Злото е на път

7. Добрата вещица

Преди да тръгне на следващата сутрин, Тапънс хвърли последен внимателен поглед на картината в стаята си — не толкова, за да уточни подробностите, а да запомни мястото й в пейзажа. Този път щеше да я гледа не от прозореца на влака, а от пътя. Ъгълът, под който щеше да я види, щеше да е съвсем различен. Можеше да има много извити мостове, много неизползваеми канали… може би и други къщи като тази (това Тапънс отказваше да повярва).

Картината бе подписана, но подписът на художника не се четеше… Можеше да се каже само, че започва с „Б“.

Като се откъсна от картината, Тапънс провери принадлежностите си: пътеводител с прикачена към него железопътна карта, няколко военно-геодезически карти, евентуални наименования на селища — Медчестър, Уестли, Маркет Бейзинг, Мидълшам, Инчуел… Те ограждаха триъгълника, който бе решила да проучи. Взе със себе си и малка тоалетна чантичка, тъй като можеше да й се наложи да кара три часа, преди дори да стигне до района на операциите, а след това, прецени тя, я очакваше доста бавно каране по селски пътища в търсене на вероятни канали.

След като спря в Медчестър за кафе и закуска, тя продължи по един второкласен път край железопътната линия, който минаваше през гориста местност с множество потоци.

Както в повечето провинциални райони на Англия пътните табели изобилстваха и носеха имена, които Тапънс никога не бе чувала и които рядко водеха в търсената посока. Явно наистина имаше някакъв трик в този участък от пътната система на Англия. Пътят внезапно се отклоняваше от канала и когато продължаваш напред с надеждата, че на дадено място каналът отново ще се появи, откриваш празно пространство. Ако тръгнеш по посока на Грейт Мичълдън, следващият знак, който срещаш, ти предлага избор от два пътя — единият към Пенингтън Спароу, а другият към Фарлингфорд. Избираш Фарлингфорд и се надяваш да стигнеш до това място, но почти веднага следващата табела те изпраща определено в Медчестър, така че на практика се връщаш отново на същото място. Всъщност Тапънс така и не намери Грейт Мичълдън и много дълго време не можеше да открие изгубения канал. Ако имаше поне някаква представа кое село търси, нещата може би щяха да потръгнат по-лесно. Проследяването на канали по картата беше най-малкото объркващо. Тя непрекъснато се връщаше до железопътната линия, което я ободряваше и тя отново тръгваше с надежда към Бийз Хил, Саут Уинтъртън или Фарел Сейнт Едмънд. Във Фарел Сейнт Едмънд някога е имало гара, но сега тя е премахната! „Само ако — мислеше си Тапънс — имаше един добре поддържан път покрай някой канал или покрай железопътната линия, всичко щеше да е много по-лесно.“

Денят минаваше и Тапънс изпадаше във все по-голямо недоумение. Случайно попадна на една ферма край канала, но пътят, довел я до фермата, държеше да няма нищо общо с канала, затова продължи нагоре по някакъв хълм и я отведе в нещо, наречено Уестпънфолд, където имаше църква с квадратна кула, от която нямаше никаква полза.

Оттам, докато отчаяно следваше коловозите на някакъв път, който явно беше единственият изход от Уестпънфолд и който, според чувството на Тапънс за посока (сега това чувство ставаше все по-несигурно), водеше в противоположното направление на това, което тя искаше да следва, тя внезапно стигна до място, от което две алеи се разклоняваха надясно и наляво. Между тях имаше остатъци от пътен знак, чиито две стрелки бяха счупени.

„По кой път? — рече Тапънс. — Кой знае? Аз не знам.“

Тя избра левия.

Той лъкатушеше напред, извивайки ту наляво, ту надясно. Най-накрая направи един последен завой, разшири се и изкачи един хълм, като излезе от гората в открита низина.

След преодоляването на билото започна стръмно спускане надолу. Недалеч прозвуча печален писък…

„Като че ли е влак“ — помисли си Тапънс с внезапна надежда.

Наистина беше влак… Под нея се разкри гледката на железопътна линия и един товарен влак, който надаваше отчаяни писъци, докато пухтеше напред. Оттатък беше каналът, а на другия бряг на канала имаше една къща, която Тапънс разпозна; над канала се извиваше малък мост от розови тухли. Тапънс премина много внимателно по тесния мост. След моста пътят продължаваше, като къщата остана от дясната страна. Тапънс караше нататък, търсейки път, по който да влезе. Явно нямаше такъв. Доста висока стена ограждаше къщата от пътя.

Сега къщата се падаше вдясно. Тя спря колата, върна се до моста и погледна онази част от къщата, която можеше да се види оттам.

Повечето високи прозорци бяха затворени със зелени капаци. Къщата изглеждаше пуста, спокойна и приветлива под лъчите на залязващото слънце. Нищо не предполагаше, че някой живее вътре. Тя се върна до колата и подкара още малко по-нататък. Невисоката стена продължаваше от дясната страна. Лявата страна на пътя представляваше жив плет, отвъд който започваха зелени ливади.

Скоро тя стигна до порта от ковано желязо. Тапънс паркира колата край пътя, слезе и се приближи, за да погледне през железата на портата. Изправена на пръсти, тя успя да надникне отгоре. Видя една градина. Мястото със сигурност не беше ферма сега, въпреки че някога може да е било. Вероятно е било част от ливадите отвъд. Градината бе поддържана и култивирана. Не беше особено подредена, но изглеждаше, като че ли някой доста неуспешно се опитва да я поддържа подредена.

От портата започваше пътека, която заобикаляше градината и завиваше към къщата. Вероятно това трябваше да е парадният вход, въпреки че не изглеждаше като такъв. Това бе незабележима, но здрава врата — задният вход. От тази страна къщата изглеждаше съвсем различно. Като начало, не беше празна. Беше обитаема. Прозорците бяха отворени, зад тях се вееха пердета, край вратата имаше кофа за боклук. В далечния край на градината Тапънс видя едър, възрастен мъж, който копаеше бавно и методично. Погледната оттук, къщата със сигурност не криеше никакво очарование — никой художник не би горял от желание да я нарисува. Това беше просто една къща и в нея живееше някой. Тапънс се зачуди. Колебаеше се. Трябваше ли да продължи ида забрави къщата напълно? Не, не можеше да направи това след всички усилия, които бе положила. Колко беше часът? Погледна часовника си, но той бе спрял. Отвътре долетя звук на отваряща се врата. Тя отново погледна през портата.

Вратата на къщата се бе отворила и една жена излезе оттам. Тя остави на земята бутилка мляко и, докато се изправяше, хвърли поглед към портата. Видя Тапънс, поколеба се за миг, след което, явно взела решение, се приближи по пътеката до портата. „Хей — рече си Тапънс, — хей, та това е добра вещица!“

Жената беше около петдесетте. Имаше дълга рошава коса, която се вееше зад нея, подета от вятъра. Това смътно напомни на Тапънс картина (от Невинсън може би?) на млада вещица, яхнала метла. Може би заради това й дойде наум подобно определение. Само че в тази жена нямаше нищо младо или хубаво. Тя бе на средна възраст, лицето й бе набръчкано и бе облечена доста неугледно. На главата й се крепеше нещо като островърха шапка, а носът и брадичката й вървяха един срещу друг. Описанието й може да звучи зловещо, но видът й не бе зловещ. Като че ли тази жена беше изпълнена с безкрайни добри намерения. Да — помисли са Тапънс, — ти си точно като вещица, само че си добра вещица. Сигурно си това, което хората наричат „бяла вещица“.

Жената слезе колебливо до портата и заговори. Гласът й бе приятен, със слаб провинциален гърлен изговор.

— Търсите ли нещо? — попита тя.

— Моля за извинение — каза Тапънс. — Сигурно го намирате за много невъзпитано да надничам така в градината ви, само че… само че… чудех се за тази къща.

— Искате ли да влезете и да разгледате градината? — предложи добрата вещица.

— О, благодаря ви, но не искам да ви притеснявам.

— Въобще не ме притеснявате. Нямам какво да правя. Хубав следобед, нали?

— Да, така е — рече Тапънс.

— Помислих си, че може да сте се загубили — каза добрата вещица. — На хората понякога им се случва.

— Докато се спусках по хълма от другата страна на моста — каза Тапънс — тази къща просто ми грабна окото.

— Оттам е най-хубавата й страна — каза жената. — Понякога идват художници и я рисуват. Поне едно време идваха.

— Да — рече Тапънс, — предполагам, че е така. Струва ми се, че… видях една картина… на някаква изложба — прибави тя бързо. — Една къща, която много приличаше на тази. Може би беше тази.

— О, може наистина да е била. Смешно е, знаете ли, идват художници и рисуват картина. След това идват и други художници. Същото е, когато правят местната годишна изложба. Изглежда всички художници избират едно и също място. Не зная защо. Разбирате ли — или е част от ливада и ручей, или е някой по особен дъб, или са няколко плачещи върби, или е все същият изглед от норманската църква. Пет-шест различни картини от един и същ вид, повечето от тях доста лоши, бих казала. Но всъщност аз нищо не разбирам от изкуство. Заповядайте, влезте.

— Много сте любезна — рече Тапънс. — Имате много хубава градина — добави тя.

— А, не е много лоша. Имаме малко цветя, зеленчуци и разни други неща. Само че съпругът ми вече не може да работи много, а аз нямам време покрай едно-друго.

— Веднъж видях тази къща от влака — каза Тапънс. — Влакът намали, аз видях къщата и се запитах дали някога ще я видя отново. Преди доста време беше.

— И сега изведнъж се спускате от хълма с колата си и ето я тук — каза жената. — Интересно, случват се такива неща, нали?

„Слава Богу — помисли си Тапънс, — невероятно лесно е да се говори с тази жена. Не мога да си представя, че ще трябва да обяснявам нещо. Просто мога да казвам това, което ми дойде наум.“

— Искате ли да влезете вътре? — попита добрата вещица. — Виждам, че ви е интересно. Това е доста стара къща, нали разбирате. Имам предвид късен грегориански стил или нещо подобно, така казват, само че е пристроена. Разбира се, ние държим само половината.

— Аха — каза Тапънс. — Разделена е на две, така ли?

— В действителност това е задната страна — рече жената. — Фасадата е от другата страна, онази страна, която сте видели от моста. Мисля си, че е разделена по смешен начин. Струва ми се, че щеше да е по-лесно, ако го бяха направили другояче. Нали разбирате, ляво и дясно, така да се каже, а не предна и задна част. Всичко отсам е задната част.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Тапънс.

— От три години. След като съпругът ми се пенсионира, искахме да намерим някое малко място в провинцията, където да живеем спокойно. Нещо не толкова скъпо. Това тук е евтино, защото е много откъснато. Наблизо няма нито село, нито нищо.

— В далечината видях църковна кула.

— А, това е Сатън Чансълър. На четири километра оттук. Ние сме в енорията, разбира се, но оттук до селото няма много къщи. Освен това селцето е много малко. Нали ще пийнете чаша чай? — попита добрата вещица. — Преди две минути сложих чайника, точно преди да погледна навън и да ви видя. — Тя вдигна двете си ръце до устата си и извика: — Еймъс. Еймъс!

Едрият мъж в далечината вдигна глава.

— Чаят ще е готов след десет минути — извика тя.

Той потвърди, че я е чул с вдигане на ръка. Тя се обърна, отвори вратата и покани Тапънс да влезе.

— Името ми е Пери — рече тя приятелски. — Алис Пери.

— Моето е Бересфорд — отвърна Тапънс. — Мисис Бересфорд.

— Заповядайте, мисис Бересфорд, разглеждайте спокойно.

Тапънс се спря за секунда и си помисли: „За миг се почувствах като Хензел и Гретел. Вещицата те кани в къщата си. Може би това е захарната къщичка… Сигурно е така.“

След това отново погледна Алис Пери и реши, че това не е захарната къщичка на вещицата от приказката за Хензел и Гретел. Това бе една напълно обикновена жена. Не, не съвсем обикновена. Създаваше доста странно усещане за невероятна дружелюбност. „Сигурно може да прави магии — помисли си Тапънс. — Сигурна съм обаче, че това ще са добри магии.“ Тя наведе леко глава и пристъпи през прага в къщата на вещицата.

Вътре беше доста тъмно. Коридорите бяха малки. Мисис Пери я поведе през кухнята към дневната, до която очевидно беше семейната спалня. Нищо вълнуващо нямаше в къщата. Може би беше, помисли си Тапънс, късна викторианска добавка към основната част. Къщата беше тясна. Сякаш се състоеше от коридори, които обслужваха редица стаи. Тапънс си помисли, че това е доста странен начин за разделяне на къща.

