двама мъже правят нещо заедно, започват да си приличат, а различията им престават да са толкова резки. Дори в армията са установили, че черен вече не се бие с бял, щом имат пред себе си общ враг. Подкожният ми страх от ченгета изчезна, след като Уолдър премери половинка домати и направи сметката върху една книжна кесия.

Първото ни ято отлетя.

— Бързо казвайте какво точно ви интересува — рекох.

— Обещах на Маруло да дойда от негово име. Иска да ви даде магазина.

— Глупости на търкалета. Пардон, мадам. Говоря на моя приятел тук.

— О, да, разбира се. Та, значи, ние с трите деца правим петима… Колко сарфалади ще ни стигнат?

— По пет на дете, три за съпруга ви, две за вас. Общо двадесет.

— Сигурен ли сте, че ще изядат по пет?

— Те поне така смятат. Нали на пикник ще ходите? — Х-хъ.

— Тогава вземете още пет за резерва, ако някои паднат в жарта.

— Къде държите химикалите за отпушване на мивки?

— Отсреща, до почистващите течности и амоняка.

Диалогът ни се получи накъсан, както можеше и да се очаква. Иначе, изчистен от разменените с клиентите приказки, би изглеждал така:

— Бих казал, че съм в състояние на шок. Върша си най-съзнателно работата, но в повечето случаи в нея са замесени престъпници. А свикнеш ли веднъж да се занимаваш с мошеници и лъжци, един почтен човек направо може да те изкара от релсите.

— В какъв смисъл „почтен“? Моят шеф никога нищо не е дал даром. Стиснат е до безкрай.

— Знам. И всичко се дължи на нас. Разказа ми цялата си история и му вярвам. Преди да дойде, научил думите, изписани в основата на Статуята на свободата. Наизустил диалектен вариант на Декларацията на независимостта. Думите в Закона за правата на човека били огнени. Но взели, че не го пуснали. Той все пак успял да влезе. Помогнал му добър човечец — взел му всичко, което имал, и го пуснал да доджапа до брега. Доста време му трябвало да проумее американския начин на живот, но все пак се научил… и то добре се научил. „Без пари нищо не става! Грижи се за Номер едно!“ Та той се е научил. Никак не е глупав. И добре се е грижил за Номер едно.

Всичко това бе накъсано от клиенти, така че не доведе до някаква драматична кулминация, а си остана поредица от кратки изречения.

— И точно затова не го заболяло, че някой го предал.

— Предал ли?

— Че колко му е? Едно обаждане по телефона.

— И кой е този човек?

— Откъде мога да знам. Министерството ни е една машина. Нагласяваш копчетата и то започва да изпълнява всички процедури като някаква автоматична пералня.

— Той защо не е направил опит да се изплъзне?

— Защото е уморен, каталясал е до мозъка на костите си. А и му е писнало. Имал някакви скътани пари. Иска да се връща в Сицилия.

— Това с магазина обаче все още не мога да го проумея.

— В това отношение не е по-различен от мен. С мошениците знам как да се оправям. Това ми е работата. Обаче почтеният човек направо ме пошашавява, гръмва ме. Така станало и с него. Появил се човек, който не се мъчел да го измами, да го окраде, не се оплаквал, не му просел. Опитал се да научи глупака как да оцелее в страната на необятните възможности, но оня отказал да се учи. Сума ти време изпитвал страх от теб. Мъчел се да проумее какъв е номерът ти в живота, докато най-сетне схванал, че твоят номер е да си честен.

— Ами ако е сгрешил?

— Той самият не смята така. И иска да те превърне в нещо като паметник на онова, в което навремето е вярвал. Документите по прехвърлянето са в колата ми. От теб се иска само да ги внесеш.

— Нищо не разбирам.

— Аз самият не съм съвсем наясно. Знаеш го как говори, все едно пуканки се пекат. Мъча се да преведа обясненията му. Според него човек е устроен по определен начин, с определена посока. И ако промени това, нещо гръмва, счупва се зъбчатка, човекът се разболява. Получава се нещо като… ами, да го наречем, полицейски съд в стил „направи си сам“. Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.

— За какво ви беше да идвате чак дотук?

— И аз не съм сигурен. Вероятно… затова… да не угасне светлината.

— О, Божичко!

Магазинът се замъгли от умоляващи дечица и влажни жени. Поне до обяд надали щеше да се появи друг свободен момент.

Уолдър отиде до колата, върна се и разби една вълна трескави жени курортистки, за да се добере до тезгяха. Остави отгоре му един от онези твърди пликове акордеон, омотан с лепенка.

— Трябва да тръгвам. В това движение не ми мърдат четири часа. Жената ще побеснее. Казваше, че съм можел да изчакам. То обаче не чака.

— Господине, от десет минути чакам да ме обслужите.

— Само за секунда, госпожа.

— Попитах го какво да ти предам, а той рече: „Кажи му довиждане.“ Ти имаш ли какво да му кажеш?

— Кажи му довиждане.

Вълната зле прикрити кореми отново ме заля, за което можеше единствено да съм благодарен. Пуснах плика в чекмеджето под касовия апарат, а заедно с него — и неутешимостта.

Шестнадесета глава

Денят мина бързо, макар да ми се стори безкраен. Часът за затваряне нямаше нищо общо с този, в който бях отворил — той беше толкова отдавна, че едва си го спомнях. Тъкмо се канех да затворя предния вход, когато влезе Джои, а аз, без да го питам, пробих една кутия с бира и му я подадох, после пробих втора за себе си — нещо, което никога досега не бях правил. Опитах се да му разкажа за Маруло и за магазина, но установих, че ми е невъзможно — дори онази история, която бях възприел в замяна срещу истината.

— Уморен ми изглеждаш — рече.

— Май си е така. Виж как ошушкаха тия стелажи. Купуваха като невидели — неща, от които изобщо нямат нужда. Изсипах чекмеджето на касата в сивата брезентова торба, добавих и донесените от господин Бейкър пари, най-отгоре сложих плика акордеон и завързах торбата с парче канап.

— Не бива да оставяш такива работи в магазина.

— В никакъв случай. Имам си скришно място. Искаш ли още една бира?

— Давай.

— И аз.

— Ти си страхотен за публика — каза. — Започвам сам да вярвам на приказките си.

— Като кои например?

— За тройните ми инстинкти, да речем. Тая сутрин ми се яви един от тях. Още със събуждането. Сигурно бях сънувал нещо, ама съвсем като истинско — с настръхнали косми по врата и прочие. И дори не си помислих, че някой може да обере банката днес. Направо го знаех. Така, както си лежах в леглото, го знаех със сигурност. Под крачните бутони за аларма подлагаме едни дървени клинчета, да не ги включваме погрешка. И първото, което направих сутринта, бе да ги извадя. Толкова сигурен бях, че направо се бях спекъл. Как би го обяснил, питам те?

— Може би някой наистина е възнамерявал да го направи, а ти си разчел мислите му, при което той се е отказал.

— При такива тълкувания човек да му е драго да сбърка — даваш му съвсем почетен излаз.

— Ти самият как си го обясняваш?

— Един Господ знае. Толкова от отдавна се правя пред теб на господин Всезнайко, че явно съм започнал сам да си вярвам. Днешната история обаче направо ме потресе.

— Знаеш ли, Морфа, толкова съм уморен, че дори нямам сили да измета.

— Не оставяй тия мангизи тук за през нощта. Занеси ги у вас.

— Окей, щом настояваш.

— Все още имам усещането, че ще стане нещо кофти.

Отворих кожената кутия, сложих в нея шапката с перото и торбата с парите и стегнах каишките й. Докато ме наблюдаваше, Джои каза:

— Ще взема да отида в Ню Йорк, ще си взема стая в хотел и в продължение на две денонощия ще лежа бос и ще наблюдавам водопада на отсрещната страна на Таймс Скуеър.

— С мацката ли?

— Отложих я за друг път. Ще си поръчам от румсървиса и бутилка уиски, и мадама. И двете няма да очакват от мен да разговарям с тях.

— За нас нали ти казах? Май ще предприемем кратко пътешествие.

— Радвам се. Имаш нужда от подобно нещо. Готов ли си да си ходим?

— Имам да свърша още една-две дреболии. Ти върви, Джои. Събуй си патъците.

Първо трябва да се обадя на Мери и да й съобщя, че ще позакъснея.

— Добре, но бързай, бързай, бързай. Новини, новини, новини.

— Не можеш ли да ми ги кажеш по телефона, любов моя?

— Не. Искам да видя изражението на лицето ти.

Провесих маската на Мики Маус за ластика й така, че да закрива прозорчето на касовия апарат, където се показват цифрите. После си облякох палтото, сложих си шапката, изгасих осветлението и седнах с провесени крака върху тезгяха. От едната страна ме ръгаше гол черен клон от банани, а отляво касата ме подпираше по рамото като библиотечна подпорка. Не бях спуснал завесите, та лятната светлина се процеждаше през квадратчетата на решетката и около мен бе пълна тишина — тишина, наподобяваща шума на прибой — а аз точно от това се нуждаех. Опипах и набарах в левия си джоб буцата, която касата притискаше в бедрото ми. Талисманът. Взех го в двете си длани и се втренчих в него. Вчера бях решил, че ще ми е нужен. Забравил ли бях да го върна на мястото му, или го бях задържал съвсем не случайно? Откъде да знам?

И както винаги, докато пръстът ми следваше сложната му крива, той упражни властта си върху мен. На обяд ми напомняше на розов цвят, но вечер придобиваше по-тъмен тон, лилаво зачервяване, сякаш са му инжектирали кръв.

На мен обаче не ми бе нужно да мисля, а да преподредя нещата, да променя схемата, понеже се чувствах като в градина, от която през нощта някой е отнесъл къщата. Задължително трябваше да скова някакъв заслон, който да ме пази, докато построях нова. Бях се отдал изцяло на заетостта си, та новите неща да могат да ми се явят бавно, а аз да ги отбелязвам едно по едно с пристигането им. Направените от гладната орда пробиви в отбраната се виждаха навред по атакуваните в продължение на целия ден стелажи, придобили вид на натрошени зъби или на укрепен град след артилерийски обстрел.

— Да се помолим за падналите ни другари — казах. — За тънката червена линия от кечуп, за храбрите туршии и подправки, чак до най-нисшите каперси в оцет. Ние не можем да посветим… не можем да осветим… — не, не става това. По-скоро ние, живите…70 — и това не подхожда. Алфио, желая ти всичко най-добро и отърваване от болката. Ти, разбира се, не си прав, но неправотата ти ти действа като мехлем. Ти принесе жертва заради това, че теб самия са те пожертвали.

Светлината в магазина примигваше от минувачите по улицата. Разрових се из останките от деня да намеря думите на Уолдър и изражението, с които ги произнесе: „Полицейски съд в стил «направи си сам». Всяко нарушение се заплаща. Та чрез теб той внася нещо като депозит, така да се каже, за да не угасне светлината.“ Точно така го рече човекът. Уолдър в своя безопасен свят на мошеници, разтърсен от единствен блестящ лъч почтеност.

Та да не угасне светлината. Дали точно така се е изразил Алфио? Съмнявам се, че Уолдър можеше да го потвърди, но пък бе сигурен, че точно това Маруло е имал предвид.

Проследих с пръст змията по талисмана до самото й начало, което се явяваше краят й. Тя, тази светлина, комай беше много стара — преди три хилядолетия родът Марулий си проправил път през вълчите леговища до пещерата Луперкал в подножието на хълма Палатин, където направили жертвоприношение към ликейския Пан — пазителя на стадата от вълците71. Тази светлина и до ден-днешен не бе угаснала. Маруло — макаронаджията, ’талианецът, косматкото, сега правеше приношение пред същото божество по същата причина. Представих си го отново как надига глава над дебелия си врат и болящите го рамене, видях благородната глава, пламтящите очи — и светлината. И се запитах какво ли ще трябва аз да заплатя и кога ще дойде моят ред. Щеше ли да се сметне за приемливо това, да занеса своя талисман до старото пристанище и да го хвърля в морето?

Не спуснах завесите. По време на по-дългите празници ги оставяхме вдигнати, та полицаите да могат да наглеждат магазина. Складът бе тъмен. Заключих задния вход и бях на половин път през улицата, когато се сетих за кутията за шапки зад тезгяха. Не се върнах. Противното неминуемо би породило въпроси. В съботната вечер вятърът се надигаше с вой и злоба откъм югоизтока, както трябваше и да бъде, ако искаше курортистите да прогизнат от дъжд. Мина ми през ума, че във вторник ще трябва да почерпя с мляко оня сив котарак и да го поканя да ми гостува в собствения ми магазин.

Седемнадесета глава

Не съм много сигурен какво представляват вътрешно другите хора — как могат да са същевременно хем различни, хем еднакви. Мога само да предполагам. Но знам доколко съм способен да се гърча и гъжвя, само и само да избегна някоя болезнена истина, а когато не ми остане никакъв друг избор, да я отлагам с надеждата, че ще изчезне от само себе си. Дали и другите казват педантично: „Ще мисля по въпроса утре, когато ще съм си отпочинал“, след което разчитат на някакво желано бъдеще или редактирано минало така, както едно дете си играе с насилието срещу неизбежността на момента на лягането?

