Златното рандеву

VIIIЧетвъртък 4 ч. след обед — 10 ч. вечерта

Събудих се късно след обед, към четири часа. Оставаха още четири часа до залез, но лампите в болничната кабина бяха запалени, а небето вън бе потъмняло. Пороен наклонен дъжд се изливаше обилно от черните облаци и дори през затворените врати дочувах пронизително тънкия звук — отчасти писък, отчасти свирене — на фучащия вятър, виещ през подпорите и изправения такелаж.

„Кампари“ бе изправен под обстрел. Все още се носеше бързо, много бързо за атмосферните условия и си пробиваше път през тежки връхлитащи вълни, стоварващи се върху дясната част на носа. Бях съвсем сигурен, че не са нито хълмообразни вълни, нито вълни с необикновен размер, характерни за тропическа буря. Факт беше, че „Кампари“ си пробиваше път при висока скорост през страхотно бушуващия океан, който сякаш се опитваше да го раздере на парчета. Напредваше със злокобно спираловидно, движение, което оказва максимално допустимо напрежение върху корпуса на един кораб. С повтарящо се тактуване на метроном „Кампари“ трещеше най-напред отдясно на носа и надигащите се води, навираше нос и се накланяше наляво, когато изкачваше вълната, поколебаваше се, после се втурваше яростно напред и се накланяше надясно, докато се спускаше по далечния гребен на изчезващата вълна, за да рухне със звук, наподобяващ тракане на зъби, в с дива ярост в гребена на следващата вълна — разтърсващо, раздиращо сблъскване, което караше „Кампари“ да вибрира секунди наред с всяка плоскост и болт по цялата си дължина Несъмнено, корабостроителницата в Клайд, която бе построила кораба, бе свършила добра работа, макар че не бяха го строили с предположението, че ще попадне в ръцете на безумни. Дори и стомана може да се разпадне.

— Доктор Марстън — казах аз, — опитайте се да се свържете по телефона с Карерас.

— Ха, събудихте ли се? — Той поклати глава. — Лично се свързах с него преди един час. Той е на мостика и казва, че ще остане там цяла нощ, ако се наложи И нямало повече да намалява скоростта; казва, че я е смъкнал до петнайсет възли.

— Този човек е луд. Да благодарим на бога за стабилизаторите. Ако не бяха те, щяхме да се премятаме през глава.

— Могат ли да издържат дълго време на това натоварване?

— Струва ми се съвсем невъзможно. Как са капитанът Я боцманът?

— Капитанът е още в унес и бълнува, но диша по-леко. Как е нашият приятел Макдоналд, можете сам да го попитате.

Извих се в леглото. Боцманът наистина беше буден и ми се усмихваше насреща. Марстън каза:

— Като ви гледам и двамата будни, имате ли нещо против, ако ида и си полегна в диспансера за един час? Ще ми дойде добре.

И на мен ми се стори така, изглеждаше блед и изтощен.

— Ще ви повикаме, ако се наложи. — Изчаках го да влезе оттатък, после казах на Макдоналд: — Добре си поспа, нали?

— Нормално, мистър Картър. — Той ми се усмихна. — Исках да стана, ама докторът не ми разреши.

— Изненадваш ли се? Знаеш, че колянната ти капачка е строшена и ще минат седмици, преди да проходиш пак. — Той никога вече нямаше да проходи, както трябва, отново.

— М-да, жива беда е. Доктор Марстън ми разказа за нашия приятел Карерас и проектите му. Този човек е откачен.

— Напълно. Но откачен или не, какво би го спряло?

— Времето, може би. Доста гадно е навън.

— Времето няма да го спре. Той има един от онези фантастични еднопосочни умове. Но аз може да направя един малък опит.

— Вие? — Макдоналд повиши глас, после го сниши до шепот. — Вие! Със строшена бедрена кост. Как, за…

— Не е строшена. — Казах му за измамата. — Мисля, че ще мога да се поразшетам, ако не се наложи да се катеря много.

— Разбирам. И планът ви, сър?

Казах му го. Той сметна и мен за откачен като Карерас. Направи всичко по силите си да ме разубеди, но накрая прие неизбежното и даде собствените си допълнения. Все още разисквахме с приглушен шепот, когато вратата на лазарета се отвори и един пазач въведе Сюзън Биърсфорд вътре, излезе и затвори вратата. — Къде бяхте цял ден? — запитах я с укор аз.

— Видях оръдията. — Беше бледа и уморена и изглежда бе забравила, че ми е сърдита, за гдето помагах на Карерас.

— Монтирал е едно голямо на кърмата и едно по-малко на носа. Сега са покрити с брезент. Остатъка от деня прекарах с мама, татко и другите.

— Как са нашите пасажери? — полюбопитствувах аз.

— Реагират бурно, че са били отвлечени, или считат това за едно от развлеченията на „Кампари“ — едно интересно приключение без допълнителна такса, за което ще говорят до края на живота ся? Убеден съм, че повечето от тях са се успокоили, че Карерас няма да им иска откуп.

— Повечето не се интересуват нито от едното, нито от другото — ми каза тъжно тя. — Тъй ги е завладяла морската болест, че малко ги е грижа дали ще оживеят или ще умрат… Мога да ви кажа, че горе-долу и аз изпитвам същото.

