Златото на краля

IV. Придворната на кралицата

Диего Алатристе стоеше облакътен на стената и чакаше в сянката на един покрит вход на улица „Месон дел Моро“, сред саксии със здравец и босилек. Беше без плащ, с нахлупена шапка, с шпага и кама на пояса, с разкопчан сукнен елек, надяната върху добре закърпена и чиста риза и бе съсредоточил цялото си внимание в наблюдението на къщата на генуезеца Гарафа. Мястото се намираше почти при портите на едновремешния еврейски квартал на Севиля, в близост до манастира на босите кармелитки и до стария комедиен театър на доня Елвира. В тия часове беше спокойно, имаше малцина минувачи и някаква жена, която метеше, хвърляше вода пред портите и поливаше цветята. Някога, докато беше служил на краля като войник в галерите, Алатристе много пъти беше обхождал този квартал, без да си представя, че по-късно, когато се върне от Италия в лето шестнадесето на същия век, ще го обитава в продължение на дълъг период, почти целия прекаран сред съмнителни типове, и наемни дуелисти, в прочутия Двор на портокаловите дръвчета, убежище на най-забележителните смелчаци и мошеници в Севиля. Както навярно ваши милости си спомнят, след гоненията на покръстените мюсюлмани във Валенсия капитанът беше помолил за отпуск от легиона, за да се зачисли като войник в Неапол („готов да коли неверници, поне тези, които могат да се защитават“, това бяха мотивите му), оставайки на борда на кораб до нападението на алмогаварите30 по вода през петнадесета година. Тогава, с пет галери и повече от хиляда другари опустошиха турския бряг, а после всички се завърнаха в Италия с богата плячка и подхванаха превесел живот в Неапол. Всичко това приключи така, както в младостта обикновено идва краят на подобни неща: една жена, а после третият човек, един белег на лицето за жената, един удар с шпага за мъжа. Диего Алатристе напуснал Неапол като беглец и само благодарение на старото си приятелство с капитан дон Алонсо де Контрерас, който го качил скришом на една галера, успял да се отправи към Санлукар и Севиля. Та по този начин, преди да стъпи в Мадрид, на стария войник му се наложило да се препитава като наемен фехтувач в град, който бил същински Вавилон и развъдник на всякакви пороци. Там, сред надути побойници и негодяи, той ползвал денем святото убежище на прословутия двор на катедралата, а нощем излизал да върши работата си там, където един мъж на място, разполагащ с добро оръжие, ако има достатъчно късмет и ловкост, можел да изкарва прехраната си от добре по-добре. Смелчаци като Гонсало Хенис, Гайосо, Аумада и великият Педро Васкес де Ескамиля, които се обръщаха с „ваше величество“ единствено към краля от тестето за карти, вече бяха заминали за оня свят, направени на решето от ножове или починали от мора на бесилото (при подобен занаят увисването на въжето си беше като заразна болест). Ала в Двора на портокаловите дръвчета и в кралската тъмница, която също беше посещавал доста често, Алатристе се беше запознал с много почтени последователи на тия легендарни горди мъже, вещи в мокрите поръчки, в отварянето на рани и оставянето на белези, а и той самият, майстор в ударите с шпага и в много други умения, присъщи за това изкуство, не изоставал в достойните за уважение дела, докато градял престижа си в това славно братство.

Сега той си припомняше всичко това с нотка носталгия, навярно не по миналото, а по изгубената младост. Правеше го на хвърлей място от театъра на доня Елвира, където в младите си години се беше пристрастил към пиесите на Лопе, Тирсо де Молина и други (там за първи път беше гледал „Кучето на градинаря“ и „Засраменият в двореца“), в нощи, започващи със стихове и мними премеждия на сцената и завършващи реално в кръчми, сред вино, даряващи наслада леки жени, весели побратими и удари с ножове. Онази опасна и завладяваща Севиля беше още жива, с тази разлика, че не се налагаше да я търси навън, а вътре в себе си. Времето не минава напусто, размишляваше той, облегнат в мрака на входа. А хората остаряват и отвътре, така става и със сърцето им.

— Мътните да те вземат, капитан Алатристе… Колко малък е светът.

Обърна се смутен и погледна мъжа, който току-що беше произнесъл името му. Беше странно да види в Севиля Себастиан Копонс, тук, толкова далеч от фламандските окопи и при това произнасящ десет поредни думи. Забави се няколко мига, докато го нагласи в настоящия момент: пътуването по море, неотдавнашното сбогуване с арагонеца в Кадис, отпускното и намерението му да пътува до Севиля, поемайки на север.

— Радвам се да те видя, Себастиан.

Беше вярно, но и не съвсем. В действителност не се радваше, че го вижда там, в този час. И докато двамата се прегръщаха през раменете със сдържаната обич на стари другари, той погледна над рамото на новопристигналия към дъното на улицата. За щастие на Копонс можеше да се има доверие. Беше в състояние да го отпрати, без да го ядоса, несъмнено онзи щеше да го разбере. В крайна сметка хубавото на един истински приятел е, че винаги те оставя да раздаваш картите, без да се съмнява в тестето.