— Седнете, а аз ще донеса чая — каза мисис Пери.

— Нека да ви помогна.

— О, не се притеснявайте, няма да отнеме и минута. Всичко е наредено на подноса.

От кухнята се надигна писък. Явно чайникът бе достигнал до края на търпението си. Мисис Пери излезе и се върна след минута-две с чаен поднос, чиния пшеничени питки, буркан сладко и три чаши с чинийки.

— Предполагам, че сте разочарована, след като видяхте вътрешността — каза мисис Пери.

Забележката беше много на място и бе доста близко до истината.

— О, не — отвърна Тапънс.

— Е, на ваше място щях да бъда. Защото не се връзват много, нали? Имам предвид предната и задната част на къщата не се връзват. Само че е удобна за живеене. Няма много стаи, не е и много светло, но разликата в цената е огромна.

— Кой е разделил къщата и защо?

— О, това е станало преди много години. Предполагам собственикът е решил, че е прекалено голяма или прекалено неудобна. Искали са само място за почивните дни или нещо такова. Затова са запазили хубавите стаи, дневната и гостната, направили са кухня от малкия кабинет, на горния етаж има две спални и баня, след това са вдигнали стена и са дали под наем онази част, в която са кухните, старомодните мивки и така нататък, като малко са я поспретнали.

— Кой живее в другата част? Някой, който идва само през почивните дни ли?

— Никой не живее там сега — отвърна мисис Пери. — Вземете си още една питка, скъпа.

— Благодаря — отвърна Тапънс. — Във всеки случай никой не е идвал през последните години. Дори не знам чие е сега.

— А когато дойдохте тук за първи път?

— Имаше една млада жена, която идваше насам… казваха, че била актриса. Поне това чухме. Но никога не я видяхме отблизо. Само мимолетни впечатления от време на време. Идваше в събота, късно вечер, сигурно след представлението. Тръгваше си в неделя вечерта.

— Доста тайнствена жена — рече Тапънс насърчително. — Знаете ли, точно същото си мислех и аз. Съчинявах си разни истории за нея. Понякога решавах, че е като Грета Гарбо. Нали я знаете — тя винаги ходеше със слънчеви очила и ниско нахлупени шапки. Боже всемогъщи, не съм си свалила островърхата шапка.

Тя махна премяната на вещица от главата си и се засмя.

— Това е за пиесата, която играем в енорията в Сатън Чансълър — каза тя. — Нали знаете — нещо като вълшебна приказка, която я играем главно заради децата. Аз играя вещицата — добави тя.

— О — каза Тапънс, леко изненадана, след което бързо прибави: — Колко забавно.

— Да, забавно е, нали? — рече мисис Пери. — Ставам за вещица. — Тя се засмя и потупа брадичката си. — Нали разбирате, лицето ми е такова. Надявам се това да не накара хората да си мислят разни работи. Ще решат, че мога да урочасвам.

— Не вярвам да си помислят такова нещо за вас — каза Тапънс. — Сигурна съм, че ще бъдете от добрите вещици.

— Е, радвам се, че мислите така — каза мисис Пери. — Както казвах, тази актриса… сега не мога да си спомня името й… мисля, че беше мис Марчмънт, но може и да беше нещо друго… няма да повярвате какви неща си измислях за нея. Повярвайте ми — аз дори не съм я виждала или говорила с нея. Понякога си мислех, че е ужасно срамежлива и невротична. Журналисти идваха тук заради нея и разни такива работи, но тя никога не се срещаше с тях. Друг път си мислех… е, може да ме вземете за глупачка… мислех си доста зловещи работи за нея. Нали разбирате — че я е страх да не бъде разпозната. Може би въобще не беше актриса. Може би я търсеше полицията. Може би беше някаква престъпница. Понякога е много вълнуващо да си измисляш разни неща. Особено когато… Е, когато не се срещаш с много хора.

— Никой ли не идваше тук с нея?

— Ами не съм много сигурна за това. Разбира се, тези стени, които сложиха, когато разделиха къщата на две… Е, те са много тънки и понякога чуваш гласове и така нататък. Мисля, че от време на време водеше тук някого през почивните дни. — Тя кимна. — Някакъв мъж. Може би затова са търсели някое спокойно място.

— Женен мъж — каза Тапънс, навлизайки в духа на фантазирането.

— Да, би могъл да е някой женен мъж, нали? — рече мисис Пери.

— Може съпругът й да е идвал с нея. Купил е това място в провинцията, защото е искал да я убие и може би я е погребал в градината.

— Боже! — възкликна мисис Пери. — Добро въображение имате. Никога не съм се сещала за това.

— Сигурно някой е знаел всичко за нея — каза Тапънс. — Имам предвид агентите по недвижими имоти или хора като тях.

— О, сигурно — рече мисис Пери. — Само че предпочитах да не зная, ако разбирате какво искам да кажа.

— О, да — отвърна Тапънс, — разбирам ви.

— Знаете ли, тази къща си има атмосфера. Има някакво усещане в нея, усещане, че нещо се е случило.

— Нямаше ли тя някого, който да чисти или нещо подобно?

— Трудно е да доведеш някого тук. А и няма никой подръка.

Външната врата се отвори. Влезе едрият мъж, който копаеше в градината. Той се приближи до умивалника и завъртя крана, очевидно миейки ръцете си. След това мина в дневната.

— Това е съпругът ми — каза мисис Пери. — Еймъс. Имаме гостенка, Еймъс. Това е мисис Бересфорд.

— Здравейте — каза Тапънс.

Еймъс бе висок, тромав на вид мъж. Беше по-голям и по-силен, отколкото си мислеше Тапънс. Въпреки че имаше тромава и бавна походка, той бе едър мъж с мускулесто тяло. Той каза:

— Приятно ми е, мисис Бересфорд.

Гласът му бе приятен и той се усмихна, но Тапънс се зачуди за миг дали той наистина е с всичкия си. В погледа му имаше някаква простовата удивеност и тя се запита също така дали мисис Пери не е търсила някое тихо място за живеене заради някакво умствено заболяване на съпруга й.

— Той много обича градината — каза мисис Пери.

С влизането му разговорът замря. Мисис Пери говореше през повечето време, но поведението й сякаш се промени. Приказваше доста по-нервно и внимателно следеше съпруга си. Насърчаваше го, помисли си Тапънс, по същия начин, по който майката насърчава срамежливо момче да говори и да покаже най-доброто от себе си пред гостите. След като изпи чая си, Тапънс стана. Тя каза:

— Трябва да тръгвам. Много ви благодаря, мисис Пери, за гостоприемството.

— Вижте и градината, преди да си тръгнете. — Мистър Пери се изправи. — Елате, аз ще ви я покажа.

Тя излезе с него навън и той я заведе в ъгъла, в който копаеше.

— Хубави са тия цветя, нали? — рече той. — Имаме няколко старомодни рози… вижте тази, на червени и бели ивици.

— „Комендант Борепер“ — каза Тапънс.

— Ние я наричаме „Йорк и Ланкастър“ — рече Пери. — Войната на розите. Хубаво мирише, нали?

— Ухае прекрасно.

— По-хубаво от разните нови сортове.

В известен смисъл градината беше доста жалка. Имаше избуяли плевели, а самите цветя бяха внимателно привързани, но доста аматьорски.

— Ярки цветове — каза мистър Пери. — Обичам ярките цветове. Често каним хора да разглеждат нашата градина — рече той. — Радвам се, че дойдохте.

— Много ви благодаря — каза Тапънс. — Мисля, че градината и къщата ви наистина са много хубави.

— Трябва да видите другата страна.

— Тя под наем ли се дава или ще се продава? Жена ви каза, че никой не живее там.

— Не знаем. Никого не сме виждали, прозорците и вратите не са заковани и никой не е идвал да разглежда.

— Мисля, че би било хубаво да се живее в тази къща.

— Търсите ли къща?

— Да — отговори Тапънс, съобразявайки бързо. — Да, всъщност търсим някое малко място в провинцията, когато съпругът ми се пенсионира. Това сигурно ще стане догодина, само че искаме да имаме достатъчно време да разгледаме.

— Тук е тихо, ако търсите нещо подобно.

— Предполагам — рече Тапънс, — че бих могла да попитам местните агенти по недвижими имоти. Вие така ли купихте вашата къща?

— Първо видяхме обява във вестника. След това отидохме при агентите по недвижими имоти, да.

— Къде са те? В Сатън Чансълър ли? Така се казва селото ви, нали?

— Сатън Чансълър? Не. Фирмата на агентите е в Маркет Бейзинг. Казва се „Ръсел&Томпсън“. Можете да отидете и да ги попитате.

— Да — рече Тапънс, — така и ще направя. Колко далеч е Маркет Бейзинг оттук?

— Оттук са три километра до Сатън Чансълър, а оттам — още дванадесет до Маркет Бейзинг. От Сатън Чансълър има хубав път, но оттук са само пътеки.

— Разбирам — каза Тапънс. — Е, довиждане, мистър Пери, и много ви благодаря, че ми показахте вашата градина.

— Чакайте малко. — Той се наведе, откъсна един огромен божур, хвана Тапънс за ревера на палтото и го постави в бутониерата й. — Ето — каза той, — готово. Хубаво ви стои.

За момент Тапънс изпита внезапна паника. Този голям, тромав, добродушен човек изведнъж я изплаши. Той я гледаше от горе на долу и се усмихваше. Усмихваше се диво, почти злобно.

— Хубаво ви стои — каза той отново. — Много хубаво.

Тапънс си помисли: „Радвам се, че не съм младо момиче… Мисля, че нямаше да ми хареса да ме закичва с цветя.“ Тя се сбогува отново и забързано се отдалечи.

Вратата на къщата беше отворена и Тапънс влезе, за да каже „довиждане“ на мисис Пери. Тя беше в кухнята, миеше сервиза за чай и Тапънс почти автоматично взе една кърпа от полицата и започна да бърше чашите.

— Много ви благодаря — рече тя, — на вас и на съпруга ви. Толкова сте любезни и гостоприемни. Какво беше това!

От стената на кухнята или по-точно зад стената, там, дето някога е стояла старомодна печка, се чу силен писък, пърхане на криле и драскане.

— Трябва да е някоя врана — каза мисис Пери, — паднала е през комина в другата къща. Случва се по това време на годината. Миналата седмица една беше паднала през комина. Правят гнезда върху комините, нали знаете.

— Какво… в другата къща ли?

— Да, ето пак.

Отново до слуха им долетя пърхането и писъците на изплашената птичка. Мисис Пери каза:

— Нали разбирате, няма кой да се погрижи в другата къща. Комините трябва да се чистят и така нататък.

Пърхането и дращенето продължаваха.

— Горката птица — каза Тапънс.

— Знам. Няма да може да се изкачи отново.

— Искате да кажете, че просто ще си умре там ли?

— О, да. Една падна в комина, както ви казах. Всъщност, бяха две. Едната беше малка птичка. Тя беше добре, извадихме я и тя отлетя. Другата беше мъртва.

Трескавото биене и кряскане продължаваше.

— О — рече Тапънс, — бих искала да й помогнем.

Влезе мистър Пери.

— Случило ли се е нещо? — попита той, гледайки ту едната, ту другата.

— Има една птица, Еймъс. Трябва да е в комина на съседната гостна. Чуваш ли я?

— Аха, паднала е от гнездото на гаргите.

— Щеше ми се да влезем вътре — каза мисис Пери.

— А, нищо не можете да направите. Ще умрат от страх, ако не друго.

— Тогава ще мирише — рече мисис Пери.

— Тук нищо няма да ти мирише. Ти си с меко сърце — продължи той, гледайки ту едната, ту другата, — като всички жени. — Ще я извадим, ако искаш.

— Защо, да не би някой прозорец да е отворен?

— Можем да влезем през вратата.

— Коя врата?

— Отвън, на двора. Ключът виси сред тези тук.

Той излезе, стигна до края и отвори една малка врата. В действителност това бе нещо като килер, но от него една врата водеше към другата къща, а близо до вратата на килера шест или седем ръждиви ключа висяха на един гвоздей.

— Този става — каза мистър Пери. Той взе ключа, пъхна го във вратата и след дълги усилия и въртене ключът се превъртя със стържене в ключалката.

— Преди влизах веднъж — каза той, — когато чух да тече вода. Някой беше забравил да спре водата.

Той влезе и двете жени го последваха. Вратата водеше в малка стая, в която още стояха различни вази върху една полица, имаше и мивка с кран.

— Не бих се изненадал, ако това е стаята за цветя — каза той. — Там, където хората оправят цветята. Виждате ли колко много вази са оставени тук.

