61 часа

16

Холанд не го направи. Не защото вярваше в невинността на Джей Нокс, а защото залогът бил достатъчно висок, за да оправдае втори опит на лошите. А ако се наложи — трети, четвърти и пети. Следователно Джанет Солтър щеше да остане под охрана, докато започне съдебният процес.

После Джей Нокс проговори и нещата отново се промениха.

Нокс заяви, че открай време носи пистолет за самозащита. Каза още, че бил мрачен и депресиран заради инцидента с автобуса и решението на работодателите му да орежат заплатата му. Не харесвал нещастниците, в чиято къща го настанили, и затова отишъл да закуси в кафенето, където възнамерявал да остане дълго. Но там го заварил Ричър, който го ядосал и го накарал да предприеме дълга самотна разходка. Искал да се успокои. Така се озовал на дървено мостче над замръзнала рекичка и видял пътна табела, която предупреждавала: Опасност от заледяване. Надписът го вбесил дотолкова, че той извадил пистолета и прострелял табелата. Деяние, за което бил готов да се извини. След което добави, че почти всички табели в района били надупчени от куршуми.

Спомни си къде се намира мостчето, спомни си къде беше стоял. Описанието му беше доста точно и от него можеше да се заключи къде е паднала гилзата.

Питърсън очевидно знаеше местонахождението на мостчето. То се оказа близо до мястото, на което бяха арестували Нокс. Той прецени, че ако Нокс наистина е бил там, следите му едва ли щяха да бъдат напълно затрупани от падащия сняг. Едва ли някой друг бе минал оттам. Местните притежаваха повече здрав разум. Питърсън изпрати една патрулна кола да провери. В багажника й сложиха металотърсач. Стандартно оборудване за случаите, при които се търсят гилзи в снега.

Десет минути по-късно полицаят се обади от дървеното мостче. Беше открил отпечатъци от стъпки. Беше открил и гилзата. Била скрита в къса снежна бразда, покрита с пресен сняг, но все още си личала, особено ако човек знае какво търси. Полицаят потвърди, че в табелата се е появила нова дупка, гладка и ясна, почти сигурно с диаметъра на 9-милиметров куршум. Точно между буквите Т и З.

След кратко съвещание Питърсън и Холанд стигнаха до заключението, че издирваният мъж все още не е идентифициран, но със сигурност е някъде наблизо.

Бе свършил само половината от работата си.

Пет минути по-късно Джей Нокс отново беше свободен човек. Обясниха му, че глокът ще остане в участъка до момента, в който той бъде готов да напусне града. Условие, което Нокс прие веднага. Ричър го видя как напуска преддверието и излиза на снега. Оправдан, но все още смачкан, облекчен, но все още притеснен. Питърсън и Холанд проведоха още едно кратко съвещание, след което обявиха състояние на обща тревога. Дори Каплър и Лоуъл бяха изпратени на активно дежурство. Целият личен състав получи заповед да се разпредели по колите и да патрулира по улиците на града. Трябваше да търсят непознати лица, странни превозни средства, необичайно поведение. Или, казано иначе, да дадат мобилен израз на най-големия страх във всеки полицейски участък: там някъде има някой.

Питърсън закачи снимките от новото местопрестъпление на дъската в малкия кабинет, който се намираше в съседство с общата зала. Точно срещу фотографиите на мъртвеца в черно, проснат на снега.

— Действахме като глупаци и изгубихме много време — мрачно сподели той с Ричър, който го последва в кабинета.

— Не чак толкова много — възрази Ричър.

— Как биха постъпили в подобна ситуация хората от твоята елитна част?

— Може би щяха да обсъдят някои въпроси, свързани с автоматичните скорости и предпазливите хора.

— Какво означава това?

— Ако оставим настрана Нокс, който очевидно не е извършителят, твоите разсъждения бяха напълно правилни. Липсата на стъпки в снега ги потвърждава. Две коли спират една до друга, на съвсем близко разстояние. Лошият е махнал на адвоката да спре и той се е подчинил. Въпросът е защо?

— По очевидни причини.

