Змията в рая

Маршрутът им водеше на изток.

Джунглите на Предалпието останаха зад тях, отстъпиха място на широки равнини, които по времето на Мат бяха плодородни обработваеми земи. Сега там растеше само жълта степна трева, в която от време на време се появяваха шасен и вакуда.

Когато Аруула съгледа едно от подобните на говеда животни, поиска да го убие, за да осигури на всички им солидна вечеря, но Лакан я възпря с аргумента, че Вудан им е наложил строг пост. До пристигането им в Етера не бивало да приемат нищо друго освен вода, инак щял да им бъде забранен достъпът до рая.

Това предписание се видя твърде странно на Мат, но той си замълча. Досега вървя заедно с тях. И щеше да продължи. Пътят им минаваше по покритото с пукнатини и буйна трева асфалтово платно, което преди незапомнени времена е било аутобан. Ръждясали и изгорели останки от коли лежаха от двете страни на шосето, отломки от едно отдавна отминало време.

„Странно — помисли си Мат, — винаги съм си представял по друг начин пътя към рая…“

По време на целия поход поклонниците пееха весели песни, които правеха невъзможно завързването на какъвто и да било разговор и Мат не можеше да научи нещо повече за тях. Лакан и хората му бяха странно отнесени, изглеждаха твърдо убедени, че в края на пътя им ги очаква раят.

Също и упованието на Аруула, че ще намери Етера, види се, нарастваше с всеки изминат километър. Мат се чувстваше като единствен скептик в групата на истински вярващите.

По едно време напуснаха широката лента на отовайя и отново навлязоха в жълтата степ. Изглежда, Лакан знаеше съвсем точно накъде трябва да се отбият, дори и без шосе, по което можеше да се върви.

Около следобеда стигнаха до равна падина, през която течеше широка река. Надлъж и нашир нямаше никакъв мост и Мат се опасяваше, че дългото им пътуване ще приключи внезапно на брега на буйните води. Но Лакан не се смути.

— Вудан ще ни води — заяви той, напълно убеден. — Сигурно ще ни пренесе през водата…

Когато след малко откъм завоя на реката се зададе широк сал, поклонниците изпаднаха в шумно ликуване, въздадоха слава на Вудан и на неговия верен слуга Лакан.

И за Аруула появяването на сала беше знак за легитимирането на Лакан като пратеник на Вудан. За Мат това не беше нищо повече от чиста случайност.

Салджията — мършав, кокалест човек в широки одежди, който вследствие на някаква генетична мутация имаше само едно око, предложи на поклонниците да ги прехвърли безопасно през реката. Лакан спазари добра цена с него и салджията се зае да ги прекара на два курса.

Когато минаха от другата страна и лодкарят отблъсна сала от брега, за да продължи надолу по реката, Мат имаше някакво странно усещане в стомаха си. Беше принуден да си спомни историите, които понякога разказваше дядо му. Бяха описания на гръцки герои, богове и титани. И на Хадес, гръцкия подземен свят, до който се стигало, като лодкарят Харон ги прекарвал през реката Стикс.

Точно така се чувстваше в момента и Мат. Сякаш бяха изхвърлени като корабокрушенци на враждебен, чужд бряг, от който вече нямаше място за бягство.

Аруула забеляза лошото му настроение и започна да му разказва колко чудесно било в Етера.

— Там няма злоба, завист и оръжия — каза му. — Човек няма нужда да се бори, за да оцелее. Всички живеят в хармония.

— Чудесно — каза Мат. — Надявам се да има и нещо за ядене, защото стомахът ми протестира.

— Естествено — отговори Аруула без увъртания, — колкото искаш и каквото си пожелаеш. Древните истории разказват, че масата се огъвала, когато Адакс празнувал сватбата с първата си жена. Вудан се погрижил за празничното пиршество.

— А, прекрасно. — Мат се намръщи. — Може би ще го направи пак — заради мен.

— Ти все още се съмняваш — установи със съжаление жената воин, — но това скоро ще се промени. Само почакай веднъж да видим пред себе си стените на Етера…

Засега обаче не виждаха нищо.

