Златното рандеву

XIСъбота 1 ч. — 2:15 ч. през нощта

Слабостта в левия ми крак, почти парализиращата слабост, ме порази изведнъж и трябваше да седна на преградата и да се хвана за стълбата за опора. Загледах Въртележката. Дълго време я гледах с нажалени очи: после се размърдах и погледнах доктор Керолайн.

— Бихте ли ми го повторили? Той повтори.

— Страшно съжалявам, Картър, но това е. Въртележката не може да се обезвреди без ключа. А ключът е у Карерас. Помислих за всички възможни решения и веднага разбрах, че са невъзможни. Знаех какво трябва да се направи сега, единственото нещо, което можеше да се направи. Казах уморено:

— Знаете ли, доктор Керолайн, че току-що обрекохте четиридесет души на сигурна смърт?

— Аз ли съм го сторил?

— Добре де, Карерас. Като слага този ключ в джоба си, той обрича себе си и всички свои хора на смърт тъй сигурно, както човек, който дърпа шалтера на електрическия стол. Но какво ли съм се разтревожил? Смъртта е единственото сигурно и трайно лечение за пасмина като Карерас и съдружниците му. Колкото до лорд Декстер, той плува в пари. Винаги може да си купи друг „Кампари“.

— За какво говорите, мистър Картър? — Имаше опасение по лицето му, докато ме гледаше, повече от опасение — страх. — Добре ли се чувствате, мистър Картър?

— Разбира се, че съм добре — казах сприхаво аз. — Всеки задава все този глупав въпрос. — Наведох се, вдигнах въжения клуп и ръчната лебедка, които бях взел от склада на боцмана, после се изправих уморено на крака. — Елате, докторе, помогнете ми с това.

— С кое да ви помогна? — Знаеше дяволски добре какво имам предвид, но страхът в ума му не му позволяваше да го повярва.

— Въртележката, разбира се — казах нетърпеливо аз.

— Искам да я пренесем от лявата страна и да я скрием в брезентите зад преградата.

— Луд ли сте? — промълви той. — Съвсем ли сте полудели? Чухте ли ме какво ви казах? Ще я дигнете от ковчега с какво? Едно малко подхлъзване, най-лекото сътресение…

— Ще ми помогнете ли?

Той поклати глава, потръпна и се обърна. Закачих лебедката за едно стъпало над главата си, издърпах долини блок, докато увисна точно над Въртележката, вдигнах клупа и минах към опашката на ракетата. Навеждах се, когато чух бързи стъпки зад мен и две ръце се сключиха около тялото ми, ръце, изпълнени с цялата сила на страха и отчаянието. Направих бърз опит да се освободя, но беше невъзможно. Опитах да му стъпя на краката, но успях само да Си натъртя петата; забравих, че съм без обувки.

— Пуснете ме! — казах яростно аз. — Какво мислите, че правите, дявол ви взел?

— Няма да ви позволя! Няма да ви позволя! — Задъхваше се, гласът му беше дрезгав и отчаян. — Няма да позволя да ни избиете.

Има хора, с които при известни ситуации не може да се спори. Случаят беше такъв, Керолайн беше от тези хора. Извих се, тласнах се назад с цялата си сила на здравия си крак и го чух да изпъшква, когато гърбът му се удари силно в страната на кораба. Моментално разхлабване на прегръдката, дръпване и се освободих. Вдигнах огромното шило и му го показах на светлината на фенерчето.

— Не искам да използвам това — му казах спокойно. — Но следващия път ще го сторя. Обещавам. Не можете ли да престанете с треперенето и да разберете, че се опитвам да спася всички ни от гибел? Не съзнавате ли, че всеки миг някой би могъл да мине горе, да види отвързания брезент и да реши да провери?

Той стоеше притиснат към металната стена, загледан в пода. Не каза нищо. Обърнах се, взех фенерчето в зъбите си, поставих клупа на ръба на ковчега и се наведох да вдигна опашката на Въртележката. Или поне се опитах да я вдигна. Тежеше цял тон. Поне тъй ми се стори. Успях да я повдигна десетина сантиметра и не виждах как ще я задържа, макар и две секунди, когато чух стъпки и някакво стенание зад мен. Изпънах се, подготвих се за следващото нападение, после бавно се отпуснах, когато доктор Керолайн застана до мен, наведе се и плъзна клупа около опашката на Въртележката. Заедно успяхме да преместим клупа почти до средата на ракетата. Никой от нас не проговори. Въртях макарата, докато се изпъна. Доктор Керолайн каза дрезгаво:

— Няма да се вдигне. Това тънко въже…

— Изпитано е с петстотин килограма. — Дръпнах още малко и опашката почна да се вдига. Клупът не беше в средата. Пак отпуснах, регулирах клупа и следващия път Въртележката се вдигна по цялата си дължина. Като се вдигна десетина сантиметра над ватата и одеялата, блокирах макарата. Пак си избърсах челото. В този трюм беше по-задушно от когато и да било.

