Златното рандеву

VСряда 8:45 сутринта — 3:30 след обед

Фергюсън, висок, мургав „кокни“1, останал почти без коса, се обърна към мен, когато нахълтах през вратата от дясната страна на мостика в кабината на щурвала. На лицето му се изписа облекчение.

— Бога ми, драго ми е да ви видя…

— Къде е Четвъртият офицер? — запитах го аз.

— Знам ли го, сър? Тези смени на курса…

— Дявол ви взел смените! Къде отиде той? фергюсън замига изненадан. Имаше същия израз на лицето като този на Уайтхед преди няколко секунди, дебнещата обърканост на човек, който вижда как другият откача.

— Не зная, сър, не ми каза.

Пресегнах за най-близкия телефон, свързах се с трапезарията и потърсих Булен. Той се обади и му казах:

— Картър тук, сър. Бихте ли дошли веднага на мостика?

Настъпи кратка пауза, после той ме попита:

— Защо?

— Декстер го няма, сър. Беше на вахта, но е излязъл преди двайсет минути.

— Заряз ал мостика. — Гласът не промени интонацията си, но само защото той успя да го задържи така. Син на лорд Декстер или не, това беше край за младия Декстер на „Кампари“, ако не можеше да мотивира постъпката си. — Потърси ли го? Трябва да е някъде.

— От това именно се боя, сър.

Телефонът щракна и аз окачих слушалката. Младият Уайтхед, все така загрижен, току-що бе влязъл в кабината. Казах му:

— Ще намериш третия офицер в каютата му. Поздрави го от мен и го попитай дали би поел мостика за няколко минути, фергюсън?

— Да, сър? — Гласът му беше все така предпазлив.

— Съвсем нищо ли не каза мистър Декстер, когато излезе?

— Да, сър. Чух го да казва нещо като „Почакай за минутка. Какво по дяволите, става там?“ Или нещо такова, не съм сигурен. После каза: „Дръж същия курс. Връщам се след минутка.“ И излезе.

— Това ли беше всичко?

— Това беше всичко, сър.

— Къде стоеше той по това време?

— На дясното крило, сър. Точно зад вратата.

— И слезе долу от тази страна?

— Да, сър.

— Къде беше Уайтхед в същото време?

— Отвън, на лявото крило, сър. — Изражението и обясненията на фергюсън несъмнено показваха, че според него отговаря на един лунатик, но успяваше да запази хладнокръвие.

— Не прекоси ли да види къде е отишъл мистър Декстер?

— Не, сър. — Той се поколеба. — Всъщност, не точно веднага. Но ми се стори малко странно, затова го накарах да погледне. Не видя нищо.

— Но, по дяволите! Колко време след слизането на Декстер той е погледнал?

— Една минута. Може би почти две. Не съм сигурен, сър.

— Но каквото и да е видял мистър Декстер, е било отзад?

— Да, сър.

Излязох на дясното крило и погледнах назад. Не се виждаше никой по която и да е от двете палуби долу. Екипажът отдавна бе приключил с миенето на палубите, а пасажерите още закусваха. Долу нямаше никой и нищо интересно за гледане. Дори и радиокабината бе пуста, със затворена и залостена врата. Виждах ясно бронзовия катинар да проблясва под утринното слънце, докато „Кампари“ се носеше бавно и леко по удължаващото се течение.

Радиокабината! Стоях като закован цели три секунди — в очите на фергюсън се утвърждавах като кандидат за усмирителна риза, — после се спуснах стремителнс по стълбището също както го бях изкачил — по три стъпала наведнъж. Само едно предвидливо спиране от моя страна и изненадващо пъргавото отдръпване от страна на капитана предотврати сблъскването ни в подножието на стълбата. Булен гласно потвърди мисълта, която очевидно се разпространяваше по мостика:

— Да не си откачил, мистър?

— Радиокабината, сър — казах бързо аз. — Елате! Бях там след няколко секунди заедно с Булен. Опитах катинара, мощен двойнодействуващ „Йеил“, но той бе здраво заключен.

Тогава именно забелязах един ключ да стърчи в долната част на катинара. Завъртях го на една страна, после на друга, опитах се да го издърпам, но напразно. Усетих задъханото дишане на Булен над рамото ми.

— По дяволите, какво става тук, мистър? Какво изведнъж ти е щукнало?

— Една минутка, сър. — Забелязах Уайтхед да се качва към мостика и му махнах. — Доведи боцмана, кажи му да донесе клещи.

— Да, сър. Аз ще донеса клещи…

— Кажи на боцмана да ги донесе! — троснах му се аз.

— После поискай от мистър Питърс ключа от тази врата.

Бързо!

Той се затича. Пролича желанието му с удоволствие да изчезне. Булен каза:

— Виж какво, мистър…

— Декстер е напуснал мостика, защото е видял, че някъде става нещо странно. Така каза фергюсън. Къде другаде, ако не тук, сър?

— Защо тук? Защо не…

— Вижте това. — Взех катинара в ръка. — Този изкривен ключ. И каквото е станало, е станало тук.

— Прозорецът?

— Не може. Погледнах. — Заведох го отстрани до квадратното прозорче — парче матирано стъкло. — Пердетата още бяха спуснати.

— Не можем ли да го счупим?

— Какъв е смисълът? Късно е вече.

Булен ме загледа особено, обаче не каза нищо. Изтече половин минута в мълчание. С всяка измината минута Булен ставаше все по-нервен. После боцманът пристигна, носейки чифт плътно изолирани клещи в ръка.

— Отвори тази проклетия! — рязко му изкомандува Булен.

Макдоналд се опита да извади ключа с пръсти, не можа и пусна клещите в действие. Още с първото дръпване ключът се счупи наполовина.

— Ха! — рече Булен. — Сега я свършихме. Макдоналд го погледна, погледна мен, после счупения ключ, останал в челюстта на клещите.

— Даже не го извих, сър — рече тихо той. — И ако това е ключ „Йеил“ — добави той с нотка на презрение, — то аз не съм шотландец, а англичанин. — Подаде ни ключа да го огледаме. Счупеното разкриваше сивата, груба, шуплеста сплав на някакъв основен метал. — Домашна направа, и то не особено сполучлива.

