Злото е на път

1. Леля Ейда

Мистър и мисис Бересфорд седяха на масата за закуска. Те бяха една обикновена двойка. Стотици двойки на средна възраст, точно като тях, закусваха точно в този момент из цяла Англия. Денят също беше съвсем обикновен — всеки пет от седем дни са такива. Изглеждаше като че ли ще завали, но все пак не беше много сигурно.

Мистър Бересфорд някога бе имал рижа коса. Все още имаше следи от нея, но по-голямата част от косата му беше придобила онзи пясъчносив цвят, който се среща толкова често при рижите хора на средна възраст. Мисис Бересфорд някога бе имала черна коса на буйни, къдрави кичура Сега черното беше изпъстрено тук-там със сиви кичури, а това създаваше много приятен ефект. Преди време мисис Бересфорд бе мислила да си боядиса косата, но накрая реши, че се харесва повече така, както я е направила природата. Вместо това реши да опита ново червило, което да я освежи.

Една двойка на средна възраст, която закусва заедно. Приятна двойка, но в нея нямаше нищо забележително. Така би казал някой страничен наблюдател. Ако страничният наблюдател беше и млад, той или тя щеше да добави: „О, да, много са приятни, но са убийствено скучни, както всички стари хора“.

Мистър и мисис Бересфорд обаче още не се смятаха за стари. Нямаха представа, че те, както и още много други са обявявани автоматично за скучни единствено по тази причина. Само от младите, разбира се, но в такъв случай, биха помислили те снизходително, младите не знаят нищо за живота. Бедничките, непрекъснато се тревожат за изпити, за сексуалния си живот, за покупката на разни чудати дрехи или за екстравагантните неща, които правят с косата си само и само да изглеждат по-особено. Лично мистър и мисис Бересфорд бяха на мнение, че току-що са прекрачили в най-хубавите години на средната възраст. Те се харесваха един друг, харесваха самите себе си и дните им минаваха един по един спокойно и приятно.

Е, не всичко минаваше гладко, но кой е застрахован от неприятности? Мистър Бересфорд отвори едно писмо, прегледа го бегло и го прибави към малката купчинка от лявата си страна. Той взе следващото писмо, но не го отвори. Остана така за момент, с писмото в ръка, загледан в поставката за препечен хляб. Жена му го наблюдава известно време, преди да каже:

— Какъв е проблемът, Томи?

— Проблем ли? — попита Томи неопределено. — Какъв проблем?

— Да, проблем — рече мисис Бересфорд.

— Няма проблем — отговори мистър Бересфорд. — Трябва ли да има?

— Беше се замислил за нещо — каза Тапънс с укор.

— Изобщо не мислех за нищо.

— О, не, мислеше. Случило ли се е нещо?

— Не, разбира се, че не. Трябва ли да се е случило нещо? — След което добави: — Получих сметката от водопроводчика.

— А — каза Тапънс с разбиране, — предполагам повече, отколкото очакваше.

— Естествено — отвърна Томи, — винаги е така.

— Не мога да разбера защо не сме станали водопроводчици — каза Тапънс. — Ако беше водопроводчик, аз щях да съм жена на водопроводчик и щяхме да трупаме пари ден след ден.

— Много недалновидно от наша страна да пропуснем такава възможност.

— Сметката от водопроводчика ли разглеждаше току-що?

— О, не, това бе просто един призив.

— Малолетни престъпници или расова интеграция?

— Не. Просто откриват още един дом за стари хора.

— Е, това във всички случаи е по-трогателно — каза Тапънс, — но не разбирам защо трябва да изглеждаш толкова загрижен.

— Не мислех за това.

— Добре, за какво мислеше тогава?

— Предполагам, че призивът ме подсети за това — каза мистър Бересфорд.

— За какво? — попита Тапънс. — Знаеш, че накрая ще ми кажеш.

— Наистина не е нещо важно. Просто си помислих, че може би… е, добре, помислих си за леля Ейда.

— Разбирам — рече Тапънс, схващайки моментално. — Да — добави тя меко и замислено, — леля Ейда…

Очите им се срещнаха. Тъжно е, но е факт, че днес почти във всяко семейство съществува проблемът „леля Ейда“. Имената са различни — леля Амелия, леля Сюзън, леля Кати, леля Джоан. Те могат да бъдат баби, възрастни братовчедки или дори пралели. Но те съществуват и представляват житейски проблем, който трябва да бъде решен. Трябва да се уреждат най-различни неща. Необходимо е да се подбере подходяща прислуга за по-възрастните, която трябва внимателно да се проучи. Търсят се препоръки от лекари, от приятели, които имат своя собствена леля Ейда, която била „напълно щастлива преди да умре“ в някой старчески дом като „При Лоръл от Бексхил“ или „Щастливите поляни на Скарбъро“.

Отминаха дните, в които леля Елизабет, леля Ейда и останалите живееха щастливо в домовете, в които са живеели и много преди това, наглеждани от предани, макар и понякога малко тиранични стари прислужници — за удовлетворение и на двете страни. Или пък безбройните нещастни родственици, бедни племенници или видиотени братовчедки — стари моми, които копнеят за хубав дом с три добри ястия дневно и уютна спалня. Търсенето и предлагането се допълваха взаимно и всичко беше наред. Днес нещата са по-различни.

За днешната леля Ейда трябва да се осигуряват специални условия — не просто за една възрастна дама, която, поради артрит или други ревматични проблеми, е изложена на риска да падне по стълбите, ако остане сама вкъщи, или пък страда от хроничен бронхит, или се кара със съседите си и обижда търговците.

За нещастие всяка леля Ейда представлява много по-голям проблем в сравнение с който и да е представител на подрастващото поколение. Децата могат да бъдат дадени на забавачка, пробутани на роднини или изпратени в подходящи училища, в които да остават и за празниците. Могат да им се уреждат екскурзии с понита или лагери и като цяло, от децата определено постъпват по-малко оплаквания по отношение на условията, които им се осигуряват. Всяка леля Ейда е съвсем различна. Собствената леля на Тапънс Бересфорд — пралеля Примроуз — беше забележителен смутител на спокойствието. Невъзможно беше да й се угоди. Скоро след като се нанесеше в нова обстановка, имаща за цел да осигури хубав дом и всички удобства за една възрастна дама, и след като написваше няколко изключително хвалебствени писма на племенницата си, в които превъзнасяше даденото домакинство, следващата новина, която пристигаше, бе, че тя възмутено е напуснала без предизвестие.

„Невъзможно. Не бих могла да остана там нито минута повече!“

В продължение на една година леля Примроуз се нанесе и съответно напусна единайсет такива дома, докато накрая писа, че е срещнала един много очарователен млад мъж.

Тапънс незабавно хукна на север (инцидентът беше станал в Абърдийн). Случи се така обаче, че полицията пристигнала първа и отвела чаровния Мървин, когото търсела от известно време по обвинение в парични измами. Леля Примроуз беше дълбоко възмутена и квалифицира случая като „гонение“, но след като присъства на съдебното дирене (където бяха взети под внимание двадесет и пет други подобни случаи), тя бе принудена да промени възгледите си за своето протеже.

— Знаеш ли, Тапънс, мисля, че трябва да отида да видя леля Ейда — каза Томи. — Отдавна не съм я посещавал.

— Като че ли си прав — рече Тапънс без ентусиазъм. — Колко време мина оттогава?

Томи се замисли.

— Сигурно има година — каза той.

— Повече е — отвърна Тапънс. — Мисля, че е повече от една година.

— Виж ти — рече Томи, — колко бързо лети времето, нали? Не мога да повярвам, че е било толкова отдавна. Все пак мисля, че си права, Тапънс. — Той пресметна. — Ужасно е да се забравя така. Чувствам се доста виновен.

— Струва ми се, че не трябва — каза Тапънс. — В края на краищата, ние й изпращаме разни неща и й пишем.

— О, да, зная. Страхотна си в тези работи, Тапънс. Но понякога човек чете неща, които го разстройват.

— Имаш предвид онази ужасна книга, която взехме от библиотеката ли? — попита Тапънс. — Наистина ми стана мъчно за милите старци. Колко много са страдали.

— Предполагам, че историята е вярна. Имам предвид, че е взета от живота.

— О, да — отвърна Тапънс, — сигурно има такива места. Има и толкова нещастни хора, които просто не могат да бъдат други. Но какво може да направи човек, Томи?

— Нищо не може да направи, освен да прояви по-голямо внимание. Да внимава какво избира, да го проучи внимателно и да се увери, че за нея се грижи симпатичен лекар.

— Трябва да признаеш, че няма по-симпатичен от д-р Мъри.

— Да — рече Томи и загриженият му вид изчезна. — Мъри наистина е прекрасен човек. Внимателен, спокоен. Ако нещо не е наред, той ще ни извести.

— Затова мисля, че няма защо да се тревожиш — каза Тапънс. — На колко години е тя сега?

— На осемдесет и две — отвърна Томи. — Не… не, май че е на осемдесет и три — добави той. — Сигурно е доста ужасно да надживееш всички.

— Така ни се струва на нас — каза Тапънс. — Те обаче не мислят така.

— Не можеш да бъдеш сигурна.

— Е, поне леля ти Ейда не мисли така. Не си ли спомняш колко радостна беше, когато ни каза броя на старите си приятели, които вече е надживяла? Накрая завърши: „А пък да ви кажа за Ейми Морган — чух, че нямало да изкара повече от шест месеца. Тя все ми повтаряше колко съм зле, а сега вече е сигурно, че ще я надживея. При това ще я надживея с доста години.“ Видът й беше просто триумфален!

— Все пак… — поде Томи.

— Знам — рече Тапънс, — знам. Все пак чувстваш, че е твой дълг и затова трябва да отидеш.

— Не смяташ ли, че съм прав?

— За съжаление — отвърна Тапънс, — смятам, че си прав. Напълно прав. Аз също ще дойда — добави тя с лека нотка на героизъм в гласа си.

— О, не — каза Томи. — Защо? Тя не е твоя леля. Не, ще отида сам.

— Съвсем не — рече мисис Бересфорд. — Аз също обичам да страдам. Ще страдаме заедно. На теб няма да ти е приятно, на мен няма да ми е приятно и нито за момент не допускам, че и на леля Ейда ще й е приятно. Но напълно разбирам, че това е едно от нещата, които трябва да се направят.

— Не, не искам да идваш. В края на краищата не помниш ли колко груба бе тя с теб последния път?

— О, все едно ми беше — каза Тапънс. — Вероятно това е единствената част от посещението, на която се радва бедното старо момиче. Изобщо не я виня за това.

— Винаги си била мила с нея — рече Томи, — въпреки че не ти е особено симпатична.

— Леля Ейда трудно може да бъде симпатична на някого — каза Тапънс. — Ако питаш мен, мисля, че едва ли някой някога си го е помислял за нея.

— Човек не може да не съжалява хората, когато остаряват — рече Томи.

— Аз мога — отвърна Тапънс. — Ти определено си по-добрият от двама ни.

— Жените са по-безжалостни — каза Томи.

— Предполагам, че може да е и заради това. В края на краищата жените не са имали време да бъдат нещо друго, освен реалисти. Искам да кажа, че много съжалявам хората, които са стари, болни и прочие, стига да са симпатични. Но ако не са… Е, тогава е по-друго, съгласи се. Ако си доста гаден, когато си на двайсет години, точно толкова гаден на четиридесет, още по-гаден на шейсет и същински дявол на осемдесет… е, наистина не разбирам защо човек трябва да съжалява хората само защото са стари. Човек не може да се промени. Познавам няколко истински душици на по седемдесет и осемдесет. Старата мисис Бошан, Мери Кар и бабата на хлебаря, милата стара мисис Поплет, която идваше да чисти у нас. Всички те са много мили и сладки и бих направила за тях каквото мога.

— Добре, добре — каза Томи, — бъди си реалистка. Но ако наистина искаш да проявиш благородство и да дойдеш с мен…

— Искам да дойда с теб — рече Тапънс. — В крайна сметка, омъжих се за теб и за добро, и за лошо, а леля Ейда определено не принадлежи към добрата част. Затова ще дойда с теб ръка за ръка. Ще й занесем букет цветя, кутия шоколадови бонбони с мек пълнеж и може би едно-две списания. Можеш да пишеш на мис Как-се-казваше и да я уведомиш, че идваме.