— Как ще я пренесем на другата страна? — Гласът на Керолайн се губеше в тръпки, беше равен и без модулации, глас на човек, покорен от мрачната невъзвратимост на един кошмар.

— Ще я пренесем. Двамата ще се справим.

— Да я пренесем? Но тя тежи сто и трийсет килограма.

— Зная колко тежи — казах раздразнено аз.

— Вие сте с ранен крак. — Не ме бе чул. — Аз не съм добре със сърцето. Корабът се клатушка, виждате, че този излъскан алуминий е хлъзгав като стъкло. Някой от нас ще залитне и ще я изтърве. А може би и двамата. И тя ще падне.

— Чакайте тук — казах аз. Взех фенерчето, прекосих до лявата страна, взех парчета брезент иззад преградата и ги завлачих по пода. — Ще я сложим на тези и ще я влачим.

— Да я влачим по пода? Да я тръскаме по пода? — Не беше толкова покорен от кошмара, колкото го мислех. Погледна към мен, после към Въртележката, после пак към мен и каза с непоколебима убеденост: — Вие сте луд.

— О, за бога, не можете ли да измислите и кажете нещо друго? — Сграбчих макарата, деблокирах, дръпнах и продължих да дърпам. Керолайн сграбчи с две ръце Въртележката, щом тя излезе от ковчега, и придържайки я от двете страни на клупа, внимателно следеше главата на ракетата да не се блъсне в преградата.

— Прескочете преградата и я задръжте във вас — му казах аз. — Облегнете се на стълбата, като се обърнете. Той кимна мълчаливо с напрегнато лице, насочено срещу бледата светлина на фенерчето. Облегна гръб на стълбата, сграбчи здраво Въртележката, вдигна крак да прескочи оградата и залитна, когато внезапно разклащане на кораба запрати тежестта на ракетата към него. Кракът му закачи преградата, комбинираните сили на Въртележката и клатушкането на кораба изместиха центъра на тежестта му, той извика и се претърколи тежко през преградата на пода на трюма.

Видях я да идва — или по — точно видях последната секунда на това, което ставаше. Замахнах сляпо с ръка, праснах автоматичната блокировка и скочих към завъртялата се ракета, изпускайки фенерчето, когато пресегнах с две ръце да предпазя удара на бойната част в стълбата. Във внезапния непрогледен мрак пропуснах Въртележката — но тя не ме пропуска. Удари ме точно под гръдната кост със сила, която ми изкара въздуха, после обвих двете си ръце около излъсканата алуминиева обвивка, като че ли се канех да я прекърша на две.

— фенерът! — викнах аз. В този миг изобщо не мислех да сдържам гласа си. — Вземете фенера!

— Глезенът ми…

— Да върви по дяволите! Намерете фенера! Чух го да изпъшква, после усетих как ръцете му опипват стоманения под. После тишина.

— Намерихте ли го? — „Кампари“ бе започнал обратното си поклащане и аз се мъчех да запазя равновесие.

— Намерих го.

— Тогава го запалете, глупак такъв!

— Не мога. — Пауза. — счупен е. Голяма помощ. Бързо му казах:

— Хванете края на тази проклетия. Пързаля се. Той го стори и напрежението отслабна. После каза:

— Имате ли кибрит?

— Кибрит! — В това страхотно напрежение Картър би се разсмял, ако не беше Въртележката. — Кибрит! След като съм бил подхвърлян във водата пет минути край „Кампари“?

— Не бях помислил за това — каза сериозно той. Няколко мига мълчание, после предложи:

— Имам запалка.

— Боже, пази Америка — казах разпалено аз. — Ако всички учени… Запалете я, човече, запалете я!

Зъбно колелце драсна камъче и трепкаща бледожълта светлина мизерно освети това малко кътче на тъмния трюм.

— Макарата. Бързо. — Почаках да стигне до нея. — Прехвърлете напрягането на свободния край, деблокирайте и бавно отпуснете. Аз ще я насочвам към брезента.

Изместих се на половин стъпка от преградата, поемайки голяма част от тежестта на ракетата. Бях на половин метър от брезента, когато чух щракането на автоматичната блокировка да престава и изведнъж сякаш гърбът ми се прекърши. Макарата се бе разхлабила и всичките сто и трийсет килограма на Въртележката бяха в ръцете ми, „Кампари“ се накланяше встрани от мен, не можех да я задържа, знаех, че не мога, гърбът ми се прекършваше. Залитнах и полетях напред, а Въртележката, с мен отгоре и все още увиснала отчаяно, се сгромоляса тежко върху брезента с трясък, който сякаш разтърси целия под на трюма.

