Злото е на път

10. На конференцията… и след това

— Е, Бересфорд — каза генерал-майор сър Джосайя Пен, генерал от пехотата на Нейно Величество, батальонен командир, офицер с изключителни заслуги, който говореше с тежест, съответстваща на внушителния поток от титли след името му, — е, какво мислите за всичките тези празни приказки?

Томи предположи от тази забележка на стария Джош, както непочтително го наричаха зад гърба му, че той не е впечатлен от резултатите на конференцията, в която участваха.

— Лукави и потайни типове — каза сър Джосайя, продължавайки със забележките. — Много се говори, нищо не се казва. Ако някой се изпусне и каже нещо смислено, веднага скачат поне четирима некадърници и го надвикват. Не знам защо се занимаваме с тия работи. Всъщност аз зная. Зная защо го правя. Просто няма нищо друго за правене. Ако не бях дошъл на това представление, трябваше да си остана у дома. Знаете ли какво става там с мен? Тормозят ме, Бересфорд. Тормози ме икономката, тормози ме градинарят. Той е стар шотландец и не ми позволява дори да пипам собствените си праскови. Затова идвам тук, разхождам се тежко насам-натам и се преструвам пред самия себе си, че изпълнявам някаква полезна функция, като запазвам сигурността на тази страна! Глупости на търкалета. Ами вие? Вие сте сравнително млад. Защо идвате да си губите времето? Никой не те слуша, дори ако казваш нещо, което си заслужава да се чуе.

Томи поклати глава, леко развеселен от факта, че, независимо от, както той смяташе, напредналата си възраст, генерал-майор сър Джосайя Пен го има за младок. Генералът би трябвало, мислеше си Томи, да е доста над осемдесетте, беше почти глух и е тежък бронхит, но в никакъв случай не се оставяше да бъде надхитрен.

— Нищо нямаше да се получи, ако вие не бяхте тук, сър — каза Томи.

— Бих искал да мисля така — рече генералът. — Аз съм един беззъб булдог, но все още мога да лая. Как е мисис Томи? Отдавна не съм я виждал.

Томи отвърна, че Тапънс е добре и кипи от енергия.

— Винаги е била енергична. Понякога ми напомняше на водно конче. Винаги пърха след някоя нейна абсурдна идея, след което разбираме, че не е била толкова абсурдна. Много забавно! — каза генералът с одобрение. — Не ми харесват тези почтени жени на средна възраст, с които е пълно в наши дни — всичките си имат причина с главно „П“. А пък днешните момичета… — той поклати глава. — Не са както едно време, когато бях млад. Хубави като картинки, такива бяха тогава. Муселиновите им рокли! Едно време носеха шапки клош. Помните ли? Не, тогава сигурно сте били ученик. Трябваше да погледнеш отдолу, под ръба, преди да видиш лицето на момичето. Това беше много дразнещо и те го знаеха! Сега си спомням… Я да видя — май ви беше някаква роднина… Не беше ли ваша леля? Ейда. Ейда Фаншо…

— Леля Ейда?

— Най-хубавото момиче, което съм познавал.

Томи успя да прикрие изненадата си. Изглеждаше невероятно леля му Ейда някога да е била смятана за красива. Старият Джош продължаваше развълнувано:

— Да, хубава като картинка. И толкова жизнена! Весела! Редовно се закачаше. Ах, спомням си последния път, когато я видях. Бях подофицер на път за Индия. Бяхме на пикник на лунна светлина на морския бряг… Разхождахме се заедно, седяхме на скалите и гледахме морето.

Томи го погледна с голям интерес. С двойна брадичка, с плешива глава, с рунтави вежди и с огромен корем. Помисли си и за леля Ейда, със заченките на мустачки, мрачната й усмивка, металносивата й коса, злобния й поглед. Времето, помисли си той. Какво ли не прави времето с човека! Опита се да си представи един строен млад подофицер и едно хубаво момиче на лунна светлина, но не успя.

— Романтично — каза сър Джосайя Пен с дълбока въздишка. — О, да, романтично. Щях да й направя предложение онази нощ, само че не можеш да правиш предложения, ако си подофицер. Не ти е по джоба. Щеше да се наложи да чакаме пет години, преди да се оженим. Това е прекалено дълъг годеж, за да помолиш някое момиче да се съгласи. Е, добре, знаете как стават работите. Заминах за Индия и мина много време, преди да се върна в отпуск. Писахме си известно време, след което нещата заглъхнаха, както обикновено става. Никога повече не я видях. И все пак, знаете ли, никога не я забравих съвсем. Често си мислех за нея. Дори помня, че веднъж почти й писах, години по-късно. Чух, че била в съседство, където бяхме отседнали няколко души. Помислих си да попитам дали мога да отида да я видя. След това си помислих: „Я не бъди проклет глупак. Сигурно изглежда съвсем различно сега.“ Няколко години по-късно чух един приятел да говори за нея. Казваше, че била една от най-грозните жени, които някога бил виждал. Трудно можех да повярвам, докато го слушах, но сега си мисля, че може би съм имал късмет, че никога повече не я видях. Как е тя сега? Жива ли е още?

— Не. Всъщност почина преди две или три седмици — каза Томи.

— Наистина ли? Наистина ли? Да, трябва да е била… На колко? Трябва да е била на седемдесет и пет или седемдесет или шест? Може би малко по-стара.

— Беше на осемдесет — каза Томи.

— Представи си само. Жизнерадостната чернокоса Ейда. Къде умря? В някой пансион или живееше с компаньон, или… Тя не се омъжи, нали?

— Не — отвърна Томи, — не се омъжи. Беше в един дом за възрастни жени. Всъщност доста хубав том. Казва се „Слънчевото било“.

— Да, чувал съм за него. „Слънчевото било“. Струва ми се, че някаква позната на сестра ми живееше там. Мисис… как се казваше… Май че мисис Карстеърс. Срещали ли сте я?

— Не, почти никого не съм срещал там. Човек отива там просто да посети точно определен роднина.

— Сигурно не е лесно. Имам предвид, че човек никога не знае какво да им каже.

— С леля Ейда беше особено трудно — каза Томи. — Голям тиранин беше, нали разбирате.

— Такава трябва да е била — подсмихна се генералът. — Когато беше момиче, можеше да бъде същински малък дявол, стига да поиска.

Той въздъхна.

— Проклета работа е старостта. Една от приятелките на сестра ми имаше приумици, бедната жена. Казваше, че убила някого.

— Боже мой — каза Томи. — Наистина ли го е направила?

— О, предполагам, че не. Явно никой не мислеше, че го е сторила. Струва ми се — каза генералът, като обмисляше идеята внимателно, — струва ми се, че би могла, нали разбирате. Ако вървиш и жизнерадостно разправяш такива неща наляво-надясно, никой не би ти повярвал, нали? Забавна мисъл, какво ще кажете?

— Кого мислеше, че е убила?

— Един Господ знае. Може би съпруга си? Не го познавам, нито знам как изглежда. Когато я срещнах първия път, тя беше вдовица. Е — добави той с въздишка, — съжалявам за Ейда. Не съм го видял във вестника. Ако бях, щях да изпратя цветя. Букет рози или нещо подобно. Момичетата носеха такива неща на вечерните си рокли. Китка рози на рамото на вечерна рокля. Много хубаво беше. Помня, че Ейда имаше една вечерна рокля — бледоморава, с цвят на хортензия. Бледомораво и розови цветя. Веднъж ми даде една роза. Разбира се, не беше истинска. Изкуствена. Пазих я дълго време, години. Зная — добави той, улавяйки погледа на Томи, — че ви се струва смешно, като си го помислите, нали? Ще ви кажа, момчето ми, когато наистина остареете и изкуфеете като мен, отново ще станете сантиментален. Е, мисля, че е по-добре да се махам и да се върна на последното действие на това смехотворно представление. Поздравете мисис Томи, когато се върнете у дома.

Във влака на следващия ден Томи си спомни отново този разговор, като се усмихваше и пак опитваше да си представи страховитата си леля и пламенния генерал-майор в младежките им години.

„Трябва да го разкажа на Тапънс. Това ще я разсмее — рече си Томи. — Чудя се какво ли е правила, докато ме нямаше?“

Той се усмихна на себе си.

Верният Албърт отвори входната врата с лъчезарна усмивка.

— Радвам се да ви видя у дома, сър.

— И аз се радвам, че съм си у дома… — Томи му връчи куфара си. — Къде е мисис Бересфорд?

— Още не се е прибрала, сър.

— Искаш да кажеш, че я няма?

— Няма я от три-четири дни. Но ще се върне за вечеря. Вчера се обади и така ми каза…

— С какво се е захванала, Албърт?

— Не бих могъл да кажа, сър. Взе колата, но взе и много железопътни пътеводители. Може да е навсякъде, както се казва.

— Наистина може — рече Томи. — Кой знае в кое село… на края на света… и сигурно е изпуснала връзката оттам за връщане. Бог да благослови английските железници Обадила се е вчера, казваш. Каза ли откъде се обажда?

— Не каза.

— По кое време вчера?

— Вчера сутринта. Само каза, че всичко е наред. Не беше съвсем сигурна по кое време ще си бъде вкъщи, но смяташе, че ще е преди вечеря и поиска пиле. Имате ли нещо против, сър?

— Не — каза Томи, като погледна часовника си, — само че сега ще трябва доста да побърза.

— Няма да слагам пилето веднага — каза Албърт.

Томи се усмихна.

— Няма проблеми — рече той, — пусни го да се разходи малко. Ти как си, Албърт? У вас всичко наред ли е?

— Страхувахме се от дребна шарка, но всичко е наред. Докторът каза, че било само копривна треска.

— Добре — каза Томи. Той се качи по стълбите, като си подсвиркваше. Влезе в банята, избръсна се и се изми, оттам мина в спалнята и се огледа. Тя имаше онзи странен празен вид, който придобиват спалните, когато собствениците ги няма. Всичко беше грижливо подредено и грижливо изчистено. Томи се чувстваше потиснат, както би се чувствало едно вярно куче. Като се огледа, той си помисли, че Тапънс все едно въобще не я е имало. Нямаше разпиляна пудра, нямаше захвърлена на пода книга с разтворени корици.

— Сър.

На вратата стоеше Албърт.

— Е?

— Започвам да се притеснявам за пилето.

— О, по дяволите пилето — каза Томи. — Явно това пиле ти действа на нервите.

— Ами аз разбрах, че вие и тя няма да се върнете по-късно от осем. Няма да седнете да вечеряте след осем, искам да кажа.

— И аз така си мислех — каза Томи, поглеждайки ръчния си часовник. — Боже мой, почти е девет без двайсет и пет.

— Да, сър. А пилето…

— О, хайде — каза Томи, — извади това пиле от фурната и ще го изядем ние двамата. Така й се пада на Тапънс. Да се е върнала преди вечеря!

— Разбира се, някои вечерят по-късно — каза Албърт. — Веднъж бях в Испания и, повярвайте ми, там не можеш да се нахраниш преди десет часа! Десет вечерта, казвам ви! Диваци!

— Добре — каза Томи разсеяно. — Между другото, нямаш ли някаква представа къде може да е била през цялото това време?

— Госпожата ли? Не знам, сър. Сигурно обикаля насам-натам. Доколкото разбрах, първата й мисъл беше да ходи някъде с влак. Непрекъснато гледаше в пътеводителя, разписанията и така нататък.

— Е — каза Томи, — предполагам, че всеки се забавлява посвоему. Явно тя го прави като пътува с влак. Все едно, чудя се къде ли може да е тя. Като нищо да седи в някоя селска чакалня.

— Тя знаеше, че вие се прибирате днес, нали, сър? — попита Албърт. — Ще се върне, сигурен съм.

Томи възприе това като проява на преданост. Той и Албърт бяха свързани в неодобрението си към Тапънс, която, флиртувайки с британските железници, пренебрегваше връщането си у дома, за да посрещне по подобаващ начин завърналия се съпруг.

Албърт излезе, за да спаси пилето от грозящата го кремация във фурната.

Томи, който се готвеше да го последва, спря и погледна към полицата над камината. Той бавно се приближи и се загледа в картината, която висеше там. Колко смешно, тя бе толкова сигурна, че е виждала точно тази къща преди. Томи беше сигурен, че той не я е виждал. Във всеки случай беше съвсем обикновена къща. Сигурно има много като нея.

Той се протегна, колкото можа, към нея, но тъй като все още не можеше да я види добре, я свали от пирона и я поднесе към електрическата лампа. Тиха, спокойна къща. Имаше и подпис на художника. Името започваше с „Б“, но не можеше да го разчете. Бозуърт… Баучър… Взе една лупа и го погледна по-отблизо. Весел звън на хлопатари долетя откъм салона. На Албърт много му бяха харесали швейцарските хлопатари за крави, които Томи и Тапънс бяха донесли от Гринделвалд. Той беше нещо като виртуоз на тях. Вечерята бе сервирана. Томи влезе в трапезарията. Странно беше, помисли си той, че Тапънс още не се е прибрала. Дори да бе спукала гума, което беше вероятно, той се зачуди защо не е позвънила да обясни или извини закъснението си.

„Можеше да се досети, че се тревожа“ — каза си Томи. Естествено, той не се тревожеше — не и за Тапънс. С Тапънс винаги всичко беше наред. Албърт обаче внесе колебание в настроението му.

— Надявам се да не е претърпяла злополука — отбеляза той, предлагайки на Томи чиния зеле и клатейки мрачно глава.

— Махни това. Знаеш, че мразя зеле — каза Томи. — Защо трябва да е претърпяла злополука? Часът е едва девет и половина.

— В наши дни е чисто самоубийство да си на път — каза Албърт. — Всеки може да катастрофира. Телефонът иззвъня.

— Това е тя — рече Албърт. Той припряно остави чинията със зеле на страничната масичка и забързано излезе от стаята. Томи стана, изостави порцията си пиле и го последва. Точно изричаше „Аз ще вдигна“, когато чу Албърт да казва:

— Да, сър? Да, мистър Бересфорд си е вкъщи. Ето го — той се обърна към Томи: — Търси ви доктор Мъри, сър.

