Знакът на четиримата

ГЛАВА 10КРАЯТ НА ОСТРОВИТЯНИНА

На обеда беше весело. Поискаше ли, Холмс можеше да разказва извънредно увлекателно и сега стори тъкмо това. Явно беше в приповдигнато настроение. Не го бях виждал чак толкова занимателен. Говореше, без да спира, на най-различни теми — за миракълите, за средновековната керамика, за цигулките „Страдивариус“, за будизма в Цейлон и за военните кораби на бъдещето — и всяко нещо представяше така, сякаш специално го бе изучавал. Ведрият му хумор бележеше излизането от доскорошната тежка депресия. Оказа се, че Атълни Джоунс е общителна личност в часове на отмора — отнесе се към обеда като истински бонвиван. Аз самият се чувствувах окрилен от мисълта, че начинанието ни е към своя край, и се заразих донякъде от веселото настроение на Холмс. По време на обеда никой от нас не спомена случая, който ни беше събрал.

[# Средновековни религиозни драми в стихове. Б. пр.]

Когато масата бе вдигната, Холмс погледна часовника си и напълни три чаши с портвайн.

— Да пием за успеха на малката ни група — каза той. трябва да тръгваме вече. Имате ли револвер, Уотсън?

— В писалището си държа стария револвер от армията.

— Добре ще направите да го вземете. Не е лошо да сме подготвени. Виждам, че кабриолетът е пристигнал. Поръчах го за шест и половина.

Докато стигнахме Уестминстърския пристан, мина седем часът. Катерът вече ни очакваше. Холмс го огледа критично.

— Има ли някакъв знак, че е на полицията?

— Да, зеленият фенер отстрани.

— Тогава го махнете.

Направиха тази дребна промяна, качихме се на борда и отвързаха въжетата. Джоунс, Холмс и аз седнахме на кърмата. Имаше един мъж на руля, втори се занимаваше с парната машина, а двама едри полицейски инспектори стояха на носа.

— Накъде? — попита Джоунс.

— Към Тауър10. Поръчайте им да спрат срещу дока на Джейкъбсън.

Моряците явно бяха много чевръсти. Плъзнахме се като стрела покрай редиците натоварени шлепове, сякаш те стояха на едно място. Холмс доволно се усмихна, когато задминахме един речен параход и го оставихме далеч зад нас.

— Нищо не може да ни избяга по реката — каза той.

— О, едва ли. Но са малко катерите, по-бързи от нашия.

— Ще трябва да настигаме „Зора“, а тя има славата на клипер. Ще ви кажа какво е положението, Уотсън. Нали си спомняте колко се подразних, че ни пречи такава дреболия?

— Да.

— Тогава дадох пълна почивка на съзнанието си, като се залових усилено с химически анализи. Един от нашите велики държавници е казал, че залавянето с друга работа е най-добрата почивка. И е прав. Щом успях да разтворя въглеводорода, което ми беше целта, аз се върнах към историята с братята Шолто и отново премислих всичко. Хлапаците обиколиха реката надлъж и нашир, но резултат нямаше. Катерът нито се намери на някой вълнолом или пристан, нито се завърна. И все пак едва ли го бяха потопили, за да заличат следите си, макар че и такава хипотеза можеше да излезе вярна, ако не се докажеше нищо друго. Знаех, че долното коварство не е съвсем чуждо на въпросния Смол, затова пък не смятах, че е способен да извърши каквото и да е действие, предполагащо поначало изтънченост и хитрост. Това обикновено е продукт на по-голяма образованост. Тогава си спомних, че тъй като Смол положително бе прекарал известно време в Лондон — имаме сведения, че непрекъснато е наблюдавал Пондичери Лодж, — едва ли е успял да замине мигновено, защото ще му е нужно време, макар и ден, за да си подготви нещата. Поне такава беше равносметката на вероятностите.

— Малко неиздържано ми се вижда — подхвърлих аз. — По-скоро си е уредил нещата още преди да се е заловил с това начинание.

— Не, едва ли е така. Бърлогата му представлява твърде ценно убежище в случай на нужда и той не би я изоставил, докато не реши, че може да мине и без нея. Порази ме обаче друго предположение. Сигурно Джонатан Смол е усещал, че необичайният външен вид на другаря му, както и да го е предрешил, ще бъде храна за приказки и не е изключено да се свърже с Норудската трагедия. Достатъчно е умен, за да се досети за това. Те са тръгнали от главната си квартира под прикритието на мрака и биха искали да се завърнат преди светлината на деня. Според госпожа Смит е минавало три часът, когато са взели катера. След час-два се е развиделило напълно и хората са започнали да излизат. Затова си казах, че сигурно не са отишли много далече с катера. Платили са добре на Смит да си държи езика зад зъбите, уговорили са се за катера му, та да избягат накрая с него, и са се скрили в квартирата си със съкровището. Преспали-са там две нощи, за което време са се ориентирали как гледат на случая вестниците, и ако се беше появило нещо подозрително, щяха да се промъкнат под прикритието на тъмнината до някой кораб в Грейвзенд или Даунс11, където несъмнено са си били уредили да отплават за Америка, сиреч за колониите.

