61 часа

31

Часовникът в главата на Ричър удари точно осем. Нищо не се случи. Светът навън остана леден и тих. Чуваха се само воят на вятъра, полюшването на вечнозелените храсти и скърцането на голите клони. Могъщата примитивна тръпка на все по-изстиващата земя.

Осем и една минута.

Нищо не се случи.

Осем и две минути.

Никакъв звук.

Никакви сирени.

Никой не се появи.

Питърсън погледна към Ричър, който само сви рамене. Джанет Солтър погледна към улицата. Улицата беше спокойна. Полицайката в антрето се раздвижи. Дъските под краката й изскърцаха.

Осем и три минути.

Нищо не се случи.

Осем и четири минути.

И пет.

И шест.

И седем.

Нищо.

Никакви сирени.

Пълна тишина.

В осем и четвърт престанаха да чакат. Напрежението спадна. Питърсън беше сигурен, че проверката не е закъсняла. Правилата в затворите се спазват стриктно. Ако килиите не се заключваха точно в осем, следваха отметки в дневниците, задължително писане на рапорти в три екземпляра и устни обяснения от страна на надзирателите. Твърде много главоболия за рутинно, лишено от събития дежурство. Освен ако не ставаше въпрос за бунт. Но тогава неизбежно щяха да включат сирените. Следователно предположенията им бяха погрешни. Или адвокатът беше пуснал димна завеса.

Всичко беше ясно.

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

— Абсолютно — отвърна Питърсън.

— Докажи го.

— Как?

— Като се прибереш у дома.

И Питърсън го направи. Повъртя се в къщата до осем и двайсет, после навлече шубата, прекоси замръзналата алея и се качи в колата си. Джанет Солтър престана да подрежда книгите и започна да чете. Полицайката в антрето отново седна на първото стъпало. Колежката й в библиотеката се отдръпна от прозореца. Ричър влезе в кухнята. Колебаеше се дали да поиска разрешение, или направо да зареди кафеварката. Той умееше да работи с електрическа кана. Майка му имаше такава, въпреки че беше французойка. В крайна сметка напълни каната и я включи без позволение. Послуша съскането и пъшкането на уреда, изчака го да утихне и си наля една пълна чаша. Вдигна я в шеговит тост към собствения си образ в стъклото и отпи една глътка.

Телефонът в антрето иззвъня в осем и половина. Полицайката стана от стъпалото и вдигна слушалката. Търсеха Ричър. Гласът от Вирджиния. Полицайката вдигна два пръста пред очите си и посочи вратата. Наблюдавай отпред, а аз ще ти осигуря спокойствие. Ричър кимна, седна на стола и взе слушалката.

— Четирийсет тона резервно самолетно оборудване, останало от Втората световна война — обяви гласът.

— Много е общо.

— На мен ли го казваш? Моят човек направи всичко възможно да разбере нещо повече.

— Какво резервно оборудване им е останало от Втората световна война?

— Ти шегуваш ли се? Какво ли не. Атомната бомба промени всичко. Пълна реорганизация. От голям брой самолети с малки бомби преминават на малък брой самолети с големи. Само специалното бельо на пилотите може да тежи повече от четирийсет тона. Освен това витловите самолети отстъпват място на реактивните. Което означава, че са бракувани старомодните кожени каски, които със сигурност тежат повече от четирийсет тона.

— В момента само мога да мечтая за такава.

— Стига си хленчил.

— Каква е температурата тук?

Пауза.

— Минус двайсет и пет.

— Имам чувството, че е по-ниска.

— Ще стане по-ниска. Радарът на метеорологичния канал показва страшни неща.

— Благодаря за информацията.

— Хей, нали сам я поиска?

— Значи каски и бельо, а?

— Със сигурност има нещо общо с промяната в оборудването или с намаления брой на членовете на екипажите. А може би и с двете.

— Нещо за размера и архитектурата на самата постройка?

— Тези документи отдавна ги няма.