Булен мушна в джоба си счупения ключ.

— Можеш ли да извадиш другото парче?

— Не, сър, напълно е блокирало. — Той забърка из комбинезона си и извади една ножовка. — Може би това, сър?

— Бива.

На Макдоналд му трябваха три минути усилна работа — ключалката, за разлика от катинара, беше от закалена стомана — и най-после ножовката премина. Той измъкна катинара и погледна въпросително капитана.

— Елате с нас — му каза Булен. По веждите му имаше пот. — Гледай да няма никой наблизо. — Отвори вратата и влезе вътре. Аз вървях по петите му.

Е, открихме Декстер, но го открихме много късно. Той имаше вид на купчина стари дрехи, съвсем отпусната, свита безформеност, присъща само на мъртъвците: проснат с лице към пода, той едва оставяше място за Булен и мен.

— Да повикам ли доктора, сър? — обади се Макдоналд: той стоеше, прекрачил щормовия праг, а кокалчетата на пръстите по ръката, която бе уловила вратата, бяха опънали до краен предел кожата му.

— Късно е вече за доктор, боцмане — каза студено Булен. После самообладанието му рухна и той избухна яростно: — Господи, мистър, до какъв край ще ни доведе това? Той е мъртъв, вижда се, че е мъртъв. Какво се крие зад… какъв престъпен демон… защо са го убили, мистър? Защо е трябвало да го убиват? Мътните ги взели, защо им е трябвало на злодеите да го убиват? Той беше само едно дете, какво зло е сторил някога младият Декстер на когото и да било? — Чест правеше на Булен, че в момента изобщо не му минаваше през ума мисълта, че мъртвият е син на президента и главния директор на линията „Блу Мейл“. Тази мисъл дойде по-късно.

— Умрял е поради същата причина като Бенсън — казах аз. — Видял е премного. — Коленичих до него, огледах врата отзад и отстрани. Нямаше никакви белези. Вдигнах поглед и казах: — Може ли да го обърна, сър?

— Вече не може да му навреди. — Обикновено червендалестото лице на Булен си беше загубило цвета и устните му бяха стиснати в тясна плътна линия.

Дърпах и опъвах няколко секунди, докато успях, макар и частично, да обърна Декстер, Не губих време да проверявам дишането или пулса: когато са ти пуснали три куршума в тялото, дишането и пулсът принадлежат на миналото. А бялата униформена риза на Декстер с трите малки, почернели от барута и обагрени от кръв дупки точно под гръдната кост действително показваха, че по него е стреляно три пъти; мястото, което заемаха тези отвори, можеше да се скрие с една карта за игра. Работа на истински майстор. Изправих се, погледнах от капитана към боцмана, после казах на Булен:

— Това не можем да отчетем като сърдечен пристъп, сър.

— Стреляли са по него три пъти — каза деловито Булен.

— Имаме си работа с маниак, сър. — Загледах се в Декстер, неспособен да отместя поглед от гримасата върху сгърченото през последните си мигове на живот лице, онзи разкъсващ миг на агония, отварящ вратата на смъртта. — Всеки от тези куршуми е могъл да го убие. Но някой го е убил три пъти, някой, който обича да натиска спусъка, който обича да гледа как куршумите попадат в тялото, въпреки че човекът е вече мъртъв.

— Гледаш много хладнокръвно на въпроса, мистър — ме изгледа зачудено Булен.

— Със сигурност! — Показах на Булен пистолета си. — Покажете ми човека, който е сторил това, и аз ще му се отплатя със същото, което е сторил на Декстер. Точно същото! И да вървят по дяволите и капитан Булен, и неговите правила! Толкова съм хладен!

— Прощавай, Джони, момчето ми. — После гласът му пак стана твърд. — Никой не е чул нищо. Как може никой да не чуе нищо?

— Пистолетът му е бил съвсем близо до Декстер, може би опрян в него. Вижте петната от обгорял барут. Освен това всичко показва, че тази личност — или тези лица — боравят професионално. Може би имат заглушите ли на револверите си.

— Разбирам! — Булен се обърна към Макдоналд. — Можеш ли да доведеш Питърс, боцмане? Веднага!

— Да, да, сър. — Макдоналд се накани да излезе и аз казах бързо:

— Сър, една дума, преди Макдоналд да е тръгнал.

— Какво има? — Гласът му беше твърд, нетърпелив.

— Искате да пратите известие?

— Разбира се, че искам да пратя известие. Ще искам два бързи патрулни катера да ни посрещнат. Със скоростта на газовите им турбини те ще пристигнат по обед: И когато им кажа, че за дванайсет часа са убити трима от хората ми, ще се разтичат. Писна ми да играя ролята си, Старши. С това фалшиво погребение исках да приспя подозренията им, да ги накарам да мислят, че сме се отървали от единственото доказателство за убийство срещу тях. Виждаш ли докъде ни доведе? Още един убит?

— Няма смисъл, сър. Много е късно!

— Какво искаш да кажеш?

— Дори не се е погрижил пак да намести капака след излизането си, сър. — Кимнах към големия предавател-приемник с леко изкривения му капак и разхлабени притягащи винтове. — Може би е бързал да се измъкне, може би е знаел, че няма никакъв смисъл да прикрива нещата, но ние сме длъжни да го открием рано или късно — и по-добре рано, отколкото късно. — Вдигнах капака и застанах встрани, за да може и Булен да види. Нищо не беше по-сигурно от това, че никой вече не би могъл да използува този приемник. Отвътре той представляваше каша от разкъсани проводници, смачкан метал, строшени кондензатори и лампи. Някой си беше послужил с чук. Нямаше място за предположения: чукът си лежеше сред бъркотията, останала като последно доказателство от някога сложното устройство на предавателя. Наместих капака.

— Има резервен комплект — каза дрезгаво Булен. — Ей там, в шкафа под масата. Този с газгенератор. Сигурно го е пропуснал.

Но убиецът не го беше пропуснал, не беше човек, който пропуска нещата. Пък и чукът му беше под ръка. Всъщност резервният комплект беше дори по-смачкан от редовния, а и за по-сигурно смачкана беше и арматурата на газгенератора.

