Агентът

60. Йерусалим

Денят след Коледа бе ден на завръщането у дома. Първото бе отбелязано тържествено във военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон и бе предавано на живо в цял свят. Присъстваха президентът, целият екип на Националния съвет за сигурност и повечето конгресмени. Свири оркестър от военноморските сили, една кънтри звезда изпя патриотична песен. Държаха се речи за американската решителност и смелост. Произнесени бяха хвалебствени слова за мъжете и жените от американското и английското разузнаване, без които този празник би бил невъзможен. Не беше казана нито дума за откуп и преговори, името на Израел не беше споменато. Елизабет Холтън, все още травмирана от пленничеството си и от обстоятелствата, при които бе освободена, се опита да говори пред тълпата, но се разплака след първите няколко думи. Незабавно я качиха на борда на един хеликоптер и я откараха при засилена охрана на тайно място, където да започне да се възстановява.

Второто завръщане у дома се състоя на летище „Бен Гурион“ и по странно стечение на обстоятелствата съвпадна по време с първото. Нямаше политици, нито телевизионни камери, които да увековечат събитието за идните поколения. Нямаше патриотична музика, нито речи; всъщност изобщо нямаше официално посрещане. За Израел двадесет и шестимата мъже и жени, които пристигаха от Лондон, не съществуваха. Те бяха нищо. Призраци. Илюзия. Мъжете и жените слязоха в тъмнината от борда на самолета и въпреки късния час, незабавно бяха откарани в анонимна административна сграда на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив, където бяха подложени на първия от множество разпити. В разпитите нямаше нищо формално; те знаеха, че щом тържествата приключат, ще започнат въпросите. Задаваше се буря. Трябваше бързо да се подготвят убежища. Да се заделят провизии. Да се измислят алибита.

През първите седемдесет и два часа от драматичното спасяване на Елизабет Холтън официалната британска версия за събитията остана непроменена. Според тази версия освобождаването й било резултат от неуморните усилия на разузнавателните и полицейските служби на Великобритания, работили съвместно с американските им колеги. Откупът, предложен от посланик Холтън в пристъп на отчаяние, не бил платен. Двамата стрелци, ликвидирали атентаторите самоубийци, били членове на подразделение СО-19 на лондонската полиция. По съображения за сигурност самоличността на двамата мъже щяла да бъде запазена в тайна и всякакви изявления за медиите били изключени — сега и в бъдеще, заяви категорично комисарят на столичната полиция.

Първите пукнатини в историята се появиха четири дни след Коледа — не във Великобритания, а в Дания, където местните вестници публикуваха любопитен материал за мистериозна експлозия в лятна вила край Северно море. Първоначално датската полиция бе съобщила, че вилата е била празна, но един анонимен местен парамедик бе оспорил това твърдение и бе заявил, че с очите си е видял три тела, изнесени от овъглените останки. Освен това парамедикът твърдеше, че е лекувал немскоговорещ мъж с повърхностни рани по лицето. Ларс Мортенсен, директор на датската разузнавателна служба, се появи на набързо свикана пресконференция в Копенхаген и потвърди, че наистина е имало три жертви на инцидента и че той действително е свързан с издирването на Елизабет Холтън. После Мортенсен заяви, че няма да има други коментари по случая, докато не бъде проведено официално разследване.

Следващата пукнатина в официалната версия за събитията се появи два дни по-късно в Амстердам, където шестдесетина годишна египтянка потвърди на пресконференция, че един от убитите в Северна Дания е съпругът й — Ибрахим Фаваз. С помощта на преводач госпожа Фаваз заяви, че е била информирана от американските власти, че съпругът й е работил за тях и е загинал по време на неуспешен опит за спасяване на госпожица Холтън. Освен това каза, че всичките й опити да се свърже със сина си, снаха си и внука си в Копенхаген са били неуспешни. Адвокатите й с леви убеждения спекулираха, че Ибрахим Фаваз е бил отвлечен от американски агенти и е бил принуден насила да сътрудничи на ЦРУ. Те призоваха датския министър на правосъдието да организира разследване на случая и министърът издаде разпореждане за това в четири часа същия следобед, като обеща, че разследването ще бъде обстойно и задълбочено.

На следващата сутрин в Лондон говорител на Министерството на вътрешните работи съобщи, че синът на Ибрахим Фаваз е бил един от двамата терористи, намерени мъртви в микробус бомба, който се преобърнал в полето в Есекс малко след зазоряване на Коледа. Говорителят също така потвърди, че Фаваз-младши е бил прострелян няколко пъти в крака и че шофьорът на микробуса, който все още не бил идентифициран, бил убит с изстрел в главата. Кой е стрелял по двамата мъже и какво точно се е случило в Есекс, все още било неизвестно, но британските разузнавателни служби работели по версията, че в коледното утро е трябвало да бъде извършен втори атентат, който по някакъв начин е бил осуетен.

На Нова година ежедневникът „Телеграф“ постави под съмнение версията на правителството за събитията в Уестминстърското абатство. Според авторитетния вестник, няколко свидетели твърдели, че стрелецът, който извикал на Елизабет да бяга, произнесъл думите с чуждестранен акцент. Друг свидетел, който се разминал с двамата стрелци секунди преди стрелбата, ги чул да разговарят на език, който не бил английски. След като прослушал записи на двайсет различни езика, свидетелят заявил, че езикът е иврит.

