Агентът

11. Ню Скотланд Ярд

събота, 12:26 ч.

— Няма да се оплаквам прекалено много от силния удар по главата.

Лимузината на Греъм Сиймор излезе от предния двор на Скотланд Ярд — централата на лондонската полиция, и зави по Бродуей. Шефът на МИ5 изглеждаше много уморен. И имаше защо. Бомбени експлозии бяха разтърсили метрото при станциите Марбъл Арч, Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър и Чаринг Крос. Шестима американски дипломати и охранители бяха убити в Хайд Парк, дъщерята на американския посланик — Елизабет Холтън, бе изчезнала и се смяташе за отвлечена. И единственият арестуван досега беше Габриел Алон.

— Поискаха да вдигна ръце и да хвърля пистолета — продължи Габриел. — Подчиних се на заповедта им.

— Опитай се да видиш нещата от тяхната гледна точка. Канел си се да застреляш човек в главата и си бил заобиколен от осем трупа. Невероятен късметлия си, че изобщо са ти дали възможност да се предадеш. Били са в пълното си право да те застрелят. Така са обучени да постъпват, когато се сблъскат с предполагаем атентатор самоубиец.

— Нямаше ли да е чудесно? Единственият човек, който се опита да предотврати атентата, застрелян от лондонската полиция. — Сиймор посрещна думите му с гневно мълчание, но Алон продължи да говори: — Трябваше да ме послушаш, Греъм. Трябваше да повишиш нивото на заплаха и да обезпокоиш някои от познатите ти терористи. Може би Елизабет Холтън и другите американци щяха да останат в посолството, вместо да ходят да тичат в Хайд Парк.

— А аз ти казах да стоиш настрана от това.

— И затова ме остави да стоя шестнайсет часа в онази килия? Затова им позволи да повдигнат отново обвинения срещу мен, да вземат пръстовите ми отпечатъци и да ме снимат?

— Прости ми, че не ти се притекох на помощ по-рано, Габриел. Бях малко зает.

Алон погледна навън към мокрите улици на Уестминстър. Те бяха почти безлюдни, като се изключат полицаите, които стояха на пост на всеки ъгъл. Греъм Сиймор имаше право. Лондон току-що бе преживял най-кървавия си ден от Втората световна война насам. Той нямаше право да се оплаква, че е прекарал по-голямата част от него в Скотланд Ярд.

— Колко са загиналите, Греъм?

— Жертвите са много повече от тези при атентатите през юли 2005-а — отговори Сиймор. — Досега имаме триста убити и над две хиляди ранени. Но тези бомбени експлозии очевидно са имали вторична цел: да предизвикат хаос в столицата, за да могат похитителите да се измъкнат незабелязано. За наше съжаление, всичко е изпълнено перфектно. Който и да е планирал този атентат, е дяволски жесток… и дяволски добър.

— Какво разбрахте за самоличността и произхода на атентаторите?

— Младежи, второ поколение британски жители от Финсбъри Парк и Уолтамстоу в Източен Лондон. И четиримата са с египетски произход и са посещавали малка джамия в Уолтамстоу, наречена „Ал Салаам“.

— Джамията на мира — подхвърли Габриел. — Колко подходящо.

— Имамът е изчезнал и е неоткриваем, както и неколцина членове от управата на джамията. Изглежда, местните момчета са извършили бомбените атентати, а твоят човек — Самир, и последователите му са се заели с отвличането.

— Успяхте ли да проследите бусовете?

— И двата са били закупени от фирми, собственост на човек, наречен Фарук ал Шахаки. Предприемач с египетски произход, роден в Лондон, който има бизнес дела в цяла Великобритания и Близкия изток.

— Къде е сега?

— Снощи е отлетял за Пакистан. Поискахме от пакистанското разузнаване да го открие.

— Късмет! — каза Габриел. — Успяхте ли да проследите маршрута им с уличните камери за наблюдение?

— Донякъде — отговори Сиймор. — Но в един момент свиват в уличка без камери и изчезват от полезрението. Открихме бусовете в един гараж в Мейда Вейл, който е бил нает от един от атентаторите самоубийци.

— Някой поел ли е отговорност?

— Твърде много са, за да ги проследим в момента. Атаката има всички характеристики на дело на Ал Кайда. Предполагам, че ще научим повече, когато похитителите поставят исканията си.

— Ще бъде по-добре за всички, ако намерите Елизабет Холтън, преди хората, които я държат, да започнат да поставят исканията си.

— Работим по предположението, че все още се намира на територията на Великобритания. Имаме хора на всички летища, гари и пристанища в страната. Крайбрежната охрана се опитва да затвори бреговата линия, но това никак не е лесно, тъй като тя е дълга тринайсет хиляди километра. От Отдела за борба с тероризма разпитват информатори и заподозрени симпатизанти на терористите, както и хора, които познават атентаторите самоубийци. Освен това претърсват къща по къща кварталите с преобладаващо мюсюлманско население. Нашите мюсюлмани вече започват да се ядосват. Ако не внимаваме, нещата много бързо могат да излязат извън контрол. — Сиймор погледна Алон. — Много жалко, че не си успял да раниш някого от терористите в Хайд Парк. Страшно се нуждаем от информация.

— Може и да съм — рече Габриел.

— Какво искаш да кажеш?

— Стрелях няколко пъти в задницата на единия от бусовете. Трябва да наблюдавате центровете за спешна помощ за араби с огнестрелни рани, получени при неизяснени обстоятелства.

Лимузината зави към Милбанк и продължи край Темза към Ламбет Бридж. Мобилният телефон на Греъм иззвъня. Той го вдигна до ухото си, промърмори няколко думи и затвори.

— Американците — поясни. — Двеста разследващи от ЦРУ, ФБР и Съдебния департамент кацнаха на Хийтроу снощи и започнаха работа в сутерена на американското посолство на Гроувнър Скуеър. Те са в постоянна връзка с „Кобра“ — специална комисия, оглавявана от министъра на вътрешните работи, която координира действията на британското правителство в кризисни ситуации като тази.

— Прилично ли се държат?

Сиймор изпусна тежка въздишка.

— Както може да се очаква при подобни обстоятелства. Засега това е основно работа на британската полиция, което означава, че няма какво друго да правят, освен пасивно да наблюдават и да ни притискат да действаме по-бързо. Дадоха ни да разберем, както и на целия свят, че независимо от факта, че госпожица Холтън е кръщелница на президента, Съединените щати няма да преговарят с терористите за нейното освобождаване.

— Ако преговарят, нито един американски дипломат по света вече няма да е в безопасност — каза Габриел. — Това е труден урок, който научихме отдавна.

— Ние предпочитаме една по-прецизна интерпретация на същия принцип. Ако при добронамерено преговаряне можем да си върнем жената жива, не виждам нищо лошо.

— Предполагам, че изцяло зависи от това какво ще трябва да дадете в замяна.

Алон погледна през прозореца към Темза. Тринадесет хиляди километра брегова линия, безброй малки пристанища и частни летища… От личен опит знаеше, че с малко интелект и пари един терорист може да отведе заложника си почти където си пожелае. Година по-рано неговата съпруга бе отвлечена от стаята си в недостъпна британска психиатрична клиника. Беше отпътувала принудително с кораб за Франция, преди някой да е разбрал, че я няма.

— Изглежда, че вие и американците сте се погрижили за всичко — каза той. — Което означава, че не ми остава нищо друго, освен да напусна Лондон и да се престоря, че никога не съм бил тук.

— Страхувам се, че това е невъзможно, Габриел.

— Коя част от него?

— И двете.

Сиймор извади от куфарчето си сутрешния брой на „Таймс“ и му го подаде. Водещото заглавие гласеше: Насилие и отвличане в Лондон. Едно друго заглавие в долния край на страницата привлече вниманието на Алон: Израелски разузнавач, замесен в нападението в Хайд Парк. Под заглавието имаше размазана снимка на Габриел, насочил беретата си в лицето на Самир ал Масри. На вътрешните страници имаше втора снимка: тази, която му бяха направили в Скотланд Ярд след атентата.

— Снимката в парка е направена от минувач с мобилен телефон. Некачествено, но за сметка на това драматично. Поздравления, Габриел. Предполагам, че сега друга група терористи ще поиска главата ти.

Алон включи страничната лампичка и прегледа статията. Тя съдържаше истинското му име, както и доста подробно описание на професионалните му постижения.

— Твоята служба ли е отговорна за това?

— Повярвай ми, Габриел, в момента си имам достатъчно главоболия. Не ми трябва още едно. Източникът е неясен, но очевидно изтичането на информация е дошло от някого в полицията. Предполагам, че е някой висш служител, който се опитва да се подмаже на голям вестник. Независимо как е станало, това означава, че няма да ти бъде разрешено да напуснеш страната, докато не бъдат изяснени надлежно в съда всички въпроси относно участието ти в този случай.

— Подробностите за моето участие в този случай са съвсем ясни, Греъм. Дойдох в Лондон да те предупредя, че група терористи от Амстердам вероятно е пристигнала в Англия, за да извърши мащабен атентат. Ти избра да пренебрегнеш предупреждението ми. Искаш ли да разкрия това надлежно пред пресата?

Сиймор, изглежда, внимателно обмисли въпроса, преди да отговори:

— Срещу теб има няколко сериозни обвинения, в това число и влизане в страната с фалшив паспорт, незаконно притежание на огнестрелно оръжие и противозаконна стрелба на обществено място.

— Стрелях с незаконното си оръжие в трима терористи убийци.

— Това няма значение. Ще трябва да останеш във Великобритания, докато полицията изясни всичко. Освобождаването ти ще предизвика вой и скърцане със зъби от всички страни. — Сиймор се усмихна уморено. — Не се притеснявай. Уредихме ти удобна квартира. Късметлия си. Ще напуснеш Лондон. Ние ще трябва да останем тук и да живеем с последиците от този атентат.

— Моята служба знае ли, че съм задържан?

— Скоро ще го узнае. Току-що уведомихме офицера за свръзка във вашето посолство.

Колата зави по алеята на Темз Хаус — величествената крайбрежна централа на МИ5. Воксхол Крос — щабквартирата на британските разузнавателни служби МИ66, се издигаше на отсрещния бряг на реката и гледаше към Албърт Имбанкмънт.

— Шофьорът ми ще те закара до едно от нашите най-сигурни убежища — каза Сиймор. — Дори не си помисляй да избягаш. Той е добре въоръжен и е отличен стрелец.

— Къде ще отида, Греъм? Нямам паспорт.

— Сигурен съм, че би могъл да се снабдиш с такъв.

Сиймор посегна към вратата, но спря.

— Има ли още нещо, което да ни кажеш, Габриел? Нещо, което може да ни помогне да открием Елизабет Холтън?

— Казах ти всичко, което знам.

— Всичко, освен името на твоя източник от Амстердам.

— Обещах да го защитя, Греъм. Знаеш какво означава да защитиш източник.

— В подобни времена източници като твоя трябва да бъдат използвани и изгорени.

— Предпочитам да го запазя, Греъм. Той рискува живота си, идвайки при нас.

— А не ти ли е хрумвало, че е възможно да е свързан по някакъв начин със случая?

— Не е.

— Надявам се да си прав — отговори Сиймор. — Според моя опит източниците рядко казват цялата истина. Всъщност в повечето случаи лъжат. Това правят те. Точно затова са източници.

Временният дом на Габриел се оказа очарователна къща, заобиколена от двеста акра частна земя сред ниските хълмове на Котсуолдс. Управителят на имота Спенсър, грубоват червенокос ветеран от МИ5, го запозна с правилата на следващата сутрин, по време на безгрижната му закуска в огряната от слънце трапезария. Имаше неограничен достъп до телевизия, радио и лондонските вестници, но не и до телефон. Разрешено му бе да използва всички стаи в главната сграда, но се налагаше да ограничи до минимум взаимоотношенията си с обслужващия персонал. Можеше да се разхожда сам на територията на имението, но ако искаше да отиде в селото, трябваше да му се организира ескорт. Всичките му действия щяха да бъдат наблюдавани и записвани. Всеки опит за бягство щеше да завърши с провал и да доведе до лишаване от всички привилегии.

Габриел прекарваше времето си, като внимателно следеше развоя на британското разследване. Сутрин ставаше рано и четеше купчинката лондонски вестници, които го очакваха в стаята за закуска заедно с чая и препечените филийки. След това отиваше в библиотеката и търсеше британските и американските новинарски канали за достоверна информация за съдбата на Елизабет Холтън и самоличността на похитителите й. Седемдесет и два часа след отвличането никой не бе поел отговорност и нямаше обявени искания. Посланик Холтън стоически отправи апел за нейното освобождаване, същото направиха американският президент и британският министър-председател. Дните се нижеха бавно и телевизионните експерти бяха склонни да допуснат, че дъщерята на посланика е била убита от похитителите или е загинала още при нападението. Габриел смяташе тези хипотези за прибързани и най-вероятно — неверни. Той бе видял изпипаната операция в действие. Беше убеден, че накрая похитителите ще се покажат и ще заявят своите искания.

На четвъртия ден от своето затворничество той си уреди да отиде до селото и прекара близо час в скитане по магазините на главната улица. Купи вълнен пуловер за Киара и красив дъбов бастун за Шамрон. Когато се върна в къщата, завари Спенсър в предния двор, размахал лист хартия, сякаш съдържаше необикновено важни новини, дошли от далечния край на кралството. Така и беше. Британците се бяха съгласили да свалят всички обвинения срещу Габриел в замяна на неговите свидетелски показания при официалното разследване на атентатите. Имаше запазено място за вечерния полет за Тел Авив, уредено му бе самостоятелно и безпроблемно качване на борда. Една кола щеше да го вземе след час. Колата все пак се оказа с ескорт. Автомобилите бяха американски, както и изисканият на вид мъж, облечен в дипломатически сив костюм, който седеше на задната седалка на лимузината.

— Добър ден, господин Алон — каза посланик Робърт Холтън. — Позволете ми да ви закарам до летището. Бих искал да поговорим.

— Всъщност на мен дължите освобождаването си — продължи посланикът. — Когато разбрах, че още сте задържан, обадих се на министър-председателя и настоях веднага да ви освободи.

— Знаех, че американците имат значително влияние на Даунинг Стрийт, но не подозирах, че имат властта да освобождават затворници.

— Последното нещо, което би искал министър-председателят, бе да види как отправям публично искането си. Проучването на общественото мнение показва, че сега съм най-популярният човек във Великобритания. Моля ви, кажете ми защо изобщо пресата си дава труд да прави подобно проучване?

— Отдавна съм се отказал от опитите да разбера пресата, посланик Холтън.

— Същото проучване показва, че по-голямата част от британците вярват, че съм си навлякъл това нещастие заради приятелството ми с президента и негласната ми подкрепа за войната в Ирак. Сега нашите врагове използват войната, както и подкрепата ни за израелската държава, за да оправдават всякакви грехове.

— Боя се, че така ще бъде още дълго време.

Посланикът свали очилата си и разтри носа между очите си. Изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред.

— Единственото ми желание е да можех да освободя дъщеря си с едно телефонно обаждане. Не е лесно да разполагаш с власт и в същото време да се чувстваш безпомощен. Имах всичко, което исках от живота, но ми отнеха единственото нещо, което не бих могъл да изгубя.

— Ще ми се да бях пристигнал пет секунди по-рано — каза Габриел. — Може би щях да успея да им попреча да отведат дъщеря ви.

— Не се обвинявайте за случилото се. Ако някой изобщо има вина, това съм аз. Аз приех тази работа. Аз бях този, който помоли Елизабет да зареже живота си и да дойде тук с мен. И пак аз я оставих да тича в Хайд Парк три пъти седмично, макар да се страхувах, че може да се случи подобно нещо.

Робърт Холтън сложи отново очилата си и се вгледа замислено в Габриел.

— Но представете си изненадата ми, когато разбрах, че тайнственият мъж, убил трима от терористите в Хайд Парк, сте вие. Президентът е мой близък приятел, господин Алон. Ако не бяхте вие, той можеше да бъде убит във Ватикана тази година.

В действителност личният секретар на папата — монсеньор Луиджи Донати, бе спасил живота на президента. Габриел само бе застрелял убиеца — поддръжник на радикалния ислям, който бе успял да проникне в редиците на швейцарската гвардия.

— Според британците какви са изгледите да открият дъщеря ви? — попита той.

— За съжаление вбесяващо малки. Днес нахлуха в три жилища, където мислеха, че може би я държат. Оказа се, че разузнаването е сбъркало. Това, което не разбирам, е защо терористите още не са отправили искания.

— Защото знаят, че несигурността ви причинява огромна болка. Искат да се чувствате благодарен, когато най-сетне се покажат и го направят.

— Сигурен ли сте, че ще поискат нещо в замяна?

— Да, господин посланик. Но трябва да сте подготвен за факта, че почти сигурно ще е нещо, което не можете да им дадете.

