Знакът на четиримата

ГЛАВА 2ИЗЛОЖЕНИЕ НА СЛУЧАЯ

Госпожица Морстън влезе в стаята с уверени стъпки. Външно изглеждаше спокойна. Беше русокоса млада жена, дребна и изящна, с елегантни ръкавици и облечена с най-съвършен вкус. Дрехите й обаче бяха твърде семпли, от което можеше да се съди, че не разполага с много средства. Тъмната й сиво-бежова рокля, не се отличаваше с моден силует или с украси, а на главата си имаше малък тюрбан в същите убити цветове, разнообразен само с някакво подобие на бяло перо от едната страна. Лицето й не беше с правилни черти, нито с хубава кожа, но изражението му бе мило и приветливо, а огромните сини очи излъчваха особена одухотвореност и отзивчивост. Наблюдавал бях жени от много нации на три различни континента, но за първи път виждах лице, което ясно изразява изисканост и чувствителност. Веднага забелязах, че когато седна на стола, донесен й от Холмс, устните й потрепваха, а ръцете й трепереха — налице бяха всички признаци на силно душевно вълнение.

— Дойдох при вас, господин Холмс — започна тя, — защото веднъж сте помогнали на госпожа Сесил Форестър, при която служа, да разреши една малка трудност от домашен характер. Вашата любезност и опитност са й направили силно впечатление.

— Госпожа Сесил Форестър… — замислено повтори Холмс. — Може да се каже, че й направих една дребна услуга. Доколкото си спомням обаче, случаят беше много елементарен.

— Тя е на друго мнение. Но пък моя случай не бихте определили така. Трудно ми е изобщо да си представя по-странно и по-необяснимо положение от това, в което се намирам.

Холмс потри ръце, а очите му заблестяха. Наведе се напред, както седеше. по релефните ястребови черти на лицето му се изписа израз на невероятно съсредоточаване.

— Изложете случая — подкани я той с оживен, делови глас. Усетих, че съм попаднал в неловко положение, и рекох, като се махнах от стола:

— Надявам се. че ще ме извините.

За мое учудване младата дама, все още с ръкавици, направи знак с ръка да ме задържи.

— Оставането на вашия приятел, ако той прояви тази добрина, може да ми бъде от неоценима полза — каза тя на Холмс Отпуснах се на стола.

— Накратко фактите са следните — продължи тя. — Баща ми служеше като полкови офицер в Индия и ме изпрати в Англия още като съвсем малко дете. Майка ми беше починала и роднини тук нямах. Настанена бях обаче при добри условия в един единбургски пансион. където останах до седемнайсетгодишна възраст. През 1878 година баща ми. който беше старши капитан на полка, получи дванайсет-месечен отпуск и пристигна в родината. Телеграфира ми от Лондон, че се е добрал здрав и читав, и ми заръча веднага да замина при него. като ми даде адреса си, хотел „Лангам“. Спомням си, че от телеграмата му лъхаше доброта и любов. Когато пристигнах в Лондон. взех файтон до „Лангам“ и там научих, че капитан Морстън е отседнал в хотела, но бил излязъл предната вечер и още не се е завърнал. Цял ден чаках някаква вест от него. Вечерта по съвет на съдържателя се обадих в полицията и на другата сутрин дадохме обява във различни вестници. Търсенията ни се оказаха безрезултатни и от този ден нататък не се чу нито дума повече за клетия ми баща. Беше приет в Англия със сърце, изпълнено с надежда, за да намери някакво спокойствие и утеха, а вместо това…

Младата дама сложи ръка на гърлото си, задушена от хлипане, което прекъсна думите й.

— Кога стана това? — попита Холмс с отворен бележник в ръка.

— Изчезна на трети декември 1878 година, почти десет години от тогава.

— А багажът му?

— Останал беше в хотела. В него нямаше нищо, което да послужи като следа, само дрехи, книги и множество интересни дреболии от Анламанскнте острови. Там е бил между офицерите, отговарящи за групата охраняваща каторжниците.

— Имаше ли приятели в Лондон?

— Само един знаехме, майор Шолто от неговия Трийсет и четвърти бомбайски пехотен полк. Майорът отскоро беше в оставка и живееше в Ъпър Норуд. Естествено свързахме се с него, но той дори не знаеше, че събратът му от армията е в Англия.

— Доста странен случай — отбеляза Холмс.

— Още не съм ви описала най-странната част. Преди около шест години, по-точно, на четвърти май 1882 година, във вестник „Таймс“ се появи съобщение, че се търси адресът на госпожица Мери Морсти, в чийто интерес ще е да се обади. Нямаше нито подпис, нито адрес. По онова време току-що бях започнала да работя за семейството на госпожа Сесил Форестър в качеството на гувернантка. По неин съвет изпратих адреса си за отпечатване в рекламната рубрика. Същия ден на мое име се получи пощенска пратка: картонена кутийка, в която се намираше огромна блестяща перла. Нямаше придружително писмо. Оттогава насам всяка година на същата дата пристига подобна кутия с подобна перла, без сведения кой я изпраща. По оценката на опитен бижутер перлите са от рядък вид и представляват доста голяма ценност. Сами ще се убедите колко са красиви.

И както говореше, дамата отвори една кутия, където съзрях шест от най-прекрасните перли, които съм виждал.

— Разказът ви е извънредно интересен — каза Шерлок Холмс. — Случи ли се още нещо?

— Да, и то тъкмо днес. Затова дойдох при вас. Тази сутрин получих писмо, което може би ще прочетете сам.

