Агентът

43. Уинфийлд хаус, Лондон

петък, 7:05 ч.

Щеше да мине близо час, преди новината за нещастието в Северна Дания да стигне до Вашингтон, а после щяха да изтекат още трийсет минути, докато бъде предадена в Уинфийлд Хаус — официалната резиденция на американския посланик във Великобритания. Въпреки късния час — беше 3:15 сутринта в Лондон и 22:15 вечерта във Вашингтон, — Робърт Холтън седеше зад бюрото в личния си кабинет, където бе прекарал цялата нощ в очакване на вести от Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Макар да очакваше обаждането от часове, звънът на телефона го накара да подскочи, сякаш бе чул изстрел. Когато грабна слушалката, той си помисли за момент, че чува плача на Елизабет. Но това трябва да бе някакво смущение по линията — или халюцинация, както реши по-късно, — защото гласът, който чу, когато долепи слушалката до ухото си, не принадлежеше на дъщеря му, а на Сайръс Мансфийлд, съветника по националната сигурност на президента.

Още по предпазливия му поздрав Холтън разбра, че новините от Дания не са тези, за които се бе молил, и въпреки това се оказа неподготвен за онова, което последва. Габриел Алон и египетският му помощник били отведени от Копенхаген в най-северната точка на Дания, каза му Мансфийлд. Имало някакъв инцидент в уединена вила край Северно море, подробностите около който все още били неясни. Имало експлозия. Загинали най-малко трима души. Преди пристигането на подкрепление, в това число екип от датски съдебни медици, било невъзможно да се каже дали Елизабет е сред убитите.

Остатъка от нощта Робърт Холтън прекара в нов ад. Сайръс Мансфийлд му звънеше с вбесяваща упоритост всеки път, когато изникнеше нещо ново, колкото и да бе маловажно. Както в повечето подобни ситуации, голяма част от информацията бе противоречива и впоследствие се оказваше невярна. Първо му каза, че в къщата са намерени три трупа, а половин час по-късно го информира, че са четири. Имало доказателства, че Елизабет е била в Дания, заяви Мансфийлд. Спекулирало се, че може още да е там. Имало престрелка. Алон бил ранен смъртоносно. Алон бил убит.

Най-накрая, в 7:05 лондонско време, когато сивото утро се възцари над Риджънтс Парк, президентът се обади на Робърт и му съобщи, че датските пожарникари са открили само три тела в овъглените останки на вилата. Според изявление на Габриел Алон, който се оказа само ранен, телата били на двама терористи — един мъж и една жена — и на египтянина Ибрахим Фаваз. Съветът по национална сигурност, ФБР, ЦРУ и Министерството на вътрешните работи смятали, че Елизабет е жива, и опитите да я спасят щели да продължат до изтичането на крайния срок, та даже и след това. Холтън затвори телефона и падна на колене в отчаяна благодарствена молитва. После влезе със залитане в банята, защото му се гадеше.

Остана отпуснат върху студения мраморен под в продължение на няколко минути. Тялото му бе парализирано от болка и скръб. Къде си, Робърт Холтън? — помисли си той. Къде беше предприемчивият бизнесмен, който бе превърнал малката нефтена компания в световен енергиен конгломерат? Къде беше мъжът, който заради дъщеря си бе понесъл стоически загубата на обичната си съпруга? Къде беше мъжът, който — противно на всички очаквания — бе успял да вкара най-добрия си приятел в Белия дом? „Няма го“ — каза си Робърт. Беше похитен от терористите заедно с Елизабет.

Изправи се и изми устата си на мивката, после излезе от банята и се върна в кабинета си. Беше петък сутрин. До падането на нощта дъщеря му щеше да е мъртва. Робърт Карлайл Холтън, милиардер и човек, който разполагаше с властта да качва и сваля от пост президенти, бе наблюдавал безпомощно как обединените сили на американските разузнавателни, дипломатически и полицейски служби, съвместно с колегите им от Европа и Близкия изток, търсят напразно дъщеря му. Беше бездействал и бе слушал празните им уверения, че накрая Елизабет ще му бъде върната жива. Но вече нямаше да бездейства. Щеше да използва единственото оръжие, с което разполагаше — оръжие, което дори фанатиците признаваха. Действието, което щеше да предприеме, граничеше с държавна измяна, защото, ако се увенчаеше с успех, Холтън щеше да е осигурил на терористите оръжие, което по-късно биха могли да използват срещу Съединените щати и съюзниците им. Но ако измяната бе необходима, за да спаси дъщеря си, то Робърт Холтън беше готов да стане предател.

Той отиде спокойно до бюрото си и седна пред компютъра, представяйки си за момент, че вече не е безпомощен и сразен от скръб баща, а онзи решителен и уверен в себе си президент на компания и магнат. Щом щракна с мишката, на екрана се появи едно писмо. Холтън го бе съчинил през първата седмица на кризата и го бе запазил за момент като този. Очите му се плъзнаха по сухия текст: Поради настоящите обстоятелства… неспособен да продължа ролята си на ваш посланик в Лондон… чест и удоволствие да служа… Робърт Карлайл Холтън… Добави днешната дата, щракна върху иконата „разпечатай“ и изчака писмото да се плъзне върху бюрото му. После се подписа и го сложи във факс апарата. Нямаше да го изпрати веднага. Преди това президентът на компанията трябваше да свърши още няколко неща.

Взе телефона и набра местен лондонски номер. Той принадлежеше на Даунинг Стрийт 10 — официалната резиденция на британския министър-председател, и обаждането му бе прието веднага от началника на кабинета Оливър Гибънс. Холтън и Гибънс бяха разговаряли няколко пъти през последните две седмици и нямаше нужда от формалности. Робърт каза, че трябва да говори спешно с министър-председателя, Оливър му отговори, че той е на работна закуска и ще бъде свободен след двайсет минути. Но очевидно срещата приключи по-скоро от очакваното, защото дванайсет минути по-късно министър-председателят му върна обаждането.

— Възнамерявам да опитам нещо отчаяно — уведоми го Холтън. — Искам да знам дали мога да разчитам на вас и на вашите власти, за да го осъществя.

Разговорът, който последва, беше кратък — по-късно, по време на официалното разследване, щяха да обърнат голямо внимание на факта, че е продължил само шест минути — и приключи с обещанието на министър-председателя, че полицията и разузнавателните служби на Великобритания ще направят всичко необходимо, за да помогнат на Холтън. Робърт му благодари, после набра един номер в собственото си посолство. Отсреща вдигна заместник-пресаташето Стивън Барнс. Неговият шеф — Джак Хамънд, беше убит в Хайд Парк в утрото на похищението на Елизабет. Барнс бе получил нещо като повишение и се беше справил умело с ролята на главен говорител на посолството по време на кризата.

— Трябва да направя изявление за медиите, Стив. Бих искал да го направя тук, в Уинфийлд Хаус, вместо в посолството. Изявлението е много важно. Телевизиите трябва да знаят, че е важно да го излъчат на живо и без съкращения, особено европейските телевизии и арабските сателитни канали.

— Кога?

— Да речем, по обяд. Можеш ли да уредиш всичко дотогава?

— Няма проблеми — отговори Барнс. — Искаш ли да ти подготвя чернова?

— Не, ще се справя и без текст. Нужно е обаче да подготвиш почвата.

— В смисъл?

— Имаш ли контакти с „Ал Джазира“?

Барнс каза, че има. Бил водил шефа на лондонския клон няколко пъти на обяд в напразен опит да накара телевизията да спре да излъчва пропагандните съобщения на Ал Кайда.

— Обади се на приятеля си. Намекни му, че смятам да направя предложение на похитителите.

— Какво?

— Предложение, което не могат да откажат.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, господин посланик?

— Оттеглям се от поста си, Стив. Можеш да ме наричаш Боб.

— Добре, господин посланик.

Холтън затвори телефона, после стана и тръгна към спалнята си, за да си вземе душ и да се преоблече. Вече не беше посланик Робърт Холтън, съкрушеният и отчаян американски дипломат, който нямаше друг избор, освен да гледа как дъщеря му умира. Сега отново беше Робърт Карлайл Холтън, мултимилиардер и човек, който качва и сваля от пост президенти, и щеше да си върне Елизабет — дори това да му костваше и последното пени.

44. Олборг, Дания

петък, 12:15 ч.

— Каретата ви пристигна, господин Алон.

Ларс Мортенсен вдигна ръка и посочи схлупеното сиво небе. Габриел погледна нагоре и видя един „Гълфстрийм-5“ да се спуска бавно в края на пистата на летището в Олборг. Лекото движение накара главата му отново да запулсира. Бяха необходими осемнайсет шева, направени от един сънен лекар в Скаген, за да се затворят трите рани на скалпа му. Лицето му беше изпъстрено с малки разрези, причинени от експлодиралото блиндирано предно стъкло на колата. Някак си бе успял да затвори очи в момента на взрива, въпреки че не си спомняше да го е правил.

Следващите събития от онази вечер обаче си спомняше кристално ясно. Принуден от похитителите да изхвърли телефона си на остров Фюн, той бе изминал пет километра с пострадалото ауди със счупено предно стъкло, докато намери обществен телефон. Беше се обадил на Картър и Мортенсен от паркинга пред малък супермаркет в покрайнините на Скаген и им бе разказал за случилото се с подходящи за необезопасена линия думи. После се бе върнал с колата при дюните и бе наблюдавал как вилата бавно изгаря до основи. Двайсет минути по-късно беше чул далечния вой на сирени и бе видял как първите полицаи и пожарникари се запътват изумени към местопрестъплението. Един униформен полицай го бе засипан с въпроси, докато медиците се опитваха да попият кръвта от лицето му. „Говорете с Ларс Мортенсен от разузнавателната служба — беше му казал Габриел. — Той ще ви обясни всичко“.

— Сигурен ли сте за броя на труповете във вилата? — попита сега той Мортенсен.

— Питате ме за десети път.

— Отговорете ми отново.

— Бяха само три — на двамата терористи и стареца. Никакви следи от Елизабет Холтън. — Ларс помълча, докато изчакваше самолетът да се приземи на пистата и да профучи край тях със затихващ рев на двигателите. — Не е точно като историята за Аврам и Исак в Библията. Още не мога да повярвам, че той е организирал убийството на баща си.

— Това е версията на Ал Кайда — рече Габриел. — Убий всеки, който дръзне да ти се противопостави, дори да е от твоята кръв и плът.

Самолетът беше стигнал края на пистата и сега обръщаше към мястото, където го очакваха двамата мъже.

— Ще направите ли всичко възможно да запазите в тайна участието ми в този случай? — попита Алон.

— Винаги има вероятност отнякъде да изтече информация. За нещастие, през миналата нощ имахте контакт с много хора. Но що се отнася до моята служба, вие и екипът ви никога не сте били тук.

Габриел вдигна ципа на коженото си яке и протегна ръка.

— В такъв случай за мен беше удоволствие да не се срещна с вас.

— Удоволствието беше изцяло мое. — Мортенсен стисна ръката му предупредително. — Но следващия път, когато идвате в Дания, бъдете така добър да ми се обадите предварително. Ще обядваме заедно. Кой знае? Може би ще успеем да си поговорим за нещо наистина приятно.

— Всичко е възможно. — Алон излезе от колата, после изгледа Ларс през отворената врата. — Замалко да забравя нещо.

— Какво?

Той му разказа за беретата, която се бе наложило да изостави на отбивката във Фюн. Мортенсен се намръщи и промърмори нещо на датски под носа си.

— Съжалявам — каза Габриел. — Изскочи ми от ума.

— Едва ли сте се сетили да извадите патроните, преди да я хвърлите в онзи боклукчийски кош.

— Не, за съжаление.

— На ваше място щях да побързам да се кача в онзи самолет, преди да съм размислил дали действително да покрия участието ви в тази бъркотия.

Габриел тръгна по пистата към „Гълфстрийм“-а. Стълбата беше спусната. Сара се бе облегнала до отворената врата с кръстосани глезени и ръце в джобовете на дънките. Картър седеше отпред в кабината и разговаряше по телефона. Той кимна на Алон да се настани на срещуположната седалка, после затвори телефона и се втренчи замислено в него, докато самолетът се издигаше отново в оловносивото небе.

— Къде е екипът ми? — попита го Габриел.

— Измъкнаха се тихомълком от Копенхаген рано тази сутрин. Не разбрах къде отиват. Предполагам, че са заминали за Амстердам.

— А ние?

— Британците ни гарантираха, че можем да се приземим на лондонското Сити Еърпорт. Аз отивам в посолството, за да изчакам крайния срок. Теб ще те ескортират до летище Хийтроу без излишни въпроси. Предполагам, че оттам ще можеш да се прибереш вкъщи.

Алон кимна.

— Щастливец си ти, Габриел. Ще си отидеш вкъщи. А аз ще отида в Лондон, за да понеса последствията от снощния ни провал. В момента не си особено популярен във Вашингтон. Всъщност там има доста хора, които искат да те накажат, в това число и президентът. И този път съм затънал в лайната заедно с теб.

— Една кариера без скандали не е никаква кариера, Ейдриън.

— Шекспир?

— Шамрон.

Картър се усмихна накриво.

— Службата има по-различни стандарти от Управлението. Вие приемате случайните грешки, стига да са възникнали в преследване на благородна кауза. Ние не толерираме провалите. Провалът не съществува като опция.

— Ако беше така, щяха да са затворили щабквартирата в Лангли преди много време.

Картър присви очи, заслепен от внезапната слънчева светлина, проникнала в кабината. Той свали сенника и изгледа продължително Габриел.

— Тя не беше там, Ейдриън. Изобщо не е била там. По всяка вероятност все още е някъде във Великобритания. Всичко това беше само една сложна илюзия, измислена от Сфинкса. Подхвърлили са онзи билет за ферибота в джоба на мъжа, когото раних в Хайд Парк, и са го оставили сред дюните в Норфък, за да го намерят британците. Сфинкса е наредил на Ишак да остане във връзка с жена си в Копенхаген, защото е знаел, че рано или късно Националната агенция за сигурност или някой друг ще чуе за него и ще направи връзка. И когато направихме връзката, Сфинкса забави нещата, така че да не остане почти никакво време до крайния срок. Иска да ви разочарова, обезсърчи и съсипе зад кулисите. Иска да ви убеди, че сте нямали друг избор, освен да освободите шейх Абдула.

— Майната му на шейх Абдула! — изруга Картър с нетипична за него злоба. После бързо възвърна самообладанието си. — Мислиш ли, че Ибрахим е бил част от тази илюзия?

— Той беше нещо реално, Ейдриън. Ибрахим беше отговорът на молитвите ни.

— И го убиха заради теб.

— Уморен си, Ейдриън. Не си спал от доста време. Ще се постарая да забравя, че изобщо си казал това.

— Прав си, Габриел. Не съм се наспал. — Той погледна часовника си. — Разполагаме само със седем часа — седем часа, преди да умре една забележителна млада жена. И защо?

Прекъсна го звънът на телефона му. Картър го вдигна до ухото си, изслуша мълчаливо човека от другата страна на линията и затвори.

— Робърт Холтън току-що е изпратил по факса оставката си до Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Предполагам, че в крайна сметка не е издържал на напрежението.

— Грешиш, Ейдриън.

— Имаш ли друго обяснение?

— Ще се опита да спаси дъщеря си, като преговаря директно с похитителите.

Картър грабна отново телефона и бързо набра някакъв номер. Габриел се облегна назад на седалката си и затвори очи. Главата му започна да пулсира. „Предпремиера на предстоящите атракции“ — помисли си той.