Провлечените ми стъпки към дома минаваха през минното поле на истината. Бъдещето бе засято с плодородни семена на раздора. В миналото се е смятало за съвсем естествено да търсиш убежище в тихо пристанище. Но точно на този ми курс лежеше леля ми Дебора — страхотен флангов залп с ято лъжи, с очи, приличащи на пламнали въпросителни.

Застоях се, доколкото позволяваше благоприличието, да разглеждам еластичните верижки за часовници и рамките за очила. Влажната ветровита вечер пораждаше гръмотевична буря.

През миналия век е имало сума ти острови на любопитството и знанията от рода на леля ми Дебора. И вероятно това откъсване от света на себеподобните е тласнало мнозина към книгите; а ако не е то, сигурно е било безкрайното очакване да се завърнат корабите — понякога по цели три години, понякога вечно — което ги с тласкало към книги от рода на онези, запълнили тавана ни. Тя бе най-великата от всички прабаби — сибила72 и гадателка, събрани в едно — говореше ми с вълшебни, но изпълнени със здрав разум думи, които запазваха вълшебството си, но не и благоразумието си, когато успеех да ги доловя.

— Me beswac fah wyrm thurh faegir word — произнасяше тя, а тонът й вещаеше гибел. И — Se oleo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow73. Думи-чудо трябва да са били, та още да ги помня.

Кметът на Ню Бейтаун премина със странична рачешка стъпка покрай мен, с приведена глава, и ми пожела добър вечер само след като аз пръв го поздравих.

Усетих дома си — старата къща на рода Холи — веднага след като пресякох последната пряка по пътя си. Снощи се бе сгушил в една прокобна мрежа, но в днешната опасана от гръмотевици вечер излъчваше вълнение. Подобно на опала и една къща възприема цветовете на заобикалящия я ден. Гротескната Мери бе чула стъпките ми по тротоара и се изниза като пламък през мрежестата врата.

— Никога няма да познаеш! — каза, а ръцете й бяха протегнати напред, с обърнати една срещу друга длани, сякаш носеше пакет.

И понеже думите бяха в ума ми, аз й отговорих:

— Seo leo gif heo blades onbiright abit aerest hire ladteow.

— Позна, но не съвсем.

— Някой таен обожател ни е подарил динозавър.

— Пак грешен отговор, но не по-малко прекрасен. Няма да ти кажа, докато не се изкъпеш, тъй като трябва да си чист, когато го чуеш.

— Онова, което чувам, е любовната песен на бабуин със син задник. — И бях прав — точно това гърмеше от всекидневната, където Алън умоляваше душата си с бунтовна слуз: „И когато реших, че за теб съм готов, всички гракнаха, че съм се подлъгал. Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал.“

— Дали да не го изгоря на кладата, райска моя жено.

— Бас държа, че няма да го направиш. Особено след като ти споделя новината.

— Не мога ли да я науча некъпан?

— Не.

Минах през всекидневната. Синът ми отвърна на поздрава ми с одухотворения израз на сдъвкана дъвка.

— Дано е пленено сърцето ти влюблено.

— Ъ?

— Ъ, сър! Защото дочух, че някой го взел и го размазал по пода.

— Номер едно — каза. — На първо място в националните класации. Един милион плочи, продадени само за две седмици.

— Прекрасно! И бъдещето ясно ти взел си в ръце. — Докато се качвах по стълбите, се включих към повторението на припева: — „Твоят поглед див разгаря плам нов, а всички твърдят, че съм се подлъгал“.

По петите ми вървеше Елън с книга в ръка, с пръст, пъхнат между страниците. Нейният метод ми е ясен. Задава ми някакъв въпрос, който според нея може да ме заинтригува, като междувременно изплюва онова, което Мери се е канела да ми съобщи. Изпитва своего рода триумф, ако ми го каже първа. Не бих я нарекъл издайничка, макар да си е точно такава.

— Заключил съм се.

— Ама, татко…

— Казах, че съм заключен, госпожо Парников ревен, и наистина не ща да слушам. — Тръшнах вратата и се провикнах: — Моята баня е моята крепост. — И я чух да се смее. Когато чуя дете да се смее на шегите ми, ставам още по-подозрителен. Трих лицето си до зачервяване, после мих зъбите си, докато ми потече кръв от венците. Избръснах се, облякох си нова риза и в знак на бунт си вързах папийонката, която дъщеря ми ненавижда.

Моята Мери направо пърхаше от нетърпение, когато най-сетне застанах пред нея.

— Няма да повярваш!

— Seo leo gif heo blades onbiright. Казвай.

— Никога не съм имала по-добра приятелка от Марджи.

— Цитирам: „Изобретателят на часовника с кукувичка е мъртъв. Стара вест, но приятна!“

— Няма да познаеш: ще се грижи за децата, та да заминем сами на пътешествието.

— Това някакъв номер ли е?

— Не съм я молила. Сама го предложи.

— Жива ще я изядат.

— Направо са луднали по нея. Ще ги качи на влака в неделя и ще ги заведе в Ню Йорк. Ще отседнат в апартамента на нейна приятелка, а в понеделник ще присъстват на вдигането на новото знаме с петдесетте звезди пред Рокфелер Сентър, на парада и на всичко останало.

— Не мога да го повярвам.

— Нали е страхотна идея?

— Най-страхотната на света. А ние ще забегнем в хълмовете на Монток, госпожице Мишчице, нали?

— Вече се обадих и резервирах стая.

— Получих делириум. Ще се пръсна. Усещам как се надувам.

Бях се наканил да й съобщя за магазина, но от много новини накуп човек хваща запек. Ще изчакам и ще й го кажа, когато стигнем до баирите.

В кухнята се вмъкна Елън.

— Татко, онова розовото нещо е изчезнало от шкафа.

— В мен е. Тук, в джоба ми. Вземи го и го сложи на мястото му.

— Нали си ни казал никога да не го махаме оттам.

— И пак го повтарям, под страх от смъртно наказание.

Тя го сграбчи с някаква алчност и го понесе върху двете си длани към всекидневната.

Мери ме изследваше с необичаен, мрачен поглед.

— Защо си го взел, Алън?

— За късмет, любов моя. И се оказа, че действа.

Осемнадесета глава

Както следваше да се очаква, в неделя, на трети юли, валя — едри капки, по-мокри от обичайните. Пробивахме си упорито път сред мокрите насечени червеи на пътното движение, чувствахме се хем леко величествени, хем безпомощни и изгубени, като израснали в клетка птичета, изведнъж пуснати на свобода и изживяващи ужас, когато свободата им се озъбва насреща. Мери седеше с изправен гръбнак и ухаеше на току-що изгладен лен.

— Щастлива ли си? Весело ли ти е?

— Все се ослушвам за децата.

— Знам. Леля Дебора му викаше „щастливата самота“. Полети, птичке моя! Тези платки на раменете ти са крила, глупачке.

Тя се засмя и се гушна в мен.

— Хубаво ми е, но пак се ослушвам за децата. Какво ли правят в момента?

— Всичко друго, което може да ти мине наум, освен да се чудят какво ли правим ние.

— Комай си прав. Това надали ги интересува.

— Дай и ние да правим като тях, а? Щом видях лодката ти да пори водите наблизо, о, нилска змеице, усетих, че денят е наш. Довечера Октавиан ще проси за коматче хляб от някой гръцки овчар.

— Щурчо. Алън никога не гледа къде върви. Току-виж тръгнал да пресича на червено.

— Като нищо. А и бедната Елън с тоя неин сакат крак. Слава Богу, че поне сърцето й е добро и е хубавичка. Дано някой ден някой се влюби в нея и й ампутира краката.

— Ох, защо не ме оставиш да ги мисля от време на време. По-добре ще ми е.

— Не съм чувал по-убедителни думи. Да прегледаме ли заедно кошмарните вероятности?

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Знам. Но то ни е в кръвта единствено благодарение на ваше височество. Предава се само по женска линия. Мръсни гадинки.

— Никой не обича децата си повече от теб.

— Вината ми е най-малко десеторна, понеже съм мерзавец.

— Харесваш ми.

— Е, те точно от такива похвали най ме е страх. Виж тази отсечка. Забележи как са се впили шубраците, та пясъкът се изнизва отдолу им и образува по шосето малки твърди вълнички. Дъждът пада и моментално отскача като ситна мъгла. Винаги ми напомня на Дартмур и Ексмур, макар да съм ги виждал само на гравюри. Първите пришълци от Девън сигурно са се почувствали напълно у дома тук. Дали пък наоколо не бродят призраци?

— Ако няма, ти достойно ще ги заместиш.

— Не бива да правиш неискрени комплименти.

— Засега няма. Търси отбивка тука някъде. На табелата трябва да пише „Муркрофт“.

Така и пишеше, а най-хубавото на този тънък вретеновиден край на Лонг Айлънд е това, че дъждът попива в земята, без да образува кал.

Предоставиха ни отделен куклен дом — свеж и на каренца — с две единични легла с дебели матраци, каквито се виждат по телевизионните реклами, пухкави като кифлички.

— Това никак не ми харесва.

— Глупчо! Винаги можеш да протегнеш ръка.

— Мога много повече от това да направя, малка моя мръснице.

Вечеряхме в мазно достойнство с мейнски омари на скара, които прокарвахме с бяло вино — сума ти бяло вино, та очичките на моята Мери да блеснат, после се заех да я наливам прелъстителски с коняк, докато собствената ми глава забуча. Тя обаче помнеше номера на нашия куклен дом и тя успя да нацели ключалката. Не бях достатъчно нашльокан, че да не се възползвам от нея, но все си мисля, че ако искаше, нямаше да й е трудно да се измъкне.

След това, отпусната до болка, задряма с глава, положена на дясното ми рамо, засмяна и издаваща тихи прозявчици.

— Притеснява ли те нещо?

— Що за мисъл? Та ти вече сънуваше, преди да беше заспала.

— Толкова труд хвърляш, за да съм щастлива. Но не мога да те проумея. Наистина ли си разтревожен? Мигове на необичайно прозрение — последните стъпала към съня.

— Да, разтревожен съм. Това успокоява ли те? Не бих желал да повтаряш казаното от мен, но небето се срутва и едно парче току-що падна върху опашката ми.

Тя вече се бе унесла със своята езическа усмивка. Измъкнах полека ръката си изпод нея и се изправих между двете легла. Дъждът бе спрял, само от покрива продължаваше да капе, а милионите капчици отразяваха бляскавите образи на лунния сърп.

— Beaux reves74, скъпа моя. Не позволявай на небето да падне отгоре ни!

Моето легло бе хладно и възмеко, но пък от него виждах как острата луна разсича бягащите откъм морето облаци. И дочух призрачния вой на чапла. Кръстосах пръсти и с двете ръце — „заключ“ поне за малко. Двоен „заключ“. В края на краищата на опашката ми падна само едно грахче.

Утрото може и с трясък да бе пристигнало, но аз не го чух. Когато дойдох на себе си, то вече бе златистозелено, тъмно от изтравничето и бледо от папратта, и жълто-червено от мокрия пясък на дюните, а недалеч оттук Атлантикът блещукаше като ковано сребро. Един дъб с възлест ствол непосредствено до къщата ни бе развил около корените си мъх с големината на възглавница, с накъдрена седефено сива повърхност. Между селцето от куклени домове се виеше постлана с чакъл пътека, водеща до покритото с дървени плочки бунгало майка, където се продаваха пощенски картички, сувенири и марки и в което се помещаваше рецепцията и кукленската столова с покривки на сини карета.

Управителят беше в стаята си и проверяваше някакъв списък. Докато се регистрирахме, забелязах, че е с оредяла коса и почти нямаше нужда от бръснене. Имаше вид на човек, който е хем потаен, хем обича клюките, а нашата веселост явно бе подхранила надеждите му, че срещата ни е тайна, та се изкуших дали да не впиша в регистъра „Джон Смит и съпруга“ — хей така, колкото да му доставя удоволствие. Душеше около себе си да долови греха ни. Направо имах чувството, че вижда със своя тънък, дълъг нос, сякаш е къртица.

— Добро утро — казах.

Насочи носа си право към мен:

— Как спахте?

— Идеално. Питам се дали ще ми позволите да поднеса на една табла закуска в леглото на жена ми.

— Храна се сервира единствено в столовата от седем и тридесет до девет и тридесет.

— Но ако аз сам я занеса…

— Правилникът не разрешава.

— Няма ли начин само за днес да го нарушим? Нали разбирате как стоят нещата? — Подхвърлих му това, последното, понеже той се надяваше именно така да стоят.

За награда ми стигаше самото му удоволствие. Очите му се навлажниха, а носът му затрепери.

— Малко срамежливичка е, а?

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Но не знам дали готвачът ще се съгласи.

— Помолете го и му кажете, че един долар наднича на пръсти от обвития в мъгла планински връх.

Готвачът се оказа грък, неспособен да откаже на долара. Понесох по чакълената пътека огромен покрит с покривка поднос, като по някое време го оставих на една грубо скована пейка, че да набера букетче от микроскопични полски цветенца за украса към кралската закуска на моята мила.