— Някой ден следващата седмица? Бих предложил вторник — рече Томи, — ако нямаш нищо против.

— Нека да бъде вторник — отвърна Тапънс. — Как се казваше жената? Не мога да си спомня… икономката или управителката, или каквото е там. Името й започваше с „П“.

— Мис Пакард.

— Точно така.

— Може би този път ще бъде различно — предположи Томи.

— Различно ли? В какъв смисъл?

— О, не зная. Може да се случи нещо интересно.

— Може влакът да катастрофира — каза Тапънс с явно оживление.

— Откъде, за Бога, ти дойде това наум?

— Е, разбира се, че не искам подобно нещо. Просто…

— Просто какво?

— Просто някакво приключение, нали? Може би ще можем да спасим нечий живот или да извършим нещо полезно. Полезно и в същото време вълнуващо.

— Каква надежда само! — възкликна мистър Бересфорд.

— Знам — съгласи се Тапънс. — Просто понякога на човек му хрумват подобни идеи.

2. Ваше ли е бедното дете?

Трудно е да се каже откъде домът „Слънчевото било“ бе получил името си. Очевидно беше, че наоколо няма нищо, което да наподобява било. Теренът беше равен, което във всички случаи бе добре дошло за по-възрастните обитатели. Имаше голяма, макар и не особено интересна градина. Самата постройка представляваше достатъчно просторен дом във викториански стил, поддържан в прилично състояние. Имаше няколко сенчести дървета, по едната страна на къщата пълзеше диво грозде, а две араукарии придаваха екзотичност на обстановката. На подходящи места, за да улавят слънчевите лъчи, бяха сложени няколко пейки. Имаше един-два градински стола и покрита веранда, на която възрастните дами можеха да седят на завет.

Томи позвъни на входната врата и двамата с Тапънс бяха приети от млада жена с доста измъчен вид и найлонова престилка. Тя ги въведе в малка дневна, като обясняваше запъхтяно:

— Ще съобщя на мис Пакард. Тя ви очаква и ще слезе след минутка. Нали нямате нищо против да почакате малко заради старата мисис Карауей. Понеже тя пак си глътна напръстника, нали разбирате.

— За Бога, как може да направи такова нещо? — попита изненадано Тапънс.

— Прави го за удоволствие — обясни прислужничката кратко. — Непрекъснато го прави.

Тя излезе, а Тапънс седна и рече замислено:

— Мисля, че няма да ми хареса да глътна напръстник. Ужасно ще дрънчи, докато се плъзга надолу, не мислиш ли?

Не трябваше да чакат дълго обаче преди вратата да се отвори и мис Пакард да влезе с извинения на уста. Тя бе едра жена с жълтеникавочервена коса, някъде към петдесетте. Около нея витаеше атмосфера на спокойна компетентност, от която Томи винаги се бе възхищавал.

— Съжалявам, ако съм ви накарала да чакате, мистър Бересфорд — каза тя. — Здравейте, мисис Бересфорд, радвам се, че и вие сте тук.

— Чух, че някой глътнал нещо — рече Томи.

— А, значи Марлийн ви е казала? Да, старата мисис Карауей. Тя непрекъснато гълта разни неща. Много е трудно, нали разбирате, защото човек не може да ги наглежда през цялото време. Разбира се, децата правят такива неща, но изглежда смешно това да е хобито на една възрастна жена, нали? Постепенно се е превърнало в неин навик, нали разбирате. С всяка година става все по-зле. Обаче явно не й вреди и това е най-хубавото в цялата работа.

— Може би баща й е бил гълтач на саби — предположи Тапънс.

— Много интересна мисъл, мисис Бересфорд. Може би това обяснява нещата. — Мис Пакард продължи: — Казах на мис Фаншо, че ще дойдете, мистър Бересфорд. Не знам дали тя наистина го разбра. Случва й се понякога, нали разбирате.

— Как е тя напоследък?

— Страхувам се, че в последно време е доста отпаднала — отвърна мис Пакард с утешителен глас. — Човек никога не знае със сигурност какво разбира тя и какво — не. Снощи й съобщих за идването ви, а тя рече, че е сигурна, че греша, защото сега бил краят на срока. Изглежда си мислеше, че още ходите на училище. Милите, понякога са толкова объркани, особено в по-късните часове. Тази сутрин обаче, когато й напомних за вашето посещение, тя каза, че е абсолютно невъзможно, тъй като сте мъртъв. Е — продължи мис Пакард жизнерадостно, — очаквам, че ще ви познае, щом ви види.

— Как е тя със здравето? Все така ли?

— Е, да кажем, че всичко е в рамките на очакванията. Откровено казано, сами разбирате, мисля, че няма да бъде още дълго сред нас. Тя въобще не страда, но състоянието на сърцето й не се е подобрило. Всъщност по-скоро се е влошило. Затова смятам, че би било по-добре да знаете и да сте подготвени, за да не бъде голям удар за вас, ако тя внезапно почине.

— Донесохме й цветя — каза Тапънс.

— И кутия шоколадови бонбони — допълни Томи.

— О, много мило от ваша страна, наистина. Тя ще бъде много доволна. Сега желаете ли да се качите?

Томи и Тапънс станаха и последваха мис Пакард вън от стаята. Тя ги поведе нагоре по широко стълбище. Докато минаваха покрай една от стаите по коридора на горния етаж, вратата й внезапно се отвори и оттам се показа дребна женица, висока около метър и петдесет, която крещеше с писклив глас:

— Искам си какаото! Искам си какаото! Къде е сестра Джейн? Искам си какаото!

От съседната стая надникна жена в униформата на болногледачка и каза:

— Хайде, скъпа, хайде, всичко е наред. Вече сте си изпили какаото. Изпихте го преди двайсет минути.

— Не, не съм, сестра. Това не е вярно. Не съм си изпила какаото. Жадна съм.

— Добре, ще ви донеса още една чаша, ако искате.

— Не мога да изпия още една чаша, ако не съм изпила нито една преди това.

Те отминаха и мис Пакард, след като чукна леко на една врата в дъното на коридора, я отвори и влезе.

— Ето ви и вас, мис Фаншо — рече тя ведро. — Племенникът ви е дошъл да ви види. Не е ли чудесно това?

От леглото до прозореца възрастна дама се надигна рязко от повдигнатите възглавници. Тя имаше стоманеносива коса, слабо, набръчкано лице с голям извит нос, а видът й изразяваше всеобщо неодобрение. Томи се приближи.

— Здравей, лельо Ейда — каза той. — Как си?

Леля Ейда не му обърна никакво внимание, а се извърна гневно към мис Пакард.

— Не знам какво имате предвид, когато каните мъже в спалнята на една дама — рече тя. — По мое време това беше немислимо! И на всичкото отгоре твърдите, че е мой племенник! Кой е той? Водопроводчикът или електротехникът?

— Хайде, стига, това не е хубаво — рече мис Пакард кротко.

— Аз съм твоят племенник, Томас Бересфорд — каза Томи. Той й подаде бонбоните. — Донесох ти кутия шоколадови бонбони.

— Не можете да ме измамите по тоя начин — каза леля Ейда. — Знам ви аз вас. Можете да приказвате, каквото си искате. Коя е тази жена? — тя изгледа мисис Бересфорд с отвращение.

— Аз съм Прудънс1 — каза мисис Бересфорд. — Прудънс, твоята племенница.

— Какво смешно име — рече леля Ейда. — Звучи като име на слугиня. Чичо ми Матю имаше прислужничка на име Камфърт2, а икономката се казваше Радвайте-се-Богу. Тя беше методистка. Само че леля ми Фани бързо сложи край на това. Каза й, че вече ще се нарича Ребека, поне докато е в нейния дом.

— Донесох ти рози — рече Тапънс.

— Мразя цветя в болничната стая. Изразходват всичкия кислород.

— Ще ви ги сложа във ваза — рече мис Пакард.

— Нищо подобно няма да правите. Вече трябва да сте разбрали, че съм с ума си.

— Изглеждаш чудесно, лельо Ейда — каза мистър Бересфорд. — В отлична форма, бих казал.

— Така или иначе ще те разбера колко струваш. Какво имаш предвид като твърдиш, че си ми племенник? Как каза, че ти беше името? Томас ли?

— Да, Томас или Томи.

— Никога не съм чувала за теб — каза леля Ейда. — Имах един-единствен племенник и той се казваше Уилям. Убиха го в последната война. И пак добре, че иначе щеше да тръгне по лош път, ако беше оживял. Уморена съм — рече леля Ейда, като се отпусна на възглавниците си и обърна глава към мис Пакард. — Изведете ги. Не трябва да пускате непознати да ме посещават.

— Мислех, че едно приятно посещение ще ви ободри — каза мис Пакард невъзмутимо.

От страна на леля Ейда долетя дълбок и басов презрителен смях.

— Добре — рече Тапънс мило, — тръгваме си. Ще оставя розите. Би могла да промениш решението си за тях. Хайде, Томи — подкани го тя и се обърна към вратата.

— Ами, довиждане, лельо Ейда. Съжалявам, че не си спомняш за мен.

Леля Ейда замълча, докато Тапънс излезе заедно с мис Пакард, последвана от Томи.

— Ей, ти, я се върни — каза леля Ейда, повишавайки глас. — Познавам те прекрасно. Ти си Томас. Навремето беше риж. Като морков, такава беше косата ти. Върни се. Ще ти кажа нещо. Не искам жената. Не е хубаво да се преструва, че ти е съпруга, аз ги разбирам тия работи. Не трябваше да водиш тази жена тук. Ела, седни на този стол и ми разкажи за скъпата си майка. Ти се махай — прибави нещо като послепис леля Ейда, махвайки с ръка към Тапънс, която се колебаеше на прага.

Тапънс се оттегли веднага.

— Днес е в едно от обичайните си настроения — рече невъзмутимо мис Пакард, докато слизаха по стълбите. — Знаете ли — добави тя, — понякога може да бъде доста приятна. Трудно е да се повярва.

Томи седна в посочения му от леля Ейда стол и внимателно отбеляза, че не би могъл да разкаже много за майка си, тъй като тя е мъртва от близо четиридесет години. Леля Ейда не се смути от това твърдение.

— Я гледай — рече тя, — толкова отдавна ли беше? Как лети времето.

Тя го изгледа преценяващо.

— Защо не си се оженил? — попита тя. — Намери си една хубава, способна жена, която да се грижи за теб. Вече остаряваш и престани да се занимаваш с тези разпуснати жени, да ги водиш със себе си и да говориш, като че ли са ти съпруги.

— Виждам, че ще трябва да накарам Тапънс да си донесе брачното свидетелство, когато дойдем следващия път.

— Искаш да я изкараш почтена жена, така ли? — попита леля Ейда.

— Женени сме повече от трийсет години — каза Томи — и имаме син и дъщеря, които също са женени.

— Бедата е там — рече леля Ейда, ловко сменяйки темата, — че никой нищо не ми казва. Ако ме осведомявахте своевременно…

Томи не се възпротиви на това твърдение. Веднъж Тапънс му бе казала съвсем сериозно:

„Ако някой по-възрастен от шейсет и пет открие вина в теб, никога недей да спориш. Не се опитвай да доказваш, че си прав. Извини се веднага и кажи, че е било твоя грешка, че много съжаляваш и че никога повече няма да правиш така.“

В този момент Томи изведнъж ясно осъзна, че това трябва да е подходът към леля Ейда.

— Много съжалявам, лельо Ейда — каза той. — Нали знаеш, човек е склонен да забравя след време. Не всеки — продължи той без да се смущава, — притежава твоята прекрасна памет за минали събития.

Леля Ейда се ухили. Не би могло да се употреби друга дума за това.

— Не си бил чак толкова зле — рече тя. — Съжалявам, ако те приех малко грубо, само че мразя да ми се натрапват. Тук човек не може да бъде сигурен. Пускат всеки при теб. Абсолютно всеки. Ако приемах всеки за това, което казва, че е, сигурно щяха да искат да ме ограбят и убият в леглото ми.

— О, мисля, че преувеличаваш — каза Томи.

