Звездите светят над нас

XVI

— Хауард, утре сутринта заминавам за Лондон.

— По какъв въпрос? — попита Келър.

— Лорд Макинтош ме кани да разгледам един имот, който го интересува. Предлага ми съдружие.

Брайън Макинтош бе един от най-богатите английски предприемачи в областта на недвижимите имоти.

— В колко часа заминаваме? — попита Келър.

— Реших да замина сама.

— О?

— Искам да останеш тук и да държиш всичко под око.

Той кимна:

— Добре, ще се постарая.

— Знам. Винаги мога да разчитам на теб.

Пътуването до Лондон мина спокойно. Частният „Боинг 727“, който Лара бе купила, излетя сутринта и кацна на летище Лутън край Лондон. Лара не подозираше, че скоро в живота й ще настъпи промяна.

Когато влезе във фоайето на хотел „Клариджис“, Лара бе посрещната от управителя Роналд Джоунс.

— За нас е удоволствие, че отново ни гостувате, мис Камерън. Ще ви покажа апартамента ви. Между другото, вече се получиха съобщения за вас.

Оказа се, че са повече от десет.

Апартаментът бе чудесен. Имаше цветя от Брайън Макинтош и от Пол Мартин, шампанско и ордьоври от хотела. Телефонът започна да звъни още с влизането й. Търсеха я от всички краища на Съединените щати.

— Архитектът иска да направи някои промени в проекта. Това ще ни струва цяло състояние…

— Доставчиците на цимент стачкуват…

— Първа национална спестовна каса желае да участва в следващата ни сделка…

— Кметът иска да знае дали ще можете да Дойдете в Лос Анжелис за откриването. Предвижда голяма церемония…

— Тоалетните чинии още не са пристигнали…

— Лошото време ни бави. Изоставаме от графика…

Всеки проблем изискваше нейното решение и когато най-после приключи, Лара се почувства изтощена. Вечеря сама в стаята си, после се загледа през прозореца в ролсройсовете и бентлитата, които спираха пред входа на хотела откъм Брук Стрийт. Обзе я опияняващо чувство на гордост. „Малкото момиче от Глейс Бей стигна далеч, татко.“

На другата сутрин Лара и Брайън Макинтош отидоха да разгледат въпросния парцел. Той беше огромен — две мили по протежение на реката, заети от стари, порутени сгради и складове.

— Британското правителство ще ни направи много данъчни облекчения заради благоустрояването на цялата тази част от града — обясни й Макинтош.

— Бих искала да си помисля — отвърна Лара.

За себе си тя вече бе взела решението.

— Между другото, за довечера имам билети за концерт — рече Макинтош. — Жена ми ще бъде на събрание в клуба си. Обичате ли класическа музика?

Лара не се интересуваше от класическа музика.

— Да.

— Филип Адлър ще свири Рахманинов — той я погледна, очаквайки реакцията й.

Тя изобщо не бе чувала за Филип Адлър.

— Чудесно — рече Лара.

— Добре. След концерта ще вечеряме в „Скотс“. Ще мина да ви взема в седем.

„Защо казах, че харесвам класическа музика?“ — зачуди се Лара. Би предпочела да вземе топла вана и да си легне. — „Е, хайде, още една вечер не е от значение. Ще отлетя за Ню Йорк на сутринта.“

„Фестивал Хол“ бе препълнен от любители на музиката. Мъжете бяха облечени официално, жените носеха красиви вечерни рокли. Това беше галавечер и голямата зала бе изпълнена с нетърпеливо очакване.

Брайън Макинтош купи от разпоредителката програми и двамата заеха местата си. Той подаде програма на Лара, която й хвърли един поглед. Лондонската филхармония… Филип Адлър ще изпълни Концерт за пиано номер три в ре минор, опус 30, от Рахманинов.

„Трябва да се обадя на Хауард и да му напомня за преработените калкулации за парцела на Пето Авеню.“

Диригентът се появи на сцената и публиката започна да ръкопляска. Лара не му обърна внимание.

„Предприемачът в Бостън действа твърде бавно. Трябва му стимул. Ще кажа на Хауард да му предложи премия.“

Публиката отново заръкопляска силно. Един мъж се настани на мястото си пред пианото в центъра на сцената. Диригентът подаде първия такт — концертът започна. Пръстите на Филип Адлър полетяха по клавишите.

Зад Лара някаква жена със силен тексаски акцент се обади:

— Нали е фантастичен? Казах ли ти, Агнес?!

Лара отново опита да се съсредоточи. „Лондонската сделка отпада. Местоположението е неподходящо, разсъждаваше тя. Местоположението, местоположението и пак местоположението, замисли се за един обект близо до Кълъмбъс Съркъл, който й предложиха. Виж, от това би могло да излезе нещо.“

Жената зад нея високо каза:

— Изразът му… е невероятен! Той с един от най-…

Лара се опита да не я слуша.

„Там цената на административна сграда, която ще се дава под наем ще бъде приблизително четиристотин долара на квадратен фут. Ако успея да огранича строителните разходи в рамките на сто и петдесет милиона, цената на земята — до сто двадесет и пет милиона…“

— Боже мой! — възкликна жената отзад.

Лара се стресна от унеса.

— Той е направо блестящ!

Забиха барабани, Филип Адлър изсвири четири такта соло, оркестърът се включи с все по-бързо темпо… Жената едва се сдържаше:

— Само слушай! Музиката преминава от piu vivo в piu mosso. Чувала ли си нещо по-вълнуващо?

Лара стисна зъби.

„Дори приключването без загуба ще бъде приемливо, разсъждаваше тя. Цената на квадратурата, която ще се дава под наем, ще излезе триста и петдесет милиона долара, десетпроцентната лихва ще бъде тридесет и пет милиона, плюс десет милиона експлоатационни разходи…“

Музиката ускоряваше темпото си, ехтеше в залата, изведнъж достигна кулминацията си и спря, Публиката скочи на крака, като аплодираше. Чуваха се викове „Браво!“. Пианистът бе станал и се покланяше.

Лара дори не си направи труда да вдигне поглед. „Данъците ще бъдат около шест милиона, отстъпките на наема ще възлязат на около два, стават петдесет и осем милиона долара.“

— Невероятен е, нали? — обърна се към нея Брайън Макинтош.

— Да — Лара се подразни, че отново прекъсват мислите й.

— Хайде да идем зад кулисите. Филип ми е приятел.

— Всъщност аз не…

Той я хвана за ръка и двамата се отправиха към изхода.

— Радвам се, че ще имам възможността да ви запозная с него — говореше Брайън Макинтош.

„В Ню Йорк сега е шест часа. Ще мога да се обадя на Хауард да започне преговори.“

— Такова преживяване се случва веднъж в живота, нали?

„И веднъж ми е напълно достатъчно“, мислеше си Лара.

— Да.

Стигнаха до входа за артистите, пред който чакаше голяма тълпа. Брайън Макинтош почука на вратата. Отвори един портиер.

— Да, сър?

— Лорд Макинтош при мистър Адлър.

— Веднага, милорд. Моля, заповядайте — той отвори вратата колкото да влязат Макинтош и Лара, после бързо я хлопна пред талпата.

— Какво искат всички тези хора? — попита Лара.

Той изненадано я погледна.

— Да видят Филип.

Тя се учуди защо. Портиерът посочи:

— Вървете направо в общата стая на актьорите, милорд.

— Благодаря.

„Само пет минути и ще кажа, че трябва да тръгвам.“

Общата стая бе шумна и претъпкана. Хората се бяха струпали около една фигура, която Лара не можеше да види. После тълпата се размърда и тя го видя съвсем ясно. Лара се вцепени, за миг почувства, че сърцето й спира. Неясният, мимолетен образ, който носеше в съзнанието си от толкова години, изневиделица се бе материализирал. Видението от нейната фантазия — Лохинвар, бе оживял. Обграденият от тълпата мъж беше висок, рус, с деликатни черти. Бе облечен във фрак с бяла папионка и Лара изпита усещане за нещо познато. Тя стои пред кухненската мивка в пансиона, а красивият млад мъж във фрак и бяла папионка се приближава зад нея и прошепва: „Мога ли да ви помогна?“ Брайън Макинтош загрижено я гледаше.

— Добре ли сте?

— Аз… да — усещаше, че трудно диша.

Филип Адлър усмихнат тръгна към тях. Това бе същата топла усмивка, която Лара си бе представяла. Той протегна ръка.

— Брайън, много мило, че дойде.

— Не бих пропуснал тази възможност — отвърна Макинтош. — Беше просто великолепен.

— Благодаря ти.

— О, Филип, бих искал да те запозная с Лара Камерън.

Лара го погледна в очите и от устата й неволно изскочи:

— Бършете ли?

— Моля?

Лара се изчерви.

— Нищо, аз… — езикът й изведнъж се заплете.

Около Филип Адлър се трупаха хора и го обсипваха с похвали.

— Никога не си свирил така добре…

— Мисля, че тази вечер Рахманинов сякаш бе до теб…

Хвалебствията не спираха. Присъстващите жени се тълпяха около него, докосваха го, дърпаха го. Лара стоеше и гледаше като хипнотизирана. Детската й мечта бе оживяла. Фантазията й бе въплътена в плът и кръв.

— Да тръгваме ли? — попита я Брайън Макинтош.

„Не“, ужасно искаше да остане. Искаше отново да разговаря с миража, да го докосне, за да се увери, че е истински.

— Готова съм — неохотно отвърна Лара.

На другата сутрин тя отлетя за Ню Йорк. Питаше се дали някога отново ще види Филип Адлър.

Бе невъзможно да го прогони от мислите си. Убеждаваше се, че това е нелепо, че се опитва да преживее отново една мечта от детството си, но напразно. Постоянно виждаше лицето му, чуваше гласа му. „Трябва да го видя пак.“

Рано на следващата сутрин й се обади Пол Мартин.

— Здравей, бебче. Липсваше ми. Как беше в Лондон?

— Добре — внимателно отвърна Лара.

Когато свърши разговора си с него, остана на бюрото си, мислейки за Филип Адлър.

— Очакват ви в съвещателната зала, мис Камерън.

— Идвам.

— Сделката в Куинс пропадна — каза й Келър.

— Защо? Мислех, че всичко е уредено?

— Аз също, но обществената комисия отказа да одобри градоустройствените промени.

Лара огледа присъстващите членове на административния съвет. Те бяха архитекти, адвокати, рекламни агенти, строителни инженери.

— Нещо не разбирам. Наемателите там имат среден годишен доход девет хиляди долара, а плащат месечен наем малко под двеста долара. Ние ще ремонтираме апартаментите им, без да увеличаваме наема, освен това ще осигурим още жилища за други хора от квартала. Правим им коледен подарък през юли, а те ни отказват. Каква е причината?

— Причината не е в комисията, а в председателката й Идит Бенсън.

— Уредете ми лична среща с нея.

На срещата Лара взе със себе си главния технически ръководител Бил Уитман.

— Честно казано, бях смаяна, когато разбрах за отказа на вашата комисия — започна Лара. — Ние ще вложим над сто милиона долара за благоустрояването на квартала, а вие отказвате да…

Идит Бенсън я прекъсна:

— Да говорим открито, мис Камерън. Не влагате пари, за да благоустроите квартала, а за да спечелите още пари.

— Разбира се, че очакваме печалба — отвърна Лара. — Но единственият начин за това е, като помогнем на вашите хора. Ще подобрим условията за живот в района и…

— Съжалявам, ала не мога да се съглася с това. В момента това е спокоен, малък район. Ако ви допуснем в него, ще се превърнем в гъсто населена област, ще се увеличи движението, автомобилите, замърсяването на въздуха. Не желаем нищо подобно.

— Нито пък аз — възкликна Лара. — Нямаме намерение да строим от онези грозни, голи, триетажни циментови кутии. Търсим проекти, които не увеличават нивото на шума, не намаляват светлината, не променят околната среда. Показната архитектура не ни интересува. Вече сме наели Стантън Филдинг — един от водещите архитекти в страната, който ще направи проектите, а Андрю Бъртън от Вашингтон ще направи парковото оформление.

Идит Бенсън вдигна рамене.

— Съжалявам, но няма смисъл. Мисля, че няма какво повече да обсъждаме — тя понечи да стане.

Лара трескаво мислеше. „Не бива да изпускам това. Не виждат ли, че е за доброто на квартала? Опитвам се да направя нещо за тях, а те не ми дават възможност.“

Изведнъж й хрумна безумна идея.

— Почакайте. Доколкото разбирам, останалите членове на комисията са съгласни с предложението ни, но вие сте тази, която го отхвърля?

— Точно така.

Лара пое дълбоко дъх.

— Трябва да обсъдим още нещо — тя се поколеба: — Но то е много лично. — Личеше, че се притеснява. — Според вас аз не се интересувам от замърсяването на околната среда като последствие от нашите действия, но ще ви призная нещо, което, надявам се, ще запазите в тайна. Имам десетгодишна дъщеря, която безумно обичам, и тя ще живее в една от новите сгради с баща си, на когото е поверена.

Идит Бенсън изненадано я гледаше.

— Аз… не знаех, че имате дъщеря.

— Никой не знае — тихо рече Лара. — Изобщо не съм се омъжвала, затова ви моля да го запазите в тайна. Ако се разчуе, това много ще ми навреди. Сигурна съм, че разбирате.

— Наистина ви разбирам.

— Много обичам дъщеря си и ви уверявам, че не бих направила нищо в нейна вреда. Ще се постарая с всички сили да създам прекрасни условия за хората, които ще живеят тук. А тя ще бъде една от тях.

Настана тишина, изпълнена със съчувствие.

— Трябва да призная, че това… съвсем променя нещата, мис Камерън. Бих искала да си помисля по въпроса.

— Благодаря, оценявам жеста ви.

„Ако имах дъщеря, за нея щеше да е съвсем здравословно да живее тук.“

След три седмици Лара получи одобрението на проекта от градската комисия по планирането.

— Чудесно! — рече тя. — Сега трябва да се свържем със Стантън Филдинг и Андрю Бъртън и да успеем да ги ангажираме за проекта.

Хауард Келър не можеше да повярва.

— Чух за станалото. Ти си я подвела! Невероятно. Та ти нямаш дъщеря.

— Но те имат нужда от този проект, а това беше единственият начин да ги накарам да променят мнението си.

Бил Уитман слушаше внимателно.

— Ако някога разберат, здравата ще загазиш!

През януари бе завършен строежът на нова четиридесет и пет етажна сграда на Шестдесет и трета улица. Лара взе за себе си двуетажния апартамент на покрива. Стаите бяха просторни, а цялото жилище бе заобиколено с тераси. За обзавеждането му тя нае един от най-добрите дизайнери. На тържеството при преместването й в него бяха поканени почти сто души.

— Единственото, което му липсва, е мъж — злобничко подхвърли една гостенка.

Лара си помисли за Филип Адлър и се запита къде ли се намира той и какво прави.

Двамата с Хауард Келър обсъждаха някакъв въпрос, когато в кабинета й влезе Бил Уитман.

— Привет, шефе! Може ли за една минута?

Лара вдигна поглед от бюрото си.

— Но не повече, Бил. Какъв ти е проблемът?

— Жена ми.

— Ако имаш семейни недоразумения…

— Не. Тя смята, че трябва да отидем на почивка. Може би в Париж за няколко седмици.

— Париж? — намръщи се Лара. — Имаме толкова недовършени обекти.

— Знам, но напоследък работих извънредно и нямах много време за жена си. Знаете ли какво ми рече тя тази сутрин? Каза: „Бил, ако те повишат и ти увеличат заплатата, няма да се налага да работиш толкова усилено“ — той се засмя.

Лара се облегна назад и внимателно го загледа.

— Увеличение на заплатата ти се полага чак догодина.

Уитман сви рамене.

— Кой може да каже какво ще стане за една година? Може да имате проблеми с оня строеж в Куинс например. Нали разбирате, старата Идит Бенсън може да научи нещо, което да промени мнението й. Така ли е?

Лара не мигна.

— Разбирам.

Бил Уитман се изправи.

— Помислете си и ме уведомете. Лара се усмихна принудено.

— Да.

Мрачно го изгледа, докато той излезе от кабинета й.

— Господи, какво беше това? — възкликна Келър.

— Това се нарича изнудване.

На другия ден по време на обеда с Пол Мартин Лара каза:

— Пол, имам един проблем, Не знам как точно трябва да постъпя.

Предаде му разговора с Бил Уитман.

— Мислиш ли, че наистина би отишъл при старата дама? — запита Пол Мартин.

— Не знам, но ако го направи, ще си имам големи неприятности с жилищната комисия.

Пол сви рамене.

— Не бих се тревожил заради него. Вероятно блъфира.

— Да се надяваме — въздъхна Лара.

— Какво ще кажеш за едно отиване до Рино?

— Бих искала да дойда, но не мога да се измъкна, Пол.

— Не те карам да се измъкваш. Питам те дали искаш да купиш хотел и казино в Рино.

Лара го погледна внимателно.

— Сериозно ли говориш?

— Научих, че на един собственик на хотел ще му отнемат разрешителното. Това е златна мина. Когато се разчуе, всички ще се втурнат да го купуват. Хотелът ще се предлага на търг, но мога да уредя ти да го спечелиш.

Лара се поколеба.

— Не знам. Обвързала съм се с доста ангажименти и Хауард Келър казва, че банките няма да ми дават повече заеми, докато не изплатя част от взетите.

— Не е нужно да искаш от банките.

— А от кого?

— Много фирми на Уолстрийт предлагат облигации. Има спестовни компании, които предлагат заеми. Внасяш пет процента от стойността в брой, а компанията дава шестдесет и пет процента в полици с високи дивиденти. Остават тридесет процента, които можеш да осигуриш от чуждестранни банки, инвестиращи в казина. Може да избираш — швейцарски, немски, японски. Половин дузина банки биха вложили тридесет процента в търговски бонове.

Лара започна да се въодушевява.

— Звучи страхотно. Наистина ли можеш да ми осигуриш закупуването на хотела?

— Това ще ти бъде коледният подарък — ухили се Пол.

— Чудесен си. Защо си толкова добър с мен?

— Изобщо нямам представа — подразни я той. Но съзнаваше, че изцяло е завладян от Лара. Тя го караше отново да се чувства млад и всичко да му се струва вълнуващо. „Не искам никога да те загубя“, казваше си той.

Келър чакаше Лара в кабинета й.

— Къде беше? В два часа имахме съвещание…

— Разкажи ми нещо повече за рисковите облигации, Хауард. Никога не сме ги използвали. Как се категоризират?

— Ами на върха е тройно А. Това ще рече някоя компания от рода на „АТ и Т“. По-надолу по скалата имаш двойно А, после единично А, БАА и най-долу двойно Б. Инвестиционните облигации носят девет процента, рисковите — четиринадесет. Защо питаш?

Лара му каза.

— Казино ли? Господи! Зад това стои Пол Мартин, нали?

— Не, Хауард. Ако предприема нещо, аз ще стоя зад това. Получихме ли отговор за имота в Батъри Парк?

— Да. Тя не иска да го продаде.

— Но имотът все пак се продава, нали?

— В известен смисъл.

— Не ми говори със заобикалки.

— Собственичката Елинор Ройс е вдовица на лекар. Преследват я всички предприемачи в града.

— Някой предлага ли по-висока цена от нашата?

— Не е там работата. Старицата не се интересува от пари — има предостатъчно.

— Тогава от какво се интересува?

— Иска нещо като паметник на мъжа си. Очевидно си въобразява, че е била омъжена за втори Албърт Швайцер. Желае да увековечи паметта му. Не иска имотът да бъде използван за някоя търговска глупост. Чух, че Стив Мърчисън също се опитва да я убеди да му го продаде.

— О? — Лара се замисли за миг, после попита:

— Хауард, кой е твоят лекар?

— Какво?

— Как се казва твоят лекар?

— Симор Бенет. Главен лекар е в болницата „Мидтаун“.

На следващата сутрин адвокатът на Лара, Тери Хил, седеше в кабинета на доктор Симор Бенет.

— Секретарката ми каза, че искате спешно да разговаряте с мен по въпрос, който няма нищо общо с медицината.

— В известен смисъл се отнася и до медицината, доктор Бенет — каза Тери Хил. — Представлявам група инвеститори, които искат да построят клиника, чиято цел да не бъде печалбата. Искаме да се погрижим за нещастните хора, които не могат да си позволят редовно медицинско обслужване.

— Прекрасна идея — рече доктор Бенет. — С какво мога да ви помогна?

Тери Хил му обясни.

На другия ден доктор Бенет пиеше чай с Елинор Ройс в дома й.

— Помолиха ме да се срещна с вас от името на тази група, мисис Ройс. Искат да построят хубава клиника, която да носи името на покойния ви съпруг. Представят си я като един вид олтар в негова памет.

— Така ли? — лицето на мис Ройс засия.

Около час двамата обсъждаха плановете на групата и накрая мисис Ройс каза:

— Джордж много би харесал тази идея. Кажете им, че ще се споразумеем.

Строителството започна след шест месеца. Завършеният обект бе гигантски. Целият парцел бе зает от огромни жилищни сгради, голям търговски център и театрален комплекс. В най-отдалечения край имаше малко, едноетажно тухлено здание с надпис над вратата — „Медицинска клиника «Джордж Ройс»“.

XVII

На Коледа Лара си остана вкъщи. Очакваше Пол Мартин да мине за малко.

— Днес трябва да съм с Нина и с децата — обясни й той, — но искам да мина да те видя.

Тя се питаше какво ли прави Филип Адлър в този коледен ден.

Денят беше като рисунка на пощенска картичка от „Къриър и Айвс“. Ню Йорк бе обвит от красиво бяло снежно покривало, потънал в тишина. Пол Мартин пристигна с пълна торба подаръци за Лара.

— Трябваше да мина през кантората, за да ги взема — обясни той.

„За да не разбере нещо жена му.“

— Ти ми даваш толкова много, Пол. Не е нужно да ми носиш нищо.

— Но аз искам. Отвори ги сега.

Лара бе трогната от нетърпението му да види реакцията й.

Подаръците бяха грижливо подбрани и скъпи — огърлица от „Картие“, шалове от „Ермес“, книги от „Рицоли“, старинен часовник и малък бял плик. Лара го отвори. Вътре имаше листче, на което с големи печатни букви пишеше „Камерън Рино Хотел и Казино“. Изненадана, тя вдигна поглед към него.

— Получих ли хотела?

Той кимна уверено.

— Ще го получиш. Наддаването започва следващата седмица. Ще има да се забавляваш — предрече Пол Мартин.

— Не знам нищо за ръководенето на казино.

— Не се безпокой. Ще ти намеря професионалисти, които да го управляват от твое име. С хотела можеш да се справиш и сама.

— Не знам как да ти благодаря за всичко, което правиш за мен.

