Златната планина

СРЕЩА ПРИ БЛАТОТО

Лор скочи от коня, заведе го в конюшнята и се прибра в мецанина. А Клейтън, останал сам в стаичката си, отчаян се хвана за главата. Докато разговаряха с Лор, той погледна към блатото и видя на островчето своя водач и до него Дод. Ловецът му махна с ръка, но не извика: видя, че Клейтън не е сам. После се скри във върбалака и изписка няколко пъти като воден бик. Той пищи в полунощ. Това не значи ли, че Клейтън трябва да отиде по това време при блатото? Ами, разбира се, Дод е дошъл. Клейтън съвсем беше забравил за съществуването му, както и за своето поръчение. След днешния разговор с Лор го занимаваха други мисли. Изобщо през това време той много се беше променил. Общуването с Микулин беше оказало своето влияние. Неусетно и за самия него, Клейтън бе завладян от мисълта да изгражда нови, непознати в историята на човечеството форми на живот. Микулин умееше да рисува грандиозни перспективи за бъдещето, които надминаваха по мащаб дори американския размах. И ако Клейтън още не беше се освободил напълно от мисълта, че бъдещето е на Съветска Русия, а не на неговите Щати, то от предишната му национална гордост нямаше и помен. Той не беше в състояние да убие Микулин, още по-малко Лор.

Но какво да прави? Какво може да каже на Дод, който не знае за неговите съмнения и колебания? За Дод всичко е твърдо установено: интересите на Щатите над всичко.

Клейтън погледна през прозореца. Слънцето залязваше. Мракът бързо се сгъстяваше. Само по планинските върхове залезът кротко догаряше.

„Какво да му кажа?“ — мислеше си кореспондентът.

Той излезе от къщата, когато съвсем се стъмни, и тръгна бавно към блатото. Някъде шумеше водопад. Този монотонен, мек шум, не нарушаваше нощния покой.

Клейтън стигна до края на блатото. В същия момент водният бик изпищя и в далечината блесна светлинка. Дод даваше знак, като палеше и гасеше електрическо фенерче.

Клейтън предпазливо прегази блатото и стигна до островчето, където го чакаха Дод и ловецът.

Дод както обикновено стисна здраво, до болка ръката му.

— Какво става? — попита той. — Научихте ли от Микулин тайната да се добива злато?

— Да, но той може да добива злато само по лабораторен път. Изобретението му няма никакво практическо значение. Сега търси начини да направи по-евтин процеса за получаване на златото. Но още не е успял.

— Днес не е успял, но утре ще успее — каза Дод. — Въпросът с Микулин е решен. Ето, вземете… Това е мина с голяма разрушителна сила. Ще я поставите в лабораторията на Микулин, така че да избухне, когато той работи там с помощниците си.

Клейтън взе тежката кутия и смутен каза:

— Едва ли ще успея… Микулин не ми разрешава да влизам в лабораторията му. Той има много лаборанти, а във фермата — работници и пазачи… Аз останах толкова дълго във фермата само защото се престорих на тежко болен.

Дод хвърли остър поглед на Клейтън.

— Да не ви е страх? — попита той. — Давам ви два дни да изпълните тази задача. Ако нещо ви попречи, елате тук и ми кажете. В краен случай, ако наистина не ви се удаде, имам друг план. Ще организираме въоръжено нападение. И тъй довиждане, ще се срещнем след два дни на същото място.

— Довиждане! Ще гледам да изпълня задачата — каза Клейтън и тръгна по обратния път, като носеше внимателно опасната кутия.

Когато блатото остана далеч зад него, той спря, ослуша се и щом се увери, че никой не го наблюдава, изрови с ръце дупка под корените на една елха, сложи там кутията и я затрупа с пръст.

Наближаваше три часът, когато се прибра във фермата. Прозорецът на лабораторията светеше. Микулин още работеше. Клейтън влезе при него; вратата на лабораторията никога не се заключваше.

