Звездите светят над нас

XXIX

Лара научи за станалото с Филип в Рино. Почти изпаднала в истерия, Мариан Бел й се обади по телефона.

— Много ли е лошо? — попита Лара.

— Още не знаем никакви подробности. Той е в отделението за спешна помощ в болницата „Рузвелт“.

— Веднага се връщам.

Шест часа по-късно Лара пристигна в болницата. Хауард Келър я чакаше. Изглеждаше потресен.

— Какво точно е станало? — попита Лара.

— Очевидно Филип е бил нападнат, след като е излязъл от „Карнеги Хол“. Намерили са го в безсъзнание на улицата.

— Много ли е сериозно?

— Прерязаната му е китката. Натъпкали са го с успокоителни, но е в съзнание.

Влязоха в стаята. Филип лежеше в леглото на системи.

— Филип… Филип… — гласът на Лара долиташе до него от много далеч.

Той отвори очи. Видя Лара и Хауард Келър — и двамата двойни. Устата му бе пресъхнала, чувстваше се замаян.

— Какво е станало? — промълви Филип.

— Наранили са те — отвърна Лара, — но ще се оправиш.

Филип погледна лявата си китка, която беше бинтована. Изведнъж си спомни.

— Аз бях… много ли е лошо?

— Не знам, любими — отвърна Лара. — Сигурна съм, че всичко ще се оправи. Лекарят ще дойде след малко.

Келър го успокои.

— В наши дни лекарите правят чудеса.

Филип отново се унасяше.

— Казах му да вземе каквото иска. Не биваше да ми наранява китката — промълви той. — Не биваше да ми наранява китката…

След два часа доктор Денис Стантън влезе в стаята и в момента, в който видя изражението му, Филип разбра какво щеше да му каже.

Филип пое дълбоко дъх:

— Слушам ви.

Доктор Стантън въздъхна.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя не особено добра новина, мистър Адлър.

— Много ли е лошо?

— Прекъснати са флексорните сухожилия, поради което няма да можете да движите пръстите си и ще ги чувствате постоянно схванати. Освен това са засегнати медианният и улнарният нерв — той посочи на своята ръка. — Медианният нерв влияе на палеца и първите три пръста, а улнарният — на всички пръсти.

Вълна на внезапно отчаяние заля Филип и той стисна здраво очи. След малко попита:

— Искате да кажете, че… че никога вече няма да мога да движа лявата си ръка?

— Да. Всъщност имате късмет, че изобщо останахте жив. Той е прерязал и артерията. Чудо е, че не сте умрял от кръвоизлива. Трябваше да направим шестдесет шева на китката ви.

Отчаян, Филип попита:

— Боже мой, съвсем нищо ли не можете да направите?

— Да, можем да имплантираме протеза, за да дадем известна възможност за движение, но то ще бъде съвсем ограничено.

„По-добре да ме беше убил“, отчаяно мислеше Филип.

— Когато ръката ви започне да оздравява, ще чувствате сериозни болки. Ще ги контролираме с медикаменти, но мога да ви уверя, че след време болките ще изчезнат.

„Но не и истинската болка, каза си Филип. Не и истинската.“

Беше попаднал в някакъв кошмар, от който нямаше изход.

Един детектив посети Филип в болницата. Той застана до леглото му. Беше от старата генерация, над шейсетте, уморен, а очите му сякаш бяха виждали вече всичко, и то неведнъж.

— Аз съм лейтенант Манчини. Съжалявам за случилото се, мистър Адлър. Как не можа да ви счупи крака, вместо това. Искам да кажа… ако изобщо трябваше да се случи.

— Разбирам какво искате да кажете — сухо отвърна Филип.

Хауард Келър влезе в стаята.

— Търся Лара — той съзря непознатия. — О, извинете.

— Тя е някъде тук — отвърна Филип. — Това е лейтенант Манчини. Хауард Келър.

Манчини го гледаше втренчено.

— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се някога?

— Не мисля.

Изведнъж лицето на Манчини просия.

— Келър! Боже мрй, играехте бейзбол в Чикаго.

— Така е. Откъде…?

— Едно лято бях селекционер на „Къбс“. Още те помня как хвърляше. Можеше да направиш голяма кариера.

— Да. Е, извинявайте — той погледна Филип. — Ще почакам Лара отвън. — И излезе.

Манчини се обърна към Филип:

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Беше бял. Едър мъж. Около шест фута и два инча висок. Може би към петдесетте.

— Ще го разпознаете ли, ако го видите?

— Да — никога нямаше да забрави лицето му.

— Мистър Адлър, мога да ви помоля да разгледате много снимки на заподозрени престъпници, но честно казано, смятам, че само ще ви загубя времето. Имам предвид, че това не е особено сложно престъпление. В града има стотици подобни нападатели. Ако не бъдат заловени на местопрестъплението, обикновено успяват да се измъкнат — той извади бележника си. — Какво ви взе?

— Портфейла и часовника ми.

— Каква марка беше часовникът ви?

— „Пиаже“.

— Някакви отличителни белези? Например — надпис?

Това бе часовникът, който Лара му подари.

— Да. На гърба е написано „На Филип с любов от Лара.“

Лейтенантът си записваше.

— Мистър Адлър, трябва да ви попитам още нещо. Виждали ли сте друг път този човек?

Филип изненадано го погледна.

— Не. Защо?

— Просто се питах — Манчини прибра бележника си. — Е, ще видим какво можем да направим. Имате късмет, мистър Адлър.

— Така ли? — гласът на Филип бе изпълнен с горчивина.

— Да. В този град имаме хиляди нападения годишно и нямаме възможност да им отделяме много време, но капитанът ни е ваш почитател. Събира всичките ви плочи. Ще направи всичко възможно да залови тоя кучи син. Ще разпратим описание на часовника ви до всички заложни къщи в страната.

— И ако го хванете, мислите ли, че той може да ми върне ръката? — горчиво запита Филип.

— Какво?

— Нищо.

— Ще поддържаме връзка. Приятен ден.

Лара и Келър чакаха детектива в коридора.

— Искали сте да ме видите — обърна се към него Лара.

— Да. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Мисис Адлър, знаете ли дали мъжът ви има врагове?

Лара се намръщи.

— Врагове ли? Не. Защо?

— Някой, който да му завижда? Може би друг музикант? Някой, който иска да му причини нещо лошо?

— Какво намеквате? Нали е било просто едно улично нападение?

— Честно казано, не съответства по стил на обикновено нападение. Нападателят е срязал китката на съпруга ви, след като е взел портфейла и часовника му.

— Не виждам разликата…

— Било е съвсем безсмислено, освен ако не е било нарочно. Съпругът ви не е оказал съпротива. Е, някой дрогиран хлапак би могъл да направи подобно нещо, но… — той сви рамене. — Ще се чуем пак.

Тръгна си, а те останаха загледани след него.

— Господи! — възкликна Келър. — Той мисли, че е било организирано.

Лара бе пребледняла, Келър я погледна и бавно изрече:

— Боже мой! Някой от гангстерите на Пол Мартин! Но защо?

Лара проговори с мъка:

— Той… може да го е направил заради мен. Филип… често отсъстваше, а Пол все повтаряше, че… това не е хубаво, че някой трябва да си поговори с него. О, Хауард! — тя зарови глава в рамото му, борейки се със сълзите.

— Кучи син! Предупреждавах те да стоиш настрана от този човек!

Лара пое дълбоко дъх.

— Филип ще се оправи. Той трябва да се оправи.

След три дни Лара прибра Филип от болницата в дома им. Той изглеждаше блед и унил. На вратата ги посрещна Мариан Бел. Тя всеки ден посещаваше болницата, за да предава съобщенията за Филип. Валяха съболезнования от цял свят — картички, писма, телефонни разговори с обезумели почитатели. Вестниците бяха раздули случилото се, заклеймявайки насилието по улиците на Ню Йорк.

Лара беше в библиотеката, когато телефонът иззвъня.

— За вас е — каза Мариан Бел. — Мистър Пол Мартин.

— Аз… не мога да говоря с него — отвърна Лара. Стоеше разтреперана и се опитваше да се овладее.

XXX

Изведнъж съвместният им живот се промени. Лара каза на Келър:

— Вече ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен.

— Добре. Разбирам.

Обажданията и картичките с пожелания за оздравяване продължаваха да валят и Мариан Бел се оказа дар божи. Държеше се настрана и никога не им се пречеше.

— Не се тревожете, мисис Адлър, аз ще им отговоря, ако искате.

— Благодаря, Мариан.

Уилям Елърби се обади няколко пъти, но Филип отказа да разговаря с него.

— Не желая да говоря с никого — рече той на Лара.

Доктор Стантън се оказа прав за болката. Тя бе мъчение. Филип се опитваше да избягва болкоуспокояващите до момента, когато не можеше повече да издържа.

Лара винаги беше до него.

— Ще намерим най-добрите лекари в света, любими. Трябва да има някой, който може да излекува ръката ти. Чух за един лекар в Швейцария…

Филип поклати глава и погледна ръката си.

— Няма смисъл. Аз съм сакат.

— Не говори така — разпалено отвръщаше Лара. — Все още можеш да вършиш хиляди неща. Обвинявам само себе си. Ако не бях заминала този ден за Рино, ако бях с теб на концерта, това не би се случило. Ако…

Филип се усмихна накриво.

— Искаше да си стоя повече вкъщи. Е, сега нямам къде другаде да отида.

С дрезгав гласа Лара каза:

— Някой беше казал „Внимавай какво искаш, защото желанието ти може да се сбъдне.“ Исках да бъдеш вкъщи, но не така. Не мога да понасям, когато изпитващ болка.

— Не се тревожи за мен. Просто трябва да осмисля някои неща. Всичко това стана толкова внезапно. Аз… мисля, че все още не съм го осъзнал напълно.

Хауард Келър дойде в дома им с някакви договори.

— Здравей, Филип. Как се чувстваш?

— Прекрасно — рязко му отвърна Филип. — Просто прекрасно!

— Това беше глупав въпрос. Съжалявам.

— Не ми обръщай внимание — извини се Филип. — Напоследък не съм на себе си — той удари с юмрука на дясната си ръка по стола. — Да ми беше срязало дясната ръка, онова копеле! Има една дузина концерти за лява ръка, които бих могъл да изпълнявам.

Тогава Келър си спомни разговора на един прием. „Пет-шест композитори са написали концерти за лява ръка — Демут, Франц Шмит, Корнголд, Равел има един прекрасен концерт.“

Пол Мартин също беше там и бе чул всичко това.

Доктор Сантън дойде да види Филип. Той внимателно свали превръзката, разкривайки дълъг, възпален белег.

— Можеш ли изобщо да движиш дланта си?

Филип опита. Невъзможно.

— Как е болката? — попита лекарят.

— Зле е, но не искам да взимам повече от тези проклети успокоителни.

— Все пак ще оставя една рецепта. Ще ги вземаш, ако се наложи. Повярвай ми, след няколко седмици болката ще премине — той стана да си върви. — Наистина съжалявам. Аз съм твой голям почитател.

— Купи си плочите ми — рязко рече Филип.

Мариан Бел се обърна с едно предложение към Лара:

— Мислите ли, че би помогнало на мистър Адлър, ако терапевт започне да се занимава с ръката му?

Лара се замисли.

— Можем да опитаме. Да видим какво ще се получи.