Може и будна да е била вече, но при влизането ми си направи труда да отвори очи с думите:

— Тук мирише на кафе. О! О! Какъв прекрасен съпруг… че… и… с цветя — и прочие нежности от този род, които никога не губят аромата си.

Закусихме, пихме по едно кафе, после по второ. Моята Мери седеше облегната на възглавницата и изглеждаше по-млада и по-невинна и от дъщеря си. Споделихме с уважение един на друг как хубаво сме спали.

С което настъпи очакваният от мен момент.

— Настани се удобно. Имам вести и тъжни, и хубави.

— Чудесно! Да не би да си купил океана?

— Маруло го е закъсал.

— Какво?

— Много, много отдавна влязъл в Америка без разрешение.

— Е, и?

— Сега го карат да си върви.

— Депортират ли го?

— Да.

— Но това е ужасно.

— Никак не е приятно.

— И какво ще правим сега? Ти какво смяташ да направиш?

— Край на игрите. Той вече ми продаде магазина — или по-точно продаде го на теб. Срещу твоите пари. Иска да разпродаде всичко, което има, а пък аз съм му симпатичен; затова на практика без пари ми го даде — само за три хиляди долара.

— Но това е ужасно. И какво значи — че ти вече си собственик на магазина ли?

— Да.

— И не си вече продавач! Не си продавач!

Зарови лице във възглавницата и се разрева — яко, с пълна гръд, както би ревнал един новоосвободен роб, на когото току-що са свалили оковите.

Излязох на куклената веранда и седях на слънце, докато тя се успокои, а след като се нарева, изми лицето си, среса косите си и си облече пеньоара, тя отвори вратата и ме повика. Вече бе променена и щеше да си остане променена. Нямаше нужда да ми го казва. Навиреният й врат обясняваше всичко. Вече можеше да върви с изправена глава. Отново бяхме благородници.

— Няма ли начин да помогнем някак си на господин Маруло?

— Боя се, че няма.

— И как е станало? Кой го е надушил?

— Нямам представа.

— Но той е добър човек. Не бива така да се отнасят с него. Той как понася цялата работа?

— С достойнство. С чест.

Тръгнахме по плажа, както можеше да се очаква, седяхме на пясъка, събирахме ярки мидени черупки и си ги показвахме един на друг, както си следва, разменяхме си обичайните мъдрости за майката природа, за морето, въздуха, светлината и охлажданото от вятъра слънце, все едно, че Създателят се ослушваше да чуе комплиментите ни.

Вниманието на Мери бе раздвоено. Имам чувството, че й се щеше в този миг да е у дома в новото си обществено положение, за да види разликата в погледите на жените, променения тон на поздравите по главната улица. Тя, изглежда, бе престанала да е „горката Мери Холи, направо се съсипва от работа“. Превърнала се бе в госпожа Итън Алън Холи и щеше да си остане такава завинаги. Длъжен бях да й го осигуря. Доизкарахме деня, след като вече бе планиран и предплатен, но истинските миди, които тя обръщаше и оглеждаше, бяха светлите предстоящи дни.

Обядвахме в столовата на сини карета, където поведението на Мери, подплатено от сигурността на социалното й положение и място, направо разочарова господин Къртица. Носът му, тъй щастливо треперил при мириса на грехопадението, сега направо висеше като изкълчен. И направо се обезвери, след като му се наложи да дойде до масата ни и да съобщи, че по телефона търсят госпожа Холи.

— Кой пък разбра, че сме тук?

— Е, как? Марджи, естествено. Все пак трябваше да й кажа заради децата. Ох! Дано само… нали го знаеш какъв е заплес.

Върна се разтреперана като звездичка.

— Не можеш позна! Изключено е.

— Но си личи, че е хубава вест.

— Ти слуша ли новините? — попита ме. — Не си ли пускал радиото? — По гласа й познах, че новината е добра.

— Би ли ми казала първо за какво става дума, а да оставиш за после лирическото отклонение за това, как точно ти го е съобщила.

— Направо не мога да го повярвам.

— Би ли ми дала възможност аз да се опитам да повярвам?

— Алън е получил почетна грамота.

— Какво? Алън ли? Давай нататък!

— В оня конкурс за съчинения… за цялата страна… почетна грамота.

— Не може да бъде!

— Истина е. Само пет почетни грамоти, плюс ръчен часовник, и ще го покажат и по телевизията. Можеш ли да си представиш? И в нашето семейство ще имаме знаменитост.

— Направо не е за вярване. Да не искаш да кажеш, че само се е преструвал на смотаняк? Ама че артист! И какво излиза? Че никой не е взел сърцето му влюблено и не го е размазал по пода.

— Не му се подигравай. Представи си само: синът ни е едно от петте момчета в целите Съединени щати, които са получили почетна грамота… и които ще ги покажат по телевизията.

— Че и часовник! Дали му е ясно какво показват стрелките?

— Итън, ако се подиграваш, хората ще решат, че завиждаш на собствения си син.

— Направо съм шашардисан. За мен качеството на прозата му едва ли превишава това на генерал Айзенхауер. Само дето Алън си няма платени писачи на речи.

— Ох, до болка си ми познат, Ит. За теб това, да им мачкаш самочувствието, е някаква игра. Но именно ти си този, който най-много ги глези. По твоя си таен начин. Едно нещо искам да знам: ти помогна ли му да си напише съчинението?

— Да съм му помогнал ли? Та той дори не ми даде да го погледна.

— Е… тогава всичко е наред. Хич не ми се щеше да злорадстваш, понеже ти си му го написал.

— Не мога да го преживея. Разбираш ли колко малко всъщност познаваме децата си? Елън как я възприема цялата тази работа?

— Надула се е като пуяк. И Марджи бе толкова развълнувана, че едва говореше. От вестниците искат да го интервюират… а и по телевизията ще го покажат. По телевизията! Ти даваш ли си сметка, че ние дори нямаме телевизор, че да го гледаме? Марджи каза, че ще можем да го гледаме у тях. Знаменитост в семейството ни! Итън, на всяка цена ни трябва телевизор.

— Ще си купим. Още утре сутринта. Дали пък не можем оттук да го поръчаме?

— А ще можем ли… Итън, забравих, че вече си собственик на магазина. Направо ми изхвърча от главата. Ти можеш ли да си представиш? Знаменитост.

— Надявам се, че ще ни търпи да живеем с него.

— Остави го да се порадва. Трябва да си тръгваме за дома. Те пристигат с влака в седем и осемнайсет. Длъжни сме да сме там, да го посрещнем. Нали ме разбираш?

— И да направиш торта.

— Обезателно.

— И да окачиш гирлянди.

— Ти какво? Да не би да злобееш?

— Не, потресен съм. А иначе няма нищо лошо в гирляндите. Из цялата къща.

— Но в никакъв случай отвън. Ще изглежда… как му казват — изхвърляне. Марджи предлага да се направим, че нищо не знаем, та той сам да ни го съобщи.

— Не съм съгласен. Ами ако се срамува? Ще излезе, че на нас ни е безразлично. Не, задължително трябва да има посрещане с възгласи, победоносни възклицания и торта. Ако намеря някой магазин отворен по това време, и бенгалски огън бих купил.

— От някоя крайпътна сергия…

— Ами да! На път към дома. Току-виж са им останали. Мери склони за миг глава, сякаш произнасяше благодарствена молитва.

— Ти си вече собственик на магазина, а Алън е знаменитост. Кой е можел да си представи, че две толкова прекрасни неща могат да се случат едновременно? Итън, давай да се връщаме. Много държа да сме там преди тях. Защо ме гледаш така?

— Изведнъж ме заля някаква вълна… Колко малко познаваме всички около нас. Направо ме втриса. Едно време точно по Коледа, вместо да се веселя, ме обземаше вещерца.

— Това пък какво е?

— Така ми се счуваше, когато пралеля ми Дебора произнасяше Weltschmertz75.

— А то какво означава?

— Че по гроба ти се разхожда гъска.

— А, това ли! Е, не му се поддавай. За мен това е най-хубавият ден в живота ни. Би било… неблагодарно, ако не го отчетем. А ти сега се засмей и прогони тази вещерца. Ама и как смешно си го измисли само: вещерца. Хайде, върви да уредиш сметката. А аз ще събера багажа.

Платих сметката с пари, сгънати на плътни малки квадратчета. И попитах господин Къртица:

— Случайно да са ви е останал малко бенгалски огън сред сувенирите?

— Имаше май някакъв. Чакайте да погледна… А, ето го? Колко искате.

— Всичкия — отвърнах. — Синът ни стана знаменитост.

— Наистина ли? От кой вид?

— Само един вид има.

— Нещо като Дик Кларк76 ли?

— Или като Чесмън77 и Дилинджър78, да речем.

— Шегувате се.

— Ще го показват по телевизията.

— По коя програма? В колко?

— Не знам… поне засега.

— Ще гледам внимателно. Как му е името?

— Същото като моето. Итън Алън Холи. Викаме му Алън.

— За мен беше голямо удоволствие да ви приемем с госпожа Алън.

— Госпожа Холи.

— О, да. Естествено. Надявам се пак да дойдете. Тук при нас отсядат куп знаменитости. Идват най-вече заради… тишината.

По златния път към дома Мери седеше изправена гордо сред бавната блестяща змия на пътното движение.

— Купих цяла кутия бенгалски огън. Над сто парчета.

— Е, това вече е съвсем в твоя стил, скъпи. Чудя се дали и семейство Бейкър са се завърнали вече.

Деветнадесета глава

Синът ми се държа много добре. Беше отпуснат и мил към нас. Не тръгна да си отмъщава, нито разпореди изпълнението на някоя смъртна присъда. Прие почестите и похвалите ни като нещо естествено полагащо му се, без суета и без излишна скромност. Успя да стигне до креслото си във всекидневната и да пусне радиото си, преди стоте бенгалски огъня да се превърнат с пращене в черни пръчици. Очевидно ни опрощаваше всички прегрешения. Не съм виждал друго момче да приема величието с повече смиреност.

Вечерта действително бе пълна с чудеса. Колкото изненадващ да бе лесният възход на Алън към рая, многократно по-неочаквана бе реакцията на Елън. Известен брой години на внимателни и принудителни наблюдения ми даваха повод да очаквам госпожица Елън да е съсипана и раздирана от завист и да търси, разбира се, начини да подкопае величието му. Явно бях страхотно заблуден. Тя бе най-откровеният венцехвалител на брат си. Именно тя седна да ни разправя как седели в елегантен апартамент на Шестдесет и седма улица след една фантастична вечер и гледали разсеяно късните новини по СиБиЕс, когато съобщили за триумфа на брат й. И пак същата тази Елън се впусна в спомени за това, как кой какво казал и как изглеждал, и как с перце да си ги бутнел — щели да изпопадат. Докато Елън разправяше как брат й щял да се появи заедно с останалите четирима носители на почетни грамоти и как щял да чете съчинението си пред милионите телезрители, Алън седеше надменно кротък, а Мери запълваше паузите с клопане на щастлива квачка. Хвърлих поглед към Марджи Йънг-Хънт. Беше се вглъбила така, сякаш гледа на карти. И някаква мрачна тишина полази в стаята.

— Няма съмнение — рекох. — Тук трябва всички да вдигнем тост с ледена лимонада.

— Елън ще донесе. Къде изчезна Елън? Влиза и излиза като дим.

Марджи Йънг-Хънт се изправи нервно.

— Това си е ваше семейно тържество. Трябва да си вървя.

— Как така, Марджи? Та и ти си част от тържеството. Къде се запиля тази Елън?

— Мери, не ме карай да си признавам, че съм леко преуморена.

— Вярно, скъпа, все забравям, че ти пое основното бреме. А ние така хубаво си починахме, както никога — и то изцяло благодарение на теб.

— За мен беше безкрайно удоволствие. Не бих го изпуснала за нищо на света.

Искаше да излезе, и то възможно най-бързо. Прие нашите благодарности и тези на Алън и хукна.

— Не й казахме за магазина — промълви Мери.

— Остави го за по-нататък. Да не отнемаме от радостта на Негово розово величество. Заслужил си я е. Къде е Елън в крайна сметка?

— Отиде да си легне — рече Мери. — А за това, което казваш, си абсолютно прав и съобразителен, скъпи. Алън, днес наистина бе един велик ден за теб. Време ти е да си лягаш.

— Смятам да поостана още малко — каза Алън великодушно.

— Но ти имаш нужда да си починеш.

— Почивам си.

Мери ме погледна умолително за помощ.

— В подобни мигове човешката душа е подложена на изпитание. Мога да го отупам, но можем и да го оставим да се наслади на победата си над нас.

— Но той си е едно малко момче все пак. И има нужда от почивка.

— Има нужда от куп неща, но почивката не е едно от тях.

— Всеки знае, че децата се нуждаят от почивка.

— Нещата, които всички знаят, в повечето случаи са заблуди. Чула ли си някога дете да е умряло от прекомерна работа? Не. Само с възрастните се случва. Децата са прекалено съобразителни в това отношение. И си почиват, щом усетят, че трябва да си починат.