— Доктор Мъри ли? — Томи се замисли за момент. Името му звучеше познато, но в момента не можеше да се сети кой е доктор Мъри. Ако Тапънс бе направила катастрофа… след това с въздишка на облекчение си спомни, че доктор Мъри е лекарят, който се грижи за възрастните жени в „Слънчевото било“. Навярно някаква формалност около погребението на леля Ейда. Истински син на своето време, Томи веднага реши, че трябва да става въпрос за документи, нещо, което трябва да се подпише от него или от доктор Мъри.

— Ало — рече той, — Бересфорд на телефона.

— О, радвам се, че ви намерих. Помните ме, надявам се. Грижех се за леля ви, мис Фаншо.

— Да, разбира се, че ви помня. Какво мога да направя за вас?

— Всъщност бих искал да разменим няколко думи. Не знам дали бихме могли да си уговорим среща, може би в града някой ден?

— О, да, сигурно. Няма проблеми. Но… ъ-ъ-ъ… Нещо, което не е за телефон ли?

— Не бих искал да говоря по телефона. Не е много спешно. Не искам да се преструвам, че е, но ми се иска да поприказваме.

— Нещо не е наред ли? — попита Томи и се зачуди защо го каза. Защо трябваше да има нещо, което да не е наред?

— Не съвсем. Може би правя от мухата слон. Сигурно е така, само че се случиха някои доста любопитни неща в „Слънчевото било“.

— Свързано ли е с мисис Ланкастър? — попита Томи.

— Мисис Ланкастър ли? — докторът звучеше изненадано. — О, не. Тя напусна преди известно време. Всъщност преди леля ви да почине. Това е нещо съвсем различно.

— Не си бях у дома и току-що се връщам. Може ли да ви обадя утре сутринта и да се уговорим тогава?

— Добре. Ще ви дам телефонния си номер. До десет утринта ще бъда в кабинета си.

— Лоши новини ли? — попита Албърт, когато Томи се върна в трапезарията.

— За Бога, недей да пророкуваш, Албърт — каза Томи раздразнено. — Не, разбира се, че няма лоши новини.

— Мислех си, че може би госпожата…

— Тя е добре — каза Томи. — Винаги е така. Сигурно тича подир някоя налудничава идея или нещо такова… Нали знаеш каква е. Повече няма да се тревожа. Махни тази порция пиле. Претоплил си я във фурната и не става за ядене. Донеси ми кафе. След това ще си легна.

— Може би утре ще има писмо. Забавяне в пощата — знаете какви са нашите пощи — или пък телеграма от нея, а може и да се обади.

Но на следващия ден нямаше писмо… нямаше телефонно обаждане… нямаше телеграма…

Албърт на няколко пъти погледна Томи, като отваряше устата си, после пак я затваряше, преценявайки доста вярно, че мрачните му предсказания не биха намерили топъл прием.

Най-накрая Томи се смили над него. Сложи в устата си последна хапка препечена филия със сладко, отпи глътка кафе и рече:

— Добре, Албърт, ще го кажа първи: къде е тя? Какво й се е случило? И какво ще правим ние?

— Да се обадим в полицията, сър?

— Не съм сигурен. Разбираш ли… — Томи млъкна.

— Ако е претърпяла злополука…

— Тя си носи шофьорската книжка… и един куп документи за самоличност… От болниците веднага съобщават такива неща, свързват се с роднините и така нататък. Не искам да действам прибързано… тя… тя може да не го одобри. Нямаш никаква представа… никаква представа въобще. Албърт, къде може да е отишла… Нищо ли не каза? Никакво селище… или графство. Не спомена ли някакво име?

Албърт поклати глава.

— Как изглеждаше? Доволна?… Развълнувана? Нещастна? Загрижена?

Албърт отговори веднага.

— Щастлива до немай-къде… Цялата грееше.

— Като териер, пуснат по следа — каза Томи.

— Точно така, сър… знаете каква е…

— По дирите на нещо… Сега се питам… — Томи млъкна замислено.

Нещо бе изникнало и, както той каза преди малко на Албърт, Тапънс се бе втурнала като териер след миризмата. Завчера тя бе позвънила да каже, че се връща. Защо, тогава, не се бе върнала? Може би в този момент, помисли си Томи, тя седи някъде и разправя на хората лъжи толкова усърдно, че през ум не й минава нищо друго!

При положение че се беше впуснала в преследване, щеше много да се разгневи, ако той, Томи, хукнеше към полицията, блеейки като овца, че жена му е изчезнала… Дори вече чуваше Тапънс да казва: „Как може да си толкова малоумен, за да направиш такова нещо! Мога идеално да се грижа за себе си. Трябваше да си го разбрал досега!“ (Но можеше ли да се грижи за себе си?)

Човек никога не можеше да е сигурен къде ще я отведе въображението й.

В опасност? До този момент нямаше никакъв признак на опасност в тази работа… освен във въображението на Тапънс.

Ако отидеше в полицията и кажеше, че жена му не се е прибрала вкъщи, както бе заявила, че ще стори? В полицията щяха да си седят, гледайки тактично, въпреки че сигурно щяха да се хилят вътрешно, след което, вероятно също толкова тактично, щяха да попитат какви приятели мъже има жена му!

— Ще я намеря сам — заяви Томи. — Тя трябва да е някъде. Не зная дали е на север, юг, изток или запад, но е постъпила много глупаво, като не е казала нито дума къде е, когато се е обадила.

— Може би я е похитила някоя банда… — рече Албърт.

— О, Албърт, голям човек си вече, не ми говори като дете!

— Какво смятате да направите, сър?

— Отивам в Лондон — каза Томи, като погледна часовника. — Първо ще обядвам в клуба с доктор Мъри, който ми се обади снощи и който има да ми каже нещо във връзка с делата на покойната ми леля… Възможно е да получа някой полезен съвет от него… В края на краищата цялата тази работа започна в „Слънчевото било“. Ще взема също и онази картина, която виси над камината в нашата спалня…

— В Скотланд Ярд ли смятате да я занесете?

— Не — каза Томи, — на Бонд Стрийт.

11. Бонд Стрийт и доктор Мъри

Томи изскочи от едно такси, плати на шофьора и се приведе към задната седалка, за да вземе един доста несръчно направен пакет, който явно представляваше картина. Като го пъхна, доколкото можа, под мишница, той влезе в галерията „Ню Атиниън“, една от най-старите и най-значими художествени галерии в Лондон.

Томи не беше голям почитател на изкуствата и дойде в „Ню Атиниън“, защото имаше приятел, който свещенодействаше там.

„Свещенодействаше“ беше единствената дума, която можеше да се употреби, тъй като атмосферата на изискан интерес, приглушени гласове и приятни усмивки много напомняше на храм.

Млад мъж със светла коса се отдели от групата на посетителите и се приближи, като в същия миг лицето му се озари от усмивката на човек, разпознал някого.

— Здравей, Томи — рече той. — Отдавна не сме се виждали. Какво носиш под ръка? Само не ми казвай, че на стари години си започнал да рисуваш? Много хора го правят и резултатите са плачевни.

— Съмнявам се изкуството някога да е било силната ми страна — отвърна Томи. — Въпреки че, трябва да призная, онзи ден силно ме привлече една малка книжка, която с прости думи обясняваше как едно петгодишно дете може да се научи да рисува с акварели.

— Господ да ни е на помощ, ако решиш да се захванеш с това.

— Откровено казано, Робърт, просто искам да използвам знанията ти на експерт по картините. Искам мнението ти за тази.

Робърт ловко пое картината от Томи и сръчно махна нескопосаната й обвивка с умението на човек, свикнал да пакетира и разопакова най-различни по големина произведения на изкуството. Той взе картината, сложи я на един стол, вгледа се отблизо в нея, след това отстъпи пет-шест крачки назад. После обърна поглед към Томи.

— Е — попита той, — за какво става дума? Какво искаш да знаеш? Искаш да я продаваш, така ли?

— Не — рече Томи, — не искам да я продавам, Робърт. Искам да разбера нещо за нея. Като начало искам да зная кой я е рисувал.

— Всъщност — каза Робърт — ако искаше да я продаваш, днес щеше да я продадеш доста изгодно. Нямаше да е така преди десет години. Само че Боскоуън тъкмо се връща отново на мода.

— Боскоуън ли? — погледна го Томи въпросително. — Това ли е името на художника? Видях, че подписът започва с „Б“, но не можах да разчета името.

— О, това е несъмнен Боскоуън. Много известен художник преди двайсет и пет години. Продаваше се добре, правеше много изложби. Хората го купуваха непрекъснато. Художник с отлична техника. След това, както обикновено става, излезе от мода. Накрая почти никак не се търсеха негови творби, но сега отново се възражда. Той, Стичуърт и Фондела. Изгряват отново.

— Боскоуън — повтори Томи.

— Б-о-с-к-о-у-ъ-н — каза Робърт услужливо.

— Още ли рисува?

— Не. Мъртъв е. Почина преди няколко години. Беше доста възрастен. Струва ми се, че умря на шейсет и пет. Знаеш ли, много плодотворен художник. Остави много платна. Всъщност смятаме да направим негова изложба тук след четири-пет месеца. Мисля, че сме длъжни да го направим. Защо се интересуваш толкова от него?

— Дълга история — каза Томи. — Тия дни ще те поканя на обяд и ще ти разкажа всичко от начало. Доста дълга, сложна и наистина много идиотска история. Искам да науча всичко за този Боскоуън и случайно ако знаеш къде е тази къща, която е изобразена тук.

— Последното въобще не мога да ти кажа. Това е от нещата, които той рисуваше, нали разбираш. Малки провинциални къщи, обикновено на доста изолирани места, понякога — някоя ферма, друг път — просто една-две крави. Някоя каручка в далечината от време на време. Спокойни селски сцени. Нищо надраскано или замазано. Понякога повърхността изглежда почти като емайл. Странна техника беше това и хората я харесваха. Голяма част от нещата, които рисуваше, бяха във Франция, най-вече в Нормандия. Църкви. Имам една негова картина тук. Почакай малко да я донеса.

Той отиде до началото на стълбите и извика на някой долу. Скоро се върна обратно, като държеше малко платно, което постави на друг стол.

— Ето — рече той, — църква в Нормандия.

— Да — каза Томи, — разбирам. Същите неща. Жена ми казва, че никой не живеел в къщата — тази, която донесох. Сега разбирам какво е имала предвид. Виждам, че никой не посещава службите в тази църква и никога няма да го направи.

— Е, може би жена ти е доловила нещо. Тихи, спокойни места, предимно необитаеми. Знаеш ли, той не рисуваше много хора. Понякога има някоя и друга фигура в пейзажа, но по-често няма. Мисля, че по някакъв начин това им придава особеното очарование. Нещо като чувство на изолираност. Като че ли е премахнал всички човешки същества и провинциалното спокойствие е още по-хубаво без тях. Вероятно именно затова масовият вкус отново се връща към него. Твърде много хора има днес, твърде много коли, твърде много шум по улиците, твърде много шумотевица и суета. Спокойствие, идеално спокойствие. Да оставиш всичко на природата.

— Да, сигурно си прав. Какъв човек беше той?

— Не го познавах лично. Беше преди моето време. По думите на всички бил е доволен от себе си. Вероятно са го смятали за по-добър художник, отколкото е бил всъщност. Малко си е предавал важност. Бил е симпатичен на вид, харесвал се е. Не е бил безразличен към момичетата.

— И нямаш представа къде е този провинциален кът? Предполагам, че е в Англия.

— Струва ми се, че да. Искаш ли да разбера?

— Можеш ли?

— Вероятно е най-добре да питаме жена му, по-скоро вдовицата му. Той се ожени за Ема Уинг, скулпторката. Доста е известна, но не е много продуктивна, въпреки че има много силни работи. Би могъл да питаш нея. Живее в Хампстед. Мога да ти дам адреса. Напоследък водим оживена кореспонденция с нея във връзка с изложбата на съпруга й, която подготвяме. Имаме и няколко от по-малките й скулптури. Сега ще ти донеса адреса.

Той отиде до бюрото, отвори една тетрадка, надраска нещо върху една картичка и се върна обратно.

— Заповядай, Томи — рече той. — Не зная каква е тази дълбока и мрачна тайна. Винаги си бил потаен, нали? Имаш едно от хубавите произведения на Боскоуън. Можем да го поискаме за изложбата. Ще ти изпратя няколко реда, за да ти напомня, когато наближи времето.

— Да познаваш някоя мисис Ланкастър?

— Ами не мога да се сетя направо. Да не би да е художничка или нещо подобно?

— Не, едва ли. Тя е просто една възрастна жена, която от години живее в дом за стари хора. Сетих се за нея, защото тази картина е била нейна, преди да я даде на една моя леля.

— Е, не мога да кажа, че името ми говори нещо. По-добре поговори с мисис Боскоуън.

— Какво представлява тя?

— Доста по-млада е от него, струва ми се. Колоритна личност — той кимна няколко пъти. — Да, колоритна личност. Предполагам, че сам ще го установиш.

Той взе картината и я даде на някого долу с нареждането пак да се опакова.

— Много е хубаво да имаш толкова хора на разположение — каза Томи.

Той се огледа, като едва сега забеляза обстановката около себе си.

— Какво е това тук? — попита той с отвращение.

— Пол Ягеровски… Интересен млад славянин. Каза, че е сътворил всичките си произведения под влиянието на наркотици… Не ти ли харесва?

Томи съсредоточи погледа си върху голяма пазарска мрежа, която явно се беше оплела в ливада с металнозелен цвят, пълна с изкривени крави.

— Честно казано, не.

— Еснаф такъв — каза Робърт. — Ела да обядваме.

— Не мога, имам среща с един лекар в моя клуб.

— Да не си болен?