Той взе ръцете й в своите.

— Няма нещо, което не бих направил за теб. Помни това.

— Ще го запомня — сериозно отговори Лара.

Той погледна часовника си.

— Трябва да се прибирам вкъщи. Бих искал… — той се поколеба.

— Да?

— Няма значение. Весела Коледа, Лара.

— Весела Коледа, Пол.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън. Снежинките падаха като нежна дантелена завеса. Неспокойна, Лара отиде до радиото и го пусна. Говорителят обяви: „А сега по случай празника Бостънският симфоничен оркестър ще изпълни Концерт за пиано номер пет в ми бемол от Бетховен. Солист — Филип Адлър.“

Лара слушаше, а очите й го виждаха пред пианото — красив и елегантен. Когато концертът завърши, тя помисли: „Трябва да го видя пак.“

Бил Уитман бе един от най-добрите технически ръководители в строителния бизнес. Той се бе издигнал през всички степени на занаята и бе много търсен. Работеше непрестанно и печелеше добри пари, но се чувстваше неудовлетворен. От години наблюдаваше как предприемачите печелеха огромни състояния, а той получаваше само една заплата. „В известен смисъл те печелят за моя сметка, разсъждаваше той. Собственикът обаче грабва тортата, а аз получавам трохите.“ Но от деня, в който Лара Камерън се срещна с обществената комисия, всичко се промени. Тя излъга, за да получи съгласието им, и тази лъжа можеше да я унищожи. „Ако кажа истината пред комисията, с нея е свършено.“

Ала Бил Уитман нямаше намерение да го направи. Планът му бе по-добър. Смяташе да използва случилото се за собствено облагодетелстване. Шефката щеше да му даде всичко, което би пожелал. След първия разговор, когато й поиска повишение и увеличение на заплатата, той усети, че тя ще се поддаде. Нямаше избор. Бил Уитман радостно си мислеше: „Ще започна с малко, а по-късно ще засиля натиска.“

Два дни след Коледа работата на строежа на „Плаза“ в Ийст сайд отново започна. Уитман оглеждаше огромния обект и си казваше: „Това ще бъде направо печатница за пари. Но този път и аз ще-получа своя пай.“

На строителната площадка имаше много тежки съоръжения. Подемни кранове вдигаха тонове пръст и я товареха на чакащите камиони. Един от тях, направляващ огромна загребваща кофа със зъбци, изглежда, нещо блокира. Огромната стрела увисна в пространството. Уитмън тръгна към кабината под огромната метална кофа.

— Хей, Джеси, какво става там горе? — викна той.

Мъжът в кабинката промърмори нещо, което Уитман не разбра. Той се приближи още.

— Какво?

Всичко стана за части от секундата. Някаква верига се изплъзна и огромната метална кофа полетя върху Уитман, забивайки го в земята. Мъжете се втурнаха към тялото, но нищо не можеше да се направи.

— Предпазната спирачка изпусна — обясняваше после кранистът. — Господи, чувствам се ужасно. Толкова харесвах Бил.

Когато чу за инцидента, Лара веднага се обади на Пол Мартин.

— Разбра ли за Бил Уитман?

— Да. Съобщиха по телевизията.

— Пол, нали ти не си…?

Той се разсмя.

— Не си въобразявай глупости. Гледаш прекалено много филми. Но помни, че накрая добрите винаги побеждават.

А Лара се запита: „Дали аз съм от добрите?“

На наддаването за хотела в Рино се явиха повече от десет кандидати.

— Кога да се включа и аз? — запита Лара.

— Не преди да ти кажа. Нека другите да се хвърлят първи — отвърна Пол.

Наддаването ставаше тайно и офертите бяха запечатани. Щяха да ги отворят в петък. В сряда Лара все още не бе предложила своя цена. Тя се обади на Пол Мартин.

— Стой мирно — каза й той. — Ще ти се обадя кога.

Поддържаха контакт по телефона няколко пъти дневно. В пет часа следобед, един час преди приключване на наддаването, телефонът на Лара иззвъня.

— Сега! Най-високата оферта е сто и двадесет милиона. Искам да предложиш пет милиона отгоре.

Лара ахна.

— Но ако го направя, аз губя от сделката.

— Довери ми се — рече Пол. — След като получиш хотела и започнеш да го ремонтираш, можеш да направиш икономии от промените. Всички те ще бъдат одобрени от инженера по надзора. Ще спестиш петте милиона и даже нещо отгоре.

На следващия ден Лара бе уведомена, че нейната оферта е спечелила наддаването. Лара и Келър заминаха за Рино.

Хотелът се наричаше „Рино Палас“. Беше огромен и луксозен с хиляда и петстотин стаи и грамадно, блестящо казино, което стоеше празно. Един мъж на име Тони Уилки развеждаше Лара и Хауард Келър из казиното.

— Хората, които го притежаваха, направиха кофти сделка — рече Уилки.

— Как така? — попита Келър.

— Ами изглежда, че някои от момчетата са бъркали в касата…

— Облажили са се — подхвърли Келър.

— Аха. Разбира се, собствениците не са знаели нищо.

— Разбира се.

— Но някой е пропял и Комисията по хазарта им отряза квитанцията. Жалко. Беше много доходен бизнес.

— Знам — Келър бе прегледал тефтерите.

Когато привършиха инспекцията и двамата с Келър останаха сами, Лара каза:

— Пол беше прав. Това е златна мина — забеляза изражението на Хауард: — Какво има?

Той сви рамене.

— Не знам. Просто не ми харесва, че се забъркваме в нещо такова.

— Какво значи „нещо такова“? Това е печатница за пари, Хауард.

— Кой ще ръководи казиното?

— Ще намерим хора — уклончиво отвърна Лара.

— Откъде? От момиченцата скаути? Този бизнес трябва да се върти от комарджии. Аз не познавам такива, а ти?

Лара мълчеше.

— Обзалагам се, че Пол Мартин познава.

— Не го забърквай в това.

— Бих искал и ти да не се забъркваш. Не мисля, че идеята е чак толкова прекрасна.

— Ти мислеше така и за обекта в Куинс, нали? И за търговския център на Хюстън Стрийт. Но те ни носят пари, нали?

— Лара, не съм казвал, че сделките не са добри. Просто смятам, че прекалено бързаме. Ти поглъщаш всичко, което ти се изпречи пред очите, но все още нищо не си смляла.

Лара го потупа по бузата.

— Успокой се.

Членовете на Комисията по хазарта засвидетелстваха на Лара изключителна любезност.

— Не посрещаме често красиви млади жени тук — каза председателят на комисията: — Това прави деня ни по-хубав.

Лара наистина изглеждаше красива. Носеше бежов вълнен костюм от Дона Каран, кремава копринена блуза и за късмет — един от шаловете, който Пол й подари за Коледа. Тя се усмихна.

— Благодаря ви.

— Какво можем да направим за вас? — попита един от членовете.

Всички знаеха много добре отговора.

— Тук съм, защото бих искала да направя нещо за Рино — сериозно поде Лара. — Бих искала да му дам най-големия и най-красивия хотел в Невада. Желая да надстроя още пет етажа на „Рино Палас“ и да прибавя конгресен център с цел привличането на повече туристи.

Членовете на комисията се спогледаха. Председателят рече:

— Мисля, че подобно нещо би имало много благотворен ефект за града. Разбира се, наша задача е да се уверим, че тази дейност ще бъде съвсем почтена.

— Е, не съм избягала от затвора — засмя се Лара.

Те се усмихнаха на шегата й.

— Познаваме вашата репутация, мис Камерън, а тя е достойна за възхищение. Но вие нямате опит в експлоатацията на казино.

— Това е така — призна Лара. — Сигурна съм обаче, че лесно ще намеря добри и квалифицирани служители, които да бъдат одобрени от вашата комисия. Определено бих била благодарна за вашите препоръки.

Един от членовете взе думата:

— Що се отнася до финансирането, можете ли да гарантирате…?

Председателят го прекъсна:

— Това е уредено, Том. Мис Камерън представи бюджетния си проект. Ще се погрижа всички да получите по едно копие.

Лара тръпнеше в очакване. Председателят каза:

— В момента не мога да ви обещая нищо, мис Камерън, но с убеденост мога да заявя, че не виждам никакви пречки да ви бъде издадено разрешително.

Лара лъчезарно им се усмихна.

— Това е прекрасно. Бих искала да започна колкото е възможно по-скоро.

— Опасявам се, че тук нещата не се придвижват така бързо. Ще изчакаме един месец, преди да можем да ви дадем окончателен отговор.

— Един месец? — смая се Лара.

— Да, трябва да направим някои проверки.

— Разбирам. Добре.

В търговския Комплекс на хотела имаше музикален магазин. На витрината бе сложен голям афиш на Филип Адлър, рекламиращ новия му компактдиск.

Лара не се интересуваше от музика, но купи компактдиска заради снимката на Филип на гърба.

На път за Ню Йорк Лара попита:

— Хауард, какво знаеш за Филип Адлър?

— Ами това, което знаят всички. Той вероятно е най-добрият концертиращ пианист в света днес. Свири с най-големите симфонични оркестри. Някъде прочетох, че създава фондация за стипендии за музиканти от малцинствата в провинцията.

— Как се казва?

— Мисля: „Фондация Филип Адлър“.

— Бих искала и аз да направя дарение. Изпрати им чек за десет хиляди долара от мое име.

Келър изненадано я погледна.

— Не знаех, че се интересуваш от класическа музика.

— Започвам да се интересувам — отвърна Лара.

Заглавието гласеше:

Смаяна, Лара прочете статията и веднага се обади на Пол.

— Какво става?

Той се засмя.

— Областният прокурор пак търси под вола теле. От години се опитват да ме свържат с тия момчета, но все нямат късмет. Щом се зададат избори, винаги се мъчат да ме използват за изкупителна жертва. Не се безпокой. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Добре — отвърна Лара.

— Знам едно местенце на Мълбъри Стрийт, където никой няма да ни притеснява.

По време на вечерята Пол Мартин каза:

— Чух, че срещата с Комисията по хазарта е протекла добре.

— И аз мисля така. Изглеждаха благосклонни, но не съм се занимавала с такава работа досега.

— Мисля, че няма да имаш никакви проблеми. Ще ти намеря добри момчета за казиното. Предишният собственик бе станал прекалено алчен — той смени темата. — Как вървят строежите?

— Добре. В момента строя три обекта, Пол.

— Нали не се разпростираш над възможностите си, Лара?

Прозвуча й като Хауард Келър.

— Не, всичко е в рамките на бюджета и по график.

— Това е добре. Не бих искал нещата ти да се объркат.

— Няма — тя сложи ръка върху неговата. — Ти си ми спасителната мрежа.

— Винаги ще бъда до теб — той стисна ръката й.

Минаха две седмици, а Филип Адлър не се обаждаше. Тя извика Келър.

— Изпрати ли онези десет хиляди долара на „Фондация Адлър“?

— Да, още същия ден.

— Странно, предполагах, че той ще ми се обади.

Келър вдигна рамене.

— Вероятно пътува някъде.

— Сигурно — тя се опита да скрие разочарованието си. — Да поговорим за обекта в Куинс.

— Тази финансова хапка ще бъде много голяма за нас.

— Знам как да се предпазим. Бих искала да обвържем сделката с един наемател.

— Имаш ли някой предвид?

— Да. Застрахователната компания „Взаимна сигурност“. Председателят й се казва Хорас Гутман. Чух, че търсят ново място. Бих искала това да е нашата сграда.

— Ще проверя — каза Келър.

Лара забеляза, че той не си взема бележки.

— Ти непрестанно ме смайваш. Всичко ли запомняш?

Келър се ухили.

— Имам фотографска памет. Използвах я за бейзболна статистика. — „Това ми се струва толкова отдавна. Хлапето с вълшебната ръка, звездата на юношеския отбор на «Чикаго Къбс». Друг човек в друго време.“ — Това понякога е като проклятие. Има някои неща в живота ми, които бих искал да забравя.

— Хауард, кажи на архитекта да започне проектирането на сградата в Куинс. Проучи от колко етажа ще има нужда компанията „Взаимна сигурност“ и от каква етажна площ.

След два дни Келър влезе при Лара.

— Опасявам се, че имам лоши новини.

— Какви?

— Поразпитах насам-натам. Беше права за застрахователната компания. Те наистина си търсят ново седалище, но Гутман се е спрял на една сграда на Юниън Скуеър. Тя е собственост на твоя стар приятел Стив Мърчисън.

„Отново Мърчисън!, — тя беше сигурна, че онази кутия с пръст бе изпратена от него. — Няма да му позволя да ме изплаши.“

— Гутман обвързал ли се е с него? — попита Лара.

— Още не.

— Добре. Ще се заема с това.

Следобед Лара проведе много телефонни разговори. Чак при последния попадна в целта. Барбара Росуел.

— Хорас Гутман? Разбира се, че го познавам. Защо се интересуваш от него?

— Искам да се запозная с него. Аз съм голяма негова почитателка. Направи ми една услуга. Би ли го поканила на вечеря следващата събота, моля ти се?

— Дадено.

Вечерята беше обикновена, но изискана. Присъстваха четиринадесет души. Тази вечер Алис Гутман не се чувстваше добре, затова Хорас Гутман дойде сам. Лара бе настанена до него. Беше над шестдесетте, но изглеждаше много по-стар. Лицето му бе неприветливо и повехнало, с упорита брадичка. Лара изглеждаше очарователна и предизвикателна. Бе облякла черна рокля с дълбоко деколте от Холстън и носеше семили, но великолепни бижута. Приключиха с коктейлите и седнаха около масата.

— Исках да се запозная с вас — призна Лара. — Много съм слушала за вас.

— И аз съм слушал много за вас, млада госпожо. Предизвикахте голяма сензация тук.

— Надявам се да дам своя принос за този чудесен град — скромно рече Лара.

— Откъде сте?

— От Гари, Индиана.

— Наистина ли? — той изненадано я погледна: — Аз съм роден там.

Лара се усмихна.

— Да. Имам толкова хубави спомени от Гари. Баща ми работеше в „Пост Трибюн“. Аз учех в гимназията „Рузвелт“. В събота и неделя ходехме на пикник в Глисън Парк, на концерти на открито или на боулинг в „Дванадесет и двадесет“. Не исках да заминаваме.

— Отлично се справяте, мис Камерън.

— Лара.

— Лара. Какво сте намислила сега?

— Сега най-много ме вълнува новата сграда, която ще строя в Куинс. Ще бъде на тридесет етажа, всеки етаж по двеста хиляди квадратни фута.

— Интересно — замислено промълви Гутман.

— Защо? — невинно запита Лара.

— Ами ние точно търсим подобна сграда за новото ни седалище.

— Наистина ли? Избрахте ли вече нещо?

— Не съвсем, но…

— Ако искате, мога да ви покажа плановете на новата ни сграда. Вече са готови.

Той я изучава известно време.

— Да, бих искал да ги видя.

— Мога да ги донеса в бюрото ви в понеделник сутринта.

— Ще ви очаквам.

Остатъкът от вечерта премина добре.

Когато Хорас Гутман се прибра вкъщи, той влезе в спалнята на жена си.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— По-добре, скъпи. Как мина вечерята?

Той седна на леглото.

— Всички питаха за теб, но аз прекарах интересно. Чувала ли си за Лара Камерън?

— Разбира се. Всички знаят коя е Лара Камерън.

— Бива си я тая жена! Но има нещо странно. Каза, че е родена в Гари, Индиапа — като мен. Познава Гари — Глисън Парк и „Дванадесет и двадесет“.

— Какво странно има в това?

Гутман погледна жена си и се ухили.

— Младата дама е от Нова Скотия.

В понеделник рано сутринта Лара пристигна в кабинета на Хорас Гутман с плановете на строежа в Куинс. Веднага я поканиха при него.

— Радвам се да те видя, Лара. Сядай.

Тя остави плановете на бюрото и седна срещу него.

— Преди да ги разгледаш, трябва да ти призная нещо, Хорас.

Той се облегна назад.

— Да?

— Тази история, която ти разказах в събота, за Гари, Индиана…

— Какво?

— Никога не съм била в Гари, Индиана. Исках да ти направя впечатление.

Той се разсмя.

— И успя да ме объркаш. Не знам дали ще мога да вървя в крак с теб, млада госпожо. Нека да видим плановете.

След половин час той приключи с изучаването им.

— Знаеш ли — замислено произнесе той, — бях се спрял на друг обект.

— Така ли?

— Защо трябва да променям решението си и да се местя в твоята сграда?

— Защото там ще ти е по-добре. Ще се погрижа да имаш всичко, което ти трябва — тя се усмихна. — Освен това ще струва десет процента по-малко на компанията ти.

— Наистина ли? Но ти не знаеш за колко е уговорката ми за другата сграда.

— Няма значение. Ще се доверя на твоята дума.

— Би могла да си родена в Гари, Индиана — рече Гудман. — Приемам.

Когато се върна в службата си, Лара намери съобщение, че се е обаждал Филип Адлър.

XVIII

Балната зала на „Уолдорф Астория“ бе претъпкана от покровители на „Карнеги Хол“. Лара се движеше сред тълпата, търсейки Филип. Припомняше си телефонния разговор преди няколко дни.

— Мис Камерън, обажда се Филип Адлър.

Изведнъж гърлото й пресъхна.

— Съжалявам, че нямах възможност да ви благодаря за дарението за фондацията по-рано. Току-що се върнах от Европа и научих това.

— За мен беше удоволствие — отвърна Лара. Трябваше да го накара да говори. — Всъщност… бих искала да науча нещо повече за фондацията. Може би бихме могли да се видим и да поговорим.

Настъпи пауза.

— В събота вечерта ще има благотворителна вечеря в „Уолдорф“. Бихме могли да се видим там. Свободна ли сте?

Лара бързо погледна графика си. Имаше уговорена вечеря с един банкер от Тексас. Бързо взе решение.

— Да. Ще се радвам да дойда.

— Чудесно. Ще оставя билет за вас на входа.

Сияеща, Лара затвори телефона.

Филип Адлър не се виждаше никъде. Лара се движеше през огромната бална зала, слушайки разговорите около себе си.

— … и водещият тенор казал: „Доктор Клемперър, остават ми още само две горни «до». Сега ли искате да ги чуете или на представлението довечера?“

— … о, признавам, че има добра палка. Неговата динамика и нюансиране на тона са отлични… но темпото! Темпото! Пощадете ме!…

— … ти си ненормален! Стравински е прекалено структурален. Неговата музика би могла да бъде написана и от робот. Той потиска чувствата си. Барток, от друга страна, им дава воля и ни залива с емоции…

— … просто не понасям свиренето й. Нейното изпълнение на Шопен е упражнение в изтезаващо рубато, насечени фрази и пурпурна ярост…

Това беше някакъв мистериозен език, който Лара не разбираше. В този миг видя Филип, заобиколен от свита обожателки. Лара започна да се промъква през тълпата. Привлекателна млада жена говореше:

— Когато свирехте сонатата в си бемол минор, имах чувството, че Рахманинов се усмихва. Тонът, звученето, изящното тълкуване… Великолепно!

— Благодаря ви — усмихна се Филип.

Матрона на средна възраст бе изпаднала в сантиментален възторг:

— Непрекъснато слушам вашия запис на „Hammerklavier“. Господи! Каква завладяваща жизненост! Мисля, че вие сте единственият пианист на този свят, който действително разбира сонатата на Бетховен…

Филип видя Лара.

— А! Извинете ме.

Той си проби път до нея и взе ръката й. Докосването му я възбуди.

— Здравейте. Радвам се, че дойдохте, мис Камерън.

— Благодаря — тя се огледа. — Доста внушително посещение.

Той кимна.

— Да. Предполагам, че сте почитателка на класическата музика?

Лара си спомни музиката, с която бе израсла — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“…

— О, да. Баща ми ме възпитаваше с класическа музика.

— Искам още веднъж да ви благодаря за дарението. Наистина проявихте голяма щедрост.

— Вашата фондация ми се струва много интересна. Бих искала да узная нещо повече за нея. Ако…

— Филип, скъпи! Нямам думи! Великолепно!

Отново го наобиколиха.

Лара успя да каже:

— Ако сте свободен някоя вечер през другата седмица…

Филип поклати глава.

— Съжалявам, утре заминавам за Рим.

Лара изведнъж изпита чувство за загуба.

— О!

— Но след три седмици се връщам. Може би тогава бихме могли…

— Чудесно! — възкликна Лара.

— … да прекараме една вечер, разговаряйки за музика.

Лара се усмихна.

— Да. Ще го очаквам с нетърпение.

В този момент двама мъже на средна възраст ги прекъснаха. Единият беше вързал косата си на опашка, другият носеше само една обица.

— Филип! Трябва да ни помогнеш да разрешим спора си. Когато свириш Лист, кое според теб е по-важно — мощно пиано с характерен тембър или по-деликатно пиано, което дава възможност за колоритно нюансиране?

Лара нямаше представа за какво говорят. Впуснаха се в дискусия за неутралната звучност, за дългите тонове и прозрачността. Тя наблюдаваше въодушевения израз на Филип, докато той говореше, и мислеше: „Това е неговият свят. Трябва да намеря начин да вляза в него.“

На другата сутрин Лара пристигна в Манхатънското музикално училище. Обърна се към секретарката в приемната.

— Бих искала да говоря с някого от преподавателите по музика.

— С определен преподавател ли?

— Не.

— Един момент, моля — тя влезе в съседната стая.

След малко към Лара се приближи дребен мъж с прошарена коса.

— Добър ден. Аз съм Ленард Майърс. С какво мога да ви услужа?

— Интересувам се от класическа музика.

— А, искате да се запишете при нас. На какъв инструмент свирите?

— Не свиря на нищо. Искам да науча нещо повече за класическата музика.

— Опасявам се, че не сте попаднала където трябва. Това училище не е за начинаещи.

— Ще ви платя пет хиляди долара за уроци в продължение на две седмици.

Професор Майърс премига.

— Извинете, мис… не разбрах името ви.

— Камерън. Лара Камерън.

— Искате да ми платите пет хиляди долара, за да разговаряме две седмици за класическа музика? — той се затрудни с произнасянето на думите.

— Точно така. Можете да използвате парите за фонд „Стипендии“, ако искате.

Професор Майърс понижи глас.

— Не е нужно. Това ще бъде само между нас двамата.

— Чудесно.

— Кога… а… бихте искали да започнете?

— Сега.

— В момента имам час, но ако ми дадете пет минути…

Лара и професор Майърс седяха сами в класната стая.

— Да започнем отначало. Изобщо знаете ли нещо за класическата музика?

— Много малко.

— Разбирам. Е, има два начина за разбиране на класическата музика: интелектуално и емоционално — започна професорът. — Някой беше казал, че музиката разкрива на човека скритата му същност. Всички големи композитори са били в състояние да постигнат това.