Когато предложи това на Филип, той поклати глава:

— Не. Какъв е смисълът? Лекарят каза…

— Лекарите могат да грешат — твърдо рече Лара. — Ние ще опитаме всичко.

На другия ден в апартамента пристигна един млад, терапевт. Лара го доведе при Филип.

— Това е мистър Росман. Работи в болницата „Кълъмбия“. Ще се опита да ти помогне, Филип.

— Желая му успех — с горчивина подхвърли Филип.

— Я да видим тази ръка, мистър Адлър.

Филип протегна ръката си. Росмен внимателно я прегледа.

— Изглежда, че мускулите сериозно са засегнати, но ще видим какво ще успеем да направим. Можете ли да движите пръстите?

Филип се опита.

— Да, няма особено движение. Да пробваме с някои упражнения.

Беше невероятно болезнено.

Позанимаваха се половин час, след което Росман каза:

— Утре пак ще дойда.

— Не — отвърна Филип. — Не си правете труда.

Лара беше влязла в стаята.

— Няма ли да се опиташ, Филип?

— Опитах — озъби се той. — Не разбираш ли, че ръката ми е мъртва? Нищо не може да й възвърне живота.

— Филип… — очите й се изпълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза той. — Аз само… Дай ми време.

Тази нощ Лара се събуди от звуците на пиано. Стана от леглото и тихо се отправи към хола. Облечен в халата си, Филип седеше пред пианото и свиреше тихо с дясната ръка. Вдигна поглед към Лара.

— Извинявам се, че те събудих.

Лара се приближи към него.

— Любими…

— Голям смях, нали? Ти се омъжи за концертиращ пианист, а изведнъж се озова със сакат човек.

Тя го обви с ръце и силно го притисна към себе си.

— Ти не си сакат. Има толкова много неща, които можеш да вършиш.

— Престани да се правиш на фея, по дяволите!

— Съжалявам. Само исках да кажа…

— Знам. Прости ми. Аз… — той повдигна осакатената си ръка — … просто не мога да свикна с това.

— Ела да си легнеш.

— Не. Ти върви. Аз ще се оправя.

Цяла нощ той седя, мислейки за бъдещето си, питайки се ядосано, „Какво бъдеще?“

Всяка вечер Лара и Филип вечеряха заедно, после гледаха телевизия, четяха и заспиваха. Извинявайки се, Филип й каза:

— Знам, че не съм добър съпруг, Лара. Просто… просто не ми е до секс. Повярвай ми, това няма нищо общо с теб.

Лара седна в леглото, гласът й трепереше:

— Не се омъжих за теб заради тялото ти. Омъжих се, защото бях лудо влюбена в теб. И все още съм лудо влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен това няма да има значение. Само искам да си с мен и да ме обичаш.

— Аз наистина те обичам — каза Филип.

Непрекъснато получаваха покани за вечери и за благотворителни прояви, но Филип отказваше на всички. Не желаеше да излиза от апартамента.

— Ти иди — повтаряше той на Лара. — Важно е за бизнеса ти.

— За мен няма нищо по-важно от теб. Ще си направим хубава и спокойна вечеря вкъщи.

Лара се грижеше готвачът да приготвя любимите ястия на Филип, но той нямаше апетит.

Лара уреди да провежда заседанията си вкъщи. Когато й се налагаше да излезе през деня, тя казваше на Мариан:

— Ще отсъствам няколко часа. Наглеждай мистър Адлър.

— Добре — обещаваше Мариан.

Една сутрин Лара рече:

— Скъпи, много ми е неприятно, но днес трябва да те оставя сам — заминавам за Кливланд. Ще се оправиш ли сам?

— Разбира се — отвърна Филип. — Аз не съм безпомощен. Върви, моля те. Не се тревожи за мен.

Мариан донесе няколко писма, които бе написала от името на Филип.

— Ще ги подпишете ли, мистър Адлър?

— Разбира се. Добре, че не съм левак, нали? — в гласа му имаше горчивина. Той погледна Мариан и рече: — Съжалявам. Не исках да си го изкарвам на теб.

Мариан тихо отвърна:

— Разбирам, мистър Адлър. Не мислите ли, че би било добра идея да излезете и да се видите с някои приятели?

— Всичките ми приятели работят — озъби се Филип. — Те са музиканти. Заети са с изнасяне на концерти. Как може да си толкова глупава?

Той изфуча навън от стаята. Мариан остана загледана след него. Един час по-късно Филип влезе в кабинета й. Мариан пишеше на машината.

— Мариан? — тя вдигна поглед.

— Да, мистър Адлър?

— Моля да ме извиниш. Не съм на себе си. Не исках да те нагрубя.

— Разбирам — тихо рече тя.

Той седна срещу нея.

— Не излизам, защото се чувствам неадекватен. Сигурен съм, че всички ще се взират в ръката ми. Не желая ничие съжаление.

Тя го гледаше, без да проговори.

— Ти си много внимателна и аз наистина го оценявам. Но никой не може да направи нищо. Знаеш ли, че казват: „От по-високо се пада по-лошо.“ Е, аз бях на върха, Мариан, наистина бях известен. Кой ли не е идвал да ме слуша — крале и кралици и… — той замълча. — По целия свят слушаха музиката ми. Изнасял съм рецитали в Китай и Русия, в Индия и Германия — той се задави, по бузата му потекоха сълзи. — Забелязала ли си, че напоследък много плача? — той се бореше да се овладее.

Мариан промълви тихо:

— Моля ви, недейте. Всичко ще се оправи.

— Не! Нищо няма да се оправи. Нищо! Аз съм сакат, по дяволите.

— Не говорете така. Знаете ли, мисис Адлър е права. Има стотици неща, които може да вършите. Когато тази болка премине, ще се захванете с тях.

Филип извади кърпа и избърса очите си.

— Исусе Христе, превърнал съм се в един проклет ревльо.

— Ако това ви помага, защо не?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— На колко години си?

— На двадесет и шест.

— Много си мъдра за своята възраст.

— Не. Просто разбирам какво преживявате и бих дала всичко, ако можех да го предотвратя. Но то вече е станало и съм сигурна, че ще намерите най-добрия начин да се справите.

— Губиш си времето тук — каза Филип. — Трябвало е да станеш психиатър.

— Искате ли да ви налея нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искаш ли да изиграем една табла?

— С удоволствие, мистър Адлър.

— Ако ще ми бъдеш партньор по табла, по-добре ме наричай Филип.

— Филип.

От този момент те играеха табла всеки ден.

Тери Хил позвъни на Лара.

— Лара, опасявам се, че има лоши новини.

Лара се подготви.

— Да?

— Комисията по хазарта в Невада е гласувала да прекрати временно разрешителното ти за казиното за допълнително разследване. Може и да те подведат под отговорност.

Това й подейства като шок. Спомни си думите на Пол Мартин — „Не се безпокой. Нищо не могат да докажат.“

— Не можем ли да направим нещо, Тери?

— В момента — не. Само стой мирно. Работя по въпроса.

Когато съобщи новината на Келър, той рече:

— Боже мой! Разчитахме на паричните постъпления от казиното, за да изплащаме ипотеката на три сгради. Ще възстановят ли разрешителното ти?

— Не знам.

Келър се замисли.

— Добре. Ще продадем хотела в Чикаго и ще използваме средствата да платим ипотеката на имота в Хюстън. Пазарът на недвижими имоти отиде по дяволите. Редица банки и спестовни каси сериозно са загазили. „Дрексъл Бъркам Ламбърт“ се провали. Дойде краят и за меда „Милкен“.

— Нещата пак ще се обърнат — каза Лара. — Дано това да стане по-бързо. От банките ми звънят за нашите заеми.

— Не се тревожи — уверено го успокои Лара. — Ако дължиш на една банка един милион долара, те те притежават. Ако й дължиш сто милиона долара — ти ги притежаваш. Не могат да си позволят да ти се случи нещо лошо.

На другия ден в „Бизнес Уик“ излезе статия със заглавие „СЪТРЕСЕНИЯ В ИМПЕРИЯТА НА КАМЕРЪН — ВЪЗМОЖНО Е ЛАРА КАМЕРЪН ДА БЪДЕ ПОДВЕДЕНА ПОД СЪДЕБНА ОТГОВОРНОСТ В РИНО. ЩЕ МОЖЕ ЛИ ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ДА ЗАПАЗИ ЦЕЛОСТТА НА СВОЯТА ИМПЕРИЯ?“

Лара удари с юмрук по списанието.

— Как смеят да пишат това? Ще ги дам под съд.

— Идеята не е особено добра — рече Келър.

— Хауард, нали почти всички помещения в „Камерън Тауърс“ са дадени под наем? — настойчиво попита Лара.

— Седемдесет на сто досега, като процентът се повишава непрекъснато. „Съдърн Иншурънс“ нае двадесет етажа, а „Интернешънъл инвестмънт Банкинг“ — десет етажа.

— Когато сградата бъде завършена, това ще отхвърли голяма част от паричните ни проблеми. Колко ни остава още?

— Шест месеца.

Гласът на Лара се изпълни с вълнение.

— Тогава ще видиш какво ще имаме. Най-високият небостъргач в света! Ще бъде прекрасен.

Тя се обърна към скицата, която бе окачена в рамка зад бюрог то й. Тя представляваше облицован в стъкло, извисяващ се монолит, в чиито прозорци се отразяваха околните сгради. На долните етажи имаше галерии с вътрешен двор и скъпи магазини, по-нагоре бяха апартаменти и канцелариите на Лара.

— Ще направим голяма рекламна кампания — каза Лара.

— Добра идея — той се намръщи.

— Какво има?

— Нищо. Просто си спомних за Стив Мърчисън. Той ужасно много искаше този парцел.

— Да, но ние го изпреварихме, нали?

— Да — бавно рече Келър. — Изпреварихме го.

Лара извика Джери Таунзенд.

— Джери, искам нещо по-специално за откриването на „Камерън Тауърс“. Имаш ли някаква идея?

— Имам страхотна идея. Нали откриването е на десети септември?

— Да.

— Това нищо ли не ви говори?

— Ами, това е рожденият ми ден…

— Точно така — усмивка озари лицето на Джери Таунзенд. — Защо не направим едно голямо тържество по случай рождения ден и да отпразнуваме построяването на небостъргача?

Лара се замисли за миг.

— Харесва ми. Идеята е чудесна. Ще поканим всички! Ще вдигнем такъв шум, че да се чуе по целия свят. Джери, искам да направиш списък на гостите — двеста души. Искам лично да се заемеш с това.

Таунзенд се ухили широко.

— Дадено. Ще ви представя списъка на гостите за одобрение.

Лара отново удари с юмрук по списанието.

— Ще им покажем на тях!

— Извинете, мисис Адлър, на трета линия се обажда секретарят на Националната асоциация на строителите — каза Мариан. — Не сте отговорили на поканата им за вечеря в петък.

— Кажи им, че не мога и ме извини — отвърна Лара.

— Да, госпожо — Мариан излезе от стаята.

Филип рече:

— Лара, не може да се превръщаш в отшелник заради мен. За теб е важно да посещаваш тези събирания.

— Нищо не е по-важно от това да бъда тук с теб. Онова смешно дребно човече, което ни ожени в Париж, каза: „добро и зло.“ Или поне аз мисля, че каза така. Не говоря френски.

Филип се усмихна.

— Искам да знаеш, че съм ти много признателен. Имам чувството, че те карам да преживяваш един ад.

Лара се приближи до него.

— Сгреши думата — рече тя. — Един рай.