Бентът се срути на следващия ден, когато вестник „Таймс“ публикува сензационна статия, озаглавена „Йерусалимската връзка“, в която имаше неопровержими доказателства, че в спасяването на Елизабет Холтън е имало израелско участие. В материала имаше снимка, направена от мъж, който бил сред чакащите пред Уестминстърското абатство, на която се виждаше бягството на двамата стрелци секунди след спасителната операция. Експертите по лицева идентификация, наети от „Таймс“, заявяваха решително, че един от мъжете несъмнено е Габриел Алон, легендарният израелски агент, който беше убил трима от терористите в Хайд Парк в утрото на похищението на Елизабет.

До вечерта в Парламента бяха отправени настойчиви искания правителството на Нейно величество и тайните служби да изяснят събитията, които бяха довели до освобождаването на госпожица Холтън. Подобни искания бяха отправени и в западноевропейските столици, както и във Вашингтон, където репортерите и членовете на Конгреса призоваха Белия дом да обясни какво знае президентът за участието на Алон в случая. Противниците на президента заявиха, че агентите на американското разузнаване и израелските им колеги вероятно са упражнили насилие в Европа в безумния си стремеж да открият госпожица Холтън преди крайния срок и да я освободят. Какво се беше случило в действителност? Бяха ли заобиколени и нарушени законите? И ако да, от кого?

Притиснато от въпросите на местната и чуждестранната преса, правителството на Израел наруши официалното си мълчание по случая на следващата сутрин. Говорителка на кабинета на министър-председателя призна, че тайните разузнавателни служби на Израел действително са съдействали на американското разузнаване. После даде ясно да се разбере, че естеството на това съдействие никога няма да бъде разкрито. Що се отнася до предложенията Габриел Алон да замине за Лондон и Вашингтон, за да вземе участие в официалното разследване, отговорът й беше доста неясен. Алон бил в продължителен отпуск по лични причини, обясни тя, и местонахождението му било неизвестно на израелското правителство.

Ако бяха предприели сериозен опит да го открият, а те най-вероятно не бяха, щяха да го намерят да си почива кротко в малкия си спретнат апартамент на улица „Наркис“. Беше преживявал подобни бури и преди и знаеше, че най-добрият начин да се справи с тях е да закове вратите и прозорците си и да запази мълчание.

Нараняванията му бяха толкова сериозни, че нямаше сили за нищо. Вследствие на няколкократния побой от страна на похитителите му и на катастрофата, която преживя при операцията за спасяването му, Габриел имаше множество счупени и пукнати кости, десетки разкъсвания по лицето и тялото и огромни синини по крайниците. Коремът го болеше толкова силно, че не можеше да приема храна, а два дни след завръщането си в Йерусалим установи, че не може да извърне глава. Един лекар, който работеше за Службата, дойде да го прегледа и откри, че Габриел има недиагностицирана до момента травма на врата, заради която се налагаше няколко седмици да носи специална обездвижваща яка.

В продължение на две седмици той не мръдна от леглото. Въпреки че често му се налагаше да се лекува и възстановява, неспокойната му натура го превръщаше в лош пациент. За да запълва с нещо дългите часове, Алон усърдно следеше отразяването на собствения му случай във вестниците и по телевизията. С натрупването на доказателства за израелското участие в събитията растеше и броят на протестите от страна на ислямските общности в Европа и техните поддръжници колаборационисти от левите европейски партии. Ужасът от лондонските атентати и отвличането на Елизабет Холтън, изглежда, бързо бе забравен и бе заменен с всеобщо европейско възмущение от методите, които са били използвани за откриването и спасяването й. Споразуменията на Шамрон с министерствата на правосъдието и разузнавателните служби на Европа скоро загубиха давност. Започнаха отново да издирват Габриел: в Нидерландия и Дания искаха да го разпитат за смъртта на Ибрахим Фаваз, а във Великобритания — за ролята му в спасяването на Елизабет Холтън.

Бушуваше и още една буря, която остана почти незабелязана от световните медии и от защитниците на човешките права, които, изглежда, бяха обсебени от предполагаемите престъпления на Габриел и неговия екип. Отвъд западната граница на Израел, в Египет, режимът на Хосни Мубарак се разправяше с подклаждания от „Мечът на Аллах“ бунт по начина, по който се бе справял с всички ислямски предизвикателства в миналото — чрез груба сила и безмилостна бруталност. Службата бе получила сведения за улични сражения между армията и ислямистите от делтата на Нил до Горен Египет. Имаше сведения и за кланета, бързи екзекуции, широко използване на мъчения и концентрационен лагер в Западната пустиня, където били затворени без съд хиляди екстремисти. Изготвената от Службата оценка завършваше със заключението, че Мубарак вероятно ще потуши бунта и поне за момента западната граница на Израел не е застрашена от нова ислямска република. Но на каква цена? „Репресиите създават екстремисти — заключаваха експертите, — а екстремистите извършват ужасни терористични актове“.