— Откъде мога да бъда сигурна? — каза леля Ейда. — Какви ли не неща чета във вестника. А и хората ги говорят едни. Не че вярвам на всичко, което ми се казва. Само че съм нащрек. Ще ми повярваш ли, онзи ден доведоха един непознат човек — никога преди не съм го виждала. Нарече се д-р Уилямс. Каза, че д-р Мъри бил в отпуск, а той бил новият му сътрудник. Нов сътрудник! Откъде да зная, че той е новият му сътрудник? Той твърди, че е и това е всичко.

— Наистина ли е новият му сътрудник?

— Е, в интерес на истината — каза леля Ейда, леко подразнена, че губи почва, — така се оказа. Само че никой не можеше да знае със сигурност. Пристигна с кола, носеше със себе си онази малка черна кутия, която докторите носят, за да мерят кръвното… и разни такива работи. Нещо като магическата кутия, за която толкова много говорят. На кого беше, на Джоана Сауткот ли?

— Не — отвърна Томи, — мисля, че тя беше нещо по-различно. Някаква ясновидка.

— А, разбирам. Е, исках да кажа, че всеки може да дойде на това място и да каже, че е лекар и веднага всички сестри ще почнат да се кискат и да повтарят: „Да, докторе, разбира се, докторе“ и ще му стоят мирно. Глупави момичета! А ако пациентът се кълне, че не познава този човек, ще кажат просто, че е със слаба памет и забравя хората. Никога не забравям физиономии — каза леля Ейда твърдо. — Никога не съм забравяла. Как е леля ти Карълайн? От доста време не съм я чувала. Знаеш ли нещо за нея?

Томи каза с извинителен тон, че леля му Карълайн е мъртва от петнайсет години. Леля Ейда прие съобщението за тази кончина без видима скръб. В края на краищата леля Карълайн не й беше сестра, а само първа братовчедка.

— Изглежда, че всички умират — каза тя с лека наслада. — Нямат издръжливост, това им е проблемът. Слабо сърце, коронарна тромбоза, високо кръвно, хроничен бронхит, ревматичен артрит и какво ли не още. Всички са кекави. Докторите ги правят такива. Дават им хапчета с килограми. Жълти хапчета, розови хапчета, зелени хапчета, дори черни хапчета не биха ме изненадали! Уф! По времето на баба ми се използваше сяра и петмез. Обзалагам се, че това беше най-доброто средство. Пред избора да се оправиш или да пиеш сяра и петмез, всеки път ще избираш оправянето. — Тя кимна доволно с глава. — Не може напълно да се вярва на докторите, нали? Не става въпрос за професионални неща, а за някаква нова приумица — казаха ми, че тровели хората тук, за да вземат сърцата им за хирурзите, така ми казаха. Лично аз не го вярвам. Мис Пакард не е жена, която би допуснала такова нещо.

На долния етаж мис Пакард посочи една врата, водеща навън от преддверието. В поведението й се долавяше леко извинение.

— Много съжалявам за това, мисис Бересфорд, но, предполагам, знаете как е със старите хора. Имат си предпочитания и неща, които не харесват, и държат на това.

— Сигурно е много трудно да се ръководи такова място — каза Тапънс.

— О, не съвсем — отвърна мис Пакард. — Доста е приятно, знаете ли. И наистина много ги обичам. Човек започва да обича хората, за които трябва да се грижи. Искам да кажа, че те си имат своите привички и своите капризи, но ако човек знае как, много е лесно да се справи.

Тапънс си помисли, че мис Пакард е от онези хора, които знаят как.

— Наистина са като деца — рече мис Пакард извинително. — Само че децата са много по-логични, което понякога създава трудности с тях. Хората тук са нелогични, те искат да бъдат уверявани като им казваш това, което искат да вярват. След това те отново са щастливи за малко. Тук имам много добър персонал. Търпеливи хора, знаете, добри по характер и не особено умни, защото хората, които са умни, обикновено са нетърпеливи по природа. Да, мис Донавън, какво има? — Тя обърна глава към една млада жена с пенсне, която слезе тичешком по стълбите.

— Отново мисис Локет, мис Пакард. Казва, че умира и иска да извикат доктора веднага.

— А — рече мис Пакард, без да се впечатлява, — от какво умира този път?

— Казва, че в задушеното вчера имало отровни гъби и тя била отровена.

— Това е нещо ново — каза мис Пакард. — По-добре да се кача и да поговоря с нея. Съжалявам, че ще ви оставя, мисис Бересфорд. В онази стая ще намерите вестници и списания.

— О, ще се оправя — рече Тапънс.

Тя влезе в стаята, която й посочиха. Това беше приятна стая с изглед към градината и френски прозорец, който се отваряше към нея. Имаше няколко кресла и вази с цветя по масите. На едната стена имаше библиотека със смесица от съвременни романи и пътеписи, както и това, което би могло да се нарече любими книги, които вероятно биха доставили удоволствие на много от тукашните обитатели. На масата лежаха списания.

В момента в стаята имаше само един човек. Една възрастна дама с бяла коса, сресана назад, седеше на стола, държеше чаша мляко в ръка и гледаше чашата. Тя имаше приятно румено лице и се усмихна любезно на Тапънс.

— Добро утро — рече дамата. — Идвате да живеете тук или сте само на посещение?

— На посещение съм — каза Тапънс. — Имам леля тук. Съпругът ми е с нея сега. Решихме, че двама души наведнъж може би ще са прекалено много.

— Много добре сте се сетили — каза възрастната дама. Тя отпи от млякото си с одобряващ вид. — Чудя се… не, сигурна съм, че така е по-добре. Не желаете ли нещо? Чай или кафе например? Нека да позвъня, тук са много услужливи.

— Не, благодаря ви — каза Тапънс, — наистина не искам.

— Дори и чаша мляко ли? Днес не е отровно.

— Не, не, дори това. Тръгваме след малко.

— Е, щом сте сигурни… само че няма да представлява никаква трудност, нали разбирате. Трудности тук не съществуват. Е, стига да не искате нещо съвсем невъзможно.

— Бих казала, че лелята, при която сме на посещение, понякога иска съвсем невъзможни неща — рече Тапънс. — Мис Фаншо — добави тя.

— А, мис Фаншо — каза старата дама. — О, да. Сякаш нещо я възпираше да продължи, но Тапънс бодро рече:

— Мога да си представя какъв тартор е. Винаги е била такава.

— О, да, наистина е така. Аз самата имах леля, която беше същата, нали разбирате, особено когато остаря. Само че всички ние много обичаме мис Фаншо. Може да бъде много, много забавна, стига да поиска. За хората, имам предвид.

— Да, навярно — рече Тапънс. Тя помисли за момент, възприемайки леля Ейда в тази нова светлина.

— Много е саркастична — каза възрастната дама. — Между другото, казвам се Ланкастър, мисис Ланкастър.

— Името ми е Бересфорд — рече Тапънс.

— Знаете ли, страхувам се, че човек изпитва удоволствие от малко злоба сегиз-тогиз. Как само описва някои от другите гости тук и какви неща разказва за тях! Е, нали разбирате, човек не би трябвало да ги намира за смешни, само че го прави.

— Отдавна ли живеете тук?

— Доста отдавна. Да, я да видя, седем години… осем години. Да, да, трябва да е повече от осем години — въздъхна тя. — Губи се контактът с нещата. И с хората също. Всичките ми роднини живеят в чужбина.

— Сигурно е доста тъжно.

— Не, не съвсем. Не се интересувам особено от тях. Всъщност дори не ги познавах добре. Прекарах лоша болест, много лоша болест и бях съвсем сама на света, затова те решиха, че за мен ще бъде по-добре да живея в някое място като това тук. Мисля, че имам голям късмет, че съм тук. Толкова са мили и загрижени. А градините са наистина красиви. Самата аз си зная, че не бих искала да живея сама, защото понякога се обърквам, нали разбирате. Много се обърквам — тя почука по челото си. — Тук се обърквам. Смесвам нещата. Понякога не си спомням точно какво се е случило.

— Съжалявам — каза Тапънс. — Предполагам, че всеки човек си има по нещо.

— Някои болести са много мъчителни. Тук живеят две бедни жени с много тежък ревматоиден артрит. Жестоко страдат. Затова си мисля, че може би няма значение, че понякога… ами, обърквам се малко за това какво е станало и къде, кой е бил и разни такива неща, нали разбирате. Във всеки случай не е болезнено физически.

— Не е. Мисля, че сте напълно права — отвърна Тапънс.

Вратата се отвори и влезе момиче с бяла престилка и малък поднос с каничка кафе и чиния с две бисквити, които сложи пред Тапънс.

— Мис Пакард реши, че може би ще искате чаша кафе — каза момичето.

— О, благодаря ви — рече Тапънс. Момичето излезе и мисис Ланкастър каза:

— Видяхте ли? Нали са много внимателни?

— Да, наистина.

Тапънс си сипа кафе и започна да го пие. Двете жени поседяха в мълчание известно време. Тапънс предложи чинията с бисквити, но старата жена поклати глава.

— Не, благодаря ви, скъпа. Обичам млякото си без нищо.

Тя остави празната си чаша и се облегна в стола си с притворени очи. Тапънс реши, че може би това е времето, когато тя подремва сутрин, затова запази мълчание. Внезапно обаче мисис Ланкастър трепна и се събуди. Очите й се отвориха, тя погледна Тапънс и каза:

— Виждам, че гледате камината.

— О, така ли? — попита Тапънс, леко учудена.

— Да. Чудех се… — тя се наведе напред и понижи глас. — … Извинете ме, ваше ли е бедното дете? Тапънс, леко изненадана, се поколеба.

— Аз… не, не мисля — каза тя.

— Просто се чудех. Мислех си, че може да сте тук по тази причина. Някой би трябвало да идва от време на време. Може би ще дойдат. И ще гледат камината, като вас. Там е, нали разбирате. Зад камината.

— О — рече Тапънс. — О, така ли?

— Винаги по едно и също време — каза мисис Ланкастър тихо. — Винаги по едно и също време на деня. — Тя погледна часовника над камината. Тапънс също го погледна. — Единайсет и десет — каза възрастната дама. — Единайсет и десет. Да, винаги е по едно и също време всяка сутрин.

Тя въздъхна.

— Хората не разбираха… казвах им какво знам… но никой не ми вярваше!

Тапънс почувства облекчение, защото в този момент вратата се отвори и влезе Томи. Тапънс стана.

— Ето ме, готова съм — тя се отправи към вратата и обърна глава, за да каже: — Довиждане, мисис Ланкастър.

— Как се справи? — попита тя Томи, щом минаха в салона.

— След като ти си тръгна — отговори Томи, — беше като пожар.

— Изглежда, че й оказвам лошо влияние, нали? — запита Тапънс. — Доста е ободряващо, в известен смисъл.

— Защо ободряващо?

— Ами на моята възраст — каза Тапънс — и с моя спретнат, почтен и малко скучен вид е хубаво да си помислиш, че могат да те вземат за развратна жена с фатален сексуален чар.

— Глупавичката ми — каза Томи, като я ощипа по ръката с обич. — С кого си бърбореше? Стори ми се много приятна пухкава стара дама.

— Много беше мила — каза Тапънс. — Приятна възрастна жена. За съжаление обаче е ку-ку.

— Ку-ку ли?

— Да, изглежда си мисли, че зад камината има мъртво дете или нещо от този сорт. Попита ме дали детето е мое.

— Доста страховито — каза Томи. — Предполагам, че има и откачени хора тук, както и обикновени обитатели, чийто единствен проблем е възрастта. И все пак изглеждаше мила.

— О, наистина е мила — каза Тапънс. — Мила и много сладка, струва ми се. Интересно какви лиса приумиците й и защо.

Мис Пакард отново се появи неочаквано.

— Довиждане, мисис Бересфорд. Надявам се, че са ви донесли кафе?

— О, да, донесоха ми, благодаря ви.

— Е, много мило от ваша страна, че наминахте — каза мис Пакард. Като се обърна към Томи, тя добави: — Знам, че посещението ви допадна много и на мис Фаншо. Съжалявам, че беше груба със съпругата ви.

— Мисля, че това й достави голямо удоволствие — каза Тапънс.

