— И с какво са притиснали тоя тип? — поинтересува се Фьодор.
— С брат му и жена му. Там цялото семейство участвало в търговия с придобити по престъпен начин стоки. Обещали му да не закачат семейството, ако поеме трупа на Носуленко. Та така, Федя, казахме ти абсолютно всичко. Ако играем честно, трябва да се разказва цялата биография на Власов, да се споменават всички хора, които са извършили подлости спрямо него, и тогава непременно ще изникне Галина Носуленко, която буквално е изхвърлила Власов от треньорската работа, за да заеме мястото му. И точно на това пикантно място и у теб, и у Баглаев може да се зародят ненужни въпроси. Особено ако той извади делото от съдебния архив и види там експертизата, в която черно на бяло пише за преправения травматик. Ще пострадат хора. А това не е желателно. Само на пръв поглед изглежда, че служителите в правоохранителните органи са твърде много. В действителност сме малко, една тясна прослойка, и постоянно се сблъскваме един с друг. Не е хубаво да се караме. Затова ние с болка на сърцето се лишаваме от похвалите за разкритията и ги отстъпваме на теб. А ти срещу това подготвяш почвата за адвоката Кирган и не споменаваш за убийството на Носуленко. Според мен напълно достоен бартер.
— Но делото се води за досъдебно производство при мен — ехидно забеляза Улянцев, — значи похвалите от всяко положение ще са за мен. Вие нещо ме будалкате, момчета.
— Тук си прав — включи се в разговора Сергей Кузмич Зарубин, който до този момент бе седял зад бюрото си мълчаливо, в нищо не се намесваше и само внимателно слушаше. — Но забравяш една малка подробност: в картата за статистически отчет задължително се отбелязва как, с какви сили и средства е разкрито престъплението. И тъкмо тук има колосално значение документът от главното управление, в който е записано каква именно оперативна информация са предоставили на следствието включените отвън сили, тоест в случая майор Сташис и старши лейтенант Дзюба. И от този документ става много ясно кой какво е свършил в действителност, а кой нищо не е свършил. Е, в наша власт е да направим така, че документът да бъде изпратен в твоя район. Или да не бъде. Каквато инициатива проявим — това ще стане.
— Ами добре — кимна Улянцев. — Да смятаме, че сте ме убедили. Какви доказателства има срещу Орехов?
— Ето, виж — постави Дзюба пред него поредния лист от разпечатката, целия изпъстрен с цифри. — Това е получената от техничарите информация на кои места е бил регистриран мобилният телефон на Орехов в моментите на убийствата. За по-сигурно е взет часови интервал. А ето я тук и разшифровката с точните координати на всяко място, където е бил регистриран. Ето ти и справка от железопътното управление и от авиокомпания „Сибир“, от която личи, че по интересуващото ни време Филип Орехов е заминал с влак за Перм и се е върнал в Москва със самолет. А това е списъкът на свидетелите, които неведнъж са виждали Орехов в стрелковия комплекс, където има голяма оръжейна работилница.
— Неведнъж? — учуди се Фьодор. — Ама той какво, преправял е оръжията на едно и също място? Да не е абсолютен кретен? Не се ли е страхувал, че ще го запомнят?
— Там, в работилницата, е голяма бъркотия, работят и с пушки, и с пистолети, никакъв ред няма. Сигурно Орехов се е надявал, че няма да го запомнят. Разбираш ли, Федя, той има една особеност — взе да обяснява Дзюба. — Дефект — не запомня физиономии. Та е отишъл в тази работилница за пръв път, просто да се огледа, да се запознае, а когато е отишъл за втори път, му се е сторило, че хората там са съвсем други. Тоест нещо като хан — много служители и много клиенти и никой не познава другите. А хората са били едни и същи и прекрасно са запомнили Филип. А той най-спокойно е носел там оръжие след оръжие. Отначало е занесъл двата, онези, които е придобил законно, после е ходил още три пъти, носел е по един травматик. Майсторът е бил един и същ, но Орехов се е разбрал с него и той няма да каже нищо за протокол, обаче свидетели, които са го видели там, има колкото щеш.
— Значи всичко пет? — уточни Улянцсв. — А ние имаме четири случая с огнестрелно оръжие. Излиза, че той планира още едно убийство?
— Не, едва ли — успокои го Антон. — Имал е наум още една жертва, една лелка от Московския комитет на спорта, която навремето е попречила на Власов да замине за чужбина, но други хора благополучно са очистили дамата по друг повод. Така че оръжието просто не е влязло в работа.
— Ааа — проточи Фьодор, — ясно. Ами откъде се е сдобил с трите незаконни травматика?
— Е, приятелю сърдечни, имай малко съвест — избухна в смях Зарубин. — Остави поне нещичко и на нас, гладните сирачета. И така ще излезе, че ти като главен, тъй да се каже, шеф, си открил заподозрения и си ни възложил да намерим източниците, от които е придобито оръжието, и ние сме ти ги намерили. Но засега не казвай това на Баглаев, съгласен? Там има още някои неща за проверка. И после, нали това няма значение за следствието, Орехов и без това ще каже при разпита, че е купил оръжието от неустановено лице, и няма да си спомни датата, и мястото ще сбърка.