Една врата извеждаше от стаята за цветя. Тя дори не бе заключена. Той я отвори и минаха през нея. Сякаш преминаваш, помисли си Тапънс, в друг свят. Коридорът беше покрит с мъхест килим. Малко по-нататък имаше открехната врата, от която се носеха писъците на разтревожената птица. Пери бутна вратата и той, жена му и Тапънс влязоха стаята.

Прозорците бяха затворени с капаци, но половинката на единия капак беше провиснала и оттам влизаше светлина. Въпреки че беше сумрак, на пода се виждаше избелял, но хубав килим, сиво-зелен на цвят. На отсрещната стена имаше библиотека, но нямаше столове или маса. Без съмнение мебелите бяха махнати, а завесите и килимите бяха оставени като принадлежности за следващия наемател. Мисис Пери се приближи до камината. Върху скарата лежеше една птица, която пърхаше и издаваше тревожни писъци. Мисис Пери се наведе, взе я и каза:

— Отвори прозореца, ако можеш, Еймъс.

Еймъс се приближи, дръпна капака настрани, отвори другата половина и натисна дръжката на прозореца. Той повдигна долната рамка, която поддаде лесно. Щом го отвори, мисис Пери се подаде навън и освободи враната. Тя падна на поляната и подскочи няколко пъти.

— По-добре да я убием — каза Пери. — Ранена е.

— Остави я малко — отговори жена му. — Не се знае. Птиците се възстановяват бързо. Страхът ги парализира.

В уверение на това след малко враната, с последно усилие, крясък и махване на криле, отлетя.

— Само се надявам — каза Алис Пери, — че няма да е отново в този комин. Странни същества са птиците. Не знаят какво е хубаво за тях. Като влязат в стаята, никога не могат да излязат сами. О — прибави тя, — каква мръсотия.

Тя, Тапънс и мистър Пери погледнаха към скарата. От комина бяха паднали купчина сажди, дребни камъчета и счупени тухли. Очевидно от известно време коминът беше в лошо състояние.

— Някой трябва да дойде да живее тук — каза мисис Пери, като се огледа наоколо.

— Трябва някой да се погрижи — съгласи се Тапънс. — Някой строител трябва да огледа и да направи нещо, иначе горката къща скоро ще се срути.

— Може би е текло през покрива в горните стаи. Да, от тавана там, просмукало се е през него.

— Срамота е — рече Тапънс — да се унищожи така хубавата къща… Тази стая е наистина хубава, нали?

Тя и мисис Пери я огледаха с одобрение. Построена през 1790 година, тя притежаваше цялото великолепие на къща от това време. Някога върху избелелия тапет са били изрисувани върбови листа.

— Сега е съборетина — каза мистър Пери.

Тапънс разрови остатъците върху скарата.

— Трябва да се измете — каза мисис Пери.

— Защо искаш да се занимаваш с къща, която не е твоя? — попита съпругът й. — Остави я на мира. Утре сутринта ще бъде същата мръсотия.

Тапънс разбърка боклука върху скарата с върха на обувката си.

— О! — възкликна тя с отвращение.

В камината лежаха две мъртви птици. От вида им можеше да се заключи, че са мъртви от доста време.

— Това е гнездото, което падна преди няколко седмици. Чудно е, че не мирише повече — каза Пери.

— Какво е това? — попита Тапънс.

Тя побутна с върха на обувката си нещо, наполовина скрито в боклука. След това се наведе и го взе.

— Не пипайте умрелите птици — каза мисис Пери.

— Това не е птица — рече Тапънс. — Нещо друго трябва да е паднало през комина. Я гледай ти — добави тя, като се вгледа в него. — Това е кукла. Детска кукла.

Всички я погледнаха. Раздърпана и разпокъсана, дрехите й бяха на парцали, главата й висеше от раменете — някогашна детска кукла. Едното й око падна. Тапънс стоеше и я държеше в ръце.

— Чудя се — каза тя, — чудя се как може детска кукла да попадне в комин. Странно.

8. Сатън Чансълър

След като напусна къщата край канала, Тапънс бавно подкара по тесния и виещ се път, който, както я увериха, щеше да я отведе в селото Сатън Чансълър. Това беше изолиран път. От него не се виждаха къщи, а само порти в полето, от които черни пътеки водеха навътре. Нямаше много движение — минаха един трактор и един камион, на който надпис гордо обявяваше, че кара хляб; имаше и рисунка на неестествено огромен хляб. Островърхата църква, която бе видяла в далечината, изглежда бе изчезнала напълно, но накрая се появи отново съвсем близо, след като пътят направи внезапен и остър завой покрай пояс от дървета. Тапънс погледна километража и видя, че е изминала три километра от къщата край канала.

Това бе привлекателна стара църква с голям двор, с едно уютно тисово дърво, което растеше до вратата на църквата. Тапънс остави колата пред покритата порта на църковния двор, прекоси я и се спря за момент, като наблюдаваше църквата и двора около нея. След това се приближи до църковната врата с кръгла норманска арка и вдигна тежката дръжка. Вратата не бе заключена и тя влезе вътре.

Вътрешността не бе толкова привлекателна. Църквата, без съмнение, бе стара, но през викторианската епоха бе претърпяла ожесточено измиване и излъскване. Насмолените борови пейки и безвкусните прозорци в синьо и червено бяха разрушили цялото антично очарование, което някога бе имала.

Жена на средна възраст с палто и пола от туид подреждаше цветя в месинговите вази около амвона — с олтара вече бе приключила. Тя огледа Тапънс с остър, изпитателен поглед.

Тапънс тръгна бавно по пътеката между пейките, като разглеждаше паметните табелки по стените. В ранните години най-добре представено беше някое си семейство Уорендър. Всичките бяха от Манастира, Сатън Чансълър. Капитан Уорендър, майор Уорендър, Сара Елизабет Уорендър, обичната жена на Джордж Уорендър. Една малко по-нова табелка отбелязваше смъртта на Джулия Старк (друга обична жена) на Филип Старк, също от Манастира, Сатън Чансълър… явно Уорендър бяха измрели. Никоя от табелките не беше интересна, нито навеждаше на някакви мисли. Тапънс излезе от църквата и я заобиколи отвън. Външността, помисли си тя, бе много по-привлекателна от интериора. „Ранна готика“ — каза си Тапънс, която бе запозната с църковната архитектура. Самата тя не обичаше особено ранната готика.

Църквата беше доста голяма и тя си помисли, че селото Сатън Чансълър някога трябва да е било много по-важен център на провинциалния живот, отколкото бе сега. Тапънс остави колата, където си беше и тръгна към селото. Имаше селски магазин, поща и около дузина къщи или вили. Една-две от тях бяха със сламени покриви, но останалите бяха доста обикновени и непривлекателни. В края на селската улица бяха шестте къщи на кметството, които изглеждаха малко не на място. Месингова табела върху една врата гласеше „Артър Томас, почистване на комини“.

Тапънс се зачуди дали някой отговорен агент по недвижими имоти би си предложил услугите за къщата край канала, която със сигурност имаше нужда от тях. „Колко съм глупава — помисли си тя, — да не попитам за името на къщата.“

Тя бавно тръгна обратно към църквата и колата си, като поспря, за да разгледа по-внимателно църковния двор. Той й хареса. В него имаше съвсем малко нови гробове. Повечето от надгробните камъни отбелязваха викториански погребения — наполовина изтрити от лишеите и времето. Старите камъни бяха привлекателни. Някои от тях представляваха изправени плочи с херувими отгоре, с венци около тях. Тя се разходи наоколо, като четеше надписите. Отново Уорендърови. Мери Уорендър, 47 години, Алис Уорендър, 33 години, полковник Джон Уорендър, убит в Афганистан. Различни деца от семейство Уорендър — всички горчиво оплаквани — и красноречиви стихове с благочестиви помисли. Тя се запита дали някой от Уорендърови още живее тук. Очевидно са престанали да ги погребват тук. Не можа да намери надгробен паметник с по-късна дата от 1843 година. Като заобиколи голямото тисово дърво, тя се натъкна на възрастен свещеник, който се бе привел над редица стари надгробни камъни близо до стената зад църквата. Той се изправи и се обърна, щом Тапънс се приближи.

— Добър ден — каза той любезно.

— Добър ден — отвърна Тапънс и добави: — Разглеждах църквата.

— Викторианското обновяване я е съсипало — каза свещникът.

Имаше приятен глас и мила усмивка. Изглеждаше около седемдесетте, но Тапънс прецени, че възрастта му не е чак толкова напреднала, въпреки че със сигурност имаше ревматизъм и не се държеше стабилно на краката си.

— Твърде много пари са хвърлени във викторианско време — каза той тъжно. — Твърде много железария. Били са религиозни, но, за съжаление, не са имали никакво артистично чувство. Никакъв вкус. Видяхте ли източния прозорец? — Той потръпна.

— Да — отвърна Тапънс. — Ужасен е — рече тя.

— Абсолютно съм съгласен с вас. Аз съм викарият — добави той напълно излишно.

— Така си и помислих — каза Тапънс учтиво. — Отдавна ли сте тук? — попита тя.

— От десет години, скъпа — отговори той. — Енорията е хубава. Добри хора — тези, които са останали. Много съм щастлив тук. Не обичат много моите служби — прибави тъжно той. — Правя, каквото мога, но, разбира се, не мога да претендирам, че съм съвсем модерен. Седнете — добави той гостоприемно, като махна към близкия надгробен камък.

Тапънс седна с благодарност, а викарият се настани на съседния.

— Не мога да стоя прав дълго време — каза той извиняващо. После прибави: — Мога ли да направя нещо за вас или просто минавате оттук?

— Ами всъщност просто минавам — рече Тапънс. — Реших само да погледна църквата. Загубих се с колата, докато се лутах из алеите тук.

— Да, да. Много е трудно да откриеш пътя из тези места. Много от табелите са изпочупени, нали разбирате, а кметството не ги поправя, както би следвало. — Той продължи: — Не знам дали това има голямо значение. Хората, които карат по тези пътища, обикновено не отиват никъде конкретно. Хората, които отиват някъде, карат по главните пътища. Ужасно е — повтори той. — Особено новата магистрала. Поне аз мисля така. Шумът, скоростта и безразсъдното шофиране. Ах! Не ми обръщайте внимание, аз съм един стар мърморко. Никога няма да познаете какво правя тук — продължи той.

— Видях, че разглеждахте някои от надгробните камъни — каза Тапънс. — Вандалщини ли е имало? Да не би младежи да са ги чупили?

— Не. На човек понякога му идват такива мисли наум, с всичките тези изпочупени телефонни кабини и прочие неща, които правят невръстните вандали. Бедните деца, не са виждали нищо по-хубаво, предполагам. Не могат да измислят нищо по-забавно от това да чупят. Тъжно е, нали? Много тъжно. Не — каза той, — тук такива бели не е имало. Тукашните деца като цяло са добри. Просто търся един детски гроб.

Тапънс се размърда върху нейния камък.

— Детски гроб ли? — каза тя.

— Да. Един човек ми писа. Някой си майор Уотърс, пита дали случайно някакво дете не е погребано тук. Погледнах в енорийския регистър, разбира се, но там нямаше записано такова име. Все едно, дойдох тук и започнах да оглеждам камъните. Помислих си, разбирате ли, че този, който ми е писал, може да е попаднал на грешно име или да е станала грешка.

— Какво е кръщелното име? — попита Тапънс.

— Той не знаеше. Може би Джулия, на името на майката.

— На колко години е било детето?

— Пак не беше сигурен… Цялата работа е доста неясна. Самият аз смятам, че този човек е сбъркал селото. Не мога да си спомня Уотърсови да са живели тук, нито пък съм чувал за тях.

— Ами Уорендърови? — попита Тапънс, като си спомни за имената в църквата. — Църквата като че ли е пълна с техни табелки, освен това много от надгробните камъни тук са техни.

— А, това семейство вече е измряло. Имали са много хубава собственост, един стар манастир от четиринадесети век. Изгорял е. О, почти преди сто години и предполагам, че останалите Уорендърови са си заминали и повече не са се връщали. Един богат викторианец, на име Старк, построил нова къща на онова място. Много грозна къща, но казват, че била удобна. Бани, нали разбирате, и така нататък. Предполагам, че тези неща са важни.

— Изглежда ми много странно — каза Тапънс — някой да ви пише и да ви пита за някакъв детски гроб. Някой роднина, може би?