— Да, напълно сте права. Обича да бъде груба с хората. За съжаление, доста добре й се отдава.

— Затова тя се упражнява винаги, когато има възможност — каза Томи.

— И двамата проявявате голямо разбиране — каза мис Пакард.

— Поговорих си с една възрастна дама — каза Тапънс. — Мисис Ланкастър, май че така каза?

— А, да, мисис Ланкастър. Всички много я обичаме.

— Тя не е ли… Не е ли малко странна?

— Е, има си своите приумици — каза мис Пакард извиняващо. — Няколко души тук имат приумици. Доста са безобидни, но… Е, такива са си. Разни работи, които вярват, че са им се случили. Или пък на други хора. Опитваме се да не ги забелязваме, да не ги насърчаваме. Просто ги пренебрегваме. Наистина си мисля, че това е някаква игра на въображението, някаква фантазия, в която те обичат да живеят. Нещо вълнуващо или нещо тъжно и трагично. Няма значение какво. Слава Богу, поне мания за преследване няма. С това нямаше да се справим.

— О, свърши се — рече Томи с въздишка, докато се качваше в колата. — Няма да се налага да идваме поне още шест месеца.

Само че не се наложи да идват отново след шест месеца, тъй като три седмици по-късно леля Ейда умря в съня си.

3. Погребение

— Погребенията са доста тъжни, нали? — попита Тапънс.

Те току-що се бяха върнали от погребението на леля Ейда, което беше свързано с дълго и уморително пътуване с влак, тъй като събитието се състоя в едно селце в Линкълншир, където бяха погребани повечето от семейството и прадедите на леля Ейда.

— Какво очакваш от едно погребение? — рече Томи мъдро. — Сцена на дива веселба ли?

— Е, някъде би могло да бъде и така — каза Тапънс. — Имам предвид, че ирландците, например, се веселят на бденията, нали? Първо дълго плачат и нареждат, след което започва пиенето и лудото веселие. Пиене ли казах? — добави тя, поглеждайки към барчето.

Томи стана и чинно донесе онова, което сметна за подходящо. В случая това беше „Уайт Лейди“ *.

— А, така е по-добре — каза Тапънс.

Тя махна черната си шапка, хвърли я през стаята и изхлузи дългото си черно палто.

— Мразя траурните дрехи — рече тя. — Винаги миришат на нафталин, защото са били сгънати някъде.

— Траурните дрехи не са необходими повече. Бяха само за погребението — каза Томи.

— О, да, зная. След минутка ще се кача горе и ще си облека алена блуза, за да ободря обстановката. Можеш да ми приготвиш още едно „Уайт Лейди“.

— Наистина, Тапънс, нямах представа, че погребенията могат да ти създадат такова весело настроение.

— Казах, че погребенията са тъжни — рече Тапънс, когато се появи след малко, облечена в яркочервена рокля, а на рамото й беше забоден гущер от рубини и диаманти, — защото такива погребения като на леля Ейда, са тъжни. Имам предвид с повече стари хора и по-малко цветя. Няма хлипащи и подсмърчащи наоколо. Някой възрастен и самотен, който няма да липсва никому.

— Мислех си, че ще ти бъде много по-лесно да понесеш това погребение, отколкото моето, например.

— Ето къде напълно грешиш — каза Тапънс. — Не искам особено да мисля за твоето погребение, защото предпочитам да умра преди тебе. Ако обаче ми се наложи да присъствам на погребението ти, то във всеки случай ще бъда отдадена на безутешна скръб. Ще трябва да си взема много кърпички.

— Поръбени с черно?

— Не съм се сетила за това, но не е лоша идея. Освен това погребалното бюро е много приятно. Кара те да се чувстваш възвишено. Истинската скръб си е истинска. Кара те да се чувстваш ужасно, но все пак прави нещо за теб. Имам предвид, че действа подобно на изпотяването.

— Действително, Тапънс, намирам забележките ти за моята кончина и за ефекта, който тя ще произведе върху тебе, за проява на изключително лош вкус. Това не ми харесва. Нека да забравим погребенията.

— Съгласна съм. Да ги забравим.

— Бедната женица я няма вече — каза Томи. — Отиде си спокойно и без да страда. Да го оставим така. Предполагам, че ще е по-добре да разчистя всичко това.

Томи се приближи до бюрото и се порови в някакви документи.

— Къде ли сложих писмото от мистър Рокбъри?

— Кой е мистър Рокбъри? А, имаш предвид адвоката, който ни писа.

— Да, във връзка с приключването на делата й. Изглежда аз съм единственият останал от семейството.

— Жалко, че не е имала богатство, което да ти остави — рече Тапънс.

— Ако имаше богатство, щеше да го остави на онзи дом за котки — каза Томи. — Наследството, което им е оставила в завещанието си, ще погълне всичките пари в наличност. Няма да остане много за мен. Не че имам нужда от каквото и да било, нито пък го искам.

— Толкова ли обичаше котките?

— Не зная. Предполагам, че да. Никога не съм я чувал да говори за тях. Допускам — каза Томи замислено, — че доста се е забавлявала, когато е казвала на старите си приятелки: „Оставих ти нещо дребно в завещанието си, скъпа“ или „Онази брошка, която толкова обичаш — оставих ти я в завещанието“. Всъщност никому нищо не е оставила, с изключение на дома за котки.

— Обзалагам се, че по-скоро си е отмъщавала — каза Тапънс. — Мога да си я представя как казва всичко това на старите си приятелки… или на така наречените стари приятелки, защото ми се струва, че това са били хора, които тя въобще не е обичала. Просто се е забавлявала да ги води за носа. Бих казала, че беше един стар дявол, нали, Томи? Само че по някакъв смешен начин човек я харесваше за това, че беше стар дявол. Все е нещо да можеш да извличаш някаква радост от живота, когато си стар и си забутан в някакъв приют. Ще трябва ли да ходим до „Слънчевото било“?

— Къде е другото писмо, онова от мис Пакард? А, да, ето го. Сложих го заедно с това на Рокбъри. Да, тя казва, че има някои неща, които, доколкото разбирам, очевидно вече са моя собственост. Леля Ейда е взела някои мебели, нали разбираш, когато е отишла да живее там. Разбира се, и личните й вещи, дрехи и тем подобни. Предполагам, че някой ще трябва да ги продаде. Също и писмата. Аз съм изпълнител на завещанието, така че сигурно ще трябва да свърша това. Мисля, че няма нещо, което искаме да вземем, нали? С изключение на едно малко бюро, което винаги ми е харесвало. Мисля, че беше на стария чичо Уилям.

— Е, би могъл да го вземеш като спомен — каза Тапънс. — Всичко друго ще предложим на търг, нали?

— В такъв случай няма нужда ти да идваш въобще — рече Томи.

— О, мисля, че бих искала да дойда — каза Тапънс.

— Така ли? Защо? Няма ли да е твърде отегчително за теб?

— Кое? Да прегледам нещата й ли? Не, не мисля. Струва ми се, че у мен съществува доза любопитство. Старите писма и антикварните бижута винаги са интересни и смятам, че човек трябва да ги прегледа лично, а не просто да ги предложи на търг или да позволи на непознати да ровят из тях. Не, ще отидем, ще прегледаме нещата и ще видим дали има нещо, което искаме да задържим и ако има, ще уредим въпроса.

— Защо искаш да дойдеш наистина? Имаш някаква друга причина, нали?

— Ах — каза Тапънс, — ужасно е да си женен за човек, който знае твърде много за теб.

— Значи имаш друга причина?

— Нищо сериозно.

— Хайде, Тапънс. Не обичаш чак толкова да се ровиш в чужди вещи.

— Това, струва ми се, е мое задължение — каза Тапънс твърдо. — Не, единствената друга причина е…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Бих искала да видя онази… онази стара хитруша отново.

— Коя? Онази, която мислеше, че има мъртво дете зад камината ли?

— Да — каза Тапънс. — Бих искала пак да поговоря с нея. Бих искала да разбера какво имаше предвид, когато ми наговори всички онези неща. Дали беше нещо, което си е спомнила или нещо, което просто си е въобразила? Колкото повече мисля за това, толкова по-необикновено ми изглежда. Дали това е някаква история, която тя си е съчинила или има нещо… имало е някога нещо, което наистина е станало с някаква камина или с някакво мъртво дете. Какво я накара да реши, че мъртвото дете може да е моето мъртво дете? Изглеждам ли като че ли имам мъртво дете?

— Не зная как очакваш да изглежда някой, който има мъртво дете — каза Томи. — Не би ми минало през ума. Както и да е, Тапънс, наш дълг е да отидем, а ти можеш да се забавляваш по своя зловещ начин между другото. Значи — решено. Ще пишем на мис Пакард и ще уточним деня.

4. Картина с къща

Тапънс пое дълбоко дъх.

— Съвсем същото е — рече тя.

Тя и Томи стояха на предното стъпало на „Слънчевото било“.

— Трябваше ли да е иначе? — попита Томи.

— Не зная. Просто имах усещането… свързано е с времето. Времето тече по различен начин на различните места. Връщаш се на някои места и чувстваш, че времето е летяло с бясна скорост и много неща са се случили… и са се променили. А тук… Томи… помниш ли Остенд?

— Остенд ли? Бяхме там през медения ни месец. Разбира се, че го помня.

— А спомняш ли си онзи надпис на трамвайната спирка? И как си го нагласихме в превод — „Спирка на времето“… Беше толкова смешно.

— Мисля, че беше в Ноке, а не в Остенд.

— Няма значение… спомняш си го. Е, това е като онзи надпис. Времето е спряло… Нищо не се е случило тук. Времето просто е стояло на едно място. Всичко си е съвсем същото. Това е като призраците, само че наопаки.

— Не разбирам за какво говориш. Целия ден ли ще прекараш тук в приказки за призраци, без дори да натиснеш звънеца? Освен това леля Ейда вече я няма. Това е различното. — И той натисна звънеца.

— Само това ще бъде различно. Моята възрастна дама ще си пие млякото и ще говори за камини, мисис Някоя-си ще е глътнала напръстник или чаена лъжичка, от стаята си ще излезе, писукайки, смешна, дребна женица и ще си иска какаото, мис Пакард ще слезе по стълбите и…

Вратата се отвори. Млада жена с найлонова престилка каза:

— Мистър и мисис Бересфорд? Мис Пакард ви очаква.

Младата жена тъкмо щеше да ги въведе в същата дневна, в която бяха преди, но в този момент мис Пакард слезе по стълбите и ги поздрави. В държанието й, както подобава, не се чувстваше обичайната оживеност. Бе сериозна, в нещо като полутраур, но не съвсем, защото това можеше да бъде смущаващо. Тя бе специалист по точната порция съболезнования.

Библейската продължителност на живота бе седемдесет години и смъртните случаи в нейното заведение рядко настъпваха преди това число. Те бяха очаквани и се случваха.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте. Извадила съм всичко и съм го подредила, за да го прегледате. Радвам се, че можахте да дойдете толкова скоро, защото, в интерес на истината, вече имам трима-четирима души, които чакат за освободеното място. Надявам се, че ще проявите разбиране и няма да си помислите, че ви карам да бързате по някакъв начин.

— Но, моля ви, естествено, че разбираме — каза Томи.

— Все още всичко е в стаята, която заемаше мис Фаншо — обясни мис Пакард.

Тя отвори вратата, зад която бяха видели леля Ейда за последен път. Стаята имаше онзи изоставен вид, който придава леглото, покрито с покривка против прах, под която формите подсказват сгънати чаршафи и чинно подредени възглавници.

Вратите на гардероба бяха отворени, а съдържащите се вътре дрехи бяха внимателно сгънати на леглото.

— Какво правите най-често с… имам предвид какво се прави обикновено с дрехите и с другите такива неща? — попита Тапънс.

Мис Пакард прояви необходимата компетентност и готовност да помогне.

— Мога да ви кажа имената на две-три дружества, които много ще се зарадват на подобни неща. Тя имаше доста хубав кожен шал и хубаво палто, но мисля, че надали ще ги използвате вие? Но може би имате предвид някое ваше благотворително заведение, в което бихте искали да предложите нещата?

Тапънс поклати глава.

