Змията в рая

Лакан спеше съня на праведниците. Дишаше спокойно и равномерно. Гласът, който чуваше, изглежда, идваше много отдалеч и въпреки това се долавяше ясно. Беше приятен, така че не го плашеше, докато шумолящите думи нахлуваха в съзнанието му и го завладяваха.

„Лакан — казваше гласът, — ела при мен. Очаквам те. Доведи петдесет души от племето си, петдесет човека, които имат добро сърце и са достойни за мен. Напуснете селото си, без да се бавите, и елате при мен. Чуй ме, Лакан, защото ти си избраникът…“

Ругатнята на Мат изригна от дълбините на душата му.

Нощуваха в гората и той през цялото време бе лежал върху някакъв корен. Когато се надигна от напоения от утринната роса мъх, кокалите му пращяха като дървен креват.

„Легло, а по възможност и с дебела пухена завивка… щеше да е чудесно!“ Но за такова нещо Мат можеше само да мечтае. В този варварски свят постелята от сплъстени тарашки кожи беше върхът на удоволствието.

Матю Дракс с охкане се изправи на крака. Чувстваше се като пребит, докато спътницата му Аруула явно беше в най-добро настроение.

— Добро утро! — извика му радостно.

Беше се заела с приготвянето на оскъдната закуска. Имаше повечко ароматен чай, който тя вареше от листата на някакъв храст с прибавка от боровинки и млади корени! Матю така и не успя да свикне да закусва с ларви и печени лишете…

Протегна се и пооправи междувременно силно пострадалия си летателен костюм, който носеше, откакто попадна като корабокрушенец в този негостоприемен свят. За щастие преди три седмици една жена от кервана, към който се бяха присъединили, потегна дрехата, инак скоро щеше да му се наложи да я захвърли. А през изминалите месеци тя неведнъж се оказваше твърде полезна. Освен това в чуждото и враждебно обкръжение представляваше късче скъпо за сърцето му минало, с което просто не искаше да се раздели.

Приседна до огъня и с благодарност прие закуската, която му поднесе Аруула. Боровинките бяха тръпчиви и кисели на вкус, но сокът им му даде сили. При това ароматната отвара разля в стомаха му приятна топлина.

Варварката, която бе станала негова постоянна спътница, му отправи питащ поглед.

— Накъде ще вървим днес, Маддракс? — осведоми се тя.

Междувременно Мат Дракс дори свикна с името, което му беше дала при първата им среща. Даже и сам се представяше с него, когато ги срещнеха хора.

— Продължаваме на североизток. — Извади картата, на която беше отбелязал досегашния им маршрут.

От Рим пътят им водеше все на север: покрай Флоренция, през Милано и накрая — през Алпите. Бяха оставили зад гърба си също и руините на Цюрих с воюващите там помежду си бролиани и рода Нюсли. Сега трябваше да държат направление североизток, към онова място, където някога се намираше столицата на Германия Берлин. Мат се надяваше да намери там оцелелите си другари от двата други самолета, с които бяха запратени в далечното бъдеще. Ървин Честър и професор д-р Смайт бяха вече мъртви. Имаше надежда само за Дженифър Йенсен, Ханк Уилямс и Дейв Макензи.

Това беше само една идея фикс, някаква мъглява надежда, в която се бе вкопчил, но Мат залагаше на обстоятелството, че изчезналите му другари летци също ще погледнат на някогашната си военновъздушна база като на логично място за среща и ще се опитат да се доберат до нея. Може би щеше да ги срещне там. Дотогава, въпреки компанията на Аруула, щеше да се чувства някак си самотен и изгубен в този свят, който някога беше „неговата“ Земя — преди сблъсъка с кометата, който унищожи цивилизацията…

— Трябва да помислим за някакво транспортно средство каза Мат. — Андрон, фреккойшер… нещо.

— Мисля, че недалеч оттук има град — предположи Аруула.

— Какво те кара да мислиш така?

— На сън чух гласове — обясни младата жена.

