Златото на краля

В севилския дранголник се събраха

бандити именити и от класа

тук среща дали са си най-добрите,

които може да даде страната.

Дошла е таз наперена дружина

„наздраве“ сетно тука да си кажат —

Никасио Гансуа утре заран

е писано въжето да намаже.

В дома си видни гости ще посреща

през тази вечер и самият крал —

Никасио за оня свят се готви,

щом господарят тъй е пожелал.

Побратими са верни в занаята,

добри пари изкарват с остра шпага

(заместник-кметът също за заплата

към джобовете им ръка протяга).

Дойдоха натъжени, но спокойни;

душите им — по-твърди от стомана,

за да изпратят още жив покойник

край гроб неосветен за да застанат.

На масата един до друг седяха

обесници достойни, най-отбрани

от бдение такова е прието

дори един далеч да не остане.

Мъже сурови чакат тук зората

(туй не е място за въздишки дамски),

нахлупили са шапките с перата

като същински грандове испански.

Да вдигне чаша никой не се бави,

на лозето светия плод почитат —

къде ли има по-добра забава

за хората на меча и камите?

Че всички имат го за мъж достоен —

в това уверен може той да бъде,

за почитта им нека е спокоен,

ако по виното изпито съди.

Сред тях е Хубавеца Хинесильо —

върти с левица шпага и китара,

дори в тъмница мрачна има сили

да си попеят той да ги накара.

А ето че пристига Сарамаго —

известен португалски философ,

умел с перото също както с шпага,

да се препира винаги готов.

В червено целият, с юнашки вид

е юначагата от Чипиона,

заслужил си е прякор страховит,

кръстосвайки морето с галеони.

Разбърква картите Гусман Рамирес,

в ръцете си прехвърля ги умело —

такъв смелчага трудно се намира,

не дрънка, а доказва се на дело.

Червения Кармона с него пие,

побратими са двамата с Гусман —

те ужас са за всеки комарджия

и не един от тях е изигран.

Край масата насядаха и други

юнаци, до един от занаята

разбойници с доказани заслуги,

които чуждото за свое смятат.

Диего Алатристе с тях седеше.

Не бе появата му тук случайна —

да ги покани всички се гласеше

за работа опасна и потайна.

И младият Иниго беше с него

макар и млад, барута помирисал —

при Бреда се сражава със Диего

и не отстъпи, нито се стъписа.

В нощта отеква звънка сегидиля,

редят се карти на сукно зелено —

побратима Гансуа обкръжили,

във чашите искри вино червено.

Приятел, знаем, в нужда се познава,

така си казват всички като тях —

помогнеш ли, и с теб във нощ такава

ще бдят докрай приятели без страх.

Изслушаха присъдата му строга —

прочете им я писарят надут.

Осъденият не се трогна много,

дори да стане не си даде труд.

И картите не пусна и за миг,

макар да знаеше, че нощ живот

остава му и че при пръв светлик

го чака вдигнатият ешафод.

Дойде ред стражата да си замине

и писаря със себе си го взеха;

прикани го монахът-августинец

към изповед последна и утеха.

Никасио учтиво отклони

любезната покана на монаха —

нали разпитваха го толкоз дни,

но да научат нищо не можаха.

Едва затворил бе свещеникът вратата,

осъденият смело пак заложи —

и ето че печели той играта,

поредни карти на сукното сложи.

Достойно той триумфа си приема,

спечеленото щедро пак раздаде,

поглежда гордо, но не се превзема,

мустаците засукани приглади.

На своите побратими тогава

той заговори със сериозен тон —

че както обичаят повелява,

да го изслушат бе за тях закон.

„В кошарата успяха да ме вкарат

най-сетне благородните велможи;

и към бесилото ще ме подкарат,

та там глава във примката да сложа.

Един край има срещата с палача

и изход друг за мене не остава —

за себе си аз няма да заплача,

и ето как днес с вас ще се прощавам:

свидетели през тази нощ последна

бъдете на последната ми воля;

и знайте, че прието е и редно

да сторите туй, за което моля.

Ако не беше жалкият бъбривец,

който за мене всичко е изпял

щях да живея и до днес щастливо

и нямаше да съм на тоя хал.

Вий гърлото бъбриво пронижете

със някоя стоманена кама,

за назидание го накажете,

та да не прави вече друг така.