— Ще свикнете — казах и грубо аз. — Всички ще свикнат. Искам да сторите нещо за мен.

— Да, Джон? — Покорният ромон на гласа и, в която действително се долавяше умора, както я употребата на малкото ми име, ме накараха да погледна бързо към боцмана, но тоя задълбочено се вглеждаше в тавана, по който нямаше абсолютно нищо за проучване.

— Поискайте разрешение, да отидете до каютата ся. Кажете, че отивате за одеяла, че снощи ви е бяло твърде студено тук. — Мушнете между одеялата вечерния костюм на баща ви. Не тропическия, черния. За бога, внимавайте да не ви забележат. Имате ля някакви рокли в тъмен цвят?

— Рокли в тъмен цвят? — Тя сбърчи чело. — Защо?

— Свети ми Петре! — изпъшках аз тихо и изнервено.

— Долових гласове отвън. — Отговорете ми!

— Една черна рокля за коктейл-приеми.

— Донесете и нея.

Тя ме загледа напрегнато.

— Да не искате да ми кажете… Вратата се отвори и влезе Тони Карерас, балансиращ леко по разлюляния под. Носеше под мишницата си опръскана от дъжда карта.

— Д’вечер на всички. — Говореше доста бодро, въпреки че имаше блед вид. — Картър, една малка работа от баща ми. Уточнете местоположението на „форт Тикондерога“ в осем часа сутринта, по обед и четири часа след обед днес. Нанесете ги и вижте дали „Тикондерога“ е все още на предполагаемия курс.

— „форт Тикондерога“ е името на кораба, който ще пресрещнем?

— Че какво друго?

— Но… позициите — казах глуповато аз. — Местоположението… откъде по дяволите, го знаете? Не ми казвайте, че всъщност „Тикондерога“ ви изпраща сигнали за позициите си? Нима радистите на този кораб…

— Моят баща мисли за всичко — спокойно заяви Тони Карерас. — Буквално за всичко. Казах ви, че той е изключителен мъж. Вие знаете, че се готвим да спрем „Тикондерога“ и да го разтоварим. Мислите ли, че ще го оставим да изпрати сигнали SOS, когато отправим предупредителен изстрел над носа му? Преди корабът да напусне Англия, с телеграфистите му се случи дребен инцидент и те трябваше да бъдат заменени с… хм… по-подходящи хора.

— Дребен инцидент? — бавно изрече Сюзън. Било от морската болест, било от вълнението, лицето и имаше цвят на хартиен лист, но забелязах, че никак не е уплашена от Карерас. — Какъв инцидент?

— Нещо, което лесно може да се случи с всекиго от нас, мис Биърсфорд. — Тони Карерас продължаваше да се усмихва, ала вече някак не чаровно и по детски. Всъщност не виждах вече изражението на лицето му, виждах само странно плъзгащите се очи. Бях повече от всякога сигурен, че тази аномалия е не само в очите. Всички симптоми показваха, че се касае за аномалия, стигаща много по-далеч от очите. — Нищо сериозно, уверявам ви. — Което означаваше, че са убити, и то не с по един куршум. — Единият от заместниците е не само радист, но и експерт навигатор. Не виждахме причина да не се възползваме от този факт, за да бъдем осведомявани за точното местонахождение на „Тикондерога“ през всеки час.

— Баща ви не оставя нищо на случайността — съгласих се аз. — Освен дето разчита на мен като експерт навигатор на този кораб.

— Той не знаеше — не знаех и аз, — че всички други офицери на „Кампари“ ще бъдат… хм… тъй безразсъдни. Ние — баща ми и аз — не обичаме убийствата. — Пак непогрешимата нотка на искреност, но започвах да се чудя дали камбаната на гласа му не се е пропукала някъде. — Баща ми също е компетентен навигатор, но за беда в момента е премного зает. А е единственият професионален моряк, с когото разполагаме.

— Другите ви хора не са ли?

— Уви, не. Но са идеално подходящи, за да се погрижат професионалните моряци, вашите хора, да си вършат работата както трябва. — Сведението беше ободряващо. Ако Карерас постоянствуваше да препуска „Кампари“ през бурята с такава скорост, практически всеки, който не е професионален моряк, щеше наистина да се почувствува много болен. Това можеше да облекчи задачата ми за нощес. Казах:

— Какво ще стане с нас, след като задигнете проклетия товар?

— Ще прехвърлим всички ви на „Тикондерога“ отвърна лениво той. — Какво друго?

— Така ли? — иронизирах го аз. — За да можем веднага да уведомим всеки кораб, че „Кампари“ е бил…

— Уведомявайте когото си щете — рече спокойно той. — Да не ни смятате за луди? Ние ще напуснем „Кампари“ същата сутрин: друг плавателен съд вече ни очаква. Мигел Карерас мисли за всичко.

Не казах нищо и насочих вниманието си върху картите, докато Сюзън помоли да и се позволи да си донесе одеяла. Той и каза усмихнат, че ще я придружи, и двамата излязохазаедно. Когато се върнаха след пет минути, бях нанесъл позициите на курса по картата и установих, че „форт Тикондерога“ е действително в курса си. Подадох картата на Карерас с тази информация, той ми благодари и си излезе.