— А катерът? Не може и него да са взели в квартирата си.

— Разбира се. Реших, че катерът не е далече, макар да е станал невидим. Тогава се поставих на мястото на Смол и разгледах въпроса така, както би го разгледал човек с неговите възможности. Най-вероятно беше той да сметне, че и прибирането на параходчето, и оставянето му на пристан лесно ще го изложат на преследване, ако полицията наистина попадне на следа. Как тогава би могъл да скрие катера и все пак да го има подръка, щом му потрябва? Чудех се какво бих сторил самият аз в такова положение. Заключих, че има един-единствен изход: щях да оставя катера в някоя строителна или ремонтна работилница с указание за някаква нищожна поправка. После щях да го прибера някъде в хангар или док, за да бъде скрит на сигурно място, откъдето мога да го измъкна бързо за няколко часа.

— Изглежда много просто.

— Тъкмо тези най-прости неща имат свойството най-лесно да се изплъзват от вниманието. Както и да е, сметнах, че трябва да проверя предположението си. Веднага облякох безобидните моряшки дрехи и тръгнах да разпитвам по доковете. Петнайсет пъти ударих на камък, но на шестнайсетия — при Джейкъбсън — научих, че „Зора“ е оставен в дока преди два дни от човек с дървен крак с молба да се оправи някаква дреболия на кормилото. — „Нищо му няма на кормилото — каза майсторът. — Ей там е катерът, оня с червените ивици.“ В същия миг, не щеш ли, иде Мордекай Смит, изчезналият собственик. При това доста пиян. Аз естествено нямаше да го позная, ако не викаше името си и името на катера. — „Да е готово в осем часа — каза той. — Точно в осем и нито минутка по-късно. Има двама господа, дето не могат да чакат.“ Явно му бяха платили добре, понеже имаше куп пари и пръскаше шилинги наляво и надясно. Известно време вървях подире му, докато не се пъхна в някаква кръчма, и тогава се върнах в дока. Срещнах по пътя един от моите хлапаци и го оставих да наблюдава катера. Ще стои до реката и ще ни даде знак с кърпичка, когато отплават. Ще ги дебнем, без да акостираме, така че би било странно да не заловим и хората, и съкровището.

— Планът ви е доста добре обмислен, стига хората да са търсените — каза Джоунс. — Но ако работата беше в мои ръце, щях да пратя група полицаи в дока на Джейкъбсън. за да ги арестуват с пристигането.

— Което никога нямаше да сгане. Това приятелче Смол е много хитро. Непременно ще изпрати човек да провери какво става и ако види нещо подозрително, ще се спотайва още седмица.

— Можехте обаче да проследите Мордекай Смит, за да ви отведе до скривалището им — казах аз.

— В такъв случай щях да си изгубя целия ден. Вероятността Смит да знае къде живеят е едно на сто… Щом има пиене и му плащат добре, защо те им задава въпроси? Те му съобщават по човек какво да прави. Не, обмислих всякакви ходове, този е най-добрият.

[# Название на британската колония, от която се оформят първите 13 шата на САЩ. Б. пр.]

Докато се водеше разговорът, полицейският катер се носеше като стрела под мостовете, които прехвърлят Темза. Минахме край Сити, когато последните лъчи на слънцето позлатиха кръста върху кубето на Сейнт Пол. Стигнахме Тауър по здрач.

— Това е докът на Джеикъбсън — каза Холмс и посочи гората от мачти и платна от страната на Сърн. — Тук ще плаваме бавно нагоре-надолу под прикритието на тази редица лихтери12 — обясни Холмс, извади от джоба си бинокъл за нощно наблюдение и известно време се взира в брега. — Постът ми е на мястото си — рече накрая той. — но не се вижда да размахва кърпичка.

[# Исторически и административен център на Лондон]

— Не е ли по-добре да слезем малко по-надолу по течението и да ги причакаме там? — припряно подхвърли Джоунс.

Вече всички бяхме изгубили търпение, дори полицаят и огнярите, които нямаха почти никаква представа каква е работата.

— Нямаме право да разчитаме, че ще стане точно така — отвърна Холмс. — Вероятността да не се спуснат по течението е десет на сто, но не можем да бъдем сигурни. Оттук виждаме входа към дока, а оттам едва ли ни различават. Нощта обешава да бъде ясна и достатъчно светла. Трябва да стоим където сме сега. Гледайте каква върволица от хора осветяват газовите фенери.

— Излизат след работа в дока.

