Зона 51: Носферату

4.

Африка, 1450 г.пр.Хр.

Некхбет. Носферату усещаше присъствието й в саркофага, влачен върху скованата носилка от две камили. Слънцето печеше през превръзката, която бе омотал върху очите си. Навлизаха в Голямата пустиня, оставяйки Гиза зад себе си. Движеха се на юг, следвайки отдалече бреговете на Нил. Един от бедуините вървеше отзад и замиташе следите им с палмов клон.

Каджихи не промълви нито дума, когато Носферату и хората му поеха на юг. Веднага щом се изгубиха от погледа му, той изтича в къщата. Жена му и децата ги нямаше, щяха да се върнат само ако им прати вест. Извади един празен папирус и описа срещата с Носферату. Нави го, пъхна го в бамбуковия калъф и го запечата с восък, а накрая притисна отгоре пръстена си. Бяха се натрупали доста бамбукови калъфи с докладите му от последните петнайсет години. Скоро щеше да ги изпрати в щаба на Наблюдателите в Англия.

Когато вдигна глава, видя пред себе си човек — не, не беше човек, а по-скоро създание с човешки черти. Позна го веднага, макар да не го бе виждал никога досега.

Наведе глава, избягвайки погледа на новодошлия.

— Ти ли си Каджихи, Наблюдателя, уаджета?

Каджихи кимна.

— Сянко на Аспасия.

— Имал си посетител. — Сянката на Аспасия приседна с кръстосани крака на земята. Приличаше на Носферату — висок, слаб, със зловеща усмивка. Единствената разлика бе, че косата му бе гарвановочерна.

— Откъде разбра?

— От слизането ви в Пътищата на Росту.

Каджихи кимна отново.

— Кой е той?

— Носферату.

— Ах, легендата става действителност. Помня, когато убиха Изида и Озирис. Двама от престъпниците успяха да се измъкнат. Срещах единия няколко пъти. Вампир. Но това бе много отдавна — добави той тихо, сякаш на себе си. — Какво искаше твоят посетител?

— Взе черния саркофаг. Каза, че вътре е любимата му.

Сянката на Аспасия поклати глава.

— Некхбет. И къде отиде?

— Тръгна към пустинята.

— Интересно.

Каджихи продължаваше да гледа в земята. Очакваше Сянката да си тръгне. Не беше изключено преди това да го убие.

— Какво написа? — попита Сянката на Аспасия и посочи бамбуковите калъфи.

— Доклад за последните събития.

— Може да се окаже полезен — разсмя се неочаквано нощният гост и се надвеси над него. — Наблюдателю.

Каджихи вдигна неохотно глава.

— Да?

— Пътищата на Росту не са място за теб и за неживи. Разбра ли ме?

— Да.

Но Сянката на Аспасия вече си бе тръгнал, преди да чуе отговора.

Последното нещо, за което си мислеше Носферату, докато се движеха на югозапад, бяха Наблюдателите, докладите или Сянката на Аспасия. Слънцето се издигаше високо над хоризонта и лъчите огряваха всяко ъгълче на равната пясъчна пустиня. Той нави още един тюрбан около лицето си, надявайки се да предпази кожата и очите си. Яздеха целия ден, стараейки се да се отдалечат от Гиза. Не виждаше почти нищо изпод плътния слой превръзки и бе оставил на бедуините да го водят към Голямото пясъчно море. Когато ги попита колко път има до другия му край, те само поклатиха глави и заявиха, че следващата им цел е един оазис. Постепенно Носферату осъзна, че представата им за пътуване е коренно различна от неговата, но не познаваше достатъчно добре езика им, за да се разберат.

Носферату яздеше зад двете камили, които теглеха саркофага на Некхбет. Вече не се съмняваше, че е жива, не знаеше само в какво състояние ще я намери.

По негово настояване продължиха да се придвижват и през нощта, и най-сетне, малко преди изгрев слънце, стигнаха един неголям оазис. Носферату изпитваше глад, но знаеше, че се нуждае от придружителите си, за да оцелее в пустинята. Бедуините бяха странен народ, те не признаваха нито египетските богове, нито могъществото на фараоните, а дните им минаваха в несекваща борба за живот. За тях времето се измерваше в разстоянието до следващия кладенец.

Веднага щом слънцето изгря, Носферату легна до саркофага на Некхбет и се зави с одеяло въпреки жегата. Когато опря длани в стената, откри с изненада, че металът е съвсем хладен. Постепенно се унесе в сън, надвит от изтощението и умората, натрупали се през последните няколко дни.