Нищо освен ниски хълмове и пуста степ, над чиято жълта трева непрекъснато вееше вятър. Тук-там минаваха покрай руините на къща, прекосяваха някое място за водопой, където пълнеха манерките си. Вудан не бе забранил пиенето на вода…

Накрая стигнаха до обширна равнина, която се простираше пред тях докъдето стигаше погледът. Изглеждаше като че ли далечният хоризонт се слива с мъглявото небе. Накъдето и да погледнеше човек, не виждаше нищо друго освен пуста степ, прекъсвана от време на време само от някой и друг храст и руини. От Етера нямаше и следа, а за рая да не говорим. Леко поотрезвели, поклонниците продължиха пътя си и гледаха пустата шир.

— Е, Лакан — Мат изрече онова, което си мислеха всички. Къде е сега Етера? Никъде не я виждам.

Водачът на поклонниците запази спокойствие, явно вярата му беше непоклатима.

— Имай търпение — отговори той, поклащайки глава. — Вудан ще ни води, ще ни показва пътя за Етера. Тя е там, дори и да не можем да я видим.

Мат хвърли изпитателен поглед към Лакан и се запита дали водачът на поклонниците не го заблуждава. Но спокойствието и убедеността, които излъчваше бившият дърводелец, доведоха Мат до заключението, че Лакан мисли съвсем сериозно онова, което казва. Поне самият той беше убеден, че е пратеник на Вудан…

Поклонниците продължиха пътя надолу по хълма и напред към безбрежната равнина.

По някое време песните им секнаха. Вече не изглеждаха така ентусиазирани, както в началото на поклонничеството си, обстоятелството, че никой не съзираше и следа от Етера, понижи духа на последователите на Лакан.

Затова водачът им подхвана със звучния си глас нова песен, която напомняше на Мат за средновековен хорал. Полека-лека се присъединиха и останалите, отначало колебливо, после все по-силно. Даваха си взаимно кураж, търсеха утеха в песента си и постепенно надеждата им се възвърна.

Изведнъж на Мат му се стори — или пък това беше само измама? — че забелязва нещо на хоризонта пред тях. Беше гледка, която не хармонираше с безкрайната равнина. Нарушаваше перспективата като в някоя зле нарисувана картина, създаваше впечатлението, като че ли огромната равнина ще свърши само след няколко хиляди метра пред тях.

Мат разтърка очите си, не искаше да повярва на онова, което виждаше, но колкото повече вървяха натам, толкова по-ясно разбираше, че не се е заблудил. От равнината пред тях се издигаше широкият гребен на хълм, който беше обрасъл с жълта степна трева и поради това не се забелязваше отдалеч.

— Виждате ли? — извика Лакан тържествуващ. — Казах ви! Това е пътят на Вудан! Той ще ни води…

Последователите му ликуваха, Аруула нададе въодушевени възгласи и дори самият Мат беше принуден да признае, че е впечатлен. Само преди миг би се заклел, че в степта няма нищо друго освен горещ въздух, а сега виждаше, че се е заблуждавал.

Колкото повече се приближаваха до тайнственото възвишение, толкова по-ясно ставаше, че всъщност това не е хълм, а някакъв вид защитен вал, който навярно служи, за да отклонява любопитните погледи от онова, което се намира отвъд него.

— Маура етера! — викаха поклонниците. — Маура етера стените на Етера. — Ликуването им се усилваше все повече и повече, въодушевлението им не познаваше граници.

Мат беше обзет от първите съмнения.

Ами ако се е заблуждавал? Ако това легендарно място наистина съществува? Място, където всичко си е както по неговото време? Нямаше ли да е фантастично…?

Хвана се, че се заразява от възторга на поклонниците. Въздържаше се да пее заедно с тях, но скептичният израз в очите му изчезна. Аруула видя това. Или го почувства? Удостои го с щастлива усмивка.

Колкото повече наближаваха защитния вал, толкова по-ясно осъзнаваха колко е огромен. Мат прецени, че височината му е приблизително петдесет метра. Каквото и да се крие зад него, трябва да е нещо ценно, щом някой си е дал толкова много труд да го замаскира.

