Златото на краля

VI. Кралският затвор

Същата нощ отидохме на бдението на Никасио Гансуа. Но преди това аз посветих известно време на едно лично дело, което не оставяше пулса ми да се успокои. Всъщност това дело не ми беше от почти никаква полза, послужи ми единствено да поразсея тягостното си чувство, предизвикано от ролята, която Анхелика де Алкесар беше изиграла в случката на Аламеда. Нозете ми сами ме отведоха там, където отново захванах да обикалям дворците. Преминах зидовете им от край до край, без да забравям арката на еврейския квартал и портата на двореца, където се смесих за малко със зяпачите, и после застанах като на пост. Този път за сигурността на краля не бдеше жълтата гвардия, а бургундските стрелци със своите гиздави червени униформи на квадрати и с къси пики. Тъй че се успокоих, щом установих, че дебелият сержант не се подвизава наоколо и няма да се разпалват стари свади. Площадът срещу двореца гъмжеше от народ, понеже техни величества кралят и кралицата първо щяха да присъстват на тържествена литургия в катедралата, а после щяха да посрещнат знатни гости от град Херес. Високопоставеното посещение не беше случайно и няма да е излишно да отбележа за ваши милости, че в по онова време знатните жители на Херес, по примера на стореното в Галисия, предявяваха претенции да си купят срещу известна сума свое собствено представителство в Кортесите40 на Короната и да не са вече зависими от Севиля. В онази Испания, управлявана от австрийската династия, превърната в пазарище на търгаши, да си купиш място в Кортесите беше съвсем обичайна сделка — град Паленсия, наред с много други, също се домогваше до него, — и сумата, предложена от Херес, се покачваше до вдъхващото респект число от 85 000 дуката, които щяха да бъдат добре дошли в кралските ковчежета. Преговорите обаче не напредваха, защото Севиля контраатакува, като подкупи Съвета на хазната, и в крайна сметка последното решение беше да се удовлетвори искането, при условие че парите не идваха от данъците, наложени на гражданите, а от дребните частни фондове на двадесет и четиримата общински магистрати, които претендираха за кресло в Кортесите. Да бръкнеш дълбоко в собствения джоб обаче се оказваше съвсем различно нещо, тъй че корпорацията на Херес в крайна сметка оттегли молбата си. Всичко това обяснява ролята, която Кортесите имаха по онова време и подчиненото им положение, което Кастилия им налагаше. Всъщност, като изключим уреждането на местните закони и привилегии, местните Кортеси биваха зачитани единствено когато дойдеше момента да ги приканят да гласуват за новите данъци и субсидии за кралската хазна, за войната или за общите разходи на една монархия, която графът-херцог де Оливарес виждаше в мечтите си обединена и всемогъща. За разлика от Франция или Англия, където кралете бяха разгромили властта на феодалните владетели и сключили договор с прекупвачи и търговци — и рижата лисица Елизабет I, и французинът Ришельо не се бяха поколебали да действат решително, — то в Испания благородниците и влиятелните личности се деляха на две групи: едните, които зачитаха покорно, почти раболепно, кралската власт — повечето от тях бяха разорени кастилци, които освен с кралската благосклонност не разполагаха с ничия друга, и другите, от по-далечните от столицата земи, които се прикриваха зад местни законници и стари привилегии и надигаха вой до небето, щом ги помолеха да си развържат кесията или да въоръжат войската. Това беше истинското положение, ако не броим Църквата, която си правеше каквото й скимне. Тъй че по-голямата част от политическата дейност се състоеше в безкраен пазарлък за пари. Всички кризи, които по-късно трябваше да преживеем по време на господството на Фелипе IV, съзаклятието на Медина Сидония в Андалусия и това на херцог де Ихар в Арагон, отцепването на Португалия и войната в Каталуния бяха предизвикани, от една страна, от опустошаването на кралската хазна, и от друга, от съпротивата на благородниците, духовниците и едрите местни търговци да развържат кесиите си. Тъкмо посещението на краля в Севиля през двадесет и четвърта година, както и това, на което сега бе дошъл, имаха за цел не друго, а да унищожат местната опозиция срещу гласуването на нови данъци. В онази клета Испания нямаше по-натрапчива мисъл от тази за парите, а оттам идваше и важността на пътя на Индиите. Колкото до връзката, която правосъдието и почтеността имаха с всичко това, достатъчно е да се отбележи, че преди две-три години Кортесите бяха отхвърлили един солиден данък, обременяващ най-вече заемащите високи постове, носещите титли, съдиите и рентиерите. Иначе казано, богатите. В крайна сметка, оказваше се печална истина онова, което венецианският посланик Контарини беше написал за епохата: „Най-успешната война, която може да се води с испанците, е да бъдат оставени да харчат, докато лошите им управници ги довършат“.