Филип се обличаше. Лара му помогна да закопчее копчетата на ризата си. Филип хвърли поглед в огледалото.

— Заприличал съм на хипи. Трябва да са подстрижа.

— Да кажа ли на Мариан да ти запази час при твоя бръснар?

— Не. Съжалявам, Лара, но просто не съм готов да изляза навън.

На другата сутрин в жилището им пристигнаха бръснарят на Филип и една маникюристка. Филип бе изненадан:

— Какво става?

— Щом Мохамед не отива при планината, планината идва при Мохамед. Ще идва всяка седмица.

— Ти си едно чудо — рече Филип.

— Още нищо не си видял — засмя се Лара.

На другия ден пристигна един шивач с мостри на платове за костюми и ризи.

— Какво става? — попита Филип.

Лара каза:

— Ти си единственият мъж, който познавам, с шест фрака, четири смокинга и два костюма. Мисля, че е време да ти направим свестен гардероб.

— Защо? — протестираше Филип. — Няма да ходя никъде.

Но се остави да му вземат мерки за костюми и ризи. След няколко дни се появи и обущар.

— Сега пък какво? — попита Филип.

— Време е да си купиш нови обувки.

— Казах ти, че няма да излизам.

— Знам, бебчо. Но когато поискаш, обувките ти ще са готови.

Филип я прегърна силно.

— Не те заслужавам.

— Нали все това ти повтарям.

Съвещаваха се в кабинета й. Хауард Келър рече:

— Губим търговския център в Лос Анжелос. Банките са решили да си събират кредитите.

— Не могат да го направят.

— Правят го — рече Келър. — Прекалено много сме се разпрострели.

— Можем да изплатим заемите, ако вземем такъв срещу някоя от другите сгради.

Келър търпеливо обясни:

— Лара, вече си затънала до гуша. Предстои ти изплащане на шестдесет милиона кредит за небостъргача.

— Знам, но пусковият срок е само след четири месеца. Ще можем да прехвърлим заема. Строежът е в графика, нали?

— Да — Келър я гледаше замислен. Никога не би задала този въпрос преди една година. Щеше да знае точно как върви всичко. — Мисля, че ще е по-добре ако прекарваш повече време в канцеларията си. Много неща започнаха да се объркват. Някои решения можеш да вземеш само ти.

Лара кимна.

— Добре — неохотно рече тя. — Ще дойда утре сутрин.

— Уилям Елърби ви търси по телефона — съобщи Мариан.

— Кажи му, че не мога да говоря с него — Филип я гледаше как тя се отправи обратно към телефона.

— Съжалявам, мистър Елърби, но мистър Адлър не може да се обади в момента. Да му предам ли нещо? — тя се заслуша за малко. — Ще му кажа. Благодаря — остави слушалката и погледна Филип. — Той наистина много би искал да обядвате заедно.

— Сигурно иска да разговаря за комисионите, които вече не получава от мен.

— Вероятно сте прав — меко рече Мариан. — Сигурна съм, че ви мрази, защото са ви нападнали.

Филип тихо каза:

— Съжалявам. Така ли прозвуча?

— Да.

— Как ме търпиш?

Мариан се усмихна.

— Не е толкова трудно.

На другия ден Уилям Елърби отново се обади. Филип не беше в стаята. Мариан поговори няколко минути с него, после потърси Филип.

— Беше мистър Елърби.

— Следващият път му кажи да престане да се обажда.

— Може би трябва да му го кажете сам — отвърна Мариан. — Ще обядвате с него в четвъртък в един часа.

— Какво?

— Той предложи в „Льо Сирк“, но според мен ще бъде по-добре в някой по-малък ресторант — тя погледна бележника в ръката си: — Ще ви чака в ресторанта на Фу в един. Ще уредя Макс да ви закара.

Филип я бе зяпнал, вбесен.

— Уредила си ми среща за обед, без да ме питаш?

Тя спокойно отговори:

— Ако бях попитала, щяхте да откажете. Ако искате, можете да ме уволните.

Той дълго и гневно я изгледа, после по лицето му бавно се изписа усмивка.

— Знаещ ли, отдавна не съм ял китайска кухня.

Когато Лара се върна от работа, Филип й каза:

— В четвъртък ще отида на обяд с Елърби.

— Чудесно, скъпи! Кога го реши?

— Мариан го реши вместо мен. Смята, че за мен ще бъде добре да изляза навън.

— Така ли? — „Но не искаше да излезеш, когато аз ти предлагах.“ — Много мило от нейна страна.

— Да. Тази жена си я бива.

„Колко съм глупава, мислеше Лара. Не биваше да ги сближавам така. Точно сега Филип е прекалено уязвим.“ В този миг Лара разбра, че трябва да се отърве от Мариан.

На другия ден, когато Лара се прибра, Филип и Мариан играеха табла.

„Нашата игра“, помисли Лара.

— Как мога да те бия, когато непрекъснато хвърляш чифтове? — питаше, смеейки се, Филип.

Лара стоеше на прага и ги гледаше. Отдавна не бе чувала смеха на Филип.

Мариан вдигна поглед и я видя.

— Добър вечер, мисис Адлър.

Филип скочи прав.

— Здравей, скъпа — той я целуна. — Ще ми смъкне гащите от бой.

„Но аз не бих го позволила“, рече си Лара.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, мисис Адлър?

— Не, Мариан. Можеш да си вървиш. Ще се видим утре сутрин.

— Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ, Мариан.

Наблюдаваха я как си тръгна.

— Тя ми е добра компания — рече Филип.

Лара го погали по бузата.

— Това ме радва, скъпи.

— Как вървят нещата в службата?

— Добре — тя нямаше намерение да обременява Филип с проблемите си. Налагаше се да отлети до Рино и отново да говори пред Комисията по хазарта. Ако я принудеха, трябваше да намери начин да оцелее и след забраната на хазартните игри в хотела, но щеше да бъде много по-лесно, ако можеше да ги разубеди.

— Филип, опасявам се, че ще се наложи да прекарвам повече време в службата. Хауард не може да решава всичко сам.

— Няма проблеми. Ще се оправя.

— След ден-два ще пътувам до Рино. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Филип поклати глава:

— Още не съм готов — той погледна осакатената си лява ръка. — Още не.

— Добре, любими. Няма да отсъствам повече от два-три дни.

Когато рано на другата сутрин Мариан дойде на работа, Лара я чакаше. Филип още спеше.

— Мариан… знаеш ли диамантената гривна, която мистър Адлър ми подари за рождения ден?

— Да, мисис Адлър.

— Кога я видя за последен път?

Тя се замисли.

— Беше на тоалетката в спалнята ви.

— Значи си я видяла?

— Но, да. Нещо неприятно ли се е случило?

— Боя се, че да. Гривната е изчезнала.

Мариан я гледаше втренчено.

— Изчезнала? Кой би могъл?…

— Разпитах обслужващия персонал. Не знаят нищо.

— Да се обадя ли в полицията, да…?

— Не е необходимо. Не бих искала да те поставям в неудобно положение.

— Не разбирам.

— Така ли? Мисля, че за теб самата ще бъде най-добре, ако забравим тази история.

Мариан я зяпна шокирана.

— Знаете, че не съм взела гривната, мисис Адлър.

— Не знам нищо подобно. Ще трябва да напуснеш. — Тя самата се мразеше за това, което правеше.

„Но никой няма да ми отнеме Филип. Никой.“

Когато Филип слезе за закуска, Лара каза:

— Между другото ще намеря нова секретарка, която да работи тук.

Филип изненадано я погледна.

— Какво е станало с Мариан?

— Тя напусна. Предложили й… работа в Сан Франсиско.

Той я гледаше учудено.

— О, много жалко. Мислех, че тук й харесва.

— Убедена съм в това, но не бихме искали да й попречим, нали?

„Прости ми“, рече си Лара.

— Не, разбира се — каза Филип. — Бих искал да й пожелая късмет. Тя…?

— Отиде си.

— Предполагам, че ще трябва да си намеря нов партньор за табла.

— Когато нещата малко се поуталожат, ще бъда на твое разположение.

Филип и Уилям Елърби седяха на една ъглова маса в ресторанта на Фу.

— Радвам се, че те виждам, Филип — каза Елърби. — Обаждах ти се, но…

— Знам. Съжалявам. Не ми беше до разговори с никого, Бил.

— Надявам се, че ще заловят това копеле.

— Полицаите бяха така любезни да ми обяснят, че нападенията като това не се ползват с предимство в ежедневието им. Поставят ги малко по-високо от случаите на загубени котки. Никога няма да го хванат.

Елърби колебливо рече:

— Разбрах, че вече няма да можеш да свириш.

— Правилно си разбрал — Филип повдигна осакатената си ръка: — Тя е мъртва.

Елърби се наведе напред и настойчиво заговори:

— Но ти не си, Филип. Животът ти все още е пред теб.

— И какво да правя?

— Да преподаваш.

На устните на Филип се появи крива усмивка.

— Каква ирония на съдбата, а? Мислех, че някой ден ще се захвана с това, след като приключа с концертната си дейност.

Елърби тихо каза:

— Е, този ден е настъпил, нали? Позволих си да разговарям с директора на музикалното училище „Истман“ в Рочестър. Биха дали всичко възможно, ако се съгласиш да преподаваш там.

Филип се намръщи.

— Това би означавало да се преместя да живея там. Седалището на Лара е в Ню Йорк — той поклати глава. — Не мога да й причиня това. Не знаеш колко чудесна беше тя към мен, Бил.

— Сигурен съм, че е така.

— Буквално заряза бизнеса си, за да се грижи за мен. Тя е най-грижовната и внимателна жена, която съм срещал. Луд съм по нея.

— Филип, поне помисли върху предложението на „Истман“.

— Кажи им, че благодаря, но се боя, че отговорът е не.

— Ако промениш мнението си, ще ми кажеш ли?

— Ти ще бъдеш първият — кимна Филип.

Когато Филип се прибра, Лара беше отишла на работа. Неспокоен, той се разхождаше из апартамента. Мислеше за разговора с Елърби. „Много бих искал да преподавам, но не мога да поискам от Лара да се премести в Рочестър, а не мога да отида там без нея.“

Чу, че външната врата се отваря.

— Лара?

Беше Мариан.

— О, съжалявам, Филип. Не знаех, че тук има някой. Дойдох да върна ключа си.

— Мислех, че вече си в Сан Франсиско.

Тя го погледна озадачена.

— Сан Франсиско ли? Защо?

— Нали там е новото ти работно място?

— Нямам нова работа.

— Но Лара каза…

Мариан изведнъж разбра.

— Разбирам. Тя не ти ли каза защо ме уволни?

— Уволнила ли те е? Каза ми, че си напуснала… че си получила по-добро предложение.

— Не е вярно.

— Мисля, че е по-добре да седнеш — бавно рече Филип.

Седнаха един срещу друг.

— Какво става? — попита Филип.

Мариан си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че жена ти смята, че аз… имам някакви намерения към теб.

— За какво говориш?

— Обвини ме, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари, като повод да ме уволни. Сигурна съм, че тя е прибрала гривната някъде.

— Не мога да повярвам — запротестира Филип. — Лара никога не би направила подобно неща.

— Тя би направила всичко, за да те задържи.

Той я гледаше изумен.

— Аз… не знам какво да кажа. Нека поговоря с Лара и…

— Не. Моля те, недей. Ще бъде по-добре, ако не й казваш, че съм идвала — тя стана.