Събуди се по здрач. Отметна завивката и размота тюрбана от главата си. Въздухът бе хладен, пясъкът бързо отделяше натрупаната през деня топлина, а откъм откритата пустиня подухваше слаб ветрец. От другата страна на кладенеца бедуините варяха месо, без да обръщат внимание на Носферату и неговия саркофаг. Когато се стъмни съвсем, Носферату се изправи до горния край на саркофага. Докосна таблото и то засия в зелена светлина. Ръцете му трепереха. Опита се да се овладее, но не можа. Знаеше, че трябва да изчака. Нямаше никакъв смисъл да отваря саркофага още сега. По-важно бе да прекосят пустинята. Но тя бе там отдолу, толкова близо и само похлупакът ги разделяше след всичките тези дълги и мъчителни години.

Натисна няколко поредни хексагона. Чу се съскане и капакът се отмести встрани.

Беше хубава като първия път, когато я бе видял — в нощта, в която я докараха в криптата. Лицето й бе скрито от дълга червеникава коса. Очите й бяха склопени. Беше омотана в бяло платно, същото като онова, с което я бяха донесли тогава. Устните й бяха леко разтворени и се виждаха малките й, идеално оформени зъби.

Носферату положи длан на челото й, точно под металния обръч. Кожата й бе хладна. Премести ръка към устата й. Не усети нищо. Гърдите й също не се повдигаха, но той знаеше, че е жива. Металната корона все още бе на главата й и той внимателно я отмести.

Знаеше как да й вдъхне живот. По същия начин, по който го бе направила тя преди много години.

Но беше твърде слаб. Измъчваше го жажда. Вдигна глава и погледна отвъд кладенеца, към наклякалите бедуини. Едно мускулче на бузата му затрептя. Прокара пръсти по лицето на Некхбет, удивлявайки се колко е гладка кожата й. Сърцето му затуптя. Как жадуваше само да може да разговаря с нея, да чува гласа й.

Не, щеше да бъде грешка. Налагаше се да бъде търпелив.

Носферату отстъпи назад. Когато заобиколи кладенеца, шестимата бедуини спряха да ядат и вдигнаха глави към него. Въпреки слабостта му близостта на Некхбет го изпълваше със сила и енергия, каквато не бе познал дори когато пи от кръвта на Озирис. Шестте кинжала, един от които бе погубил Озирис, бяха затъкнати в пояса му.

Пръв надуши опасността водачът на бедуините, който сграбчи ятагана си. Острието още не се бе издигнало нагоре, когато един от кинжалите на Носферату се заби в гърлото му. Водачът се олюля назад, сграбчил окървавената дръжка. Носферату метна втория кинжал с другата си ръка, а междувременно извади третия. Четирима от бедуините бяха мъртви, преди да успеят да му дадат отпор. Последните двама завъртяха ятагани, когато мяташе петия кинжал. Един от тях успя да отбие хвърчащото към него острие и се хвърли в атака.

Вторият хукна накъдето му видят очите.

Носферату избегна бързите удари на ятагана, наведе се рязко и обгърна с ръце тялото на бедуина. Оголи зъби и ги впи в шията на жертвата, всмуквайки бликналата кръв. Както винаги досега, от този момент нататък двубоят ставаше неравностоен — Носферату набираше сили, докато жертвата бързо ги губеше. Докато смучеше кръвта, проследи с крайчеца на окото посоката, в която бе побягнал последният бедуин. Когато кръвта секна, захвърли безжизненото тяло и се втурна след беглеца. Изпълнен с енергия от погълнатата топла човешка кръв, го застигна бързо от другата страна на дюната и го повали. Мъжът опита да се съпротивлява, но Носферату го обезвреди с един силен удар по главата. После го отнесе при саркофага. Вдигна го и го напъха вътре, до тялото на своята любима. Проби с върха на кинжала шийната артерия, но запуши отвърстието, за да не изтече кръвта. Сетне извърна главата на Некхбет към раната. Отдръпна пръст и зачака. Първият признак на съживяване бе пърхането на ноздрите й. Очите й все още бяха затворени, но вече бе подушила кръвта. Тя размърда в просъница глава и долепи устни до раната.