— Бащата на детето — каза викарият. — Сигурно е някоя от военновременните трагедии. Брак, който се е разпаднал, когато съпругът е бил на служба в чужбина. Младата жена е избягала с друг мъж, докато съпругът е бил надалеч. Имало е и дете, дете, което той никога не е виждал. Щеше да е вече голяма, предполагам, ако беше жива. Трябва да е било преди повече от двайсет години.

— Не е ли минало много време, преди да започне да я търси?

— Очевидно наскоро е чул, че въобще е имало дете. Получил е информацията съвсем случайно. Цялата история е доста любопитна.

— Какво го е накарало да реши, че детето е погребано тук?

— Вероятно някой, който се е натъкнал на жена му по време на войната, му е съобщил, че тя е казала, че живее в Сатън Чансълър. Случва се, знаете. Срещаш някой приятел или познат, когото не си виждал от години и той ти съобщава минали новини, които не би могъл да разбереш по никакъв друг начин. Само че тя със сигурност не живее тук сега. Никой с това име не е живял тук — поне откакто аз съм тук. Нито пък в съседство, доколкото зная. Разбира се, майката би могла да живее под друго име. Предполагам обаче, че бащата е наел адвокати, следователи и прочие, така че накрая може и да получат някакъв резултат. Нужно е време…

— Ваше ли е бедното дете? — промърмори Тапънс.

— Извинете, скъпа?

— Нищо — каза Тапънс. — Веднъж някой ми каза нещо подобно. „Ваше ли е бедното дете?“ Доста изненадващо е да го чуеш внезапно. Според мен възрастната дама, която ми го каза, не знаеше точно какво приказва.

— Знам, и на мен често ми се случва. Говоря разни работи и не знам какво точно искам да кажа. Много е досадно.

— Сигурно знаете всичко за хората, които живеят тук сега? — попита Тапънс.

— Е, няма кой знае какво за знаене. Да. Защо? Има ли някой, за когото искате да знаете нещо?

— Чудя се дали някога тук е живяла някоя си мисис Ланкастър?

— Ланкастър ли? Не, мисля, че не си спомням такова име.

— Има и една къща — днес карах доста безцелно, нямах намерение да ходя някъде, просто следвах пътя…

— Зная, алеите тук са много приятни. Можете да откриете и доста редки видове. Ботанически, имам предвид. В живите плетове. Никой не бере цветя от живите плетове. Из тези краища не стъпват туристи и разни такива. Да, понякога откриваме много редки видове. Сивокафеникавото мушкато, например…

— Къща край един канал — каза Тапънс, като отказваше да бъде въвлечена в ботаниката. — До едно извито мостче. На около три километра оттук. Чудех се как ли се казва.

— Я да видя. Канал… извит мост. Е, има няколко такива къщи. Например „Мерикот фарм“.

— Не беше ферма.

— А, да, сигурно е къщата на Пери… Еймъс и Алис Пери.

— Точно така — каза Тапънс. — Мистър и мисис Пери.

— Тази жена има доста странен вид, нали? Винаги съм си мислел, че е интересна. Много интересна. Има средновековно лице, не мислите ли? Ще играе вещицата в пиесата, която поставяме тук. За децата от училището, нали разбирате. Прилича на вещица, нали?

— Да — рече Тапънс. — На добра вещица.

— Точно така, скъпа, абсолютно сте права. Да, на добра вещица…

— А той…

— Да, бедният — каза викарият. — Не е напълно compos mentis3… но иначе е безобиден.

— Много бяха мили. Поканиха ме на чаша чай — каза Тапънс. — Само че исках да разбера името на къщата. Забравих да ги попитам. Те живеят само в едната половина, нали?

— Да, да. В това, което някога са били стари кухни. Те го наричат „Уотърсайд“, струва ми се, въпреки че старото име май че е било „Уотърмед“. Доста по-приятно име, бих казал.

— Чия е другата половина на къщата?

— Ами едно време цялата къща е принадлежала на семейство Брадли. Било е преди доста години. Да, поне тридесет или четиридесет, струва ми се. След това са я продали, после — пак, след това дълго време е стояла празна. Когато дойдох тук, току-що бяха започнали да я използват като къща за през почивните дни. Някаква актриса… мис Маргрейв, струва ми се. Не идваше тук много често. Просто минаваше от време на време. Не сме се запознавали. Тя никога не идваше в църквата. Понякога я виждах от разстояние. Красиво създание. Много красиво създание.

— На кого всъщност принадлежи сега? — настоя Тапънс.

— Нямам представа. Може би все още е нейна. Онази част, в която живее семейство Пери, им е дадена под наем.

— Разпознах я, разбирате ли — каза Тапънс, — веднага щом я видях, защото имам една картина с нея.

— О, така ли? Сигурно е на Боскоум или май се казваше Боскоубъл… вече не помня. Някакво подобно име. Беше от Корнуел, доста известен художник, струва ми се. Предполагам, че вече е мъртъв. Да, доста често идваше насам. Имаше навика да рисува тази част от света. Тук нарисува и няколко картини с маслени бои. Някои от тях бяха много хубави пейзажи.

— Специално тази картина — каза Тапънс, — беше дадена на една моя стара леля, която почина преди месец. Даде й я мисис Ланкастър. Затова попитах дали сте чували името?

Но викарият поклати отново глава.

— Ланкастър? Ланкастър. Не, като че ли не си спомням такова име. А, има един човек, когото трябва да питате. Скъпата ни мис Блай. Мис Блай е много енергична. Знае всичко за енорията. Тя ръководи всичко. Женския институт, бойскаутите… всичко. Питайте нея. Много е енергична, наистина е много енергична.

Викарият въздъхна. Явно активността на мис Блай го притесняваше.

— Нели Блай, така я наричат в селото. Момчетата понякога пеят след нея. Нели Блай, Нели Блай. Това не е истинското й име. То е по-скоро Гъртруд или Джералдин.

Мис Блай, облечената в туид жена, която Тапънс бе видяла в църквата, се приближаваше в бърз тръс, като все още държеше малка лейка. Тя разгледа Тапънс с огромно любопитство, докато наближаваше, ускори крачка и започна разговор още преди да е стигнала до тях.

— Свърших си работата — възкликна радостно тя. — Доста бързах днес. О, да, доста бързах. Разбира се, отче, както знаете, обикновено идвам в църквата сутрин. Само че днес имахме спешно събрание в стаите на енорията и наистина няма да повярвате как лети времето! Разбирате ли, толкова много спорове. Наистина понякога си мисля, че хората възразяват само защото им е забавно. Мисис Партингтън беше особено раздразнителна. Искаше всичко да се обсъжда изцяло, нали разбирате, и се чудеше дали имаме достатъчно различни цени от различни фирми. Искам да кажа, че цялата работа е толкова евтина, че няколко шилинга оттук-оттам ще са без значение. А на семейство Бъркенхед винаги е можело да се разчита. Струва ми се, отче, че не би трябвало да седите на този надгробен камък, нали разбирате.

— Непочтително ли е? — попита викарият.

— О, не, не, естествено, че съвсем не исках да кажа това, отче. Имам предвид камъка, нали разбирате, влагата преминава през него и с вашия ревматизъм… — очите й въпросително се плъзнаха към Тапънс.

— Да ви представя на мис Блай — каза викарият. — Това е… това е… — той се поколеба.

— Мисис Бересфорд — каза Тапънс.

— А, да — рече мис Блай. — Видях ви в църквата, нали, докато обикалях насам. Щях да дойда и да си поговорим, да ви обърна внимание на едно-две интересни неща, само че много бързах да си свърша работата.

— Трябваше да дойда да ви помогна — каза Тапънс с най-сладкия си глас. — Само че нямаше да бъде от голяма полза, защото видях, че знаете точно къде трябва да бъде сложено всяко цвете.

— Е, много мило от ваша страна, че казвате това, само че то е напълно вярно. Подреждам цветята в църквата от… о, не зная от колко години. Позволяваме на децата от училището да подреждат техни вази с диви цветя за празниците, въпреки че, разбира се, те нямат никаква представа, бедничките. Мислех си за малко обучение, но мисис Пийк никога няма да направи такова нещо. Тя е толкова особена. Казва, че то убивало инициативата. Тук ли ще останете? — попита тя Тапънс.

— Отивам в Маркет Бейзинг — каза Тапънс. — Може би можете да ми кажете някой хубав, тих хотел там, в който да отседна?

— Е, предполагам, че ще останете малко разочарована. Това е само едно пазарно градче, нали разбирате. Въобще не се занимават с автомобилна търговия. „Синият дракон“ е две звезди, но наистина си мисля, че понякога тези звезди не означават нищо. Вероятно „Агнецът“ ще ви се стори по-добър. По-спокоен е, нали разбирате. Дълго ли ще останете?

— О, не — отвърна Тапънс. — Само ден-два, докато разгледам околностите.

— Страхувам се, че няма кой знае какво да се види. Няма интересни антикварни предмети или нещо такова. Ние сме един чисто провинциален селскостопански район — каза викарият. — Само че е спокоен, нали разбирате, много спокоен. Както ви казах, има някои интересни диви цветя.

— А, да — рече Тапънс, — чух за това и нямам търпение да събера редки видове в почивките между търсенето на тиха къща — добави тя.

— О, скъпа, колко интересно — каза мис Блай. — Мислите да се заселите в тази област ли?

— Ами съпругът ми и аз не сме решили окончателно точно коя област — отвърна Тапънс. — Освен това не бързаме. Той няма да се пенсионира поне още година и половина. Само че мисля, че не е лошо човек да се огледа. Лично аз предпочитам да остана в даден район за четири-пет дни, да направя списък на вероятните малки имения, след което да ги обиколя с кола, за да ги разгледам. Мисля, че е много уморително да идваш от Лондон за един ден, за да разгледаш една къща.

— О, да, вие сте тук с кола, така ли?

— Да — рече Тапънс. — Утре сутринта трябва да посетя един агент по недвижими имоти в Маркет Бейзинг. Предполагам, че няма къде да отседна тук, нали?

— О, напротив, може при мисис Копли — рече мис Блай. — Тя приема хора през лятото, нали разбирате. Летни посетители. Всичките й стаи за изключително чисти. Естествено, тя само оправя леглата, приготвя закуска и понякога по някое леко ястие за вечеря. Мисля обаче, че не приема никого преди август или най-рано юли.

— Навярно мога да я посетя и да разбера — каза Тапънс.

— Нея си я бива — каза викарият. — Езикът й не спира — добави той. — Никога не млъква, дори за минута.

— В тези селца винаги има много слухове и клюки — рече мис Блай. — Мисля, че би било добре да помогна на мисис Бересфорд. Ще я заведа при мис Копли и ще видя какво е положението.

— Много любезно от ваша страна — каза Тапънс.

— Да тръгваме тогава — живо рече мис Блай. — Довиждане, отче. Още ли търсите? Тъжна задача и сигурно няма да се увенчае с успех. Наистина мисля, че е много неразумно да се прави такова запитване.

Тапънс пожела „довиждане“ на викария и каза, че ще се радва да помогне, ако може.

— Спокойно мога да прекарам час-два в разглеждане на надгробни камъни. Имам доста добро зрение за моята възраст. Само името Уотърс ли търсите?

— Не съвсем — отговори викарият. — Важна е възрастта, струва ми се. Може би е дете на седем години. Момиче. Майор Уотърс смята, че жена му може да е сменила името си и че е възможно детето да носи новото име, което тя е приела. И тъй като той не знае това име, задачата става много трудна.

— Цялата работа е невъзможна, доколкото виждам — каза мис Блай. — Въобще не трябваше да приемате, отче. Чудовищно е да се предполага такова нещо.

— Нещастният човек изглеждаше много разтревожен — каза викарият. — Тъжна история, поне доколкото разбирам. Но не искам да ви задържам.

Докато се оставяше на мис Блай да я води, Тапънс си помисли, че каквато и репутация да имаше мисис Копли за приказването, тя надали приказваше толкова, колкото мис Блай. От устата й се лееше поток от мнения, които не подлежаха на съмнение.

Домът на мисис Копли беше приятен и просторен, разположен на гърба на селската улица, със спретната градина с цветя отпред, белосани стъпала и добре излъскана месингова брава. Самата мисис Копли Тапънс оприличи на героиня, изскочила направо от страниците на Дикенс. Беше дребна и закръглена, така че се търкаляше насреща като гумена топка. Имаше искрящи светли очи, руса коса с къдрици като наденички и излъчваше невероятна жизненост. Тя демонстрира известно съмнение, като започна колебливо:

— Ами… обикновено не го правя, нали разбирате. Съпругът ми и аз си казваме „летни посетители, това е друго“. В наши дни всеки го прави, ако може. И трябва да го прави, убедена съм. Но не и по това време на годината, поне ние. Не и преди юли. Ако е само за няколко дни обаче, и ако госпожата няма нищо против, че е малко не както трябва, може би…

Тапънс каза, че няма нищо против нещата да бъдат „малко не както трябва“ и мисис Копли, след като я бе изучила внимателно без да спира да приказва, рече, че може би госпожата би искала да влезе и да види стаята, след което могат да уредят работата.

