61 часа

13

Питърсън направи два опита да напусне общата зала, но и двата пъти беше принуден да се върне, за да вдигне телефона. След като най-после се озова в коридора, той се обърна към Ричър и попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— А ти искаш ли да дойда?

— Както решиш.

— Бих искал да съм другаде.

— Къде?

— Мисля да се представя на мисис Солтър.

— Защо?

— Да огледам обстановката. За всеки случай.

— Мисис Солтър е добре защитена, лично съм се погрижил — отвърна Питърсън. Той замълча за момент, после рязко вдигна глава. — Нима мислиш, че ще ударят още днес? А онзи адвокат е убит за отвличане на вниманието, така ли?

— Не. Мисля, че прекъсват веригата. По всичко личи, че ще остана тук поне още два-три дни. Заради снега. Ако през това време завият сирените за бягство, ще можеш да разчиташ само на мен. Но първо трябва да се представя на възрастната дама.

Питърсън не каза нищо.

— Опитвам се да помогна, само толкова — добави Ричър. — Да ти се отплатя за гостоприемството.

Питърсън не каза нищо.

— Не съм твоят човек — добави Ричър.

— Знам.

— Но?

— Можеш да ми помогнеш на местопрестъплението.

— Ще се оправиш и без мен. Нали знаеш какво да правиш? Нащракай един куп снимки, обърни внимание на отпечатъците от стъпки и следите от гуми. Оглеждай се за гилзи.

— Добре.

— Но преди това се обади на полицаите, които охраняват къщата на мисис Солтър. Не искам паника при появата ми.

— Не знаеш къде живее.

— Ще я намеря.

През лятото би открил къщата на мисис Солтър за не повече от десет минути. Но поради снега, намалената видимост и трудното придвижване упражнението отне близо трийсет минути. Ричър пое обратно по следите, оставени от затворническия автобус предния ден. Наложи му се да преодолява преспи и неразчистени участъци, подхлъзвайки се по замръзналия сняг. Валеше все така силно. Снежинките го атакуваха отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани. Той с мъка откри следите, които водеха на юг. Ресторантът се намираше някъде отпред. Непосредствено зад него трябваше да бъде патрулката, която препречваше тясната пряка. Продължи да крачи нататък. Беше премръзнал въпреки новите дрехи.

По пътя се движеха коли с включени светлини и усилено работещи чистачки. Не бяха много, но достатъчно, за да го изхвърлят от сравнително отъпканите коловози и да го принудят да гази дълбокия сняг на банкета. Платното отдолу вероятно беше широко, но в момента движението беше ограничено до двойните коловози в средата. Никоя от колите не излизаше от тях и те ставаха все по-дълбоки, с постоянно растящи стени от твърд сняг. В дъното им личаха насечените на вафлички следи от гумите, потъмнели на места.

Ричър стигна до ресторанта. Обядът бе в разгара си. Прозорците бяха запотени. На четиристотин метра по-нататък видя патрулката, паркирана напряко на малка уличка. Тя беше напуснала коловозите, които водеха на юг, и бе разбила високите им стени. Беше спряла успоредно на главния път, блокирайки изцяло началото на уличката. Двигателят не работеше, но лампите на покрива се въртяха. Ченгето зад волана гледаше право напред, равнодушно и незаинтересовано. Ричър описа широк кръг и се приближи към него отляво. Нямаше желание да го изненада.

Страничното стъкло се спусна с тихо бръмчене.

— Ти ли си Ричър? — попита униформеният.

Ричър само кимна. Лицето му беше твърде сковано, за да говори. На табелката на ревера на полицая пишеше Монтгомъри. Беше небръснат и пълен, някъде около трийсет. В армията със сигурност щяха да му скъсат дебелия задник.

— Къщата на Солтър е нагоре, вляво — обяви Монтгомъри. — Няма как да я сбъркаш.

Ричър пое натам. Тук нямаше дълбоки коловози, а само две плитки следи. Една кола нагоре, друга надолу. Следите бяха почти запълнени със сняг. Явно бяха оставени преди няколко часа от смяната на дежурните. Нощният си бе тръгнал, сменен от дневния. На завоя последният беше дал малко повече газ. Това ясно личеше от размазаните коловози, причинени от поднеслата задница.

От двете страни на леко извитата улица се виждаха солидни къщи, разположени на големи парцели. Повечето бяха викториански, може би на стотина години. Излъчваха отминал просперитет, част от тях — и сегашен. Всички бяха строени по време на някогашен бум, далеч преди появата на затвора. Снегът скриваше детайлите, но не и солидните конструкции. Според Питърсън Джанет Солтър беше „добрата баба от приказките“ и Ричър очакваше да види малка кокетна къщичка с памучни пердета. Още повече, че въпросната баба е била учителка и библиотекарка. Може би историята на Джанет Солтър бе по-различна и той с нетърпение очакваше да я чуе. Самият той не познаваше бабите си. Пазеше една своя черно-бяла фотография като бебе, седнало на коляното на жена с остри черти. Казаха му, че това е майката на баща му. Майката на майка му беше починала, когато той бе четиригодишен, без нито веднъж да им дойде на гости.

