Знакът на четиримата

ГЛАВА 7СЛУЧКАТА С БУРЕТО

Полицаите бяха дошли с кабриолет и аз го използувах, за да изпратя до дома й госпожица Морстън. С присъщото на жените ангелско милосърдие тя приемаше бедата, без да се вълнува, понеже имаше по-слабо същество, нуждаещо се от нейната подкрепа. Заварих я ведра и спокойна редом с уплашената икономка. В кабриолета обаче най-напред й прималя, а после избухна в плач, толкова се бе измъчила от нощните преживявания. По-късно тя си призна, че по време на това пътуване й се е сторило, че се държа хладно и безразлично. Откъде можеше да подозира каква борба бушува в моите гърди и с какви усилия се удържах да не изразя чувствата и любовта си към нея още когато държах ръката й в градината? Мислех си. че дори години съвместен живот не биха ми дали възможност да опозная нейната мила и храбра душа така, както в този единствен ден на необикновени събития. Имаше обаче две причини, които накараха думите на обич да застинат на устните ми. Тя беше слаба и безпомощна, разтърсена духом и тялом. Не можех да се възползувам от такъв миг, за да й натрапвам любовта си. И още нещо, по-лошо — тя беше богата. Ако делото на Холмс се увенчаеше с успех, тя щеше да наследи цяло състояние. Беше ли тогава честно и почтено един лекар на половин заплата да търси изгода от близостта, предоставена му от случая? Та нали тя можеше да ме сметне за долнопробен използвач? Непоносимо ми беше да поемам риска подобна мисъл да й мине през ума. Съкровището от Агра застана като непреодолима преграда между нас.

Докато стигнем дома на госпожа Сесил Форестър, стана близо два часа. Слугите отдавна си бяха легнали, но госпожа Форестър, силно заинтригувана от странното писмо до госпожица Морстън, стоеше будна с надеждата да дочака завръщането й. Затова и вратата ни отвори тя — изящна жена на средна възраст, която за моя радост нежно прегърна през кръста гувернантката си и я поздрави с майчина любов в гласа. Значи госпожицата не беше само платена помощничка, а и почитана приятелка. Бях представен и госпожа Форестър настойчиво ме помоли да вляза и да й разкажа за нашите приключения. Аз обаче обясних, че съм натоварен с важна задача, и от сърце обещах да ги посетя, за да им съобщя какъв е развоят на събитията. Когато кабриолетът потегли, крадешком погледнах назад и групичката на стъпалата се отпечата завинаги в съзнанието ми: двете грациозни, прегърнати фигури, полуотворената врата, светлината от преддверието, процеждаща се през цветните стъкла, барометърът, лъскавите метални пречки на стълбището. Зърнах всичко бегло, но спокойствието на този английски дом в сравнение с безумната, тъмна история, която ни бе погълнала, ми подействува утешително.

Колкото повече си мислех, толкова по-безумно и по-тъмно ми се виждаше случилото се. Прехвърлих наум необичайната поредица от събития, докато кабриолетът трополеше по тихите, осветени от газовите фенери улици. Да вземем първоначалния проблем — засега поне той беше все пак ясен. Смъртта на капитан Морстън, изпращането на перлите, обявата, писмото — върху всички тези събития вече беше хвърлена светлина. Те обаче само ни доведоха до още по-голяма и далеч по-трагична загадка. Индийското съкровище, странният план, намерен сред вещите на капитан Морстън, необичайната картина при смъртта на майор Шолто. повторното намиране на съкровището, последвано веднага от убийството на Бартоломю Шолто, крайно особените обстоятелства на престъплението, следите, използуването на необичайни оръжия, написаното върху бележката, съвпадащо с текста върху схемата на Морстън — в целия този лабиринт човек, не притежаващ редките дарби на моя съквартирант, можеше изобщо да не открие и една улика.

„Пинчин Лейн“ представляваше редица от мизерни двуетажни тухлени къщи в по-ниската част на Ламбет. Доста време чуках на вратата на номер три, преди да ми се обърне внимание. Накрая обаче зад пердето затрептя пламъчето на свещ и от горното прозорче надникна едно лице.