Да се върнем на моите стремления. Както ви разправях, в онзи следобед се навъртах край кралските дворци и накрая упоритостта ми беше възнаградена. Макар и само отчасти, защото портите най-сетне се отвориха, бургундската гвардия се строи в шпалир и кралят и кралицата лично, придружени от благородници и знатни люде на Севиля, преминаха пеша краткото разстояние, което ги делеше от катедралата. Беше ми невъзможно да се добера до първия ред, но надничайки между главите на тълпата, приветстваща техни величества, можах да стана свидетел на тържествената процесия. Кралица Исабел, млада и красива, поздравяваше с изящно кимане. От време на време се усмихваше с онова неповторимо френско очарование, което невинаги отговаряше на изискванията на строгия дворцов етикет. Беше облечена по испанската мода, със светлосиня рокля с разрези върху сребърен плат със златно везмо, държеше в ръка златна броеница и малък седефен молитвеник, великолепна бяла дантелена мантиля, поръбена с перли, покриваше подредените й коси и раменете й. Водеше я под ръка — изискан и в цветуща младост, самият Фелипе IV, рус, бял, величествен и непроницаем, какъвто обикновено беше. Носеше богата дреха от кадифе в сребристосив цвят и къса фламандска пелерина, на врата му висеше златен медальон Agnus Dei с диаманти41, имаше позлатена шпага и шапка с бели пера. Приветливостта и ведрата усмивка на кралицата ярко контрастираха с тържествения вид на царствения й съпруг, винаги подвластен на сериозния бургундски протокол, който император Карлос беше внесъл от Фландрия. Последното означаваше, че освен когато ходеше, той не помръдваше с крак, ръка или глава, и винаги гледаше нагоре, сякаш не беше длъжен да дава сметка за деянията си никому, освен на Господа. До този момент никой не го беше виждал, нито пък някога щеше да го види, да изневери на изключителната си невъзмутимост, както на обществено място, така и в частния си живот. Аз самият — макар в онзи следобед да не можех и да си мечтая за това, — комуто животът по-късно щеше да отреди изпитанието да му служи и да го съпровожда в трудни за него и за Испания мигове, мога да уверя, че хладнокръвието му остана непокътнато и накрая се превърна в легенда. При все това той не беше мрачен крал. Оказа се също така голям почитател на поезията, комедиите и литературните излияния, на изкуството и рицарските обичаи. Притежаваше смелост, макар да не припари на нито едно бойно поле, освен много отдалеч и много по-късно, по време на войната с Каталуния. Ала в лова, който беше неговата страст, обичаше да поема по-големи от обичайните рискове и дори убиваше сам глигани. Беше съвършен ездач. Веднъж, както съм разправял на ваши милости, спечели народното възхищение, като с точен аркебузен изстрел прати на оня свят един бик на Пласа Майор в Мадрид. Слабите му места бяха известна податливост на характера, която го накара да остави в ръцете на графа-херцог Оливарес делата на монархията, и безмерната му привързаност към жените, която в някои случаи — както ще разкажа в една следваща глава, — излагаше на опасност живота му. Що се отнася до останалото, в нито един момент той не прояви нито величието, нито енергията на прадядо си, императора, нито упоритата интелигентност на дядо си Фелипе II. Ала, макар винаги да се забавляваше повече от полагащото се, чужд на вопъла на гладния си народ, на негодуванието на зле управляваните територии и кралства, на разпокъсването на империята, която беше наследил, и на разрухата във войската и флота, няма да бъде справедливо, ако не отбележим, че добронамереният му нрав никога не породи лични омрази и до самия си край той беше обичан от народа, който приписваше по-голямата част от неволите си на неговите фаворити, министри и съветници на онази прекалено обширна Испания, с прекалено много неприятели, тъй подвластна на низките човешки страсти, че никой не би бил в състояние да я запази непокътната, дори самият Иисус Христос, ако възкръснеше.

В кортежа успях да мярна графа-херцог де Оливарес, налагащ се и с физическото си присъствие, и със съзнанието за всеобхватната си власт, която прозираше във всеки негов жест и във всеки негов поглед. Видях още младия син на херцог де Медина Сидония, граф де Ниебла, изтънчен мъж, представляващ цвета на севилската аристокрация, който придружаваше техни величества. В онзи период граф де Ниебла беше малко над двадесет години и все още беше далеч времето, в което, превърнал се в девети херцог във фамилията, преследван от враждебността и завистта на Оливарес и омерзен от кралското посегателство над процъфтяващите му владения (чиято стойност бе нараснала дори само заради ролята на Санлукар де Барамеда като пристанище по пътя на корабите, завръщащи се от Индиите), той щеше да изпадне в изкушението да се договаря с Португалия в опит за откъсване на Андалусия от испанската корона, и щеше да се замеси в прословутата конспирация, която в последна сметка щеше да стане причина за неговото безчестие, разорение и нещастие. Сега след него вървеше многобройна свита от дами и кавалери, в това число дамите на кралицата. Погледнах към тях и усетих как сърцето ми подскочи, защото Анхелика де Алкесар бе сред тях. Беше във великолепни одежди — жълто кадифе, обточено със злато. Придържаше грациозно широките си поли, повдигнати от големия кринолин. Под мантилята от най-фина дантела проблясваха на следобедното слънце онези златни къдрици, които само преди няколко часа бяха докосвали лицето ми. Не бях на себе си и се опитах да си проправя път сред хората, за да се приближа към нея. Ала широкият гръб на един бургундски гвардеец се изпречи пред мен и попречи на намеренията ми. Анхелика мина на няколко крачки от мен, без да ме види. Потърсих сините й очи, но те се отдалечиха, без да прочетат укора, презрението, любовта и лудостта, които се блъскаха в главата ми.

Но по-добре ще е да сменим тона, понеже обещах да разкажа на ваши милости за посещението в кралския затвор и за бдението на Никасио Гансуа. Въпросният Гансуа беше прославен юначага от квартал Ерия, именит разбойник и великолепен образец на престъпните среди в Севиля, много тачен сред хората от занаята. На следващия ден щяха да го изкарат под нестройните удари на барабана, с един кръст отпред, за да му извадят душата, надявайки му примката от испанска тръстика. И сега, на последната му вечеря прииждаха най-видните представители на братството на хладното оръжие. Появяваха се сериозни, с професионално примирение и с подходящи за случая изражения. Това своеобразно сбогуване се наричаше „последен удар“ на тайния жаргон на престъпното братство. Процедурата беше обичайна, понеже всички, кой повече, кой по-малко, знаеха, че ако си вадиш хляба с хладното оръжие, обикновено свършваш или в галерите, стиснал греблото, сякаш е гърлото на враг, и с изложен на ударите на бича на надзирателя гръб, или пък още по-често те хващаше болестта на бесилото, много заразна сред онези наперени момци.