Вечерята дойде в осем часа. Не беше в традиционния стил на „Кампари“. Не можеше да се очаква Антоан да е в идеална форма, когато природните стихии бяха против него, но Все пак не беше и лоша. Сюзън не хапна нищо. Подозирах, че е повръщала неведнъж, ала не го споменах. Милионерска щерка или не, тя явно не беше ревла и глезла, каквато би могло да се очаква да бъде дъщерята на Биърсфордови. Аз самият не бях гладен. В стомаха ми имаше някаква буца, нямаща нищо общо с люшканията на „Кампари“. Но пак заради принципа, че ще се нуждая от всеки грам сила, който можех да събера, се нахраних добре. Макдоналд яде тъй, сякаш не е виждал храна от седмица. Булен продължаваше да спи под упойка, неспокоен от крепящите го към леглото ремъци, дишаше мъчително и бълнуваше несвързано. В девет часа Марстън каза:

— Време ли е за кафето, Джон?

— Време е — съгласих се аз. Забелязах, че ръцете на Марстън не са съвсем спокойни. След дългогодишно изгълтване на почти цяла бутилка ром всяка нощ нервите му не бяха пригодени за такъв род неща.

Сюзън донесе пет чаши кафе, една по една — мятането на „Кампари“, разтърсващите удари, причинени от развилнелите се вълни, правеха носенето на повече от една невъзможно! Една за нея, една за Макдоналд, една за Марстън, една за мен и една за пазача, същия момък, който ни бе охранявал миналата нощ. За нас четиримата Сюзън донесе захар; за пазача навън — лъжичка бял прах от аптеката на Марстън. Сюзън му занесе чашата.

— Как е нашият приятел? — попитах я аз, като се върна.

— Позеленял почти колкото мен. — Тя направи опит да се усмихне, ала не излезе нищо. — Изглежда, че съм го зарадвала.

— Къде е?

— В коридора. Седи на пода, сгушен в един ъгъл, с автомата на коленете си.

— Кога ще задействува това нещо, докторе?

— Ако го изпие направо, може би след двайсет минути. И не ме питайте колко ще продължи ефектът. Хората са толкова различни, че си нямам представа. Може би половин, може би три часа. Човек никога не може да бъде сигурен в тези неща.

— Сторихте всичко, каквото можете. Освен последното. Свалете външните превръзки и проклетите шини.

Той погледна към вратата неспокойно.

— Ако влезе някой…

— Вече минахме през това — казах нетърпеливо аз. — Дори и да загубим, няма да бъдем по-зле, отколкото сме били. Свалете ги.

Марстън придърпа един стол, за да се закрепи по-стабилно, седна, намести ножиците си под превръзките, които придържаха шините, и ги сряза с пет, шест бързи, чисти разрези. Превръзката падна, шините се разхлабиха и вратата се отвори. С няколко широки крачки Тони Карерас се намери до леглото ми, вглеждайки се замислен. Изглеждаше по-блед, отколкото при последната ни среща.

— Добрият чичо доктор на нощна смяна, е? Какво е закъсал пациентът ви, докторе?

— Закъсал? — изрекох дрезгаво аз. Бях извъртял полузатворените си очи, свил устни и стиснал здраво лежащите върху завивката юмруци. Картър агонизираше. Надявах се, че не съм преувеличил. — Луд ли е баща ви, Карерас? — Затворих напълно очи и задуших — почти — едно дълбоко изпъшкване, щом „Кампари“ се гмурна напред и надолу в една ненормално дълбока вълна с разтърсващ и друсащ трясък, който за малко не събори Карерас. Дори и през затворените врати, дори и през страхотния вой на вятъра и плясъка на поройния дъжд звукът на тласъка беше като от оръдейна стрелба, и то от близко разстояние. — Да не би да иска да избие всички ни? Защо, в името на бога, не намали малко скоростта?

— Мистър Картър има страшни болки — каза тихо доктор Марстън. Каквито и да бяха недостатъците му като лекар, той загряваше бързо, а погледнеше ли човек в прикованите, умни сини очи под величествената грива от бели коси, невъзможно беше да не му повярва. — По-точната — добави доктор Марстън — дума би била агония. Както знаете, той има пълно счупване на бедрената кост. — С деликатни пръсти той докосна напоените с кръв превръзки, които бяха скрити от шините, така че Карерас да може да види колко е сложно. — При всяко разлюляване на кораба строшените краища на костта се трият един в друг. Можете да си представите какво става… не, съмнявам се дали можете. Опитвам се да оправя и затегна шините, за да обездвижа крака. Трудна работа за сам човек при тези условия. Бихте ли ми помогнали?

Само за секунда коригирах оценката си за съобразителността на Марстън. Несъмнено, той просто се опитваше да намали евентуалните съмнения На Карерас, обаче не би могъл да измисли по-лош начин. Не, ако Карерас си предложеше услугите, защото забавеше ли се, имаше вероятност на излизане да открие заспалия пазач в коридора.

— Съжалявам. — Бетовен никога не ми е звучал толкова приятно, както музиката в тази единствена дума, изречена от Карерас. — Не мога да чакам. Капитан Карерас е на обиколка и така нататък. Впрочем мис Биърсфорд затова е тук. Не сполучите ли, наблъскайте му повече морфин. — След пет секунди той беше вече вън.