— В цветущо здраве съм. Кръвното ми е толкова добро, че разочарова всеки лекар, който ми го мери.

— За какво тогава ти е притрябвал доктор?

— О — каза Томи весело, — просто трябва да го видя във връзка с един труп. Благодаря ти за помощта. Довиждане.

Томи посрещна доктор Мъри с известно любопитство. Той бе решил, че става въпрос за някаква формалност във връзка с кончината на леля Ейда, но защо, по дяволите, доктор Мъри дори не спомена причината за своето посещение по телефона, Томи не можеше да си представи.

— Боя се, че малко закъснях — каза доктор Мъри, докато се здрависваха, — само че движението беше доста натоварено, а и аз не бях съвсем сигурен за мястото. Не познавам много добре тази част на Лондон.

— Съжалявам, че е трябвало да идвате чак дотук — каза Томи. — Можехме да се срещнем на някое по-удобно за вас място.

— Сега имате свободно време, нали?

— Имам. Миналата седмица отсъствах.

— Да, мисля, че някой ми го каза, когато се обадих. Томи посочи един стол, предложи нещо освежително и сложи цигари и кибрит до доктор Мъри. Когато двамата мъже се настаниха удобно, доктор Мъри започна разговора.

— Сигурен съм, че съм предизвикал любопитството ви — рече той, — но всъщност имаме малка неприятност в „Слънчевото било“. Това е сложен и объркан въпрос и, в известен смисъл, няма нищо общо с вас. Нямам никакво право да ви занимавам с това, но съществува съвсем малка вероятност да знаете нещо, което би могло да ми помогне.

— Разбира се, че ще направя всичко, каквото мога. Нещо свързано с леля ми, мис Фаншо?

— Не точно, не. Но в известен смисъл и тя е замесена. Мога да говоря с вас поверително, нали, мистър Бересфорд?

— Да, разбира се.

— Всъщност онзи ден говорих с един наш общ приятел. Той ми разказа някои неща за вас. Разбрах, че през войната ви е била възложена доста деликатна задача.

— О, не бих го възприел толкова сериозно — каза Томи възможно най-уклончиво.

— Не, напълно ми е ясно, че това е нещо, за което не бива да се приказва.

— Наистина мисля, че днес няма значение. Доста време мина от войната. Тогава жена ми и аз бяхме по-млади.

— Както и да е, това не е свързано с въпроса, по който искам да говоря с вас, но поне чувствам, че мога да бъда откровен и мога да ви вярвам и че няма да повторите това, което ще ви кажа, въпреки че е възможно по-нататък всичко да излезе наяве.

— Неприятности в „Слънчевото било“, казвате?

— Да. Не много отдавна почина една от нашите пациентки, мисис Мууди. Не зная дали сте я срещали някога или дали леля ви е говорила за нея.

— Мисис Мууди? — Томи се замисли. — Не, мисля, че не. Поне доколкото си спомням.

— Тя не беше сред най-възрастните пациенти. Все още нямаше седемдесети не боледуваше от нищо сериозно. Беше просто една жена без близки роднини и без никого, който да се грижи за нея. Тя попадаше в онази категория, която аз често наричам развейпрах. Жени, които все повече заприличват на кокошки, когато остаряват. Кудкудякат, забравят разни неща, забъркват се в неприятности и страдат. Изнервят се от глупости. Всъщност няма им почти нищо. Ако трябва да сме точни, не могат да се нарекат психично болни.

— Просто кудкудякат — предположи Томи.

— Точно така. Мисис Мууди кудкудякаше. Причиняваше доста неприятности на сестрите, въпреки че им беше симпатична. Имаше навика да забравя кога е яла и да се кара, че вечерята не е сервирана, въпреки че току-що е вечеряла чудесно.

— О — каза Томи, като изведнъж му просветна, — мисис Какао!

— Не ви разбрах?

— Съжалявам — каза Томи, — това е името, с което я нарекохме жена ми и аз. Един ден, когато минавахме по коридора, тя викаше за сестра Джейн и казваше, че не си е изпила какаото. Доста приятна на вид, шумна, дребна женица. Разсмя ни и двамата и оттогава имаме навика да я наричаме мисис Какао. Значи е починала.

— Не бях особено изненадан, когато настъпи смъртта — каза доктор Мъри. — На практика е невъзможно да се предскаже с точност кога ще умрат възрастните жени. Жени, чието здраве е сериозно засегнато и за които се знае, от медицински преглед, че надали ще преживеят още една година, понякога издържат цели десет години. Те здраво са сграбчили живота и едно обикновено физическо увреждане не може да ги сломи. Други хора имат съвсем прилично здраве и човек си мисли, че ще доживеят до дълбока старост. Те, от друга страна, хващат бронхит или грип, нямат достатъчно издръжливост да се възстановят и умират удивително лесно. Така че, както казах, като лекар на дом за възрастни, аз не се изненадвам, когато настъпи така наречената доста неочаквана смърт. Случаят с мисис Мууди обаче беше по-особен. Тя умря в съня си без да е показала какъвто и да е признак на заболяване и не мога да се отърва от усещането, че, по мое мнение, смъртта й е неочаквана.

Ще използвам фразата, която винаги ме е интригувала в Шекспировата пиеса „Макбет“. Винаги съм се чудил какво е имал предвид Макбет, когато казва за жена си: „Оттук насетне трябва да е мъртва.“

— Да, спомням си, че самият аз веднъж се питах какво ли е искал да каже Шекспир — рече Томи. — Забравих чия постановка беше и кой играеше Макбет, но точно в тази постановка имаше много силен намек и Макбет със сигурност играеше по начин, който да покаже, че подсеща лекаря на лейди Макбет, че би било по-добре нея да я няма. Вероятно лекарят е разбрал намека. Тогава Макбет, чувствайки се сигурен след смъртта на жена си, чувствайки, че тя повече не го заплашва с недискретността си или с бързата загуба на разсъдъка си, изразява истинската си привързаност и мъката си по нея. „Оттук насетне трябва да е мъртва.“

— Точно така — каза доктор Мъри. — Точно това почувствах при мисис Мууди. Почувствах, че оттук нататък трябва да е мъртва, а не три седмици преди това, без никаква видима причина…

Томи не отговори. Той просто погледна доктора въпросително.

— Лекарите имат определени проблеми. Ако не ви е ясна причината за смъртта на някой пациент, има само един начин да се установи. Аутопсия. Роднините на мъртвия не обичат аутопсиите, но ако докторът изиска аутопсия и резултатът, както често може да се случи, покаже някоя естествена причина за смъртта, или пък някое заболяване, което невинаги дава външни признаци или симптоми, тогава кариерата на лекаря може сериозно да пострада от това, че е поставил съмнителна диагноза…

— Разбирам, че сигурно е било трудно.

— В случая роднините са някакви далечни братовчеди. Затова се нагърбих лично със задачата да получа тяхното съгласие, тъй като въпросът за причината на смъртта представлява медицински интерес. Когато пациентът умира в съня си, уместно е познанията по медицина да се разширят. Имайте предвид, че се посветих на този случай, не го правех формално. За щастие роднините въобще не ги беше грижа. Почувствах голямо облекчение. След като веднъж направех аутопсията и установях, че всичко е наред, можех да издам смъртен акт без угризения на съвестта. Всеки може да умре от това, което аматьорски се нарича сърдечен пристъп, предизвикан от една от няколко различни причини. Всъщност сърцето на мисис Мууди бе в доста добро състояние за възрастта й. Тя страдаше от артрит, ревматизъм, от време на време имаше проблеми с черния дроб, но никое от тези неща не се връзваше с нейната кончина в съня й.

Доктор Мъри млъкна за момент. Томи отвори уста, после я затвори. Докторът кимна.

— Да, мистър Бересфорд. Виждате накъде клоня. Смъртта бе настъпила в резултат на свръхдоза морфин.

— Боже мой! — Томи се облещи и възклицанието се изплъзна от устните му.

— Да. Изглежда доста невероятно, само че не може да се избяга от анализа. Въпросът беше: как е предписан този морфин? Тя не беше на морфин. Тя не беше пациент, който страда от болки. Разбира се, имаше три възможности. Можеше да го е взела случайно. Не е много вероятно. Можеше да е взела по грешка лекарството на някой друг пациент, но и това не ми се вярва много. На пациентите не им се поверява голямо количество морфин и не приемаме наркомани, които биха могли да имат свои собствени опиати. Би могло да бъде умишлено самоубийство, но се отнасям към това много скептично. Мисис Мууди, въпреки че постоянно се тревожеше, беше изключително жизнерадостна и съм сигурен, че никога не е мислила да посяга на живота си. Третата възможност е някой преднамерено да й е направил фаталната свръхдоза. Но кой и защо? Естествено, съществуват големи количества морфин и други наркотици, които мис Пакард, като пълноправна медицинска сестра и домакиня, има пълното право да притежава и които тя пази в заключен шкаф. В случаи на ишиас или ревматоиден артрит има такива жестоки и нетърпими болки, че понякога се налага даването на морфин. Надявахме се, че можем да попаднем на някакви обстоятелства, при които на мисис Мууди е било дадено опасно количество морфин по грешка или тя самата е взела, мислейки си, че е лекарство за храносмилане или сънотворно. Не можахме да открием такива обстоятелства. Следващото нещо, което направихме по предложение на мис Пакард и аз се съгласих с нея, беше да разгледаме внимателно подобните смъртни случаи в „Слънчевото било“ през последните две години. Радвам се да кажа, че нямаше много такива. Мисля, че бяха общо седем, което е прилично число за хора от тази възрастова група. Два смъртни случая от бронхит, доста ясни, два от грип, който винаги е възможен убиец през зимните месеци, поради слабата съпротива, оказвана му от крехки, възрастни жени. И три други случая.

Той млъкна за момент, след което каза:

— Мистър Бересфорд, тези три други случая не ме задоволиха, поне два от тях. Бяха напълно възможни, не бяха неочаквани, но ще кажа, че не бяха много вероятни. Не са случаи, които напълно биха ме задоволили, след като помисля върху тях и ги изследвам. Човек трябва да приеме невероятната на пръв поглед възможност, че в „Слънчевото било“ има някой, който е, може би по психически причини, убиец. Напълно неподозиран убиец.

За момент се възцари тишина. Томи въздъхна.

— Не се съмнявам в това, което ми казахте — рече той, — но все пак, откровено казано, струва ми се невероятно. Тези неща… разбира се, не могат да се случат.

— О, не — каза доктор Мъри мрачно, — най-спокойно се случват. Прегледайте някои от патологичните случаи. Жена, която се занимава с домакинска работа. Работи като готвачка в различни семейства. Мила, любезна, приятна жена, служи вярно на работодателите си, готви добре, приятно й е с тях. И все пак, рано или късно, нещата се случват. Обикновено е чиния сандвичи. Понякога — храна за пикник. Без очевидна причина се слага арсеник. Два или три отровни сандвича сред останалите. Явно е, че чистата случайност определя кой ще ги изяде. Няма лична злоба. Някой път трагедията не се разиграва. Същата жена била без работа в продължение на три или четири месеца и нямаше следи от заболявания. Нищо. След това отишла на друга работа и за три седмици двама души от семейството умрели, след като яли бекон на закуска. Фактът, че всичко това е ставало в различни райони на Англия и по различно време, беше причина да мине известно време, преди полицията да попадне по дирите й. Разбира се, тя използвала различно име всеки път. Но тъй като има толкова много приятни, способни жени на средна възраст, които могат да готвят, беше доста трудно да се открие коя точно е тази.

— Защо го е правела?

— Мисля, че никой не разбра истината. Имаше няколко различни теории, особено сред психолозите, разбира се. Тя беше религиозна жена и изглеждаше вероятно някаква форма на религиозна лудост да я кара да чувства, че има заповед свише да очисти света от определени личности, но не изглеждаше тя самата да изпитва лична омраза към някого.

— После случаят с французойката, Жана Геброн, която бе наречена Ангелът на милостта. Тя толкова се тревожеше, когато децата на съседите й се разболяваха, че винаги бързаше да се погрижи за тези деца. Сядаше предано край креватчетата им. Отново мина известно време, преди да разберат, че децата, за които тя се грижеше, никога не се възстановяваха. Вместо това всички умираха. И отново — защо? Вярно е, че когато е била млада, собственото й дете е умряло. Изглежда е била смазана от мъка. Може би това е била причината за престъпната й кариера. Щом нейното дете е умряло, същото трябва да се случи и с децата на другите жени. А може би, както предполагаха някои, собственото й дете е било една от жертвите.

— Карате ме да настръхвам — каза Томи.

— Избирам най-мелодраматичните примери — каза докторът. — Може да е нещо много по-просто от това. Спомняте ли си как в случая Армстронг всеки, който го бе обидил или наранил, или пък той си мислеше, че някой го е обидил, бързо бе канен на чай и получаваше сандвич с арсеник. Някаква изострена чувствителност. Първите му престъпления очевидно са били просто престъпления за лично облагодетелстване. Наследяване на пари. Отстраняване на съпругата, за да може да се ожени за друга жена. После сестра Уоринър, която държеше старчески дом. Приписваха й всичко, което притежаваха, в замяна им се гарантираха спокойни старини, до смъртта… Само че смъртта не закъсняваше. Тогава също се предписваха свръхдози морфин… Много приятна жена, но без скрупули… Тя се смяташе, предполагам, за благодетелка.

— Нямате ли представа, ако предположенията ви за тези смъртни случаи са верни, кой може да е бил?

— Не. Няма нищо, което да те насочи. Ако се вземе предвид, че убиецът вероятно е луд, лудостта е много трудна за разпознаване в някои от нейните проявления. Дали е някоя, която, да кажем, не обича старите хора, била е наранена или животът й е бил съсипан, или поне така си мисли, от някой възрастен човек? Или пък е някой, който има свои собствени представи за милосърдното убиване и смята, че всеки над шейсетте следва да бъде внимателно унищожен. Би могъл да бъде всеки, разбира се. Пациент? Или някой от персонала… сестра или прислужника? Обсъждах това доста подробно с Милисънт Пакард, която ръководи мястото. Тя е изключително компетентна жена, проницателна, предприемчива, има ясни наблюдения върху гостите и върху персонала. Тя твърди, че няма подозрения и никакви улики и аз съм сигурен, че това е точно така.