Чуваха се дузина добре смазани с ракия груби гласове, припяващи тихо това стихче, когато в часа на първата дрямка, налягаща пияниците, един съдебен пристав, чиято ръчица и душица Алатристе беше умилостивил с една пара, ни заведе до лечебницата — мястото, в което обикновено оставяха затворниците за последно бдение. Другата част от затвора, трите прочути порти, решетките, коридорите и живописната атмосфера, която се усещаше в него, вече бяха описани от по-добри пера от моето и любопитният читател може да прибегне до редовете на дон Мигел де Сервантес, на Матео Алеман или на Кристобал де Чавес. Аз ще се задоволя да предам това, което видях при нашето посещение в онзи час, в който портите вече бяха захлопнати и затворниците, ползващи се със снизхождението на градоначалника или на надзирателите, даващо им правото да излизат и да влизат в дранголника, както им скимне, сякаш са си у дома, във въпросния час вече се намираха по килиите си, с изключение на привилегированите поради положението или парите си, които спяха, където им позволеше кесията. Всички жени, държанки и роднини също бяха напуснали заведението и четирите кръчми и пивници (предлагащи вино на кмета, кръстено с вода от началника на затвора), на които се радваха обитателите, бяха затворени до следващия ден. Бяха приключили дейност и игралните маси в двора, и сергиите, на които се продаваха храни и зеленчуци. Казано накратко, онази Испания в умален вид, която представляваше кралският севилски затвор, се беше прибрала да спи при дървениците по стените и бълхите в одеялата. Тия твари ги имаше и в най-хубавите килии, които затворниците с по-големи възможности наемаха срещу шест реала на месец от началника на надзирателите, който от своя страна пък беше купил длъжността си за четиристотин дуката от кмета, хитрец като всеки друг, който на свой ред се обогатяваше с подкупи и контрабанда от всякакво естество. В затвора, както и навсякъде другаде в обществото, всичко се купуваше и продаваше и за облекчаване на мъките помагаше повече наличието на пари, отколкото вярата в правосъдието. Всички тези неща потвърждаваха верността на старата испанска поговорка, която гласеше „защо да гладуваш, щом е нощ и по клоните висят смокини“.

По пътя за бдението имахме неочаквана среща. Тъкмо бяхме оставили зад гърба си коридора с голямата решетка и женския затвор, който се падаше вляво от входа и минавахме край средището, където обичайно се събираха осъдените на каторга, когато някакви от питомците на затвора, бъбрещи си нещо си зад железните решетки, подадоха глави, за да ни огледат. На стената имаше запален факел, който осветяваше тази част от коридора и на нейната светлина един от затворниците позна господаря ми.

— Мамка му, или съм окьоравял — рече той, — или това е капитан Алатристе.

Спряхме пред решетката. Онзи тип беше истински великан, с толкова черни и гъсти вежди, че се сливаха и изглеждаха като една. Беше облечен в кирлива риза и панталон от грубо сукно.

— По дяволите, Кагафуего — рече капитанът. — Какво прави ваша милост в Севиля?

Исполинът разтегли огромната си уста в усмивка от едното ухо до другото, зарадван от неочакваната среща. На мястото на горните му резци зееше черна дупка.

— Ами, ваша милост сам вижда. Готвят ме за гурапите. Занапред ме чакат шест години бъхтене с гребла между рибоците в голямата локва.

— Последния път, когато ви видях, се бяхте приютили в Сан Хинес.

— То беше отдавна — Бартоло Кагафуего сви рамене с професионално примирение. — Ваша милост добре знае какъв е животът.

— Какви ги е надробил ваша милост този път?

— Надробил съм ги аз, че и другарите ми също. Разправят, че съм обрал с тия приятелчета тук — щом чуха, че ги споменават, другарите му се разсмяха свирепо откъм дъното на килията, — няколко странноприемници на Кава Баха и неколцина пътници в хана на Бубийос, близо до пристанището Фуенфрия…

— И?

— И нищо. Нямахме пари да умилостивим писаря, забиха ми клинове и затегнаха кордата, а тя няма нищо общо със струните на китарата, и ето ме тук, ваша милост. Гледам да ми привикне гърбината.

— Кога пристигнахте?

— Преди шест дни. Чудна разходка си направихме от седемдесет и пет левги, пусто да остане. Оковани в керван от мулета и пешком, обкръжени от стражари и премръзнали от студ… В Адамус решихме да спасяваме кожата, като се възползвахме от това, че валеше из ведро, обаче ни хванаха и ето къде ни докараха. В понеделник ще ни отведат в пристанището Санта Мария.

— Съжалявам.

— Не съжалявайте, ваша милост, господин капитан. Не съм по глезотиите и такива са законите на нашия занаят. Можеше да е и по-лошо, защото на други побратими им замениха гурапите с живачните мини в Алмаден, което вече си е жив да се затриеш. Оттам малцина излизат.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кагафуего снижи глас.

— Ако ваша милост има някоя пара в повече, ще ви бъда много благодарен. Тук вашият верен слуга и приятелите нямаме с какво да се подпомагаме.

Алатристе извади кесията и пусна в пестниците на гиганта четири сребърни ескудо.

— Как я кара Бласа Писора?