Марстън повдигна вежди.

— По-малко любезен от всякога, бихте казали вие, Джон. Пълна липса на отзивчивост, каквато постоянно проповядва.

— Затормозен е — казах аз. — И може би е малко изплашен, слава на бога, доста повече от обикновената морска болест, но все пак жилав. Сюзън, идете да вземете чашата от пазача и вижте дали нашият приятел Карерас наистина си е отишъл.

Тя се върна след петнайсет секунди.

— Няма го. Теренът е чист.

Метнах крака отстрани на леглото и се изправих. След миг се строполих тежко на пода и главата ми за малко не улучи железния крак на Макдоналдовото легло. Четири бяха причините за това: внезапното наклоняване на пода от пропадането на „Кампари“ в една вълна, сковаността на двата ми крака, мнимата парализа на левия ми крак и болката, която бе преминала по бедрото ми като пламък, още щом стъпалото ми докосна пода.

Сграбчвайки с ръце леглото на боцмана, издърпах се на крака и пак се опитах. Марстън ме държеше за дясната ръка и се нуждаех от всяка възможна подкрепа, която можех да получа. Стигнах до леглото си и се стоварих тежко на него. Лицето на Макдоналд беше безизразно. Сюзън бе на път да се разплаче. Поради някаква неясна причина това ме накара да се почувствувам по-добре. Опитах се да направя колеблива крачка, като се държах за рамката на моето легло, но безполезно.

Безполезно. Не бях направен от стомана. С люшкането на „Кампари“ можех да се оправя и първоначалната скованост започваше да изчезва. Дори и тази отчайваща слабост в левия крак можех до известна степен да преодолея. Винаги можех да подскоча на един крак. Но болката не можех да игнорирам. Не бях направен от стомана, имах нормална нервна система, като всеки друг човек, но в момента тя работеше на високи обороти. Струваше ми се, че и болката бих преодолял. Но всеки път, щом стъпех с крака на пода, пронизващата агония в лявото бедро ме замайваше и объркваше и изпадах почти в безсъзнание. Няколко стъпвания с този крак и щях изобщо да престана да съм на себе си. Смътно предположих, че вероятно се дължи на многото изгубена кръв. Пак седнах долу.

— Върнете се в леглото — ми изкомандува Марстън. — Това е лудост. Ще трябва да лежите по гръб поне и другата седмица.

— Добрият, славен Тони Карерас — казах аз. Наистина се чувствувах леко замаян. — Умният Тони! Той го измисли. Спринцовката, докторе. Болкоубиец за бедрото. Наблъскайте ме здраво. Знаете, както инжектират футболист с контузен крак преди мач.

— Никой футболист не е излизал някога на терена с три рани от куршум в крака си — мрачно заяви Марстън.

— Недейте, доктор Марстън — каза настойчиво Сюзън. — Моля ви, недейте. Той положително ще се убие.

— Боцмане? — запита Марстън.

— Инжектирайте го, сър — рече тихо боцманът. — Мистър Картър най-добре знае.

— Мистър Картър най-добре знае! — имитира го вбесена Сюзън. Пристъпи до боцмана и впери поглед в него. — Лесно ви е на вас да си лежите и да казвате, че той знаел най-добре. Няма вие да излезете и да се пребивате, да бъдете застрелян или да умрете от загуба на кръв.

— Не аз, мис — усмихна и се боцманът. — Мен не можете ме накара да рискувам така.

— Прощавайте, мистър Макдоналд. — Тя се отпусна уморено на леглото му. — Толкова ме е срам. Зная, че ако кракът ви не беше строшен… но вижте го него! Не може дори да седи изправен, камо ли да ходи. Ще се убие, казвам ви, ще се убие!

— Възможно е. Но тогава само ще избърза с около два дни, мис Биърсфорд — каза тихо Макдоналд. — Аз зная, мистър Картър знае. Двамата знаем, че никой на „Кампари“ няма да живее дълго… освен ако някой не направи нещо. Сигурно не мислите, мис Биърсфорд — продължи той натъртено, — че мистър Картър го прави ей тъй на, просто за удоволствие?

Марстън ме погледна с бавно присвиващо се лице. — Вие и боцманът сте разговаряли? Говорили сте за нещо, което аз не зная?

— Ще ви кажа, като се върна.

— Ако се върнете. — Той влезе в диспансера, върна се с една спринцовка и ми инжектира някаква бледа течност. — Правя го, против волята си. То ще притъпи болката, в това не се съмнявам, но същевременно ще допринесе да пресилите крака си и да го увредите за постоянно.

— Нищо не е така постоянно, както да си мъртъв. Щ Закуцуках към диспансера, измъкнах костюма на стария Биърсфорд от купа одеяла, донесени от Сюзън, и го облякох възможно най-бързо, възпрепятстван от болния крак и люшкането на „Кампари“. Тъкмо вдигах яката и забождах реверите един върху друг с безопасна игла, когато влезе Сюзън. Тя ми заяви с учудващо спокоен глас:

— Стои ви много добре. Само палтото ви е малко тясно.

— Дяволски по-добре, отколкото да марширувам по горната палуба посред нощ, облечен в бяла униформа. Къде е черната рокля, за която ставаше дума?

