Злото е на път

14. Упражнение по мислене

— Предполагам, че трябва да помислим — рече Тапънс.

След щастливата среща в болницата, Тапънс най-накрая беше изписана с почести. Сега преданата двойка сравняваше бележките си в дневната на най-хубавия апартамент в „Агнец и флаг“ в Маркет Бейзинг.

— Остави мисленето на мира — рече Томи. — Нали знаеш какво ти каза онзи доктор, преди да те пусне да си вървиш. Без грижи, без умствени усилия, много малко физическа дейност… не се притеснявай за нищо.

— Че какво друго правя сега? — запита Тапънс. — Повдигнала съм си краката нависоко, нали, и главата ми лежи на две възглавници? Що се отнася до мисленето, то невинаги е умствено усилие. Не се занимавам с математика, не уча икономика, не правя домакински сметки. Мисленето представлява просто една удобна почивка и отваряне на съзнанието, в случай че нещо интересно или важно премине оттам. Във всеки случай нали предпочиташ малко да помисля с повдигнати на високо крака и глава на възглавниците, отколкото пак да се впусна в действие?

— Със сигурност не искам пак да действаш — каза Томи. — Това свърши. Разбираш ли? Физически, Тапънс, ще останеш неподвижна. Ако е възможно, няма да те изпускам от очи, защото не ти вярвам.

— Добре — отвърна Тапънс. — Край на лекцията. Сега да помислим. Да помислим заедно. Не обръщай внимание какво са ти казали докторите. Ако знаеше за докторите толкова, колкото зная аз…

— Остави докторите — рече Томи, — прави това, което ти казвам аз.

— Добре. Уверявам те, че в момента нямам желание за физическа дейност. Въпросът е в това да сравним бележките. Попаднахме на много неща. По-лошо е от селски благотворителен базар.

— Какво разбираш под „неща“?

— Ами факти. Всякакви факти. Прекалено много факти. И не само факти… Слухове, догадки, легенди, клюки. Цялата работа е като бъчва, в която има различни пакети, загънати и заровени сред стърготини.

— Точно така, в стърготини — каза Томи.

— Не съм сигурна дали си искрен или искаш да ме засегнеш — рече Тапънс. — Както и да е, съгласен си с мен, нали? Имаме твърде много от всичко. Има правилни и неправилни неща, важни и маловажни, и всичките са объркани заедно. Не знаем откъде да започнем.

— Аз зная — каза Томи.

— Добре — рече Тапънс. — Откъде започваш?

— Започвам оттам, че са те цапардосали по главата — отговори Томи.

Тапънс се замиеш за момент.

— Наистина не виждам каква е отправната точка в това. Искам да кажа, че това е последното нещо, което се случи, а не първото.

— За мен е първото — каза Томи. — Няма да позволя на никого да удря жена ми. Това е истинска отправна точка, а не плод на въображението. Това е истинско нещо, което се е случило наистина.

— Напълно съм съгласна с теб — каза Тапънс. — Наистина се случи, случи се на мен и аз не съм го забравила. Мислех си за него… щом възвърнах способността си да мисля.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е направил?

— За нещастие — не. Наведох се над един гроб и — туп!

— Кой може да е бил?

— Предполагам, че е някой от Сатън Чансълър. И все пак изглежда толкова невероятно. Почти с никого не съм говорила.

— Викарият?

— Не може да е викарият — рече Тапънс. — Първо защото е мил старец. Второ, защото не е достатъчно силен. И трето, защото има твърде астматично дишане. Не може да се промъкне зад мен, без да го чуя.

— В такъв случай, ако не броим викария…

— Не си ли съгласен?

— Е — каза Томи, — да, съгласен съм. Както знаеш, видяхме се и говорих с него. Той от години е викарий тук и всички го познават. Предполагам, че и самият сатана би могъл да се преструва на мил свещеник, но не и за повече от седмица, бих казал. Не и в продължение на десет или дванайсет години.

— Е, тогава — рече Тапънс — следващият заподозрян може да е мис Блай. Нели Блай. Въпреки че един Господ знае защо. Не може да си е помислила, че се каня да открадна някой надгробен камък.

— Смяташ ли, че може да е тя?

— Всъщност не съвсем. Разбира се, тя е способна. Ако е искала да ме проследи, да види какво правя и да ме цапардоса, би го направила с успех. Както и викарият, тя беше там… на това място… Тя беше в Сатън Чансълър, често изскачаше от къщи, за да свърши едно-друго, така че би могла да ме зърне в църковния двор, да се приближи на пръсти зад мен от любопитство, да види, че разглеждам някакъв гроб, това да не й хареса по някаква причина и да ме удари с някоя от църковните метални вази за цветя или с нещо друго подръка. Но не ме питай защо. На пръв поглед няма вероятна причина.

— Кой е следващият, Тапънс? Мисис Кокърел, така ли се казваше?

— Мисис Копли — отвърна Тапънс. — Не, не може да е мисис Копли.

— Откъде си толкова сигурна? Живее в Сатън Чансълър, може да те е видяла, че излизаш от къщата и да те е проследила.

— О, да, да, но тя приказва твърде много — рече Тапънс.

— Не разбирам какво общо има приказването.

— Ако я беше слушал цяла вечер като мен — каза Тапънс, — щеше да разбереш, че всеки, който приказва колкото нея — без да спира, в непрекъснат поток — не би могъл да е човек на действието! Не би могла да се приближи до мен, където и да съм, без да приказва с възможно най-силния си глас, докато върви.

Томи се замисли над това.

— Добре — рече той. — Имаш точна преценка за тези неща, Тапънс. Задраскай мисис Копли. Кой още остава там?

— Еймъс Пери — каза Тапънс. — Това е човекът, който живее в къщата край канала. Трябва да я наричам „къщата край канала“, защото има толкова много други странни имена. Освен това така са я наричали в началото. Съпругът на добрата вещица. В него има нещо странно. Простоват е, голям, силен мъж, би могъл да цапардоса по главата когото и да е, стига да иска, и дори ми се струва, че при определени обстоятелства би му се искало — въпреки че не зная точно защо — би му се искало да удари мен. Той наистина е по-добра възможност от мис Блай, която ми прилича на една от онези досадни и енергични жени, които ръководят енориите и си пъхат носа навсякъде. Не е от този тип, които биха прибягнали до физическа атака, освен по някаква невероятно емоционална причина. — Тя добави, като потръпна леко: — Знаеш ли, уплаших се от Еймъс Пери първия път, когато го видях. Показваше ми градината си. Изведнъж почувствах, че… ами, че не бих искала да го дразня… или да го срещна на някоя тъмна улица през нощта. Стори ми се, че той е човек, който не е жесток, но който би могъл да бъде жесток, ако нещо го тласне натам.

— Добре — каза Томи. — Еймъс Пери. Номер едно.

— Също и жена му — рече Тапънс бавно. — Добрата вещица. Беше мила и ми хареса и не бих искала да е тя… Мисля, че не е била тя, но ми се струва, че е объркана… Объркана е за някои неща, свързани с къщата. Това е друг въпрос, разбираш ли, Томи… Не знаем кое е важното във всичко това… Започнах да се питам дали всичко не се върти около тази къща… дали къщата не е центърът на всичко. Картината… Тази картина означава нещо, нали, Томи? Мисля, че би трябвало.

— Да — рече Томи, — би трябвало, струва ми се.

— Дойдох тук, за да се опитам да намеря мисис Ланкастър… но явно никой тук дори не е чувал за нея. Чудех се дали не съм объркала нещата и мисис Ланкастър да е в опасност (тъй като още съм сигурна в това), защото е притежавала тази картина. Мисля, че тя никога не е била в Сатън Чансълър, но са й дали или е купила картина на къща тук. А тази картина означава нещо… по някакъв начин е заплаха за някого.

— Мисис Какао… мисис Мууди, де… е казала на леля Ейда, че е разпознала някого в „Слънчевото било“, някой, свързан с „престъпни действия“. Мисля, че престъпните действия имат връзка с картината, с къщата край канала и с детето, което може би е убито тук.

— Леля Ейда обожавала картината на мисис Ланкастър и мисис Ланкастър й я дала… може би са говорили за нея — откъде я има или кой й я е дал, къде е къщата…

— На мисис Мууди са й светили маслото, защото тя определено е разпознала някого, който е бил „свързан с престъпни действия“.

— Разкажи ми пак за разговора с доктор Мъри — каза Тапънс. — След като ти е казал за мисис Какао, той е продължил да говори за определени типове убийци, като е давал примери с истински случаи от живота. Единият е бил с управителка на приют за възрастни хора — смътно си спомням, че четох за това, но не помня името на жената. Идеята обаче беше те да й прехвърлят парите си, след което да живеят там до смъртта си, добре гледани и хранени, без никакви парични притеснения. Всички били много щастливи, само че мирно умирали в съня си след не повече от година. Най-накрая започнали да обръщат внимание. Съдиха я и я осъдиха за убийство… Но тя нямаше угризения на съвестта и обжалва, като твърдеше, че това е било просто проява на доброта към бедните старци.

— Да, точно така — каза Томи. — Сега вече не помня името на жената.

— Е, няма значение — рече Тапънс. — След това цитирал друг случай. Случай с някаква жена, прислужничка, готвачка или икономка. Започвала работа в различни семейства. Предполагам, че понякога нищо не се е случвало, друг път е имало масови отравяния. Сигурно е било отравяне с храна. Всичко е ставало с доста логични симптоми. Някои хора се възстановили.

— Правела сандвичи — каза Томи, — пакетирала ги и им ги давала за пикник. Била много мила и много всеотдайна, освен това в случаите на масово отравяне тя самата имала някои симптоми. Може би е преувеличавала ефекта им. След това се е махала и е постъпвала на работа другаде, в съвсем различна част на Англия. Така продължило няколко години.

— Точно така, да. Никой, струва ми се, не могъл да разбере защо го е правила. Пристрастена ли е била към това? Някакъв навик може би? Забавлявала ли се е? В действителност никога не се разбрало. Никога не е проявявала някаква злоба към хората, чиято смърт явно е причинила. Не съвсем наред в главата, може би?

— Да. Мисля, че е било така, но предполагам, че специалистите ще анализират дълго време и накрая ще открият, че всичко е свързано със семейното канарче, което в детството й е причинило шок или я е разтревожило, и така нататък. Както и да е, не е била с всичкия си.

— Третият случай е още по-странен — каза Томи. — Французойка. Жена, която е страдала ужасно от загубата на съпруга и детето си. Била е с разбито сърце и е била ангел на милостта.

— Точно така — каза Тапънс, — спомням си. Наричаха я ангелът на… както се казваше селото — Гивон или нещо подобно. Ходела да гледа съседите, когато се разболявали. Най-вече гледала болни деца. Грижела се всеотдайно за тях. Рано или късно обаче, след очевидно леко възстановяване, състоянието им се влошавало и умирали. Плачела е часове, ходела на погребенията обляна в сълзи и всички казвали какво щели да правят без ангела, който се грижел за скъпите им създания и който правел всичко, което било по силите й.

— Защо искаш отново да повтаряме всичко това, Тапънс?

— Защо се чудех дали доктор Мъри има някаква причина, за да спомене тези случаи.

— Искаш да кажеш, че е свързал…

— Мисля, че е свързал три класически случая, които са добре известни, след което ги е изпробвал — като ръкавица — за да види дали подхождат към някого от „Слънчевото било“. Мисля, че по един или друг начин всеки от случаите би могъл да се окаже подходящ. Мис Пакард съответства на първия. Способната управителка на дома.

— Наистина имаш зъб на тази жена. А на мен ми е симпатична.