— Тя имаше някои бижута — рече мис Пакард. — Прибрах ги за по-сигурно. Ще ги намерите в дясното чекмедже на тоалетната масичка. Сложих ги там точно преди да пристигнете.

— Много ви благодаря — каза Томи — за грижите, които сте положили.

Тапънс гледаше втренчено една картина над камината. Беше малка картина с маслени бои, изобразяваща бледорозова къща, построена край един канал, над който се простираше малък извит мост. Под моста, на отсрещния бряг на канала, имаше нарисувана празна лодка. В далечината се виждаха две тополи. Беше много приятен малък пейзаж, но, въпреки това, Томи не можеше да разбере защо Тапънс го разглежда така задълбочено.

— Колко смешно — промърмори тя.

Томи я погледна въпросително. Според неговия дълъг опит нещата, които Тапънс намираше смешни, съвсем не можеха да се опишат с това прилагателно.

— Какво имаш предвид, Тапънс?

— Смешно е. Въобще не съм забелязала тази картина, когато бях тук преди. Странното е, че съм виждала тази къща някъде. Или може би тази къща е точно като някоя, която съм виждала. Доста добре си я спомням… Смешно е, че не мога да си спомня къде и кога.

— Предполагам, че си я забелязала, без наистина да си забелязала, че я забелязваш — каза Томи, чувствайки, че изборът му на думи е доста нескопосан и болезнено повторим, както и Тапънс бе повторила думата „смешно“.

— Ти забеляза ли я, Томи, когато бяхме тук миналия път?

— Не, но тогава не съм гледал специално за нея.

— А, тази картина — рече мис Пакард. — Не, не мисля, че сте я видели, когато бяхте тук последния път, защото съм почти сигурна, че тогава не висеше над камината. Всъщност тази картина бе собственост на една от другите ни гостенки и тя я даде на леля ви. Мис Фаншо изрази възхищението си веднъж или два пъти и другата възрастна дама й я подари, като настоя мис Фаншо да я вземе.

— О, разбирам — каза Тапънс. — В такъв случай е напълно естествено, че не съм я виждала тук преди. И все пак имам чувството, че познавам къщата много добре. А ти, Томи?

— Не — каза Томи.

— Е, сега ще ви оставя — бодро каза мис Пакард. — Ще бъда на разположение по всяко време, щом ви потрябвам.

Тя кимна с усмивка и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Мисля, че не ми харесват много зъбите на тази жена — каза Тапънс.

— Какво им е на зъбите й?

— Прекалено много са. Или са твърде големи — „За да те изям по-добре, детето ми“ — бабата на Червената шапчица.

— Днес си в много странно настроение, Тапънс.

— Да, така е. Винаги съм смятала, че мис Пакард е много мила… но днес нещо в нея ме плаши. Не си ли имал подобно усещане?

— Не, не съм. Хайде, нека да се заемем с това, за което сме дошли… да прегледаме „собствеността“ на горката леля Ейда, както биха се изразили адвокатите. Това е бюрото, за което ти казвах… бюрото на чичо Уилям. Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Стил „Риджънс“, струва ми се. Много е хубаво, че възрастните хора тук могат да си донесат някои собствени вещи. Не ме интересуват столовете с тапицерия от конски косъм, но бих искала онази масичка за ръкоделие. Точно тя ни трябва за онзи ъгъл до прозореца, в който стои онази противната етажерка.

— Добре — каза Томи. — Ще отбележа тези двете.

— Ще вземем и картината над камината. Това е страшно привлекателна картина и съм съвсем сигурна, че съм виждала тази къща някъде. Сега да разгледаме бижутата.

Отвориха чекмеджето на тоалетната масичка. Вътре имаше комплект камеи, една флорентинска гривна и обеци, както и пръстен с разноцветни камъни.

— Виждала съм такива преди — рече Тапънс. — Обикновено камъните образуват някаква дума. Понякога е „скъпа“. Диамант, смарагд, аметист… не, не е „скъпа“. Мисля, че не е това. Не мога да си представя някой да подари на леля ти Ейда пръстен, на който да е изписано „скъпа“. Рубин, смарагд… трудността идва оттам, че не знаеш откъде да започнеш. Ще опитам отново. Рубин, смарагд, още един рубин… не, май че е гранат, аметист и един малък розов камък, той трябва да е рубин, и малък диамант по средата. О, разбира се, че е „почит“. Трогателно, наистина. Толкова старомодно и сантиментално.

Тя го сложи на пръста си.

— Мисля, че на Дебора ще й хареса — рече тя, — както и флорентинският комплект. Тя е страшно запалена по викторианските предмети, както много хора днес. Е, по-добре да оправим дрехите, струва ми се. Това винаги е доста зловещо, нали? О, ето го коженият шал. Доста е ценен, според мен. Самата аз не го искам. Чудя се дали има някой тук… някой, който е бил много мил с леля Ейда… или може би някоя специална приятелка сред другите обитатели… посетителите, искам да кажа. Забелязах, че ги наричат посетители или гости. Хубаво би било да й предложим шала, ако има такава. Истинска самурова кожа. Ще попитаме мис Пакард. Останалите неща могат да отидат за благотворителните дружества. Значи това е уредено, нали? Сега ще отидем да намерим мис Пакард. Сбогом, лельо Ейда — рече тя на глас, обръщайки поглед към леглото. — Радвам се, че дойдохме тогава, за да те видим за последен път. Съжалявам, че не ме харесваше, но ако ти е било приятно да не ме харесваш и да ми говориш груби думи, аз не ти се сърдя. Трябваше да си имаш някакви забавления. Ние няма да те забравим. Ще си мислим за теб, когато гледаме бюрото на чичо Уилям.

Тръгнаха да търсят мис Пакард. Томи обясни, че ще уредят да вземат и доставят бюрото и масичката за ръкоделие на техния адрес, както и че ще уреди с местните аукционери да изложат останалите мебели. Той би оставил на мис Пакард избора на благотворително общество, което би приело дрехите, стига това да не представлява трудност за нея.

— Не зная дали няма някой тук, който би искал самурения й шал — каза Тапънс. — Много е хубав. Някоя по-специална приятелка може би? Или някоя от сестрите, която е полагала специални грижи за леля Ейда?

— Много любезно предложение от ваша страна, мисис Бересфорд. Боя се, че мис Фаншо нямаше специални приятелки сред нашите посетители, но мис О’Кийфи, една от сестрите, направи много за нея и беше изключително добра и тактична, затова си мисля, че за нея би било удоволствие и чест да го вземе.

— Също и картината над камината — каза Тапънс. — Бих искала да я имам… но може би човекът, на когото е принадлежала и който й я е дал, ще си я поиска обратно. Мисля, че сме длъжни да я попитаме?…

Мис Пакард я прекъсна.

— О, съжалявам, мисис Бересфорд, но не можем да направим това. Мис Фаншо я получи от мисис Ланкастър, а тя вече не е при нас.

— Не е при вас ли? — попита Тапънс изненадано. — Мисис Ланкастър? Онази, която видях последния път тук… с бяла коса, сресана назад? Пиеше мляко в дневната на долния етаж. Заминала си е, казвате?

— Да, всичко стана доста внезапно. Една нейна роднина, мисис Джонсън, я отведе преди около седмица. Мисис Джонсън се върнала от Африка, където живяла през последните четири-пет години… доста неочаквано. Сега тя ще може да се грижи за мисис Ланкастър в собствената си къща, тъй като тя и съпругът й ще се заселват в Англия. Мисля — продължи мис Пакард, — че на мисис Ланкастър не й се искаше много да ни напуска. Тя имаше… установени навици тук, разбираше се много добре с всички и беше щастлива. Беше много разстроена, много тъжна… но какво може да направи човек? В действителност тя нямаше думата по въпроса, защото, разбира се, Джонсънови плащаха за престоя й тук. Изказах предположение, че след като е била тук толкова време и е свикнала с нас, би било по-разумно да остане…

— От колко време беше при вас мисис Ланкастър? — попита Тапънс.

— О, почти шест години, струва ми се. Да, горе-долу толкова. По тази причина, естествено, тя бе започнала да се чувства у дома си.

— Да — рече Тапънс, — да, разбирам.

Тя се намръщи, погледна нервно към Томи, след което вирна решително брадичка.

— Съжалявам, че е напуснала. Когато разговарях с нея, имах усещането, че съм я виждала преди… лицето й ми се струваше познато. Впоследствие се сетих, че съм я срещала при една моя стара приятелка, мисис Бленкинсоп. Реших, че когато се върна отново да видя леля Ейда, ще разбера от мисис Ланкастър дали съм била права. Но, разбира се, след като е заминала при роднините си, това променя нещата.

— Напълно ви разбирам, мисис Бересфорд. Ако някой от нашите посетители може да се свърже с някой от старите си приятели или с някой, който е бил наясно с отношенията им навремето, тогава би било много по-различно. Не мога да си спомня някога да е споменавала за мисис Бленкинсоп, но и не ми се вярва, че би го направила въобще.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за нея, кои са роднините й и как е попаднала тук?

— Наистина има много малко за разказване. Както казах, преди около шест години получихме писмо от мисис Джонсън, в което тя ни питаше за дома, след което тя самата дойде и го разгледа. Каза, че нейна приятелка й била говорила за „Слънчевото било“, разпита за условията и прочие, и си замина. След една-две седмици получихме писмо от адвокатска кантора в Лондон, в което се задаваха още въпроси, след което най-накрая ни писаха, че биха искали да приемем мисис Ланкастър и че до една седмица мисис Джонсън щяла да я доведе, ако имаме свободно място. Случи се така, че имахме и мисис Джонсън доведе мисис Ланкастър тук. Изглежда мисис Ланкастър хареса мястото и стаята, която й предложихме. Мисис Джонсън каза, че мисис Ланкастър би искала да донесе някои от собствените си вещи. Съгласих се, защото хората обикновено го правят и така се чувстват по-щастливи. По този начин всичко се уреди напълно задоволително. Мисис Джонсън обясни, че мисис Ланкастър е роднина на съпруга й, не много близка, но били загрижени за нея, защото те самите заминавали за Африка… мисля, че беше за Нигерия; съпругът й бил назначен там и тъй като вероятно щели да прекарат в Нигерия няколко години, преди да се върнат в Англия, а нямали дом, който да предложат на мисис Ланкастър, искаха да се уверят, че тя ще бъде приета някъде, където ще се чувства истински щастлива. Уверени бяха, че според това, което са чували, мястото тук е точно такова. Ето как всичко се нареди прекрасно и мисис Ланкастър се настани при нас много добре.

— Разбирам.

— Всички тук много обичаха мисис Ланкастър. Тя беше малко… е, знаете какво имам предвид… объркана в главата. Искам да кажа, че забравяше разни работи, объркваше ги и понякога не можеше да си спомня имена и адреси.

— Много писма ли получаваше? — попита Тапънс. — Имам предвид писма от чужбина и така нататък?

— Ами, мисля, че мисис Джонсън… или мистър Джонсън… писа веднъж-два пъти от Африка, но после писмата спряха. Боя се, че хората забравят, нали разбирате. Особено когато отидат в друга страна и започнат различен живот, освен това не мисля, че са поддържали много близък контакт с нея и преди. Според мен за тях тя е била далечна роднина, семейно задължение и нищо повече. Всички финансови въпроси се уреждаха чрез адвокат, мистър Екълс, много добра, уважавана фирма. Всъщност ние имахме отношения с тази кантора един или два пъти преди това, така че знаехме за тях, както и те за нас. Струва ми се обаче, че повечето от роднините и приятелите на мисис Ланкастър са починали, така че тя не получаваше писма от никого, както и никой не идваше да я види. Година по-късно дойде един много приятен на вид мъж. Мисля, че той въобще не я познаваше лично, но бе приятел на мистър Джонсън и също е бил на работа в колониите. Предполагам, че дойде просто да се увери, че тя се чувства добре.

— След което — каза Тапънс — всички забравиха за нея.

— Боя се, че да — каза мис Пакард. — Тъжно е, нали? Само че това е нещо по-скоро обичайно, отколкото извънредно. За щастие повечето ни посетители си създават собствени приятели тук. Сприятеляват се с някого, който има същите вкусове или някои общи спомени и така нещата се уреждат прекрасно. Мисля, че повечето от тях забравят по-голямата част от миналия си живот.