— Опитвам се да не забравям, че са замесени по-важни принципи и политически въпроси от съдбата на дъщеря ми — каза Холтън. — Подготвям се за възможността да се наложи тя да умре заради безопасността на дипломатите по целия свят. Но това никак не ми се струва честна замяна, господин Алон. И въобще не съм сигурен, че е цена, която съм готов да платя. Всъщност съм почти сигурен, че ще им дам всичко, което поискат, за да върна жива дъщеря си.

— Те точно това целят, господин посланик. Ето защо изчакват да отправят исканията си.

— Вашето правителство има опит в тези неща. Какво смятате, че ще поискат?

— Затворници — отговори Габриел. — Почти винаги искат това. Може да са няколко или само един, но много важен затворник.

— Като онзи от организаторите на атентата от 11 септември, когото ние държим?

— Зависи кой я е отвлякъл.

— Възнамерявам да предложа голяма награда за предоставена информация.

— Колко голяма?

— Петдесет милиона долара.

— Подобна награда със сигурност ще предизвика появата на шарлатани и мошеници. И тогава британците ще се окажат затрупани от лавина от фалшиви сведения и следи. Това по-скоро ще затрудни разследването, отколкото да му помогне. Засега ви препоръчвам да държите портфейла си затворен, господин посланик.

— Това вероятно е мъдър съвет. — Холтън изгледа мълчаливо Габриел. — Предполагам, че не бих могъл да ви убедя да останете няколко дни в Лондон и да помогнете за откриването на дъщеря ми.

— Боя се, че трябва да се прибера у дома и да поема отговорността и последствията от факта, че снимката ми се е озовала във вестниците. А и това е работа за вас и британците. Естествено, ако се сдобием с някаква информация, веднага ще ви я предадем.

Телефонът иззвъня. Посланикът вдигна слушалката от конзолата и я доближи до ухото си. Заслуша се за момент с напрегнато лице, после прошепна:

— Благодаря ви, господин премиер.

Затвори телефона и погледна към Алон.

— Лондонската полиция преди малко е нахлула в къща в Уолтамстоу, Източен Лондон. Нищо. — Замълча замислено. — Току-що ми дойде наум, че вие сте последният човек, който е видял дъщеря ми… искам да кажа, последният свестен човек.

— Да, господин посланик, предполагам, че съм аз.

— Видяхте ли лицето й?

Габриел кимна утвърдително.

— Да, сър, видях лицето й.

— Те нараниха ли я?

— Не изглеждаше да е ранена.

— Беше ли уплашена?

Алон отговори честно:

— Сигурен съм, че беше много уплашена, сър, но не отиде доброволно. Бореше се с тях.

В очите на Робърт Холтън внезапно блеснаха сълзи. Личеше си, че са сълзи на гордост.

— Радвам се, че се е борила — каза посланикът. — Надявам се, че го прави и в този момент.

12.

Тя се бе съпротивлявала. Беше се борила яростно и много по-дълго, отколкото бяха очаквали. Съпротивляваше се, докато бягаха от Хайд Парк по Еджуеър Роуд, както и в гаража в Мейда Вейл, където я прехвърлиха в друг бус. Беше драла и ритала. Беше плюла по скритите им под маскировъчните шапки лица и ги бе наричала страхливи убийци. Накрая бяха принудени да й сложат инжекция. Това не й хареса. После вече не се съпротивляваше.

Стаята й беше малка и квадратна, със стени от пенобетон, боядисани в слонова кост, и циментов под. В нея нямаше нищо друго, освен сгъваемо войнишко легло с твърда като тухла възглавница и бодливо вълнено одеяло, което миришеше на нафталин и дезинфектант. Ръцете и краката й бяха оковани с белезници и лампата винаги бе светната, така че нямаше представа дали е ден или нощ. На металната врата имаше шпионка, през която постоянно я наблюдаваше изпълнено със злоба кафяво око. Тя си мечтаеше да забие скалпел в него. Когато заспиваше, а това й се удаваше рядко, сънищата й бяха изпълнени с насилие.

Взаимоотношенията й с похитителите бяха сведени до абсолютния минимум и бяха подчинени на стриктни правила. Те бяха установени още първия ден, след като тя се съвзе от въздействието на опиатите. Общуването се осъществяваше писмено — с бележки, пъхнати под вратата на килията й. При получаването на такава бележка тя трябваше да отговори тихо с „да“ или „не“. Бяха я предупредили, че всяко отклонение от процедурата ще бъде наказвано с лишаване от храна и вода. Досега бяха й задавали само два въпроса. Единият беше: „Искаш ли храна?“. Другият: „Искаш ли да използваш тоалетната?“. Всеки път, щом бележката с въпроса се появеше под вратата, тя отговаряше с „да“, независимо дали беше гладна, или й се налагаше да се облекчи. Положителният отговор й даваше възможност да се откъсне от монотонното взиране в безличните бели стени. Той означаваше контакт с похитителите й. И независимо колко ги мразеше, това й действаше странно успокояващо.

Храната винаги бе една и съща: малко хляб и сирене, шише вода и няколко парченца шоколад, ако се бе държала добре. За тоалетна й служеше жълта пластмасова кофа. Само двама от похитителите й влизаха в килията. Те носеха маскировъчни шапки, за да крият лицата си, но тя се научи да ги разпознава по очите. Единият имаше много тъмни очи, другият — лешниково зелени, които й се струваха перверзно хубави. Нарече мъжа с тъмните очи Каин, а този с лешниково зелените — Авел. Каин носеше храната й, а на горкия Авел се падаше да отнася кофата й. Той бе достатъчно мил да отвръща зелените си очи, докато го правеше.

Мислено разиграваше игри, за да запълни дългите празни часове. Спускаше се шеметно по безкрайни ски писти сред кристалночист въздух. Извършваше сложни операции и преговори всичките си скучни учебници по медицина. Често говореше с майка си. Но най-много мислеше за момента на своето залавяне. Сцената се въртеше постоянно в паметта й като видеолента, над която нямаше контрол: изскачащите от бусовете мъже в черни гащеризони, разкъсаните тела на приятелите й, лежащи на земята в Хайд Парк, мъжът, който се опита да я спаси. Беше го зърнала за кратко, докато я теглеха към задната врата на буса — слаба фигура с прошарени слепоочия, подпряна на едно коляно, с пистолет в протегнатите си напред ръце. Често се чудеше кой беше той. Надяваше се един ден, ако се спаси, да има възможността да му благодари.

Ако изобщо се спаси… По неизвестни причини й беше по-лесно да си представи собствената си смърт, отколкото момента на своето освобождаване. Знаеше почти със сигурност, че е обект на мащабно издирване, но надеждата, че ще я открият, постепенно започна да се топи. Дните отминаваха и бележките се появяваха с умопомрачителна последователност. „Искаш ли храна?… Искаш ли да използваш тоалетната?…“ Но на петия ден — същия, в който мъжът с прошарените слепоочия се качваше на самолета на летище Хийтроу — се появи различна бележка. Тя гласеше: Един от хората ми се нуждае от лекар. Ще ни помогнеш ли?

— Да — отговори тя тихо и след минута Каин и Авел влязоха в килията й и внимателно я изправиха на крака.

Поведоха я безмълвно по стръмно тясно стълбище, като вървяха бавно, за да не се спъне с белезниците. Когато стигнаха горния край на стълбището, минаха през скърцаща метална врата и влязоха в малък склад. Беше пусто и тъмно, мракът се нарушаваше от един фенер, който осветяваше няколко походни легла в далечния ъгъл. На едно от тях лежеше мъж, чието лице не беше скрито с камуфлажна шапка. То бе сгърчено от болка и мокро от пот. Каин отгърна одеялото, показвайки десния му крак.

— Исусе Христе! — възкликна тихо Елизабет.

Куршумът бе влязъл под коляното и бе натрошил горната част на пищяла. Входното отверстие беше с диаметър около два сантиметра, със забити миниатюрни парченца от облеклото, което бе носил онази сутрин. Кожата беше червеникавокафява и подута, червени ивици бяха започнали да пълзят радиално към бедрото. Очевидно бе, че страда от сериозна локална инфекция и е на границата на сепсиса7. Тя посегна към китката му, но един от терористите я сграбчи за ръката. Беше Каин.

— Трябва да премеря пулса му.

Елизабет се освободи от хватката му и постави пръсти от вътрешната страна на китката на болния. Пулсът бе ускорен и слаб. После тя сложи длан върху челото му: бе мокро от пот и горещо от високата температура.

— Трябва незабавно да бъде отведен в спешен медицински център. И то добър.

Каин поклати отрицателно глава.

— Иначе ще умре.

Терористът вдигна облечената си в ръкавица ръка и насочи пръст към лицето на Елизабет, сякаш беше пистолет.

— Аз? Не мога да направя нищо за него тук. Той се нуждае от стерилна обстановка. Трябва да отиде в болница още сега.

Каин отново поклати глава.

— Ако му помогна, ще ме пуснете ли?

Този път той дори не си направи труда да отговори. Елизабет погледна към ранения мъж. Беше на не повече от двайсет и пет години, предположи тя, и ако не се намесеше веднага, щеше да умре много мъчително до тридесет и шест часа. Заслужаваше смъртта си, но сега това нямаше значение. Беше страдащо човешко същество, а Елизабет се бе заклела да лекува всички хора. Тя погледна към терориста с тъмнокафявите очи.

— Имам нужда от някои неща. Още сме във Великобритания, нали?

След кратко колебание той кимна утвърдително.

— Тогава вашият приятел има късмет. Все още е възможно да се вземе някой много силен антибиотик. Дайте ми лист хартия и нещо за писане. Ще изготвя списък. Донесете всичко, което ви поискам. Ако не го направите, приятелят ви ще умре.

13. Летище „Бен Гурион“

четвъртък, 22:47 ч.

Приемната за ВИП гости беше празна, когато Габриел пристигна на летище „Бен Гурион“ късно същата вечер. Мина сам по дългия бял коридор и излезе в мразовития нощен въздух. Бронираната лимузина на Шамрон бе паркирана на кръговото кръстовище и от отворения наполовина заден прозорец се виеше струйка цигарен дим. Зад нея бе спрян втори автомобил, пълен с абсурдно млади бодигардове — нова добавка към охраната му след опита за покушение срещу него. Ари прекарваше старините си, обграден от деца с пистолети. Алон се страхуваше, че такава ще бъде и неговата съдба.

Той се качи отзад в лимузината и затвори вратата. Шамрон го изгледа мълчаливо, после вдигна покритата си с кафяви петна ръка и даде знак на шофьора да тръгва. Минута по-късно, докато се носеха с пълна скорост към Йерусалим през Юдейското плато, той сложи в скута на Габриел купчина израелски вестници: „Хаарец“, „Маарив“, „Йедиот Ахаронот“, „Йерусалим Пост“. Снимката на Алон бе на първата страница на всеки от тях.

— Изпратих те в Амстердам за няколко дни кротко да четеш и ето какво ми носиш. Знаеш ли, Габриел, има и лесни начини да се измъкнеш от вечеря с министър-председателя.

— Всъщност аз я чаках с нетърпение.

Шамрон го изгледа недоверчиво.

— Поне тонът на статиите е положителен, не като пердаха, който обикновено ядем, когато наши агенти бъдат разкрити по време на акция. Още веднъж си национален герой. „Хаарец“ те нарича „недотам таен суперагент“. Това е любимото ми определение.

— Радвам се, че намираш нещата за забавни.

— Ни най-малко не ги намирам за забавни — отвърна Ари. — Предприехме необичайна стъпка, като те изпратихме в Лондон, за да се увериш, че британците разбират сериозността на предупреждението ни. Те решиха да не му обърнат внимание и резултатът е касапницата в метрото и попадането на дъщерята на американския посланик в ръцете на ислямски терористи.

— Да не говорим за шестимата мъртви американски дипломати и охранители.

— Да, като че ли всички са ги забравили. — Шамрон запали друга цигара. — Откъде знаеше, че ще нанесат удар в Хайд Парк?

— Не го знаех. Просто имах теория, която за съжаление се оказа вярна.

— И какво те доведе до тази теория?

Габриел му разказа за рисунката в бележника, взет от апартамента на Самир ал Масри в Амстердам. Ари се усмихна. Той гледаше на превъзходната памет на Алон като на едно от най-добрите си постижения. Габриел вече я притежаваше, когато бе дошъл при него, но той го бе научил как да я използва.

— Значи ги предупреди неведнъж, а два пъти — изтъкна Шамрон. — Нищо чудно, че британците се държаха като магарета по време на преговорите ни за твоето освобождаване. Имах усещането, че използват арестуването и затварянето ти като начин да упражнят натиск върху нас.

— С каква цел?

— За да не разкриеш при публичния процес за атентатите истинското съдържание на двата ти разговора с Греъм Сиймор.

— Смяташ, че си пази задника?

— Сиймор е влязъл в последния етап на дългата си забележителна кариера. Той почти вижда своята къща в провинцията и почетното си място в борда на уважавана финансова компания в Сити. Не би желал някакъв размахващ пистолет израелец да го препъне на финала.

— Последното нещо, което ще направя, е да се „хвърля върху меча си“, за да защитя репутацията и пенсионирането на Сиймор.

— Така е, но и ще направиш всичко възможно, за да не го поставиш в неудобно положение. Ще трябва да обмислим някаква версия, която да включва част от истината, за да защитим както твоята, така и неговата репутация. — Ари се усмихна. Обмислянето на версии беше едно от любимите му хобита. — Сразяването на Греъм Сиймор не е потребно на никого. Ще имаш нужда от него и приятелите му в следващия си живот.

— И какъв ще е той?

Шамрон го огледа внимателно през облака цигарен дим.

— Да си преднамерено недосетлив също не е особено полезно, Габриел. Много добре знаеш какво подготвям за теб. Време е да поемеш ръководството. Ключът за тронната зала е в ръцете ти.

— Може би, Ари, но има един проблем. Аз не го искам. Съществуват и други неща, които искам да правя през остатъка от живота си.

— Боя се, че е време да зарежеш детинщините.

— Имаш предвид реставрирането?

— Точно така.

— Не го считаше за детинщина, докато го използваше за прикритие на един убиец.

— Реставрацията служи и на двама ни дълго време — отвърна Шамрон, — но този период приключи.

Минаха край изгорения корпус на бронетранспортьор — останка от свирепите боеве в Баб ал Уад по време на Войната за независимост.

— Бил съм в заседателната зала на министерството по време на кризи — каза Алон. — Виждал съм как нашите лидери се разкъсват на парчета. Това не е начинът, по който искам да прекарам следващите десет години. Освен това всички тези бивши генерали ще виждат в мое лице просто едно момче с пистолет.

— Вече не си момче. Наближаваш възрастта, когато хората в правителството достигат апогея на кариерата си. Ти просто достигаш своя апогей по-рано от тях. Винаги си бил нещо като вундеркинд.

Габриел вдигна броя на „Хаарец“.

— А какво ще кажеш за това?

— Скандала? — Ари сви рамене. — Кариера без скандали не е истинска кариера. А и повечето от твоите скандали ти спечелиха важни съюзници във Вашингтон и Ватикана.

— Спечелиха ми и доста врагове.

— Те са твои врагове независимо от действията ти. И ще останат такива дълго след като тялото ти бъде положено до това на Дани на Маслиновия хълм. — Шамрон изгаси фаса си. — Не се притеснявай, Габриел, това няма да се случи утре. „Смъртта“ на Амос ще е бавна и само шепа хора ще знаят, че пациентът бере душа.

— Колко ще трае?

— Година. Най-много година и половина. Имаш достатъчно време да реставрираш още няколко картини за твоя приятел в Рим.

— Няма начин това да остане скрито цяла година, Ари. Винаги си казвал, че разузнавателната служба е най-неподходящото място за съхранение на тайни.

— В момента само трима души са посветени в това: ти, аз и министър-председателят.

— И Узи.

— Трябваше да го включа в играта — каза Шамрон. — Узи е моите очи в Службата.

— Може би за това и аз съм ти нужен там.

Стареца се усмихна.

— Не, Габриел, искам те там, за да мога да затворя очи.

— Не смяташ да умираш, нали, Ари?

— Искам просто малко да подремна.

Алон се обърна и погледна през задния прозорец на лимузината. Втората кола ги следваше отблизо. Той се извърна към Шамрон и го попита дали има някакви новини от Лондон за Елизабет Холтън.

— Все още нищо от нейните похитители — отговори Стареца. — Нищо и от британците, или поне нищо, което искат да кажат публично. Но е възможно ние да получим полезна информация.

— Откъде?

— От Египет. Рано тази сутрин нашият най-голям „актив“ в ЕСС ни изпрати сигнал, че има нещо за нас.

Съкращението ЕСС означаваше Генерална дирекция на Египетските служби за сигурност — учтив начин за назоваване на египетската тайна полиция.

— Кой е той? — попита Габриел.

