61 часа

7

Питърсън си тръгна със служебната кола. Нещо необичайно според Ричър. От опит знаеше, че градските ченгета оставят служебните си коли на паркинга и се прибират у дома с личните си превозни средства. А патрулката се поема от дежурната смяна още докато е топла. Но Питърсън каза, че полицейското управление на Болтън разполага с кола за всеки от своите служители, който живее на повече от десет минути път до участъка.

Питърсън живееше на две минути, или на около километър и половина в източна посока. Къщата му беше изградена върху остатъците от стара ферма — солидна дървена постройка във формата на торта, боядисана в червено и бяло. Част от прозорците грееха с топла жълтеникава светлина. До нея се издигаше хамбар в същите цветове. Покривите бяха покрити с дебел слой сняг. Замръзналата земя наоколо беше равна и притихнала под бялото покривало. Парцелът беше във формата на квадрат, може би четири декара. Ограден с бодлива тел, опъната на напукани колове. Около трийсет сантиметра от оградата стърчаха над снега.

Почистената алея за коли се раздвояваше. Единият лъч водеше към хамбара, а другият свършваше пред къщата. Питърсън паркира пред хамбара — голяма отворена постройка, разделена на три части. Едната беше заета от Форд пикап с прикачен снегорин, а във втората имаше старателно подредени купчини дърва за огрев. Двамата слязоха от колата и поеха по разчистената алея обратно към къщата.

Входната врата беше от солидно дърво, боядисана в червено като стените. Тя се отвори в момента, в който спряха пред нея. Жената в затопленото антре беше горе-долу на възрастта на Питърсън, доста над средния ръст. Слабата й фигура ясно се очертаваше на меката светлина, която идваше от вътрешността на къщата. Косата й беше прибрана на опашка. Беше облечена с черен панталон и вълнен пуловер със сложна шарка.

Трябваше да е съпругата.

Тримата останаха неподвижни за момент, разигравайки пантомима на любезност. Питърсън беше нетърпелив да избяга от студа, жена му не искаше да изпусне топлината навън, а на Ричър не му се щеше да влезе, без да бъде поканен. След една дълга секунда колебание жената разтвори по-широко вратата, а Питърсън го побутна да влезе. Подът на антрето беше покрит с лакирани дъски, стените под ниския таван бяха облепени с тапети. Вляво се виждаше килер, вдясно беше трапезарията. Кухнята се намираше право напред в дъното на коридора. Там боботеше печка на дърва. Ноздрите на Ричър уловиха миризмата на дим и нагорещено желязо.

Питърсън ги запозна с тих глас. Вероятно горе спят деца, помисли си Ричър. Съпругата се казваше Ким и явно знаеше всичко за катастрофиралия автобус и необходимостта от настаняването на пътниците. Каза, че е приготвила едно сгъваемо легло в кабинета. Тонът й беше извинителен, сякаш съжаляваше, че не разполагат със стая за гости.

— Мога да спя и на пода, госпожо — рече Ричър. — Много съжалявам, че ви създавам неудобства.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Надявам се да си тръгна рано сутринта.

— Едва ли ще стане. До сутринта всичко ще бъде затрупано.

— Е, тогава по-късно през деня.

— Страхувам се, че пътищата ще бъдат затворени — поклати глава Ким и погледна към съпруга си. — Нали така, Андрю?

— Много вероятно — кимна Питърсън.

— Можете да останете колкото пожелаете — добави съпругата му.

— Много мило от ваша страна, госпожо. Благодаря ви.

— В колата ли оставихте багажа си?

— Той няма багаж — обади се Питърсън. — Твърди, че няма нужда от нищо.

Ким не реагира. Лицето й остана безизразно, сякаш не беше в състояние да приеме подобна информация. После очите й пробягаха по якето, ризата и панталоните на Ричър.

— Утре ще се отбия в някой магазин — обясни той. — Имам навик през няколко дни да купувам онова, което ми е необходимо.

— Вместо да давате дрехите си на химическо чистене?

— Да.

— Защо?

— Струва ми се, че е по-логично.

— Ще ви трябва топло палто.

— Сигурно.

— Не си купувайте. Твърде скъпо е само за няколко дни. Ние ще ви дадем едно назаем. На баща ми е. Той е висок горе-долу колкото вас. Държи го тук за всеки случай. Има още шапка и ръкавици. — Жената отвори стенния шкаф до нея и започна да прехвърля подредените на закачалки дрехи. Когато се изправи, в ръцете й имаше огромна подплатена шуба с цвят на рядка кал и шнур за пристягане през кръста. Беше стара и износена, с тъмни петна по реверите и раменете — следи от отдавна свалени нашивки и табелки. Ръкавите й се разширяваха в долния край.