45. Париж

петък, 14:17 ч.

Зад ъгъла до института имаше малък интернет клуб, в който предлагаха сносно кафе, прилични пасти и още по-хубава джаз музика. Юсуф Рамадан си поръча кафе със сметана и плати за трийсетминутен достъп до интернет, после се настани пред един свободен компютър до прозореца, гледащ към улицата. Написа адреса на уебсайта на Би Би Си и прочете новините от Лондон, където Робърт Холтън току-що бе подал оставка и бе предложил двайсет милиона долара срещу освобождаването на дъщеря си. Новината, изглежда, бе шокирала Би Би Си, но не изненада ни най-малко египетския терорист, известен като Сфинкса. Перфектно проведената операция в Дания несъмнено беше пречупила волята на посланика да се съпротивлява. Сега той бе решил да вземе нещата в свои ръце — нещо, което Юсуф Рамадан бе очаквал от самото начало. Робърт Холтън беше милиардер от Колорадо, а милионерите от Колорадо не позволяваха дъщерите им да бъдат принесени в жертва на олтара на американската външна политика.

Рамадан изгледа кратък клип от пресконференцията, организирана от посланика в Уинфийлд Хаус, после посети уебсайтовете на „Телеграф“, „Таймс“ и „Гардиън“, за да прочете какво пишат по темата. Накрая, когато му оставаха десет минути от платеното интернет време, написа адреса на ислямски уебсайт в Карачи30. Администраторът на сайта беше член на „Мечът на Аллах“, но съдържанието му бе толкова невинно, че американските и европейските служби по сигурността никога не му бяха обръщали внимание. Юсуф влезе в един чатрум31 под името Дезмонд826. Кинкикемъл324 го очакваше там. Рамадан написа:

Юсуф излезе от чатрума и допи кафето си със сметана. По стереоуредбата звучеше „Скъпи мой Руби“ на Колтрейн и Монк32. „Жалко, че не всички американци са толкова възвишени — помисли си той. — Светът щеше да бъде едно много по-добро място“.

46. Гроувнър скуеър

Лондон, петък, 14:10 ч.

Първото обаждане се получи на телефонния номератор в посолството, преди посланик Холтън да е излязъл през вратата на Уинфийлд Хаус. Джон О’Донъл, шеф на групата за преговори при освобождаване на заложници към ФБР, когото бяха предупредили за събитието едва пет минути преди да започне изявлението, беше разделил набързо членовете на оперативния център на два екипа: единият трябваше да се справя с явните шарлатани и криминалните случаи, а другият — да следи внимателно всяко обаждане, което изглеждаше поне малко истинско. Самият О’Донъл прехвърляше обажданията към съответния екип. Правеше го след кратък разговор, който обикновено продължаваше трийсет секунди или по-малко. Инстинктът му подсказваше, че нито един от хората, с които бе говорил до момента, не е истинският похитител, независимо от факта, че бе прехвърлил част от обажданията на втория екип за допълнителна проверка. Но той не сподели опасенията си с никого от изтощените мъже и жени, събрани около него в сутерена на посолството.

Два часа след появата на Робърт Холтън пред камерите Джон се свърза с номератора по друга линия.

— Колко обаждания са в режим на изчакване?

— Трийсет и осем — отговори телефонистът. — Момент… станаха четиридесет и две… четиридесет и четири… четиридесет и седем. Мисля, че ме разбирате.

— Продължавай.

О’Донъл затвори и прие още десет обаждания. Прехвърли седем от тях на първия екип, който се занимаваше с явните измамници, а останалите три — на втория, макар да усещаше, че нито един от тези хора не е от похитителите на Елизабет Холтън. Канеше се да поеме поредното обаждане, когато личният му телефон иззвъня. Той реши да отговори първо на него и чу гласа на телефониста от номератора:

— Мисля, че получих обаждането, което чакате.

— Гласът модифициран ли е?

— Да.

— Пусни го на тази линия, щом затворя.

— Добре.

Джон затвори. Когато телефонът иззвъня отново десет секунди по-късно, той притисна бързо слушалката до ухото си.

— На телефона е Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване. Какво обичате?

— Опитвам се да се свържа с вас от половин час — каза електронно модифицираният глас.

— Правим каквото можем, но когато на масата са сложени двайсет милиона долара, някои хора просто обезумяват.

— Аз не съм от тях. Аз съм човекът, с когото искате да говорите.

— Докажете го. Кажете ми къде оставихте дивидито със записа на Елизабет Холтън.

— Оставихме го под лодка на плажа на Бийкън Пойнт.

О’Донъл покри с ръка долната част на слушалката и помоли за тишина. После погледна към Кевин Барнет от ЦРУ и му даде знак да проследи обаждането.

— Доколкото разбирам, сте заинтересовани от сделката — каза Джон.

— В противен случай нямаше да ви се обаждам.

— При вас ли е нашето момиче?

— При нас е.

— Трябва ми доказателство.

— Няма време.

— Значи ще трябва да намерим. Искам да ми отговорите на един-единствен въпрос. Няма да ви отнеме повече от минута.

Тишина.

— Питайте.

— Като малка Елизабет е имала любима плюшена играчка. Искам да ми кажете каква е била тя и с какво име я е наричала. Ще ви дам друг телефонен номер. Обадете ми се на него, щом научите отговора. После ще обсъдим как ще осъществим размяната.

— Гледайте да ми вдигнете телефона. В противен случай момичето ви ще умре.

Линията прекъсна. О’Донъл затвори и се обърна към Барнет:

— Почти съм сигурен, че това е нашият човек.

— Слава богу! — въздъхна Кевин. — Остава ни да се надяваме, че момичето е при него.

Стресната и потна, тя се събуди от почукването и впери поглед в ослепителнобялата лампа над походното си легло. Беше сънувала същия сън, който сънуваше всеки път, когато успееше да заспи. Мъже с черни качулки. Видеокамера. Нож. Вдигна окованите си в белезници ръце към шията си и откри, че кожата й все още е непокътната. После погледна към циментовия под и видя бележката. Едно око се взираше в нея през шпионката на вратата, сякаш я приканваше да се раздвижи. Беше тъмно и жестоко — окото на Каин.

Тя седна и стъпи с окованите си крака на пода, сетне се изправи и тръгна сковано към вратата. Бележката лежеше с лицевата си страна нагоре, а буквите бяха достатъчно големи, за да ги разчете и без да се навежда да я вземе. Беше въпрос, както обикновено, но този се различаваше от предишните. Тя му отговори с нисък, равен глас, после се върна на леглото си и се разплака неудържимо. Не се надявай — каза си. — Не смей да се надяваш.

Личната линия на Джон О’Донъл в оперативния център иззвъня в 15:09 часа. Този път не си направи труда да се представи.

— Разполагате ли с информацията, която ми е нужна?

— Играчката е била плюшен кит.

— Как го е наричала?

— Риба — отговори мъжът. — Наричала го е чисто и просто Риба.

О’Донъл затвори очи и сви юмрук.

— Верен отговор — каза той. — Да се договорим тогава. Искам момичето да си е вкъщи по Коледа.

Мъжът с модифицирания глас изреди на свой ред исканията си, после добави:

— Ще се обадя отново в пет и петдесет и девет лондонско време. Искам едносричен отговор: „да“ или „не“. Разбрахте ли?

— Разбрах ви отлично.

Връзката отново прекъсна. Джон погледна към Кевин Барнет.

— При тях е — съобщи му той. — И сме тотално прецакани.

Една лимузина „Ягуар“ очакваше самолета на Ейдриън Картър на пистата на летище Лондон Сити Еърпорт. Когато Габриел, Картър и Сара слязоха по стълбата, една дълга костелива ръка се показа от задния десен прозорец на лимузината и им махна да се приближат.

— Греъм Сиймор — възкликна театрално Алон. — Не ми казвай, не са те накарали да изминеш целия път дотук само за да ме закараш до Хийтроу.

— Изпратиха ме да те закарам — отговори Сиймор, — но не до Хийтроу.

— А къде?

Сиймор не отговори, а се втренчи въпросително в лицето на Габриел.

— Какво е станало с теб, за бога?

— Дълга история.

— Винаги е дълга. Качвай се. Не разполагаме с много време.

47. Даунинг стрийт 10

петък, 16:15 ч.

Лимузината на Греъм Сиймор влезе в Уайтхол и след няколко секунди спря пред охраняваните врати на Даунинг Стрийт. Сиймор свали прозореца си и показа личната си карта на униформения служител от лондонската полиция, който стоеше на пост пред оградата. Полицаят я разгледа набързо, после даде знак на колегите си да отворят вратата. Ягуарът се придвижи около петдесетина метра и отново спря, този път пред най-известната врата на света.

Габриел слезе последен от лимузината и последва другите в преддверието. От дясната им страна имаше малка камина, а до нея — причудлив кожен стол с висока облегалка в стил Чипъндейл33, върху който някога са седели портиери и пазачи. От лявата им страна имаше пътнически сандък, за който се смяташе, че е придружавал херцог Уелингтън в битката при Ватерло през 1815 година, и стенен часовник с махало на Бенсън от Уайтхейвън34, чийто звън толкова дразнел Чърчил, че заповядал да блокират музикалния му механизъм. А в средата на преддверието, облечен в безупречно ушит костюм, стоеше красив чернокос мъж с бледа кожа и с прошарени слепоочия. Той се приближи до Габриел и предпазливо му подаде ръка. Дланта му беше студена.

— Добре дошли на Даунинг Стрийт — каза министър-председателят на Великобритания. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо.

— Моля да ме извините за неугледния външен вид, господин премиер. Последните няколко дни бяха много дълги.

— Чухме за злополуката ви в Дания. Изглежда, са ви измамили. Всички сме били измамени.

— Така е, господин премиер.

— Отнесохме се зле с вас след нападението в Хайд Парк, но фактът, че името и лицето ви се появиха във вестниците, ни даде възможност да спасим живота на Елизабет Холтън. Опасявам се, че се нуждаем от вашата помощ, господин Алон. Готов ли сте да чуете това, което имаме да ви кажем?

— Разбира се, господин премиер.

Министър-председателят се усмихна. „Изкуствена усмивка — рече си Габриел — и топла като декемврийски следобед“.

Те поеха по главното стълбище под портретите на бившите британски премиери.

— В архивите ни няма информация за други ваши посещения на Даунинг Стрийт, господин Алон. Така ли е наистина, или сте били тук и преди?

— За пръв път съм тук, господин премиер.

— Предполагам, че резиденцията на вашия министър-председател изглежда доста по-различно.

— Меко казано, сър. Нашите приемни зали са декорирани в стил ранен кибуц35.

— Срещата ще се състои в Бялата стая — каза министър-председателят. — Хенри Кембъл-Банерман36 е починал в тази стая през 1908 година, но доколкото знам, никой не е умирал там в наши дни.

Минаха през високи двойни врати и влязоха в залата. Тежките розови завеси бяха спуснати и полилеят от уотърфордски кристал хвърляше мека светлина. Робърт Холтън седеше на един диван с раирана дамаска до лейди Елинор Маккензи, генерален директор на МИ5. Генералният директор на МИ6 крачеше из стаята, а комисарят на лондонската полиция стоеше настрана в един ъгъл и говореше тихо по мобилния си телефон.

След кратко представяне Габриел бе настанен в края на втория диван, под печалния поглед на една статуетка на Флорънс Найтингейл37. В камината гореше буен огън. Поднесоха чай, до който никой не се докосна.

Министър-председателят се настани в креслото срещу камината и откри срещата. Говореше спокойно, сякаш обясняваше някаква отегчителна, но важна икономическа стъпка. По обяд лондонско време, съобщи той, посланик Холтън подал оставката си в Белия дом и предложил на терористите двадесет милиона долара откуп, за да освободят дъщеря му. Малко след четиринадесет часа лондонско време терористите се свързали с агента от ФБР в американското посолство, който води преговорите, и след като представили доказателство, че наистина държат Елизабет в плен, направили контра-предложение. Поискали тридесет милиона долара вместо двайсет. При условие че парите бъдат доставени според инструкциите им — без клопки и арести, — Елизабет щяла да бъде освободена двадесет и четири часа по-късно.

— Тогава защо съм тук? — попита Габриел, въпреки че вече знаеше отговора.

— Вие сте интелигентен мъж, господин Алон. Вие ми кажете.

— Тук съм, защото искат аз да им доставя парите.

— Опасявам се, че е точно така — каза министър-председателят. — В седемнадесет и петдесет и девет лондонско време те ще се обадят в посолството на агента от ФБР. Искат едносричен отговор — „да“ или „не“. Ако отговорът е „не“, Елизабет Холтън ще бъде екзекутирана незабавно. Ако е „да“ — което ще рече, че сте съгласен с всичките им искания, — тя ще бъде освободена приблизително четиридесет и осем часа по-късно.

В стаята настъпи тягостна тишина. Наруши я Ейдриън Картър, който възрази от името на Габриел.

— Отговорът е „не“ — каза той. — Това е очевиден капан. Сещам се за три възможни сценария и нито един от тях не е с щастлив край.

— Всички знаем, че това е клопка, господин Картър — намеси се генералният директор на МИ6. — Не е нужно да ни го обяснявате.

— Оставете ме да се доизкажа — продължи Ейдриън. — Аз съм просто бавно схващащ американец. Сценарий номер едно: Габриел ще бъде убит веднага щом достави парите. Сценарий номер две: ще бъде взет в плен, ще го измъчват жестоко известно време и после ще го убият. Сценарий номер три ми се струва най-вероятен.

— И какъв е той? — попита министър-председателят.

— Габриел ще бъде взет като заложник вместо Елизабет Холтън. После „Мечът на Аллах“ и Ал Кайда ще отправят искания към израелското правителство, вместо към нашето, и ще се озовем отново на изходна позиция.

— С една съществена разлика — обади се Греъм Сиймор. — По-голямата част от света ще насърчава групировката да го убие. Той е израелец и евреин, окупатор и потисник, затова в очите на повечето европейци и ислямисти смъртта му ще е оправдана. Убийството му ще е голяма пропагандна победа за терористите.

— Но неговото съдействие ще ни осигури нещо, което в момента не ни достига — обади се Елинор Маккензи. — Ако тази вечер кажем „да“, ще разполагаме с още поне двадесет и четири часа да търсим госпожица Холтън.

— Издирваме я от две седмици — възрази Картър. — Тези допълнителни двайсет и четири часа няма да променят нещата. Освен ако някой не е постигнал пробив, за който не ми е известно.

Габриел погледна към Робърт Холтън. Беше изминала повече от седмица, откак го бе видял за последен път. За това време лицето на посланика се бе състарило неимоверно. Министър-председателят щеше да постъпи по-мъдро, ако беше провел тази среща в отсъствието на Холтън. Един отрицателен отговор в този момент би бил проява на неописуема жестокост. А може би го беше поканил именно с тази цел. Така не оставяше на Габриел друга възможност, освен да се съгласи с плана.

— Те ще отправят нови искания — заговори той. — Ще поискат да отида сам. Ще предупредят, че ако някой ме проследи, сделката ще отпадне и Елизабет ще умре. Ще се съобразим с тези искания. — Погледна към Сиймор и Картър. — Никакво наблюдение, нито британско, нито американско.

— Не можете да се впуснете в това, без някой да ви пази гърба — обади се шефът на лондонската полиция.