— Върви си по пътя, пияни скитнико! — каза лицето. — Ако не престанеш да вдигаш шум, ще отворя кучкарника и ще насъскам чегирийсет и три кучета по тебе!

— Дошъл съм тъкмо за да пуснеш едно от тях! — казах аз.

— Махай се! — изрева гласът. — Да ме прости господ, в тая торба държа едно менгеме и ще ти го пусна върху главата, ако не се изпариш! — Наистина идвам за едно куче! — извиках аз.

— Хич не ми ги приказвай! — викна господин Шърман. — Тръгвай си, изброя ли до три, дим да те няма!

— Господин Шерлок Холмс… — започнах аз и думите ми имаха такъв магически ефект, че прозорецът се плъзна надолу и след миг вратата беше отключена и отворена. Господин Шърман се оказа висок възслаб старец с приведени рамене, жилест врат и синкави стъкла на очилата.

— Приятелите на Шерлок Холмс са винаги добре дошли — рече той. — Влизайте. Пазете се от язовеца, хапе. Ах ти. пакостнико, искаш да си ръфнеш от господина. така ли? — Това бе казано на една белка, която провираше злобната си муцуна с червени очички между пречките на клетката. — Не се бойте от змията, сър, това е слепок, няма отровни зъби и го пускам из стаята да гони хлебарките. Не ми се сърдете, че ви срязах в началото, понеже момчетиите ми се подиграват и често се навъртат тъдява, за да ме будят. Та какво му трябва на господин Шерлок Холмс?

— Трябва му едно от вашите кучета.

— Аха, сигурно иска Тоби.

— Да, това име каза.

— Тоби живее на номер седем вляво.

И старецът тръгна бавно със свещта сред странното семейство от зверчета, с което се бе заобиколил. На неясната, треперлива светлина от всяка цепнатина и всеки ъгъл надзъртаха блестящи очички. Дори по гредите над главите ни имаше смълчани птици, които лениво се местеха от крак на крак, понеже гласовете ни нарушиха съня им.

Тоби се оказа грозно рошаво създание с клепнали уши, смесена ловна порода с белези на шпаньол, цялото на кафяви и бели петна, с много тромава патешка походка. След известно колебание прие от ръцете ми бучката захар, дадена ми от стария естествоизпитател, и като скрепихме така съглашението си, последва ме до кабриолета и през целия път не ми създаде трудности. Часовникът на Норудската кула тъкмо изби три пъти, когато се озовах отново в Пондичери Лодж. Бившият боксьор Макмърдо бил арестуван като съучастник и отведен заедно с господин Шолто в участъка. Двама полицаи пазеха тясната врата, но само като споменах името на детектива, позволиха да мина оттам с кучето.

Холмс стоеше на прага с ръце в джобовете и пушеше лулата си.

— А, водите го! — каза той. — Значи разполагаме с добро куче. Атълни Джоунс си отиде. Откакто тръгнахте, той се развихри неудържимо. Арестува не само приятеля ни Тадиъс, но и пазача, икономката и, индийския слуга. В къщата сме само ние и един сержант горе. Оставете кучето тук и елате да отидем при него.

Завързахме Тоби за крака на масата в хола и отново се изкачихме по стълбите. В стаята нямаше промени, само главното действуващо лице бе покрито с чаршаф, В ъгъла дремеше уморен наглед полицай.

— Услужете ми със сигналното си фенерче, сержанте — помоли

Холмс. — А сега вържете това парче шнур около врата ми, за да ми свети отпред. Благодаря ви. А сега да смъкна обущата и чорапите си. Дръжте ги долу при вас. Уотсън. Ще се отдам малко на катерене. Натопете кърпичката ми в креозота. Достатъчно. А сега елате за момент с мене на таванчето.

Промъкнахме се през дупката и Холмс отново освети следите в праха.

— Държа да обърнете особено внимание на тези следи каза той. — Виждате ли нещо необичайно в тях?