Некхбет изсмука кръвта на бедуина за по-малко от минута. Носферату забеляза с почуда бързината, с която поруменяха страните й и започнаха да се повдигат гърдите й. Клепачите й трепнаха и очите й се втренчиха в неговите. Тя се усмихна и разтвори окървавените си устни, показвайки алените си зъби. Той се наведе и я целуна по устата, усещайки вкуса на кръвта.

Осем дни. И все още не се виждаше краят на пустинята. Носферату се загледа към озарените от лунна светлина дюни. До него яздеше Некхбет, две камили зад тях влачеха саркофага. Тревожеше се, че тя доста бързо губи сили. Проклинаше се, задето не бе запазил неколцина от бедуините за по-късно. Беше предположил, че все ще срещнат някоя жертва в пустинята. Но цели осем дни не видяха живо същество.

От глад мислите му ставаха трескави и объркани. Имаше чувството, че не се движат, че стоят на едно и също място. Ориентираше се по звездите и държеше посока на юг. Колко още ще вървят из тази пустош? Знаеше, че Нил е на изток. Където има вода, там има и хора. Но царството на Египет се простираше далеч на юг по поречието на реката.

Дните бяха истинска благодат. Двамата с Некхбет се криеха в саркофага, лежаха един до друг и се докосваха. Дори задухата не можеше да прогони радостта му от близостта на любимата.

Но ако не намереха скоро храна, пустинята щеше да изсмуче силите им.

— Пий от кръвта ми, и продължавай.

Носферату дръпна юздите, стреснат от думите на Некхбет.

— Никога вече — завъртя глава той.

— Ти се върна за мен и ме освободи от дългия сън. Няма по-силно доказателство за любовта ти.

— Тежко ли беше? — попита, за да смени темата.

— Можех само да лежа и да мисля. Металните пластини на ръцете и краката ми се отпускаха само за няколко минути на всеки двайсет и четири часа — колкото да размърдам крайници. Това бе единственият начин да отмервам хода на времето. В началото мислех, че ще полудея. Спомнях си всички наши разговори. — Тя се усмихна. — Това ме крепеше. Започнах да разговарям с теб. Говорехме за най-различни неща. Освен това си измислях разни места, които ще посетим заедно. Красиви пейзажи, на които да се любуваме.

Носферату мълчеше. Той също бе прекарал дълги години затворен в саркофаг, но тогава го будеха и го хранеха редовно, и тези мигове очакваше с нетърпение, защото щеше да зърне Некхбет. Не можеше да си представи как е прекарала тя в затвора си шест хиляди години. Времето, през което бе спал дълбоко. Той сръга камилата.

— Заедно ще се измъкнем от пустинята. Обещавам ти.

Некхбет се усмихна тъжно и едва забележимо поклати глава.

— Ти не разбираш. Спаси ме от участ, по-страшна от смъртта. С радост ще стана част от пустинята. Имах седем дни и седем нощи с теб. Това е по-ценно от цял един живот.

— Ще продължим заедно, дори ако трябва да загинем — отвърна кратко Носферату.

Но когато настъпи следващата нощ, осъзна, че ще им е последната. Губеха твърде много сили, а нямаше откъде да попълнят запасите си. Биха могли, разбира се, да влязат в саркофага на Некхбет и да прекарат там няколко стотици години, с надежда, че когато се пробудят отново, светът около тях ще се е променил към по-добро. Но имаше само една корона и един комплект метални пластини.

— Пий от кръвта ми, а сетне ме постави в саркофага — предложи Некхбет. — Това е единственият начин да оцелеем и двамата.

Малко преди зазоряване той уви с плат саркофага, за да го предпази от преките лъчи на слънцето, сетне двамата влязоха вътре. Прекараха деня прегърнати, разговаряйки шепнешком за бъдещето, което ги очакваше в един свят, изпълнен със зеленина и живот, където нямаше да се страхуват от аирлианските богове.

Когато температурата вътре започна да спада, те разбраха, че скоро ще се свечери. Некхбет нямаше повече сили да язди. Не можеше дори да излезе от саркофага.

— Трябва да подготвим някакъв план за бъдещето — подхвана тя.

— Нали за него говорим… — отвърна Носферату, но тя го накара да млъкне, като постави пръст на устните му.

— Досега фантазирахме. Светът е далеч по-сурово място. Ти сам ми каза, че има най-различни същества, които искат да ни убият. Онези, които чакат. Водачите. Дори боговете, които сигурно се спотайват някъде там. Твърде дълго чаках. Искам да спя. Жадувам за истинска почивка. За времето, в което ще бъда свободна. Има и още нещо… — тя млъкна.