— Спирка в Севиля? — попита капитанът.

— За малко.

Копонс, дребен, сух и жилав както обикновено, беше облечен по войнишки, с къса кожена дреха, презрамник, шпага и ботуши. Изпод шапката, на лявото слепоочие, се подаваше белегът от раната, която самият Алатристе му беше превързал преди година, по време на битката при мелницата на Руйтер.

— Трябва да полеем срещата, Диего.

— После.

Копонс го изгледа с изненада и силно заинтригуван, преди да се извърне настрани и да проследи посоката на неговия поглед.

— Зает си.

— Нещо такова.

Копонс обходи отново с изпитателен поглед улицата, като търсеше знаци за това, което ангажираше вниманието на другаря му. После машинално попипа топчето на ръкохватката на шпагата.

— Нужен ли съм ти? — попита той много бавно.

— Не, засега — приятелската усмивка на Алатристе подсилваше бръчките, издълбани по лицето му. — … Но може би ще има нещо за теб, преди да напуснеш Севиля. Устройва ли те?

Арагонецът сви стоически рамене: беше същият жест като онзи, който правеше, когато капитан Брагадо заповядваше да навлязат с ками в ръце в окопите или да атакуват някое фламандско укрепление.

— Ти участваш ли?

— Да. Освен това ще паднат и пари.

— Дори и да не беше така.

В този момент Алатристе видя да се задава ковчежникът Олмедийя от другия край на улицата. Беше облечен в черно както винаги, закопчан до малката яка, с шапката с малка периферия и вида си на сив чиновник, сякаш излязъл направо от някои от канцелариите на Кралската съдебна палата.

— Ще трябва да те оставя… Ще се видим в странноприемницата на Бесера.

Сложи ръка на рамото на другаря си, сбогувайки се така с него и напусна наблюдателния си пост, без да каже нищо повече. Прекоси улицата с разсеян вид, за да пресрещне ковчежника, преди да стигнат къщата на ъгъла. Тя представляваше тухлена сграда на два етажа, с трудно забележим вход с решетка, който водеше към вътрешния двор. Влязоха заедно, без да се обаждат един другиму и без да си разменят дума, имаше само бърз проучвателен поглед. Алатристе, с една ръка върху кръглата дръжка на шпагата, Олмедийя, с обичайното си кисело изражение. Появи се един прислужник, който бършеше ръцете си в някаква престилка, изглеждаше неспокоен и притеснен.

— Светата инквизиция — каза Олмедийя с леден тон. Прислужникът смени цвета на лицето си. В дома на един генуезец в Севиля, тия думи звучаха много страшно. Тъй че не каза ни гък, ни мък, докато Алатристе, без да отделя ръка от дръжката на шпагата, посочваше една стая, където онзи влезе послушен като агне, оставяйки се да му вържат ръцете, да му запушат устата и да го заключат. Когато Алатристе излезе отново на двора, Олмедийя чакаше скрит зад огромна саксия с папрат, беше скръстил ръце и въртеше палци с невъзмутим вид. Последва още една мълчалива размяна на погледи и двамата мъже прекосиха двора, стигайки до затворената врата. Тогава Алатристе изтегли шпагата, блъсна вратата и влезе в просторен кабинет, мебелиран с писалищна маса, шкаф, меден мангал и няколко кожени стола. Светлината от високия прозорец с решетка, наполовина закрит от външните капаци, рисуваше безброй светли квадратчета над главата и раменете на един мъж на средна възраст, по-скоро пълен, отколкото едър, облечен в копринен халат, с пантофи на нозете, който беше скочил стреснато на крака. Този път ковчежникът Олмедийя не спомена Инквизицията, нито се представи по някакъв друг начин, задоволи се да последва вътре Алатристе и да хвърли един поглед наоколо, докато се спря, с професионално задоволство, на отворения шкаф, натъпкан с документи. Един котарак, каза си капитанът, би се облизал по същия начин при вида на сардина, оказала се на половин инч от мустаците му. Що се отнася до собственика на дома, кръвта сякаш се беше оттеглила от лицето му: въпросният Херонимо Гарафа стоеше ням, със зяпнала в крайно изумление уста, двете му ръце бяха още на масата, където гореше нисък свещник със свещ в него, служещ за разтопяване на червения восък. При изправянето си беше разлял половината мастилница върху хартията, на която пишеше, когато нахълтаха натрапниците. Върху косата си (виждаше се, че я боядисва) имаше мрежичка, както и специално приспособление върху намазаните си с брилянтин мустаци. Държеше перото между пръстите си, сякаш го беше забравил там, и гледаше уплашен шпагата, която капитан Алатристе беше подпрял в гърлото му.

— Значи не знаете за какво говорим.

Ковчежникът Олмедийя, седнал зад писалището, сякаш се намираше в собствения си кабинет, вдигна очи от документите, за да види как Херонимо Гарафа поклаща мъчително глава, все така с мрежичката на нея. Генуезецът седеше на един стол с ръце, вързани зад облегалката му. Въпреки че не беше горещо, едри капки пот се стичаха от косата и бакенбардите му и лицето му миришеше на брилянтин, оцветител и бръснарски балсам.

