Змията в рая

Следващата сутрин Мат придружи Маатин на разходка из града. Любезният монах изяви готовност да му покаже всичко. Пътуваха с малка каляска, теглена от кон — не фреккойшер, не вакуда, не и ефрант, а съвсем обикновен кон, с опашка и грива и който вървеше с краката си. Мат почти беше забравил как изглежда такова нещо.

По широката, красива улица стигнаха до голяма, напомняща за древния Рим арка, която се издигаше над нея. Оттам се насочиха на север и Мат отново позна няколко сгради, които му бяха направили впечатление при първото му посещение в Мюнхен, което за него беше само преди шест години, а за останалия свят — преди няколко столетия.

От време на време ги срещаха други превозни средства, които бяха управлявани само от монаси, които превозваха хранителни продукти и други стоки. Поклонниците, които изпълваха улиците на града, вървяха пеш. Нямаше нужда да работят и всичкото време беше на тяхно разположение — за какво им е превозно средство?

Мат никъде не успя да открие коли и мотоциклети — вероятно липсваше бензин, за да ги използват. Затова пък много къщи и редица улици бяха електрифицирани. Изглежда, енергията за това идваше от някаква скрита електроцентрала. Информира се по въпроса от Маатин — и в отговор узна, че „светлината без огън“ била още едно чудо на Вудан. Мат стигна до заключението, че монасите сами не знаеха откъде идва електричеството. Изглеждаше, че много неща в града функционират по странен начин, без някого да го е грижа за това.

Завиха по друга широка улица, която в старото време трябва да е била една от главните транспортни артерии на града. Обиколиха града в широка дъга, по протежение на гигантския защитен вал, натрупан около морето от къщи.

На кръстовищата имаше светофари, които вече не служеха за нищо. Мат видя огромни рекламни табла за продукти, които отдавна вече не можеше да се купят. Всичките тези неща отдавна, отдавна бяха загубили смисъл — и въпреки това бяха така добре запазени, че човек би си помислил, че изживява един хубав пролетен ден в 2012 година…

Районът, обграден с вала, беше огромен. Мат прецени, че заема около една пета от територията на някогашния град. Когато човек беше на улицата, съвсем нямаше чувството, че се намира зад висок като кула вал.

— Кой е натрупал тези стени? — осведоми се от Маатин.

— Това е дело на Вудан — отвърна монахът, докато спокойно направляваше каретата по асфалта. — Всичко това го е създал Вудан. Прострял е закрилящата си ръка над града, когато дошла Кристофлуу, и се погрижил никакви неверници да не оскверняват тази свещена земя. Най-после това е било и мястото, където е поставено новото начало на човешката история.

— С Адакс ли? — отгатна Мат.

— Така е. Той е бил праотецът на човечеството. Всички ние сме произлезли от него. А вие, които бяхте избрани, сте негови наследници.

Приближиха се до редица къщи, от чиито входове се стичаха тълпи вярващи. Махаха им с ръка и се смееха неудържимо, а Маатин им подхвърли няколко от плодовете, които караше на капрата на каретата. Вярващите улавяха плодовете във въздуха, лудуваха буйно наоколо — като деца.

Всъщност Мат не успя да види между тях никакви деца. Също и стари хора. Ако паметта не го лъжеше, и между последователите на Лакан нямаше нито деца, нито старци. Какво ли означава това?

Попита Маатин и монахът го удостои с един загадъчен поглед.

— Такава е волята на Вудан — обясни после. Явно богът беше удобен за всякакво обяснение. — Който иска да дойде в Етера, трябва да е готов за дълъг, а понякога и изпълнен с опасности поход. Вудан е милостив бог. Не иска да подлага на такива изпитания невръстни деца и старци. Затова не ги призовава при себе си.

— Разбирам — рече Мат.

Искаше да попита още нещо…, когато пред тях изведнъж се появи огромен строеж от бетон и стомана, който се издигаше на един хълм и изглеждаше като гигантска арена. Над него се разгръщаше шатровиден покрив от блестящо стъкло, до него стърчеше остатъкът от огромна някога кула.

Позна останките на мюнхенската телевизионна кула и стария олимпийски стадион. През 2006 година беше едно от местата, където се играеха мачовете на световното първенство по футбол, тъкмо в годината, когато Мат беше преместен на служба в Берлин. Гледа някои мачове по телевизията…

— Какво е това? — попита, въпреки че се досети за вероятността през последните столетия да са започнали да използват стадиона за по-различни цели.

— Това — отвърна гордо Маатин — е темпла вудан — храмът на Вудан. Жителите на Етера могат да се движат свободно навсякъде, само това свято място им е запретено. Това е и най-голямата сграда в града. На смъртните им е забранено да влизат незвани в нея. Позволено им е само когато Вудан ги повика.

— Когато ги повика ли? — Мат повдигна вежди.

— Естествено — обясни кротко Маатин. — Това е градът на Вудан. Понякога ни вика при себе си, за да ни предаде важни послания… законите си… волята си.

— И по какъв начин ни призовава? — попита Мат.