Лара внимателно слушаше.

— Познавате ли някои композитори, мис Камерън?

— Не много — усмихна се тя.

Той се намръщи.

— Наистина не разбирам вашия интерес към…

— Искам да получа някои основни познания, за да мога да разговарям интелигентно с професионален музикант за класиците… Интересува ме главно музиката за пиано.

— Разбирам — Майърс се замисли за миг. — Ще ви кажа как ще започнем. Ще ви дам да изслушате някои компактдискове.

Лара го наблюдаваше, докато той отиде до една полица и взе няколко компактдиска.

— Ще започнем с тези. Искам внимателно да чуете алегрото в Моцартовия Концерт за пиано номер двадесет и едно в до мажор, Кьохел 467, и адажиото в Брамсовия клавирен Концерт номер едно, и модератото в Рахманиновия Концерт за пиано номер две в до минор, опус осемнадесет, и накрая романса в Първия клавирен Концерт от Шопен. Те са отбелязани.

— Добре.

— Чуйте ги и ако искате, елате след няколко дни…

— Ще дойда пак утре.

На другия ден Лара пристигна с половин дузина компактдискове с концерти и рецитали на Филип Адлър.

— А, прекрасно! — рече професор Майърс. — Маестро Адлър е най-добрият. Интересувате ли се от неговите изпълнения?

— Да.

— Маестрото има много записи на чудесни сонати.

— Сонати?

Той въздъхна:

— Знаете ли какво е соната?

— Боя се, че не.

— Сонатата е произведение, състоящо се обикновено от няколко части с определена основна музикална форма. Когато тази форма се използва като произведение за солов инструмент, например пиано или цигулка, произведението се нарича соната. Симфонията е соната за оркестър.

— Разбирам.

„Няма да е толкова трудно да го използвам при разговор.“

— Първоначално пианото се е наричало пианофорте. На италиански това означава „тихо-силно“…

Следващите няколко дни обсъждаха записи с изпълнения на Филип — Бетховен, Лист, Барток, Моцарт, Шопен. Лара слушаше, поглъщаше и запомняше.

— Той харесва Лист. Разкажете ми за него.

— Франц Лист бил гениално дете. Всички му се възхищавали. Бил изключителен. Бил галеник на аристокрацията и накрая се оплаквал, че се отнасяли с него като с жонгльор или като с дресирано куче…

— Разкажете ми за Бетховен.

— Труден Човек. Бил толкова нещастна личност, че по средата на големия си успех решил, че не харесва това, което е създал, и преминал към по-дълги и по-емоционални композиции като „Ероика“ и „Патетична“…

— Шопен?

— Шопен бил критикуван, че пише само музика за пиано, и критиците по негово време го наричали ограничен…

По-късно:

— Лист можел да свири Шопен по-добре от самия Шопен…

На другия ден:

— Има разлика между френски и американски пианист. Французите харесват чистотата и елегантността на тона. По традиция техническата им школовка се основава на jeu perle — съвършена перлена изравненост на артикулацията със сигурна китка…

Всеки ден те слушаха някой запис на Филип и го обсъждаха. В края на втората седмица професор Майърс рече:

— Трябва да призная, че съм поразен, мис Камерън. Вие наистина сте много усърдна ученичка. Може би трябва да се захванете с някакъв инструмент…

Лара се разсмя.

— Хайде да не се увличаме — тя му подаде един чек. — Заповядайте.

Нямаше търпение да дочака завръщането на Филип в Ню Йорк.

XIX

Денят започна с добра новина. Звънна й Тери Хил:

— Лара?

— Да?

— Току-що се обадиха от Комисията по хазарта. Имаш разрешително.

— Това е чудесно, Тери!

— Ще ти разкажа подробностите, когато те видя, но ти е дадена зелена светлина. Явно адски силно впечатление си направила на комисията.

— Веднага започвам подготовката — отвърна Лара. — Благодаря ти.

Лара съобщи новината на Келър.

— Страхотно. Ще имаме нужда от тези пари в брой. Това би решило много от проблемите ни…

Лара разглеждаше графика си.

— Може да отлетим до там във вторник и да започнем да действаме.

Кати й позвъни:

— На втора линия е някой мистър Адлър. Да му кажа ли…?

Лара изведнъж се притесни.

— Ще се обадя — тя вдигна телефона: — Филип?

— Здравей. Върнах се.

— Радвам се.

„Липсваше ми.“

— Знам, че се обаждам късно, но се питах дали не си свободна тази вечер?

Тя имаше уговорка да вечеря с Пол Мартин.

— Да. Свободна съм.

— Прекрасно. Къде би искала да вечеряме?

— Няма значение.

— „Ла Кот Баск“?

— Добре.

— Искаш ли да се срещнем там в осем часа?

— Да.

— До довечера.

Лара затвори телефона, като се усмихваше.

— Това Филип Адлър ли беше? — попита Келър.

— Аха. Ще се омъжа за него.

Келър я гледаше изумен.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Това беше шок за него. „Ще я загубя, помисли Келър, след малко си рече: Кого лъжа? Никога не бих могъл да я имам.“

— Лара… та ти почти не го познаваш!

„Познавала съм го цял живот.“

— Не искам да направиш грешка.

— Няма. Аз… — Прекъсна я звънът на телефона, който бе инсталирала заради Пол Мартин. Лара го вдигна: — Здравей, Пол.

— Здравей, Лара. В колко часа ще се видим за вечеря? В осем?

Тя изпита внезапно чувство на вина.

— Пол… довечера няма да мога. Яви се нещо непредвидено. Точно щях да ти се обадя.

— О? Всичко наред ли е?

— Да. Едни хора дойдоха току-що от Рим — поне това бе истина — и трябва да се видим.

— Нямам късмет. Друг път.

— Разбира се.

— Чух, че разрешителното за хотела в Рино е дадено.

— Да.

— Ще се забавляваме добре с него.

— Очаквам го с нетърпение. Съжалявам за тази вечер. Утре ще ти се обадя.

Лара бавно затвори слушалката.

Келър я наблюдаваше. Тя видя неодобрението, изписано на лицето му.

— Нещо притеснява ли те?

— Да. Цялото това модерно оборудване.

— За какво говориш?

— Мисля, че имаш прекалено много телефони в кабинета си. Той е опасен човек, Лара.

Лара се наежи.

— Този опасен човек няколко пъти ни спасява кожата, Хауард. Има ли още нещо?

Келър поклати глава:

— Не.

— Добре. Да се върнем към работата.

Когато тя пристигна в „Ла Кот Баск“, Филип вече я чакаше. Докато вървеше към него, хората се обръщаха да я видят. Филип стана да я посрещне и сърцето на Лара заби по-бързо.

— Надявам се, че не съм закъсняла.

— Съвсем не — той я гледаше с възхищение, очите му бяха топли. — Изглеждаш прекрасно.

Тя се бе преобличала пет-шест пъти. „Дали да облека нещо просто, или нещо елегантно, или нещо по-секси?“ Най-накрая бе избрала един обикновен костюм от Диор.

— Благодаря.

Когато седнаха, Филип каза:

— Чувствам се като идиот.

— Защо?

— Изобщо не свързвах името ти с онази Камерън. А това си ТИ.

— Признавам се за виновна — засмя се тя.

— Боже мой! Ти си хотелската верига, жилищните кооперации, административните сгради. Където и да пътувам, виждам името ти из цялата страна.

— Това е добре. Ще ти напомня за мен.

Той я разглеждаше.

— Мисля, че нямам нужда от напомняне. Омръзнало ли ти е да ти казват, че си много красива?

Тя понечи да отвърне: „Радвам се, че ме намираш красива“, но се чу да пита:

— Женен ли си? — искаше й се да си отхапе езика.

Той се усмихна.

— Не. За мен е невъзможно да се оженя.

— Защо? — за миг тя затаи дъх. „Да не би да е…“

— Защото по-голямата част от времето съм на турнета. Една вечер съм в Будапеща, следващата — в Лондон или в Париж, или в Токио.

Усети, че я залива вълна на облекчение.

— Разкажи ми за себе си, Филип.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Той се засмя.

— Това ще ни отнеме най-малко пет минути.

— Не. Говоря сериозно. Наистина искам да те опозная.

Той пое дълбоко дъх.

— Ами родителите ми са от Виена. Баща ми беше диригент, а майка ми — учителка по пиано. Избягали от Виена заради Хитлер и се установили да живеят в Бостън. Там съм роден.

— Винаги ли си знаел, че искаш да станеш пианист?

— Да.

Беше шестгодишен. Упражняваше се на пианото, когато баща му се втурна в стаята. „Не, не, не! Не правиш ли разлика между мажорен и минорен акорд? — косматият му пръст удари по нотния лист. — Това е минор, разбираш ли?“

„Татко, моля те, може ли да изляза? Приятелите ми ме чакат навън.“

„Не. Ще стоиш тук, докато го направиш както трябва.“

Беше осемгодишен. Онази сутрин беше свирил четири часа на пианото и вдигна ужасна кавга на родителите си.

„Мразя това пиано! — викаше той. — Не искам да го видя вече.“

Майка му отвърна: „Добре. Хайде сега да чуя още веднъж това анданте.“

Беше десетгодишен. Домът им беше пълен с гости, повечето от които стари приятели на родителите му от Виена. Всички бяха музиканти.

„Сега Филип ще ни изсвири нещо“, обяви майка му.

„Ще ни бъде приятно да чуем как свири малкият Филип“, снизходително казаха те.

„Изсвири нещо от Моцарт, Филип.“

Филип огледа отегчените им физиономии и ядосан седна пред пианото. Те продължиха да си говорят.

Той засвири, пръстите му полетяха по клавишите. Разговорите изведнъж секнаха. Той свиреше една соната от Моцарт и музиката сякаш оживя. В този миг той бе Моцарт и изпълваше стаята с вълшебството на маестрото.

Когато пръстите му изсвириха последните акорди, настъпи благоговейна тишина. Приятелите на родителите му се втурнаха към пианото, говореха развълнувано, обсипваха го с похвали. Той слушаше аплодисментите и хвалебствията им и за него това бе мигът на прозрението, когато разбра кой е и какво иска в живота.

— Да, винаги съм знаел, че искам да стана пианист — каза Филип на Лара.

— Къде си учил пиано?

— До четиринадесетата ми година ме учеше майка ми, а след това ме изпратиха в института „Къртис“ във Филаделфия.

— Това доставяше ли ти радост?

— Много голяма.

Беше на четиринадесет години, самотен в един град без никакви приятели. Институтът по музика „Къртис“ се помещаваше в четири сгради от началото на века близо до филаделфийския Ритънхаус Скуеър. Това беше американският еквивалент на Московската консерватория на Виардо, Егоров и Торадзе. Тук бяха учили Самюъл Барбър, Ленард Бърнстайн, Джон Карло Меноти, Питър Съркин и десетки други блестящи музиканти.

— Не се ли чувстваше самотен там?

— Не.

Бе нещастен. Никога досега не се бе отделял от дома. Бе се явил на прослушване в института и когато го приеха, той осъзна внезапно, че пред него започва нов живот, че вече никога няма да се върне у дома. Преподавателите веднага откриха таланта на малкото момче. Учители по пиано му бяха Изабел Венгерова и Рудолф Съркин. Филип изучаваше пиано, теория, хармония, оркестрация и флейта. Когато не учеше, свиреше камерна музика заедно с другите ученици. Пианото, на което го караха да се упражнява още от тригодишен, сега бе станало център на живота му. За него то се превърна във вълшебен инструмент, от който пръстите му можеха да изтръгнат романтика, страст и гръмотевици. То говореше на универсален език.

— Когато бях на осемнадесет години, изнесох първия си концерт с Детройтския симфоничен оркестър.

— Страхуваше ли се?

Беше ужасен. Разбра, че едно е да свири пред група приятели, а съвсем друго — да се изправи пред огромна аудитория от хора, платили, за да го слугиат. Нервно крачеше зад сцената, когато режисьорът го сграбчи за ръката: „Излизай. Твой ред е.“ Никога нямаше да забрави чувството, когато излезе на сцената и публиката заръкопляска. Той седна пред пианото и напрежението му в миг изчезна. След този момент животът му се превърна в един маратон от концерти. Той обикаляше Европа и Азия и след всяко турне репутацията му нарастваше. Известният артистичен импресарио Уилям Елърби се съгласи да му стане представител. Само след две години Филип Адлър бе много търсен навсякъде.

Филип погледна Лара и се усмихна:

— Да. И сега все още се страхувам преди концерт.

— А как минават турнетата?

— Никога не скучаем. Веднъж бях на турне с Филаделфийския симфоничен оркестър. Бяхме в Бюрксел и трябваше да заминем за концерт в Лондон. Летището беше затворено поради мъгла и ни откараха до летище „Схипхол“ край Амстердам. Но там ни обясниха, че чартърният самолет е малък и музикантите трябва да вземат или инструментите си, или багажа си. Те естествено предпочетоха инструментите. Пристигнахме в Лондон точно преди, началото на концерта. Свирихме по джинси, гуменки и небръснати.

Лара се засмя.

— Обзалагам се, че на публиката й е харесало.

— Така е. Друг път трябваше да изнеса концерт в Индиана, но пианото беше заключено в един килер и никой нямаше ключ от него. Трябваше да разбием вратата.

Лара се изкиска.

— Миналата година трябваше да свиря концерт от Бетховен в Рим. Един музикален критик писа: „Изпълнението на Адлър беше скучно, фразировката на финала бе изцяло несполучлива. Темпото бе твърде бавно, накъсвайки пулса на произведението.“

— Ужасно! — съчувствено възкликна Лара.

— Ужасното е, че аз изобщо не съм давал този концерт. Бях изпуснал самолета!

Лара нетърпеливо се наведе към него:

— Разказвай още.

— Ами веднъж в Сао Паоло по средата на един концерт от Шопен педалите на пианото паднаха.

— И ти какво направи?

— Завърших без педали. Друг път пианото ми се подхлъзна в другия край на сцената.

Когато говореше за работата си, гласът на Филип се изпълваше с ентусиазъм.

— Аз съм щастливец. Прекрасно е да можеш да трогваш хората, да ги пренасяш в друг свят. Музиката подарява на всеки от тях по една мечта. Понякога мисля, че музиката е единственото нормално нещо, останало в този ненормален свят — той смутено се засмя. — Не исках да прозвучи толкова надуто.

— Не. Ти правиш милиони хора щастливи. Обичам да те слушам — тя пое дълбоко дъх. — Когато слушам да свириш „Воалите“ от Дебюси, аз се пренасям на самотен бряг и виждам мачтите на кораб, който отплува в далечината…

Той се усмихна.

— Да, и аз.

— А когато слушам изпълнението ти на Скарлати, аз съм в Неапол, чувам конете и каретите, виждам хората, които вървят по улиците… — тя виждаше по лицето му, че я слуша с удоволствие.

Тя изравяше всичко, запомнено от професор Майърс.

— С Барток ти ме отвеждаш в селцата на Централна Европа, при унгарските селяни. Ти рисуваш картини, в които аз потъвам.

— Много ме ласкаеш — каза Филип.

— Не, всяка моя дума е истина.

Вечерята им пристигна. Ядоха шатобриан с пържени картофи, салата Уолдорф, пресни аспержи и плодова торта за десерт. Пиха различни вина с всяко ястие. По време на вечерята Филип каза:

— Лара, говорим само за мен. Разкажи ми за себе си. Какво чувство изпитваш, като строиш тези огромни сгради из цялата страна?

Лара замълча за миг.

— Трудно е да се опише. Ти твориш с ръцете си. Аз създавам с ума си. Аз не строя физически сградата, но правя построяването й възможно. Представям си една мечта от тухли, бетон и стомана и я осъществявам. Създавам работа на стотици хора: архитекти, зидари, дизайнери, дърводелци, водопроводчици. Благодарение на мен те могат да издържат семействата си. Предлагам на хората да живеят удобно в красива среда. Строя привлекателни магазини, където да купуват това, което им е нужно. Строя паметници на бъдещето — тя стеснително се усмихна. — Нямах намерение да държа такава реч.

— Ти си удивителна, знаеш ли?

— Бих искала да го мислиш наистина.

Прекараха очарователна вечер и още преди края й Лара разбра, че е влюбена за първи път в живота си. Тя много се страхуваше, че ще се разочарова, че никой мъж не би могъл да се сравни с образа, живеещ във въображението й. Но Лохинвар бе оживял пред нея и тя бе развълнувана.

Когато се прибра вкъщи, Лара бе толкова възбудена, че не можа да заспи. Отново и отново преживяваше цялата вечер, целия разговор. Филип Адлър бе най-чаровният мъж, когото бе срещала. Телефонът иззвъня. Лара се усмихна и го вдигна. Понечи да каже: „Филип“, когато чу гласа на Пол Мартин:

— Само проверявам дали си се прибрала благополучно.

— Да — отвърна Лара.

— Как мина срещата?

— Добре.

— Хубаво. Хайде да вечеряме заедно утре.

Лара се поколеба.

— Добре.

„Дали ще имам проблеми?“

XX

На другата сутрин в дома й донесоха букет червени рози. „Значи и на него му е било приятно“, щастлива помисли Лара. Побърза да отвори картичката, прикрепена към цветята. На нея пишеше „Бебче, с нетърпение очаквам днешната ни вечеря. Пол.“

Лара усети силно разочарование. Цялата сутрин очакваше Филип да й се обади. Графикът й бе натоварен, но не можеше да се съсредоточи в работата си.

В два часа Кати каза:

— Дошли са новите секретарки за събеседването.

— Изпращай ми ги една по една.

Кандидатките бяха шест и всички имаха висока квалификация. Този ден изборът падна върху Гъртруд Мийкс. Тя беше над тридесетте, интелигентна и очевидно благоговееше пред Лара.

Лара прегледа препоръките й, които бяха впечатляващи.

— Вече сте работили в областта на недвижимите имоти.

— Да, госпожо, но не съм работила за шеф като вас. Честно казано, бих приела мястото дори и без заплата!

Лара се усмихна:

— Това едва ли ще се наложи. Имате добри препоръки. Добре, ще ви изпробваме.

— Много ви благодаря — тя почти се изчерви.

— Ще трябва да подпишете формуляр, че сте съгласна да не давате никакви интервюта и изобщо да не обсъждате работата на фирмата. Приемате ли?

— Разбира се.

— Кати ще ви покаже кое ще бъде вашето бюро.

В единадесет часа имаше съвещание за рекламата с Джери Таунзенд.

— Как е баща ти? — попита Лара.

— В Швейцария е. Лекарят казва, че има надежда — гласът му стана дрезгав. — Ако е така, дължи го на вас.

— Всеки заслужава своя шанс, Джери. Надявам се, че ще се оправи.

— Благодаря — той се изкашля. — Аз… не знам как да ви кажа колко съм благодарен…

Лара се изправи.

— Закъснявам за съвещание.

Тя излезе, а той остана загледан след нея.

Съвещанието й бе с архитектите на един обект в Ню Джързи.

— Добра работа сте свършили — каза Лара, — но бих желала да направите някои промени. Искам елипсовидна колонада с фоайета от трите страни и с мраморни стени. Променете покрива във форма на медна пирамида и с фар на върха, който да свети нощем. Ще имате ли проблеми?

— Не мисля, мис Камерън.

След съвещанието уредбата избръмча.

— Мис Камерън, търси ви един от техническите ръководители Реймънд Дъфи. Казва, че е спешно.

Лара вдигна телефона:

— Здравей, Реймънд.

— Имаме проблем, мис Камерън.

— Казвай.

— Току-що ни доставиха товар циментови блокове. Те са дефектни — имат пукнатини. Ще ги върна обратно, но първо исках да ви предупредя.

Лара се замисли.

— Много ли е лошо?

— Доста. Главното е, че не отговарят на нашите изисквания и…

— Можете ли да ги оправите?

— Предполагам, че да, но ще ни излезе скъпо.

— Поправете ги — рече Лара.

В другия край на линията настъпи тишина.

— Добре. Вие сте шефът.

Лара затвори телефона. В града имаше само двама доставчици на цимент и да ги настройва срещу себе си би било самоубийство.

В пет часа Филип все още не се беше обадил. Лара набра номера на фондацията му.

— Моля ви, Филип Адлър.

— Мистър Адлър замина на турне. Мога ли да ви бъда полезна?

Не бе споменал, че ще пътува.

— Не, благодаря.

„Е, това е, рече си Лара. Засега.“

Денят й приключи с посещение на Стив Мърчисън. Той бе едър мъж, с конструкцията на купчина тухли. Той се втурна в кабинета на Лара.

— Какво мога да направя за вас, мистър Мърчисън? — попита тя.

— Не си навирай носа в моите работи, по дяволите!

Лара спокойно го изгледа.

— Какъв е проблемът?

— Ти. Не обичам да ми се бъркат в сделките.

— Ако говорите за мистър Гутман…

— Точно за него говоря, по дяволите.

— Той предпочете моята сграда пред вашата.

— Ти го изигра, затова. Достатъчно дълго ме дразниш. Веднъж вече те предупредих. Втори път няма да те предупреждавам. В този град няма място за двама ни. Не знам къде са ти топките, но ги скрий, защото ако още веднъж ми направиш номер, ще ти ги отрежа!

И изфуча навън.

Вечерята с Пол в апартамента й бе напрегната.

— Изглеждаш загрижена, бебче — рече Пол. — Проблеми ли имаш?

Лара успя да се усмихне.

— Не, всичко е наред.

„Защо Филип не ми каза, че заминава?“

— Кога започва работата в Рино?

— Двамата с Хауард ще отлетим дотам следващата седмица. Би трябвало да можем да го открием след девет месеца.

— След девет месеца би могла да имаш бебе.

Лара изненадано го погледна.

— Какво?

Пол Мартин взе ръката й в своята.

— Знаеш, че съм луд по теб, Лара. Ти промени целия ми живот. Само ако нещата можеха да се развият по друг начин. Много бих искал да имаме деца.

Лара не можа да отговори нищо на това.

— Имам малка изненада за теб — той бръкна в джоба си и извади кутия за бижута. — Отвори я.

— Пол, вече си ми подарил толкова много…

— Отвори я.

В кутията имаше изящна диамантена огърлица.

— Чудесна е.

Той стана и тя усети ръцете му, които я докосваха, докато той закопчаваше огърлицата на врата й. Ръцете му се плъзнаха надолу, галейки гърдите й и той прошепна с пресипнал глас:

— Хайде да я изпробваме.