— Но вече минава полунощ.

— Вярно, скъпа моя, но той ще спи чак до обяд. А ние двамата с теб ще трябва да се надигнем още в шест.

— Какво искаш да кажеш? Че ще си легнеш и ще го оставиш тука?

— Той има нужда да ни отмъсти за това, че сме го създали.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. За какво да ни отмъщава?

— И понеже започваш да се ядосваш, искам двамата с теб да сключим един облог.

— Ще се ядосвам, разбира се. А ти се държиш глупаво.

— Ако до половин час след нашето лягане той не се промъкне до леглото си, ще ти дам четиридесет и седем милиона, осемстотин двадесет и шест долара и осемдесет цента.

Е, загубих и сега ще трябва да й плащам. Понеже стъпалата изскърцаха под нашата знаменитост тридесет и пет минути, след като му пожелахме лека нощ.

— Мразя те, когато си прав — каза моята Мери. Беше се подготвила цяла нощ да се ослушва.

— Не бях прав, скъпа. Загубих с някакви пет минути. Просто имам добра памет.

Тогава тя заспа. И за разлика от мен не чу как Елън се промъкна надолу по стълбите. Тъкмо се бях загледал в движещите се из мрака мои червени петна. И не я последвах, тъй като чух слабото потракване на месинговото ключе в ключалката на шкафа и осъзнах, че дъщеря ми си зарежда батерията.

Червените ми петна бяха необичайно активни. Щом се съсредоточах върху тях, хукваха да бягат насам-натам. Старият капитан ми убягваше. Не ми се беше явявал ясно от… ами, да речем, от Великден. За разлика от леля Хариет — „иже еси на небесах“ — по отношение на Стария капитан знам, че не ми се явява ясно всеки път, когато съм недружелюбно настроен към себе си. В този смисъл е нещо като проверка на личното ми отношение към самия мен.

Тази нощ обаче го принудих. Лежах изпънат и вдървен на самия ръб на моята част от спалнята. Стегнах всеки мускул на тялото си, най-вече врата и челюстта, стиснах юмруци върху корема си и го насилих да се появи — с мрачните си очички, белия щръкнал мустак и приведените напред рамене, които доказваха, че някога е притежавал силно тяло и го е използвал. Накарах го даже да си сложи синята фуражка с тясната лъскава козирка и с образуваната от две котви златна буква „H“ — за Hawley, — която почти не носеше. Старецът се позапъна, но аз го принудих да дойде и го поставих върху рушащия се зид на старото пристанище близо до моето Място. Накарах го да седне върху купчина едри камъни за баласт и сключих дланите му една върху друга около главата на бастуна от нарвал. С такъв бастун и слон можеш да повалиш.

— Имам нужда от нещо, което да мразя. Това, да съжаляваш и да проявяваш разбиране, е пълна глупост. Търся нещо истински омразно, което да поеме огъня, на който се пека.

Паметта се плоди с голяма лекота. Започваш с един ясен подробен образ, а тя се задейства и започва да превърта напред или назад, сякаш гледаш някакъв филм.

Старият капитан се размърда. Посочи с бастуна си.

— Изравни третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на половин кабелт встрани се намират останките му.

— На какво се равнява половин кабелт, сър?

— Как на колко? На половината от сто клафтера, разбира се. Пуснал бе котва така, че да се върти около нея и приливът тъкмо бе започнал. След две години на лош късмет. Половината бъчви за мас бяха празни. Бях на брега, когато лумна, някъде към полунощ. Когато и маста се запали, в града стана като посред бял ден, а пламъците вървяха по мазното петно и стигаха чак до нос Оспри. Нямаше начин да го прекараме до брега, щото можеше да запали и кейовете. За около час изгоря до ватерлинията. Килът и фалшкилът и сега са си там на дъното — и още ги бива. И те, и книците му бяха изработени от девствен дъбов материал от остров Шелтър.

— Как се е запалил?

— По мое мнение не се е запалил сам. По това време бях на брега.

— Че на кого ще му трябва да го пали?

— На собствениците, естествено.

— Та нали ти си му бил собственикът?

— На половината. Но аз кораб не мога да запаля. Много ми се ще да видя дървенията му — в какво състояние е сега.

— Можеш да си вървиш вече, капитане, сър.

— Тая омраза няма да трае дълго.

— Е, по-добре е от нищо. Ще извадя кила му… щом забогатея. Специално за теб ще го направя: изравнявам третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на петдесет клафтера встрани. — Още не бях заспал. Юмруците и ръцете ми до лактите бяха вкочанени и ги притисках към стомаха си, та да не ми изчезне Стария капитан, но след като го пуснах, сънят ме заля.

Когато фараонът сънувал, събирал своите специалисти, а те му казвали какво било и какво щяло да стане в царството му, което си било съвсем вярно, тъй като царството бил самият той. Когато някой от нас сънува нещо, отнася го на специалист, за да ни каже как стоят нещата в царството, което представляваме. Моят сън обаче не се нуждаеше от специалист. Както повечето ми съвременници, и аз не вярвам в предсказания и магии, но въпреки това посвещавам половината си време на практикуването им.

През пролетта, изпаднал в мрачно и самотно настроение, Алън обяви, че е атеист, с което искал да накаже Бог и родителите си. Казах му да не стига до крайности, за да не остане без извинение да не минава под стълби или да се отмагьосва от черни котки с плюнка върху палеца, нито пък да си пожелава нещо при новолуние.

Онези, които най-много се боят от сънищата, си самовнушават, че изобщо не сънуват. Моят сън в случая мога съвсем лесно да го обясня, от което обаче той не става по-малко страшен.

Получи се, не знам по какъв начин, разпореждане от Дани. Той тръгваше да лети нанякъде със самолет и искаше от мен определени неща — неща, които самият аз да свърша. Да направя шапка на Мери например. От тъмнокафяв агнешки велур с вълната от вътрешната страна. Да бъдела с лицева кожа отвън, като онези мои подплатени с овча вълна чехли, да бъдела като шапка на бейзболист с дълга козирка. Освен това искаше и ветропоказател — но не от ония с въртящите се метални чашки, а домашно изработен от тънък, но твърд картон, какъвто използват за държавните пощенски картички, и да бъде монтиран върху бамбукови пръчки. И ми нареди да го срещна, преди да излети. Взех със себе си стария бастун от нарвал на Стария капитан. Той стои в стойката за чадъри с формата на слонски крак в преддверието ни.

Когато някой ни я подари преди време, погледнах големите нокти с цвят на слонова кост и казах на децата: „Първото дете, посмяло да лакира тези нокти, голям бой го чака. Ясно ли е?“ Те ме послушаха, та се наложи сам да ги боядисам — с яркочервен лак за нокти от масичката в харема на Мери.

Тръгнах за срещата с Дани с понтиака на Маруло, а самото летище се помещаваше в пощата на Ню Бейтаун. Паркирах и положих усукания бастун върху задната седалка, но двама полицаи със зъл вид се приближиха с патрулката и казаха:

— Не може на седалката.

— Да не би да е забранено със закон?

— Ти какво сега? На интересен ли се правиш?

— Не, само питам.

— Добре. Махни го тогава от седалката.

Дани беше в задната част на пощата и сортираше някакви колети. Сложил си бе шапката от агнешка кожа и въртеше картонения ветропоказател. Лицето му бе измършавяло и устните — силно напукани, но ръцете му се бяха надули като водни грейки, сякаш го бяха жилили оси.

Изправи се да се здрависаме и обви ръката ми с някаква топла, гумена маса. Постави нещо в дланта ми — нещо малко, тежко и хладно, голямо горе-долу колкото ключ, но не беше ключ — някакъв оформен метален предмет с остри ръбове, но полиран. Не знам какво беше, тъй като не го погледнах, а само го опипах. Приведох се напред и го целунах по устата, а с устните си усетих колко напукани и загрубели са станали неговите. В този миг се събудих — от потрес и студ. Започнало бе да се зазорява. Виждах езерото, но не и застаналата до него крава, и все още усещах напуканите сухи устни. Рипнах от леглото, тъй като нямах никакво намерение да си мисля за съня. И кафе не си направих, ами слязох до слонския крак и се уверих, че онзи жесток боздуган, наречен бастун, си е все още там.

Беше пулсиращата част на зазоряването, гореща и влажна, тъй като сутрешният ветрец все още не се беше надигнал. Улицата бе сивосребриста, а тротоарът — мазен от човешки утайки. Кафенето на „Фоурмастър“ още не беше отворило, но пък и на мен не ми се пиеше кой знае колко кафе. Минах през уличката и отворих задния ми вход — надникнах през предната витрина и видях, че кожената кутия за шапки продължава да си седи зад тезгяха. Отворих консервна кутия с кафе и изсипах съдържанието в кофата за боклука. После пробих две дупки в консерва с кондензирано мляко и го изсипах в кутията от кафето, подпрях задната врата да стои отворена и поставих на входа кутията с мляко. Котаракът чакаше готов на уличката, но нямаше да дойде до млякото, преди да съм отишъл в предната част на магазина. Дори оттам го виждах: сив котарак лочи мляко в една сива уличка. Когато вдигна глава, имаше млечни мустаци. Приседна на хълбоци, облиза устни, после започна да си мие ходилата.

Отворих кутията за шапки и извадих съботния оборот — описан подробно и прищипан с кламери. От кафявия банков плик извадих тридесет сто доларови банкноти, а останалите двадесет ги върнах. Тези три хиляди долара щяха да ми служат като обезопасителна мрежа, докато магазинът излезеше на печалба. Останалите две хиляди, на Мери, щяха да се върнат по сметката й, а при първа удала ми се възможност да го сторя безопасно, щях да възстановя и трите хиляди. Пъхнах тридесетте банкноти в новия си портфейл, който направи приятна издутина в задния ми джоб. После заизнасях от склада каси и кашони, отварях ги със замах и зареждах изпразнените си стелажи, като същевременно върху лист амбалажна хартия си записвах от кои стоки ще трябва да поръчам още. Струпах кашоните и касите на задната уличка, откъдето да ги вдигнат боклукчиите, и сипах ново мляко в кутията, но котаракът не се върна. Или се беше наял, или просто не му се услажда, ако не си го открадне.

Сигурно се случват години, които не приличат на останалите — било то заради разлики в климата, насочеността и настроението, така, както един ден може да е коренно различен от другите. Годината 1960 бе година на промяна — година, в която излязоха наяве тайни страхове, когато недоволството престана да е скрито и постепенно премина в гняв. И не става дума единствено за мен, нито само за Ню Бейтаун. Скоро всяка от големите партии щеше да обяви своя кандидат за президентския пост и във въздуха недоволството се променяше в гняв заедно с вълнението, което гневът поражда. Не ставаше дума и само за нашата нация; целият свят се размърдваше с безпокойство и напрегнатост, докато недоволството преминаваше в гняв, а гневът търсеше да избие в действие — независимо какво, стига да е насилствено — и Африка, и Куба, и Южна Америка, и Европа, и Азия, и Близкият изток — всички бяха неспокойни като коне пред стартовата бариера.

Съзнавах, че вторник, пети юли, ще е по-голям от всички останали. Струва ми се, че дори знаех какви неща ще се случат още преди да се бяха случили, но тъй като те всъщност не се случиха, така и не мога да съм сигурен, че наистина съм знаел.

Но струва ми се, че наистина очаквах отмерващия часовете седемнадесеткаратов удароустойчив господин Бейкър да разтропа нервно дръжката на предния ми вход цял час, преди да започне работното време на банката. Така и стори, преди да бях отворил за клиентите ми. Пуснах го да влезе и заключих вратата.

— Какъв ужас само — рече. — Не съм го очаквал. Върнах се веднага щом чух новината.

— За какъв ужас става дума, сър?

— Ами как? За скандала, разбира се! Всички тези хора са мои приятели, мои стари приятели. Трябва да направя нещо.

— Тях дори няма да ги разпитват преди изборите — само ще им предявят обвиненията.

— Знам. Но какво ни пречи да издадем декларация, изразяваща убедеността ни в тяхната невинност? Та дори и платена обява, ако трябва.

— В кой вестник, сър? „Бей Харбър Месинджър“ ще излезе едва в четвъртък.

— Е, все пак не бива да стоим със скръстени ръце.

— Знам.

Толкова официално протичаше разговорът ни. Той явно е знаел, че аз знам. Но това не му пречеше да ме гледа в очите и да има истински разтревожен вид.

— Тия луди отцепници ще провалят градските избори, ако не сторим нищо. Трябва да посочим нови кандидати. Просто нямаме друг избор. Никак не ми е приятно да постъпвам така спрямо старите си приятели, но със сигурност те първи ще се съгласят, че не можем да допуснем ония луди глави до властта.

— Защо не поговорите първо с тях?

— Те сега са обидени и пощурели. Не им е стигнало времето да обмислят положението. Маруло появи ли се?

— Изпрати ми свой приятел. Купих магазина за три хиляди.

— Това е добре. Хубава сделка си сключил. Документите у теб ли са?

— Да.

— Е, ако реши да шмекерува, банкнотите са описани.

— Няма да шмекерува. Иска да си върви у дома. Уморен е.