В този момент мис Блай се оттегли със съжаление, защото все още не бе успяла да извлече от Тапънс всичката информация, която искаше, като например откъде идва, какво работи съпругът й, на колко години е, имат ли деца и прочие интересни въпроси. Само че изведнъж се сети, че в дома й има събрание, което тя щеше да председателства и беше ужасена от възможността някой друг да заеме този жадуван пост.

— Ще ви е добре при мисис Копли — увери тя Тапънс, — тя ще се грижи за вас, сигурна съм. А какво да правим с колата ви?

— Ей сега ще я взема — отвърна Тапънс. — Мисис Копли ще ми каже къде ще е най-добре да я оставя. Всъщност мога да я оставя тук отвън, тъй като улицата не е много тясна, нали?

— О, съпругът ми може да свърши тази работа вместо вас — каза мисис Копли. — Той ще ви я остави където трябва. Точно в страничната уличка — там ще бъде съвсем наред. Има и навес, под който може да я вкара.

По този въпрос бе постигнато съгласие и мис Блай забърза към срещата си. Следващият въпрос, който бе повдигнат, бе за вечерното ястие. Тапънс попита дали в селото има кръчма.

— О, няма такава, в която би могла да отиде една дама — каза мисис Копли, — но ако две яйца, резен шунка и може би малко домашен конфитюр ще ви задоволят…

Тапънс каза, че това би било прекрасно. Стаята й бе малка, но приятна, с тапети на розови пъпки и удобно на вид легло, като излъчваше и усещане за идеална чистота.

— Да, тапетите са хубави, госпожо — рече мисис Копли, която изглежда бе решила да бъде утеха на Тапънс в самотата й. — Избрахме ги, за да идват новобрачни двойки при нас за медения си месец. Романтично е, ако разбирате какво имам предвид.

Тапънс се съгласи, че романтиката е много хубаво нещо.

— В днешно време младоженците нямат много пари за харчене. Не е, както беше преди. Повечето от тях пестят за къща, нали разбирате, или вече правят вноски. Или пък са взели мебели под наем и не им остават пари за разточителен меден месец или нещо подобно. Нали разбирате, повечето младежи са внимателни. Не си хвърлят парите на вятъра.

Тя затопурка надолу по стълбите, като бърбореше жизнерадостно, докато слизаше. Тапънс легна на леглото, за да поспи половин час след уморителния ден. Тя възлагаше големи надежди на мисис Копли и чувстваше, че след като веднъж си отпочине напълно, ще може да насочи разговора към възможно най-благодатните теми. Щеше да чуе, сигурна беше в това, всичко за къщата до моста, кой е живял там, кой се е ползвал с добра или лоша слава в околността, какви скандали е имало и всякакви подобни въпроси. Тя се убеди още повече в това, след като бе представена на мистър Копли — човек, който рядко си отваряше устата. Приказките му се състояха главно от дружелюбни ръмжения, които обикновено означаваха потвърждение, а понякога, в малко по-заглушени тонове, и несъгласие.

Той беше доволен, доколкото Тапънс виждаше, да остави жена си да говори. Самият той повече или по-малко се разсейваше, като през част от времето беше зает с плановете си за следващия ден, който явно щеше да бъде пазарен. Що се отнасяше до Тапънс, нищо не би могло да бъде по-добро за нея. Всичко можеше да се определи с девиза „Искате информация — получавате я“. Мисис Копли беше точно толкова добра, колкото радио или телевизор. Трябваше само да завъртите копчето и думите започваха да се леят, придружени с жестове и много мимики. Не само фигурата й беше като детска гумена топка, лицето й също сякаш бе направено от гума. Различните хора, за които говореше, почти оживяваха в карикатурен вид пред Тапънс.

Тапънс яде бекон, яйца и дебели филии с масло, похвали домашно направения конфитюр от боровинки — любимият й, както честно си призна — и направи всичко, за да попие потока от информация, така че по-късно да може да запише някои неща в тетрадката си. Пред нея се разкри цяла панорама на миналото на този провинциален район.

Нямаше хронологична последователност, което от време на време затрудняваше нещата. Мисис Копли скачаше от преди петнайсет години допреди две години, до миналия месец, след което отново се връщаше някъде през двайсетте години. Всичко това щеше да изисква подбор, а Тапънс се запита дали накрая ще може да научи нещо.

Първият бутон, който натисна, не донесе резултат. Той бе споменаването на мисис Ланкастър.

— Мисля, че е някъде от този край — каза Тапънс, влагайки голяма доза неяснота в гласа си. — Имаше една картина… Много хубава картина, рисувана от художник, който, струва ми се, е известен тук.

— Кого казахте?

— Мисис Ланкастър.

— Не, не си спомням никакви Ланкастърови по тези места. Ланкастър. Ланкастър. Помня, че един господин претърпя автомобилна злополука. Не, мисля си за колата, тя беше „Ланкастър“. Няма мисис Ланкастър. Може ли да е мис Болтън? Сега трябва да е към седемдесетте, струва ми се. Може да се е омъжила за мистър Ланкастър. Тя замина, пътува в чужбина и чух, че се е омъжила за някого.

— Картината, която ми даде леля ми, беше от мистър Боскоубъл… струва ми се, че така се казваше — рече Тапънс. — Какъв прекрасен конфитюр.

— Дори не слагам ябълки, както правят повечето хора. Казват, че правели конфитюра по-хубав, но отнемат целия аромат.

— Да — каза Тапънс, — съгласна съм с вас. Отнемат го.

— Кого казахте? Започваше с „Б“, но не го чух добре.

— Боскоубъл, струва ми се.

— О, много добре си спомням мистър Боскоуън. Я да видим сега. Трябва да има… поне петнайсет години, когато той дойде тук. Идваше няколко последователни години. Мястото му харесваше. Всъщност взе си една къща под наем. Една от къщите на фермера Харт, които той държеше за работниците си. Само че кметството построи нови. Четири нови къщи, специално за работниците. Мистър Б. беше типичен художник — продължи мисис Копли. — Носеше смешни палта. От кадифе, май от памучно кадифе. Обикновено имаха дупки на лактите, освен това носеше зелени и жълти ризи. О, много колоритен беше. Харесваха ми картините му. Една година направи изложба. Мисля, че беше някъде около Коледа. Не, разбира се, че не, трябва да е било през лятото. Той не идваше през зимата. Да, много беше хубаво. Нищо вълнуващо, ако разбирате какво имам предвид. Просто някоя къща с две дървета или чифт крави, които гледат през плета. И всичко е толкова хубаво, в спокойни и приятни цветове. Не като някои от сегашните.

— Много художници ли идват из тези места?

— Не съвсем. О, даже никак. Една-две госпожи идват за лятото и скицират нещо, само че те не ме интересуват. Преди година имаше един младеж, каза, че е художник. Не се бръснеше като хората. Не мога да кажа, че харесвах и картините му. Смешни цветове, намацани както дойде. Нищо не можеш да разпознаеш. Продаде много картини, виж — това успя. И не бяха евтини, имайте предвид.

— Трябваше да бъдат по пет лири — каза мистър Копли така внезапно, че Тапънс чак подскочи.

— Това е мнението на съпруга ми — рече мисис Копли, като се зае отново с ролята на негов преводач. — Той смята, че никоя картина не бива да струва повече от пет лири. Картините не бива да са толкова скъпи. Това искаше да кажеш, нали, Джордж?

— Аха — рече Джордж.

— Мистър Боскоуън е нарисувал онази къща до моста и канала… „Уотърхауз“? Или „Уотърмед“? Така ли се казваше? Днес минах оттам.

— О, дошли сте по онзи път, така ли? Не е кой знае какъв път, нали? Много е тесен. Винаги съм си мислила, че онази къща е усамотена. Аз не бих искала да живея там. Прекалено е усамотено. Не си ли съгласен, Джордж?

Джордж издаде звук, който изразяваше смътно несъгласие и може би презрение към женската страхливост.

— Алис Пери живее там — каза мисис Копли.

Тапънс изостави проучванията си за мистър Боскоуън, за да изслуша мнение за семейство Пери. Винаги беше по-добре, според нея, да изслушваш мисис Копли, която скачаше от тема на тема.

— Странна двойка са те — рече мисис Копли.

Джордж издаде звук на съгласие.

— Много са затворени. Не се мотаят много, както бихте се изразили. А тя е много особена, Алис Пери де.

— Луда — каза мистър Копли.

— Е, не знам дали бих казала точно луда. Тя във всички случаи изглежда луда. С тая шантава коса, дето се развява… Освен това повечето време носи мъжки дрехи и големи гумени ботуши. Приказва странни неща и понякога не ти отговаря веднага, когато я попиташ нещо. Но не бих казала, че е луда. Странна е, това е всичко.

— Хората обичат ли я?

— Никой не я познава, въпреки че са тук от няколко години. Има какви ли не приказки за тях, само че къде ли няма приказки.

— Какви приказки?

Мисис Копли никога не отхвърляше директните въпроси, тя ги приветстваше като човек, който просто няма търпение да им отговори.

— Казват, че нощно време викала духове, седяла край някаква маса. Говори се и за светлини, които се движели около къщата нощно време. Казват също, че четяла много учени книги. С разни рисунки вътре — кръгове и звезди. Ако питате мен, Еймъс Пери е този, който не е наред.

— Просто е глупав — каза мистър Копли извинително.

— Е, може и да си прав. Само че и за него се говореше навремето. Обича градината си, но не разбира много.

— Те живеят само в половината къща, нали? — попита Тапънс. — Мисис Пери ме покани много любезно.

— Така ли? Наистина ли? Не зная дали бих искала да влизам в онази къща — каза мисис Копли.

— Тяхната половина си е наред — каза мистър Копли.

— Другата половина не е ли? — попита Тапънс. — Фасадата, която гледа към канала.

— Ами доста неща се приказваха за нея. Разбира се, от години никой не е живял там. Казват, че имало нещо странно там. Най-различни слухове има. Само че ако попитате тук, вече никой не си спомня. Всичко беше много отдавна. Построена е преди повече от сто години, нали знаете. Казват, че първо там живяла някаква хубава жена, къщата била построена за нея от някакъв придворен.

— Придворен на кралица Виктория ли? — попита Тапънс с интерес.

— Надали е бил от нейния двор. Тя беше странна, старата кралица де. Не, бих казала, че е преди това. По времето на един от Джорджовците. Този господин идвал да я вижда и историята разказва, че се скарали и една нощ той й прерязал гърлото.

— Колко ужасно! — възкликна Тапънс. — Обесили ли го за това?

— Не. О, не, нищо такова не е имало. Разбирате ли, според разказа той трябвало да се отърве от тялото и го зазидал в камината.

— Зазидал я в камината!

— Някой път казват, че тя била монахиня, която избягала от манастира и затова трябвало да бъде зазидана. Така правят в манастирите.

— Само че не са я зазиждали монахини?

— Не, не. Той го е направил. Любовникът й, дето я убил. След което иззидал камината с тухли, казват, и заковал ламаринен лист отгоре. Както и да е, повече не я видели, бедничката, да се разхожда с хубавите си рокли. Някои казват, разбира се, че тя избягала с него. Избягала да живее в града или на някое друго място. Хората чуват гласове и виждат светлини в къщата, и малцина смеят да се приближават след мръкване.

— Но какво е станало по-нататък? — попита Тапънс, като чувстваше, че връщането към управлението на кралица Виктория изглежда малко вероятно да я доведе до това, което търсеше.

— Ами не знам да е ставало кой знае какво. Някакъв фермер на име Блоджик я взел, когато я обявили за продан. Той също не останал за дълго. Бил от тия, дето ги наричат фермери-джентълмени. Предполагам, че заради това му е харесала и къщата, само че селскостопанската земя не му вършеше много работа и той не знаеше какво да я прави. Така че отново я продаде. Толкова пъти си е сменяла собственика… Все идват строители и променят нещо… нови бани, разни такива неща… За известно време, струва ми се, я взе едно семейство, което отглеждаше пилета. Само че й излезе име, нали разбирате, че е прокълната. Всичко това обаче е станало малко преди мое време. Самият мистър Боскоуън искаше да я купи по едно време. Точно когато я рисува.

— На колко години беше мистър Боскоуън, когато беше тук?