— Вазир ал Заят, шефът на Отдела за борба с религиозния екстремизъм. Той има една от най-трудните задачи в Близкия изток: да не позволи на египетските ислямски екстремисти да съборят режима. Египет е духовният център на ислямския фундаментализъм и естествено египетските ислямисти са основният компонент на Ал Кайда. Вазир знае за световното джихадско движение повече, от когото и да е друг на света. Той ни осведомява за стабилността на режима на Мубарак и ни подава всяка информация, която подсказва, че египетските терористи са се насочили към нас.

— Какво има този път?

— Няма да го узнаем, докато не разговаряме с него — отвърна Шамрон. — Срещаме се извън страната.

— Къде?

— В Кипър.

— Кой е наблюдаващият агент?

— Шимон Пацнер.

Пацнер беше шефът на централата им в Рим, която играеше ролята и на централа на Службата за операциите в цялото Средиземноморие.

— Кога Шимон ще замине за Кипър?

— Утре сутрин.

— Кажи му да остане в Рим.

— Защо?

— Защото аз ще отида в Кипър да се срещна с египтянина.

Ари посрещна изявлението на Алон с мълчание.

— Твоето участие в този случай официално приключи — каза накрая. — Сега това е проблем на американците и британците. Имаме си достатъчно грижи.

Габриел се облегна назад.

— Бях там, когато се случи, Ари. Искам да направим всичко, което можем, за да я намерим.

— И ще го направим. Шимон Пацнер се занимава с Вазир от три години. Той ще отиде в Кипър и ще ни прати доклад за срещата си.

— Сигурен съм, че е така, но настоявам да отида там вместо него.

Старата стоманена запалка на Шамрон блесна в тъмнината.

— Още не си мемунех, синко. Освен това, забрави ли, че снимката ти е във всички вестници?

— Не опивам зад желязната завеса, Ари.

Шамрон поднесе огънчето към цигарата и после го угаси с един замах на жилавата си китка.

— Използваш собствените ми думи срещу мен — каза той. — Върви, Габриел… замини утре за Кипър. Но гледай в отдела за промяна на самоличността да направят нещо с това твое лице. С действията си в Хайд Парк си спечели още един враг.

— Греъм Сиймор ми каза същото.

— Е — процеди неохотно Ари, — поне е бил прав за нещо.

Двайсет минути по-късно Габриел влезе в апартамента си. Лампите във всекидневната светеха и във въздуха се носеше леко ухание на ванилия. Той остави чантата си на новия диван и влезе в спалнята. Киара седеше в края на леглото и съзерцаваше пръстите на краката си с очевиден интерес. Тялото й бе увито в хавлия, кожата на голите рамене и краката бе силно загоряла от слънцето. Тя вдигна поглед към него и се усмихна, сякаш не бяха се виждали няколко минути, а не няколко седмици.

— Ти си тук! — каза Киара с насмешлива изненада в гласа.

— Шамрон не ти ли спомена, че се връщам тази вечер?

— Може и да го е направил.

Габриел отиде до нея и махна кърпата от главата й. Гъстата й влажна коса се разпиля по мургавите рамене. Тя вдигна лице, за да я целуне, и разхлаби хавлията, с която бе увито тялото й. „Ари беше прав“, помисли си той, когато Киара го дръпна на леглото. Може би в крайна сметка трябваше да остави Пацнер да отиде в Кипър, за да се срещне с египтянина.

След като се любиха, и двамата почувстваха глад. Габриел седна до малката маса в кухнята и се загледа в новините по телевизията, докато Киара приготвяше фетучини8 с гъби. Беше облякла една от ризите му и отдолу нямаше нищо друго.

— Как разбра, че съм арестуван?

— Прочетох го във вестниците като всички останали. — Тя му сипа чаша червено вино. — В Буенос Айрес всички бяхме бесни.

— С каква работа се занимавахте там?

— Знаеш, че не мога да ти кажа.

— Знам, че сте наблюдавали група на „Хизбула“. Просто искам да разбера дали си била част от екипа за наблюдение или придружаващ агент.

— Бях част от екипа — отговори Киара. — Вече не се занимавам с работата на придружител.

— Защо те изтеглиха?

— Заради преекспониране пред обектите. — Внезапно на малкия екран се появи лицето на Елизабет Холтън. — Хубаво момиче — каза Киара. — Защо са я отвлекли? Какво искат?

— Може би утре ще разбера. — Той й обясни за пътуването си до Кипър.

— А какво става с вечерята ти с министър-председателя?

Габриел отдели поглед от телевизора.

— Откъде знаеш за нея?

— Шамрон ми каза.

— Дотук със секретността на операцията. Какво точно ти каза?

Тя пусна фетучините във врящата вода и седна до него.

— Че си се съгласил да наследиш от Амос поста генерален директор.

— Не съм давал съгласието си.

— Шамрон ми каза друго.

— Той отдавна чува само това, което иска да чуе. Какво друго ти каза?

— Че иска да уредим личния си живот възможно най-скоро. Смята за неуместно генералният директор да живее с жена без брак, особено ако тя по някаква случайност е агент на Службата. Мисли, че трябва да ускорим плановете си за женитба. — Киара сложи пръст под брадичката му и обърна лицето му към своето. Съгласен си, нали?

— О, да, разбира се — побърза да отвърне Габриел. Беше разбрал, че всяко колебание да се включи в обсъждането на плановете за брак се възприемаше от нея като нежелание да се оженят. — Трябва да сключим брак възможно най-скоро.

— Кога?

— Какво имаш предвид?

— Въпросът е много прост, Габриел. Кога смяташ, че трябва да се оженим?

— В края на пролетта — каза той. — Преди да стане много горещо.

— През май?

— Май е идеалното време.

Киара дръпна пръста си от брадичката му и нервно загриза нокътя си.

— Как ще организирам сватба за шест месеца?

— Има професионални организатори, които ще ти помогнат.

— Сватбата не е операция, Габриел. Тя би трябвало да се организира от семейството, а не от професионалисти.

— А какво ще кажеш за Геула Шамрон? Тя ми е нещо като майка.

— В момента има достатъчно грижи около съпруга си.

— Още една причина да потърсиш помощта й за сватбата. Повярвай ми, Геула ще приеме с готовност.

— Всъщност това не е лоша идея. Нищо чудно, че Шамрон иска ти да си шефът. Първото нещо, което трябва да направим, е да изготвим списък на гостите.

— Това е лесно — каза той. — Просто покани всички от Службата, Шабак9, Аман10, повечето хора от правителството и половината депутати от парламента. О, и не забравяй министър-председателя.

— Не съм сигурна, че искам да присъства на сватбата ми.

— Страхуваш се да не бъдеш засенчена от осемдесетгодишен старец?

— Да.

— Той има три дъщери. Ще гледа да не те измести от центъра на вниманието в твоя голям ден.

— Нашият голям ден, Габриел. — Водата закипя. Тя се изправи и отиде до печката. — Сигурен ли си, че утре трябва да заминеш за Кипър?

— Искам да чуя със собствените си уши какво има да ни казва египтянинът.

— Но ти току-що се прибра вкъщи.

— Ще е само за ден-два. Защо не дойдеш с мен? Ще можеш да се погрижиш за тена си.

— В Кипър е студено по това време на годината.

— Значи искаш да отида сам?

— Ще дойда — заяви Киара. — Нищо не каза за обзавеждането на апартамента. Харесва ли ти?

— О, да — отговори той бързо. — Чудесно е.

— Открих кръгло петно на малката масичка. Да не би да си слагал чаша с топла напитка без подложка?

— Беше Узи — оправда се Габриел.

Тя сипа фетучините в голяма цедка и се намръщи.

— Узи е такъв мърляч — каза Киара. — Не знам как го търпи Бела.

14.

Нещата, които бе поискала, бяха наредени на съседното легло: изопропилов спирт, памучни тампони, гумени ръкавици, пинцети, островърхи клещи, бръснач, таблетки кодеин и цефалексин, стерилни марлени тампони, лейкопласт, две летвички по 45 сантиметра, две ролки бинт и два литра бутилирана вода. Тя протегна окованите си в белезници ръце към онзи, когото бе нарекла Каин. Той поклати отрицателно глава.

— Не мога да го направя с оковани ръце.

Терористът се поколеба, после свали белезниците.

— Предполагам, че имате още от наркотика, който ми дадохте, когато ме отвлякохте.

След ново колебание — неохотно кимване.

— Имам нужда от него. Иначе приятелят ви ще страда ужасно.

Каин отиде до буса и след малко се върна със спринцовка, увита в найлон, и флакон с бистра течност. Елизабет погледна етикета: „Кетамин“. Нищо чудно, че имаше такива ужасни халюцинации, докато наркотикът бе в кръвоносната й система. Анестезиолозите почти винаги използваха кетамин в съчетание с вторичен седатив — например валиум. Тези идиоти й бяха поставили няколко инжекции от опиата без нищо, което да смекчи страничните ефекти.

Тя изтегли необходимата доза — двеста и петдесет милиграма — и я инжектира в ръката на ранения. Докато той бавно губеше съзнание, извади иглата от спринцовката и я постави в полиетиленовия плик от аптеката, където Каин бе купил медицинските материали. Върху него със сини букви бяха написани името и адресът на аптеката. Елизабет познаваше селото. То се намираше на норфъкското крайбрежие, североизточно от Лондон.

Тя отметна одеялото и насочи фенера така, че светлината да пада директно върху раната. Отворът беше пълен с раздробени костици. Елизабет отвори шишето със спирт и изсипа голямо количество в раната, после избърса гнойта с памучен тампон. Когато раната бе достатъчно чиста, стерилизира бръснача и изряза гангренясалата плът по края й. Стерилизира пинцетите и в продължение на двайсет минути методично вади парченца натрошена кост и влакънца от плат, забити в раната. Накрая стерилизира клещите и внимателно бръкна с тях в раната. Минута по-късно куршумът бе изваден — беше деформиран от удара с пищяла, но бе цял.

Тя го даде на Каин за спомен и се подготви за финалния етап на операцията — бинтоването и обездвижването. Първо проми старателно раната със стерилна вода и сложи отгоре четири марлени тампона. След това постави двете дървени летвички отстрани на крака — между коляното и глезена — и стегнато ги бинтова. След като приключи, тя вдигна крака на една възглавница и погледна към Каин.

— Когато се събуди, дайте му две таблетки цефалексин. После му давайте по една на всеки четири часа. Кракът трябва да е нависоко. Бих искала да го наглеждам през два часа, ако е възможно. Ако не, давам ви най-много седемдесет и два часа. След това ще му се наложи да отиде в болница.

Елизабет протегна напред ръцете си. Каин постави белезниците и я поведе надолу по стълбите към килията й. Когато легна на леглото си, тя изпитваше леко чувство на опиянение. Операцията, извършена в примитивни условия, възможността да дава нареждания: беше контролирала нещата, макар и за няколко минути. Освен това бе успяла да открие частица важна информация. Все още беше в Англия, бе в обсега на британската полиция и разузнавателните служби.

Затвори очи и се опита да заспи, но след час бе стресната от почукване на вратата. Имаме подарък за теб — гласеше бележката. — Легни на леглото. Направи, както й бе наредено, и видя Каин и Авел да влизат в килията. Те залепиха тиксо върху устата й и нахлузиха качулка на главата й. Тя се замята. Мяташе се дори и след като й забиха иглата.

15. Кипър

петък, 10:15 ч.

За важността на един източник може да се съди и по квартирата, която осигуряваха за работа с него. За срещите с Вазир ал Заят Службата бе купила прекрасна вила на южното кипърско крайбрежие — с малък плувен басейн и сенчеста тераса с изглед към Средиземно море. Габриел и Киара пристигнаха няколко часа преди египтянина. Алон се бе надявал да използва това време за отмора, но Киара, която бе насаме с него за първи път от седмици насам, реши да се възползва от възможността да поговорят за сватбата. Мястото на събитието, цветята, списъкът с гостите и музиката — ето как легендарният таен агент прекарваше времето си преди срещата с египетския шпионин. Габриел се запита какво ли биха написали за него „Хаарец“ и останалите израелски вестници, ако знаеха истината.

Малко след два следобед Алон зърна един фолксваген седан да се движи с пълна скорост по крайбрежния път. Той подмина вилата и изчезна зад един завой, после, пет минути по-късно, приближи от противоположната страна. Този път намали и зави в алеята. Габриел погледна Киара.

— По-добре изчакай горе в спалнята — каза той. — След това, което научих за Вазир, смятам, че присъствието ти ще го разсейва.

Тя събра книжата си и булчинските списания и излезе. Алон отиде в кухнята и отвори един шкаф. Вътре беше контролният панел на вграденото записващо устройство. Сложи нови касети и натисна бутона за запис, сетне отиде в антрето и отвори входната врата, когато Ал Заят вече се качваше по стълбите. Египтянинът се закова намясто и го изгледа за момент през огледалните стъкла на слънчевите си очила. После устните под гъстите му мустаци се разтегнаха в усмивка и той протегна масивната си длан на Габриел.

— На какво дължа честта, господин Алон?

— В Рим е изникнало нещо непредвидено — отговори той — и Шимон ме помоли да го заместя.

Вазир вдигна очилата си на темето и отново огледа Габриел, този път с явен скептицизъм. Тъмните му очи изглеждаха бездънни. Очи, които Алон не би искал да вижда от другата страна на масата за разпити.

— А може би ти самият си изявил желание да ме видиш — каза египтянинът.

— И защо да го правя, Вазир?

— Защото, ако е вярно това, което прочетох във вестниците, сега имаш нещо като личен интерес за решаването на този случай.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците.

— Не и на египетските.

Ал Заят последва Габриел във вътрешността на вилата, после отиде до барчето с напитки с вид на собственик и отвори нова бутилка с малцово уиски.

— Ще ми правиш ли компания? — попита той, като наклони бутилката към Алон.

— Шофирам — отвърна Габриел.

— Какво имате вие, евреите, срещу алкохола?

— Той ни кара да правим глупави неща.

— Че кой контролиращ агент не пие по едно питие с източника си? — Вазир си наля голяма чаша и сложи капачката на бутилката, без да я завива. — Но тогава ти не си контролиращ агент, нали, Алон? — Арабинът изпи половината от съдържанието на чашата на една глътка. — Как е Стареца? Стъпи ли си на краката?

— Шамрон е добре — отвърна Габриел. — Изпраща ти поздрави.

— Надявам се, че ми е изпратил нещо повече от поздравите си.

Алон погледна към коженото куфарче, което лежеше на огрения от слънцето диван. Ал Заят седна до него и вдигна капака. Доволен от съдържанието му, той затвори куфарчето и отправи поглед към събеседника си.

— Знам кой отвлече дъщерята на посланика — заяви египтянинът. — И знам защо са го направили. Откъде искаш да започна?

— От началото — отговори Габриел. — Това ще ми помогне да видя нещата в истинската им перспектива.

— Ти си точно като Шамрон.

— Да, вече съм го чувал.

Погледът на Вазир отново се спря на куфарчето.

— Тук има петдесет хиляди, нали?

— Ако искаш, може да ги преброиш.

— Не е необходимо. Искаш ли да ти дам разписка?

— Ще ми дадеш разписка, след като вземеш парите — отвърна Алон, — а това ще стане, след като чуя информацията.

— Шимон винаги първо ми дава парите.

— Аз не съм Шимон.

Египтянинът изпи остатъка от уискито си. Габриел напълни отново чашата му и го подкани да започне разказа си.

— Началото беше през септември 1970 година — подхвана Вазир, — в деня, когато Насър почина и неговият вицепрезидент Ануар Садат дойде на власт в Египет. Насър смяташе египетските ислямски радикали и най-вече „Мюсюлманско братство“ за сериозна заплаха за своя режим и предприе масови арести, екзекуции и мъчения, за да ги държи на мястото им. Садат опита друг подход. Той нямаше широка политическа подкрепа. Освен това бе доста религиозен. Страхуваше се повече от комунистите и насъристите, отколкото от „Мюсюлманско братство“, и този страх го подтикна да извърши онова, което се оказа фатален обрат в египетския подход към ислямския екстремизъм. Обяви комунистите и поддръжниците на Насър за врагове на новия режим и пусна от затвора Братята.