— Още ли работите? — попита той и седна на една бяла табуретка.

— Да, и ми потръгна — оживи се Микулин. — Успях да реша задачата по-рано, отколкото си мислех. Искате ли да видите?

Микулин изсипа от малко шишенце щипка златист прах на шепата си.

— Ето злато. Тук са четири грама. И получаването на това злато не струва и пет копейки. Сега се дръжте, Клейн, ние с вас скоро ще преобразим света.

Клейтън стана, прекоси лабораторията и каза:

— Слушайте, Микулин. Вие казахте, с вас ще преобразим света. Защо ми имате такова доверие? Та вие не знаете дори откъде идвам, не ме познавате. Ами ако съм шпионин и съм изпратен тук да ви убия или да открадна тайната на вашето изобретение?

Микулин втренчено погледна Клейтън.

— На драго сърце ще отговоря на въпроса ви. Недоверието се поражда от страх, а аз не се страхувам, затова ви се доверявам. Мен можете да убиете, но нима може да се убие научната мисъл? В най-лошия случай вие само малко ще забавите хода на събитията. И после — говоря лично за вас, — ако сте искали да ме убиете, щяхте отдавна да го сторите. Значи нямате такова намерение или не сте способен на убийство. Що се отнася до моята тайна, моля — крадете, стига да можете.

— Добре, да допуснем, че не се страхувате от политически врагове, но нали могат да се промъкнат обикновени бандити — възрази Клейтън. — Какво ще стане, ако дойдат? Ние сме само трима мъже. Не видях у вас дори пушка. Как ще се защитите? Възможно ли е да не държите на собствения си живот? И после, вие сте отговорен за живота на живеещите тук жени…

Микулин сипа праха обратно в стъкленицата и без да се обърне, каза:

— Клейн, вие или сте влюбен, или наистина нещо ви тревожи. Кажете направо, какво има?

Клейтън се смути. Добре, че Микулин беше зает със своите колби.

— Аз… стори ми се… като се разхождах днес в гората… Счу ми се, че някой пее…

„Защо казвам това, нима ще издам Дод? — помисли си Клейтън. — Може би Микулин ще прати своя великан на разузнаване.“

— Какво толкова се чудите? Тук често бродят ловци — отвърна безгрижно Микулин. — Нека си пеят. Който пее, зло не мисли.

На другия ден Микулин напълно се убеди, че Клейн е влюбен: за пръв път помощникът му счупи две епруветки и направи няколко грешки, докато му помагаше в изчисленията.

Клейтън много се вълнуваше и искаше да си признае всичко. Но същевременно не му се щеше да предаде своя доскорошен приятел, при това съотечественик. Не се решаваше да признае пред Дод, че не иска да изпълни задачата. Дод ще го сметне за страхливец и може би дори за предател… Тогава Клейтън ще си плати скъпо и прескъпо…

Да не отиде при блатото, също е рисковано. Ако Дод организира бандитско нападение, ще си изпати и Клейтън… Не, трябва да отиде, но някак да забави работата? А по-нататък може би ще се намери изход… Най-лесно ще е, ако избяга оттука и остави Микулин и Дод сами да се оправят. Но Клейтън не можеше да си отиде без Лор, а тя, разбира се, не би изоставила Микулин.

Така Клейтън не измисли нищо и тръгна към блатото в уговореното време. Нощта беше тъмна. Струваше му се, че някой се прокрадва след него. Сърцето на Клейтън замираше, когато чуваше зад себе си как изпращява клонче, шумолят листа, въпреки че вятър нямаше. Като че ли някой отместваше клоните с ръка… Нима Микулин го следи? Веднъж Клейтън дори се спря и тихо попита: „Микулин, вие ли сте?…“ — но никой не му отговори.

Ето го и блатото… Дод сигнализира с кратко светване на фенерчето…

— Не чух взрива — каза студено Дод, преди още да му подаде ръка.

