Зона 51: Носферату

17.

Брегът на скелетите

Адрик се настани на отсрещния край на кръглата маса, срещу Носферату. В средата на масата бяха поставени четири плоскоекранни монитора, всеки от които бе обърнат към съответното кресло. На тях се виждаше кръвната лаборатория, където в момента се обработваше доставката на Адрик от Москва.

— Чух, че щабът ти бил разрушен? — подметна Носферату, без да сваля поглед от екрана. Адрик кимна.

— Да. Нападнаха го хора от ФСБ.

— Защо?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна след кратка пауза Адрик.

Носферату премести поглед към него.

— Зная, че ме смяташ за глупак. Но аз съм по-възрастен от теб. Докладваха ми, че си се срещал с Вампир и че си в постоянна връзка с него. Даваш ли си сметка обаче, че тъкмо той се е опитал да те убие в Москва и че ти е пратил хората от ФСБ?

— Помислих си, че може да стои зад тази работа — призна Адрик.

— Вампир не знае що е чест — заговори замислено Носферату. — Той е като теб. Спомни си какъв беше като Чингис хан. Избиваше всички, които се изпречваха на пътя ти, без милост, без жал. Какво можеш да очакваш от него?

— Аз имам чест — възпротиви се Адрик. — Обвързан съм с нея.

— Как по-точно?

— Вампир ме спаси. Когато моята дворцова охрана се разбунтува и ме захвърли в един дълбок кладенец в подземията на Кремъл, той ме спаси от ужасната съдба, на която бях обречен.

Носферату избухна в смях, а лицето на Адрик почервеня от гняв.

— Не ти ли е хрумвало да го питаш какви ветрове са го довели в Москва точно по онова време?

Изминаха няколко секунди в пълна тишина.

— Дори да имаш чест — продължи Носферату, — не знаеш какво е да обичаш. Това е характерна черта на хората, не на аирлианците. На нея дължат победата си над пришълците. Любовта е по-силна от аирлианския вирус, който живее в кръвта ни.

Преди Адрик да успее да каже нещо, сателитният телефон на Носферату иззвъня. Той го извади, допря го до ухото си и слуша в продължение на цяла една минута. Накрая го затвори.

— Самолетът на Тиан Дао Лин лети към нас. Скоро ще се приземи. Също и моят Кораб X.

В космоса

Корабът X се носеше преобърнат наопаки над планетата, докато екипажът следеше как се движи по зададения предварително маршрут. Бяха излезли на точно изчислената орбита и командирът подаде сигнал за снижаване. Носът на кораба се насочи надолу и той бързо започна да се спуска.

Брегът на скелетите

Един от учените в лабораторията се обърна към камерата и даде знак, че всичко е готово.

— Завършили са с обработката на кръвта, която ни достави — Носферату погледна към Адрик. — Желаеш ли да си пръв?

— Ти си по-старши от мен — отвърна с привидна скромност Адрик. — Твое право е да си пръв.

— Правилно решение — кимна Носферату. — Но няма да стане така. — Той се надигна. Адрик не сваляше поглед от него. — Ако не възразяваш, първа ще е Некхбет. Не е виждала светлина от петстотин години.

Адрик кимна неохотно.

Носферату напусна бетонната стая и се отправи към подземието, за да пробуди любимата си за нов живот.

Околоземната орбита

Корабът X навлезе в атмосферата и пилотът бавно изправи носа. В същото време вторият пилот не сваляше поглед от кръстосаните черти на екрана на компютъра. Натисна едно копче, прехвърляйки цялата система на автоматичен режим. В долния ляв ъгъл се появи червен цифров часовник, който показваше, че до площадката за кацане остават по-малко от четири минути полет.

Въздушното пространство над Брега на скелетите

Вампир погледна към Тиан Дао Лин в мига, когато навигаторите в наземната кула поискаха от тях парола за кацане. Съдейки по агресивния тон, с който го направиха, напълно бе възможно да ги държат на прицел с няколко ракети „земя-въздух“.

Китаецът бе съвсем блед от загубата на кръв. Вампир бе накарал един от войниците да му постави турникет, за да спре кървенето, но въпреки това Тиан Дао Лин едва се крепеше в съзнание.

— Отговаряй! — нареди Вампир и един от хората му тикна микрофона пред лицето на китаеца.

Тиан Дао Лин прошепна паролата. Предупредителната светлина угасна.

В опашката на реактивния самолет се бяха скупчили двайсетина от най-добрите наемни войници, които Вампир бе успял да събере. Бяха прекрасно въоръжени и подготвени и вече си бяха поставили приборите за нощно виждане.