От време на време на светлината на слънцето проблясваха отделни места от вала. Поклонниците смятаха това за знак на Вудан, който им показва пътя и поздравяваха всяко просветване с шумни радостни възгласи. Мат знаеше много добре какво е това. Видя, че валът е натрупан от руини и отломки, останки от къщи, коли и разни други неща от света, който някога познаваше. Късове бетон и камък, ръждив метал и безброй парченца стъкло се обединяваха в някакъв причудлив паметник на една загинала цивилизация.

Някога тук трябва да е имало голям град и ако Мат вземеше предвид географското разположение, небесните посоки, реката, която бяха преминали, тогава можеше да става въпрос само за Мюнхен.

Макар че Мат не знаеше много за Баварската метрополия, впечатляващият общ изглед на града се беше запечатал в паметта му. Веднъж заедно с неколцина другари беше за няколко дни в града, за да посети легендарния „Октоберфест“. Веднага бяха въвлечени в отвратително сбиване с няколко твърдоглави германци. Момците с кожените панталони не разбираха от шега. Мат с неудоволствие си спомни за остатъка от онази нощ, която прекара в спешното отделение на някаква мюнхенска болница.

Сега, когато стоеше пред развалините на световноизвестния някога град, го обзе странна меланхолия. Мисълта, че от последното му посещение е изминало може би половин хилядолетие, му навяваше тъга.

Изведнъж поклонниците нададоха възбудени викове.

— Виждате ли? — Лакан успя да накара привържениците си да го изслушат въпреки шума. — Какво ви казах? Това е още един знак — Вудан ни показва пътя!

Мат вдигна очи и видя как в подножието на гигантския вал от руини се показа вход, огромна порта, която досега оставаше скрита.

Двете й крила се разтвориха със скърцане, разкриха тъмен коридор, който сигурно минаваше напряко през защитния вал.

Поклонниците закрещяха въодушевено и се затичаха срещу отворената порта.

— Етера! Етера! — викаха те.

Аруула също ускори крачка. Мат я следваше с мъка. Не му харесваше как тези хора, без да се замислят и със сляпо въодушевление се втурнаха натам, нямайки дори и най-малка представа какво ги очаква от другата страна.

Ами ако е капан?

Мат сметна за свой дълг да каже на Аруула, на Лакан и на другите онова, което знае.

— Почакайте де! — извика им. — Спрете за малко, по дяволите! Това не е Етера, чувате ли? Това е Мюнхен, град от старото време! Бях тук веднъж на младини и…

Поклонниците не му обърнаха внимание, дори Аруула, изглежда, не го слушаше. Всички се бяха устремили към една цел голямата порта, която им обещаваше достъп до блаженството.

— Вудан! Вудан! Вудан! — скандираха те. Тогава първите от тях стигнаха до тунела. Слепешката влетяха в него, като полудели от възторг. С крясъците си действаха заразително един на друг, бяха като в състояние на масово опиянение.

Мат искаше да задържи поне Аруула, но варварката се изплъзна от хватката му и продължи бързо напред, направо към отвора на тъмния коридор.

Мат спря, поколеба се за момент.

Ами ако наистина е капан? Неговият трениран по военному разум го съветваше да бъде предпазлив. От друга страна, не можеше да остави Аруула сама. И едно любопитство, чийто произход не можеше да си обясни рационално, го подтикваше да проучи старателно какво се намира от другата страна на вала.

С ругатня последва поклонниците, побърза след тях в мрака, който стана пълен в момента, когато двете крила на портата се заключиха с трясък зад тях. Вече нямаше връщане назад.

Радостните викове на поклонниците, които се втурнаха презглава в тунела, отекваха от високия свод. Най-отпред вече се виждаше бледа светлина, която с всяка следваща крачка ставаше все по-ярка — краят на пасажа.

Мат почувства как пулсът му се ускорява. Искаше най-сетне да разбере какво има от другата страна на високия като кула защитен вал.

Най-после стигнаха до края на тунела, излязоха на ярката слънчева светлина. Картината, която се откри пред тях, накара всички да занемеят.

Песнопенията на поклонниците рязко секнаха. Аруула замърмори някаква молитва, а Мат почувства как във всеки следващ миг всичките му съмнения и подозрения се разтварят в нищото.

Етера.

Всъщност, бяха я намерили.