— Бих казала, че хората харесват убийците — каза Тапънс много разсъдително. — Също като мошениците и хората, които злоупотребяват с доверието ти — те винаги изглеждат толкова честни. Бих казала, че всички убийци на вид са мили и особено добросърдечни. Такива ми ти работи.

Както и да е, мис Пакард е много способна и има подръка всички средства, за да осъществи хубава естествена смърт без подозрения. Само някой като мисис Какао би могъл да я заподозре. Мисис Какао би могла да я заподозре, защото самата тя е малко побъркана и може да разбира побърканите хора, освен това може да я е срещала и някъде преди.

— Мисля, че мис Пакард не би имала някаква финансова изгода от смъртта на който и да е от възрастните й пациенти.

— Не се знае — каза Тапънс. — Може би има някакъв по-умен начин, не да се печели от всички. Просто си избира една-две, да кажем, от богатите, които й оставят много пари, но през цялото време има смъртни случаи, които са съвсем естествени, но от които тя не получава нищо. Затова си мисля, нали разбираш, че доктор Мъри би могъл, само би могъл, да е хвърлил поглед към мис Пакард и да си е казал: „Глупости, въобразявам си разни неща.“ Въпреки това мисълта е заседнала в главата му. Вторият случай, който ти е споменал, може да се свърже с някоя прислужничка, готвачка или дори някоя болнична сестра. Някой от работещите там, почтена жена на средна възраст, която обаче е побъркана точно по този начин. Може би е имала зъб или не е харесвала някоя от пациентките там. Не можем да гадаем, защото ми се струва, че не познаваме достатъчно добре всички…

— И третият?

— Третият е по-труден — призна Тапънс. — Някой, който е отдаден. Посветен.

— Може би просто е добавил този, за да закръгли бройката — рече Томи. После прибави: — Мислех си за онази ирландска сестра.

— Милото момиче, на което дадохме кожения шал ли?

— Да, онова мило момиче, което леля Ейда е харесвала. Онова, съчувстващото. Изглеждаше, че толкова обича всички, че толкова съжалява, когато някоя умре. Беше много загрижена, когато разговаря с нас, нали? Ти така каза — тя напускаше и не ни каза точно защо.

— Може да е била доста невротична. От сестрите не се очаква да бъдат твърде милозливи. Не е хубаво за пациентите. Учат ги да бъдат хладни, способни ида внушават доверие.

— У теб заговори сестра Бересфорд — рече Томи и се ухили.

— Да се върнем на картината — каза Тапънс. — Нека просто се съсредоточим върху нея, защото ми се струва много интересно това, което ми каза за мисис Боскоуън, когато си ходила да я видиш. Звучеше ми… звучеше интересно.

— Самата тя беше интересна — каза Томи. — Може би най-интересният човек, когото срещам в тази необикновена история. Човек, който изглежда, че знае нещата, но без да размишлява върху тях. Като че ли знаеше нещо за това място, което аз не зная и което може би и ти не знаеш. Тя обаче знае нещо.

— Това, което е казала за лодката, е странно — рече Тапънс. — Това, че оригиналната картина е била без лодка. Защо мислиш, че има лодка сега?

— О — рече Томи, — не зная.

— Имаше ли някакво име, изписано на лодката? Не си спомням да съм видяла някакво… но тогава и не съм разглеждала много внимателно.

— На нея пишеше „Уотърлили“5.

— Много подходящо име за лодка. На какво ми напомня това?

— Нямам представа.

— И тя беше съвсем сигурна, че съпругът й не е рисувал тази лодка? Може да я е сложил допълнително.

— Каза, че не е. Беше много категорична.

— Разбира се — каза Тапънс, — има още една възможност, която не сме разгледали. Имам предвид моето удряне — човекът, който ме е ударил, може този ден да ме е проследил от Маркет Бейзинг, за да види какво съм намислила. Защото там задавах всички онези въпроси. Посетих всички агенти по недвижими имоти. Блоджет&Бърджес и всички останали. Разубеждаваха ме за тази къща. Бяха уклончиви. По-уклончиви, отколкото е нормално. Това беше същата уклончивост, както когато опитвахме да разберем къде е отишла мисис Ланкастър. Адвокати, банки, собственик, с когото не могат да се свържат, защото е в чужбина. Същото поведение. Изпращат някой след колата ми, искат да видят какво правя и своевременно някой ме удря по главата. Което ни води — каза Тапънс, — до гроба в църковния двор. Защо някой не е искал да разглеждам стари гробове? Всичките бяха съборени. Предполагам, че група момчета, на които им е омръзнало да чупят телефонни кабини, са се вмъкнали в църковния двор, за да се позабавляват и светотатстват зад църквата.

— Каза, че били изписани някакви думи? Или грубо издялани думи?

— Да, с длето, струва ми се. Някой, който се е отказал от зле свършената работа. Името — Лили Уотърс, и годините — седем. Това беше направено добре, след това идваха другите останки от думи… Изглеждаше като „А който…“, след това „съблазни едного от тия малките“… и… „воденичен камък“…

— Звучи ми познато.

— Би трябвало. Определено е библейско, но е правено от човек, който не е бил съвсем сигурен в думите, които е искал да си спомни…6

— Много е странна цялата тази работа.

— И защо някой би възразявал? Просто се опитвах да помогна на викария… И на бедния човек, който се опитваше да намери изгубеното си дете… Ето, пак се върнахме до мотива за изгубеното дете… Мисис Ланкастър говореше за някакво нещастно дете, зазидано зад камина, а мисис Копли бърбореше за зазидани монахини и убити деца, майка, която убила детето си, любовник, извънбрачно дете, самоубийство… Всичко това са стари приказки, клюки, слухове и легенди, объркани в най-фантастичната каша! Все едно, Томи, има един факт, не просто слух или легенда…

— Имаш предвид…

— Имам предвид, че от комина на къщата край канала падна една стара парцалена кукла — детска кукла. Била е там много, много дълго време, цялата покрита със сажди и боклуци…

— Жалко, че не е тук — каза Томи.

— У мен е — рече Тапънс триумфиращо.

— Взела си я със себе си?

— Да. Изненада ме, нали разбираш. Помислих си, че искам да я взема и да я изследвам. Никой не я искаше или нещо подобно. Мога да си представя как семейство Пери просто щяха да я хвърлят направо на боклука. Ето я тук.

Тя стана от дивана, приближи се до куфара си, порови се малко и донесе нещо, увито във вестник.

— Заповядай, Томи, погледни.

С известно любопитство, Томи разгърна вестника. Внимателно извади остатъците от детската кукла. Отпуснатите й ръце и крака висяха, изтънелите остатъци от дрешки се разпаднаха, щом я докосна. Тялото явно бе направено от много тънък велур, зашит около натъпкано със стърготини тяло, което сега беше провиснало, защото тук-там стърготините се бяха изсипали. Докато Томи я държеше, докосвайки я много внимателно, тялото внезапно се разцепи, разтваряйки се в една огромна рана, от която се изсипа шепа стърготини и малки камъчета, които се разпиляха по пода. Томи обиколи и внимателно ги събра.

— Боже мой — каза си той. — Боже мой!

— Колко странно — каза Тапънс, — пълна е с камъчета. Мислиш ли, че това са остатъци от разпадащия се комин? Може би хоросанът или нещо друго се рони?

— Не — каза Томи, — тези камъчета бяха вътре в тялото.

След като ги събра внимателно, той бръкна с пръст в трупа на куклата и оттам изпаднаха още няколко камъчета. Той ги занесе до прозореца и ги заразглежда в ръката си. Тапънс го наблюдаваше с неразбиращ поглед.

— Смешно е да се пълни кукла с камъчета — рече тя.

— Е, това не са съвсем обикновени камъчета — каза Томи. — Имало е много добра причина, предполагам.

— Какво имаш предвид?

— Погледни ги. Вземи няколко.

Учудена, тя взе няколко от ръката му.

— Ами камъчета — рече тя. — Някои са доста големи, други са малки. Защо си толкова развълнуван?

— Защото, Тапънс, започвам да разбирам нещата. Това не са камъчета, скъпо момиче, това са диаманти.

15. Вечер в дома на викария

— Диаманти! — ахна Тапънс.

Като гледаше ту него, ту диамантите, които още лежаха на дланта й, тя каза:

— Тези прашни неща, това диаманти ли са?

Томи кимна.

— Сега започва да се появява някакъв смисъл, нали виждаш, Тапънс. Връзва се. Къщата край канала. Картината. Чакай само Айвър Смит да чуе за куклата. Вече те чака с букет, Тапънс…

— За какво?

— За това, че си му помогнала да пипне голяма престъпна банда!

— Стига с твоя Айвър Смит! Предполагам, че цялата минала седмица си бил там, изоставяйки ме в последните дни на моето възстановяване в онази ужасна болница, точно когато имах нужда от ободрителен разговор.

— Почти всяка вечер идвах да те виждам.

— Не ми казваше много.

— Онзи дракон, сестрата, ме предупреди да не те вълнувам. Самият Айвър обаче идва тук вдругиден и сме организирали малка вечеринка в дома на викария.

— Кой ще бъде там?

— Мисис Боскоуън, един от местните едри земевладелци, твоята приятелка мис Нели Блай, викарият, разбира се, ти и аз…

— А мистър Айвър Смит… как е истинското му име?

— Доколкото знам, то е Айвър Смит.

— Винаги си толкова внимателен… — Тапънс внезапно се разсмя.

— Какво те развесели?

— Помислих си, че бих искала да ви видя как двамата с Албърт откривате тайни чекмеджета в бюрото на леля Ейда.

— Цялата заслуга е на Албърт. Той направо изнесе цяла лекция по въпроса. Научил е всичко това на младини от някакъв антиквар.

— Представи си само — леля ти Ейда наистина оставя таен документ като този, целият покрит с печати. Всъщност тя не е знаела нищо, но е била готова да повярва, че в „Слънчевото било“ има някой опасен. Чудя се дали е знаела, че е мис Пакард.

— Това е само твоя идея.

— Това е много добра идея, ако търсим престъпна банда. Ще им трябва място като „Слънчевото било“, почтено и ръководено добре, с някой способен престъпник, който да движи нещата. Някой, който да има право на достъп до наркотици, когато и да потрябват. Като приема настъпилите смъртни случаи като напълно естествени, това ще повлияе и на лекаря, който ще реши, че всичко е наред.

— Всичко ми е ясно, но всъщност истинската причина да започнеш да подозираш мис Пакард е, че не харесваше зъбите й…

— За да те изям по-добре — каза Тапънс замислено. — Ще ти кажа още нещо, Томи… Представи си, че тази картина, картината на къщата край канала, никога не е принадлежала на мисис Ланкастър…

— Обаче знаем, че е принадлежала — Томи я погледна изненадано.

— Не, не знаем. Знаем само, че мис Пакард каза така… Мис Пакард каза, че мисис Ланкастър я дала на леля Ейда.

— Но защо… — Томи млъкна.

— Защото това е причината да отведат мисис Ланкастър — за да не може да ни каже, че картината не е нейна и не я е давала на леля Ейда.

— Мисля, че това е много отвлечена идея.

— Може би… Но картината е рисувана в Сатън Чансълър… Къщата на картината е къща в Сатън Чансълър… Имаме причина да смятаме, че тази къща е… или е била използвана за скривалище от престъпното им сдружение… Предполага се, че мистър Екълс е човекът зад бандата. Мистър Екълс е отговорен за изпращането на мисис Джонсън, която е отвела мисис Ланкастър. Не вярвам мисис Ланкастър някога да е била в Сатън Чансълър или в къщата край канала, нито е имала нейна картина, въпреки че може да е чула някой в „Слънчевото било“ да говори за това… Може би мисис Какао? Започнала да бърбори, това е било опасно, затова е трябвало да бъде премахната. Някой ден ще я намеря! Запомни ми думите, Томи.