— Добре, благодаря — рече Ричър.

— Моят човек от Форт Худ пропя. Точно според предвижданията ти.

— Радвам се.

— Задължена съм ти.

— Не си. Сега сме квит.

— Не, задължена съм ти. Това е първият ми сериозен удар.

— Наистина ли? От колко време си на тази длъжност?

— От две седмици.

— Нямах представа. Говориш така, сякаш цял живот си била там.

— Не съм сигурна дали това е комплимент.

— Би трябвало да е.

— В такъв случай ти благодаря.

— Би трябвало да празнуваш някъде.

— Хората ми вече празнуват.

— Добър ход. Отдай им заслуженото. Те ще го оценят, но шефовете ще знаят кой е свършил реалната работа. Ще спечелиш двойно.

— Ти така ли постъпваше?

— Винаги. Давах си сметка, че не съм направил кой знае какво. През по-голямата част от времето действително беше така.

— В досието ти пише друго.

— Още ли прелистваш тази антика?

— Тя е истинска сага.

— Погрешна констатация. Като информация тя не отразява нищо повече от крайно нехармонични отношения.

— Животът е гадна работа, пич.

— Как ме нарече? — вдигна вежди Ричър.

— Опитах се да вляза в ролята на калифорнийска блондинка.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Ти не си калифорнийска блондинка.

— Това добре ли е?

— Предпочитам да си брюнетка. Очите ти кафяви ли са?

— Позна.

— Дълга коса?

— По-дълга, отколкото трябва.

— Отлично.

— Може би ще пожелаеш да чуеш и останалите подробности?

— Честно казано, не знам нищо за тях.

— Добре — засмя се тя. — Признавам, че си прав.

— Ръст?

— Метър и седемдесет и три.

— Бледа или мургава кожа?

— Нито едното, нито другото. Но имам добър загар.

— Искаш ли да видиш Южна Дакота през зимата?

Тя отново се засмя.

— Предпочитам плажовете.

— И аз. Къде си родена?

— В Монтана. В малко градче, за което никога не си чувал.

— Все пак опитай. Бил съм в Монтана.

— Хънгри Хорс.

— За пръв път го чувам.

— Нали ти казах? Намира се съвсем близо до Уайтфиш.

— Харесваш ли службата си в армията?

— А ти?

— Нали имаш досието ми?

— Имам го. И затова се питам защо не си напуснал навреме, след като си ненавиждал службата си?

— Никога не съм я ненавиждал. Нито за миг. Исках само да отстраня някои нейни недостатъци.

— Което не е влизало в правомощията ти.

— Разбрах го с течение на времето — въздъхна Ричър и очите му пробягаха по коридора. Затворената врата, тъмната ламперия, маслените платна, персийския килим. Солидното дърво, восъка, лаковото покритие, патината. Вече разполагаше с цялата информация, на която можеше да разчита от 110-а част. Нямаше причини да продължава този разговор.

— Какво всъщност правиш там, в Южна Дакота? — обади се гласът.

— Автобусът, с който пътувах, катастрофира. Така се озовах тук.

— Животът е хазарт.

— Но тестето беше белязано. Никога не съм катастрофирал на някое топло и приятно място.

— Прилично ли се държиш там?

— Защо да не се държа прилично?

— Досието ти съдържа отметки за запитванията, направени от други служби. ФБР, местна полиция и тъй нататък. Трябва да ти кажа, че тези питания запълват половината от съдържанието му. През последните дванайсет години мнозина са проявявали интерес към теб.

— А през последните два-три дни?

— Има едно запитване от някой си Томас Холанд от болтънската полиция.

— Той е шефът на управлението. Вероятно рутинна справка. Искал е да разбере дали съм достатъчно квалифициран, защото има нужда от помощта ми. Още когато беше сигурен, че онази каменна сграда е собственост на армията. Нещо ново?

— Не.

— Защото се държа прилично.

Продължителна пауза.