Непосредствено пред тях се простираше широка улица, обградена от зелени дървета. От двете й страни се издигаха великолепни сгради — разкошни барокови постройки, както и дворци от стъкло, построени през късния XX век, чиито фасади блестяха на слънцето.

Удивлението на поклонниците беше почти безгранично.

Фасадите на всички къщи бяха празнично украсени с гирлянди и бяло-сини знамена, които се развяваха на прохладния пролетен въздух. Вятърът носеше стотици благоухания, смес от аромата на цветя и етерични масла, която действаше като балсам върху дробовете на поклонниците.

В средата на широката улица, непосредствено пред поклонниците се издигаше прекрасна сграда, в която имаше две статуи. Всяка от бронзовите фигури беше украсена с цветя и пъстри кърпи, на стъпалата на сводестата зала бяха оставени жертвени дарове.

На поставените пред статуите плочи Мат откри имената на двете главни божества на европейските народи: Вудан и Оргуудоо.

Беше принуден да се ухили. Беше доста сигурен, че когато са строили халето, не са имали предвид тези двамата, защото преди половин хилядолетие Мат беше тук и разгледа сводестото хале и статуите…

Слисан и същевременно впечатлен, той се огледа. Нямаше съмнение: Това беше Мюнхен, точно такъв, какъвто го помнеше. Всичко беше вярно: къщите, улиците, сградите. Всичко беше като някога, та ако ли не и малко по-съвършено и безупречно. Никъде не се мяркаше мръсотия или смет, не се движеха автомобили. Вместо това навсякъде се виждаха хора в пъстри дрехи, които подскачаха наоколо необуздано весело, танцуваха и пееха по улиците и славеха Вудан.

На всички ъгли имаше в изобилие неща за ядене и пиене, но никой, изглежда, не плащаше за това. Мат видя бликащ извор, с чиято бистра вода хората се освежаваха. Водеха живот в лукс и безгрижие. Никъде не се виждаха оръжия, никъде страх по лицата. Очевидно Етера беше някакъв друг свят. Истински рай. Но как е възможно това?

Как беше възможно всред всичката разруха и упадък да се запази този оазис на цивилизацията и благоденствието?

— Не питайте, братя — каза Лакан, сякаш отгатнал мислите на Мат. — Приемете прибежището на Вудан такова, каквото е подарък за нас смъртните, които сме избрани да живеем на това свято място.

Поклонниците изръкопляскаха ентусиазирано, а Аруула хвърли към Мат тържествуващ поглед.

— Какво ще кажеш сега? — попита го.

— Аз… нямам думи — промълви той. — Това е невероятно.

— Вярвайте, братя и сестри — прозвуча внезапно някакъв непознат глас, — защото това е единственият начин да се разбере всичко тук. Вярвайте с всичката сила на душата си — Вудан ще ви възнагради.

Поклонниците се обърнаха и видяха мъж в дебело расо, който се беше приближил незабелязано до тях. Непознатият хвана качулката на тогата си и я дръпна назад. Показа се кръглото лице на млад мъж. Излъчваше доброжелателство и учтивост, а косата му беше с тонзура, която му придаваше прилика със средновековен монах.

— Добър ден — поздрави той с усмивка и нисък поклон. Името ми е Маатин.

— Аз съм Лакан от камбоо дан — представи се водачът на поклонниците. — Това са моите ученици. Последвахме зова на Вудан, който той ми предаде на сън. Вървяхме дълго, но никога не губехме вярата си и ето ни тук.

— Слава на Вудан — извика монахът. — Той призовава своите при себе си. Ние, неговите предани слуги, величаем мъдростта и решението му. От мое име и от името на моите братя, които управляваме светия град Етера, ви приветствам с добре дошли.

— Благодаря ви — отвърна Лакан и всред поклонниците отново избухнаха френетични възгласи. Сега знаеха със сигурност — бяха намерили Етера, рая, който им бе обещан в древните писания, прамястото на новото човечество.

— Този град ви принадлежи — продължи Маатин. — Вудан ви е избрал. Можете да правите каквото пожелаете. Отсега нататък сте деца в неговите градини, няма нужда да се грижите за нищо. Трябва да ви спомена само едно условие.

— Кажи го — настоя Лакан. — Никое усилие няма да е прекалено голямо за нас.