Пол я поведе към спалнята. Мислите на Лара се объркаха. Тя не беше влюбена в него и не й беше трудно да спи с него — като отплата за всичко, което бе направил за нея, но сега бе по-различно. Тя беше влюбена. „Аз съм глупачка, помисли си Лара. Може би никога вече няма да видя Филип.“

Тя се съблече бавно и неохотно, после двамата се намериха в леглото, Пол бе върху нея, в нея и стенеше:

— Бебче, луд съм за теб.

Лара вдигна очи, но лицето, което видя, бе на Филип.

Всичко вървеше гладко. Ремонтът на хотела в Рино бързо напредваше, „Камерън Тауърс“ щеше да бъде завършен в график, репутацията на Лара растеше. През последните месеци тя няколко пъти се обади на Филип Адлър, но той все беше на турне.

— Мистър Адлър е в Пекин…

— Мистър Адлър е в Париж…

— Мистър Адлър е в Сидни…

„Да върви по дяволите“, реши Лара.

През следващите шест месеца Лара успя да измъкне три обекта под носа на Стив Мърчисън.

Келър загрижен дойде да поговори с нея.

— Из града се говори, че Мърчисън отправя заплахи по твой адрес. Може би трябва да се откажем от конкуренцията с него. Той е опасен враг, Лара.

— Аз също съм опасна — отвърна Лара. — Може би той трябва да опита силите си в друг бизнес.

— Това не е шега, Лара. Той…

— Забрави го, Хауард. Току-що получих информация за един имот в Лос Анжелос. Още не е обявен на пазара. Ако действаме бързо, мисля, че ще успеем да го вземем. Сутринта излитаме.

Имотът беше на мястото на стария хотел „Билтмор“ и се простираше на пет акра. Един агент по недвижими имоти развеждаше Лара и Хауард.

— Първокачествен имот — говореше той, — да, сър. Няма да сгрешите. В тази област може да построите красив малък град… жилищни сгради, търговски центрове, театри, магазини…

— Не.

Той изненадано погледна Лара:

— Моля?

— За мен не представлява интерес.

— Така ли? Защо?

— Кварталът — отвърна Лара. — Мисля, че хората няма да се заселят в този район. Лос Анжелос се разраства на запад. Хората са като лемингите. Не можеш да ги накараш да тръгнат в обратна посока.

— Но…

— Ще ти кажа какво ме интересува: жилищни кооперации. Намери ми добро местоположение.

Лара се обърна към Хауард:

— Съжалявам, че си изгубихме времето. Връщаме се още днес следобед.

Когато се върнаха в хотела, Келър купи вестник.

— Я да видим как е днес пазарът.

Прегледаха вестника заедно. В раздела за развлечения видяха голяма реклама „ТАЗИ ВЕЧЕР В «ХОЛИВУД БОУЛ» — ФИЛИП АДЛЪР“. Сърцето на Лара трепна.

— Хайде да се върнем утре — рече тя.

Келър я изгледа.

— Кое те интересува — музиката или музикантът?

— Купи два билета.

Лара не беше идвала в „Холивуд Боул“. Най-големият естествен амфитеатър в света бе заобиколен от хълмовете на Холивуд, превърнати в парк, целогодишно отворен за посетители. В самия театър имаше места за осемнадесет хиляди зрители. Тази вечер там бе пълно и Лара чувстваше нетърпеливото очакване на тълпата. Музикантите започнаха да излизат на сцената, посрещани от ръкопляскания, които станаха по-ентусиазирани при появата на диригента Андре Превен. За миг настъпи тишина, после избухнаха силни аплодисменти — на сцената излезе Филип Адлър, елегантно облечен във фрак и бяла папийонка. Лара стисна ръката на Келър и прошепна:

— Нали е красив?

Келър не отговори.

Филип седна пред пианото и програмата започна. Неговото вълшебство веднага завладя публиката. Някаква мистика изпълни нощта. Звездите грееха високо в небето и осветяваха тъмните хълмове наоколо. Хиляди хора седяха мълчаливи, развълнувани от величието на музиката. Когато последните акорди на концерта затихнаха, от публиката се разнесе рев — хората наскачаха прави, ръкопляскаха и викаха. Филип стоеше пред тях и се покланяше.

— Хайде да идем зад кулисите — предложи Лара.

Келър се обърна да я погледне. Гласът й трепереше от вълнение. Входът се намираше встрани от подиума за оркестъра. Пред него стоеше пазач, който спираше тълпата. Келър каза:

— Мис Камерън иска да види мистър Адлър.

— Той очаква ли ви?

— Да — отвърна Лара.

— Почакайте, моля — върна се след миг. — Моля заповядайте, мис Камерън.

Лара и Келър влязоха в приемната на артистите. Филип бе в центъра на тълпата, която го поздравяваше.

— Скъпи, никога не съм слушала по-изискано изпълнение на Бетховен. Ти си невероятен…

Филип отвръщаше: „Благодаря… благодаря, лесно е да се вдъхновиш от такава музика… благодаря, Андре е просто блестящ диригент… благодаря, за мен винаги е удоволствие да свиря тук…“

Той вдигна поглед, зърна Лара и я поздрави с познатата й усмивка.

— Извинете — запромъква се през тълпата към нея. — Не знаех, че ситук.

— Пристигнахме тази сутрин. Това е Хауард Келър — мой съдружник.

— Здравейте — сдържано поздрави Келър.

Филип се обърна към ниския набит мъж, застанал до него:

— Това е моят мениджър Уилям Елърби.

Те се поздравиха. Филип гледаше Лара:

— Довечера ще има прием в „Бевърли Хилтън“. Бихте ли…

— Ще ни бъде приятно — отвърна Лара.

Когато Лара и Келър пристигнаха в „Бевърли Хилтън“, видяха, че залата е пълна с музиканти и меломани, които говореха за музика: „Забелязали ли сте, че с приближаването към екватора почитателите стават по-експанзивни и по-буйни… когато Франц Лист свирел, пианото му се превръщало в оркестър… не съм съгласен с вас. Силата на Де Гроот не е в етюдите на Лист или Паганини, а по-скоро в Бетховен… трябва да овладееш емоционалния облик на концерта…“

„Музикантите и техният език!“ — рече си Лара.

Както обикновено Филип бе заобиколен от обожатели. Лара усещаше, че я обзема топлина само при вида му.

Филип я видя и я поздрави с широка усмивка:

— Много се радвам, че успя да дойдеш.

— Не бих изпуснала тази възможност.

Хауард Келър наблюдаваше двамата, докато разговаряха, и си мислеше: „Може би трябваше да се науча да свиря на пиано. Или може би просто трябва да приема действителността такава, каквато е.“ Струваше му се, че бе много отдавна, когато за пръв път видя умното, нетърпеливо и амбициозно момиче. Времето я бе пощадило, а за него то беше спряло.

— Утре трябва да се върна в Ню Йорк, но можем да закусим заедно — казваше Лара.

— Бих искал, ала рано сутринта заминавам за Токио.

Лара усети силно разочарование:

— Защо?

Той се засмя:

— Това ми е работата, Лара. Годишно изнасям сто и петдесет, а понякога и двеста концерта.

— Колко време ще отсъстваш този път?

— Осем седмици.

— Ще ми липсваш — тихо промълви Лара. „Нямаш представа колко ще ми липсваш.“

XXI

През следващите седмици Лара и Келър летяха до Атланта да проучват два терена в Ейнзли Парк и един в Дънуди.

— Дай ми цените за Дънуди — поиска Лара. — Там можем да построим жилищни кооперации.

От Атланта отлетяха за Ню Орлиънс. Два дни изучаваха деловия център на града, после един ден — езерото Пончартрейн. Лара хареса два парцела.

На другия ден след като се върнаха, Келър дойде при нея.

— Нямахме късмет с обекта в Атланта — рече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Изпревариха ни.

Лара изненадано го погледна.

— Как е възможно? Обектите не бяха обявени на пазара.

— Знам. Изтекла е информация.

Лара сви рамене.

— Е, не можем винаги да печелим.

Следобед Келър й донесе още лоши новини.

— Изгубихме сделките в Пончартрейн.

Следващата седмица отлетяха до Сиатъл и огледаха Мърсър Айланд и Къркланд. Лара си хареса един парцел и когато се върнаха в Ню Йорк, каза на Келър:

— Хайде да го купим. Мисля, че от него ще се печелят добри пари.

— Хубаво.

На съвещанието на другия ден Лара попита:

— Изпрати ли оферта за Къркланд?

Келър поклати глава.

— Някой ни беше изпреварил.

Лара се замисли.

— Хауард, опитай се да разбереш кой действа под носа ни.

Трябваха му по-малко от двадесет и четири часа.

— Стив Мърчисън.

— Той ли ни отмъкна всичките сделки?

— Да.

— Значи някой тук се е раздрънкал.

— Така изглежда.

Лицето й бе мрачно. На другия ден Лара нае детективи, за да открият виновника, но те не постигнаха никакъв успех.

— Според нас всичките ви служители са чисти, мис Камерън. Никой от кабинетите ви или телефоните ви не се подслушва.

Бяха стигнали в задънена улица.

„Може би е било просто съвпадение“, убеждаваше се Лара. Но изобщо не вярваше в това.

Шестдесет и осем етажната жилищна сграда в Куинс бе завършена наполовина и Лара покани банкерите да дойдат и да разгледат как върви строежът. Колкото повече етажи имаше сградата, толкова по-скъпа беше. Шестдесет и осем етажната сграда имаше всъщност само петдесет и седем етажа. Лара научи този номер от Пол Мартин.

— Всички го правят — смееше се Пол. — Просто ще смениш номерата на етажите.

— Как така?

— Много просто. Първата група асансьори ще бъде от партера до двадесет и четвъртия етаж. Втората група от асансьори ще бъде от тридесет и четвъртия до шестдесет и осмия етаж. Непрекъснато го правят.

Заради профсъюзите съществуваха половин дузина фантоми на заплата — хора, които не съществуваха. Имаше директор по безопасността, координатор на строежа, надзирател по материалите и други, все с внушителни титли. В началото Лара се бе усъмнила в това.

— Не се безпокой — каза й Пол. — Това е част от цената на успешния бизнес.

През всичките тези години Хауард Келър живееше в един малък апартамент на Уошингтън Скуеър. Когато една вечер Лара му дойде на гости, тя се огледа и рече:

— Това е като капан за плъхове. Трябва да се преместиш оттук.

По нейно настояване той се настани в една кооперация в жилищната част на града.

Една вечер двамата работиха до късно и когато най-после свършиха, Лара му каза:

— Изглеждаш напълно изтощен. Иди си у дома и се наспи, Хауард.

— Добра идея — прозя се той. — Ще се видим утре.

— Не бързай да идваш рано — отвърна Лара.

Келър се качи в колата си и потегли към къщи. Мислеше за сделката, която току-що бяха уредили, и за това, колко добре се справи Лара. Работата с нея го въодушевяваше. И едновременно го караше да изпитва чувство на неудовлетвореност. Някъде в подсъзнанието си той все се надяваше, че ще стане чудо. „Хауард, скъпи, сляпа ли съм била, та не съм го разбрала досега? Не ме интересува нито Пол Мартин, нито Филип Адлър. През цялото това време съм обичала само теб.“

Никакъв шанс!

Когато стигна до дома си, Келър извади ключ и го пъхна в ключалката. Не ставаше. Озадачен, той отново опита. Изведнъж вратата се отвори и се показа един непознат.

— Какво си въобразяваш, че правиш, по дяволите? — викна той.

Келър объркано го погледна:

— Аз живея тук.

— Как ли пък не!

— Но аз… — той изведнъж се осъзна. — Аз… извинете — заекна той, изчервен. — По-рано живеех тук и…

Вратата се трясна под носа му. Келър стоеше смутен. „Как можах да забравя, че се преместих. Преуморил съм се от работа.“

По средата на едно съвещание частният телефон на Лара иззвъня.

— Много си заета напоследък, бебче. Липсваш ми.

— Доста пътувах, Пол — тя не можа да се насили да му каже, че той също й е липсвал.

— Хайде днес да обядваме заедно.

Лара си припомни всичко, което той бе направил за нея.

— С удоволствие — отговори тя.

В никакъв случай не искаше да му причинява болка.

Обядваха в „Мистър Чоу“.

— Изглеждаш великолепно — каза й Пол. — Изглежда, че това, което правиш, ти се отразява добре. Как върви хотелът в Рино?

— Напредва много добре — ентусиазирано отвърна Лара. Следващите петнадесет минути му обясняваше подробностите. — Би трябвало след два месеца да сме готови за откриването.

В дъното на залата мъж и жена си тръгнаха. Мъжът бе с гръб към Лара, но й изглеждаше познат. Той се обърна за миг и тя зърна лицето му — Стив Мърчисън. Жената с него също й се струваше позната. Тя се наведе да си вземе чантата и сърцето на Лара подскочи. „Гъртруд Мийкс, моята секретарка!“

— Бинго! — тихо възкликна Лара.

— Какво има? — попита Пол.

— Нищо. Всичко е наред.

Лара продължи да му описва хотела. Когато се върна от обеда, Лара извика Келър.

— Спомняш ли си оня имот във Феникс, който оглеждахме преди няколко месеца?

— Да, отхвърлихме го. Ти каза, че не струва.

— Промених мнението си — тя натисна бутона на уредбата. — Гъртруд, бихте ли дошла, моля?

— Да, мис Камерън.

Гъртруд Мийкс влезе в кабинета.

— Искам да продиктувам писмо до братя Барън във Феникс.

Гъртруд започна да записва.

— Господа, преразгледах мнението си за имота в Скотсдейл и реших незабавно да го купя. Мисля, че след време това ще бъде моят най-ценен имот — Келър я гледаше втрещен. — По въпроса за цената ще се свържа с вас в следващите дни. С най-добри пожелания… Ще го подпиша.

— Да, мис Камерън. Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Келър изчака Гъртруд да излезе от стаята и се обърна към Лара:

— Лара, какво правиш? Нали поискахме анализ на тези имоти. Те не струват. Ако ти…

— Успокой се. Няма да сключваме сделката.

— Но тогава защо…?

— Ако не греша, Стив Мърчисън ще ги купи. Днес видях Гъртруд да обядва с него.

Келър я зяпна:

— Да пукна!

— Искам да изчакаш два дни, след това се обади на Барън и питай за имота.

След два дни Келър влезе в кабинета й ухилен.

— Ти се оказа права. Мърчисън е налапал въдицата, и то до края. Той вече е горд собственик на петдесет акра земя, която не става за нищо.

Лара извика Гъртруд Мийкс:

— Да, мис Камерън?

— Уволнена сте — каза й Лара.

Гъртруд изненадано я погледна.

— Уволнена? Защо?

— Не ми харесва компанията, в която се движите. Вървете при Стив Мърчисън и му предайте думите ми.

Лицето на Гъртруд побеля.

— Но аз…

— Това е всичко. Ще помоля да ви изведат оттук.

В полунощ Лара се обади на своя шофьор Макс.

— Докарай колата пред входа.

— Да, мйс Камерън.

Колата я чакаше.

— Къде искате да отидете, мис Камерън? — попита Макс.

— Карай из Манхатън. Искам да видя това, което съм направила.

Той я гледаше неразбиращо.

— Моля?

— Искам да погледам своите сгради.

Потеглиха из града. Спряха при търговския център, жилищния квартал, при небостъргача. После идваха „Камерън Скуеър“, „Камерън Плаза“, „Камерън Сентър“ и скелетът на „Камерън Тауърс“. Седнала в колата, Лара втренчено гледаше всяка сграда, мислейки за хората, които живееха или работеха там. Тя се бе докоснала до живота на всички тях. „Направих този град по-хубав. Направих всичко, което исках. Но тогава защо не мога да си намеря място? Какво ми липсва?“ Знаеше отговора.

На другата сутрин Лара се обади на Уилям Елърби, мениджъра на Филип.

— Добър ден, мистър Елърби.

— Добър ден, мис Камерън. С какво мога да ви услужа?

— Питах се къде ли свири Филип Адлър тази седмица.

— Графикът на Филип е доста натоварен. Утре вечер ще бъде в Амстердам, после заминава за Милано, Венеция и… искате ли да ви кажа по-нататък…?

— Не, не. Няма нужда. Просто се интересувах. Благодаря ви.

— Няма нищо.

Лара влезе в кабинета на Келър.

— Хауард, трябва да замина за Амстердам.

Той изненадано я погледна.

— Какво има там?

— Просто една идея — уклончиво отговори тя. — Ще ти кажа, ако излезе нещо. Кажи да ми подготвят самолета.

— Забрави ли, че го изпрати в Лондон с Бърт? Ще им кажа утре да се върнат и…

— Искам да замина днес — тя сама се изненада от настойчивото си желание. — Ще летя с пътнически самолет — върна се в кабинета си и нареди на Кати: — Запази ми едно място в първа класа до Амстердам с Ка Ел Ем.

— Да, мис Камерън.

— Дълго ли ще отсъстваш? — попита Келър. — Насрочили сме съвещания, които…

— Ще се върна след ден-два.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Благодаря ти, Хауард. Този път — не.

— Разговарях с един приятел сенатор във Вашингтон. Мисли, че е възможно да се приеме закон, който да премахне повечето от данъчните облекчения в строителството. Ако го приемат, това ще убие данъците върху основните доходи и ще спре прогресивното намаляване на оценката на имота при определяне на данъците.

— Това би било глупаво. Ще нанесе щети на индустрията на недвижимите имоти.

— Знам. И той е против законопроекта.

— Много хора ще бъдат против. Няма да мине — предрече Лара, — на първо място…

Личният й телефон иззвъня. Лара го загледа втренчено. Той отново звънна.

— Няма ли да отговориш? — попита Келър.

Устата на Лара бе пресъхнала.

— Не.

Пол Мартин дълго слуша приглушения звън, после затвори слушалката. Дълго седя замислен за Лара. Струваше му се, че напоследък тя е станала по-недостъпна, по-хладна. „Може би имаше някой друг? Не. Тя ми принадлежи. Винаги ще бъде само моя.“.

Полетът с Ка Ел Ем мина приятно. Седалките в първа класа на просторния „Боинг 747“ бяха широки и удобни, стюардесите бяха внимателни.

Лара бе твърде неспокойна, за да яде или да пие каквото и да било. „Отивам в Амстердам неканена, а може би той ще е прекалено зает, дори да се види смен. Като тичам след него, вероятно губя всичките си шансове. Вече е късно.“

Тя се настани в „Гранд Хотел“ — един от най-хубавите в Амстердам.

— Ще ви предложим чудесен апартамент, мис Камерън — каза администраторът.

— Благодаря. Разбрах, че довечера има рецитал на Филип Адлър. Знаете ли къде ще свири?

— Разбира се, мис Камерън. В „Концертгебау“.

— Ще можете ли да ми намерите билет?

— С удоволствие.

Когато Лара влезе в апартамента, телефонът вече звънеше. Обаждаше се Хауард Келър.

— Добре ли пътува?

— Да, благодаря.

— Исках да ти съобщя, че разговарях с двете банки за имота на Седмо Авеню.

— И?

— Приеха с готовност — кънтеше гласът му.

Лара ликуваше.

— Казах ли ти! Това ще бъде нещо голямо. Искам да започнеш да събираш екип от архитекти, строители — нашата група — и други такива.

— Добре. Утре ще ти се обадя.

Тя затвори и се замисли за Хауард Келър. Беше толкова мил. „Аз съм късметлия. Винаги е до мен. Трябва да му намеря някоя чудесна жена.“

Преди концерт Филип Адлър винаги беше неспокоен. Сутринта бе репетирал с оркестъра, бе обядвал нещо леко, а после, за да не мисли за концерта, отиде на един английски филм. Гледаше, но съзнанието му бе завладяно от музиката, която щеше да свири вечерта. Не съзнаваше, че барабани с пръсти по облегалката на стола, докато съседът му не каза:

— Имате ли нещо против да престанете с този ужасен шум?

— Моля да ме извините — учтиво рече Филип.

Стана и излезе от киното. Заскита из улиците на Амстердам. Посети Райксмузеум, разходи се из ботаническата градина на свободния университет, позяпа по витрините на Хоофтстраат. В четири часа се върна в хотела да подремне. Нямаше представа, че в апартамента над неговия се намира Лара Камерън.

В седем часа вечерта Филип влезе през служебния вход в „Концертгебау“ — хубавия стар театър в сърцето на Амстердам. Фоайето вече бе изпълнено с подранили посетители.

В гримьорната Филип облече фрака си. Директорът на театъра нахлу при него.

— Всички билети са разпродадеш, мистър Адлър! Трябваше да върнем много хора. Ако беше възможно да останете още ден или два…, но знам, че графикът ви е много натоварен… Ще говоря с мистър Елърби отново да ни гостувате догодина.

Филип не го слушаше. Мислите му бяха съсредоточени в предстоящия рецитал. Най-после, като се извиняваше и се кланяше, директорът си тръгна. В съзнанието си Филип изпълняваше отново и отново музикалните произведения. Разсилният почука на вратата:

— На сцената са готови и ви чакат, мистър Адлър.

— Благодаря.

Беше време. Филип се изправи и протегна ръцете си напред. Те леко потрепваха. Притеснението преди концерт никога не изчезна. Така бе при всички големи пианисти — Хоровиц, Рубинщайн, Съркин. Филип усещаше, че стомахът му се бунтува, а сърцето му бие по-силно. „Защо се подлагам на тази агония?“, питаше се той. Но знаеше отговора. Хвърли последен поглед в огледалото, после излезе от гримьорната, мина по дългия коридор и заслиза по тридесет и трите стъпала, които водеха към сцената. Прожекторът го следваше, докато се приближаваше към пианото. Аплодисментите станаха оглушителни. Той седна пред пианото и нервността му като по чудо изчезна. Сякаш мястото му зае друг човек — спокоен, самоуверен, напълно владеещ положението. Той засвири.

Седнала сред публиката, Лара изпита трепетно вълнение, когато Филип излезе на сцената. Той излъчваше някаква хипнотична сила. „Ще се омъжа за него — мислеше Лара. Знам го.“ Тя се облегна назад и се остави да бъде завладяна от изпълняваната от него музика.

Рециталът бе триумф. Зад кулисите бе пълно с народ. Филип отдавна се беше научил да разделя поканените на две групи — почитатели и други музиканти. Почитателите винаги бяха възторжени. Ако представлението бе успешно, поздравленията на музикантите бяха сърдечни, ако бе провал, поздравленията им бяха много сърдечни.

В Амстердам той имаше много горещи почитатели и точно тази вечер приемната на театъра бе изпълнена с тях. Той стоеше в центъра, усмихваше се, даваше автографи и бе търпеливо любезен със стотиците непознати. Неизменно някой питаше:

— Помните ли ме?

