Златни рибки

2

Последния път, когато бях в квартала Грей Лейк, помогнах на един от прокуратурата на име Бърни Обис да застреля Андрюс Портфейла, известен бандит. Но това стана по-горе на хълма, далеч от езерото. Къщата се намираше по средата на височинката, където улицата заобикаля като примка една издатина. Беше върху тераса, с напукана подпорна стена отпред и няколко пустеещи парцела зад нея.

Понеже поначало е била строена за две жилища, имаше два зида й две стълбища, които да водят към тях. На една врата имаше забодена с кабарче картичка над решетката, която закриваше шпионката: „Звънете на № 1432.“

Паркирах колата и се заизкачвах по стръмните стъпала, минах между два реда карамфили, после изкачих още стъпала по посока към вратата с картичката. Това трябва да бе жилището на квартиранта.

Позвъних. Никой не отвори и отидох до другата врата. И там никой не се показа.

Докато чаках, сив додж с две врати профуча на завоя и момичето зад волана — с дребна и елегантна фигура, облечено в синьо — погледна за миг към мен. Не видях дали в колата има друг освен нея. Не обърнах достатъчно внимание. Не знаех, че е важно.

Извадих ключа на Кати Хорн и се озовах в хол, лъхащ на кедрово масло. Имаше само най-необходимите мебели, тюлени пердета на прозорците и плътни завеси върху тях, пропускащи сноп меки слънчеви лъчи. В жилището имаше още: малка трапезария, кухня, в дъното спалня, очевидно използвана от Кати, баня, още една спалня отпред, където стопанката, изглежда, се занимаваше с шев. В тази именно стая беше вратата, избита към другата половина на къщата.

Отключих я и сякаш попаднах от другата страна на огледалото. С изключение на мебелите всичко се повтаряше, само че в обратно разположение. В хола от тази страна имаше две легла и той имаше необитаем вид.

Тръгнах към гърба на къщата, покрай банята, и почуках на вратата на стаята, която съответстваше на спалнята на Кати.

Никакъв отговор. Натиснах дръжката и влязох. Дребният мъж в леглото вероятно беше Мардо Куката. Първо забелязах краката му, защото, макар че беше по панталон и риза, те бяха боси и висяха от ръба на леглото. Привързани бяха с въже през глезените.

Ходилата му бяха изгорени до живо месо. Вонеше на пърлено въпреки отворения прозорец, И на изгоряло дърво. Шнурът на електрическата ютия върху едно бюро още беше в контакта. Отидох и го издърпах.

Прескочих до кухнята на Кати Хорн и намерих в хладилника половинка уиски „Бруклин“. Използвах част от него, известно време дишах дълбоко и гледах навън към празните парцели. Зад къщата имаше тясна циментирана пътека и зелени дъсчени стъпала, които водеха надолу към улицата.

Върнах се в стаята на Мардо Куката. Кафявото му сако на тънки червени райета висеше на облегалката на един стол, джобовете му бяха обърнати, а съдържанието им — разпиляно по пода.

Джобовете на панталона също бяха обърнати. На леглото до тялото имаше няколко ключа, дребни монети и носна кърпа, както и метална кутийка, прилична на пудриера, от която се беше разсипал лъскав бял прах. Кокаин.

Мардо беше дребен, не повече от метър и шейсет, с оредяла кестенява коса и големи уши. Очите му нямаха определен цвят — просто очи, широко отворени и много мъртви. Ръцете му бяха разперени и завързани пред китките с въже, което минаваше под леглото.

Огледах тялото му, но не открих рани от куршуми или от нож. По него нямаше дори драскотина, ако не се смятаха обгорените крака. Шок или сърдечен удар, а може и двете заедно да бяха причинили смъртта му. Беше още топъл. Парцалът в устата му бе топъл и влажен.

Избърсах всичко, до което се бях докосвал. Преди да изляза от къщата, огледах улицата през прозореца на Кати.

Беше три и половина, когато пристигнах във фоайето на „Маншън Хаус“ и се запътих към щанда за пури в ъгъла. Облегнах се на стъкления плот и поисках пакет „Кемъл“.

Кати Хорн побутна пакета към мен, пусна рестото в джобчето на сакото ми и ме дари с професионална усмивка.

— Е, какво? Не се забави много — рече тя и погледна с крайчеца на окото си някакъв пияница, който се мъчеше да запали пурата си със старомодна запалка с фитил.

— Работата е лоша — рекох. — Подготви се.

Тя бързо се обърна и бутна по плота кутийка кибрит към пияния. Той несръчно посегна към нея, изпусна я на пода заедно с пурата, вдигна ги ядосан и си тръгна, надзъртайки през рамо, сякаш очакваше ритник отзад.

Кати бе вперила някъде встрани от мен хладен, безизразен поглед.

— Готова съм — прошепна.

— Получаваш точно половината — съобщих. — Куката отпада. Пречукали са го… в леглото му.

Очите й трепнаха. Пръстите й до лакътя ми върху стъкления плот конвулсивно се свиха. Устните й побеляха. Това бе всичко.

— Слушай — казах. — Не ме прекъсвай, докато не свърша. Умрял е от шок. Някой му е прогорил ходилата с електрическа ютия. Не е твоята, проверих. Според мен е умрял доста бързо и не е успял да каже много. Парцалът още беше в устата му. Когато отидох там, честно казано, си мислех, че това е празна работа. Сега вече не съм толкова сигурен. Ако е проговорил, губим и ние, и Сайп, освен ако не го открия пръв. Тези труженици не са имали никакви скрупули. В случай че не им е казал нищо, все още има време.

Кати извърна глава и вторачи поглед във въртящата се врата на фоайето. По бузите й избиха бели петна.

— Какво да правя? — прошепна тя.

Посегнах към една кутия с увити в целофан пури и пуснах ключа. Дългите й пръсти ловко го извадиха и го скриха.

— Прибираш се у дома и го намираш. Не знаеш абсолютно нищо. Нито дума за перлите, нито за мен. Когато проверят отпечатъците от пръстите му, ще разберат, че има досие, и просто ще си помислят, че е разчистване на стари сметки.

Отворих пакета, запалих цигара и я загледах. Тя дори не трепна.

— Ще се справиш ли? — попитах. — Ако не, кажи ми още сега.

— Разбира се! — Вдигна вежди. — Имам ли вид на мъчителка?

— Ти се омъжи за мошеник — рекох мрачно. Пламна, което и целях.

— Не е! Просто е адски глупав! Никой не си е развалил мнението за мен по този повод, дори момчетата от управлението.

— Добре. Така ми харесва. Това убийство не ни засяга в края на краищата. А ако сега се издадем, можеш да се простиш с всякакви дялове от всякакви възнаграждения — дори ако изобщо платят нещо.

— Проклето наркоманство! — разпени се Кати Хорн. — Ох, горкото дребосъче! — почти изхълца тя.

Потупах я по ръката, усмихнах се колкото можех по-сърдечно и излязох от „Маншън Хаус“.