— На четиридесет, мисля, или малко повече. Добре изглеждаше. Малко беше напълнял, но момичетата много си падаха по него.

— Аха — каза мистър Копли. Този път беше предупредително изръмжаване.

— Е, добре, всички знаем какви са художниците — каза мисис Копли, като включи и Тапънс в кръга на знаещите. — Постоянно ходят във Франция, нали разбирате, и възприемат френския начин на живот.

— Не беше ли женен?

— Не, тогава не беше. Не и първия път, когато дойде тук. Малко си падаше по дъщерята на мисис Чарингтън, само че нищо не излезе от тази работа. Много хубаво момиче, но беше прекалено млада за него. Надали имаше повече от двайсет и пет.

— Коя беше мисис Чарингтън? — Тапънс се почувства объркана от въвеждането на нови герои.

„Какво, по дяволите, правя тук всъщност? — помисли си тя, когато внезапно я обляха вълните на умората. — Просто слушам клюки за хората и си въобразявам разни неща като убийства, които съвсем не са верни. Сега разбирам… Всичко започна, когато една мила, но не съвсем наред в главата стара душица се обърка и започна да си припомня историите, които мистър Боскоуън или някой друг като него, който й е дал картината, й е разказал за къщата, легендите, които се носят за някой, зазидан жив в камината, а тя, кой знае защо, е решила, че това е дете. А аз гоня вятъра тук. Томи ме нарече глупачка и имаше право — аз наистина съм глупачка.“

Тя чакаше да се появи пауза в непрестанния поток от приказки на мисис Копли, през която да стане, да пожелае учтиво „лека нощ“ и да се качи да си легне.

Мисис Копли обаче не показваше подобни признаци.

— Мисис Чарингтън ли? О, тя живя в Уотърмед известно време — рече мисис Копли. — Мисис Чарингтън и дъщеря й. Много хубава жена беше, мисис Чарингтън де. Вдовица на някакъв армейски офицер, струва ми се. Доста бяха зле с парите, но къщата се даваше под наем евтино. Много се занимаваха с градината. Тя много обичаше градинарството. Само че не успяваше да поддържа самата къща много чиста. Веднъж или два пъти отидох, за да й направя услуга, но не можех да продължавам. Трябваше да ходя с моя велосипед, нали разбирате, а то е на повече от три километра. По онзи път не вървят никакви автобуси.

— Дълго ли живя тя там?

— Не повече от две-три години, струва ми се. Предполагам, че се уплаши, след като се появиха проблемите. След това тя имаше проблеми и със собствената си дъщеря. Мисля, че се казваше Лилиан.

Тапънс отпи глътка от силния чай, с който бе подсилена вечерята и реши да приключи с мисис Чарингтън, преди да се оттегли.

— Какви бяха проблемите с дъщерята? Мистър Боскоуън ли?

— Не, не беше мистър Боскоуън, дето я вкара в беля. Това не мога да повярвам. Другият беше.

— Кой е другият? — попита Тапънс. — Някой друг, който е живял тук ли?

— Струва ми се, че не беше тукашен. Някой, с когото тя се запознала в Лондон. Май отиде там да учи балет. Или рисуване? Мистър Боскоуън й уреди да посещава някакво училище. Мисля, че беше „Слайт“.

— „Слейд“? — предположи Тапънс.

— Може и така да е. Някакво такова име. Както и да е, тя започна да ходи там и сигурно така се е запознала с онзи младеж. Майка й не го харесваше. Забрани й да се среща с него. Това само щеше да навреди. В известен смисъл тя беше глупава жена. Както повечето офицерски жени, нали знаете. Мислеше си, че момичетата ще правят това, което им се каже. Беше изостанала от времето. Била е в Индия, но когато става въпрос за хубав младеж и когато не държиш момичето си под око, ще видиш, че то не прави това, което му казваш. Особено тя. Той идваше тук, след което те излизаха и се виждаха навън.

— После се появи проблемът, така ли? — попита Тапънс, като използва добре известния евфемизъм, надявайки се, че под тази форма няма да обиди чувството за приличие на мистър Копли.

— Той трябва да е бил, предполагам. Както и да е, всичко си беше на мястото. Видях го много преди собствената й майка да забележи. Красиво създание беше тя. Едра, висока и хубава. Мисля обаче, че тя нямаше да продължи нещата, нали разбирате. Щеше да прекъсне, нали разбирате. Понякога се разхождаше доста налудничаво и си говореше сама. Ако питате мен, той се отнасяше зле с нея, онзи младеж де. Замина си и я изостави, след като разбра какво се е случило. Разбира се, една истинска майка щеше да отиде и да поговори с него, да го накара да разбере какво е неговото задължение, само че мисис Чарингтън нямаше куража да го направи. Както и да е, разбра тя каква е работата и отведе момичето. Затвори къщата, след което я обявиха за продан. Струва ми се, че се върнаха, за да си приберат багажа, но не се появиха в селото, нито разговаряха с някого. Никога повече не се върнаха, нито една от двете. Разправяше се някаква история, но така и не разбрах дали е вярна.

— Някой все ще измисли нещо — каза мистър Копли неочаквано.

— Е, тук си прав, Джордж. Все пак може и да са прави. Случват се такива неща. Освен това, както се казва, момичето не ми изглеждаше съвсем наред.

— Каква беше историята? — запита Тапънс.

— Ами, право да ви кажа, не ми се иска много да говоря. Доста отдавна беше и не искам да кажа нещо, за което не съм сигурна. Дъщерята на мисис Бадкок, Луиз, я разпространи. Ужасна лъжкиня беше това момиче. Приказваше разни работи и от всичко измисляше истории.

— Но каква беше тази? — настоя Тапънс.

— Разправяше, че момичето на Чарингтън първо убило бебето, а после себе си. Каза, че майка й полудяла от мъка и роднините й трябвало да я пратят в приют.

Тапънс отново почувства, че в главата й всичко се обърква. Стори й се, че столът й се люлее. Можеше ли мисис Чарингтън да е мисис Ланкастър? Променила е името си, малко е изкукуригала от мисли за съдбата на дъщеря си. Гласът на мисис Копли продължаваше безпощадно:

— Самата аз никога не съм вярвала нито дума от това. Тази Бадкок можеше да каже, каквото си поиска. Точно тогава не се заслушвахме много в хорските приказки, имахме други работи, за които да се тревожим. Доста бяхме уплашени, цялата провинция, от това, което ставаше наоколо — истински неща…

— Защо? Какво е ставало? — попита Тапънс, като се чудеше какво ли може да се е случило точно в спокойното селце Сатън Чансълър.

— Пишеше го във всички вестници от онова време. Чакайте малко — трябва да е било преди двайсет години. Със сигурност сте щели да го прочетете. Убийства на деца. Първо едно момиченце на девет години. Един ден не се прибрало от училище. Намериха я в Дингли Копс, удушена. Изтръпвам само като си помисля. Е, това беше първото, след около три седмици имаше още едно. От другата страна на Маркет Бейзинг. Само че пак в района, както се казва. Спокойно може да го е направил някой с кола. След това имаше още. Понякога месец или два нищо не се случваше, след което ставаше. Едното беше на не повече от три километра оттук, почти в селото.

— Полицията не откри ли… някой ли не разбра кой го е направил?

— Положиха големи усилия — каза мисис Копли. — Доста скоро задържаха един мъж. Някой от другата страна на Маркет Бейзинг. Казал, че им помагал в разследването. Знаете какво означава това. Веднага си мислят, че са го пипнали. Пъхат вътре първия, който им попадне, но винаги след двайсет и четири часа трябва да го пуснат. Установиха, че не може да е бил той, защото не бил там по това време или пък някой му беше осигурил алиби.

— Ти не знаеш, Лиз — каза мистър Копли. — Може много добре да са знаели кой го е направил. Бих казал, че са знаели. Често става така, поне така съм чувал. Полицията знае кой е, но не могат да намерят доказателства.

— Това са съпругите — каза мисис Копли, — съпругите или майките, или дори бащите. Даже полицията нищо не може да направи, независимо какво си мислят. Майката казва „синът ми вечеря тук тази вечер“ или пък младата му жена казва, че е била с него на кино и че той е бил с нея през цялото време, или бащата казва, че той и синът му са имали работа някъде в полето… Е, какво може да се направи срещу това? Могат да си мислят, че бащата, майката или любимата лъжат, но ако не дойде някой да каже, че е видял момчето, мъжа или който и да е някъде другаде по това време, нищо не могат да сторят. Ужасни времена бяха. Всички наоколо бяхме нащрек. Когато чуехме, че липсва някое дете, организирахме отряди.

— Аха, точно така — каза мистър Копли.

— Тези отряди излизаха и търсеха. Понякога я намираха веднага, а понякога не можеха да я намерят със седмици. Някой път беше съвсем близо до дома си, на такова място, което си мислехме, че вече сме претърсили. Сигурно е бил някой маниак. Ужасно е — рече мисис Копли с благочестив глас, — ужасно е, че има такива хора. Трябва да ги убиват. Самите те трябва да се удушават. Аз самата бих го направила, ако някой ми позволи. Всеки, който убива деца или ги напада. Каква полза има да ги затвориш в някоя лудница и да им осигуряваш всички домашни удобства и хубав живот? Рано или късно ги пускат отново, казват, че са излекувани и ги пращат у дома. Нещо такова беше станало в Норфък. Сестра ми живее там и тя ми е разказвала. Върнал се вкъщи и след два дни нападнал някого. Някои от тия доктори не са с всичкия си да казват, че тези хора са излекувани!

— Нямате представа кой може да е бил, така ли? — попита Тапънс. — Наистина ли мислите, че е бил непознат?

— Може да е бил някой непознат за нас. Но може и да е бил някой, който живее… О, бих казала на двадесетина километра оттук. Не може да е бил в това село.

— През цялото време мислеше, че е оттук, Лиз.

— Човек се изнервя — каза мисис Копли. — Мислиш си, че си на сигурно място когато си тук, у дома си — предполагам защото човек се страхува. Имам навика да заглеждам хората. Ти също, Джордж. Самият ти би се запитал дали не е бил онзи тип, напоследък изглеждаше доста странно. Такива ми ти работи.

— Мисля, че съвсем не е изглеждал странно — каза Тапънс. — Сигурно е изглеждал като всички останали.

— Да, може и да сте права. Чух да се говори, че не можело да се разбере — и който и да е бил, той съвсем не е приличал на луд, но пък други казват, че очите им винаги горят с ужасен блясък.

— Джефрис, тогава той беше полицейски сержант тук — каза мистър Копли. — Той все повтаряше, че имал идея, но нищо не правеше.

— Не го ли хванаха този човек?

— Не. Минаха повече от шест месеца, почти година. След това цялата работа спря. И оттогава нищо подобно не се е случвало тук. Предполагам, че си е заминал. Отишъл си е завинаги. Това кара хората да си мислят, че знаят кой е.

— Имате предвид хората, които са напуснали областта ли?

— Е, разбира се, тръгнаха слухове, нали знаете. Казват, че можело да бъде еди-кой си.

Тапънс се поколеба преди да зададе следващия въпрос, но почувства, че при такава страст към приказките от страна на мисис Копли би било без значение дали ще го направи.

— Вие кой мислите, че е бил? — попита тя.

— Ами толкова отдавна беше, че ми е много трудно да кажа. Споменаваха се имена. Говореше се какво ли не. Някои смятаха, че може да е мистър Боскоуън.

— Така ли?

— Да, нали е художник и така нататък, художниците са особен народ. Така казват. Според мен обаче не е бил той!

— Някои казваха, че е бил Еймъс Пери — рече мистър Копли.

— Съпругът на мисис Пери ли?

— Да. Той е малко особен, нали знаете, простоват е. Той е от онзи тип хора, които биха могли да го направят.

— Къде живееше семейство Пери тогава?

— Тогава не живееха в Уотърмед. Имаха вила на около четири-пет километра. Полицията ги държеше под око, сигурен съм.

— Обаче нищо не можеха да изкопчат от него — каза мисис Копли. — Винаги жена му говореше вместо него. Вечер си стоеше с нея вкъщи. Винаги си е бил вкъщи, казваше тя. Понякога отивал в кръчмата в събота вечер, но никое от тези убийства не бе станало в събота вечер, така че от това нищо не излезе. Освен това Алис Пери е човек, на когото може да се вярва, когато свидетелства. Никога няма да пресили нещата или да се отметне. Не можеш да я уплашиш. Както и да е, не е бил той. Никога не съм си и помисляла. Зная, че нямам никакви основания, но имам някакво усещане, че ако трябва да посоча някого, това е сър Филип.