— Кълна се на ваша милост…

Олмедийя прекъсна протеста с недружелюбен жест с ръката и отново потъна в проучване на документите, които лежаха пред него. Над приспособлението, прикрепено на мустаците, което му придаваше гротесков вид на карнавална маска, очите на Гарафа се преместиха и се спряха на Диего Алатристе. Последният слушаше мълчаливо, прибрал шпагата в ножницата, със скръстени ръце и облегнал гръб на стената. Леденото изражение на лицето му трябва да бе разтревожило генуезеца повече и от неприветливостта на Олмедийя, понеже се обърна отново към ковчежника, сякаш избираше по-малката от две неизбежни злини. След дълго проточило се и потискащо мълчание, ковчежникът остави документите, които преглеждаше, отпусна се назад на стола и погледна генуезеца, сплел ръце, и започна да върти палците си. Продължава да прилича на сива канцеларска мишка, отбеляза Алатристе. Ала сега изражението му беше на мишка, която току-що е преживяла страдания, причинени от затруднено храносмилане и още усеща вкуса на жлъчния сок.

— Нека изясним нещата — каза Олмедийя, напълно непринудено и съвсем равнодушно. — … Ваша милост знае за какво говоря и ние също знаем, че го знаете. Всичко останало би означавало губене на време.

Генуезецът беше с тъй пресъхнала уста, че не можа да произнесе и дума чак до третия си опит.

— Кълна се в Христа, нашия Господ — увери той с хъркащ глас, чийто чуждестранен акцент бе станал още по-силен заради уплахата, — че не зная нищо за този фламандски кораб.

— Христос няма нищо общо с тази работа.

— Това е нарушаване на законите… Настоявам за правосъдие…

Последният опит на Гарафа да придаде твърдост на негодуванието си се скърши в хлипане. На човек му беше достатъчно да види лицето на Диего Алатристе, за да се проумее, че правосъдието, което имаше предвид генуезецът, това, което без всякакво съмнение беше свикнал да купува с бляскави реали, се намираше твърде далеч от тази стая и нямаше начин да се докопа до него.

— Къде ще пусне котва „Вирхен де ла Регла“? — попита отново Олмедийя много спокойно.

— Не зная… Света дево… Не зная за какво говорите.

Ковчежникът се почеса по носа, погледна многозначително Алатристе и последният си рече, че този човек наистина е жив образ на чиновника от Испания на австрийската династия, винаги крайно старателен и неотстъпчив с изпадналите в беда. Съвсем спокойно би могъл да бъде съдия, писар, съдебен пристав, адвокат; който и да е от плужеците, които живееха и грабеха, скътани под крилото на монархията. Гуадалмедина и Кеведо бяха казали, че Олмедийя е почтен човек и Алатристе вярваше в това. Но що се отнасяше до останалото от характера и поведението му, с нищо не беше по-различен, реши той, от оная измет от черни, безмилостни и алчни свраки, които до такава степен населяваха приемните, прокуратурите и съдилищата на Испаниите, че дори насън човек не би могъл да срещне такива хора — по-надменни от Луцифер, по-крадливи от Какус31, надминали Тантал32 в жаждата си за почести, нито пък някой неверник би бил способен на такова хулителство, което да съперничи на изписаните от тях текстове, винаги бяха на разположение да задоволят прищевките на властника и да проявят злонамереност към обикновения човек. Те бяха безсрамни кръвопийци, неспособни да проявят милост и благоприличие, а притежаваха в излишък наглост, жестокост и фанатично лицемерие. Тъй че точно тия, които трябваше да закрилят бедните и мизерстващите, ги разкъсваха с хищните си нокти. Макар обектът, който днес им беше паднал в ръцете, да не спадаше точно към тая категория. Този не беше беден, нито мизерстваше, рече си капитанът. Обаче без съмнение си е мизерник.

— Значи така — заключи Олмедийя.

Подреждаше книжата върху писалището, без да откъсва очи от Алатристе, изражението му подсказваше, че всичко вече е изречено, поне що се отнася до него. Изтекоха няколко секунди така, в които Олмедийя и капитанът продължаваха да се гледат мълчаливо. Сетне последният отпусна скръстените си ръце и се отдели от стената, като се приближи към Гарафа. Когато стигна до него, по лицето на генуезеца се беше изписал неописуем ужас. Алатристе застана срещу него, наведе се леко, за да го погледне в очите, много съсредоточено и с голяма настойчивост. Съществото пред него и всичко, което то представляваше, не можеше да досегне оскъдните запаси от състрадание, останали у капитана. Изпод мрежичката от боядисаната коса на търговеца по челото и врата му се спускаха струйки тъмна пот. Сега въпреки балсамите и помадите той миришеше на кисело, на силно изпотяване и на страх.

— Херонимо… — прошепна Алатристе.

Щом чу името си, произнесено на по-малко от три инча от лицето си, Гарафа се сепна, сякаш току-що някой го беше зашлевил. Без да отдръпва лицето си, капитанът продължи да стои още няколко мига неподвижен и безмълвен, гледайки го от това разстояние. Мустаците му почти докосваха носа на пленника.