— Оръжията ви — рече монахът и посочи огромния меч, който Аруула носеше на гърба си. — Тук няма да са ви нужни. Това е място на мира и щастието. Желанието на Вудан е да оставите оръжията и да станете деца на мира.

— Така да бъде — потвърди без колебание Лакан. Бръкна под широката си тога, измъкна дълъг цял лакет нож и го подаде на монаха.

Последователите му направиха същото. Почти всеки от тях беше скрил нож или тояга в широките гънки на одеждата си. Мат и Аруула можеха само да се поздравят със задна дата, че се бяха присъединили доброволно към похода на поклонниците…

Също и варварката остави меча си без колебание, даде го на монаха, който събра всичките оръжия. Мат се слиса от факта, че Аруула без церемонии се раздели с оръжието си.

Но откакто влязоха в града, младата жена беше като отнесена. Изглежда, това място имаше върху нея магическо въздействие. Оглеждаше се поразена наоколо, удивлявайки се като дете в магазин за играчки.

— Това там — каза Маатин неочаквано. — Би трябвало да го предадеш, брате.

— Какво? — Мат, който беше потънал в мисли, едва сега схвана, че говореха на него.

— Пистолета ти — поясни монахът. — Трябва да го предадеш, ако искаш Вудан да ти разреши достъп до Светия си град.

Мат беше смаян. Не толкова от факта, че монахът искаше от него да му предаде оръжието, а защото знаеше какво е това пистолет! Беше ли възможно това? Дали на това място са запазени не само фасадите на къщите, но и знанията от старото време?

Мат го обзе любопитство. Трябваше да разбере истината.

Бързо се освободи от кобура и го подаде на монаха. Предаде и бойния си нож, макар и с натежало сърце. Задържа единствено безобидното наглед парче пластичен експлозив заедно с взривателя, който носеше със себе си. Не толкова, че нямаше доверие на Маатин, а защото в ръцете на невежи можеше да причини ужасни неща.

— Добре — констатира монахът със задоволство. — Сега ще ви настаня. През тази първа нощ в Етера ще бъдете почетни гости на моя орден и ще дадем голям банкет в чест на вашето пристигане. Утре ще излезете да си потърсите собствено жилище. Цялата Етера е на ваше разположение. Има място за много деца на Вудан. Старият ви живот свърши. Никога вече няма да почувствате тъга, немотия или страх. Добре дошли в рая…

Маатин не беше преувеличил. Когато Мат и Аруула видяха стаята, която им дадоха, почувстваха се направо като на седмото небе.

Аруула весело се метна на мекото легло, потъна в ослепително белите чаршафи, а Мат посегна към купата с пресни плодове и изяде с наслада една червена ябълка.

Седалището на ордена се намираше във великолепна готическа сграда, която Мат помнеше като някогашно кметство. Долу на площада бяха в ход приготовленията за тържествения банкет.

Мат наблюдаваше от прозореца на стаята как двайсетина монаси, облечени като Маатин, нареждаха дълги маси и пейки. Направиха няколко огнища, донесоха бурета с бира и вино.

„Бира“ — помисли си Мат ухилен. Още едно нещо, което в Мюнхен очевидно не се е променило през последните столетия… Вдигна очи, плъзна поглед по редиците къщи, които се простираха от другата страна на площада. Никъде нямаше и следа от разруха. Всичко изглеждаше така, сякаш е построено едва преди няколко години.

Как, за Бога, беше възможно това? Дори по някаква причина Мюнхен да е останал невредим при голямата катастрофа, зъбите на времето щяха да оставят следите си върху къщите. Кой се криеше зад Етера? Бяха ли това Маатин и неговият орден? Или пък чудодейната сила на Вудан?

Мат си задаваше всичките тези въпроси, ала интересът му към изясняването им чезнеше след всяка изминала минута.

Може би това се дължеше на факта, че тук беше като у дома си и за пръв път от много дълго време насам имаше чувството за утеха и сигурност. Това беше неговият свят и той се радваше, че ще може да върви по улиците на града и да води живот, какъвто беше водил някога — много време, преди един нагорещен до червено отломък от Вселената да се сблъска със Земята и да сложи внезапен край на цивилизацията…

Аруула пристъпи до него и погледна също през високия прозорец.