Вампир премести поглед към малкия компютърен екран на съседната масичка. На него се виждаше сигналът на снижаващия се Кораб X.

— Чудесно — промърмори доволно той.

Брегът на скелетите

Носферату държеше пластмасовите банки, усещайки как затоплената кръв ги напуска и преминава в жилите на Некхбет. Отне му само две минути да източи всичката й стара кръв и да я замени с частично замръзналия разтвор, който прочистваше кръвоносната й система и същевременно я поддържаше в стаза. В момента тялото й, до последната клетка, бе охладено до най-ниската възможна температура, при която можеше да се съхрани животът.

Веднага след като й преляха аирлианската кръв, лаборантите започнаха да покачват температурата. Действаха максимално бързо, за да скъсят времето, в което периферните й тъкани нямаше да получат достатъчно кислород. След шейсет секунди четирите венозни пътя бяха изпълнили съдовете й с новата кръв.

Носферату изключи системите и се надвеси над нея. Клепачите й трепнаха, сетне се повдигнаха и на лицето й се изписа объркване. И тогава устните й се разтеглиха в усмивка.

— Моя любов — прошепна тя.

Носферату се наведе и я целуна леко по устните, сетне й помогна да се изправи. Обгърна с ръце раменете й и я притегли към себе си.

— Много време измина, любима, но най-сетне ти дарих безсмъртието, което ти бях обещал. Скоро и аз ще бъда като теб.

Докато Некхбет държеше ръката му, той зае мястото й върху операционната маса. Натрупали достатъчно опит, лаборантите действаха чевръсто и скоро намериха венозните пътища, докато други подготвяха следващата доза от кръвта, която Адрик бе донесъл от Москва.

Един от лекарите приготвяше успокоително, но Носферату го спря.

— Нямаме време за това.

— Какво искаш да кажеш? — попита Некхбет.

— Повярвай ми — погледна я Носферату и в същия миг почувства вледеняващия допир на първите капки от прочистващия разтвор, който бяха започнали да изпомпват във вените му. Пред очите му се спусна черна пелена.

Когато той се свести, Некхбет все още стоеше до масата. Не знаеше дали е заради скритата мощ на аирлианската кръв, или се дължеше на близостта й, но това бе най-великолепното пробуждане, което бе преживявал някога.

Почувства ръката й върху своята и отвори очи. На лицето й се четеше загриженост и това го изненада. Когато вдигна поглед над рамото й, забеляза Вампир, който стоеше зад стъклената врата и ги наблюдаваше внимателно. В ръката си държеше голям куфар и Носферату се досети, че вътре е кръвта, с която се бе сдобил Тиан Дао Лин.

— Имаше атака — обясни тихо Некхбет. — Чух експлозии и стрелба.

Носферату се надигна и спусна крака на пода.

— Очаквах нашият стар приятел да се покаже по някое време.

Некхбет му помогна да се изправи. С всяка изминала секунда силите му се възвръщаха. Вратата се отвори и Вампир влезе, придружен от двама войници с автомати.

— Искам да напуснете стаята — заяви той. Посочи прозореца, зад който се виждаха още четирима войници с автомати. — Те ще се погрижат да не предприемате нищо, докато се подлагам на процедурата. Обърка ли се нещо, наредил съм им да ви застрелят.

Когато преминаха в съседното помещение, откриха Адрик, който стоеше до стената, със завързани на гърба ръце.

— Толкова по въпроса за съюзниците — отбеляза Носферату.

Адрик изруга.

Носферату имаше чувството, че цялото му тяло е обхванато от пламъци. Подпря се отново на Некхбет и тя го прегърна.

Вампир се изправи и раздвижи схванатите си мускули. След това се тупна триумфално с юмрук в гърдите. Разбута лаборантите и изтича по коридора към съседното помещение, където бяха Носферату, Некхбет и Адрик.

— Кога ще се приземи твоят Кораб X? — попита той.

— Какво те интересува? — отвърна с въпрос Носферату. — Получи достатъчно кръв.

— Имам няколко влиятелни приятели, които биха искали да се присъединят към редовете на неживите. С помощта на кръвта, която трябваше да получат Тиан Дао Лин и Адрик, ще ги превърна в мои верни съратници. Те ще ми служат докрай.

— Аз съм най-възрастният от вас… — поде Носферату, но Вампир го прекъсна.

— Ти си слаб. Изгуби твърде много време и усилия, за да я спасиш. Е, вече е твоя. Можете да останете в тази дупка и да си живуркате колкото искате. Някога ме спасихте и сега ще ви върна дълга. — Той се извърна към Адрик. — На теб обаче не дължа нищо.