Маатин го дари с чистосърдечна усмивка.

— Имай търпение, брате — рече. — Когато му дойде времето, ще научиш.

— Аха — каза Мат, не разбирайки нищо и сега, както и преди. Колкото и да се радваше, че поне един град е оцелял след голямата катастрофа и колкото и да изглеждаше Етера като рай — нещо тук беше прекалено мистериозно и събуждаше у него неприятно чувство…

Следобед пристигнаха нови поклонници и Мат, Аруула и другите трябваше да напуснат квартирите си в старото кметство и да си потърсят нови жилища.

Избраха си къща, която имаше добър изглед към темпла вудан. Аруула искаше да бъде по възможност най-близо до своя бог, а Мат чувстваше, че огромният строеж го привлича по някакъв тайнствен начин. Предизвикваше у него някаква омая, която трудно можеше да си обясни.

Недалеч от стадиона имаше къпалня, някогашен закрит плувен басейн, зад чиито стъклени стени растяха буйно екзотични растения. Мнозина от поклонниците, които бяха пристигнали в Етера едва през последните дни, се отморяваха тук от напрежението на дългия поход. Плуваха в големите басейни, подлагаха се на обливания с топла вода или на масажи. Красиви млади жени, които не носеха върху телата си нищо друго освен фини, почти прозрачни туники, имаха грижата да глезят посетителите на къпалнята и да отгатват по очите им всяко тяхно желание.

Мат и Аруула също посетиха къпалнята, която им беше препоръчана от няколко други поклонници. Малко спокойствие и отмора нямаше да им се отразят зле.

Жената воин не се колеба дълго. Бързо смъкна туниката си и смело се хвърли с главата напред в един басейн. Голата й кожа блестеше като алабастър, преди да се потопи всред пръски в синята вода.

Останалите мъже и жени лудуваха наоколо като деца. Бяха безгрижни, без страх, мнозина — за пръв път през живота си. Онова, което оставаше зад стените на Етера, изглежда, отдавна го бяха забравили…

Мат свали дрехите си и скочи след Аруула. Мигът, когато се потопи и бе обгърнат от освежителната влага, му се стори истинско избавление. Изплува, после с Аруула се състезаваха по плуване, задяваха се и се смееха. Мат имаше усещането сякаш е юноша на плажа в Дейтън Бийч. Чувстваше се млад и щастлив. Малкото съмнения, които беше изпитвал, занапред бяха отмити от хладката вода.

Когато с Аруула излязоха от водата, бяха посрещнати от две дългокоси красавици, които пристъпиха към тях с предизвикателно поклащащи се гърди и им подадоха снежнобели кърпи. Избърсаха се, увиха кърпите около хълбоците си и бяха заведени от усмихващите се, но мълчаливи момичета при леглата за масаж.

Мат легна с готовност, отпусна се и остави красавицата да мачка напрегнатите му мускули. Аруула, която никога преди това не беше се подлагала на масаж, малко се поколеба. После и тя легна на твърдото легло, зачака скептично какво ще последва.

Стресна се, когато младата жена с дългата руса коса я докосна. Но в следващия момент уханието на етеричните масла стигна до носа й и го обласка. Дишаше дълбоко и си отпочиваше, наслаждаваше се на начина, по който нейната благодетелка плъзгаше опитните си ръце по гърба й.

— Човече — чу да казва Мат, — какъв живот…

Тя затвори очи. Пое съблазнителното благоухание с носа си, приятно галещата музика — с ушите си и заспа.

Когато отново се събуди, не можеше да каже колко време е минало. Отвори очи, с поглед настрани се увери, че Мат все още лежи до нея.

Тогава погледна надолу към проблясващата водна повърхност на басейна, видя собственото си отражение и това на младата жена, която я масажираше. Ала вместо прелестното като картина лице, обгърнато от руси къдрици, в огледалната вода Аруула зърна черна, люспеста демонска мутра!

Стресна се и размаха ръце. Младата жена, която я масажира, се отдръпна уплашено и загледа объркано.

— Всичко ли е наред? — попита Мат.

Аруула се изправи, разтри слепоочието си. Изведнъж почувства пулсираща болка в главата си.

— Няма нищо — излъга тя. — Само съм уморена, това е всичко.

— Напълно ли си сигурна? — Мат я измери с угрижен поглед.

— Сигурна съм. — Аруула кимна и от сърце си пожела наистина да беше толкова сигурна…

През цялата вечер Аруула почти не говореше. Откакто бяха в къпалнята, явно нещо я потискаше. Мат се питаше каква ли е причината.

Имаше чувството, че спътницата му е видяла нещо. Нещо, което я е уплашило и трайно е помрачило радостта й, че е намерила Етера.

На вечерята, която монасите раздаваха на един обществен площад недалеч от храма, отново бяха сервирани изискани лакомства, но Аруула явно нямаше апетит. Без настроение човъркаше бифтека от шасе, не преглътна нито хапка. Очевидно нещо много й тежеше на душата. Накрая Мат вече не издържа. Реши да я попита.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш — каза той със сериозен тон.