— Е? — попита го тя.

— Съжалявам — рече Мат. — Всъщност това място не би трябвало да го има, но то съществува. Ти беше права, а аз — не.

Жената воин го удостои с открит поглед.

— Все ми е едно дали съм права, или не съм — каза тя. Искам само да бъда щастлива. А искам и ти да си щастлив.

Мат гледаше втренчено през прозореца, видя как лъчите на залязващото слънце обагрят в златисто покривите на града.

— Аз съм щастлив — увери я той и притегли Аруула към себе си. Младата жена уви ръце около шията му. Устните им се приближиха и се срещнаха в огнена целувка.

— Сега можеш да ми покажеш всичко — прошепна тихо Аруула. — Искам да опозная твоя свят, да видя всичко, за което си ми разказвал.

— Ще стане — увери я Мат. — Ще го направиш…

Тя се сгуши в него, по-нежно и по-любвеобвилно, отколкото беше очаквал. Целунаха се отново. Тогава хвана ръката му, поднесе я към връзката на препаската си. Мат освободи възела… и малкото парче тарашка кожа се смъкна на пода.

Легнаха си, отпуснаха се върху меките чаршафи. Потопиха се в опиянението на пълно щастие, а откъм двора достигаха до тях приглушените гласове на монасите.

Слънцето беше залязло, когато камбаната от кулата удари. Огньовете на площада пред зданието хвърляха светло сияние, потопяваха фасадата на старото кметство в трепкаща светлина.

Поклонниците от групата на Лакан, които нахлуха по широкото стълбище, бяха заведени от монасите на местата им по масите. Вярващите бяха свалили старото си облекло и сега носеха леки туники от пъстър плат, които им бяха дали монасите.

Също и Аруула беше заменила препаската си с оранжева туника, която добре подчертаваше стройната й фигура. Мат, напротив, реши да запази униформата си — прокъсаната дреха му бе станала нещо като втора кожа. Но той поне изпра основно маскировъчния костюм, за да му придаде донякъде вид „като за пред хора“.

Седнаха на дългата маса, която монасите бяха поставили. Маатин, който очевидно заемаше високо място в ордена, се изправи и начена кратка реч, която всички слушаха прехласнато.

— Деца на Вудан — започна той. — Аз и моите съграждани се радваме да ви поздравим с добре дошли в Етера. Волята на Вудан е да бъдете тук. Ние, преданите негови слуги, ще се опитаме да направим живота ви възможно най-приятен и да отгатваме по очите ви всяко ваше желание. Каквото и да поискате, ще се опитаме да изпълним всяко ваше желание, каквато е волята на Вудан. Както аз, така и моите братя от ордена сме ваши предани слуги. Викайте ни винаги, когато имате нужда от нас. Защото сме се посветили на тази служба. Вие обаче сте избрани от Вудан.

— Да — извика някой силно, — така е! Ние сме избраниците!

Поклонниците неудържимо ликуваха и се смееха. Никъде не се чуваше единствено звучният бас на Лакан. Мат напразно се опитваше да открие на трапезата водача на групата поклонници.

— Къде е Лакан? — попита той Аруула. — Виждаш ли го някъде?

Жената воин се озърна с търсещ поглед, ала и тя никъде не съгледа исполина дърводелец.

— Може би се храни другаде — каза тя. — Все пак той е човекът, на когото е говорил Вудан.

Това не убеди Мат, но нямаше време за размишления. Защото в следващия момент се появиха неколцина монаси с големи сребърни подноси.

Мат чу как червата му куркаха — след всичкия пост нямаше да навреди, ако между зъбите му попаднеше нещо по-порядъчно. Макар че опитът му с постапокалиптичната кухня не беше най-добрият. Не намираше, че месото от плъхове е кой знае колко вкусно, а и не успя истински да свикне с бръмбарите, ларвите и печените на шиш гигантски насекоми.

Аруула видя лицето му и беше принудена неволно да се изсмее.

— Угрижен си — констатира тя.

— Да — потвърди той, нерадостно ухилен. — Какво ли има за ядене?

— Надявам се за печени на шиш белити — обясни епикурейски жената воин.