— Оставени са от дете или от дребна жена — отвърнах аз.

— Извън размерите виждате ли още нещо?

— Приличат на обикновени следи от стъпки.

— Съвсем не. Погледнете тук! В праха е останал отпечатък от дясно стъпало. А сега аз ще стъпя редом с босия си крак. Каква е основната разлика?

— Вашите пръсти са плътно събрани, а при другия отпечатък всеки отделен пръст си личи ясно.

— Точно така. Това е важното, запомнете го. А сега ще бъдете ли така добър да идете до онова закачено с панти прозорче и да помиришете края на рамката? Аз ще остана тук, понеже държа кърпичката.

Изпълних указанията му и веднага усетих силна миризма на катран.

— Там е стъпил, като се е измъквал. Щом на вас не се изплъзна, Тоби пък ще се справи съвсем лесно. А сега тичайте долу, отвържете кучето и се оглеждайте за Блондина.

Докато сляза, Шерлок Холмс вече беше на покрива — като огромен светещ червей8 много бавно лазеше по билото. Загуби се от погледа ми, понеже се скри зад група комини, но скоро отново се появи и отново се изгуби — мина на задната страна. Заобиколих, отидох отзад и видях, че е седнал върху един от ъгловите корнизи.

[# Френски въжеиграч и акробат, представил се в Лондон през 1861 г. Б. пр.]

— Вие ли сте, Уотсън? — извика той.

— Да.

— Открих мястото. Какво е онова черно нещо долу?

— Каца за вода.

— Капакът й там ли е?

— Да.

— Вижда ли се стълба наблизо?

— Не.

— Проклето да е това приятелче! Тук можеш да си счупиш врата. Трябва да успея и да се спусна оттам, откъдето той е успял да се изкачи. Водосточната тръба ми изглежда доста солидна. Както и да е, потеглям!

Чу се тътрузене на крака и фенерчето започна бавно и уверено да слиза надолу по стената. После Холмс леко скочи върху кацата, а оттам — на земята.

— Лесно беше да проследя пътя му — каза той, като си обу чорапите и обувките. — Навсякъде имаше разхлабени плочи, а в бързината той е изпуснал ей това като потвърждение на диагнозата ми. както се изразявате вие, лекарите.

Предметът, който Холмс ми подаде, беше малка кесия или торбичка, изплетена от цветни тревни стебла и с няколко прости мъниста, навървени по нея. По форма и размери приличаше на табакера. Вътре имаше половин дузина тресчици, остри в единия край и заоблени в другия, като онази, пробила Бартоломю Шолто.

— Пъклени изобретения — каза Холмс. — Внимавай ге да не се убодете. Доволен съм, че са у мене, понеже по всяка вероятност човекът разполага само с тези, които намерих. Така страхът, че вие или аз не след дълго можем да получим такъв трън в кожата, няма да е толкова голям. Аз лично бих предпочел куршум от пушка „Мартин“ и „Хенри“. Готов ли сте да се поразходите шест мили пеша, Уотсън?

— Разбира се — отговорих аз.

— Ще издържи ли кракът ви?

— О, да.

— Хайде, Тоби! Хайде, доброто ми куче! Помириши това, Тоби!

И Холмс пъхна напоената с креозот кърпичка под носа на кучето, докато създанието стоеше, разкрачило косматите си крака и наклонило смешно глава, като дегустатор, вдъхващ букета от прочуто вино. После Холмс хвърли кърпичката на известно разстояние, върза здраво въже за нашийника на кучето и го заведе до кацата. Създанието веднага започна да квичи с пронизителен, треперлив глас, опря нос в земята, навири опашка и затопурка по следата с такава скорост, че изпъна въжето и ни принуди да бързаме до изнемога.

На изток постепенно се развиделяваше и студената сива светлина позволяваше известна видимост. Четвъртитата масивна къща с черни, втренчили празен поглед прозорци, и високи голи стени, се издигаше печална и самотна зад нас. Пътят ни минаваше право през имението, през рововете и ямите, обезобразили навсякъде земята. Цялото място с разхвърляните купчини пръст и хилавите храсти имаше болезнен. злокобен вид в унисон с мрачната трагедия, която го бе забулила.