— Сър Филип ли? — Тапънс почувства, че отново й се завива свят. Още един герой! Сър Филип. — Кой е сър Филип? — попита тя.

— Сър Филип Старк… Живее в Уорендър Хауз. Наричали са го Стария манастир, когато Уорендърови са живеели там, преди да изгори. Можете да видите гробовете на Уорендърови в църковния двор, също и табелките в църквата. На практика тук винаги е имало Уорендърови, още от времето на крал Джеймс.

— Сър Филип някакъв роднина на Уорендърови ли е? — Не. Мисля, че или той, или баща му е забогатял бързо.

Заводи за стомана или нещо подобно. Странен човек беше сър Филип. Заводите бяха някъде на север, а той живееше тук. Затворен човек. Викат му от… отш… от-нещо си.

— Отшелник — предположи Тапънс.

— Точно така. Блед, разбирате ли, слаб, кокалест и много обичаше цветята. Беше ботаник. Събираше всякакви глупави малки диви цветя, от онези, които даже няма да забележиш. Дори написа книга за тях, струва ми се. О, да, беше умен, много умен. Жена му беше приятна жена и много красива, но винаги съм си мислила, че изглежда тъжна. Мистър Копли изръмжа по своя си начин: — Ти си луда — каза той. — Мислиш си, че сър Филип го е направил. Той толкова обичаше децата. Винаги им уреждаше празненства.

— Да, зная. Винаги ще направи някой празник, ще раздаде хубави подаръци на децата. Разни състезания… всичките онези чайове с ягоди и сметана, които организираше. Той самият нямаше деца, нали разбирате. Често спираше децата по пътя и им даваше бонбони или пък петачета, за да си купят сладкиши. Само че не знам. Аз мисля, че той прекали. Странен човек беше. Помислих си, че нещо не е наред, когато жена му внезапно се вдигна и го напусна.

— Кога го е напуснала жена му?

— Трябва да е било около шест месеца, след като започваха тези бели. До този момент бяха убити три деца. Лейди Старк внезапно замина за Южна Франция и никога повече не се върна. Не изглеждаше като човек, така да се каже, който би направил такова нещо. Беше спокойна и уважавана жена. Не е като да го напусне заради друг мъж. Не, не беше такъв човек тя. Защо тогава го напусна? Винаги съм казвала, че е знаела нещо… разбрала е нещо… — Той още ли живее тук?

— Не през цялото време. Идва насам веднъж-два пъти през годината, но през повечето време къщата е затворена и има човек, който да се грижи за нея. Мис Блай от селото — тя му беше секретарка — урежда нещата вместо него.

— А жена му?

— Тя е мъртва, бедната. Умряла скоро след като замина в чужбина. В църквата е сложена табелка с нейното име. Сигурно се е чувствала ужасно. Може би в началото не е била сигурна, после е започнала да подозира съпруга си, след това се е убедила. Не е могла да го понесе и е заминала в чужбина.

— Какви неща само си измисляте вие, жените — каза мистър Копли.

— Казвам само, че имаше нещо нередно около сър Филип. Прекалено много обичаше децата, мисля си аз, а това не е естествено поведение.

— Женски измишльотини — рече мистър Копли.

Мисис Копли стана и започна да раздига масата.

— Съвсем навреме — каза съпругът й. — Жената тук ще сънува лоши сънища, ако продължаваш да дрънкаш за неща, които са станали преди години и които нямат повече нищо общо с който и да е тук.

— Много ми беше интересно да слушам — каза Тапънс. — Само че много ми се спи. Май че ще е по-добре да си легна.

— Ами ние обикновено си лягаме рано — каза мисис Копли, — а и вие сте уморена след дългия ден.

— Наистина съм уморена. Ужасно ми се спи — Тапънс се прозя широко. — Е, лека нощ и много ви благодаря.

— Ще искате ли събуждане и чаша чай сутринта? Осем часът много ли е рано?

— Не, чудесно е — каза Тапънс. — Но недейте да се притеснявате, ако представлява проблем за вас.

— Никакъв проблем не е — каза мисис Копли.

Тапънс се отпусна тежко на леглото. Отвори куфара си, извади оттам няколкото неща, които й трябваха, съблече се, изми се и се пъхна в леглото. Тя беше казала истината на мисис Копли. Уморена беше до смърт. Нещата, които беше чула, минаха през главата й като калейдоскоп от движещи се фигури и ужасяващи образи. Мъртви деца, прекалено много мъртви деца. Тапънс търсеше едно-единствено мъртво дете зад камината. Камината може би беше свързана с Уотърсайд. Детската кукла. Дете, убито от полудяло младо момиче, изкарано от релсите единствено от факта, че любовникът й я изоставил. „Боже мой, какъв мелодраматичен език използвам — помисли си Тапънс. — Всичко е такава плетеница… последователността е объркана напълно и човек не може да е сигурен кога какво е станало.“

Тя заспа и засънува. Имаше някаква дама от Шалът, която гледаше през прозореца на къщата. От комина се чуваше дращещ звук. Иззад голяма метална плоча, закована там, долитаха удари — кънтящите звуци на чук. Банг, банг, банг. Тапънс се събуди. Мисис Копли чукаше на вратата. Тя влезе жизнерадостно, остави чая до леглото на Тапънс, дръпна завесите и каза, че се надява Тапънс да е спала добре. Никой никога, помисли си Тапънс, не е изглеждал по-лъчезарно от мисис Копли. Тя не бе имала лоши сънища!

9. Сутринта в Маркет Бейзинг

— Е — рече мисис Копли, щом излезе забързано от стаята, — още един ден. Това казвам винаги, когато се събуждам.

„Още един ден ли? — помисли си Тапънс, отпивайки от силния черен чай. — Чудя се дали не се превръщам в идиот?… Може би… Бих искала Томи да е тук, за да поговорим. Снощи се обърках.“

Преди да напусне стаята, Тапънс записа в тетрадката си различните факти и имена, които бе чула предната вечер.

Когато си лягаше, беше твърде уморена, за да направи това. Мелодраматични истории от миналото, които може би съдържаха зрънце истина тук и там, но в по-голямата си част бяха слухове, злоба, клюки и романтично въображение.

„Наистина — помисли си Тапънс — научих за любовния живот на маса хора чак от осемнайсети век, струва ми се. Но до какво доведе всичко това? И какво търся аз? Вече дори не знам. Най-страшното е, че се забърках и вече не мога да се измъкна.“

Тъй като имаше ясното подозрение, че първото нещо, с което ще се забърка, ще бъде мис Блай, в която Тапънс разпозна най-голямата заплаха на Сатън Чансълър, тя отклони всички любезни предложения за помощ, като подкара бързо към пощата на Маркет Бейзинг, спирайки единствено когато към колата се приближи мис Блай с пронизителни викове, за да обясни на госпожата, че имала важна среща… Кога щяла да се върне? Тапънс не беше сигурна… Ще заповяда ли на обяд? Много любезно от страна на мис Блай, но Тапънс се боеше.

— В такъв случай на чай. Ще ви очаквам в четири и половина. — Това бе почти кралска заповед.

Тапънс се усмихна, кимна, завъртя стартера и потегли.

Възможно беше, мислеше си Тапънс, ако научи нещо интересно от агентите по недвижими имоти в Маркет Бейзинг, Нели Блай да осигури допълнителна полезна информация. Тя беше от онзи тип жени, които се гордееха, че знаят всичко за всички. Неприятното беше, че тя ще е решена да научи всичко и за Тапънс. Може би днес следобед Тапънс щеше да възстанови силата на своята съобразителна природа!

„Спомни си мисис Бленкинсоп“ — каза Тапънс, като взе един остър завой и се прилепи към живия плет, за да не бъде унищожена от един игрив трактор с невероятни размери.

Като пристигна в Маркет Бейзинг, тя остави колата си на паркинга на главния площад, отиде до пощата и влезе в една празна телефонна кабина.

Гласът на Албърт каза — като използва постоянния си отговор — само едно „ало“, произнесено с подозрителен глас.

— Слушай, Албърт, ще бъда у дома утре. Във всеки случай за вечеря… може и по-рано. Мистър Бересфорд също ще се върне, освен ако не се е обадил. Приготви ни нещо — пилета, например.

— Да, госпожо. Къде сте…

Но Тапънс бе затворила.

Животът в Маркет Бейзинг явно бе концентриран на главния площад. Тапънс бе проверила в телефонния указател преди да напусне пощата — трима от четиримата агенти по недвижими имоти работеха на площада, а четвъртият беше на някаква Джордж Стрийт.

Тапънс си записа имената и тръгна да ги търси.

Започна с господата Лъвбоди&Сликър, които й се сториха най-внушителни.

Прие я едно луничаво момиче.

— Интересувам се от една къща.

Момичето явно никак не се впечатли — със същия успех Тапънс можеше да попита и за някое рядко животно.

— Сигурна съм, че не зная — каза момичето, докато се оглеждаше, за да се увери дали е там някой от колегите й, комуто би могла да препрати Тапънс…

— Къща — повтори Тапънс. — Вие сте агенти по недвижими имоти, нали?

— Агенти по недвижими имоти и аукционери. Търгът в Кранбъри Корт ще бъде в сряда, ако се интересувате — каталози по два шилинга.

— Не ме интересуват търгове. Искам да попитам за една къща.

— Обзаведена ли?

— Необзаведена… За продан… или под наем.

Луничките малко се оживиха.

— Мисля, че е по-добре да се видите с мистър Сликър.

Тапънс много искаше да се види с мистър Сликър и скоро вече седеше в малък кабинет срещу млад мъж, облечен в крещящо сако от туид, който започна да прехвърля множество описания на привлекателни жилища, като си мърмореше коментари сам на себе си.

— Мандевил Роуд, номер 8… строена от архитект, три спални, американска кухня… О, не, това е продадено… Анабел Лодж… живописна сграда, два декара… цената е занижена заради бърза продажба…

Тапънс го прекъсна решително:

— Видях една къща, която ми хареса… В Сатън Чансълър, по-скоро в близост до Сатън Чансълър, до един канал…

— Сатън Чансълър — мистър Сликър изрази съмнение. — Мисля, че в момента нямаме записани в книгите никакви имоти там. Как се казва?

— Не забелязах някакво име… Може би Уотърсайд. Ривърмед… някога са я наричали Бридж Хауз. Струва ми се — каза Тапънс, — че къщата се състои от две части. Едната половина се дава под наем, но наемателите не можаха да ми кажат нищо за другата половина, която гледа към канала и която ме интересува. Изглежда като че ли не е заета.

Мистър Сликър сдържано каза, че, за жалост, не може да й помогне, но благоволи да съобщи, че евентуално господата Блоджет&Бърджес биха могли. От тона на гласа му би трябвало да се заключи, че господата Блоджет&Бърджес са много по-низша фирма.

Тапънс се прехвърли при господата Блоджет&Бърджес, които бяха от отсрещната страна на площада и чиито помещения много приличаха на тези на господата Лъвбоди&Сликър — същите ценоразписи и предстоящи търгове по същите мръсни зацапани прозорци. Входната им врата скоро е била пребоядисвана в доста отровен оттенък на зеления цвят, ако това можеше да се отчете като някакво предимство.

Процедурата по приемането беше също толкова обезсърчителна и Тапънс бе връчена на мистър Сприг, възрастен мъж в очевидно унило настроение. Още веднъж Тапънс изложи своите изисквания.

Мистър Сприг призна, че му е известно съществуването на въпросната сграда, но като че ли заинтересоваността му се изчерпи с това.

— Страхувам се, че не е обявена за продан. Собственикът й не иска да я продава.

— Кой е собственикът?

— Съмнявам се, че зная със сигурност. Доста често преминаваше от едни ръце в други… В един момент се говореше, че имало заповед за отчуждаване.

— За какво им е пък на местните власти?

— Наистина, мисис… ъ-ъ-ъ… (той погледна името на Тапънс, надраскано върху попивателната) мисис Бересфорд, ако можехте да ми кажете отговора на този въпрос, вие щяхте да сте по-мъдра от повечето жертви в наши дни. Неведоми са пътищата на местните кметства и комитети по планирането. Задната половина на къщата се нуждаеше от някои поправки, които бяха извършени, и тя е дадена с извънредно нисък наем на… ъ-ъ-ъ… а, да, на мистър и мисис Пери. Що се отнася до същинските собственици на къщата, въпросният господин е в чужбина и, изглежда, е изгубил интерес към мястото. Струва ми се, че имаше нещо във връзка с наследство на по-малкия син, което бе разпоредено от изпълнителя на завещанието. Появиха се някои малки юридически трудности — законът е скъпо нещо, мисис Бересфорд — предполагам, че собственикът би бил доволен, ако къщата се срути… Не са правени никакви ремонти, с изключение на частта, обитавана от семейство Пери. Самата земя, разбира се, би могла да се окаже ценна в бъдеще, но поправката на необитаеми къщи рядко е изгодна. Ако се интересувате от такъв имот, сигурен съм, че можем да ви предложим нещо, което ще си заслужава много повече. Какво, ако мога да попитам, ви привлече точно към това място?