— Нямам такова намерение — каза Алон. — МИ5 и подразделението за борба с тероризма на Скотланд Ярд ще ни осигурят необходимото наблюдение и подкрепа, но това ще бъде израелска операция от началото до края. Ще вкарам на територията на страната когото и каквото ми е необходимо, за да я осъществя. След това няма да има никакви разследвания и никакви въпроси. Ако има убити или ранени по време на операцията, никой от екипа ми няма да бъде разпитван и подвеждан под съдебна отговорност.

— Невъзможно — процеди Елинор Маккензи.

— Съгласен съм — заяви министър-председателят.

— Колко време ще ви е нужно да съберете парите в брой?

— Всички големи банки в Сити вече са се заели с въпроса — отговори министър-председателят. — До утре в късния следобед задачата ще е изпълнена. Пратката е доста обемна и транспортирането й ще бъде трудно. Смятат, че ще се побере в два големи брезентови сака.

Габриел изгледа поред всички присъстващи.

— Дори не си и помисляйте да слагате някакви проследяващи устройства в парите или в саковете.

— Разбрано — каза министър-председателят. — Всъщност утре е Бъдни вечер. Едва ли е съвпадение.

— Не е, господин премиер. Подозирам, че са подготвяли това дълго време. — Алон погледна часовника си. — Някой може ли да ме закара до американското посолство? След броени минути там ще има телефонно обаждане, на което бих искал да отговоря лично.

— Греъм ще ви закара — каза министър-председателят. — Ще ви осигурим полицейски ескорт. Трафикът в Централен Лондон по това време на деня е наистина ужасен.

На стената над работното място на Джон О’Донъл висеше голям дигитален часовник с червени цифри на черен фон. Габриел обаче не можеше да откъсне очи от телефона. Беше модерен апарат с достъп до двадесет линии, включително вътрешната линия 7512, до която нямаше достъп никъде другаде в сградата. Вътрешна линия 7512 беше личната линия на О’Донъл. Сега тя бе на разположение на Алон заедно с топлия стол на Джон и смачканото му тефтерче.

Часовникът показа 17:59 и секундите започнаха методичния си ход от 00 към 59. Габриел продължи да се взира в телефона — в светещото зелено екранче с надпис 7512 — и в малката пукнатина върху слушалката, направена от Джон О’Донъл в изблик на сляпа ярост в началото на кризата. Минута по-късно, когато часовникът показа 18:00:00, стаята се изпълни с тежко дишане. После, в 18:01:25, Габриел чу, че някой от екипа на О’Донъл се разплака. Той не споделяше песимизма на другите в групата. Знаеше, че терористите са жестоки копелета и ще се възползват от крайния срок, за да се позабавляват за сметка на американските и израелските си противници.

В 18:02:17 телефонът най-накрая иззвъня. Алон, който не искаше да причинява допълнителен стрес на присъстващите, вдигна слушалката, преди да е прозвучал вторият звън. Отговори на обаждането на английски с отчетлив еврейски акцент, така че да няма никакво съмнение кой е на телефона.

— Отговорът е „да“ — каза той.

— Бъди готов за утре, осем часа вечерта. Тогава ще получиш инструкциите.

При нормални обстоятелства един професионалист като О’Донъл щеше да приложи тактики за протакане на преговорите: затруднения при събирането на парите, трудности при получаването на разрешение за предаването на царите — всичко, което би запазило живота на заложника и би накарало похитителите да продължат диалога. Но това не беше нормална ситуация — терористите искаха Габриел — и беше безсмислено да се отлага неизбежното. Колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да приключи.

— На този номер ли ще позвъните? — попита той.

— Да.

— Ще чакам да ми се обадите.

Щрак.

Алон стана от стола, облече коженото си яке и се запъти към стълбите.

— Къде отиваш? — попита го Картър.

— Тръгвам си.

— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.

— Не мога да остана тук, Ейдриън. Чака ме работа.

— Ще те закараме. В този момент ти си нашата единствена надежда. Не можем да те оставим да се скиташ из Лондон без защита.

— Мисля, че мога и сам да се грижа за себе си, Ейдриън.

— Нека поне ти дам оръжие.

— Какви оръжия използвате сега?

— „Броунинг Хай Пауър“ — отговори Картър.

— Малко неугледен, но ефикасен.

— Един или два пълнителя предпочиташ?

Габриел се намръщи.

— Ще ти донеса два — рече Ейдриън. — И допълнителна кутия с муниции, в случай че решиш да се позабавляваш.

Пет минути по-късно, със затъкнатия в колана на панталона зареден броунинг, осигурен му от Картър, Габриел премина край морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и зави по Ъпър Брук Стрийт. Тротоарът край оградата на посолството беше затворен за пешеходци и ограден от полицаи, облечени в жълто-зелените жилетки на лондонската полиция. Габриел премина от другата страна на улицата и се отправи към Хайд Парк. Видя мотоциклетиста две минути по-късно, когато зави по Парк Лейн. Моторът беше мощно БМВ, а фигурата върху него — дългокрака и с каска. Той забеляза издутината под коженото яке — беше от лявата страна. Алон продължи на север към Марбъл Арч, после зави на запад по Бейзуотър Роуд. Когато наближи Албион Гейт, чу рева на беемвето зад гърба си. Моторът се изравни с него и рязко спря. Габриел преметна крак през седалката и прегърна мотоциклетиста през кръста. Усети ръбовете на пистолета под якето и топлата издутина на закръглен женски бюст. Киара потегли и тихо запя. Тя винаги пееше, когато караше мотор.

48. Кенсингтън, Лондон

петък, 18:28 ч.

Тя кара в продължение на петнайсет минути по улиците на Белгрейвия и Бромптън, за да се увери, че не ги следят, после го закара до израелското посолство, което се намираше на Олд Корт Плейс, срещу Кенсингтън Хай Стрийт. Шамрон ги очакваше в кабинета на шефа на местната централа със смрадлива турска цигара в едната ръка и красив бастун от маслиново дърво в другата. Габриел от години не го беше виждал толкова ядосан.

— Здравей, Ари.

— Какви ги вършиш?

— Как дойде толкова бързо?

— Излетях от „Бен Гурион“ тази сутрин, след като научих за подвизите ти в Дания. Възнамерявах да улесня преминаването ти през летище Хийтроу и да те върна вкъщи. Но когато се обадих в посолството, за да ги уведомя, че съм пристигнал, ми казаха, че току-що си напуснал Даунинг Стрийт.

— Опитах да се свържа с теб, но не ме оставиха нито за миг сам.

— Трябваше да се консултираш с нас, преди да се съгласиш на това!

— Нямаше време.

— Имаше предостатъчно време. Разговорът щеше да е много кратък. Щеше да помолиш за разрешение да се заемеш с тази мисия и аз щях да ти кажа „не“. Край на разговора. — Той смачка цигарата си и изгледа ядосано Габриел. — Но сега е късно да отхвърлиш това споразумение. Представяш ли си заглавията във вестниците? Прехвалената израелска разузнавателна служба се страхува да спаси американското момиче. Не ни остави друг избор, освен да продължим. Но ти искаше точно това, нали? Ти си едно малко манипулативно копеле.

— Имах добър учител.

Шамрон мушна нова цигара между устните си, отвори капачето на старата си запалка „Зипо“ и запали.

— Не казах нищо, когато реши да се върнеш в Амстердам, за да отвлечеш и разпиташ Ибрахим Фаваз. Замълчах си и когато отиде в Копенхаген и се опита да преговаряш със сина му. Ако се бях подчинил на първоначалния си инстинкт и те бях върнал вкъщи, нямаше да се стигне дотук. Нямаше право да приемаш тази задача, без да си получил разрешение от твоя началник и от твоя министър-председател. Ако беше някой друг, а не ти, щях да го подведа под отговорност и да го хвърля в Юдейската пустиня, за да изкупи вината си.

— Можеш да го направиш, когато се прибера вкъщи.

— Ще се прибереш в ковчег. Не е нужно да се самоубиваш само защото не искаш да станеш директор, Габриел. Ако не желаеш поста, просто го кажи.

— Не го искам.

— Знам, че не го мислиш наистина.

— Господи, от ден на ден звучиш все повече като еврейска майка38.

— А ти ми показваш съвсем ясно, че не си готов за директор. Война се печели с измама39 — това са нашите убеждения. Ние не сме шахиди, Габриел. Самоубийствените мисии са за „Хамас“ и останалите ислямистки психопати, които искат да ни унищожат. Ние се движим като сенки, удряме като светкавица и после изчезваме. Не искаме да бъдем момчета за всичко на богатите американци и със сигурност не се жертваме без основателна причина. Ти си част от елита. Ти си принц на едно много малко племе.

— И какво ще правим с Елизабет Холтън? Ще я оставим да умре?

— Ако това е единственият начин да сложим край на тази лудост, тогава отговорът е „да“.

— А ако беше твоята дъщеря, Ари? Ако беше Ронит?

— Тогава щях да сключа сделка със самия дявол, за да си я върна. Но нямаше да моля американците да го направят вместо мен. Синьо и бяло, Габриел. Синьо и бяло40. Ние вършим нещата заради себе си и не помагаме на другите да се справят с проблемите, които сами са си създали. Преди много време американците се обвързаха с диктаторските режими от Близкия изток, а сега потиснатите се бунтуват и си отмъщават на символите на американската власт. На единадесети септември бяха Световният търговски център и Пентагонът. Сега е невинната дъщеря на американския посланик в Лондон.

— А следващите сме ние.

— И ще се бием с тях — сами. — Шамрон се усмихна с отнесен поглед. — Спомням си едно момче, което през 1975-а си дойде вкъщи от Европа; момче, което изглеждаше с двайсет години по-старо от реалната си възраст. Момче, което не искаше нищо друго, освен да живее в сенките, нищо друго, освен да се бие и да убива. Какво се случи с това момче?

— Превърна се в мъж, Ари. И иска да сложи край на всичко това. Той няма да позволи онази жена да бъде убита, защото американците отказват да освободят един умиращ шейх от затвора.

— А готов ли е въпросният мъж да умре в името на тази кауза? — Той погледна към Киара. — Готов ли е да се откаже от живота си с тази красива жена, за да спаси някого, когото дори не познава?

— Повярвай ми, Ари. Аз не съм мъченик и единствените хора, които ще умрат, са терористите. Когато изгубихме Ибрахим, изгубихме единствения начин да участваме в конспирацията. Сега, като поискаха от мен да доставя парите, те ни отвориха отново вратата. И ние ще минем през нея заедно.

— Казваш ми, че трябва да мисля за теб единствено като за агент, който прониква във вражеска територия?

Габриел кимна утвърдително.

— Придобиването на парите ще бъде значима операция за терористите. Тя ще разкрие агентите им и начините на комуникация. А ако ме отвлекат, ще издадат част от скривалищата и убежищата си, което ще ни даде допълнителни имена и телефонни номера. Британците и американците се съгласиха да стоят настрана и да ни оставят да действаме сами. Ще се бием с тях, Ари, тук, на британска земя, по начина, по който винаги сме воювали с тях. Ще ги убием и ще върнем момичето живо на баща му. — Той направи пауза, после добави: — И тогава те може би ще спрат да ни обвиняват за всичките си проблеми.

— Не ми пука какво казват за нас. Ти си ми като син, Габриел, и не мога да си позволя да те загубя. Не и сега.

— Няма да ме загубиш.

Сблъсъкът, изглежда, изтощи Шамрон. Алон се възползва от мълчанието му, за да сложи край на спора и да задвижи нещата.

— Къде е останалата част от екипа ми?

— Върнаха се в Амстердам след поражението в Дания. До сутринта всички могат да бъдат тук.

— Ще имам нужда от Михаил и оръжието му.

Ари се усмихна.

— Габриел и Михаил41: ангелът на смъртта и ангелът на разрушението. Ако двамата с него не успеете да върнете жената жива, навярно никой друг няма да успее.

— Значи ще ми дадеш благословията си?

— Само молитвите си. Легни да поспиш малко, синко. Ще ти се отрази добре. В девет сутринта всички ще се съберем тук и ще започнем с планирането. Да се надяваме, че няма да планираме погребение.

Апартаментът на Бейзуотър Роуд изглеждаше точно така, както го бе оставил в утрото на нападението. Недопитата му чаша с кафе стоеше на бюрото до прозореца, непосредствено до атласа „Лондон от А до Я“, който все още бе отворен на карта номер 82. В спалнята дрехите му лежаха разхвърляни — свидетелство за припряността, с която се бе обличал непосредствено преди да се случи нещастието. Тефтерчето на Самир ал Масри с планинските върхове, пясъчните дюни и мрежата от пресичащи се линии лежеше на неоправеното легло до жената с буйна кестенява коса. Под колана на избелелите й сини дънки се подаваше берета. Габриел измъкна пистолета и притисна нежно ръце към корема й.

— Защо го правиш? — попита го тя.

— Заради неутолимото желание да докосна нещо красиво.

— Знаеш какво имам предвид, Габриел. Защо се съгласи с исканията на похитителите?

Вместо отговор, смъкна ципа на дънките й. Киара отблъсна ръката му, после го докосна по лицето. Той се отдръпна. Болката от нараняванията по кожата му отново запулсира.

— Заради Дани е, нали? Знаеш какво е да изгубиш детето си заради терористите. Познаваш омразата, която може да разруши живота ти. — Тя прокара пръсти през прошарената коса на слепоочията му. — Всички си мислят, че гневът ти се дължи на Леа, и изглежда, забравят, че си загубил сина си. Дани е този, който те тласка напред. И този, който те кара да приемеш тази безумна задача.

— В нея няма нищо безумно.

— Аз ли съм единственият човек, на когото му е хрумнало, че терористите нямат никакво намерение да освободят Елизабет Холтън? Че смятат да вземат парите на посланик Холтън и след това да я убият?

— Не — отговори Габриел. — Точно това смятат да направят.

— Тогава защо участваме в тази глупост с откупа?

— Защото това е единственият начин да я спасим. Те няма да я убият в някое мазе без свидетели. Отвличането й беше показно и смъртта й ще бъде такава. — Направи пауза, после добави: — Моята също.

— Ние не сме шахиди — рече тя, повтаряйки думите на Шамрон. — Самоубийствените мисии са за „Хамас“ и другите ислямистки психопати, които искат да ни унищожат.

Той се зае с ципа на дънките й. Тя пак отблъсна ръката му.

— Радваш ли се, че отново работиш със Сара?

— Справя се по-добре от очакванията ми.

— Ти я обучи, Габриел. Разбира се, че ще се справи добре.

Киара се умълча.

— Има ли нещо, което искаш да знаеш? — попита той.

— Чия беше идеята да работи с теб в тази операция?

— На Картър. И не беше идея. Беше условие. Искаха американец в екипа ни.

— Можеше да избере някой друг. — Тя направи пауза. — Някой, който не е влюбен в теб.

— Какви ги говориш, Киара?

— Тя е влюбена в теб, Габриел. Всички го видяха по време на операцията „Ал Бакари“, всички, освен теб самия. Когато става въпрос за чувства, си като сляп. — Изгледа в мрака. — А може би не си толкова сляп. Може би и ти си влюбен тайно в нея. Може би искаш утре Сара да пази гърба ти, а не аз.

Третият му опит да свали дънките й не срещна съпротива. Кашмиреният пуловер ги последва с нейна помощ. Киара махна сама сутиена си и насочи ръцете му към гърдите си.

— Сприятеляването между оперативни агенти е строго забранено — каза му, докато се целуваха.

— Да, знам.

— От теб ще излезе ужасен шеф.

Той се канеше да възрази, когато синята лампичка на телефона му замига. Габриел посегна към слушалката, но Киара хвана ръката му.

— А ако е мемунехът? — попита я той.