Египтянинът отпи и продължи:

— По-късно задълбочи грешката си. Позволи на „Мюсюлманско братство“ да действа открито и ги поощри да разпространяват своите фанатични възгледи извън страната, особено в окупираните територии — Западния бряг и Ивицата Газа. Освен това насърчи и финансира създаването на групировки, които бяха още по-радикални от Братята. Едната беше „Гама’а ал Исламия“, или Ислямската групировка. Другата беше „Ал Джихад“. През октомври 1981 година „Ал Джихад“ се обърна срещу човека, който помогна за нейното създаване, и уби Садат, докато приемаше военния парад в Кайро. В очите на ислямистите той имаше много грехове, но най-големият беше подписването на мирен договор с Израел. Преди да открие огън, убиецът му — лейтенант Халед Исламбули, изкрещя: „Убих фараона и не ме е страх от смъртта“. „Гама“ и „Джихад“, разбира се, още са с нас — каза Вазир. — Тяхната цел е да унищожат режима на Мубарак, да го заменят с ислямска република и после да използват Египет като оперативна база за повеждането на световен джихад срещу Запада и Израел. Двете групировки са подписали декларацията на Ал Кайда за война срещу „кръстоносците“ и евреите и формално са под командването на Осама бен Ладен. Египтяните съставляват повече от половината от основния състав на Ал Кайда и държат пет от деветте позиции в управителния съвет Шура. И естествено дясната ръка на Осама е Айман ал Зауахири — лидерът на „Джихад“.

— Значи Египет не се различава от Саудитска Арабия — вметна Габриел. — Мислите, че можете да се споразумеете с ислямските терористи, като им давате пари, насърчавате ги и насочвате гнева им навън. А сега те заплашват да ви унищожат.

— Вие правехте същото, приятелю. Не забравяй, че в началото Службата и Шабак подкрепяха „Хамас“, защото смятаха, че ислямистите са добър балансьор на левите от ООП.

— Съгласен съм — рече Алон. — Но нали не очакваш да ти платя петдесет хиляди долара за съобщението, че Ал Кайда е отговорна за отвличането на дъщерята на американския посланик в Лондон? В такъв случай щях да си спестя парите и да се обърна към Си Ен Ен. Там има доста експерти, които твърдят същото.

— Не е Ал Кайда — каза Ал Заят. — Това е съвместна операция, нещо като обединяване на силите.

— Кой е другият партньор?

Египтянинът отиде до барчето с напитки и отново си напълни чашата.

— Освен „Гама“ и „Джихад“, през седемдесетте години бяха създадени и други групировки. Броят им надхвърля петдесет. Някои са просто студентски групи, които не могат да организират дори бригада за гасене на пожар. Други се оказаха добри. Много добри. — Той отпи от уискито. — За съжаление групата, която се роди в университета в Ел Миня, беше една от добрите. Те се нарекоха „Мечът на Аллах“.

Мечът на Аллах… Името естествено бе познато на Алон. Всеки, който се бореше срещу ислямския тероризъм, го знаеше. В края на седемдесетте години — след историческата визита на Садат в Йерусалим — група студенти, професори и държавни служители от град Ел Миня, Горен Египет, се бяха обединили около ревностния ислямски духовник шейх Таид Абдул Разак. Шейх Таид бе приел проста програма за завземането на властта в Египет: смяташе да подложи египетското общество на такъв терор и кръвопролития, че режимът да падне от само себе си. В началото на деветдесетте години почти бе успял. Опиянен от изгледите за успех, той бе решил да разгърне кампанията си в световен мащаб доста преди появата на Ал Кайда. Бе изпратил емисари в Европа да основат клонове на „Мечът на Аллах“ сред създаващите се там мюсюлмански общности, а неговият по-голям брат и най-близък съветник — шейх Абдула Абдул Разак, бе заминал за предградията на Вашингтон, за да обяви джихад на най-важния закрилник на египетския режим — правителството на Съединените щати. През 1998 г. шейх Абдула бе признат за виновен по обвиненията, че е подготвял заговор за взривяването на Държавния департамент, Капитолия и щабквартирата на ФБР, и бе осъден на доживотен затвор. Скоро му бяха поставили диагноза, че е болен от рак. Освобождаването на шейха преди смъртта му се бе превърнало в най-важната задача на „Мечът на Аллах“.

— Ал Кайда отдавна гори от желание да удари отново Лондон — продължи Вазир. — А шейх Таид естествено иска да измъкне брат си от ръцете на американците. Решили са да обединят целите си в един грандиозен терористичен атентат. Ал Кайда се е заела с взривяването на бомбите, докато „Мечът“ и европейската мрежа са извършили отвличането.

— Какво доказателство имаш за участието на „Мечът на Аллах“?

— Държал си доказателството в собствените си ръце за няколко секунди в Хайд Парк — отговори египтянинът. — Самир ал Масри, бивш студент по инженерство от университета в Ел Миня, е член на „Мечът на Аллах“ и един от неговите най-талантливи агенти.

— Трябваше да съобщите на нидерландците, че живее в Амстердам.

— Не знаехме, че е там, иначе щяхме да го направим. — Ал Заят седна на дивана до куфарчето с парите. — Самир вероятно е напуснал Египет няколко месеца след като американците влязоха в Ирак. След избухването на въстанието той е влязъл във взаимодействие с Абу Мусаб ал Заркауи и явно е усъвършенствал своите умения. Навярно се е измъкнал от Ирак малко преди смъртта на Заркауи и е стигнал до Европа през Дамаск. Ако искаш да обвиниш някого за факта, че Самир е живял спокойно в Амстердам, би трябвало да насочиш обвиненията си към сирийците. И нидерландците естествено. Та те пускат всекиго в страната си.

— С какво друго разполагаш, освен връзката на Самир с атентата?

— Джамията „Ал Хиджра“.

— Какво за нея?

— Нейният имам е завършил университета „Ал Азхар“ в Кайро и е член на „Мечът на Аллах“.

— Това все още не е достатъчно.

— Този спор е доста академичен — рече Вазир. — След двайсет и четири часа ще имаш доказателството, че „Мечът на Аллах“ стои зад това. Тогава те ще предложат да разменят Елизабет Холтън за шейх Абдула.

— Откъде си толкова сигурен за времето?

— „Мечът“ извърши серия от отвличания в Египет. В повечето случаи външният свят дори не е чувал за тях. Методът им на действие винаги е един и същ. Изчакват една седмица, преди да отправят исканията си. И ако поставят краен срок за убийството на момичето, ще го извършат точно когато голямата стрелка дойде на дванайсет, ако схващаш мисълта ми. И няма да има никакви отсрочки.

— Американците никога няма да освободят шейх Абдула.

— Ако не го направят, „Мечът на Аллах“ и Ал Кайда ще изпратят кръщелницата на техния президент у дома в чувал… или би трябвало да кажа „онова, което е останало от нея“. Ще я убият по същия начин, по който са я отвлекли. С кръвопролитие.

— Кой е мозъкът на операцията?

— Ако трябва да предполагам, нещата стигат до самия връх.

— Ал Зауахири?

Египтянинът кимна утвърдително.

— Но със сигурност има някой между него и действащите бойци — каза Габриел. — Някой като Халед Шейх Мохамед. Някой, който координира нещата.

— Има. — Ал Заят вдигна чашата си с уиски към светлината и потъна в мълчаливо съзерцание. След това добави: — И ако трябва да направя предположение, бих казал, че почти със сигурност това е работа на Сфинкса.

— Кой е Сфинкса?

— Не знаем кой е, но познаваме добре делата му. Казано накратко, той е убил над хиляда души в Египет, сред които министри и богати поддръжници на режима, взривил е два хотела на брега на Червено море. Предполагаме, че е високообразован и има много добри връзки. Смятаме, че има влиятелни агенти и шпиони в най-висшите кръгове на египетското общество и правителството, в това число и в моята служба. Работи чрез посредници като Самир. Досега не сме успели да се доближим до него.

— Би ли могъл да подготви такава акция от Египет?

— Не ми се вярва — отговори Вазир. — Вероятно е в Европа. Всъщност бих се обзаложил срещу солидна сума, че е там. През последната година от „Мечът на Аллах“ бяха много кротки в Египет. Сега знаем защо.

— Къде е шейх Таид?

— Там, където е през последните петнайсет години — в нелегалност. Мести се из убежищата си в Горен Египет и оазисните градчета в Западната пустиня. Предполагаме, че ходи и в Либия и Судан.

— Намерете го — каза Габриел.

— Елизабет Холтън ще е мъртва, преди да сме открили шейха.

— Приберете някои от агентите на „Мечът“ и си поговорете с тях насаме. Това е по твоята специалност, нали, Вазир? Разговори насаме с ислямски екстремисти?

— Който е безгрешен, нека пръв хвърли камък — отвърна египтянинът. — Повярвай ми, Алон, докато говорим, хората ми вече действат, но Сфинкса е наясно какво ще предприемем. Никой в Египет не знае къде е момичето. Съмнявам се, че дори шейх Таид знае подробностите по операцията. Единственият ти шанс да намериш Елизабет Холтън жива си е отишъл заедно със Самир ал Масри.

— И все пак някой знае — възрази Габриел.

— Сфинкса знае. Открий го и ще намериш момичето. — Ал Заят хвана дръжката на куфарчето. — Е, заслужих ли си вече петдесетте хиляди долара?

— Искам всичко, което имаш за „Мечът на Аллах“ — каза Алон. — Факти и доказателства, списъци на членовете, известни организации в Европа. Имена, адреси, телефонни номера.

— Куфарчето с тези неща е в багажника на колата ми — каза египтянинът. — Но ще ти струва пари.

Алон въздъхна.

— Колко, Вазир?

— Още петдесет хиляди.

— По някаква случайност не нося други петдесет хиляди долара.

Ал Заят се усмихна.

— Ще взема и разписка за сумата — каза той. — Знам, че си надежден.

Куфарчето, което Вазир ал Заят извади от багажника на взетия под наем фолксваген, съдържаше „душата“ на една от най-свирепите терористични организации в света и затова бе добра сделка за петдесет хиляди долара. Когато египтянинът си отиде, Габриел отвори директорията с имената на известните членове на „Мечът на Аллах“ и зачете. След пет минути попадна на име, което му бе познато. Намери фотокопието на съответния файл и разгледа снимката. Тя бе стара и с лошо качество, но дори и така можеше да установи, че е на същия човек, с когото се бе срещнал преди седмица в Амстердам. „Аз съм лицето, което търсите в папките на Соломон Роснер — беше му казал мъжът онази нощ. — Дойдох да ви помогна“.

16. Париж

петък, 15:45 ч.

Почукването беше плахо и предпазливо. Доктор Юсуф Рамадан, професор по ислямистика от Американския университет в Кайро, вдигна поглед от работата си и видя една жена, застанала на прага на кабинета му. Както всички служителки в Института за изследване на исляма, тя беше забулена. Но въпреки това, професорът леко отклони очи, когато тя заговори:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, професоре, но ако нямате нищо против, ще си тръгвам.

— Разбира се, Атифа.

— Да ви донеса ли нещо, преди да си тръгна? Може би още чай?

— Вече пих твърде много. — Той погледна ръчния си часовник. — Всъщност и аз самият скоро ще тръгвам. В четири и половина имам среща на кафе с колега от Сорбоната.

— Не забравяйте чадъра си. Все още вали.

— Вече пет дни вали.

— Добре дошли в Париж. Мир вам, професор Рамадан.

— Мир и на теб, Атифа.

Жената излезе от кабинета и тихо затвори вратата. Юсуф прекара още десет минути в писане на лаптопа си, после го прибра заедно с папките с изследванията си в дипломатическото куфарче и се изправи. Беше строен мъж, с брада и леко оредяла къдрава коса, меки кафяви очи и фин орлов нос, който често се свързва с египетската аристокрация. Не беше аристократ по рождение; в действителност мъжът, който сега бе смятан за един от най-влиятелните египетски интелектуалци и писатели, беше син на пощенски служител от бедно селце в края на оазиса Ел Фаюм. Бляскав, харизматичен и самопровъзгласил се за политически умерен, Рамадан си беше взел отпуск от Американския университет в Кайро преди година и половина и бе постъпил на работа като лектор в института. Официалната цел на пребиваването му в Париж бе да довърши шедьовъра си — ново изследване върху кръстоносните походи, което обещаваше да се превърне в стандарт за всички бъдещи книги на тази тема. Когато не пишеше, професорът можеше да бъде видян в лекционните зали на Сорбоната, в популярни предавания по френската телевизия, дори в коридорите на властта. Той бе приет възторжено от парижката интелигенция и преса и мнението му бе търсено по редица въпроси — като израелско-палестинския конфликт, американската окупация на Ирак и опасността от ислямски терор — сфера, в която професорът притежаваше задълбочени познания.

Юсуф отиде до тесния прозорец и погледна надолу към булевард „Ла Шапел“. Тъмен и студен, мокър от ситния дъждец: Париж през зимата. Бяха минали много дни, откак слънцето се бе показало за последен път, а даже и тогава само плахо бе надзърнало иззад пелената на облаците. Рамадан копнееше да се върне в Кайро, копнееше за грохота на уличното движение, за миризмата — едновременно отвратителна и магична, за музиката от гласовете на хилядите мюезини, за ласката на пустинния вятър през нощта… Бяха изминали шест месеца от последното му завръщане. Скоро — каза си той. Скоро всичко щеше да свърши и той щеше да си отиде у дома. А ако нещата се развиеха по план, страната, в която щеше да се върне, щеше да бъде много различна от онази, която бе напуснал. Колко странно, че всичко бе задействано оттук, от мрачния Париж, от малкия му кабинет в осемнадесети арондисман11.

Юсуф облече палтото, сложи си шапката, взе куфарчето и чадъра си и излезе в коридора. Докато минаваше край служебния салон, видя няколко свои колеги, събрани пред телевизора, които гледаха брифинга на говорителя на лондонската полиция. Махмуд Абуриш, директорът на института, му махна да се присъедини към тях. Рамадан отиде и погледна към екрана.

— Какво казва той?

— Нито дума от похитителите — отвърна Абуриш. — Нямат представа къде е жената.

— Вярваш ли му?

— Британците са много добри, но ако се съди по израза на лицето му, той нищо не крие. — Абуриш погледна към Рамадан през зацапаните стъкла на очилата си. — Ти си експерт в тези неща, Юсуф. Кои според теб са отвлекли жената? И какво, по дяволите, искат?

— Предполагам, че скоро ще узнаем — отговори Рамадан.

— Как върви писането?

— Върви, Махмуд, макар и не толкова бързо, както се надявах. Всъщност след няколко минути ще се видя на едно питие с моя френски издател, за да му кажа, че няма да успея да предам навреме ръкописа. Това няма да му хареса. Нито на моите британски и американски издатели.

— Може ли институтът да ти помогне с нещо?

— Направихте много повече, отколкото подозирате, Махмуд.

Абуриш погледна към телевизора в мига, в който госпожа Елинор Маккензи, генерален директор на МИ5, застана пред телевизионните камери. Юсуф Рамадан — мъжът, когото Египетската служба за сигурност наричаше Сфинкса — незабелязано напусна салона и заслиза по стълбите.

Макар че професор Рамадан не беше напълно откровен в разговора си с Махмуд Абуриш, той бе искрен поне в едно отношение. Тази вечер наистина щеше да пийне с френския си издател във „Фуке“ на „Шан-з-Елизе“, но не и преди пет часа. Преди това Юсуф имаше среща на кея Монтебело, от другата страна на Сена, точно срещу катедралата „Нотр Дам“. Мъжът, който го чакаше там, беше висок и с масивно телосложение и носеше черно кашмирено палто и копринен шал, вързан елегантно на шията му. Истинското му име беше Нидал Мутауали, макар Рамадан да се обръщаше към него само с Абу Муса. Също като Юсуф, той беше от оазиса Ел Фаюм. Те бяха израснали заедно, бяха ходили заедно на училище и после бяха поели по различни пътища — Рамадан се бе отдал на книгите и писането, Абу Муса — на финансовия свят и парите. Джихадът и общата им омраза към египетския режим и неговите американски покровители ги бяха събрали отново. Точно Муса, приятелят му от детинство, помагаше на Юсуф да запази самоличността си в тайна от Египетската служба за сигурност. Те бяха в буквалния смисъл на думата двама от най-опасните мъже на света.

Ситен дъждец се сипеше на светлината на уличните лампи по крайбрежието на Сена и се стичаше като сълзи по пластмасовите навеси, които покриваха щандовете на букинистите. Рамадан се спря край отрупана с книги дървена маса и посочи протрито томче на Чехов. Минута по-късно Абу Муса се присъедини към него и взе екземпляр на „Чужденецът“ на Камю.

— Чели ли сте го? — попита Абу.

— Разбира се — отговори Рамадан. — Сигурен съм, че ще ви допадне.

Юсуф отиде до съседната маса с книги. След малко и Муса дойде при него и двамата пак размениха привидно безобидни реплики. Продължиха така следващите десет минути, докато обикаляха редицата с книжни сергии. Рамадан водеше, Абу го следваше. Двамата се разделиха, когато Еманюел — тринайсеттонната камбана в южната кула на „Нотр Дам“ — оповести, че е пет часът. Муса изчезна в улиците на Латинския квартал, а Юсуф премина на отвъдния бряг на реката и влезе в градините на Тюйлери, за да се увери, че не е следен.

Кои според теб са отвлекли жената? И какво, по дяволите, искат?

Предполагам, че скоро ще узнаем.