— Изглеждате забележително добре, ако мога така да се изразя, мисис Томи — каза Айвър Смит.

— Отново се чувствам съвсем добре — каза Тапънс. — Предполагам, че е доста глупаво от моя страна да се оставя да ме цапардосат по такъв начин.

— Заслужавате медал, особено за онази работа с куклата. Как се добирате до тези неща, не мога да разбера!

— Тя е идеалният териер — каза Томи. — Допира си носа до следата и тръгва.

— Нали нямате намерение да ме изолирате от събирането довечера? — попита Тапънс подозрително.

— Разбира се, че не. Знаете ли, доста неща се изясниха. Не мога да изразя благодарността си към вас двамата. Имайте предвид, че бяхме стигнали донякъде с това забележително умно сдружение на престъпници, отговорно за невероятен брой обири през последните пет или шест години.

Както казах на Томи, когато дойде да ме пита дали не зная нещо за нашия умен юрист мистър Екълс, подозираме го от дълго време, но той не е човек, срещу когото лесно можеш да събереш доказателства. Прекалено внимателен е бил досега. Работи като адвокат — обикновена и неподправена работа с абсолютно неподправени клиенти.

— Както казах на Томи, един от най-важните моменти е веригата от къщи. Истински къщи с почтено име, с доста искрени и почтени обитатели, които живеят там известно време, след което напускат. Благодарение на вас, мисис Томи, и на вашето разследване на комини и мъртви птици, почти със сигурност намерихме една от тези къщи. Къщата, в която се укрива значителна част от плячката. Много хитра система, нали разбирате, скъпоценностите и разни подобни неща да се правят на пакети и да се крият, след което, когато му дойде времето, да се изпращат в чужбина или да се изнасят натам с рибарски лодки, след като цялата суматоха около въпросния обир е затихнала.

— Ами семейство Пери? Те… надявам се, не са… Замесени ли са?

— Човек не може да бъде сигурен — каза мистър Смит. — Не, човек не може да е сигурен. Изглежда ми вероятно мисис Пери поне да знае нещо или, във всеки случай, е знаела нещо навремето.

— Мислите ли, че тя наистина е един от престъпниците?

— Не е невъзможно. Възможно е, нали разбирате, да я държат с нещо.

— С какво?

— Е, това е поверително, но зная, че можете да си държите езика зад зъбите. Та местната полиция смята, че съпругът, Еймъс Пери, би могъл да е човекът, отговорен за вълната от детски убийства преди доста години. Той не е напълно здрав психически. Според медицинското заключение той лесно би могъл да получи импулс да се разправи с децата. Никога не е имало някакво пряко доказателство, но може би жена му е била свръхзагрижена винаги да му осигурява съответно алиби. Ако е така, нали разбирате, това може да даде на банда безскрупулни хора средство да я изнудват и може да са я сложили като наемател в част от къщата, като са сигурни, че тя няма да се разприказва. Може наистина да са имали някакво унищожително доказателство срещу съпруга й. Вие сте ги виждали. Какво мислите за тях двамата, мисис Томи?

— Тя ми хареса — отвърна Тапънс. — Мисля, че беше… Е, както казах, определих я като добра вещица, отдадена на бялата, а не на черната магия.

— Ами той?

— Уплаших се от него — каза Тапънс. — Не през цялото време, само веднъж или два пъти. Изведнъж ми се стори голям и застрашителен. Само за миг-два. Не мога да си представя от какво съм се изплашила, но се бях изплашила. Предполагам, че, както вие казахте, почувствах, че не е наред в главата.

— Много хора са като него — каза мистър Смит. — Много често те въобще не са опасни. Но не можем да твърдим, нито пък да сме сигурни.

— Какво ще правим тази вечер в дома на викария?

— Ще зададем няколко въпроса. Ще видим някои хора. Ще открием неща, които могат да ни дадат малко повече информация, която ни трябва.

— Майор Уотърс ще бъде ли там? Човекът, който е писал на викария за детето си?

— Явно няма такъв човек! Когато махнаха стария надгробен камък, отдолу имаше ковчег, детски ковчег, обкован с олово… Пълен беше с плячка. Бижута и златни предмети от кражбата близо до Сейнт Олбъни. Писмото до викария с било с цел да се разбере какво се е случило с гроба. Поразията на местните хлапета е объркала нещата.

— Толкова дълбоко съжалявам, скъпа — каза викарият, посрещайки Тапънс с протегнати ръце. — Да, наистина, скъпа, ужасно притеснен бях, че ви се е случило точно на вас, която бяхте толкова любезна. Когато правехте това, за да ми помогнете. Наистина почувствах… да, наистина е така, че вината е моя. Не трябваше да ви позволявам да се ровите сред надгробните камъни, въпреки че нямаше причина да мислим… никаква причина въобще… че някаква банда млади хулигани…

— Не се тормозете, отче — каза мис Блай, внезапно появявайки се край него. — Мисис Бересфорд знае, сигурна съм, че това няма нищо общо с вас. Действително беше много любезно от нейна страна да ви предложи помощта си, но вече всичко приключи и тя отново е съвсем добре. Нали, мисис Бересфорд?

— Разбира се — каза Тапънс, леко подразнена, обаче, че мис Блай така самоуверено поема отговорността за здравето й.

— Елате да седнете тук и си сложете възглавница зад гърба — каза мис Блай.

— Не ми трябва възглавница — рече Тапънс, като отказваше да приеме стола, който мис Блай услужливо буташе към нея. Вместо това тя седна върху един изключително неудобен стол от другата страна на камината.

На входната врата рязко се почука и всички в стаята подскочиха. Мис Блай подскочи на крака.

— Не се тревожете, отче — каза тя. — Аз ще отида.

— Моля ви, бъдете така добра.

Отвън, в салона, се чуха приглушени гласове, след което мис Блай влезе, водейки едра жена в брокатена премяна, а зад нея вървеше много висок и слаб човек с мъртвешки облик. Тапънс се вгледа в него. Раменете му бяха обгърнати от черна мантия, а слабото му, призрачно лице беше като от друг век. „Сякаш е излязъл — помисли си Тапънс — направо от картина на Ел Греко.“

— Много се радвам да ви видя — каза викарият и се обърна. — Мога ли да ви представя сър Филип Старк, мистър и мисис Бересфорд. Мистър Айвър Смит. А! Мисис Боскоуън. Не съм ви виждал от много, много години… мистър и мисис Бересфорд.

— Виждали сме се с мистър Бересфорд — каза мисис Боскоуън. Тя погледна Тапънс. — Здравейте — рече тя. — Радвам се да ви видя. Чух, че сте претърпели злополука.

— Да, но вече съм добре.

След като представянето приключи, Тапънс седна на стола си. Много по-често отпреди я връхлиташе умора, което, според нея, вероятно беше в резултат от сътресението. Както си седеше тихо, с полупритворени очи, тя изучаваше всички в стаята с повишено внимание. Не слушаше разговора, само гледаше. Имаше чувството, че няколко от героите в драмата — драма, в която тя несъзнателно се беше включила — се бяха събрали тук като в драматична сцена. Нещата се събираха в едно, като формираха компактно ядро. С идването на сър Филип Старк и мисис Боскоуън сякаш двама неразкрити до този момент персонажи изведнъж се бяха представили. През цялото време са били там, отвъд кръга, но сега бяха влезли вътре. По някакъв начин бяха засегнати, въвлечени. Бяха дошли тук тази вечер — защо, питаше се тя? Поканил ли ги бе някой? Айвър Смит? Заповядал ли е тяхното присъствие или просто любезно е настоял? А може би те бяха точно толкова непознати за него, колкото и за нея? Тя си помисли: „Всичко започна в «Слънчевото било», но «Слънчевото било» не е истинската сърцевина на нещата. Тя е и винаги е била тук, в Сатън Чансълър. Нещата са се случили тук. Не много скоро, почти сигурно е, че не много скоро. Отдавна. Неща, които нямат нищо общо с мисис Ланкастър… но мисис Ланкастър е била въвлечена по неведом начин. Е, къде ли е мисис Ланкастър сега?“

Лека студена тръпка мина през Тапънс.

„Струва ми се — помисли си Тапънс, — струва ми се, че може би е мъртва…“

Ако е така, реши Тапънс, самата тя се бе провалила. Тя бе започнала издирването си, загрижена за мисис Ланкастър, чувствайки, че мисис Ланкастър я грози някаква опасност и бе решена да намери мисис Ланкастър, за да я защити.

„И ако тя не е мъртва — мислеше си Тапънс, — все пак ще го направя!“

Сатън Чансълър… Там се бе сложило началото на нещо заплашително и опасно. Къщата край канала беше част от него. Може би тя беше центърът на всичко, или пък самото село Сатън Чансълър? Място, в което хората са живели, дошли, напуснали, избягали, изгубили, изчезнали, появили се отново. Като сър Филип Старк.

Без да обръща глава, погледът на Тапънс се насочи към сър Филип Старк. Не знаеше нищо за него, освен това, което се бе изляло от мисис Копли по време на монолога й за жителите въобще. Тих човек, учен, ботаник, индустриалец или поне такъв, който притежава голям дял в индустрията. Следователно богат човек… също и човек, който обича децата. Ето, пак се върна на това. Отново деца. Къщата край канала и птицата в комина, от комина падна детска кукла, заровена там от някого. Детска кукла, която съдържа в тялото си шепа диаманти — резултат от престъпление. Това беше една от главните квартири на голямо престъпно начинание. Имаше обаче и по-зловещи престъпления от обирите. Мисис Копли бе казала: „Винаги съм си представяла, че той може да го е направил.“

Сър Филип Старк. Убиец? Иззад полупритворените си очи, Тапънс го разгледа с ясното съзнание, че го изучава, за да разбере дали съвпада по какъвто и да е начин с представата и за убиец, при това убиец на деца.

На колко ли години може да е? Най-малко седемдесет, може и по-възрастен. Позахабено, аскетично лице. Да, определено аскетично. Съвсем определено това бе едно измъчено лице. Тези големи тъмни очи. Очи на Ел Греко. Съсухрено тяло.

Дошъл бе тази вечер — защо, зачуди се тя? Погледът й се премести върху мис Блай. Седеше малко неспокойно на стола си, като помръдваше от време на време, за да бутне масата по-близо до някого, да предложи възглавница, да промени положението на кутията с цигари или на кибрита. Подвижна, неспокойна. Гледаше сър Филип Старк. Всеки път, когато се отпуснеше, погледът й се насочваше към него.

„Кучешка преданост — помисли си Тапънс. — Мисля, че трябва да е била влюбена в него някога. Струва ми се, че, в известен смисъл, все още може да е. Човек не спира да е влюбен в някого, защото остарява. Такива като Дерек и Дебора мислят, че става така. Не могат да си представят някой, който не е млад, да е влюбен. Но мисля, че тя… Мисля, че тя все още е влюбена в него, безнадеждно, предано влюбена. Не каза ли някой… Мисис Копли или викарият не каза ли, че мис Блай е била негова секретарка на младини, а след това е продължила да се грижи за работите му тук?“

„Е — помисли си Тапънс, — напълно естествено е. Секретарките често се влюбват в шефовете си. Да кажем, че Гъртруд Блай е обичала Филип Старк. Този факт може ли да е от полза? Дали мис Блай е знаела или подозирала, че зад спокойната и аскетична личност на Филип Старк минава ужасяващата нишка на лудостта? Винаги толкова обичал децата.“

„Мисля си, че прекалено много обичаше децата“ — бе казала мисис Копли.

Нещата можеха да се приемат така. Може би това бе причината да изглежда толкова измъчен.