Тя се претърколи върху него.

— Сега аз съм мемунехът.

Киара притисна устните си към неговите. Лампичката на телефона продължи да примигва.

— Ожени се за мен — каза му тя.

— Ще го направя.

— Сега, Габриел. Ожени се за мен сега.

— Добре.

— Не умирай утре вечер.

— Няма да умирам.

— Обещай ми.

— Обещавам.

49. Бейзуотър, Лондон

събота, 7:15 ч.

Габриел се събуди внезапно с чувството, че е спал цяла вечност. Погледна будилника, после Киара. Тя лежеше до него, омотана в одеялата, като гръцка статуя, рухнала от пиедестала си. Той се измъкна тихо от леглото и пусна новините по радиото, докато правеше кафе. Според Би Би Си нямаше отговор на предложението на посланик Холтън за откуп и съдбата на изчезналата му дъщеря все още бе неизвестна. Лондончани бяха предупредени да очакват засилена охрана по главните търговски улици на града, в метрото и по железопътните гари. Алон се успокои от прогнозата за времето — лек дъжд с временно проясняване.

Той изпи първата си чаша кафе, после прекара необичайно дълго време под душа. Раните по лицето му правеха бръсненето невъзможно. Освен това няколкодневната брада му харесваше. Когато се върна в спалнята, Киара се размърда. Притегли го сънено в леглото и се любиха за последен път.

В девет без десет излязоха заедно от апартамента и яхнаха мотоциклета й. Очакваният дъжд още не бе завалял, освен това не се забелязваха тълпи от минувачи, обхванати от треската на предколедното пазаруване. Те профучаха по Бейзуотър Роуд към Нотинг Хил, после продължиха по Кенсингтън Чърч Стрийт към Олд Корт Плейс. На улицата пред посолството имаше малка група протестиращи, които започнаха да развяват израелски знамена с нарисувани по тях свастики и да крещят нещо за евреи и нацисти, когато Габриел и Киара минаха през отворената порта и влязоха в сградата.

Останалите членове на екипа вече бяха пристигнали. Събрани в голямата зала за съвещания, те приличаха на бежанци, пострадали от природно бедствие. Освен хората на Алон, присъстваха всички служители на посолството и представители на няколко европейски посолства. Узи Навот бе пристигнал през нощта и бе довел със себе си още половин дузина агенти. Габриел си даде сметка, че това ще е най-голямата и най-важна операция на Службата, провеждана на европейска земя, а все още нямаха представа как ще се развие тя.

Той седна на заседателната маса до Шамрон, който беше облечен в традиционните си жълто-кафяви панталони и коженото пилотско яке. Спогледаха се мълчаливо, после Ари се изправи и откри събранието.

— В осем часа тази вечер Габриел ще влезе в ада — каза той. — Нашата задача е да се уверим, че ще излезе жив от него. Искам идеи. Всяка идея, Колкото и налудничава да е, ще бъде обсъдена.

Шамрон седна отново на мястото си и даде знак за начало на дебатите. Всички присъстващи започнаха да говорят едновременно. Габриел отметна глава и избухна в смях. Беше хубаво отново да е у дома.

Заседаваха цяла сутрин, направиха почивка за обяд, после продължиха. В 17:30 часа Габриел дръпна Киара в един празен офис и я целуна за последен път. След това се измъкна сам от посолството, за да избегне някоя неловка сцена с Шамрон, и тръгна по улиците на Кенсингтън към Мейфеър. Докато пресичаше Хайд Парк, спря за кратко на мястото, където в утрото на нападението беше намерил трупа на Крис Пети, шефа на службата за дипломатическа сигурност към американското посолство. Няколко метра по-нататък се виждаше купчинка от повехнали цветя и неугледна картонена табела в знак на почит към загиналите американци. А на мястото, на което Самир ал Масри беше умрял в ръцете на Алон, имаше втори мемориален знак, посветен на „мъчениците от Хайд Парк“, както бяха станали известни терористите сред поддръжниците им в Лондон. „Ето го предстоящия сблъсък на цивилизациите — помисли си той, — разиграл се на няколко квадратни метра от един лондонски парк“.

Габриел пресече откритите тревни площи в източната част на парка и тръгна по Ъпър Брук Стрийт. Ейдриън Картър стоеше до морския пехотинец, който охраняваше Северната врата, и подръпваше нервно от лулата си. Той посрещна Алон с изражение на лека изненада, после го хвана под ръка и го въведе мълчаливо вътре.

Брезентовите сакове с парите го очакваха в кабинета на посланик Холтън, който се намираше на последния етаж, и бяха заобиколени от агенти на службата за дипломатическа сигурност. Габриел ги провери, после погледна Картър.

— Никакви предаватели, нали, Ейдриън?

— Никакви предаватели, Габриел.

— Каква кола ми осигури?

— „Воксхол Вектра“, тъмносива и непретенциозна.

— Къде се намира в момента?

— На Ъпър Брук Стрийт.

— Саковете побират ли се в багажника?

— Вече проверихме. Побират се.

— Сложете парите вътре. Сега.

Картър се намръщи.

— Не знам за теб, Габриел, но аз никога не оставям портфейла си в колата, а това са трийсет милиона в брой.

— В момента посолството е обградено от стотина полицаи — каза Алон. — Никой няма да разбие колата.

Картър кимна на агентите от службата за дипломатическа сигурност и след миг саковете вече ги нямаше.

— И ти, Ейдриън. Искам да поговоря насаме с посланика.

Картър отвори уста да възрази, после размисли.

— Ще бъда в оперативния център долу. Не закъснявай, Габриел. Шоуто не може да започне без теб.

Думите, които си размениха Габриел Алон и посланик Робърт Холтън, не бяха включени в нито един доклад за събитието, бил той публичен или таен. Разговорът им бе кратък — не повече от минута — и агентът на службата за дипломатическа сигурност, който стоеше на пост пред кабинета на посланика, по-късно каза, че Габриел изглеждал тъжен, но решителен, когато излязъл в коридора и се отправил към оперативния център. Този път похитителите не го накараха да чака. Когато телефонът иззвъня, часовникът над работното място на Джон О’Донъл показваше 20:00:14. Алон посегна незабавно към апарата, въпреки че му се искаше да не провежда повече телефонни разговори до края на живота си. Поздравът му бе спокоен и някак неопределен; държането му, докато слушаше инструкциите, беше като на пътен полицай, записващ подробностите около лека катастрофа. Той не зададе никакви въпроси и единствената емоция, която се изписа на лицето му, бе силно раздразнение. В 20:00:57 го чуха да промърморва: „Ще бъда там“. После Габриел се изправи и облече якето си. Този път, когато тръгна към стълбите, Картър не се опита да го задържи.

Алон спря за момент в преддверието на приземния етаж, за да пъхне в ухото си миниатюрна слушалка, после кимна мълчаливо на морския пехотинец, докато напускаше територията на посолството през Северната врата. Седанът „Воксхол“ беше паркиран на забранено място на ъгъла на Норт Одли Стрийт. Ключовете му се намираха в джоба на якето на Габриел заедно с GPS предавателя с размерите на монета от пет пенса. Той отвори багажника и провери набързо товара, преди да закрепи предавателя близо до задния стоп на колата от страната на шофьора. После се настани зад волана и запали двигателя. Миг по-късно зави по Оксфорд Стрийт и се удиви на наплива от минувачи, закъснели с коледното пазаруване. Хората на Ейдриън го следваха до Олбъни Стрийт, където го заснеха как прави ляв завой и продължава на север. Това щеше да бъде последният им контакт с него. Що се отнася до американците и британците, Алон бе изчезнал от радара им.

Но не и от този на израелското посолство в Южен Кенсингтън, където по странно стечение на обстоятелствата група добронамерени християни бяха решили същата нощ да проведат бдение със свещи в името на мира в Светите земи. Във вътрешността на сградата Ари Шамрон и Узи Навот също участваха в бдение. Мислите им не бяха отправени към мира, нито към празниците и дома. Бяха се събрали около една задимена маса в импровизирания им щаб, разпределяха силите си и наблюдаваха примигващата зелена светлинка, която се движеше от източната страна на Риджънтс Парк към Хампстед.

50. Хампстед хийт

Бъдни вечер, 22:25 ч.

Паркира там, където му бяха казали — на Константин Роуд, в южния край на Хампстед Хийт. По улицата нямаше автомобили и докато приближаваше към мястото, Габриел не забеляза никакви признаци за наблюдение, било то вражеско или приятелско. Той спря двигателя и натисна копчето за отключване на багажника, после отвори централната конзола и пусна ключовете. Беше започнало да роси. Той слезе от колата и съжали, че не си е взел шапка.

Заобиколи седана и извади първия сак. Докато посягаше към втория, чу шум зад гърба си, обърна се и видя група певци на коледни песни, които вървяха тържествено към него. За миг се зачуди дали не са шпиони на Сфинкса, но бързо отхвърли мисълта, защото младежите му пожелаха весела Коледа и отминаха. Габриел извади втория сак на улицата и затвори багажника. Сега коледните певци пееха „Елате, всички вярващи“ пред малка тухлена къща, окичена с празнични лампички. На прозореца й имаше табела, на която пишеше Дайте ни мир в наше време.

Алон взе саковете и измина петдесетина метра по улицата, после прекоси тесен пешеходен мост, който минаваше над хлътнали железопътни релси, и влезе в парка. От дясната му страна имаше тъмна алея за джогинг. На циментовата площадка пред заключената с катинар порта четирима имигранти на по двайсет и няколко години играеха футбол под кехлибарената светлина на една улична лампа. Мъжете не обърнаха никакво внимание на Габриел, когато мина със саковете край тях и започна да се изкачва по склона на Парламънт Хил към пейката, на която му бяха казали да изчака следващия контакт. Когато стигна до нея, видя, че е заета от дребен човек с вехто палто и сплъстена брада. Мъжът рече с натежал от алкохол източнолондонски акцент:

— Весела Коледа, приятел. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да се махнеш от пейката.

— Тази нощ това е моята пейка.

— Вече не — каза Алон. — Мърдай!

— Разкарай се!

Габриел извади броунинга „Хай Пауър“ на Ейдриън Картър и го насочи към главата на мъжа.

— Измитай се оттук и забрави, че изобщо си ме виждал. Разбра ли?

— Напълно.

Мъжът стана бързо и изчезна в мрака на парка Хампстед Хийт. Алон прокара ръка по облегалката и долната страна на пейката и откри мобилен телефон, залепен под левия край на седалката. Моментално извади батерията и провери апарата за скрит експлозив. После я върна на мястото й и натисна активиращия бутон. Когато екранчето светна отново, каза тихо в прикрепения към яката на ризата му микрофон:

— „Нокия Р50“.

— Номер? — попита Узи Навот.

Габриел го продиктува.

— Някакви следи от скорошно обаждане?

— Не.

— А от есемес?

— Нищо.

Алон се загледа надолу към светлините на Лондон и зачака телефонът да звънне. Петнайсет минути по-късно чу писклива, металическа версия на адхан — мюсюлманския призив за молитва. Прекъсна я, като натисна бутона за разговор и вдигна апарата до ухото си. Отне му трийсет секунди да изслуша новите инструкции. После пусна телефона в коша за боклук до пейката, взе саковете и тръгна.

Във временния команден център в израелското посолство Узи Навот остави обезопасената радиостанция и вдигна слушалката на телефона си. Набра бързо един номер в Темс Хаус — разположения край реката щаб на МИ5 — и десет секунди по-късно чу гласа на Греъм Сиймор.

— Къде се намира в момента? — попита Сиймор.

— Върви през Хампстед Хийт към Хайгейт42. Току-що му казаха, че ако на следващата спирка има в себе си радиопредавател или оръжие, Елизабет Холтън ще бъде екзекутирана незабавно. След няколко секунди ще го изгубим от ефир.

— Какво мога да направя за теб?

— Да проследиш един телефон.

— Кажи ми всичко, което знаеш за него.

Навот съобщи на Сиймор модела и телефонния номер.

— Предполагам, че не са били толкова глупави да оставят някаква информация в регистъра на обажданията.

— Телефонът беше чист, Греъм.

— Ще го проучим и ще видим дали ще открием нещо. Но на твое място не бих хранил големи надежди. За съжаление, в телекомуникационната ни индустрия има доста джихадисти. Те са дяволски умни, когато се налага да прикриват следите си с телефони.

— Просто ни уведоми за всичко, което откриеш.

Навот затвори телефона и взе отново радиостанцията. Измърмори няколко думи на иврит, после погледна към Шамрон. Той крачеше бавно из стаята, като се подпираше тежко на бастуна си.

— Губите си времето, като проследявате този телефон, Узи. Вместо това трябва да следите наблюдателите.

— Знам, шефе. Но къде са те?

Ари спря пред монитора на един компютър и се втренчи в неясния образ на четиримата младежи, които играеха футбол пред заключената алея за джогинг в Хампстед Хийт.

— Поне един от тях е точно тук, пред теб, Узи.

— Държим ги под наблюдение още преди Габриел да пристигне. Никакви телефонни разговори. Никакви есемеси. Само футбол.

— Тогава трябва да допуснеш, че така ги е инструктирал Сфинкса — каза Шамрон. — Така бих постъпил и аз — стария изпитан физически сигнал. Ако Алон е чист, продължи да играеш футбол. Ако го следят, влез в някакъв спор. Ако Габриел има радиопредавател, направи почивка за цигара. — Посочи екрана. — Както прави онова момче там.

— Смяташ, че един от тях е наблюдател?

— Залагам живота си, Узи.

— Това означава, че в парка има още някой, който го следи, някой с мобилен телефон или двупосочен пейджър.

— Точно така — каза Ари. — Но няма да го откриеш. Вече се е махнал. Единствената ти опция е да проследиш наблюдателя.

Навот погледна екрана.

— Нямам ресурси да проследя четирима мъже.

— Не е нужно да следиш и четиримата. Трябва да проследиш само един. Обаче се увери, че си избрал подходящия човек.

— И кой е той?

— Ели има добър инстинкт за тези неща — каза Стареца. — Нека той реши. Но каквото и да правиш, гледай да сложиш друг предавател на Габриел, преди да напусне Хайгейт. Ако го изгубим сега, може никога да не го открием.

Узи посегна към радиостанцията. Шамрон започна отново да крачи из стаята.

Габриел захвърли броунинга и радиопредавателя до група дървета в средата на парка, после прекоси дигата между изкуствените езера в Хайгейт и продължи към Милфийлд Лейн. На стълба на близката улична лампа беше залепена моментална снимка на тъмносиньо БМВ комби. Самата кола бе паркирана петдесетина метра по-нататък пред голяма, самотна тухлена къща с впряг от усмихнати северни еленчета43 на моравата. Алон отвори задната врата и надникна вътре. Ключовете лежаха на видно място в средата на багажника. Той ги взе, остави саковете вътре, огледа внимателно колата, после седна зад волана и завъртя колебливо ключа.

Двигателят запали от раз. Габриел отвори жабката и видя лист хартия, който разгледа на светлината от таблото. На листа имаше подробни инструкции накъде да шофира — пътуване, което щеше да го отведе от Хайгейт до един труднодостъпен нос в графство Есекс, носещ подходящото име Фаулнес Пойнт44. На пасажерската седалка имаше стар пътен атлас „Бартоломю“ от 1995 година, който бе отгърнат на карта номер 25. Крайната цел беше обозначена с X. Върху обграждащите я води имаше червен надпис Опасна зона.