— Спомина се, горката — Кагафуего скришом прибра тридесет и двата реала, поглеждайки крадешком към другарите си. — Прибраха я много болна в болницата „Аточа“. Цялата беше в мехури и с окапала коса. Клетата, душата ти се късаше, като я гледаш.

— Остави ви ли нещо?

— Облекчение. От занаята я беше налегнала невярна болест и по чудо не я лепна и на мен.

— Моите най-искрени съболезнования.

— Благодаря.

Алатристе се усмихна накриво.

— Може пък — каза той, — да изтеглите добра карта и турците да пленят вашата галера, а после, ако решите да се откажете от вярата, току-виж сте се озовали в Константинопол и сте станали господар на цял харем…

— Не говорете така, ваша милост — исполинът изглеждаше истински засегнат. — Нека не бъркаме едното с другото. Щото нито кралят, нито Христос са ми виновни, че съм попаднал на мястото, на което сега ме срещате.

— Имате право, Кагафуего. Желая ви късмет.

— И аз на ваша милост, капитан Алатристе.

Великанът остана да стои подпрян на решетките, загледан в нас, докато ние продължихме напред по коридора. Както вече споменах, гласовете от лазарета припяваха сред подрънквания на китара, на която акомпанираха потраквания на ножове о решетките, произвеждани от затворник от някоя от близките килии, звън на счупени чаши, а понякога и пляскалия с длани. В залата за бдение имаше две-три пейки, малък олтар с лика на Иисус Христос и една свещ. В средата беше сложена, предвид предназначението на помещението, маса с лоени свещи и няколко табуретки, в настоящия момент заети, както и пейките, от най-изтъкнатите образци, които местното разбойничество можеше да предложи. Бяха започнали да прииждат на смрачаване и продължаваха да се появяват — все нови и нови гости със сериозни лица, както подобава за подобни обстоятелства, с плащове, прибрани отстрани, с вехти елеци и груби, изпонадупчени връхни дрехи, с шапки, чиито периферии отпред бяха вирнати нагоре, с мустаци, засукани и щръкнали нагоре като рога, с белези от зараснали рани, с кръпки, с татуирани по ръцете сърца с имената на любовниците им, изписани в тях, и всякакви други знаци, окичени с медальони с лика на Светата Дева и на разни светци, с молитвени броеници с черни топчета, провесени на шиите, в пълно снаряжение, и като гарнитура към камите и шпагите — касапски ножове със сгъваеми жълти дръжки, затъкнати в гамашите, над ботушите. Тази опасна шайка често надигаше каните с вино, сервирани на масата заедно с мезета от едри маслини, каперси, сирене от Фландрия и парчета пържена сланина. Обръщаха се един към друг по фамилии, говореха си на „вие“, с „ваша милост“, „сеньор побратиме“ и „сеньор приятелю“. По навик изпускаха звука „х“ или го произнасяха като „Ф“, казвайки „аресвам“ вместо „харесвам“, „фърлям“ вместо „хвърлям“, „апвам“, вместо „хапвам“, „фатка“ вместо „хватка“. Вдигаха се тостове за душата на Ескамиля, на Ескараман и на Никасио Гансуа, макар последната да присъстваше сред тях и все още да не беше напуснала тялото. Пиеше се и за юнашката чест в предсмъртния час — „За ваш’та чест, сеньор побратиме“, провикваха се и всеки път всички гости много тържествено отпиваха, за да проявят почитта си. Подобно нещо не можеше да се види нито на бдение в Бискайя, нито на сватба с фламенко. А на мен ми се зави свят от тая тъй често споменавана чест на Гансуа — като ги виждах колко пиеха, си представях колко огромна трябваше да е тя.

Продължаваха песните, тостовете и разговорите. Продължаваха да пристигат и още другари за бдението. Въпросният Гансуа беше снажен мъж, който наближаваше четиридесетте, както острието на камата приближава шмиргела за наточване. Имаше жълтеникав цвят на лицето, опасен вид, яки пестници, едро лице и педя мустаци, чиито заплашително навирени краища, засукани с помада, стигаха почти до очите му. За случая се беше нагласил като за неделна разходка по стъргалото: горна дреха от тъмнолилаво сукно, кърпена тук-там, ръкави с разрези, панталони от зелен плат, обувки за разходка и колан, широк четири инча, със сребърна тока. Беше истинско удоволствие да го гледа човек, така натъкмен и важен, наобиколен от добри приятели, уважаван и подкрепян от побратимите си. А те всички до един седяха с нахлупени шапки като испански грандове и отпиваха от виното, от което вече бяха отишли няколко асумбре42 и още толкова чакаха да бъдат изпити. Въобще вино не липсваше, а понеже това, което продаваше кметът, не вдъхваше доверие, бяха изпратили да донесат още много кани и шишета от една кръчма на улица „Кордонерос“. Що се отнася до Гансуа, то той не даваше вид да взема твърде навътре срещата, която го очакваше на следващия ден, играеше ролята си с кураж, тържественост и достойнство.

— Умирането е в реда на нещата, господа — повтаряше той сегиз-тогиз с голямо присъствие на духа.