— Изглежда, че нашият приятел пак е слушал със своя приемник — обади се тихо Макдоналд. — И е излязъл или да спре известието, или да строши апаратурата, така че да не постъпват повече известия. Имал е късмет. Ако бе закъснял малко до завръщането на радиста, хората ми щяха още да търкат палубата отвън и той не би могъл да направи нищо.

— Никак не ми се връзва този убиец с късмета — казах аз. — Премного е способен за това. Не мисля, че са постъпили нови известия, които да го тревожат, но той се е страхувал от такива. Знаел е, че Питърс и Дженкинс са на погребението, и вероятно е проверил, че радиокабината е заключена. Изчакал е да се разчисти теренът, излязъл е на палубата, отключил кабината и влязъл вътре. И за зла участ Декстер го е видял да влиза.

— Ключът, мистър — каза дрезгаво Булен. — Ключът. Как ще го обясните?

— Представителят на „Маркони“ в Кингстън, който провери апаратурата, сър. Помните ли? — Той помнеше, разбира се: представителят на „Маркони“ бе телефонирал да пита дали искаме да се прегледа апаратурата и Булен се бе възползувал от тази изпратена от бога възможност да затвори радиокабината, за да не приема неприятните и нервиращи го радиограми от Лондон и Ню Йорк. — Прекара тук почти четири часа. Достатъчно време за всичко. Ако той е бил представителят на „Маркони“, то аз съм Майската царица. Имаше хубав и внушителен комплект инструменти със себе си, но струва ми се, че единственият използуван инструмент, ако може изобщо да се нарече така, е било парче восък, нагрято до подходяща температура, за да снеме отпечатък от бравата — дори и да е успял да измъкне катинара и да го върне незабелязано, тези катинари „Йеил“ са много сложни, за да бъдат дублирани. И аз предполагам, че в това се е състояла цялата му работа тук.

А бях на съвсем погрешен път. Но мисълта, че фалшивият представител на „Маркони“ може да се занимава с други неща по време на престоя си в радиокабината, ми мина през ума много, много часове по-късно: беше толкова заслепяващо очевидно, че изцяло го пропуснах, макар че само две минути задълбочено мислене биха ме насочили към правилното решение. Но трябваше да се изтъркалят тези часове, преди да стигна до тази конструктивна мисъл: а тогава вече беше много късно, много късно за „Кампари“, много късно за пасажерите му и много, много късно за всички от екипажа.

Оставихме младия Декстер да си лежи в радиокабината и заключихме вратата с нов катинар. Бяхме разисквали близо пет минути по въпроса къде да го оставим, преди да ни проблесне простото решение: да го оставим там, където си беше. Никой вече нямаше да използува кабината през този ден: там си беше толкова добре, колкото където и да било другаде, докато полицията от Насау се качи на борда.

От кабината отидохме направо в телеграфния салон. Телексите там бяха свързани с предавател-приемници на определени вълни с Лондон, Париж и Ню Йорк, но можеха да се пригодят от хора като Питърс и Дженкинс, които си разбираха от работата, за да предават и приемат практически на всяка една дължина. Но дори и Питърс и Дженкинс не можеха да се справят при състоянието, което заварихме: в телеграфния салон имаше два големи предавателя, умно конструирани с вид на коктейлни шкафове, но и двата бяха получили същата обработка както апаратите в радиокабината: външно недокоснати, отвътре смачкани до неузнаваемост. Някой беше поработил добре тази нощ: изглежда, че радиокабината е била последна по списъка. Погледнах Булен.

— С ваше позволение, сър, аз и Макдоналд ще отидем да огледаме спасителните лодки. И там можем да си пропилеем времето така, както и навсякъде другаде.

Той се досети за какво става дума и кимна. Капитан Буден започваше да придобива вида на преследван. Беше най-способният, най-компетентният капитан на „Блу Мейл“, но никога в дългогодишната си практика нему се е налагало да се справя с подобни ситуации.

И така, Макдоналд и аз съответно отидохме да си загубим времето. Имаше три спасителни лодки с ръчни предаватели за този случай, ако „Кампари“ потънеше или се наложеше да бъде напуснат по някаква друга причина. Вече ги нямаше. Бяха изчезнали. Не е нужно човек да вдига шум и да ги троши, когато може направо да ги хвърли в морето. Нашият зловещ приятел не пропускаше нищо.

Когато се върнахме в капитанската кабина, където трябваше да докладваме, атмосферата, възцарила се там, никак не ми се понрави. Казват, че страхът можел да се подуши: не зная дали е така, но той може да се почувства и човек положително можеше да го усети в тази кабина, в 9 часа тази сутрин. Страхът, атмосферата на безпомощност, чувството, че си предоставен на милостта на безкрайно могъщи неизвестни и безжалостни сили, създаваха напрегната, нервна атмосфера, която аз почти можех да докосна.

Макилрой и Къмингс бяха тук с капитана, а също и нашият Втори офицер, Томи Уилсън. Трябваше и той да бъде уведомен. Дошло бе време да се каже на всеки офицер, както заяви Булен, в интерес на собствената им безопасност и самоотбрана: аз не бях толкова сигурен. Когато влязохме, Булен вдигна поглед: лицето му беше мрачно и спокойно, една маска умело прикриваща голямата му тревога.

— Е?

Поклатих глава и седнах. Макдоналд остана прав, но Булен му посочи припряно към един стол и каза: без да се обръща към някой специално:

— Предполагам, че това важи за всички предаватели на кораба?

— Доколкото знаем, да! — После добавих: — Не мислите ли, че Уайт трябва да е тук, сър?

— Възнамерявах да го повикам. Пресегна се за телефона, изрече нещо, окачи слушалката и каза рязко: — Е, мистър, снощи ти беше човекът с най-умни идеи. Имаш ли някакви тази сутрин? — Той повтаряше думите си и това ги правеше да звучат рязко и неприятно: но те бяха лишени от каквато и да било обида, Булен не знаеше кой път да хване и се улавяше за сламката.

— Никакви! Знаем само, че Декстер е бил убит в 8:26 тази сутрин, минутка повече или по-малко. Тук няма никакви съмнения, както и за това, че повечето от пасажерите ни закусваха по това време. Отсъстваха само мис Харкърт, мистър Сердан с двете сестри, мистър и мисис Пайпър от Майами и двойката от Венецуела — старият Хурнос с жена си и дъщеря си. Единствените за подозрение, а никой от тях не изглежда подходящ.