„Освен ако не е патолог, психиатър или нещо такова, човек не знае нищо за лудите убийци — помисли си Тапънс. — Защо искат да убиват деца? Какво предизвиква това деяние? Съжаляват ли след това? Отвратени ли са, отчаяно нещастни ли са, ужасени ли са?“

В този момент тя забеляза, че погледът му бе спрял върху нея. Очите му срещнаха нейните и явно оставиха някакво послание.

„Мислиш си за мен — казваха тези очи. — Да, това, което си мислиш, е вярно. Аз съм обладан от духове.“

Да, това го описваше точно… Той бе обладан от духове.

Тя с мъка откъсна очи от него. Погледът й се премести на викария. Той й харесваше, беше мил. Знаеше ли нещо? Би могъл да знае, помисли си Тапънс, а би могъл и да живее сред някакъв възел на злото, за който дори не е подозирал. Около него се случваха събития, може би, а той не знаеше нищо за тях, защо притежаваше доста смущаващото качество на невинността.

Мисис Боскоуън? За мисис Боскоуън обаче беше трудно да се разбере каквото и да е. Жена на средна възраст, личност, както бе казал Томи, но това не изразяваше нищо. Сякаш Тапънс я бе извикала, защото мисис Боскоуън неочаквано се изправи.

— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе, за да се измия? — попита тя.

— О, разбира се, че не — мис Блай скочи на крака. — Ще ви заведа, нали може, отче?

— Зная пътя прекрасно — каза мисис Боскоуън. — Не се притеснявайте… Мисис Бересфорд?

Тапънс подскочи леко.

— Ще ви покажа — рече мисис Боскоуън, — къде са нещата. Елате с мен.

Тапънс стана послушно като дете. Тя не си обясни нещата по този начин, но знаеше, че беше повикана, а когато те вика мисис Боскоуън, се подчиняваш.

През това време мисис Боскоуън бе минала през вратата на салона и Тапънс я последва. Мисис Боскоуън тръгна нагоре по стълбите… Тапънс вървеше след нея.

— Стаята за гости е на края на стълбите — рече мисис Боскоуън. — Винаги я държат готова. До нея има баня.

Тя отвори вратата на края на стълбите, мина през нея, запали лампата и Тапънс я последва.

— Много се радвам, че ви намерих тук — каза мисис Боскоуън. — Надявах се да стане така. Притеснявах се за вас. Съпругът ви каза ли ви?

— Разбрах, че сте споменали нещо — отвърна Тапънс. — Да, тревожех се. — Тя затвори вратата зад тях, като по този начин се уединиха за личен разговор.

— Не чувствате ли — каза Ема Боскоуън, — че Сатън Чансълър е опасно място?

— За мен наистина беше опасно — каза Тапънс.

— Да, зная. Имате късмет, че не беше по-лошо, но тогава… да, мисля, че разбирам.

— Знаете нещо — рече Тапънс. — Знаете нещо за всичко това, нали?

— В известен смисъл — отговори Ема Боскоуън, — в известен смисъл зная и в известен смисъл не зная. Нали разбирате, човек има инстинкти, чувства. Когато се окаже, че са верни, това е тревожно. Цялата тази работа с престъпната банда изглежда много необикновена. Не изглежда да има нещо общо с… — тя внезапно млъкна. — Искам да кажа, че това е просто едно от нещата, които непрекъснато се случват… които в действителност винаги са се случвали. Само че сега са много добре организирани, като бизнес.

Няма нищо опасно, нали разбирате, не и във връзка с престъпната част. Става въпрос за другото. Трябва да знаете откъде идва опасността и как да се предпазите. Трябва да внимавате, мисис Бересфорд, наистина трябва. Вие сте от хората, които се втурват с главата напред, а това не е безопасно. Не и тук. Тапънс рече бавно:

— Старата ми леля… По-скоро старата леля на Томи, не моята… Някой й казал, че в приюта, в който умря… че там имало убиец.

Ема бавно кимна.

— Имаше два смъртни случая в този приют — рече Тапънс, — и докторът има определени подозрения.

— Това ли ви подтикна да започнете?

— Не — отвърна Тапънс, — преди това беше.

— Ако имате време — каза Ема Боскоуън, — бихте ли ми казали много набързо — колкото можете по-бързо, защото някой би могъл да ни прекъсне — какво точно се случи в онзи приют или старчески дом, или каквото е там, което ви накара да започнете?

— Да, мога да ви кажа много бързо — рече Тапънс и продължи по същество.

— Разбирам — каза Ема Боскоуън. — И не знаете къде е тази възрастна жена, мисис Ланкастър, сега?

— Не, не зная.

— Мислите ли, че е мъртва?

— Мисля, че… би могла да е.

— Защото е знаела нещо ли?

— Да. Знаеше нещо за някакво убийство. Може би за някакво убито дете.

— Мисля, че тук грешите — рече мисис Боскоуън. — Мисля, че детето е било намесено погрешно и тя се е объркала. Възрастната ви дама, имам предвид. Объркала е детето с нещо друго, с някакво друго убийство.

— Предполагам, че е възможно. Старите хора се объркват. Но тук е имало убиец на свобода, нали? Поне така ми каза жената, при която бях настанена.

— Имаше няколко убийства на деца в тази част на страната, да. Но това беше преди доста време, нали разбирате.

— Не съм сигурна. Викарият надали ще знае. Тогава не беше тук. Но мис Блай беше. Да, да, тя трябва да е била тук. Тогава трябва да е била много младо момиче.

— Предполагам. Тапънс каза:

— Винаги ли е била влюбена в сър Филип Старк?

— Забелязахте го, нали? Да, така мисля. Напълно отдадена, отвъд границите на боготворенето. Разбрахме го, когато дойдохме тук за първи път с Уилям.

— Какво ви накара да дойдете тук? Живяхте ли в къщата край канала?

— Не, никога не сме живели там. Той обичаше да я рисува. Рисувал я е няколко пъти. Какво стана с картината, която съпругът ви ми показа?

— Отново я донесе вкъщи — рече Тапънс. — Каза ми какво сте казали за лодката, че съпругът ви не я е рисувал… лодката на име „Уотърлили“…

— Да, не е рисувана от съпруга ми. Когато видях картината за последен път, на нея нямаше лодка. Някой я е нарисувал допълнително.

— И я нарекъл „Уотърлили“… Един човек, който не съществува, майор Уотърс, написал писмо за детски гроб — дете на име Лилиан — но в този гроб нямаше погребано дете, само един детски ковчег, пълен с плячката от голям обир. Рисуването на лодката трябва да е било съобщение — съобщение къде е скрито ограбеното… Изглежда, че всичко се връзва с престъплението.

— Така изглежда… Но човек не може да е сигурен какво…

Ема Боскоуън млъкна изведнъж. Бързо каза:

— Идва да ни търси. Влезте в банята…

— Кой?

— Нели Блай. Влизайте в банята и заключете вратата.

— Тя просто си пъха носа навсякъде — рече Тапънс, докато изчезваше в банята.

— Малко повече от това — каза мисис Боскоуън.

Мис Блай отвори вратата и влезе, лъчезарна и готова да помогне.

— О, надявам се, че сте намерили всичко, което ви трябва? — рече тя. — Има чисти кърпи и сапун, надявам се? Мисис Копли идва да се грижи за викария, но трябва да се уверя, че наистина си върши работата както трябва.

Мисис Боскоуън и мис Блай слязоха заедно надолу. Тапънс се присъедини към тях точно пред вратата на гостната. Сър Филип Старк стана, щом тя влезе в стаята, премести стола й и седна до нея.

— Така харесва ли ви, мисис Бересфорд?

— Да, благодаря ви — рече Тапънс. — Много е удобно.

— Съжалявам — в гласа му имаше неясен чар, въпреки че съдържаше и елементи на нещо призрачно, далечно, глухо, но с някаква интересна дълбочина — за това, което се е случило с вас — каза той. — Толкова е тъжно в наши дни… Случват се какви ли не неща.

Очите му шареха по лицето й и тя си помисли: „Изучава ме точно така, както и аз него.“ Тя погледна за миг към Томи, но той говореше с Ема Боскоуън.

— Какво ви накара да дойдете в Сатън Чансълър на първо място, мисис Бересфорд?

— О, общо взето, търсехме къща в провинцията — отговори Тапънс. — Съпругът ми го нямаше, беше на някакъв конгрес и аз реших да пообиколя из провинцията — просто да видя как стоят нещата и какви са цените, нали разбирате.

— Чух, че сте отишли и сте разглеждали къщата край моста над канала?

— Да, така е. Струва ми се, че веднъж я видях от влака. Много привлекателна на вид къща… отвън поне.

— Да. Мога да си представя, че отвътре трябва да се направят доста неща, да се оправи покривът и така нататък. От обратната страна не е толкова привлекателна, нали?

— Не, стори ми се доста необичаен начин за разделяне на къща.

— Е — каза Филип Старк, — хората имат различни идеи, нали?

— Никога не сте живели там, така ли? — попита Тапънс.

— Не, наистина не. Моята къща изгоря преди много години. Част от нея все още си стои. Предполагам, че сте я видели или са ви я показали. Над дома на викария е, нали знаете, малко нагоре по хълма. Поне това, което наричат хълм по тези места. Няма кой знае с какво да се похваля. Баща ми я построи около 1890 година. Внушително имение. Готически стил, елементи от Балморал. Днешните архитекти отново се възхищават от тези неща, въпреки че преди четиридесет години видът й те караше да настръхнеш. Имаше всичко, което се полагаше на един дом на джентълмен. — Гласът му беше леко ироничен. — Билярдна, утринна стая, дамски покои, огромна трапезария, салон за танци, около четиринайсет спални и някога имаше — така ми се струва поне — персонал от четиринайсет души, които се грижеха за нея.

— Говорите така, като че ли вие самият никога не сте я обичали.

— Никога не съм я обичал. Това бе разочарование за баща ми. Той беше преуспял индустриалец. Надяваше се, че ще вървя по неговите стъпки, но не го направих. Отнасяше се с мен много зле. Даде ми голям доход или стипендия, както се наричаше тогава и ме изпрати по пътя ми.

— Чух, че сте били ботаник.

— Е, това беше едно от големите ми развлечения. Вървях и търсех диви цветя, особено на Балканите. Били ли сте някога на Балканите, в търсене на диви цветя? Чудесно място за тях.

— Звучи ми много привлекателно. След това сте се върнали и сте живели тук ли?

— От доста време не съм живял тук. Всъщност не съм се връщал да живея тук, откакто жена ми почина.

— О — рече Тапънс, леко смутена. — О, съжалявам.

— Много време мина оттогава. Почина преди войната. През 1938. Много красива жена беше — каза той.

— Имате ли нейни портрети в къщата ви тук?

— О, не, къщата е празна. Всички мебели, картини и вещи бяха изпратени на склад. Има само една спалня, един кабинет и една дневна, където идва агентът ми или аз самият, ако трябва да идвам по работа във връзка с имението.

— Никога ли не е продавана?

— Не. По едно време се заговори за развиване на земята тук. Не зная. Не че имам някакво отношение. Баща ми се надяваше, че е поставил началото на нещо като феодално владение. Трябваше да го наследя, децата ми да наследят мен и така нататък, и така нататък. — Той спря за момент, след което каза: — Но Джулия и аз нямахме деца.

— О — каза Тапънс меко, — разбирам.

— Затова няма нищо, заради което да идвам. Всъщност рядко го правя. Нели Блай се грижи за всичко вместо мен. — Той й се усмихна. — Беше прекрасна секретарка. Все още се занимава със служебните ми дела и прочие.

— Никога не идвате тук и все пак не искате да я продадете? — рече Тапънс.