Защото след тайната среща, която току-що се бе състояла на брега на Сена, късно вечерта на американците щеше да бъде съобщено кой държи като заложница дъщерята на посланика. Професор Рамадан не се интересуваше от това дали американците ще решат да информират останалия свят. Сега мислите му бяха насочени към предстоящата среща с френския издател на „Шан-з-Елизе“. Трябваше да предложи някакъв приемлив отговор на въпроса защо книгата му безнадеждно изостава от графика. Щеше да го направи. Сфинкса беше изключително добър лъжец.

17. Американското посолство в Лондон

петък, 17:19 ч.

В импровизирания оперативен център имаше само един телефон, който никога не се използваше за изходящи обаждания. Той беше свързан с модерно дигитално записващо устройство, както и с мрежата за проследяване на обажданията на лондонската полиция. Телефонната слушалка беше червена, а звукът бе усилен до максимум. Само един човек имаше право да се докосва до него: специален агент Джон О’Донъл, ръководител на програмата за управление на кризи във ФБР и шеф на групата за преговори при операции за освобождаване на заложници.

След изчезването на Елизабет Холтън телефонът бе звънял четиридесет и седем пъти. До този момент нито едно от обажданията не бе прието за достоверно от О’Донъл и неговите партньори от лондонската полиция, като исканията на някои от обадилите се бяха породили кратки изблици на смях в инак мрачните дни. Един от позвънилите каза, че ще освободи Елизабет Холтън срещу сумата от сто хиляди британски паунда. Джон се съгласи да преговаря и мъжът бе арестуван по-късно същата вечер на паркинга на една кръчма в Западен Съсекс. Друг заяви, че ще я освободи, когато Америка изтегли войските си от Ирак. Трети каза, че ще го направи, когато Израел разруши селищата си по Западния бряг. Тийнейджър поиска среща с известна американска актриса със съмнителен талант. Друг заяви, че ще освободи заложничката срещу билети за футболния мач между „Арсенал“ и „Челси“ през уикенда. Един мъж се обади, защото бе изпаднал в депресия и имаше нужда да поговори с някого. О’Донъл поговори с него пет минути, за да се увери, че от Скотланд Ярд са проследили обаждането, и пожела на човека приятна вечер, докато полицаите се придвижваха към него, за да го арестуват.

Обаждането, което постъпи в телефонната централа на посолството малко след осемнадесет часа, беше съвсем различно. Мъжът беше променил гласа си по електронен път — първият позвънил, който използваше такова устройство. „Имам информация за Елизабет Холтън — спокойно каза той на телефонистката. — Свържете ме със съответния човек. Ако изтекат повече от пет секунди, ще затворя и тя ще умре. Разбрахте ли ме?“

Телефонистката поясни, че наистина е разбрала, и учтиво го помоли да остане на линия. След две секунди телефонът на О’Донъл в оперативния център иззвъня. Той вдигна червената слушалка и бързо я долепи до ухото си.

— Обажда се Джон О’Донъл от Федералното бюро за разследване — каза той отчетливо. — С какво мога да ви помогна?

— На брега на Бийкън Пойнт — съобщи електронно промененият глас, — погледнете под обърнатата лодка. Това искане ще е нашият първи и последен контакт.

Линията прекъсна.

О’Донъл затвори телефона и прослуша обаждането на записващото устройство, после вдигна слушалката на друг телефон, който звънеше директно в Скотланд Ярд.

— Това ми се видя достоверно — каза той.

— И аз съм на същото мнение — рече полицаят в другия край на линията.

— Проследихте ли го?

— Беше от мобилен телефон. Нещо ми подсказва, че няма да го хванем. Звучеше като истински професионалист.

— Къде се намира Бийкън Пойнт?

— На южния бряг, на около петнайсет километра източно от Плимът.

— На какво разстояние е от Централен Лондон?

— На около двеста и четиридесет километра.

— Искам да съм на мястото на получаването на… каквото и да е то.

— Кралските военноморски сили ни предоставят „Морския крал“ за такъв сценарий; намира се на лондонското летище за хеликоптери.

— Къде е това летище?

— На южния бряг на Темза, между мостовете Батърси и Уондсуърт.

— Кажете им да включат двигателите. Можете ли да ме откарате дотам?

— Две полицейски коли ще бъдат пред посолството след две минути.

— Изпратете ги на Ъпър Брук Стрийт — каза О’Донъл. — Там няма репортери.

— Дадено.

Полетът до южния бряг продължи час и половина и бе твърде неприятен заради силния вятър, предвестник на надигащата се буря откъм Атлантическия океан. Когато хеликоптерът се заспуска към Бийкън Пойнт, О’Донъл погледна през прозореца и видя огърлицата от лампи по малката пясъчна ивица и сините светлини на полицейски коли по пътищата, свързващи околните села Кингстън, Хотън и Рингмор. Зоната за приземяване беше малък участък сред голите хълмове зад плажа. Джон бе посрещнат от дежурния офицер — набития заместник-началник на полицията на Девън и Корнуол, носещ напълно подходящото име Блънт12. Той запозна накратко агента от ФБР с обстановката, докато вървяха по пясъчната пътека към брега.

— Сигурни сме, че в района няма бомби или друго оръжие — каза Блънт. — Преди двайсетина минути използвахме дистанционно управляем робот, за да погледнем под обърнатата лодка.

— Има ли нещо там?

— Нищо, което може да се види с камерата, но е възможно нещо да е заровено под нея. Решихме да изчакаме вашето пристигане, преди да местим лодката.

Те прекосиха дюните и спряха на около осемнайсет метра от лодката. Малкият осемфутов плавателен съд, боядисан със сива и бяла лющеща се боя, бе заобиколен от половин дузина полицаи с бронежилетки, каски и спуснати визьори. С отривисто кимване заместник-началникът на полицията им даде знак да действат и лодката скоро стоеше на кила си. За седалката на кърмата беше залепено с тиксо едно DVD в прозрачна пластмасова кутия. Блънт го отлепи и веднага го подаде на О’Донъл, който го отнесе в хеликоптера и го мушна в лаптопа си. Когато картината се появи на екрана, Джон тихо изруга и погледна към британския полицейски служител.

— Искам да ми направите една услуга.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отговори сериозно Блънт.

— Кажете на вашите хора, че са ни погодили номер. Извинете им се за неудобството и им благодарете от името на американския народ и на посланик Холтън за чудесно свършената работа.

— Страхувам се, че не ви разбирам, господин О’Донъл.

Джон погледна към екрана.

— Това дивиди не съществува. Сега разбирате ли?

Блънт кимна утвърдително. Отлично бе разбрал.

18. Военновъздушна база „Адрюс“

събота, 7:12 ч.

Скъпият самолет „Гълфстрийм-5“ се приземи във Военновъздушна база „Андрюс“ край Вашингтон и се придвижи до солиден хангар, чийто под бе гладък като полиран мрамор. Габриел слезе по стълбата с куфарчето в ръка и се насочи към чакащия „Събърбан“ с вирджинска регистрация. Двамата охранители от ЦРУ, които бяха в него, не продумаха, когато хвърли куфарчето на задната седалка и се настани до него. Той бе свикнал с този вид поведение на американците. Бяха обучени от тяхното контраразузнаване, че агентите от Службата гледат на всеки разговор със служители на Управлението, независимо колко светски бе той, като на възможност за събиране на информация. Изкушаваше се да им зададе един-два неуместни въпроса просто за да поддържа мита жив. Вместо това само попита къде го водят.

— В централата — отговори агентът, който седеше на пасажерското място.

— Не искам да ходя там.

— Ще влезете тайно в сградата. Никой няма да разбере, че сте там.

— Не може ли да се срещнем на някое безопасно място, както обикновено?

— Днес вашият човек за свръзка нямаше време да напусне сградата. Сигурен съм, че разбирате това.

Алон се канеше отново да възрази, но замълча. През изтеклата година снимката му на два пъти се бе появявала в световната преса: веднъж заради действията му във Ватикана, а втория път заради опита му да осуети отвличането на Елизабет Холтън. В сравнение с това първата му поява в Лангли не изглеждаше кой знае колко значима. А и ако Шамрон и министър-председателят изпълнеха намерението си, нямаше да е последната.

Беше събота и движението по това време на деня бе сравнително слабо. Отне им само половин час да стигнат до Лангли. След кратък престой на укрепения пропускателен пункт те поеха по дългата, безупречно поддържана алея към главната сграда на централата. Тъй като Габриел трябваше да влезе „тайно“, подминаха главния вход и завиха в подземен паркинг. Единият от охранителите му помогна за куфарчето, а другият го поведе към безопасен асансьор. Отключи го с електронна карта, натисна бутона и миг по-късно се изкачваха към седмия етаж. Във фоайето го очакваха още двама охранители, чиито оръжия ясно си личаха под блейзърите. Габриел бе съпроводен по постлания с килим коридор до блиндирана врата, зад която се намираше секторът с кабинети на най-могъщите разузнавачи в света. Мъжът, който го очакваше във вестибюла, бе облечен в сив панталон и измачкана синя риза и изглеждаше така, сякаш бе попаднал там по погрешка.

— Как беше полетът? — попита Ейдриън Картър.

— Имате много хубав самолет.

Картър топло стисна ръката на Алон и погледна към куфарчето.

— Смяташ да стоиш дълго или само два-три дни?

— Само толкова, колкото съм добре дошъл — отговори Габриел.

— Надявам се, че носиш и нещо друго, освен чисти ризи и бельо.

— Така е.

Ейдриън уморено се усмихна и безмълвно въведе Алон в кабинета си.

Габриел прие чаша черно кафе и седна на дивана. Картър взе дистанционното от края на безупречно подреденото му бюро и го насочи към панел с телевизионни монитори. Елизабет Холтън незабавно се появи на един от екраните. Седеше на пода на безлична стая, облечена в същия спортен екип, който бе носила в Хайд Парк сутринта на отвличането. В ръцете си държеше брой на лондонския „Таймс“, чието водещо заглавие съобщаваше за собственото й похищение. Зад нея стояха четирима мъже с черни гащеризони, черни маскировъчни шапки и зелени ленти на главите с монограм, изобразяващ кръстосани меч и полумесец. Този, който беше точно зад Елизабет, държеше в едната си ръка голям нож, а в другата — лист с написаното изявление. Четеше го на арабски с египетски акцент.

— Предполагам, не се нуждаеш от превод — каза Ейдриън.

Слушайки внимателно, Габриел поклати глава.

— Казва, че е от „Мечът на Аллах“. Искат да освободите от затвора шейх Абдула Абдул Разак и да го върнете в Египет до следващия петък, осемнадесет часа лондонско време. Казва също, че ако не изпълните техните искания, дъщерята на посланика ще умре. Няма да има никакво удължаване на срока, никакви преговори и никакъв друг контакт. Ако бъде направен опит за освобождаването на Елизабет Холтън, тя незабавно ще бъде убита.

Екранът потъмня. Картър изключи телевизора с дистанционното и погледна към Алон.

— Не изглеждаш изненадан.

— Вчера научих за връзката на „Мечът на Аллах“ със случая. Затова съм тук.

— Откъде научи?

— Имаме си източници и методи, Ейдриън. Източници и методи.

— Хайде — каза меко Картър. — Заложен е животът на една жена. Сега не е време да браним териториите си.

— Само защото сме в мирни отношения с Египет, не означава, че не ги шпионираме. Трябва да знаем дали режимът ще се задържи, или ще падне. Трябва да знаем дали няма да се окажем изправени пред враждебна ислямска република, въоръжена с модерни американски оръжия. И невинаги получаваме нужната ни информация от нашите приятели тук, в Лангли.

— Вашият шпионин е от Египетската служба за сигурност, нали?

Габриел въздъхна примирено.

— Нашият шпионин се занимава с опазването на Мубарак и режима му.

Картър прие думите като потвърждение на предположението си.

— Защо ние похарчихме повече от петдесет милиарда долара в подкрепа на този режим, а вие открихте връзката с „Мечът на Аллах“ преди нас?

— Защото сме по-добри от вас, Ейдриън, особено в Близкия изток. Били сме по-добри и ще продължаваме да бъдем. Вие притежавате безспорна военна мощ и силна икономика, но ние изпитваме постоянния страх, че може да не оцелеем. Страхът е много по-могъща мотивация от парите.

Картър замислено остави дистанционното върху бюрото и се отпусна на шефския си стол.

— Кога получихте видеозаписа? — попита Алон.

Ейдриън му каза.

— Излезе ли нещо за това в британските медии?

— Още не — отвърна Картър. — Нашето желание бе да не се оповестява… поне не веднага. Искахме да си запазим възможността да планираме отговора си, без медиите да крещят по нас при всеки обрат.

— Не бих разчитал на МИ5 и Скотланд Ярд да запазят задълго тайната. Някой ще я разкрие, тъй както разкриха моята намеса и арестуването ми.

— Не бъди толкова строг към Греъм Сиймор — каза Картър. — Нуждаем се от него, както и ти. Ние, колегите от тайните служби, не се съсипваме един друг в трудни времена като днес. Ние се обединяваме и си превързваме раните. Варварите са пред вратата.

— Варварите отдавна разбиха вратата, Ейдриън. Днес те живеят сред нас и погубват децата ни. — Габриел отпи от кафето. — Каква е позицията на президента?

— Той е изправен пред такъв избор, който не бих пожелал и на най-лошия си враг — отвърна Картър. — Както ти е известно, той е дълбоко религиозен човек и приема много сериозно отговорността си на кръстник на Елизабет. Но в същото време знае, че ако отстъпи пред исканията на похитителите, нито един американски дипломат по света никога вече няма да е в безопасност. Освен това си дава сметка, че ако на шейх Абдула Абдул Разак бъде разрешено да се върне в Египет, правителството на Мубарак ще се озове в твърде опасна ситуация. Въпреки всичките си проблеми, Египет все още е най-важната страна в Арабския свят. Ако той стане ислямски, това ще окаже катастрофално въздействие върху целия регион… катастрофално за моята страна, а също и за твоята. Което означава, че Елизабет Холтън ще умре след седмица, освен ако по чудо не успеем да я открием и да я спасим.

Картър отиде до прозореца и погледна към голите дървета край реката.

— Ти си бил в подобна ситуация, Габриел. Какво щеше да направиш, ако беше на мястото на президента?

— Щях да кажа на най-достойните си мъже да направят всичко възможно, за да я открият.

— А ако не успеем? Да сключим ли сделка, за да спасим нашето дете от варварите?

Габриел остави въпроса без отговор. Ейдриън отново се загледа през прозореца.

— Моят лекар казва, че стресът от работата вреди на сърцето. Казва, че трябва да правя повече физически упражнения. Разходи се с мен, Габриел. Ще се отрази добре и на двама ни.

— Навън е минус шест градуса.

— Студеният въздух е полезен — настоя Картър. — Прояснява мислите на човека. Калява решителността му за тежката работа, която му предстои.

Двамата излязоха от сградата през един страничен изход и поеха по алеята за джогинг, виеща се между дърветата край реката. Картър се беше сгушил в дебелото си, закопчано догоре палто и бе нахлупил вълнена шапка. Алон беше облечен само в коженото яке, което бе взел със себе си предната сутрин в Кипър, и след няколко минути се вкочани от студ.

— Добре — каза Ейдриън. — Сега никой не ни подслушва. Откъде разбра, че ще нанесат удар в Лондон?

— Никой не ни подслушва? — Габриел огледа дърветата около тях. — Това място е пълно с камери, сензори за движение и скрити микрофони.

— Истина е — съгласи се Картър, — но все пак отговори на въпроса ми.

Алон му разказа за ценните сведения, които бе получил от Ибрахим Фаваз, за снимките, които бе открил при бързия оглед на апартамента на Самир ал Масри, и за линиите в бележника, в които бе разпознал скица на Хайд Парк.

— Удивително! — възкликна Ейдриън с неподправено възхищение. — А какво правеше великият Габриел Алон в Амстердам?

— Боя се, че няма да узнаеш тази част от историята.

Картър, който бе перфектен професионалист, продължи без възражения.

— Ибрахим Фаваз, изглежда, е от точно този тип мюсюлмани, който ни интересува — каза той. — Човек, който иска да разобличи екстремистите и терористите, живеещи в неговата общност и посещаващи неговата джамия.

— Това си мислех и аз. За съжаление, оказа се капан. В куфарчето, което донесох, има внушителен брой документи на Египетската служба за сигурност относно „Мечът на Аллах“. Познай чие досие намерих между тях?

— Твоят източник е член на групировката?

Габриел кимна утвърдително.

— Преди да напусне Египет, доктор Ибрахим Фаваз е бил професор по икономика в университета в Ел Миня. Според досието, той е един от основателите на „Мечът на Аллах“. Бил е арестуван след убийството на Садат. Не става ясно защо, нито за колко време е бил задържан.

— Обикновено е така — каза Картър. — Защо е напуснал Египет и е отишъл в Европа? И защо ти е съобщил, че се организира заговор в джамията „Ал Хиджра“ в Амстердам?