Като стигна до стената, ограждаща имението, Тоби се затича в сянката покрай нея, скимтящ от нетърпение, и накрая спря в един ъгъл, заслонен от младо буково дърво. Там, където се съединяваше стената, имаше няколко измъкнати тухли. Зейналите процепи бяха заоблени в долната част, сякаш често са ги използували като стъпала. Холмс се изкатери по тях, взе кучето от мене и го пусна отвъд стената.

— Личи отпечатък от ръката на Дървения крак — подхвърли ми той, когато се качих при него. — Нали виждате кървавото петънце върху бялата мазилка? Какво щастие е, че от вчера не е валял силен дъжд! Независимо че имат преднина от двайсет и осем часа. миризмата ще се е задържала на пътя.

Признавам, че когато поразмислих колко голямо е било между временно движението но този лондонски път, ме обзеха съмнения. Страховете ми обаче скоро се разсеяха. Тоби не се колебаеше, нито се отклоняваше, а напредваше с типичния си клатушкащ се вървеж. Явно беше, че задушливата воня на креозота преобладаваше над смесицата от други миризми.

— Не смятайте снеха ми в това начинание зависим единствено от случайност та, че едното от тези приятелчета е стъпило в химикала — каза Холмс. — Вече разполагам с данни, които биха позволили да се добера до тях по най-различни начини. Просто в момента това ни е подръка и понеже съдбата ни го е предоставила, престъпно би било да не го използувам. Така обаче случая спира да бъде обещаната някога чудесна задачка за интелекта. Да не беше гази съществена улика, можеше да се заслужи известно признание.

— Има причина за признание, и то в излишък — казах аз. — Уверявам ви, Холмс, че се възхищавам от подхода, с който постигате резултатите в този случай много повече, отколкото когато се занимавахте с убийствата, извършени от Джеферсън Хоуп. Сега според мене става дума за по-дълбоко скрити и по-необясними неща. Как например бяхте в състояние да опишете толкова уверено еднокракия мъж?

— Какво говорите, мили приятелю?! Всичко е самата простота, не искам да си придавам важност. Няма нищо неясно или скрито-покрито. Двама офицери, командуващи каторжническа охрана, научават забележителна тайна — къде има заровено съкровище. Англичанин, който се казва Джонатан Смол, им рисува карта на мястото. Спомняте си, че видяхме това име върху чертежа, притежаван от капитан Морстън. Заради себе си и своите съобщници Смол го е надписал „Знакът на четиримата“, дал му е малко драматично название. С помощта на този чертеж съкровището е намерено и пренесено в Англия от двамата офицери или само от единия. Можем да предположим, че въпросният човек не е спазил някоя от първоначалните уговорки. Въпросът е защо самият Джонатан Смол не е взел съкровището. Отговорът е очевиден. На чертежа има дата, сложена по времето, когато Морстън е бил тясно свързан с каторжниците. Джонатан Смол и неговите съобщници не са потърсили съкровището, понеже са били каторжници и не е имало начин да действуват.

— Но това са просто предположения — възпротивих се аз.

— Може да се определи и като нещо повече: това е единствената хипотеза, обединяваща фактите. Да видим дали е приложима към данните, които са налице. Майор Шолто се радва на спокойствие няколко години като щастлив притежател на съкровището. Сетне получава от Индия писмо, което доста го уплашва. Какво е научил?

— Че хората, на които е напакостил, вече са излежали присъдата си.

— Или че са избягали. Второто е много по-вероятно, понеже той трябва да е знаел кога изтича срокът им и не би се учудил. И какво прави тогава Шолто? Страхува се да не срещне еднокрак човек, и то, забележете, бял човек, понеже се припознава в един бял търговец и направо стреля в него. На чертежа е изписано само едно име на бял, останалите са индуси или мохамедани. Друг бял човек няма. Затова можем да твърдим със сигурност, че еднокракият и Джонатан Смол са едно и също лице. Струват ли ви се погрешни такива разсъждения?