— Има много сериозна причина да не го правя — каза Филип Старк.

Бледа усмивка премина по суровите му черти.

— Може би в края на краищата съм наследил нещо от усета на баща ми към сделките. Разбирате ли, земята увеличи неимоверно стойността си. Тя е по-добро вложение, отколкото мога да направя с парите от продажбата. Поскъпва с всеки ден. Кой знае, някой ден може да имаме голям нов туристически комплекс, построен на тази земя.

— Тогава ще бъдете богат?

— Тогава ще бъда още по-богат, отколкото съм сега — каза сър Филип. — А аз съм доста богат.

— Какво правите през повечето време?

— Пътувам, имам работа в Лондон. Имам картинна галерия там. По професия съм галерист. Всички тези неща са интересни. Отнемат време… до момента, в който на рамото ти легне една ръка и каже: „Тръгвай.“

— Недейте — рече Тапънс. — Звучи… караме да потръпвам.

— Не трябва да потръпвате. Мисля, че ще живеете дълго, мисис Бересфорд, и щастливо.

— Е, в момента съм много щастлива — каза Тапънс. — Предполагам, че ще имам всички неудобства, болки и проблеми на старите хора. Глухота, слепота, артрит и още няколко.

— Може би няма да им обръщате чак такова внимание, колкото си мислите. Ако мога така да се изразя, без да бъда груб, вие и съпругът ви изглеждате много щастливи заедно.

— О, така е — отвърна Тапънс. — Наистина ми се струва — каза тя, — че нищо в живота не може да се сравни с щастливия брак, нали?

Миг по-късно й се искаше да не бе казвала тези думи. Когато погледна мъжа срещу себе си, който, чувстваше тя, бе скърбял дълги години и може би още скърбеше за загубата на толкова обичаната жена, тя се ядоса още повече на себе си.

16. На следващата сутрин

Това бе сутринта след събирането.

Айвър Смит и Томи прекъснаха разговора си за момент и се погледнаха един друг, след което погледнаха Тапънс. Тапънс гледаше решетката на камината. Умът й бе далеч оттук.

— Докъде стигнахме? — попита Томи.

С въздишка Тапънс се завърна оттам, където бродеха мислите й и погледна двамата мъже.

— Все още си мисля, че всичко се връзва — каза тя. — За какво беше събирането снощи? Какво означаваше всичко това? — тя погледна Айвър Смит. — Предполагам, че е означавало нещо за вас двамата. Знаете ли къде се намираме?

— Не бих казал — отвърна Айвър. — Не се занимаваме с едно и също нещо, нали?

— Не съвсем — отвърна Тапънс.

Двамата мъже я изгледаха въпросително.

— Добре — рече Тапънс. — Аз съм жена с идея фикс. Искам да намеря мисис Ланкастър. Искам да съм сигурна, че е добре.

— Най-напред искаш да намериш мисис Джонсън — каза Томи. — Никога няма да намериш мисис Ланкастър, докато не намериш мисис Джонсън.

— Мисис Джонсън — каза Тапънс. — Да, чудя се… Но предполагам, че нищо от тази част не представлява интерес за вас — обърна се тя към Айвър Смит.

— О, напротив, мисис Томи, много ме интересува.

— Какво ще кажете за мистър Екълс?

Айвър се усмихна.

— Мисля — произнесе той, — че възмездието скоро ще настигне мистър Екълс. Все пак не бих заложил на това. Той е човек, който покрива следите си с невероятна изобретателност. Още повече, ако си представим, че въобще няма никакви следи. — Той добави замислено под носа си: — Голям ръководител. Голям организатор.

— Снощи… — започна Тапънс, но се поколеба. — Може ли да задавам въпроси?

— Можеш да питаш — отвърна й Томи, — но не разчитай, че ще получиш задоволителни отговори от стария Айвър.

— Сър Филип Старк — каза Тапънс. — Той пък какво диреше тук? Не изглежда като типичен престъпник, освен ако не е от вида…

Тя спря, като трескаво се мъчеше да се залови за зашеметяващите предположения на мисис Копли за убийците на деца…

— Сър Филип Старк се явява много ценен източник на информация — каза Айвър Смит. — Той е най-големият земевладелец в тази област, също и в други части на Англия.

— В Камбърлънд?

Айвър Смит погледна остро Тапънс.

— Камбърлънд ли? Защо споменавате Камбърлънд? Какво знаете за Камбърлънд, мисис Томи?

— Нищо — отвърна Тапънс. — По някаква причина просто ми влезе в главата. — Тя се намръщи и придоби объркан вид. — И една роза на червени и бели ивици край къщата… една от онези старомодни рози.

Тя поклати глава.

— Къщата край канала собственост ли е на сър Филип Старк?

— Земята е негова собственост… Притежава по-голямата част от земите наоколо.

— Да, така каза снощи.

— Чрез него научихме доста неща за даването на земи и къщи под наем, което беше хитро прикрито зад юридически усложнения…

— Онези агенти по недвижими имоти, при които бях на Маркет Скуеър… Има ли нещо гнило в тях или само си въобразявам?

— Не си въобразявате. Тази сутрин ще ги посетим. Смятаме да им зададем някои доста неприятни въпроси.

— Добре — заяви Тапънс.

— Справяме се доста добре. Изяснихме големия обир на пощата през 1965, обира в Олбъни Крос, както и онази история с ирландския пощенски влак. Намерихме част от ограбеното. Хитри места са измайсторили в тези къщи. В една бяха направили нова баня, в друга — няколко сервизни помещения, като две от стаите бяха малко по-малки, отколкото трябва, осигурявайки по такъв начин интересни ниши. О, да, доста неща открихме.

— Но какво ще кажете за хората! — попита Тапънс. — Имам предвид хората, които са обмислили или ръководили всичко това… освен мистър Екълс, имам предвид. Трябва да има и други, които знаят нещо.

— О, да. Има двама души, единият държи нощен клуб на доста удобно място, точно край Лондон. Наричат го Хепи Хамиш. Мазен е като олио. Има и една жена, която наричат Килър7 Кейт — но това беше отдавна — един от нашите интересни престъпници. Красиво момиче, но душевното й равновесие беше под съмнение. Отстраниха я, можеше да се превърне в опасност за тях. Бяха строго делови концерн, занимаващ се с плячката, а не с убийства.

— И къщата край канала е била едно от скривалищата им?

— Да, по едно време. Наричали я Лейдимед. Имала е доста различни имена навремето.

— Просто за да се затруднят нещата, предполагам — рече Тапънс. — Лейдимед. Чудя се, дали това се връзва с едно определено нещо.

— С какво трябва да се връзва?

— Е, не точно да се връзва — каза Тапънс. — Просто разбуди нещо друго, което дремеше в ума ми, ако разбирате какво искам да кажа. Проблемът е там — добави тя, — че самата аз не зная какво точно имам предвид сега. Също и картината. Боскоуън е нарисувал картината, след което някой друг е нарисувал лодка с име…

— „Тайгърлили“.

— Не, „Уотърлили“. И жена му казва, че той не е рисувал лодката.

— Тя може ли да знае?

— Предполагам, че да. Ако си женен за художник и особено ако ти самият си творец, мисля, че би усетил, ако стилът е различен. Тя доста ме плаши — рече Тапънс.

— Кой, мисис Боскоуън ли?

— Да. Властна, ако разбираш какво искам да кажа. Твърде непреодолима.

— Възможно е, да.

— Тя знае разни неща — каза Тапънс, — но не съм сигурна, че ги знае, защото ги знае, ако разбираш какво имам предвид.

— Не разбирам — каза Томи твърдо.

— Ами искам да кажа, че има един начин да се знаят нещата. Другият начин е да ги чувстваш.

— Това е по-скоро твоят начин, Тапънс.

— Можеш да приказваш, каквото си искаш — рече Тапънс, като очевидно следваше пътя на собствените си мисли, — но всичко се върти около Сатън Чансълър. Около Лейдимед или къщата край канала, или както искаш го наречи. И около всички хора, които живеят там, сега и в миналото. Някои неща могат да се върнат доста назад, струва ми се.

— Мислиш си за мисис Копли.

— В общи линии — рече Тапънс, — струва ми се, че мисис Копли просто каза много неща, които усложниха всичко. Мисля, че е объркала всички времена и дати.

— Хората в провинцията го правят — каза Томи.

— Зная — каза Тапънс, — в края на краищата, израснала съм в селска енория. Там датират нещата по събития, не ги датират по години. Не казват „това се случи през 1930“ или „това се случи през 1925“, или нещо такова. Казват „това се случи една година след като изгоря старата мелница“ или „това се случи след като мълния удари големия дъб и уби фермера Джеймс“, или „това беше в годината, когато имаше епидемия от детски паралич“. Затова е естествено, разбира се, нещата, които си спомнят, да не са в някаква определена последователност. Всичко е много трудно — добави тя. — Само тук-там се показва по нещо, ако схващате какво искам да кажа. Разбира се, въпросът е там — каза Тапънс с вида на човек, който неочаквано прави важно разкритие, — проблемът е, че аз самата съм стара.

— Ти си вечно млада — каза Айвър галантно.

— Не ставай глупав — каза Тапънс строго. — Стара съм, защото си спомням нещата по същия начин. Върнала съм се до първобитното ниво в подхода си към паметта.

Тя стана и се разходи из стаята.

— Този хотел ме изнервя — каза тя.

Тя мина през вратата в нейната спалня и отново се върна, като клатеше глава.

— Няма Библия — рече тя.

— Библия ли?

— Да. Нали знаеш, в старомодните хотели винаги има Библия край леглото. Предполагам, че това е така, за да можеш да се спасиш във всеки момент на деня или нощта. Е, тук нямат такова нещо.

— Искаш ли Библия?

— Ами да. Възпитана съм правилно и знаех Библията си доста добре, както подобава на всяка добра дъщеря на свещеник. Но сега, нали разбираш, човек забравя. Особено, след като вече не четат писанията както трябва в църквите. Дават ти някаква нова версия, в която словоредът, предполагам, и преводът са технически добре, но въобще не звучат така както преди. Докато вие двамата сте при агентите по недвижими имоти, ще отида до Сатън Чансълър — добави тя.

— За какво? Забранявам ти — каза Томи.

— Глупости, нямам намерение да шпионирам. Просто ще отида в църквата и ще погледна в Библията. Ако е някаква съвременна версия, ще отида да попитам викария — той би трябвало да има Библия, нали? От хубавите, имам предвид. Превода от 1611 година.

— За какво ти е преводът от 1611 година?

— Просто искам да си припомня онези думи, изчегъртани върху детския надгробен камък… Заинтересуваха ме.

— Всичко това е много хубаво, но не ти вярвам, Тапънс, не ти вярвам, че няма да се забъркаш в някакви неприятности, щом не те държа под око.

— Давам ти дума, че повече няма да скитам из църковни дворове. Църква в слънчево утро и кабинет на викарий, това е всичко — може ли да има нещо по-безобидно?

Томи погледна жена си със съмнение и се предаде.

След като остави колата си край покритата порта на църковния двор в Сатън Чансълър, Тапънс внимателно се огледа, преди да навлезе в църковните предели. Тя усещаше естествената липса на доверие — като човек, претърпял тежка телесна повреда на определено място. В настоящия случай не се забелязваха никакви възможни нападатели, дебнещи зад надгробните камъни.

Тя влезе в църквата, където една възрастна жена стоеше на колене и лъскаше някакви месингови надгробни плочи. Тапънс се приближи на пръсти до аналоя и колебливо разгледа тома, който лежеше там. Жената, която почистваше месинговите плочи, й хвърли неодобрителен поглед.

