Змията в рая

Слобак отвори очи и с облекчение установи, че не се намира в гнездо на тараци.

Било е само един кошмар. Тъмните, покрити с козина създания със святкащи очи и жълти зъби го дебнеха от всички страни, още малко и щяха да го разкъсат с острите си нокти…

Но всичко беше отминало.

Малкият човек си пое дълбоко въздух, огледа се трескаво. Лежеше на стъпалата на дома си в Етера. Очевидно е заспал, строполил се е направо на прага.

Слобак беше принуден да се изсмее.

Виното. Пи твърде много от него. Ферментиралият гроздов сок имаше удивително въздействие върху него. Уморяваше го и го правеше тромав, а понякога ставаше причина да го преследват лоши сънища, спомени от миналото.

Разбойнически номадски племена, коварни тараци, които нападаха през нощта…

Но всичко това остана далеч зад гърба му. Вудан бе повикал Слобак в Етера. Тук той, както и другите поклонници, които живееха зад закрилящите ги стени на градския вал, бяха на сигурно място. Той никога вече нямаше да се страхува за живота си. Никога вече. Щеше да умре като старец в леглото си, както му бе обещал Вудан…

Дребният човек понечи да се изправи на крака и да си влезе вкъщи, когато с крайчеца на очите си забеляза някакво движение.

Обърна се — и рязко си пое дъх, когато видя как редица тъмни фигури заплашително се отделиха от мъгливите изпарения.

— Какво…?

Разтърка очи, примига, за да прогони видението, ала то си остана. За разлика от тараците, които беше сънувал, фигурите с качулатите мантии не бяха съновидения. Бяха истински.

— Кои сте вие? — попита Слобак и неволно се отдръпна назад, нагоре по стълбите.

Забулените фигури не отговориха. Но безшумният начин, по който се приближаваха, странният маниер, по който се движеха, го плашеше.

— Какво… искате от мен? — попита той с натежал език. Препъна се, падна гърбом на стъпалата.

Придойдоха от всички страни, обградиха го — и той успя да види лицата, които бяха скрити под качулките.

Пронизителен писък се откъсна от гърлото му и раздра нощната тишина. Неподправен ужас обзе Слобак и му отне разсъдъка само за части от секундата, преди остър шип да се стрелне и със страховита сила да пробие черепа му.

Аруула се стресна от съня.

Младата жена беше окъпана в пот. Косата й лепнеше на мокри къдрици по кожата й, дишаше на пресекулки.

Имаше сън… ужасен кошмар. Видя демони, мрачни създания с отвратителни муцуни. После чу някакъв писък, който беше толкова силен и пронизителен, че я откъсна от съня й.

Седна изправена на леглото, огледа се объркано наоколо. Маддракс лежеше до нея. Широките му гърди се надигаха и спускаха равномерно под чаршафа. Сънят му беше дълбок и здрав. Изглежда, не беше чул писъка…

Още докато се опитваше да открие дали ужасният вик е бил действителен, или само част от съновидението й, погледът й попадна на прозореца, през който проникваше бледата светлина от улицата.

Почувства неустоим порив да стане и да погледне навън. Претича боса през помещението и погледна надолу към улицата.

Отначало видя само фасадите на къщите с техните тъмни прозорци и входове и облаците мъгла, които пълзяха по улиците. Изведнъж обаче доби впечатлението, като че ли асфалтът се движи — и зърна страшните фигури, които безшумно се стрелваха в мъглата…

Аруула преглътна с мъка, затвори за момент очи. Но когато ги отвори, призрачните видения бяха все още там. Носеха тъмни мантии с качулки, изглеждаше, като че ли се реят във въздуха над улицата. Стичаха се от всички посоки и се насочваха към храма на Вудан.

Жената воин забеляза как пулсът й се ускори. Или тя окончателно беше загубила разсъдъка си, или тези същества бяха истински колкото и самата нея, а не някаква измамна картина на сетивата й.

Аруула си пое дълбоко въздух и взе решение. Трябваше да разбере истината. Ако нещата, които видя, бяха действително реални, искаше й се да разбере какво означаваха.