— Не, разсъждавате точно и ясно.

— А сега да си представим, че сме на мястото на Джонатан Смол. Да приемем неговата гледна точка. Той пристига в Англия с две намерения: да си възвърне онова, което според него му се полага, и да отмъсти на човека, който го е озлочестил. Открива къде живее Шолто и по всяка вероятност се свързва с някого от къщата. Това е икономът Лал Рао, когото не видяхме. Госпожа Бърнстоун го описва като доста неблагонамерена личност. Смол обаче не успява да разбере къде е скрито съкровището, това е било известно само на майора и на починалия верен слуга. Изведнъж Смол узнава, че Шолто е на смъртен одър. Вбесен, че майорът ще отнесе тайната на съкровището в гроба, Смол минава през кръга на охраната и се прокрадва до прозореца на умиращия, но присъствието на двамата сина му попречва да влезе. Подлудял от омраза към покойника, той обаче се вмъква в стаята същата нощ и претърсва личните му книжа с надеждата, че ще открие някаква бележка във връзка със съкровището, а накрая оставя като спомен за посещението си краткия надпис върху листчето хартия. Несъмнено Смол предварително си е бил наумил, ако отнеме живота на майора, да остави върху тялото нещо подобно, в знак че това не е обичайно убийство, а (от гледна точка на четиримата му съучастници) нещо като раздаване на правосъдие. В криминалните летописи често се срещат подобни странни приумици и обикновено предоставят ценни сведения, насочващи към престъпника. Схванахте ли всичко, което ви казах?

— Да, и то добре.

— И какво му остава тогава на Джонатан Смол? Може само тайно да наблюдава усилията, полагани за търсенето на съкровището. Вероятно той напуска Англия и се завръща през определени периоди. После Бартоломю Шолто открива таванското помещение и Смол тутакси е уведомен за това. Отново се досещаме, че има съучастник от домакинството. Джонатан със своя дървен крак по никой начин не може да се изкатери до високата стая на Бартоломю. Той обаче взема със себе си един доста странен другар, който се справя с тази трудност, но стъпва с босия си крак в креозота. Следва появата на Тоби и куцукане в продължение на шест мили на един военен лекар на половин заплата, който има повредено ахилесово сухожилие.

— Но престъплението не е извършено нито от Джонатан. нито от съучастника му в къщата.

— Правилно. И Джонатан се е възмутил, както може да се съди по това, как е тропал с дървения крак, когато е влязъл в стаята. Той не е имал зъб на Бартоломю Шолто и би предпочел просто да го върже и да му запуши устата. Не е искал да си слага примка на шията. Но положението се е оказало безизходно: дивашките инстинкти на неговия другар са взели връх и отровата си е свършила работата. Тогава Джонатан Смол оставя своя надпис, спуска ковчежето със съкровището през прозореца и излиза по същия път. Това е поредицата от събития, доколкото мога да ги разгадая. Що се отнася до външността му, естествено Смол трябва да е на средна възраст и с опалена от слънцето кожа, щом е излежавал присъдата си в пещ като Анда-манските острови. Лесно беше да се изчисли ръстът му по дължината на крачката, а вече знаехме, че има брада. Нали когато Тадиъс Шолто го вижда на прозореца, прави му силно впечатление косматото лице. Не знам дали има още нещо.

— А съучастникът му?

— Е, това не е кой знае каква загадка. Скоро обаче сам ще узнаете всичко. Колко благодатен е утринният въздух! Погледнете онова облаче, плава като розово перо, отскубнало се от огромно фламинго. Ето и червения ръб на слънцето, пробива си път през облачната пелена над Лондон. Лъчите му огряват много хора, но се ловя на бас, че един от тях е зает с още по-необикновена задача, отколкото е нашата. Колко нищожни сме ние с дребните си амбиции и въжделения в сравнение с великата сила на природните стихии! Напреднахте ли с вашия Жан-Пол?