В средата на януари Габриел се почувства достатъчно силен, за да стане от леглото. Лекарят го навести отново и след като прегледа врата му, обяви, че вече се е възстановил и може да махне яката. Нетърпелив да се откъсне от неприятните събития, които го връхлитаха отвсякъде, Алон се съсредоточи върху планирането на сватбеното тържество. Прекарваше часове във всекидневната с Киара, разлистваше покорно лъскави списания за младоженци и участваше в обсъждането на важни подробности около храната и цветята. Спряха се на дата в средата на май и изготвиха списък на гостите, който включваше седемстотин имена. След двучасов ожесточен спор намалиха списъка само с двайсет души. Седмица по-късно, когато синините по лицето му избледняха до приемлива степен, те се престрашиха да обиколят заедно Йерусалим, за да огледат балните зали на хотелите и други подходящи за церемонията места. След като се осведоми за броя на гостите им, координаторът по организирането на специални събития в хотел „Цар Давид“ им предложи шеговито да направят сватбата на стадион „Теди Колек“51 — предложение, което Киара изобщо не намери за смешно. Докато шофираше по краткия път обратно към улица „Наркис“, тя не спря да се цупи.

— Може би правим грешка — каза внимателно Габриел.

— Пак започваш.

— Нямам предвид сватбата, а мащабите й. Може би ни трябва малко частно тържество. Само с роднини и приятели. Истински приятели.

Тя въздъхна тежко.

— Нищо не би ме направило по-щастлива.

В началото на февруари Габриел изпита непреодолимо желание да се залови с някаква работа. Една сутрин в десет часа той излезе от дома си на улица „Наркис“ и отиде с колата до Израелския музей, за да провери дали нямат нещо, с което да запълни времето си. След кратка среща с уредника на отдела за европейско изкуство той си тръгна от музея с прекрасна картина на Рембранд, озаглавена съвсем подходящо „Свети Петър в тъмницата“. Картината беше в доста добро състояние, нуждаеше се само от почистване на лаковото покритие и лека реставрация. Сложи я в свободната спалня в апартамента, но Киара се оплака от миризмата на разтворителите му и го помоли да си намери подходящо ателие. Той откри едно в колонията на художниците — беше с изглед към долината Хином — и прекара в него голяма част от следващата седмица.

Покрай картината на Рембранд дните му най-сетне се върнаха към обичайния ред. Ходеше рано в ателието и работеше до обяд, обядваше с Киара, после се връщаше в ателието и стоеше там до мръкнало. Веднъж или два пъти седмично приключваше работа по-рано и отиваше в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Бяха минали много месеци от последното му посещение и първите три пъти тя не го разпозна. При четвъртата му визита Леа го поздрави по име и му поднесе бузата си за целувка. Той изнесе инвалидната й количка в градината и я настани под едно маслиново дърво — същото маслиново дърво, което бе видял в сънищата си, докато бе пленник на „Мечът на Аллах“. Тя постави дланта си върху лицето му. Осеяната й с белези от изгаряния кожа беше студена.

— Пак си воювал — каза Леа.

Той кимна бавно.

— С „Черният септември“ ли?

— Това беше отдавна, Леа. Те вече не съществуват.

Тя погледна ръцете му. По тях имаше цветни петна.

— Пак ли рисуваш?

— Реставрирам.

— Ще поработиш ли и върху мен, когато приключиш?

По бузата му се търколи сълза. Тя я избърса и погледна отново ръцете му.

— Защо не носиш венчална халка?

— Още не сме се оженили.

— Колебаеш ли се?

— Не, Леа, не се колебая.

— Тогава какво чакаш? — Тя внезапно погледна настрани и светлината изчезна от очите й. — Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

Той се изправи и закара количката й обратно в клиниката.

61. Йерусалим

Габриел се завърна на улица „Наркис“ под внезапно рукналия проливен дъжд. Той влезе в апартамента си и откри, че масата е сервирана за четирима, а във въздуха се носи аромат на печено пиле и на прословутите патладжани с марокански подправки на Геула Шамрон. Дребна слабичка жена с тъжни очи и буйна прошарена коса, тя седеше на дивана до Киара и разглеждаше снимки на сватбени рокли. Габриел я целуна по бузата, която излъчваше лек аромат на люляк и беше гладка като коприна.

— Къде е Ари? — попита я.

Тя посочи към балкона.

— Кажи му да пуши по-малко, Габриел. Ти си единственият, в чиито думи се вслушва.

— Сигурно ме бъркаш с някого, Геула. Съпругът ти има завидната способност да чува само това, което иска, а аз съм последният човек, в чиито думи се вслушва.

— Ари твърди друго. Той ми разказа как сте се скарали в Лондон. Каза, че дори не е направил опит да те разубеждава да доставиш парите, защото знаел, че вече си взел решение.

— Щях да постъпя по-мъдро, ако се бях вслушал в съвета му.

— Но тогава американското момиче щеше да е мъртво. — Тя поклати глава. — Не, Габриел, ти постъпи правилно, независимо от нещата, които говорят сега за теб в Лондон и Амстердам. Когато бурята премине, ще се опомнят и ще ти благодарят.

— Сигурен съм, че ще стане точно така, Геула.

— Отиди при него. Мисля, че е малко потиснат. Не е лесно да остаряваш.

— На мен ли го казваш?