Алон включи на скорост и се отдалечи под бдителния поглед на усмихнатите елени. Зави надясно по Мъртън Лейн, както пишеше в инструкциите, и продължи на изток покрай гробището „Хайгейт“. На Хорнси Лейн един пешеходец в евтин шлифер се изпречи на пътя му. Габриел натисна рязко спирачката, но въпреки това блъсна леко мъжа и го събори на асфалта. Онзи скочи бързо на крака и стовари ядосано юмрук върху капака на колата, после бръкна чевръсто под калника на гумата от страната на пасажера и избяга. Габриел го проследи с поглед, сетне продължи към Аркуей Роуд. Зави наляво и се насочи към шосе М-25.

През същото време скитникът от парка Хампстед Хийт се върна в бивака си на върха на Парламънт Хил. Порови няколко минути в коша за боклук, сякаш търсеше парче хляб или нещо друго за ядене, после се настани отново на пейката, от която се разкриваше изглед към Лондон. Мислите му не бяха съсредоточени върху храна или пиене, а върху четиримата младежи, които в момента вървяха един след друг по пешеходния мост до Константин Роуд. „Смятаме, че един от тях е наблюдателят — бе казал Узи Навот. — Мемунехът иска ти да решиш кой е той“. Вече бе решил. Беше онзи с доченото яке, черните кецове и плетената шапка „Боб Марли“. Беше добър за толкова млад мъж, но Лавон бе по-добър. Лавон беше най-добрият. Той изчака четиримата младежи да се изгубят от погледа му, после свали изкуствената брада и парцаливото палто и тръгна след тях.

През първите деветдесет минути от пътуването на Габриел ръмеше непрекъснато, но щом прекоси подвижния мост, който водеше до Хейвънгор Айланд, вездесъщият Бог изсипа пороен дъжд, който превърна шосето в река. В огледалото за обратно виждане не се забелязваха никакви фарове, нямаше и коли, които да идват срещу него. Докато префучаваше покрай запустели ферми и тревясали корита на реки, той се запита дали това няма да е последният пейзаж, който вижда — не Долината на Израил, в която бе роден, не и Йерусалим или тесните улички на любимата му Венеция, а този брулен от вятъра нос на Северно море.

На осем километра след подвижния мост Алон зърна сред потопа табела, която предупреждаваше, че пътят скоро ще свърши. По причини, известни само на него, той погледна внимателно колко е часът — беше 00:35. Габриел зави в малък пуст паркинг в края на нос Фаулнес Пойнт и изключи двигателя. Остави ключа на стартера — беше му казал гласът в Хампстед Хийт. — Извади саковете и ги занеси на плажа. Той излезе от колата, отвори багажника и за миг се запита дали да не захвърли парите на паркинга и да отпраши с пълна скорост обратно към Лондон. Вместо това извади бавно саковете и ги помъкна по песъчливата пътека към тясната плажна ивица.

Когато наближи водата, чу някакъв шум, който му заприлича на шепот на вятъра сред тревите по пясъчните дюни. После зърна с крайчеца на окото си движението на нещо черно, което при ясна нощ би взел за преминаваща лунна сянка. Така и не видя кой му нанесе силния удар отстрани по главата, нито иглата, която се заби във врата му. За миг видя лицето на Киара, обгърнато от синя светлина. После всичко изчезна.

Шамрон и Навот стояха рамо до рамо в командния пункт и се взираха безмълвно в примигващата зелена светлина в края на нос Фаулнес Пойнт. Не беше помръдвала от десет минути. Ари знаеше, че така и ще си остане.

— По-добре изпрати някой да огледа мястото, Узи — каза той. — За всеки случай.

Навот приближи радиостанцията до устните си.

Йоси беше проследил предавателя на Габриел до Саутенд он Сий45 и седеше в едно денонощно кафене, от което се виждаше устието на Темза, когато получи тревожното обаждане на Узи. Трийсет секунди по-късно вече бе зад волана на реното си и шофираше с опасно висока скорост към Фаулнес Пойнт. Когато зави на паркинга, видя самотното БМВ комби с отворен багажник и ключ в стартера. Той взе едно фенерче от жабката и проследи чифт пресни следи от стъпки, които водеха към плажа. Там намери още стъпки с най-различни размери и две успоредни бразди, които започваха от средата на плажа и стигаха до водата. Браздите бяха от обувките на мъж, реши Йоси, който е бил в безсъзнание или нещо по-лошо. Той вдигна радиостанцията до устните си и накара Навот да скочи на крака в командния пункт.

— Няма го — каза Йоси. — Изглежда, отвели са го с лодка.

Навот остави радиостанцията си и погледна към Шамрон.

— Съмнявам се, че онези типове са излезли в Северно море в нощ като тази, Узи.

— Съгласен съм, шефе. Но къде са го завели?

Ари отиде при картата.

— Тук — каза той и посочи едно място от другата страна на река Крауч. — Пълно е с яхтклубове и други места, където да пусне котва малък плавателен съд. И единственият начин да се пресече реката по това време на нощта е с лодка, което означава, че ще трябва доста да обикаляме.

Навот взе отново радиостанцията и нареди на екипа си да започне преследване. После вдигна телефона и съобщи новината на Греъм Сиймор в щаба на МИ5.

51.

Намираше се в галерия от спомени, пълна с портрети на мъртъвци. Те му говореха, докато преминаваше бавно край тях: Цвайтер и Хамиди; братята Ал Хурани; Сабри и Халед ал Халифа — баща и син терористи. Приветстваха пристигането му в земята на мъчениците и празнуваха смъртта му със сладкиши и песни. В края на галерията едно бледо момче с дупки от куршуми по лицето преведе Алон през вратите на венецианска църква. Нефът на църквата бе украсен с картини, изобразяващи сцени от живота му, а над централния олтар висеше недовършено платно, очевидно рисувано от Белини, което изобразяваше смъртта на Габриел. Самият художник стоеше пред олтара. Той хвана Алон за ръката и го отведе в една градина в Йерусалим, където жена с белези от изгаряне седеше под сянката на маслиново дърво с пълничко момченце в скута си. Погледни снега — казваше жената на детето. — Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, а в Тел Авив падат снаряди. Той чу, че някой вика името му. Влезе отново в наоса46, но откри, че църквата е празна. Когато се върна в градината, жената и момчето бяха изчезнали.

Когато най-накрая се събуди, имаше чувството, че е препил. Главата го болеше жестоко, устата му сякаш бе натъпкана с медицински памук и му се струваше, че ще повърне, въпреки че не беше ял нищо от много часове. Отвори бавно очи и се опита да прецени ситуацията, без да помръдва. Лежеше по гръб върху тясно походно легло в малка стая с бели като порцелан стени. Беше окован, а белезниците бяха прикрепени към желязна скоба в стената зад главата му, така че ръцете му бяха болезнено извити назад. Дрехите и ръчния му часовник ги нямаше, устата му бе залепена. В лицето му светеше ослепителнобяла светлина.

Той затвори очи, пребори се с позив за повръщане и потръпна от студ. Скривалището беше добро. Несъмнено бе плод на дълго планиране и предприемчивост. Въпреки почти клиничната чистота на стаята, въздухът бе изпълнен с неприятни миризми — на изпражнения и на човешко тяло, тялото на жена, държана дълго време в плен. Елизабет Холтън е била тук преди него, беше сигурен в това. Дали все още бе някъде наблизо, зачуди се той, или я бяха отвели другаде, за да освободят място за новия обитател?

Зад вратата се разнесе шум. Габриел извърна леко глава и видя едно око, което го наблюдаваше през шпионката. После чу изщракване на катинар, последвано от скърцането на студените панти. В килията му влезе мъж. Беше на не повече от тридесет години, със слабо телосложение, облечен в риза и виненочервен пуловер с остро деколте. Той изгледа озадачено Габриел през очилата с рогови рамки, сякаш бе очаквал да види библиотека или книжарница и се бе озовал тук съвършено случайно. Чертите му се сториха някак познати на Алон. Едва когато онзи отлепи лепенката от устата му и му пожела приятна вечер на арабски, разбра защо. Гласът принадлежеше на млад мъж от Ауд Вест в Амстердам — млад мъж, който беше наполовина египтянин и наполовина палестинец. Опасна комбинация.

Принадлежеше на Ишак Фаваз.

Той изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Няколко минути по-късно в килията влязоха четирима мъже. Те му нанесоха няколко удара в корема, преди да свалят белезниците му, после го изправиха на крака и отново го биха. Стаята беше прекалено тясна за хубав побой, затова след кратко съвещание го извлякоха навън, както си беше гол, качиха го по едно стълбище и го набутаха в някакъв тъмен склад. Габриел удари пръв — нещо, което ги свари неподготвени. Успя временно да извади от строя единия от тях, после другите трима се нахвърлиха върху него и го събориха на студения циментов под. Там започнаха да го душат, ритат и удрят в продължение на няколко минути, докато от вътрешността на склада не долетя заповед да спрат и да се оттеглят. Оставиха го да лежи известно време на пода и да повръща собствената си кръв, после го върнаха в килията и закопчаха отново ръцете му за стената. Помъчи се да остане в съзнание, но не успя. Вратата на църквата във Венеция все още бе открехната. Той пристъпи вътре и видя Белини, който бе застанал на работната си платформа високо над централния олтар и нанасяше финалните мазки на платното, на което бе изобразена смъртта на Габриел. Алон се изкачи бавно при него и се включи в рисуването.

52. Уолтамстоу, Лондон

Коледа, 2:15 ч.

Наблюдателят беше добър. Много добър.

Маршрутът, по който бе поел след Хампстед Хийт, бе дълъг и ненужно сложен: четири различни автобуса, два дълги прехода пеш и накрая пътуване с метрото по линията „Виктория“ от Кингс Крос до Уолтамстоу Сентръл. Сега вървеше по Лий Бридж Роуд с мобилен телефон до ухото, а Ели Лавон се движеше на сто метра зад него. Младежът зави по Нортъмбърланд Роуд и след трийсет секунди влезе в малка къща с плосък покрив, облицована със ситни речни камъчета. Прозорците на втория етаж светеха, което означаваше, че вътре има други агенти.

Лавон направи кръг и се върна на Лий Бридж Роуд. На отсрещната страна на улицата имаше автобусна спирка, от която можеше да държи под око набелязаната къща. Докато сядаше уморено на пейката, чу Навот да препредава адреса на Греъм Сиймор в щаба на МИ5. Ели изчака да свърши, после промърмори в микрофона, прикрепен към яката на ризата му:

— Не мога да остана тук дълго, Узи.

— Не е необходимо. Кавалерията е на път.

— Кажи им да бъдат тихи — рече Лавон. — И побързай. Умирам от студ.

На МИ5 и на Отдела за борба с тероризма в Скотланд Ярд им бяха нужни само десет минути, за да получат имената на четиримата мъже, регистрирани на Нортъмбърланд Роуд номер 23, и точно двайсет минути, за да се сдобият със записите на всички телефонни разговори, проведени от къщата през последните две години. Разговорите с номера, които фигурираха в списъците с наблюдавани от правителството телефони, както и с номера на телефони, които се намираха в райони, известни с ислямски екстремизъм, бяха отбелязани автоматично за по-нататъшна проверка. Издирени бяха и записите на разговорите, проведени от тези номера през последните две години. В резултат на това един час след първото обаждане на Лавон МИ5 и Скотланд Ярд изработиха матрица с няколко хиляди телефонни номера и над петстотин имена, свързани с тях.

Малко след три часа сутринта копие на матрицата беше връчено на специалния екип на МИ5, който работеше денонощно, откакто Елизабет Холтън бе изчезнала. Пет минути по-късно Греъм Сиймор лично занесе второ копие на документа в заседателната зала на четвъртия етаж, която в момента бе заета от три млади жени. Едната беше привлекателна американка в началото на трийсетте с дълга до раменете руса коса и алабастрова кожа. Другите две бяха израелки — рубенсов тип жена с маниерите на войник и дребно тъмнокосо момиче, което леко накуцваше. Въпреки че и трите бяха пристигнали в Обединеното кралство с фалшиви паспорти, Сиймор се бе съгласил да ги допусне в Темс Хаус, при условие че се представят с истинските си имена. Жената от рубенсов тип беше майор Римона Щерн от Аман — израелското военно разузнаване. Тихата девойка, която се казваше Дина Сарид, беше аналитик от външното разузнаване на Израел. Американката беше Айрини Мур, служителка на ЦРУ и представителка на Националния център за борба с тероризма в Маклейн, Вирджиния.

Те приеха матрицата с благодарност, после си я поделиха. Американката и закръглената израелка поеха телефонните номера. Дина Сарид се зае с имената. Беше опитна — Греъм Сиймор веднага го забеляза. Но у нея имаше и нещо друго: сериозната целенасоченост, следите от ранното овдовяване в тъмните й очи. „Била е докосната от ужаса — помисли си той. — Била е жертва, но е оцеляла“. Мозъкът й бе като свръхмощен компютър. Сиймор беше убеден, че в матрицата с имената и номерата се крие важна улика. И нямаше никакво съмнение кой ще я открие пръв.

Той излезе от заседателната зала и се върна в оперативния център. На бюрото му го очакваше телеграма от есекското полицейско управление в Челмсфорд. Недалеч от Холиуел Пойнт, край северните брегове на река Крауч, бил открит изоставен плоскодънен плавателен съд. От състоянието на извънбордовия мотор се виждало, че лодката е била използвана същата вечер. Греъм взе телефона и се обади на Узи Навот в израелския команден пункт в Кенсингтън.

Трийсет секунди по-късно Навот затвори телефона и предаде новините на Шамрон.

— Изглежда, беше прав, че са го пренесли през реката.

— Съмняваше ли се в мен, Узи?

— Не, шефе.

— Той е жив — заяви Ари, — но не задълго. Нужен ни е пробив. Име. Телефонен номер. Каквото и да е.

— Момичетата го търсят.

— Да се надяваме, че ще го открият, Узи. Скоро.

53.

Следващия път, когато Габриел отвори очи, някой миеше тялото му. За момент се уплаши, че вече е мъртъв и наблюдава ритуалното почистване на собствения си труп. После, като се посъвзе малко, осъзна, че тъмничарите му се опитват да почистят кръвта, с която беше покрит благодарение на тях.

Щом приключиха, те му свалиха белезниците, колкото да му облекат комплект анцуг и да му нахлузят чехли на краката. Анцугът беше в синьо и бяло — националните цветове на Израел, но той не беше сигурен дали е случайно съвпадение или преднамерена обида. Вече облечен, отново го приковаха с белезниците за стената и се оттеглиха без повече насилие. По някое време, може би след половин час, Ишак се върна. След като погледа мълчаливо Габриел няколко секунди, той му зададе първия си въпрос:

— Къде са жена ми и синът ми?

— Защо си още тук? Мислех, че отдавна си заминал.

— За Пакистан? За Афганистан? Или за някой Шибанистан?

— Да — каза Алон. — Обратно в Дома на исляма47, убежището на убийците.

— Планирах да отида там — рече Ишак с усмивка, — но помолих да се върна тук, за да се занимая с теб, и молбата ми беше приета.

— Късметлия.

— А сега ми кажи къде са жена ми и синът ми.

— Колко е часът?

— Пет минути преди три — отговори самодоволно Ишак. После погледна часовника си. — Четири всъщност. Времето ти изтича. А сега отговори на въпроса ми.

— Предполагам, че вече са в Негев48. Там имаме таен затвор. Нещо като галактическа черна дупка. Онези, които попаднат вътре, изчезват завинаги. Там ще се погрижат добре за Ханифа и Ахмед.

— Лъжеш.