— Виждал съм да измъчват много мъже — каза най-сетне бавно той. — Виждал съм хора с изкълчени ръце и крака от стягане с въже при мъчение, които издават собствените си деца. Виждал съм престъпници с прерязани гръкляни, още живи, умоляващи с вой да ги доубият… Във Валенсия видях да палят стъпалата на нещастни покръстени мюсюлмани, за да издадат къде е скрито златото, като междувременно те бяха принудени да слушат виковете на малолетните си дъщери, изнасилвани от войниците…

Внезапно млъкна, все едно би могъл да продължи да разказва подобни случаи до безкрайност, но е нелепо да го прави. Що се отнася до лицето на Гарафа, то изглеждаше така, сякаш току-що по него беше преминала ръката на смъртта. Изведнъж беше спрял да се поти, сякаш под кожата му, жълтеникава от ужас, не беше останала и капка течност.

— Уверявам те, че всички проговарят, рано или късно — довърши капитанът. — Или почти всички. Понякога, ако палачът е грубиян, се случва да умрат без време… Но ти не си от тия.

Още известно време остана да се взира в него по онзи особен начин, много отблизо, после се отправи към масата. Прав срещу нея и с гръб към пленника, той отпусна маншета и нави ръкава на ризата на лявата си ръка. Докато правеше това, погледът му се срещна с този на Олмедийя, който го наблюдаваше зорко, леко смутен. После взе свещника със свещта за разтопяване на червен восък и се върна при генуезеца. Когато му го показа, вдигайки го леко, светлината на пламъка изтръгна сивкавозелени отблясъци от очите му, отново впити в Гарафа. Приличаха на неподвижни заскрежени повърхности.

— Виж — каза той.

Показваше ръката си, където един тънък и дълъг белег се надигаше сред мъха на закалената му кожа, и стигаше до лакътя. А след това под носа на уплашения генуезец капитан Алатристе приближи пламъка на свещта до собствената си гола кожа. Пламъкът трепна сред мирис на изгоряла кожа, докато той стискаше челюстите и пестника си, а сухожилията и мускулите на ръката се стягаха подобно на лозов филиз, издялани от камък. Очите му, все така гледат светлозелени и нетрепващи, не се откъсваха от очите на генуезеца, изхвръкнали от ужас от орбитите си. После, много бавно, Алатристе остави свещника на писалището, върна се при пленника и му показа ръката си, на която се червенееше страховито изгаряне, голямо колкото монета от осем реала, овъглено по краищата.

— Херонимо… — повтори той.

Пак беше приближил лицето си до лицето на другия мъж и пак му говореше с тих, почти поверителен глас:

— Ако мога да направя това на себе си, представи си какво съм способен да причиня на теб.

Една жълта локва нарастваше между краката на стола, при нозете на пленника. Гарафа започна да стене и да се тресе и продължи в този дух немалко време. Накрая възвърна дар словото си и тогава подхвана да говори забързано, като по чудо, сипейки дъжд от думи, докато ковчежникът Олмедийя старателно топеше перото в мастилницата и си водеше съответните записки. Алатристе отиде в кухнята да потърси масло, мас или зехтин, за да наложи раната си. Когато се върна, превързвайки ръката си с чисто платно, Олмедийя му отправи поглед, който би съответствал на израз на голяма почит при индивиди с друга душевна нагласа. Колкото до Гарафа, чужд на всичко друго освен на собствения си ужас, той продължаваше да говори безспирно: имена, места, дати, португалски банки, злато на слитъци. И продължи да го прави дълго.

В същия този час аз вървях под дългата арка, която започва в дъното на двора със знамената, по една тясна уличка на старинния квартал Алхама. И на мен също, но по причини, съвсем различни от тия на Херонимо Гарафа, сякаш не ми беше останала капка кръв в тялото. Спрях се на указаното място и се подпрях с една ръка на стената, защото се опасявах, че краката няма да ме удържат прав. Ала в края на краищата инстинктът ми за самосъхранение се беше развил в последните години, тъй че въпреки всичко бях с достатъчно ясен разсъдък, за да огледам най-обстойно мястото, двата му входа и вдъхващите известна тревога малки портички в зидовете. Докоснах ръкохватката на камата, която носех както винаги препасана на хълбока, а сетне машинално потупах вътрешния джоб, където се намираше бележката, довела ме до това място. Истината е, че тя беше достойна за кое да е приключение от комедия на Тирсо или Лопе:

Едно момче ми беше донесло бележката в девет часа. То мина през странноприемницата на улица „Тинторес“, където чаках завръщането на капитана, седнал на малка каменна пейка на входа, и гледах минаващите хора. Нямаше подпис, но името на подателя беше толкова ясно, колкото дълбоки бяха раните, които сърцето и паметта ми пазеха. Нека ваши милости си представят терзанията, които ме връхлетяха от момента на получаване на този къс хартия, както и сладостната мъка, която ръководеше по-сетнешните ми стъпки. Няма да навлизам в подробности относно тревожните трепети на влюбения, ще ви ги спестя, понеже те биха засрамили мен и биха предизвикали досада у читателя. Единственото, което ще кажа е, че тогава бях на шестнадесет години и никога след това не съм обичал по този начин, по който тогава обичах Анхелика де Алкесар.