— Предполагам, че някои от тях — рече Томи — са малко… — Той се поколеба за думата — … малко… — Ръката му бавно се приближи до челото, но той я отдръпна. — Нямам предвид… — каза той.

— О, прекрасно зная какво имате предвид — рече мис Пакард. — Знаете ли, не взимаме душевно болни, но приемаме хора, които биха могли да се нарекат гранични случаи. Искам да кажа хора, които са доста сенилни… не могат да се грижат подобаващо за себе си или имат някакви прищевки и фантазии. Понякога си въобразяват, че са исторически личности. Правят го по доста безобиден начин. Имахме две Марии Антоанети тук, едната непрекъснато говореше за нещо, което наричаше Малкия Трианон и пиеше много мляко, което явно свързваше с мястото. Имахме и една мила женица, която настояваше, че е мадам Кюри и че е открила радия. Четеше вестници с голям интерес, особено новините за атомните бомби или научните открития. След това винаги обясняваше, че тя и съпругът й първи започнали да експериментират в тези области. Безобидните самозаблуждения са нещата, които те правят щастлив, когато си по-възрастен. Обикновено не продължават през цялото време, нали разбирате. Не сте Мария Антоанета всеки ден или дори мадам Кюри. Обикновено това се случва веднъж на две седмици. След това, предполагам, човек се уморява да продължава театъра. Разбира се, по-често хората страдат просто от слаба памет. Не могат точно да си спомнят кои са. Или пък твърдят, че са забравили нещо много важно и че само ако можеха да се сетят… Такива ми ти работи.

— Разбирам — рече Тапънс.

Тя се поколеба, после каза:

— Мисис Ланкастър… винаги ли ставаше дума точно за онази камина в дневната или тя си спомняше за някаква камина изобщо?

Мис Пакард я погледна изненадано.

— Камина ли? Не разбирам какво имате предвид.

— Тя каза нещо, което не разбрах… Може би е правела някаква неприятна асоциация с камина или е прочела някой разказ, който я е уплашил.

— Възможно е.

Тапънс каза:

— Все още се притеснявам за картината, която е дала на леля Ейда.

— Мисля, че наистина няма защо да се тревожите, мисис Бересфорд. Предполагам, че вече я е забравила. Струва ми се, че не я ценеше особено. Просто й беше приятно, че на мис Фаншо й харесва и с радост й я даде… Сигурна съм, че би се радвала вие да я вземете, щом и на вас ви харесва. Самата аз мисля, че е хубава картина. Не че разбирам много от картини.

— Ще ви кажа какво ще направя. Ще пиша на мисис Джонсън, ако ми дадете нейния адрес, и ще я питам дали мога да задържа картината.

— Единственият адрес, който имам, е хотелът в Лондон, в който отиваха… Мисля, че се казваше „Кливлънд“. Да, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт. Щяха да водят, мисис Ланкастър там за четири-пет дни, след което мисля, че се канеха да отидат при някакви роднини в Шотландия. Предполагам, че в хотел „Кливлънд“ ще имат следващия им адрес.

— Е, благодаря ви… Сега за онзи кожен шал на леля Ейда.

— Ще отида да доведа мис О’Кийфи. — Тя излезе от стаята.

— Ще ме умориш с твоята мисис Бленкинсоп — каза Томи.

Тапънс изглеждаше самодоволна.

— Едно от най-добрите ми творения — рече тя. — Радвам се, че можах да я използвам… просто се мъчех да се сетя за някакво име и изведнъж в главата ми изплува мисис Бленкинсоп. Колко забавно беше, нали?

— Беше много отдавна… Няма вече военновременен шпионаж и контрашпионаж за нас.

— Още по-жалко. Беше забавно… да живеем в онзи пансион… да си измислям нова самоличност… наистина бях започнала да вярвам, че съм мисис Бленкинсоп.

— Имаш късмет, че се измъкна с това — каза Томи. — И по мое мнение, както ти казах веднъж, ти преигра.

— Не съм. Напълно бях влязла в ролята. Приятна жена, доста глупавичка и прекалено погълната от грижите за тримата си сина.

— Точно това имам предвид — рече Томи. — Един син щеше да бъде напълно достатъчен. Трима сина бяха прекалено много, за да се нагърбваш с тях.

— За мен бяха станали съвсем истински — каза Тапънс. — Дъглас, Андрю и… Боже мой, сега забравих името на третия. Знаех точно как изглеждат, характерите им и точно къде бяха разквартирувани, освен това твърде непредпазливо говорех за писмата, които получавах от тях.

— Е, всичко приключи — каза Томи. — Няма нищо за откриване тук, така че забрави мисис Бленкинсоп. Когато умра и ме погребеш, подобаващо ме оплачеш и се настаниш в някой дом за възрастни, предполагам, че през половината време ще се правиш на мисис Бленкинсоп.

— Доста скучно ще бъде да имам само една роля — отбеляза Тапънс.

— Защо мислиш, че старите хора искат да бъдат Мария Антоанета, мадам Кюри и така нататък? — попита Томи.

— Предполагам, защото им е скучно. На човек му става скучно. Сигурна съм, че и на теб щеше да ти доскучае, ако не можеше да използваш краката си, за да се разхождаш или ако пръстите ти бяха толкова схванати, че да не можеш да плетеш. Отчаяно търсиш нещо, с което да се забавляваш и решаваш да опиташ някоя известна роля, за да видиш как ще се чувстваш в нея. Напълно ги разбирам.

— Сигурен съм в това — каза Томи. — Господ да е на помощ на дома за възрастни, в който ще отидеш. Предполагам, че през повечето време ще бъдеш Клеопатра.

— Няма да съм някоя известна личност — каза Тапънс. — Ще съм някоя от прислужничките в замъка на Ани ще разказвам множеството пикантни клюки, които съм дочула.

Вратата се отвори и се появи мис Пакард, придружена от висока млада жена, облечена като медицинска сестра, с луничаво лице и гъста червена коса.

— Това е мис О’Кийфи… мистър и мисис Бересфорд. Искат да ви кажат нещо. Ще ме извините ли? Една от пациентките иска да ме види.

Тапънс чинно представи кожения шал на леля Ейда и сестра О’Кийфи изпадна във възторг.

— О, прекрасен е! Само че е прекалено хубав за мене. Сигурно ще си го вземете вие…

— Не, наистина няма. Твърде е голям за мен, аз съм прекалено дребна. Точно за високо момиче като вас е. Леля Ейда беше висока.

— О, тя беше величествена дама… Трябва да е била много красива като млада.

— Предполагам — рече Томи със съмнение. — Въпреки това сигурно ви е било много трудно да се грижите за нея?

— О, така беше, наистина. Само че тя имаше много силен дух. Нищо не можеше да я разстрои. Освен това не беше глупава. Ще се изненадате как научаваше нещата. Умът й беше остър като бръснач.

— Беше с характер, нали?

— Да, наистина. Съсипват те обаче онези, които хленчат — непрекъснато се оплакват и мрънкат. Мис Фаншо никога не беше потисната. Разказваше чудесни истории от старо време… Как веднъж яздила кон по стълбището на една вила, когато била момиче… поне така каза… Може ли това да е вярно?

— Не бих го отминал в нейния случай — каза Томи.

— Никога не знаеш за какво да й вярваш. Божичко, какви истории само разказват милите старици. Престъпниците, които са разпознали… Трябвало веднага да се обадим на полицията, ако ли не, всички сме в опасност.

— Спомням си, че някой беше отровен, когато бяхме тук миналия път — каза Тапънс.

— А, това бе мисис Локет. Случва й се всеки ден. Само че тя не иска полицията, трябва да й се извика лекар… толкова беше побъркана на тема лекари.

— А някоя… една дребна жена… викаше за какаото си…

— Трябва да е била мисис Мууди. Бедната жена, отиде си.

— Искате да кажете, че си е тръгнала оттук… напуснала е?

— Не, тромбозата я отнесе в гроба, много внезапно. Тя беше много привързана към леля ви. Не че мис Фаншо винаги намираше време за нея — мисис Мууди обикновено дърдореше безспир…

— Чух, че мисис Ланкастър е напуснала.

— Да, роднините й дойдоха да я вземат. Не искаше да си тръгва, милата.

— Каква беше тази история, която ми разказа тя… за камината в дневната?

— А, тя имаше много истории — за разни неща, които са й се случили, за тайните, които знаела…

— Нещо за някакво дете — отвлечено дете или убито дете…

— Странни неща си измислят тук. Най-често телевизията им подсказва идеи.

— Не ви ли е трудно да работите тук с всичките тези стари хора? Трябва да е уморително.

— О, не. Обичам старите хора — затова се наех на тази работа.

— Отдавна ли сте тук?

— Година и половина… — тя млъкна. — Само че следващия месец напускам.

— О! Защо?

За първи път в поведението на сестра О’Кийфи се забеляза известна сдържаност.

— Е, нали разбирате, мисис Бересфорд, на човек му трябва промяна…

— Но нали ще вършите същата работа?

— О, да… — Тя взе кожения шал. — Още веднъж много ви благодаря… и ще ми бъде приятно да имам нещо, което да ми напомня за мис Фаншо… Тя беше великолепна дама… Днес няма да намерите много като нея.

5. Изчезването на една възрастна дама

Вещите на леля Ейда пристигнаха навреме. Бюрото бе монтирано и оценено по достойнство. Малката масичка за ръкоделие замени етажерката, която бе захвърлена в един тъмен ъгъл на салона. Картината на бледорозовата къща край моста на канала Тапънс закачи над камината в нейната спалня, където можеше да я гледа всяка сутрин, докато пие чай.

Тъй като съвестта й все още малко я гризеше, Тапънс написа писмо, в което обясняваше как картината е преминала в тяхно владение, но ако мисис Ланкастър си я иска обратно, просто трябва да ги уведоми. Тя го изпрати до мисис Ланкастър, чрез мисис Джонсън, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт, Лондон.

Това писмо остана без отговор, но след седмица го върнаха с надраскано върху него „Непознат адресат“.

— Колко досадно — рече Тапънс.

— Може би са останали там само за една-две вечери — предположи Томи.

— Мислех си, че са оставили следващия си адрес…

— Написа ли „Моля, препратете“ отгоре?

— Да, написах. Сетих се — ще им позвъня и ще попитам… Трябва да са вписали някакъв адрес в хотелския регистър…

— На твое място щях да изоставя работата — каза Томи. — Защо е цялата тази суетня? Предполагам, че женицата отдавна е забравила картината.

— Все пак мога да опитам.

Тапънс седна до телефона и скоро се свърза с хотел „Кливлънд“.

Няколко минути по-късно тя отиде при Томи в кабинета му.

— Доста странно, Томи — те дори не са били там. Няма мисис Джонсън, няма мисис Ланкастър, няма стаи, запазени за тях, нито каквато и да е следа от тяхно предишно посещение.

— Сигурно мис Пакард е сгрешила името на хотела. Записала го е в бързината, после го е изгубила или си го е спомнила погрешно. Нали знаеш, често стават такива работи.

— Не и в „Слънчевото било“, бих казала. Мис Пакард винаги е толкова точна.

— Може би не са проверили предварително в хотела, той се е оказал пълен и те са отишли някъде другаде. Знаеш как е с хотелите в Лондон. Необходимо ли е да продължаваш със суетнята?

Тапънс се оттегли, но след малко се върна.

— Знам какво ще направя. Ще позвъня на мис Пакард и ще взема адреса на адвокатите…

— Какви адвокати?

— Не си ли спомняш, че спомена някаква адвокатска кантора, която уреждала всичко, защото Джонсънови били в чужбина?

Томи, който работеше върху речта за една конференция, на която скоро щеше да присъства и си мърмореше под носа „… най-уместната политика, ако се появи такава наложителност…“, каза:

— Как се пише „наложителност“, Тапънс?

— Чу ли ме какво казах?

— Да, много добра идея… великолепна… отлична… направи го…

Тапънс излезе, върна се и рече:

— Н-а-л-о-ж-и-т-е-л-н-о-с-т.

— Не може да бъде… Сигурна ли си?

— Какво пишеш?

— Доклад, който ще изнеса пред МОАС и бих искал да ме оставиш на спокойствие.

— Извинявай.