— Очевидно някой трябва да зададе тези въпроси на самия него, при това колкото по-скоро, толкова по-добре. Той ме излъга или не ми каза цялата история. И в двата случая е лъжец. Този човек крие нещо, Ейдриън.

Излязоха на площадка, където се срещаха две алеи. Картър поведе Габриел наляво между дърветата. Ейдриън извади от джоба на палтото си лула и кожена торбичка с тютюн и бавно натъпка чашката.

— Вече не ни разрешават да пушим в сградата — каза той, като спря, за да запали лулата си с елегантна сребърна запалка.

— Бих искал и при нас да се наложи същото правило.

— Можеш ли да си представиш Шамрон без турските му цигари? — Картър отново тръгна, оставяйки след себе си струйка дим, ухаеща на клен. — Смятам, че имаме две възможности. Първата е да пуснем твоята информация за Фаваз на нидерландската полиция и да им позволим да го вкарат в ареста за разпит с непосредственото участие на ФБР, разбира се.

— А втората?

— Да го пипнем за разговор, който не се записва, на място, където обичайните правила за разпит не се прилагат.

— Знаеш за коя алтернатива бих гласувал.

— Радвам се, че имаш такова виждане — каза Ейдриън. — Мисля, че трябва да отидеш в Амстердам и лично да контролираш операцията.

— Аз? — Алон поклати глава. — Страхувам се, че моята роля в този случай официално е приключила. Освен това, ЦРУ има опит в подобни операции.

— Така е — съгласи се Картър, — но за съжаление, оплескахме доста от тях… и то, срам ме е да го призная, под мое ръководство. Европейците вече не желаят да си затварят очите за нашите неправомерни действия на тяхна територия, а агентите ни под прикритие толкова се страхуват от съдебно преследване у нас и в чужбина, че вече не приемат секретни мисии, без да са се посъветвали с адвокат. Нашият храбър директор, който непрекъснато си държи пръста във въздуха, е доловил, че за момента вятърът не е попътен за нас. Дните, когато можехме да си позволим да бродим из Европа и Близкия изток и да нарушаваме закони, щом сметнем за уместно, вече са безвъзвратно отминали. Вратите на тайните затвори са заключени и вече не предоставяме нашите врагове на хора, които измислят нови начини за употреба на градинските маркучи и остените. Захвърлихме пиринчените боксове. Отново сме клуб, достоен за джентълмени от Принстън и Йейл, но така и трябва да бъде.

— Ние също искаме нашите джентълмени от Принстън и Йейл да си седят на булевард „Цар Саул“, където не могат да се забъркат в неприятности.

Картър повървя известно време мълчаливо, забил поглед в земята.

— Отдавна се подготвяхме, очаквайки, че може да се случи нещо такова. Нашите колеги от ФБР носят пълната отговорност за операциите по спасяването на заложници при подобни сценарии. Ние естествено събираме информация и се свързваме със службите на нашите съюзници от Европа и Близкия изток. Ще гледаме на теб и твоя екип като на таен елемент от нашите многонационални усилия. Всъщност ще изпълнявате мисия на Управлението. Необичайно е, но имайки предвид миналото ни партньорство, смятам, че може да се получи.

— Ще имам нужда от одобрението на нашия министър-председател — каза колебливо Габриел. — И естествено Шамрон ще трябва да даде съгласието си.

— Ще ти осигуря сигурна връзка с Йерусалим от моя кабинет. Обещавам, че никой няма да подслушва.

— Ако нямаш нищо против, ще се обадя от нашето посолство.

— Постъпи както намериш за добре. — Ейдриън спря и чукна лулата си в дънера на едно дърво. — Твоят източник каза ли ти кой според него стои зад това?

Алон отговори на въпроса му. Картър кимна и отново напълни лулата си.

— Ние знаем всичко за Сфинкса — каза той накрая. — Смятаме, че именно той стои в основата на атентата при пирамидите преди три години, в който загинаха седемнайсет американски туристи. Освен това предполагаме, че е отговорен за убийството на двама наши дипломати в Кайро. Впрочем единият от тях бе агент на ЦРУ. На стената във фоайето има звезда в негова памет. Сфинкса очевидно си е поставил за цел да отмъщава на онези, които са арестували или убили членове на „Мечът на Аллах“. След изявата ти в Лондон — можеш да бъдеш сигурен — си излязъл начело в списъка му. Ще трябва да внимаваш, когато се върнеш да работиш на терен.

— Предполагам, че сте информирали египтяните за видеозаписа и исканията.

— Решихме, че нямаме друг избор — кимна Картър. — Те гарантираха пълната си подкрепа и ни дадоха ясно да разберем, че отстъпването пред исканията на „Мечът на Аллах“ ще е много лоша идея. Египетският министър на външните работи ще пристигне тайно във Вашингтон по-късно днес, за да затвърди тази позиция пред държавния секретар и президента. Ще доведе със себе си екип от Министерството на вътрешните работи и представители от Египетската служба за сигурност и разузнаването. Прибавяме и египетския контингент към нашия отряд за специални задачи тук и в Лондон.

— Само гледай никой да не споменава пред тях за нашата малка тайна операция. Ислямистите са проникнали във всички нива на египетското общество и в правителството, в това число и в тайните им служби. Можеш да бъдеш сигурен, че Сфинкса има връзки в Египетската служба за сигурност.

— Твоята операция не съществува. С изключение на мен, никой няма да знае за нея. — Ейдриън погледна часовника си. — Колко време ще ти трябва, за да започнеш да действаш в Амстердам?

— Вече имам човек там, който веднага може да поеме наблюдението на нашия обект.

— Един човек? Надявам се, че е добър.

— Такъв е.

— Ели Лавон?

Габриел кимна утвърдително.

— А останалата част от екипа?

— Трябват ми четиридесет и осем часа.

— Това ни оставя пет дни преди крайния срок. — Картър отново погледна часовника си. — Вземи моя самолет обратно до „Бен Гурион“. Това ще ти спести няколко важни часа. Ще имаме нужда от човек на Управлението в твоя екип, за да координира вашите действия съобразно общия план на операцията. Иначе рискуваме да се препъваме един другиго на терена.

— Не искам никого от ЦРУ в екипа си. Той просто ще ни се пречка. Освен това предчувствам, че ще се наложи да вършим неща, които са в противоречие с американските закони. Не мога да си позволя да ме спира на всеки пет минути, за да се консултира с вашингтонски адвокат.

— Страхувам се, че е неизбежно.

— Добре, Ейдриън, ще ти разрешим да дойдеш с нас.

— Нищо не би ме направило по-щастлив, но напускането на централата не е решение, поне не в този момент. Имам предвид друг кандидат… някой, който има опит на терен и е кален в битки. А най-хубавото е, че ти лично си я обучил.

Габриел се закова намясто.

— Нали не говориш сериозно?

— Напълно сериозен съм.

— Къде е тя?

— В саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

— Кога ще бъде готова да тръгне?

— Ще проведа един телефонен разговор и е твоя.

19. На път за Хавър, Франция

събота, 16:49 ч.

Светлините на френския бряг просветваха в мрака пред носа на ферибота от Портсмът за Хавър. Мъжът, който седеше до прозорците в горния салон, погледна часовника си. Оставаха още трийсет минути от петчасовото пътуване. Той даде знак на сервитьорката и с малък жест й поръча още една „Карлсберг“ — четвъртата бира, откакто бяха отплавали. Тя я донесе след минута и я сложи предизвикателно на масата. Имаше изрусена коса и пиърсинг на долната устна. На табелката с името й пишеше Кристин. Мъжът я загледа открито — по начина, по който мъжете неверници винаги гледаха своите жени, и очите му зашариха по бюста й.

— Имате ли си име? — попита тя.

— Томас — отговори той.

Това не беше истинското му име. Беше предназначено за временно ползване, също като шофьорската книжка и британския паспорт. Но йоркширският му акцент бе истински. Беше йоркширец, роден и отрасъл там.

— Може и да греша, Томас, но мисля, че си имате обожателка.

— Наистина ли? Коя е тя?

Сервитьорката погледна към другия край на салона. На една от масите до прозорците отсреща седеше дребна жена малко над двайсетте, с къса тъмна коса и пламенни черни очи. Беше облечена с прилепнали джинси и също такъв пуловер, на който бе избродирана думата Oui13.

— Гледа ви, откакто напуснахме Портсмът — допълни сервитьорката. — Всъщност не може да откъсне очи от вас.

— Не е мой тип.

— А какъв е вашият тип?

Мъжът си спомни казаното от неговия наставник по време на последния инструктаж: „Каквото и да правиш, не се изолирай. Подхвани разговор. Почерпи някого с питие. Флиртувай с някое момиче, ако има такова“.

— Харесвам момичета, които се казват Кристин и сервират напитки на фериботи, прекосяващи Ламанша.

— Не може да бъде.

Тя му се усмихна. Той почувства как стомахът му се обръща от ярост.

— Кога се връщате в Англия? — попита сервитьорката.

— Утре по обед.

— Виж ти какво съвпадение! Аз се връщам със същия ферибот. Значи ще ви видя отново, надявам се.

— Наздраве за това.

Кристин отиде до бара. Мъжът с йоркширския акцент вдигна бирата до устните си и преди да отпие, помоли Аллах да му прости. През изминалите няколко дни бе извършил неща, за които също бе искал прошка от него. Беше обръснал брадата си за първи път, откакто бе юноша, и бе боядисал тъмната си коса платиненоруса, за да прилича повече на европеец. Беше ял свинска наденица в едно крайпътно ресторантче във Великобритания и бе говорил с много жени с открити лица. Но не бе молил да му бъде опростено участието в отвличането на американката. Баща й служеше на режима на кръстоносците — режим, който потискаше мюсюлманите по целия свят, който подкрепяше Израел, докато в същото време палестинците страдаха, който подкрепяше вероотстъпника главорез Хосни Мубарак, богатеещ, докато египетският народ с всеки изминал ден затъваше във все по-голяма бедност и отчаяние. Американката бе само средство, което използваха за освобождаването на шейх Абдула от затвора на кръстоносците, една неверническа крава, която можеше да бъде отведена на пазара и при необходимост посечена без милост и без страх от възмездието на Аллах.

От корабния високоговорител се разнесе глас. Беше капитанът, който информираше пътниците, че фериботът скоро ще акостира. Мъжът в бара изпи остатъка от бирата си и се насочи към стълбите, които водеха към автомобилната палуба. Сребристият микробус „LDV Максус“ бе паркиран в средната колона, на три реда от кърмата. Той отвори задната врата и надникна в тъмния товарен отсек. Вътре имаше няколко големи сандъка с маркировката на йоркширска фабрика за фин костен порцелан. Пратката, която беше с редовни документи, бе предназначена за първокласен магазин във френския град Страсбург, който по една случайност бе собственост на египтянин, свързан с „Мечът на Аллах“. Няколко от сандъците бяха отворени от британската полиция на пристанищния терминал в Портсмът, вероятно с надеждата да открият липсващата американка. Не я намериха в сребристия микробус, пълен с йоркширски порцелан.

Мъжът затвори задната врата, после заобиколи и седна зад волана. Тъмнокосата девойка от бара вече седеше на пасажерското място, но плътно прилепналият й пуловер бе скрит под дебело кожено яке.

— Стори ми се, че наистина ти бе приятно да флиртуваш с онази неверническа крава — каза тя.

— През цялото време исках да я зашлевя през лицето.

— Тя определено ще те запомни — подхвърли тъмнокосото момиче. — Всъщност ще запомни и двама ни.

Той се усмихна. Именно това бе целта.

След пет минути фериботът акостира в Хавър. Мъжът с платиненорусата коса и йоркширския акцент слезе с микробуса на френска земя и се насочи към Рен.

20. Военновъздушна база „Андрюс“

събота, 14:17 ч.

— Все пак чия беше тази блестяща идея? — попита Сара Банкрофт. — Твоя или на Ейдриън?

Габриел погледна към жената, седяща срещу него в пасажерската кабина на самолета на ЦРУ „Гълфстрийм-4“. Имаше дълга до раменете руса коса, бяла като алабастър кожа и сини като безоблачно лятно небе очи. Така, както бе облечена в момента, с кашмирения си пуловер, елегантните избелени дънки и кожени ботуши, тя бе опасно привлекателна.

— Определено бе на Ейдриън.

— Ти, разбира се, отхвърли предложението.

— Напълно.

— А защо отстъпи?

— Трябваше да избирам между тъпак от тайните служби и теб. Естествено избрах теб.

— Хубаво е човек да знае, че е желан.

— Не исках никого. Ейдриън настоя да включим някого от Управлението и ти беше оптималният вариант. В крайна сметка ние те обучихме. Познаваш част от персонала и знаеш как действаме. Знаеш разликата между бодел и агент невиот. Говориш езика ни. — Той се намръщи. — Е, почти. Фактът, че не знаеш добре иврит, е донякъде предимство. Това означава, че все още можем да говорим за теб зад гърба ти.

— Мога да си представя нещата, които са били казани за мен.

— Бъди сигурна, че са само комплименти, Сара. Ти беше най-бързо усвояващият човек, когото сме виждали. Но и винаги сме смятали, че ще се справиш. Това бе основната причина да изберем теб.

В действителност Ейдриън Картър я бе избрал. Ти открий картината — бе казал той. — Аз ще осигуря момичето. Картината, която Габриел бе намерил, беше изгубен шедьовър на Ван Гог, наречен „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. След смъртта на Винсент тя бе попаднала в частната колекция на парижки адвокат. Картър пък бе успял да открие свой собствен изгубен шедьовър — завършила в Европа специалистка по история на изкуството, владееща няколко езика, която работеше като куратор в музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон. Алон я бе използвал, за да проникне в бизнес антуража на саудитски милиардер, финансиращ терористите — Зизи ал Бакари, и оттогава животът й се бе променил завинаги.

— Знаеш ли, Габриел, ако не греша, това е първият комплимент, който получавам от теб. По време на подготовката ми за операцията „Ал Бакари“ ти почти не говореше с мен. Остави ме в ръцете на твоите инструктори и останалите членове на екипа ти. И защо беше това? — Тъй като не получи отговор, тя сама отговори на въпроса си: — Може би трябваше да запазиш дистанция. Иначе нямаше да можеш да ме изпратиш в лагера на Зизи. Кой знае? Може би си ме харесвал малко повече.

— Чувствата ми към теб бяха чисто професионални, Сара.

— Не съм казала нищо друго. — Тя замълча за момент. — Знаеш ли, след края на операцията всички ужасно ми липсвахте. Бяхте първото истинско семейство, което съм имала. — Поколеба се и добави: — Дори и ти ми липсваше, Габриел.

— Аз едва не станах причина да те убият.

— О, стига! — Сара сведе поглед и допря върховете на пръстите си, по които нямаше пръстени. — Вината не беше твоя. Аз бях виновна. Операцията беше много добра. Ще ти издам една малка тайна. Управлението не е толкова добро като вашата Служба. Нашите операции са като от тухли и хоросан. Вашите са като… — Замълча, търсейки подходящата дума, после добави: — … като изкуство. Те напомнят картините на дядо ти.

— Дядо ми е немски експресионист — възрази Габриел. — Някои от картините му са доста хаотични и пламенни.

— Такива са и вашите операции.

Сара се облегна на седалката си и подпря единия си крак на облегалката за ръце пред Алон. В паметта на Габриел проблесна спомен: Сара с черна абая14, прикована с белезници към масата на инквизитора в една хижа в швейцарските планини.

— Пак ме гледаш по онзи начин — каза тя.

— По кой начин?

— Така, както гледаше картината на Ван Гог, която продадохме на Зизи. Разглеждаше Маргьорит Гаше и мен по един и същи начин. Оценяваш ме. Гледаш за олющвания и драскотини. Питаш се дали платното може да се върне към живот, или не може да се реставрира.

— И какъв е отговорът?

— Платното е добре, Габриел. Не се нуждае от никаква реставраторска намеса. Всъщност е годно да бъде изложено и така.

— Вече не сънуваш кошмари? Нямаш сеанси с психотерапевтите на Управлението?

— Не стигнах дотам. — Тя отново сведе поглед, сякаш някаква сянка мина пред очите й. — Никой в Лангли не знае по-добре от мен какво преживява Елизабет Холтън. Може би затова Ейдриън е избрал мен за тази задача. Той е бивш оперативен агент. Знае как да манипулира хората.

— Забелязах това.

Сара го погледна отново.

— Е, къде ще ходим?

— Първо ще се отбием за малко в Тел Авив, за да събера екипа си. После ще отидем в Амстердам, за да си поговорим с един човек, който ще ни помогне да открием Елизабет Холтън.

— Познавам ли го?

— Вероятно не.

— Разкажи ми за него — предложи тя.

Габриел й каза всичко.