— Сега какво ще правиш?

— Не се безпокой. Ще си намеря друга работа.

— Мариан, ако мога да направя нещо…

— Няма какво.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Грижи се за себе си, Филип — тя си тръгна.

Филип гледаше разтревожен след нея. Не можеше да повярва, че Лара е способна на такава измама и се питаше защо нищо не му е казала. Помисли, че може би Мариан наистина е откраднала гривната, а Лара не е искала да го тревожи. Мариан лъжеше.

XXXI

Заложната къща се намираше на Саут Стейт Стрийт в сърцето на Лууп. Когато Джеси Шоу влезе, старецът зад щанда вдигна глава.

— Добро утро. Какво обичате?

Шоу сложи на щанда един ръчен часовник.

— Колко ще ми дадете за това?

Собственикът на заложната къща взе часовника и го разгледа.

— „Пиаже“. Хубав часовник.

— Аха. Адски ми е неприятно да се разделя с него, но късметът нещо ми изневери. Нали разбирате?

Собственикът сви рамене.

— Това ми е работата. Няма да повярвате какви истории за лош късмет съм чувал.

— След някой друг ден ще си го откупя. В понеделник започвам нова работа. Но дотогава имам нужда от пари.

Собственикът разгледа часовника по-внимателно. На гърба на капака личеше, че някакъв надпис е бил изстърган. Той погледна клиента:

— Извинете ме за миг, но бих искал да погледна механизма. Понякога тези часовници са произведени в Бангкок и вътре няма нищо.

Той отиде в задната стаичка. Сложи лупа на окото си и разгледа следите от издраскването. Едва се различаваха буквите „НФипслвоЛра.“ Понечи да вдигне телефона, но клиентът извика:

— Хей, аз бързам. Вземате ли часовника, или не?

— Идвам — собственикът се върна в магазина. — Мога да ви дам петстотин долара.

— Петстотин? Тоя часовник струва…

— Както искате.

— Добре — неохотно рече Шоу. — Ще ги взема.

— Трябва да попълните този формуляр.

— Разбира се.

Той написа „Джон Джоунс, Хънт Стрийт №21“. Доколкото знаеше, в Чикаго нямаше Хънт Стрийт и той с положителност не беше Джон Джоунс. Сложи парите в джоба си.

— Много съм ви задължен. След няколко дни ще дойда да си го взема обратно.

— Добре.

Собственикът на заложната къща вдигна телефона и набра някакъв номер.

След двадесет минути дойде един детектив.

— Защо не се обадихте, докато е бил тук? — попита той.

— Опитах, но той бързаше и беше неспокоен.

Детективът разгледа формуляра, попълнен от клиента.

— Това няма да ви свърши никаква работа — рече собственикът. — Сигурно и адресът, и името са фалшиви.

Детективът изсумтя:

— Без майтап. Той лично ли попълни това?

— Да.

— Тогава ще го открием.

На компютъра в полицейското управление бяха нужни по-малко от три минути, за да идентифицира отпечатъците от пръстите на формуляра. Джеси Шоу.

Икономът влезе в хола.

— Извинете, мистър Адлър, един господин ви търси по телефона. Някой си лейтенант Манчини. Да ви…?

— Ще се обадя — Филип вдигна слушалката. — Ало?

— Филип Адлър?

— Да.

— Тук е лейтенант Манчини. Идвах при вас в болницата.

— Помня.

— Искам да ви уведомя какво сме направили досега. Имахме късмет. Нали ви казах, че шефът ни ще разпрати описания на часовника ви до заложните къщи?

— Да.

— Открили са го. Часовникът е бил заложен в Чикаго. Издирват лицето, което го е заложило. Казахте, че можете да разпознаете нападателя, нали?

— Точно така.

— Добре. Ще ви държим в течение.

Джери Таунзенд влезе в кабинета на Лара. Беше въодушевен.

— Направих списъка на гостите за приема, както говорихме. Колкото повече мисля за това, толкова повече ми харесва идеята. Ще отпразнуваме четиридесетия ви рожден ден в деня, в който ще бъде открит най-високият небостъргач в света — той подаде списъка на Лара. — Включил съм и вицепрезидента. Той е ваш голям почитател.

Лара набързо го прегледа. Все едно, че четеше справочника „Кой кой е“ за Вашингтон, Холивуд, Ню Йорк и Лондон. Бяха включени представители на правителството, филмови знаменитости, рокзвезди… беше впечатляващо.

— Харесва ми — каза Лара. — Действай.

Таунзенд сложи списъка в джоба си.

— Добре. Ще отпечатаме поканите и ще ги разпратим. Вече се обадих на Карлос да запази голямата бална зала и да подготви любимото ви меню. Ще осигурим места за двеста души. Винаги можем да прибавим или да махнем известен брой, ако се наложи. Между другото има ли нещо ново за положението в Рино?

Лара бе разговаряла с Тери Хил сутринта.

Случаят се разследва от съдебните заседатели, които ще решат дали въпросът да се предаде на съда. Съществува вероятност те да предявят съдебно обвинение.

„Как биха могли? Фактът, че съм водила телефонни разговори с Пол Мартин, не доказва нищо. Бихме могли да обсъждаме международното положение, или неговата язва, или дузина други неща, по дяволите.“

„Лара, не се ядосвай на мен. Аз съм на твоя страна.“

„Тогава направи нещо. Ти си мой адвокат. Измъкни ме от това положение, по дяволите.“

— Не, всичко е наред — каза Лара на Таунзенд.

— Хубаво. Разбрах, че двамата с Филип ще отидете на вечерята, давана от кмета в събота.

— Да — тя бе искала да откаже поканата, но Филип бе настоял.

— Тези хора са ти нужни. Не можеш да си позволиш да ги обидиш. Искам да отидеш.

— Не и без теб, скъпи. Той бе поел дълбоко дъх.

— Добре. Ще дойда с теб. Предполагам, че вече е време да престана да се правя на отшелник.

В събота вечерта Лара помагаше на Филип да се облече. Сложи копчетата и ръкавелите на ризата му, върза връзката му. Той стоеше и мълчаливо проклинаше своята безпомощност.

— Като Кен и Барби сме, нали?

— Какво?

— Нищо.

— Готово, скъпи. Ще бъдеш най-красивият мъж там.

— Благодаря.

— По-добре да се обличам — рече Лара. — Кметът не обича да го карат да чака.

— Ще бъда в библиотеката — каза й Филип.

След тридесет минути Лара влезе в библиотеката. Изглеждаше възхитително. Носеше красива бяла рокля от Оскар де ла Рента. На китката й беше диамантената гривна, подарена й от Филип.

Филип не можа да заспи в събота през нощта. Гледаше Лара в леглото и се чудеше как е могла да обвини Мариан, че е откраднала гривната. Знаеше, че трябва открито да разговаря е нея, но преди това би искал да поговори с Мариан.

Рано сутринта в неделя, докато Лара все още спеше, Филип тихо се облече и излезе от апартамента. Взе такси до дома на Мариан. Позвъни на вратата и зачака. Сънлив глас попита:

— Кой е?

— Филип. Трябва да говоря с теб.

Вратата се отвори и се появи Мариан.

— Филип? Какво се е случило?

— Трябва да поговорим.

— Влез.

Той влезе в жилището.

— Съжалявам, че те събудих, но това е важно.

— Какво е станало?

Той пое дълбоко дъх.

— Беше права за гривната. Лара я носеше снощи. Дължа ти извинение. Мислех… може би… че ти… Просто искам да ти кажа, че съжалявам.

Мариан тихо промълви:

— Разбира се, че би й повярвал. Тя ти е жена.

— Днес сутринта ще говоря направо с Лара за това, но първо исках да чуя теб.

Мариан се обърна към него.

— Радвам се, че си решил така. Не искам да обсъждаш този въпрос с нея.

— Защо? — попита Филип. — И защо го е направила?

— Не разбираш, нали?

— Честно казано — не. Няма никакъв смисъл.

— Мисля, че аз я разбирам по-добре, отколкото ти. Лара е лудо влюбена в теб. Би направила всичко, за да те задържи. Ти сигурно си единственият човек, когото е обичала през целия си живот. Тя има нужда от теб. А мисля, че и ти имаш нужда от нея. Ти много я обичаш, нали, Филип?

— Да.

— Тогава нека да забравим всичко това. Ако й поставиш този въпрос, няма да направиш нищо, само ще влошиш нещата между вас двамата. Мога лесно да си намеря друга работа.

— Но това не е честно спрямо теб, Мариан.

Тя криво се усмихна.

— Животът невинаги е справедлив, нали? — „Ако беше, аз щях да съм мисис Филип Адлър.“ — Не се безпокой. Ще се оправя.

— Но тогава поне ме остави да направя нещо за теб. Нека ти дам пари, за да…

— Благодаря ти, но не.

Искаше да му каже толкова много неща, ала знаеше, че е безнадеждно. Той беше влюбен. Тя каза:

— Върни се при нея, Филип.

Строежът се намираше в Чикаго на Уобаш Авеню, южно от центъра на града. Това беше двадесет и пет етажна сграда, изградена до половина. Една полицейска кола без отличителни знаци спря на ъгъла и от нея слязоха двама детективи. Приближиха се и спряха един от минаващите работници.

— Къде е техническият ръководител?

Той посочи едър, плещест мъж, който ругаеше един работник.

— Ей го там.

Детективите отидоха при него:

— Вие ли ръководите тук?

Той се обърна и нетърпеливо отвърна:

— Не само ръководя, но и съм много зает. Какво искате?

— Имате ли във вашата бригада човек на име Джеси Шоу?

— Шоу? Разбира се. Ето го там горе — той посочи един мъж, работещ на желязното скеле десетина етажа по-нагоре.

— Бихте ли го повикали да слезе, моля?

— По дяволите, не. Той има работа…

Един от детективите извади значката си.

— Извикайте го долу.

— Какво има? Загазил ли е Джеси?

— Не. Просто искаме да поговорим с него.

— Добре — ръководителят се обърна към един от мъжете, работещ наблизо. — Качи се горе и кажи на Джеси да слезе тук.

— Дадено.

След няколко минути Джеси Шоу се приближи към двамата детективи.

— Тези мъже искат да говорят с теб — рече ръководителят и се отдалечи.

Джеси се ухили на двамата.

— Благодаря. Почивката ще ми дойде добре. С какво мога да ви бъда полезен?

Един от детективите извади ръчен часовник.

— Твой ли е този часовник?

Усмивката на Шоу угасна:

— Не.

— Сигурен ли си?

— Аха — той посочи китката си. — Аз нося „Сейко“.

— Но ти си заложил този часовник.

Шоу се поколеба.

— О, да. Копелето ми даде само петстотин за него. Той струва поне…

— Каза, че часовникът не е твой.

— Така е. Не е мой.

— Откъде го взе?

— Намерих го.

— Наистина ли? Къде?

— На тротоара близо до сградата, в която живея — той се вживяваше постепенно в измислицата си. — Лежеше в тревата. Излязох от колата си и ето ти — слънцето падаше върху гривната и тя блестеше. Затова и го видях.

— Имал си късмет, че денят не е бил облачен.

— Да.

— Мистър Шоу, обичате ли да пътувате?

— Не.

— Лошо. Ще направите малко пътуване до Ню Йорк. Ще ви помогнем да си съберете багажа.

Когато отидоха в апартамента на Шоу, двамата детективи започнаха да разглеждат наоколо.