И Филип се преструваше, че си спомня:

— Лицето ви ми се струва много познато…

Той се сещаше за анекдота за сър Томас Бийчам, който измислил начин да скрива лошата си памет. Когато го питали: „Помните ли ме?“, големият диригент отвръщал: „Разбира се. Как сте? Как е баща ви? С какво се занимава?“ Всичко вървяло добре до един концерт в Лондон, когато на възклицанието на една млада жена „Изпълнението ви беше прекрасно, маестро! Помните ли ме?“, Бийчам отвърнал: „Разбира се, мила. Как е баща ви? Какво прави сега?“ Младата дама казала: „Татко е добре, благодаря. Все още е крал на Англия.“

Филип старателно раздаваше автографи и слушаше познати фрази:

— Вие накарахте Брамс да оживее…

— Не мога да ви опиша колко се развълнувах…

— Имам всички ваши албуми…

— Ще дадете ли автограф и за майка ми? Тя е голяма ваша почитателка…

Нещо го накара да вдигне поглед. На вратата стоеше Лара и го гледаше. Той изненадано разтвори очи.

— Извинете ме.

Проби си път до нея и взе ръката й.

— Каква прекрасна изненада! Какво правиш в Амстердам?

„Внимавай, Лара!“

— Имах работа тук, но когато разбрах, че ще даваш рецитал, не можех да не присъствам. — „Това бе съвсем невинно.“ — Беше чудесен, Филип.

— Благодаря… аз… — той прекъсна, за да подпише автограф. — Слушай, ако си свободна за вечеря…

— Свободна съм — бързо каза Лара.

Вечеряха в ресторант „Бали“. Когато влязоха в заведението, посетителите станаха прави и започнаха да ръкопляскат. „В Съединените щати този възторг щеше да бъде заради мен“, помисли си Лара. Но усещаше, че пламва само от присъствието му.

— Вашето посещение е голяма чест за нас, мистър Адлър — каза оберкелнерът, докато ги водеше към масата им.

— Благодаря ви.

Докато сядаха, Лара разгледа хората, които с възхищение зяпаха Филип.

— Те наистина те обичат, нали?

Той поклати глава.

— Това, което обичат, е музиката. Аз съм просто изпълнителят й. Разбрах това много отдавна. Когато бях много млад и може би малко арогантен, след като свърших солото си на един концерт, избухнаха страхотни аплодисменти. Аз се покланях на публиката, самодоволно усмихнат, а диригентът вдигна партитурата над главата си, за да напомни на всички, че всъщност ръкопляскат на Моцарт. Никога не забравих този урок.

— Нима не се уморяваш да свириш едно и също вечери наред?

— Не, защото няма два еднакви рецитала. Музиката може да е същата, но диригентът е друг, оркестърът е друг.

Поръчаха си вечерята й Филип продължи:

— Стараем се да направим всеки рецитал съвършен, но такова нещо не може да стане, защото работим с музика, а тя винаги е по-добра от нас. Трябва да премисляме отново всеки път музиката, за да пресъздадем смисъла, вложен от композитора.

— Никога ли не си доволен?

— Никога. Всеки композитор има свой характерен звук. Дали ще бъде Дебюси, Брамс, Хайдн, Бетховен… нашата цел е да уловим точно този звук.

Донесоха вечерята, която се състоеше от двадесет и два индонезийски специалитета, включващи различни видове месо, риба, пиле, юфка и два десерта.

— Как е възможно да се изяде всичко това? — засмя се Лара.

— Холандците имат добър апетит.

Филип не можеше да откъсне очи от Лара. Откри, че е абсурдно щастлив от присъствието й. Бе имал връзки с немалко красиви жени, но не беше срещал такава като Лара. Тя бе силна, същевременно невероятно женствена и съвсем несъзнаваща красотата си. Харесваше гърления й, чувствен глас. „Всъщност харесвам всичко у нея“, призна пред себе си Филип.

— Къде заминаваш оттук? — попита Лара.

— Утре ще бъда в Милано. След това — във Венеция и във Виена, в Париж, в Лондон и накрая — в Ню Йорк.

— Звучи много романтично.

Филип се разсмя.

— Не съм убеден, че бих използвал думата „романтично“. Става дума за несигурни самолетни разписания, непознати хотели, непрекъснато хранене в ресторанти. Но наистина нямам нищо против това, защото самият акт на свиренето е прекрасен. Ненавиждам синдрома „усмихни се!“

— Какво е това!

— Ами да си изложен непрекъснато на показ, да се усмихваш на хора, за които не даваш и пет пари, да живееш живота си сред непознати.

— Познавам това чувство — бавно каза Лара.

В края на вечерята Филип каза:

— Виж, след концерт винаги се чувствам много напрегнат. Искаш ли да се разходим по каналите?

— Ще ми бъде приятно.

Качиха се на едно корабче, което правеше тур по Амстел. Нямаше луна, но градът бе осветен от хиляди блестящи светлини. Пътуването по канала бе вълшебно. По високоговорителя се изсипваше информация на четири езика.

— В момента минаваме покрай вековни търговски къщи с богато украсени фронтони. Отпред виждате старинни църковни кули. Хиляда и двеста моста пресичат каналите, потънали в сянката на великолепни брястове…

Минаха покрай най-малката къща в Амстердам — широка колкото вратата й, покрай черквата Вестеркерк с короната на Хабсбургския император Максимилиан, под отварящия се дървен мост на Амстел, под тесния Магере Бруг, покрай множество шлепове, в които живееха стотици семейства.

— Колко красив град! — възкликна Лара.

— Никога ли не си била тук преди?

— Не.

— А сега дойде по работа.

Лара пое дълбоко дъх.

— Не.

Той я погледна озадачен:

— Мисля, че каза…

— Дойдох в Амстердам, за да те видя.

Той почувства неочаквана тръпка на щастие.

— Аз… много съм поласкан.

— Трябва да ти призная още нещо. Казах ти, че се интересувам от класическа музика. Това не е истина.

Ъгълчетата на устата му трепнаха в усмивка.

— Знам.

Лара изненадано го погледна.

— Знаеш ли?

— Професор Майърс ми е стар приятел. Обади ми се да ми каже, че ти преподава скоростен курс по Филип Адлър. Тревожеше се да не би да кроиш нещо против мен.

— Бил е прав. Обвързан ли си с някого?

— Искаш да кажеш нещо сериозно?

Лара изведнъж се почувства неудобно.

— Ако не те интересувам, аз ще си тръгна и…

Той взе ръката й в своята.

— Хайде да слезем на първата спирка.

Когато се върнаха в хотела, за Лара имаше един куп съобщения от Хауард Келър. Тя ги прибра в чантата си, без да ги прочете. В този миг нищо друго в живота не я интересуваше.

— В твоята стая или в моята? — небрежно попита Филип.

— Твоята.

Тя усещаше, че изгаря от нетърпение.

Струваше й се, че цял живот бе чакала този миг. Това ето, което й липсваше. Бе открила непознатия, в когото беше влюбена. Влязоха в стаята на Филип и двамата изгарящи от нетърпение. Филип я взе в прегръдките си и я зацелува нежно, внимателно, изучавайки я. Лара промълви: „Боже мой“ и започнаха да се събличат взаимно.

Внезапен гръм разкъса тишината в стаята. Сивите облаци в небето бавно разтвориха полите си все по-широко и заваля тих дъжд. Той започна кротко и нежно, чувствено галеше топлия въздух, облизваше стените на къщите, всмукваше меката трева, целуваше всички тъмни ъгълчета на нощта. Това беше топъл дъжд, разгулен и чувствен, плъзгащ се бавно, бавно надолу, но постепенно темпото се засили и премина в поройна, бушуваща буря, пламенна и взискателна, в необуздано пулсиране, в непрестанен, див ритъм, все по-силен, все по-бърз, докато най-после избухна в гръмотевична експлозия. Всичко свърши така внезапно, както бе започнало.

Лара и Филип лежаха изтощени в прегръдките си. Филип я притискаше до себе си и усещаше пулса на сърцето й. Спомни си реплика от някакъв филм: „Усети ли, че земята се движи? Господи, и още как!“ Филип мислеше: „Ако беше музика, тя щеше да е «Баркарола» от Шопеи или «Фантазия» от Шуман.“

Усещаше меките контури на тялото й, плътно притиснати до неговото, и отново започна да се възбужда.

— Филип… — гласът й бе дрезгав.

— Да?

— Би ли искал да дойда с теб в Милано?

Той усети, че се усмихва широко.

— О, боже, да!

— Добре — промълви Лара.

Тя се наведе над него и меката й коса започна да гали стройното му, стегнато тяло.

Отново заваля.

Когато най-после се прибра в стаяга си, Лара се обади на Келър.

— Събудих ли те, Хауард?

— Не — гласът му звучеше сънливо. — Винаги съм буден в четири часа сутринта. Какво става при теб?

Лара едва се сдържаше да не му каже, но отвърна:

— Нищо. Заминавам за Милано.

— Какво? Нямаме сделки в Милано.

„О, да, имаме“, щастливо си мислеше тя.

— Видя ли съобщенията ми?

Тя бе забравила. Виновно отвърна:

— Още не.

— Носят се слухове за казиното.

— Какво има?

— Има оплаквания от наддаването.

— Не се безпокой. Ако има някакъв проблем, Пол Мартин ще се погрижи за това.

— Както кажеш, шефе.

— Искам да изпратиш самолета ми в Милано. Нека пилотите ме чакат там. Ще ги потърся на летището.

— Добре, но…

— Върни се да си доспиш.

В четири часа сутринта Пол Мартин бе напълно буден. Беше оставил няколко съобщения на телефонния секретар в жилището на Лара, но тя не му се обаждаше. По-рано винаги го предупреждаваше, когато заминава. Нещо ставаше. Какво бе замислила? „Внимавай, любима, прошепна той. Много внимавай.“

XXII

В Милано Лара и Филип Адлър се настаниха в „Антика Локанда Солферино“ — очарователен хотел само с дванадесет стаи — и цялата сутрин страстно се любиха. После заминаха за Чернобия и обядваха край езерото Комо в красивата Вила д’Есте.

Вечерта концертът премина триумфално и приемната в „Ла Скала“ бе претъпкана от хора, които искаха да поздравят Филип.

Лара стоеше настрана и наблюдаваше заобиколилите го почитатели и обожатели, които го докосваха, искаха автографи, поднасяха му малки подаръци. Лара усети внезапен пристъп на ревност. Някои от жените бяха млади и красиви. Струваше й се, че всички са й ясни. Американка, облечена в елегантна вечерна рокля от Фенди, престорено свенливо рече:

— Ако сте свободен утре, мистър Адлър, аз ви каня на интимна малка вечеря във вилата си. Много интимна.

На Лара й идваше да удуши тази кучка. Филип се усмихна:

— Ъ… благодаря, но за съжаление съм зает.

Друга жена се опита да пъхне в ръката му ключа от хотелската си стая. Той поклати глава. Хвърли поглед към Лара и се ухили. Жените продължаваха да се тълпят около него.

— Lei era magnifico, maestro.4

— Molto gentile da parte sua5 — отвръщаше Филип.

— L’ho sentita suonare il anno scorso. Bravo!6

— Grazie — усмихваше се Филип.

Една жена го сграбчи за ръката:

— Sarebbe possibile cenare insieme?7

Филип поклати глава:

— Ma non credo che sarai impossibile.8

Лара имаше усещането, че това продължи безкрайно дълго. Най-после Филип си проби път до нея и прошепна:

— Хайде да се махаме оттук!

— Si! — засмя се Лара.

Отидоха в ресторанта на операта — „Бифи“. Щом влязоха вътре, посетителите, официално облечени за концерта, станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Оберкелнерът ги отведе до една маса в центъра на залата.

— За нас е голяма чест, мистър Адлър.

Донесоха им бутилка шампанско от заведението и те вдигнаха тост.

— За нас! — сърдечно пожела Филип.

— За нас.

Филип поръча два от специалитетите на заведението — osso buco9 и penne all’arrabbiata.10 Непрекъснато говореха и имаха чувството, че винаги са се познавали. Постоянно ги прекъсваха хора, които идваха да поздравят Филип и да му поискат автограф.

— Все така е, нали? — попита Лара.

Филип вдигна рамене.

— Това е неизбежно. За всеки два часа на сцената прекарвам безкрайни часове в даване на автографи или интервюта.

Сякаш в потвърждение на думите му, бе прекъснат, за да даде още един автограф.

— Ти направи това турне прекрасно за мен — въздъхна Филип. — Лошото е, че утре трябва да замина за Венеция. Много ще ми липсваш.

— Никога не съм била във Венеция — каза Лара.

Реактивният самолет ги чакаше на летище „Линате“. Когато го съзря, Филип изумен попита:

— Това ли е твоят самолет?

— Да. Ще ни откара във Венеция.

— Ще ме разглезиш.

— Имам такива намерения — тихо рече Лара.

След тридесет и пет минути се приземиха във Венеция на летище „Марко Поло“, където ги чакаше лимузина, за да ги откара до близкия пристан. Оттам щяха да вземат моторница до остров Джудека, където се намираше хотел „Чиприани“.

— Запазих два апартамента — каза Лара. — Реших, че така е по-дискретно.

В моторницата на път за хотела тя попита:

— Колко време ще останем тук?

— Само една нощ за съжаление. Давам рецитал в „Ла Фениче“, след което заминаваме за Виена.

Лара потръпна от удоволствие при това „заминаваме“. Предишната вечер бяха говорили за това.

— Бих искал да бъдеш с мен, колкото може по-дълго — каза Филип, — но сигурна ли си, че не преча на нещо по-важно?

— Няма нищо по-важно.

— Ще се чувстваш ли добре сама днес следобед? Аз ще бъда зает с репетиция.

— Ще се оправя — увери го Лара.

След като се настаниха в хотела, Филип я взе в прегръдките си.

— Сега трябва да вървя, но тук има какво да се види. Приятно разглеждане на Венеция. Ще се видим по-късно.

Те се целунаха, но кратката целувка премина в продължителна.

— По-добре да тръгвам, докато мога — промърмори Филип, — иначе изобщо няма да мога да мина през фоайето.

— Приятна репетиция — засмя се Лара.

Филип тръгна, а тя позвъни по телефона на Хауард Келър.

— Къде си? — попита той. — Опитвах се да се свържа с теб.

— Във Венеция съм.

Настъпи пауза.

— Да не купуваме някой канал?

— Проучвам въпроса — засмя се Лара.

— Наистина трябва да си тук. Има много работа. Младият Франк Роуз представи някои нови планове. Харесват ми, но ми е нужно и твоето одобрение, за да…

— Щом ти харесват, действай — прекъсна го Лара.

— Не искаш ли да ги видиш? — гласът на Келър звучеше изненадано.

— Не сега, Хауард.

— Добре. За преговорите по имота на Уест Сайд ми е необходимо съгласието ти, за да…

— Имаш го.

— Лара… добре ли си?

— Никога не съм била по-добре.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Ще поддържаме връзка. Дочуване, Хауард.

Венеция беше вълшебен град, сътворен сякаш от Просперо. Лара го разглежда цял следобед. Мина през площада „Сан Марко“, посети Двореца на Дожите и камбанарията, разходи се по оживената Рива дели Скиавони, но навсякъде мислеше за Филип. Вървеше из малките криволичещи улички, населени с магазини за бижута, за кожени стоки, с ресторанти, отби се да купи скъпи пуловери, шалове и бельо за секретарките си, портфейли и вратовръзки за Келър и някои от другите мъже. В един бижутериен магазин купи на Филип часовник „Пиаже“ със златна верижка.

— Моля, надпишете го „На Филип с любов, от Лара.“

Самото споменаване на името му я накара да почувства липсата му.

Когато Филип се върна, двамата пиха кафе в свежата градина на „Чиприани“. Лара гледаше Филип и си мислеше: „Това би било идеално място за меден месец.“

— Имам подарък за теб — тя му подаде кутийката с часовника.

Той я отвори и се втренчи в него.

— Господи, сигурно струва цяло състояние! Лара, не биваше.

— Не ти ли харесва?

— Разбира се, че ми харесва. Прекрасен е, но…

— Шшшт! Носи го и си мисли за мен.

— Нямам нужда от него, за да мисля за теб, но ти благодаря.

— В колко часа трябва да тръгнем за театъра? — попита Лара.

— В седем.

Лара погледна новия му часовник и невинно подхвърли:

— Значи имаме два часа.

Театърът бе препълнен. Публиката лесно се възпламеняваше, аплодираше и викаше след всяко произведение.

След концерта Лара отиде при Филип зад кулисите. Всичко бе повторение на Лондон, Амстердам и Милано, а жените бяха още по-нетърпеливи и пламенни. В стаята имаше поне пет-шест красиви жени и Лара се питаше с коя ли би прекарал нощта Филип, ако тя не беше там.

Вечеряха в легендарния „Хари’с бар“, където ги посрещна сърдечно самият собственик Ариго Чиприани.

— Какво удоволствие е да ви видим тук, синьоре, синьорина. Моля, заповядайте!

Той ги отведе до една ъглова маса. Поръчаха си специалитета „Белини“. Филип се обърна към Лара:

— Препоръчвам ти pasta e fagioli11 за начало. Никъде не я правят по-хубава.

По-късно Филип не си спомняше какво е вечерял. Той бе омаян от Лара. Разбираше, че се влюбва в нея и това го ужасяваше. „Не мога да се обвързвам, мислеше той. Това е невъзможно. Аз съм номад.“ Не желаеше да мисли за момента, когато тя ще го напусне, за да се Върне в Ню Йорк. Искаше да удължи вечерта, колкото е възможно повече.

Когато се нахраниха, Филип каза:

— В Лидо има казина. Играеш ли хазартни игри?

Лара се изсмя на глас:

— Кое е толкова смешно?

Лара мислеше за стотиците милиони долари, които залагаше при строежите.

— Нищо — отвърна тя. — Хайде да идем.

Взеха моторница до остров Лидо. Минаха покрай хотел „Екселсиор“ и влязоха в огромната бяла сграда на казиното. То бе пълно със страстни комарджии.

— Мечтатели — подхвърли Филип.

Той игра на рулетка и за половин час спечели две хиляди долара.

— Никога преди не съм печелил — обърна се той към Лара. — Ти си ми талисманът.

Играха до три часа сутринта и отново огладняха. Моторницата ги остави на площад „Сан Марко“ и те поеха по страничните улички към Кантина до Мори.

— Това е един от най-добрите bacaros във Венеция — каза Филип.

— Вярвам ти. А какво е bacaro?

— Бар, в който сервират вино и cicchetti — малки хапки от местни деликатеси.

Врати от тъмнозелено стъкло водеха към тъмно и тясно помещение с блестящи медни съдове, които висяха от тавана и грееха на дългата маса.

Прибраха се в хотела чак призори. Докато се събличаха, Лара подхвърли:

— Та като стана дума за хапки…

Рано на другата сутрин Лара и Филип отлетяха за Виена.

— Пристигайки във Виена, все едно се връщаш в друго столетие — обясняваше Филип. — Според една шега авиаторите казвали: „Дами и господа, скоро ще кацнем на летището във Виена. Моля, изправете облегалките, затегнете коланите, преустановете пушенето и върнете часовниците си сто години назад.“

Лара се разсмя.

— Родителите ми са родени тук. Когато говореха за миналото, аз им завиждах.

Пътуваха по Рингщрасе и Филип се вълнуваше като малко момче, нетърпеливо да й покаже своите съкровища.

— Виена е градът на Моцарт, Хайдн, Бетховен, Брамс — той погледна Лара и се усмихна широко: — О, забравих, че си специалист по класическа музика.

Настаниха се в хотел „Империал“.

— Трябва да отида в концертната зала — каза й Филип, — но утре ще си взема почивен ден и ще ти покажа Виена.

— Чудесно, Филип.

Той я задържа в прегръдките си.

— Бих искал да имаме повече време сега — със съжаление рече той.

— Аз също.

Той леко я целуна по челото.

— Ще си наваксаме довечера.

Тя се притисна до него.

— Обещания, обещания…

Концертът се състоя в Музикферайн. Рециталът включваше произведения на Шопен, Шумен и Прокофиев и бе още един успех за Филип. Приемната отново бе претъпкана, но този път се говореше на немски.

— Sie waren wunderbar, Herr Adler!12

Филип се усмихваше.

— Das ist sehr nett von Ihnen. Danke.13

— Ich bin ein grosser Anhanger von Ihnen.14

Той отново се усмихваше.

— Sie sind sehr freundlich.15

Разговаряше с хората, но не можеше да откъсне погледа си от Лара.

След рецитала вечеряха в хотела. Управителят на ресторанта ги посрещна с възклицания:

— Каква чест! Тази вечер бях на концерта ви. Бяхте великолепен! Великолепен!

— Много сте любезен — скромно отвърна Филип.

Вечерята беше чудесна, но двамата твърде много се вълнуваха един от друг и не можеха да ядат. Когато келнерът попита:

— Ще искате ли десерт?

Филип бързо отвърна:

— Да — като гледаше Лара.

Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Тя никога не бе отсъствала толкова дълго, без да му каже къде е. Нарочно ли го отбягваше? Ако е така, причината може да бъде само една. „Но аз не мога да допусна такова нещо“, мислеше Пол Мартин.

Блед лъч лунна светлина струеше през прозореца и рисуваше меки сенки по тавана. Лара и Филип лежаха голи и гледаха сенките си, които играеха над главите им. Леките вълни на пердетата ги полюшваха във фееричен танц. Сенките бавно се сливаха и разделяха, и отново се сливаха, докато се сплетоха в едно, а танцът им ставаше все по-бърз и по-бърз, премина в диво, необуздано пулсиране и внезапно спря. Само пердетата продължаваха нежно да се полюшват.

Рано на другата сутрин Филип обяви:

— Разполагаме с един цял ден и вечерта. Имам да ти показвам много неща.

Закусиха в ресторанта на хотела, после тръгнаха към Кертнерщрасе, която бе затворена за автомобили. Магазините по нея бяха пълни с красиви дрехи, бижута и антики.

Филип нае един фиакър, теглен от коне, с който се разходиха из широките улици. Посетиха двореца „Шьонбрун“, разгледаха живописната колекция от императорски каляски. Следобед си взеха билети за Испанското училище по езда и разгледаха жребците от Липицанер. В Пратера се возиха на огромното виенско колело, а после Филип обяви:

— Сега ще извършим един грях.

— Ооо!

— Не — разсмя се той. — Имам предвид нещо друго.

Той заведе Лара в „Демел“ на превъзходни пасти с кафе.

Лара бе очарована от смесицата на архитектурните стилове във Виена — красиви барокови сгради, построени преди векове, съжителстваха със сгради в неомодернистичен стил.

Филип й говореше за композиторите:

— Знаеш ли, че Франц Шуберт е започнал тук като певец в Императорската капела, но когато на седемнадесет години гласът му започнал да мутира, го изхвърлили. Тогава той решил да композира.