— И всички те бяха на вечеря снощи, когато Бенстън и Браунел бяха убити — каза замислено Макилрой, — с изключение на стареца и сестрите му. Което ги прави единствените най-подозрителни. Мисля вече сме наясно, че каквато и да е вината на хората, стоящи зад всичко това, очевидни доказателства няма. Освен, разбира се — добави бавно той, — ако някой от пасажерите не са свързани заговорнически помежду си.

— Или с екипажа — промърмори Томи Уилсън.

— Какво? — Старият Булен му даде пълна възможност да изпита комодорския му поглед. — Какво каза?

— Казах екипажа — повтори ясно Уилсън. Ако старият Булен се опитваше да сплаши Томи Уилсън, той само си губеше времето. — И екипажа включвам, и офицерите. Съгласен съм, сър, че чух или научих за тези убийства за пръв път само преди няколко минути, и признавам, че не съм имал време да подредя мислите си. От друга страна, не съм имал възможност да бъда посветен в тази история толкова, колкото всеки от вас. Моите уважения, но не съм се залутал из гората дотам, че да не мога да видя дърветата. Изглежда всички сте убедени, че това е работа на един или повече от пасажерите — нашият старши офицер тук изглежда дълбоко ви е пуснал този бръмбар в главите. Но ако някой пасажер се е сдушил с някого от екипажа, съвсем възможно е на този от екипажа да му е наредено да се върти около радиокабината и при нужда да си свърши работата.

— Казваш, че Старшият офицер ни е е пуснал този бръмбар в главите — бавно изрече Булен. — Какво имаш предвид?

— Нищо повече от казаното, сър. Аз само… — После, разбрал намека във въпроса на капитана, каза: — Боже мой, сър! Мистър Картър? Да не ме вземате за луд?

— Никой не те смята за луд — успокояващо вмъкна Макилрой. Нашият главен механик винаги бе считал, че в умствено отношение Уилсън е от категория „петел“, но се виждаше, че бавно променя мнението си. — Екипажа, Томи. Какво те кара да се съмняваш в екипажа?

— Елиминиране, мотиви и възможности — веднага заяви Уилсън. — Изглежда, че малко или много елиминирахме пасажерите. Всички си имат алиби. И мотивите! Какви са обикновените мотиви? — запита той, без да се обръща специално към някой.

— Три са мотивите: отмъщение, ревност, изгода — каза Макилрой.

— Ето ви на! Да вземем отмъщението и ревността. Възможно ли е който и да е от пасажерите ни да мрази толкова Браунел, Бенсън и Декстер, че да пожелае да ги убие? Смешно! Изгода? Какви печалби повече могат да искат тези подпухнали плутократи? — Той се огледа бавно. — А какво един офицер или някой друг от екипажа на „Кампари“ не би сторил с още малко пари? Аз, например, бих могъл.

— Възможностите, Томи — му подсказа Макилрой. — Ти спомена за възможностите.

— Няма защо да се спускам В тях — каза Уилсън. — Машинният и палубният екипаж могат да бъдат веднага елиминирани. Хората от машинното, с изключение на офицерите, отговорни за храненето, никога не ходят при пасажерите и лодковите палуби. Хората на боцмана се допускат там само по утринна вахта, за да измият палубите. Но — той пак се огледа, дори още по-бавно — всеки палубен офицер, радист, телеграфист, готвач и стюард на борда на „Кампари“ има пълното право да се намира на няколко метра от радиокабината по всяко време. Никой не би го запитал какво прави там. Не само че…

На вратата се почука и заместник-главният стюард Уайт влезе с фуражка в ръка. Изглеждаше страхотно измъчен. Като видя разширения състав на посрещналия го комитет, стана още по-печален.

— Ела и седни — му каза Булен. Изчака Уайт да седне и продължи: — Къде беше тази сутрин между осем и осем и половина, Уайт?

— Тази сутрин. Осем — осем и половина. — Уайт веднага зае позата на обиден. — Бях дежурен естествено. Аз…

— Успокой се — каза уморено Булен. — Никой не те обвинява в нищо. — После рече по-благо: — Всички ние имаме лоши вести, Уайт. Нищо, което пряко да те засегне, затова не се затормозявай. По-добре да ги чуеш.

Булен му разказа за трите убийства, без да украсява нещата, и единственият непосредствен резултат беше, че всеки присъствуващ можеше веднага да задраска Уайт от списъка на заподозрените. Може и да беше превъзходен актьор, но дори един Ървинг не би могъл да си смени цвета от яркочервен на сивкавоблед само с едно прещракване на ключа, както го стори Уайт. Изглеждаше тъй зле, дишането му така се ускори и зачести, че аз веднага станах и му дадох чаша вода. Той я погълна на две глътки. — Съжалявам, че те разстроих, Уайт — продължи Булен. — Но ти трябваше също да знаеш. И така, между осем и осем и половина, колко от нашите пасажери закусваха в помещенията си?

— Не зная, сър, не съм сигурен. — Той поклати глава, после бавно продължи: — Извинете, сър, спомних си. Мистър Сердан и сестрите му, разбира се. Семейство Хурнос. Мис Харкърт. Мистър и мисис Пайпър.

— Както каза мистър Картър — промърмори Макилрой.

— Да — кимна Булен. — Сега, Уайт, внимавай! Напускал ли е помещението си по което и да е време някой от споменатите пасажери? По което и да е време? Дори за минутка?

— Не, сър. Определено не. Най-малкото на моята палуба. Хурносови са на палуба „В“. Но никой от другите не е влизал, нито излизал от помещенията: само стюарди с подноси. Мога да се закълна в това, сър. От моето кътче… т.е. това на мистър Бенсън, виждам всяка врата в коридора.

— Така е — съгласи се Булен. Запита за името на главния стюард на палуба „В“, говори накратко по телефона и окачи слушалката. — Добре, Уайт, можеш да вървиш. Но дръж очите и ушите си отворени и веднага ми докладвай, ако се натъкнеш на нещо, което ти се стори необикновено. И не говори за това с никой. — Уайт бързо се надигна и излезе. Стори го с удоволствие.