— Вероятно си прав, Ишак.

— Когато преговаряхме по телефона, ти ми каза, че си американец. Каза ми, че семейството ми ще бъде отведено в Египет, където ще бъде измъчвано. Сега ми казваш, че са в Израел. Виждаш ли какво имам предвид?

— Какво?

— Не може да ти се има доверие — ето какво. Но пък това не е изненадващо. Все пак си евреин.

— Отцеубиецът ми чете лекция за безсмъртието на измамата.

— Не, Алон, ти беше този, който уби баща ми. Аз го спасих.

— Знам, че мозъкът ми е малко объркан в момента, Ишак. Имам нужда от обяснение.

— Някога баща ми беше член на „Мечът на Аллах“, но обърна гръб на джихада и изживя остатъка от живота си като ренегат в земята на чужденците. После увеличи престъпленията си, като се съюзи с теб, еврейския убиец на палестински муджахидини. По законите на исляма баща ми щеше да гори в ада заради постъпките си. Аз му помогнах да умре като мъченик. Сега баща ми е шахид и мястото му е в рая.

Думите бяха изречени с дълбоко убеждение и Габриел разбра, че по-нататъшният спор е безсмислен. Все едно да спори с мъж, който вярва, че Земята е плоска и че американските астронавти никога не са стъпвали на Луната. Внезапно се почувства като Уинстън Смит в стая 101 на Министерството на любовта49. Свободата е робство. Две плюс две прави пет. Отцеубийството е свещен дълг.

— Справи се добре в Дания — каза Алон. — Много професионално. Трябва да си го планирал дълго време. Не мисля, че убийството на баща ти е било част от първоначалния план, но импровизацията беше забележителна.

— Благодаря — рече искрено младият Фаваз.

— Защо не остана за финала? И защо не ме убихте тогава?

Мъжът се усмихна спокойно, но не каза нищо. Габриел си отговори сам:

— Двамата със Сфинкса имахте други планове за мен, нали? Планове, възникнали в момента, в който снимката ми се появи в лондонските вестници след отвличането.

— Кой е този, когото наричаш Сфинкса?

Алон игнорира въпроса и продължи:

— Сфинкса знаеше, че ако американците не освободят Елизабет, рано или късно баща й ще вземе нещата в свои ръце. Знаеше, че Робърт Холтън ще предложи единственото, което има: пари. Освен това знаеше, че някой ще трябва да достави тези пари. Той изчака Холтън да отправи офертата си и реши да се възползва от възможността да си отмъсти.

— И въпреки това ти дойде. — Ишак не можа да прикрие удивлението си. — Бил си сигурен, че ще загинеш. Защо би направил подобно нещо? Защо би пожелал да размениш живота си за друг — за разглезената дъщеря на един американски милиардер?

— Къде е тя, Ишак?

— Мислиш ли, че щях да ти кажа, дори и да знаех?

— Знаеш отлично къде е. Тя е невинна, Ишак. Нямаш право да я убиеш дори и според превратните ти представи за такфир.

— Тя е дъщеря на американския посланик, кръщелница на американския президент и се изказва в подкрепа на войната в Ирак. Това я прави законна мишена според нашите и според които и да е други закони.

— Само един терорист би решил, че Елизабет е законна мишена. Имахме сделка. Тридесет милиона долара срещу живота на Елизабет. Очаквам да спазиш твоята част от сделката.

— Не си в позиция, в която можеш да отправяш искания, Алон. Освен това нашите закони ни разрешават да лъжем неверниците, когато е необходимо, и да отнемаме парите им, когато се нуждаем от тях. Трийсет милиона долара ще се отразят добре на финансирането на световния джихад. Кой знае, може дори да успеем да си купим ядрено оръжие и да го използваме, за да заличим страната ти от картата.

— Задръжте парите. Купете си шибаното оръжие, но я освободете.

Младият Фаваз се намръщи, сякаш темата започваше да го отегчава.

— Да се върнем на първоначалния ми въпрос. Къде са Ханифа и Ахмед?

— Бяха арестувани в Копенхаген. Когато пожелахте аз да доставя парите, ние отидохме при датчаните и поискахме жена ти и сина ти като допълнителна гаранция. Датчаните, разбира се, изпълниха веднага молбата ни. Ако не се върна жив оттук и ако Елизабет Холтън не бъде освободена, семейството ти ще изчезне от лицето на земята.

Ишак изглеждаше потресен, но запази предизвикателното си изражение.

— Лъжеш.

— Както кажеш, Ишак. Но повярвай ми, ако нещо се случи с мен, никога повече няма да пи видиш.

— Дори да е вярно, че сте ги отвели в Израел като допълнителна гаранция, щом светът научи, че ги държите като заложници, ще окаже силен натиск да бъдат освободени. Правителството ти няма да има друг избор, освен да се подчини. — Той се изправи рязко и погледна часовника си. — Остават две минути до три часа. Имаш нещо, което искаме да получим, преди да те екзекутираме. Дай ни го без борба и смъртта ти ще бъде относително безболезнена. Ако се опъваш, момчетата ще се заемат с теб. И този път няма да ги спра.

Той отвори вратата и направи крачка навън, после се обърна и погледна още веднъж Габриел.

— Мисля, че скоро и ти ще станеш шахид. Ако приемеш исляма, преди да умреш, мястото ти в рая е гарантирано. Мога да ти помогна, ако искаш. Процедурата е съвсем проста.

Отговор не последва, затова Фаваз затвори вратата и я заключи. Габриел затвори очи. „Две плюс две прави четири — помисли си той. — Две плюс две прави четири“.

54. Темс Хаус

Коледа, 4:15 ч.

— Мисля, че открих нещо.

Греъм Сиймор вдигна поглед. Беше Дина Сарид. Той посочи към празния стол до бюрото му. Тя остана права.

— Според записите на „Бритиш Телеком“, през последните осемнайсет месеца от телефона в къщата на Нортъмбърланд Роуд са били проведени двадесет и седем разговора до телефон, който се намира на Реджиналд Стрийт номер 14 в Лутън. Пет от тези разговора са били осъществени след изчезването на Елизабет Холтън.

Греъм се намръщи. Лутън — населено с множество мюсюлмани северно предградие на Лондон — беше един от най-големите проблеми на МИ5.

— Продължавайте — рече той.

— Според вашата матрица, телефонът в Лутън се намира в дома на мъж на име Набил Елбадри. Господин Елбадри се занимава с внос, износ и други стопански дейности. Не фигурира в нито един от списъците ви с известни симпатизанти на терористи и активисти на джихад.

— Е, и?

— Когато попаднах на името му преди няколко минути, бях сигурна, че вече съм го виждала някъде.

— Къде?

— В секретни досиета на „Мечът на Аллах“, които получихме от Египетската служба за сигурност.

Сиймор усети парене в стомаха си.

— Продължавайте, госпожице Сарид.

— Преди пет години египтяните са арестували в Кайро мъж на име Кемел Елбадри. По време на разпитите в затворническия комплекс „Тора“ той е признал, че е участвал в няколко операции на „Мечът на Аллах“ в Египет.

— Какво общо има това с Набил Елбадри от Лутън?

— Според досието на Кемел, той има брат на име Набил, който е емигрирал в Англия през 1987 година. Това съвпада с информацията в имиграционното досие на Набил Елбадри.

— Кемел още ли е в затвора?

— Мъртъв е.

— Екзекутиран?

— Не става ясно.

Греъм Сиймор се изправи и призова присъстващите в оперативния център да запазят тишина.

— Набил Елбадри — извика той. — Реджиналд Стрийт номер 14, Лутън. Искам да знам всичко, което може да се разбере, за този мъж и бизнес интересите му. Очаквам резултат в рамките на пет минути.

После погледна девойката. Тя кимна и се върна с накуцване в заседателната зала.

Момчетата в черно дойдоха за него десет минути след като Ишак напусна килията. Докато го водеха нагоре по тесните стълби, Габриел се подготви за още един побой. Вместо това, щом го въведоха в склада, те го сложиха да седне върху един сгъваем алуминиев стол.

Той погледна право напред и видя обектива на видеокамера. Младият Фаваз, който сега играеше ролята на режисьор и оператор, нареди на четиримата мъже в черно да застанат зад Алон. Трима от тях носеха автомати „Хеклер и Кох“. Четвъртият държеше заплашително нож. Габриел знаеше, че времето му още не е дошло. Ръцете му бяха закопчани отпред. На неверниците, които трябваше да изтърпят дълбокото унижение да бъдат обезглавени, винаги им закопчаваха ръцете отзад.

Ишак направи известни промени в реквизита, после излезе иззад камерата и даде сценария на Алон. Той погледна надолу. Сетне, като актьор, недоволен от репликите си, се опита да му го върне.

— Прочети го! — заповяда му Фаваз.

— Няма — отговори спокойно Габриел.

— Прочети го или ще те убия още сега.

Алон пусна сценария на земята.

На екипа за бързо реагиране на Греъм Сиймор му трябваха десет минути, за да изготви подробен опис на всички бизнес дейности и имоти, регистрирани на името на Набил Елбадри от Реджиналд Стрийт, Лутън. Очите на Сиймор се спряха по средата на списъка. Една компания, в която Елбадри беше миноритарен съдружник, притежаваше склад на Уест Док Стрийт в Харич, недалеч от фериботния пристан. Той стана от мястото си и отиде бързо до картата. Харич се намираше на приблизително шейсет километра от мястото, където есекската полиция беше намерила изоставената лодка. Сиймор се върна на бюрото си и се обади в израелския команден пункт в Кенсингтън.

Ишак вдигна падналите страници и след като се успокои, прочете изявлението от името на Габриел. Алон бил извършил множество престъпления срещу палестинците и мюсюлманите, заяви Фаваз, и заради тях скоро щял да се изправи пред справедливия съд на „Мечът на Аллах“. Габриел не изслуша докрай списъка с греховете си. Вместо това се загледа в пода на склада и се запита защо Ишак не си бе направил труда да скрие лицето си, преди да застане пред камерата. Отговорът, разбира се, му беше известен: младият Фаваз искаше да стане мъченик и възнамеряваше да умре заедно с него.

Когато прочете смъртната присъда на Алон, той се върна при камерата, за да се увери, че записът е добър. После даде знак на момчетата в черно да започнат следващия побой, който сякаш продължи цяла вечност. Убождането на иглата беше акт на милосърдие. Габриел затвори очи и усети, че се дави в черни води.

— Колко време ще е нужно на екипите ти да заемат позиция, Узи?

— Изпратих всички натам, след като есекската полиция откри лодката. Ще разполагам с три екипа в Харич след не повече от двайсет минути. Въпросът е какво да правим, щом пристигнем?

— Първо ще разберем дали наистина е там и ако е там, дали все още е жив. После ще чакаме.

— Ще чакаме? Какво ще чакаме, шефе?

— Дойдохме тук, за да освободим американското момиче, Узи. И няма да си тръгнем без нея.

55. Харич, Англия

Коледа, 5:30 ч.

Харич — древно пристанище, разположено на мястото, където се сливат реките Стур и Оруел, бе тъмен и заспал под яростната атака на поройния дъжд в коледната утрин. Във водите на залива Рамзи не се виждаше нито един търговски плавателен съд, а на фериботния пристан имаше само няколко коли, които изчакваха първия сутрешен рейс до континента. Капаците по прозорците на къщите в средновековния градски център бяха затворени и той бе напълно пуст, ако не се брояха чайките.

Такава бе обстановката, която завариха шестимата агенти на израелското външно разузнаване, когато пристигнаха в четири и четиридесет и пет сутринта. В пет часа вече бяха потвърдили, че в склада на Уест Док Стрийт има хора, а в пет и петнайсет бяха успели да поставят малка безжична камера в ъгъла на един счупен заден прозорец. В момента те се бяха разпръснали из околните улици. Яков бе застанал на пост на Стейшън Роуд, на стотина метра от склада. Йоси бе заел позиция на Рифайнъри Роуд. Одед и Мордекай бяха скрили микробуса за наблюдение под един надлез на шосе А-120. Михаил и Киара, които бяха прекарали нощта върху мотоциклета БМВ, се намираха в задната част на микробуса и наблюдаваха екрана на видеоприемника. Картината беше лоша, но въпреки това виждаха достатъчно добре какво се случва във вътрешността на склада. Четирима облечени в черно мъже товареха големи варели в задната част на микробус „Воксхол“ под надзора на слаб мъж с египетски черти и виненочервен пуловер.

В пет и четиридесет петимата мъже изчезнаха от обхвата на камерата. Десет минути по-късно се върнаха с последния компонент на оръжието им за масово унищожение — мъж в синьо-бял анцуг с окървавено, подуто лице и овързано с изолирбанд тяло. Киара, която виждаше Габриел за първи път след Хампстед Хийт, избухна в сълзи.

— Моля те, Михаил, кажи ми, че е жив.

— Жив е, Киара.

— Откъде си сигурен?

— Нямаше да го вкарват при бомбата, ако беше мъртъв.

Всъщност най-доброто доказателство, че е жив, помисли си мрачно Михаил, бе главата му. Ако Алон беше мъртъв, тя вече нямаше да е на раменете му. Той не сподели тази мисъл с Киара. Беше преживяла достатъчно през изминалата нощ.

В пет и петдесет и пет четиримата мъже в черно се преоблякоха в ежедневните си дрехи. Трима от тях се качиха в товарен камион „Мерцедес“ и напуснаха склада. Четвъртият се настани зад волана на микробуса, а мъжът с египетските черти и виненочервения пуловер се качи отзад при Габриел. В шест часа воксхолът зави по Уест Док Стрийт и се отправи към изхода на шосе А-120. Четири превозни средства го последваха предпазливо. Яков беше първи, а последни бяха Киара и Михаил с мотоциклета. Михаил седеше отзад, на мястото на стрелеца.

Габриел отвори едното си око, после полека отвори и другото. Опита да раздвижи крайниците си, но не успя. Темето му опираше в нещо метално. Изви врат и видя повърхността на стоманен варел. Имаше още пет такива, свързани с мрежа от жици, които водеха до детонатор, сложен на конзолата до шофьора. Ишак седеше срещу Алон. Беше кръстосал крака и в скута му лежеше пистолет. Усмихваше се, сякаш бе доволен от хитрия начин, по който бе разкрил на израелеца как ще бъде екзекутиран.

— Къде отиваме? — попита Габриел.

— В рая.

— Шофьорът ти знае ли пътя, или просто следва носа си?

— Знае го — отговори Фаваз. — Подготвя се за това пътуване много отдавна.

Габриел извърна глава и го погледна. Мъжът беше гладко избръснат, няколко години по-млад от Ишак и стискаше волана с две ръце, сякаш шофираше за първи път.

— Искам да седна — каза Алон.

— Мисля, че е по-добре да останеш легнал. Ако седнеш, ще те боли.

— Не ми пука!

— Добре тогава.

Той хвана агента за раменете и го подпря безцеремонно на стената от страната на пасажерската седалка. Фаваз беше прав. Изпитваше болка в седнало положение. Всъщност болката бе толкова силна, че едва не припадна. Но сега поне можеше да вижда отчасти предното стъкло. Навън все още беше тъмно, но в единия край небето постепенно изсветляваше до тъмносиньо. „Първата светлина в коледната утрин“ — помисли си той. Движеха се с умерена скорост и не се чуваше шум, следователно пътуваха по второстепенен път. Алон зърна за миг една пътна табела: Шраб Енд 3. Шраб Енд? Къде, за бога, се намираше Шраб Енд?