— Стойте! — викна Шоу. — Момчета, имате ли заповед за обиск?

— Не ни трябва. Ние само ти помагаме да си събереш нещата. Единият погледна в гардероба. На една от полиците имаше кутия от обувки. Той я свали и я отвори.

— Исусе! Виж какво е оставил Дядо Мраз.

Лара беше в кабинета си, когато по уредбата се чу гласът на Кати.

— Мистър Тили е на четвърта линия, мис Камерън.

Тили беше проектант-ръководителят на „Камерън Тауърс“. Лара вдигна телефона:

— Ало?

— Днес сутринта имахме малък проблем, мис Камерън.

— Да?

— Избухна пожар. Вече е угасен.

— Какво стана?

— Имаше експлозия в един от агрегатите на климатичната инсталация. Изгоря трансформаторът. Стана късо съединение. Изглежда, че някой го е свързал погрешно.

— Много ли е лошо?

— Ами, ще изгубим май ден-два. За това време ще успеем да изчистим всичко и да го свържем наново.

— Стой там и ме дръж в течение.

Всяка вечер Лара се прибираше вкъщи разтревожена и изтощена.

— Тревожа се за теб — каза й Филип. — Мога ли да помогна с нещо?

— С нищо, скъпи. Благодаря ти — тя успя да се усмихне. — Просто имам проблеми в работата.

Той я прегърна.

— Казвал ли съм ти някога, че съм луд по теб?

Тя го погледна и се усмихна.

— Кажи ми го пак.

— Луд съм по теб.

Тя се притисна към него и си рече: „Ето това искам. От това имам нужда.“

— Любими, когато разреша своите дребни проблеми, хайде да заминем някъде само двамата.

— Дадено.

„Някой ден трябва да му кажа как постъпих с Мариан. Знам, че е лошо. Но бих умряла, ако го загубя“, помисли Лара.

На другия ден Тили отново се обади:

— Вие ли отменихте поръчката за мрамора за пода във фоайето?

— Защо бих направила подобно нещо? — бавно попита Лара.

— Не знам. Някой го е направил. Мраморът трябваше да бъде доставен днес. Когато се обадих, ми обясниха, че поръчката е отменена преди два месеца по ваше нареждане.

Лара кипеше от гняв.

— Разбирам. С колко ще ни забави това?

— Още не съм съвсем сигурен.

— Кажи им да го ускорят.

В кабинета й влезе Келър.

— Опасявам се, че банките започват да нервничат, Лара. Не знам още колко време ще мога да отлагам.

— Само докато завършим „Камерън Тауърс“. Ние сме почти на финала, Хауард. Остават ни само три месеца до пусковия срок.

— Казах им го — въздъхна той. — Добре. Пак ще разговарям стях.

Гласът на Кати прозвуча по уредбата:

— Мистър Тили е на първа линия.

Лара погледна Келър и каза:

— Не си отивай. Да? — вдигна телефона тя.

— Имаме още един проблем, мис Камерън.

— Слушам.

— Асансьорите не работят както трябва. Програмите не са синхронизирани, всички сигнали са объркани. Натискате копче за надолу и се качвате нагоре. Натискате осемнадесетия етаж, слизате в мазето. Никога досега не бях виждал подобно нещо.

— Мислиш ли, че е направено нарочно?

— Трудно е да се каже. Би могло да бъде и нехайство.

— Колко време ще е нужно, за да ги оправят?

— Вече съм извикал специалисти.

— Пак ми се обади — тя остави слушалката.

— Наред лй е всичко? — попита Келър.

Лара отбягна отговора.

— Хауард, чувал ли си нещо за Стив Мърчисън напоследък?

Той я погледна изненадан.

— Не. Защо?

— Просто се питах.

Консорциумът от банкери, финансирали „Камерън Ентърпрайзис“ имаше значителни основания за тревога. Не само „Камерън Ентърпрайзис“ имаха неприятности, повечето от корпорациите, които им бяха клиенти, се натъкваха на сериозни проблеми. Спадането на рисковите облигации се превърна в истинска катастрофа, в осакатяващ удар за корпорациите, разчитали на тях.

В стаята с Хауард Келър седяха шестима банкери. Атмосферата беше мрачна.

— Имаме изтекли полици за почти сто милиона долара — каза техният говорител. — Боя се, че повече не можем да се съобразяваме с „Камерън Ентърпрайзис“.

— Забравяте няколко неща — припомни Келър. — Първо, очакваме буквално всеки ден да бъде възстановено разрешителното за казиното ни в Рино. Паричните приходи от него ще бъдат повече от достатъчно, за да покрият всеки дефицит. Второ, „Камерън Тауърс“ върви точно по график. Ще бъде завършен след деветдесет дни. Вече седемдесет процента от сградата са дадени под наем и мога да ви уверя, че в деня на завършването всички ще се борят за място в нея. Господа, парите ви не могат да бъдат на по-сигурно място. Не забравяйте, че имате работа с вълшебството на Лара Камерън.

Мъжете се спогледаха. Говорителят рече:

— Нека да обсъдим това помежду си и после да ви се обадим.

— Чудесно. Ще предам това на мис Камерън.

Келър докладва на Лара.

— Мисля, че ще се съгласят с нас. Но през това време ще се наложи да продадем още някои от авоарите ни, за да се задържим над повърхността.

— Направи го.

Лара отиваше на работа рано сутрин и се прибираше късно вечер, като отчаяно се бореше да запази империята си. Двамата с Филип се виждаха твърде рядко. Лара не искаше той да знае колко много неприятности има. „Той си има достатъчно проблеми, мислеше тя. Не мога да го натоварвам допълнително.“

В шест часа сутринта в понеделник Тили позвъни по телефона:

— Мисля, че е най-добре да дойдете тук, мис Камерън.

Прониза я лошо предчувствие.

— Какво е станало?

— Бих искал да видите сама.

— Тръгвам.

Лара се обади на Келър.

— Хауард, отново е възникнал някакъв проблем в „Камерън Тауърс“. Ще мина да те взема.

След половин час двамата пътуваха към строежа.

— Тили не каза ли какъв е проблемът? — попита Келър.

— Не, но аз вече не вярвам в нещастни случайности. Мислех за това, което ти ми каза. Стив Мърчисън ужасно искаше този имот, но аз му го отнех.

Когато пристигнаха на обекта, видяха каси с огромни оцветени стъклени плоскости. Продължаваше разтоварването на още каси от камиони. Тили забърза към Лара и Келър.

— Радвам се, че дойдохте.

— Какъв е проблемът?

— Това не са стъклата, които сме поръчали. Сгрешен е и цветът, и размерите. Няма начин да паснат на строежа ни.

Лара и Келър се спогледаха.

— Не може ли да ги режем на място? — попита Келър.

Тили поклати глава.

— В никакъв случай. Ще получим планина от силикат.

Лара проговори:

— На кого сме ги поръчали?

— На „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“.

— Ще им се обадя. Какъв да бъде крайният срок?

Тили започна да пресмята.

— Ако ги доставят до две седмици, ще можем да се вместим в графика. Ще видим зор, но ще успеем.

— Да вървим — обърна се Лара към Келър.

Ото Карп беше директорът на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Той веднага взе телефона.

— Да, мис Камерън? Разбрах, че имате някакъв проблем.

— Не — рязко отвърна Лара, — вие имате проблем. Доставили сте несъответстващи стъкла. Ако до две седмици не получа правилната поръчка, ще ви съдя, докато ви ликвидирам. Бавите строеж за триста милиона долара.

— Не разбирам. Бихте ли почакали малко, моля?

Той се бави почти пет минути и когато отново се обади по телефона, каза:

— Ужасно съжалявам, мис Камерън. Поръчката е била погрешно записана. Станало е…

— Не ме интересува какво е станало — прекъсна го Лара. — Това, което искам, е да изпълните и да доставите поръчката ни.

— Ще се радвам да го направя.

Лара изпита чувство на облекчение.

— Кога най-бързо можем да я получим?

— След два или три месеца.

— Два или три месеца! Невъзможно? Трябва ни сега.

— Бих бил щастлив да ви услужа, но за нещастие доста сме закъснели с поръчките — каза Карп.

— Не ме разбрахте — рече Лара. — Случаят е спешен…

— Оценявам го, разбира се. Ще направим всичко възможно. Ще получите поръчката след два или три месеца. Съжалявам, но не можем по-скоро.

Лара трясна слушалката.

— Не мога да повярвам — тя погледна Тили. — Не можем ли да го поръчаме на друга компания?

Тили потърка с ръка челото си.

— Не и за толкова кратък срок. Ако се обърнем към някой друг, трябва да се започне отначало, а другите им клиенти ще бъдат преди нас.

Келър каза:

— Лара, мога ли да поговоря с теб за минута? — той я дръпна настрана: — Не ми е приятно да ти го предложа, но…

— Продължавай.

— … може би твоят приятел Пол Мартин има връзки някъде там. Или може би познава някой.

Лара кимна:

— Добра идея, Хауард. Ще проверя.

След два часа Лара седеше в кабинета на Пол Мартин.

— Не знаеш колко съм щастлив, че ми се обади — каза адвокатът. — Мина толкова време. Господи, изглеждаш прекрасно, Лара.

— Благодаря ти, Пол.

— Какво мога да направя за теб?

Колебливо, Лара промълви:

— Изглежда, че всеки път, когато съм в беда, идвам при теб.

— Аз винаги съм бил на твое разположение, нали?

— Да. Ти си добър приятел — тя въздъхна. — Точно сега ми е нужен добър приятел.

— Какъв е проблемът? Отново стачка?

— Не. Става дума за „Камерън Тауърс“.

Той се намръщи:

— Чух, че върви по график.

— Да. Или поне досега. Мисля, че Стив Мърчисън се опитва да саботира строежа. Замислил е вендета срещу мен. Внезапно на строежа започнаха да се объркват много неща. Досега успявахме да се оправим. Сега… имаме сериозен проблем. Може да отложи пусковия ни срок. Тогава двама от най-големите ни наематели ще се откажат. Не мога да позволя да се случи това.

Тя въздъхна дълбоко, опитвайки се да овладее гнева си.

— Преди шест месеца поръчахме оцветено стъкло на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Получихме доставката тази сутрин. Не беше това, което сме поръчали.

— Обади ли им се?

— Да, но те ми говорят за два или три месеца. Това стъкло ми трябва след четири седмици. Докато не го поставят, хората няма какво да правят. Спряха работа. Ако сградата не е завършена в срок, ще загубя всичко, което имам.

Пол Мартин я погледна и тихо каза:

— Не, няма. Нека видя какво мога да направя.

Заля я чувство на облекчение.

— Пол… аз… — трудно й беше да го изрази с думи. — Благодаря ти.

Той взе ръката й в своята и се усмихна. — Динозавърът все още е жив. До утре ще имам някаква новина за теб.

На другата сутрин личният телефон на Лара иззвъня за пръв път от месеци наред. Тя нетърпеливо го вдигна:

— Пол?

— Здравей, Лара. Поговорих си с някои от моите приятели. Няма да е лесно, но ще стане. Обещаха да го доставят след една седмица, считано от понеделник.

В деня, когато очакваше доставката на стъклото, Лара отново се обади на Пол Мартин.

— Стъклата все още не са дошли, Пол.

— О? — мълчание. — Ще проверя — гласът му стана по-нежен. — Знаеш ли, единственото хубаво нещо на всичко това е, че отново разговарям с теб, бебче.