Вечеряха спокойно в малко бистро, после отидоха във винарска таверна в Гринцинг. След това Филип я попита:

— Искаш ли да се разходим по Дунав?

— С удоволствие.

Нощта бе прекрасна — светеше ярка, пълна луна, подухваше лек, летен бриз. Звездите грееха над тях. „Те светят за нас, защото сме много щастливи“, помисли си Лара.

Качиха се на едно от корабчетата за разходка. От високоговорителя долитаха нежните звуци на „Синият Дунав“. В далечината съзряха падаща звезда.

— Бързо си пожелай нещо — каза й Филип.

Лара мълчаливо затвори очи за миг.

— Пожела ли си нещо?

— Да.

— Какво?

Лара вдигна поглед към него и сериозно му отвърна:

— Не мога да ти кажа, защото няма да се сбъдне.

„Ще направя всичко възможно, за да се сбъдне“, рече си тя.

Филип се облегна назад и й се усмихна:

— Прекрасно е, нали?

— Винаги може да бъде така, Филип.

— Какво искаш да кажеш?

— Можем да се оженим.

Ето, вече бе казано открито. През последните дни той не мислеше за нищо друго. Бе силно влюбен в Лара, но знаеше, че не може да се обвърже с нея.

— Лара, това е невъзможно.

— Така ли? Защо?

— Вече ти обясних, любима. Постоянно съм на турнета както сега. Ти не би могла да пътуваш непрекъснато с мен, нали?

— Не, но…

— Ето. Нищо няма да излезе. Утре в Париж ще ти покажа…

— Филип, аз няма да дойда с теб в Париж.

Той помисли, че не е разбрал.

— Какво?

Лара пое дълбоко дъх.

— Повече няма да се виждаме.

Това беше като удар в диафрагмата.

— Защо? Аз те обичам, Лара. Аз…

— И аз те обичам, но не съм групарка. Не желая да бъда още една обожателка, която тича след теб. Такива можеш да имаш, колкото си искаш.

— Лара, не искам друга освен теб. Но не разбираш ли, любима, че нищо не би излязло от такъв брак? Двамата имаме свой отделен живот, който е важен за всеки от нас. Бих искал постоянно да бъдем заедно, но това е невъзможно.

— Тогава това е краят, нали? — сдържано отвърна Лара. — Повече няма да се видим, Филип.

— Почакай, моля те. Нека да поговорим. Хайде да отидем в твоята стая и…

— Не, Филип. Много те обичам, но не искам да продължавам по този начин. Свършено е.

— Не искам да свършва — настояваше Филип. — Размисли отново.

— Не мога. Съжалявам. Всичко или нищо.

Стигнаха до хотела в мълчание. Във фоайето Филип помоли:

— Мога ли да дойда в твойта стая? Ще поговорим и…

— Не, мили мой. Няма за какво повече да говорим.

Той остана загледан след нея.

Когато Лара влезе в апартамента си, телефонът звънеше. Тя бързо го вдигна:

— Филип…

— Хауард се обажда. Цял ден се опитвам да се свържа с теб.

Тя едва скри разочарованието си.

— Какво има?

— Нищо. Обаждам се просто така. Тук има много работа. Кога ще се върнеш?

— Утре — отговори Лара. — Утре се връщам в Ню. Йорк — после бавно остави слушалката.

Седеше и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да позвъни. След два часа все още мълчеше. Нещастна, Лара мислеше: „Направих грешка. Поставих му ултиматум и го загубих. Само ако бях изчакала… Ако бях отишла с него в Париж… Ако… ако…“ Опита се да си представи живота без Филип. Дори само мисълта беше твърде болезнена. „Но не можем да продължаваме по този начин. Искам да си принадлежим един на друг.“ Утре тя трябва да се върне в Ню Йорк. Напълно облечена, Лара легна на дивана до телефона. Чувстваше се изтощена. Знаеше, че изобщо няма да може да заспи.

И заспа.

В своята стая Филип крачеше назад-напред като звяр в клетка. Бе бесен и на Лара, и на себе си. Не можеше да понесе мисълта, че вече няма да я вижда, че няма да я държи в прегръдките си. „Проклети да са всички жени!“ Родителите му го предупреждаваха: „Твоят живот е музиката. Ако искаш да си най-добрият, в него няма място за нищо друго.“ И той вярваше в това, докато не срещна Лара. Сега всичко се промени. Проклятие! „Това, което беше между нас, бе прекрасно. Защо й трябваше да го унищожи?“ Обичаше я, но разбираше, че никога не може да се ожени за нея.

Лара се събуди от телефонен звън. Седна замаяна на дивана и погледна часовника на стената. Беше пет часа сутринта. Сънена, тя вдигна слушалката.

— Хауард?

Чу гласа на Филип:

— Би ли искала да се омъжиш в Париж?

XXIII

Женитбата на Лара Камерън и Филип Адлър се превърна в новината на деня по целия свят. Когато Хауард Келър научи, той се напи за пръв път в живота си. Постоянно бе убеждавал сам себе си, че увлечението на Лара по Филип Адлър ще премине. „Двамата с Лара сме един екип. Ние сме свързани. Никой не може да застане между нас.“

Два дни той не изтрезня. Когато дойде на себе си, телефонира на Лара в Париж.

— Ако е истина, кажи на Филип, че той е най-големият късметлия на този свят.

— Истина е — радостно го увери Лара.

— По гласа ти личи, че си щастлива.

— Никога в живота си не съм била по-щастлива.

— Аз… се радвам за теб, Лара. Кога ще се върнеш?

— Утре Филип има концерт в Лондон и после се връщаме в Ню Йорк.

— Говори ли с Пол Мартин преди сватбата?

Тя се поколеба:

— Не.

— Не мислиш ли, че вече трябва да го направиш?

— Да, разбира се — това я безпокоеше повече, отколкото признаваше пред себе си. Не знаеше как Пол ще възприеме новината за женитбата й.

— Ще говоря с него, когато се върна.

— Много ще се радвам да те видя. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Хауард — това беше истина. Той й беше много скъп. Винаги й е бил добър и верен приятел. „Не знам какво щях да правя без него.“

Когато „Боинг 727“ се закова пред Бътлър Ейвиейшън Терминал на летище Ла Гуардия в Ню Йорк, Лара и Филип бяха посрещнати от многобройни представители на пресата. Имаше и репортери от вестници, и телевизионни екипи с камери.

Мениджърът на летището отведе Лара и Филип в приемната и предложи:

— Ако искате, мога да ви измъкна, или…

Лара се обърна към Филип:

— Скъпи, хайде да приключим с тях, иначе изобщо няма да ни оставят на спокойствие.

— Сигурно си права.

Пресконференцията продължи два часа.

— Къде се срещнахте двамата…

— Винаги ли сте се интересували от класическа музика, мисис Адлър?…

— Откога се познавате?…

— В Ню Йорк ли ще живеете?…

— Ще се откажете ли от турнетата си, мистър Адлър?…

Най-после свърши.

Чакаха ги две лимузини — втората беше за багажа.

— Не съм свикнал да пътувам по този начин — каза Филип.

— Ще свикнеш — засмя се Лара.

В лимузината Филип попита:

— Къде отиваме? Апартаментът ми е на Петдесет и седма улица…

— Мисля, че ще се чувстваш по-удобно при мен, скъпи. Разгледай жилището и ако ти харесва, ще пренесем нещата ти.

Пристигнаха в „Камерън Плаза“. Филип вдигна глава към огромната сграда.

— И това е твоя собственост?

— Моя и на няколко банки.

— Впечатлен съм.

Лара стисна ръката му.

— Хубаво, това исках.

Фоайето бе украсено със свежи цветя. Половин дузина служители чакаха, за да ги поздравят.

— Добре дошли у дома, мисис Адлър, мистър Адлър.

Филип се оглеждаше наоколо.

— Боже мой, твое ли е всичко това?

— Наше, скъпи.

Асансьорът ги изкачи на четиридесет и петия етаж, който изцяло бе зает от апартамента й. Икономът отвори вратата.

— Добре дошли, мисис Адлър.

— Благодаря, Симс.

Лара представи на Филип останалия персонал и го разведе из жилището. Голямата холна стая бе изпълнена с антики, имаше просторна, оградена тераса, трапезария, четири големи спални и три спални за персонала, шест бани, кухня, библиотека, кабинет.

— Мислиш ли, че тук ще ти бъде удобно, любими?

Филип се засмя.

— Тесничко е, но ще се оправя.

В средата на хола бе поставено хубаво, ново пиано „Бехщайн“. Филип се приближи и прокара пръсти по клавишите.

— Прекрасно е! — възкликна той.

Лара се приближи.

— Това е сватбеният ти подарък.

— Наистина ли? — той бе трогнат.

Седна предпианото и засвири.

— Наредих да го акордират специално за теб — Лара поглъщаше каскадата от звуци, която изпълни стаята. — Харесва ли ти?

— Страхотно! Благодаря ти, Лара.

— Можеш да свириш, колкото ти душа иска.

Филип стана от столчето.

— Трябва да се обадя на Елърби. Той сигурно се опитва да се свърже с мен.

— Има телефон в библиотеката, скъпи.

Лара отиде в кабинета си и включи автоматичния телефонен секретар. Имаше половин дузина съобщения от Пол Мартин. „Лара, къде си? Липсваш ми, скъпа…“… „Лара, предполагам, че си извън страната, иначе щеше да ми се обадиш“… „Безпокоя се за теб, Лара. Обади ми се.“… После тонът му бе променен: „Току-що научих за женитбата ти. Истина ли е? Нека да поговорим.“ Филип влезе в стаята.

— Кой е този тайнствен мъж? — попита той.

Лара се обърна.

— Един… стар приятел.

Филип се приближи до нея и я прегърна.

— Трябва ли да ревнувам от него?

Лара тихо отвърна:

— Не трябва да ревнуваш от никого на тоя свят. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала.

И това е истината.

Филип я притисна:

— Ти си единствената жена, която съм обичал.

По-късно следобед, докато Филип свиреше, Лара се обади от кабинета си на Пол Мартин. Той вдигна веднага слушалката.

— Върна ли се? — гласът му звучеше напрегнато.

— Да — този разговор я плашеше.

— Няма да скрия, че новината ми дойде като шок, Лара.

— Съжалявам, Пол… аз… всичко стана внезапно.

— Сигурно.

— Да — тя се опитваше да разбере настроението му.

— Мислех, че между нас съществуваше нещо много хубаво, нещо изключително.

— Така беше Пол, но…

— Нека да поговорим.

— Ами, аз…

— Утре на обед. При Витело. В един часа — това беше заповед.

Лара се колебаеше. Глупаво бе да го настройва допълнително срещу себе си.

— Добре, Пол. Ще дойда.

Линията прекъсна. Лара се разтревожи. Много ли й беше ядосан Пол и щеше ли да предприеме нещо?

XXIV

На другата сутрин, когато Лара пристигна в „Камерън сентър“, всички служители чакаха, за да я поздравят.

— Чудесна новина!

— За всички нас изненадата беше голяма!

— Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи…

И все в тоя дух.

Хауард Келър я чакаше в кабинета й. Той силно я прегърна.

— За една дама, която не обича класическата музика, ти положително успя!

Лара се засмя.

— Нали?

— Ще трябва да свикна да те наричам мисис Адлър.

Усмивката й угасна.

— Мисля, че по делови причини ще бъде по-добре, ако продължа да се наричам Камерън. Какво ще кажеш?

— Както желаеш. Много се радвам, че се върна. Тук работата се трупа.

Лара се настани на стола срещу Хауард.

— Добре, казвай какво става.

— Ами хотелът в Уест Сайд се оказа губещо предприятие. Имаме клиент от Тексас, който проявява интерес, но вчера отидох да видя хотела. В ужасно състояние е. Нуждае се от основен ремонт, а това ще излезе пет-шест милиона долара.

— Клиентът видя ли го?

— Още не. Обещах, че ще му го покажа утре.

— Покажи му го другата седмица. Прати бояджии и се постарайте да изглежда безукорно чист. А по време на посещението на клиента събери тълпа от хора във фоайето.

Той се ухили:

— Добре. Франк Роуз е тук с новите проекти. Чака в моя кабинет.

— Ще ги прегледам.

— Застрахователната компания от Мидланд все още се колебае относно подписването на споразумението.

Лара си записа.

— Ще разговарям с тях по въпроса. Друго?

— Гоутам Банк се опъва относно заема — от седемдесет и пет милиона долара за новия ни проект. Смятат, че си поела прекалено много ангажименти.

— Те каква лихва искаха?

— Седемнадесет процента.

— Уреди ми среща с тях. Ще им предложа двадесет процента.

Той я погледна смаян:

— Двадесет процента? Боже мой, Лара! Никой не предлага двадесет процента!

— Предпочитам да съм жива при двадесет процента, отколкото мъртва при седемнадесет. Прави каквото ти казвам, Хауард.

— Добре.

Сутринта отлетя много бързо. В дванадесет и половина Лара каза:

— На обяд имам среща с Пол Мартин.

Хауард изглеждаше разтревожен.

— Внимавай да не те изяде теб за обяд.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е сицилианец. Те не прощават и не забравят.

— Превръщащ го в мелодрама. Пол никога не би ме наранил.

— Дано си права.

Пол Мартин чакаше Лара в ресторанта. Изглеждаше отслабнал и измъчен, под очите му имаше тъмни кръгове, като че ли не е спал добре.

— Здравей, Лара — той не стана.

— Здравей, Пол — тя седна срещу него.

— Казах някои глупости по телефонния ти секретар, съжалявам. Нямах представа… — той вдигна рамене.

— Трябваше да ти кажа, Пол, но всичко се случи толкова внезапно.

— Да — той изучаваше лицето й. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря.

— Къде се запозна с Адлър?

— В Лондон.

— И се влюби в него просто така? — в думите му имаше горчив подтекст.

— Пол, това, което беше между нас с теб, бе чудесно, но не ми стигаше. Имах нужда от нещо повече, от някого, при когото да се прибирам всяка вечер.

Той я гледаше и слушаше мълчаливо.

— Никога не бих направила нещо, с което да те нараня, но това просто… просто се случи.

Той продължаваше да мълчи.

— Моля те да ме разбереш.

— Да — студена усмивка премина по лицет о му. — Предполагам, че нямам друг избор, нали? Станалото — станало. Просто ми дойде като шок да го прочета във вестниците и да го видя по телевизията. Предполагах, че сме били по-близки.

— Прав си — отново се съгласи Лара. — Трябваше да ти кажа.

Той протегна ръка и я погали по брадичката.

— Бях луд по теб, Лара. Мисля, че все още съм луд. Ти беше моето miracolo.16 Бих ти дал всичко на света, освен това, което той може да ти даде — брачната халка. Обичам те достатъчно много, за да искам да бъдеш щастлива.

Лара почувства, че я залива вълна на облекчение.

— Благодаря ти, Пол.

— Кога ще се запозная със съпруга ти?

— Другата седмица даваме прием за приятели. Ще дойдеш ли?

— Непременно. Кажи му да се отнася добре с теб, иначе ще си има работа с мен.

Лара се усмихна:

— Ще му кажа.

Когато Лара се върна, Хауард Келър я чакаше в кабинета й.

— Как мина? — тревожно попита той.

— Добре. Не беше прав за Пол. Държа се чудесно.

— Хубаво. Радвам се, че съм се лъгал. Утре сутринта съм ти уредил срещи с…

— Отмени ги — прекъсна го Лара. — Утре оставам вкъщи при съпруга си. Следващите няколко дни ще ни бъдат меденият месец.

— Радвам се, че си толкова щастлива.

— Хауард, толкова съм щастлива, та чак се плаша. Страх ме е, че ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън. Не предполагах, че човек може да бъде толкова щастлив.

Той се усмихна.

— Добре, аз ще се оправя със срещите.

— Благодаря ти — тя го целуна по бузата. — Следващата седмица даваме прием и ти си поканен.

Приемът се състоя следващата събота в апартамента им. Имаше богат бюфет и над сто души гости. Лара бе поканила мъжете и жените, с които работеше — банкери, строителни предприемачи, архитекти, технически ръководители, чиновници от кметството, плановици, ръководители на профсъюзи. Филип бе поканил свои приятели музиканти, покровители и благотворители на музикантите. Комбинацията се оказа катастрофална.

Не че двете групи не се опитаха да общуват. Проблемът идваше от тбва, че повечето нямаха нищо общо помежду си. Строителните предприемачи се интересуваха от строежи и архитектура, а музикантите — от музика и композитори.

Лара представи един градски проектант на група музиканти. Той стоеше сред тях и се опитваше да следи дискусията.

— Знаете ли какво отношение е имал Росини към музиката на Вагнер? Един ден се друснал със задника си върху клавишите и казал: „Ето така ми звучи Вагнер.“

— Вагнер си го е заслужавал. Когато избухнал пожар в Ринг Театър във Виена по време на представление на „Хофманови приказки“, четиристотин души загинали. Когато разбрал това, Вагнер казал: „Така им се пада щом слушат оперета от Офенбах“.

Предприемачът бързо отмина.

Лара представи някои от приятелите на Филип на група бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти.

— Проблемът е, че трябва да си сключил договор с тридесет и пет процента от наемателите, преди да направиш кооперация.

— Според мен това е много глупаво правило.

— Съгласен съм. Затова минах към хотелите. Знаеш ли, че сега хотелите в Манхатън печелят средно двеста долара от стая на нощ? Следващата година…

Музикантите се придвижиха по-нататък.

Сякаш разговорите се водеха на два различни езика.

— Бедата на виенчани е, че те обичат само мъртвите композитори.

— На два парцела между Четиридесет и седма и Четиридесет и осма улица се строи нов хотел, финансиран от Чейс Манхатън Банк…

— Може би той не е най-великият диригент, но техниката на палката му е genau…

— … Мнозина са казвали, че крахът на стоковата борса през 1929 година не е бил чак толкова лошо нещо. Хората се научили да влагат парите си в недвижими имоти.

— … и Хоровиц не искал да свири години наред, защото мислел, че пръстите му са от стъкло…

— … Видях проектите. На Осмо Авеню ще се издига класическа основа на три етажа, а вътре ще има елипсовидна аркада с фоайета от трите страни…

— … Айнщайн обичал да свири на пиано. Свирили заедно с Рубинщайн, но Айнщайн винаги грешал такта. Накрая Рубинщайн не издържал и викнал „Алберт, не можеш ли да броиш?“…

— … конгресмените трябва да са били пияни, когато са гласували закона за поправка на данъците. Той ще осакати строителната индустрия…

— … и в края на вечерта, когато си тръгвал от празненството, Брамс казал: „Ако съм забравил да обидя някого от присъстващите, аз се извинявам.“

Вавилонската кула!

Пол Мартин дойде сам и Лара побърза да го посрещне.

— Радвам се, че дойде, Пол.

— Не бих изпуснал тази възможност — той се огледа Наоколо. — Искам да се запозная с Филип.

Лара го отведе до групата, заобиколила Филип.

— Филип, това е моят стар приятел Пол Мартин.

Филип протегна ръка.

— Радвам се, да се запознаем.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Вие сте късметлия, мистър Адлър. Лара е забележителна жена.

— И аз това му казвам — засмя се Лара.

— Не е нужно да ми го казва — отвърна Филип. — Знам, че съм късметлия.

Пол го изучаваше.

— Наистина ли?

Лара усети внезапното напрежение в атмосферата.

— Нека ти предложа един коктейл — обърна се тя към Пол.

— Не, благодаря. Забрави ли? Аз не пия.

Лара прехапа устни.

— Разбира се. Нека да те запозная с едни хора — тя го разведе из стаята, представяйки го на различни гости.

Един от музикантите говореше:

— Леон Флайшер има рецитал утре вечер. Не бих го пропуснал за нищо на света — той се обърна към Пол Мартин, който стоеше до Хауард Келър: — Слушали ли сте го как свири?

— Не.

— Забележително. Разбира се, той свири само с лявата си ръка.

Пол Мартин бе озадачен.

— Защо?

— Флайшер разви синдром на китката на дясната си ръка преди десет години.

— Но как може да изнася рецитал с една ръка?

— Пет-шест композитори са писали концерти за лява ръка. Това са Демут, Франц Шмит, Корнголд, има и прекрасен концерт от Равел.

Някои от гостите помолиха Филип да посвири.

— Добре, това е за моята младоженка.

Той седна пред пианото и засвири тема от концерт на Рахманинов. Стаята утихна. Всички бяха омаяни от прекрасните звуци, които изпълниха жилището. Когато Филип стана, избухнаха ръкопляскания.

След един час гостите започнаха да се разотиват. Когато изпратиха последния гост, Филип рече:

— Беше страшен прием.

— Не обичаш големите празненства, нали? — попита го Лара.

Филип я прегърна и се ухили.

— Много ли личеше?

— Ще го правим веднъж на всеки десет години — обеща му Лара. — Филип, нямаше ли чувството, че гостите ни са от различни планети?

Той допря устни до бузата й.

— Това няма значение. Ние си имаме наша собствена планета. Хайде да я накараме да се върти…

XXV

Лара реши, че сутрин ще работи вкъщи.

— Искам да бъдем заедно колкото е възможно повече — обясни тя на Филип.

Лара помоли Кати да уреди прослушването на кандидатките за секретарки в апартамента й. Вече бе разговаряла с пет-шест от тях, когато се появи Мариан Бел. Тя беше около двадесет и пет годишна, с мека, руса коса, с привлекателни черти и излъчваше сърдечност.

— Седнете — покани я Лара.

— Благодаря.

Лара преглеждаше документите й.

— Завършили сте колежа „Уелзли“?

— Да.

— И имате диплом за бакалавър на науките. Защо търсите работа като секретарка?

— Мисля, че ако работя при вас, ще науча много. Независимо дали ще получа мястото, аз съм ваша голяма почитателка, мис Камерън.

— Така ли? Защо?

— Вие сте еталон за мен. Постигнали сте много, и то със собствени сили.

Лара изучаваше младата жена.

— Това място означава и по-дълго работно време. Аз ставам рано. Ще работите в жилището ми. Ще започвате в шест сутринта.

— Това не е проблем. Аз съм старателен работник.

Лара се усмихна. Мариан й харесваше.

— Ще ви назнача пробно за една седмица.

Когато седмицата изтече, Лара се увери, че е попаднала на съкровище. Мариан бе способна, интелигентна и вежлива. Постепенно се установи определен ред. Сутрин Лара работеше в жилището си, освен в изключителни случаи. Следобед отиваше в кантората си.

Лара и Филип закусваха заедно, после той сядаше пред пианото по фланелка без ръкави и джинси и се упражняваше в продължение на два или три часа, а Лара диктуваше в кабинета си на Мариан. Понякога Филип свиреше за Лара стари шотландски мелодии като „Ани Лори“ и „Вървейки през ръжта“. Това я трогваше. Обядваха заедно.