— Хареса ми видът й — каза Тапънс. — Много хубава къща е… най-напред я видях от влака…

— О, разбирам… — мистър Сприг прикри, доколкото можа, изражението „женската глупост е невероятна“ и каза меко: — Наистина бих я забравил, ако бях на ваше място.

— Предполагам, че можете да пишете на собствениците й и да ги питате дали са склонни да продадат… или ако ми дадете техния — или неговия — адрес…

— Ще влезем във връзка с адвокатите на собствениците, щом настоявате, но не храня големи надежди.

— Предполагам, че днес човек трябва да минава през адвокати за всичко. — Тапънс звучеше едновременно глуповато и капризно… — А адвокатите винаги са толкова мудни.

— О, да… законът изобилства с усложнения…

— Същото е и с банките… точно толкова лоши са и те!

— Банките… — мистър Сприг беше леко изненадан.

— Толкова много хора ти дават някоя банка, вместо адрес. Това е толкова досадно.

— Да, да, както казвате… Само че хората са толкова неспокойни днес и толкова много се местят — живеят в чужбина и така нататък. — Той отвори едно чекмедже. — Имам тук едно имение, Кросгейтс, на три километра от Мар Бейзинг — много добро състояние, хубава градина…

Тапънс се изправи.

— Не, благодаря ви.

Тя се сбогува решително с мистър Сприг и излезе на площада.

Мина за малко през третата фирма, която явно се занимаваше главно с продажба на птицеферми, ферми за едър рогат добитък и изобщо всякакви ферми в запуснато състояние.

Най-накрая Тапънс посети господата Робъртс&Уайли на Джордж Стрийт — малка, но предприемчива фирма, която имаше силното желание да услужи. В общи линии обаче бяха неосведомени за Сатън Чансълър, а искаха да продават сгради, все още наполовина построени и на безбожно високи цени — при вида им Тапънс потрепери. Енергичният млад мъж, като видя, че евентуалният клиент има твърдо намерение да напусне, с нежелание призна, че такова място като Сатън Чансълър съществува.

— Сатън Чансълър, казвате. По-добре опитайте при Блоджет&Бърджес на площада. Те се занимават с някакви имения из тези места… Само че там всичко е в много лошо състояние… порутено…

— Има една хубава къща там наблизо, край моста над един канал… видях я от влака. Защо никой не иска да живее там?

— О, зная мястото, Ривърбанк… Не можете да накарате никого да отиде там… Носи й се славата на прокълната къща.

— Имате предвид… духове?

— Така казват… Какво ли не се говори за нея. Звуци през нощта, стонове. Ако питате мен, направо си е едно свърталище.

— Боже мой — каза Тапънс. — Мястото изглежда толкова хубаво и усамотено.

— Повечето хора биха казали, че е прекалено усамотено. Реката приижда през зимата… помислете за това.

— Виждам, че за доста неща ще трябва да помисля — рече Тапънс горчиво.

Като се отправи към „Агнец и флаг“, където смяташе да се подкрепи с обяд, тя си мърмореше:

„За много неща трябва да се мисли… наводнения, свърталища, призраци, дрънчене на вериги, земевладелци и собственици, които не си живеят в имотите, адвокати, банки… къща, която никой не обича и не иска… с изключение на мен, може би… Е, това, което искам в момента, е храна.“

Храната в „Агнец и флаг“ беше хубава и изобилна — здрава храна за фермери, а не фалшиво френско меню за преминаващи туристи. Гъста пикантна супа, свински крачета в ябълков сос, сирене… или сливи с крем карамел, ако предпочитате… Тапънс обаче не го предпочиташе…

След обезсърчителната си обиколка тя се върна при колата си и потегли обратно към Сатън Чансълър, без чувството, че сутринта й е била успешна.

Като зави покрай последния ъгъл и църквата на Сатън Чансълър се показа, Тапънс видя викария да излиза от църковния двор. Той пристъпваше доста тежко. Тапънс се приближи до него.

— Още ли търсите онзи гроб? — попита тя.

Викарият държеше едната си ръка на кръста.

— Ех — каза той, — зрението ми не е много добро. Толкова много надписи са почти изтрити. Гърбът също ми създава проблеми. Много камъни лежат направо на земята. Почти всеки път, когато се навеждам, имам чувството, че никога повече няма да мога да се изправя.

— На ваше място повече не бих го правила — каза Тапънс. — Ако сте проверили в енорийския регистър и така нататък, значи сте направили всичко, което можете.

— Знам, но бедният човек ме молеше толкова настойчиво, толкова горещо. Сигурен съм, че всичко това е напразен труд, обаче чувствах, че е мой дълг. Все още има един ред, който не съм претърсил, ей там, от тисовото дърво до далечната стена… въпреки че повечето от камъните там са от осемнайсети век. Искам обаче да знам, че съм изпълнил задачата си както трябва. Така няма да се упреквам. Във всеки случай до утре ще приключа.

— Съвсем правилно — каза Тапънс. — Не трябва да се преуморявате. Ще ви кажа какво ще направим — продължи тя. — След като изпия чаша чай с мис Блай, ще отида да погледна аз. От тисовото дърво до стената ли казахте?

— О, не бих могъл да ви моля за…

— Всичко е наред, ще ми е приятно да го правя. Мисля, че е много интересно да бродиш из църковни дворове. Нали разбирате — старите надписи са нещо като картина на хората, които са живели тук и прочее. Наистина ще ми бъде приятно. Приберете се у дома и си починете.

— Е, разбира се, ще трябва да се подготвя за службата тази вечер, това е вярно. Вие наистина сте много любезна. Много любезна.

Той й се усмихна приветливо и тръгна към къщата си. Тапънс погледна часовника си. Тя спря пред дома на мис Блай. „Можех и да го пропусна“ — помисли си Тапънс. Предната врата беше отворена и мис Блай тъкмо носеше през хола в дневната поднос с прясно опечени питки.

— А, ето ви и вас, скъпа мисис Бересфорд. Толкова се радвам да ви видя. Чаят е почти готов. Чайникът ври, трябва само да направя запарката. Надявам се, че сте напазарували всичко, което искахте — добави тя, поглеждайки доста подчертано към очевидно празната пазарска чанта, която висеше на ръката на Тапънс.

— Е, всъщност нямах кой знае какъв късмет — рече Тапънс с всичката дързост, на която беше способна. — Нали знаете как е понякога… един от онези дни, в които просто нямат точно този цвят или точно този вид, който търсиш. Но на мен винаги ми е приятно да разгледам някое ново място, дори да не е много интересно.

Чайникът нададе пронизителен писък за привличане на вниманието и мис Блай се хвърли към кухнята, за да се погрижи за него, като по пътя разпиля купчина писма, които лежаха на масата в антрето в очакване да бъдат изпратени.

Тапънс се наведе и ги събра; докато ги слагаше обратно на масата, забеляза, че най-горното е адресирано до мисис Йорк, Дом за възрастни хора „Роузтрелис Корт“, някъде в Камбърлънд.

„Действително — помисли си Тапънс — започва да ми се струва, че в цялата страна няма нищо друго, освен старчески домове! Предполагам, че в скоро време Томи и аз ще заживеем в някой от тях!“

Само преди няколко дни някой доброжелател и услужлив приятел беше писал, за да им препоръча някакъв много хубав адрес в Девън — женени двойки, повечето от тях — пенсионирани държавни служители. Доста добра кухня… Носиш си собствени мебели и лични вещи.

Мис Блай се появи отново с чайника и двете жени седнаха да пият чай.

Приказките на мис Блай не бяха толкова мелодраматични и пикантни, колкото тези на мисис Копли, и имаха за цел повече да изкопчат, отколкото да предоставят информация.

Тапънс измърмори нещо неясно за отминалите години на служба в чужбина, трудностите на живота в Англия, разказа подробности за женения син, омъжената дъщеря и техните деца, и внимателно насочи разговора към дейностите на мис Блай в Сатън Чансълър, които бяха многобройни — Женският институт, скаутите, Консервативният женски съюз, приготвянето на конфитюр, подредбата на цветя, Клубът по рисуване, Приятелите на археологията… Здравето на викария, необходимостта да бъде накаран да се грижи за себе си, неговата разсеяност… Злополучните разногласия в мненията на църковните настоятели…

Тапънс похвали питките, благодари на домакинята за гостоприемството й и стана да си ходи.

— Вашата енергичност е забележителна, мис Блай — каза тя. — Просто не мога да си представя как успявате да вършите всичко това. Трябва да призная, че след един ден разходки и пазаруване искам просто хубаво да си почина в собственото легло, само да затворя очи за половин час… Леглото наистина е много удобно. Много ви благодаря, че ме препоръчахте на мисис Копли…

— Почти винаги може да се разчита на нея, въпреки че не спира да приказва, разбира се…

— О, разказите й за околностите бяха много занимателни.

— Половината от времето тя не знае какво приказва! Дълго ли ще останете тук?

— О, не, тръгвам си утре сутринта. Разочарована съм, че не открих никакво подходящо малко имение… Надявах се онази толкова живописна къща край канала…

— По-хубаво да не се занимавате с нея. В много лошо състояние е… Земевладелци, които не си живеят в имота — срамота…

— Дори не можах да разбера чия е. Допускам, че вие знаете. Изглежда знаете всичко тук…

— Никога не съм се интересувала особено от онази къща. Непрекъснато преминава от едни ръце в други — човек не може да насмогне. В едната половина живее семейство Пери, а другата просто бавно се руши.

Тапънс отново пожела довиждане й се отправи към мисис Копли. Къщата беше тиха и очевидно празна. Тапънс влезе в спалнята си, остави празната пазарска чанта, изми лицето си и си напудри носа, отново излезе от къщата на пръсти, огледа се по улицата, остави колата там, където си беше, зави внимателно покрай ъгъла и тръгна по една пътека през полето зад селото, която накрая я изведе до стъпалата към църковния двор.

Тапънс изкачи стъпалата в двора на църквата — изпълнен със спокойствие под лъчите на следобедното слънце — и започна да изучава надгробните камъни както беше обещала. В действителност тя нямаше нищо предвид. Не се надяваше да открие нищо тук. Това бе наистина само любезност от нейна страна. Възрастният викарий беше много симпатичен и тя просто искаше да успокои съвестта му. Носеше си тетрадка и молив, за да си записва в случай че открие нещо интересно за него. Тя реши, че трябва просто да търси надгробен камък, който отбелязва смъртта на дете на посочената възраст. Повечето от гробовете тук бяха с по-стари дати. Не бяха нито много интересни, нито достатъчно стари, за да бъдат необичайни или да имат трогателни или нежни надписи. Повечето бяха на доста възрастни хора. Все пак тя се позабави малко, докато се разхождаше, рисувайки картини в ума си. Джейн Елууд, напуснала този живот на 6 януари, на 45 години. Уилям Марл, напуснал този живот на 5 януари, дълбоко оплакван. Мери Трийвз, петгодишна. 14 март 1835 година. Това беше твърде отдавна. „В твоето присъствие е радостта от живота.“ Щастливата малка Мери Трийвз.

Почти бе стигнала до отсрещната стена. Гробовете тук бяха позанемарени и обрасли с трева, явно никой не се грижеше за тази част от гробището. Много от камъните бяха нападали на земята. Стената тук беше разбита и се рушеше. На места се бе срутила.

Тъй като бе точно зад църквата, не можеше да се види от пътя и, без съмнение, тук идваха деца и вършеха какви ли не поразии. Тапънс се преви над една от каменните плочи… Оригиналните надписи бяха изтрити и нечетливи… Но като я наклони малко, Тапънс видя някакви грубо надраскани букви и думи, които също бяха обрасли наполовина с трева.

Тя ги проследи с пръст, схващайки по някоя дума тук и там…

„А който… съблазни… от тия малките…“ „Воденичен камък… воденичен камък… воденичен камък“… и отдолу, неравно изсечено от ръката на аматьор: „Тук почива Лили Уотърс“.

Тапънс си пое дълбоко дъх… Тя усети сянката зад гърба си, но преди да успее да се обърне, нещо я удари отзад по главата и тя падна по очи върху камъка в болка и тъмнина.