Той си наля чаша червено вино и я отнесе на балкона. Шамрон седеше на стол от ковано желязо под сенника и гледаше как дъждовната вода капе от листата на евкалиптовото дърво. Алон измъкна цигарата от пръстите му и я хвърли през парапета върху мокрия тротоар.

— В тази страна е забранено да се прави боклук — отбеляза Ари. — Откъде идваш?

— Ти ми кажи.

— Да не намекваш, че те следя?

— Не намеквам нищо. Знам, че ме следиш.

— Това, че си у дома, не означава, че си в безопасност. Имаш прекалено много врагове, за да се разхождаш наоколо без телохранители; прекалено много врагове, за да работиш в открито ателие с изглед към стените на Стария град.

— Киара не ми позволява да работя в апартамента. — Габриел се отпусна на стола до Шамрон. — Сърдит си ми, защото работя в ателие до Стария град или защото не работя за теб?

Стареца демонстративно запали нова цигара, но не каза нищо.

— Реставрацията ми помага, Ари. Винаги ми е помагала. Кара ме да забравя.

— Да забравиш кое?

— Как убих трима души в Хайд Парк. Как застрелях един мъж на моравата пред Уестминстърското абатство. Как убих Ишак в една нива в Есекс. Да продължавам ли?

— Недей — каза Шамрон. — А когато приключиш с картината на Рембранд? Тогава какво?

— Имам късмет, че съм жив, Ари. Всичко ме боли. Остави ме да се излекувам. Остави ме да се порадвам на живота няколко дни, преди да започнеш да ме тормозиш да се върна обратно в Службата.

Шамрон продължи да пуши цигарата си и да гледа мълчаливо дъжда. Като всеки обикновен мирянин, той не измерваше хода на времето с еврейските празници, а с ритъма на природата: денят, в който заваля дъжд, денят, в който дивите цветя цъфнаха в Галилея, денят в ранната есен, когато задуха студеният вятър. Според Алон, той може би се питаше още колко такива природни цикли ще преживее.

— Тази сутрин посланикът ни в Лондон получи доста забавно писмо от Министерството на вътрешните работи — наруши мълчанието Стареца.

— Нека да отгатна — каза Габриел. — Искат да дам показания пред комисията, която разследва отвличането и освобождаването на Елизабет Холтън.

Ари кимна утвърдително.

— Показахме недвусмислено на британците, че ще трябва да извършат официалното си разследване без съдействие от наша страна. Няма отново да даваш показания както пред американския Конгрес след случая във Ватикана. Няма да се връщаш в Англия, освен ако не ти предложат рицарско звание. — Шамрон се усмихна. — Представяш ли си?

— В Източен Лондон ще настанат размирици — вметна Алон. — А отношенията ни с МИ5 и МИ6? Няма ли да охладнеят сериозно, ако откажа да дам показания?

— Точно обратното. През последните няколко дни контактувахме с шефовете и на двете служби и те ни заявиха недвусмислено, че последното нещо, което искат, е да даваш показания. Впрочем имаш много поздрави от Греъм Сиймор.

— Има и друга основателна причина да стоя далеч от Лондон — додаде Габриел. — Ако се съглася да дам показания, разследването неизбежно ще се фокусира върху нас и греховете на израелците. А ако не се съглася, ще бъдат принудени да се заемат с истинския проблем.

— И какъв е той?

— Лондонистан — отговори Алон. — Те са позволили столицата им да се превърне в сборен пункт, в духовна Мека и безопасен пристан за всевъзможни ислямистки терористи. А това е заплаха за всички нас.

Ари кимна в знак на съгласие и вдигна очи към Габриел.

— И какво друго правиш, освен че реставрираш тази картина на Рембранд и ходиш при Леа в „Маунт Херцел“?

— Виждам, че шпионите ти предоставят доста подробни доклади.

— Така са инструктирани. Как е тя?

— Понякога има моменти на просветление — отговори Габриел. — Истинско просветление. Понякога вижда нещата по-ясно от мен. Винаги е било така.

— Само не ми казвай, че отново си се разколебал.

— Точно обратното. Твоите шпиони не те ли информираха, че търся място за церемонията?

— Всъщност ми казаха. Позволих си да помоля в Шабак да разработят план за сватба с подобни мащаби. Но се опасявам, че поради неизбежните предохранителни мерки събитието няма да прилича особено на сватба. — Той смачка бавно цигарата си. — Ще приемеш ли съвет от един старец?

— С удоволствие.

— Може би двамата с Киара трябва да помислите за нещо по-камерно и задушевно.

— Вече го направихме.

— Харесали ли сте някаква дата?

Алон му каза.

— През май? Защо ще чакате до май? Нищо ли не научи от този случай? Животът е ценен, Габриел, и ужасно кратък. През май може вече да не съм жив.

— Боя се, че ще се наложи да изчакаш дотогава, Ари. Киара се нуждае от време да планира събитието. Не можем да го направим по-скоро.

— Да планира? Какво има да планира? Двамата с теб можем да организираме всичко за един следобед.

— Сватбите не са операции, Ари.

— Кой мисли така?

— Киара.

— Разбира се, че са операции. — Той удари с юмрук облегалката на стола си. — Тя е трябвало да изтърпи толкова колебания и глупости от твоя страна. Ако бях на твое място, щях да организирам сам сватбата и да я изненадам.