— Няма да го открадна — увери я Тапънс и, след като го затвори внимателно, излезе на пръсти от църквата.

Би й се искало да разгледа мястото на скорошните разкопки, но по никакъв начин нямаше да се захване с това.

— Който и да обиди — промърмори си тя. — Би могло да означава и това, но в такъв случай трябва да е някой…

Тя измина с колата краткото разстояние до къщата на викария, излезе и тръгна по пътеката към входната врата. Позвъни, но не чу звън отвътре.

— Сигурно звънецът е развален — каза Тапънс, познавайки навиците на звънците в домовете на свещениците. Бутна вратата и тя поддаде на натиска й.

Озова се в салона. На масата лежеше голям пощенски плик с чуждестранна марка, която заемаше доста място. Пликът носеше знака на Мисионерското общество в Африка.

„Радвам се, че не съм мисионер“ — помисли си Тапънс. Зад тази смътна мисъл се прокрадна още нещо, нещо, вързано с някаква салонна маса някъде, нещо, което тя бе длъжна да си спомни… Цветя? Листа? Някакво писмо или пакет?

В този момент викарият влезе през вратата отляво.

— О — рече той. — Мен ли търсите? Аз… О, това е мисис Кресфорд, нали?

— Точно така — каза Тапънс. — Това, за което идвам същност, е да ви питам дали случайно имате Библия.

— Библия — каза викарият, като доста неочаквано придоби колеблив вид. — Библия.

— Стори ми се вероятно вие да имате — рече Тапънс.

— Разбира се, разбира се — каза викарият. — Всъщност, предполагам, че имам няколко. Имам гръцкия завет — добави той с надежда. — Не ви трябва това, нали?

— Не — отвърна Тапънс. — Трябва ми — рече тя твърдо — преводът от 1611 година.

— Боже мой — каза викарият. — Разбира се, би трябва да има няколко в къщата. Да, няколко. Със съжаление трябва да призная, че сега не използваме тази версия в църквата. Човек трябва да се съобразява с идеите на епископа, нали знаете, а епископът много обича модерните неща, за младите хора и така нататък. Жалко, мисля си аз. Имам толкова много книги в моята библиотека тук, че някои, нали разбирате, падат зад другите. Но мисля, че мога да намеря това, което ви трябва. Така мисля. Ако ли не, ще опитаме мис Блай. Тя е някъде тук, търси вазите за децата, които подреждат дивите си цветя за детския кът в църквата. — Той остави Тапънс в салона и се върна в стаята, от която излезе.

Тапънс не го последва. Тя остана в салона, като се мръщеше и размишляваше. Внезапно вдигна поглед, когато вратата в дъното на салона се отвори и влезе мис Блай. Носеше много тежка метална ваза. Няколко неща прещракаха в главата на Тапънс. „Разбира се — рече Тапънс, — разбира се.“

— О, мога ли да ви помогна… аз… О, това е мисис Бересфорд.

— Да — каза Тапънс и добави: — А това е мисис Джонсън, нали?

Тежката ваза падна на пода. Тапънс се наведе и я вдигна. Тя стоеше и я претегляше в ръка.

— Доста удобно оръжие — каза тя. Остави я на земята. — Точно такова, с каквото да удариш някого по главата отзад — рече тя. — Това направихте с мен, нали, мисис Джонсън?

— Аз… аз… какво казахте? Аз… аз… аз никога…

Тапънс нямаше нужда да остава повече. Тя видя ефекта от думите си. При второто споменаване на мисис Джонсън мис Блай се бе издала безпогрешно. Тя трепереше и бе обхваната от паника.

— Онзи ден на масата в салона ви имаше едно писмо — каза Тапънс, — адресирано до мисис Йорк на някакъв адрес в Камбърлънд. Там я заведохте, нали, мисис Джонсън, когато я взехте от „Слънчевото било“? Сега тя е там. Мисис Йорк или мисис Ланкастър, използвахте и двете имена… Йорк и Ланкастър, като розата на бели и червени ивици в градината на семейство Пери…

Тя се обърна бързо и излезе от къщата, като остави мис Блай в салона, все още подпираща се на парапета на стълбата, да гледа след нея с отворена уста. Тапънс затича по пътеката, скочи в колата си и потегли. Погледна назад през входната врата, но никой не се появи. Тапънс подкара покрай църквата обратно към Маркет Бейзинг, но внезапно промени намерението си. Обърна колата, върна се по пътя, по който бе дошла и хвана левия път, водещ към моста до къщата край канала. Изостави колата, погледна през портата, за да види дали някой от семейство Пери не е в градината, но от тях нямаше и следа. Мина през портата и тръгна нагоре по пътеката към задния вход. Той също беше затворен и капаците на прозорците бяха спуснати.

Тапънс се нервира. Може би Алис Пери бе отишла в Маркет Бейзинг на пазар. Тя искаше да види точно Алис Пери. Тапънс почука на вратата, първо внимателно, после силно. Никой не отвори. Завъртя бравата, но вратата не поддаде. Беше заключена. Тя остана там в нерешителност.

Имаше няколко въпроса, които отчаяно искаше да зададе на Алис Пери. Възможно бе мисис Пери да е в Сатън Чансълър. Можеше да се върне тук. Трудността с къщата край канала беше, че явно наоколо никога не се виждаше никой и нямаше движение по моста. Нямаше кого да попита къде може да е семейство Пери тази сутрин.

17. Мисис Ланкастър

Тапънс стоеше там намръщена, когато внезапно, доста неочаквано, вратата се отвори. Тапънс отстъпи крачка назад и ахна. Човекът насреща й беше последният човек, когото очакваше да види там. На прага, облечена точно по същия начин, както в „Слънчевото било“ и със същата усмивка на неопределена приветливост, стоеше самата мисис Ланкастър.

— О — каза Тапънс.

— Добро утро. Мисис Пери ли търсехте? — каза мисис Ланкастър. — Днес е пазарен ден, нали знаете. За щастие имах възможността да ви отворя. Не можех да намеря ключа. Във всеки случай сигурно е дубликат, не мислите ли? Но влезте. Може би ще желаете чаша чай или нещо друго?

Сякаш насън Тапънс прекоси прага. Мисис Ланкастър поведе Тапънс към дневната, като все още поддържаше приятното усещане на домакиня.

— Седнете, моля — рече тя. — Боя се, че не зная къде са чашите и прочие. Тук съм само от един-два дни. Сега… сега да видим… Но, разбира се, срещала съм ви преди, нали?

— Да — каза Тапънс, — в „Слънчевото било“.

— „Слънчевото било“, „Слънчевото било“. Това май ми напомня нещо. О, разбира се, скъпата мис Пакард. Да, много хубаво място.

— Напуснахте го доста бързо, нали? — попита Тапънс.

— Хората толкова обичат да командват — рече мисис Ланкастър. — Карат те да бързаш. Не ти оставят време да подредиш нещата, да ги опаковаш, нищо. Правят го от добри намерения, сигурна съм. Разбира се, много обичам милата Нели Блай, но тя е много своеволна жена. Понякога си мисля — добави мисис Ланкастър, обръщайки се към Тапънс, — понякога си мисля, знаете ли, че не е съвсем… — тя потупа челото си многозначително. — Разбира се, случват се такива работи. Особено на старите моми. Неомъжените жени, нали разбирате. Посвещават се на работата си и са много добри, но понякога имат доста необикновени странности. Кюретата страдат много. Тези жени явно си мислят понякога, че кюрето им е направило предложение за женитба, но всъщност той дори не е помислял за подобно нещо. А, да, бедната Нели. Толкова е чувствителна на моменти. Тя е чудесна в енорията тук. Убедена съм, че е била и първокласна секретарка. Все едно, от време на време има някои много странни идеи. Като да ме вземе изведнъж от „Слънчевото било“, след това да ме заведе в Камбърлънд — много мрачна къща — после, пак съвсем неочаквано, да ме доведе тук…

— Тук ли живеете? — попита Тапънс.

— Е, ако можете да го наречете така. Всичко представлява много странна подредба. Тук съм само от два дни.

— Преди това сте били в Роузтрелис Корт, в Камбърлънд…

— Да, мисля, че така се казваше. Не е толкова хубаво име като „Слънчевото било“, нали? Всъщност така и не се установих на едно място, ако разбирате какво имам предвид. А и въобще не бе ръководено толкова добре. Обслужването не бе добро, освен това кафето им беше много долнокачествено. Все пак започнах да свиквам и завързах едно-две интересни познанства там. Една от тях познавала доста добре моя леля преди години в Индия. Толкова е хубаво, нали разбирате, когато откриеш връзки.

— Сигурно — каза Тапънс.

Мисис Ланкастър продължи жизнерадостно:

— Я да видим сега, вие дойдохте в „Слънчевото било“, но не за да останете. Мисля, че дойдохте да видите една от гостенките там.

— Лелята на съпруга ми — рече Тапънс, — мис Фаншо.

— О, да. Да, разбира се. Сега си спомням. Нямаше ли нещо, свързано с вашето дете зад някакъв комин?

— Не — каза Тапънс, — не, това не беше моето дете.

— Но затова дойдохте тук, нали? Имат неприятности с един комин тук. Доколкото разбрах, вътре е влязла птица. Това място се нуждае от ремонт. Въобще не ми харесва, че съм тук. Не, въобще не ми харесва и ще го кажа на Нели веднага, щом я видя.

— При мисис Пери ли сте настанена?

— Ами от една страна — да, а от друга — не. Мисля, че мога да ви доверя тайна, нали?

— О, да — каза Тапънс, — можете да ми вярвате.

— Е, всъщност, аз въобще не живея тук. Искам да кажа — в тази част на къщата. Това е частта на семейство Пери.

— Тя се приведе напред. — Има още една, знаете ли, ако се качите по стълбите. Елате с мен, ще ви заведа.

Тапънс стана. Почувства се като в доста налудничав сън.

— Само ще заключа вратата, така е по-сигурно — каза мисис Ланкастър.

Тя поведе Тапънс по едно доста тясно стълбище към първия етаж. Прекосиха една двойна спалня, очевидно обитавана — вероятно стаята на семейство Пери — след това минаха през една врата, която водеше към съседната стая. Вътре имаше умивалник и висок гардероб от кленово дърво. Нищо друго. Мисис Ланкастър се приближи до кленовия гардероб, потършува в задната му част, след което с неочаквана лекота го бутна настрани. Явно гардеробът имаше колелца и той леко се плъзна покрай стената. Зад гардероба имаше, доста странно, помисли си Тапънс, решетка на камина. Над полицата на камината имаше огледало с малко рафтче под него, върху което бяха поставени порцеланови фигурки на птици.

За изненада на Тапънс мисис Ланкастър грабна птицата по средата на полицата и рязко я дръпна. Очевидно птицата бе закрепена към полицата. Всъщност като ги докосна леко, Тапънс установи, че всички птици са здраво прикрепени. В резултат от действието на мисис Ланкастър обаче се чу щракване и цялата полица на камината излезе от стената и се завъртя настрани.

— Хитро, нали? — рече мисис Ланкастър. — Направено е много отдавна, нали разбирате, когато са променяли къщата. Свещеническата дупка, нали разбирате, така наричаха тази стая, но не мисля, че това наистина е свещеническа дупка. Не, нищо общо няма със свещениците. Нито за момент не съм си го помисляла. Елате, тук живея сега.

Тя бутна още веднъж. Стената пред нея също се завъртя назад и, минута по-късно, те се озоваха в голяма, хубава стая с прозорци, които гледаха към канала и към отсрещния хълм.

— Приятна стая, нали? — каза мисис Ланкастър. — Толкова хубава гледка. Винаги ми е харесвала. Известно време живях тук, когато бях момиче, нали разбирате.