— Ето ти на — заяви тежко Булен. — Всички — искам да кажа всички от пасажерите — са чисти. Започвам да мисля, че в края на краищата си прав, мистър Уилсън. — Той ме погледна замислено. — Какво ще кажеш сега, мистър Картър?

Погледнах първо него, после Уилсън и казах:

— Изглежда, че мистър Уилсън е единственият от нас с разумни идеи. Казаното от него е логично, напълно приемливо и съвпада с фактите. Премного логично, премного приемливо. Просто не вярвам.

— Защо не? — настоя Булен. — Защото не можеш да повярваш, че някой член от екипажа на „Кампари“ може да бъде подкупен? Или защото подкопава всичките ти любими теории?

— Не мога да ви дам никакво „защо“ или „защо не“, сър. Просто имам някакво предчувствие.

Капитан Булен изръмжа, но получих неочаквана подкрепа от главния механик:

— Съгласен съм с мистър Картър. Изправени сме пред много, много умни хора — ако това са хора. — Той замълча, после изведнъж добави: — Платили ли са си таксата Карерас и синът му?

— Какво общо, дявол го взел, има това с всичко? — попита Булен?

— Платена ли е? — повтори Макилрой. Той загледа ковчежника.

— Платена е — каза тихо Къмингс. Той все още не можеше да преживее болката от убийството на неговия приятел Бенсън.

— В каква валута?

— Туристически чекове. Платими от една нюйоркска банка.

— Долари, а? Е, капитан Булен, считам това за особено интересно. Платено в долари. Още през май миналата година генералисимусът обяви, че е подсъдно да се притежава каквато и да било чужда валута. Чудя се откъде нашите приятели са се сдобили с валута. И защо са им позволили да я притежават? Вместо да бъдат натикани в някой затвор из джунглата?

— За какво намекваш, Главни?

— Нищо! — призна си Макилрой. — Дяволска работа.

— Просто не виждам как може да се свържат нещата. Просто смятам, че това е много странно, а всяко странно нещо при сегашните обстоятелства трябва да се провери. — Той поседя смълчан за миг, после добави разсеяно:

— Предполагам знаете, че нашият приятел генералисимусът получи напоследък един подарък от чужбина. Един миноносец и две фрегати? С един удар удвои военноморската си мощ. Предполагам знаете, че генералисимусът изпитва страхотна нужда от пари. Режимът му страшно се нуждае от пари и затова именно станаха кървавите метежи от миналата седмица. Знаете, че на борда имаме дузина хора, които струват, господ знае, колко пари като откуп? И ако фрегатата се покаже ненадейно на хоризонта и ни заповяда да спрем… е, как бихме могли да сигнализираме за помощ, след като всичките ни предаватели са унищожени?

— Никога в живота си не съм чувал такива смешни догадки — каза тежко Булен. Но дали са смешни или не, капитан Булен, помислих си аз, здраво сте се замислили върху тях. — Да насочваш предположенията си точно в тази посока. Как би могъл да ни намери даден плавателен съд? Къде ще ни търси? Снощи сменихме курса и сме на сто мили от мястото, където предполагат, че сме — дори и да имат някаква представа за къде сме се насочили?

— Бих подкрепил аргументите на главния механик, сър — вмъкнах аз. Нямаше смисъл да споменавам, че смятах мислите на Макилрой за толкова несъстоятелни, колкото ги смяташе и капитанът. — Всяко лице с радиоприемник може да има и радиопредавател — сам Мигел Карерас ми спомена, че някога е командвал собствени кораби. Навигацията по слънцето и звездите не би го затруднила. Вероятно той знае местоположението ни до десет мили разлика.

— И известията, дошли по радиото — продължи Макилрой. — Известие или известия. Толкова дяволски важно известие, че причинява смъртта на двама души; и вероятността, че може би е дошло и друго подобно известие, причинило смъртта на трети човек. Какво е това известие, капитане, какво толкова страхотно важно има в това известие? Предупреждения: откъде, от кого, не зная. — Предупреждения, капитан Булен. Вести, които в наши ръце биха провалили нечии грижливо организирани планове, за мащабите на които можете да съдите по факта, че трима души загинаха, за да не стигнат известията до нас.

Старият Булен беше потресен. Опита се да не го покаже, но беше потресен. Страшно. Разбрах го веднага, щом се обърна към Томи Уилсън.

— На мостика, мистър Уилсън! Двойна вахта, докато стигнем до Насау! — Той погледна Макилрой. — — Ако се доберем до Насау! Сигналист да стои при Олдис през целия ден! Спомагателните флагове да бъдат готови на нока! Радарна кабина: ако за миг отделят очите си от екрана, ще ги сваля на сушата! Каквото и незначително примигване да доловят, на каквото и да е разстояние, веднага да докладват на мостика!

— Ще се обърнем към тях за помощ ли, сър?

— Идиот с идиот! — изръмжа Булен. — Бягаме да си спасим живота в обратната посока. Да не искаш да се изправим пред чакащите оръдия на някой миноносец? — Безспорно Булен беше излязъл от релсите: противоречивият елемент в нарежданията му го издаваше напълно.

— Значи вярвате на главния, сър? — запитах го аз.

— Не зная какво да вярвам — изръмжа Булен. — Просто не искам да рискувам.

Когато Уилсън излезе, аз казах:

— Може би главният е прав. Може и Уилсън да е прав. Двамата се покриват — въоръжено нападение на „Кампари“, с привличане на някои от членовете на екипажа му за съучастници.

— Но ти все още не го вярваш — рече тихо Макилрой.

— Аз съм като капитана. Не зная на какво да вярвам. Но в едно съм сигурен. Радиоприемникът, уловил известието и който не можахме да открием, за мен е ключът към всичко.

— И то ключът, който ще търсим. — Булен се надигна на крака. — Главни, ще се радвам, ако дойдеш с мен. Лично ще претърсим за това радио. Започваме с моето помещение, после твоето, после помещенията на всички членове от екипажа на „Кампари“. После ще търсим навред, където би могъл да бъде скрит извън помещенията. Ти идваш с нас, Макдоналд!

