Златни рибки

7

Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.

Отпивах от уискито и чаках. Накрая, без да мърда устни както и преди, процеди:

— Защо Куката не дойде лично?

— По същата причина, поради която не се задържа тук последния път.

— К’во ще рече това?

— Сам съобрази.

Кимна, сякаш казаното от мен имаше някакъв смисъл. Сетне попита:

— Какъв е таванът?

— Двайсет и пет бона.

— Да имат да вземат! — заяви Залеза натъртено, почти грубо.

Облегнах се и запалих цигара, пуснах дим към отворения прозорец и гледах как вятърът го поема и разкъсва.

— Слушай — заоплаква се Залеза, — познавам те колкото спортната страница от миналата неделя. Може да си всякакъв, де да знам.

— Защо ме забърса тогава?

— Нали знаеше паролата.

Тогава реших да рискувам. Ухилих се.

— Аха. Златните рибки са паролата, а мястото е магазинът.

По липсата на реакция от негова страна разбрах, че съм прав. Беше шанс, за какъвто човек сънува, но дори и на сън не съумява да го оползотвори.

— Е, друга въдица ще ми пуснеш ли? — осведоми се Залеза, като засмука парченце лед от чашата и го загриза. Разсмях се.

— Добре, Залез. Убедих се, че си предпазлив. Но така можем да я караме седмици наред. Хайде да свалим картите. Къде е старецът?

Залеза присви устни, облиза ги, пак ги присви. Много бавно остави чашата, отпусна дясната ръка към бедрото си. Разбрах, че съм сбъркал — Куката е знаел къде е старецът, знаел е точно. Значи и аз трябваше да знам това.

Нищо в гласа на Залеза не показваше, че съм сгрешил. Рече сърдито:

— Искаш да кажеш аз да сваля картите, а ти да седиш и да ги оглеждаш. Друг път!

— Тогава какво ще кажеш за това? — изръмжах. — Куката е мъртъв.

Трепна едната му вежда, едното ъгълче на устата. Очите му станаха още по-безизразни, ако това изобщо беше възможно. Гласът му леко заскрибуца като пръст по суха кожа.

— Как така?

— Конкуренция, за която двамата не сте знаели.

Пак се облегнах и се усмихнах.

Револверът светна с мек метален блясък на слънцето. Така и не видях откъде изникна. Сетне дулото зяпна срещу мен — кръгло, черно, кухо.

— Не си познал кого да избудалкаш — отрони глухо Залеза. — Не се оставям лесно на мошениците.

Скръстих ръце на гърдите си, като внимавах дясната да се вижда добре.

— Щях да съм сбъркал… ако бяха шеги. Но не са. Куката се забъркал с едно момиче и тя го е издоила… донякъде. Не й казал къде да търси стария. Тогава тя и нейният шеф отишли да видят Куката у дома му. Изгорили ходилата му с гореща ютия. Умрял от шок.

Залеза не изглеждаше потресен.

— Имам още място в ушите — рече той.

— И аз — озъбих се и се престорих на ядосан. — Какво, по дяволите, си казал толкова, освен че познаваш Куката?

Той завъртя револвера около показалеца си и се загледа в движението му.

— Старият Сайп е в Уестпорт — подхвърли небрежно. — Това да ти говори нещо?

— Аха. У него ли са камъчетата?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря да върти револвера, отпусна го на бедрото си. — Къде са конкурентите, за които говореше?

— Дано съм ги изгубил по пътя — обясних. — Но не съм съвсем сигурен. Мога ли да си сваля ръцете и да пийна?

— Можеш. А ти как се набърка?

— Куката живееше при жената на мой приятел, който е в кафеза. Честно момиче, може да й се вярва. Той й се доверил, а тя ми разказа по-късно всичко.

— След като го пречукали? Колко дяла от ваша страна? Половината е за мен.

Изпих уискито и бутнах настрани празната чаша.

— Как не!

Револверът се надигна един-два пръста, пак се отпусна.

— Колко души ставаме общо? — попита рязко.

— Трима, след като Куката вече излезе от играта. Ако успеем да се справим с конкурентите.

— Любителите на пърлени крака ли? Лесна работа. Как изглеждат?

— Мъжът се казва Ръш Мадър, адвокат от Юга, петдесетгодишен, дебел, с тънки провиснали мустаци и черна коса, оредяла на темето, висок е метър и седемдесет и пет, тежи деветдесет килограма, голямо шубе. Момичето се казва Каръл Донован, има къса черна коса с дълъг бретон, сиви очи, хубавичка, дребни черти, двайсет и седем — двайсет и осем годишна, метър и петдесет и пет, шейсет кила, последния път беше в облечена в синьо. Твърда като кремък. Силният човек в съдружието.

Залеза кимна с безразличие и прибра револвера.

— Ще я накараме да омекне, ако си тика носа, дет’ не й е работата — рече той. — Имам една таратайка у дома. Да подишаме чист въздух в Уестпорт и да поогледаме. Може да успееш да се вмъкнеш с тоя номер за златните рибки. Казват, че бил луд по тях. Аз няма да се показвам. Старият веднага ще ме надуши. Отдалеч воня на кафез.

— Чудесно — съгласих се аз. — Отдавна си падам по златните рибки.

Залеза посегна към бутилката, наля си два пръста уиски и го гаврътна. Стана, оправи яката на ризата си и вирна доколкото можа напред почти липсващата си брадичка.

— Само не си въобразявай, че е лесно, приятел. Ще се наложи да действаш пипнешком, да хитруваш. Вероятно ще трябва да свием перлите.

— Няма проблеми — рекох. — Зад гърба ни са онези от застрахователното.

Залеза придърпа надолу жилетката си и разтри тънкия си врат. Сложих си шапката, пъхнах бутилката с уиски в чантата до моя стол и затворих прозореца.

Тръгнахме към вратата. Някой почука отвън тъкмо като посягах към дръжката. Дадох с ръка знак на Залеза да отстъпи към стената. Погледнах за миг вратата, после я отворих.

Два пистолета се прицелваха в мен почти на еднаква височина — малкият, калибър 32, и големият — „Смит & Уестън“. Не можеха да влязат едновременно, та момичето влезе първо.

— Хайде, умнико — рече иронично. — Целта е таванът. Виж дали ще го стигнеш с ръце.