— Тук. — Сюзън я измъкна от най-долното одеяло.

— Благодаря. — Погледнах етикета. Баленсиага. Хубава маска щеше да стане. Улових подгъва на роклята с двете си ръце, погледнах я, видях кимването и се залових да разпарям — един бод, един долар. Разпрах един груб квадрат, сгънах го на триъгълник и го увих около лицето си, точно под нивото на очите. Ново разпорване и нов квадрат, с който увих главата и челото, докато останаха да се виждат само очите ми. Бледия проблясък на ръцете можех винаги да прикрия.

— Значи нищо няма да ви спре? — каза настойчиво тя. — Не бих казал това. — Отпуснах се малко повече на левия крак, използувах въображението си и си казах, че вече почва да изтръпва. — Много неща могат да ме спрат. Всеки един от четиридесет и двамата, въоръжени с карабини и автомати, може да ме спре. Ако ме видят.

Тя се загледа в останките на Баленсиага.

— Отпорете тогава едно парче и за мен, щом сте се заловили.

— За вас? — Погледнах я. Беше силно пребледняла. — За какво?

— Идвам с вас. — Посочи дрехите си — тъмносин пуловер и джинси. — Не беше трудно да се досетя, защо ви е костюмът на татко. Сигурно не мислите, че съм облякла тези дрехи просто ей така?

— Не мисля. — Отпорих още едно парче Ето ви го. — Добре — Застана с парчето в ръка. — Добре, просто така, е?

— Каквото поискахте, нали?

Тя ми отправи един старомоден поглед отдолу нагоре, поклатя глава и превърза парцала. Влязох с накуцване в лазарета, следван от Сюзън.

— Къде отива мис Биърсфорд? — рязко ме запита Марстън. — Защо е сложила тази качулка?

— Идва с мен — казах аз. — Това е по нейно желание.

— Идва с вас? И вие и позволявате? — Той се беше ужасял. — Но тя ще загине!

— Съвсем възможно — съгласях се аз. Нещо, вероятно упойката, оказвате странен ефект на главата ми: чувствувах се крайно апатичен и много спокоен. — Но както казва боцманът, какво са два дни по-рано? Нуждая се от още един чифт очи, от човек, който може по-бързо и по-леко да разузнава, най-вече от бдителност. Дайте ни едно от фенерчетата ся, докторе.

— Възразявам. Силно протестирам срещу…

— Дайте му фенерчето! — прекъсна го Сюзън.

Той се взря в нея, поколеба се, въздъхна и се обърна. Макдоналд ми махна.

— Съжалявам, че не мога да дойда с вас, сър, но това е, с което мога да помогна. — Мушна в ръката ми един моряшки нож, широко острие от едната страна, закачено за скоба за разплитане на въже от другата; краят на шилото беше като върха на игла. — Ако го използувате, мушкайте нагоре с шилото, а ножът да е под ръката ви, — Ще помня думите ти. — Вдигнах ножа и видях Сюзън как го гледа с големите си зелени очи.

— Вие… вие ще използувате това нещо?

— Стойте назад, ако искате, фенерчето, доктор Марстън!

Мушнах фенерчето в джоба, стиснах ножа в ръка и минах през вратата на лазарета. Не я затворих след себе си, знаех, че Сюзън ще ме последва. Сгушен в един ъгъл на коридора, пазачът спеше. Автоматът лежеше на коленете му. Беше страшно изкушение, но го преодолях. Заспалият часовой можеше да бъде обсипан с псувни и ритници, но заспал часовой без оръжието си би довел до основно претърсване на кораба.

Нужни ми бяха две минути, за да изкача двете стълбища на нивото на палуба „А“. Хубави, гладки и широки стълбища, но ги взех за две минути. Левият ми крак беше много скован, много слаб и не отговаряше на всички самовнушения, когато продължавах да си казвам, че след всяка минута ме боли все по-малко. Освен това сега „Кампари“ се тръскаше така отчаяно, че дори и за опитния човек представляваше трудност да се качи горе, без да бъде изхвърлен.

„Кампари“ се люлееше, но сега с още по-усилено спираловидно движение, огромни количества летяща вода се разбиваха в носа и се изхвърляха назад към надстройката. Намирахме се на няколко стотин мили от центъра на ураган. Не ми бяха нужни барометър или прогноза за времето, знаех какво е в открито море. Все по-разпростиращото се вълнение показваше посоката, където се намираше центърът на урагана; колкото повече се доближавахме, толкова по-страшно ставаше, и посоката на вятъра също определяше къде се намира центърът на урагана. Ние се движехме, грубо казано, 20° на изток откъм север и вятърът духаше от мъртвата точка пред нас. Това означаваше, че ураганът е точно на изток от нас, съвсем малко в юг и все още се движи с нас към северозапад, малко по-северен курс от обикновено: „Кампари“ и ураганът бяха на път да се срещнат. Силата на вятъра пресмятах на осем или девет по старата скала на Бофорт. Това определяше центъра на бурята на по-малко от сто мили встрани. Ако Карерас поддържаше сегашния курс при сегашната скорост, скоро на бедите на всички (както на нашите, така и на неговите) щеше да се сложи край.