— Никога не съм му имал доверие. Така и не научих в какви видове бизнес е замесен.

— Мошеник ли беше, сър?

— По-скоро беше хитрец. Играеше и от двата края на улицата. Ако успее да разпродаде всичко, добри пари ще вземе, но за три хиляди — направо ти го е подарил.

— Харесваше ме.

— Сигурно. И кого ти изпрати, мафията ли?

— Федерален агент. Маруло ми имаше доверие, нали разбирате.

Господин Бейкър се плесна по челото, което никак не бе в негов стил.

— Ама как не съм се сетил досега? Ти си точно човекът, от когото имаме нужда. Добро семейство, надежден, имотен, бизнесмен, уважаван. Нямаш нито един враг в града. Ама, разбира се, че ти си човекът.

— Кой човек?

— За градски кмет.

— Та аз съм бизнесмен едва от събота насам.

— Не разбираш ли какво искам да кажа? Ще съберем около теб достойни за уважение нови лица. Ама това е най-идеалният изход.

— От продавач направо кмет?

— Никой никога не е смятал един Холи за продавач.

— Аз се смятах. Мери ме смяташе.

— Но ти не си. Ще обявим кандидатурата ти още днес, преди онези луди глави да са се намесили.

— Ще трябва да го огледам от кила до трюмсела.

— Нямаме време.

— Кой беше преди това?

— Преди кое?

— Преди да изгори съветът. Ще говорим по-късно. Събота беше страхотен ден. Да бях рекъл — и кантара можех да продам.

— От този магазин можеш да направиш нещо голямо, Итън. Моят съвет е да го изградиш и да го продадеш. Ти ще си прекалено голям човек, за да прислугваш на клиенти. За Дани хич нищо ли не си чул?

— Засега не. Поне до този момент.

— Не биваше да му даваш пари.

— Може и да сте прав. Все пак си мислех, че върша добро дело.

— Ама то си е добро. Съвсем добро.

— Господин Бейкър, сър… какво точно се случи с „Бел Адеър“?

— Какво се е случило ли? Ами той просто изгоря.

— В пристанището… И как точно започна, сър?

— Намерил си кога да задаваш въпроси. Пък и аз знам само онова, което съм чул. Много малък съм бил по онова време, че да имам свои спомени. Онези стари кораби били направо пропити от мас. Сигурно някой от моряците е изпуснал запалена клечка кибрит. Твоят дядо му бе капитанът. Мисля, че по това време е бил на брега. Току-що се били прибрали.

— От лошо пътешествие.

— И аз така съм чул.

— Имаше ли някакви проблеми с получаването на застраховката?

— Ами те по принцип винаги пращат хора да разследват. Но не, доколкото си спомням, макар и след известно време, са ни я изплатили — на семейство Холи и семейство Бейкър.

— Дядо ми твърдеше, че бил запален умишлено.

— Защо, Бога ми?

— Заради парите. Китоловната промишленост вече била умряла.

— За пръв път чувам да е говорил подобно нещо.

— Чувате го за пръв път?

— Итън — какво целиш с тези въпроси? Защо повдигаш тема за нещо, станало толкова отдавна?

— Да изгориш кораб, е нещо скверно. Равнява се на убийство. Някой ден ще извадя кила му.

— Килът на кораба ли?

— Знам къде е потънал. На половин кабелт от брега.

— И защо ти е да го вадиш?

— Да проверя дали дъбовият материал е още здрав. Бил е девствен дъб от остров Шелтър. Ако килът му е жив, значи и той няма да е умрял. Ако ще благославяте отварянето на трезора, май вече трябва да вървите. Аз също трябва да отварям.

Балансът му започна да се върти и той изтиктака по посока на банката.

Сега ми идва наум, че и Бигърс би трябвало да съм го очаквал. Бедният, сигурно прекарва повечето си време в дебнене от разни входове. И вероятно е бил някъде съвсем наблизо и е зърнал кога господин Бейкър си тръгна.

— Надявам се да не ми скочиш на врата.

— За какво ми е?

— Влизам ти в положението и разбирам защо се наежи. Бих казал, че не бях особено… дипломатичен.

— Да приемем, че е така.

— Предъвка ли предложението ми?

— Да.

— И как го виждаш?

— Според мен шест на сто ще е по-добре.

— Не знам дали от „ББД & Д“ ще се съгласят.

— Както искат.

— Биха се навили на пет цяло и пет.

— Тогава ти ще се навиеш за остатъка от нула цяло и пет.

— Исусе Христе! Аз те смятах за провинциална тиква. А ти наистина знаеш как да бъркаш дълбоко.

— Както желаеш.

— Добре де, за какъв обем става дума?

— Ей там, до касата, има един недовършен списък.

Зае се да изучава парчето амбалажна хартия.

— Май налапах стръвта. И направо кръв ми тече, брат ми. Ще мога ли още днес да получа пълния списък?

— Утре ще е по-хубав и по-голям.

— Ти да не си решил да ни прехвърлиш изцяло снабдяването?

— Ако ми хареса как играете.

— Брат ми, ти сигурно го държиш шефа си за гръцмуля. Смяташ ли, че номерът ще мине?

— Ами, ще видим.

— А пък аз дано успея да се пусна на приятелката на търговския пътник. Ти, брат ми, трябва да си студен като риба. Казвам ти — страхотна мацка е.

— Приятелка е на жена ми.

— О! Да! Напълно те разбирам. Толкова близо до дома не е никак хубаво. Умен си. И да не съм го знаел, сега вече знам. Шест процента. Исусе мили! Утре сутринта, значи.

— Може и днес късно следобед да е готов, ако ми остане време.

— Остави го за утре сутрин.

В събота търговията вървеше на талази. Днес, във вторник, темпото бе изцяло променено. Искаха да бъбрят за скандала, да кажат колко лоша работа е — ужасна, тъжна, срамна, но същевременно изпитваха някакво удоволствие. В града отдавна не беше избухвал скандал. Никой обаче не отвори дума за предстоящата национална конференция на Демократическата партия в Лос Анджелис — нито един. То и Ню Бейтаун поначало си е републикански град, но струва ми се, основната причина бе в това, че местните новини представляват много по-голям интерес. Хората, върху чиито гробове танцувахме, ни бяха познати.

През обедния час пристигна шефът Стоунуол Джаксън. Имаше уморен и мрачен вид.

Сложих върху тезгяха тенекията с машинно масло и с парче тел извадих стария пистолет.

— Ето ти доказателството, шефе. Вземи го със себе си, ако обичаш. Присъствието му ме изнервя.

— Добре, де. Обърши го поне. Гледай какво нещо е само. Навремето му викаха двудоларов пистолет — първокласен „Айвър Джонсън“. Имаш ли някой, който да наглежда магазина?

— Нямам.

— Маруло къде е?

— Извън града.

— Ами, може да се наложи да позатвориш малко.

— Какво е станало, шефе?

— Момчето на Чарли Прайър да вземе да избяга от дома тази сутрин. Имаш ли нещо студено за пиене?

— Разбира се. Оранжада, крем-сода, лимонада, кола?

— Дай ми един „Севън ъп“. Интересен чешит е Чарли. Синът му Том е на осем. Решил, че светът е против него, и хукнал да бяга да става пират. Всеки друг би го нажулил по задника, ама не и Чарли. Няма ли да ми го отвориш?

— Извинявай. Готово. Но какво общо има Чарли с мен? Не че не ми е симпатичен, нали разбираш.

— Работата е, че Чарли не действа като останалите. Решил, че щял най-добре да въздейства на Том, като му помогнел. Та след закуска, значи, намотал на руло един матрак и спретнал як обяд. Том искал да вземе със себе си един японски меч за самозащита, но се влачел по земята, та кандисал на байонет. Качва го Чарли в колата и го изкарва извън града, та да му даде ранен старт. Пуска го някъде към „Тейлър Медоу“ — нали я знаеш оная стара вила на Тейлърови. Това става към девет тая сутрин. Чарли известно време наблюдавал момчето. Първата му работа била да седне и да нагъне шест сандвича и две твърдо сварени яйца. После тръгнал през ливадата с багажлъците си и с байонета, а Чарли обърнал за към дома.

Сега идва моментът. Знаех си, знаех си. Зачаках го едва ли не с облекчение.

— Някъде към единайсет малкият излиза разреван на пътя и се качва на автостоп до града.

— Имам чувството, че знам за какво става дума, Стоуни. С Дани ли е станало нещо?

— Боя се, че да. Долу в мазето до старата къща. Каса уиски, само две от шишетата празни, и флакон с приспивателни. Извинявай, Ит, но съм длъжен да те попитам. Бил е там доста време и нещо е изпоразкъсало лицето му. Котки, най-вероятно. Помниш ли дали имаше някакви особени белези по тялото си?

— Не искам да го гледам, шефе.

— Че кой би искал? Какво ще кажеш за белезите?

— Спомням си, че над лявото си коляно имаше белег, където се раздрал на някаква бодлива тел, и… и… — навих ръкава на ризата си — татуировка на едно сърце точно като това тук. Направихме си ги заедно като деца. Правиш срез с ножче за бръснене и втикваш мастило. Нали виждаш, още си личи ясно.

— Ами… това би трябвало да е достатъчно. Нещо друго?

— Да… голям белег под лявата ръка. Изрязана част от реброто. Карал пневмония с плеврален излив преди времето на сегашните лекарства, та се наложило да му правят пункция за дренаж.

— Е, да, щом и срязано ребро има, това напълно стига. Няма да ми се наложи дори и на мен да се връщам. Съдебният лекар да вземе да си размърда задника. Но ще трябва да дадеш показания под клетва за тези белези, ако се окаже, че е той.

— Добре. Само не ме карай да го гледам, Стоуни. Беше… нали знаеш… беше ми приятел.

— Разбирам те, Ит. Слушай, има ли нещо вярно в това, което разправят — че си се канел да се кандидатираш за кмет на града?

— За пръв път го чувам. Шефе, можеш ли да ме изчакаш тук за две минутки…

— Трябва да вървя.

— Само за две минутки. Да си взема едно питие от отсреща, а?

— О! Ясно! Сега разбирам. Давай — няма страшно. Трябва да се спогаждаме с новия кмет.

Донесох си не само едно питие, но и халба бира. След като Стоуни си замина, написах на едно картонче „ЗАТВОРЕНО ДО 2 Ч.“, заключих вратите и пуснах завесите.

Седнах върху кожената кутия за шапки зад тезгяха в моя си магазин и останах да седя в зеления полумрак на моя си магазин.

Двадесета глава

В три без десет излязох през задната врата и завих покрай ъгъла към главния вход на банката. От бронзовата си клетка Морфа придърпа наръча пари и чекове, кафявия плик и попълнените вносни бележки. Разпери с пръсти дребните книжа на ветрило и заизписва по тях входящи номера със стоманена писалка, която шепнеше по хартията. После, докато ги подбутваше обратно към мен, ме измери с премрежен и внимателен поглед.

— Не желая да говоря за това, Итън. Знам, че ти беше приятел.

— Благодаря.

— Ако се измъкнеш набързо, ще можеш евентуално да избегнеш Мозъка.

Не успях обаче. Не е изключено самият Морфа тайно да му беше звъннал. Вратата с матираното стъкло към офиса му се отвори и господин Бейкър — изтупан, слаб и побелял, каза тихичко:

— Мога ли да те видя за секунда, Итън?

Нямаше смисъл да отлагам. Влязох в мразовитото леговище, а той така тихо затвори вратата, че дори не чух щракането на езичето. Върху бюрото му имаше стъкло, а под стъклото — написани на машина списъци с номера. До високото му кресло стояха на опашка като телета сукалчета два стола за клиентите. И те бяха удобни, но бяха по-ниски от креслото. Седнал на единия от тях, налагаше ми се да вдигам глава, за да виждам господин Бейкър, което ме поставяше в позицията на просител.

— Тъжна работа.

— Да.

— Смятам, че не е редно да виниш себе си. Сигурно така или иначе щеше да се случи.

— Вероятно.

— И знам, че си убеден, че си постъпил правилно.

— Все си мислех, че все още има някакъв шанс.

— Напълно естествено.

Омразата се надигаше в гърлото ми като някакъв жълт вкус, от който по-скоро ми се повръщаше, отколкото да се вбесявах.

— Освен чисто човешката трагедия и загуба това ни изправя и пред известно затруднение. Знаеш ли дали е имал някакви родственици?

— Мисля, че не.

— Не може човек с пари да няма родственици.

— Той нямаше пари.

— Но притежаваше „Тейлър Медоу“ без каквито и да било утежнения.

— Така ли? Е, една поляна и дупка за мазе…

— Итън, казах ти, че планираме летище, което да обслужва целия район. Ливадата е равна. Ако не можем да я ползваме, ще се наложи да похарчим милиони само за булдозери да прокарат писти сред хълмовете. А дори и при липсата на родственици пак ще се наложи да минем по съдебен ред. Ще ни трябват цели месеци.

— Разбирам.

Яростта му се пропука.

— Съмнявам се, че разбираш! С твоите добри намерения изпрати всичко по дяволите. Понякога си мисля, че най-опасното нещо на този свят е човек с добри намерения.