Бързо наметна туниката си и на пръсти отиде до вратата. За момент й мина през ум да събуди Маддракс и да го информира за странните събития. Реши обаче друго. Не желаеше да излага спътника си на ненужна опасност. Тя беше онази, която е видяла странните неща, значи и сама трябваше да се справи…

Дари го с един последен, изпълнен с любов поглед и за кратък миг я обзе опасението, че никога вече няма да го види. После отвори тихо вратата и се измъкна навън, слезе по стълбището, което тихо поскърцваше под краката й.

Открехна съвсем леко външната врата, огледа навън и видя фигурите с качулките да минават по улицата покрай нея.

Кои бяха тези създания?

Не изглеждаха като хора. Широките черни мантии, които носеха, покриваха фигурите им. Вървяха странно приведени, при това не предизвикваха никакъв шум. Човек почти би повярвал, че се реят над земята. Като духове се носеха в мъглата към огромния храм, който се извисяваше на хълма.

Странно чувство обзе Аруула. Беше същият непонятен страх, който изпитваше при виденията си: първия път, когато пред очите й храната се превърна в зелена слуз, втория — когато си помисли, че в отражението на младата жена вижда отвратителна муцуна.

Сега отново чувстваше този необясним страх, но този път беше решена да стигне до първопричината на нещата.

Варварката изчака и последната забулена фигура да отмине къщата. После изтича на улицата, придържаше се към сенките, които хвърляха фенерите, и минаваше бързо от къща към къща.

Забулените фигури не я забелязваха. Събираха се от всички посоки — и бяха много. Аруула преброи десетократно повече от броя на пръстите си и изглеждаше, че стават все повече. Уверено се насочваха към храма на Вудан.

Аруула чувстваше почти физически заплахата, която се излъчваше от забулените същества. Какво ли търсеха тези изчадия адови в храма на Вудан? В каква ли тайна е обгърнато това място? Сега прокле обстоятелството, че бе предала меча си. В тази ситуация би й придал някаква сигурност.

Жената воин следваше фигурите нагоре по хълма, промъкваше се приведена от храст към храст. Със затаен дъх следеше как сред огромните стени на храма сякаш някаква призрачна ръка отвори скрита врата, за да пропусне немите създания. Не разговаряха едно с друго и въпреки това, изглежда, се разбираха. В главата на Аруула цареше странно жужене, откакто наблюдаваше непознатите…

Храмът ги пое всичките, заприлича на живо същество, което ги поглъща в мрачната си утроба. Накрая и последното от тях изчезна във вътрешността на гигантския строеж — а вратата все още стоеше отворена.

Аруула не се поколеба нито за миг. Още преди да се замисли за последствията от своите действия, скочи и побягна към вратата. Двете й метални половини вече се движеха една към друга, заплашваха да се затворят.

Варварката ускори крачка, изстиска всичко от мускулестото си тяло. Приближи се пъргаво като хищна котка, приготви се за скок и стремглаво се изстреля през широката вече едва две лакти пролука.

Приземи се твърдо върху голия каменен под, претърколи се и отново беше на крака. Зад нея металната порта се заключи с глух тътнеж.

Аруула си пое дъх.

Беше във вътрешността на храма — друг беше въпросът как щеше да излезе оттам…

Влезе предпазливо в коридора, който се простираше от другата страна на портата. Стените му бяха от онзи студен, гладък камък, който Маддракс наричаше „бетон“. Коридорът беше осветен от някакво странно зелено сияние, чийто източник Аруула не можеше да открие.

Леден мраз скова сърцето й и я накара да изтръпне. Чувстваше, че това е място на Злото и на гибелта. Но как беше възможно? Това не беше ли святото убежище на Вудан? На бога, който е създал всички…?

Мисълта, че се канеше да навлезе в забранен район, не се харесваше на младата варварка. Не искаше да престъпна волята на Вудан, но нещо у нея я подтикваше на всяка цена да разбере какво се крие зад качулките на странните фигури.

Събра всичкия си кураж и навлезе дълбоко в осветения от зелената флуоресцентна светлина коридор. Жуженето в главата й, което отслабна, когато забулените изчезнаха в храма, отново се усили. Аруула предположи, че не са много далеч. Притискаше се плътно до студената стена, използваше всяка сянка и всяка издатина.

Внезапно босият й крак настъпи нещо студено, лигаво. Погледна с погнуса надолу и видя, че подът на коридора е покрит със зелена слуз. Запита се на какво странно място е попаднала. Макар че това беше храмът на бога, който почиташе, отново съжали, че мечът й не е при нея…

Малко пред нея коридорът се разклоняваше. Аруула трябваше само да следва жуженето в главата си, за да знае накъде са се насочили забулените. Реши да избере десния коридор, запромъква се безшумно по него.