Те пристигнаха на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив малко след зазоряване на следващата сутрин. Габриел се отби в Оперативния отдел, за да вземе снимките, направени от Ели Лавон при първото му наблюдение, и прочете докладите от Амстердам, после поведе Сара по коридора в сутерена към стая 456В. Дълги години тя бе служила за склад, където се изхвърляха стари мебели и излезли от употреба компютри, и понякога бе използвана от нощната смяна за любовни срещи. Сега бе известна в цялата централа като Леговището на Габриел. На вратата бе залепен пожълтял лист, на който бе написано на иврит с изящния почерк на Алон: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Табелката бе свършила добра работа при две бурни операции. Габриел реши да я остави засега.

Той набра комбинацията за отключване на бравата, светна флуоресцентните лампи и влезе. Стаята изглеждаше точно както я бе оставил преди година. Едната стена бе покрита със снимки от наблюдения, на другата имаше диаграма на глобална бизнес империя, третата представяше колекция от репродукции на картини на импресионисти. Черната дъска на Алон стоеше изоставена в ъгъла, на чистата й повърхност се виждаше само едно име: Сара Банкрофт. Тя го последва колебливо, сякаш влизаше в забравена стая от детството, погледът й се спря на снимките: Зизи ал Бакари с глезената му дъщеря Надия; адвокатите му от „Абдул и Абдул“, завършили в Америка; швейцарският му банкер хер Верли; шефът на охраната му Бен Талал; неговият личен френски треньор и главен мъчител на Сара Жан-Мишел. Тя се обърна и погледна Габриел.

— Оттук ли си планирал всичко?

Той кимна. Младата жена огледа стаята с недоверчиво присвити очи.

— Очаквах нещо по-… — Замълча за момент и добави: — … нещо по-впечатляващо.

— Това е Службата, а не Лангли, Сара. Правим нещата по старомодния начин.

— Очевидно. — Тя погледна към черната дъска. — Не съм виждала такава дъска, откакто бях в началното училище.

Габриел се усмихна, после се зае да сваля от стените останките от операцията „Ал Бакари“. В това време започнаха да пристигат останалите членове на екипа му. Не бяха нужни никакви представяния, защото Сара ги познаваше и обожаваше до един. Първи дойде Йоси — висок оплешивяващ интелектуалец от отдел „Проучване“, който бе изучавал древни езици в Оксфордския университет и все още говореше иврит с ясно изразен британски акцент. След това дойде Дина Сарид от Историческия отдел — истински енциклопедист по въпросите на тероризма, която можеше да посочи точното време, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт, извършен срещу Израел, без нарочна справка с източниците. Десет минути по-късно пристигна Яков — кален в битките офицер от отдела по арабските въпроси на Шабак, последван от Римона — капитан от израелската армия, която работеше като аналитик за израелското военно разузнаване. Вечно печалният универсален оперативен сътрудник Одед, който бе специалист по отвличанията, дойде в осем часа, носейки закуска за всички, а слабичкият Мордекай, който се оправяше с всякаква електроника, се довлече петнайсет минути по-късно с вид на човек, който не е спал предишната нощ. Последен дойде Михаил — сивоок екзекутор от руски произход, който без чужда помощ бе елиминирал половината от терористичната инфраструктура на „Хамас“ и палестинския „Ислямски Джихад“. Сара бе жива благодарение на него и отличната му стрелба. Тя го целуна по бузата, докато Габриел отиде в предната част на стаята и забоде снимките, направени от Лавон, на таблото.

— Виждам, че всички вече са тук — каза той. — Време е да се залавяме за работа. Това е човекът, който ще ни отведе до Елизабет Холтън. Той е един от основателите на „Мечът на Аллах“ и сега живее в Амстердам. Ще го накараме да изчезне яко дим, после ще го изстискаме докрай. Налага се да работим бързо и да не правим никакви грешки.

Службата се гордееше със способността си да импровизира в кризисни моменти, но дори и прехвалената институция се огъна пред трудните искания на Габриел. Най-голямата му грижа бяха безопасните квартири и интендантството, което поддържаше и купуваше имуществото на Службата, беше най-упоритият му опонент. За разлика от градове като Париж, Лондон и Рим, където Службата разполагаше с десетки безопасни апартаменти, в Амстердам тя нямаше налични сигурни квартири. Това означаваше, че трябва бързо да бъдат закупени такива, и то на свободния пазар — нещо, което прочутото с предпазливостта си интендантство не обичаше да прави. До десет часа те бяха взели на шестмесечен лизинг двустаен апартамент край канала Херенграхт, а до единайсет бяха осигурили луксозна плаваща къща, наречена „Хелен“, на канала Принсенграхт. Оставаше само да се намери място за разпита. Алон се нуждаеше от нещо голямо, което да побере целия му екип, и достатъчно усамотено, така че присъствието им да остане незабелязано. Той имаше предвид един имот — изоставена вила край Олденбург, която бяха използвали по време на операцията „Божи гняв“ — и в крайна сметка успя да го изтръгне от лапите на интендантството.

След като то капитулира, останалото се подреди като домино. До обяд от отдел „Пътувания“ бяха наели няколко коли, които не можеха да бъдат проследени, а до един часа от отдела за промяна на самоличността бяха намерили достатъчно „чисти“ паспорти, така че всеки член от екипа да може да пътува като европеец. От Финансовия отдел отначало се стреснаха от искането на Габриел — куфарче, пълно с дребни пари в брой, но в един и половина той инсценира нещо като въоръжен обир и след десет минути напусна отдела, носейки красиво дипломатическо куфарче, пълно с петдесет хиляди долара и петдесет хиляди евро в употребявани банкноти.

Към средата на следобеда първите членове на екипа му тихо се измъкнаха от булевард „Цар Саул“ и се отправиха към летище „Бен Гурион“. Одед, Мордекай и Римона излязоха в три и половина и се качиха на самолет за Брюксел. Йоси, Яков и Дина излетяха час по-късно със самолет на „Луфтханза“ за Франкфурт. Последни тръгнаха Габриел и Сара, но малко след осем часа вече заемаха местата си в първа класа на вечерния полет на „Ел Ал“ за Париж. Докато останалите пътници се качваха в самолета, Габриел позвъни на Киара, за да й каже, че е бил в страната и отново я напуска. Тя не попита къде отива. Не й трябваше да знае.

21. Имбаба, Кайро

неделя, 8:23 ч.

Каирският бедняшки квартал, известен като Имбаба, е едно от най-отчайващо мизерните места на света. Разположен от другата страна на Нил, точно срещу модния островен квартал Замалек, Имбаба е толкова гъстонаселен, че разнебитените жилищни сгради често се срутват от тежестта на своите обитатели. Улиците не са павирани, нямат имена и тънат във вечен мрак. По тях текат канални нечистотии и са задръстени от купчини несъбран боклук. През нощта тук властват глутници подивели кучета. Децата в този квартал носят дрипи, пият от помийните ями и живеят в страх, че ще бъдат разкъсани живи от плъховете. Течащата вода е лукс, електричеството го пускат на кратки интервали и няма никаква надежда. Има единствено ислям. Радикален ислям. Неговите послания са изписани със зелена боя върху рушащите се стени: Ислямът е отговорът… Само „Мечът на Аллах“ може да ни спаси.

Тази сутрин атмосферата в Имбаба бе по-напрегната от обичайното. По улиците обикаляха полицаи, а униформени агенти от египетските сили за сигурност наблюдаваха околната обстановка от кафенетата и щандовете за фалафел15. Хюсеин Мандали, преподавател на четвърти клас в основното училище на Имбаба, беше виждал това и преди. Силите на реда се канеха да правят чистка. Всички мъже с брада и галабия16 или всички жени с никаб17 щяха да бъдат арестувани и откарани в „Скорпиона“ — ужасната сграда в каирския затвор „Тора“, предназначена за ислямистите. Всеки, независимо от пола си, щеше да прекара поне пет минути на масата за мъчения. Тайната полиция на Фараона не се съобразяваше със законите и правилата за вземане на свидетелски показания. Тяхната задача беше да всеят ужас и те го правеха с безмилостна ефикасност.

Хюсеин Мандали не носеше брада, макар че бе облечен с галабия — единствената дреха, която можеше да си позволи с мизерната си заплата. Египетската образователна система, както почти всичко друго в страната, се разпадаше. Учителите не получаваха нищо, а учениците научаваха малко. От години двайсет и петте хиляди обществени училища бяха под контрола на ислямистите. В резултат на това те не бяха нищо повече от фабрики, бълващи ежегодно хиляди младежи и девойки, посветили се на разрушаването на режима и неговите поддръжници от Запада. Хюсеин Мандали познаваше твърде добре това явление. Всеки ден той учеше учениците си за небесната отплата за джихада и мъченичеството и им набиваше в главите, че техният свещен дълг е да избиват американци и евреи и да свалят от власт марионетката Хосни Мубарак. Децата в Имбаба винаги бяха готови да бъдат вербувани. Доказателствата за безразличието на Фараона към тяхното положение бяха навсякъде около тях.

Група полицаи стоеше на пост в края на улицата. Те изгледаха с подозрение Мандали, когато мина край тях и се отправи по изпълнения с глъчка път, от който се виждаше западният бряг на Нил. След две минути Хюсеин мина по моста и се озова в Замалек. „Колко е различно тук“, помисли си той. Това беше привилегирован остров, заобиколен от море от мизерия — място, където по-голямата част от египетското население не можеше да си позволи да си купи сладки или чаша кафе. „Замалек скоро ще изпита гнева на легионите от потиснати мюсюлмани — каза си той. — Това ще сполети и целия свят“.

Той тръгна по улица „26 юли“, която пресичаше острова, после се разходи из тихите странични улички северно от спортния клуб „Гезира“, за да се увери, че не го следят. Половин час след напускането на Имбаба приближи до луксозна многоетажна жилищна сграда, наречена „Кулите на Рамзес“. Високият суданец, стоящ на пост пред входа, беше член на „Мечът на Аллах“. Той въведе Мандали в мраморното фоайе и го посъветва да използва задното стълбище, защото обитателите не биваше да виждат бедняк в позлатения им асансьор. Минути по-късно Хюсеин стигна запъхтян пред вратата на апартамент 2408 и почука по уговорения начин: две почуквания, кратка пауза, още три почуквания.

След няколко секунди вратата отвори мъж, облечен в бледосива галабия. Той покани Мандали в антрето, после го въведе в прекрасна всекидневна, гледаща към Нил. На пода седеше по турски мъж в напреднала възраст с дълга прошарена брада, който носеше бяла галабия и бяла плетена шапчица на темето. Хюсеин целуна стареца по съсухрените бузи и седна на пода срещу него.

— Имаш ли новини от улицата? — попита шейх Таид Абдул Разак.

— Силите на Мубарак обкръжиха Имбаба и започнаха да навлизат в квартала. В други части на страната армията и полицията ни нанасят тежки удари. Ел Фаюм, Ел Миня, Асют и Луксор също са нападнати. Положението е напрегнато. Трябва само една искра — и ще експлодира.

Шейхът запрехвърля зърната на броеницата си и погледна към другия мъж.

— Донеси ми касетофона и аз ще осигуря искрата.

Мъжът със сивата галабия сложи един касетофон до краката на шейха и го включи. Час по-късно Хюсеин Мандали отново си проправяше път по уличките на Имбаба, този път със съдбоносната касета, скрита в единия чорап. До падането на нощта възванието щеше да бъде разпространено чрез мрежата на популярните джамии и нелегалните джихадски групи. Всичко оттам насетне щеше да бъде в ръцете на Аллах. Хюсеин бе сигурен само за едно. Водите в канавките на Имбаба скоро щяха да почервенеят от кръвта на войниците на Фараона.

22. Амстердам

понеделник, 9:30 ч.

„Хелен“ беше ниска и непривлекателна, боядисана в шоколадовокафяво с червени кантове. По перилата й бяха поставени сандъчета с цветя, а на кърмата се поклащаше малка лодка с извънбордов мотор. Интериорът й бе обновен наскоро: електроуреди от неръждаема стомана блестяха в малката, но елегантна кухня, удобната всекидневна бе обзаведена с мебели в скандинавски стил. От стените бяха свалени три модернистични картини със съмнителен вкус и на тяхно място бе закачена едромащабна карта на Амстердам и няколко дузини снимки на мюсюлманин на напреднала възраст. На стъклената маса в трапезарията бе поставен лаптоп със защитен комуникационен софтуер, а пред него седеше дребен мъж, който сякаш беше навлякъл всичките си дрехи. Габриел го помоли да загаси цигарата си. След нощното каране от Париж го мъчеше силно главоболие.

— Ако Ибрахим Фаваз е терорист, той със сигурност не се държи като такъв — каза Ели Лавон. — Не прави нищо, което може да се изтълкува като елементарно предпазване от следене, а действията му са предсказуеми и открити.

Алон погледна към картата на Амстердам на стената, където ежедневният маршрут на Ибрахим бе представен с дебела червена линия. Тя тръгваше от неговия апартамент на площад „Аугуст Алебеплейн“, минаваше през Ислямския културен център в Западен Амстердам, пазара „Тен Кате“ и стигаше до джамията „Ал Хиджра“. Часовете на пристигане и тръгване бяха педантично записани и онагледени със снимки от наблюдението.

— Къде? — попита Габриел. — Къде можем да го хванем?

Лавон стана и отиде до картата.

— Според експертното ми мнение има само едно подходящо място. Ето тук. — Той чукна два пъти картата с късия си показалец. — В края на Ян Хазенстраат. Фаваз минава оттам на път за вкъщи след вечерната молитва в джамията. Улицата е сравнително тиха за Амстердам и ако успеем да извадим от строя уличните лампи, няма да ни види, че идваме. — Ели се обърна и погледна Габриел. — Кога смяташ да го направим?

Отговорът дойде от кухнята, където Сара правеше нова кана с кафе.

— Тази вечер — каза тя. — Нямаме друг избор, освен да го заловим тази вечер и да започнем разпита.

— Тази вечер? — Лавон извърна очи към приятеля си и му се усмихна невярващо. — Преди година обучавах това дете как да върви по улицата като професионалист. Сега то ми казва, че трябва да отвлека човек от гъстонаселен европейски град, след като съм го наблюдавал по-малко от четиридесет и осем часа.

— За съжаление детето е право, Ели. Налага се да го направим тази вечер и да започнем разпита.

Лавон отново седна на стола си и скръсти ръце.

— Спомняш ли си колко време наблюдавах Цвайтер в Рим, преди да започнем да обсъждаме как да го убием? — И сам отговори на въпроса си: — Три седмици. И това беше за убийство, а не за отвличане. Знаеш какво казва Шамрон за този род операции.

— Казва, че е по-лесно да оставиш труп на тротоара, отколкото да вкараш жив човек в колата, с която ще го отвличаш. — Габриел се усмихна. — Ари умее да се изразява точно, нали?

Сара донесе каната с кафето на масата и седна до Алон. Ели запали цигара и издуха вяло струйка дим към тавана.

— Полицията в този град е в повишена бойна готовност заради връзката между амстердамската група и атентата в Лондон — каза той. — Ибрахим трябва да е под наблюдение поне още една седмица. Трябва да планираме главния път за бягство, резервен път, както и още един резервен вариант за измъкване. Трябва да поставим набелязаната зона под двайсет и четири часово наблюдение, за да сме сигурни, че няма да има изненади в нощта на операцията. Пропуснах ли нещо?

— Сухите тренировки — отвърна Габриел. — Трябва да направим поне три сухи тренировки. И при идеални условия щяхме да свършим всичко това. Но в реалния свят на Елизабет Холтън й остават по-малко от пет дни живот. Ще се подготвим колкото можем и ще го отвлечем тази вечер.

— И да се помолим на Бог да не свършим всички в затвора, което ще се случи, ако допуснем грешка. — Ели погледна унило часовника си. — Да се поразходим до Ауд Вест. Кой знае? Може да е нашата последна операция за дълго време.

Оживеният открит пазар, който се намираше на няколко пресечки оттам по протежение на Тен Кате Страат, онагледяваше променения състав на населението на амстердамския квартал Ауд Вест. На него имаше фурми и леща, каци, пълни с маслини и нахут, щандове за дюнер и фалафел, както и трима продавачи на месо халал18. Габриел спря за малко пред сергията за обувки и разрови купчина от американски маратонки менте — основният символ на статуса на младежите дори и по улиците на Западен Амстердам. На друга сергия на отсрещната страна на улицата Сара разглеждаше платнена чанта, украсена с лика на Че Гевара, докато Лавон проявяваше фалшив интерес към суичър с качулка, на който имаше надпис Освободете Палестина сега!