Освободих ръцете си и се изправих разтреперан на крака. Доктор Керолайн, държащ трепкащото пламъче точно на нивото на очите си, се беше втренчил в блестящата ракета като човек, държан във вериги; лицето му беше замръзнала маска, на всички известни ужасни усещания. После магията се разкъса.

— Петнайсет секунди! — извика той дрезгаво. — Петнайсет секунди ще минат! — Хвърли се към стълбата, ала не стигна по-далеч от второто стъпало, когато аз сключих ръце около него и стълбата. Той се бореше страшно, диво, но за кратко, после се отпусна.

— Докъде мислите, че ще стигнете за петнайсет секунди? — му казах аз. Не зная защо го казах, просто съзнавах, че съм го казал, очите и умът ми бяха само в лежащата ракета, а лицето ми вероятно изразяваше всички вълнения, отразени в същото време и върху лицето на доктор Керолайн. И той се взираше. Това беше безумие, но в момента и двамата си бяхме изгубили разума. Да се взираш във Въртележката, за да видиш какво ще стане, като че ли можеше да се види нещо; нито очите, нито ушите, нито умът биха имали и най-малката възможност на света да регистрират нещо, преди ослепителния ядрен пламък да ни затрие, да ни изпари, да взриви „Кампари“ в небитието.

Десет секунди минаха. Дванайсет. Петнайсет. Двайсет. Половин минута. Отпуснах измъчените си дробове — не бях поемал дъх през цялото това време — освободих Керолайн и стълбата.

— Е — казах аз, — докъде щяхте да стигнете? Доктор Керолайн се свлече бавно по двете стъпала към трюма, откъсна погледа си от ракетата, изгледа ме продължително с несъзнаващи очи и се усмихна.

— Знаете ли, мистър Картър, изобщо не ми мина през ума. — Гласът му се стабилизира и усмивката не беше на луд човек. Доктор Керолайн е знаел, че ще умре, а не беше умрял и нищо вече не можеше да бъде толкова лошо. Той бе открил, че долината на страха не се спуска вечно все по-надолу; все някъде има дъно и тогава пак започваш да се изкачваш.

— Първо сграбчихте макарата, след това автоматичната блокировка — му казах укорително аз. Кой можеше да ме упрекне, че съм лекомислен? — Сега обратното. Трябва да запомните.

Има неща, за които е невъзможно да се извинявате, затова той не се и опита. Каза разкаяно:

— Боя се, че от мен никога няма да стане моряк. Но сега поне знаем, че блокиращата пружина на прекъсвача не е чак толкова слаба, колкото се страхувахме, че е. — Усмихна се уморено. — Мистър Картър, мисля, че бих изпушил една цигара.

— Аз също — казах. След това беше лесно — е, сравнително лесно. Продължавахме да се отнасяме към Въртележката с най-голямо уважение — удареше ли се в някой друг ъгъл, можеше наистина да избухне, — но не с преувеличено уважение чак до степен на ужас. Изтеглихме я върху брезентите в другия край на трюма, пренесохме макарата при съответната стълба в лявата страна, подредихме две парчета брезент и одеялата от ковчега за легло на Въртележката между преградата и параходната стена, вдигнахме с макарата ракетата над преградата без акробациите, придружили първото прехвърляне, и я покрихме напълно с брезентите, върху които я бяхме влачили по пода.

— На сигурно ли е тук? — попита доктор Керолайн. Изглежда си бе възвърнал състоянието, което бих сметнал за нормално, с изключение на ускореното дишане и студената пот по веждите и лицето му.

— Никога няма да я видят. Никога няма дори да помислят да погледнат тук. Пък и защо ли?

— Какво възнамерявате да правите сега?

— Възможно най-бързо да се махна оттук. Достатъчно съм си играл с щастието. Но първо ковчега — трябва да тежи, за да компенсира липсата на Въртележката и пак да се завие капакът.

— И после къде ще вървим?

— Вие няма да ходите никъде. Оставате тук. Обясних му защо трябваше да остане, ала съвсем не му се хареса. Обясних му по-подробно, изтъкнах му внимателно, така че да ме разбере, че единственият му шанс да оцелее е да остане тук, и той го разбра. И в крайна сметка страхът от сигурна смърт успя да спре съвсем разбираемата и почти истерична паника, която моето предложение бе предизвикала. А след онези петнайсет секунди, когато очаквахме избухването на Въртележката, нищо вече не можеше да изглежда тъй ужасяващо.

Пет минути по-късно затегнах капака на ковчега за последен път, мушнах отвертката в джоба си и напуснах трюма.

Стори ми се, че вятърът е стихнал малко; дъждът междувременно несъмнено се бе усилил, дори в гробния мрак на нощта можех да видя белотата на обутите ми в чорапи крака, когато тежките, гонени от вятъра капки се удряха в желязната палуба и отскачаха до глезените.