Внезапно дочу бръмченето на друг двигател. Звукът постепенно се усили, явно някакъв мощен мотор се приближаваше с висока скорост. Габриел отвори очи и видя как моторът ги задмина сред облак от пръски. После погледна Ишак и отново попита къде отиват. Този път слабият мъж само се усмихна. Това беше усмивката на мъченик. Габриел затвори очи и си помисли за мотора. Стреляй смъртоносно — каза наум. Всъщност Михаил не можеше да стреля по друг начин.

Узи Навот остави радиостанцията и погледна Шамрон.

— Михаил казва, че са запазили местоположението си от момента, в който напуснаха склада. Единият шофира, а другият е отзад при Габриел. Казва, че може да простреля чисто шофьора, но няма как да улучи и двамата.

— Трябва да ги накарате да спрат, Узи. Някъде, където експлозията няма да отнеме невинен живот.

— А ако не спрат?

— Измисли резервен план.

Габриел се помъчи да не мисли за тях. Опита да не се чуди как са го проследили, от колко време ги наблюдават и следват или как възнамеряват да го измъкнат. За него те не съществуваха. Бяха призраци. Илюзия. Замисли се за други неща. За болката в счупените си ребра. За вкочанените си крайници, които сякаш горяха. За Ари, подпрян на бастуна си от маслиново дърво. Ние се движим като сенки, удряме като светкавица и после изчезваме. „Направете удара скоро“ — помисли си той, защото се опасяваше, че всеки миг може да падне от Моста над джаханнам.

Представи си циферблата на часовник и стрелката, която отброява секундите. Опита се да долови звука на други превозни средства и зачете надписите по пътните табели, профучаващи край тях: Хекфордбридж… Бърч… Смитс Грийн… Типтрий… Грейт Бракстед… Габриел познаваше отлично географията на Европа, но въпреки това не можеше да се ориентира. Накрая видя табела за Челмсфорд и разбра, че са някъде на североизток и пътуват към Лондон по древен римски път.

Когато наближиха село на име Лангфорд, шофьорът внезапно намали. Фаваз стисна пистолета и изгледа въпросително по-младия мъж.

— Какво има? — промърмори той на арабски.

— Отпред има катастрофа. Махат ми да спра.

— Полиция?

— Не, само шофьори.

— Не спирай.

— Блокирали са пътя.

— Заобиколи — нареди му Ишак.

Шофьорът завъртя рязко волана. Микробусът се наклони, качи се на банкета и се раздруса, като изпрати вълни от болка по тялото на Габриел. Докато подминаваха мястото на катастрофата, той видя висок оплешивяващ мъж в средата на четиридесетте, който размахваше жално ръце, умолявайки ги да спрат. До него стоеше мъж със сипаничаво лице и се взираше в смачкания си фар, сякаш се опитваше да измисли правдоподобно оправдание за пред жена си. Алон погледна към Фаваз, когато микробусът се върна отново на пътя и се понесе с пълна скорост към Лондон.

— Коледа е, Ишак. Що за човек би зарязал на пътя двама шофьори в коледната утрин?

Вместо отговор, мъжът го блъсна грубо на пода. Сега Габриел не виждаше нищо друго, освен подметките му, долната част на шестте варела с експлозив и жиците, които ги свързваха с детонатора върху таблото. В стремежа си да пристигнат навреме в Лондон Фаваз неволно бе осуетил първия опит да го спасят. Габриел знаеше, че при втория опит няма да прибегнат до хитрост. Той затвори очи и наостри слух, за да чуе ръмженето на мотора.

Навот заповяда на Йоси и Яков да се върнат в смачканите коли и погледна Шамрон за нови инструкции.

— Страхувам се, че това продължи достатъчно дълго — каза Стареца. — Атакувайте ги в полето, където никой друг няма да пострада. И го изкарайте цял.

Ишак четеше мълчаливо Корана, когато Габриел чу бръмченето на приближаващия мотор. Той се съсредоточи върху пистолета, който лежеше в скута на слабия мъж, и сви овързаните си крака в готовност за удар. В продължение на няколко секунди бръмченето се усилваше, после внезапно спря. Фаваз вдигна поглед от Корана и погледна през предния прозорец. Когато моторът не се появи, той се обърна разтревожено към Алон, сякаш предчувстваше какво ще се случи. В момента, в който посегна към пистолета си, на предната седалка се разхвърчаха стъкла и плисна кръв. Шофьорът, прострелян на няколко места в главата, се наклони и завъртя волана с последен спазъм на безжизнената си ръка. Когато микробусът изскочи от пътя, Ишак се опита да насочи оръжието си към Габриел, но той вдигна свитите си крака и го изрита от ръцете му. Терористът се хвърли отчаяно след него. В този момент микробусът се преобърна.

56.

Лежеше върху мократа пръст, ослепял от болка и борещ се за глътка въздух. Някаква жена крещеше в лицето му и дърпаше изолирбанда, с който беше омотан. Гласът й беше приглушен от каската, а лицето й бе скрито зад тъмния визьор.

— Добре ли си, Габриел? — питаше го тя. — Чуваш ли ме? Отговори ми, Габриел! Чуваш ли ме? Проклет да си, Габриел! Обеща ми, че няма да умреш! Не умирай!

57. Рънсел Грийн, Англия

Коледа, 6:42 ч.

Край пътя имаше красив жив плет. Те се бяха врязали в него като върха на молив в мека хартия и се бяха преобърнали в нивата от другата му страна. Микробусът се бе приземил на покрива си и съдържанието му се беше пръснало по калната земя като играчки по пода на детска стая. На петдесетина метра от мястото, на което колата най-накрая бе спряла да се търкаля, се разхождаха група охранени фазани, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Прозорците на къщата от варовик в края на нивата започнаха да светват един по един в коледната утрин, която обитателите й дълго нямаше да забравят.

— Къде е Ишак? — попита Габриел, когато Киара сряза последната лента изолирбанд.

— В микробуса.

— Жив ли е?

— Да.

— В съзнание ли е?

— Не ми се вярва — отговори тя. — Ти изхвръкна рано от микробуса. Той не беше такъв късметлия.

— Помогни ми да стана.

— Трябва да лежиш, Габриел. Ранен си.

— Направи каквото ти казвам, Киара. Помогни ми да стана.

Тя го изправи и той изпъшка от болка. Направи крачка напред и се спъна в една буца. Киара, която продължаваше да го държи под ръка, го задържа да не падне.

— Седни, Габриел. Почакай да дойде линейката.

— Никакви линейки. Просто ми помогни.

Михаил дотича тромаво, все още с пистолет в ръката, и двамата с Киара помогнаха на Алон да се дотътри до микробуса. Шофьорът висеше с главата надолу от предпазния колан на седалката си, от раздробения му череп капеше кръв. Ишак лежеше отзад, носът и устата му кървяха, левият му крак беше строшен над коляното като кибритена клечка. Габриел погледна към Михаил.

— Издърпай го навън за крака — каза му той на иврит. — За счупения крак.

— Не го прави — примоли му се Киара.

— Махни се! — Алон погледна отново към Михаил. — Направи каквото ти казах или ще го сторя сам.

Михаил се пъхна в микробуса през отворените задни врати и изпълни нареждането. Миг по-късно Фаваз се гърчеше на земята в краката на Габриел. Неспособна да понесе гледката, Киара се отдалечи. Алон погледна надолу към Ишак и попита:

— Къде е моето момиче?

— Мъртва е вече — отговори мъжът, като се давеше в кръв.

Габриел протегна ръка към Михаил.

— Дай ми пистолета!

Той му го подаде. Алон го насочи към счупения крак и натисна веднъж спусъка. Писъците на Фаваз отекнаха над нивата, а пръстите му се забиха в меката пръст. Фазаните излетяха и закръжиха над главите им.

— Къде е моето момиче? — повтори тихо Габриел.

— Мъртва е!

Още един изстрел. Още един писък на болка.

— Къде е моето момиче, Ишак?

— Вече е…

Бум.

— Къде е моето момиче, Ишак?

— Аллаху акбар!50

Бум.

— Къде е Елизабет?

— Аллаху акбар!

Бум. Бум.

— Кажи ми къде е, Ишак.

Той насочи пистолета и се приготви да стреля отново. Този път Фаваз вдигна ръка и между виковете от болка успя да изрече:

— Амблър Роуд номер 17… двама мъченици… Уестминстърското абатство… в десет часа… Аллах е велик.

58. Финсбъри парк, Лондон

неделя, 7:30 ч.

Те влязоха в килията й и този път се държаха различно. Каин й проговори за пръв път от две седмици насам.

— Ще бъдеш освободена — каза той. — Имаш двайсет минути да се приготвиш. Ако дотогава не си готова, ще бъдеш убита. — И излезе от килията.

След него се появи Авел с пластмасова кофа с вода, парче сапун, кърпа за лице, хавлия, чисти дрехи и руса перука. Той остави кофата на пода, сложи останалите неща върху походното й легло, после свали белезниците и оковите й.

— Измий се добре и се облечи — обясни й спокойно. — Донесли сме ти хубави дрехи. Не искаме светът да си помисли, че сме се отнасяли лошо с теб.

Авел излезе и затвори вратата. Прииска й се да изкрещи от радост. Да се разплаче от облекчение. Вместо това, примерен затворник докрай, тя направи точно каквото й бяха казали. Използва само петнайсет минути от отпуснатото й време и когато се върнаха в килията, я завариха седнала на ръба на леглото със събрани крака и трепереща.

— Готова ли си? — попита я Каин.

— Да — отговори Елизабет с нисък, равен глас.

— Тогава ела — каза й той.

Тя стана и ги последва бавно нагоре по тъмното стълбище.

Новината за успешното освобождаване на Алон пристигна в израелското посолство на Олд Корт Плейс в седем часа и четиридесет и осем минути. Беше предадена по обикновен мобилен телефон от Киара, която в този момент седеше до Габриел на задната седалка на един „Фолксваген Пасат“ със счупен фар и огънат калник. Обаждането прие Шамрон, който, щом чу новината, захлупи лице в шепите си и заплака. Вълнението му бе толкова силно, че в продължение на няколко секунди хората около него не успяха да разберат дали Алон е жив, или е мъртъв. Когато стана ясно, че е жив и отново е с техните хора, в стаята избухна смях. Краткото веселие, което последва, както и молбите на Шамрон за тишина, докато слушаше остатъка от доклада на Киара, бяха записани от агентите на Британската правителствена централа по комуникациите, които бяха следили всички израелски съобщения през изминалата нощ. Ари незабавно проведе два разговора: първият беше с Ейдриън Картър в американския оперативен център на Гроувнър Скуеър, а вторият — с Греъм Сиймор, който се намираше на Даунинг Стрийт заедно с министър-председателя и шефа на комисия „Кобра“. Сиймор веднага уреди полицейски ескорт, който да доведе безопасно Габриел и останалите членове на екипа му в Лондон, после забърза към американското посолство, както направи и Шамрон. Когато очуканият „Пасат“ и полицейският му ескорт спряха пред Северната врата, двамата мъже вече стояха до Ейдриън Картър.

Автомобилът незабавно бе заобиколен от две дузини униформени служители на лондонската полиция, които охраняваха територията на посолството. За момент Шамрон изгуби колата от поглед, после жълто-зелената преграда от полицаи се раздели и той зърна Габриел за пръв път. Едната му ръка бе преметната през рамото на Йоси, а другата — през това на Одед. Лицето му беше подуто и изкривено от болка, а синьо-белият му анцуг бе покрит с кръв и кал. Те го преведоха през портата и го задържаха изправен пред тримата началници на разузнавателните служби. Ари го целуна нежно по бузата и промърмори нещо на иврит, което другите не разбраха. Габриел повдигна леко глава и погледна към Греъм Сиймор.

— Ако ми кажеш да не се оплаквам заради една грозна цицина на главата, ще ме ядосаш.

— Ти си адски глупав… и адски смел. — Сиймор се обърна към Ейдриън Картър: — Да го вкараме вътре, а?

Посланик Робърт Холтън ги чакаше в преддверието на посолството заедно с посредника при преговорите от ФБР Джон О’Донъл и още няколко членове на американския екип. Когато Габриел влезе вътре, прегърнал раменете на Йоси и Одед, те го аплодираха сдържано, сякаш се страхуваха, че многото шум може да го нарани допълнително. Робърт Холтън отиде при Алон и внимателно сложи ръце на раменете му.

— Боже мой, какво са ви сторили? — Той погледна към Ейдриън Картър. — Да го заведем в моя кабинет. Там лекарите ще могат да го прегледат.

Вкараха го в асансьора и го качиха на последния етаж. Йоси и Одед го сложиха да легне на дивана в кабинета на посланика, но когато лекарите се опитаха да влязат в стаята, Греъм Сиймор ги върна и бързо затвори вратата.

— Преди двайсет минути екип от специалните части на лондонската полиция атакува къщата на Амблър Роуд, в която според Ишак е била затворена Елизабет. Не я намериха, но откриха множество доказателства, че доскоро е била там. Сфинкса ни разходи из цяла Западна Европа, а тя през цялото време е била под носа ни, в Англия. Въпросът е къде е сега?

— Информацията, която Фаваз е дал на Габриел за местоположението на Елизабет, се оказа вярна — намеси се Ейдриън Картър. — Така че най-вероятно и информацията за това какво възнамеряват да правят с нея също е вярна.

— Вярна е — вметна Алон. — Ще я екзекутират пред Уестминстърското абатство в самото начало на коледното богослужение. Ще бъде убита от двама атентатори самоубийци, които ще отнемат живота на много невинни хора. Аз трябваше да участвам във втората част на терористичния акт — мощен взрив на кола бомба, която щеше да убие стотици ваши служители, стекли се на местопроизшествието.

— Кървава баня пред най-важния национален символ в утрото на Рождество Христово — каза Греъм. — Акт, предназначен да запали искрата на въоръжен бунт в Египет и да постави на колене тази държава. — Той се поколеба, после добави: — Не можем да допуснем да се случи. В този момент пред северния вход на абатството има няколкостотин души, очакващи коледното богослужение, което ще започне в десет и половина. Нямаме друг избор, освен да отцепим Уестминстър и бързо да евакуираме всички от района.

— И по този начин автоматично да осъдим Елизабет на смърт — намеси се Габриел. — Когато шахидите пристигнат в Уестминстър и открият, че абатството е празно и обградено, ще прибегнат до резервния си план, който е да я убият незабавно, независимо къде.

— Простете прямотата ми — каза Сиймор, — но това е за предпочитане пред първоначалния им план.

— Не минах през ада, за да се откажа сега от момичето — заяви Алон. — Има и друг начин.

— Какъв?

— Ишак ни каза, че Елизабет ще бъде придружавана от двама мъже. Каза ни…

Греъм Сиймор вдигна ръка.

— Стига, Габриел. Това е лудост.

— Ще изчакаме пристигането на шахидите, Греъм. И ще ги ликвидираме, преди да успеят да убият Елизабет.

— Вие?

— А какво трябва да се направи според теб? Да ги застреляме от голямо разстояние като снайперисти? Или от двайсет крачки като джентълмени? Трябва да бъдат оставени да се приближат. След това трябва да бъдат убити, преди да успеят да задействат детонаторите си. Това означава изстрели в главата от близко разстояние. Не е приятна работа, Греъм. Ако стрелците се поколебаят дори за миг, ще настъпи истински ад.

— В лондонската полиция има специално подразделение, наречено СО-19: Сините барети. Те са отлични стрелци, обучени са за подобни операции. Ако не ме лъже паметта, бяха пратени на обучение в Израел.