— Какво? — подкани я Носферату.

— Твърде много пъти са точили кръв от мен. Без кръвта на боговете, като онази, която вкусихме от жилите на Озирис, започнах да остарявам. Не колкото хората, но по-бързо от теб, моя любов.

— Не зная къде са боговете — отвърна Носферату, който се досети накъде клони разговорът.

— Това ще е твоята задача. Ако ме обичаш, ще поемеш на плещите си тази отговорност. Ще наблюдаваш света и ще чакаш да настъпи моментът, когато да ме събудиш, за да пия от кръвта на боговете.

Носферату си даваше сметка, че тя е права. Ако искаха да живеят заедно, трябваше да преодолеят тези трудни времена. Притисна я към себе си, губейки безценни секунди от времето за пътуване след падането на мрака.

Тя се освободи от обятията му.

— Време е. Пий за последен път от мен.

— Ти каза…

— За последен път — повтори със заповеден тон. — За мен няма значение, защото след това ще заспя, а ти ще имаш сили да продължиш.

Носферату отметна превръзката от шията й и допря устни до клапата. Още с първата капка кръв тялото му започна да се изпълва със сила. Пи съвсем малко, колкото да му стигне за няколко дни. После излезе от саркофага и я погледна. Очите й бяха затворени, кожата — съвсем бледа. Наведе се и нагласи короната и пластините.

— Сбогом, моя любов — промълви тихо. — Ще те събудя, когато и двамата ще можем да живеем свободно.

Устните на Некхбет се сгърчиха в мъчителна усмивка. Нямаше сили дори да му отговори. Носферату затвори бавно капака. После се приближи към таблото. Докосна няколко хексагона, нареждайки на извънземната машина да приспи неговата любима за дълго време.

Нагласи въжетата, с които саркофагът бе привързан за седлата на камилите. Метна се на камилата си и се отправи на юг. Огромна и непоносима самота го обгръщаше.

Призори пустинята изглеждаше все така безлюдна. Носферату прекара деня скрит в сянката на саркофага. Веднага щом слънцето залезе, той потегли отново. Някъде към полунощ се изкатери на върха на една висока дюна и погледна на юг. На хоризонта се мержелееше сребриста мъгла. Не знаеше какво е всъщност, по-важното бе, че я нямаше там предишните нощи. Всяка промяна беше за добро.

Пришпори камилата натам, а другите две едва успяваха да го следват. След около час мъглата не изглеждаше по-близо и Носферату започна да се безпокои дали не е станал жертва на мираж. След още няколко часа тя все още бе на хоризонта, но лежеше по-ниско и той разбра какво е в действителност. Там някъде пустинята свършваше и започваше гора. Малко преди зазоряване наистина зърна тъмна линия на хоризонта. Където имаше растителност, там живееха и хора. А където имаше хора, щеше да намери и кръв.

Кносос, Крит, 1450 г.пр.Хр.

Цареше непрогледен мрак. Беше тъмно като във вътрешността на саркофага. Вампир завъртя бавно глава, опитвайки се да долови и най-слабия източник на светлина, докато се ориентираше пипнешком. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Нямаше никаква представа, но гладът го измъчваше.

Помъчи се с цялата си нечовешка сила да премести каменния блок, който затискаше краката му, но не успя. Не усещаше никаква болка, но и не можеше да помръдне крайниците си. След няколко безуспешни опита затвори очи и се отпусна на земята.

Не можеше да определи от колко време лежи затиснат в собствения си лабиринт. Трябва да бяха минали няколко дена. Може би дори седмица. Гладът му нарастваше с всеки изминал час. На няколко пъти прави опити да се освободи, но само пилееше и без това оскъдните си запаси от сили.

Понякога чуваше гласове, но в просъницата, в която пребиваваше, не можеше да е сигурен дали не са породени от трескавото му съзнание. Охраната не знаеше къде се намира, а и да се досещаха, че е в подземията, едва ли щяха да слязат. Господството чрез страх имаше и своите неблагоприятни страни.

Чу се някакъв шум и Вампир надигна глава, за да определи посоката му. Нещо се движеше в мрака и се приближаваше към него. Дочу гласове, които му се сториха нереални. Младежки гласове, които говореха на гръцки.

— Помогнете! — провикна се Вампир на същия език.

Изведнъж се възцари тишина.

— Зная пътя навън — извика той. — Ако ми помогнете, ще ви измъкна от тук.