Старецът се бе разпалил не на шега. Ако радиоприемникът беше в помещенията на екипажа, той щеше да го открие, фактът, че бе предложил да започнат претърсването от собствените му помещения, беше достатъчна гаранция за това. Той продължи:

— Мистър Картър, мисля, че е твоята вахта.

— Да, сър. Но Джемисън може да ме смени за един час. Разрешавате ли да претърся пасажерските помещения?

— Уилсън беше прав за бръмбара в твоята глава, мистър. — Това идваше да покаже колко е разстроен Булен: обикновено, когато обстоятелствата налагаха, той беше възможно най-педантичен от всекиго и, в присъствието на боцмана, никога не би говорил за Уилсън и мен по този начин. Изгледа ме кръвнишки и излезе.

Не ми даде разрешение, но и не ми отказа. Погледнах Къмингс: той кимна и стана.

На мен и ковчежникът ни провървя при претърсването. Не се наложи да измъкваме никого от каютата му: всички бяха празни. Радиосъобщенията от утринната смяна съобщаваха за рязко влошаване на времето на югоизток и предупреждаваха за промяна на атмосферните условия; слънчевите палуби бяха отрупани с пасажери, решени да използват ведрото небе, преди да се е развалило времето. Дори и старият Сердан беше на палубата, подкрепян от двете старателни сестри — високата с плетивото си, заета да върти куките, и другата, зачела се в куп списания. Човек добиваше впечатлението, както при всички добри медицински сестри, че по-малко от половината им ум бе зает с това, което вършеха: без да се помръдват от шезлонгите, те сякаш кръжеха около стария Сердан като двойка насадени квачки. Имах чувството, че щом Сердан им плаща да кръжат, ще иска те да си заслужат парите. Той беше в своя стол-количка, с разкошно одеяло върху кокалестите си колене. Добре огледах одеялото на минаване, но само си губех времето: то беше увито така плътно около мършавите му крака, че не би могъл да скрие и кибритена кутия под него, камо ли радио.

С двама стюарди на пост преровихме грижливо помещенията на палуби „А“ и „В“. Носех със себе си мегер, — който да ми послужи за оправдание, ако се наложеше, уж че търсим някакво прекъсване на електрическия кабел. Обаче никой пасажер с гузна съвест нямаше да се хване на въдицата, ако ни откриеше в каютата си, затова бяхме взели стюардите.

Всъщност, нямаше нужда от радиоприемник в пасажерските каюти. Всяка пасажерска каюта на кораба, с присъщата за „Кампари“ екстравагантност, бе снабдена не с една, а с две приставки, захранвани от батерийни радиоапарати в телеграфния салон. Осем различни станции можеха да се избират просто с натискане на осем бутона. Всичко това беше обяснено в брошурата, така че никой да не се грижи да си взема радио.

Къмингс и аз не пропуснахме нищо. Проверихме всички шкафове, гардероби, леша, чекмеджета, дори и кутиите за бижута на дамите. Нищо! Никъде нищо, с изключение на каютата на мис Харкърт. Там имаше един портативен апарат, но аз го знаех: всяка нощ при хубаво време мис Харкърт се разхождаше по палубата, облечена в една от многото си вечерни рокли, настаняваше се в някой шезлонг и въртеше копчето, докато намереше подходяща приятна музика. Може би си мислеше, че това е задължителна добавка към очарованието и загадъчността, които трябва да съпътствуват една филмова звезда, може би го смяташе за романтично. А може би просто обичаше приятната музика! Както и да е, едно бе сигурно — мис Харкърт беше извън подозрение: да не говорим за друго, тя просто нямаше необходимата интелигентност. Но честно казано, въпреки преструвките и, беше много симпатична.

Върнах се победен на мостика и поех вахтата от Джеймисън.

Измина почти час, преди да се върне на мостика другият победен — капитан Булен. Не беше нужно да ми казва, че е претърпял поражение: то беше изписано по неподвижното му измъчено лице, по отпуснатите рамене. И нямото поклащане на моята глава му каза всичко, което беше нужно да знае. Отбелязах си на ум, в случай че лорд Декстер ни изриташе двамата от „Блу Мейл“, което не беше невероятно, да постъпим в някоя детективска агенция — може би имаше и по-бързи начини да умрем от глад, но този беше най-сигурен.

Вече бяхме по второто протежение на курса ни, 10° запад от север, насочени право към Насау. След дванадесет часа щяхме да сме там. Очите ме боляха от взиране в хоризонта и небето, макар да знаех, че поне още дузина души правят същото. Независимо дали вярвах в предположенията на Макилрой или не, държах се като че вярвах. Но хоризонтът си оставаше чист, напълно удивително чист, защото обикновено курсът биваше твърде оживен. И говорителят от радарната кабина мълчеше упорито. На мостика имахме радарен екран, но той рядко се ползваше. Уолтърс, дежурният оператор, можеше да изолира и определи даден образ на екрана, преди повечето от нас дори да са го забелязали.

След около половин час неспокойно крачене по мостика Булен реши да си ходи. Като стигна стълбите, се поколеба, обърна се, махна ми и закрачи към края на дясното крило. Последвах го.

— Мислех си за Декстер — каза тихо той. — Какво ли би било въздействието… малко ме интересуват вече пасажерите, интересува ме животът на всеки мъж и жена на борда… ако съобщя, че Декстер е бил убит?

— Особено — казах аз. — Ще предизвика масова истерия.

— Не мислиш ли, че злодеите, виновни за всичко това, може да се свият в черупката си?

— Абсолютно сигурен съм, че няма. Тъй като още не се е споменавало за Декстер и не е направен никакъв опит да се обясни отсъствието му, те трябва да знаят, че сме разбрали за смъртта му. Не може да не знаят, че офицерът на вахта не може току така да изчезне, без да се вдигне тревога. Само ще им кажем нещо, което те вече са го разбрали, без да им е казвано. Няма да изплашим тая пасмина. Хората не играят толкова смело като тях, ако залогът не е нещо страхотно.

— И аз си мислех същото, Джони — каза уморено той. — Мислех си точно същото. — Обърна се и слезе долу и изведнъж разбрах как ще изглежда Булен, когато наистина остарее.