Капитан Алатристе, който отлично разбираше настроението на околните, отиде да се представи на Гансуа и компания с най-голяма почтителност. Предаде поздрави от името на Хуан Хакета, когото положението му в Двора на портокаловите дървета — така обясни той — лишаваше от удоволствието да прекара тази нощ в компанията на своя другар. Смъртникът му отвърна по същия вежлив начин, като ни покани да се настаним сред присъстващите. Алатристе така и направи, след като поздрави неколцина познати, които бяха седнали наблизо. Хинесильо Хубавеца, гиздав русокос франт с приветлив поглед и опасна усмивка, който носеше косата си по миланската мода — дълга и копринено мека, стигаща до раменете му, го посрещна много радушно и изрази искреното си задоволство, че го вижда жив и здрав, при това в Севиля. Както на всички беше известно, въпросният Хинесильо беше поизгубил голяма част от мъжествеността си (искам да кажа, че не изпитваше особена слабост към дъщерите на Венера), но що се отнася до кураж, нямаше причини да завижда никому, понеже беше страшен като същински скорпион, обучен да се фехтува. Други в неговото положение не бяха имали толкова късмет. Правосъдието ги задържаше при най-дребния повод и всички, включително другите посетители на дранголника, се отнасяха с тях с крайна жестокост и краят на мъките им настъпваше едва в часа на кладата. В онази Испания, толкова лицемерна и мерзка, човек можеше да се въргаля в леглото със сестра си, с дъщерите си или със собствената си баба, и никой не би му обърнал внимание. Ала другият грях бе толкова отвратителен, че заслужаваше изгаряне на клада. Да убиваш, да крадеш, да развратничиш, да подкупваш не беше престъпление. Другото обаче — да. Беше направо богохулство, или дори ерес.

В онази вечер аз седнах на една табуретка, отпих от виното, опитах каперсите и се заслушах в разговора, по-точно в сериозните доводи, които едни или други се надпреварваха да изтъкват с намерението да утешават и да вдъхват сили на Никасио Гансуа. Докторите морят повече хора, отколкото палачът, рече някой. Всички там ще отидем, каза втори. Трети вметна, че да умреш е гадно, но и неизбежно, и дори на херцозите и папите не им се разминава. Този, който се намираше най-далеч, ругаеше адвокатското племе, такова семе не можело да се открие дори при турците и лютераните. Нека Бог ни даде да се понравим на съдията, говореше друг, тогава може и да се надяваме на справедливост. А един от другия край окайваше подобна присъда, която лишаваше света от тъй виден представител на престъпното братство.

— Мъка ми е — заявяваше един затворник, който също участваше в бдението, — че моята присъда не е разписана още, и трябва да чакам ден подир ден… Трижди проклет да е късметът ми, че не дойде днес, та с най-голямо удоволствие утре да бъда компания на ваша милост.

Всички сметнаха тия думи за много подходящи и в духа на доброто другарство, похвалиха ги, както се полага, и приканиха Гансуа да си даде сметка колко е уважаван от приятелите си и колко са достойни те да бъдат до него в това изпитание, както щяха да го сторят и на следващия ден — разбира се, тия, които можеха да се появяват на площад Сан Франсиско, без да ги грози опасността да ги запрат стражите. Защото днес е той, а утре са всички те, страда ли един от тях, насреща си винаги ще има приятели.

— Добре прави ваша милост, че преглъща тоз горчив хап с куража, с който се справяше и с живота — изказа мнение мъж с осеяно от белези от ножове лице и с коса, мазна колкото и яката на късия му плащ. Наричаха го юначагата от Галеоните. Беше обигран мошеник с тъмнорижа коса, родом от Чипиона.

— Кълна се в паметта на дедите ми, че това е самата истина — отвърна Гансуа сериозен. — Никой не ми е сторил зло, без да съм му платил за това. И ако все пак някой е останал ненаказан, то в деня на възкресението на плътта, когато отново стъпя на земята, ще му го върна тъпкано.

Бойните му другари заклатиха важно глави в знак на одобрение — така говореха истинските храбреци. Всички знаеха, че в изпитанието на следващия ден нито щеше да извърне лице, нито щеше да държи проповеди. Ненапразно беше истински мъж и рожба на Севиля, защото всеизвестно е, че в Ла Ерия не се пръкваха страхливци, а и мнозина преди него вече бяха сърбали от тая попара, без да правят гримаси на погнуса. Друг юначага, който говореше с португалски акцент, приведе довод, който имаше за цел да внесе утешение. Той изтъкна, че поне това е кралско правосъдие или с други думи не кой да е, а лично кралят изпращаше на оня свят Гансуа. Че то за един тъй изтъкнат смелчага щеше да е истинско незачитане да бъде пратен в гроба от никому неизвестен чиновник. Последната философска мисъл се оказа радушно приета от присъстващите и самият заинтересован приглади мустаците си, поласкан от това тъй справедливо осветляване на въпроса. Този възглед принадлежеше на облечен в елек до коленете храбрец, целия кожа и кости, с олисяло теме. Останалата му коса, прошарена и къдрава, се спускаше от един будещ уважение череп, почернял от слънцето. Разправяха, че преди бил теолог в Коимбра, докато едно злощастно премеждие не го принудило да се зачисли в редиците на разбойническото братство. Всички го смятаха за начетен мъж, вещ в правото и литературата освен, разбира се, в размахването на толедската шпага. Знаеха го като Сарамаго Португалеца и благородното му излъчване вдъхваше респект. За него се говореше, че се занимава с погубване на човешки души не от друго, а от нужда, че трупа пари като евреин, за да може да отпечата за своя сметка една нескончаема епическа поема, върху която работеше от двадесет години, разказваща как Иберийският полуостров се отделя от Европа и подобно на сал остава да се носи на произвола из океана, с екипаж единствено от слепци. Или нещо подобно.

— Жал ми е единствено за моята Мариписка — рече Гансуа, между две глътки вино.

