Златната планина

ПРИПАДЪКЪТ

При белия камък, недалеч от рекичката, Клейтън срещна един великан — побелял старец с убита сърна на гръб. Коланът му беше окичен с гирлянда планински яребици и дропли. На рамото му бе преметната пушка. Изглежда, това беше великият ловец Ванилин. Клейтън го гледаше почти с ужас. Старецът се спря и подложи Клейтън на истински разпит. Когато научи, че е бил вече при Микулин, той поомекна и му подаде голямата си колкото лопата ръка.

„Ама, че двойка — помисли си Клейтън, докато стискаше ръката на великана и си спомни за старицата, която прислужваше на масата. — Къде са се намерили?“

— Къде отиваш? — попита старецът. Той с всички беше на „ти“.

— В Кобдо — отговори Клейтън.

— Оттук не можеш да минеш. Върви през прохода… — И Ванилин подробно му обясни пътя.

Сбогуваха се. Но Клейтън не тръгна към прохода, а остана в гората близо до фермата на Микулин и започна, незабелязан от никого, да наблюдава какво става там. Мисълта да се престори на болен, не го напущаше. Първо искаше да проследи по кой път Лор отива на разходка и да легне на пътя, уж е болен. Но за това трябваше да загуби два дни, а Клейтън нямаше търпение. Нали си тръгна от Микулин, въпреки поканата да остане. С това достатъчно прикри намеренията си. И Клейтън реши „да се разболее“ незабавно.

Той се върна при белия камък и легна на него. Камъкът се виждаше от прозорците на къщата. Рано или късно щяха да го забележат. Клейтън се превиваше на камъка като смачкан червей, имитирайки гърчове, и най-после замря сякаш в несвяст. Той лежеше неподвижно, като поглеждаше с едно око към къщата. Но не го забелязаха и никой не му се притече на помощ. Минаха два часа. Това започна да му омръзва. Гърбът го болеше от лежането върху твърдия камък. Клейтън вече искаше да стане и измисли нещо друго, когато изведнъж му хрумна нещо.

На Джети вече отдавна беше опротивяло принудителното бездействие, той нетърпеливо почна да дращи по камъка с нокти и сърдито да лае. Клейтън взе тихо да стене. Нервният пудел не можеше да понася стенания и зави отначало тихичко, а после все по-високо. Този вой неочаквано бе подет от дебелото ръмжене на мечето Цедка. Дуетът беше толкова силен, че не можеше да не бъде чут от всички обитатели на фермата. Но Цедка едва не провали работата. Той изведнъж изтича от сайванта и се спусна към белия камък. Като видя мечката, Клейтън с мъка се удържа да не скочи и побегне, макар да знаеше, че е питомна. При това мечките не закачат трупове, а Клейтън лежеше неподвижно като мъртвец. Джети така заквича, сякаш мечката вече го разкъсваше, а тя ревеше още по-силно. От този шум излезе Егоровна и повика Федка. Но той беше твърде увлечен от възможността да се запознае с Джети и не се махаше от Клейтън.

— Чумата да те тръшне дано! — изруга Егоровна и тръгна към белия камък. Тя изпъди мечето, кресна на пудела, после се обърна към Клейтън. — А вие защо лежите тук?… Спите ли?

Клейтън изстена, без да отвори очи.

— Виж ти, немецът се разболя! — За Егоровна всички чужденци бяха немци. Тя се наведе, над него, пъхна ръка под гърба му и вдигна Клейтън, сякаш беше лек като перце.

Той си представяше другояче връщането във фермата. Блед, със затворени очи лежи в красива поза на пътя. Пристига очарователната ездачка и го вижда. Скача от коня, навежда се над него и може би го целува… А вместо това някаква дърта великанка го мъкне под мишница като заклан петел! Дано само Лор не види тази картина.

Съдбата се смили над Клейтън. Никой не видя печалното шествие.

Младите работеха в лабораторията, а Ванилин дереше сърната зад плевнята. Егоровна домъкна Клейтън в къщичката с мецанина, сложи го на пейката и измърмори:

— Какво ни дойде на главата! Не дай боже да умре, ще си имаме главоболия. — И излезе от стаята.

Клейтън се огледа, скочи от пейката и изтича до прозореца. Егоровна влезе в лабораторията, но след минута пак излезе заедно с Лор.

Клейтън бързо се отдалечи от прозореца, легна на пейката и затвори очи… Вратата се отвори и Егоровна и Лор влязоха.

— Сякаш диша още — рече Егоровна.

Лор се приближи до Клейтън и хвана ръката му.

— Пулсът е малко ускорен! — каза тя. — Ей сега ще донеса амоняк. А вие, Егоровна, налейте вода.

Скоро девойката донесе домашната аптечка и започна да разтрива с одеколон слепоочията на Клейтън, даваше му да мирише амоняк и го пръскаше с вода. Само безчувствен труп би могъл да остане равнодушен към такива внимателни грижи. На Клейтън му се искаше да продължи удоволствието, но същевременно нямаше търпение да погледне момичето с благодарни очи. На този „скитник по професия“ не му беше чужда романтиката.

Уви, сцената завърши не както му се искаше. Лор държеше шишенцето с амоняка много близо до носа на Клейтън той кихна толкова високо и неочаквано за самия него и за Лор, че тя изпусна шишенцето, а Егоровна ахна с дебелия си бас.

— По-добре ли ви е? — попита Лор. — Как се чувствувате? — и тутакси се разсмя. — Така ме изплашихте!

— Извинявайте… Да… Добре съм! Тоест, чувствувам се ужасно… Болят ме гърдите, сърцето… Имам спазми!… Припаднал съм… Надявам се, всичко ще мине…

— Лежете спокойно — каза Лор. — Ще ви сложа лед на сърцето.

— Не, недейте! — възрази изплашен Клейтън. — От леда ще ми стане по-лошо…

— Не умувайте! — каза строго Лор като истински лекар.