— Съгласен съм — кимна Ричър. — Особено на такъв път. Това не може да се случи през лятото при нормална скорост на движение. Но при сняг — да. Пълзиш едва-едва, насреща ти се поява друга кола и от нея ти махат да спреш. Правиш го, защото си мислиш, че човекът има нужда от помощ или иска да ти предаде някаква информация. Но ако си от внимателните и предпазливите, които използват гумени ботуши, държат чукче на арматурното табло, слушат прогнозата за времето и резервоарът им винаги е пълен, едва ли няма да се замислиш, преди да спреш. А ако все пак го направиш, колата ти ще остане на скорост, а кракът ти ще е на спирачката. За да можеш да потеглиш веднага, ако се наложи. И вероятно ще свалиш страничното стъкло само сантиметър-два. Но твоят адвокат не постъпва така. Той изключва от скорост и сваля цялото стъкло.

— Което означава?

— Което означава, че е бил готов за разговор, спор, обсъждане, изобщо за всичко. Дори намалява звука на радиото. Може би е познавал онзи в другата кола. Това е много вероятно, ако вземем предвид хората, с които е контактувал.

— Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

— Отдавна да сме го проучили. До последния детайл.

— За нас това няма да е лесно. Той все пак живее в съседната община. Извън юрисдикцията ни.

— Достатъчно е да поискате сътрудничество по телефона.

— Както ти го направи с федералните?

— Не съвсем — отвърна Ричър.

Следобедната разходка на Платон завърши с посещение при затворника. Той беше окован на открито, с желязна верига на глезена, привързана към дълбоко забит в земята метален прът. Беше крадец, проявил алчност. Операциите на Платон се захранваха от големи количества пари в брой, които понякога трябваше да бъдат съхранявани за продължителен период от време. Заровени в земята, скрити в мазета и на други места, въпреки че количеството на унищожените от влагата и гризачите банкноти понякога надхвърляше 10 процента. Това означаваше, че сто бона от всеки милион изгниваха безвъзвратно или бяха разкъсвани на хиляди парченца. Но групата под ръководството на крадеца бе вдигнала процента до дванайсет. А това беше аномалия. След съответното разследване се оказа, че човекът просто си заделя — четвърт милион тук, половин милион там. Платон проявяваше толерантност — разбира се, до определени граници, но не търпеше нелоялността.

По тази причина мъжът беше там, на полянката, окован за глезена към металния кол.

Зимните температури на сто и шейсет километра от Мексико Сити не бяха прекалено високи. По земята и във въздуха липсваха хапещи насекоми, змиите спяха, а дребните нощни млекопитаещи бяха, общо взети, плашливи. Следователно затворникът щеше да умре или от глад, или от жажда според капризите на времето.

Освен ако не избереше единствената възможност за спасение.

На земята лежеше мачете, което той лесно можеше да достигне. Добре наточено, съвсем близо до крака му. Все още не го беше използвал, но Платон беше на мнение, че скоро щеше да го стори. Обикновено шансовете бяха петдесет на петдесет. Доказателство за това беше местното население, сред което броят на вдовиците беше почти равен на мъжете с отрязан крак, които подскачаха на своите патерици.

Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.

— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.

Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.

— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.

— Очевидно начетена жена.

— А като свидетел?

— Отлична.

— Държи ли се според теб?

— Страхува се.

— Не бих я обвинил за това.

— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?

— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.

— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.

— Казахме й, че не е длъжна да прави каквото и да било.

— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.

Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.

— Да?

— Аманда, моля — рече Ричър.

Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.

— Ти си истински досадник.

— Така ли? — изненада се Ричър.

— Сякаш си нямам друга работа.

— Какъв е проблемът?

— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.

— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.

— Било ли е продадено?

— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.

— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.

— Може би все още си е наше.

— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.

— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.

— Обектът ограден ли е?

— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?

— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.

— Те всички са секретни — рече Ричър.

— Но някои са по-секретни от други.

— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.

— Винаги има такива кордони.

— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.

— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.

— Можеш ли?

— Ще ти поискам нещо в замяна.

— Какво?

— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.

— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?

— В момента просто очаквам едно обаждане.

— Нещо важно?

— Доста.

— Разкажи ми.

— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.

— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.

— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.

— Колко дълбоко трябва да разровиш?

— Колкото пожелаеш.

— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?

— Надявам се скоро.

— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.

— Поставяш условия.

— Надявах се да получа нещо срещу нищо.

— Поне ми дай някаква сламка.

— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.

Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.

Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.

— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.

— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.

— А за свидетеля?

— Още не.

— Кога ще стане?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро.

Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.

— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.

— Добре — отвърна обитателят на вилата.

Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.

После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.

Всъщност надяваше се да се наложи.

Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.

— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.

— Какво му отговорихте? — попита Ричър.

— Че работим по въпроса.

— И?

— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.

Пет без пет следобед.

Оставаха трийсет и пет часа.