На върха на второто стълбище спрях за миг да се стабилизирам, улових ръката на Сюзън и се устремих напред в посока на приемния салон. Едва се устремих и спрях. Нещо не беше в ред.

Дори и в замаяното ми състояние скоро разбрах какво не е в ред. При нормална нощ сред морето „Кампари“ приличаше на обкичена със светлини коледна елха. Сега всички палубни светлини бяха изключени — друг пример за съобразителността на Карерас да не рискува, въпреки че този пример беше излишен и пресилен. Вярно, че не искаше никой да го види, но в един черен вихър като този никой не би го видял, дори и да имаше друг плаващ съд по същия курс, което бе почти невероятно, освен ако капитанът му си е изгубил разума. Но това ми допадаше. Заклатушкахме се, без да полагаме усилия да пазим тишина. При воя на вятъра, при гръмотевичното трополене на поройния дъжд, при повтарящите се като пистолетна стрелба експлозии, когато напредващият нос на „Кампари“ се гмуркаше в мятащите се отпред вълни, никой не би могъл да ни чуе на повече от метър.

Строшените прозорци на приемния салон бяха грубо запушени с дъски. Внимавайки да не срежа някоя вратна вена или да си избода очите на някое от натрошените стъкла, притиснах лице към дъските и се взрях през една цепнатина.

Завесите бяха спуснати, но фучащият между процепите На дъските вятър духаше и ги развяваше почти непрекъснато. За една минута бях видял всичко, което исках да видя, и то съвсем не ми помогна. Всички пасажери бяха наблъскани в един ъгъл на салона, повечето от тях сгушени на застланите един до друг дюшеци, неколцина стояха прави, облегнали гърбове на стената. Никога през живота си не бях виждал по-печална група болни от морска болест милионери. Видът им граничеше от зеленикав оттенък до мъртвобяла бледност. Ужасно се мъчеха. Видях в ъгъла неколцина стюарди, готвачи и механици, включително Макилрой и Къмингс до него. Като отделим моряците, изглежда, че всички свободни от екипажа бяха затворени с пасажерите. Карерас икономисваше хората си; можах да видя само двама от тях, загрубели, небръснати типове, всеки с автомат. За миг ми хрумна да блъсна вратата и се Хвърля отгоре им, но само за миг. Въоръжен само с един нож и при най-висока скорост, равняваща се на забързана костенурка, какво ли можех да сторя?

След две минути бяхме при радиокабината. Никой не беше ни възпрепятствал, никой не беше ни видял — палубите бяха съвсем пусти.

Радиокабината беше потънала в мрак. Притиснах ухо до вратата, притиснах с ръка другото ухо, за да изолирам воя на бурята, и се заслушах напрегнато. Нищо! Поставих леко ръка на дръжката, завъртях и натиснах. Вратата не мръдна. Свалих си ръката от дръжката с вниманието на човек, вадещ диаманти от кошница със спящи кобри.

— Какво има? — запита Сюзън. — Дали…

Не можа да се доизкаже — ръката ми затвори не съвсем нежно устата и. Бяхме на пет метра от вратата, когато си свалих ръката.

— Какво има? Какво има? — Тихият и шепот пресекваше, тя не знаеше дали да се бои или сърди, или пък и двете.

— Вратата беше заключена.

— Защо да не бъде? Защо да държат пост?

— Вратата беше заключена с катинар. От външната страна. Вчера сутринта сложихме нов. Няма го. Някой е заключил отвътре.

Не знаех колко от казаното достига до нея. Бученето на морето, барабаненето на дъжда, фучащият в мрака откъм север вятър, свирещ пискливата си погребална песен връз такелажа, сякаш поглъщаха и отнасяха думите ми още щом ги произнесях. Придърпах я до мизерното прикритие на един вентилатор и следващите и думи наистина показаха, че е чула и разбрала почти всичко от казаното.

— Оставили са пазач? Просто за в случай, че някой нахълта? Как би могъл човек да нахълта. Всички сме заключени и охранявани.

— Както Карерас Младши каза, неговият старец не оставя нищо на случайността. — Поколебах се. После, не знаейки какво друго да кажа, продължих: — Нямам право да го сторя. Но трябва. Безразсъден съм. Искам да ви използувам за примамка — да ми помогнете да измъкнем онази личност оттам.

— Какво искате да сторя?

— Чудо момиче! — Стиснах и ръката. — Почукайте на вратата. Издърпайте си качулката и се покажете на прозореца. Той положително ще запали някоя лампа или ще светне с фенерче и като види, че е момиче… е, ще се учуди, но няма да се уплаши. Ще поиска да провери.

— И тогава вие… вие… — Да.

— Само с един сгъваем нож! — каза тя с треперещ глас. — Много сте уверен в себе си.

— Никак не съм уверен. Но ако не направим нещо или не сполучим, все едно, ще се наложи веднага да скочим през борда. Готова ли сте?

— Какво възнамерявате да правите, като влезете вътре? — Беше уплашена и го усукваше. И аз не бях кой знае какво цвете за мирисане.

— Ще изпратя сигнал SOS на честотата за бедствие. Ще предупредя всеки кораб в улавящия обхват, че „Кампари“ е завладян чрез сила и се кани да пресрещне кораб, носещ товар злато на това и това място. За няколко часа цяла Северна Америка ще знае местоположението и веднага ще задействува.