— Горе-долу. Стигнах до него чрез Карлайл.

— Все едно че сте вървели по ручея, за да се доберете до езерото, откъдето започва. Карлайл прави една странна, но задълбочена забележка: главното доказателство за истинското величие на един човек се крие в осъзнаването на собственото му нищожество. Както виждате, с доводите си демонстрира талант за сравнение и оценка, което в същината си е доказателство за благородство. Рихтер дава много материал за размисъл. Носите револвер, нали?

— С бастун съм.

— Не е изключено да ни потрябва нещо от тоя род, ако влезем в леговището им. Ще оставя Джонатан на вас, но ако другият стане опасен, ще го застрелям.

Както говореше, Холмс извади револвера си и като сложи два патрона, прибра го в десния джоб на жакета.

През цялото това време следвахме Тоби по осеяните с къщурки почти селски пътища, водещи до столицата. Сега обаче вече навлизахме в квартали с улици, където занаятчиите и пристанищните носачи вече се бяха събудили и неугледни жени вдигаха щорите и метяха праговете. Кръчмите с плоски покриви по ъглите бяха отворени, отвътре излизаха грубовати мъже и изтриваха с ръкави брадите си след сутрешната чаша бира. Улични кучета безцелно скитаха и ни зяпаха с почуда, докато минавахме, но нашият неподражаем Тоби, без да поглежда наляво или надясно, се носеше напред, навел нос към земята, и само от време на време нетърпеливо изскимтяваше в знак, че е попаднал на прясна следа.

[# Или Йохан Фридрих Рихтер (1763–1825), нем. писател. Б. пр.]

Оставихме зад гърба си „Стретам“, „Брикстън“ и „Камбъруел“ и сега вече бяхме на „Кенингтън Лейн“, понеже минахме по странични улички на изток от „Оувъл“9. Хората, които преследвахме, явно са се движели на зигзаг, вероятно с намерението да не бият на очи. Никога не поемаха по главния път, ако имаше пресечки, които им вършат работа. В началото на „Кенингтън Лейн“ бяха свили наляво през „Бонд“ и „Майлс“. Там, където втората улица завършва с „Найтс Плейс“, Тоби спря да върви и започна да тича напред-назад с едното ухо наострено, а другото клепнало, като олицетворение на кучешка нерешителност. После започна да се върти в кръг и да ни поглежда от време на време, сякаш искаше да се увери, че му съчувствуваме за това объркване.

— Какво, по дяволите, му стана на това куче? — измърмори Холмс. — Не може да са взели кабриолет или да са отлетели с балон!

— Да не би да са постояли тук по-дълго? — подхвърлих аз.

— А, всичко е наред. Отново тръгна! — каза приятелят ми с облекчение.

Тоби наистина отново пое следата, защото след като души наоколо, изведнъж си науми какво да прави и се хвърли напред още по-енергично и по-упорито. отколкото досега. Явно следата беше по-прясна, защото кучето вече не държеше носа си близко до земята, а теглеше каишката и се опитваше да се отскубне, за да тича неудържимо. По блясъка в очите на Холмс съдех, че според него наближаваше краят на пътешествието ни.

Сега вървяхме по „Найн Елмс“. докато стигнахме „Бродерик“ и големия склад за дървен материал на улица „Нелсън“ веднага след странноприемницата „Белия орел“. Кучето, полудяло от възбуда, влезе през страничната врата в оградения двор, където дървосекачите вече работеха. Втурна се през дървените трици и стърготините, изтича по една пътечка, заобиколи някакъв вход, мина между две камари трупи и накрая, като изквича победоносно, скочи върху едно голямо буре, все още намиращо се върху ръчната количка, с която е било докарано. С провесен език и премигващи очи Тоби стоеше върху бурето и гледаше ту Холмс, ту мене, за да открие признак на одобрение. Дъгите на бурето и колелата на количката бяха изцапани с тъмна на цвят течност. Целият въздух миришеше на креозот.

Двамата с Шерлок Холмс се спогледахме в недоумение, а после едновременно избухнахме в неудържим смях.