— Може и да сте прав. Май трябва да се връщам в магазина.

— Той си е твой.

— О, вярно. Просто не мога да свикна с мисълта. Все забравям.

— Точно така — забравяш. Понеже парите, които му даде, бяха на Мери. Сега тя няма да ги види повече. Ти просто ги хвърли на вятъра.

— Дани обичаше моята Мери. И знаеше, че парите са нейни.

— Е, това наистина ще я стопли.

— Аз си мислех, че той се шегува. Вижте какво ми даде. — Извадих двата листа от тетрадка от вътрешния си джоб, където ги бях сложил с мисълта, че точно така ще трябва да ги извадя.

Господин Бейкър ги оглади върху стъклената повърхност на бюрото си. Докато ги четеше, някакво мускулче до дясното му ухо започна да потръпва, от което ухото му подскачаше. Огледа написаното повторно, този път търсейки да напипа слабите му места.

Когато копелето върна погледа си върху мен, в очите му се четеше уплаха. Виждаше пред себе си човек, за чието съществуване не бе и подозирал. Нужна му бе една секунда, за да се приспособи към непознатия, но и него си го биваше. Успя да се приспособи.

— На каква цена продаваш?

— Петдесет и едно на сто.

— От кое?

— От корпорацията, съдружието или каквото там му викате.

— Абсурд!

— На вас ви трябва летище. Аз притежавам единствения подходящ участък.

Извади от джоба си книжна салфетка и внимателно избърса очилата си, после си ги сложи. Но вече не ме гледаше. Очите му описваха някакъв кръг около мен и ме изключваха от погледа му. Най-после попита:

— Ти съзнаваше ли какво правиш, Итън?

— Да.

— И нямаш угризения по този повод?

— Е, бих казал, че се чувствам не по-различно от човека, занесъл му шише уиски и опитал се да го склони да подпише един лист.

— Той ли ти каза?

— Да.

— Излъгал те е.

— Сам ми каза, че е лъжец. Предупреди ме, че лъжел. В тия тук листа може да се съдържа и някакъв номер. — Нежно придърпах към себе си и сгънах отново двата мърляви, написани с молив листа.

— Номерът е ясен, Итън. Тези документи са без грешка. Имат си и дата, и подпис на свидетел, и са правилно формулирани. Може и да те е мразел. Нищо чудно номерът му да е разлагането на човека.

— Господин Бейкър, никой в моя род никога не е подпалвал кораб.

— Пак ще разговаряме, Итън. Ще стигнем до сделка. Ще направим пари. По хълмовете около ливадата ще изникне ново градче. Сега май няма друг начин, освен да те изберем за кмет.

— Невъзможно е, сър. Ще е налице конфликт на интереси. Точно в този момент това го проумяват неколцина много нещастни хора.

Прокашля се — внимателно, сякаш се боеше да не пробуди нещо в гърлото си.

Изправих се и положих длан върху извитата тапицирана облегалка на просителския стол.

— Ще се почувствате по-добре, сър, когато свикнете с факта, че не се водя лесно за носа.

— Защо не ми се довери?

— Опасно е да имаш съучастник.

— Значи все пак съзнаваш, че си извършил престъпление.

— Не. Престъпление е само ако е извършено от друг човек. А сега е време да отварям, нищо, че магазинът си е мой.

Бях хванал вече дръжката на вратата, когато той тихо попита:

— Кой предаде Маруло?

— Според мен вие сте го предали, сър. — Той рипна на крака, но аз затворих вратата след себе си и се върнах в магазина си.

Двадесет и първа глава

Стане ли дума за празненство или честване на нещо, моята Мери няма равна на света. И блести като диамант не толкова заради своя принос, колкото заради онова, което то й носи. Очите й лъщят, усмивките й подчертават красотата на устните й, бликащият й смях става заразителен и при най-слабата шега. Когато Мери стои на вратата да посреща гостите, всички се чувстват по-привлекателни и умни, отколкото са били, и наистина стават такива. В това се заключава приносът на Мери и никой не може да желае повече от нея.

Когато се прибрах, заварих дома на семейство Холи във вихъра на подготовката. Пъстри пластмасови флагчета образуваха палатка от полилея в средата до рамките на картините, а от перилата на стълбите висяха многоцветни пластмасови ленти.

— Няма да повярваш — обяви възторжено Мери. — Елън ги взе от бензиностанцията на „Ессо“. Джордж Сандоу й ги дал на заем.

— Какъв е смисълът от тях?

— Какъвто си искаш. Просто правят обстановката славна.

Не знам дали вече знаеше за Дани Тейлър; или може би бе чула и го бе отписала окончателно. А и аз изобщо не го бях поканил на тържеството, но той продължаваше да крачи около къщата. И усещах, че по някое време ще ми се наложи да изляза и да го срещна и по тази причина не го поканих да влезе.

— Като гледа Елън, човек ще реши, че тя е получила поощрителна награда — разправяше Мери. — Надали щеше да се гордее толкова, ако самата тя беше станала знаменитост. Виж само каква торта направи — и ми посочи високата бяла торта, върху която с разноцветни букви бе изписано „ГЕРОЙ“. И независимо от това, че е лято, ще вечеряме печено пиле със заливка плюс сос от дреболиите плюс картофено пюре.

— Браво, скъпа, браво. А къде е младата знаменитост?

— Ами и той сякаш се е променил. Взема си вана и се облича официално за вечеря.

— Днешният ден е многозначителен, пророчице моя. Не се изненадвай, ако чуеш, че катър е родил, а на небето се е появила нова комета. Да се къпе преди вечеря. Не може да бъде!

— Мислех си, че и ти ще искаш да се преоблечеш. Приготвила съм и бутилка вино, та да произнесеш някакво слово или да вдигнеш тост или нещо от този род, нищо, че ще сме си само ние. — Тя направо заливаше дома ни с духа на празненството. В един момент усетих, че се качвам по стълбите, за да се изкъпя и да се включа във веселбата.

На минаване покрай вратата на Алън почуках, чух изръмжаване и влязох.

Стоеше пред огледалото, а в ръката си държеше друго, за да се вижда в профил. С нещо черно — най-вероятно мериния туш за мигли — си беше изрисувал тънки черни мустачки, почернил веждите си и бе извил нагоре крайчетата им по сатанински. Заварих го да се усмихва на огледалото с многознаещ, циничен вид. На всичко отгоре си беше сложил синята ми папийонка на точици. И ни най-малко не се смути от това, че съм го изловил.

— Репетирам за телевизията — каза и остави малкото огледало.

— Сине — рекох, — в цялата тази дандания комай не ми остана време да ти кажа колко се гордея с теб.

— Е… това е само началото.

— Честно казано, смятах те за по-слаб писател и от самия ни президент. И колкото съм щастлив, не по-малко съм изненадан. Кога ще прочетеш съчинението си пред света?

— В неделя, в четири и половина, в предаване, което ще върви и по всички местни телевизии. Ще трябва да отида до Ню Йорк. Ще ме вземат със специален самолет.

— Добре ли си изрепетирал четенето?

— О, не се притеснявай — ще се справя. Още съм на самия старт.

— По-скоро си скочил на висок скок — все пак си един от петима в цялата държава.

— И по всички местни телевизии — каза. Започна да обърсва мустачките с памучен тампон, а аз с учудване установих, че притежава цял комплект с гримове, сенки, фондьотени и мазила.

— Толкова много неща ни се случиха накуп на цялото семейство. Разбра ли, че купих магазина?

— Да! Чух.

— Така че, след като махнем гирляндите и украшенията, ще разчитам на твоята помощ.

— В какъв смисъл?

— И преди ти казах — да ми помагаш в магазина.

— Няма да стане — рече и огледа зъбите си в огледалцето.

— Няма да стане кое?

— Ще участвам като гост в две шоута, после в „Коя е моята реплика?“ и „Загадъчен посетител“. След тях следва още един конкурс, „Тийнейджърски остроумия“. В него има шанс дори да ме направят водещ. Та, както виждаш, няма да имам време. — И напръска нещо лепкаво по косата си от флакон под налягане.

— Кариерата ти, както виждам, е съвсем уредена.

— Нали ти казах, това е само началото.

— Добре, тази вечер няма да се разправяме. Друг път ще говорим:

— По телефона няколко пъти те търси един от ЕнБиСи. Сигурно, за да подпишеш договора, щото нали аз съм още малолетен.

— А с училището какво ще стане, замислял ли си се, синко?

— За какво ми е училище, след като ще съм на договор?

Изпарих се моментално, затворих вратата, а в банята стоях под студената вода, докато кожата ми се вледени, а студът навлезе дълбоко и поуспокои разтреслия ме бяс. Та когато се появих отново — лъснат, бръснат и нашляпан с одеколона на Мери, — вече контролирах себе си напълно. В останалите няколко секунди до вечеря Елън приседна на страничната облегалка на креслото ми, после се изсули в скута ми и ме прегърна.

— Много те обичам — каза. — Не се ли вълнуваш? И не смяташ ли, че Алън е прекрасен? Имаш чувството, че за това е роден. — И това го казваше дъщеря ми, която винаги съм смятал за изключително егоистична и доста злобна.

Преди да поднесат тортата, вдигнах тост в чест на младия ни герой, пожелах му успехи и приключих с думите:

— „Днес е зимата на нашето недоволство, преобразена във величествено лято от този син на Йорк“79.

— Това е от Шекспир — каза Елън.

— Браво, умницата ми, но можеш ли да кажеш от коя пиеса е, кой го изрича и в кой момент?

— Отде да знам — отвърна. — Старомодни работи.

Помогнах на Мери да отнесе чиниите в кухнята. Самата тя още блестеше празнично.

— Не му се притеснявай — рече. — Ще намери някой ден пътя в живота си. Ще се оправи. Проявявай повечко търпение спрямо него.

— Ще проявявам, яребицо моя.

— Някакъв човек постоянно те търси от Ню Йорк. Предполагам, че е във връзка с Алън. Не си ли шашнат от това, че ще го вземат със специален самолет? Още не мога да свикна с мисълта, че си собственик на магазина. И вече чух — по целия град се говори, че ще си новият кмет.

— Няма такова нещо.

— Най-малко от десет души го чух.

— Предстои ми една сделка, поради която не мога да заема поста. Налага ми се да изляза за малко, скъпа. Имам една делова среща.

— Току-виж почна да си мечтая пак да станеш продавач. Тогава поне нощем се свърташе у дома. Какво да му кажа на човека, ако пак позвъни?

— Да чака.

— Каза, че не можело. Много ли ще се бавиш?

— Откъде да знам. Зависи как потръгне разговорът.

— Много мъчно ми стана, като чух за Дани Тейлър. Вземи си шлифера.

— Тъжно е, наистина.

В преддверието си сложих шапката и импулсивно грабнах нарваловия бастун на Стария капитан от слонския крак.

— Може ли и аз да дойда?

— Не тази вечер.

— Наистина много те обичам.

За миг се втренчих дълбоко в очите на дъщеря ми.

— И аз те обичам — казах. — И ще ти донеса скъпоценни камъни. Имаш ли някакви предпочитания?

— И ще ходиш с бастуна ли? — захихика тя.

— За самоотбрана. — И заех стойка за фехтуване.

— Много ли ще се бавиш?

— Не особено.

— И за какво ти е бастунът?

— Само за украса — за фасон, за авторитет, за заплаха, от закърнялата нужда човек да е въоръжен.

— Ще те чакам да си дойдеш. Мога ли да подържа онова розово нещо?

— Няма нужда да ме чакаш, торно цветенце мое. Кое розово нещо? Талисмана ли имаш предвид? Ама разбира се.

— Какво значи „талисман“?

— Виж в тълковния речник. Знаеш ли как се пише?

— Т-а-л-е-с-м-а-н.

— Не. Т-а-л-и-с-м-а-н.

— Добре де, кажи ми ти.

— По-лесно ще го запомниш, ако сама си го прочетеш. Обгърна ме с две ръце, притисна ме и със същата бързина ме пусна.

Нощта ме пое плътна и влажна — въздухът бе гъст като пилешка кремсупа. От скритите сред тлъстите листа на улица „Брястова“ улични лампи бяха поникнали мокри, космати ореоли от влага.

Работещият човек вижда съвсем малко от света на нормално дневно осветление. Нищо чудно тогава, че възприема всички новини и възгледи от жена си. Тя знае какво е станало и кой какво бил казал по въпроса, но всичко това е прецедено през женствеността й, така че повечето работещи мъже гледат на дневния свят през женските очи. Нощем обаче, когато магазинът или службата му са затворени, светът принадлежи на мъжа — поне за известно време.

Тежката сребърна топка на усукания бастун от костта на нарвал, полирана от дланта на Стария капитан, лежеше плътно и приятно в ръката ми.

Преди много години, когато живеех в дневния свят, ако ми писнеше от света, буквално се снишавах до тревата. Забол лице съвсем близо до корените й, ставах едно цяло с мравките и листните въшки и преставах да бъда колос. И в сивата джунгла на тревите намирах онова отвличане на мислите, което ми носеше покой.