— Да. — Настъпи дълга пауза. — Ще задействува. Първата реакция ще бъде, че Карерас ще открие липсата на своя човек… и къде мислите да го скриете?

— В Атлантика. Тя потръпна леко, после заяви уклончиво:

— Струва ми се, че Карерас ви познава по-добре от мен… Пазача го няма. Ще знаят, че е виновен някой от екипажа. Скоро ще разберат, че единственият часовой, който не е бил буден докрай, е в момента в лазарета. — Тя замълча за миг, после продължи тъй тихо, че едва я чувах сред бурята. — Просто виждам как Карерас ви разкъсва превръзката на крака и открива, че бедрото ви не е счупено. Знаете ли какво ще стане тогава?

— Няма значение.

— За мен има! — изрече тя спокойно, деловито, сякаш думите и нямаха никакъв особен смисъл. — И нещо друго. Казахте, че за два часа всеки ще знае нашето положение. Двамата радисти, поставени от Карерас на „Тикондерога“, ще узнаят веднага и незабавно ще уведомят Карерас на „Кампари“.

— След като приключа в радиокабината, никой повече не ще може да приема или предава оттам.

— Добре. Значи, ще строшите уредбата. Само това ще бъде достатъчно за Карерас да разбере какво сте сторили. А не можете да строшите всички радиоприемници на „Кампари“. Не можете, например, да се доберете до радиоприемника в салона за гости. Всички ще узнаят, казвате вие. Това значи, че генералисимусът и правителството му също ще узнаят; тогава всички радиостанции на острова не ще предават нищо друго освен непрекъснати съобщения. Карерас не може да не ги улови.

Не казах нищо. Смътно си помислих, че изглежда съм загубил много кръв. Нейният ум работеше десет пъти по-бързо и по-бистро от моя, но това с нищо не ни помагаше в създалата се ситуация. Тя продължи:

— Вие и боцманът изглеждате много уверени, че Карерас не ще ни остави — пасажерите и екипажа — живи. Може би защото си мислите, че не може да остави свидетели, та каквато и полза да има генералисимусът от тези пари, реакцията на цял свят ще бъде такава, че ще направи положението му критично, когато разбере какво е направил. Може би…

— Реакция! — казах аз. — Реакция! Британският и американският флот и въздушните сили ще бъдат на прага му на другата сутрин и това ще бъде неговият край. Дори и Русия няма да му подаде ръка за помощ, те не биха го сторили, както не биха изстреляли и ракета. Разбира се, че не може да си позволи някой да узнае. Иначе ще бъде свършен, фактически той не би си позволил дори някой да узнае, че е правен подобен опит. И щом Карерас разбере за изпратените от вас сигнали SOS, ще се избави от всички свидетели, ще отклони курса, ще се прехвърли на очакващия го друг кораб и толкова.

Стоях, без да кажа нищо. Чувствувах мозъка си притъпен, натежал и уморен, също и тялото. Опитвах да си внуша, че се дължи на инжектирания ми от Марстън наркотик, ала не беше това, знаех, че не е това, чувството на поражение е най-мощният опиат от всичко. Без да знам какво говоря, казах:

— Е, поне ще сме спасили златото.

— Златото! — трябваше човек да бъде дъщеря на мултимилионер, за да вложи цялото това презрение в гласа си при произнасянето на думата „злато“. — Кой ти дава пукнат грош за всичкото злато на света? Какво е златото в сравнение с вашия живот, моя живот, живота на мама и татко, живота на всеки един на „Кампари“? Колко пари каза Карерас, че носел „Тикондерога“?

— Чухте го. Сто и петдесет милиона долара.

— Сто и петдесет милиона! Татко може да събере за една седмица и пак да му останат още толкова.

— Щастлив татко — измърморих аз. Явно се забърквах.

— Какво казахте?

— Нищо. Нищо. Когато аз и Макдоналд я обмисляхме, идеята ни се стори превъзходна, Сюзън.

— Съжалявам. — Тя улови дясната ми ръка със своите две и я стисна. — Наистина съжалявам, Джони.

— Откъде пък измислихте сега том „Джони“? — измънках аз.

— Харесва ми Което е добро за капитан Булен… ръцете вя са ледени! — възкликна тихо тя. — И треперите — Нежните и пръсти се вмъкнаха под качулката ми — И челото ви изгаря. Температура и треска. Не сте добре, о, не сте добре. Елате да се върнем в лазарета, Джони. Моля ви!

— Не.

— Моля ви!

— Стяга сте ми баяли, мис! — Дръпнах се уморено от вентилатора. — Елате!

— Къде отивате? — Веднага застана до мен с ръка в моята и ми беше приятно да се облегна на нея.

— Сердан. Нашият загадъчен приятел мистър Сердан. Съзнавате ли, че фактически ние не знаем нищо за мистър Сердан… освен че изглежда той стоя зад всичко я оставя другите да вършат работата? Карерас я Сердан изглежда са важни клечки и може би в крайна сметка не Карерас е главният. Но зная това: ако ще трябва да опра нож в гърлото или пистолет в гърба на който и да е от тези двамата, ще държа голям коз в ръката си.