Вампир не можа да чуе думите, които си разменяха шепнешком младежите. Знаеше, че са изплашени и гладни. Долавяше миризмата на потните им тела. Усети, че гладът му нараства, но го потисна.

— Кой си ти? — попита го изплашен гласец.

— Пазачът на тунелите — излъга Вампир. — Зная къде е изходът. Ще ви помогна да избягате.

Вампир се опита да обуздае нетърпението си, докато младежите обсъждаха шепнешком думите му. Дочу момичешки плач, после едно от момчетата сгълча девойката да мълчи.

Изглежда бе взето някакво решение, защото чу младежите да се приближават към него. Извика още няколко пъти, за да им помогне да се ориентират в мрака. Накара ги да повдигнат каменната плоча, затиснала краката му. С тяхна помощ успя да се изправи, но се олюля. Знаеше, че изходът от лабиринта е точно зад него.

Миризмата на кръв го привличаше непреодолимо.

Вампир протегна ръце и сграбчи най-близката от жертвите — беше хлипащо момиче. Притисна устата й с ръка и разкъса шията й с нокти. Продължи да пие жадно, въпреки че един от младежите, който стоеше съвсем наблизо и изглежда се ползваше с репутацията на водач, настоя да ги отведе при изхода. След това отстъпи бавно назад, като продължаваше да стиска в обятията си топлото тяло на жертвата си. Отдалечи се безшумно в един от тунелите. Там спря, допи последните капки от кръвта на момичето и положи тялото му на земята. Факлите, които озаряваха подземията, бяха угаснали и той се ориентираше пипнешком. На няколко пъти проходите бяха блокирани от свлекли се камъни, но успяваше да ги разчисти.

След известно време зърна отпред трепкаща светлина — наближаваше приземния етаж. Светлината стана по-ярка и скоро той стигна пред дървената врата, която водеше към двореца. Дръпна я силно, за да избие резето, и пристъпи в залата оттатък.

Дворецът бе разрушен. Няколко минути трусове бяха заличили усилия в продължение на седемдесет и пет години.

Вампир се завъртя бавно, оглеждайки руините. Подуши въздуха и ноздрите му потвърдиха онова, което подозираше — дворецът не само бе разрушен, но и изоставен. Заедно с него бе рухнала цялата грижливо изграждана империя.

Закрачи сред останките на своя доскоро великолепен палат. Навсякъде се въргаляха трупове — едни бяха смазани от паднали плочи, други бяха избити при последвалите размирици. Дворецът бе плячкосан, дори тронът му бе откраднат.

Вампир стигна до дъното на тронната зала и отвори тайната врата, която водеше към подземията. Спусна се по стълбите и стигна друга врата, която отключи с висящия на шията му ключ. Влезе и затвори внимателно след себе си. В помещението върху каменен пиедестал бе положен неговия саркофаг. Пропълзя вътре и спусна капака.

Спа четиринадесет дни и нощи. На петнадесетата нощ стана. Напусна леговището си и се прехвърли в Лабиринта, за да потърси храна. Не беше никак трудно да улови един от младежите, те съвсем бяха изгубили сили. Когато приключи, отново се изкатери на повърхността, без дори да се замисли за съдбата на останалите дванадесет пленници в Лабиринта.

Земният трус бе сринал високите кули. Той седна върху купчина каменни отломъци и се огледа. Въздухът бе наситен с миризмата на пушек от пожарищата. Близо век бе държал юздите на този непокорен народ. Знаеше добре, че втори път няма да му се удаде да го стори.

Отново се върна в двореца и слезе в тайната крипта. Залости вратата и се пъхна в саркофага. Нагласи таблото така, както го бе направил Сянката на Аспасия, само че този път за по-кратък период. След това спусна капака и се откъсна напълно от своята разрушена империя.

Африка, 1450 г.пр.Хр.

Носферату бе принуден да изостави саркофага на Некхбет за три дни, докато обикаляше покрайнините на джунглата, търсейки кръв. На третата нощ се натъкна на една малобройна ловджийска група и тръгна след нея, като през следващите две нощи намали броя й с четирима души, хранейки се с по двама на нощ.

Когато задоволи глада си, се върна на мястото, където бе оставил Некхбет. Знаеше, че може да я събуди и да я нахрани с човешка кръв, но пак щяха да се върнат там, откъдето бяха започнали. Любимата му щеше да продължи да остарява по-бързо от него, заради далеч по-ниското съдържание на аирлианска кръв в жилите й. Нуждаеше се от кръвта на боговете, но засега тя беше недостъпна за тях.