Мат кимна. Телепатичната й дарба да подслушва им помагаше неведнъж. Благодарение на нея варварката успя много бързо да научи езика му. Напротив, на Мат му беше нужно много повече време, докато започне да разбира наречието на странстващите народи, използвано като универсален европейски език. Междувременно Мат можеше да се обяснява доста добре. И това ставаше все по-лесно, колкото повече наближаваха франция и Германия — две страни, чието словесно богатство той владееше.

Приключиха с импровизираната си закуска и събраха малкото неща, които носеха със себе си. Най-ценното им богатство беше аварийният пакет от машината на Мат, който носеше винаги със себе си и чието съдържание неведнъж им спасяваше живота.

Наметнаха раниците си и потеглиха. След немного време девствената гора, с която беше обрасла Европа, проредя и пред тях се ширна леко хълмист ландшафт, покрит със златистозелена трева.

Въобще тукашната флора беше необичайна в очите на Мат. Беше си изградил теория, че всичко това се дължи на разменените земни магнитни полюси. Когато преди стотици години кометата „Кристъфър-Флойд“ се е сблъскала със Земята, оста й трябва да се е изместила. Вследствие на това Европа навярно се намира по-близо до екватора, отколкото преди.

Не мина много време и между хълмовете съзряха отделни стълбове дим — селището, за което спомена Аруула. Дарбата на младата жена не беше достатъчна, за да може истински да „чете“ мислите на другите хора, както и да го прави от голямо разстояние. Но „долавяше“ човешкото присъствие.

Мат и Аруула неволно ускориха крачки — изгледът за един обилен обяд и някакво средство, с което щяха да се придвижва по-бързо и с по-малко усилия, им даваше крила.

Но когато наближиха селото, направи им впечатление, че стълбовете пушек са необикновено големи, за да бъдат причинени само от обичайния огън в камините.

Селото беше в пламъци!

Какво ли ставаше там? Нещастие? Нападение на орда варвари? Тараци?

— Хайде, да вървим…!

Двамата се затичаха. Мат измъкна армейския си пистолет „Берета“ и освободи предпазителя, а Аруула изтегли от ножницата на гърба си своя меч, който можеше да се върти само с две ръце. Може би щяха да успеят да помогнат на жителите на селото. Когато мародерстващи орди нападаха някое село, обикновено не вземаха пленници…

Мат и Аруула се спуснаха по склона и се изкачиха на следващия хълм. От купена му се разкри неочаквана гледка.

Селото гореше в буйни пламъци. Тъмен пушек се издигаше от покритите със слама къщи. Палисадната стена, която се проточваше около селото, беше съборена.

Жителите на селището стояха пред бушуващия огнен ад… и пееха!

Изглеждаше, че за тях е без значение фактът, че селото им е в пламъци.

Тананикаха весели песни, танцуваха и разхвърляха цветя, сякаш на света нямаше нищо по-хубаво от това да гледат как собствените им домове изгарят до основи. Мат и Аруула си размениха объркани погледи, после прибраха оръжията си и бавно се заспускаха по хълма. Приближиха се до хората, които явно бяха извън себе си от щастие и радост. Един от тях, брадат гигант, който носеше на челото си венец от цветя, ги видя да идват и им махна весело с ръка.

— Това е знак! — извика на хората си. — Виждате ли? Двама са! Двама чужденци, които идват при нас! Още едно доказателство, че Вудан е благоразположен към нас…!

Останалите жители на селото ликуваха и танцувайки и подскачайки, тръгнаха към Мат и Аруула. Мат почувства как младата жена до него се вцепени, а и неговата ръка стисна машинално дръжката на „Беретата“.

Но жителите на селото очевидно не крояха нищо лошо. Напротив, дойдоха при тях, поздравяваха ги прекалено възторжено и ги прегръщаха, непрекъснато им изказваха благопожелания, макар че Мат нямаше представа за какво става въпрос.

Хората бяха странно облечени, всички носеха венци от цветя и наметки от пъстър плат. Бяха като в пълно опиянение, но Мат не успя да намери никакво доказателство за употребата на дрога. Веселостта им изглеждаше истинска, щастието им — съвършено.

— В името на Оргуудоо — прошепна му Аруула, на която тази работа също й се стори съмнителна, — какво става тук?