Ели погледна към Алон и му кимна почти недоловимо — знак, че не е забелязал някой да ги следи. Минута по-късно тримата вървяха един до друг към далечния край на пазара. Сергията, на която Ибрахим Фаваз работеше следобед, бе заета от възрастен мароканец с бяла джелабия19. Сара се спря, за да разгледа един електрически чайник, докато Габриел и Лавон продължиха към края на пазара. На срещуположната страна на улицата, в сива сграда от пенобетон, построена след войната, се помещаваше джамията „Ал Хиджра“. Двама брадати мъже разговаряха на тротоара пред нея под бдителните погледи на униформени полицаи. На двайсетина метра оттам бе паркиран тъмен бус с черни прозорци.

— От четиридесет и осем часа не е мръднал оттук — каза Ели.

— На Нидерландската служба за сигурност ли е?

Лавон кимна утвърдително.

— Ако питаш мен, бих казал, че имат и постоянен пост в сградата от другата страна на улицата.

Алон погледна назад към щанда за кухненски съдове и махна на Сара да се присъедини към тях. После завиха наляво и минаха по Ян Хазенстраат. Беше тиха улица с ниски жилищни сгради в различен стил и малки магазинчета. В дъното имаше мъничък парк с изглед към канала, с няколко пейки, люлка и две кончета на ръждиви стоманени пружини. Габриел сви зад ъгъла и спря: виждаха се същите жилищни сгради, но без магазинчета и кафенета — нищо, което да е отворено, след като мръкне.

— Вечерната молитва започва в шест часа и трийсет и седем минути — поясни Ели. — Това означава, че Ибрахим ще мине оттук около седем. Щом завие зад ъгъла, никой в буса или в постоянния наблюдателен пункт няма да може да го вижда. Ние просто трябва да се опитаме да го хванем без никакъв шум. Смятам, че е добре да паркираме колата на този ъгъл, където ще бъде извън полезрението на нидерландските агенти. После трябва да направим нещо, което да накара Фаваз да забави ход достатъчно, за да можем да го спипаме.

Алон се замисли за вечерта, когато заедно с Ибрахим бяха вървели край река Амстел, и в паметта му проблесна само една картина: как египтянинът бе свел поглед с погнуса, когато край тях минаха двама мъже, държащи се за ръка.

— Той не харесва хомосексуалистите — каза Габриел.

— Малцина сред ислямистите ги харесват — отвърна Лавон. — Какво имаш предвид?

Алон му каза и той се усмихна.

— На кого смяташ да възложиш задачата?

— На Михаил и Яков — отговори без колебание Габриел.

— Отлично — съгласи се Ели.

23. Белият дом

понеделник, 12:45 ч.

Никълас Сканлън веднага разпозна натрапника, който чукаше на вратата на кабинета му. Две почуквания, резки като от чукче за гвоздеи. Прессекретарят на Белия дом изчака да изтекат десет секунди, преди да вдигне поглед от книжата си. Главната кореспондентка на Ен Би Си в Белия дом — Мелиса Стюарт, се бе облегнала със скръстени ръце на касата на вратата, а наскоро боядисаната й коса бе разрошена от предаването на живо на Северната морава.

— Какво искаш, Мелиса?

— Трябва да поговорим.

— Пак ли няма хартия в дамската тоалетна?

Тя влезе в кабинета и затвори вратата.

— Заповядай, Мелиса — каза саркастично Сканлън. — Седни.

— С удоволствие, Ник, но малко бързам.

— Какво мога да направя за теб?

— Да потвърдиш историята.

Сканлън зарови из книжата си, за да печели време.

— С какво разполагаш?

— Знам кой държи като заложница Елизабет Холтън.

— Ами кажи, Мелиса. Всички искаме да узнаем това.

— Хора от „Мечът на Аллах“, Ник. Преди няколко дни едно дивиди със запис на Елизабет е било оставено някъде в Южна Англия. Те искат да им върнем шейх Абдула и ако до петък вечер той не отлети за Египет, ще убият Елизабет.

— Какъв е източникът ти?

— Това не ми звучи като отричане.

— Моля те, отговори на въпроса.

— Нали не очакваш наистина да ти разкрия източника си?

— Можеш да ме насочиш за естеството му.

— Силите на реда — отговори тя. — Но мога да ти кажа само това.

Никълас се завъртя със стола си и погледна през бронираното стъкло на прозореца към Северната морава. Проклетото изтичане на информация… Цяло чудо бе, че толкова дълго бяха успели да го запазят в тайна. Бяха изминали само шест месеца, откакто Сканлън бе напуснал доходната си работа като лобист и шеф на връзки с обществеността, за да дойде да работи за президента, но за това време се бе сблъскал с предостатъчно доказателства за изтичане на информация във Вашингтон. И колкото по-лоши бяха новините, толкова по-бързо се разчуваха. Запита се какво ли би могло да мотивира висш федерален служител на реда да пусне такава новина на репортер. Отново се завъртя със стола си и се взря в големите сини очи на Мелиса. „Ама разбира се!“ — помисли си той.

— Все още ли спиш с онзи тип от Бюрото?

— Не се бъркай в личния ми живот, Ник.

— Ще ти дам един малък съвет и се надявам да го приемеш в смисъла, в който ти го казвам. Това не е история, която би искала да публикуваш първа.

— Това също не ми звучи като отричане.

— Както можеш да се досетиш, точно сега участваме в някои много деликатни операции из целия свят, операции, които ще бъдат изложени на риск, ако тази новина бъде разкрита, преди да сме готови.

— Съжалявам, Ник, но това е твърде голяма новина, за да бъде пренебрегната. Ако е вярна, трябва да се огласи. Американският народ има право да знае кой държи дъщерята на посланик Холтън.

— Дори ако това доведе до смъртта й?

— И преди си падал ниско, но този път си направо гаден.

— Мога да стана и по-гаден, Мелиса. Ще отрека, че това е вярно, и после ще те разоблича пред съда.

Кореспондентката се обърна и хвана дръжката на вратата.

— Почакай — каза Сканлън, като тонът му внезапно се смекчи. — Навярно можем да постигнем съгласие.

— Какво имаш предвид?

— Колко време можеш да ми дадеш?

— Десет минути.

— Двайсет.

— Петнайсет.

Никълас кимна в знак на съгласие. Госпожица Стюарт погледна часовника си.

— Ако телефонът в стаята ми не звънне след петнайсет минути — каза тя, — ще изляза на моравата и ще кажа на света кой държи Елизабет Холтън.

Президентът седеше зад бюрото си, когато след три минути Никълас Сканлън влезе в Овалния кабинет, придружен от шефа на канцеларията на Белия дом Уилям Бърнс и съветника по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Защо гледате така мрачно, господа? — попита той.

— Изтекла е информация, господин президент — отговори Сканлън. — Кореспондентката на Ен Би Си знае кой държи Елизабет.

Президентът изруга тихо и стисна очи от гняв. Вече над седмица вървеше по ръба на острието, показвайки пред обществото загриженост за съдбата на дъщерята на своя приятел, докато в същото време показваше ясно на терористите, че не са успели да извадят от строя най-могъщия човек на планетата. Само неговите най-близки сътрудници бяха наясно с физическата и емоционалната болка, която му бе причинило отвличането.

— Какво предлагаш, Ник?

— Да хванем бика за рогата, сър. Смятам, че ще е по-добре за страната и останалата част от света да чуят новината от вас, отколкото от Мелиса Стюарт.

— Колко време имаме, преди да я пусне в ефир?

Сканлън погледна часовника си.

— Девет минути, сър.

Президентът премести поглед от своя прессекретар към съветника по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Трябва да знам дали ще изложа на риск някоя секретна операция, ако говоря пред обществото. Свържете се с директора на ЦРУ. С държавния секретар също.

— Добре, сър.

Президентът отново погледна Сканлън.

— Ако приемем, че никой няма възражения, къде би искал да го направя?

— Залата за конференции ми се струва подходяща.

— Но без никакви въпроси.

— Предварително ще го разясня на репортерите.

— Как ще се оправиш с Мелиса Стюарт?

— Ще трябва да й обещаем нещо — отговори Никълас. — Нещо голямо.

— Не можем ли просто да апелираме към чувството й за благоприличие и патриотизма й?

— Говорим за Мелиса Стюарт, господин президент. Не съм сигурен дали тя има сърце, да не говорим за патриотизъм.

Президентът въздъхна тежко.

— Можеш да й кажеш, че първото интервю, което ще дам, когато това свърши, ще бъде за новините на Ен Би Си. Това би трябвало да я зарадва.

— Но ще ми създаде проблеми с другите журналисти, сър.

— Боя се, че това са твои проблеми, Ник, не мои.

— Искате ли да подготвя изявлението ви, сър?

Президентът поклати глава.

— С това мога да се справя и сам.

Мелиса Стюарт си облече палтото и се готвеше да тръгне към Северната морава, когато телефонът в стаята й иззвъня.

— Обаждаш се в последната секунда, не мислиш ли?

— Извинявай, Мелиса. За момент забравих, че ти си центърът на света.

— Закъснявам за важно предаване на живо, Ник.

— Отмени го.

— Какво имаш за мен?

— След двайсет минути президентът ще бъде в залата за конференции, за да каже на света, че „Мечът на Аллах“ държи Елизабет Холтън като заложник и иска да освободим шейх Абдула. Преди появата му можеш да съобщиш, че от Ен Би Си Нюз са научили, че госпожица Холтън е отвлечена от египетска радикална ислямистка групировка и се очаква президентът да съобщи повече за това. Ако се придържаш към сценария, твоята телевизия ще получи първото интервю от президента след приключване на случая. Ако не го направиш, ще посветя остатъка от времето си в Белия дом, за да ти вгорча живота. Споразумяхме ли се?

— Смятам, че да.

— Ще се видим в залата за конференции след десет минути. И не се опитвай да вмъкнеш нещо допълнително, Мелиса. Ще слушам внимателно.

Президентът на Съединените щати се качи на подиума в залата за конференции на Белия дом точно в тринадесет часа и трийсет минути източно време и информира света, че неговата кръщелница е взета като заложник от египетската терористична групировка „Мечът на Аллах“. В замяна на нейното освобождаване похитителите са поискали от САЩ да освободят шейх Абдула Абдул Разак. Той даде ясно да се разбере, че това искане никога няма да бъде удовлетворено. Президентът призова терористите незабавно да освободят Елизабет, предупреди ги, както и техните покровители, че ще бъдат изправени пред съда, и благодари на американския народ за молитвите и подкрепата.

В тринадесет часа и трийсет и две минути той слезе от подиума и остави своя прессекретар Никълас Сканлън да се оправя сам с потресените журналисти. Ейдриън Картър натисна бутона за пауза на дистанционното и погледна към вратата на кабинета си, където стоеше по риза и тиранти заместник-директорът на Управлението Шепард Кантуел.

— Какво мислиш? — попита Кантуел.

Картър се поколеба, преди да отговори. Шепард задаваше въпроси на другите само когато искаше да изкаже собствено мнение. Не можеше да се спре. Беше анализатор.

— Смятам, че се справи добре при тези обстоятелства — отговори Ейдриън. — Заяви ясно на терористите, че няма да бъдем техни заложници и няма да преговаряме с тях.

— Допускаш, че онези от „Мечът на Аллах“ наистина искат да преговарят? Аз не съм сигурен. — Кантуел влезе в кабинета на Картър и седна. — Нашите анализатори разгледаха обстойно всяка дума, написана или публично казана от шейх Таид Абдул Разак: проповеди, фетви20, записи на интервюта — всичко, което успяхме да докопаме. Преди две години той даде интервю за лондонски вестник, излизащ на арабски език, в условия на изключителна секретност някъде в Египет. По време на това интервю шейхът бе помолен да опише най-вероятния сценарий, при който ислямистите могат да вземат властта в Египет: чрез избори, преврат или народно въстание. Той даде много ясен отговор. Каза, че единственият начин за това е да се подтикнат масите да се вдигнат срещу техните потисници. Демонстрации, бунтове, улични сблъсъци с армията: един вид интифада21 от делтата на Нил до Горен Египет.

— Какво искаш да кажеш, Шеп?

— Шейх Таид е религиозен фанатик и убиец, но е много умен мъж. Фактът, че след всичките тези години още е жив, е доказателство за това. Той много добре знае, че ние никога няма да отстъпим пред исканията да освободим брат му в замяна на Елизабет Холтън. Но навярно в действителност не иска брат си. Може би това, което иска, е въстание.

— И ще го постигне, като предизвика конфронтация с нас?

— В този момент египетските сили за сигурност преобръщат страната наопаки, за да помогнат на неверниците американци да открият дъщерята на посланика милиардер — отговори Кантуел. — Помисли си как изглежда това на един египетски ислямист, който живее в отчайваща бедност и е изгубил брат или баща в килиите за изтезания на Мубарак. И докато водим този разговор, тези килии се пълнят, защото режимът издирва една американка.

— Какво е положението в Египет сега?

— Според докладите, които получаваме от каирската ни централа, то е изключително лошо. Всъщност е по-лошо от когато и да било. Ако този кошмар продължи, шейх Таид ще успее да вдигне въстание. И нашият президент ще остане в историята като човека, който е изгубил Египет.

Шепард Кантуел стана и се отправи към вратата, но внезапно спря и се обърна.

— И още нещо — каза той. — Току-що президентът изпрати ясно послание на нашия приятел Сфинкса. Не бих се изненадал, ако той му отговори. На твое място щях да се обадя на Федералната служба за сигурност и незабавно да повиша нивото на заплаха за националната сигурност.

— До каква степен?

— До червено — отговори Кантуел на излизане от стаята. — Кървавочервено.

Картър погледна часовника си. Беше 13:37 часът. Мюсюлманската вечерна молитва тъкмо започваше в Амстердам. Той се загледа в телефона си, очаквайки да позвъни.

24. Западен Амстердам

понеделник, 19:09 ч.

Ибрахим Фаваз отвори вратата на джамията „Ал Хиджра“ и бе посрещнат от внезапен порив на ледения вятър. Това беше двайсет и петата му зима в Нидерландия, но той все още не бе свикнал със студа. Провидението и съдбата го бяха довели тук, до тази градина от пенобетон и цимент в Северна Европа, но в сърцето си той все още беше ибн балад от Горен Египет — син на земята и дете на реката. Ибрахим постоя за момент в преддверието, като вдигна яката на палтото си и позатегна шала си, след това стъпи нерешително на улицата под бдителните погледи на двама амстердамски полицаи със зачервени бузи. Той размени с тях няколко шеговити реплики на отличен нидерландски, после се обърна и тръгна по Ян Хазенстраат.

Двамата полицаи постоянно бдяха пред джамията. Веднага след атентата в Лондон „Ал Хиджра“ бе претърсвана два пъти от нидерландските детективи. Бяха иззети папки и компютри, а имамът и някои от членовете на управата бяха разпитани дали познават Самир ал Масри и групата му. Тази вечер имамът бе обвинил неверниците, че използват атентатите в Лондон и убийството на Соломон Роснер като оправдание за репресивните мерки срещу ислямистите в Нидерландия. Ибрахим Фаваз и преди беше преживявал преследвания срещу мюсюлманите, репресии, които се отличаваха с такава жестокост, каквато европейците не можеха да си представят дори в най-лошите си кошмари. Имамът само използваше полицейското разследване като претекст за предизвикване на безредици. Всъщност това му се удаваше доста добре. То бе и главната причина да бъде изпратен в Амстердам.

Една кола го настигна. Фаваз видя сянката й да се разтяга върху тротоара пред него, после изчезна, когато тя продължи напред. Щом колата отмина, той откри, че наоколо цари пълен мрак. Трите лампи в края на улицата не светеха. В малкия парк на брега на канала някакъв мъж, когото Ибрахим не бе виждал досега, седеше самичък на една от пейките. Имаше изпито лице, отнесен поглед и беше тънък като нилските тръстики. „Наркоман“ — помисли си той. Имаше ги навсякъде в Амстердам. Идваха от Европа и Америка, за да се възползват от нидерландските либерални закони по отношение на дрогата и от щедрите социални помощи, и мнозина от тях никога не намираха сили и воля да си тръгнат.

Фаваз сведе поглед към тротоара и сви зад ъгъла. Картината, която се разкри пред очите му, бе далеч по-обидна за ислямския му мироглед от наркомана, който седеше сам в леденостудения парк. Това също бе гледка, която често виждаше в Амстердам: двама облечени в кожени дрехи мъже се опипваха един друг в тъмнината край микробус „Фолксваген“. Ибрахим внезапно спря, оскърбен от безсрамната сцена, на която бе свидетел, като се зачуди дали да мине бързо край тях с извърнати встрани очи, или да побегне в обратната посока.

Избра второто, но преди да помръдне, страничната врата на микробуса се отвори, някаква дребна като трол фигура протегна ръка и го сграбчи за гърлото. Двамата мъже в кожено облекло изведнъж загубиха интерес един към друг и се насочиха към него. Нечия ръка затисна устата му. Друг го стисна за врата така, че цялото му тяло омекна. Чу вратата да се хлопва и почувства, че микробусът потегли рязко. Нечий глас му заповяда на арабски да не мърда и да не издава звук. Ибрахим направи точно както му казаха.