— Пенсиониран полицай? — попита Ричър.

— Магистрален патрул — кимна Ким Питърсън. — Те могат да задържат униформите си, след като им махнат нашивките.

Шубата имаше подплатена с кожа качулка, а от джобовете й стърчаха шапка и чифт дебели ръкавици.

— Пробвайте я — рече Ким.

Оказа се, че баща й е по-едър от Ричър. Шубата беше поне с един номер по-голяма. Но по-голямото винаги е по-добро от по-малкото. Ричър я навлече, сведе очи към мястото, на което са били нашивките, и се усмихна. Те му придаваха чувство за сигурност. Винаги беше харесвал сержантите си, които вършеха добра работа.

Шубата миришеше на нафталин, а шапката на чужда коса. Беше изработена от кафява изкуствена материя, подплатена със заешка кожа.

— Благодаря, много мило от ваша страна — рече Ричър, съблече шубата и й я подаде. Тя я окачи на закачалката зад входната врата редом със служебната шуба на Питърсън. Насочиха се към кухнята в дъното на коридора. Оказа се, че тя е твърде просторна. Заемаше цялата ширина на къщата. Освен обичайното домакинско оборудване в нея имаше място за голяма дървена маса с шест стола, плюс нещо като всекидневна, обзаведена със старо канапе и два фотьойла, обърнати към телевизора до стената. В дъното беше печката, която боботеше като локомотив. До нея се виждаше затворена врата.

— Там е кабинетът — поясни Ким. — Влезте.

Ричър реши, че това означава лека нощ, и се обърна да благодари още веднъж. Но Питърсън се оказа на крачка зад него.

— Иска да си поговорите — поясни Ким. — Сигурна съм, защото не разговаря с мен.

Мъжът, получил поръчката да ликвидира свидетеля и адвоката, се зае да почисти оръжието си — обикновен „Глок 17“, нито нов, нито стар, изпитано и добре поддържано оръжие. Той го разглоби, почисти частите с четка и ги смаза. После отново го сглоби и се зае със страничните, леко грапави плочки на ръкохватката, в улеите на които се беше натрупала мръсотия. Отстрани я с помощта на напоено в разтворител парцалче. Името на производителя беше щамповано в долния край на ръкохватката — едно прекалено стилизирано „Г“ обхващаше останалите букви от думата, така че името се четеше по-скоро като ЛОК. Мъжът навлажни парцалчето още веднъж и започна да лъска.

Кабинетът на Питърсън представляваше малко и тъмно квадратно помещение в Задната част на къщата. Имаше две външни стени, всяка от които с прозорец. Дръпнатите пердета бяха от плътна материя. На останалите стени имаше три врати. Тази в дъното водеше към семейната спалня, вдясно от нея се виждаше втората — вероятно за някакъв килер, а третата беше за тоалетната. Останалата част от стените беше заета от еднометрови лавици и малък хладилник. Върху него шумно тиктакаше древен будилник с чифт метални камбанки. Обзавеждането се състоеше от ниско кожено кресло с наклонена облегалка, скандинавско производство, срещу което имаше разтегателно канапе двойка, превърнато в тясно легло.

Ричър седна на леглото. Питърсън извади от хладилника две бутилки бира, отвори ги и хвърли капачките в кошчето за боклук. Подаде едната на Ричър и се отпусна в креслото.

— Изправени сме пред една доста сложна ситуация — рече той.

— Знам — кимна Ричър.

— Какво знаеш?

— Знам, че стъпвате на пръсти около банда дрогиращи се рокери, сякаш се страхувате от тях.

— Не се страхуваме.

— Тогава защо стъпвате на пръсти?

— Ще стигнем и до това. Какво друго знаеш?

— Че разполагате с доста голям полицейски участък.

— И?

— Което предполага и голям личен състав.

— Шейсет човека.

— Всички те са ангажирани денонощно, при това толкова плътно, че началникът и заместникът му лично се отзовават на сигнал на гражданите, подаден в десет часа вечерта. От това следва, че голяма част от личния състав е навън, за да блокира пътищата. На практика сте блокирали целия град.

— Защото?

— Защото сте разтревожени от нечия външна поява.

Питърсън отпи голяма глътка бира и попита:

— Истинска ли беше катастрофата с автобуса?