Използвах времето да осигуря пътя си напред. Нямаше вече прибързаност и след като най-лошото бе вече отминало, не възнамерявах да унищожа всичко и всички ни с необмислена припряност. Бях една черна сянка в една от най-тъмните нощи и никой призрак не би могъл да бъде и наполовина толкова тих. Веднъж една патрулна двойка мина покрай мен на път към задния край, веднъж аз минах покрай друга, сгушена безславно на завет в палуба „А“, за да се скрие поне за малко от студения дъжд. Никоя двойка не ме видя, нито дори заподозря присъствието ми, както и би трябвало да бъде. Кучето никога не хваща заека, защото самото нахранване е по-малко важно от живота.

Нямах начин да узная времето, но бяха минали поне двайсет минути, преди да се намеря за втори път пред радиокабината. Всяко съществено събитие през последните три дни, още от самото начало, по един или друг начин бе започвало от радиокабината; изглеждаше съвсем уместно тя да бъде сцена за изиграване на последния коз в ръката ми.

Катинарът висеше на скобата и беше заключен. Това означаваше, че вътре няма никой. Оттеглих се под прикритието на най-близката лодка и зачаках, фактът, че вътре нямаше никой, не означаваше, че скоро няма да дойде някой. Тони Карерас бе споменал, че подставените му хора на „Тикондерога“ съобщавали всеки час курса и местоположението. Карлос, мъжът, когото бях убил, сигурно е очаквал такова известие и ако то следваше да дойде, Карерас сигурно щеше да прати своя оператор да го приеме. В този предпоследен стадий на играта той не би оставил нищо на случайността. Нито пък аз на този същия етап: радистът, който нахълтва и ме залавя седнал до предавателя му, бе последното нещо, което бих си позволил да се случи.

Дъждът барабанеше безмилостно по приведения ми гръб. Не можех да стана по-мокър, отколкото бях, но можех съвсем да замръзна. Мръзнех, наистина много мръзнех и след петнайсет минути вече не можех да спра треперенето. На два пъти тихо преминаха часови — Карерас явно не рискуваше тази нощ — и на два пъти бях уверен, че ще ме спипат, така яростно се тресях, че трябваше да напъхам ръкава между зъбите си, за да не ме издаде тракането на зъбите. Но и в двата случая стражите ме отминаха разсеяно. Треперенето се усилваше. Нямаше ли да дойде най-после този проклет радист? Или бях надхитрил себе си, бях се измамил в предположенията си? Може би радистът нямаше да дойде.

Бях седнал на едно въже за спасителна лодка, навито на скрипец, и се надигнах нерешително на крака. Колко дълго трябваше да чакам там, преди да се убедя, че той няма да дойде? Или щеше да го стори след час или повече? Къде се криеше голямата опасност — като рискувам и вляза в радиокабината сега, с постоянната вероятност да бъда открит и заловен там, или да чакам един час, може би два, преди да направя своя ход, по което време най-вероятно щеше да бъде вече късно? По-добре да рискувам, помислих си аз, отколкото да разчитам на вероятностите, пък и сега, след като бях напуснал трюм N 4, единственият живот, който би бил пожертвуван заради грешките ми, би бил моят собствен. Сега, помислих си аз, ще го сторя сега. Направих три тихи стъпки, не повече. Радистът пристигаше. Аз направих три крачки назад.

Щракането на ключа в катинара, слабото скърцане на вратата, металическият звук на заключването и, блед проблясък на светлина зад спуснатите пердета. Нашият приятел се готви да приема, помислих си аз. Няма да остане дълго, ясно беше. Само колкото да запише последните данни за курса и скоростта на „Тикондерога“ — освен ако времето не беше съвсем различно на североизток, беше твърде невероятно „Тикондерога“ да е изменил местоположението си тази нощ — и да ги отнесе на Карерас на мостика. Предположих, че Карерас ще да е още там, би било съвсем неразумно да върви с радиста и да зареже мостика през последните няколко решителни часа, когато трябва лично да командва пялата операция, както бе правил досега. Просто го виждах как приема листа с цифри с последните подробности за движението на „Тикондерога“ с онази студена усмивка на задоволство и как прави изчисленията си по картата.

Тук мозъкът ми се скова. Сякаш някой бе дръпнал някакъв шалтер в мен и всичко се беше затегнало; сърце, дишане, разум и всички сетивни органи ги усещах така, както през онези страхотни петнайсет секунди, докато аз и доктор Керолайн бяхме очаквали избухването на Въртележката. Чувствах се така, защото внезапно и парализиращо в мен проблесна мисълта, която би трябвало да ми хрумне преди половин час, ако не бях прекалено зает да окайвам толкова себе си и теглилата си. Във всичко друго — а те не бяха малко неща — Карерас беше сигурен в себе си — постоянен, предпазлив и методичен — с изключение на едно: никога не беше се справял сам с карти, след като му предоставеха цифрите, без да иде и се посъветва със своя навигатор Старши офицер Джон Картър.