— От това се и опасявах. — Мат изстена. — Бих предпочел един хот-дог…

Един монах донесе голяма сребърна табла, която постави на масата точно пред Мат.

— Слава на Вудан — каза той тържествено, после вдигна капака. Отдолу се показаха хамбургери и сандвичи с дебела плънка, сочни хот-догове, както и златистожълти пържени картофи.

Мат почувства как някаква дебела буца се раздвижи нагоре-надолу по гърлото му.

— Но… такова нещо не съществува — простена той.

— Това са нещата, които винаги си си пожелавал — каза Аруула с усмивка. — Виждаш — Вудан се грижи и за теб.

— Точно така изглежда — потвърди Мат, изгубил ума и дума. Във всеки случай, несъмнено познава някой добър американски ресторант…

Донесоха още един поднос и го поставиха пред Аруула. Но когато този път вдигнаха капака, откри се планина от бяло месо от белит, от което се разнесе остра миризма.

— Слава на Вудан — извика Аруула и се нахвърли с пръсти върху любимото си ястие.

И Мат се зае енергично, похапна си с удоволствие — прекалено много време беше минало, откакто бе изял последния си хамбургер. Едно нещо трябваше да се признае на монасите от Етера — наистина умееха да глезят гостите си.

Мат погълна доста чийзбургери, дъвчеше хрускави пържени картофи. Чувството, което го изпълваше, беше неописуемо. Всъщност за момент му се стори, сякаш си е отново вкъщи, седи с приятели на барбекю в градината, а всичко останало е било само един лош сън.

Беше толкова въодушевен, че дори не му хрумна да попита откъде монасите имат рецептата и продуктите за хамбургерите, как така знаеха, че Аруула най-много обича да яде белити и как така на всеки поклонник се поднасяше тъкмо онова, което най му се нрави.

По някакъв съдбовен начин това му се струваше като нещо, което се разбира от само себе си. Както и на всички други, които седяха с него на масата. Изпълваше го своеобразно чувство за щастие и в този момент това място му изглеждаше като земен рай.

Аруула не се чувстваше по-различно.

Още като малко момиче бе мечтала да търси и открие Етера. През първите години след отвличането й от ордата на Зорбан този свят на мечти беше за нея убежище, светиня. Сега сънищата й се бяха превърнали в действителност — и дори далеч надхвърляха представите й. Тук нямаше нужда да се бори, не беше необходимо да бъде непрекъснато нащрек и да се страхува за живота си.

Тук можеше да се събуди жената у нея.

Погледна отстрани към Маддракс.

До този момент винаги се бе възхищавала от него, имаше го не само за свой спътник, но и за господар. Сега започна да гледа на него с други очи, с очите на любеща жена.

Дари го с нежен поглед, наведе се към него, за да му прошепне нещо на ухото…, когато изведнъж видя как след всеки изминал миг яденето в ръцете му се превръщаше в гъстотечна зелена слуз!

Аруула се отдръпна ужасена, присви очи. Когато отново ги отвори, видението беше изчезнало, Мат отново държеше увит в хляб кренвирш — „коттон“, — от който порядъчно си отхапваше.

Младата жена поклати глава, запита се дали наистина е видяла нещо, или само си е въобразила. След няколко минути вече не можеше да каже със сигурност.

Предположи, че дългият поход и трудностите през последните седмици са причината за лошата шега, която си правеха с нея сетивата й. И реши да не казва на никого.

Кръглото помещение беше тъмно — мрачно като фигурите, които мълчаливо се бяха събрали там.

„Чувствам смущение… смущение отсам стените на нашия град…“

Гласът не се чуваше, а звучеше непосредствено в мозъците на съществата. Създанията, чиито лица не се виждаха под широките качулки, размениха помежду си питащи погледи.

„Смущение ли? Как е възможно? Всички хора, които притежаваха дарбата, бяха отстранени, както заповядахте.“

„Не — дойде резкият отговор, — трябва да има още някого. Някой, за когото не знаем. Някой, който може да приема посланието и да пребивава инкогнито между нас…“

„Ако сте прав, трябва да го намерим.“

„Трябва да го намерите. Той е опасен за нас и в никакъв случай не бива да се изплъзне. Намерете го и го убийте…“