— Благодаря ви — каза Холмс. — Дайте ми и плика, моля. Клеймото е от югозападен Лондон, датата е седми юли. Хм! В ъгълчето има отпечатък от палец, сигурно е на раздавача. Хартията е с най-високо качество. От шестпенсовите пакети с пликове. Изпращачът държи на хубавите канцеларски принадлежности. Адрес няма. „Елате при третата колона вляво на театър «Лайсиъм» довечера в седем часа. Ако имате подозрения, доведете двама свои приятели. С вас са постъпили несправедливо и правдата трябва да възтържествува. Не идвайте с полиция. Сторите ли го, всичко ще пропадне. Ваш непознат приятел.“ Е, това наистина е чудесна малка загадка! Как възнамерявате да постъпите, госпожице Морстън?

— Точно това исках да ви попитам.

— Тогава несъмнено трябва да отидем: вие, аз и… Ами да, тъкмо доктор Уотсън е нужният човек. В писмото се казва „двама приятели“. Аз и друг път съм работил с доктор Уотсън.

— Но дали той ще дойде? — попита младата дама с глас и изражение, в които личеше молба.

— Ще бъде чест и щастие за мене, стига да мога да ви помогна — уверих я пламенно аз.

— И двамата сте много любезни — каза тя. — Живея в уединение и нямам приятели, към които да се обърна. Ако бъда тук в шест часа, Ще успеем, нали?

— Но не бива да закъснявате — напомни й Холмс. — Има обаче още един въпрос: един и същ ли е почеркът на това писмо и на пратките с перлите? — Нося и тях — отвърна тя, като извади шест листчета хартия.

— Вие сте клиентка, която може да служи за пример. Притежавате вярна интуиция. Да видим сега… — Холмс нареди листчетата върху масата и погледът му бързо започна да се стрелка от адрес на адрес. След малко каза: — Почеркът навсякъде е преправян, освен върху писмото, но няма съмнение кой е изпращачът. Обърнете внимание как не е могло да бъде прикрито изписаното с гръцки шрифт „е“, вижте завъртулката на буквата „з“ в края на думите. Ясно е, че става дума за едно и също лице. Не бих искал да ви давам напразни надежди, госпожице Морстън, но смятате ли, че има някаква прилика между този почерк и почерка на вашия баща?

— Различават се от небето до земята.

— Така и предполагах. Значи ще ви очакваме в шест часа. Моля ви, позволете да задържа тези листчета. Може да се занимая с въпроса преди срещата ни, часът е само три и половина. А дотогава, има много време.

Ето, заповядайте отвърна посетителката ни, погледна ведро и мило първо единия, после другия от нас, прибра кутийката с перлите в дрехата си и тутакси си тръгна.

Изправих се на прозореца и гледах как пъргаво се движи по улицата, докато сивкавият тюрбан с бялото перо не се превърна в петънце сред тъмната маса на тълпата.

— Колко привлекателна жена! — възкликнах аз и се обърнах към другаря си, който отново пушеше лула, облегнат назад с натежали клепачи.

— Така ли? — каза той без особен интерес. — Не забелязах.

— Вие наистина сте автомат, като сметачна машина сте! — извиках аз. — Понякога съвсем губите човешките си черти. Холмс леко се усмихна.

— Най-важното от всичко е да не позволявате преценката ви да бъде повлияна от личните качества на човека — извика той в отговор. — За мене клиентът е просто елемент от проблема, той е негов двигател. Емоционалната окраска е противопоказна на ясните разсъждения. Уверявам ви, че най-очарователната жена, която съм виждал, отиде на бесилото, понеже беше отровила три малки деца, за да вземе парите от застраховката им, а най-неприятният мъж, когото съм срещал, се оказа филантроп, похарчил близо четвърт милион за лондонските бедняци.

— В днешния случай обаче…

— Никога не допускам изключения. Изключението опровергава правилото. Занимавали ли сте се с определяне на характера по почерка? Какво ще кажете за драскулките на нашия човек?

— Почеркът е четлив, буквите са равни — отвърнах аз. — Човекът има делови навици и не му липсва сила на духа. Холмс поклати глава.

— Погледнете буквите с камшичета. Те почти не се отличават от общия фон. Това „й“ сигурно е „а“, а това „I“ — „е“. Колкото и нечетливо да пише един човек със силен дух. той винаги ясно отделя буквите с камшичета. Буквата „к“ е колеблива, а главните букви говорят за самолюбие. А сега излизам. Трябва да направя няколко справки. Препоръчвам ви тази книга „Мъченичеството на човека“ от Уинуд Рийд. Ще се върна до един час.

Застанах на прозореца с томчето в ръка, но мислите ми бяха далече от дръзките разсъждения на автора. Съзнанието ми не можеше да се освободи от последната ни посетителка — от усмивката й, от мелодичния й красив глас, от странната загадка, надвиснала над живота й. Ако е била на седемнадесет години по времето, когато е изчезнал баща й, сега трябваше да е на двадесет и седем — чудесна възраст. защото тогава младият човек изгубва от претенциозността си и натрупаният опит малко го отрезвява. Така стоях, потънал в размисъл, докато в ума ми не се появиха такива опасни идеи, че побързах да седна на работната маса и яростно се залових с последния си трактат по патология. Как се осмелявах аз, военен лекар с болен крак и нищожна банкова сметка, да си представям такива неща? Младата дама беше елемент, двигател и толкова. Щом не ме очакваше светло бъдеще. положително беше по-добре да приема всичко мъжествено, вместо да се опитвам да разсея мрака с измамливите надежди на въображението.