— Киара е италианска еврейка, Ари. Доста е темпераментна и не обича изненадите.

— Всички жени обичат изненадите, глупчо.

Габриел трябваше да признае, че идеята му харесва.

— Ще ми трябва помощ.

— Ще ти я осигурим.

— Къде?

Шамрон се усмихна.

— Глупаво момче.

Те бяха тъмната страна на една тъмна служба, онези, които вършеха нещата, които никой друг не искаше или не смееше да свърши. Но в досегашната история на отдел „Специални операции“ никой никога не беше планирал сватба, във всеки случай не и истинска.

На следващата сутрин се събраха в стая 456В — тайното убежище на Габриел на булевард „Цар Саул“: Яков и Йоси, Дина и Римона, Мордекай и Одед, Михаил и Ели Лавон. Алон отиде в предната част на стаята и закачи на таблото снимка на Киара.

— След десет дни ще се венчая за тази жена — каза им той. — Сватбата трябва да представлява всичко, което Киара желае, като същевременно тя не трябва да узнава или подозира каквото и да било за подготовката. Необходимо е да действаме бързо и да не допускаме никакви грешки.

Както всички добри операции, и тази започна със събиране на информация. Те прегледаха сватбените списания за издайнически бележки и разпитаха внимателно Габриел за всичко, което някога е споделяла с него. Неудовлетворени от отговорите му, на следващия следобед Дина и Римона поканиха Киара на обяд в модерен ресторант в Тел Авив. Върнаха се на булевард „Цар Саул“ леко подпийнали, но въоръжени с цялата информация, от която се нуждаеха.

На следващата сутрин Габриел и Киара бяха събудени в дома им на улица „Наркис“ от служител на „Личен състав“, който уведоми Киара, че е закъсняла за някакъв физически преглед. Днес имало свободна пролука, добави служителят. Дали й било възможно да отиде веднага на булевард „Цар Саул“? Понеже нямаше нищо по-добро за правене през този ден, тя се съгласи и в десет часа беше подложена на доста подробен преглед от двама работещи за Службата лекари, единият от които в действителност не беше никакъв лекар, а шивач от отдел „Промяна на самоличността“. Той не се интересуваше от неща като кръвно налягане и пулс, а от дължината на ръцете и краката й, от гръдната обиколка и тази на талията й. По-късно следобед въпросният човек се промъкна в стая 456В и попита Алон дали да предвиди в дрехата място за оръжие. Габриел му отговори, че това не е необходимо.

Три дни преди уречения срок всичко беше готово, освен самата Киара. За тази фаза на операцията Алон ангажира Геула Шамрон, която й телефонира по-късно същата вечер и я попита дали могат да отидат в Тиберия в събота за партито изненада по случай рождения ден на Шамрон. Младата жена прие поканата, без дори да си направи труда да се допита до Габриел, и му каза къде ще ходят през уикенда едва на вечеря.

— На колко години става Ари? — попита го Киара.

— Това е грижливо пазена държавна тайна, но има слухове, че е участвал във въстанието срещу римското управление.

— Знаеше ли, че е роден през март?

— Разбира се — отвърна бързо той.

Всъщност рожденият ден на Ари беше в края на август и последният човек, който се бе опитал да организира парти изненада за Шамрон, още накуцваше. Но Киара не знаеше това. Тя не знаеше нищо.

Не спря да вали през цялата седмица — обстоятелство, което не бяха взели под внимание при планирането, но в събота сутринта слънцето грееше ярко и пречистеният въздух ухаеше на италиански кедър, жасмин и евкалипт. Те спаха до късно и закусиха мързеливо на балкона, после събраха малко багаж в една пътническа чанта и заминаха за Галилея.

Габриел мина през Баб ал Уад до крайбрежната равнина, после зави на север към Долината на Израил. Там спряха за няколко минути, за да вземат Ели Лавон от разкопките на Тел Мегидо, след това продължиха към Тиберия. Меденожълтата вила на Шамрон се намираше на няколко километра северно от града върху скална тераса, надвиснала над Генисаретското езеро. По стръмната алея бяха наредени две дузини коли, а в предния двор бе паркиран голям американски шевролет с дипломатически номер. Ейдриън Картър и Сара Банкрофт стояха до парапета на терасата и си бъбреха с Узи Навот и Бела.

— Геула не ми каза, че ще идва и Картър — обади се Киара.

— Сигурно е забравила да го спомене.

— Как би могла да забрави да спомене, че заместник-директорът на ЦРУ ще идва чак от Вашингтон? И какво прави тук Сара?

— Геула е възрастна жена, Киара. Остави я на мира.

Габриел слезе от колата, преди да е успяла да му зададе друг въпрос, после извади пътната чанта от багажника и поведе Киара нагоре по стълбите. Геула ги очакваше в преддверието. Мебелите в големите стаи бяха изчезнали и на тяхно място имаше няколко кръгли маси. Киара огледа обстановката и букетите с цветя, после мина покрай домакинята и излезе на терасата, където сто бели стола бяха наредени в симетрични редици около окичена с цветя хупа52. Тя се обърна към Габриел, зяпнала от изненада.

— Какво става тук?