— Да. Аз… Пол… ако не получа стъклата навреме…

— Ще ги имаш. Не се предавай.

До края на седмицата все още нямаше никаква вест. Келър дойде в кабинета на Лара.

— Току-що говорих с Тили. Крайният срок е петък. Ако стъклата пристигнат дотогава, ще успеем. Иначе — край.

До четвъртък — нищо.

Лара отиде на строежа. Там нямаше работници. Небостъргачът се издигаше величествено в небесата, засенчвайки всичко наоколо. Щеше да бъде красива сграда. Нейният паметник. „Няма да оставя да го провалят“, с ярост си каза Лара.

Тя отново се обади на Пол Мартин.

— Съжалявам, но мистър Мартин не е в кабинета си. Да му предам ли нещо? — попита секретарката му.

— Помолете го да ми се обади, моля — каза Лара. Обърна се към Келър. — Имам подозрение, което бих искала да провериш. Проучи дали собственикът на тази фабрика за стъкло случайно не е Стив Мърчисън.

След тридесет минути Келър се върна в кабинета й. Беше пребледнял.

— Е? Разбра ли чия собственост е компанията за стъкло?

— Да — бавно рече той. — Регистрирана е в Делауер. Собственост е на „Етна Ентърпрайзис“.

— „Етна Ентърпрайзис“?

— Точно така. Те са я купили преди една година. „Етна Ентърпрайзис“ е Пол Мартин.

XXXII

Негативните публикации за „Камерън Ентърпрайзис“ продължаваха. Репортерите, който по-рано с готовност възхваляваха Лара, сега се нахвърлиха срещу нея. Джери Таунзенд отиде да поговори с Хауард Келър.

— Безпокоя се — каза Таунзенд.

— Какъв е проблемът?

— Следиш ли пресата?

— Да. Развихрили са се.

— Тревожа се за приема по случай рождения й ден, Хауард. Изпратих поканите. Откакто започнаха тези лоши публикации, получавам само откази. Копелетата се страхуват да не би да се заразят. Пълно фиаско.

— Какво предлагаш?

— Да отменим приема. Ще измисля някакво извинение.

— Мисля, че си прав. Не бих искал да изпадне в неловко положение.

— Добре. Тогава ще го отменя. Ще кажеш ли на Лара?

— Да.

Обади се Тери Хил.

— Току-що ме уведомиха, че си призована да дадеш показания пред съдебните заседатели, които ще решат дали да изпратят делото в съда. Вдругиден в Рино. Ще дойда с теб.

XXXIV

Стенограма от разпита на Джеси Шоу, проведен от лейтенант Сал Манчини.

М. Добро утро, мистър Шоу. Аз съм лейтенант Манчини. Знаете ли, че разговорът ни ще бъде записван от стенограф?

Ш. Разбира се.

М. И се отказвате от правото си на адвокат?

Ш. Не ми трябва адвокат. Просто намерих един часовник, за бога, а те ме довлякоха чак тук, като че ли съм някакво животно.

М. Мистър Шоу, знаете ли кой е Филип Аддър?

Ш. Не. Трябва ли да знам?

М. Никой ли не ви плати, за да го нападнете?

Ш. Казах ви. Никога не съм чувал за него.

М. Полицаите в Чикаго са намерили петдесет хиляди долара в апартамента ви. Откъде са тези пари?

Ш. (Не отговаря.)

М. Мистър Шоу?

Ш. Спечелих ги на комар.

М. Къде?

Ш. На състезания… футболни залагания… нали знаете.

М. Късметлия сте, нали?

Ш. Да. Предполагам.

М. В момента работите в Чикаго. Така ли е?

Ш. Да.

М. Някога работили ли сте в Ню Йорк?

Ш. Ами, да, веднъж.

М. Тук имам един полицейски доклад, в който се казва, че сте работили на един строеж в Куинс като кранист и кранът е убил техническия ръководител Бил Уитман. Вярно ли е?

Ш. Да. Беше нещастен случай.

М. Колко време работехте на строежа, когато това се случи?

Ш. Не помня.

М. Нека опресня паметта ви. Работили сте там от седемдесет и два часа. Долетели сте от Чикаго един ден преди инцидента и след два дни сте отлетели обратно. Вярно ли е?

Ш. Предполагам.

М. Според статистиката на Америкън Еърлайнс вие сте долетял от Чикаго в Ню Йорк и два дни преди нападението срещу Филип Адлър, а на следващия ден сте отлетели обратно. Каква беше целта на това кратко посещение?

Ш. Исках да гледам някои пиеси.

М. Помните ли заглавията на пиесите, които гледахте?

Ш. Не. То не беше скоро.

М. По време на нещастния случай с крана кой беше ваш работодател?

Ш. „Камерън Ентърпрайзис“.

М. А на строежа, на който работите сега в Чикаго?

Ш. „Камерън Ентърпрайзис“.

Хауард Келър беше на съвещание с Лара. През последния час обсъждаха как да контролират щетите и как да компенсират отрицателните публикации срещу компанията. В края на съвещанието Лара попита:

— Има ли нещо друго?

Хауард се намръщи. Някой му беше казал да предаде нещо на Лара, но той не можеше да си спомни какво. „Е, както и да е, сигурно не беше нещо важно.“

Симс — икономът — каза:

— Търсят ви по телефона, мистър Адлър. Лейтенант Манчини.

Филип вдигна телефона.

— С какво мога да ви услужа?

— Имам новини за вас, мистър Адлър.

— Какви? Открихте ли човека?

— Бих предпочел да дойда и да поговоря лично с вас. Може ли?

— Разбира се.

— Ще бъда при вас след половин час.

Филип остави слушалката, питайки се какво е това, което детективът не искаше да му каже по телефона. Когато Манчини дойде, Симс го отведе в библиотеката.

— Добър ден, мистър Адлър.

— Добър ден. Какво става?

— Заловихме мъжа, който ви е нападнал.

— Така ли? Изненадан съм. Казахте ми, че е невъзможно да се заловят тези нападатели.

— Той не е обикновен нападател.

Филип се намръщи.

— Неви разбирам.

— Той е строителен работник. Действа в Чикаго и Ню Йорк; Има полицейско досие — нападение с взлом. Заложил е часовника ви и така получихме отпечатъците му — Манчини му показа един ръчен часовник. — Това е часовникът ви, нали?

Филип го гледаше втренчено, но не искаше да го докосне. Видът му отново го върна към ужасния миг, когато мъжът сграбчи китката му и замахна с ножа. Неохотно се пресегна и взе часовника. Погледна отзад на капака, където някои от буквите бяха издраскани.

— Да, това е моят часовник.

Лейтенант Манчини взе обратно часовника.

— Засега ще го задържим като веществено доказателство. Бих искал утре да дойдете в центъра, за да разпознаете мъжа в полицията.

Мисълта, че отново ще се срещне със своя нападател лице в лице изведнъж изпълни Филип с гняв.

— Ще дойда.

— Адресът е Полис Плаза номер едно, стая двеста и дванадесет. В десет часа?

— Добре — той се намръщи. — Какво искахте да кажете е това, че той не е обикновен нападател?

Лейтенант Манчини се поколеба.

— Било му е платено, за да ви нападне.

Филип го зяпна изумен.

— Какво?

— Това не е просто нещастен случай. Били са му платени петдесет хиляди долара, за да ви пореже.

— Не вярвам — бавно промълви Филип. — Кой би платил петдесет хиляди долара, за да ме осакати?

— Вашата жена.

XXXIII

Той е бил нает от вашата жена!

Филип бе зашеметен.

„Лара?“ Би ли могла Лара да направи такова ужасно нещо? И каква можеше да бъде причината?

„Не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт…“

„Не се налага да заминеш. Искам да имам съпруг, а не временен заместител… Да не си пътуващ търговец…“

„Тя ме обвини, че съм откраднала диамантената гривна, която ти й подари… Би направила всичко, за да те задържи…“

И Елърби: „Смяташ ли да намалиш концертите?… Говорих с Лара.“

Лара.

На Полис Плаза номер едно имаше съвещание между прокурора, полицейския комисар и лейтенант Манчини. Прокурорът казваше:

— Имаме си работа не с кого да е. Дамата има голямо влияние. Какви сигурни доказателства имате, лейтенанте?

Манчини отговори:

— Направих проверка в отдел „Кадри“ на „Камерън Ентърпрайзис“. Джеси Шоу е бил назначен по молба на Лара Камерън. Попитах дали и друг път тя лично е наемала строителни работници. Отговорът беше „Не“.

— Нещо друго?

— Говори се, че един от шефовете на строителите на име Бил Уитман се е хвалил пред приятели, че знае нещо за Лара Камерън, което ще го направи богат. Малко след това е бил убит от крана, управляван от Джеси Шоу. Шоу е бил изтеглен от Чикаго и преместен в Ню Йорк. След инцидента веднага се завърнал в Чикаго. Няма съмнение, че ударът е бил подготвен. Между другото самолетният му билет е платен от „Камерън Ентърпрайзис“.

— А нападението срещу Адлър?

— Същият маниер на действие. Шоу е долетял от Чикаго два дни преди нападението и си е заминал на следващия ден. Ако не беше проявил алчност, решавайки да получи още малко пари като заложи часовника, вместо да го хвърли, никога не бихме го заловили.

Полицейският комисар попита:

— Ами мотивите? Защо би причинила това на съпруга си?

— Разговарях с някои от прислужниците. Лара Камерън е луда по своя мъж. Единственото, за което някога са се карали, са били концертните му турнета. Тя искала той да си стои у дома.

— И сега той си стои у дома.

— Точно така.

Прокурорът запита:

— А тя какво казва? Отрича ли?

— Още не съм разговарял с нея. Исках преди това да обсъдим с вас дали е налице казус.

— Каза, че Филип Адлър може да разпознае Шоу?

— Да.

— Добре.

— Защо не изпратиш някой от хората си да разпита Лара Камерън? Да видим какво ще каже тя.

Лара се съвещаваше с Хауард Келър, когато по уредбата се чу:

— Дошъл е лейтенант Манчини, който иска да говори с вас.

— За какво? — намръщи се Лара.

— Не каза.

— Нека влезе.

Лейтенант Манчини се намираше в деликатно положение. Без сигурни доказателства щеше да е трудно да изкопчи каквото и да е от Лара Камерън. „Но трябва да опитам“, мислеше той. Не очакваше, че ще види Хауард Келър.

— Добър ден, лейтенанте.

— Добър ден.

— Нали познавате Хауард Келър?

— Разбира се. Най-добрият питчър в Чикаго.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита Лара.

Това беше най-трудното. „Първо да установим, че тя е познавала Джеси Шоу и да започнем оттам.“

— Арестувахме нападателя на съпруга ви — той наблюдаваше изражението й.

— Така ли? Какво…?

Хауард Келър се намеси:

— Как го заловихте?

— Заложил часовника, който мис Камерън е подарила на съпруга си. — Манчини отново погледна Лара. — Името му е Джеси Шоу.

Изражението й не се промени изобщо. „Бива си я, рече си Манчини. Дамата си я бива.“

— Познавате ли го?

Лара се намръщи.

— Не. Трябва ли да го познавам?

„Първата й грешка, помисли Манчини. Ще я хвана.“

— Работи като строител на един от вашите обекти в Чикаго. Работил е и на строежа ви в Куинс. Управлявал е крана, който е убил един човек — престори се, че проверява в бележника си. — Някой си Бил Уитман. Определили са го като нещастен случай.