Сега, тази нощ, имах нужда от старото пристанище и от моето Място, където неизбежният свят на кръговратите на живота, времето и приливите щеше да оглади изострените ми нерви.

Стигнах бързо до главната улица и докато минавах покрай „Фоурмастър“, хвърлих само бегъл поглед към моя си магазин със зелените завеси. В полицейската кола пред пожарната седеше дебелият Уили със зачервено лице и стичаща се по него пот.

— Пак ли скиториш, Ит?

— Мда.

— Чух за Дани Тейлър. Жалко за момчето — добро беше.

— Ужасно — казах и продължих с бърза крачка.

Покрай мен минаха няколко автомобила и пораздвижиха въздуха, но разхождащи се пешеходци нямаше. Никой не щеше да рискува да се изпоти от ходене пеш.

При паметника свърнах към старото пристанище, където се виждаха светлините на закотвените няколко яхти и катери за риболов в открито море. И тогава зърнах една фигура, която излезе от улица „Порлок“ и се отправи към мен. По походката и стойката разпознах Марджи Йънг-Хънт.

Спря се точно отпреде ми, та да не мога да я подмина. Има жени, които изглеждат изискано и в най-горещите нощи. Вероятно поплинената й пола завихряше леко въздуха.

— Предполагам, че мен търсиш — каза. И оправи кичур коса, който не бе на мястото си.

— Какво те кара да мислиш така?

Извърна се, хвана ме под ръка и с пръстите си ми подсказа да продължа да вървя.

— Все на такива като теб ми върви. Бях във „Фоурмастър“. Видях, че минаваш, и реших, че ме търсиш, затова заобиколих набързо по съседните улички, за да те засека.

— Как знаеше откъде ще мина?

— Не знам. Някакво вътрешно усещане. Чуй как цвърчат цикадите — това е на още жеги и безветрие. Не се притеснявай, Итън, след малко ще излезем извън осветлението. Можеш да дойдеш у нас, ако желаеш. Ще те почерпя — студена напитка във висока чаша от висока гореща жена.

Оставих пръстите й да ме насочат към сенките на някакъв неподкастрен жив плет. Поселите се по земята жълти цветчета прогаряха мрака.

— Ето, че вече сме у дома — гараж с надстроен купол на удоволствията.

— Кое все пак те кара да мислиш, че точно теб търсех?

— Или мен, или някоя като мен. Ходил ли си някога на борба с бикове, Итън?

— Веднъж само, в Арл, веднага след войната.

— Вторият ми съпруг често ме водеше. Обожаваше това зрелище. Според мен борбите с бикове са за мъже, които не са особено смели, но копнеят да са. Ако си бил дори само веднъж, ще разбереш какво искам да кажа. Нали помниш как след всичките премятания на плаща бикът се мъчи да убие нещо, което го няма?

— Да.

— И нали си забелязал как се обърква и изнервя, понякога направо спира и започва да се чуди какъв е отговорът? Точно тогава се налага да му изпратят един кон, иначе сърцето му няма да издържи от мъка. Трябва да наръга с рога си нещо солидно, иначе духът му ще умре. Е, в случая аз изпълнявам ролята на коня. И затова все такива мъже ми се падат — объркани и озадачени. Ако успеят да ме мушнат с рога си, постигат някаква малка победа. Тогава могат пак да прибегнат до плаща и шпагата.

— Марджи!

— Секунда само. Търся си ключа. Помириши японския нокът80!

— Но аз току-що пожънах една победа.

— Нима? Закачи ти се плаща ли? И ти го стъпка?

— Откъде знаеш?

— Знам единствено кога някой мъж търси мен или някоя друга Марджи. Внимавай по стълбите — тесни са. И си пази главата. А, ето го и ключа на лампата — какво ти казах? Истински купол на удоволствията, с притъмнено осветление, аромат на мускус… та дори и безслънчево море!

— Ти май наистина ще излезеш вещица.

— Не си ли се убедил досега, по дяволите. Една нещастна, окаяна провинциална вещица съм аз. Седни там, до прозореца. Ще включа фалшивия бриз. После, както казват, ще се „преоблека в нещо по-удобно“ и ще ти налея една голяма ледена мозъкотрошачка.

— Ти тая дума откъде я знаеш?

— Много добре ти е известно откъде.

— Добре ли го познаваше?

— Една определена част от него. Онази, която е достъпна за жената. Понякога е най-хубавата, но не се случва много често. У Дани беше. Имаше ми доверие.

Стаята бе нещо като албум със спомени от други стаи — дреболии и парчетии от други животи, нещо като забележки под линия. Вентилаторът до прозореца бучеше шепнешком.

Върна се след малко в нещо дълго, веещо се и издуващо се и донесе със себе си парфюмен облак. След като го поех, каза:

— Не се притеснявай. Никога не съм си го слагала за пред Мери. Ето ти питието — джин с тоник. Всъщност намазах само ръба на чашата с тоник. Иначе си е джин — чист джин. Ако разтракаш кубчетата лед, ще решиш, че е разхладително.

Гаврътнах го все едно че беше бира, и усетих как сухата му жега се разстла по раменете ми и заслиза надолу по ръцете, та чак кожата ми затрептя.

— Изглежда, точно от това имаше нужда — рече.

— Май си права.

— Ще те накарам да се почувстваш като смел бик — но с известна съпротива, та да си мислиш, че си постигнал някаква победа. Точно това, от което се нуждае един бик.

Втренчих се в ръцете си — изподрани и изпонарязани от отваряне на каси и кашони — и в не особено чистите ми нокти.

Взе костния бастун от дивана, където го бях оставил.

— Надявам се, че няма да ти трябва за повдигане на спадналата ти страст.

— Ти мой враг ли си вече?

— Аз да съм ти враг? Аз, играчката на Ню Бейтаун?

Толкова дълго мълчах, че я усетих как се изнервя.

— Не бързай — каза. — Цял живот можеш да обмисляш отговора си. Ще ти донеса още едно.

Поех пълната чаша от ръката й, а устните и устата ми бяха тъй пресъхнали, че се наложи да отпия, преди да й отговоря, но дори и тогава по гърлото ми имаше налеп.

— Какво искаш от мен?

— Бих се съгласила и на любов.

— От човек, който обича жена си?

— Мери ли? Та ти дори не я познаваш.

— Знам, че е грижовна, нежна и донякъде безпомощна.

— Безпомощна ли? Тя е по-яка от подметката на ботуш. И ще продължи да действа дълго след като си изпотрошил собствения си двигател. Тя е като чайка, която се възползва от вятъра, за да се носи във въздуха, без да размахва криле.

— Това изобщо не е така.

— Ще премине с песен първата голяма неприятност, докато ти направо ще изгориш.

— Какво искаш от мен?

— Няма ли да ми пуснеш ръка? Няма ли да блъскаш с бедра по омразата си върху добрата стара Марджи?

Оставих полупразната си чаша върху една малка масичка, а тя я вдигна с бързината на змия и подложи отдолу й пепелник, като забърса с ръка мокрия пръстен.

— Марджи… ще ми се да те опозная.

— Хайде, бе. Интересува те какво си мисля за твоето представление.

— Няма да мога да изчисля какво точно искаш, докато не разбера що за човек си.

— Тоя май на сериозно говори. Хайде, ще ти бъда екскурзовод. Марджи Йънг-Хънт с пушка и фотоапарат. Бях добро момиченце, умно момиченце и средно смотана танцьорка. Срещнах един така наречен възрастен мъж и се омъжих за него. Той не ме обичаше. Беше направо влюбен в мен. А за едно умно момиченце то е все едно да му поднесеш всичко на сребърен поднос. Не обичах кой знае колко да танцувам, а още по-малко пък — да работя. Когато го зарязах, той така се обърка, че дори не се сети да вкара в следбрачното споразумение клауза да не се омъжвам повторно. Така че се омъжих за друг и такава световна обиколка му устроих, че той пукна. И вече двадесет години чекът му ми каца на всяко първо число на месеца. От двадесет години не съм свършила и грам работа, ако не се смята получаването на някой и друг подарък от обожателите ми. Може и да не ти се вярва, но са си цели двадесет години. Вече не съм добро момиченце.

Отиде до кухнята, донесе в дланта си три кубчета лед, пусна ги в чашата си и ги заля с джин. Мърморещият вентилатор тласкаше към нас мириса на морското дъно, оголено от отлива. После тихичко промълви:

— Ще натрупаш сума ти пари, Итън.

— Вече знаеш за сделката?

— И сред най-благородните римляни има предатели.

— Продължавай.

Замахна нашироко с ръка и чашата й полетя; бучките лед отскочиха като зарчета от стената.

— Любимият получи удар миналата седмица. Добие ли стайна температура — край на чековете. Аз съм стара, мързелива и ме е страх. Поставила съм те като резерва, но ти нямам вяра. Току-виж си нарушил правилата. Или решиш да си честен. Казвам ти най-откровено — страх ме е.

Изправих се и установих, че краката ми са натежали, но не и нестабилни — просто тежки и чужди.

— С какъв работен материал разполагаш?

— И Маруло ми беше приятел.

— Разбирам.

— Не искаш ли да легнеш с мен? Добра съм. Всички ми го казват.

— Не те мразя.

— Тъкмо затова ти нямам вяра.

— Ще видим какво може да се измисли. Мразя Бейкър. Я вземи да го свалиш.

— Що за език. И не си пиеш пиенето.

— Пия само когато ми е весело.

— Бейкър знае ли какво направи ти на Дани?

— Да.

— И как го прие?

— Добре. Но не бих желал да му обърна гръб.

— Алфио трябваше да ти обърне гръб.

— Какво искаш да кажеш?

— Само онова, което предполагам. Но съм готова да се обзаложа, че съм права. Не се притеснявай, няма да му кажа. Маруло ми е приятел.

— Мисля, че почвам да разбирам; трупаш омраза, та да прибегнеш до шпагата. Само че твоята шпага е гумена, Марджи.

— И смяташ, че това не ми е известно ли, Ит? Но съм заложила парите си на едно предчувствие.

— Искаш ли да навлезеш в подробности?

— Защо пък не? Обзалагам се, че десет поколения от рода Холи ще ритат задника ти из целия квартал, а след като те оставят, ще си имаш собствено мокро въже и сол, която да втриваш в раните си.

— И ако приемем, че това стане — какво печелиш ти от него?

— Тогава ще ти трябва приятел, на когото да се оплачеш, а аз съм единствената на света, която отговаря на изискванията. Тайната е ужасно самотно нещо, Итън. И няма да ти струва кой знае колко — някакъв си там дребен процент.

— Време ми е да си вървя.

— Допий си чашата.

— Не ща.

— И внимавай да не си удариш главата на слизане, Итън.

Бях вече на средата на стълбището, когато тя ме последва.

— Нарочно ли остави бастуна си?

— Боже мили, не.

— Вземи си го. Помислих, че е нещо като… жертвоприношение.

Дъждът продължаваше да вали, а от него нощното ухание на японския нокът се усилваше. Краката ми така се подгъваха, че ми се наложи да прибягна до бастуна от нарвал.

Дебелият Уили бе поставил на съседната седалка ролка книжни салфетки да си трие потта от челото.

— Готов съм да се обзаложа с теб, че я знам коя е.

— Няма начин да не спечелиш.

— Слушай, Ит. Един човек те търси — с голям крайслер с шофьор.

— И какво иска?

— Не знам. Пита ме дали съм те виждал. Думичка не му казах.

— Ще получиш коледен подарък от мен, Уили.

— Какво ти е на краката бе, Ит?

— Играхме покер. Изтръпнаха.

— Случва се. Ако го видя оня, да му кажа ли, че си се прибрал?

— Кажи му да дойде утре в магазина.

— Крайслер-империал. Страхотен звяр. Дълъг колкото товарен вагон.

Джой-бой стоеше на тротоара пред „Фоурмастър“ с оклюмал и потен вид.

— Нали щеше да ходиш в Ню Йорк за ледена бутилка.

— Голяма жега. Не намерих сили да се кандърдисам. Ела да пием по едно, Итън. Нещо ми е смотано.

— Не мога да пия в тая жега, Морфа.

— Дори една бира?

— От бирата още по-горещо ми става.

— Животът ми в едно изречение: Когато картите са свалени — нямам къде да отида. Нито с кого да си поприказвам.

— Време ти е да се ожениш.

— Тогава пък хептен няма да има с кого да си приказвам.

— Може и да си прав.

— Дяволски прав съм, ако искаш да знаеш. Няма по-самотен човек от сериозно оженения.

— Ти пък откъде знаеш?

— Виждал съм. И в момента гледам един. Май ще напълня една торба с бири и ще видя Марджи Йънг-Хънт дали е навита. Тя няма работно време.

— Май не е в града, Морфа. Беше казала на жена ми… поне с това впечатление останах… че ще ходи в Мейн, докато минат жегите.

— Да върви на майната си. Е, всяко зло за нея е добро за бармана. Ще му разкажа епизодите от един похабен живот. Ама и той не слуша. Довиждане, Ит. Бог да те закриля! Така казват в Мексико.