Време за раздяла.

— Как се казваш? — попита той.

— Има ли значение?

— Бих могъл да разбера. При сегашното състояние на армията сигурно те има в някой уебсайт.

— Шегуваш ли се? Това е елитната сто и десета част. Няма начин да ме има където и да било. Ние не съществуваме.

— Та как ти беше името?

— Сюзан.

— Хубаво име.

— И аз си го харесвам.

Още една продължителна пауза.

Време за раздяла.

— В „Лакланд“ ли служи твоят човек във Военновъздушните сили?

— Да. Свързал се е с архива им в Колорадо.

— Помоли го да опита още веднъж. Тези неща са били превозени по въздуха, следователно все някъде трябва да има документ за транспортирането им.

— Ще го направя.

— Ще ми звъннеш ли пак? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш.

Ричър отиде в кухнята и си наля още една чаша кафе. В къщата цареше тишина. Навън също липсваха подозрителни шумове. В атмосферата се усещаше особеното напрежение, което съпътства всяка охранителна дейност. Ричър познаваше този вид тишина. Беше я усещал стотици пъти. Взе чашата си и влезе в гостната. Джанет Солтър продължаваше да чете. Тя вдигна глава и отбеляза:

— О, направили сте кафе.

— Надявам се, че не възразявате.

— В никакъв случай. Искате да сте бодър, така ли?

— Докато ми се приспи — кимна той.

— Как беше тя?

— Коя?

— Жената от Вирджиния.

— Добре.

Ричър пристъпи към прозореца и огледа улицата. Сняг, лед, неподвижна патрулка, замръзнали клони, раздвижени от вятъра. Разсеяна лунна светлина, високи облаци в небето, едва доловимо оранжево сияние от уличното осветление по-надолу.

— Всичко изглежда спокойно — заключи той.

— Мислите ли, че щатските и федералните затвори извършват вечерните си проверки по едно и също време с общинските? — попита Джанет Солтър.

— Предполагам.

— В такъв случай сме във временна безопасност, нали така? При преброяването не са установени липси, което означава, че до сутринта не могат да се очакват масови безредици.

— По принцип е така.

— Но?

— Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото.

— Това ли е мотото ви?

— Едно от многото.

— Какви са останалите?

— Никога не прощавай и никога не забравяй. Направи го веднъж, но както трябва. Жънеш онова, което си посял. Плановете отиват по дяволите в момента на първия изстрел. Закриляй и служи. Почивка от служебния дълг няма.

— Очевидно сте толкова суров към себе си, колкото и към околните.

— Това е жестоко, но справедливо.

— Аз май няма да издържа още дълго на това напрежение.

— Надявам се, че няма да ви се наложи.

— За пръв път в живота си изпитвам страх. Елементарно, нали?

— Въпрос на избор — отвърна Ричър. — Нищо друго.

— Всички се страхуват от смъртта.

— В тази връзка имам още едно мото: не аз се страхувам от смъртта, а тя от мен.

— Звучи така, сякаш убеждавате себе си.

— Всички го правим, повярвайте ми.

— Значи все пак се страхувате от смъртта.

— Рано или късно всички ще умрем. Важното е как.

Джанет Солтър помълча известно време, после промълви:

— Преди две години се запознах с приемника ми в Йейл. На някаква конференция на библиотекарите. Беше доста интересно. Предполагам, че и вие сте се почувствали така, разговаряйки с жената от Вирджиния.

— Тя не е моя приемничка. Поне не пряко. Между мен и нея е имало няколко души. Връзката е далечна, почти археологическа.

— Тя по-добра ли е от вас?

— Вероятно.

— И аз останах със същото чувство. Отначало бях депресирана, но после осъзнах, че би трябвало да съм доволна. Прогресът никога не спира. Светът се движи напред.

— От колко време сте в пенсия?

— Малко повече от десет години.

— Значи сте се прибрали тук, преди да построят затвора.