Изумително е, да му се не види. Знаех, че бележката не би могла означава нищо друго, освен нов епизод от опасната игра, която Анхелика играеше с мен, откакто се бяхме запознали пред кръчмата „Дел Турко“ в Мадрид. Това беше игра, която за малко не ми бе коствала честта и живота, и която още много пъти с течение на годините щеше да ме отвежда неизменно до ръба на пропастта, по смъртоносното острие на най-прелестната кама, която една жена е в състояние да създаде за един мъж, който през целия й живот, до самия миг на ранната й смърт, щеше да бъде едновременно неин любовник и неприятел. Ала този момент все още беше далеч. Та, значи, крачех в онази мека зимна утрин в Севиля с цялата мъжественост и храброст на моите момчешки години, отзовавайки се на поканата за среща от момичето (навярно, казвах си аз, вече не е съвсем момиче), понеже веднъж, преди три години и при извора „Асеро“, когато й казах: „Бих умрял за вас“, тя ми беше отговорила с нежна и тайнствена усмивка: „Може би един ден желанието ти ще се сбъдне.“

Арката на Алхама беше пуста. Зад гърба си бях оставил високата камбанария на катедралата, открояваща се фона на небето, над короните на портокаловите дървета. Навлязох още по-навътре под арката, докато заобиколих стълба и се показах от другата страна, където водата ромолеше в един фонтан и дебели, заплетени клонаци висяха от зъберите на крепостните стени на Алкасар. И там не видях никого. Сигурно става дума за някаква шега, рекох си аз, и се върнах назад, докато отново навлязох в полумрака на пасажа. Точно тогава дочух шум зад гърба си и обърнах лице, като междувременно посягах с ръка към дръжката на камата. Една от вратите беше отворена и един як, рус войник от немската гвардия ме наблюдаваше мълчаливо. Накрая той ми направи знак и аз се приближих крайно предпазливо, предусещайки лош развой на събитията. Изучаваше ме с професионално любопитство и щом стигнах до него, направи жест, с който ме подканяше да му предам камата. Усмихваше се добродушно сред огромните си руси бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. После каза нещо подобно на „komensi herein“, което аз (до гуша ми беше дошло да гледам и живи, и мъртви тевтонци във Фландрия) знаех, че означава „влез вътре“ или нещо от тоя род. Нямах избор, тъй че му предадох камата си и прекрачих прага.

— Здравей, войниче.

Тези, които познават портрета на Анхелика де Алкесар, нарисуван от Диего Веласкес, лесно могат да си я представят, като прибавят само няколко години отгоре. Племенницата на кралския секретар, почетната придворна на нашата господарка кралицата, вече беше навършила петнадесет години и красотата й беше много повече от обещание. Изглеждаше много по-зряла от последния път, когато я видях: корсажът й с върви, обточени с красиви украси в сребро и корал, в тон с широката дълга пола от брокат, която пазителката на инфантата грациозно придържаше при хълбоците си, даваше възможност да се отгатнат форми, които преди не съществуваха на това място. Златото на русите й къдрици, каквото не е виждано и в мините Арауко, подчертаваше сините очи и подхождаше на една ослепително бяла и гладка кожа, която ми се стори мека като коприна. (В бъдеще щях да се уверя, че наистина е такава).

— Мина много време.

Беше толкова красива, че чак ме болеше да я гледам. В стаята с колони в мавритански стил, отворена към малка градина в Алкасар, слънцето рисуваше бяло сияние около косите й срещу светлината. Усмихваше се, както го беше правила винаги: загадъчно и закачливо, с намек за ирония или злонамереност по съвършените й устни.

— Много време — успях да изговоря накрая аз.

Тевтонецът се беше оттеглил в градината, из която се мяркаше бонето на една придворна дама. Анхелика седна на едно кресло от дялано дърво и ми посочи табуретката срещу себе си. Заех мястото, без да зная много добре какво правя. Тя ме гледаше много съсредоточено, със скръстени в скута си ръце. Под обръча на кринолина й се подаваше изящна атлазена обувка и аз внезапно си дадох сметка за грубия си елек, надянат върху кърпената риза, за дългите си чорапи от грубо платно и военните гамаши. Да му се не види, изругах наум. Представях си как галантни кавалери и изискани контета с натъпкани кесии, облечени в богати одежди, ухажват Анхелика по дворцовите празненства и забави. Тръпка на ревност премина през душата ми.

— Надявам се — каза тя много тихо, — че не храните неприязън към мен.

Спомних си, то всъщност не беше необходима кой знае каква памет, за да не забравяш подобен срам, тъмниците на Инквизицията в Толедо, публичното изпълнение на присъдата на Пласа Майор, ролята, която племенницата на Луис де Алкесар беше играла в моето нещастие. Тази мисъл доста ми помогна да си върна хладнокръвието, от което толкова се нуждаех.

— Какво искате от мен? — попитах я аз.