— Мърляви разбойници, но сигурно всеки от тях носи искрица безсмъртие. Макар да не си личи по външния вид. В тези неща няма вероятноста Странна загадка е човекът!

— Някои наричат това душа, скрита в животинско тяло — подметнах аз.

— Уинуд Рийд е много вещ по въпроса — каза Холмс. — Отбелязва. че ако индивидът е неразрешим ребус, то като част от човечеството той се превръща в непроменлива величина. Например никога няма начин да се предвиди със сигурност как би постъпила една личност, но може отлично да се определи какво биха направили в случая повечето хора. Индивидите се различават, но процентите остават постоянни. Така твърди статистиката. А, като че ли виждам кърпичка. Точно така, размахва се нещо бяло.

— Да. Това е „Зора“. Той тръгва, добре го виждам — извиках аз.

— А ето го и „Зора“! — възкликна Холмс. — Носи се като нечиста сила. Пълен напред, човече — нареди той на машиниста. — Плаваш подир катера с жълтия фенер. Кълна се, че никога няма да си го простя, ако ни се изплъзнат!

[# priori — Предварително от на пред]

Катерът се бе измъкнал незабелязано през входа на дока покрай два-три по-малки плавателни съда, така че преди да го забележим. вече се носеше с пълна пара. Сега летеше със страшна скорост по течението близо до брега. Джоунс мрачно погледна „Зора“ и поклати глава:

— Много бърз катер. Съмнявам се. че ще го настигнем.

— Трябва да го настигнем! — извика Холмс, стиснал зъби. — Пълнете пещта, огняри! Използувайте всички възможности! Трябва да ги пипнем, дори ако заради това се подпалим!

Вече бяхме доста близо до „Зора“. Пещите бумтяха, а мощните машини съскаха и дрънчаха като голямо метално сърце. Високият издаден нос пореше спокойните речни води и вдигаше големи вълни вляво и вдясно от борда. Всеки тътен на машините тласкаше напред катера, който се разтърсваше като живо същество. На носа имаше голям фенер, хвърлящ ветрилообразно дълъг, треперлив сноп жълта светлина. Точно пред нас по размътената тъмна вода си личеше къде е „Зора“, а завихрената пяна подире му показваше с каква голяма скорост се движи. Стрелкахме се покрай шлепове, параходи, търговски кораби, лавирахме, плавахме подир един съд, заобикаляхме друг. От тъмнината ни подвикваха гласове, но „Зора“ се носеше като мълния, а ние следвахме току подире й.

— Хвърляйте въглища, момчета, хвърляйте въглища! — извика Холмс. като надзърна в машинното отделение и на ярките отблясъци от трюма орловите черти на развълнуваното му лице рязко изпъкнаха. — Колкото повече пара. толкова по-добре!

— Струва ми се, че малко се доближихме — подхвърли Джоукс, вперил очи в „Зора“.

— Според мен няма съмнение — потвърдих аз. — Ще се изравним след няколко минути.

В този миг обаче съдбата се оказа неблагосклонна и един влекач-за който бяха вързани три шлепа, ни попречи, като се намести между нас и „Зора“. Избегнахме сблъскването само зашото кормчията бързо намали хода, а докато заобиколим и отново поемем напред, „Зора“ се бе отдалечил на не по-малко от двеста ярда. Сега обаче не се губеше от погледа, защото тъмният мъглив сумрак се превръщаше в ясна звездна нощ. Парните котли на нашия катер бяха нажежени до немай къде и крехкият корпус вибрираше и скърцаше под напора на свирепата сила, която ни тласкаше напред. Минахме като стрела през Пулм после край Уестиндийските докове, спуснахме се по дългия Детфопдски капал, заобиколихме остров Догс и отново излязохме на Темза. Сега голямото петно пред нас се превръщаше в ясно очертания строен корпус на „Зора“. На светлината от прожектора, който Джоунс насочи нататък, отчетливо се различаваха фигурите на борда. На кърмата седеше човек, навел се над нещо черно, което държеше на скута си. До него имаше тъмна купчина, наподобяваща легнал човек. Синът на Смит стоеше на кормилото, а старият Смит, осветен от пещта, се бе съблякъл гол до кръста и хвърляше въглищата така. сякаш от това зависеше животът му. Отначало може би се бяха-съмнявали дали ги преследваме, но тъй като плавахме подире им, буквално повтаряйки всеки техен ход и завой, вече не можеше да има спор по въпроса. При Гринич бяхме на триста крачки зад тях. При Блакуол разстоянието се намали на не повече от двеста и петдесет крачки. По време на бурния си живот в най-различни страни много пъти бях участвувал в гонитбата на най-различни твари, но никога не бях изпитвал такова вълнение както при този безумен, светкавичен лов на човеци по Темза. Неотклонно ги настигахме, ярд подир ярд. В тишината на нощта се разнасяше пъхтенето и тракането на машините им. Мъжът стоеше все така сгушен на палубната кърма и размахваше ръце, сякаш вършеше нещо. като сегиз-тогиз премерваше с поглед разстоянието, което ни делеше. Непрекъснато се приближавахме. Джоунс извика на „Зора“ да спрат. Между нас можеха да се наместят не повече от четири лодки. И двата катера се носеха със страшна бързина. В тази част на реката бе пусто. На единия бряг се виждаха навяващите униние Плъмстедски блата, а на другия — низината Баркинг. Когато чу, че му подвикваме, мъжът от кърмата скочи и размаха заплашително юмруци, като ругаеше високо с дрезгав глас. Беше едър, силен човек и както стоеше разкрачен, забелязах, че десният му крак от края на бедрото до долу е заместен с дървен. В отговор на резките му, сърдити викове неподвижната купчина на палубата се размърда. Изправи се дребен чернокож човек, най-дребният, когото съм виждал, с голяма ръбеста глава и дълга, рошава и сплъстена коса. Холмс вече бе извадил револвера си, а при вида на разкривения дивак и аз побързах да измъкна моя. Съществото бе увито или в тъмно на цвят широко палто, или в одеяло и само лицето му се подаваше, но и то стигаше човек да не може да заспи от страх. За пръв път виждах черти с такъв дълбок отпечатък на скотство и жестокост. Малките очички пламтяха и бляскаха с някакава мрачна светлина, а дебелите му устни бяха разтеглени и дивакът се зъбеше и кряскаше по наш адрес с почти животинска ярост.