— О, години преди това. Тогава градът беше различен. Е, може би не чак толкова. Истинската промяна все още предстои. В момента сме в преходен етап. Истинската промяна ще настъпи, когато свикнем с нея. Сега сме град, в който има затвор. Но не след дълго ще се превърнем в затворнически град.

— Как беше тогава?

— Хубаво и спокойно градче — отвърна Джанет Солтър. — Два пъти по-малко от сега. Никакви закусвални и кафенета, само един мотел. Началник Холанд беше млад, имаше семейство. Като Андрю Питърсън. Не знам защо, но за мен точно това символизира промяната. Тогава всичко беше усмихнато, младо и въодушевено. А не старо, уморено и сиво като сега.

— Какво се случи със съпругата на Холанд?

— Рак. За щастие бърз. Дъщеря им Лиз беше на петнайсет. Може да ви прозвучи странно, но тя се справи много добре. Беше кръстена на майка си. С тази разлика, че на нея й викаха Лиз, а майка й беше Бети. Приличаха си във всичко. Което може би е било тежко за Холанд, но той го преодоля. Вече беше зает с плановете за новия затвор, които запълваха времето му.

— А каква беше причината за развода на Лоуъл?

— Вече ви казах, че не знам. Но фактът, че никой не говори за него, е доста многозначителен.

— По негова вина или по нейна?

— Мисля, че по негова.

— Питърсън спомена, че има сестра, която много прилича на него.

— Донякъде. Много е млада. Прилича по-скоро на племенница.

— А вие ще останете ли тук, когато това място се превърне в затворнически град?

— Аз ли? Мисля, че съм прекалено стара, за да се местя. А вие?

— Не мога да остана тук. Много е студено.

— Но все някъде ще трябва да се установите, нали?

— Досега не ми се е случвало.

— След трийсет години ще се чувствате по друг начин.

— Това е много далечна перспектива.

— Която ще се превърне в реалност много по-скоро, отколкото си мислите.

Ричър остави празната чаша на ниската масичка. Не беше сигурен дали иска да остане в стаята, или да я остави да си чете на спокойствие. Не знаеше какво предпочита.

— Седнете — подхвърли тя. — Ще имам много време за четене, когато всичко това свърши.

Той седна.

— Достатъчно топло ли ви е? — попита тя.

— Добре съм.

И наистина беше добре. Старият радиатор под прозореца излъчваше изобилна топлина. Топлата вода в тръбите неуморно циркулираше из къщата. Чуваше я. Особено острата извивка горе, точно над стълбите, която съскаше малко по-силно. Представи си как бучи горелката в сутерена. Чу помпата, работеща на високи обороти. Неограничена топлина, достъпна двайсет и четири часа в денонощието. Далеч по-добра от системата, която действаше в преустроената ферма на Андрю Питърсън. Там старата печка на дърва изстиваше през нощта и рано сутрин вече беше студена.

Известно време той гледаше някъде в пространството. После процеди:

— Глупаво.

— Кой или какво? — вдигна глава Джанет Солтър.

— Глупаво от моя страна.

— Защо?

— Трябва да се обадя по телефона — каза той, излезе в антрето и се обърна към полицайката, която дежуреше там. — Трябва ми домашният телефон на Андрю Питърсън.

— Не съм сигурна, че мога да ви го дам.

— В такъв случай го наберете вие. Аз няма да гледам.

Жената се подчини. Провери дали има сигнал и му подаде слушалката. Насреща вдигна Ким Питърсън.

— Извинявам се за безпокойството, но трябва да говоря с Андрю — каза Ричър, след като се представи.

— Но той току-що се прибра.

— Знам. Съжалявам, но е важно.

Паузата беше доста дълга. Може би беше отишла да го търси в кабинета. После гласът му прозвуча в слушалката:

— Проблеми?

— Напротив — отвърна Ричър. — Разбрах къде е ключът за каменната сграда.

Девет без пет вечерта.

Оставаха седем часа.