Умът ми пак заработи на бавна скорост, ала нямаше значение. Вярно, понякога той изчакваше няколко часа, вреди да извърши проверката, но тази нощ едва ли би чакал няколко часа, тъй като би станало много късно. Едва ли ни деляха повече от три часа до рандевуто с „Тикондерога“ и той щеше да провери незабавно. Не беше човек, който изпитва угризения, че ще буди болен човек посред нощ. Нищо не беше по-сигурно от това, че десет или петнайсет минути след пристигане на известието той ще се появи в лазарета, за да открие липсата на своя навигатор. За да намери вратата заключена отвътре. Да открие, че Макдоналд го чака с оръжие в ръка. Макдоналд имаше само един пистолет, Карерас можеше да повика четиридесет души савтомати. Всяко сражение в лазарета можеше да има само един край — бърз и окончателен. Просто виждах в съзнанието си тракащите из лазарета автомати, виждах Макдоналд и Сюзън, Булен и Марстън… Прогоних мисълта от главата си. Това беше поражението ми.

Щом радистът напуснеше кабината, ако влезех незабелязан, ако успеех необезпокояван да изпратя известието, колко време ми трябваше да се завърна в лазарета? Десет минути, не повече от десет минути, да речем седем-осем минути да стигна неоткрит до лявата страна отзад, където бях оставил трите въжета, вързани за парапета, да превържа едно за себе си, да грабна другото, да дам сигнал на боцмана, да се спусна във водата и да измина гмуркащия обратен път до лазарета. Десет минути? Осем? Знаех, че никога не бих успял за два пъти повече време, ако пътуването ми от лазарета до задната палуба можеше да бъде критерий: въпреки течението обратният път щеше да бъде двойно по-труден, а първото пътуване едва ли не беше моят край. Осем минути? Вероятността беше никога повече да не се завърна.

Или радистът? Можех да убия радиста, когато напуска кабината. Бях достатъчно отчаян да опитам всичко и достатъчно обезумял да търся минималната възможност за успех. Дори и сред патрулиращите наоколо стражи. Така Карерас нямаше да получи известието. Но щеше да го очаква, о, да, щеше да го очаква. Щеше да гори от нетърпение за последна проверка и ако то не дойдеше до десет минути, той щеше да изпрати някого да провери и когато този някой откриеше, че радистът е мъртъв или го няма, яростта на отмъщението щеше да избухне. Тичащи насам-натам войници, целият кораб в светлини, всеки възможен източник на неприятност проверяван, включително и лазарета. И Макдоналд ще бъде там. С оръжието си.

Имаше един начин. Това беше начин, предлагащ малка надежда за успех, но с риск да бъда принуден да оставя тези три уличаващи ме въжета на парапета. Поне той не носеше със себе си вероятността за безусловен Провал. Приклекнах, опипах навитото въже и го отрязах с ножа. Единият край на въжето вързах за кръста си с моряшки възел, останалите двайсетина метра навих около кръста, като затъкнах края. Бръкнах и открих ключа за радиокабината, който бях взел от мъртвия Карлос. Излязох на дъжда и мрака и зачаках.

Измина една минута, не повече, после радистът излезе, заключи вратата след себе си и се запъти към стълбището за мостика. Трийсет секунди след това аз бях на мястото, което той бе освободил, загледан в шифъра за повикване на „Тикондерога“.

Не направих опит да скривам присъствието си, като изгася светлината. Това също би събудило подозрение и много скоро всеки минаващ часови би се усъмнил защо предаването или приемането на морзовите сигнали се извършва на тъмно.

На два пъти изчуках повикване на „Тикондерога“ и при втория получих потвърждение. Един от подставените радисти на Карерас работеше на „Тикондерога“ сериозно. Не можех да очаквам нищо друго.

Беше кратко известие, ускорено от самия увод:

Пратих известието и си позволих да го подпиша:

Загасих светлината, отворих вратата и надзърнах предпазливо. Нямаше любопитни слушателя или поне никакъв не се виждаше. Върнах се, заключих катинара и хвърлих ключа в морето.

След трийсет секунди бях на лявата страна на борда, оглеждайки се внимателно, доколкото можех в мрака и проливния дъжд, за разстоянието между мен и предната мачта. Десетина метра, прецених най-после, а разстоянието между нея и задната, до прозореца над мен, прецених на почти още толкова. Ако не грешах, сега се намирах точно над прозореца: лазаретът вероятно беше точно тук. Грешах ли… е, дано да съм прав.

Проверих възела около кръста си, прокарах другия край на въжето около подходящ лост на висилката за спасителна лодка и го оставих да виси през борда. Тъкмо се канех да започна спускането, когато въжето под мен плесна мокро по борда на кораба и се изпъна. Някой го беше уловил и го беше дръпнал.