— На защо идвате при мен? Какво мога да направя аз?

— Леля ви, мис Фаншо, живееше там от няколко години. Тя бе жена със значителни умствени способности, въпреки че често се преструваше, че е обратното. Имаше си свои собствени необичайни начини на забавление, като си придаваше вид на оглупяла. Но всъщност умът й си беше съвсем на място… Това, което бих искал да опитате да направите, мистър Бересфорд, е внимателно да помислите — вие и съпругата ви също — можете ли да си спомните мис Фаншо някога да е казвала или намеквала нещо, което би могло да ни помогне? Нещо, което е видяла или забелязала, нещо, което някой й е казал, нещо, което й се е сторило странно? Възрастните жени забелязват много неща и някой наистина проницателен като мис Фаншо би могъл да знае изненадващо много от това, което става в такова място като „Слънчевото било“. Нали разбирате, тези възрастни жени нямат работа, разполагат с неограничено време да се оглеждат и да разсъждават, дори да правят изводи, които могат да изглеждат фантастични, но понякога, изненадващо, са напълно верни.

Томи поклати глава.

— Знам какво имате предвид… Но нищо такова не мога а си спомня.

— Разбрах, че жена ви не си е вкъщи. Не мислите ли, че тя може да си спомни нещо, което да не ви е направило впечатление?

— Ще я попитам… но се съмнявам. — Той се поколеба, след което взе решение. — Вижте, имаше нещо, което притесни жена ми… Нещо във връзка с една от възрастните жени, мисис Ланкастър.

— Мисис Ланкастър? Да?

— Жена ми си е втълпила, че мисис Ланкастър внезапно е отвлечена от някакви така наречени роднини. Всъщност мисис Ланкастър подарила на леля ми една картина и жена ми реши, че е длъжна да върне картината на мисис Ланкастър, затова опита да се свърже с нея, за да разбере дали тя си иска картината обратно.

— Действително много тактично от страна на мисис Бересфорд.

— Само че се оказа много трудно да се свърже с нея. Имаше адреса на хотела, в който се предполагаше, че ще отседнат… мисис Ланкастър и роднините й… но никой с такова име не беше отсядал там и не беше резервирал стаи.

— О, това е доста странно.

— Да, Тапънс също реши, че е много странно. Не бяха оставили никакъв друг адрес в „Слънчевото било“. Всъщност направихме няколко опита да се свържем с мисис Ланкастър или с мисис… Джонсън, мисля, че се казваше… но не успяхме с нито една от двете. Имаше някакъв адвокат, който плащал всички сметки… и уреждал всички неща с мис Пакард. Свързахме се и с него. Той обаче можа да ми даде единствено адреса на една банка. А банките — каза Томи сухо, — не дават никаква информация.

— Не и ако им е било поръчано така от клиентите им, съгласен съм с вас.

— Жена ми писа на мисис Ланкастър чрез банката, също и на мисис Джонсън, но не получи никакъв отговор.

— Изглежда малко необичайно. Все пак хората невинаги отговарят на писмата. Може да са заминали в чужбина.

— Напълно възможно. Това не ме притесни. Само че разтревожи жена ми. Тя явно беше убедена, че нещо се е случило с мисис Ланкастър. Всъщност тя каза, че ще продължи да разследва, докато мен ме няма… Не знам какво точно смяташе да прави, може би да посети лично хотела или банката, или да опита с адвоката. Във всеки случай щеше да опита да събере малко повече информация.

Доктор Мъри го погледна любезно, но в поведението му се долавяше лека досада.

— Какво точно смяташе тя?…

— Мислеше, че мисис Ланкастър е застрашена от някаква опасност… Дори че й се е случило нещо…

Докторът повдигна вежди.

— О! Наистина не бих допуснал…

— Може да ви изглежда доста налудничаво — каза Томи, — но, нали разбирате, жена ми се е обадила да каже, че ще се върне снощи… и… не се прибра.

— Със сигурност ли е казала, че ще се върне!

— Да. Разбирате ли, знаеше, че аз се прибирам от тази конференция. Затова се е обадила да предупреди иконома ни, Албърт, че ще се върне за вечеря.

— И това ви се струва необичайно за нея, така ли? — попита Мъри. Сега той гледаше Томи с известен интерес.

— Да — отвърна Томи. — Това е много необичайно за Тапънс. Ако беше закъсняла или променила плановете си, щеше да се обади отново или да изпрати телеграма.

— И вие се тревожите за нея?

— Да, тревожа се — каза Томи.

— Хм! Посъветвахте ли се с полицията?

— Не — рече Томи. — Какво ще си помислят в полицията? Не че имам някакви основания да вярвам, че е в беда или опасност, или нещо подобно. Искам да кажа, ако е претърпяла злополука или нещо такова и е в болница, някой щеше да се свърже с мен незабавно, нали?

— Бих казал, че да… ако има някакви документи за самоличност със себе си.

— Шофьорската й книжка е у нея. Вероятно има и писма, и някои други неща.

Доктор Мъри се намръщи.

Томи продължи забързано:

— Ето че сега идвате вие… Разказвате ми всичко това за „Слънчевото било“… Хора, които умират, когато не е трябвало да умрат. Да допуснем, че тази баба е попаднала на нещо… Видяла е нещо или е заподозряла нещо, после се е разприказвала… Трябвало е да й запушат устата по някакъв начин, затова са я прибрали набързо и са я отвели някъде, където не може да бъде открита. Не мога да се отърва от чувството, че цялата работа се връзва по някакъв начин…

— Странно е… Определено е странно… Какво предлагате по-нататък?

— Ще извършва някои проучвания… Първо ще опитам при тези адвокати… Може всичко да е наред, но бих искал да им хвърля един поглед и да си направя собствени изводи.

12. Томи среща стар приятел

От отсрещната страна на улицата Томи огледа кантората на господата Партингдейл, Харис и Локъридж.

Тя изглеждаше старомодна и внушаваше уважение. Месинговата табелка беше доста износена, но добре излъскана. Той пресече улицата и премина през двукрилата врата, за да бъде посрещнат от приглушения звук на пишещи машини, тракащи с пълна скорост.

Той се отправи към един отворен махагонов прозорец от дясната му страна, чийто надпис гласеше „Информация“.

Зад него имаше малка стая, в която три машинописки тракаха на машина и двама чиновници преписваха документи, наведени над бюрата си.

Цареше нездрава, плесенясала атмосфера с подчертан юридически привкус.

Строга жена на около тридесет и пет години, със силно руса коса и пенсне стана от пишещата си машина и се приближи до прозореца.

— Какво ще обичате?

— Бих искал да говоря с мистър Екълс.

Строгостта на жената се удвои.

— Имате ли среща?

— Боя се, че не. Просто днес минавам през Лондон.

— Страхувам се, че тази сутрин мистър Екълс е много зает. Може би някой друг от фирмата…

— Исках да се видя точно с мистър Екълс. С него сме си разменили няколко писма.

— О, разбирам. Бихте ли ми казали името си?

Томи си каза името и адреса и русата жена отиде до бюрото си, откъдето се обади по телефона. След като промърмори няколко думи, тя се върна.

— Служителят ще ви заведе в приемната. Мистър Екълс ще се освободи след около десет минути.

Въведоха Томи в приемна, в която имаше библиотека с доста стари и тежки на вид томове Юридическа литература, както и кръгла маса, покрита с различни финансови вестници. Томи седна и прехвърли в главата си планираните начини за подход. Чудеше се как ли изглежда мистър Екълс. Когато най-накрая бе поканен да влезе и мистър Екълс стана от бюрото си да го посрещне, той реши за себе си, че, без някаква видима причина, не харесва мистър Екълс. Запита се защо не харесва мистър Екълс. Нямаше причина да не го харесва. Мистър Екълс бе между четиридесет и петдесет годишен, с посивяла коса, малко оредяла на слепоочията. Лицето му бе дълго и тъжно, с особено застинало изражение, проницателни очи и доста приятна усмивка, която от време на време неочаквано нарушаваше естествената меланхолия на вида му.

— Мистър Бересфорд?

— Да. Всъщност, става дума за доста маловажен въпрос, но жена ми е разтревожена. Предполагам, че ви е писала или ви се е обадила, за да разбере дали можете да й дадете адреса на мисис Ланкастър.

— Мисис Ланкастър — каза мистър Екълс, като запази каменната физиономия на картоиграч. Това дори не беше въпрос. Просто остави името да увисне във въздуха.

„Внимателен човек — помисли си Томи, — само че за адвокатите вниманието е втора природа. Всъщност всеки би предпочел собствените му адвокати да бъдат внимателни.“

Той продължи:

— Доскоро е живяла в едно място, наречено „Слънчевото било“, пансион — доста хубав при това — за възрастни жени. Всъщност една моя леля живееше там и беше напълно щастлива и доволна.

— О, да, разбира се, разбира се. Сега си спомням. Мисис Ланкастър. Мисля, че тя вече не живее там? Нали така?

— Да — каза Томи.

— В момента не мога да си припомня съвсем точно… — Той протегна ръка към телефона. — Ще освежа паметта си…

— Мога да ви разкажа с две думи — рече Томи. — Жена ми търси адреса на мисис Ланкастър, защото притежава нещо, което някога е принадлежало на мисис Ланкастър. Една картина всъщност. Мисис Ланкастър я подарила на леля ми, мис Фаншо. Леля ми почина неотдавна и малкото й вещи преминаха към нас. Сред тях беше и картината, подарена й от мисис Ланкастър. Жена ми много я харесва, но й е съвестно. Мисли, че това може да е картина, която мисис Ланкастър цени и смята, че в този случай е длъжна да й я върне.

— А, разбирам — каза мистър Екълс. — Съпругата ви наистина е много добросъвестна.

— Човек не знае — каза Томи, като се усмихваше приятно, — какво могат да решат възрастните хора за своите вещи. Може да й е било приятно да я даде на леля ми, след като леля ми й се е възхитила, но тъй като леля ми почина много скоро след като получи този подарък, може би изглежда не съвсем честно той да става притежание на непознати. Картината няма конкретно заглавие. Представлява една къща някъде из провинцията. Това, което знам, е, че може да е някаква семейна къща, свързана с мисис Ланкастър.

— Да, да — рече мистър Екълс, — но не мисля…

На вратата се почука, тя се отвори и влезе един служител с купчина листа, които остави на бюрото на мистър Екълс. Мистър Екълс ги погледна.

— О, да, да, сега си спомням. Да, струва ми се, че мисис… — той погледна визитната картичка на Томи на бюрото си.

— Бересфорд ми се обади и разговарях с нея. Посъветвах я да се обърне към клона на „Садърн Каунтис Банк“ в Хамърсмит. Това е единственият адрес, който аз самият знам. Писмата, адресирани чрез банката до мисис Ричард Джонсън, ще бъдат препратени. Мисля, че мисис Джонсън е племенница или далечна братовчедка на мисис Ланкастър. Мисис Джонсън уговори с мен подробностите по приемането на мисис Ланкастър в „Слънчевото било“. Тя ме помоли да направя пълни проучвания за пансиона, тъй като само била чувала от приятели за него. Така и направихме, мога да ви уверя, много грижливо. Говореше се, че е отличен пансион и вярвам, че роднината на мисис Джонсън, мисис Ланкастър, е прекарала щастливо няколкото години там.

— Обаче е напуснала доста неочаквано — подхвърли Томи.

— Да. Наистина е така, струва ми се. Изглежда мисис Джонсън се е върнала неочаквано от Източна Африка — толкова много хора днес го правят! Струва ми се, че тя и съпругът й живееха от години в Кения. Уреждаха различни въпроси и са почувствали, че могат лично да се погрижат за възрастната си роднина. Боя се, че оттук нататък нямам сведения за настоящето на мисис Джонсън. Получих писмо от нея, в което ми благодареше за извършеното, уреждаше сметките, които ни дължеше и уточняваше, че ако е необходимо да се свържа с нея, мога да го направя чрез банката, тъй като още не беше сигурна къде ще се установят със съпруга си. Страхувам се, мистър Бересфорд, че това е всичко, което зная.

Държането му беше любезно, но твърдо. Не показваше никакво смущение, нито притеснение. Но решителността в гласа му беше категорична. След това той се отпусна и поведението му малко омекна.

— Знаете ли, на ваше място не бих се тревожил особено, мистър Бересфорд — каза той успокоително. — Или, по-скоро, не бих оставил жена ви да се тревожи. Струва ми се, че мисис Ланкастър е спокойна възрастна дама, която лесно забравя. Вероятно е забравила всичко за тази картина, която е подарила. Мисля, че тя е на седемдесет и пет или седемдесет и шест години. На тази възраст човек лесно забравя, нали разбирате.

— Познавате ли я лично?

— Не, никога дори не съм я виждал.

— Но познавате мисис Джонсън?

— Срещнахме се, когато тя дойде, за да се консултира по тези въпроси. Стори ми се приятна, делова жена. Доста компетентна по въпросите, които искаше да уреди. — Той се изправи и рече: — Много съжалявам, че не мога да ви помогна, мистър Бересфорд.

Това беше учтиво, но твърдо прекратяване на разговора.

Томи излезе на Блумсбъри Стрийт и се огледа за такси. Пакетът, който носеше, не беше тежък, но размерите му бяха възголеми. За момент погледна сградата, която току-що бе напуснал. Отдавна основана и във висша степен уважавана. Никаква грешка не можеше да се открие там, нищо нередно на пръв поглед нямаше у господата Партингдейл, Харис и Локъридж, нищо нередно у мистър Екълс, никакви признаци на тревога или униние, никакво увъртане или неловкост. В книгите, помисли си Томи мрачно, споменаването на мисис Ланкастър или мисис Джонсън щеше да предизвика виновно сепване или гузен поглед. Нещо, което да покаже, че имената съвпадат, че не всичко е наред. В живота нещата явно не ставаха така. Мистър Екълс изглеждаше единствено като човек, който е достатъчно учтив, за да не позволи да му проличава, че си губи времето с подобно запитване, каквото Томи бе направил.