— Разкажи ми за живота си в Глейс Бей — караше я Филип.

— Ще ни отнеме поне пет минути — смееше се Лара.

— Не, сериозно. Наистина искам да знам.

Тя му разказваше за пансиона, но не можеше да си наложи да говори за баща си. Разказа му и за Чарлс Коун и Филип рече:

— Браво на него! Бих искал да се запознаем някой ден.

— Непременно.

Лара му разказа преживяването си с Шон Макалистър и Филип възкликна:

— Копеле такова! Бих го убил! — после притисна Лара до себе си. — Вече никой няма да може да те нарани.

Филип подготвяше един концерт. Тя слушаше как изсвирва три тона, повтаря ги отново и отново, после продължава бавно и постепенно увеличава темпото, докато най-после отделните фрази се слеят в едно.

В началото Лара влизаше при Филип, докато той свири, и го прекъсваше:

— Скъпи, поканени сме за уикенда в Лонг Айланд. Искаш ли да отидем?

Или: „Взех билети за новата пиеса на Нийл Саймън.“ Или: „Хауард Келър иска да ни покани на вечеря в събота.“ Филип се опитваше да бъде търпелив. Накрая каза:

— Лара, моля те, не ме прекъсвай, когато свиря. Това нарушава концентрацията ми.

— Съжалявам — отвърна Лара. — Но не разбирам защо се упражняваш всеки ден. Не ти предстои концерт.

— Упражнявам се ежедневно, за да мога да давам концерти. Разбираш ли, скъпа, когато строиш сграда и стане някаква грешка, тя може да се поправи. Може да се промени проектът или канализацията, или осветлението. Но при един рецитал аз нямам втора възможност. Свиря на живо пред публиката и всеки тон трябва да е съвършен.

— Съжалявам — извини се Лара. — Разбирам.

Филип я прегърна.

— Има стар виц за един човек, който вървял из Ню Йорк с калъф за цигулка. Изгубил се, спрял някакъв непознат и го попитал: „Как се стига до «Карнеги Хол»? С упражнения — отвърнал непознатият — с упражняване.“

Лара се разсмя.

— Върни се при пианото си. Няма да те безпокоя.

Тя седеше в кабинета си, заслушана в далечните звуци от свиренето на Филип и мислеше: „Имам голям късмет. Хиляди жени биха ми завидали само за това, че си седя тук и слушам как свири Филип Адлър.“

Само й се искаше да не се упражнява толкова често.

И двамата обичаха да играят табла. След вечеря сядаха пред камината и шеговито се впускаха в ожесточена борба. Лара особено много ценеше тези моменти, когато бяха сами.

Подготвяха откриването на казиното в Рино. Шест месеца по-рано Лара и Джери Таунзенд проведоха съвещание.

— Искам за откриването да прочетат чак в Тимбукту — каза му Лара. — Ще докарам главния готвач от „Максим“. От теб искам да осигуриш най-нашумелите таланти. Започни с Франк Синатра. Списъкът на поканените трябва да включва най-известните имена на Холивуд, Ню Йорк и Вашингтон. Искам хората да се борят, за да бъдат включени в този списък.

Сега, докато го четеше, Лара рече:

— Добра работа си свършил. Колко души отклониха поканата?

— Две дузини. Не е лошо за списък от шестстотин поканени.

— Съвсем не е лошо — съгласи се Лара.

Една сутрин Келър й се обади:

— Добри новини. Швейцарските банкери позвъниха, че пристигат утре, за да се срещнат с теб и да обсъдите смесеното дружество.

— Чудесно — отвърна Лара. — В девет часа в моя кабинет.

— Ще уредя всичко.

На вечеря Филип й каза:

— Лара, утре ще правя запис. Ти не си присъствала друг път, нали?

— Не.

— Искаш ли да дойдеш.

Лара се колебаеше, мислейки за срещата с швейцарците.

— Разбира се — отвърна тя.

Обади се на Келър:

— Започни срещата без мен. Ще дойда веднага щом мога.

Звукозаписното студио се намираше на Тридесет и четвърта улица в голям склад, пълен с електронна техника. В залата седяха сто и тридесет музиканти, а в остъклената контролна кабинка работеха тонтехниците. Струваше й се, че записването върви много бавно. Непрекъснато спираха и започваха отначало. В една от почивките тя се обади на Келър:

— Къде си? — попита я той. — Аз ги задържам, но те искат да говорятстеб.

— Ще дойда след час или два. Продължавай разговорите.

Два часа по-късно звукозаписът все още продължаваше. Лара отново телефонира на Келър.

— Съжалявам, Хауард, но не мога да си тръгна. Кажи им да дойдат утре.

— Кое е толкова важно? — попита той.

— Съпругът ми — отвърна Лара и затвори телефона.

Когато се върнаха у дома, Лара обяви:

— Следващата седмица заминаваме за Рино.

— Какво има в Рино?

— Откриването на хотела и казиното. Ще летим в сряда.

— Проклятие! — отчаяно извика Филип.

— Какво има?

— Съжалявам, любима, но няма да мога.

Тя го зяпна:

— Какво искаш да кажеш?

— Елърби ми е уредил шестседмично турне. Заминавам за Австралия и…

— Австралия?

— Да, после Япония и Хонконг.

— Не, Филип. Искам да кажа… защо ти е това? Не ти се налага. Искам да бъда с теб.

— Ами ела с мен, Лара. Много ще се радвам.

— Знаеш, че не мога. Не и сега. Толкова работа имам тук — нещастна отвърна Лара. — Не искам да ме оставяш сама.

— И аз не искам. Но аз те предупредих, любима, че моят живот е такъв.

— Знам. Но това беше преди. Сега е друго. Всичко се промени.

— Нищо не се е променило — внимателно рече Филип — освен това, че съм абсолютно луд по теб и когато замина, адски ще ми липсваш.

Лара не можа да отговори нищо.

Филип замина. Никога преди Лара не бе изпитвала такава самота. По средата на някое съвещание тя внезапно се сещаше за Филип и сърцето й се разтапяше.

Искаше той да продължи кариерата си, но имаше нужда да бъде до нея. Мислеше за това, колко прекрасно се чувстваха заедно, за прегръдките му, за неговата топлота и нежност. Не знаеше, че може да обича някого толкова силно. Филип й се обаждаше всеки ден, но това като че ли я караше да се чувства още по-самотна.

— Къде си, скъпи?

— Все още съм в Токио.

— Как върви турнето?

— Прекрасно. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — тя не можеше да му обясни колко много.

— Утре заминавам за Хонконг, а после…

— Бих искала да се върнеш — тя съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

— Знаеш, че не мога.

Мълчание.

— Разбира се.

Говориха половин час и когато затвори, Лара се почувства още по-самотна. Разликата във времето бе влудяваща. Понякога вторникът при нея за него бе вече сряда, той се обаждаше посред нощ иди в ранните утринни часове.

— Как е Филип? — попита Келър.

— Добре. За какво му е това, Хауард?

— Кое?

— Това негово турне. Не му се налага да го прави. Искам да кажа, че определено не е заради парите.

— Охо! Сигурен съм, че не е заради парите. Това му е професия, Лара.

Същите думи бе използвал и Филип. Тя ги разбираше с ума си, но не и със сърцето си.

— Лара, ти просто се омъжи за този мъж, но той не е твоя собственост — напомни й Келър.

— Не искам да бъде моя собственост. Но се надявах, че ще бъда по-важна за него от…

Тя млъкна по средата на фразата.

— Няма значение. Знам, че се държа глупаво.

Лара се обади на Уилям Елърби.

— Свободен ли сте днес на обед?

— Мога да се освободя. Да няма нещо лошо?

— Не, не. Просто исках да поговорим.

Срещнаха се в „Льо Сирк“.

— Чували ли сте се скоро с Филип? — попита Елърби.

— Чуваме се всеки ден.

— Турнето му върви успешно.

— Да.

Елърби рече:

— Честно казано, мислех, че Филип никога няма да се ожени. Той е като свещенослужител — изцяло се е посветил на мисията си.

— Знам — Лара се поколеба. — Не мислите ли, че той пътува твърде много?

— Не ви разбирам.

— Филип вече има дом. Няма причина да обикаля целия свят — тя видя изражението на Елърби. — О, не искам да кажа, че трябва да си стои само в Ню Йорк. Сигурна съм, че можете да му уредите концерти в Бостън, Чикаго, Лос Анжелос. Нали разбирате… да, не трябва да пътува толкова надалеч.

Елърби внимателно попита:

— Обсъждахте ли това с Филип?

— Не. Искам първо да поговоря с вас. Би било възможно, нали? Искам да кажа, че на Филип не му трябват вече пари.

— Мисис Адлър, Филип получава по тридесет и пет хиляди долара на концерт. Миналата година е бил на турне в продължение на четиридесет седмици.

— Разбирам, но…

— Имате ли представа колко малко пианисти достигат върха и колко труд им струва това? По света има хиляди пианисти, които свирят до изнемога, но само четирима или петима са суперзвезда. Вашият съпруг е един от тях. Вие не познавате музикалния свят. Конкуренцията е убийствена. По време на концерт виждате на сцената изпълнител, облечен във фрак, излъчващ блясък и благополучие, но когато слезе от сцената, той едва успява да си плати наема и да се нахрани прилично. На Филип му е било нужно много време, за да стане пианист от световна класа. Сега вие искате от мен да му отнема това.

— Не. Аз просто предлагам…

— Това, което предлагате, ще унищожи кариерата му. Всъщност вие не искате това, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Лара. Подвоуми се и продължи: — Разбрах, че получавате петнадесет процента от хонорарите на Филип.

— Точно така.

— Не бих искала да губите, ако Филип дава по-малко концерти — внимателно рече Лара. — Ще се радвам да компенсирам разликата и…

— Мисис Адлър, мисля, че по този въпрос трябва да поговорите с Филип. Ще поръчаме ли нещо?

XXVI

Рубриката на Лиз Смит започваше така:

„НА ЖЕЛЯЗНАТА ПЕПЕРУДА ЩЕ Й ПОДРЕЖАТ КРИЛЦАТА.“

„Един красив магнат в областта на недвижимите имоти ще изпадне в ярост, когато научи, че предстои да излезе от печат книга за нея, написана от бивша служителка. Говори се, че книгата на издателство «Кендълайт Прес» ще бъде голяма сензация.“

Лара ядосано захвърли вестника. Това сигурно бе Гъртруд Мийкс, секретарката, която бе уволнила. Тя извика Джери Таунзенд.

— Видя ли днешната рубрика на Лиз Смит?

— Да, току-що. Нищо не можем да направим, шефе. Ако…

— Можем да направим много неща. Всички мои служители подписват декларации, че няма да пишат нищо за мен по време на работата си тук и след това. Гъртруд Мийкс също няма право да пише. Ще съдя издателя, докато го съсипя.

Джери Таунзенд поклати глава.

— Не бих препоръчал подобно нещо.

— Защо не?

— Защото това ще предизвика много и неблагоприятни публикации. Ако не му обърнете внимание, лекият повей сам ще утихне. Ако се опитате да го спрете, ще се превърне в ураган.

Тя го изслуша, но не се съгласи.

— Разбери кой е собственик на издателството — нареди тя.

След час Лара се обади на Хенри Синфелд, собственик на издателство „Кендълайт Прес“.

— Тук е Лара Камерън. Разбрах, че смятате да издадете книга за мен.

— А, прочели сте рубриката на Лиз Смит? Да, така е, мис Камерън.

— Искам да ви предупредя, чеако отпечатате книгата, ще ви съдя за накърняване правото ми на личен живот.

Гласът от другия край отвърна:

— Мисля, че е по-добре да се посъветвате с адвоката си. Вие сте обществена фигура, мис Камерън. Нямате право на личен живот. А според ръкописа на Гъртруд Мийкс, вие сте и доста колоритен образ.

— Гъртруд Мийкс е подписала декларация, с която се задължава да не пише за мен каквото и да било.

— Е, това си е между вас и Гъртруд Мийкс. Можете да я съдите…

„Но, разбира се, през това време книгата ще излезе от печат.“

— Не искам да издавате тази книга. Ако мога да ви компенсирам това…

— Стойте! Мисля, че навлизате в опасна територия. Предлагам да приключим този разговор. Довиждане.

Линията прекъсна.

„Да върви по дяволите!“ Лара се замисли. Повика Хауард Келър.

— Какво знаеш за „Кендълайт Прес“?

Той сви рамене.

— Те са малко предприятие. Издават книги, използвайки скандали. Публикуваха злостни нападки срещу Шер, Мадона…

— Благодаря ти. Това е всичко.

Хауард Келър имаше главоболие. Напоследък май често го болеше глава. Не спеше достатъчно. Живееше в напрежение, имаше чувството, че всичко наоколо става прекалено бързо. Трябваше по някакъв начин да накара Лара да намали темпото. А може би главата го боли, защото е гладен. Той позвъни на секретарката си.

— Бес, би ли ми поръчала нещо за обяд?

Мълчание.

— Бес?

— Шегувате ли се, мистър Келър?

— Не, защо?

— Вие току-що обядвахте.

Келър изпита чувството, че го поляха със студена вода.

— Но ако, все още сте гладен…

— Не, не — той си спомни, че яде салата, сандвич с ростбиф и…

„Господи, какво става с мен?“

— Просто се пошегувах, Бес.

„Кого лъжа?“

Откриването на „Камерън Палас“ в Рино премина при страхотен успех. Хотелът бе пълен, казиното — претъпкано от играчи. Лара не пожали средства, за да бъде сигурна, че поканените знаменитости ще бъдат обградени с внимание. Присъстваха всички. „Липсва само един човек“, мислеше Лара. Филип. Той й изпрати огромен букет с бележка, на която пишеше: „Ти си музиката на моя живот. Обожавам те. Липсваш ми.“

Пол Мартин пристигна и се отправи към Лара.

— Поздравявам те. Ти надмина себе си.

— Благодарение на теб, Пол. Без теб не бих постигнала нищо от това.

Той се огледа:

— Къде е Филип?

— Не можа да дойде. На турне е.

— Свири на пиано някъде по света? Това е голяма вечер за теб, Лара. Той трябваше да е до теб!

Тя се усмихна.

— Наистина, много му се искаше да е така.

Управителят на хотела се приближи към Лара:

— Страхотна вечер, нали? Хотелът е резервиран изцяло за следващите три месеца.

— Трябва да продължаваме в този дух, Доналд.

Лара бе наела японски и бразилски агенти, които осигуриха присъствието на големи играчи от чужбина. Бе вложила милиони долари във всеки от луксозните апартаменти, но те щяха да се изплатят.

— Това е златна мина, мис Камерън — управителят се огледа: — Между другото, къде е съпругът ви? С нетърпение очаквам да се запозная с него.

— Той не можа да дойде — отвърна Лара.

„Свири на пиано някъде по света.“

Програмата беше великолепна, но звездата на вечерта беше Лара. Сами Кан специално бе написал стихове по музиката на „Моя тип град“, в който се казваше „Моят тип момиче е Лара…“ Когато тя стана, за да държи реч, избухнаха ентусиазирани аплодисменти. Всеки искаше да се запознае с нея, да се докосне до нея. Пресата бе представена с пълна сила, Лара даваше интервюта за телевизията, за радиото, за вестници и списания. Всичко вървеше добре, докато не й зададоха въпроса:

— А къде е съпругът ви тази вечер?

Лара усети, че все повече се разстройва. „Той трябваше да бъде до мен. Концертът можеше да почака.“ Но тя мило се усмихна и отговори:

— Филип беше много разочарован, че не може да дойде.

След програмата започнаха танци. Пол Мартин се приближи към масата на Лара.

— Може ли?

Тя стана и се намери в прегръдките му.

— Как се чувстваш като собственик на всичко това? — попита Пол.

— Прекрасно. Благодаря ти за помощта.

— За какво са приятелите? Забелязах присъствието на играчи от тежката категория. Внимавай с тях, Лара. Някои ще загубят големи суми, но ти трябва да ги накараш да се чувстват така, сякаш са спечелили. Намери им нова кола или момичета, или нещо друго, което да ги накара да се чувстват важни личности.

— Ще го запомня — каза Лара.

— Хубаво ми е отново да те държа в прегръдките си.

— Пол…

— Знам. Помниш ли, че предупредих съпруга ти да се грижи добре за теб?

— Да.

— Не ми харесва как си върши работата.

— Филип искаше да дойде — защити го Лара, но в момента, в който го казваше, се запита: „Наистина ли?“

Той се обади късно през нощта и гласът му я накара да се почувства двойно по-самотна.

— Лара, цял ден си мисля за теб, любима. Как мина откриването?

— Прекрасно. Толкова исках да си тук, Филип.

— Аз също. Адски ми липсваш.

„Тогава защо не си тук при мен?“

— И на мен ми е мъчно за теб. Връщай се по-бързо.

Хауард Келър влезе в кабинета и подаде на Лара дебел кафяв плик.

— Това няма да ти хареса.

— Какво има?

Келър остави плика на бюрото й.

— Копие от ръкописа на Гъртруд Мийкс. Не ме питай как съм го получил, защото и двамата можем да влезем в затвора.

— Прочете ли го?

Той кимна.

— Да.

— И?

— Мисля, че най-добре е да го прочетеш сама. Някои от написаните неща са се случили много преди тя да започне работа тук. Доста се е поровила.

— Благодаря, Хауард.

Лара изчака той да излезе и натисна бутона на уредбата.

— Не ме свързвай с никого.

Отвори ръкописа и зачете. Беше унищожителен. Това бе портрет на една тиранична интригантка, пробила си път до върха с нокти и зъби. Описваха се гневните й избухвания и деспотичното й отношение към служителите. Беше подло писание, изпълнено с гадни анекдоти. В него не се споменаваше нищо за независимостта и куража на Лара, за таланта й, за далновидността й, за щедростта й. Тя продължи да чете.

„… Един от триковете на Желязната пеперуда бе да планира деловите срещи рано сутрин още първия ден на пристигането, така че партньорите й да са уморени от часовата разлика, а Камерън да е бодра.“

„… По време на преговори на японските гости се поднасяше чай с валиум, а Лара Камерън пиеше кафе с риталин — стимулиращ мисловния процес препарат.“

„… При среща с немски банкери им поднасяхме кафе с валиум, а тя пиеше чай с риталин.“

„… Когато Лара Камерън преговаряше за един проект в Куин и обществената комисия отхвърли проекта й, тя ги накара да променят решението си, измисляйки, че има малка дъщеря, която щяла да живее в една от сградите.“

„… Когато наемателите на «Апартаменти Дорчестър» отказаха да се изнесат, Лара Камерън насели сградата с бездомни скитници.“

Не бе пропуснато нищо. Лара го изчете докрай и дълго време остана неподвижна на бюрото си. После извика Хауард Келър.

— Искам да проучиш Хенри Синфелд, собственик на „Кендълайт Прес“.

— Добре.

Той се върна след петнадесет минути.

— Синфелд има изключително ниска кредитоспособност. Подсилен вятър ще го издуха. Живее от книга до книга. Един провал и с него е свършено.

— Благодаря ти, Хауард.

Тя се обади на адвоката си Тери Хил.

— Тери, би ли искал да станеш издател?

— Какво имаш предвид?

— Искам да купиш от свое име „Кендълайт Прес“. Собственост е на Хенри Синфелд.

— Това няма да представлява трудност. Каква сума си готова да платиш?

— Опитай да го купиш за петстотин хиляди долара. Ако трябва, можеш да вдигнеш до един милион. Следва да се увериш, че в сделката ще бъдат включени всички издателски права, които той притежава. И не намесвай името ми в никакъв случай.

Канцелариите на „Кендълайт Прес“ се намираха в центъра на града в една стара сграда на Тридесет и четвърта улица. Владенията на Хенри Синфелд се състояха от малък кабинет за секретарката му и малко по-голям за него.

Секретарката на Синфелд го уведоми:

— Някой си мистър Хил иска да ви види.

— Да влезе.

Тери Хил му се беше обадил рано сутринта. Той влезе в занемарения малък кабинет. Синфелд седеше зад бюрото.

— С какво мога да ви услужа, мистър Хил?

— Представлявам немска издателска фирма, която проявява интерес към закупуването на вашата компания.

Синфелд запали пура, без да бърза.

— Компанията ми не се продава — отговори той.

— О, жалко. Опитваме се да пробием на американския пазар, а вашата дейност ни хареса.

— Изградил съм тази компания от едно нищо — каза Синфелд. — Тя е като моя рожба. Изобщо не бих искал да се разделям с нея.

— Разбирам чувствата ви — рече адвокатът със съучастие. — Ние сме готови да ви предложим петстотин хиляди долара.

Синфелд едва не се задави с пурата си.

— Петстотин? По дяволите, предстои ми да издам книга, която ще струва поне един милион долара. Не, сър. Вашето предложение ме обижда.

— Моето предложение е просто един подарък. Нямате авоари, а дълговете ви са над сто хиляди долара. Проверил съм. Чуйте какво ще ви кажа, ще ви предложа шестстотин хиляди долара. Това е последно.

— Не бих си го простил никога. Ако размислите за възможността да платите седемстотин…

Тери Хил се изправи.

— Довиждане, мистър Синфелд. Ще намеря друга фирма.

Той се отправи към вратата.

— Почакайте! — викна Синфелд. — Нека не бързаме. Истината е, че жена ми настоява да се пенсионирам. Може би сега е подходящият момент.

Тери Хил се приближи до бюрото и извади договора от джоба си.

— Ето ви чек за шестстотин хиляди долара. Само подпишете тук, където е кръстчето.

Лара извика Келър.

— Току-що купихме „Кендълайт Прес“.

— Чудесно. Какво ще правиш с него?

— Преди всичко ще унищожа книгата на Гъртруд Мийкс. Погрижи се да не бъде издадена. Има много начини да се отлага. Ако започне дело за възвръщане на авторските си права, можем да проточим съдебните процедури с години.

— Искаш ли да закриеш компанията?

— Не, разбира се. Намери някой, който да я ръководи. Ще я запазим като губеща, заради данъците.

Когато се върна в кабинета си, Келър каза на секретарката си:

— Искам да ти продиктувам едно писмо. До Джак Хелман — недвижими имоти. „Драги Джак, обсъдих предложението ти с мис Камерън и стигнахме до извода, че в момента е неразумно да участваме в твоята сделка. Но искаме да те уверим, че проявяваме интерес към бъдещи…“

Секретарката му спря да пише. Келър я погледна.

— Записа ли го?

Тя го гледаше втренчено:

— Мистър Келър?

— Да.

— Продиктувахте ми това писмо вчера.

— Какво? — преглътна Келър.

— Вече замина с пощата.

Хауард Келър се опита да се усмихне.

— Предполагам, че съм преуморен.