Лара преглътна:

— Да…

Преди да може да продължи, Келър проговори:

— Вижте, лейтенанте, в компанията работят стотици хора. Нали не очаквате, че познаваме всички?

— Не познавате ли Джеси Шоу?

— Не. И съм сигурен, че мис Камерън…

— Бих предпочел да го чуя от нея самата, ако нямате нищо против.

Лара каза:

— Изобщо не съм чувала за него.

— Били са му платени петдесет хиляди долара, за да нападне вашия съпруг.

— Аз… не мога да повярвам! — лицето й внезапно пребледня.

„Сега ще се заема с нея“, рече си Майчини.

— Нищо ли не знаете за това?

Лара се втренчи в него, очите й изведнъж заблестяха гневно.

— Нима предполагате…? Как смеете?! Ако някой го е изпратил, искам да знам кой!

— Това иска и съпругът ви, мис Камерън.

— Говорили сте за това с Филип?

— Да. Аз…

След миг Лара излетя от кабинета си.

Когато Лара пристигна в апартамента им, Филип си събираше багажа непохватно, заради осакатената си ръка.

— Филип… какво правиш?

Той се обърна да я погледне, сякаш я виждаше за пръв път.

— Заминавам.

— Защо? Не вярваш на тази… тази ужасна история, нали?

— Стига вече лъжи, Лара.

— Но аз не лъжа. Трябва да ме изслушаш. Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света. Обичам те, Филип.

Той се обърна към нея.

— Полицаите казаха, че този човек работи при теб. Че са му били платени петдесет хиляди долара, за да… направи това.

Тя поклати глава.

— Не знам нищо. Знам само, че нямам нищо общо с това. Вярваш ли ми?

Той я гледаше мълчаливо.

Лара остана дълго така, после се обърна и слепешката излезе от стаята.

Филип прекара безсънна нощ в един хотел в центъра. Образът на Лара непрестанно изникваше в съзнанието му. „Искам да науча нещо повече за тази фондация. Бихме могли да се видим и да поговорим…“

„Женен ли сте? Разкажете ми за себе си…“

„Когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз се пренасям в Неапол…“

„Сънувам една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам…“

„Дойдох в Амстердам, за да те видя…“

„Искашли да дойда с теб в Милано…?“

„Ще ме разглезиш“ — „Точно това смятам да направя…“

„А топлотата, съчувствието, грижите на Лара? Нима толкова много съм се лъгал в нея?“

Филип отиде в полицейския участък, където го очакваше лейтенант Манчини. Той го отведе в малка зала с подиум в единия край.

— Искаме само да го посочите сред наредените в редица мъже.

„За да го свържат с Лара“, помисли Филип.

В редицата бяха строени шестима мъже, приблизително с еднаква конструкция и на еднаква възраст. Джеси Шоу беше по средата. Когато Филип го видя, усети, че нещо в главата му започна да пулсира. Чуваше гласа му — „Дай портфейла! — Усещаше ужасната болка от ножа, разрязал китката му. Нима Лара би ми причинила това?“

„Ти си единственият мъж, когото съм обичала“.

Лейтенант Манчини му говореше:

— Гледайте добре, мистър Адлър.

„Отсега нататък ще работя вкъщи. Филип има нужда от мен…“

— Мистър Адлър…

„Ще ти намерим най-добрите лекари в света…“ — Тя бе до него всеки миг, обслужваше го, грижеше се за него. „Щом Мохамед не отива при планината…“

— Бихте ли го посочили?

„Омъжих се за теб, защото бях лудо влюбена в теб. Все още съм влюбена. Дори никога вече да не се любим, за мен няма значение. Искам само да си смени да ме обичаш…“

Тя беше казала истината.

И последната сцена в жилището им.

Нямам нищо общо със случилото се. Не бих ти причинила болка за нищо на света…

— Мистър Адлър…

„Полицаите сигурно са сгрешили, помисли Филип. В името на бога, аз й вярвам. Не би могла да го направи!“

Манчини отново му говореше:

— Кой е той?

Филип се обърна към него и рече:

— Не знам.

— Какво?

— Не го виждам.

— Казахте, че сте го разгледали добре.

— Точно така.

— Тогава посочете кой е.

— Не мога — отвърна Филип, — той не е тук.

Лицето на лейтенант Манчини бе мрачно.

— Сигурен ли сте в това?

— Разбира се — изправи се Филип.

— Е, тогава това е всичко, мистър Адлър. Много ви благодаря за съдействието.

„Трябва да намеря Лара, мислеше Филип. Трябва да намеря Лара.“

Тя седеше на бюрото си и се взираше през прозореца. Филип не й повярва. Това й причиняваше ужасна мъка. И Пол Мартин. Зад всичко това беше той, разбира се. Но защо го е направил? „Помниш ли, че казах, че съпругът ти трябва да се грижи за теб? Той не се справя много добре, както изглежда. Някой трябва да поговори с него!“ Нима го е направил, защото я обича? Или като акт на отмъщение, защото я мрази?

Влезе Хауард Келър. Изглеждаше блед и измъчен.

— Току-що говорих по телефона. Изгубихме „Камерън Тауърс“, Лара. И Съдърн Иншурънс и Мючуъл Овърсийс Инвестмънт се отказват, защото не можем да спазим пусковия срок. Няма начин да покрием плащанията ни по ипотеките. Почти успяхме, нали? Най-високият небостъргач в света. Аз… аз съжалявам. Знам колко много означаваше това за теб.

Лара се обърна към него и Келър бе шокиран от вида й. Беше бледа, под очите й имаше тъмни кръгове. Изглеждаше замаяна, сякаш не й бе останала никаква сила.

— Лара… чу ли какво казах? Изгубихме „Камерън Тауърс“.

Тя заговори с неестествено спокоен глас:

— Чух. Не се безпокой, Хауард. Ще вземем заем срещу някои от другите ни сгради и ще изплатим всичко.

Тя го плашеше.

— Лара, не остана нищо, което да ипотекираме. Ще трябва да обявиш банкрут и…

— Хауард…?

— Да?

— Възможно ли е една жена да обича един мъж прекалено много?

— Какво?

Гласът й бе мъртъв.

— Филип ме напусна.

Това изведнъж му обясни всичко.

— Аз… съжалявам, Лара.

На лицето й се появи странна усмивка.

— Смешно е, нали? Изведнъж губя всичко. Първо Филип, сега моите сгради. Знаеш ли какво е това, Хауард? Това е Съдбата. Тя е срещу мен. Не можеш да се бориш със Съдбата, нали?

Никога не я беше виждал, изпаднала в такова отчаяние. Това го разкъсваше.

— Лара…

— И това не е всичко. Следобед трябва да замина за Рино. Да дам показания пред съдебните заседатели…

От уредбата прозвуча:

— Дошъл е лейтенант Манчини.

— Да влезе.

Хауард Келър погледна питащо към Лара.

— Манчини? Какво иска?

Лара пое дълбоко дъх.

— Дошъл е да ме арестува, Хауард.

— Да те арестува? Какво говориш?

Гласът й беше много тих.

— Смятат, че аз съм организирала нападението над Филип.

— Това е абсурдно! Не могат…

Вратата се отвори и лейтенант Манчини влезе. Спря за миг и изгледа и двамата, после пристъпи напред.

— Имам заповед за арестуването ви.

Хауард Келър бе пребледнял. Той застана пред Лара, сякаш да я защити и дрезгаво проговори:

— Не може да направите това. Тя не е виновна.

— Прав сте, мистър Келър. Аз няма да арестувам нея. Заповедта е за вас.

Стенограма от разпита на Хауард Келър, проведен от лейтенант Манчини.

М. Прочетохте ли правата си, мистър Келър?

К. Да.

М. И се отказвате от правото си на адвокат?

К. Не ми трябва адвокат. И без това сам щях да дойда при вас. Не мога да позволя това да се случи на Лара.

М. Вие ли платихте на Джеси Шоу петдесет хиляди долара, за да нападне Филип Адлър?

К. Да.

М. Защо?

К. Той я караше да се чувства нещастна. Тя го молеше да остане с нея, но той все заминаваше.

М. И затова вие организирахте осакатяването му?

К. Не беше така. Изобщо не съм искал Джеси да стига чак дотам. Той се е увлякъл.

М. Разкажете ми за Бил Уитман.

К. Той беше едно копеле. Опитваше се да изнудва Лара. Не можех да го допусна. Щеше да я съсипе.

М. Затова уредихте да бъде убит?

К. Да, заради Лара.

М. Тя знаеше ли това?

К. Не, разбира се. Никога не би го позволила. Не. Аз трябваше да я закрилям, разбирате ли. Всичко, което правех, го правех заради нея. Бих умрял за нея.

М. Или убил за нея.

К. Мога ли да ви задам един въпрос? Как разбрахте, че съм замесен аз?

Край на разпита.

На Полис Плаза номер едно капитан Бронсън попита Манчини:

— Наистина, как разбра, че той стои зад всичко това?

— Бе оставил едно свободно крайче и аз го разплетох. Почти го бях пропуснал. В досието на Джеси Шоу се споменаваше, че за първи път е загазил на седемнадесет години с кражбата на екипировка за бейзбол от младежкия отбор на „Чикаго Къбс“. Проверих и се уверих, че наистина са били в един отбор. Тук беше грешката на Келър. Когато го попитах, той ми каза, че никога не е чувал за Джеси Шоу. Обадих се на един приятел, който беше спортен редактор в чикагския „Сън Таймс“. Той си спомни и за двамата. Били са приятели. Предположих, че Келър е намерил работа на Шоу „Камерън Ентърпрайзис“. Лара Камерън назначила Джеси Шоу, защото Хауард Келър я помолил. Вероятно изобщо не е виждала Шоу.

— Добра работа, Сал.

Манчини поклати глава:

— Знаеш ли какво? В крайна сметка това нямаше значение. Ако не бях го хванал, а бяхме обвинили Лара Камерън, Хауард Келър щеше да дойде и да си признае.

Нейният свят се сриваше. Лара не можеше да повярва, че от всички хора именно Хауард Келър носи отговорност за всички ужасни неща, които се случиха. „Направил го е заради мен, мислеше тя. Трябва да се опитам да му помогна.“

Кати й позвъни:

— Колата дойде, мис Камерън. Готова ли сте?

— Да. — Тя тръгваше за Рино, за да даде показания пред съдебните заседатели.

Пет минути след тръгването й Филип се обади в кабинета й.

— Съжалявам, мистър Адлър. Изпуснахте я. Тя замина за Рино.

Прободе го силно разочарование. Искаше отчаяно силно да я види, да я помоли за прошка.

— Когато говорите с нея, кажете й, че я чакам.

— Ще й предам.

Той отново набра някакъв номер, поговори десет минути, после телефонира на Уилям Елърби.

— Бил… Ще остана в Ню Йорк. Ще преподавам в „Джулиард“.

— Какво могат да ми направят? — попита Лара.

Тери Хил отговори:

— Зависи. Ще изслушат показанията ти. Или ще решат, че си невинна и в такъв случай ще ти върнат казиното, или ще преценят, че има достатъчно доказателства, за да те подведат под отговорност. Ако решението им е такова, ще те съдят за углавно престъпление, а може да те очаква и затвор.

Лара промърмори нещо.

— Извинявай, не разбрах.

— Казах, че татко е бил прав. Това е Съдбата.