— Не съм вашият човек — рече Ричър.

— Знаем това. Не би могъл да контролираш нещата. Но може би шофьорът…

— Твърде сложно — поклати глава Ричър. — Нещата можеха да се объркат по още хиляди начини.

— Той наистина ли се опита да овладее поднасянето?

— Какво имаш предвид?

— Да не би да го е причинил нарочно?

— Би било по-просто да изключи двигателя и да симулира повреда. Някъде близо до детелината.

— Твърде явно.

— Аз бях заспал. Но онова, което видях, когато се събудих, ми изглеждаше съвсем истинско. Не мисля, че той е вашият човек.

— Но би могъл да бъде.

— Всичко е възможно. На негово място аз щях да се появя като посетител на затвора. Началник Холанд ми каза, че имате много такива. Които пълнят мотелите шест дни в седмицата.

— Повечето от тях са ни познати. Тук почти няма затворници с малки присъди. Лицата са едни и същи и ние ги наблюдаваме. Появи ли се някой нов, проверяваме дали е включен в списъка на посетителите. Повечето от тях са жени и деца, а ние очакваме мъж.

Ричър сви рамене и отпи от бутилката. Бирата беше „Милър“. Хладилникът до него тихо забуча, опитвайки да прогони топлия въздух, проникнал при отварянето.

— Строителството на затвора продължи две години — рече Питърсън. — Стотици работници. Построиха им лагер на осем километра западно от тук. Върху общинска земя, на която имаше старо военно съоръжение. Добавиха дървени къщички и фургони и стана нещо като малко село. После си тръгнаха.

— Кога?

— Преди една година.

— И?

— Дойдоха рокерите и завладяха лагера.

— Колко?

— Вече са над сто.

— И?

— Продават метамфетамини. В големи количества. На изток и на запад от магистралата. Правят голям оборот.

— Изхвърлете ги.

— Опитваме се, но не е лесно. Нямаме официални причини да направим обиск. Което обикновено не е проблем. Правят временна лаборатория за метамфетамини в някоя каравана, която действа най-много ден-два, преди да се взриви. Достатъчно е да се появим след пожарната и да направим измерване. Въздухът ще бъде наситен с летливи химикали. Само че тези типове са много внимателни. До ден-днешен нямат нито един инцидент.

— Но?

— Попаднахме на следа. Появи се някаква едра риба от Чикаго да преговаря за голяма доставка. Срещата му с главатаря на рокерите се проведе тук, в Болтън, на неутрална територия с всички удобства. Едрата риба купи пробно количество от един пикап, паркиран пред ресторанта, в който хапнахме тази вечер.

— И?

— Имаме свидетел на сделката. Онзи от Чикаго успя да се измъкне, но ние пипнахме дрогата и арестувахме рокера. В момента е заключен в общинския арест и чака процес.

— Главатарят, казваш? Това не ви ли даде повод да претърсите лагера?

— Колата му е регистрирана в Кентъки, а шофьорската му книжка е издадена в Алабама. Твърди, че не живее тук, а само се е отбил. Нямаме доказателства за противното. Не можем да го арестуваме само защото се облича като някои други типове, които сме виждали. За съда това не е достатъчно. Искат повече.

— И какво решихте?

— Да го притиснем. Като му предложим извънсъдебно споразумение срещу информация, която ще ни позволи да ликвидираме цялото гнездо.

— Той прие ли?

— Още не. Изчаква развоя на събитията. Свидетелят може да забрави какво е видял. А може и да умре.

— Кой е свидетелят?

— Една приятна възрастна дама, от местните. Надхвърлила е седемдесет, бивша учителка и библиотекарка. Абсолютно надежден свидетел.

— Има ли опасност да забрави или да умре?

— Разбира се, че има. Тези хора постоянно плашат свидетелите. Или ги убиват.

— И по тази причина вие сте нащрек. Очаквате да се появи убиецът.

Питърсън само кимна.

Ричър отпи нова глътка от бутилката и попита:

— А защо мислите, че той ще бъде външен човек? Не е ли по-лесно някой от рокерите да свърши работата?

— Залепваме се за всеки, който се появи в града — поклати глава Питърсън. — Като тази вечер. Всички ги дебнат. Значи няма да е рокер. Би било проява на защитна реакция, а тяхната стратегия е да не ни дават никакви поводи.

— Ясно.

— Някой друг пътува насам, за да изпълни поръчката — добави Питърсън. — Няма друг начин. Някой, който ще се различава от тях.