Паниката ме завладя, но инстинктът за самосъхранение още действаше независимо от разума ми. Метнах ръка около висилката и я блокирах към лоста на другата ръка. Всеки, който би пожелал да ме издърпа през борда, трябваше да дърпа висилката и спасителната лодка с мен. Но докато това напрежение оставаше на въжето, не можех да избягам, не можех да си освободя едната ръка, за да развържа моряшкия възел или да се добера до сгъваемия нож.

Напрежението спадна. Опипах за възела и спрях, когато въжето пак се изпъна. Обаче напрежението беше само краткотрайно, не теглене, а дръпване. Четири пъти, в бърза последователност. Ако не се чувствах вече премного изтощен, трябваше да изпитам облекчение. Четири пъти. Предварително уговореният сигнал с Макдоналд, с който да му покажа, че се връщам, трябваше да зная, че Макдоналд е бдял всяка секунда, докато ме е нямало. Вероятно бе видял, чул или почувствал люлеещото се край прозореца въже и е предположил, че съм аз. Спуснах се по въжето като човек отново роден, спрях внезапно, когато една здрава ръка ме улови за глезена и след пет секунди бях на твърда земя в лазарета.

— Въжетата! — казах на Макдоналд. Вече развързвах това около кръста си. — Двете въжета на кревата. Махни ги. Хвърли ги през прозореца. — След броени мигове последното от трите въжета бе изчезнало, аз затворих прозореца, дръпнах пердетата и тихо помолих за светлина.

Светна се. Макдоналд и Булен бяха там, където ги бях оставил, загледани в мен с безизразни лица. Макдоналд, понеже знаеше, че благополучното ми завръщане означаваше най-малко вероятен успех, не искаше да се издаде; Булен, понеже му бях казал, че възнамерявам да овладея мостика със сила, беше убеден, че завръщането ми означава провал, и не искаше да ме вълнува. Сюзън и Марстън бяха до вратата на диспансера — и двамата напълно облечени. Никой от тях не направи опит да прикрие разочарованието си. Не беше време за поздравления.

— Сюзън, пуснете нагревателите! Това място е като хладилник, след като прозорецът е стоял толкова дълго отворен. Карерас ще влезе всеки миг и това е първото нещо, което ще забележи. След това — кърпи за мен. Докторе, помогнете на Макдоналд да се върне в леглото си. Живо, човече, живо! И защо, вие, Сюзън, не сте облечена за лягане? Ако Карерас ви види…

— Очаквахме господина да ни посети с оръжие — ми припомни Макдоналд. — Вкочанили сте се, мистър Картър, посинели сте от студ. Треперите, като че излизате от хладилник.

— Така се чувствувам. — Тръснахме Макдоналд не съвсем нежно в леглото му, дръпнахме чаршафите и одеялото, после си раздрах дрехите и почнах да се избърсвам. Колкото и да се търках, не можах да спра треперенето.

— Ключът! — рязко се обади Макдоналд. — Ключът от вратата на лазарета.

— Господи, да! — Бях забравял за него. — Сюзън, ще го извадите ли? Отключете. И веднага в леглото! И вие, докторе. — Взех ключа от нея, отворих прозореца зад пердето и го изхвърлих. След това изхвърлих костюма, който бях носил, чорапите и мокрите кърпи, но преди това се сетих да прибера от палтото отвертката и ножа на Макдоналд. Изсуших и сресах косата си в някакъв порядък — доколкото можеше да се очаква от човек, спал няколко часа — и помогнах на доктор Марстън, който бързо смени превръзката на главата ми, сложи шини и нави бинтове около мокрите стари бинтове, покриващи раните на крака ми. После лампата щракна и лазаретът пак потъна в мрак.

— Да съм забравил нещо, хора? — попитах аз. — Нещо, което да издаде, че съм бил навън?

— Нищо. Не мисля, че има нещо — обади се боцманът. — Сигурен съм.

— Нагревателите? — попитах аз. — Включени ли са? Тук е ледено студено.

— Не е чак толкова студено, момчето ми — каза Булен с дрезгав шепот. — Ти си замръзнал, това е! Марстън, имате ли…

— Грейки! — каза бързо Марстън. — Две. Ето ги. — Мушна ми ги в ръцете сред мрака. — Бях ви ги приготвил, очаквахме, че морската вода и дъждът няма да подобрят треската ви. Ето и една чаша да покажете на вашия приятел Карерас няколко капки бренди на дъното, за да го уверите колко сте зле.

— Можехте да я напълните.

— Пълна е.

Изпразних я. Безусловно това чисто бренди имаше загряващо действие. То сякаш проникна чак до стомаха: но единственият ефект беше, че почувствувах останалата част от тялото си по-студена от когато и да било.

После гласът на Макдоналд, бърз и спокоен: — Някой идва!