Забави се с отговора няколко секунди повече от необходимото. Взираше се в мен настойчиво, със същата усмивка на устните. Изглеждаше доволна от това, което виждаше пред себе си.

— Не искам нищо — каза. — Беше ми любопитно да се срещнем отново… Познах ви на площада.

Замълча за малко. Гледаше ръцете ми и после пак лицето ми.

— Пораснали сте, господине.

— Вие също.

Прехапа леко долната си устна, докато много бавно кимаше утвърдително с глава. Буклите докосваха нежно бледата кожа по страните й и аз я обожавах.

— Били сте се във Фландрия.

Не беше нито твърдение, нито въпрос. Сякаш разсъждаваше на глас. Внезапно каза:

— Мисля, че ви обичам.

Станах от ниското столче със скок. Анхелика вече не се усмихваше. Гледаше ме от мястото си, вдигнала към мен очите си, сини като небето, като морето и като живота. Мътните да ме вземат, ако не беше подлудяващо красива.

— Исусе — промълвих.

Треперех като листата на дърво. Тя не помръдна и не проговори в продължение на дълго време. Най-сетне сви леко рамене.

— Искам да знаете — каза, — че имате неудобни приятели. Като този капитан Батисте, или Тристе, или както там се казва… Приятели, които са неприятели на моите приятели… И искам да знаете, че това навярно ще ви струва живота.

— Това вече едва не се случи — отговорих аз.

— И скоро пак ще се повтори.

Беше се усмихнала отново по същия начин като преди, замислена и загадъчна.

— Този следобед — продължи тя, — има прием, който дават в чест на краля херцозите Медина Сидония… На връщане каляската ми ще се спре за кратко на Аламеда33. Има красиви фонтани и градини, мястото е превъзходно за разходки.

Сбърчих вежди. Това беше прекалено хубаво. Прекалено лесно.

— В малко неудобен час, струва ми се.

— Намираме се в Севиля. Нощите тук са приятно топли.

Не ми убягна особената ирония на думите й. Погледнах към двора, към придворната, която продължаваше да се навърта там. Анхелика схвана гримасата ми.

— Тази е друга, не е онази, която ме чакаше при извора „Асеро“… Тази ще си тръгне, когато аз пожелая, все едно нищо не е видяла и нищо не е чула. Та, мина ми през ума, че навярно ще ви се понрави да се поразтъпчете около десет часа вечерта по Аламеда, Иниго Балбоа.

Стоях зашеметен, анализирайки всичко.

— Това е някаква клопка — заключих накрая. — Засада, като толкова други.

— Може би — тя издържаше погледа ми, непроницаема. — От вашата храброст зависи да дойдете на срещата или не.

— Капитанът… — рекох аз и внезапно млъкнах. Анхелика ме изгледа с пъклена проницателност. Изглежда, че четеше мислите ми.

— Този капитан е ваш приятел. Без съмнение ще трябва да му доверите тази малка тайна… А никой приятел не ще ви остави да попаднете сам в засада.

Запази кратко мълчание, за да даде време на мисълта да проникне добре у мен.

— Говори се — додаде тя накрая, — че той също е смел мъж.

— Кой го говори?

Не отвърна, задоволи се единствено да наблегне на усмивката си. Тогава най-сетне схванах какво ми беше казала тя току-що. Убедеността ме обзе с такава ужасяваща яснота, че потръпнах пред пресметливостта, с която тя хвърляше в лицето ми подобно предизвикателство. Черният силует на Гуалтерио Малатеста изникна между нас с очертанията на мрачно привидение. Всичко ставаше едновременно очевидно и страховито: старата вражда вече не включваше само Алатристе. Аз бях достатъчно голям, за да отговарям за последиците от собствените си действия, бяха ми известни прекалено много неща и за нашите неприятели бях толкова неудобен противник, колкото и самият капитан. Бях инструмент на самата среща, демонично предупреден за сигурната опасност, която ни грозеше — от една страна, не можех да не отида там, където Анхелика ме беше помолила да бъда, а от друга страна, не можех да го сторя. Онази реплика „вие сте се били във Фландрия“, което тя беше изрекла преди миг, сега звучеше като жестока ирония. Ала в крайна сметка посланието беше отправено към капитана. Аз не можех да го скрия от него. И в такъв случай той или щеше да ми забрани да се явя тази нощ на Аламеда, или нямаше да ме остави да отида сам. Заявеното предизвикателство включваше и двама ни, нямаше друг изход. Всичко се свеждаше до това да се направи избор между моя срам и неизбежната опасност. Съзнанието ми се мяташе като уловена в мрежата риба. Изведнъж думите на Гуалтерио Малатеста изплуваха в паметта ми със зловещ смисъл. Честта, беше казал той, е опасна за носене.

— Искам да зная — каза Анхелика, — дали все още сте готов да умрете заради мен.

Изгледах я смутен, неспособен да произнеса и думичка. Изглеждаше така, сякаш погледът й се разхождаше спокойно отвътре в мен.

— Ако не дойдете — добави тя, — ще зная, че въпреки Фландрия сте страхливец… В противен случай, каквото и да се случи, искам да помните казаното от мен преди малко.