Зеленото сияние се усили и тя имаше чувството, че чува в главата си тихо мърморене, чийто смисъл не можеше да разгадае.

Промъкна се още малко напред… и накрая успя да ги види.

Забулените фигури се бяха събрали в голямо куполообразно помещение. Не издаваха никакъв шум, изглежда, слушаха, докато някой безмълвно им говореше. Аруула се притисна в закрилата на стената, която беше покрита със същата зелена слуз като пода. Разбра, че тази студена, отвратителна субстанция излъчва странното сияние.

Жената воин задържа дъх и приведена, доколкото можеше да си го позволи, се приближи до непознатите същества. Надяваше се да успее да издебне удобен момент и да хвърли поглед под качулката на някое от тях, за да разбере с кого си има работа.

В сводестата зала беше напълно тихо — с изключение на постоянния шепот, който Аруула чуваше в главата си. Съвсем неочаквано й стана ясно какво става тук.

Забулените притежаваха дарбата като нея! Но с нейна помощ можеха не само да подслушват, а и да си шепнат един с друг…

Подтиквана от смесица от страх и любопитство, се осмели да се приближи още малко, до края на коридора, който водеше към залата, където се бяха събрали забулените.

Изведнъж кракът й се блъсна в нещо, което лежеше на пода всред зелената слуз.

Аруула погледна надолу и остана като парализирана от ужас, когато прикова поглед в празните очни кухини на човешки череп…

„Върнахме се, Учителю…“

„И какво? Открихте ли източника на смущението?“

„Намерихме го, Учителю. Беше сам мъж, пиян. Събуди се от големия сън…“

„Убихме го, както ни заповядахте.“

Настъпи кратка пауза, когато създанието, което всички наричаха „учител“, се намеси с мислите си, за да провери съобщението на слугите си.

„Мизерни глупаци! — изсъска в отговор. — Убили сте не когото трябва! Смущението все още действа. Застрашава нашия план…!“

Безпокойство обзе гърбатите създания, лъскави двойки очи проблясваха изпод качулките.

„Но, Учителю! Трябва да сте се заблудили! Ние…“

„Никога не се заблуждавам — дойде резкият отговор. — Аз съм вашият Господар и Учител! Семето, от което сте произлезли! Който се съмнява в мене, очаква го гибел!“

„Прости ни, Учителю!“

„Извини ни, Учителю!“

„Какво да направим, за да укротим гнева ви?“

„Ние сме твои верни слуги!“

„Трябва да продължим да търсим. Смущението трябва да бъде открито и отстранено. Това е желанието на Учителя.“

„Не! — гласът, който прозвуча в съзнанието на всички, беше категоричен и диктаторски. — Мизерни глупаци! Вече няма нужда да търсите смущението!“

Отново объркване.

„Защо да не го търсим, Учителю?“

„Съвсем просто — защото то ви е последвало дотук. То е тук, съвсем близо до вас. Само се огледайте…“

Изведнъж разбра. Беше предчувствие, мисловен рефлекс, с който Аруула осъзна, че е разкрита. Поиска да скочи и да побегне, но беше твърде късно. Като по някаква недоловима команда тъмните създания се обърнаха и я съгледаха.

Аруула нададе писък. Шепотът в главата й се усили, нарасна в мощен ромон, който заплашваше да пръсне черепа й.

Страховитите създания я приближаваха, носеха се застрашително към нея. Стопроцентов страх сграбчи Аруула и я накара да отстъпи назад.

В следващия миг се оказа обкръжена от тъмните същества. Вече нямаше никакъв шанс за бягство.

„Човешка жена!“

„Примитивна! Варварка!“

„Да не повярваш, че притежава дарбата.“

„Дръжте я! Хванете я! Тя е нашият враг…!“

С решителен жест фигурите отметнаха качулките на своите широки одежди.

Очите на Аруула се разшириха.

Неподправен ужас я обзе, когато видя люспестите, смарагдовозелени муцуни, които я гледаха изпитателно с хладно просветващите си черни очи.

Писъкът, който се изплъзна от гърлото й, отекна във високия таван и се изгуби в безкрая на подземния лабиринт.