Златни рибки

5

Дотук бях допуснал само четири грешки. Първата беше, че изобщо се забърках в цялата история, дори и заради Кати Хорн. Втората, като останах в играта, след като намерих трупа на Мардо Куката. Третата, като позволих на Ръш Мадър да разбере, че знам за какво говори. Четвъртата, уискито, беше най-голямата ми грешка.

Усетих странния вкус още докато се плъзгаше по хранопровода ми. Сетне изведнъж ми просветна, сякаш бях го видял с очите си: подменил е чашата си с друга, пълна с безвредна течност и скрита в шкафа.

За миг останах неподвижен с празната чаша между пръстите си, събирайки сили. Лицето на Мадър започна да се уголемява като луна и да се размива. Мазна усмивка се появяваше и изчезваше под увисналите мустаци, докато той седеше и ме гледаше.

Посегнах към задния си джоб и измъкнах измачкана носна кърпа. Малката, увита в кожа дървена палка в нея май не личеше. Във всеки случай, след като посегна бързо под сакото си, Мадър не помръдна повече.

Станах, люшнах се пиянски напред и го халосах точно по темето. Той се задави. Понечи да се изправи, фраснах го по ченето. Коленете му омекнаха, ръката му увисна изпод сакото и обърна чашата върху бюрото. Изправих я, постоях мълчаливо, като се ослушвах и се борех с гаденето и с унеса, които ме обхващаха. Отидох до вратата към съседното помещение и се помъчих да я отворя. Беше заключена. Вече едва се държах на краката си. Придърпах един стол до входната врата и блокирах дръжката с облегалката му. Облегнах се задъхан на вратата, скърцах със зъби и се проклинах. Извадих белезници и тръгнах към Мадър.

Много хубаво чернокосо момиче със сиви очи излезе от вградения гардероб и насочи към мен пистолет калибър 32. Беше облечена в елегантен син костюм. Шапката с форма на обърната с дъното нагоре чиния сякаш теглеше остра черта през челото й. Отстрани се спускаха лъскави тъмни коси. Очите й бяха каменно-сиви, студени и в същото време безгрижни. Лицето й беше свежо, младо, нежно и твърдо като длето.

— Хайде, Марлоу, лягай, поспи и ще ти мине. Загуби играта.

Запрепъвах се към нея, размахал моята палка. Тя поклати глава. При това движение лицето й се уголеми пред очите ми. Очертанията му се меняха и се люшкаха. Пистолетът в ръката й ми се струваше ту като тунел, ту като клечка за зъби.

— Не ставай глупав, Марлоу — каза тя. — Няколко часа сън за теб и преднина за нас. Не ме карай да стрелям. Ще го направя.

— Дяволите да те вземат — изломотих. — Вярвам ти.

— Абсолютно прав си, миличък. Аз съм жена, която постига своето. А така! Сядай!

Подът се надигна и ме халоса. Възседнах го като сал в бурно море. Опитвах се да се надигна, подпирайки се на длани. Почти не усещах пода. Дланите ми бяха безчувствени. Цялото ми тяло беше безчувствено. Реших да я сразя с поглед.

— Ха-ха! — закисках се аз. — У-убиец в п-пола!

Отвърна ми смразяващ смях, но аз почти не го чувах. Сега в главата ми биеха барабани, бойните там-тами от далечната джунгла. Прииждаха вълни от светлина и тъмни сенки, във върховете на дърветата шумолеше вятър. Не исках да лягам. Легнах.

Някъде много отдалеч долетя гласът на момичето, глас на фея:

— Ще делите поравно, а? Не му харесвали моите методи, а? Виж го ти, каква нежна душа! Ще се погрижим за него.

Докато се унасях, смътно ми се стори, че чух глух трясък, може би изстрел. Надявах се, че е застреляла Мадър, но грешах. Просто ми беше помогнала в заспиването… със собствената ми палка.

Когато се свестих, беше вече тъмно. Отгоре нещо силно изпука. През отворения прозорец зад бюрото жълта светлина плисна от високия калкан на някаква сграда. Звукът се повтори и светлината изгасна. Неонова реклама на покрива.

Надигнах се от пода като човек, който се измъква от гъста кал. Добрах се до умивалника, наплисках лицето си, докоснах темето му и се смръщих от болка. Заклатушках се към вратата и напипах ключа на лампата.

Около бюрото се търкаляха документи, счупени моливи, пликове, празна кафява бутилка от уиски, угарки, пепел. Разни неща от набързо изпразнени чекмеджета. Не си дадох труд да ги преглеждам. Излязох от кантората, смъкнах се с раздрънкания асансьор и изпих един коняк в близкия бар, после намерих колата и потеглих към къщи.

Преоблякох се, приготвих пътната чанта, пийнах малко уиски и вдигнах слушалката на телефона, който звънеше. Беше около девет и половина.

— Значи не си заминал — чух гласа на Кати Хорн. — Надявах се да те сваря.

— Сама ли си? — обадих се с все още пресипнал глас.

— Да, но не бях. Часове наред къщата гъмжеше от полицаи. Бяха много мили и ми съчувстваха. Смятат, че се касае за разчистване на стари сметки.

— И сигурно телефонът сега се подслушва — изръмжах. — Та закъде трябва да замина?

— Ами… нали знаеш. Твоята приятелка ми каза.

— Дребно мургаво момиче? Много сдържано? На име Каръл Донован?

— Тя ми показа визитната ти картичка. Какво, не беше ли…

— Нямам никаква приятелка — рекох. — Обзалагам се, че докато сте говорили, ей така, между другото, без да се замислиш, от устата ти се е изплъзнало едно име… името на един град на север. Нали?

— Д-да — призна хрисимо Кати.

Хванах вечерния самолет на север. Пътуването мина приятно, само дето ме мъчеше главоболие и бясна жажда за ледена вода.