Брокатът на фустите й изскърца, докато тя ставаше. Сега беше близо. Много близо.

— И че навярно ще ви обичам вечно.

Хвърли поглед към градината, където се разхождаше придворната. После се приближи още малко.

— Помнете, до края… Когато и да дойде той.

— Лъжете — рекох аз.

Все едно кръвта изневиделица се беше дръпнала от сърцето и вените ми. Анхелика продължи да ме наблюдава с подновен интерес в продължение на време, което ми се стори цяла вечност. Тогава тя направи нещо неочаквано. Вдигна едната си бяла, тънка и съвършена ръка и отпусна пръстите си на моите устни с нежността на целувка.

— Вървете си — каза.

Завъртя се и излезе на двора. А аз, загубил ума и дума, направих няколко стъпки след нея, сякаш възнамерявах да я последвам до кралските салони и самите покои на кралицата. Тевтонецът с големите бакенбарди препречи пътя ми и ми посочи с усмивка вратата, като в същото време ми върна камата.

Отидох и седнах на стъпалата на Лонха34, близо до катедралата. Останах там дълго, потънал в мрачни размишления. У мен се бореха противоречиви чувства, а страстта по Анхелика, възпламенена от тази тъй обезпокоителна визита, се изправяше срещу увереността в злокобната интрига, която ни обгръщаше. Отначало реших да си мълча, да се измъкна през нощта под някакъв предлог и да отида сам на срещата, като по този начин посрещна отреденото ми от съдбата, с камата на милосърдието и шпагата на съдебния пристав (тя беше добро оръжие, носеше щампата на майстора на шпаги Хуанес, пазех я завита в стари дрехи и скрита в странноприемницата) като единствени мои придружители. Ала това, откъдето и да се погледнеше, щеше да бъде сблъсък без искрица надежда. Тъмната фигура на Малатеста се очертаваше във въображението ми като зловещо предзнаменование. Срещу него нямах никакви шансове. И това в малко вероятния случай, италианецът, или който там щеше да се появява, да дойде сам на срещата.

Почувствах желание да се разплача от яд и от безсилие. Аз бях баск и идалго, син на войника Лопе Балбоа, паднал във Фландрия за своя крал и за правата вяра. Моята чест и животът на мъжа, когото най-много уважавах на света, бяха заложени на карта. Заложен беше и собственият ми живот, ала на този етап от съществуванието ми, възпитаван от дванадесетгодишна възраст в суровия свят на разбойничеството и войната, много пъти бях залагал живота си на карта и притежавах фатализма на хората, които дишат с ясното съзнание колко лесно могат да престанат да го правят. Прекалено много хора напуснаха този свят пред очите ми, сред ругатни, хлипания, молитви и мълчание, едни отчаяни, други примирени, за да приемам смъртта като нещо необикновено или ужасяващо. Освен това вярвах, че съществува друг живот в отвъдното, където Господ, добрият ми баща и старите другари ме очакват с отворени обятия. При всички случаи, с друг живот или без него, бях се научил, че смъртта е събитие, което в края на краищата винаги потвърждава правотата на мъже като капитан Алатристе.

Такива бяха моите размишления, докато седях на стъпалата на Лонха, когато видях отдалеч да минава капитанът, придружаван от ковчежника Олмедийя. Вървяха точно край зида на Алкасар, по посока на Каса де Контратасион. Първият ми порив беше да се втурна към тях, но се въздържах. Задоволих се да огледам слабата фигура на моя господар, който вървеше безмълвен, с нахлупена над лицето му широкопола шапка, с поклащаща се отстрани шпага, до мрачната фигура на чиновника.

Видях ги как се изгубват зад един ъгъл и останах да седя там, където си бях, неподвижен, обгърнал с ръце коленете си. В крайна сметка, заключих аз, въпросът е съвсем прост. Тази нощ ми се беше паднало да избирам между това, да се оставя да ме убият сам или да се оставя да ме убият заедно с капитан Алатристе.

Ковчежникът Олмедийя беше този, който предложи да се отбият в една кръчма и Диего Алатристе се съгласи не без учудване. За първи път Олмедийя се показваше словоохотлив или поне общителен. Спряха в кръчмата „Сеисдедос“35, зад корабостроителниците. Седнаха да си починат на една маса до вратата, под покрития вход и навеса, който пазеше от слънцето. Алатристе остана гологлав, поставяйки филцовата си шапка на една табуретка. Едно момиче им сервира половинка вино от Касайя де ла Сиера и чиния с тъмни маслини, и Олмедийя пи с капитана. Вярно е, че едва отпи от виното, по-скоро едва-едва докосна чашата си, но преди да го стори, отправи дълъг поглед към мъжа, който седеше до него. Сбърчените му вежди сякаш започнаха да се отпускат.

— Добър ход — рече той.

Капитанът огледа сухите черти на ковчежника, брадичката му, пергаментовата му жълтеникава кожа, която изглеждаше опушена от свещите, горящи в канцелариите. Не отговори, задоволи се да поднесе виното към устните си и да отпие, но за разлика от другия отпи дълга глътка, с която изпразни каната. Придружителят му продължаваше да го гледа с любопитство.