Тапънс изчезна, а Томи продължи да пише изречения, след което да ги задрасква. Лицето му току-що започваше да просветва, а темпото му на работа се ускори, когато вратата се отвори още веднъж.

— Готово — каза Тапънс. — „Партингфорд, Локъридж и Харисън“, Линкълн Теръс 32, телефон Холбърн — 051386. Действащият член на фирмата е мистър Екълс — тя остави лист хартия до лакътя на Томи. — Сега се захващай ти!

— Не! — каза Томи твърдо.

— Да! Леля Ейда е твоя леля.

— Какво общо има леля Ейда? Мисис Ланкастър не ми е леля.

— Но това са адвокати — настоя Тапънс. — Мъжка работа е да се контактува с адвокати. Те мислят, че жените са глупави и не им обръщат внимание…

— Много правилна гледна точка — отбеляза Томи.

— О! Томи… помогни ми. Обади им се, а аз ще намеря речника и ще проверя как се пише „наложителност“.

Томи я изгледа, но отиде. Най-накрая се върна и твърдо рече:

— Този въпрос сега е приключен, Тапънс.

— Свърза ли се с мистър Екълс?

— В интерес на истината свързах се с някой си мистър Екълс, който без съмнение е канарчето на фирма „Партингфорд, Локъридж и Харисън“. Само че той беше напълно информиран и приказлив. Цялата кореспонденция минава през „Садърн Каунтис Банк“, клонът в Хамърсмит, който препраща всичко необходимо. Там, Тапънс, нека да ти го кажа, следата прекъсва. Банките ще препратят всичко, само че няма да кажат никакъв адрес нито на теб, нито на който и да е друг. Имат си правила и се придържат към тях. Устите им са заключени, както на най-надутите ни министър-председатели.

— Добре, ще изпратя писмо чрез банката.

— Направи го… и, за Бога, остави ме на мира… иначе никога няма да си довърша речта.

— Благодаря ти, скъпи — каза Тапънс. — Не знам какво щях да правя без теб. — Тя го целуна по главата.

— Това е най-хубавото подмазване — каза Томи.

Чак следващия четвъртък вечерта Томи внезапно попита:

— Между другото, получи ли някакъв отговор на писмото, което изпрати чрез банката до мисис Джонсън?

— Много мило от твоя страна, че се интересуваш — отвърна Тапънс саркастично. — Не, не съм получила. — Тя добави замислено: — Сигурно въобще няма да получа.

— Защо не?

— Явно не те интересува истински — каза Тапънс хладно.

— Виж какво, Тапънс, знам, че бях доста притеснен… Всичко е заради МОАС… Слава Богу, че е само веднъж в годината.

— Започва в понеделник, нали? За пет дни…

— Четири дни.

— И всички отивате някъде в „Шт-шт“, най-тайната къща в страната, произнасяте речи, четете доклади и изпитвате млади хора за свръхсекретни операции в Европа и света. Забравих какво означава МОАС. Всички тези инициали, които слагат днес…

— Международно обединение за асоциирана сигурност.

— Колко е сложно! И доста смешно. Предполагам, че цялото място е натъпкано с микрофони и всеки знае най-тайните разговори на всички.

— Напълно вероятно — рече Томи ухилено.

— Сигурно ти е приятно?

— Ами да, в известен смисъл. Виждаш много стари приятели.

— Които всички вече са ку-ку, предполагам. Има ли сред тях някой, който да става за нещо?

— Господи, какъв въпрос! Можеш ли да повярваш и за секунда, че мога да отговоря на това с „да“ или „не“…

— Има ли все още добри сред тях?

— На това мога да отговоря с „да“. Някои от тях наистина са много добри.

— Старият Джош ще бъде ли там?

— Да, ще бъде.

— Как изглежда сега?

— Напълно глух, полусляп, схванат от ревматизъм… и ще се изненадаш колко много неща са му известни.

— Разбирам — каза Тапънс. Тя се замисли. — Бих искала и аз да бъда там.

Томи изглеждаше като че ли се извинява.

— Предполагам, че ще намериш с какво да се занимаваш, докато ме няма.

— Бих могла — отвърна Тапънс замислено.

Съпругът й я погледна с онзи неясен страх, който тя можеше винаги да предизвика у него.

— Тапънс… какво си намислила?

— Нищо, все още… Засега само мисля.

— За какво?

— За „Слънчевото било“. И за възрастната дама, която отпива от млякото си и бърбори непринудено за мъртви деца и камини. Това ме заинтригува. Тогава помислих, че ще опитам да разбера нещо повече от нея следващия път, когато отидем да видим леля Ейда… Само че следващ път нямаше, защото леля Ейда умря… Когато отидохме отново в „Слънчевото било“ — мисис Ланкастър беше… изчезнала!

— Искаш да кажеш, че роднините й са я отвели? Това не е изчезване, това е напълно естествено.

— Това е изчезване… няма откриваем адрес… писмата остават без отговор… това е планирано изчезване. Все повече се убеждавам в това.

— Но…

Тапънс прекъсна неговото „но“.

— Слушай, Томи, да предположим, че е извършено престъпление… Всичко изглежда сигурно и укрито… Предположи обаче, че някой от семейството е видял нещо или е знаел нещо, някой стар и приказлив, някой, който бърбори с хората, някой, който, изведнъж разбираш, става опасен за теб… Какво би направил?

— Арсеник в супата ли? — попита Томи весело. — Или да го халосаш по главата? Да го бутнеш по стълбите?

— Това е крайност… внезапната смърт привлича вниманието. Ще потърсиш някой по-прост начин… и ще намериш. Хубав и уважаван дом за възрастни дами. Посещаваш го, представяш се за мисис Джонсън или мисис Робинсън, или пък наемаш някой нищо неподозиращ трети да уреди нещата… Уточняваш финансовите въпроси чрез някоя почтена адвокатска кантора. Вероятно вече си забелязал, че възрастната ти роднина има особености и безобидни самозаблуждения понякога, както повечето възрастни жени… На никого няма да му се стори странно, ако тя кудкудяка за отровено мляко, за мъртви деца зад камината или за зловещи отвличания — никой няма да я слуша. Просто ще си мислят, че това отново са странностите на старата мисис Еди-коя-си — никой няма да забележи въобще.

— С изключение на мисис Томас Бересфорд — каза Томи.

— Добре де — отвърна Тапънс. — Аз забелязах…

— Но защо?

— Не знам точно — каза Тапънс бавно. — Като вълшебните приказки е. Чувствам, палци ме сърбят — значи, злото е на път. Изведнъж се уплаших. Винаги съм си мислила за „Слънчевото било“ като за нормално, щастливо място — и изведнъж започнах да се питам… Само така мога да си го обясня. Исках да разбера нещо повече. А сега бедната стара мисис Ланкастър е изчезнала. Някой я е похитил.

— Защо е трябвало да го правят?

— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че тя е започнала да се влошава — да се влошава от тяхна гледна точка, да си спомня повече, може би, повече да говори с хората, или пък е разпознала някого, или някой я е разпознал, или й е казал нещо, което я е подсетило за минали събития. Както и да е, по една или друга причина, тя е станала опасна за някого.

— Виж какво, Тапънс, все говорим за „нещо“ и „някой“. Това е просто една твоя идея. Не е хубаво да се забъркваш в неща, които не са твоя работа…

— Ти самият в нищо няма да се забъркаш — каза Тапънс. — Така че няма защо да се притесняваш.

— Остави „Слънчевото било“ на спокойствие.

— Не смятам да се връщам пак там. Мисля, че ми казаха всичко, което знаят. Мисля, че там старата жена е била на сигурно място. Искам да разбера къде е сега… Искам да отида при нея, където и да е, навреме… преди да й се е случило нещо.

— Какво, за Бога, мислиш, че може да й се случи?

— Не искам да мисля. Само че съм по следата… ще бъда Прудънс Бересфорд, частен детектив. Спомняш ли си когато бяхме „Брилянтни детективи Блънт“?

— Аз бях Блънт — рече Томи. — Ти беше мис Робинсън, моята частна секретарка.

— Не през цялото време. Във всеки случай с това ще се занимавам, докато ти си играеш на международен шпионаж в имението „Шт-шт“. Ще се заема с операция „Спасяване на мисис Ланкастър“.

— Най-вероятно ще я намериш в чудесно състояние.

— Надявам се да е така. Никой няма да е по-доволен от мен.

— С какво смяташ да започнеш?

— Нали ти казах — първо трябва да помисля. Може би някаква обява? Не, това би било грешен ход.

— Е, бъди внимателна — каза Томи доста неадекватно.

Тапънс не намери за необходимо да отговори.

В понеделник сутринта Албърт, домашната опора на семейство Бересфорд в продължение на дълги години, още откакто бе въвлечен от тях в антикриминални дейности като рижо пиколо, остави подноса с ранния сутрешен чай върху масичката между двете легла, дръпна завесите, обяви, че е хубав ден и оттегли понапълнялата си вече фигура от стаята.

Тапънс се прозя, седна, разтърка очите си, сипа си чаша чай, пусна в нея резенче лимон и отбеляза, че денят може и да изглежда хубав, но човек никога не знае.

Томи се обърна на другата страна и изръмжа.

— Събуди се — каза Тапънс. — Спомни си, че днес ти предстоят успехи.

— О, Боже — рече Томи. — Наистина ми предстоят. — Той също седна в леглото и си сипа чай. Погледна с одобрение картината над камината.

— Трябва да призная, Тапънс, че картината ти е много хубава.

— Това е заради начина, по който слънцето я осветява странично през прозореца.

— Внушава спокойствие — каза Томи.

— Само ако можех да си спомня къде съм я виждала преди.

— Не знам дали това има значение. Все някой ден ще се сетиш.

— Не ми върши работа. Искам да си спомня сега.

— Но защо?

— Нима не разбираш? Тя е единствената следа, която имам. Била е картина на мисис Ланкастър…

— Само че двете неща по никакъв начин не се връзват едно с друго — рече Томи. — Искам да кажа — вярно е, че картината някога е принадлежала на мисис Ланкастър. Но може да е била просто картина, която тя е купила от някоя изложба или я е нарисувал някой от семейството й. Може да е подарък от някого. Взела я е със себе си в „Слънчевото било“, защото я е харесвала. Няма никаква причина да бъде свързана лично с нея. А ако е имало, то тя не би я дала на леля Ейда.

— Тя е единствената следа, която имам — каза Тапънс.

— Просто една хубава, спокойна къща — рече Томи.

— Все едно, мисля, че е празна къща.

— Какво имаш предвид под „празна“?

— Мисля — каза Тапънс, — че никой не живее там. Мисля, че никой никога няма да излезе от тази къща. Никой няма да прекоси моста, никой няма да отвърже лодката и да поеме греблата.

— За Бога, Тапънс — Томи се втренчи в нея. — Какво ти става?

— Помислих си го още първия път, когато я видях — рече Тапънс. — Помислих си: „Колко хубаво би било да живееш в такава къща.“ След това си помислих: „Само че никой не живее там, сигурна съм.“ Това доказва, че съм я виждала и преди. Чакай малко. Чакай малко — сега ще си спомня. Ще си спомня.

Томи я погледна.

— През прозорец — каза Тапънс задъхано. — През прозорец на кола ли? Не, не, ъгълът щеше да бъде друг. Движа се край канала… малък извит мост, розовите стени на къщата, двете тополи, повече от две. Имаше много тополи. Боже мой, Боже мой, ако можех…

— О, Тапънс, откажи се.

— Все пак ще се сетя за това.

— Всемогъщи Боже — Томи погледна часовника си. — Трябва да побързам. Ти и твоята картина.

Той скочи от леглото и се забърза към банята. Тапънс се отпусна на възглавниците си и затвори очи, като се опитваше да извика спомена, който си оставаше все така неуловим.

Томи си наливаше втора чаша кафе в дневната, когато Тапънс се появи, сияеща триумфално.

— Сетих се! Знам къде съм виждала къщата. Беше през прозореца на влак.

— Къде? Кога?

— Не зная. Трябва да помисля. Помня, че си казах: „Някой ден ще дойда да разгледам тази къща“… Опитах се да видя и името на следващата гара, но нали знаеш какви са железниците днес. Премахнаха половината гари, а другата половина, през която преминахме, са порутени, по пероните расте трева, няма табели с имената, въобще — нищо.