Имах време колкото да оставя с опипване празната чаша на нощната масичка, не повече, нито дори да се плъзна в лежащо положение под одеялата. Вратата се отвори, ключът щракна и Карерас, с неизбежната карта под мишница, прекоси лазарета към леглото ми. Както обикновено, изражението и чувствата му бяха под пълен контрол: тревога, напрежение, очакване, всичко това сигурно беше в ума му и преди всичко споменът за неговия син, ала по нищо не личеше.

Спря на около метър и се взря в мен със замислени, присвити и студени очи.

— Не спите, Картър, а? — бавно изрече той. — Дори не лежите. — Вдигна чашата от нощната масичка, помириса и пак я остави. — Бренди. И треперите Картър. Треперите непрестанно. Защо? Отговорете ми!

— Аз се страхувам — казах мрачно. — Всеки път като ви видя, вие ме ужасявате!

— Мистър Карерас! — Доктор Марстън се появи на вратата на диспансера, загърнат в едно одеяло, а величественият му кичур бяла коса се бе развял във великолепен безпорядък. Раз търка си очите. — Това е възмутително, съвсем възмутително! Да безпокоите това болно момче и в този час. Трябва да ви помоля да напуснете, сър. И то веднага!

Карерас го изгледа презглава от горе до долу и обратно, после каза тихо и хладно:

— Млъквайте!

— Няма да млъкна! — кресна доктор Марстън. „Метро Голдуин Майер“ спокойно биха могли да сключат с него доживотен контракт. — Аз съм лекар, имам своя лекарски дълг и, за бога, ще си кажа лекарската дума! — За беда, нямаше маса под ръка, иначе той би праснал с юмрук, но и дори без удрянето на юмруци по маса беше много внушителен и Карерас явно се изненада от необузданата ярост на доктор Марстън.

— Старши офицер Картър е много болен — прогърмя Марстън. — Тук не разполагам с условия да лекувам както се следва една пълна фрактура на фемура и резултатът беше неизбежен. Пневмония, сър, пневмония! В двата дроба се е събрала толкова течност вече, че не може да лежи, едва диша. Температура 40°, пулс сто и трийсет, силна треска, постоянно треперене. Оградил съм го с грейки, натъпках го с таблетки, аспирин, бренди — никакъв резултат. Треската просто не спада: в един миг изгаря, в следващия плува в пот. — Прав беше за „потта“, все пак, чувствувах как морската вода от просмуканите превръзки попива в дюшека отдолу. — За бога, Карерас, не виждате ли, че е болен! Оставете го на мира!

— Ще му отнема само един миг, докторе — каза помирително Карерас. Каквито незначителни съмнения да бе имал, те бяха напълно задушени от ролята на Марстън, която би му спечелила „Оскар“. — Виждам, че мистър Картър не е добре. Но това няма да го затрудни особено.

Пресегнах за картата и молива, преди да ми ги е поднесъл. Било поради постоянното треперене, било поради вцепенеността, която сякаш се разпростираше от ранения крак по цялото ми тяло, изчисленията ми продължиха по-дълго от обикновено, а не бяха трудни. Погледнах часовника в лазарета и казах:

— Ще бъдете на мястото малко преди четири часа.

— Казвате, че не можем да го пропуснем, мистър Картър? — Не беше така уверен и спокоен, както изглеждаше. — Дори и в мрака?

— След като радарът работи, не виждам как бихте могли. — Задишах хрипкаво, за да го убедя колко съм зле, и продължих: — Как възнамерявате да спрете „Тикондерога“? — Бях заинтересован колкото него — сближаването и прехвърлянето да се извършат възможно най-гладко. Въртележката в трюма трябваше да експлодира в седем часа: искаше ми се да бъдем колкото се може по-далеч от нея по това Време.

— Една граната под носа и сигнал да спрат! Ако това не помогне — каза замислено той, — още една граната през бака.

— Наистина ме изненадвате, Карерас — казах бавно аз.

— Изненадвам ви? Как така?

— Човек положил такива безкрайни усилия — и трябва да го призная — показал такова изключително планиране, да развали всичко с едно такова повърхностно рисковано действие накрая. Аз съм не по-малко заинтересован от вас да бъде спрян „Форт Тикондерога“. Пет пари не давам за чуждото злато. Зная, че за мен, капитан Булен и боцмана е задължително да получим незабавно първокласна медицинска помощ. Искам да видя всички пасажери и членове на екипажа прехвърлени в безопасност. И най-сетне…

— Да продължете — прекъсна ме хладно той.

— Правилно. Вие го пресрещате в пет часа. При сегашното състояние на времето тогава ще бъде здрач — достатъчно светло, за да може капитанът на „Тикондерога“ да види приближаването ви. Като види, че го пресреща друг съд — при възможност да използува целия океан за да го отмине — веднага ще се усъмни. В края на краищата той знае, че носи цяло златно съкровище. Ще завие и ще побегне. В полумрака, при слабата видимост, шансовете да улучите една малка цел, бягаща от вас, са незначителни. Оръдието-играчка, което ми казаха, че сте инсталирали на бака и без тези не би постигнало нищо.