Даването на показанията пред съдебните заседатели, които трябваше да решат дали да се изпрати делото в съда, продължи четири часа. Разпитваха Лара относно придобиването на „Камерън Палас Хотел енд Казино“. Когато излязоха от залата, Тери Хил стисна ръката на Лара.

— Беше много добре, Лара. Смятам, че наистина им направи силно впечатление. Нямат сериозни доказателства срещу теб, така че има голяма вероятност да… — той замлъкна, изумен. Лара се обърна. В преддверието бе влязъл Пол Мартин. Бе облечен в старомоден двуреден костюм с жилетка, а бялата му коса бе сресана по същия начин, както когато Лара се запозна с него.

Тери Хил възкликна:

— О, господи! Той е дошъл, за да даде показания — обърна се към Лара: — Много ли те мрази?

— Какво искаш да кажеш?

— Лара, ако са му обещали снизходителност, за да свидетелства срещу теб, с тебе е свършено. Ще те пратят в затвора.

Лара гледаше към Пол Мартин в другия край на стаята.

— Но… така той би унищожил и себе си.

— Затова те попитах много ли те мрази. Би ли жертвал себе си, за да унищожи теб?

Вцепенена, Лара отвърна:

— Не знам.

Пол Мартин се приближи към тях.

— Здравей, Лара. Чух, че нещо не ти върви — очите му не издаваха нищо. — Съжалявам.

Лара си спомни думите на Хауард Келър: „Той е сицилианец. Те никога не прощават и никога не забравят.“ Той е носил в себе си изгарящата жажда за отмъщение, а тя нищо не е подозирала.

Пол Мартин понечи да си тръгне.

— Пол…

Той спря.

— Да?

— Нужно ми е да поговоря с теб.

За миг той се поколеба.

— Добре.

Кимна към един празен кабинет в дъното на коридора.

— Можем да поговорим там.

Тери Хил гледаше как двамата влизат в кабинета. Вратата зад тях се затвори. Би дал всичко на света да можеше да чуе разговора им.

Тя не знаеше как да започне.

— Какво искаш, Лара?

Беше много по-трудно, отколкото бе предполагала. Когато проговори, гласът й бе дрезгав:

— Искам да ме оставиш да си ида.

Веждите му се вдигнаха.

— Как бих могъл? Та ти не си моя — той й се подиграваше.

Беше й трудно да диша.

— Не смяташ ли, че си ме наказал достатъчно?

Пол Мартин стоеше като вкаменен, с неразгадаемо изражение.

— Времето, докато бяхме заедно, беше прекрасно, Пол. С изключение на Филип, ти си означавал за мен много повече от всеки друг в живота ми. Дължа ти повече, отколкото мога да ти се отблагодаря някога. Изобщо не съм искала да те наранявам. Трябва да ми повярваш.

Беше й трудно да продължи.

— Ти притежаваш властта да ме унищожиш. Наистина ли го искаш? Ще бъдеш ли щастлив, ако ме изпратиш в затвора? — тя се бореше със сълзите си. — Моля те, Пол, върни ми живота. Моля те, престани да се отнасяш с мен като с враг…

Пол Мартин стоеше неподвижен с безизразни очи.

— Моля те за прошка… Аз… Прекалено съм уморена, за да се боря повече, Пол. Ти победи… — гласът й пресекна.

На вратата се почука и един пристав надникна.

— Съдебните заседатели ви очакват, мистър Мартин.

Той не помръдна и дълго гледа Лара, после се обърна и излезе, без да каже дума. „Край, каза си Лара. Всичко е свършено.“ Тери Хил влезе забързан в кабинета.

— Ужасно бих искал да знам какви показания ще даде там вътре. Не можем да направим Нищо, освен да чакаме.

И зачакаха. Стори им се цяла вечност. Когато Пол Мартин най-после излезе, изглеждаше уморен и измъчен. „Той е остарял, помисли си Лара. И обвинява мен за това.“ Той я гледаше. Поколеба се за миг, после приближи към нея.

— Не мога никога да ти простя. Ти ме направи глупак. Но ти беше най-хубавото нещо в живота ми. Предполагам, че ти дължа нещо за това. Там вътре не им казах нищо, Лара.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Пол. Не знам как да…

— Приеми го като подарък от мен по случай рождения ти ден. Честит рожден ден, бебче.

Тя го гледаше как си отива и изведнъж осъзна думите му. „Беше рожденият й ден!“ Толкова много събития й се струпаха едно след друго, че съвсем бе забравила. И приемът. Двеста гости щяха да я чакат в „Манхатън Камерън Плаза“!

Лара се обърна към Тери Хил:

— Тази вечер трябва да се върна в Ню Йорк. Има прием в моя чест. Ще ме пуснат ли да отида?

— Един момент — Тери Хил влезе в залата и когато се появи отново след пет минути, рече: — Можеш да заминеш за Ню Йорк. Съдебните заседатели ще обявят решението си сутринта, но това вече е просто една формалност. Довечера можеш да се върнеш тук отново. Между другото, твоят приятел ти каза истината. Нищо не е признал.

След тридесет минути Лара замина за Ню Йорк.

— Добре ли си? — бе я попитал Тери Хил.

Тя го погледна и отвърна:

— Разбира се.

Стотици важни личности щяха да дойдат да я почетат тази вечер. Тя ще вдигне гордо глава. Тя е Лара Камерън.

Тя стоеше в центъра на Голямата бална зала и се оглеждаше. „Аз създадох това. Създадох паметници, които се издигат в небето, които промениха живота на хиляди хора по цяла Америка. А сега всичко това ще принадлежи на безлични банкери, чуваше съвсем ясно гласа на баща си. — Съдбата. Тя винаги е била против мен, спомни си за Глейс Бей и за малкия пансион, в който отрасна. Спомни си колко бе ужасена в първия учебен ден. — Кой ще каже дума, която започва с «Е»? — Спомни си за наемателите. Бил Роджърс… — Първото правило в бизнеса с недвижими имоти е ПДХ. Не го забравяй никога. И Чарлз Коун. — Ям само храна, приготвена по европейските религиозни изисквания, а се боя, че в Глейс Бей няма такава…“

„Ако получа тази земя, ще сключите ли с мен договор за наем за срок от пет години?“

„Не, Лара, трябва да бъде за срок от десет години…“

И Шон Макалистър… „Ще ми трябва много специално основание, за да ти дам такъв заем… имала ли си любовник?…“

И Хауард Келър: „… подходът ви е изцяло погрешен…“

„Искам да дойдеш да работиш при мен…“

После успехите. Прекрасни, бляскави успехи. И Филип. Нейният Лохинвар. Мъжът, когото обожаваше. Това бе най-голямата й загуба.

Един глас я повика:

— Лара…

Беше Джери Таунзенд.

— Карлос ми каза, че сте тук — той се приближи към нея. — Съжалявам за приема по случай рождения ден.

Тя го погледна.

— Какво… какво се е случило?

Той се втренчи в нея.

— Хауард не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

— Имаше много откази заради отрицателните публикации и решихме, че ще бъде най-добре, ако го отменим. Помолих Хауард да ви каже.

„Да ти призная истината, имам проблеми с паметта.“

Лара промълви тихо:

— Няма значение — хвърли последен поглед на красивата зала. — Аз получих своите петнадесет минути, нали?

— Какво?

— Нищо — тя тръгна към вратата.

— Лара, нека да се качим до канцелариите. Трябва да се довършат някои неща.

— Добре. „Сигурно никога вече няма да се върна в тази сграда“, рече си Лара.

Докато се изкачваха с асансьора към канцелариите, Джери каза:

— Чух за Келър. Трудно е да се повярва, че той е виновен за всичко станало.

Лара поклати глава.

— Аз съм виновна, Джери. Никога няма да си го простя.

— Вината не е ваша.

Внезапно я завладя чувство на самота.

— Джери, ако все още не си вечерял…

— Съжалявам, Лара. Тази вечер съм зает.

— О! Няма нищо.

Вратата на асансьора се отвори и двамата слязоха.

— Документите, които трябва да подпишете, са в залата за конференции — каза Джери.

— Добре.

Вратата на залата беше затворена. Той я остави тя да я отвори. В този миг четиридесет гласа запяха „Честит рожден ден, честит рожден ден…“.

Лара стоеше слисана. Залата бе пълна с хора, с които бе работила през всичките тези години — архитекти, предприемачи, технически ръководители. Тук беше и Чарлс Коун, и професор Майърс, Хорас Гутман и Кати, и бащата на Джери Таунзенд. Но единственият, когото Лара виждаше, беше Филип. Той вървеше към нея, протегнал ръце, и тя изведнъж усети, че не може да диша.

— Лара… — прозвуча й като милувка.

И тя се намери в прегръдките му, бореща се със сълзите и си каза: „Аз съм си у дома. Тук ми е мястото.“

Това беше изцеление, благословено чувство за спокойствие. Докато го прегръщаше, усети, че я обгърна някаква топлина. „Това е единственото, което има значение“, помисли Лара.

Хората се тълпяха около нея и сякаш всички говореха едновременно.

— Честит рожден ден, Лара…

— Изглеждаш чудесно…

— Изненадана ли си?…

Лара се обърна към Джери Таунзенд:

— Джери, как можа…

Той поклати глава.

— Това го организира Филип.

— О, скъпи…

Влязоха келнери с ордьоври и питиета. Чарлс Коун каза:

— Няма значение какво ще стане, аз се гордея с теб, Лара. Ти казваше, че искаше да направиш нещо по-различно и успя.

Бащата на Джери Таунзенд говореше:

— Дължа живота си на тази жена.

— Аз също — усмихна се Кати.

— Предлагам да пием тост за най-добрия шеф, който съм имал или някога ще имам! — рече Джери Таунзенд. Чарлс Коун вдигна чашата си.

— За едно чудесно малко момиче, което стана чудесна жена!

Тостовете продължиха и най-после дойде ред и на Филип. Имаше да казва толкова много и той го каза с четири думи:

— За жената, която обичам.

Очите на Лара преливаха от сълзи. Беше й трудно да говори.

— Аз… дължа толкова много на всички вас. Никога не бих могла да ви се отплатя. Искам само да ви кажа — тя се задави, не можеше да продължи. — Благодаря ви.

Лара се обърна към Филип.

— Благодаря ти за това, любими. Това е най-хубавият ми рожден ден. — Изведнъж си спомни. — Тази вечер трябва да се върна в Рино!

Филип я погледна и се усмихна широко.

— Никога не съм бил в Рино…

След половин час те седяха в лимузината на път към летището. Лара държеше ръката на Филип и си мислеше: „В крайна сметка не загубих всичко. Ще прекарам остатъка от живота си в стремежа да му компенсирам всичко това. Нищо друго няма значение. Единственото важно нещо е да бъда с него и да се грижа за него. Не ми е нужно нищо друго.“

— Лара?…

Тя гледаше през прозореца.

— Макс, спри!

Лимузината веднага закова спирачки.

Филип я погледна озадачен. Бяха спрели пред огромен празен парцел, покрит с бурени. Лара го гледаше втренчено.

— Лара…

— Погледни, Филип! Погледни!

Той обърна глава.

— Какво?

— Не го ли виждаш?

— Какво да виждам?

— О, прекрасно е! Търговски център там — в отдалечения ъгъл! По средата ще издигнем луксозни жилищни сгради. Има достатъчно място за четири здания. Сега виждаш, нали?

Той я гледаше като хипнотизиран.

Лара се обърна към него, гласът й преливаше от въодушевление:

— Ето и моя план…