„Все едно — помисли си Томи, — мистър Екълс не ми харесва.“ В главата му изплуваха смътни спомени от миналото за други хора, които, по някаква причина, не бе харесвал. Много често тези подозрения — защото това бяха само подозрения — се бяха оказвали верни. Но може би беше нещо по-просто от това. Ако навремето си се занимавал с най-различни хора, развиваш нещо като чувство за тях, точно както експертът антиквар инстинктивно познава оттенъка, вида и усещането на фалшификата, още преди да е направил експертизата и изследванията. Просто предметът не е наред. Същото е с картините. Вероятно е същото и с касиера в банката, комуто предлагат първокласна фалшива банкнота.

„Звучи наред — мислеше си Томи, — изглежда наред, приказва наред, но все пак…“ Той се размаха трескаво на едно такси, чийто шофьор го изгледа студено право в очите, увеличи скоростта и профуча покрай него. „Свиня“ — помисли си Томи.

Очите му обхождаха улицата в търсене на по-услужливо превозно средство. Доста хора вървяха по тротоара. Някои бързаха, други се мотаеха, един човек гледаше втренчено месинговата табела точно отсреща. След като я проучи внимателно, той се обърна и очите на Томи се разшириха. Лицето му беше познато. Той се загледа в човека, който стигна до края на улицата, спря, обърна се и отново се върна. Някой излезе от сградата зад гърба на Томи и в този миг човекът на отсрещния тротоар леко ускори крачка, като все още оставаше от другата страна, но вървеше в крак с човека, който излезе от вратата. Излезлият от входа на господата Партингдейл, Харис и Локъридж почти сигурно беше, помисли си Томи, докато гледаше отдалечаващата се фигура, мистър Екълс. В същия момент се зададе едно такси, което се мотаеше наоколо изкусително бавно. Томи вдигна ръка, таксито спря до него, той отвори вратата и се качи.

— Накъде?

Томи се поколеба за момент, гледайки пакета си. Точно преди да каже адреса, той промени намерението си и рече:

— Лайън Стрийт 14.

След четвърт час той стигна до мястото. След като плати на таксито, позвъни на вратата и попита за мистър Айвър Смит. Когато влезе в една стая на втория етаж, мъжът, който седеше до масата с лице към прозореца, се обърна и каза с лека изненада:

— Здрасти, Томи, радвам се да те видя. Доста време мина. Какво правиш тук? Мотаеш се наоколо и посещаваш старите приятели ли?

— Работата не е чак толкова приятна, Айвър.

— Предполагам, че се прибираш от конференцията?

— Да.

— Само обикновените празни приказки, нали? Не са направени никакви изводи и не е казано нищо полезно.

— Точно така. Пълна загуба на време.

— Предполагам, че през повечето време сте слушали плямпането на стария Боги Уодък. Ужасно скучно. С всяка година става все по-лошо.

— Ами да…

Томи седна на стола, който бе побутнат към него, прие предложената му цигара и рече:

— Просто се чудех дали — съвсем случайно, разбира се не знаеш нещо компрометиращо за някой си Екълс, адвокат, от кантората на господата Партингдейл, Харис и Локъридж.

— Я гледай ти, я гледай ти — каза мъжът, наречен Айвър Смит. Той повдигна вежди. Веждите му бяха много удобни за повдигане. Единият им край, който беше по-близо до носа, отиваше нагоре, а другият, до бузата, падаше надолу до невероятни граници. Дори при най-малката изненада той изглеждаше като човек, получил тежък шок, но всъщност за него това беше съвсем обикновено изражение. — Натъкнал си се на Екълс някъде, така ли?

— Бедата е там — каза Томи, — че не зная нищо за него.

— И искаш да научиш нещо за него?

— Да.

— Хм. Какво те накара да дойдеш при мен?

— Видях Андерсън отвън. Отдавна не го бях виждал, но го познах. Държеше някого под наблюдение. Който и да е бил той, бил е от сградата, от която току-що бях излязъл. Там има две адвокатски фирми и една фирма на експерти счетоводители. Разбира се, би могла да е всяка от тях или някой от служителите им. Само че мъжът, който вървеше по улицата, ми заприлича на Екълс. И просто се запитах да не би по някаква щастлива случайност Андерсън да следи моя мистър Екълс?

— Хм — каза Айвър Смит. — Е, Томи, винаги си имал способността да отгатваш.

— Кой е Екълс?

— Не знаеш ли? Нямаш ли някаква представа?

— Абсолютно никаква — отвърна Томи. — Без да се впускам в подробности, бях при него за информация за една възрастна жена, която скоро е напуснала един старчески дом. Адвокатът, когото са наели да уреди въпроса, е мистър Екълс. Изглежда, че е свършил работата с блестящо усърдие и вещина. Трябваше ми настоящият й адрес. Каза, че го нямал. Напълно е възможно да го няма… но просто си зададох въпроса. Той е единствената следа към нея, която имам.

— А ти искаш да намериш нея?

— Да.

— Не знам дали ще мога да ти бъда особено полезен. Екълс е много уважаван, солиден адвокат, докарва си добър доход, има много сериозни клиенти, работи за едрите земевладелци, професионалната класа, пенсионирани военни и моряци, генерали и адмирали, и така нататък. Той е върхът на почтеността. От това, което ми разказа, бих си извадил заключението, че той е изпълнявал законовите си задължения.

— Само че ти… се интересуваш от него — подхвърли Томи.

— Да, много ни интересува мистър Джеймс Екълс. — Той въздъхна. — Интересуваме се от него поне от шест години. Не сме напреднали особено.

— Много любопитно — рече Томи. — Отново ще те попитам. Кой точно е мистър Екълс?

— Искаш да кажеш — в какво подозираме Екълс? Е, да ти го кажа с едно изречение, подозираме го, че е един от най-големите умове на организираната престъпност в Англия.

— Престъпност ли? — Томи изглеждаше изненадан.

— О, да, да. Не тайно разузнаване, не шпионаж, не контрашпионаж. Не, обикновена престъпна дейност. Той е човек, който, поне доколкото ние знаем, не е извършил нито едно престъпление през живота си. Никога нищо не е откраднал, нищо не е фалшифицирал, никога не е присвоявал средства, не можем да намерим никакви доказателства срещу него. И все пак винаги когато има голям организиран обир, откриваме някъде в дъното мистър Екълс, който иначе води безупречен живот.

— Шест години — каза Томи замислено.

— Може би дори повече. Трябваше ни доста време, докато попаднем на следата. Банкови обири, кражби на частни бижута — навсякъде, където са големите пари. Всичките акции следват определен модел. Непрекъснато усещаш, че ги е замислил един и същ ум. Хората, които ги ръководят и изпълняват, никога не извършват никакво планиране. Отиват там, където им се каже, правят, каквото им се каже, те не трябва да мислят. Някой друг мисли вместо тях.

— И какво ви накара да се спрете на Екълс?

Айвър Смит поклати замислено глава.

— Твърде дълга история. Той е човек с много познати, с много приятели. Има хора, които играят голф с него, хора, които се грижат за колата му, има фирми на борсови агенти, които работят за него. Компании се занимават с невинен бизнес, който го интересува. Планът става все по-ясен, но не се изяснява неговата роля в този план, с изключение на подозрителното му отсъствие в определени случаи. Голям банков обир, замислен много умно (без да бъдат жалени средства, имай предвид), определени са пътищата за бягство и прочие, и къде е мистър Екълс, когато става това? В Монте Карло или Цюрих, или дори в Норвегия, където лови сьомга. Можеш да си сигурен, че мистър Екълс никога не е в диаметър по-малък от сто и петдесет километра от местопрестъплението.

— И все пак го подозирате?

— О, да. За себе си съм съвсем сигурен, но дали ще го хванем въобще, не зная. Човекът, прокопал тунела под банката, човекът, ударил нощния пазач, касиерът, който е бил там от самото начало, банковият служител, осигурил информацията — никой от тях не познава Екълс, те дори не са го виждали. До него води дълга верига… и никой не знае нищо повече, освен съседните нему звена.

— Добрата стара система на кутийките, така ли?

— Повече или по-малко — да, но има и някои оригинални идеи. Някой ден ще имаме късмет. Някой, който не би трябвало да знае нищо, ще знае нещо. Нещо глупаво или тривиално, може би, но нещо, което ще е достатъчно странно, за да бъде най-сетне доказателство.

— Женен ли е… има ли семейство?

— Не, никога не е поемал подобни рискове. Живее сам с една икономка, градинар и прислужник. Забавлява се умерено и приятно, и мога да се закълна, че всеки, влязъл в дома му като негов гост, е извън подозрение.

— И никой не забогатява?

— Това е много добър въпрос, Томас. Някой би трябвало да забогатява. Би трябвало да виждат някой да забогатява. Само че тази част от работата е организирана много умно. Големи печалби от конни състезания, инвестиции в акции и дялове, всякакви неща, които са естествени, просто трябва да имаш шанс, за да направиш големите пари и всички операции са съвсем истински. Има много пари, разположени в чужбина в различни страни и на различни места. Това е един много голям и всеобхватен концерн за правене на пари… и парите непрекъснато се движат от място на място.

— Е — рече Томи, — желая ти успех. Надявам се да хванеш твоя човек.

— Знаеш ли, мисля, че ще го направя някой ден. Може да има надежда, ако някой го извади от рутината.

— Как да го извади?

— Опасност — рече Айвър. — Да го накара да се почувства застрашен. Да го накара да почувства, че някой го следи. Да се чувства неспокоен. Ако човек е неспокоен, той може да извърши някоя глупост. Може да направи грешка. Разбираш ли, по този начин ги залавяме. Вземи най-умния човек, който може да организира брилянтно нещата и никога не греши. Разтревожи го с нещо съвсем дребно и той ще направи грешка. На това се надявам. Да чуем сега твоя разказ. Може би знаеш нещо, което ще се окаже полезно.

— Боя се, че няма нищо общо с престъпленията… слаба работа.

— Е, нека да го чуя.

Томи разказа историята без прекалени извинения за нейната баналност. Той знаеше, че Айвър не е човек, който презира баналното. Вместо това Айвър премина направо към въпроса, който беше довел Томи при него.

— Казваш, че жена ти е изчезнала?

— Не е типично за нея.

— Това е сериозно.

— Сериозно е и за мен.

— Мога да си представя. Виждал съм жена ти само веднъж. Много е проницателна.

— Захване ли се с нещо, е като териер по следа — каза Томас.

— Не си ли ходил в полицията?

— Не.

— Защо?

— Ами първо, защото не мога да повярвам, че й се е случило нещо. Тапънс винаги се справя. Тя просто тръгва след всяко нещо, което й се изпречи на пътя. Може просто да не е имала време да се обади.

— Хммм. Не ми харесва много. Казваш, че търси някаква къща? Това би могло да се окаже интересно, защото сред различните нишки, които следяхме, които, между другото, не ни доведоха до кой знае какво, имаше и следи от агенти по недвижими имоти.

— Агенти по недвижими имоти ли? — Томи изглеждаше изненадан.

— Да. Безобидни, обикновени, доста посредствени агенти по недвижими имоти в малки провинциални градове в различни краища на Англия, но всичките са недалеч от Лондон, фирмата на мистър Екълс работи много със и за агенти по недвижими имоти. Понякога той е адвокат на купувача, друг път — на продавача, понякога наема различни агенции за недвижими имоти от името на клиентите. Случвало се е да се питаме защо. Разбираш ли, нищо от това не е много доходно…

— Но ти се струва, че би могло да означава нещо или да доведе до нещо?

— Е, ако си спомняш големия обир на „Лондон Садърн Банк“ преди няколко години, имаше една къща в провинцията, една усамотена къща. Тя беше мястото за среща на крадците. Там не привличаха особено вниманието и плячката бе занесена и укрита там. Хората в околността започнаха да приказват за тях и се чудеха какви са тези хора, които идват и си отиват в доста необичайни часове. Различни коли, които пристигат посред нощ и пак си тръгват. В провинцията хората са любопитни по отношение на съседите си. Разбира се, полицията претърси мястото, намериха част от ограбеното и заловиха трима души, в това число един, който беше разпознат и идентифициран.

— Е, това не ви ли доведе донякъде?

— Не съвсем. Мъжете не казаха нищо, имаха отлични адвокати, получиха големи присъди и след година и половина всички бяха на свобода. Много умни бягства.

— Струва ми се, че си спомням този случай. Един човек изчезва от съда, където го водят двама надзиратели.

— Точно така. Всичко бе уредено много умно и бяха похарчени луди пари за бягството. Смятаме обаче, че който и да е организирал работата, той е допуснал грешка, наемайки една къща за твърде дълго време, така че да заинтересува местното население. Може би би било по-добра идея съучастниците да живеят, да кажем, в поне тридесет къщи на различни места. Идват хора и купуват къща, да кажем, майка и дъщеря или някоя вдовица, или пенсиониран офицер с жена си. Приятни, тихи хора. Извършват някои ремонти по къщата, викат местния майстор да поправи водопровода, може би някоя лондонска фирма за обзавеждането, след което, след година — година и половина, възникват някакви обстоятелства, собствениците продават къщата и заминават да живеят в чужбина. Нещо такова. Всичко е съвсем естествено и спокойно. Може би по време на тяхното пребиваване къщата е била използвана за доста необикновени цели! Само че никой не подозира това. Идват им приятели на гости, не много често, само от време на време. Някоя вечер, например, се организира нещо като годишнина на двойката на средна възраст, или пък на възрастната двойка, а може да е и празненство по случай пълнолетие. Много коли пристигат и заминават. Да речем, че са извършени пет големи кражби през последните шест месеца, но всеки път плячката минава или се укрива не само в тази къща, а в пет различни къщи из провинцията. Това все още е само предположение, драги Томи, но ние работим по него. Да допуснем, че твоята възрастна дама подарява картина на някаква къща и да допуснем, че това е важна къща. Да прположим сега, че това е къщата, която жена ти е разпознала някъде и се е втурнала да разследва. Да предположим най-сетне, че някой не иска точно тази къща да бъде разследвана… Знаеш ли, работата може да се затегне.