Той вдигна пътната чанта и каза:

— Ще я занеса в нашата стая.

— Габриел Алон, върни се!

Киара го последва, подтичвайки след него по коридора към стаята им. Когато влезе вътре, видя роклята върху леглото.

— Боже мой, Габриел, какво си направил?

— Поправих всичките си грешки, надявам се.

Тя се хвърли на врата му и го целуна, после прокара ръка през косата си.

— На нищо не приличам. Какво да правя?

— Доведохме фризьорка от Тел Авив. И то първокласна.

— А семейството ми?

Той погледна часовника си.

— Докарахме ги от Венеция с чартърен полет. Кацнаха на летище „Бен Гурион“ преди двайсет минути. В момента летят насам с хеликоптер.

— А пръстените?

Габриел извади от джоба на якето си малка кутия за бижута и я отвори.

— Красиви са — каза Киара. — Помислил си за всичко.

— Сватбите са като операции.

— Не, не са, глупчо. — Плесна го игриво по ръката. — В колко часа ще започне церемонията?

— В колкото кажеш.

— Кога залязва слънцето?

— В пет часа и осем минути.

— Ще започнем в пет и девет. — Тя го целуна отново. — И не закъснявай.

62. Йерусалим

— С твоя екип проведохте забележителна операция — отбеляза Ейдриън Картър.

— Коя?

— Сватбата, разбира се. Жалко, че операцията в Лондон не мина също толкова гладко.

— Ако беше минала гладко, нямаше да си върнем Елизабет.

— Вярно е.

Един сервитьор се приближи до масата им и доля кафе на Картър. Габриел се обърна и погледна стените на Стария град, които проблясваха меко под нежната слънчева светлина. Беше понеделник сутрин. Картър се бе обадил в апартамента му в седем, за да провери дали случайно не е свободен за закуска. Алон се бе съгласил да се срещнат тук, в ресторанта на терасата на хотел „Цар Давид“, защото знаеше, че Ейдриън Картър не прави нищо случайно.

— Защо си още в Йерусалим, Ейдриън?

— Официално съм тук, за да проведа среща с агентите от нашата местна централа. Неофициално — за да се видя с теб.

— И Сара ли е тук?

— Тръгна си вчера. За съжаление трябваше да използва граждански полет. — Картър поднесе чашата с кафето към устата си, но не отпи, а остана загледан в Габриел. — Случвало ли се е нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Не, Ейдриън, нищо не се е случвало между нас нито по време на тази операция, нито при предишната. — Алон разбърка киселото си мляко. — Затова ли остана в Йерусалим? За да ме попиташ дали съм спал с една от служителките ти?

— Не, разбира се.

— Тогава защо си тук, Ейдриън?

Картър бръкна в горния преден джоб на сакото си, марка „Брукс Брадърс“, извади един плик и го подаде на Габриел. Лицевата страна на плика беше чиста, но щом го обърна, Алон видя, че на капака има надпис, напечатан на машина: Белият дом.

— Какво е това? Покана за барбекю в Белия дом?

— Бележка — отговори Ейдриън, после добави някак педантично: — От президента на Съединените американски щати.

— И сам виждам това. Какво пише вътре?

— Нямам навика да чета чужда поща.

— А би трябвало.

— Предполагам, че президентът иска да ти благодари за това, което направи в Лондон.

— Щеше да е по-добре да го бе направил публично преди месец, когато ме въртяха на шиш.

— Повярвай ми, Габриел. Ако се беше изказал публично в твоя подкрепа, сега щеше да имаш още повече неприятности. Тези неща често имат обратен ефект и понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да не правиш нищо.

Един облак закри слънцето и за момент температурата сякаш спадна с няколко градуса. Алон отвори бележката, прочете я набързо и я пъхна в джоба на якето си.

— Какво пише?

— Лично е, Ейдриън, и ще си остане такова.

— Добър човек — отбеляза Картър.

— И ти ли получи такава?

— Бележка от президента? — Той поклати глава. — Опасявам се, че положението ми е малко незавидно в момента. Не е ли удивително? Освободихме Елизабет, а сега сме под обсада.

— И това ще премине, Ейдриън.

— Знам. Но не ми помага особено. В Лангли има няколко млади бунтари, които смятат, че твърде дълго съм на този пост. Казват, че съм се издънил. Че не е трябвало да ти отстъпвам по-голямата част от операцията.

— Смяташ да се оттеглиш ли?

— Не — отговори решително Картър. — Светът е твърде опасно място, за да бъде оставен в ръцете на млади бунтари. Смятам да остана на поста си, докато спечелим войната срещу тероризма.

— Надявам се, че си роден във фамилия на дълголетници.

— Дядо ми доживя до сто и четири.

— А Сара? Тя пострада ли по някакъв начин?

— Не — каза Ейдриън. — Само шепа хора знаят, че изобщо е участвала.

Слънцето отново се показа иззад облаците. Докато Габриел си слагаше слънчевите очила, Картър извади от сакото си втори плик.

— Този е от Робърт Холтън. Опасявам се, че знам какво пише вътре.

Алон го отвори: кратка ръкописна бележка и чек на негово име на стойност десет милиона долара. Прибра писмото и върна чека на Картър.

— Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?