— Къде, по дяволите, е куфарчето ми? Албърт!

Започна трескаво търсене.

Томи се върна, за да каже запъхтяно „довиждане“. Тапънс седеше и замислено гледаше едно пържено яйце.

— Довиждане — рече Томи. — И, за Бога, Тапънс, недей да се бъркаш в нещо, което не е твоя работа.

— Струва ми се — каза Тапънс замислено, — че това, което наистина ще направя, са няколко пътувания с влак.

Томи изглеждаше леко облекчен.

— Да — каза той окуражаващо, — много добре. Купи си зонен билет. Има няколко схеми, по които можеш да пропътуваш хиляда мили из целите Британски острови срещу съвсем прилична твърда цена. Това би трябвало да те върне на земята, Тапънс. Пътувай с всички влакове, за които можеш да се сетиш, където си искаш. Това би трябвало да те забавлява, докато се върна.

— Поздрави Джош от мене.

— Непременно. — После добави, поглеждайки жена си загрижено: — Бих искал да можеше да дойдеш с мен. Недей. Няма да вършиш нищо неразумно, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Тапънс.

6. Тапънс по следата

— Боже мой — въздъхна Тапънс. — Боже мой.

Тя се огледа с мътен поглед. Никога, каза си тя, не съм се чувствала по-нещастна. Естествено тя знаеше, че Томи ще й липсва, но нямаше представа до каква степен ще й липсва той.

През целия си дълъг семеен живот те не се бяха разделяли за дълго въобще. Още преди сватбата си те се наричаха двойка „млади авантюристи“. Бяха преминали през разнообразни премеждия и опасности заедно, бяха се оженили, имаха две деца и точно когато светът им изглеждаше доста скучен и на средна възраст, избухна Втората световна война и по някакъв почти невероятен начин те отново бяха въвлечени в периферията на британското разузнаване. Малко необичайна двойка, те бяха вербувани от един тих, незабележим човек, който се представи като „мистър Картър“, но чиято дума явно се чуваше от всички. Преживяха приключения и за пореден път ги преживяха заедно. Това, между другото, не бе планирано от мистър Картър. Вербуван беше само Томи. Само че Тапънс, прилагайки цялата си природна съобразителност, така беше успяла да подслуша, че когато Томи пристигна в пансиона на морския бряг в ролята на „мистър Медоуз“, първия човек, когото срещна, беше дама на средна възраст, която сръчно боравеше с куки за плетене. Тя го бе погледнала с невинни очи и той бе принуден да я поздрави като мисис Бленкинсоп. От този момент нататък те заработиха като двойка.

„Обаче — каза си Тапънс — този път не мога да го направя.“

Никакво подслушване, съобразителност или каквото и да е нямаше да я допусне до тайните на имението „Шт-шт“ и до интригите на МОАС. Просто един клуб на старите момчета, помисли си тя с горчивина. Без Томи апартаментът бе празен, светът бе самотен и „Какво, по дяволите — мислеше си Тапънс, — ще правя със себе си?“

Въпросът наистина бе чисто риторичен, тъй като Тапънс вече бе направила първите стъпки от плана, който имаше за себе си. Този път не ставаше дума за разузнаване, контрашпионаж или нещо подобно. Нищо официално. „Прудънс Бересфорд, частен детектив, ето това съм аз“ — си каза Тапънс.

След като набързо скалъпеният обяд бе разчистен, масата в дневната бе покрита с железопътни разписания, пътеводители, карти и няколко стари дневници, които Тапънс бе успяла да изрови отнякъде.

Веднъж през последните три години (не повече, сигурна беше) тя бе пътувала с влак и бе забелязала една къща през прозореца на вагона. Само че кое точно пътуване?

Както повечето хора в наши дни, Бересфордови пътуваха главно с кола. Пътуванията им с влак бяха малко и нарядко. Шотландия, разбира се, когато отиваха при омъжената им дъщеря Дебора — само че това беше нощно пътуване. Пензънс — лятната ваканция, но Тапънс знаеше тази линия наизуст.

Не, това беше много по-обикновено пътуване.

С усърдие и постоянство Тапънс направи подробен списък на всички възможни пътувания, които биха могли да отговарят на това, което търсеше. Едно-две конни надбягвания, посещение в Нортамбърлънд, две вероятни места в Уелс, едно кръщене, две сватби, една разпродажба, на която бяха присъствали, няколко кутрета, които веднъж бе занесла на един приятел — той ги бе отгледал, но почина от грип. Срещата се бе състояла на една безлюдна гара, чието име не можеше да си спомни сега.

Тапънс въздъхна. Може би трябваше да възприеме предложението на Томи — да си купи някакъв обиколен билет и всъщност да пропътува почти всички възможни железопътни маршрути.

В една малка тетрадка беше нахвърляла всякакви откъслечни спомени — смътни проблясъци — в случай че можеха да потрябват.

Шапка, например… Да, шапка, която бе захвърлила на полицата за багаж. Носеше шапка, значи — сватба или кръщене, в никакъв случай кутрета.

Или — друг проблясък — беше си захвърлила обувките, защото краката я боляха. Да, определено беше така… в този момент гледаше къщата и си захвърли обувките, защото я боляха краката.

В такъв случай това определено е било обществено задължение, на което е отивала или от което се е връщала… Връщала се е, разбира се, заради болките в краката от цял ден носене на най-хубавите си обувки. Каква беше шапката? Защото това би могло да помогне… шапка с цветя… за сватба през лятото… или зимна шапка от кадифе?

Тапънс беше заета с нахвърлянето на подробности от железопътните разписания на различните маршрути, когато Албърт дойде да попита какво би желала за вечеря… и какво би искала да поръча от месаря и бакалина.

— Мисля, че няма да съм тук през следващите няколко дни — каза Тапънс. — Така че няма нужда да поръчваш нищо. Ще предприема няколко пътувания с влак.

— Ще желаете ли сандвичи?

— Може би. Вземи шунка или нещо такова.

— Искате ли яйца или сирене? Има и консерва пастет в килера. От доста отдавна седи там, може би е време да се изяде.

Това беше малко зловеща препоръка, но Тапънс рече:

— Добре, това ще свърши работа.

— Желаете ли да бъдат изпратени някакви писма?

— Дори не зная още къде отивам — каза Тапънс.

— Разбирам — отвърна Албърт.

Предимството на Албърт беше, че той винаги приемаше всичко. Никога нищо не трябваше да му се обяснява.

Той излезе и Тапънс се върна към своя план — това, което й трябваше, беше обществен ангажимент с шапка и официални обувки. За нещастие тези, които бяха в списъка, включваха различни железопътни линии… Едната сватба беше по южните линии, другата — в Източна Англия. Кръщенето беше на север от Бедфорд.

Ако можеше да си спомни малко повече от пейзажа… Седеше от дясната страна на влака. Какво гледаше преди гала? Гори? Дървета? Поля? Село в далечината? Докато си напрягаше мозъка, тя погледна намръщено… Албърт се бе върнал. Колко далеч беше тя от мисълта, че Албърт, който стоеше и чакаше да му обърнат внимание, беше нито повече, нито по-малко отговор на молитвата…

— Е, какво има сега, Албърт?

— Ако няма да ви има утре през целия ден…

— Както и на следващия ден, може би…

— Ще може ли да си взема почивен ден?

— Да, разбира се.

— Заради Елизабет — цялата е на петна. Мили смята, че дребна шарка…

— Боже мой. — Мили беше жената на Албърт, а Елиза бе най-малкото от децата му. — Значи Мили иска да си идеш у дома, разбира се.

Албърт живееше в малка спретната къща през една-две улички.

— Не че толкова… Тя иска да ме няма, когато е заета… не обича, когато й се бъркам… Само че заради другите деца… Бих могъл да ги заведа някъде, за да не й пречат.

— Разбира се. Всички сте под карантина, предполагам?

— А, да, но най-добре е всички да го изкарат и да се свърши. Чарли е карал дребна шарка, Джийн — също. Значи няма да има проблеми?

Тапънс го увери, че няма да има проблеми.

Нещо се въртеше в дебрите на подсъзнанието й… Някакво щастливо предчувствие, някакво разпознаване… Дребна шарка… Да, дребна шарка! Нещо, свързано с дребната шарка.

Но защо къщата край канала трябва да има нещо общо с дребната шарка?

Разбира се — Антиа! Антиа беше кръщелницата на Тапънс и Джейн, дъщерята на Антиа, беше на училище… първият й срок… раздаваха дипломите и Антиа й се обади… двете й по-малки деца били с дребна шарка, в къщата нямало никой, който да помогне, а Джейн щяла да бъде ужасно разочарована, ако никой не отиде… Би ли могла Тапънс евентуално…?

Тапънс се бе съгласила… Нямаше някаква конкретна работа — би могла да отиде до училището, да изведе Джейн, да я нахрани, след това да се върнат до спортната зала и така нататък. Имаше специален училищен влак.

Всичко се върна в съзнанието й с изненадваща яснота… дори роклята, с която бе облечена — лятна басмена рокля на цветя от синчец!

Беше видяла къщата при връщането обратно.

На път за там бе погълната от списанието, което си бе купила, но на връщане нямаше какво да чете, затова гледаше през прозореца, докато, уморена от деня и неудобните обувки, бе заспала.

Когато се събуди, влакът преминаваше покрай някакъв канал. Тази част от пейзажа беше частично залесена, мярна се мост, някоя и друга виеща се алея или черен път… ферма в далечината… нямаше села.

Влакът започна да намалява ход без очевидна причина, може би имаше червен сигнал пред себе си. С резки тласъци влакът се придвижи и спря на малък извит мост, простиращ се над канал, който най-вероятно не се използваше. От другата страна на канала, близо до водата, беше къщата — една от най-привлекателните къщи, помисли си Тапънс, които някога бе виждала — тиха, спокойна къща, огряна от златните лъчи на късното следобедно слънце.

Не се виждаше никакво живо същество — нямаше нито кучета, нито селскостопански животни. Зелените капаци на прозорците обаче не бяха затворени. Къщата явно бе обитаема, но сега, точно в този момент, беше празна.

„Трябва да разбера нещо за тази къща — помисли си тогава Тапънс. — Някой ден трябва да се върна и да я разгледам. Това е такава къща, в каквато бих искала да живея.“

С тласък влакът бавно бе започнал да се промъква напред.

„Ще погледна за името на следващата гара, за да знам къде се намира.“

Само че подходяща гара нямаше. Беше по времето, когато с железниците започнаха да се случват разни неща — затваряха малките гари, дори ги събаряха, върху изоставените перони избуяваше трева. В продължение на двайсет минути — половин час — влакът се движеше, но не се виждаше нищо, което да може да се разпознае. Над полята, в далечината, Тапънс бе забелязала островърхия покрив на църква.

После се бе появила фабрика с високи комини, ред сглобяеми къщи, след това — отново празни пространства.

Тапънс си помисли: Тази къща беше почти като сън! Може би беше сън… Предполагам, че никога няма да се върна и я разгледам — твърде е сложно. Все пак доста жалко… Някой ден може случайно да се натъкна на нея! И така тя я забрави — докато картината на стената не пробуди забуления спомен.

Сега, благодарение на една дума, случайно произнесена Албърт, търсенето приключи.

Или, по-точно казано, търсенето току-що бе започнало. Тапънс подбра три карти, един пътеводител и различни други принадлежности.

Сега тя в общи линии знаеше района, в който трябва да търси. Отбеляза училището на Джейн с голям кръст, разклонението на железопътната линия, което се вливаше в главната линия за Лондон, интервалът от време, през който беше спала.

Окончателно планираната област покриваше доста голяма площ — северно от Медчестър, югоизточно от Маркет Бейзинг — малко градче, но доста важен железопътен възел — и евентуално на запад от Шийлбъро.

Щеше да вземе колата и да започне утре рано сутринта.

Тя стана, отиде в спалнята и се загледа в картината над камината.

Да, нямаше грешка. Това бе къщата, която бе видяла от влака преди три години. Къщата, за която си бе обещала, че ще разгледа някой ден… Този ден бе дошъл… Този ден бе утре.