Че ако беше си държал езика,

нали не би го срещнал край такъв.

Предателството за отплата вика,

кръвта отколе плаща се със кръв.

Един златар известен има пръст в това,

че бях осъден и прибран —

на него също му турете кръст,

задето ме предаде той без свян.

Да бъде моят поздрав изненада —

но нека първом той да разбере,

че ударът за него е награда,

че на предател плащаме добре.

Поръчвам още точен удар с шпага

за спомен на стражара Мохариля,

че престара се да ме прибере веднага,

не сме се още с него разплатили.

Пуснете също кръв на съдията,

той перчи се, понеже е Фонсека —

но е заслужил нашата разплата

и участта му няма да е лека.

Накрая, господа, на вас оставям

добрата Аливиоса Мариписка —

на ваште топли грижи я предавам,

защото беше с мене много близка.

Тя оправно момиче е, не споря,

и гарантирам — чиста от зараза,

но я закриляйте от лоши хора,

нали от мен докрай не се отказа.

Таз вечер във севилския затвор

така с приятелите се прощавам,

и без да влизам със съдбата в спор,

аз отмъщение ви завещавам“.

Гансуа с тези думи сложи край

на смелото си и открито слово,

успя да трогне всекиго комай

и без да ги подканя той отново,

ругаейки, побратимите дружно

да спазят думата си се заклеха,

да сторят туй, което беше нужно

на своя стар приятел за утеха.

В параклиса блестящо нагласен

Никасио яви се заранта —

нагизден празнично за този ден,

във който ще се срещне със смъртта.

В лилава дреха бе на този ден избран,

със прорези и бухнали ръкави,

и панталон зелен, широк колан —

личеше си, че е добра направа.

Обувките — и те красиви бяха,

с червени панделки отгоре украсени.

Токите сребърни на тях блестяха,

излъскани и точно нагласени.

На сутринта, щом стана време вече

Никасио да тръгва към площада,

широка чиста риза той навлече —

видът му беше истинска отрада.

Вървеше гордо, стъпваше спокойно

и не залиташе като пиян,

пред хората представи се достойно,

дори за миг не стана той за срам.

Излезе на затвора пред вратата,

възседна муле и пое напред,

а кръст и жезъл вдигнал, през тълпата

пред него стъпваше и глашатай напет.

Никасио държеше се наглед —

не му личеше виното изпито,

приятели здрависваше наред,

лицето му бе ясно и открито.

Към манастир да бе поел на път,

той по-спокоен нямаше да бъде —

не тръпнеше при мисълта за смърт,

не хленчеше от тежката присъда.

И без погрешна крачка да направи,

измина стълбата към ешафода,

щом стигна горе, гордо се изправи

и тези думи каза на народа:

„Съдба на всекиго от нас смъртта е,

ала когато кралят заповяда,

това достоен край е — всеки знае,

не всекиму такъв късмет се пада.“

Говореше спокойно, без вълнение,

и думите му никой не оспори —

би бил достоен всеки за презрение,

такова нещо щом рече да стори.

Понравиха се гордите му думи

на всички, що се бяха тук събрали —

единни във похвалите си бяха

побратимите негови и кралят.

Аливиоса Мариписка там стоеше,

разплакана и най-отпред в тълпата,

хвалби за него всякакви редеше,

и трогваше на всекиго душата.

Говореше във своята неволя

как подло бе Никасио предаден,

на хората за него да се молят,

в отвъдното душата да не страда.

Нахлузи му палачът най-накрая

въжето, рече му „Прости ми, брате“

и сетне, без излишно да се мае,

на оня свят набързо го изпрати.

Никасио не трепна и за миг —

замислено наоколо погледна,

не разкриви в гримаса своя лик,

докрай държа се, както беше редно.

Ако над притежаваното не треперя,

не искам туй, което не ценя,

тогава и капризната съдба

по-трудно слабостта ми ще намери.

Щом не ме радва чуждата беда,

успехът светски ако не ме блазни,

освободен от всякакви съблазни

ще срещна смело даже и смъртта.

А ти, свободен от онез вериги,

духа пленили в този тъмен век,

стреми се пътят ти да бъде лек

от радости и мъки опази го.

Помни, че ако сам останеш ти,

смъртта ти няма никого да наскърби.