— Не искам тези пари, Ейдриън.

— Те ти се полагат. Ти рискува живота си, за да спасиш дъщеря му, при това неведнъж, а два пъти.

— Така правим ние — рече Габриел. — Кажи му, че му благодаря, но не ги искам.

Картър остави чека на масата.

— Имаш ли нещо друго за мен, Ейдриън?

Американецът кимна утвърдително и погледна към стените на Стария град.

— Имам едно име — каза той.

— Сфинкса?

Картър кимна. Сфинкса.

Гласът му — и без това тих — се снижи до шепот. Изглежда, преди да дойде в Израел за сватбата на Габриел, Картър се бе отбил за кратко в Южна Франция, при това не на почивка — той не бе почивал истински от 11 септември насам, — а за да проведе една операция. Целта на тази операция беше не друг, а принц Рашид бен Султан, който пристигнал на Ривиерата, за да се отдаде на хазарт в казината на Монако. Принцът играл зле и загубил доста пари — факт, който пуританът Картър явно бе счел за особено обиден, — а когато на следващата сутрин се върнал на летището в Ница в нетрезво състояние, заварил Ейдриън и членовете на един паравоенен отряд на ЦРУ да си почиват в луксозната обстановка на личния му „Боинг-747“. Картър показал на ядосания принц пълното му с грехове досие, изготвено от ЦРУ, грехове, които включваха финансова подкрепа за Ал Кайда, за чуждестранните бойци и сунитските бунтовници в Ирак, както и за египетската военна групировка „Мечът на Аллах“, която наскоро бе похитила кръщелницата на президента на Съединените американски щати. После Ейдриън му дал възможност да избира — пътуване до Рияд или до залива Гуантанамо53, Куба.

— Прилича ми на наша операция — отбеляза Габриел.

— Да, доста прилича на операция на Службата.

— Обзалагам се, че принцът е избрал Рияд.

— Това беше единственото му мъдро решение през онази нощ.

— Какво му струваше пътуването до вкъщи?

— Едно име — отговори Картър. — Въпросът сега е какво да правим с това име. Едната възможност е да действаме съвместно с египетските ни колеги и да изпратим този приятел на съд в Съединените щати. Така справедливостта ще възтържествува, но на определена цена. По време на процеса ще излязат наяве връзките ни с Египетската служба за сигурност. Освен това ще се сдобием с още един затворник от „Мечът на Аллах“, когото те несъмнено ще се опитат да освободят, излагайки на опасност живота на американски граждани.

— А ние не можем да го допуснем.

— Не, не можем — съгласи се Ейдриън. — Което ни води до възможност номер две: да се справим тихомълком с проблема.

— Нашият любим метод.

— Точно така.

Габриел протегна ръка. Картър бръкна отново в джоба си и извади парче хартия. Алон прочете написаното върху нея и се усмихна.

— Можеш ли да се погрижиш да изчезне? — попита Ейдриън.

— Не би трябвало да е проблем — отвърна Габриел. — Но се опасявам, че за целта ще трябва да похарчим малко пари в Кайро.

Картър му подаде чека на Робърт Холтън.

— Това ще стигне ли, за да бъде свършена работата?

— Даже ще остане. Но какво да правя с рестото?

— Задръж го.

— Може ли да убия и принца?

— Може би следващия път — отговори Ейдриън. — Още кафе?

63. Кипър

Три дни по-късно Габриел напусна Йерусалим и замина за Кипър. Киара го помоли да я вземе със себе си, но той отказа. Враговете му бяха отнели една съпруга и нямаше намерение да загуби втора.

Влезе в страната с израелски паспорт с името Гидеон Аргов и каза на кипърските митничари, че целта на посещението му е почивка. След като нае кола под наем — мерцедес С клас, — която огледа внимателно, той потегли по южното крайбрежие към една позната вила край морето. Тъй като Вазир ал Заят не бе уточнил кога точно ще пристигне, Алон се отби в един минимаркет и си купи храна за три дни.

Мартенското време беше необичайно меко за сезона и той прекара първия ден в почивка на терасата с изглед към Средиземно море, като се измъчваше от вина, че е оставил Киара в Йерусалим. На втория ден му доскуча, потърси в интернет информация за магазини, предлагащи художествени материали, и откри един, който се намираше в селище на няколко километра нагоре по крайбрежието. Остатъка от следобеда прекара в скициране на вилата, а на третия ден надвечер вече рисуваше с акварелни бои приличен морски пейзаж, когато забеляза колата на Ал Заят да се приближава по пътя от Ларнака.

Срещата им протече спокойно под слабата слънчева светлина на терасата. Вазир пресушаваше бавно бутилката си с малцово уиски, а Габриел пиеше минерална вода с резенчета лимон. Дълго време двамата коментираха положението в Египет, но когато слънцето започна да потъва бавно в морето, Алон насочи разговора към истинската причина, поради която бе помолил Ал Заят да дойде в Кипър — името, което бе получил по-рано същата седмица в Йерусалим от Ейдриън Картър. Щом го чу, Вазир се усмихна и отпи от уискито си.

— От известно време и ние подозираме професора — каза той.