— Не ме подведоха относно ваша милост — каза накрая.

— Това с генуезеца беше проста работа — отвърна Алатристе мрачен.

После замълча. Правил съм и други, не толкова порядъчни неща, казваше мълчанието му. Олмедийя като че ли го изтълкува правилно, защото кимна бавно, сериозно като човек, който разбира и от деликатност не желае да разнищва по-дълбоко въпроса. Колкото до генуезеца и слугата му, в този момент те се намираха със завързани ръце и запушени усти в една кола, откарваща ги извън Севиля, в посока, неизвестна на капитана (нито я знаеше, нито проявяваше интерес да я узнае). Имаха ескорт от съдебни пристави с вид на обесници, чиято поява Олмедийя навярно беше предвидил доста по-отрано, понеже се появиха на улица „Месон дел Моро“ по чудодеен начин и накараха хорското любопитство да замлъкне с магическите думи „Светата инквизиция“, а сетне се изпариха дискретно с жертвите си по посока на портата за Кармона.

Олмедийя разкопча дрехата си и извади един прегънат лист хартия, с печат от червен восък. След като го подържа за миг в ръката си, сякаш преодоляваше последните си скрупули, накрая го тури на масата, пред капитана.

— Това е платежна полица — каза той. — Дава на приносителя петдесет стари златни дублона, с две лица… Можеш да я осребриш в къщата на дон Хосеф Аресана на площад „Сан Салвадор“. Никой няма да задава никакви въпроси.

Алатристе погледна хартията, без да я докосва. Дублонът с две лица беше най-страстно желаната монета, която можеше да се срещне в онази епоха. Дублоните бяха изсечени от фино злато преди повече от век, във времената на Католическите крале36, и никой не оспорваше стойността им, щом звъннеха на масата. Познаваше хора, които бяха способни да прережат гърлото на майка си за някоя от тия монети.

— Ще има шестократно по-голяма сума — добави Олмедийя, — когато всичко приключи.

— Хубаво е да се знае.

Ковчежникът съзерцаваше замислен каната си с вино. Една муха плуваше в нея и правеше непосилни усилия да се спаси.

— Флотът пристига след три дни — каза, съсредоточен в агонията на мухата.

— Колко души са необходими?

Олмедийя посочи с омазания си с мастило пръст платежната полица.

— Това решава ваша милост. Според генуезеца на „Никлаасберген“ има повече от двадесет моряци, капитан и лоцман… Всичките са фламандци и холандци, с изключение на лоцмана. Възможно е в Санлукар да се качат неколцина испанци с товара. И разполагаме само с една нощ.

Алатристе направи бърза сметка.

— Дванадесет или петнадесет. Хората, които мога да наема с това злато, ще са предостатъчни за работата.

Олмедийя помръдна уклончиво ръка, давайки да се разбере, че „работата“ на Алатристе въобще не му влизаше в работата.

— Ще трябва — каза той, — да ги имате на разположение от предишната нощ. Планът се състои в това да слезем по реката и да стигнем до Санлукар на следващия ден на свечеряване — той скри брадичката си във високата си яка, сякаш за да провери дали не е забравил нещо. — … Аз също ще дойда.

— Докъде?

— Ще видим.

Капитанът го изгледа без да крие учудването си.

— Няма да е приключение на хартия и с мастило.

— Все едно. Длъжен съм да потвърдя наличността на товара и да организирам пренасянето, след като корабът попадне в наши ръце.

Сега Алатристе се опита да скрие една усмивка. Не си представяше ковчежника сред грубоватите хора, които смяташе да събере. Но разбираше, че той няма доверие никому за тази сделка. Толкова много злато си беше истинско изкушение и беше лесно някой слитък да се отклони по пътя.

— Прощавайте, но трябва да изтъкна — отбеляза ковчежникът, — че провалът би бил равнозначен на бесило.

— За ваша милост също ли?

— Навярно и за мен.

Алатристе прокара пръст по мустаците си.

— Предполагам, — каза той насмешливо, — че не ви плащат за участие в подобен вид ситуации с неочаквани обрати.

— Моята заплата предполага да поемам своята отговорност.

Мухата беше престанала да се движи, но Олмедийя продължаваше да я гледа. Капитанът си наля още вино. Докато пиеше, видя как другият отново вдига очи към него и го наблюдава заинтригуван: първо двата белега на челото, а после лявата ръка, където ръкавът на ризата скриваше изгореното място под превръзката. Което, между другото, го болеше дяволски силно. Накрая Олмедийя свъси отново вежди, като че ли от дълго време прехвърляше в главата си някаква мисъл, която се колебаеше да изкаже на глас.

— Питам се — рече той, — какво би направил ваша милост, ако генуезецът не се беше оставил да бъде впечатлен от постъпката ви.

Алатристе плъзна поглед по улицата. Слънцето, което блестеше на междинната стена, го караше да притваря очи и засилваше непроницаемия му вид. После той погледна мухата, удавена във виното на Олмедийя, продължи да пие от своето и не каза нищо.