— Никой не може да нарече оръдието, което съм инсталирал играчка, мистър Картър. — Но въпреки спокойното си изражение, той мислеше усилено. — То е почти равностойно на оръдие с калибър 3.7.

— И какво от това? Ще трябва да направите широк обход и докато завивате, „Тикондерога“ ще се отдалечи още повече от вас. Поради вече казаните причини почти сигурно е, че ще го изпуснете. Тогава, как предполагате, че ще го спрете? Не можете да спрете един 14 000-тонен товарен кораб само като му размахате няколко автомата.

— Няма да се стигне до това. Всяко нещо крие елемент на несигурност, но ние няма да се провалим.

— Елементът на несигурност е излишен, Карерас.

— Така ли? Какво предлагате да се направи?

— Мисля, че дотук е достатъчно! — Капитан Булен изрече това с тежкия си дрезгав глас и цялата властна тежест като комодор на „Блу Мейл“. — Да обработваш карти под заплаха е едно нещо и съвсем друго е доброволно да помагаш при осъществяване на престъпни планове. Изслушах всичко. Не стигаш ли много далеч, мистър?

— Не, по дяволите! — казах аз. — Няма да стигна достатъчно далеч, докато всички ние не стигнем до флотската болница в Хямптън Роудс. Работата е съвсем проста, Карерас. Като стигне на няколко мили от нас по радарния екран, почнете да изстрелвате сигнали за бедствие. Същевременно — сега по-добре можете да го уредите — вашите подставени радисти на „Тикондерога“ да пратят известие до капитана, че са уловили сигнали SOS от „Кампари“. Като приближи, пратете известие, че сте пукнали плочи в машинното отделение по време на урагана, за който той не може да не е чул. — Усмихнах се горчиво. — Последното поне е вярно. Като спре до вас и вие свалите брезентите от оръдията си… е, в ръцете ви е. Не може и няма да посмее да прави опити за измъкване.

Той се взираше в мен, без да ме вижда, после кимна леко.

— Предполагам, че е излишно да ви убеждавам да станете… хм… лейтенант, Картър?

— Само ме прехвърлете на „Тикондерога“, Карерас С това достатъчно ще ми се отблагодарите.

— Това ще бъде сторено. — Той погледна часовника си. — След по-малко от три часа шестима души от вашия екипаж ще бъдат тук с носилки да пренесат капитан Булен, боцмана и вас на „Тикондерога“.

Излезе си. Огледах лазарета: всички бяха тук — капитан Булен и Макдоналд в леглата си, Сюзън и Марстън до вратата на диспансера — и двамата увити в одеяла. Всички ме гледаха. Изражението на лицата им беше наистина много особено, казано най-меко.

Мълчанието продължи ненужно дълго време, после Булен заговори бавно и твърдо:

— Карерас извърши един акт на пиратство. Готви се да извърши и втори. Правейки това, той се обявява за враг на кралицата и родината ни. Ще бъдеш обвинен в помагане и улесняване на врага, пряко отговорен за загубата на сто и петдесет милиона долара в златни кюлчета. Ще взема показания от присъствуващите тук свидетели веднага щом се качим на „Тикондерога“. — Не можех да виня стареца, той все още вярваше в обещанието на Карерас за бъдещата ни безопасност. В неговите очи аз просто дяволски улеснявах задачата на Карерас. Но сега не беше време да го просвещавам.

— О, хайде — казах аз, — това е прекалено, нали? Помагане, съдействие, съучастничество, ако ви харесва, но цялата тази работа за предателство…

— Защо го сторихте? — поклати глава удивена Сюзън Биърсфорд. — О, защо го сторихте? Да му помагате по този начин, за да спасите собствения си врат. — Не беше време да осветлявам и нея. Нито тя, нито Булен биха могли като артисти да изиграят ролите си на сутринта, ако знаеха цялата истина.

— И тава е малко силно казано — възразих аз. — Само преди няколко часа никой от вас не желаеше да се махне от „Кампари“. А сега, когато…

— Не исках да става по този начин! Досега не знаех, че има голяма вероятност „Тикондерога“ да се измъкне.

— Не бих го повярвал, Джон — заяви драматично доктор Марстън. — Просто не бих го повярвал.

— Лесно ви е на всички да говорите — казах аз. — Всички си имате семейства. Аз имам само себе си. Можете ли да ме обвините, че искам да се погрижа за всичко, което имам?

Никой не оспори тези ми шедьоври на логична аргументация. Погледнах ги един по един и те извърнаха главя — Сюзън, Марстън и Булен, — без да се грижат да скриват изражението си. А после и Макдоналд също се извърна, но не преди левият му клепач да се спусне в едно бавно намигане.

Отпуснах се в леглото и реших да поспя. Никой не ме запита как съм прекарал тази нощ.