Останах на мостика до два часа, дълго след края на смяната ми, но пък и бях отнел на дежурещия след мен Джемисън много от свободното му време сутринта. Донесоха ми един поднос от кухнята и за първи път върнах недокосната храна, приготвена от Хенрик. Когато Джемисън пое мостика, той не размени нито дума с мен освен шаблонните забележки за курса и скоростта. От изопнатото изражение на лицето му човек можеше да си помисли, че е понесъл главната мачта на „Кампари“ върху раменете си. Булен бе говорил с него, вероятно бе говорил с всички офицери. Всичко това щеше дяволски да ги разтревожи и да ги направи нервозни като двойка стари моми, загубени из касабата на някой африкански град: не виждах какво друго би могъл да постигне.

Отидох в каютата си, затворих вратата, свалих си обувките и ризата и полегнах на койката (нямаше легло за екипажа на „Кампари“), след което насочих отвора за студен въздух към гърдите и лицето си. Тилът ме болеше, страшно ме болеше. Наместих под него една възглавница и се опитах да облекча болката. Продължаваше да ме боли, затова го зарязах и се опитах да поразмишлявам. Някой трябваше да помисли, а ми се струваше, че старият Булен не е в състояние за това. И аз не бях, но все пак мислех. Бих заложил и последния си цент, че враговете — вече не можех да мисля другояче за тях — знаят нашия курс, предназначение и време на пристигане почти тъй добре, както самите ние. И знаех, че не могат да си позволят да пристигнем в Насау тази нощ, най-малкото докато не са свършили това, което имаха да вършат. Някой трябваше да мисли. Времето бе ужасно кратко.

В три часа не бях стигнал доникъде. Разнищвах всички въпроси, разгледах ги от всички ъгли, изведох различни решения, всички еднакво неуместни, и се спрях на дузина подозрителни лица, всички еднакво невъзможни. Мисленето не ме доведе доникъде. Седнах, като внимавах за врата си, измъкнах бутилка уиски от шкафа, налях си малко, разредих го с вода и го глътнах, а след това, независимо че противоречеше на правилника, си налях второ. Него оставих на масичката до копката и пак си легнах.

Направи го уискито, винаги ще се кълна, че уискито го направи; като духовна смазка за ръждясали мозъци то няма равно на себе си. След пет минути лежане по гръб, загледан безцелно в отвора за студен въздух над главата си, изведнаж се досетих. Сетих се изведнаж, напълно и за всичко в един миг и знаех без всякакво съмнение, че съм на прав път. Радиото! Приемателят, по който бе получено известието до радиокабината ни! Господи, нямаше никакво радио, само слепец като мен можеше да го пропусне, разбира се, че нямаше радио. Обаче имаше нещо друго. Изправих се рязко, като Архимед, когато изскочил от банята, и изпъшках от болка, когато един горещ нож се вряза във врата ми.

— Често ли имате такива пристъпи или ви се случват само когато сте сам? — запита един загрижен глас от прага. Сюзън Биърсфорд, облечена в бяла копринена рокля с квадратно деколте, стоеше на прага сполуучудено, полузагрижено изражение. Толкова дълбоко се бях концентрирал, че не бях чул отварянето на вратата.

— Мис Биърсфорд. — Разтрих болния си врат с дясната ръка. — Какво правите тук? Знаете, че на пасажерите не е разрешено да посещават офицерските помещения.

— Не е ли? Зная, че баща ми е идвал няколко пъти през последните си пътувания да говори с вас.

— Баща ви не е млада госпожица.

— фюу! — Тя пристъпи в каютата и затвори вратата след себе си. Изведиаж усмивката изчезна от лицето и. — Ще разговаряте ли с мен, мистър Картър?

— Винаги — казах вежливо аз. — Обаче не тук… — Гласът ми заглъхна, измених държанието си още докато говорех.

— Разбирате ли, вие сте единственият, с когото мога да говоря — каза тя.

— Да. — Едно прекрасно девойче, само в каютата ми и очакващо да поговори с мен, а аз дори не я слушах. Мислех си за нещо друго, то включваше и Сюзън Биърсфорд, но само между другото.

— О, обърнете ми внимание — настоя сърдито тя.

— Дадено! — казах примирен аз. — Обещавам ви.

— Какво? — настоя тя.

— Внимание. — Пресегнах за чашата си. — Наздраве!

— Мислех, че ви е забранен алкохолът по време на работа?

— Забранен е. Какво искате?

— Искам да зная защо никой не желае да говори с мен. — Тя вдигна ръка, когато се наканих да заговоря. — Моля ви, не се подигравайте. Разтревожена съм. Става нещо ужасно, нали? Знаете, че аз винаги разговарям повече с офицерите, отколкото с другите пасажери. — Реших да не и правя комплимент за нейната бъбривост. — А сега никой не иска да говори с мен. Татко казва, че съм си въобразявала. Не. Зная, че не си въобразявам. Не искат да разговарят. И не заради мен. Зная. Всички са изплашени до смърт от нещо, движат се със сковани лица и не поглеждат никого, освен да си отправят погледи един на друг. Нещо не е в ред, нали? Става нещо ужасно, ужасно лошо. И Четвърти офицер Декстер… го няма, нали?

— Какво лошо може да има, мис Биърсфорд?

— Моля ви. — Това вече беше като в романите. Сюзън Биърсфорд да ме моли. Тя прекоси каютата — с размери, които според стария Декстер бяха достатъчни на старшия офицер, за да направи няколко крачки — и застана пред мен. — Кажете ми истината. За двайсет и четири часа изчезват трима души… не ми казвайте, че е просто съвпадение. И всички офицери имат вид като че ли ще бъдат разстреляни призори.

— Не мислите ли, че вие сте единственият човек, който изглежда е забелязал нещо необичайно? Какво ще кажете за всички други пасажери?

— Другите пасажери! — Тонът на гласа и не говореше добре за другите пасажери. — Как могат да го забележат, когато всички жени са или в леглата за следобедна дрямка, или при фризьора, или на масаж, а всички мъже стоят в телеграфния салон като оплаквачи на погребение, просто затова, че борсовите телетайпи са счупени? А това е друга работа. Защо тези машини са счупени? Защо радиокабината е затворена? И защо „Кампари“ пътува толкова бързо? Преди малко ходих отзад да се вслушам в машините и зная, че никога не сме се движили така бързо.