— Така е — потвърди Шамрон. — Много са добри. Но никога не са попадали в реална ситуация като тази. Трябват ти стрелци, които са правили подобно нещо и преди, стрелци, които няма да се огънат от напрежението. — Той направи пауза, после добави: — Трябват ти стрелци като Габриел и Михаил.

— Алон едва стои на крака — възрази Сиймор.

— Ще се справя — каза Габриел. — Остави ни да довършим това, което започнахме.

— А как ще разберем, че това наистина е тя?

Алон погледна към Робърт Холтън.

— Ако някой може да потвърди със сигурност, че това действително е Елизабет, то това е нейният баща. Нека да застане в двора от северната страна на абатството с миниатюрна радиостанция. От мястото си ще може да види всеки, който се приближава откъм Уайтхол или Виктория Стрийт. Щом види Елизабет, той ще ни сигнализира. Двамата с Михаил ще се погрижим за останалото.

— Само едно не разбирам — рече Греъм. — Как ще накарат Елизабет да отиде на собствената си екзекуция?

Габриел си спомни онова, което Ибрахим му беше казал в нощта на смъртта си в Дания.

— Ще й кажат, че ще я освободят. Така тя ще ги последва по собствена воля и ще направи всичко, което й кажат.

— Копелета! — изруга тихо Сиймор. После погледна часовника си. — Предполагам, че разполагате с подходящото оръжие и муниции?

Алон бавно кимна.

— Ще ни трябват и миниатюрни радиостанции, за да поддържаме връзка с посланик Холтън.

— Можете да вземете радиостанции от служителите на дипломатическата охрана на посолството — обади се Картър. — Нашите агенти координират работата си с лондонската полиция. Всички можем да настроим апаратите си на една и съща сигурна честота.

Греъм погледна към Габриел.

— Какво ще правим с него? Не може да отиде в Уестминстър в този вид.

— Сигурен съм, че ще му намерим нещо подходящо — каза Ейдриън. — В сутерена има двеста души, които пристигнаха от Вашингтон с куфари, пълни с дрехи.

— А лицето му? Изглежда ужасно.

— Опасявам се, че за да оправим лицето му, ще е нужно коледно чудо.

Греъм Сиймор се намръщи, отиде до бюрото на посланика и вдигна телефона.

— Трябва да говоря с министър-председателя — каза той. — Веднага.

59. Уестминстърското абатство

Коледа, 9:45 ч.

Готическите кули на Уестминстърското абатство — национална светиня на Англия, място за коронации от времето на Вилхелм Завоевателя и гробище на британски монарси, държавници и поети — проблясваха под лъчите на слънцето в студената зимна утрин. Проясняването, обещано предната сутрин от синоптиците, най-накрая бе настъпило.

Габриел не се впусна да разсъждава дали това е добра или лоша поличба. Просто се наслаждаваше на топлината на слънчевите лъчи върху отеклата си буза. Седеше на пейка на Парламънт Скуеър, облечен с взети назаем дрехи и със слънчеви очила, които прикриваха насинените му очи. Лекарите в посолството му бяха дали достатъчно кодеин, за да забрави временно раните си. Въпреки това, беше се облегнал леко на Михаил за опора. Коженото яке на младия мъж още беше влажно от нощта, в която бе преследвал Габриел с мотоциклет из Есекс. Дясната му ръка потупваше нервно избелелите му сини дънки.

— Стига — каза му Алон. — Причиняваш ми главоболие.

Михаил спря за момент, после поднови потупването. Габриел се загледа в триъгълната тревна площ от северната страна на Уестминстърското абатство. Ейдриън Картър стоеше под едно голо дърво на Виктория Стрийт с ушанката, която бе носил онзи следобед, когато бяха посетили заедно парка Тиволи в Копенхаген. До него, с мека шапка, слънчеви очила и микрофон в ухото, бе застанал посланик Робърт Холтън. А до Холтън стоеше Сара Банкрофт, бивша служителка на музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, по-късно агент на ЦРУ, а сега пълноправен гражданин на невидимия свят. От всички присъстващи единствено Сара имаше представа за жестокостта на операцията, която предстоеше. Щеше ли да я наблюдава? — запита се Габриел. Или този път щеше да се възползва от възможността да извърне поглед?

Той огледа слънчевите улици на Уестминстър. Ели Лавон и Дина Сарид се шляеха по Грейт Джордж Стрийт, Яков и Йоси флиртуваха с майор Римона Щерн пред сградата на Парламента, а Мордекай стоеше под сянката на Биг Бен и разгръщаше туристически пътеводител. Греъм Сиймор се намираше в една незабележима кола в Сторис Гейт, от другата страна на Виктория Стрийт, в компанията на комисаря на лондонската полиция и директора на СО-19 — подразделението за специални операции. Двадесет от най-добрите стрелци на СО-19 бяха извикани по спешност и сега бяха заели позиции около катедралата и заобикалящите я улици. Габриел чуваше в ухото си как си разменят съобщения, но до момента бе успял да разпознае в тълпата само половин дузина от тях. В крайна сметка това нямаше особено значение. Важното бе, че те го познават.

— Зле ли беше? — попита го Михаил. — Имам предвид побоя.

— Просто се позабавляваха — отговори уклончиво Алон. Не му се искаше да се връща към събитията от изминалата нощ. — Нищо не е в сравнение с онова, което Ибрахим е преживял в ръцете на египетската тайна полиция.

— По-добре ли се почувства, докато стреляше в него?

— В Ишак ли?

Младият мъж кимна.

— Не, Михаил, не се почувствах по-добре. Но не се почувствах и по-зле. — Габриел вдигна ръка и посочи северния вход на Уестминстърското абатство. — Виж онези хора там. Много от тях скоро щяха да са мъртви, ако не бях направил каквото бе необходимо.

— Ако не улучим мишените си, пак може да загинат. — Михаил го погледна. — Изглежда, опитваш се да се убедиш, че си имал моралното право да го измъчваш.

— Вероятно си прав. Отидох твърде далеч. Но и всички ние отидохме твърде далеч. Американците преминаха чертата след единайсети септември и сега се опитват да намерят обратния път. За съжаление, целите на терористите не са се променили и поколението, което скоро ще се появи от бойните полета на Ирак, ще бъде много по-жестоко и опасно от терористите, които се появиха в Афганистан.

— Осмелихме се да им се противопоставим, в резултат на което терористите ни обявиха за истинските терористи.

— Това е тайното им оръжие, Михаил. Свиквай.

Габриел чу пращене в слушалката в ухото си. Погледна към северния вход на Уестминстърското абатство и видя как огромните врати бавно се отварят. Греъм Сиймор беше уредил църковните служители да приемат богомолците по-рано от обичайното — проста маневра, която щеше да намали драстично броя на потенциалните жертви. Алон се надяваше, че шахидите няма да се досетят, че това е капан.

— Къде бях? — попита той.

— Говореше за тайни оръжия.

— Снощи, Михаил. Къде бях снощи?

— В Харич.

— Винаги съм искал да посетя Харич — рече Габриел. — Какво видя Киара?

— Само финала, когато те качиха в микробуса. — Михаил сложи ръка на рамото му. — Ще ми се да ме беше оставил да прострелям онова копеле вместо теб.

— Спокойно, Михаил. Коледа е.

— Не и за нас. Надявам се само Ишак да не ни е излъгал.

— Не е — отсече Габриел.

— А ако я отведат другаде?

— Няма. Имаш ли цигари?

Михаил потупа левия джоб на якето си.

— А запалка?

— Имам всичко. Трябва ни само Елизабет.

— На път е — каза Алон. — Скоро всичко ще свърши.

Колата беше „Форд Фиеста“, бледосива и доста ожулена. Авел, мъжът със зелените очи, шофираше, а Каин седеше до нея на задната седалка. Сега, когато бяха без маскировъчни шапки, тя виждаше лицата им за пръв път и бе шокирана от младостта им. Те носеха дебели якета, бяха гладко избръснати и миришеха на одеколон от сандалово дърво. Каин я стискаше за лакътя с лявата си ръка, а в дясната държеше пистолет. Елизабет се опитваше да не гледа към оръжието, дори да не мисли за него. Вместо това се взираше мълчаливо през прозореца. Бяха минали повече от две седмици, откакто не бе излизала навън; две седмици, откакто не бе виждала друго човешко същество, освен Каин, Авел и маскираните им съучастници; две седмици, откакто не бе виждала слънцето и не бе имала някаква представа за времето. Прозорецът за нея беше вход към реалността. „Каин и Авел са от света на прокълнатите — помисли си тя. — От другата страна на стъклото е земята на живите“.

През първите няколко минути не успя да се ориентира. После профучаха край входа на метростанцията в Камдън и от този миг нататък вече можеше да разпознае маршрута, по който се движеха. Въпреки хубавото време, улиците бяха странно пусти. На Тотнъм Корт Роуд видя празнични венци и си даде сметка, че по всяка вероятност е утрото на Коледа.

Пресякоха Оксфорд Стрийт и продължиха по Чаринг Крос към площад „Трафалгар“, после поеха по „Уайтхол“ към Парламънт Скуеър. Спряха за кратко на светофара в югоизточния край на площада, след това завиха по Виктория Стрийт. Тогава Елизабет видя голяма тълпа от хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Встрани от тълпата зърна мъж с ушанка, до когото стоеше позната фигура с мека шапка, която поразително приличаше на баща й. Не беше той, разбира се. Баща й, роден в Колорадо, никога не би сложил подобна шапка.

Миг по-късно завиха по Аби Орчард Стрийт. Авел паркира на непозволено място и изключи двигателя. Каин пусна пистолета в джоба на палтото си и я стисна силно за лакътя.

— Сега ще отидем на малка разходка — каза той. — След това ще те освободим. Излез бавно от колата и сложи и двете си ръце в джобовете на шлифера. Ще те заведем дотам, където трябва да стигнеш. Гледай в земята и не казвай нито дума. Ако не правиш каквото ти казвам, ще те застрелям. Разбра ли?

— Да — потвърди тихо тя.

Каин се пресегна през скута на Елизабет Холтън и отвори вратата й. Тя провеси крака извън колата и стъпи на улицата — първата й крачка към свободата.

Когато микрофонът на Габриел изпращя, стрелките на Биг Бен показваха девет часа и петдесет и седем минути. Гласът, който чу, принадлежеше на Ейдриън Картър.

— Виктория Стрийт — каза тихо Картър. — Сега ще пресече Сторис Гейт и ще влезе в храма. Носи руса перука и жълто-кафяв шлифер.

— Шахидите?

— От двете й страни по един.

— Холтън току-що осъди двама души на смърт, Ейдриън. Сигурен ли е?

— Сигурен е.

— Махни го оттам. Веднага.

Картър хвана Робърт Холтън за лакътя и го поведе към Грейт Джордж Стрийт, а Сара ги последва на две крачки разстояние. Алон и Михаил станаха едновременно и тръгнаха. Сара ги наблюдаваше. „Гледай настрани — помисли си той. — Продължавай да вървиш и гледай настрани“.

Те се спряха за няколко секунди на ъгъла на площад „Парламънт“, за да изчакат да премине един автобус, после пресякоха бързо улицата и влязоха в двора на Уестминстърското абатство. Михаил вървеше от лявата страна на Габриел, дишането му беше повърхностно и учестено, а стъпките — енергични и отривисти като тези на Алон. Беретата на Габриел бе затъкната в колана до левия му хълбок и дръжката й притискаше болезнено едно от счупените му ребра. Щеше да разполага само с части от секундата. Части от секундата да извади оръжието си и да заеме позиция за стрелба. Когато беше момче като Михаил, можеше да го направи за времето, потребно на другите да плеснат с ръце. А сега? Той продължи да върви.

Двамата минаха под рехавите сенки на дърветата, където допреди секунди бяха стояли Картър и Холтън. Когато излязоха отново на слънчева светлина, видяха Елизабет и нейните придружители, които се движеха бавно по тротоара близо до северната фасада на абатството. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, а дланите — в джобовете на шлифера й. Двамата шахиди, които вървяха от двете й страни, я държаха под ръка. Свободните им ръце бяха мушнати във външните джобове на дебелите им якета.

— Държат пръстите си върху детонаторите, Михаил. Виждаш ли?

— Виждам.

— Виждаш ли хората зад тях? Когато започнем да стреляме, не трябва да пропускаш.

— Няма да пропусна.

— А цигарите?

— Готов съм.

— Продължавай да вървиш.

Двеста богомолци все още стояха пред северната кула и чакаха търпеливо да ги пуснат вътре. Алон хвана Михаил за лакътя и го избута покрай тълпата до пресечната алея. Елизабет и терористите се намираха на четиридесетина метра пред тях и се приближаваха бързо. „Една секунда — помисли си Габриел. — Една секунда“.

Пръстите на Каин бяха впити в лакътя й и ръката му трепереше от страх. Тя се зачуди защо бяха решили да я освободят на многолюдно обществено място като Уестминстърското абатство. После Каин промърмори нещо на Авел на арабски, от което сърцето й натежа. Елизабет внезапно осъзна, че я бяха довели тук, за да я екзекутират, а не да я освободят.

Погледна първо единия терорист, после другия. Дебелите якета, отнесения поглед, треперещите ръце… Те също щяха да умрат тук, разбра тя. Те бяха шахиди и носеха колани с експлозиви. А след няколко секунди и тя самата щеше да стане шахид.

Погледна към тълпящите се хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Истинските мишени бяха те. Елизабет беше отвлечена насред кървава баня и изглежда, възнамеряваха да я екзекутират по същия начин. Но тя нямаше да допусне заради нея да бъде пролята още невинна кръв. Трябваше да направи нещо, да спаси колкото е възможно повече хора.

— Гледай надолу! — скара й се Каин.

Не — помисли си Елизабет. — Няма да гледам надолу. Няма да се подчиня.

И тогава го видя…

Среден на ръст мъж с ъгловати черти, със слънчеви очила и прошарени слепоочия, който вървеше покрай тълпата заедно с един по-млад светлокос мъж. Беше същият човек, който се бе опитал да я спаси в Хайд Парк, Елизабет бе сигурна в това. И щеше да се опита да я спаси отново.

Но как би могъл да го направи?

Каин и Авел държаха ръцете си в джобовете. Щяха да натиснат детонаторите си за секунда. Секунда, която Елизабет трябваше да вземе от терористите и да я даде на двамата мъже, които се приближаваха към нея — двамата мъже, които току-що бяха спрели и палеха цигари.

Няма да се предам — помисли си тя. После изрита с върха на лявата си обувка токчето на дясната и политна към паважа.

Каин я подхвана — една машинална проява на добрина, която му коства живота. Когато се озова отново на крака, тя видя как двамата мъже вадят светкавично пистолетите си и откриват огън. Лицето на Каин изчезна в експлозия от кръв и парченца мозък, а зелените очи на Авел едновременно се пръснаха в орбитите си. Стрелците профучаха като вятър край нея с протегнати напред оръжия, сякаш се надбягваха със собствените си куршуми. Каин се строполи пръв, а мъжът с прошарените слепоочия скочи върху гърдите му и изстреля още няколко патрона в главата му, сякаш се опитваше да го натика под земята. После измъкна ръката на Каин от джоба на якето му и извика на Елизабет да бяга. Образцов затворник до самия край, тя се втурна по тревната площ към Виктория Стрийт, където мъжът с познатия силует и меката шапка я посрещна с отворени обятия. Тя се притисна към гърдите му и се разплака неудържимо.

— Всичко е наред, Елизабет — каза Робърт Холтън. — Държа те. Вече си в безопасност, обич моя.