Извади от джоба си пистолет и стреля, без да се подвоуми дори за миг. Изстрелът попадна право в челото на Адрик и мозъкът му се пръсна из стаята. Вампир продължи да натиска спусъка, докато изпразни целия пълнител. Наведе се над трупа и извади от един от джобовете си малка стъкленица с черен прашец вътре. Вдигна я и Носферату се усмихна.

— Взех го от един от онези, които ме преследваха. — Поръси с прашеца тялото на Адрик. След няколко секунди трупът изчезна и останаха само дрехите. Вампир се изправи. — А сега, следващата стъпка.

Носферату тръгна към него, но войниците вдигнаха оръжия.

— Можем ли да си вървим?

Вампир сви рамене.

— Вървете където искате. Само не ми се изпречвайте на пътя. Започва Четвъртата епоха. Моята епоха.

Пилотите на Кораба X едва различаваха площадката. Беше боядисана така, че да се слива с околната джунгла и само бледите й очертания подсказваха докъде се простира. Отказаха се от ръчно управление и оставиха на наземния компютър да ги насочва при приземяването.

Носферату дръпна една ръчка и капакът на покрива се отмести. Двамата с Некхбет бяха загърнати в тъмни наметала и носеха черни очила, за да се крият от слънцето. Носферату бе подготвил този таен път за отстъпление, в случай че стане нещо непредвидено в Убежището. Двамата се изкатериха в хангара, където бе оставен един готов за полет и зареден с гориво хеликоптер „Дофин“. Носферату се настани на мястото на пилота, а Некхбет седна до него. Той включи двигателите и в мига, когато перките се завъртяха, изтегли една малка ръчка, с която си осигури пълна връзка с компютъра, контролиращ Кораба X. Провери на екрана местонахождението на кораба. До приземяването му оставаха две минути.

— Какво правиш? — попита го Некхбет, докато й подаваше прибора.

— Аз съм най-възрастният от всички вас — отвърна Носферату. Дръпна ръчките за управление към себе си и хеликоптерът се издигна и излетя навън, в нощното небе.

Вампир седеше в заседателната зала, заобиколен от своите наемници. На мониторите се виждаше приближаващия се Кораб X. Могъщите мъже, с които от доста време преговаряше, също бяха потеглили насам. Вампир не се съмняваше, че с тяхната помощ и подкрепа бързо ще си осигури пълно световно господство. Той щеше да е начело — безсмъртен, заобиколен от гвардия неживи.

— Натисни червеното копче — инструктира я Носферату. Некхбет не попита защо. Направи, каквото й каза.

Пилотът на Кораба X изруга, когато машината се наклони на една страна, в шлемофоните зазвъня аларма, а върху командното табло замигаха едновременно десетина лампички. Той натисна копчето, с което трябваше да си възвърне ръчното управление, но не се случи нищо.

Двамата с втория пилот изкрещяха едновременно, когато носът на Кораба X се наклони далеч повече от допустимите граници. Корабът се стовари право върху Убежището.

Вампир отново оцеля. Тежкият дървен плот на масата в заседателната зала бе поел по-голямата част от удара на взривната вълна, която разтърси подземията и срути стените. Отмести с една ръка масата и се огледа. Другата му ръка бе строшена на няколко места и назъбено парче белезникава кост стърчеше през окървавената плът. Трудно му беше да диша и предположи, че има няколко счупени ребра.

Пресегна се и дръпна рязко строшената си ръка, изпъвайки разместените кости. Не се съмняваше, че аирлианският вирус вече се е захванал за работа и скоро ще му помогне да се възстанови.

Усмихна се мрачно, докато се изправяше. Обеща си шепнешком да отмъсти на Носферату. Това бе само едно малко забавяне на възмездието му.

Увиснали високо над земята, Носферату и Некхбет наблюдаваха пламъците, които изригваха от цепнатината в земята. Носферату бе вдигнал хеликоптера на височина около два километра. После извъртя носа и го насочи успоредно на брега и встрани от разрушената база.

— Как мислиш, дали е мъртъв? — попита го Некхбет.

— Не — отвърна Носферату. — Дори експлозията да го убие, вирусът ще си свърши работата и ще го съживи.

— И той ще тръгне да ни търси.

— Не, няма — успокои я Носферату. — Когато излитахме от хангара, прекосихме невидим електронен лъч, който задейства едно устройство. — Той погледна часовника на таблото. — Остава още малко… сега.

Зад тях Убежището и пламтящият хълм бяха погълнати от гигантското огнено кълбо на тактическия ядрен взрив, който изпепели всичко наоколо, включително и Вампир.