— Много е пресилено.

— О, да, съгласен съм. Но днешните времена са такива… Невероятни неща се случват в нашия свят.

Томи слезе от четвъртото си за деня такси малко уморено и се огледа преценяващо около себе си. Таксито го бе оставило в малка задънена уличка, срамежливо сгушена под един от хълмовете на Хампстед Хийд. Уличката явно представляваше някакво артистично „поселение“. Всяка къща беше абсолютно различна от съседните. Тази специално явно се състоеше от голямо ателие с прозорци на покрива, от едната страна на което беше прикрепено (почти като някакъв цирей) нещо като струпване от три малки стаи. Яркозелено дървено стълбище опасваше къщата от външната страна. Томи отвори малката портичка, мина по пътеката и като не видя звънец, се ориентира към чукалото. След като не получи отговор, той опита пак с чукалото, този път — по-силно.

Вратата се отвори така внезапно, че той за малко не падна назад. На прага стоеше жена. Първото впечатление на Томи беше, че това е една от най-неприветливите жени, които е виждал. Имаше широко и плоско като палачинка лице, две огромни очи с невероятно различен цвят, едното зелено, а другото — кафяво, благородно чело, от което израстваше подобна на гъсталак буйна коса. Носеше пурпурна престилка с петна от глина по нея, а Томи забеляза, че ръката, с която държеше вратата отворена, беше изключително красива.

— О — каза тя. Гласът й беше дълбок и много привлекателен. — Какво има? Заета съм.

— Мисис Боскоуън?

— Да. Какво искате?

— Казвам се Бересфорд. Бих искал да поговоря с вас за малко.

— Не знам. Наистина ли трябва? Какво има… за някоя картина ли? — погледът й се плъзна към пакета под мишницата му.

— Да, във връзка с една от картините на съпруга ви.

— Искате да я продавате ли? Имам много негови картини. Не искам да купувам нищо повече. Занесете я на някоя от онези галерии или нещо такова. Сега започват да го купуват. Не приличате на човек, който има нужда да продава картини.

— О, не, не искам нищо да продавам.

На Томи му беше извънредно трудно да говори с тази особена жена. Очите й, въпреки че не бяха еднакви, бяха много красиви и сега гледаха през рамото му към улицата с някакъв странен интерес към нещо в далечината.

— Моля ви — каза Томи. — Бих искал да ме поканите да вляза. Трудно е да се обясни.

— Ако сте художник, не желая да говоря с вас — каза мисис Боскоуън. — Художниците винаги са много скучни.

— Не съм художник.

— Е, във всеки случай не приличате на такъв. — Очите й го огледаха от горе до долу. — Приличате по-скоро на чиновник — рече тя неодобрително.

— Може ли да вляза, мисис Боскоуън?

— Не съм сигурна. Почакайте.

Тя затръшна вратата доста рязко. Томи зачака. След като минаха около четири минути, вратата отново се отвори.

— Добре — каза тя, — можете да влезете.

Тя го поведе през антрето, нагоре по едно тясно стълбище и влязоха в голямото ателие. В един от ъглите имаше фигура, а около нея бяха разхвърляни различни инструменти. Чукове и длета. Имаше и една глинена глава. Цялото място изглеждаше като че ли току-що е било опустошено от банда хулигани.

— Никога няма къде да се седне тук — рече мисис Боскоуън.

Тя махна няколко неща от една дървена табуретка и я бутна към него.

— Ето. Сядайте и казвайте.

— Много любезно от ваша страна, че ме поканихте.

— Наистина е така, но вие изглеждахте толкова притеснен. Притеснен сте за нещо, нали?

— Да, така е.

— Така си и помислих. За какво се притеснявате?

— За жена ми — каза Томи, като сам се изненада от говора си.

— О, притеснявате се за жена си? Е, нищо чудно. Мъжете винаги се тревожат за жените си. Какво има? Избягала е някой или ви дразни?

— Не, нищо такова.

— Умира ли? От рак?

— Не — каза Томи. — Просто не зная къде е.

— И мислите, че аз мога да зная? Е, по-добре ми кажете как се казва и нещо за нея, ако смятате, че мога да я намеря. Имайте предвид, че не съм сигурна — каза мисис Боскоуън — дали искам да го направя. Предупреждавам ви.

— Слава Богу — каза Томи, — да се говори с вас е по-лесно, отколкото си мислех.

— Какво общо има картината? Картина е, нали? Би трябвало, с тази форма.

Томи разгъна пакета.

— Това е картина, подписана от съпруга ви — рече Томи. — Искам да ми кажете каквото можете за нея.

— Разбирам. Какво точно искате да знаете?

— Кога е рисувана и къде.

Мисис Боскоуън го погледна и за пръв път в очите й се появи лек интерес.

— Е, това не е трудно — рече тя. — Да, мога да ви кажа всичко за нея. Рисувана е преди около петнайсет години… Не, доста по-отдавна, отколкото си мисля. Това е от доста по-ранните му картини. Преди двайсет години, бих казала.

— Знаете ли къде е… мястото, имам предвид?

— О, да, доста добре го помня. Хубава картина. Винаги ми е харесвала. Това е малкият извит мост и къщата, а мястото се казва Сатън Чансълър. На около десетина километра от Маркет Бейзинг. Самата къща е на три километра от Сатън Чансълър. Много приятно място. Уединено.

Тя се приближи до картината, наведе се и се вгледа в нея.

— Странно — рече тя. — Да, това е много странно. Сега се чудя…

Томи не обърна голямо внимание на думите й.

— Как се казва къщата? — попита той.

— Наистина не си спомням. Сменяха й името, нали разбирате, на няколко пъти. Не зная какво се беше случило там. Станали са няколко доста трагични неща, струва ми се и следващите обитатели са я преименували. Някога се е казвала Кънал Хауз или Кънал Сайд. По едно време се казваше Бридж Хауз, после Медоусайд… Ривърсайд беше другото й име.

— Кой живееше там… или кой живее сега? Знаете ли?

— Никой, доколкото знам. Когато я видях за пръв път, там живееха един мъж и едно момиче. Обикновено отиваха през почивните дни. Мисля, че не бяха женени. Момичето беше танцьорка. Може да е била и актриса… Не, мисля, че беше танцьорка. Балерина. Много красива, но глупава. Наивна, почти налудничава. Помня, че Уилям имаше слабост към нея.

— Рисуваше ли я?

— Не. Той не рисуваше много хора. Понякога казваше, че иска да ги скицира, но така и не го направи. Винаги хлътваше по момичетата.

— Тези хора ли бяха там, когато съпругът ви е нарисувал къщата?

— Да, така ми се струва. Поне през част от времето. Идваха само през почивните дни. След това стана някакъв скандал. Мисля, че се скараха и или той си замина и я изостави, или пък тя замина и го заряза. Самата аз не бях там. Тогава работех в Ковънтри, правех една скулптура. След това мисля, че в къщата остана само една гувернантка с детето. Не зная кое беше детето, нито откъде е дошла гувернантката, но тя се грижеше за нея. След това май нещо стана с детето. Или гувернантката я отведе някъде, или може би момиченцето умря. Какво искате да научите за хора, живели в къщата преди двайсет години? Струва ми се идиотско.

— Искам да разбера, каквото мога, за къщата — рече Томи. — Разбирате ли, жена ми отиде да търси тази къща. Каза, че я е виждала някъде от влак.

— Точно така — каза мисис Боскоуън, — железопътната линия минава точно от другата страна на моста. Предполагам, че оттам къщата се вижда доста добре. — После зави: — Защо жена ви търси тази къща?

Томи даде доста кратко обяснение и тя го погледна със съжаление.

— Да не би да сте излезли от лудница или от нещо подобно? — попита мисис Боскоуън. — Пуснат сте на свобода под гаранция или както там го наричат.

— Сигурно имам такъв вид — каза Томи, — но всичко е съвсем просто в действителност. Жена ми искаше да намери тази къща, затова реши да опита различни пътувания с как, за да открие къде я е видяла. Е, мисля, че я е намерила. Струва ми се, че е отишла на това място… не знам какво си Чансълър.

— Сатън Чансълър, да. Едно време беше много загубено място. Разбира се, сега може да е станало голямо селище или дори от онези туристически градчета.

— Предполагам, че може да е всичко — каза Томи. — Тя се обади да каже, че ще се прибере, но не се прибра. Искам да знам какво й се е случило. Мисля, че е отишла и е започнала да разследва тази къща и може да е попаднала в опасност.

— Какво опасно има?

— Не зная — рече Томи. — Никой от нас не знае. Дори да смятах, че има някаква опасност, но жена ми мислеше иначе.

— Изключително изострени възприятия?

— Възможно е. Тя си е малко такава, има подозрения. Да сте чували или да сте познавали някоя мисис Ланкастър преди двайсет години или по всяко време до преди един месец?

— Мисис Ланкастър ли? Не, мисля, че не. Това е име, което човек би запомнил, нали? Не. Какъв е проблемът с мисис Ланкастър?

— Тя е жената, на която принадлежеше тази картина. Дала я е на една моя леля като приятелски жест. След което напуснала дома за възрастни доста неочаквано. Роднините й са я отвели. Опитах се да я открия, но не е лесно.

— Кой има голямо въображение, вие или жена ви? Явно сте си измислили сума неща и сте доста загрижен за тях, ако мога така да кажа.

— О, да, можете — рече Томи. — Доста съм загрижен, при това за нищо. Това имате предвид, нали? Предполагам, че и вие сте права.

— Не — каза мисис Боскоуън. Гласът й бе леко променен. — Не бих казала, че е съвсем за нищо.

Томи я погледна въпросително.

— Има нещо странно, свързано с тази картина — каза мисис Боскоуън. — Много странно. Разбирате ли, доста добре си го спомням. Помня повечето от картините на Уилям, въпреки че той е рисувал доста.

— Помните ли на кого е продадена, ако въобще е била продавана?

— Не, това не помня. Да, мисля, че се продаде. От една от изложбите му бяха продадени цял куп картини. Бяха рисувани три-четири години преди тази и две години след нея. Доста от тях се продадоха. Почти всичките. Само че сега не мога да си спомня на кого бе продадена тази. Твърде много искате от мен.

— Много съм ви благодарен за всичко, което си спомнихте.

— Все още не сте ме попитали защо казах, че има нещо странно във връзка с картината. Тази картина, която сте донесли.

— Искате да кажете, че не е на съпруга ви? Някой друг ли я е рисувал?

— О, не. Тази картина е рисувана от Уилям. „Къща край канала“ я нарече в каталога, струва ми се. Само че не е такава, каквато си беше. Виждате ли, нещо не е наред.

— Какво не е наред?

Мисис Боскоуън протегна изцапан с глина пръст и го бодна в едно място, точно под прострелия се над канала мост.

— Ето тук — каза тя. — Виждате ли? Под моста има вързана лодка, нали?

— Да — каза Томи объркано.

— Е, последния път, когато видях картината, тази лодка я нямаше. Уилям никога не е рисувал тази лодка. Когато беше изложена, нямаше никаква лодка.

— Искате да кажете, че някой друг, а не вашият съпруг, е нарисувал лодката впоследствие?

— Да. Странно е, нали? Чудя се защо. Най-напред се изненадах да видя лодка на това място, където никога не е имало никаква лодка, след това ясно забелязах, че тя не е рисувана от Уилям. Той не я е рисувал. Някой друг го е направил. Чудя се кой?

Тя погледна Томи.

— И се питам защо?

Томи не можеше да предложи отговор. Той погледна мисис Боскоуън. Леля му Ейда би я нарекла вятърничава жена, но Томи не мислеше за нея така. Тя бе неясна, прескачаше рязко от една тема на друга. Нещата, които казваше, сякаш нямаха връзка с това, което е изрекла само преди минута. Тя беше от онзи тип хора, помисли си Томи, които могат да знаят много повече от това, което решават да разкрият. Обичала ли е мъжа си, ревнувала ли го е или го е презирала? Нямаше какъвто и да е намек в поведението й, нито пък в думите й. Само че той имаше усещането, че онази малка нарисувана лодка, вързана под моста, я бе разтревожила. Не й харесваше, че лодката е там. Внезапно той се запита дали твърдението й отговаряше на истината. Можеше ли наистина да си спомни, след толкова много години, дали Боскоуън е нарисувал лодка или не е? Наистина изглеждаше много дребно и незначително нещо. Ако бе видяла картината за последен път само преди година… но явно е било много преди това. И това бе смутило мисис Боскоуън. Той отново я погледна и видя, че тя го гледа. Любопитните й очи не го наблюдаваха предизвикателно, а по-скоро замислено. Много, много замислено.

— Какво смятате да правите сега? — попита тя.

Това поне беше лесно. На Томи не му беше трудно да реши какво да прави.

— Ще се върна вкъщи тази вечер и ще видя дали няма новини от жена ми… някое съобщение от нея. Ако ли не, утре ще отида на това място — рече той. — Сатън Чансълър. Надявам се, че ще намеря жена си там.

— Зависи — каза мисис Боскоуън.

— От какво зависи? — попита Томи рязко.

Мисис Боскоуън се намръщи. След това промърмори, явно на себе си:

— Чудя се къде ли е тя?

— За кого се чудите къде е?

Мисис Боскоуън бе отклонила погледа си от него. Сега очите й се върнаха обратно.

— О — рече тя, — имам предвид жена ви. — След това добави: — Надявам се, че е добре.