Малко след като се прибра от джунглата, камилите отказаха да продължат напред. Наложи се да ги пусне, за да се приберат в любимата си пустиня. Деня прекара отново в сянката на саркофага, увит в наметалото и одеялата. С падането на нощта натрупа целия си багаж върху капака и се впрегна в юздите.

Същата нощ успя да напредне само половин миля в джунглата.

Втората нощ се представи малко по-добре, а на третата успя да измине цяла миля, навлизайки все по-навътре в черното сърце на Африка.

Продължи на юг. Едва след около месец излезе от джунглата и изкачи един хълм, откъдето се разкриваше околността. Спря и обходи с поглед безкрайните гори. В далечината, почти на самия хоризонт, се виждаха покрити със сняг планини. Предполагаше, че тъкмо тях бе видял преди време от джунглата. Склоновете на планините се простираха наляво и надясно. Сигурно имаше някакъв начин да ги заобиколи, особено ако се насочи към брега. Но дали зад тях не започваше друга пустиня? Колко още можеше да издържи така? По раменете му бяха излезли мазоли от кожените каиши, с които теглеше саркофага на Некхбет. От постоянното усилие тялото му бе заякнало.

Бяха изминали четири дни от последния път, когато се бе хранил, а изразходваше много енергия. Със сигурност нямаше да прекоси още една пустиня, ако се наложеше да тегли Некхбет зад себе си. Планините отпред заплашваха да се превърнат в изключително тежко начинание.

И какво, помисли си, ако успее да я извлачи до Брега на скелетите? Щяха да спят двамата един до друг, докато дойде време тя да се събуди.

Носферату погледна отново към върховете. Спря вниманието си върху най-високия, който беше малко встрани от останалите. След това се наведе, улови каишите и затегли саркофага към него.

След седмица стигна подножието на планината, заобиколена от почти непроходими гори и тресавища. Продължи упорито напред, катерейки се по първия хълм. Спря да си отдъхне, докато се питаше, дали тези планини не дават начало на Нил, тъй като по склоновете им се спускаха множество буйни ручеи. Със сигурност не бе виждал досега по-странно и причудливо място — склоновете бяха обрасли с пищна и разнообразна растителност, някои от дърветата бяха десет до двайсет пъти по-високи от нормалните си размери. Имаше нещо праисторическо в тази гора, като че бе забравена в някаква дупка на времето, докато останалият свят бе продължил да еволюира.

След десетина дни гората остана назад, в пояса на растителността. Смени я съвсем гол и пуст терен, ако се изключеха редките храсталаци, вкопчени в скалните пукнатини. Почти през цялото време се придвижваше като в мъгла и виждаше само няколко крачки пред себе си. Неведнъж се наложи да се връща обратно, за да избира по-подходящ маршрут. На два пъти дори изостави саркофага на Некхбет и се спусна обратно, за да се нахрани с кръвта на тукашните жители. Всеки път губеше поне по три-четири дни.

Скоро стигна до снега, чиято белота го заслепяваше, но поне стана по-лесно да тегли саркофага. И това бе до време, тъй като планината ставаше все по-стръмна и вече се налагаше да пълзи нагоре стъпка по стъпка. Когато осъзна, че е невъзможно да продължи, спря и отдели цял един ден, за да си отдъхне. Същата нощ тръгна да оглежда околностите. Откри малка пещера, дълбока само двайсетина стъпки и висока половин човешки бой. На следващата нощ премести саркофага в пещерата. Настани се до него и се уви в дрехите, които бе взел от своите жертви. Беше изморен, а и гладът му отново растеше. Но не искаше да си тръгва. Макар да бе спал хиляди години и някои неща да се бяха променили, светът все още бе негостоприемно място за него и Некхбет. Колко още години трябваше да изминат, преди да могат двамата да заживеят спокойно?

Носферату почувства, че сърцето му е сграбчено от болезнените окови на самотата.

Прекара още едно денонощие край саркофага, докато накрая осъзна, че е време да си тръгва. Изправи се, но преди да излезе, се наведе и положи длани върху студения метал. Докосна леко с устни похлупака, изпращайки прощална целувка, след това се измъкна от пещерата и затрупа входа й с камъни.

— Ще се върна — произнесе шепнешком, след като приключи. После пое надолу, оставяйки саркофага с любимата си високо на планинския склон.