Мариписка ла Аливиоса43 беше любовницата на юначагата и с неговата екзекуция оставаше сам-саминка на света, почернена за вечни времена. Тя го беше посетила в следобедните часове, надавайки писъци до небето, и бе предизвикала голяма суматоха: „оставете ме да видя светлината на очите ми, този, който е отреден да е господар на сърцето ми“ и други в този дух, като на всеки пет крачки припадаше в ръцете на двайсетина нехранимайковци, все побратими на осъдения. Според слуховете в последния сърдечен разговор преди смъртта си, Гансуа й поръчал да се помоли за душата му, сиреч да направи няколко панихиди (един юначага никога не се изповядва, дори да е тръгнал по пътя към ешафода, защото би излязло твърде безчестно да изпее на Господа това, което не бе издал и на уреда за мъчения), както и да се споразумее с палача, като му плати в натура или с пари, така щото на следващия ден всичко да е прилично и изпълнено както трябва и Гансуа да не става за смях, когато се озове пред цвета на разбойничеството, сбран на площад Сан Франсиско, където щяха да го гледат мнозина познати. Накрая уличницата се беше простила с него с много приповдигнат тон, прехвалвайки храбростта на своя исполин и изричайки тия последни думи: „така як и напет искам да те срещна и на оня свят, юнако мой“. Ла Аливиоса е много оправна жена, умее и да се спретне, и да докара печалба на предприятието, каза Гансуа, трябва само от време на време да й отупваш постелката и това е. Не беше нужно да я хвали повече, понеже тя бе добре позната на присъстващите, както и на цяла Севиля и на половин Испания. А колкото до белега от нож на лицето й, уточни той, то той почти не я загрозяваше и не беше необходимо да му се обръща особено внимание, защото в деня, когато й го направи, Гансуа се беше натряскал до козирката с уханно питие от Санлукар. Освен това, да му се не види, всички двойки имат своите добри и лоши моменти и някоя и друга разправия си беше в реда на нещата. А и едно порязване по лицето беше здравословен израз на обич. Доказателство за тази обич беше и фактът, че очите му се пълнеха със сълзи всеки път, когато се наложеше да я отупа хубавичко. На всичкото отгоре ла Аливиоса беше показала, че е състрадателна и вярна жена. Помагаше му в затвора, като му носеше добри суми, събрани с труд, и така печелеше опрощение на голяма част от греховете си, ако въобще можеше да се смята за грях това да се грижиш да не липсва нищо на мъжа на сърцето ти. Нямаше какво повече да се говори. Тук бандитът се разнежи малко, ала без да губи мъжественост, смръкна сополите си, прикри ги с ново отливане от каната и няколко гласа се надигнаха да го успокояват. „Бъдете спокоен, ваша милост, никой няма да й причини зло, аз лично ще се погрижа за това“, рече един. „Или пък аз“, отбеляза друг. „За това са приятелите“, подхвърли трети. Така, с олекнало сърце, че я остави в добри ръце, Гансуа отпиваше от каната, докато Хинесильо Хубавеца украсяваше спомена за държанката със своите сегидили44.

— Що се отнася до духалото на моята ковачница — рече на този етап от вечеринката Гансуа, — нямам нищо за казване на ваши милости.

Нов хор от роптаещи гласове посрещна словата му. Не ще и дума, че на доносника, който беше поставил сеньор Гансуа в това затруднено положение, щеше да му бъде видяна сметката при първа възможност. Това беше най-малкото, което дължаха за своя другар приятелите му. Освен това най-тежкото престъпление сред хората, дали обет на това братство, беше да си развържеш езика и да издадеш другарите си. Всеки юначага, който имаше топки на истински мъж, можеше да преглътне някоя дребна обида или да подмине някоя направена му пакост, ала смяташе за безсрамие да доносничи пред правосъдието, предпочиташе да мълчи и да отмъщава.

— Ако е възможно и ако това няма да ви създаде големи главоболия, вижте сметката и на стражаря Мохариля, който се отнесе много лошо с мен и прояви непочтително отношение.

Гансуа можеше да разчита на това, успокоиха го другите бабаити. Независимо от всякакви молитви и всички „Господи, помилуй“, Мохариля можеше да се брои за мъртъв.

— Също така няма да е лошо — досети се разбойникът, след като помисли малко, — да поздравите от мое име бижутера.

Бижутерът също беше включен в сметката. И както бяха подхванали, решиха, че ако на следващия ден се окаже, че палачът не е достатъчно добре убеден от Ла Аливиоса и прехвърли границите на задълженията си, като не надене примката с подобаващите точни движения и почитание, също щеше да изтегни къса клечка. Понеже едно нещо е да изпълняваш смъртна присъда (в крайна сметка всеки трябва да си върши работата), и съвсем друго и напълно различно, при това присъщо на предатели и женчовци, е да не спазваш благоприличието, когато става дума за мъж на честта и т.н. Изказаха се още безброй думи по въпроса, тъй че Гансуа остана напълно удовлетворен и утешен. Накрая погледна Алатристе с благодарност, че и той го придружава в този час.

— Нямам удоволствието да познавам ваша милост.

— Някои от тия господа обаче ме познават — отговори капитанът в същия тон. — И за мен е чест да бъда редом с ваша милост от името на някои приятели, които не могат да го сторят лично.

— Ясно, няма нужда от повече приказки — Гансуа ме наблюдаваше приветливо иззад огромните си мустаци. — Това момче с вас ли е?

Капитанът отвърна утвърдително и аз на свой ред кимнах. Поздравът излезе много вежлив и предизвика одобрителни гримаси сред присъстващите, понеже никъде другаде не се ценеше така високо скромността и доброто възпитание сред младите, както сред хората на разбойническия занаят.

— Добре изглежда — рече юначагата. — Дано да мине много време, преди да се види в положение като моето.

— Амин — заключи Алатристе.