В четири часа следобед Келърбеше на преглед при доктор Симор Бенет.

— Изглеждаш в отлична форма — каза доктор Бенет. — Физически си абсолютно здрав.

— Ами това изневеряване на паметта?

— Откога не си бил в отпуск, Келър?

Келър се опита да си спомни.

— Струва ми се, че от няколко години. Имахме доста работа.

Доктор Бенет се усмихна.

— Ето, това е. Ти си преуморен. — „Отново тази дума.“ — Среща се по-често, отколкото предполагаш. Иди някъде, където да се отпуснеш за седмица-две. Изобщо не мисли за работата. Когато се върнеш, ще се почувстваш нов човек.

Келър се изправи — беше му олекнало.

Келър отиде при Лара.

— Ще се справиш ли без мен една седмица?

— Ще бъда като без дясната си ръка. Какво си намислил?

— Лекарят смята, че трябва да си взема кратка почивка, Лара. Да ти призная, имам проблеми с паметта.

Тя го гледаше загрижено:

— Нещо сериозно ли е?

— Всъщност — не. Просто е досадно. Мисля да отида за няколко дни на Хаваите.

— Вземи самолета.

— Не, не, ще ти трябва на теб. Ще летя като обикновен пътник.

— Нека всичко да бъде за сметка на компанията ни.

— Благодаря. Ще се обаждам всеки…

— Нищо подобно. Искам да забравиш за работата. Просто се погрижи за себе си. Не искам да ти се случи нещо лошо.

„Надявам се, че той е добре. Той трябва да бъде добре.“

Филип й телефонира на следващия ден. Когато Мариан Бел каза: „Мистър Адлър се обажда от Тайпе“, Лара бързо вдигна слушалката:

— Филип?

— Здравей, любима. Имаше телефонна стачка. От часове се опитвам да се свържа с теб. Как си?

„Самотна.“

— Чудесно. Как върви турнето?

— Както обикновено. Мъчно ми е за теб.

В далечината Лара чуваше музика и гласове.

— Къде се намираш?

— О, дават малък прием в моя чест. Знаеш как е.

Лара чу смях на жена.

— Да, знам как е.

— Ще се прибера в сряда.

— Филип?

— Да?

— Нищо, скъпи. Идвай си по-бързо.

— Добре. Довиждане.

Тя остави слушалката. Какво щеше да прави той след приема? Коя беше жената? Обзе я толкова силна ревност, че едва не се задуши. Никога в живота си не бе ревнувала никого.

„Всичко е толкова прекрасно. Не искам да го загубя. Не мога да го загубя.“

Лежеше будна и мислеше какво ли прави Филип.

Хауард Келър лежеше на Коуна Бийч пред малък хотел на остров Хавай. Времето беше идеално. Той плуваше всеки ден. Получи тен, играеше по малко голф и ходеше всеки ден на масаж. Чувстваше се напълно отпочинал и по-добре от всякога. „Доктор Бенет беше прав, мислеше той. Преумора. Когато се върна, ще трябва да я карам по-кротко.“ В действителност епизодите със загубата на паметта го бяха изплашили повече, отколкото му се искаше да си признае.

Най-после дойде време да се върне в Ню Йорк. Той взе нощния самолет и пристигна в Манхатън в четири часа следобед. Отиде направо в службата. Секретарката му го посрещна усмихнато:

— Добре дошли, мистър Келър. Изглеждате чудесно.

— Благодаря ти… — той изведнъж пребледня. Не можеше да си спомни името й.

XXVII

Филип пристигаше в сряда следобед й Лара отиде на летището с лимузината, за да го посрещне. Филип слезе от самолета и образът на Лохинвар отново изникна в съзнанието на Лара. „Господи, колко е красив!“ Тя се хвърли в прегръдките му.

— Липсваше ми — каза тя, прегръщайки го.

— И ти на мен, скъпа.

— Колко?

Той показа половин инч между палеца и показалеца си.

— Толкова.

— Звяр такъв! Къде ти е багажът?

— Идва.

След час бяха в апартамента. Мариан Бел йм отвори вратата.

— Добре дошли, мистър Адлър.

— Благодаря, Мариан — той се огледа. — Имам чувството, че съм отсъствал цяла година.

— Две години — поправи го Лара.

Понечи да каже: „Вече никога не ме оставяй сама“, но прехапа устни.

— Ще искате ли нещо от мен, мисис Адлър? — попита Мариан.

— Не. Всичко е наред. Можеш да си тръгваш. Утре ще ти продиктувам някои писма. Днес няма да идвам на работа.

— Добре. Довиждане — Мариан си тръгна.

— Мило момиче — забеляза Филип.

— Да, нали? — Лара се притисна до него. — Сега ми покажи колко ти липсвах.

Следващите три дни Лара не отиде на работа. Искаше да бъде с Филип — да разговаря с него, да го докосва, да се увери, че наистина си е дошъл. Сутрин закусваха заедно, после, докато Лара диктуваше на Мариан, Филип свиреше.

На третия ден, докато обядваха, Лара разказа на Филип за откриването на казиното.

— Много исках да бъдеш там, скъпи. Беше фантастично.

— Много съжалявам, че го изпуснах.

Той свири на пиано някъде по света.

— Е, ще имаш тази възможност следващия месец, когато кметът ще ми връчи ключовете на града.

Филип придоби нещастен вид.

— Скъпа, боя се, че ще пропусна и тази възможност.

Лара се втрещи.

— Какво означава това?

— Елърби ми е уредил ново турне. След три седмици заминавам за Германия.

— Това е невъзможно? — възкликна Лара.

— Договорът вече е подписан. Не мога да направя нищо.

— Но ти току-що се завърна! Как може да заминеш отново толкова скоро?

— Това е много важно турне, мила.

— А нашият брак не е ли важен?

— Лара…

— Не си задължен да заминеш — ядосано продължи Лара. — Искам да имам съпруг, а не временен…

Мариан Бел влезе в стаята с някакви писма.

— О, извинете, не исках да ви прекъсна. Тези писма са готови за подпис.

— Благодаря — сдържано отвърна Лара. — Ще ви извикам, когато ми потрябвате.

— Да, мис Камерън.

Изчакаха Мариан да се прибере в кабинета.

— Знам, че трябва да изнасяш концерти, но не е нужно да бъде толкова често. Ти да не си търговски пътник?

— Не, не съм — тонът му бе хладен.

— Защо не останеш за церемонията, а след това да заминеш на турне?

— Лара, знам, че това е важно за теб, но трябва да разбереш, че и концертните турнета са важни за мен. Гордея се с теб и с това, което правиш, но искам и ти да бъдеш горда с мен.

— Аз съм горда, Филип — рече Лара. — Прости ми, аз просто… — тя едва се сдържаше да не заплаче.

— Знам, любима — той я прегърна. — Ще измислим нещо. Когато се върна, двамата ще заминем на дълга почивка.

„За мен е невъзможно да замина на почивка. Захванала съм се с твърде много проекти“, мислеше си Лара.

— Къде отиваш този път, Филип?

— В Германия, Норвегия, Дания, Англия и се връщам.

Лара дълбоко въздъхна.

— Разбирам.

— Бих искал да можеше да дойдеш с мен, Лара. Много съм самотен без теб.

Тя си спомни женския смях.

— Така ли? — после се отърси от това настроение и успя да се усмихне. — Слушай какво, вземи самолета — ще ти бъде по-удобно.

— Сигурна ли си, че…?

— Абсолютно. Ще се оправя и без него, докато се върнеш.

— Няма друга като теб на този свят — промълви Филип.

Лара бавно погали с пръст бузата му.

— Не го забравяй.

Турнето на Филип премина при грандиозен успех. В Берлин публиката полудя, а отзивите бяха възторжени.

След концертите приемната на артистите бе постоянно препълнена от горещи почитатели, главно жени.

— Изминах триста мили, за да мога да ви чуя…

— Имам малък замък тук наблизо и се питах дали…

— Приготвила съм късна вечеря само за нас двамата…

Някои от тях бяха богати и красиви, а повечето — твърде благосклонни. Но Филип беше влюбен. След концерта в Дания той се обади на Лара.

— Липсваш ми.

— И ти на мен, Филип. Как мина концертът?

— Е, никой не излезе, докато свирех.

Лара се разсмя.

— Това е добър признак. В момента имам съвещание, скъпи. Ще ти се обадя след един час в хотела.

— Няма да се прибера веднага в хотела, Лара. Директорът на залата дава вечеря в моя чест и…

— О? Така ли? А има ли красива дъщеря? — тя моментално съжали за думите си.

— Какво?

— Нищо. Трябва да свършвам. Ще се чуем по-късно.

Тя затвори и се обърна към мъжете в кабинета. Келър я наблюдаваше.

— Всичко наред ли е?

— Да — безгрижно отвърна Лара. Беше й трудно да се съсредоточи. Представяше си Филип с красиви жени, които му даваха ключовете от хотелските си стаи. Изгаряше от ревност и се ненавиждаше за това.

Кметската церемония за награждаването на Лара беше събитие, което се провеждаше на крак. Пресата се бе развихрила с пълна сила.

— Може ли една снимка заедно със съпруга ви?

И Лара бе принудена да каже отново:

— Той много искаше да присъства, но…

Присъстваше Пол Мартин.

— Него пак го няма, а?

— Той наистина имаше желание да бъде тук, Пол.

— Глупости! Това е голяма чест за теб. Той трябваше да е редом с теб. Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него!

Тази нощ тя лежеше самотна и не можеше да заспи. Филип бе на десет хиляди мили от нея. В съзнанието й звучаха думите на Пол Мартин: „Що за съпруг е той, по дяволите? Някой трябва да си поговори с него.“

Когато се завърна от Европа, Филип изглеждаше щастлив, че отново си е у дома. Донесе на Лара куп подаръци — изящна порцеланова фигурка от Дания, прекрасни кукли от Германия, копринени блузи, златна чантичка от Англия, в която имаше гривна с диаманти.

— Чудесна е — рече Лара. — Благодаря ти, скъпи.

На другата сутрин тя каза на Мариан Бел:

— Ще работя вкъщи целия ден.

Лара диктуваше на Мариан в кабинета си, а от хола се чуваха звуците на пианото. Филип свиреше. „Животът ни е толкова хубав така, мислеше Лара. Защо Филип иска да го развали?“

Уилям Елърби се обади на Филип.

— Поздравявам те. Чух, че турнето е преминало прекрасно.

— Така е. Европейската публика е страхотна.

— Обадиха ми се от управата на Карнеги Хол. Неочаквано имат свободна вечер следващия петък — на седемнадесети. Проявяваш ли интерес?

— И още как.

— Добре. Ще уточня условията. Между другото, смяташ ли да намалиш броя на концертите? — попита Елърби.

Филип бе изненадан.

— Да ги намаля ли? Не. Защо?

— Разговарях с Лара и тя ми намекна, че може би ще пожелаеш да правиш турнета само в Съединените щати. Може би е по-добре да поговориш с нея и…

— Да, добре — отвърна Филип. — Благодаря ти.

Той затвори телефона и отиде в кабинета на Лара. Тя диктуваше на Мариан.

— Може ли да останем сами? — помоли Филип.

— Разбира се — усмихна се Мариан и излезе.

Филип се обърна към Лара.

— Току-що ми се обади Уилям Елърби. Ти ли си му казала, че ще намаля задграничните си турнета?

— Може би съм споменала нещо такова. Мислех, че и за двама ни ще е по-добре, ако…

— Моля те, не го прави повече — каза Филип. — Знаеш колко много те обичам. Но освен съвместния ни живот всеки от нас има своята кариера. Нека да, се разберем така — аз няма да се бъркам в твоята, а ти няма да се бъркаш в моята. Нали е справедливо?

— Разбира се — отвърна Лара. — Съжалявам, Филип. Просто страшно ми липсваш всеки път — тя го прегърна. — Прости ми.

— Вече е простено и забравено.

Хауард Келър донесе у дома на Лара договори, които тя трябваше да подпише.

— Как върви?

— Чудесно.

— У дома ли си е пътуващият музикант?

— Да.

— Значи сега музиката е твоят живот, а?

— Музикантът. Не можеш да си представиш какъв прекрасен човек е той, Хауард.

— Кога ще дойдеш на работа? Имаме нужда от теб.

— След няколко дни.

— Добре — кимна Келър.

Започнаха да преглеждат документите, които бе донесъл.

На другата сутрин се обади Тери Хил.

— Лара, току-що ми позвъниха от Комисията по хазарта в Рино. Ще разглеждат въпроса относно твоето разрешително за казиното — рече адвокатът.

— Защо?

— Има обвинения, че наддаването е било манипулирано. Искат да се явиш и да дадеш показания на седемнадесети.

— Сериозно ли е? — попита Лара.

Адвокатът се колебаеше:

— Известни ли са ти някакви нередности при наддаването?

— Не, разбира се.

— Тогава няма защо да се безпокоиш. Ще дойда с теб в Рино.

— А какво ще стане, ако не се явя?

— Ще ти изпратят призовка. Ще бъде по-добре, ако се явиш доброволно.

— Добре.

Лара набра номера на личния телефон в кабинета на Пол Мартин. Той веднага отговори:

— Лара?

— Да, Пол.

— Отдавна не си използвала този телефон.

— Да. Обаждам се за Рино…

— Чух.

— Има ли наистина някакъв проблем?

Той се засмя.

— Загубилите наддаването ги е яд на теб.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, Пол? — тя се поколеба: — Ние действително обсъждахме другите оферти.

— Това се прави постоянно, повярвай ми. Както и да е, няма начин да го докажат. Не се тревожи за нищо.

— Добре.

Тя остави слушалката и остана да седи замислена и разтревожена.

На обяд Филип каза:

— Предложиха ми да изнеса концерт в Карнеги Хол и аз приех.

— Чудесно — усмихна се Лара. — Ще си купя нова рокля. Кога ще бъде това?

— На седемнадесети.

Усмивката й угасна:

— О!

— Какво има?

— Боя се, че няма да мога да присъствам, скъпи. Трябва да бъда в Рино. Много съжалявам.

Филип сложи ръка върху нейната.

— Изглежда, че все не можем да се синхронизираме. Е, добре. Не се разстройвай. Ще има още много други концерти.

Лара се намираше в кабинета си в „Камерън Сентър“. Сутринта Хауард Келър й се бе обадил вкъщи.

— Мисля, че трябва да дойдеш. Имаме куп проблеми.

— След час ще бъда там.

Бяха по средата на съвещанието.

— Няколко сделки се провалиха — говореше Келър. — Застрахователната компания, която щеше да се настани в нашата сграда в Хюстън, банкрутира. Бяха единствените ни наематели.

— Ще намерим други — отвърна Лара.

— Няма да е толкова просто. Законът за данъчната реформа ни причинява загуби. Той вреди на всички, по дяволите! Конгресът ликвидира корпоративната защита от данъци и премахна повечето облекчения. Мисля, че ни предстои адски спад. Спестовните компании, с които работим, са загазили. „Дрексъл Бърнам Ламбърт“ може и да фалира. Облигациите се превръщат в бомба със закъснител. Имаме проблеми с пет-шест от нашите сгради. Две от тях са готови едва до половината. Без финансиране тези разходи ще ни съсипят.

Лара седеше замислена.

— Ще се справим. Продай имотите, които имаме, за да покрием изплащането на ипотеките.

— Единственото хубаво нещо е, че приходите в брой от Рино са почти петдесет милиона долара годишно — рече Келър.

Лара не каза нищо.

В петък, на седемнадесети, Лара замина за Рино. Филип я изпрати на летището. Тери Хил я чакаше при самолета.

— Кога ще се върнеш? — попита Филип.

— Вероятно утре. Не би трябвало да продължи дълго.

— Ще ми липсваш — рече той.

— И ти на мен, скъпи.

Той остана, докато самолетът излетя. „Ще ми липсва, мислеше си Филип. Тя е най-фантастичната жена на този свят.“

В централата на Комисията по хазарта Лара се изправи пред същата група мъже, с които се срещна, когато кандидатстваше за разрешителното за казиното. Този път обаче те не бяха така дружелюбни.

Лара положи клетва и съдебният стенограф започна да записва показанията й. Председателят каза:

— Мис Камерън, получени са някои будещи тревога обвинения относно даването на разрешително за вашето казино.

— Какви по-точно? — попита Тери Хил.

— Ще стигнем и до това — председателят отново насочи вниманието си към Лара. — Разбрахме, че преди това вие не сте правили опити да купите игрално казино.

— Така е. Казах ви го още първия път.

— Тогава как стигнахме до цената, която предложихте? Искам да кажа… как определихте точната сума?

Тери Хил го прекъсна:

— Бих желал да знам основанието ви да зададете този въпрос.

— След малко, мистър Хил. Ще позволите ли на клиентката си да отговори?

Тери Хил кимна на Лара. Тя каза:

— Накарах моите счетоводители и ревизори да изработят офертата според сумата, която можехме да си позволим да предложим, изчислихме малка печалба, която бихме могли да прибавим към нея, и така стигнахме до тази цена.

Председателят прегледа документите пред себе си.

— Вие сте предложили пет милиона повече от най-високата сред останалите оферти.

— Така ли?

— Не знаехте ли това, когато участвахте в наддаването?

— Не, разбира се.

— Мис Камерън, познавате ли Пол Мартин?

Тери Хил се намеси:

— Не виждам каква връзка има този въпрос с останалиге.

— Ще стигнем и до това, но бих искал мис Камерън да отговори.

— Нямам нищо против — каза Лара. — Да. Познавам Пол Мартин.

— Имате ли делови отношения с него?

Лара се подвоуми.

— Не, той е просто приятел.

— Мис Камерън, знаете ли, че Пол Мартин е известен с връзките си с мафията…

— Възразявам. Това са слухове, които нямат място в този протокол.

— Добре, мистър Хил. Оттеглям въпроса. Мис Камерън, кога за последен път се видяхте или разговаряхте с Пол Мартин?

Лара се колебаеше.

— Не съм съвсем сигурна. Честно казано, откакто се омъжих, рядко се виждам с мистър Мартин. Понякога случайно се срещаме на някой прием. Това е всичко.

— А нямахте ли навика редовно да разговаряте с него по телефона?

— След женитбата ми, — не.

— Обсъждахте ли с Пол Мартин въпроси относно казиното?

Лара погледна Тери Хил. Той кимна.

— Да, мисля, че след като спечелих наддаването, той ми се обади да ме поздрави. И втория път беше, когато получих разрешителното.

— Но извън това не сте разговаряли с него?

— Не.

— Напомням ви, че сте под клетва, мис Камерън.

— Да.

— Известно ли ви е наказанието за лъжесвидетелстване?

— Да.

Той вдигна още един лист.

— Тук имам списък на петнадесет телефонни разговора между вас и Пол Мартин, проведени по времето, когато са предавани запечатаните оферти за казиното.

XXVIII

Повечето изпълнители изглеждат нищожно малки в огромната зала с две хиляди и осемстотин места в „Карнеги Хол“. Малко са музикантите, които могат да запълнят тази реномирана зала, но в петък вечерта тя бе претъпкана. Филип Адлър излезе на сцената под бурните аплодисменти на публиката. Седна пред пианото и след кратка пауза засвири. Програмата включваше сонати от Бетховен. С годините той се беше научил да се концентрира само върху музиката. Но тази вечер мислите му се насочиха към Лара и техните проблеми, за частица от секундата пръстите му се объркаха и го изби студена пот. Това премина толкова бързо, че публиката не забеляза нищо.

В края на първата част го наградиха с бурни аплодисменти. В антракта Филип отиде в гримьорната си. Мениджърът му каза:

— Прекрасно, Филип. Накара ги да те слушат със затаен дъх. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря — Филип затвори вратата.

Искаше му се концертът да е свършил. Ситуацията с Лара много го безпокоеше. Обичаше я силно, знаеше, че и тя го обича, но сякаш бяха стигнали до задънена улица. Преди заминаването на Лара за Рино отношенията им бяха извънредно напрегнати. „Трябва да направя нещо, мислеше Филип. Но какво? Какъв да бъде този компромис?“ Все още мислеше за това, когато на вратата се почука и гласът на помощник-режисьора обяви:

— Пет минути, мистър Адлър.

— Благодаря.

Втората част на концерта включваше сонатата „Hammerklavier“. Това бе вълнуващо, емоционално произведение и след като последните тонове отекнаха в огромната зала, публиката скочи на крака с луди аплодисменти. Филип се покланяше, но мислите му бяха другаде. „Трябва да се прибера и да поговоря с Лара. Спомни си, че тя замина. Трябва да решим този въпрос сега, мислеше той. Повече не може да продължава така.“

Ръкоплясканията не спираха. Публиката викаше „браво“ и „бис“. Обикновено Филип изсвирваше нещо, но тази вечер бе прекалено разстроен. Върна се в гримьорната и се преоблече в ежедневното си облекло. Отвън долетя далечен тътен на гръмотевица. Във вестниците пишеше че ще вали, но това не спря тълпите. Стаята на артистите бе пълна с хора, които чакаха да го поздравят. Винаги се вълнуваше, когато чувстваше и чуваше одобрението на почитателите си, ала тази вечер нямаше настроение за това. Остана в гримьорната си, докато не се убеди, че хората са си отишли. Когато излезе, беше почти полунощ. Премина през празните коридори зад кулисите към служебния вход. Лимузината не го чакаше. „Ще намеря такси“, реши Филип.

Излезе в проливния дъжд. Духаше студен вятър, Петдесет и седма улица бе тъмна. Филип се отправи към Шесто Авеню, когато от сянката излезе едър мъж, облечен в дъждобран, и се приближи към него.

— Извинете — рече той, — как се стига до „Карнеги Хол“?

Филип се сети за стария виц и се изкуши да му каже „С упражнения“, но после посочи сградата зад себе си.

— Ето го там.

Докато Филип се обръщаше, мъжът го притисна към стената. В ръката му проблясваше смъртоносно острие на нож.

— Дай ми портфейла си.

Сърцето на Филип силно заби. Огледа се за помощ. В силния дъжд улицата бе пуста.

— Добре — отвърна Филип, — не се вълнувай. Вземи го.

Ножът опря в гърлото му.

— Слушай, не е нужно да…

— Млъквай! Просто ми го дай.

Филип бръкна в джоба си и измъкна портфейла. Мъжът го сграбчи със свободната си ръка и го прибра. Гледаше часовника на Филип. Пресегна се и го откъсна от китката му. Докато го вземаше, той сграбчи лявата ръка на Филип, стисна я здраво и замахна с острия като бръснач нож, прерязвайки китката му до костта. Филип силно извика от болка. Започна да шурти кръв. Мъжът избяга.

Изпаднал в шок, Филип гледаше как кръвта му се смеси с дъжда и закапа на улицата.

Припадна.