— През последната година е бил в Париж, където е работил над книгата си в така наречения Институт за изследване на исляма. Той е всеизвестен център за джихадска дейност, финансиран отчасти от принц Рашид. Напуснал е Париж един ден след Коледа и се е върнал в Кайро, за да продължи да преподава в Американския университет.

— Обзалагам се, че искаш добрият професор да излезе в творчески отпуск?

— Завинаги.

— Ще ти излезе доста скъпо.

— Повярвай ми, Вазир, парите не са проблем.

— Кога искате да го направите?

— През май — отговори Габриел. — Преди да настъпят големите горещини.

— Само се погрижи работата да бъде свършена чисто. Не искам да предизвикаш хаос в града ми.

След един час Ал Заят напусна вилата с куфарче, в което имаше половин милион долара. На следващата сутрин Алон изгори скиците и акварела и отлетя за вкъщи, където го очакваше Киара.

64. Кайро

Името в списъка с резервации накара господин Катуби — главен портиер на хотел „Интерконтинентал“ в Кайро — да потръпне. „Сигурно има някаква засечка в компютърната система“ — рече си той, докато се взираше невярващо в името. Това определено трябваше да е някой друг хер Йоханес Клемп. Онзи със сигурност не би се върнал отново тук. Несъмнено ставаше въпрос за някакво ужасно недоразумение. Той вдигна телефона и се обади в „Резервации“, за да провери дали гостът има някакви специални изисквания. Списъкът се оказа толкова дълъг и подробен, че на момичето му трябваха три минути, за да го прочете.

— Колко дълго възнамерява да остане при нас?

— Седмица.

— Ясно.

Портиерът затвори телефона, после прекара остатъка от сутринта в сериозен размисъл дали да не си вземе едноседмичен отпуск. Накрая реши, че подобна постъпка би била проява на страхливост и ще причини незаслужени трудности на колегите му. В три и половина следобед застана решително в средата на луксозното фоайе, сложил ръце зад гърба и с предизвикателно вдигната брадичка — като войник, изправен пред взвод за разстрел, когато хер Клемп влезе през въртящите се врати, облечен в черен костюм и с вдигнати върху посребрената му коса слънчеви очила.

— Катуби! — извика весело той, докато се приближаваше към вцепенения дребен портиер с протегната като байонет ръка. — Надявах се, че още сте тук.

— Някои неща в Кайро никога не се променят, хер Клемп.

— Точно затова го обичам. Влиза ти под кожата, нали?

— Също като праха — потвърди господин Катуби. — Ако мога да сторя нещо за вас, което би направило престоя ви тук още по-приятен, само кажете.

— Непременно ще ви кажа.

— Знам.

Господин Катуби подготви себе си и служителите си за буря от оплаквания, тиради и лекции за египетската некомпетентност. Но през следващите четиридесет и осем часа му стана ясно, че хер Клемп коренно се е променил. Германецът обяви стаята си — обикновена единична стая на един от последните етажи в северната част на сградата, от която се откриваше изглед към площад „Тахрир“ и комплекса на Американския университет — за истинско райско кътче. Храната, заяви той възторжено, била амброзия. А обслужването — единствено по рода си. Хер Клемп излизаше да разглежда забележителностите на града сутрин, когато все още беше хладно, и прекарваше следобедите си в почивка край басейна. Щом започнеше да се здрачава, се оттегляше кротко в стаята си. Господин Катуби откри, че копнее за стария хер Клемп — онзи, който мъмреше камериерките, че не са оправили както трябва леглото му, или се караше на обслужващия персонал, защото съсипвали дрехите му. Вместо това, германецът мълчеше като всеки доволен клиент.

В предпоследния ден от планувания си престой хер Клемп се появи в 18:30 часа във фоайето, облечен за вечеря. Той помоли господин Катуби да му запази маса във френско бистро в квартал Замалек за осем часа, после излезе през въртящите се врати и изчезна в спусналия се над Кайро здрач. Господин Катуби се загледа след него, после посегна към телефона, без да подозира, че вижда хер Клемп за последен път.

Сребристият „Мерцедес“ седан беше паркиран на улица „Мохамед“, от която се виждаше паркингът на Американския университет. Мордекай седеше спокойно зад волана. Михаил се бе разположил до него на пасажерската седалка и барабанеше нервно с пръсти по бедрото си. Габриел се намести на задната седалка и затвори тихо вратата. Михаил продължи да барабани дори и след като Алон го помоли да престане.

Пет минути по-късно Михаил каза:

— Ето го твоето момче.

Габриел видя как високият слаб египтянин в западно облекло подаде няколко пиастри на нубиеца, който охраняваше паркинга, и седна зад волана на един „Фиат“ седан. След трийсет секунди мъжът мина покрай тях и продължи към площад „Тахрир“. Светофарът преди площада светна в червено. Фиатът спря. Сфинкса беше предпазлив човек.

— Направи го сега — каза Габриел.

Михаил направи подканващ жест към детонатора.

— Сигурен ли си, че не искаш ти да го натиснеш?

— Просто го направи, Михаил, преди да се е сменила светлината на светофара.

Младият мъж натисна детонатора. Секунда по-късно малкият експлозивен заряд, скрит в облегалката за глава, избухна с ослепителнобяла светлина. Михаил отново забарабани с пръсти. Мордекай включи на скорост и пое към Синай.