— О, разбирам.

— Тази къща няма късмет — рече мисис Ланкастър. — Да, винаги са казвали, че тази къща е без късмет. Знаете ли, мисля — добави тя, — мисля, че ще затворя това отново. Човек трябва да бъде много внимателен, нали?

Тя протегна ръка и бутна вратата, през която бяха влезли, отново назад. Чу се остро щракване, когато механизмът се върна на мястото си.

— Предполагам — рече Тапънс, — че това е една от промените в къщата, когато са решили да я използват за скривалище.

— Направиха много промени — каза мисис Ланкастър. — Седнете, моля ви. Висок стол ли предпочитате или нисък? Самата аз обичам високите. Имам ревматизъм, нали разбирате. Навярно си мислите, че тук може да има детски труп — добави мисис Ланкастър. — Абсурдна идея, не ви ли се струва?

— Да, може би.

— Ченгета и бандити — каза мисис Ланкастър с нещо като прошка в гласа. — Човек е толкова наивен, когато е млад, нали знаете. Всякакви такива неща. Банди, големи обири… толкова са привлекателни за младия човек. Човек си мисли, че да си приятелка на разбойник сигурно е най-прекрасното нещо на света. Така си мислех навремето. Повярвайте ми… — Тя се наведе напред и потупа Тапънс по коляното, — … повярвайте ми, не е вярно. Наистина не е. Навремето си мислех така, но човек иска нещо повече от това, нали разбирате. Няма тръпка в това просто да откраднеш нещо, след което да избягаш с него. Необходима е добра организация, разбира се.

— Искате да кажете, че мисис Джонсън или мис Блай — както я наричате…

— Е, разбира се, за мен тя винаги е Нели Блай. По една или друга причина обаче — за да улесним нещата, казва тя — от време на време тя самата се нарича мисис Джонсън. Но никога не се е женила, нали разбирате. О, не. Тя е заклета стара мома.

Отдолу се чу почукване.

— Боже мой — каза мисис Ланкастър, — сигурно семейство Пери са се върнали. Нямах представа, че ще се върнат толкова скоро.

Чукането продължи.

— Може би трябва да им отворим — предположи Тапънс.

— Не, скъпа, няма да го направим — каза мисис Ланкастър. — Не мога да понасям непрекъснато да ме прекъсват. Толкова приятно си бъбрим тук горе, нали? Мисля, че просто ще си останем тук… ох, сега пък викат под прозореца. Просто погледнете навън и вижте кой е.

Тапънс отиде до прозореца.

— Мистър Пери е — каза тя.

Отдолу мистър Пери викаше:

— Джулия! Джулия!

— Нахалство — каза мисис Ланкастър. — Не позволявам на хора като Еймъс Пери да ме наричат с малкото ми име. Наистина не го позволявам. Не се притеснявайте, скъпа — продължи тя, — тук сме на сигурно място. Можем хубаво да си поговорим. Ще ви кажа всичко за мен… Имах наистина много интересен живот, пълен със събития… Понякога си мисля, че трябва да го напиша. Забърках се, разбирате ли. Бях буйно момиче и се забърках с… е, просто с една обикновена банда престъпници. Няма друга дума за това. Някои от тях бяха много неприятни хора. Имайте предвид, че имаше и симпатични хора сред тях. Доста висока класа.

— Мис Блай ли?

— Не, не, мис Блай никога не е имала нищо общо с престъпления. Не и Нели Блай. О, не, тя е толкова набожна, нали разбирате. Религиозна е и така нататък. Само че има различни видове религия. Допускам, че това ви е известно, нали?

— Предполагам, че има много различни секти — каза Тапънс.

— Да, трябва да има, за обикновените хора. Но има и други освен тях, обикновените. Има някои специални, под специално командване. Има специални легиони. Разбирате ли какво имам предвид, скъпа?

— Мисля, че не — рече Тапънс. — Не мислите ли, че трябва да пуснем семейство Пери в собствената им къща? Започват да се тревожат…

— Не, няма да пуснем семейство Пери. Не и преди… е, не и преди да съм ви разказала всичко. Не трябва да се страхувате, скъпа. Всичко е съвсем… съвсем естествено, съвсем безобидно. Няма никаква болка. Ще бъде просто като да заспиш. Нищо лошо.

Тапънс се вторачи в нея, след това скочи и тръгна към вратата в стената.

— Не можете да излезете оттам — каза мисис Ланкастър. — Не знаете къде е бутонът. Въобще не е там, където си мислите. Само аз зная. Зная всички тайни на това място. Живях тук с престъпниците, когато бях момиче, докато не избягах от тях и не получих спасение. Специално спасение. То ми беше дадено, за да изкупя греха си… Детето, нали разбирате… аз го убих. Бях балерина, не исках да имам дете… Ей там, на стената, на картината съм аз, като балерина…

Тапънс проследи сочещия пръст. На стената висеше маслена картина в естествена големина на момиче в костюм от бяла коприна, а под нея имаше надпис „Уотърлили“.

— Уотърлили бе една от най-добрите ми роли. Всички казваха така.

Тапънс се върна бавно и седна. Загледа се в мисис Ланкастър. Щом го направи, в главата й зазвучаха думи. Думи, чути в „Слънчевото било“. „Ваше ли е бедното дете?“ Тогава беше изплашена, изплашена. Изплашена беше и сега. Все още не беше сигурна от какво точно е уплашена, но бе обзета от същия страх, докато гледаше това доброжелателно лице, тази любезна усмивка.

— Трябва да се подчинявам на заповедите, които получавам… Необходими са агенти на унищожението. Бях определена за това. Приех моето определение. Освобождават се от греха, нали разбирате. Имам предвид, че децата се освободиха от греха. Не бяха достатъчно възрастни, за да съгрешат. Затова ги изпратих в отвъдното, както бе определено да направя. Все още невинни. Все още непознаващи злото. Виждате каква голяма чест е да бъдеш избран. Да бъдеш един от специално избраните. Винаги съм обичала децата. Нямах собствени. Това беше много жестоко, нали, или изглеждаше жестоко, но това наистина бе отплата за онова, което извърших. Може би знаете какво съм извършила.

— Не — каза Тапънс.

— О, на човек му се струва, че знаете толкова много. Мислех си, че може да знаете и това. Имаше един лекар. Отидох при него. Тогава бях само на седемнайсет и бях уплашена. Той каза, че няма да има проблеми детето да се махне и дори никой нямало да разбере. Но това не бе правилно, нали разбирате. Започнах да сънувам сънища. Сънувах, че детето винаги е там и ме пита защо никога не е имало живот. Детето ми каза, че иска компания. Беше момиче, нали разбирате. Да, сигурна съм, че беше момиче. Дойде и поиска други деца. Тогава получих заповедта. Аз не можех да имам повече деца. Омъжих се и си помислих, че може би ще имам деца, съпругът ми страстно искаше да има деца, но децата никога не дойдоха, защото бях прокълната. Нали разбирате? Имаше обаче начин, начин да се изкупи. Да се изкупи това, което направих. То бе убийство, нали така, а единственият начин да се изкупи убийството е чрез други убийства, защото другите убийства няма да бъдат убийства наистина, те ще бъдат жертвоприношения… Нали виждате разликата? Децата отиваха да правят компания на моето дете. Деца на различни възрасти, но малки. Заповедта идваше и тогава… — тя се наведе напред и докосна Тапънс, — … тогава беше толкова прекрасно да го направиш. Нали можете да разберете това? Толкова прекрасно беше да ги освободиш, така че никога да не познаят греха, както го бях познала аз. Не можех да кажа на никого, разбира се, никой не трябваше да знае. В това трябваше да съм сигурна. Понякога обаче се намираха хора, които се досещаха или подозираха. Тогава, разбира се… ами имам предвид, че за тях следваше смърт, защото аз трябваше да се пазя. Е, винаги бях в безопасност. Нали разбирате?

— Не… не съвсем.

— Но вие знаете. Затова дойдохте тук, нали? Знаехте. Знаехте още в деня, когато ви попитах в „Слънчевото било“. Видях лицето ви. Казах: „Ваше ли е бедното дете?“ Помислих си, че ще дойдете, взех ви за майка. Една от онези, чийто деца съм убила. Надявах се да се върнете някой път и да изпием заедно чаша мляко. Обикновено беше мляко. Понякога — какао. Всеки, който знаеше за мен.

Тя бавно прекоси стаята и отвори един шкаф в ъгъла.

— Мисис Мууди… — произнесе Тапънс. — И тя ли?

— О, нали знаете за нея, тя не беше майка… била е камериерка в театъра. Разпозна ме, затова трябваше да си отиде. — Като се обърна изведнъж, тя тръгна към Тапънс с чаша мляко в ръка, усмихвайки се убедително.

— Изпийте го — каза тя. — Просто го изпийте.

Тапънс остана неподвижна за момент, след това скочи на крака и се хвърли към прозореца. Грабна един стол и счупи стъклото. Подаде глава навън и изкрещя:

— Помощ! Помощ!

Мисис Ланкастър се засмя. Тя остави чашата с мляко на шсата, облегна се в стола си и се разсмя.

— Колко сте глупава. Кой мислите, че ще дойде? Кой мислите, че може да дойде? Ще трябва да разбиват врати, ще трябва да минат през тази стена, а дотогава… има други неща, нали знаете. Не е необходимо да е мляко. Млякото е лесният начин. Мляко, какао или дори чай. За мисис Мууди го сложих в какаото… тя обичаше какао.

— Морфина ли? Как се добрахте до него?

— А, това беше лесно. Човекът, с когото живеех преди години, имаше рак и докторът ми даде известни количества за него… остави ги под мое разпореждане, също и други наркотици… По-късно казах, че съм изхвърлила всичко… но ги запазих, другите наркотици, също и успокоителните… помислих си, че могат да се окажат полезни някой ден… Така и стана… все още имам малко от тях. Самата аз не взимам нищо подобно, не вярвам в тях. — Тя побутна чашата с мляко към Тапънс. — Изпийте го, това е много по-лесният начин. Другият… въпросът е, че не съм сигурна къде го сложих.

Тя стана от стола си и тръгна из стаята.

— Къде ли го сложих! Къде го сложих? Всичко забравям, сигурно е от възрастта.

Тапънс отново изкрещя: „Помощ!“, но брегът на канала оставаше пуст. Мисис Ланкастър продължаваше да броди из стаята.

— Мислех си… със сигурност си мислех… а, разбира се, в чантичката с шевни принадлежности.

Тапънс се обърна с гръб към прозореца. Мисис Ланкастър се приближаваше към нея.

— Колко глупава жена сте — каза мисис Ланкастър, — да го искате по този начин.

Лявата й ръка се стрелна и сграбчи рамото на Тапънс. Дясната й ръка се измъкна иззад гърба и. В нея имаше дълга и тънка кама. Тапънс се съпротивляваше. Тя си помисли: „Лесно мога да я спра. Лесно. Тя е стара жена. Слаба е. Тя не може…“

Изведнъж я обля студена вълна от страх, когато си помисли: „Но и аз съм стара жена. Не съм толкова силна, колкото си мисля. Не съм силна като нея. Ръцете й, хватката й, пръстите й. Сигурно защото е луда, а лудите, така съм чувала, са силни.“

Бляскавото острие се приближаваше. Тапънс изпищя. Отдолу се дочуха викове и удари. Ударите бяха по вратите, като че ли някой се опитваше да насили вратите или прозорците. „Само че никога няма да влязат — помисли си Тапънс. — Никога няма да успеят да минат през тази тайна врата, освен ако не познават механизма.“

Тя се бореше трескаво. Все още съумяваше да държи мисис Ланкастър на разстояние. Само че онази беше по-едра от нея. Голяма, силна жена. Лицето й все още бе усмихнато, но сега нямаше доброжелателното изражение. Вече имаше изражението на човек, който се забавлява.