[# Част от Темза след Лондонския мост. Б. пр.]

— Ако вдигне ръка стреляйте — тихо нареди Холмс. Вече се намирахме на една лодка дължина от чуждия катер, почти се докосвахме до желаната цел. И досега двамата мъже са пред очите ми: осветен от нашия фенер, белият мъж, широко разкрачен, вика и сипе ругатни, а подлото джудже ни се заканва, оголило здравите си жълти зъби.

Добре, че ясно виждахме чернокожия. Както го гледахме, той измъкна от дрехата си късо, заоблено парче дърво, наподобяваше ученическа чертожна линия и я притисна към устните си. Двамата с Холмс стреляхме едновременно. Чернокожият се завъртя, размаха ръце. издаде хриплив вик и падна през борда в реката. Зърнах за сетен път сред пенестия водовъртеж на водите неговия зъл, заплашителен поглед. В същия миг еднокракият се хвърли върху руля и силно натисна лоста надолу, така. че катерът се насочи право към южния бряг, а ние префучахме само на няколко стъпки покрай кърмата. Тутакси завихме в същата посока, но другият катер вече почти наближаваше брега. Мястото беше диво и безлюдно, луната осветяваше безбрежни мочурища с локви застояла вода и туфи разлагаща се растителност. С глух екот катерът се блъсна в блатистия бряг, носът му се вдигна нагоре и водите заляха кърмата. Беглецът скочи на сушата, но дървеният му крак мигом потъна догоре в подгизналия нанос. Мъжът напразно се дърпаше и се гърчеше. Не можеше да пристъпи нито напред, нито назад. Закрещя, обзет от безсилна ярост, и обезумял, взе да тропа със здравия си крак, но независимо от усилията си постигна само това, че дървеният чукан потъна още по-дълбоко в лепкавата кал. Докато нашият катер застане успоредно на брега, мъжът вече бе заседнал така здраво, че едва като прехвърлихме въже през раменете му, успяхме да го измъкнем и го изтеглихме като някаква злокобна риба на борда. Мордекай Смит и синът му стояха намръщени в своя катер, но щом им наредиха, преместиха се доста смирено при нас. Извлякоха и „Зора“, като го вързаха на буксир за кърмата ни. На палубата на чуждия катер имаше масивно желязно сандъче, индийска изработка. Несъмнено същото, в което се намираше злощастното съкровище на семейство Шолто. Ключ нямаше, но като прехвърлихме сандъчето в малката ни каюта, видяхме, че е много тежко. Потеглихме бавно срещу течението и непрекъснато осветявахме с прожектора, но нямаше и следа от островитянина. Някъде в черното тинесто дъно на Темза лежат костите на този странник, посетил английския бряг.

— Погледнете — посочи Холмс дървения капак на люка, — на-смалко да не успеем с револверите!

И наистина, точно зад мястото, където стояхме, видях, че се е забила една от толкова добре познатите ни смъртоносни стрели. Сигурно беше префучала между двама ни в мига, когато стреляхме. Холмс я погледна с усмивка и сви рамене с присъщото му безразличие, но на мен, да си призная, ми прилоша при мисълта, че в тази нощ сме били на косъм от такава ужасна смърт.