Тук се намеси Сарамаго Португалеца, за да похвали присъствието ми на подобно място. Духът на юношите укрепва, рече той, провлачвайки „с“-тата с лузитанския45 си акцент, когато виждат как мъжете с кураж и достойнство се сбогуват със света, и още повече в тия печални времена, когато навсякъде се ширят безсрамието и зловредните навици. Като оставим настрани късмета да си се родил в Португалия — което не беше по възможностите на всички, за най-голямо съжаление, — нищо не възпитаваше така, както да видиш как се умира достойно, да общуваш с мъдри хора, да познаеш различни земи и да не спираш да четеш хубави книги.

— Тъй — завърши той поетично, — с Вергилий ще каже хлапакът Arma virumque cano46, a Plus quam civilian campos47 с Лукан.

Сетне всички забъбриха оживено, надигайки често каните. Тогава на Гансуа му се прииска един рентой48, да разиграе за последен път с другарите си някоя и друга ръка. Гусман Рамирес, мълчалив юначага с мрачно лице, извади омазнено тесте и го сложи на масата. Раздадоха се картите, играха осмина, другите гледаха и всички пиеха. Подхвърляха се пари и дали от чист късмет, или защото побратимите му отстъпваха, но на Гансуа все му вървеше.

— Залагам шест и животът си отива.

— Платете мизата, ваша милост.

— Ето, давам.

— Картите ми са убиец.

— Не на мене тия.

В такива занимания бяха потънали, когато по коридора се чуха стъпки. Влязоха, черни като гарвани, писарят на съда, кметът със съдебните пристави и капеланът на затвора, за да прочетат окончателната присъда. С изключение на Хинесильо Хубавеца, който спря да подрънква на китарата, никой друг не показа да е забелязал появата им, нищо не трепна и по лицето на осъдения престъпник. Всички продължиха да посръбват от еликсира, всеки с по трите си карти в ръце и внимаваха в свалените карти, които бяха две кари. Писарят се прокашля и зачете, че в името на кралското правосъдие и на кого ли не още молбата за пожалване е отхвърлена и назоваваният Никасио Гансуа ще бъде екзекутиран на сутринта, и все в тоя дух. Споменатият слушаше тържественото четене, без да трепва, изцяло погълнат от картите си. Само когато онзи свърши с произнасянето на присъдата, отлепи устни, погледна партньора си в играта и повдигна вежди.

— Залагам — рече той.

Играта продължи, все едно нищо не се беше случило. Сарамаго Португалеца игра едно вале спатия, друг приятел игра поп, а трети — асо купа.

— Проклети кари — заяви един, когото наричаха Червения Кармона, докато сваляше своето вале на масата.

— Малка двойка — рече друг и я показа.

Гансуа се радваше на голям късмет тази вечер, защото каза, че има поредни, които биеха двойката. Доказа го с дела, като хвърли четири поредни кари които държеше, на масата. Докато събираше монетите с едната си ръка, и ги трупаше на купчина, вдигна поглед към писаря.

— Може ли ваша милост да повтори последното, че не го слушах внимателно?

Засегнатият писар каза, че присъдата се чете само веднъж и че щом Гансуа предпочита да му духнат свещичката, без да е много наясно за какво става дума, то това си е само негова работа и на писаря му е все едно.

— На мъж с моя кураж — отвърна затворникът напълно невъзмутимо, — който никога не е повалял неприятел, освен за да го прати да си глътне последното причастие, при това, започвайки още от млад момък, а сетне е преживял петстотин схватки, без да броим още толкова нечакани удари и хиляди разпри, при това, без да знае точно за какво са те, тия подробности го интересуват толкоз, колкото вие бихте се заинтересували от два пукнати гроша… Просто искам да знам ще има ли въже или не?

— Ще има. Точно в осем.

— И кой е подписал тая присъда?

— Съдия Фонсека.

Затворникът погледна другарите си многозначително и насъбраните в кръг му отвърнаха с намигвания и безмълвно потвърждение. Най-вероятно доносникът, непочтителният стражар и бижутерът нямаше да се отправят на дългото си пътуване сами.

— Гореспоменатият съдия спокойно може да ми издаде присъда и да ми отнеме живота — рече Гансуа на писаря, с философски вид — … Ала ако като човек на честта се изправи срещу мен с шпага в ръка, ще видим тогава кой на кого ще вземе животеца.

Последваха нови кимания в израз на съгласие сред групичката на юначагите. Последното беше речено съвсем на място и беше вярно като Светото евангелие. Писарят сви рамене. Братът монах, августинец с кротък вид и мръсни нокти, се приближи към Гансуа.

— Искаш ли да се изповядаш?

Затворникът го изгледа, без да спира да разбърква картите.

— Не бих желал, ваше преподобие, да изплюя сега, на самия край, туй, що не съм изпял в началото.

— Говорех за душата ви.

Бандитът докосна броеницата и медальоните, които висяха на врата му.

— Моята душа си е моя грижа — каза след дълго мълчание. — Утре сутринта на оня свят ще си поговоря с когото трябва.

Зловещите мъжаги в групичката закимаха с глави, съгласявайки се с думите на смелчагата. Някои от тях познаваха Гонсало Брадата, прочут разбойник, който отпочнал изповедта си с признание за осем трупа, но свещеникът, който бил млад, наскоро ръкоположен, се възмутил и тогава онзи се надигнал и рекъл: „Бях захванал да ви се изповядвам от най-дребното деяние, а вие вече се мръщите… Ако от първите осмина се стряскате, нито аз заслужавам вашето уважение, нито вие моето“… Свещеникът настоял и тогава онзи отсякъл: „Останете си с Бога, отче, едва вчера са ви направили свещеник, а вече искате да изповядате човек, който е видял сметката на половин свят“.