— Поставих мината, но тя не избухна. На сутринта Микулин я намери и ме подложи на истински разпит. Той…

Дод хвана над лакътя ръката на Клейтън и я стисна здраво.

— Лъжете, Клейтън. Мината не можеше да не избухне, защото сам я заредих. Кажете, какво направихте с нея? Впрочем можете нищо да не казвате. Вече не ви вярвам. Вие не сте същият. Сякаш са ви подменили. Кажете, какво се е случило с вас, Клейтън? Може би е замесена жена?

„И той за същото“ — помисли си натъжен Клейтън. И неочаквано за самия себе си каза:

— Да, отгатнахте. Замесена е жена.

— Е, сега всичко е ясно — рече Дод. — Вие повече няма да стъпите там, Клейтън. Само това липсваше, да защитавате Микулин. Ще дойдете с нас. Имам подръка десетина изпечени бандити. Те бързо ще се справят с хората на Микулин, въпреки че са две дузини.

— Но аз не мога да я оставя — чистосърдечно си призна Клейтън.

— Вие няма да отидете при нея. И вече никога няма да я видите. Сега сте длъжен да ми се подчинявате.

— Но защо да съм длъжен, дявол го взел! — възмути се Клейтън.

— Поне затова — отговори спокойно Дод и насочи към Клейтън дулото на револвер.

— Това естествено е отличен аргумент, но изслушайте ме, Дод. Вие казвате, че имате десетина юначаги… В такъв случай дали аз ще застана на ваша страна, или ще бъда с Микулин, това няма да реши изхода от сражението. Ако ви изменя, ще заповядате на вашите наемни убийци да пречукат и мен — и толкоз. Но аз нямам намерение да ви изменям. Искам само да бъда край момичето и да го спася. Нали няма да убиете млада и красива девойка… Ако остана тук, Микулин ще разбере, че нещо му се готви. И ще вземе мерки. А той не е толкова беззащитен, колкото си мислите. Има мълнии, които държи както факирът змии в кошница. Той може да пусне своите мълнии и те ще ви убият. А ако съм там, той ще бъде спокоен и вие ще изпълните по-лесно плана си.

Дод помисли малко, измърмори „дявол да ги вземе тия влюбени“, но пусна Клейтън.

— Ала помнете, че само да предприемете нещо против мене, ще ви убия заедно с вашата хубавица. Няма да пощадя никого. Почакайте, има още една задача, ще дойда след два дни. Трябва да ми обадите кога ще е най-удобно да нападнем. Елате тук в сряда в полунощ.

„Кога ще свърши това мъчение?“ — мислеше си Клейтън на връщане.

И пак му се стори, че някой го дебне.

„Нервите ми не са в ред“ — тревожеше се той, като поглеждаше назад.

На другия ден Клейтън каза, че не се чувствува добре, и не отиде в лабораторията. Трябваше да реши — с Дод ли ще върви, или срещу него? Но нищо не реши и втория ден прекара в същите размисли. И когато настъпи нощта, той тръгна покрай реката към блатото. И както миналия път нечии стъпки го следваха.

— Аз съм готов — каза Дод. — Кога е най-добре да нападнем?

— Утре. Още рано сутрин някои работници отиват на лов.

— Колко души ще останат във фермата? — попита Дод.

— Двайсет, без мене — отвърна Клейтън.

— Надявам се, че не е нужно да ви смятам — рече Дод. — Промених решението си. Няма смисъл да оставате повече при Микулин. През нощта няма да ви потърсят, а ние утре рано ще нападнем фермата. Моля, вървете след мене.

— Какво, арестувате ли ме? — опита се да протестира Клейтън.

— Наричайте го, както щете — сряза го Дод и като се обърна към водача, каза: — Показвайте ни пътя!

Нощем беше много рисковано да се минава през блатото. Старият ловец неодобрително запляска с устни и крайно предпазливо тръгна в противоположна на фермата посока. Дод пусна Клейтън да върви след водача и остана на опашката.