— Килър Кейт — каза Тапънс.

— Знаете прякора ми. Да, но се извисих над това. Станах убиец на Бога. Божията воля е да убивам, така че всичко си е наред. Нали разбирате това? Нали разбирате, всичко е наред.

Тапънс беше изтласкана до облегалката на един голям стол. Мисис Ланкастър я притисна с една ръка към стола и натискът се увеличи — по-нататъшното отстъпление беше невъзможно. Дясната ръка на мисис Ланкастър със стоманената кама се приближаваше.

Тапънс си помисли: „Не трябва да изпадам в паника… Не трябва да изпадам в паника…“

Това обаче бе последвано с безпощадна настойчивост от: „Но какво мога да направя?“ Съпротивата беше безполезна.

Тогава дойде страхът — същият прорязващ страх, първите признаци на който се бяха появили в „Слънчевото било“…

„Ваше ли е бедното дете?“

Това беше първото предупреждение, но тя не го бе разбрала, не знаеше, че това е предупреждение.

Очите й наблюдаваха приближаващата стомана, но странно беше това, че не блестящият метал и неговата заплаха я бяха изплашили до състоянието на парализа, а лицето над него, усмихнатото, доброжелателно лице на мисис Ланкастър, която се усмихваше щастливо, удовлетворено — като жена, преследваща възложената й задача с внимателна разсъдливост.

„Тя не изглежда луда — помисли си Тапънс. — Това е ужасното… Разбира се, това е така, защото в собственото й съзнание тя е с ума си. Тя е абсолютно нормално, разумно човешко същество — поне така си мисли… О, Томи, Томи, в какво се забърках този път?“

Обзе я замаяност и слабост. Мускулите й се отпуснаха… Някъде се чу силен трясък от счупено стъкло. Това я запрати в мрак и безсъзнание.

— Така е по-добре… Свестявате се… Изпийте това, мисис Бересфорд.

До устните и се допря чаша… Тя се съпротивляваше отчаяно… Отровно мляко… Кой го беше казал преди време… Нещо за „отровно мляко“? Нямаше да пие отровно мляко… Не, не е мляко… Съвсем различна миризма… Тя се отпусна, устните й се разтвориха и тя отпи.

— Бренди — отгатна Тапънс.

— Точно така! Хайде, пийнете още малко…

Тапънс отпи отново. Облегна се на възглавниците, като изучаваше обкръжаващата я обстановка. През прозореца се подаваше върхът на дървена стълба. На пода под прозореца имаше купчина счупени стъкла.

— Чух, че се счупи стъкло.

Тя бутна настрани чашата бренди и очите й проследиха ръката до лицето на човека, който я държеше.

— Ел Греко — рече Тапънс.

— Моля?

— Няма значение.

Тя огледа стаята.

— Къде е тя… Мисис Ланкастър, имам предвид?

— Тя си… почива… в съседната стая.

— Разбирам. — Но не беше сигурна, че разбира. Скоро щеше да проумее по-ясно. Засега идеите можеха да идват една по една…

— Сър Филип Старк. — Каза го бавно и със съмнение. — Нали така?

— Да… Защо казахте Ел Греко?

— Страдание.

— Моля?

— Картината… В Толедо… Или в Прадо… Мислех си го много отдавна… Не, не много отдавна… — тя се замисли и направи откритие: — Снощи. Събиране… У викария…

— Справяте се чудесно — рече той окуражително.

Изглеждаше някак съвсем естествено да седи тук, в тази стая със счупени по пода стъкла, да разговаря с този човек с мрачно, измъчено лице…

— Допуснах грешка в „Слънчевото било“. Изцяло сгреших за нея… Тогава се страхувах, че… вълна от страх… Но сгреших… Не се страхувах от нея… Страхувах се за нея… Мислех, че нещо ще й се случи… Исках да я предпазя, да я спася. Аз… — тя го погледна със съмнение. — Разбирате ли? Или звучи глупаво.

— Никой не разбира по-добре от мен… Никой на този свят.

Тапънс се вгледа в него и се намръщи.

— Коя… Коя беше тя? Имам предвид мисис Ланкастър… Мисис Йорк… Това не е истинско… Взето е от един розов храст… Коя беше тя самата?

Филип Старк каза дрезгаво:

— „Коя бе тя? Самата тя? Реалната, истинската. Коя бе тя — с божия знак на челото?“ Чели ли сте някога „Пер Гинт“, мисис Бересфорд?

Той отиде до прозореца и постоя там за момент, гледайки навън. След това рязко се обърна.

— Тя беше моя жена, Господ да ми е на помощ.

— Ваша жена… Но тя е мъртва — табелката в църквата…

— Умря в чужбина — това е историята, която разпространявах… Сложих и табелка в църквата в нейна памет. Хората не обичат да задават прекалено много въпроси на покрусения вдовец. Не останах да живея тук.

— Някои казват, че тя ви е напуснала.

— Това също е приемлива история.

— Отвели сте я, когато сте разбрали за децата…

— Значи знаете за децата?

— Тя ми каза… Звучеше невероятно.

— През по-голямата част от времето беше съвсем нормална… Никой не би предположил. Но полицията започна да подозира и трябваше да действам… Трябваше да я спася, да я защитя… Разбирате ли, можете ли поне малко да ме разберете?

— Да — каза Тапънс, — напълно ви разбирам.

— Тя беше… толкова хубава навремето… — Гласът му потрепна. — Виждате я тук — той посочи към картината на стената — Уотърлили. Винаги е била буйно момиче. Майка й беше последната от Уорендърови… Стар род, с традиции… Хелън Уорендър… избягала от дома си. Сприятелила се с лоши хора… Затворници… Дъщеря й попаднала на сцената… Учела за балерина… Уотърлили беше най-известната й роля. След това се свързала с банда престъпници… За удоволствие… Просто за да се забавлява… Постоянно била неудовлетворена… Когато се омъжи за мен, бе приключила с всичко това… Искаше да се установи, да заживее спокойно, семеен живот, с деца. Бях богат… Можех да й дам всичко, което пожелае. Само че нямахме деца. Това бе много тъжно и за двама ни. Започна да я обзема чувство на вина… Може би винаги си е била малко неуравновесена, не зная… Каква е причината? Тя беше… — той направи жест на отчаяние. — Обичана… Винаги съм я обичал, без значение каква е, какво прави… Исках да я спася… Да бъде в безопасност… А не да е зад решетките… Затворена за цял живот, чезнеща от мъка. Ние успяхме да запазим… в продължение на много, много години…

— Ние ли?

— Нели… Моята скъпа, вярна Нели Блай. Скъпата ми Нели Блай. Беше чудесна… Планира и уреди всичко. Домовете за възрастни… Всички удобства и грижи. И нямаше изкушения… нямаше деца… държахме я далеч от тях… Изглежда вършеше работа… тези домове бяха в отдалечени места… Камбърлънд… Северен Уелс… не съществуваше вероятност някой да я познае… или поне така си мислехме. Така ни посъветва мистър Екълс — много проницателен адвокат. Таксите му бяха високи, но аз разчитах на него.

— Изнудване? — предположи Тапънс.

— Никога не съм го възприемал по такъв начин. Той беше приятел и съветник…

— Кой нарисува лодката на картината, лодката, наречена „Уотърлили“?

— Аз го направих. Достави й удоволствие. Припомняше си триумфа на сцената. Това беше една от картините на Боскоуън. Тя харесваше платната му. После, един ден, тя написа с черна боя едно име върху моста — името на едно мъртво дете… Затова нарисувах лодка, за да го скрия, и я нарекох „Уотърлили“…

Вратата в стената се отвори… Влезе добрата вещица.

Тя погледна Тапънс, след това премести погледа си на Филип Старк.

— Добре ли сте вече? — попита тя сякаш между другото.

— Да — каза Тапънс. Според нея хубавото на добрата вещица беше, че около нея нямаше никаква суматоха.

— Съпругът ви е долу. Чака в колата. Казах, че ще ви заведа при него… Ако желаете…

— Точно това желая — каза Тапънс.

— Така си и мислех. — Тя погледна през вратата в спалнята. — Тя… там ли е?

— Да — каза Филип Старк.

Мисис Пери влезе в спалнята. След малко се върна.

— Разбирам… — тя го погледа въпросително.

— Тя предложи на мисис Бересфорд чаша мляко. Мисис Бересфорд не го искаше.

— Тогава, предполагам, тя самата го е изпила?

Той се поколеба.

— Да.

— Доктор Мортимър ще намине по-късно — каза мисис Пери.

Тя се приближи, за да помогне на Тапънс да се изправи на крака, но Тапънс стана сама.

— Не съм ранена — рече тя. — Беше само шок… Вече съм съвсем наред.

Тя се изправи с лице към Филип Старк — явно никой от двамата нямаше повече какво да каже. Мисис Пери стоеше до вратата в стената.

Най-накрая Тапънс проговори.

— Нищо не мога да направя, нали? — рече тя, като това трудно можеше да се нарече въпрос.

— Само едно нещо… Нели Блай ви удари онзи ден в църковния двор.

Тапънс кимна.

— Разбрах, че трябва да е била тя.

— Загубила си е ума. Помислила е, че сте по следите на нейната… На нашата тайна. Тя… Горчиво се разкайвам за ужасното напрежение, на което съм я подлагал през всичките тези дълги години. Било е повече, отколкото можеш да помолиш която и да е жена да понесе…

— Предполагам, че много ви е обичала — каза Тапънс. — Но мисля, че няма да продължим да търсим повече мисис Джонсън, ако това е, за което искате да ни помолите.

— Благодаря. Много ви благодаря.

Отново последва мълчание. Мисис Пери чакаше търпеливо. Тапънс се огледа. Тя се приближи към счупения прозорец и погледна към спокойния канал долу.

— Не вярвам някога да видя тази къща отново. Гледам я много внимателно, за да мога да я запомня.

— Искате ли да си я спомняте?

— Да, искам. Някой беше казал, че тази къща се е използвала неправилно. Сега разбирам какво са имали предвид. Той я погледна въпросително, но нищо не каза.

— Кой ви изпрати тук, за да ме намерите — попита Тапънс.

— Ема Боскоуън.

— Така си и мислех.

Тя мина през тайната врата заедно с добрата вещица и двете тръгнаха надолу.

Къща за любовници, беше казала Ема Боскоуън на Тапънс. Е, така я оставяше тя — във владение на двама любовници — единият мъртъв, а другият — страдащ и жив…

Тя излезе през вратата и се отправи към колата, в която я очакваше Томи.

Сбогува се с добрата вещица и се качи в колата.

— Тапънс — каза Томи.

— Зная — каза Тапънс.

— Повече не го прави — каза Томи. — Никога повече не го прави.

— Няма.

— Сега го казваш, но ще го направиш пак.

— Не, няма. Прекалено стара съм.

Томи завъртя ключа и тръгнаха.

— Горката Нели Блай — рече Тапънс.

— Защо го казваш?

— Страшно е влюбена във Филип Старк. Правила е всички тези неща за него, през цялото това време… толкова пропиляна кучешка преданост.

— Глупости! — каза Томи. — Предполагам, че непрекъснато се е забавлявала. С някои жени е така.

— Безсърдечен грубиян — каза Тапънс.

— Къде искаш да отидем? В „Агнец и флаг“ в Маркет Бейзинг ли?

— Не — каза Тапънс. — Искам да си отида у дома. У дома, Томас. И да си остана там.

— Амин — каза мистър Бересфорд. — И ако Албърт ни посрещне с изгоряло пиле, ще го убия!