— Защо да не е добре? Кажете ми, мисис Боскоуън, има ли нещо нередно в това място… в Сатън Чансълър?

— В Сатън Чансълър? Там ли? — тя се замисли. — Не, мисля, че не. Не и в мястото.

— Струва ми се, че имах предвид къщата — каза Томи. — Тази къща край канала. Не селото Сатън Чансълър.

— А, къщата — каза мисис Боскоуън. — Действително беше хубава къща. Направена за любовници, нали разбирате.

— Живееха ли любовници в нея?

— Понякога. Не много често. Ако една къща е построена за любовници, тя трябва да се обитава от любовници.

— А не да се използва за друго от някой друг.

— Доста бързо схващате — каза мисис Боскоуън. — Разбрахте какво имам предвид, нали? Не трябва да използвате къща, която е построена за едно нещо, за нещо друго. Не би ми харесало, ако се постъпваше така.

— Знаете ли нещо за хората, които са живели там през последните години?

Тя поклати глава.

— Не. Не, нищо не зная за къщата въобще. Нали разбирате, било е без значение за мен.

— Но си мислите за нещо… За някого?

— Да — каза мисис Боскоуън, — предполагам, че сте прав в това. Мислех си за… някого.

— Не можете ли да ми кажете за човека, за когото си мислите?

— Наистина няма нищо за казване — рече мисис Боскоуън. — Понякога, нали разбирате, човек просто се пита къде е някой. Какво им се е случило или как са се… развили. Има някакво усещане… — тя махна с ръка. — Искате ли пушена херинга? — попита тя неочаквано.

— Пушена херинга ли? — изуми се Томи.

— Ами случайно имам две-три херинги. Мислех си, че може би ще трябва да хапнете нещо, преди да се качите на влака. От гара Ватерло — каза тя. — За Сатън Чансълър, имам предвид. Казахте, че ще трябва да го смените в Маркет Бейзинг. Предполагам, че още мислите така.

Това беше знак, че е свободен. Томи го прие.

13. Албърт следва уликите

Тапънс премигна с очи. Образът беше доста неясен. Опита се да повдигне глава, но трепна, когато я прониза остра болка и тя отново се отпусна назад върху възглавницата. Тя затвори очи. Скоро ги отвори отново и премигна още веднъж.

С чувство на постижение тя разпозна заобикалящата я обстановка. „В болнично отделение съм“ — помисли си Тапънс. Удовлетворена от умствения си прогрес до този момент, тя прекрати интелектуалната дедукция. Намираше се в болнично отделение и главата я болеше. Защо я болеше и защо беше в болнично отделение, тя не бе съвсем сигурна. „Катастрофа?“ — помисли си Тапънс.

Около леглата сновяха сестри. Това изглеждаше напълно естествено. Тя затвори очи и опита една малка внимателна мисъл. Смътният образ на възрастна фигура в църковни одежди прекоси умственото й пространство. „Отчето? — каза си Тапънс замислено. — Отчето ли е това?“ Наистина не можеше да си спомни. Предположи, че е той.

„Но какво правя в тази болница? — помисли си Тапънс. — Имам предвид, че се грижа за болните, значи, трябва да съм с униформа. С униформа на VAD.“

— Боже мой — рече тя.

Скоро до леглото й се материализира една сестра.

— По-добре ли се чувствате, мила? — попита сестрата с някаква фалшива веселост. — Хубаво е така, нали?

Тапънс не бе много сигурна дали беше хубаво. Сестрата каза нещо за освежаваща чаша чай.

„Явно съм пациент“ — каза си Тапънс с неодобрение. Тя продължи да лежи кротко, възкресявайки в паметта си различни разпокъсани мисли и думи.

— Войници — каза Тапънс. — VAD. Това е, разбира се. Аз съм от VAD.

Сестрата й донесе чай в нещо като купичка и я подкрепяше, докато тя отпиваше от чая. Болка отново прониза главата й.

— Аз съм от VAD — каза Тапънс гласно.

Сестрата я погледна неразбиращо.

— Главата ме боли — каза Тапънс, като добави едно твърдение, изразяващо факт.

— Скоро ще мине — каза сестрата.

Тя отдръпна купичката и докладва на преминаващата старша сестра:

— Номер 14 се събуди. Струва ми се обаче, че е малко замаяна.

— Каза ли нещо?

— Каза, че е VIP4 — рече сестрата.

Старшата сестра на отделението изсумтя, с което показа какво е отношението й към маловажни пациенти, които твърдят, че са VIP.

— Ще видим тази работа — каза старшата сестра. — Побързайте, сестра, не се мотайте цял ден с тази купичка.

Тапънс се отпусна полузаспала на възглавниците. Все още не бе преодоляла етапа, на който позволяваше мислите да прелитат през ума й в твърде неорганизиран строй.

Някой трябваше да е тук, чувстваше тя, някой, когото тя познава много добре. Имаше нещо много странно в тази болница. Това не беше болницата, която тя помнеше. Това не беше болницата, в която тя бе помагала. „Всички бяха войници там — каза си Тапънс. — Бях в хирургическото отделение, в първи и втори ред.“ Тя отвори очи и се огледа още веднъж. Реши, че това е болница, която никога преди не е виждала и няма нищо общо с грижите за хирургически случаи, военни или други.

„Чудя се къде ли е — рече си Тапънс. — На кое място?“ Опита се да си спомни името на някое място. Единствените места, за които можа да се сети, бяха Лондон и Саутхамптън.

Старшата сестра на отделението се появи край леглото й.

— Надявам се, че се чувствате малко по-добре — рече тя.

— Добре съм — каза Тапънс. — Какво ми има?

— Ударили сте си главата. Предполагам, че е доста болезнено, нали?

— Боли ме — каза Тапънс. — Къде съм?

— В Кралската болница на Маркет Бейзинг.

Тапънс обмисли тази информация. За нея тя не означаваше абсолютно нищо.

— Стар свещеник — рече тя.

— Моля?

— Нищо особено. Аз…

— Все още не сме написали името ви върху картона ви — каза старшата сестра.

Тя приготви писалката си и погледна въпросително Тапънс.

— Името ми?

— Да — каза сестрата. — За документацията — добави тя услужливо.

Тапънс замълча, докато обмисляше. Името й. Как й беше името? „Колко глупаво — помисли си Тапънс, — май че съм го забравила. И все пак трябва да имам име.“ Внезапно почувства слабо облекчение. Лицето на възрастния свещеник изведнъж проблесна в съзнанието й и тя каза решително:

— Разбира се. Прудънс.

— П-р-у-д-ъ-н-с ли?

— Точно така — каза Тапънс.

— Това е малкото ви име. А фамилията?

— Каули. К-а-у-л-и.

— Радвам се, че уредихме това — каза сестрата и се оттегли с вид на човек, чиято документация повече не го притеснява.

Тапънс почувства леко доволство от себе си. Прудънс Каули. Прудънс Каули от VAD и баща й беше свещеник… Свещеник в някакво село, и беше война, и… „Смешно — каза си Тапънс, — явно бъркам всичко. Струва ми се, че всичко това се е случило много отдавна.“ Тя промърмори на себе си: „Ваше ли е бедното дете?“ Замисли се. Тя ли каза това току-що или някой друг й го беше казал? Сестрата се върна отново.

— Адресът ви — рече тя, — мис… мис Каули или мисис Каули може би? Вие ли попитахте за някакво дете?

— Ваше ли е бедното дете? Някой на мен ли го каза или аз го казвам?

— На ваше място, мила, бих поспала малко сега — каза сестрата.

Тя си отиде и отнесе получената информация на съответното място.

— Изглежда, че е дошла на себе си, докторе — отбеляза тя, — и заяви, че се казва Прудънс Каули. Но явно не си спомня адреса си. Каза нещо за някакво дете.

— Добре — каза докторът с обичайната си небрежност, — ще й дадем още двайсет и четири часа. Тя се оправя от сътресението доста добре.

Томи се мъчеше със секретния си ключ. Преди да успее да го използва, вратата се отвори и Албърт изникна на прага.

— Е — попита Томи, — върна ли се?

Албърт бавно поклати глава.

— И нито дума от нея, нито обаждане, нито писмо… нито телеграма?

— Казвам ви, сър, нищо. Съвсем нищо. Няма нищо и от никой друг. Спотайват се… но са я хванали. Така мисля. Хванали са я.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „хванали са я“? — попита Томи. — Това е от глупостите, които четеш… Кой я е хванал?

— Ами знаете кого имам предвид. Бандата.

— Каква банда?

— Една от онези банди, дето мятат ножове. Или някоя международна.

— Стига си приказвал глупости — каза Томи. — Знаеш ли какво мисля?

Албърт го погледна въпросително.

— Мисля, че е твърде необмислено от нейна страна да не ни изпрати никаква вест — рече Томи.

— А — каза Албърт, — да, разбирам какво искате да кажете. Сигурно бихте могли да си мислите така. Ако така се чувствате по-добре — добави той доста мрачно. Албърт пое пакета от ръцете на Томи. — Виждам, че връщате картината обратно — каза той.

— Да, донесох проклетата картина обратно — каза Томи. — Страшна полза имаше от нея, няма що!

— Нищо ли не научихте от нея?

— Не е точно така — каза Томи. — Научих нещо от картината, но дали това, което съм научил, ще ми свърши някаква работа — не зная. — Той добави: — Предполагам, че доктор Мъри не се е обаждал, нито мис Пакард от старческия дом „Слънчевото било“? Нищо подобно, нали?

— Никой не се е обаждал, освен зарзаватчията, за да каже, че имал много хубави патладжани. Той знае, че госпожата обича патладжани. Винаги я осведомява. Само че аз му казах, че нея я няма в момента. — Той добави: — Приготвил съм ви пиле за вечеря.

— Удивително е, че никога не можеш да се сетиш за нещо друго, освен за пилета — каза Томи нелюбезно.

— Този път е това, което наричат пиленце — каза Албърт. — Мършавичко е — добави той.

— Ще свърши работа — каза Томи.

Телефонът иззвъня. На секундата Томи скочи от стола си и се втурна към него.

— Ало… ало?

Слаб и далечен глас изрече:

— Мистър Томас Бересфорд? Ще приемете ли личен разговор от Инвъргашли?

— Да.

— Почакайте, моля.

Томи зачака. Вълнението му започна да спада. Трябваше да почака малко. След това прозвуча един отривист и компетентен глас, който той познаваше. Гласът на дъщеря му.

— Здравей, ти ли си, татко? — Дебора!

— Да. Защо си задъхан, да не си тичал? Дъщерите, помисли си Томи, винаги са критични.

— От възрастта е — каза той. — Как си, Дебора?

— О, добре съм. Виж, татко, видях нещо във вестника. Може и ти да си го видял. Замислих се за него. Нещо за някой, който претърпял злополука и бил в болница.

— Е? Мисля, че не съм виждал нищо такова. Искам да кажа, че по никакъв начин няма да го забележа. Защо?

— Ами… то не звучеше много страшно. Предположих, че е автомобилна катастрофа или нещо от сорта. Споменаваше се, че жената, която и да е тя… възрастна жена… се е представила като Прудънс Каули, но не могли да открият адреса й.

— Прудънс Каули? Искаш да кажеш…

— Ами да. Просто… Е, просто ми мина през ума. Това е името на мама, нали? Имам предвид, това беше името й.

— Разбира се.

— Винаги забравям за Прудънс. Искам да кажа, никога не сме мислили за нея като за Прудънс, ти и аз, нито пък Дерек.

— Не — каза Томи, — не. Това не е кръщелно име, което някой би свързал с майка ти.

— Не, знам, че не е. Просто си помислих, че е… доста странно. Мислиш ли, че може да е някаква нейна роднина?

— Предполагам, че може. Къде е това?

— Болницата в Маркет Бейзинг мисля, че пишеше. Доколкото разбрах, искали да научат нещо повече за нея. Просто си помислих… е, знам, че е ужасно глупаво, сигурно има маса хора на име Каули и маса хора на име Прудънс, но просто реших да се обадя и да проверя. Да се уверя — имам предвид, че мама си е вкъщи и че всичко е наред.

— Разбирам — каза Томи. — Да, разбирам.

— Е, казвай, татко, вкъщи ли е тя?

— Не — отвърна Томи, — не е вкъщи и дори не зная дали е добре или не.

— Какво искаш да кажеш? — запита Дебора. — Какво прави мама? Предполагам, че през последните пет дни си бил в Лондон на онзи извънредно таен и секретен идиотски остатък от миналото, и си дрънкал със старите момчета.

— Напълно си права — каза Томи. — Върнах се оттам снощи.

— И видя, че мама я няма… или ти знаеше къде отива? Хайде, татко, кажи ми всичко. Притеснен си. Много добре, те усещам, когато си притеснен. С какво се занимава мама? Тръгнала е след нещо, нали? Бих искала на нейната възраст да се научи да си седи мирно и да не се занимава с разни работи.

— Беше разтревожена — каза Томи. — Тревожеше се за нещо, което се е случило във връзка със смъртта на леля ти Ейда.

— Какво нещо?

— Ами нещо, което една от пациентките в старческия дом й каза. Разтревожи се за тази възрастна жена. Тя започна много да приказва и майка ти се разтревожи за някои неща, които тя каза. И така, когато отидохме да прегледаме вещите на леля Ейда, решихме да поговорим с тази жена, но явно тя беше напуснала доста внезапно.

— Е, всичко това е съвсем естествено, нали?

— Някакви нейни роднини са дошли и са я отвели.

— Все още изглежда съвсем естествено — каза Дебора. — Защо се е изплашила мама?

— Втълпи си — каза Томи, — че на тази възрастна жена може да се е случило нещо.

— Разбирам.

— Откровено казано, изглежда, че е изчезнала. Всичко е станало съвсем естествено. Имам предвид, че има поръчителства от банки, адвокати и всичко останало. Само че… не можахме да открием къде е.

— Искаш да кажеш, че мама е тръгнала да я търси ли?

— Да. И не се върна, когато беше казала, че ще се върне, преди два дни.