Бастунът от нарвал потропваше по тротоара и слагаше препинателни знаци на размислите ми. Защо казах това на Джои? Тя нямаше да ме издаде. Защото тогава сама щеше да си подлее вода. Не биваше да вади предпазителя от ръчната си граната. И аз не знам защо.

Още щом свих от главната по „Брястова“, видях, че крайслерът е паркирал до бордюра пред стария дом на рода Холи, но ми заприлича повече на катафалка, отколкото на товарен вагон — черен, но не блестящ от капчиците дъжд и масло, които се надигат по шосетата. Габаритните му светлини бяха с матови стъкла.

Сигурно бе станало много късно. От спящите къщи по „Брястова“ не се виждаше никаква светлина. Бях възмокър, а и някъде бях наджапал в локва. Прогизналите ми обувки шляпаха.

През замъгленото предно стъкло съзрях мъж с шофьорска фуражка. Спрях до автомобила звяр и почуках по стъклото; то се смъкна с електрически вой. Усетих върху лицето си неестествения въздух от климатика.

— Казвам се Итън Холи. Мен ли търсите? — В мрака съзрях зъби — лъскави зъби, отразяващи уличната лампа.

Една врата се отвори от само себе си и отвътре излезе снажен, добре облечен мъж.

— Казвам се Дънскъм, от телевизионния отдел на „Брок енд Швим“. Трябва да поговоря с вас. — Погледна към шофьора. — Но не тук. Можем ли да влезем?

— Предполагам. Всички май са си легнали. Ако не говорите високо…

Последва ме по чакълената алея през прогизналата поляна. В преддверието светеше нощната лампа. С влизането ни оставих бастуна от нарвал в слонския крак.

Запалих абажура до голямото ми тапицирано кресло. Къщата бе утихнала, но тишината никак не ми харесваше — имаше нещо нервно у нея. Хвърлих поглед нагоре по стълбата към вратите на спалните.

— Сигурно е нещо много важно, за да ме чакате до толкова късно.

— Точно така.

Сега вече го виждах ясно. Зъбите му играеха роля на негови посланици, макар и без капка помощ от уморените му, но наблюдателни очи.

— Нямаме желание случаят да се разчува. Както ви е известно, преживяхме трудна година. Първо скандалите около телевизионните състезания, после пейолата, а на всичко отгоре и разпитите пред разните комисии в конгреса. Длъжни сме да си отваряме очите на четири. Настанаха опасни времена.

— Защо не вземете да ми кажете точно за какво сте дошли?

— Четохте ли съчинението на сина ви „Обичам Америка“?

— Не съм. Той искаше да ме изненада.

— И е успял. Не мога да си представя как е минало покрай нас, но пропускът е налице. — Извади тънка синя папка и ми я подаде. — Прочетете подчертаните пасажи.

Седнах в креслото си и я разтворих. Текстът беше или напечатан, или написан на една от онези нови машини, които създават впечатлението за висок печат, но бе загрозен с груби черти от черен молив и от двете му страни.

Прехвърлих и останалите страници. Черният молив го имаше навсякъде.

— Сещате ли се откъде е?

— Не. Но ми звучи познато… като нещо от миналия век.

— Точно оттогава е. Реч на Хенри Клей, произнесена през 1850 година.

— А останалото? И то ли е от Клей?

— Не — сбирщина е. Тук-таме Даниел Уебстър, малко Джеферсън и — Бог да ми е на помощ — дори част от речта на Линкълн при встъпването му във втория му мандат. Не мога да си обясня къде сме гледали. Сигурно понеже изчетохме хиляди съчинения. Слава Богу, че го усетихме навреме — след всичките разправии с викторините и Ван Дорън81 и прочее.

— Но това изобщо не звучи като момчешка проза.

— Нямам никаква представа как сме го пропуснали. И щеше като нищо да мине, ако не бяхме получили картичката.

— Каква картичка?

— Илюстрована една, със снимка на Емпайър Стейт Билдинг.

— Кой я е пратил?

— Анонимен подател.

— Клеймото откъде е?

— От Ню Йорк.

— Дайте ми да я видя.

— Заключена е в касата ни, в случай че възникне някой проблем. Вие нали не възнамерявате да ни създавате проблеми?

— Какво точно желаете от мен?

— Искаме да забравите целия случай. Просто ще зарежем цялата тази работа и ще забравим за станалото — стига и вие да искате.

— Такова нещо не се забравя лесно.

— По дяволите, искам да кажа просто да не се разбъбрите, да не ни създавате неприятности. И без това изкарахме тежка година. В година на изборите всеки е готов да извади наяве какво ли не.

Затворих луксозната синя папчица и му я върнах.

— Няма да ви създавам неприятности.

Зъбите му лъснаха като подбрани перли.

— Знаех си. И им го казах. Проверих ви що за човек сте. Солидна биография, солиден род.

— Вече можете да си вървите.

— Искам само да знаете, че много добре ви разбирам.

— Благодаря. И аз знам на вас какво ви е. Скрито-покрито — значи не съществува.

— Не ми се ще да ви оставя в ядосано настроение. Моята специалност е пиарът. В състояние сме да се споразумеем — за някаква стипендия или нещо от този род — нещо достойно.

— Откога и грехът стачкува за по-високо заплащане? Не, просто си вървете. Веднага. Много ви моля.

— Ще измислим нещо подходящо.

— Не се и съмнявам.

Изпроводих го, после пак седнах, изгасих лампата и се заслушах в дома си. Туптеше като сърце. Или може би моето сърце туптеше насред старата шумоляща къща. Прииска ми се да отида до шкафа и да подържа талисмана в ръка — дори станах, за да го взема.

До ушите ми стигна шум на нещо смачкано и цвилене като на младо конче, последвани от бързи стъпки в преддверието, а след това — тишина. Зашляпах с обувки по стълбите. Влязох в стаята на Елън и запалих лампата. Беше се свила на кълбо под чаршафа с навряна под възглавницата глава. Опитах се да дръпна възглавницата, но тя не я пускаше, та се наложи да употребя сила. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв.

— Подхлъзнах се в банята.

— Виждам. Лошо ли се удари?

— Мисля, че не.

— С други думи, не ми влиза в работата.

— Не исках да го вкарат в затвора.

Алън седеше на ръба на леглото си гол, само по гащета. Очите му — напомниха ми за свряно в ъгъла мишле — най-после бяха готови да се преборят с метлата.

— Гадна мръсна подлярка!

— Чу ли целия разговор?

— Чух какво е направила тая мръсна подлярка.

— А чу ли ти самият какво си направил?

Навряното в ъгъла мишле атакува.

— Пука ми. Всички го правят. Това е положението за съжаление.

— И ти си убеден, че така трябва?

— Ти не четеш ли вестници? Всички постъпват така — до най-горе. Само отвори вестника, и ще се убедиш. Почнеш ли да се чувстваш като света вода ненапита, отвори първия вестник. Бас държа, че и ти навремето си преписвал оттук-оттам — всички така правят. И няма да съм изкупителна жертва за всички. От нищо не ми пука. Освен от тая мръсна подлярка.

Мери бавно се пробужда, но вече бе съвсем будна. Може и изобщо да не беше заспивала. Заварих я в стаята на Елън, приседнала на ръба на леглото. Уличната лампа я осветяваше достатъчно, а по лицето й се движеха сенките на листата. Седеше неподвижна като скала — огромна гранитна скала насред бурния прилив. Вярно излезе. Оказа се по-твърда от подметка на ботуш, неподвижна, неподдаваща се, предоставяща безопасност.

— Няма ли да си лягаш, Итън?

Значи и тя бе подслушвала.

— Още не, скъпа моя.

— Пак ли излизаш?

— Да. Ще се поразходя.

— Имаш нужда от сън. Пък и още вали. Наложително ли е да излизаш?

— Да. Има там едно място, където трябва да отида.

— Облечи си шлифера. Предния път го забрави.

— Да, скъпа моя.

Този път не я целунах. Не можех в присъствието на свитата на кълбо и завита презглава фигура до нея. Но докоснах рамото й, докоснах лицето й и установих, че е по-твърда от подметка на ботуш.

Отбих се до банята за пакетче ножчета за бръснене.

Бях вече в преддверието и вадех шлифера си от гардеробчето според наставленията от Мери, когато чух боричкане, бързи стъпки и Елън се хвърли отгоре ми, сумтейки и подсмърчайки. Зарови кървящия си нос в гърдите ми и ме обгърна, притискайки ръцете ми към тялото. Цялото й тяло се тресеше.

Хванах кичура над челото й и придърпах главата й под светлината на нощната лампа в преддверието.

— Вземи ме със себе си.

— Не мога, глупаче мое. Но ако дойдеш в кухнята, ще измия личицето ти.

— Вземи ме с теб. Ти няма да се върнеш.

— Що за приказки, бебчо. Разбира се, ще се върна. Винаги се връщам. Хайде, върви да си лягаш. Като си починеш, ще се почувстваш по-добре.

— Ти не искаш ли да ме вземеш със себе си?

— Там, където отивам, няма да те пуснат. Да не искаш да стоиш отвън по нощница?

— Не те пускам.

Пак ме сграбчи, а ръцете й загалиха моите, тялото ми, юмручетата й се напъхаха дълбоко в джобовете ми, та се уплаших да не напипа ножчетата. Винаги я е избивало на галене, на нежности, на изненадващи действия. Внезапно ме пусна, отдръпна се с навирена глава, с твърд поглед и без сълзи. Целунах мърлявата й бузка и усетих с устните си засъхналата кръв. После се извърнах към вратата.

— Бастунът не ти ли трябва?

— Не, Елън. Не тази нощ. Лягай си, миличко. Отивай да спиш.

Хукнах, колкото краката ме държаха. Бих казал, че избягах и от нея, и от Мери. Защото чух отмерените стъпки на Мери да слизат по стълбата.

Двадесет и втора глава

Приливът бе започнал. Преджапах през топлата вода на залива и издрапах до моето Място. Пред входа му се бе образувал бавен водовъртеж, който течеше през панталона ми. Дебелият портфейл в задния ми джоб ме притискаше по хълбока, после започна да прогизва и да изтънява под тежестта на тялото ми. Лятното море бе пълно с медузки с размера на зърна от касис, провесили пипалца с парещи накрайници. Усещах острите им ужилвания, докато се стичаха покрай краката и корема ми и докато Мястото бавно вдишваше и издишваше вълните. Дъждът бе преминал в слаба мъгла, която събираше всички звезди и градски лампи и ги разпростираше равномерно в тъмен блясък с цвят на калай. Третата скала се виждаше и оттук, но от Мястото не можех да тегля правата линия, която да ме отведе над потъналия кил на „Бел Адеър“. Една по-мощна вълна ме повдигна и усетих как краката ми станаха свободни и някак си отделени от самия мен, а отнякъде изникна нетърпелив вятър и подгони капчиците мъгла като овце. И тогава видях звездата, издигаща се над ръба — беше закъсняла, прекалено закъсняла. Някакъв съд навлезе в пристанището с бумтящ двигател — платноходна яхта, ако можеше да се съди по бавния, тържествен звук на мотора й. Над назъбения вълнолом зърнах бялата светлина на върха на мачтата й, но червената и зелената светлина на носа и кърмата бяха под линията ми на наблюдение.

Кожата ми пламтеше под убожданията на медузките. Чух как пусна котвата и светлината на върха на мачтата угасна.

Но светлината на Маруло продължаваше да свети, както светеше и светлината на Стария капитан и тази на леля Дебора.

Изобщо не е вярно това, че съществувала някаква общност от светлина, нещо като световна клада. Напротив. Всеки сам си носи своята — самотната своя светлина. Малко ято хранещи се рибки изшумоля покрай брега. Моята светлина обаче е угаснала. И няма нищо по-черно от един фитил.

Вътрешно си рекох: Искам да си вървя у дома — не, не точно у дома, а от другата страна на дома, където раздават светлините.

Когато една светлина угасне, става по-тъмно, отколкото ако изобщо не е светила. И светът е пълен с тъмни изхвърлени хора. Много по-добре е — онези Марулий в Древния Рим сигурно са го знаели — когато настане време за почтено, заслужено оттегляне, не драматично, не като наказание за самия теб или за семейството ти — просто да си вземеш довиждане, топла баня, срязана вена, топло море и ножче за бръснене.

Водовъртежът от настъпващия прибой нахлу в Мястото, повдигна краката ми и хълбоците ми, изви ги странично и отнесе със себе си сгънатия ми мокър шлифер.

Претърколих се на една страна, бръкнах в страничния си джоб за ножчетата и усетих буцата. И тогава ме осени споменът за галещите нежни ръце на носителката на светлината. За миг изпитах затруднение да я извадя от мокрия си джоб. Но веднъж в дланта ми тя събра всички възможни частици светлина и ми се видя червена-тъмночервена.

Една мощна вълна ме запокити чак в дъното на Мястото. Темпото на морето се увеличи. Наложи ми се да се боря с вълните, за да изляза, а излизането ми бе наложително. Въргалях се, драпах и шляпах, затънал до гърди в прибоя, а лудналите вълни продължаваха да ме притискат в старата пристанищна стена.

На всяка цена трябваше да се върна — да върна талисмана на новата му собственичка.

За да не угасне още една светлина.