„Това е насилие — негодуваше Клейтън. — С какво право Дод се разпорежда така? — Той не можеше да се примири с това. — Трябва да си върна свободата, каквото и да става.“

Клейтън вървеше и обмисляше план за бягство. Той изостана малко от водача и неочаквано се хвърли в краката на Дод. Оня падна, преметна се през Клейтън и изруга. Клейтън от пълзя назад, скочи на крака и побягна.

— Ей, къде хукнахте? — извика Дод. Но Клейтън тичаше, без да се обръща. Тогава Дод се закани, че ще стреля. Ала Клейтън продължаваше да тича.

Гласовете на Дод и водача заглъхнаха в далечината. Клейтън вече различаваше окрайнината на гората в края на блатото. Има късмет: въпреки че тичаше направо през блатото, не само не затъна, но нито веднъж не падна. Вече стъпи на твърда земя…

Ах… Неочаквано почвата под краката му пропадна. Блатото!… Той се опитваше да измъкне ту единия, ту другия си крак, но от тези усилия затъваше още по-дълбоко.

Клейтън чувствуваше как краката му бавно потъват в лепкавата кал. Тя вече стигаше до коленете му и ето че и те потънаха в студената тиня. Беглецът се мъчеше да напипа с ръка храст или поне кичур трева, ала напразно: наоколо нямаше никаква растителност.

„Загинах!“ — помисли Клейтън, облян в студена пот. Устата му беше суха. Езикът сякаш надебеля. Очите му се премрежваха. Изведнъж почувствува такава слабост, че седна на студената тиня, но тутакси ужасѐн стана и веднага потъна до кръста. С всяка изминала минута затъваше все по-дълбоко. Тинята стига вече до гърдите му… Клейтън правеше невероятни усилия да помръдне краката си, но те бяха като парализирани. Той вдигна нагоре ръце, за да ги запази свободни колкото може по-дълго… Ето тинята му стига под мишниците… Още няколко минути и ще покрие раменете му, после главата. Клейтън изведнъж почна да вика, но във фермата не чуха вика му. А наоколо бе пусто… Може би този предсмъртен вик ще стигне до ушите на стария ловец и Дод, но те няма да се притекат на помощ на дезертьора.

Изведнъж нечия силна ръка хвана Клейтън за врата и започна да го тегли от блатото.

— Вие ли сте… Дод? — попита Клейтън. Непознатият не отговори. Той продължаваше да го тегли. Това не беше лека работа. Затъналото в блатото тяло не се измъкваше. Клейтън се размърда и взе да се гърчи конвулсивно. Но това, изглежда, не облекчаваше, а по-скоро затрудняваше работата на непознатия. Тихо, с пресеклив от страшното напрежение глас, той изпъшка:

— Не мърдай!… Подлец!… Само ми пречиш!

Гласът изглеждаше познат. Във всека случай не беше Дод. Непознатият говореше на чист руски език.

Мина цял час, докато Клейтън беше измъкнат наполовина. Можеше да го спаси само човек с необикновена сила. Мислеше, че краката му няма да издържат и ще се откъснат. Той стенеше от болка, но непознатият продължаваше да го тегли от блатото.

Когато Клейтън вече беше измъкнат от тинята като тапа от тясното гърло на бутилка, непознатият го метна на твърдата земя и се отпусна изнемощял до него. Тогава Клейтън впери очи в мъжа и видя, че го е спасил великанът — старият Ванилин.

— Благодаря, Ванилин! — каза той и се опита да стане.

Но Данилич го притисна с речището си към земята.

— Лежи и не мърдай. Не биваше да те спасявам, Юда Искариотски!…

— Защо говорите така с мене? — попита Клейтън, които се правеше на невинен.

— Защото по-добро не заслужаваш. А Василий Николаевич ще ти види сметката. Какво се шляеш нощем из блатото? С кого разговаряше? Мислиш, че не те видях? Отдавна те дебна.

„Ето чии стъпки съм чувал“ — помисли си Клейтън.