Младата жена вдигна очи, отправи към него тъжен поглед. Накрая кимна.

— Тогава защо имаш тайни от мен? — поиска да разбере Мат.

— Нямам тайни от теб — увери го жената воин, но не я биваше като лъжец. Тъжно отпусна глава, втренчи се в чинията си.

— Какво има? — попита Мат. — Виждам, че нещо те потиска. Кажи ми, може би ще мога да ти помогна…

Варварката поклати глава. Умееше да оцени предложението на Мат, но никой не можеше да й помогне. Беше на път да загуби разума си, видя неща, които в действителност не съществуваха.

Е, тъй като мечтата на живота й се изпълни и намери Етера, явно желанието на Вудан беше тя да загуби разсъдъка си. Може би това беше цената, която трябваше да плати за дарбата, с която я бе удостоил…

Мат стисна устни. Виждаше, че нещо страшно терзае спътницата му, но не можеше да стигне до сърцето й.

Забеляза, че един друг вярващ, дребен брадат мъж с изпъкнали очи, я наблюдава подозрително от съседната маса.

— Има ли някакъв проблем? — осведоми се Мат.

— Тази вещица — каза поклонникът и посочи Аруула. — Тя е проблемът.

Младата жена вдигна очи, отправи към мъжа печален поглед. В чертите на лицето й не се забелязваше и следа от гняв.

— Какво ще рече това? — Мат не разбираше нито дума.

— Ами попитай самата нея — продължи да се заяжда поклонникът. — На път е да загуби правата си вяра. Съмнява се. Тя е еретичка.

„Еретичка… еретичка…“

Думата се понесе от маса на маса като магическа формула, упорито се замърмори. Отвсякъде поглеждаха крадешком към Аруула, някои от тях — с неприкрита враждебност.

Мат забеляза как вътрешната му аларма започна да пищи. Ситуацията не се развиваше много благоприятно. Някои от поклонниците се надигнаха със стиснати юмруци.

— Тя е една от тях — изсъска брадатият. — Съмнява се във Вудан! Трябва да съобщим за нея.

— Нищо няма да се съобщава — изръмжа Мат и се надигна от масата. Измери другите вярващи с леден поглед, който таеше в себе си скрито предупреждение. — Само е уморена, това е всичко. Нямате право да преценявате вярата й.

Притегли към себе си Аруула, която апатично се остави на волята му. Напуснаха банкета, следвани от подозрителните погледи на вярващите.

— Пазете се! — извика им брадатият. — Вудан няма милост към враговете си. Еретиците и съмняващите се биват изгаряни. Такъв е законът! Пазете се, чувате ли…?

И за пръв път на Мат му мина през ума мисълта, че това място не е чак толкова райско, както всички си мислеха…

Тъмни облаци закриха бледия сърп на луната и се погрижиха да се възцари пълен мрак. Падна мъгла и пепелявосиви изпарения запълзяха по улиците, озарявани зловещо от светлината на фенерите.

Големият сън се спусна над града. По улиците не се мяркаше жива душа. Който бе успял навреме да се прибере вкъщи, спеше в леглото си. Когото умората бе застигнала на стълбището на дома му, там се бе и свлякъл.

Някаква чужда сила се бе постарала всяко човешко същество в очертанията на градските стени да заспи. Никое човешко око не биваше да зърне тъмните фигури, които притичваха приведени през улиците, безшумно, сякаш се рееха над земята.

Носеха дълги мантии с качулки, които се спускаха ниско над тъмните им лица. Като призраци се плъзгаха в мъглата, оглеждаха се с черните си очи. Сетивата им се опитваха да доловят дирята, да открият смущението, за което им съобщи Учителят. Трябваше да намерят източника и да го отстранят. Опасността да бъдат разкрити беше твърде голяма…

Носеха се бързо из улиците, оглеждаха входовете на къщите. Понякога влизаха и вътре, наблюдаваха хората в съня им. Навеждаха се над тях, виждаха реакцията на лицата на спящите и знаеха, че в този момент над сънищата им се спускат мрачни сенки.

Хора… толкова слаби и крехки. Забулените същества устояваха на изкушението да впият зъби в меката, топла кожа и да изсмучат живота от беззащитните човеци. Но трябваше да изпълнят задачата — задача, която беше по-важна от всичко друго…

„Тук няма никого…“ — витаеше шепнешком и призрачно в съзнанието им, докато разговаряха на големи разстояния един с друг.

„И тук няма. Учителят навярно се е заблудил…“

„Учителят никога не се заблуждава. Той не може да се заблуди. Казва, че има смущение. Трябва да го открием… открием… открием…“

„Има и друг подслушвач.“

„Как е възможно това?“

„Не знаем… трябва да го отстраним.“

„Големият план е застрашен…“

Изведнъж… промяна, забележимо напрежение. Лека следа от страх.

„Тук има човек… Големият сън не му влияе. Събужда се…!“

„Къде е? Идваме при теб.“

„Трябва да го унищожим!“

„Да го унищожим! Да го унищожим…“