— Не зная — отвърна Мат и хвърли тъжен поглед към горящите къщи. — Във всеки случай ще трябва да забравим въпроса за транспортното средство…

Множеството се отдръпна и стори път на брадатия великан, когото Мат видя преди това. Венецът от цветя подхождаше на челото на исполина колкото символът на мира — върху атомна бойна глава, но той, изглежда, го носеше с удоволствие и беше не по-малко радостен от останалите.

— Комдо, приятели — поздрави той. — Хубаво е, че сте тук! Очаквахме ви.

Пилотът разбираше достатъчно наречието на странстващите народи, за да има нужда от превода на Аруула. Тъй като езикът на гиганта в общи линии се базираше на немския, Мат можеше да го говори почти безупречно.

— Очаквали сте ни? — попита той слисано.

— Така е. Знаехме, че ще дойдете. Вудан ни го каза.

— Вудан ли? — Аруула повдигна вежди.

— Той ми говори на сън — отвърна великанът, сякаш това обясняваше всичко. — Аз съм Лакан. До вчера не бях нищо повече от един прост дърводелец. Днес съм — мощните му гърди се издуха от гордост — избраникът на Вудан.

— Аз съм Аруула от клана на Зорбан — рече варварката, а това е великият воин Маддракс.

— Фа юу магаре те фееса — Лакан изрече традиционния поздрав на странстващите народи. Да ви дарява бог винаги храна и мир. — Радваме се, че сте тук.

— Добре — каза Мат. — Но какво става със селото ви? Нямате ли намерение да гасите огъня?

— Не — отговори решително Лакан. — Трябва да изгори, та нищо да не остане от него. Вече не ни е нужно. — Стоящите наоколо повториха ентусиазирано последните му думи и отново се отдадоха на ликуване.

— Виждате как всички се радват — каза Лакан с лека усмивка. — Вудан ни призова при себе си. Нямаме повече нужда от мизерните си обиталища, защото ще живеем при него. В мястото на вечното щастие, изначалната татковина на Адакс, при корените на нашите предци. В Етера…

— Етера ли? — повтори като ехо Аруула.

Мат видя как очите на красивата варварка грейнаха.

— Така е, сестро. Вудан ми говори на сън. Каза ми къде ще намеря Етера и ми възложи да заведа там петдесет поклонници, които са с чисто сърце. — За нещастие — той дари Мат и Аруула с извинителен поглед — нашият вожд и неговият Говорещ с боговете не искаха да участват в пътуването до Етера. Казаха, че съм лъжлив пророк…

— Добре дошъл в компанията — изръмжа Мат на своя език. Прекалено добре си спомняше как се чувстваше като набеден пратеник на боговете.

— Какво стана с тях? — осведоми се той от Лакан.

— Както вече казах — рече гигантът с безстрастна усмивка, не пожелаха да участват в нашето пътешествие. Наложи се да ги оставим, поради което броят ни спадна на четирийсет и осем. Ала сега Вудан ни прати заместници — вас двамата!

— Нас ли? — Челюстта на Мат увисна. Хвърли един поглед към горящите къщи. Не се съмняваше, че някъде в пламъците лежат труповете на двамата мъже, които някога са били вождът и шаманът на племето. На пръв поглед Лакан изглеждаше мил човек, но Мат не изпитваше към него капка доверие…

Махна с ръка на Аруула да дойде при него, за да се посъветват набързо.

— За какво приказва онзи тип? — осведоми се той. — Каква е тази Етера? И кой, по дяволите, е този Адакс?

— Адакс е праотецът на всички хора — обясни Аруула с нотка на дълбоко убеждение. — Създал е отново човешкия род след Кристофлуу.

— Аха — каза недотам убедено Мат. — Ами Етера?

— Етера е родината на Адакс, приказно място, над което Вудан е прострял закрилящата си ръка, така че катастрофата да не може да му навреди. Там всичко си е така, както е било преди Кристофлуу. Място на чистота и невинност. Разбира се, синовете на Адакс се скарали и единият убил другия. Затова Вудан ги изгонил от Етера. Оттогава — допълни Аруула със страхопочитание — хората се стремят да открият отново онова място…

— Раят — рече слисан Мат, на когото историята не му изглеждаше съвсем непозната.