Тогава картите отново се разиграха, а августинецът и другите се отправиха към изхода. Когато бяха изминали половината разстояние, Гансуа се сети нещо и се провикна.

— Само едно нещо, господин писарю. Миналия месец, когато метнахте примката на моя побратим Лукас Ортега, едно от стъпалата на ешафода нещо поддаваше и Лукас замалко да падне, докато се качваше нагоре… За мен няма значение, но бъдете така любезен да го поправите за тия, които ще дойдат подир мен, защото не всички имат моята закалка.

— Ще го имам предвид — успокои го писарят.

— Това е, друго няма.

Хората на Правосъдието се оттеглиха и играта на рентой продължи, както продължи да се лее и виното, а Хинесильо Хубавеца отново засвири на китарата:

Картите се хвърляха една след друга на масата под белезникавата светлина на лоените свещници. Смелчагите пиеха и играеха, съзнавайки колко важна работа е бдението край бойния им другар, като сипеха хули навред. Всичко това видях със собствените си очи и сега ви го описвам на вас.

— Не беше лош живот — рече неочаквано юначагата умислен. — Кучешки, но не и лош.

През прозореца нахлу камбанен звън, идващ от близката църква „Сан Салвадор“. Изпълнен с уважение, Хинесильо Хубавеца замлъкна и прекъсна свирнята си. Всички, в това число и Гансуа, свалиха шапки и прекъснаха играта, за да се прекръстят мълчаливо. Беше часът на мъртвите.

Слънцето озари небе, достойно да бъде нарисувано от Диего Веласкес. На площад „Сан Франсиско“ Никасио Гансуа се качи на ешафода бавно и невъзмутимо. Отидох да го гледам с Алатристе и неколцина другари от предишната нощ. Сторихме го рано, за да си подсигурим места, защото площадът беше претъпкан от народ, тълпата започваше от мястото, където улица „Сиерпес“ се вливаше в площада и стигаше до Големите стълби, където хората се блъскаха край подиума и балконите. Говореше се дори, че иззад жалузите на един прозорец на сградата на Кралския съд кралят и кралицата също гледат. Тъй или иначе, там имаше както простолюдие, така и важни личности. Най-добрите места, давани под наем, бяха заети от разкошно облечени важни личности. Дамите бяха с мантили и широко разперени рокли от скъпи платове, господата — в одежди от фино сукно, с филцови шапки с пера, окичени със златни верижки. Сред тълпата долу се намираха обичайните безделници, шмекери и злосторници, а ловките майстори на „фехтовката отблизо“ удряха кьоравото, като пребъркваха джобовете на ближните си и им измъкваха наличните пари. Пробивайки си път между хората, към нас се присъедини дон Франсиско де Кеведо, който следеше представлението с най-жив интерес, защото, според собствените му думи, бил на път да довърши „Животът на джебчията дон Паблос“ и за някаква сцена в книгата, която вече бил описал наполовина, това преживяване му идвало като по поръчка.

— Човек невинаги се вдъхновява от Сенека и Тацит — рече той, докато нагласяше кръглите очилца, за да може да вижда по-добре.

На Гансуа навярно му бяха споменали за присъствието на краля и кралицата, защото, когато го изкараха от тъмницата, облечен в широка риза, с вързани ръце, и яхнал едно муле, той вирна мустаците си, вдигна ръце към лицето си, и дори отправи поздрав по посока на балконите. Беше с добре пригладена коса, чист, наперен и спокоен, и махмурлукът от скорошната вечеринка едва личеше в бялото на очите му. Докато минаваше покрай хората, щом се натъкнеше на някоя позната физиономия, той кимваше съвсем леко. Видът му беше такъв, като че ли го караха на някоя от народните веселби на поляната Санта Хуста. С една дума, държеше се с такова достойнство, че на човек му се приискваше да го оправдаят.

Палачът чакаше. Когато Гансуа изкачи стъпалата на ешафода напълно спокоен (онова стъпало пак поддаде и го накара да хвърли мрачен поглед на писаря), всички заприказваха колко добри маниери има осъденият и колко смело се държи. Той поздрави с жест другарите си и Ла Аливиоса, която, подкрепяна на първа линия от дузина бандити, проливаше горчиви сълзи, но същевременно не скъпеше хвалбите си за достойнството, с което нейният мъж крачеше по пътя, който му се налагаше да извърви. Сетне той се остави за кратко на проповедническите слова на августинеца от предишната нощ, като кимаше важно с глава, щом светият брат изкажеше добра мисъл или нещо, което биваше по вкуса му. Палачът започна да проявява леко нетърпение и да гледа лошо, на което Гансуа отвърна: „После ще бъда само ваш, не припирайте, ваша милост, нито светът се е свършил, нито маврите са ни нападнали“. След това той каза молитвата си от край до край, без да обърка и една дума, целуна кръста с изящно движение и помоли палача да бъде така добър да изчисти после мустаците му от слюнките и да му нахлупи качулката добре и право нагоре, та да не става за смях. Когато другият изрече обичайната фраза „Простете, братко, аз само си върша работата“, осъденият отвърна, че е опростен оттук до края на света, ала да гледа да си свърши работата отлично, защото пак се срещнат на оня свят и тогава ще бъде все едно кой, кой е и какъв е бил някога. После седна, не мигна и не направи никаква мимика, докато му надяваха примката на шията, дори имаше леко отегчен вид. Приглади за последен път буйните си мустаци и при второто обръщане на въжето остана тъй спокоен и с тъй приличен вид, че повече не можеше да се желае. Изражението му беше замислено.