— И не се е обаждала?

— Не.

— Трябваше да се грижиш за мама по-добре — каза Дебора сурово.

— Никой от нас не е успявал да се грижи за нея — каза Томи. — Дори и ти, Дебора, ако става дума за това. По същия начин влезе във войната и направи сума ти неща, които не бяха нейна работа.

— Но сега е по-различно. Имам предвид, че е доста стара. Трябва да си седи вкъщи и да се пази. Сигурно й е било скучно. В края на краищата, това е в дъното на всичко.

— Болницата на Маркет Бейзинг, така ли каза? — попита Томи.

— Мелфърдшир. Мисля, че е на около час и половина с влак от Лондон.

— Точно така — каза Томи. — А близо до Маркет Бейзинг има едно село, което се казва Сатън Чансълър.

— То пък какво общо има? — попита Дебора.

— Твърде дълга история — рече Томи. — Свързано е с една картина на къща край моста над един канал.

— Струва ми се, че не те чувам много добре — каза Дебора. — Какво каза?

— Няма значение — рече Томи. — Ще се обадя в болницата на Маркет Бейзинг. Добре е, струва ми се, че майка ти е там. Хората, които са получили сътресение, често си спомнят първо неща, които са им се случили в детството и чак след това бавно се връщат към настоящето. Върнала се е към моминското си име. Може да е претърпяла автомобилна катастрофа, но не бих се изненадал и ако някой я е тупнал по главата. Това е нещо, което би могло да се случи на майка ти. Забърква се в разни работи. Ще ти съобщя какво съм открил.

Четиридесет минути по-късно Томи Бересфорд погледна часовника си и изпусна въздишка на дълбока загриженост, докато оставяше телефонната слушалка върху вилката. Появи се Албърт.

— Какво ще правим с вечерята ви, сър? — запита той. — Не сте яли нищо, а аз се извинявам, че забравих за пилето… Стана на въглен.

— Не искам нищо да ям — каза Томи. — Искам нещо за пиене. Донеси ми едно двойно уиски.

— Веднага, сър — рече Албърт. Няколко минути по-късно той донесе желаното освежително питие на Томи, който се бе отпуснал в износеното, о удобно кресло, запазено специално за него.

— Предполагам, че сега — каза Томи — искаш да чуеш всичко.

— Всъщност, сър — каза Албърт с леко извиняващ се глас, — по-голямата част ми е известна. Разбирате ли, като чух, че става дума за госпожата и така нататък, позволих си волността да вдигна деривата в спалнята. Мислех, че няма да имате нищо против, сър, не и когато е за госпожата.

— Не те обвинявам — каза Томи. — Всъщност, благодарен съм ти. Ако трябваше да обяснявам отначало…

— Свързахте се с всички, нали? С болницата, с доктора и с управителката.

— Няма нужда да повтаряме всичко отново — рече Томи.

— Болницата в Маркет Бейзинг — каза Албърт. — Никога не е споменавала и дума за нея. Никога не я е давала като адрес или нещо такова.

— Не е имала намерение това да става неин адрес — рече Томи. — Доколкото мога да разбера, вероятно са я фраснали по главата някъде навън. Някой я е качил в кола и я е оставил някъде по пътя, за да изглежда като най-обикновен обир. — Той добави: — Събуди ме утре в шест и половина. Искам да започна от рано.

— Съжалявам, че пилето ви пак изгоря във фурната. Само го сложих, за да не изстине и го забравих.

— Стига с тези пилета — рече Томи. — Винаги съм ги смятал за много глупави птици, само се бутат под колите и кудкудякат наоколо. Погреби го утре сутринта с почести.

— Тя не е на прага на смъртта или нещо такова, нали? — попита Албърт.

— Спести си мелодраматичните фантазии — каза Томи. — Ако беше подслушвал внимателно, щеше да знаеш, че отново е дошла на себе си, знае коя е или коя е била, знае къде е и те се заклеха, че ще я пазят там и ще ме чакат, докато отида. По никакъв начин няма да й позволят да се измъкне от леглото и пак да хукне да върши някаква глупава детективска работа.

— Като заговорихме за детективска работа… — каза Албърт, като се поколеба и леко се покашля.

— Не ми се говори за това — каза Томи. — Забрави го, Албърт. Учи се да събираш книги или да отглеждаш цветя на прозореца, или нещо такова.

— Е, само си мислех… имам предвид като улики…

— И какво за уликите?

— Просто си мислех.

— Оттам идват всичките беди в живота. От мисленето.

— Улики — каза Албърт отново. — Тази картина, например. Това е улика, нали?

Томи забеляза, че Албърт е закачил картината с къщата край канала на стената.

— Ако тази картина е улика за нещо, за какво мислиш, че е улика? — Той леко се смути, като осъзна колко тромава фраза бе изрекъл току-що.

— Имам предвид… за какво става дума въобще? Би трябвало да означава нещо. Това, което си мислех — каза Албърт, — ако ме извините, че го споменавам…

— Продължавай, Албърт.

— Мислех си за онова бюро.

— Бюро ли?

— Да. Онова, което донесоха преносвачите на мебели заедно с малката масичка, двата стола и другите неща. Казахте, че е семейна собственост, така ли?

— Принадлежеше на леля ми Ейда — рече Томи.

— Ами точно това имах предвид, сър. Това е такова място, където се намират улики. В стари бюра. Антики.

— Възможно е — каза Томи.

— Зная, че не е моя работа и предполагам, че наистина не трябваше да се бъркам в това, но докато ви нямаше, сър, не можах да се сдържа. Трябваше да отида и да погледна.

— Какво… да погледнеш в бюрото ли?

— Да, само да погледна дали няма някоя улика там. Нали разбирате, бюра като това обикновено имат тайни чекмеджета.

— Възможно е — рече Томи.

— Ами точно това е. Можеше да има някоя скрита улика там. Затворена в тайно чекмедже.

— Съгласен съм с подобна идея — каза Томи, — но не виждам причина, поне доколкото знам, леля ми Ейда да открие каквото и да било по тайни чекмеджета.

— Човек никога не знае с възрастните жени. Обичат да крият разни неща. Като гаргите са или като свраките, забравих кое беше. Може да има тайно завещание вътре или нещо, написано със симпатично мастило, или пък съкровище. Или упътване къде можете да намерите съкровище.

— Съжалявам, Албърт, но мисля, че ще трябва да те разочаровам. Съвсем сигурен съм, че няма нищо подобно в това старо бюро, което някога принадлежеше на чичо ми Уилям. Още един човек, който стана свадлив на стари години, освен че беше глух като пън и много раздразнителен.

— Мислех си — каза Албърт, — че никому няма да навреди, ако погледнем, нали? — Той добави добродетелно: — Тъй или инак трябва да се почисти. Нали знаете как са старите неща при възрастните жени. Не ги чистят много… не и когато имат ревматизъм и им е трудно да се справят.

Томи се замисли за момент. Спомняше си, че двамата с Тапънс прегледаха набързо чекмеджетата на бюрото, извадиха съдържанието им така, както си беше, и го сложиха в два големи плика, след което извадиха от долните чекмеджета няколко чилета вълна, две жилетки, един черен кадифен шал и три хубави калъфки за възглавници, които предадоха заедно с другите дрехи и вехтории. След като се върнаха у дома, прегледаха документите от двата плика. Вътре нямаше нищо особено интересно.

— Прегледахме съдържанието, Албърт — каза той. — Наистина посветихме няколко вечери на това. Имаше едно-две доста интересни писма, няколко рецепти за варене на свински бут, още няколко за консервиране на плодове, няколко дажбени книжки, купони и други неща, останали от войната. Нямаше нищо интересно.

— О — рече Албърт, — но това са само хартийките, както се казва. Просто обикновените документи, с които човек се зарива по бюра, чекмеджета и така нататък. Имам предвид истински тайни неща. Когато бях малък, нали разбирате, работих шест месеца при един антиквар — често му помагах да подправя разни неща. Но така се научих за тайните чекмеджета. Обикновено ги правят по един и същ модел. Има три-четири разпространени начина, които варират от време на време. Не мислите ли, сър, че би трябвало да погледнете? Искам да кажа, че не бих искал да го правя сам, когато вас ви няма. Не искам да бъда нагъл — той погледна Томи с вид на молещо куче.

— Хайде, Албърт — каза Томи, като се предаде. — Да отидем да проверим.

„Много хубава мебел — мислеше си Томи, докато стоеше край Албърт и разглеждаше екземпляра от наследството на леля Ейда. — Добре поддържана, с хубав стар лак, доказателство за добрата работа и майсторството от миналите времена.“

— Е, Албърт — каза той, — действай. Това е твоето забавление. Само недей да го чупиш.

— О, винаги съм бил толкова внимателен. Не съм го насилвал, не съм пъхал ножове в процепите, нищо подобно. Първо сваляме предната част и я слагаме на тези две дървени плоскости, които се издърпват. Точно така, виждате ли, така крилото пада и тук е седяла възрастната жена. Леля ви Ейда е имала много хубава малка седефена кутия за попивателни. Беше в лявото чекмедже.

— Има още две тук — каза Томи.

Той измъкна две изящни плитки вертикални чекмеджета с пиластри от двете страни.

— А, тези, сър. Можете да слагате разни хартии в тях, но нищо тайно няма. Най-обикновеното място е като се отвори това малко средно шкафче… на дъното му се натиска нещо, издърпвате дъното и отдолу има място. Има обаче и други начини, и места. Това бюро е от онези, които могат да имат доста скривалища.

— Това също не е много тайно, нали? Просто плъзгаш плоскостта назад…

— Там е цялата работа. Изглежда като че ли си намерил всичко, което има за намиране. Дърпаш капака, отдолу има празно пространство и можеш да сложиш доста неща, които не искаш да бъдат пипани и така нататък. Но това не е всичко, както се казва. Защото, нали разбирате, тук отпред на една малка дъсчица, като малък корниз. Можете да я чете нагоре, нали виждате.

— Да — каза Томи, — да, виждам. Бута се нагоре.

— И тук имате тайник, точно зад средната ключалка.

— Само че вътре няма нищо.

— Не — каза Албърт, — разочароващо е. Но ако плъзнете ръка в този тайник и я размърдате наляво-надясно, ще напипате две малки тънки чекмедженца, по едно от всяка страна. Отгоре е изрязан един малък полукръг, в който можете да си пъхнете пръста… леко да дръпнете към вас… — като отбелязваше тези неща, Албърт постави китката си почти акробатическо положение. — Понякога малко заяждат. Чакайте… чакайте… ето, излиза. Закаченият показалец на Албърт издърпа нещо отвътре. Той внимателно го придвижи, докато тясното, малко чекмедже се показа в отвора. Той го извади и го сложи пред Томи с вид на куче, което носи кокал на господаря си. — Чакайте сега, сър. Има нещо тук, нещо, увито в дълъг тънък плик. Сега ще опитаме от другата страна. Той смени ръцете си и възобнови акробатическите си придърпвания. Скоро второто чекмедже излезе на бял свят и бе сложено до първото.

— Тук също има нещо — каза Албърт. — Още един запечатан плик, който някой някога е скрил. Не съм се опитвал да отворя никой от тях… не бих се осмелил да направя подобно нещо. — Гласът му беше благочестив до крайност. — Оставям го на вас… Искам да кажа обаче… може да има улики…

Заедно с Томи двамата извадиха съдържанието на прашните чекмеджета. Най-напред Томи извади един запечатан плик, завит на руло по дължина и хванат с ластик. Ластикът се разпадна в момента, в който го докоснаха.

— Изглежда ценно — каза Албърт.

Томи погледна плика. Върху него беше написано: „Поверително“.

— Ето — рече Албърт, — „поверително“. Това е улика.

Томи извади съдържанието на плика. Половин лист беше изписан с избелял почерк, при това — твърде нечетлив.

Томи го обърна няколко пъти, а Албърт се наведе над рамото му, като дишаше тежко.

— Рецепта на мисис Макдоналд за сьомга със сметана — прочете Томи. — Дадена ми като специална услуга. Взима се един килограм месо от сьомга, половин литър сметана, една винена чаша бренди и една прясна краставица. — Той млъкна. — Съжалявам, Албърт, но тази улика несъмнено ще ни доведе до едно хубаво ястие.

Албърт измърмори звуци, които изразяваха отвращение и разочарование.

— Няма значение — каза Томи. — Можем да опитаме следващия.

Следващият запечатан плик не приличаше толкова на антика, колкото другия. Върху него бяха прикрепени два бледи сиви восъчни печата, всеки от които представляваше дива роза.

— Симпатично — каза Томи. — Доста чудновато за леля Ейда. Сигурно е рецепта за пирог с говеждо месо.

Томи разкъса плика и повдигна вежди. Отвътре изпаднаха десет внимателно сгънати банкноти от пет лири.

— Хубавите тънки банкноти — каза Томи. — От старите са. Нали знаеш, от онези, дето ги използвахме през войната. Отпадъчна хартия. Сигурно днес не са валидни.

— Пари! — каза Албърт. — За какво са й тези пари?

— О, това са белите пари за черни дни на старата жена — рече Томи. — Леля Ейда винаги имаше бели пари за черни дни. Преди години тя ми каза, че всяка жена трябва да има в себе си петдесет лири на банкноти от пет лири, за това, което тя нарече извънредни случаи.

— Е, предполагам, че това все още би свършило работа — каза Албърт.

— Струва ми се, че не са излезли напълно от употреба. Мисля, че може да се уреди да ти ги сменят в банката.

— Има още един — каза Албърт. — Онзи от другото чекмедже…

Следващият беше по-дебел. Явно в него имаше повече неща и върху му имаше три червени печата, важни на вид. От външната страна беше написано със същия заострен почерк:

Вътре имаше няколко ситно изписани листа. Почеркът беше лош, много заострен и тук-там — нечетлив. Томи го прочете на глас с известни затруднения.

— Ето — рече Албърт триумфално, — нали ви казах! Това е улика!