— Поколения наред са търсили Етера — продължи Аруула възбудено и на Мат отново му направи впечатление странният блясък в очите й. — Никой не е успял да го намери. Но сега, изглежда, Лакан е призован да отиде там.

— Оо — въздъхна Мат. — И ти му вярваш?

— Не долавям никакво коварство у него — заяви откровено варварката. — Има честни намерения. А освен това…

— Освен това какво? — попита Мат без особено въодушевление.

— …има същата дарба като мен.

Мат всмукна дълбоко въздух.

— Мислиш, че той може…

Аруула само кимна и погледна крадешком към Лакан.

— Може да почувства всичко. Също и твоите подозрения.

— Е, великолепно. — Мат изфуча. Ако това беше филм, щеше да му даде чудесното заглавие: „В лапите на психохипитата“ … И другите ли притежават тази дарба? — попита след това.

Аруула поклати глава.

— Не, само Лакан. — Погледна го настойчиво в очите. Маддракс, знам, че не вярваш във Вудан, а също и в Адакс. Но аз вярвам. През целия си живот съм мечтала да видя Етера, мястото, откъдето идват всички. Благоденствие, слава и вечно щастие очакват оногова, който влезе в Етера.

— Но… — Мат се помъчи да намери точните думи. — Нямам време да гоня някакви химери. Трябва да вървя към Берлин, да намеря приятелите си…

— Аруула знае това — увери го варварката и започна да говори за себе си в трето лице, както правеше често, когато имаше предвид нещо сериозно. — Аруула знае грижите на Маддракс и знае колко важно за него е да намери приятелите си. Но Вудан е избрал за нас този път. Негова е волята да идем в Етера. Там всичко е така, както си е било по-рано, в твоето време, Маддракс. Може би там ще намериш нови приятели, неща, от които ще имаш нужда при по-нататъшните си търсения… — тя въздъхна и се загледа смутено в земята. — Аруула знае, че понякога сърцето на Маддракс е тъжно, че копнее по старото време. В Етера никога вече няма да бъде тъжен…

Вдигна поглед, взря се вторачено в лицето му и той с изненада забеляза сълзи в очите й.

Никога не му се беше случвало да се сблъска с нещо, което е толкова важно за Аруула. Тя не само вярваше в Етера, но беше и убедена, че с помощта на Лакан ще я намери.

Мат си пое дълбоко въздух, поразмисли малко.

Естествено, можеше да се опита да върви сам към Берлин, но нещо го караше да остане при Аруула. Харесваше я много, а може би беше права. Какво пък, ами ако тази Етера съществува наистина? Ако някое място на Земята наистина е пощадено от унищожението — по чиста случайност или пък феномен, подобен на онзи, който ги беше запратил тук?

Фактите говореха против това, но въпреки всичко Мат реши да опита. Какво имаше за губене?

— Ами добре — реши той. — Ще идем.

— Благодаря — рече Аруула и по красивото й лице се изписа лъчезарна усмивка.

— Само още нещо — рече Мат кисело, — просто от любопитство. Ако след катастрофата Адакс е бил първият човек, праотецът на хората, коя тогава е била прамайката? Евакс ли?

— Кой е казал, че ни е била нужна прамайка? — отвърна Аруула с дяволита усмивка. — Женският род е устоял на катастрофата.

— Е, ясно. — Мат обърна очи. — Беше глупав въпрос…

— Е — Лакан прекъсна разговора на двамата, — какво решиха нашите приятели? Искат ли да си отидат, или ще вървят с нас?

— Ще вървим с вас — заяви тържествено Аруула и сред жителите на селото настъпи неописуемо ликуване. Хората се прегръщаха взаимно, плачеха от радост и започнаха да танцуват в кръг около Мат и Аруула. Сплетоха набързо нови венци от цветя, сложиха един от тях на Аруула. Когато понечиха да поставят другия на главата на Мат, той вдигна решително ръце.

— Само през трупа ми, ясно ли е? — изръмжа той, след което момичето, което се готвеше да му даде венеца, уплашено се отдръпна.

Лакан гръмовито се изсмя.

— И от теб ще стане един истински вярващ, Маддракс, обещавам ти — рече той. — Почакай да стигнем в Етера, тогава ще изчезнат всичките ти съмнения…