— Хайде, Джони — замоли ме тя. — Елате да слезем долу.

— О… добре, толкова съм объркан. Но все пак е вярно. Ако мога да блъсна един от тези двамата в приемния салон пред себе си и да сплаша двамата пазачи със смъртта му. асо [???] вдигнат пушките, мисля, че ще го сторят. С два автомата и с помощта на всичките мъже там бих могъл да извърша много в една такава нощ. Не съм луд, Сюзън. Само безразсъден, както казах.

— Едва ли ще издържите. — В гласа и се четеше нотка на отчаяние.

— Затова вие сте тук. Да ме подкрепяте. Карерас го изключваме. Той ще бъде на мостика, а мостикът ще е най-охраняваното място на кораба, защото е най-важното място. — Присвих очи и се дръпнах назад в един ъгъл, когато огромна синьобяла разклонена светкавица почти точно над главите ни проблесна и проби черната стена от кълбести облаци и проливен дъжд, осветявайки за миг всяка подробност по палубите на „Кампари“ с ослепителния си блясък. Грохотът на светкавицата заглъхна, погълнат в зъбите на бурята.

— Това помага — промърморих аз. — Светкавиците, гръмотевиците, тропическият проливен дъжд и придвижването към сърцето на урагана. Крал Лир би трябвало да види този ад. Никога вече не би се оплакал от поразяваща пустош.

— „Макбет“ — каза тя. — Това е от „Макбет“.

— О, по дяволите — въздъхнах аз. И тя почваше да откача като мен. Взех и ръката или тя взе моята, забравих кой чия: — Елате, много сме открити тук.

След минута бяхме долу на палуба „А“, свити до една преграда. Казах й:

— Прекалената предпазливост няма да ни помогне. Отивам по централния коридор, право в каютата на Сердан. Ще си мушна ръката в джоба, преструвайки се, че имам револвер. Стойте при входа на коридора и ме предупредете, ако идва някой.

— Той не е вътре — каза тя. — Стояхме в десния преден край на апартаментите, точно пред спалната каюта на Сердан. — Не е вътре. Не свети.

— Навярно пердетата са спуснати — казах нетърпеливо аз. — Корабът е изцяло затъмнен. Обзалагам се, че Карерас е изгасил дори навигаторните светлини. — Залепихме се за преградата, когато друга светкавица блесна от мрачните облаци и сякаш затанцува по върха на мачтата на „Кампари“. — Няма да се бавя.

— Почакайте! — Тя ме задържа с две ръце. — Пердетата не са спуснати. Блясъкът… можах да видя всичко в каютата.

— Можахте ли да видите… — кой знае по каква причина снижих глас — … някого вътре? — Не можах да видя всичко. Беше само за секунда.

Напрегнах се, плътно притиснах лице в стъклото и се взрях вътре. Мракът в каютата беше абсолютен — абсолютен, докато друга разклонена светкавица освети пак цялата горна част на „Кампари“. За миг видях собственото си покрито с качулка лице и взиращите се очи, отразени на прозореца, после възкликнах инстинктивно, защото бях видял и нещо друго.

— Какво има? — попита дрезгаво Сюзън. — какво не е в ред?

— Това не е в ред. — Измъкнах фенерчето на Марстън, закрих го с ръка и го насочих надолу през стъклото.

Леглото беше срещу преградата, почти точно под прозореца. Сердан лежеше в леглото, облечен и буден, с широко отворени взиращи се, като че ли хипнотизирани от фенерчето очи. Бялата му коса не беше точно където би трябвало да бъде, а се беше плъзнала назад, разкривайки собствената му коса отдолу. Черна коса, гарвановочерна коса с изумително стоманеносив кичур точно в средата. Къде ли бях виждал човек с такава коса? Кога ли бях слушал за човек с такава коса? Изведнъж разбрах, че е „кога“, а не „къде“; знаех отговора. Загасих фенерчето.

— Сердан! — Имаше някакъв шок, някакво неверие и липса на проумяване в гласа на Сюзън. — Сердан! С вързани ръце и крака и завързан за леглото така, че да не може да мръдне нито на сантиметър. Сердан! Но… Не, не! Беше готова да се откаже. — О, Джони, какво значи всичко това?

— Зная какво. — Сега нямаше и капчица съмнение в това, че знаех какво всичко значи и много бих искал да не го зная. Преди само си бях внушавал, че съм изплашен, когато всъщност само съм се догаждал. Но времето на догадките беше минало, о, господи, бе минало. Сега знаех истината, а истината беше по-лоша, отколкото можех изобщо да предполагам. Насилих се да преодоля паниката и казах стегнато през засъхналите си устни:

— Ограбвали ли сте някога, гроб Сюзън? — Да съм… — Тя замълча и когато гласът и пак се върна, в него имаше сълзи. — И двамата сме изчерпани, Джон. Да се върнем долу. Искам да се прибера в лазарета.

— Имам вест за вас, Сюзън. Не съм луд. Но не се и шегувам. И се надявам на бога, че гробът не ще да е празен. — Улових ръката и да я поведа и като го сторих, светкавицата пак блесна: очите и бяха разширени и изпълнени със страх. Зачудих се как ли са изглеждали моите на нея.