Пред очите му изплува втората патрулка, паркирана по-нагоре на улицата. Без включени светлини, с предницата срещу него. Ченгето зад волана внимателно го наблюдаваше. Ричър спря на три метра от колата. Униформеният излезе навън и тръгна към него. Изпод ботушите му излитаха малки парченца сняг.

— Ти ли си Ричър?

Ричър кимна.

— Трябва да те обискирам.

— По чие нареждане?

— На заместник-началника.

— За какво ще ме обискираш?

— За оръжие.

— Тя е надхвърлила седемдесет. Едва ли ще ми трябва оръжие.

— Вярно. Но ще ти трябва, за да се справиш с колегите вътре.

Този полицай очевидно беше умен. Дребен, стегнат, компетентен, наближаващ средната възраст. Беше от по-добрата част на личния състав. Новакът пазеше долу на уличката, пред къщата бе опитният му колега. Ричър разкрачи крака, дръпна ципа на шубата и разпери ръце. Тялото му неволно потръпна от ледения вятър. Полицаят го опипа от горе на долу, стисна с шепи страничните джобове на шубата и отстъпи крачка назад.

— Добре, върви — рече той. — Вътре те очакват.

Алеята беше дълга, а къщата — разкошна. Сякаш я бяха пренесли по въздуха от Чарлстън или Сан Франциско. С всички екстри. Извита широка веранда с люлеещи се столове, дузина прозорци, външна облицовка от плочки. Кулички на покрива, витражи като в църква. Ричър се изкачи на верандата, прекоси дъсчения под и изтупа снега от ботушите си пред солидната врата с дърворезба. До нея висеше въженце с желязно топче накрая, което минаваше през няколко макари и изчезваше през малка бронзова дупка в стената. Звънчева система, вероятно поръчана по пощата директно от „Сиърс Робък“ преди стотина години, доставена в натъпкан със слама сандък и монтирана от човек, който си е вадил хляба с поправка на колела за каруци и подковаване на коне.

Ричър дръпна въженцето. След цяла секунда закъснение някъде във вътрешността на къщата прозвуча мелодичен звън. Нисък, звучен, любезен. След още една секунда вратата се отвори и на прага се изправи полицайка. Беше дребна, тъмнокоса и млада, облечена в спретната униформа. Пистолетът й си беше в кобура, но той беше разкопчан, а самата тя изглеждаше готова на всичко. В къщата дежурят полицайки, най-добрите, които имаме, беше казал Питърсън. Минимум четири на смяна. Две почиват, две охраняват.

— Вие ли сте Ричър? — попита полицайката.

Ричър кимна.

— Влезте.

Внушителното антре беше облицовано с тъмна ламперия. По стените бяха окачени маслени картини. В дъното се виждаше солидно стълбище, което чезнеше нагоре. Плътно затворените врати от кестен бяха излъскани до блясък от многогодишна употреба. Подът бе застлан с персийски килим. Край стените бяха монтирани стари радиатори, които явно работеха, защото помещението беше приятно затоплено. На дървената закачалка за шапки в ъгъла висяха четири зимни шуби, полицейски модел. Ричър съблече своята и я окачи на една свободна закачалка. Тя изглеждаше точно така, както се чувстваше той самият: раздрънкана бричка редом с лимузини последен модел.

— Мисис Солтър е в библиотеката — каза полицайката. — Очаква ви.

— Къде е библиотеката? — озърна се Ричър.

— Последвайте ме.

Ричър се подчини. Жената закрачи пред него като истинска икономка. Спря пред една врата вляво, почука и влезе. Библиотеката се оказа просторно квадратно помещение с висок таван. В единия й край имаше голяма камина и двойна стъклена врата към градината. Останалите стени бяха покрити с лавици, натежали от книги. Хиляди книги. Пред стъклената врата стоеше още една жена в униформа. Сключила ръце зад гърба си, тя гледаше навън. Обърна се само за миг, улови кимването на колежката си и отново насочи поглед към снега зад стъклото.

В едно от тежките кресла седеше възрастна жена. Вероятно мисис Солтър. Пенсионираната учителка и библиотекарка. Свидетелката. Тя погледна Ричър, устните й се разтеглиха в любезна усмивка.

— Каня се да обядвам — рече. — Ще се присъедините ли към мен?

Един без пет по обед.

Оставаха трийсет и девет часа.