факт е, че не пропускаше много. Казах й:

— Защо дойдохте при мен?

— Татко ми намекна. — Тя се поколеба, после се усмихна леко. — Той ми каза, че много съм си въобразявала и че за човек, страдащ от илюзии и свръхактивно въображение, не можел да препоръча нищо по-добро от едно посещение при Старши офицер Картър, който никога не си въобразява излишни неща.

— Баща ви греши.

— Греши ли? Вие … хм… страдате от илюзии?

— Относно вашето въображение. — Допих си уискито и станах. — Нещо не е в ред, много, много не е в ред, мис Биърсфорд.

Тя ме загледа упорито в очите, после каза тихо:

— Ще ми кажете ли какво е то? Моля ви! — Студеното изражение вече напълно бе изчезнало от лицето и гласа й: една съвсем различна Сюзън Биърсфорд от тази, която познавах, и една, която харесвах много повече от другата. За пръв път, и то много по-късно през деня, ми мина през ума, че може би това е истинската Сюзън Биърсфорд. Когато носиш на себе си лепната цена, отбелязваща безброй милиони долара, и пътуваш в гора, пълна с вълци, жадни за злато и безплатна трапеза в живота, наложително е да имаш някакво защитно средство срещу тях, наистина е крайно необходимо, и аз трябва да призная, че нейното полунасмешливо държание, което рядко я напускаше, беше най-ефективно действуващото отбранително оръжие.

— Ще ми кажете ли, моля ви се? — повтори тя. Беше се приближила до мен още повече, зелените очи бяха започнали да се разтапят по онзи чуден начин, който ми спираше дъха, и ето че пак се обърках. — Мисля, че можете да ми вярвате, мистър Картър.

— Да. — Погледнах встрани, с пълно напрежение на волята и успях да възстановя дъха си… Е, не беше чак толкова трудно: вдишаш и издишаш, след като отстраниш магията им. — Мисля, че мога да ви се доверя, мис Биърсфорд. Ще ви кажа. Но не веднага. Само ако знаехте защо настоявам да не ме принуждавате за това. Има ли някой пасажер навън да диша въздух или да прави слънчеви бани?

— Какво? — Внезапното превключване я накара да примижи, но тя бързо дойде на себе си и посочи към прозореца. — В това време ли?

Видях за какво става дума. Слънцето се беше скрило напълно и тежки, черни кълбести облаци, идващи от югоизток, бяха затъмнили изцяло небето. Морето не изглеждаше по-бурно от преди, но имах чувството, че температурата сигурно е паднала. Не ми се хареса това време. И можех да разбера защо никой от пасажерите не е на палубата. Това объркваше работата. Но имаше и друг начин.

— Разбирам какво искате да кажете. Обещавам тази вечер да ви кажа всичко, което искате да знаете (това беше твърде разтеглива граница за времето), ако вие на свой ред ми обещаете да не казвате на никого за признанието ми, че нещо не е в ред — и ако направите нещо за мен.

— Какво искате да сторя?

— Това. Знаете, че баща ви организира коктейл-парти в чест на майка ви тази нощ в салона. Насрочено е за седем и четиридесет и пет. Кажете му да го насрочи за седем и половина. Нужно ми е повече време преди вечеря — сега не е важно защо. Използувайте каквато искате причина, без да ме намесвате. И помолете баща си да покани и стария Сердан на приема. Няма значение, ако е на стола-количка и го придружават двете сестри. Докарайте го на приема. Баща ви може да бъде страшно убедителен и предполагам, че вие пък можете да убедите баща си да стори всичко. Кажете му, че ви е мъчно за клетия старец с тази вечна негова изолация от обществото. Кажете му каквото и да е, само докарайте стария Сердан на приема. Не мога да ви кажа колко важно е това.

Тя ме изгледа замислена. Наистина имаше абсолютно изключителни очи, беше вече три седмици с нас, а никога преди не бях ги забелязал, очи с тази дълбока и все пак прозрачна зеленина на морската вода над пясъците на островите Уиндуорд, очи, които се разтапяха и блещукаха същевременно, както когато зефирът надипли повърхността на водата, очи, които… отскубнах с напрежение погледа си от тях. Виж Картър, бе казал старият Биърсфорд. Това е мъж за теб. Без склонност към фантасмагории. Така мислеше той. Долових като на сън как тя промълвя тихо:

— Ще го сторя. Обещавам ви. Не зная на каква следа сте, но зная, че е вярната.

— Какво искате да кажете? — бавно я попитах аз.

— Онази сестра на мистър Сердан. Високата, с плетивото. Толкова може да плете, колкото да литне до Луната. Просто си седи, трака иглите, обърква всеки втори възел и практически не стига доникъде. Зная. Да си милионерска щерка не значи непременно, че нищо не разбираш от плетене.

— Какво! — Улових я за раменете и се взрях в нея. — Видяхте ли това? Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна.

— Така… — Продължавах да я гледам, но този път не виждах очите, виждах куп други неща и никое от тях не ми харесваше. Казах: — Това е много интересно. Ще се видим по-късно. Бъдете добро момиче и уредете въпроса с баща си. Нали? — Потупах я разсеяно по рамото, обърнах се и се загледах през прозореца.

След няколко секунди разбрах, че още не си е излязла. Беше отворила вратата и с ръка на бравата се взираше в мен със странно изражение на лицето.

— Нали няма да ми пробутате да смуча захарно петле?

— Ако можете да си представите едновременно един глас да бъде и сладък, и огорчен, това беше именно гласът и. — Или панделка за плитчините? — С това затръшва вратата и изчезна. Вратата все пак не се строши, просто защото беше стоманена.

Взрях се за миг в затворената врата, после се предадох. Всеки друг път бих отделил няколко минути да размисля върху странните пътища на женския мозък. Но сега не беше всеки друг път. Каквото и да беше, все пак не беше всеки друг път. Намъкнах обувките, ризата и куртката, извадих револвера изпод дюшека и излязох да потърся капитана.