Улянцев събра всички предадени му материали, грижливо ги сложи в папката, погледна часовника си.
— Днес Ахмедич пак е на денонощно, седи в кабинета си, най-подходящото време за този разговор. Разбира се, ако не го дръпнат за местопроизшествие. Но времето е хубаво, топло, сухо, съботни следобед и вечер. Ако ще става нещо, то ще е в областта, в града почти няма хора. Да се надяваме, че всичко ще завърши благополучно.
Вече пред вратата той изведнъж се спря и погледна Зарубин.
— За документчето от главното управление сигурно ли е? Да няма туй-онуй?
— Оттук да не мръдна! — закле се подполковникът.
Няколко минути те седяха мълчаливо, сякаш се страхуваха да не нарушат крехката тишина в кабинета.
Пръв заговори Зарубин:
— Забъркахте ме вие в не знам каква каша… Съвсем омотахте Улянцев. Пак добре, че той не схваща много бързо, защото инак щеше да направи на пух и прах вашите приказки. Има два много опасни момента: мотивът и петото оръжие.
— Я стига, Сергей Кузмич — весело отвърна Дзюба, който смяташе, че разговорът с оперативния работник „от района“ бе минал повече от успешно, — че какво за мотива? Нима това е най-важното? Ей го, Баглаев прибра Ламзин само заради единия мотив — и какво? Както нямаше, така и няма никакви доказателства.
— Така като гледам, Рома, ти се учиш да лъжеш буквално пред очите ми — с шеговито неодобрение му се закани с пръст Зарубин. — Внушаваше на Улянцев, че Власов и Орехов се познават добре и при тях може мотивът да е паричен, а може и да е от чисто приятелство. Приятел отмъщава за приятеля. Красиво изглеждаше, чак и аз се заплеснах. Но нали всички ние тук прекрасно знаем, че няма нищо подобно. Не са никакви приятели и дори не е доказано, че се познават, няма нито един контакт помежду им извън „Оксиджин“. Власов няма и пари да плати толкова много поръчкови убийства. И Орехов кой знае защо залива Власов с помия в интернет. Вие, между другото, премълчахте и че именно Орехов се е опитвал да рекетира Ханджумян. Не, както щете, но с мотива сте изпаднали в пълно объркване. По-точно изобщо не намирате мотив.
— Тъй да бъде — намеси се Антон. — Нека Баглаев се заеме с Орехов, да започне да го разпитва и тогава мотивът ще се изясни. За нас сега е важен резултатът: Баглаев трябва да повярва на Федя и да поиска материалите по делото от Перм. Делото е спряно, значи куршумът и гилзата се намират в материалите и можем да предадем на балистиците за нова експертиза веществените доказателства по случая в Перм, по Болтенков и по Ханджумян. А по убийството на Носуленко и без това няма да има резултат, защото съдът се е произнесъл и веществените доказателства са унищожени, както гласи законът. Така че ние правилно решихме да не закачаме това дело.
— Слушай — изведнъж разтревожено заговори Роман, — ами ако Орехов си признае? Така де, представете си, че се окаже толкова слаб и глупав, та да започне да разказва всичко, включително и за Носуленко?
— Е, приятелю любезни, ти оперативен работник ли си, или не си? — разпери ръце Зарубин. — Ами поговори си с него пръв, веднага след задържането, и си поговори както трябва. Ето, и Тоха ще си поговори с него. И също сериозно. Всичко е във вашите ръце. Да не сте деца! С какви хора се налага да работя, а?!
— И изобщо до задържането има много време — продължи Антон. — Не сме наред с петото оръжие. Идеално би било да заловим Орехов в момента на поредното покушение, тогава ще има по-малко врътня, а повече доказателства.
— Тоха, но нали ние с тебе сметнахме, че петото оръжие той е купил за убийството на Ефимова. И то просто не му е потрябвало. — Ромка завъртя глава, разроши с длан косата си и се намръщи. — По дяволите, време е да се подстрижа.
Антон внимателно изучаваше някакъв списък, въздишаше и клатеше глава.
— Че сметнахме, разбира се, сметнахме, но все пак… Докато нямаме резултати от нова експертиза, не знаем дали Орехов всеки път е използвал едно и също оръжие, или различни. Да, купувал е травматици, да, преправял ги е, но не е сигурно, че ги е използвал. Може всеки път да е стрелял с един и същ.
— А защо тогава ги е купувал и преправял? — резонно отвърна Ромка. — Ами че това е глупаво! И е харч. И после, Тоха, от Перм той със сигурност се е прибрал без оръжие, летял е със самолет. Значи е изхвърлил оръжието там.
— И това не е сигурно. Може да е помолил някого да пренесе пистолета от Перм до Москва с влак, а той да се е прибрал със самолета.
— Да… всъщност може и това — съгласи се Дзюба. — И какво излиза?
— Гледай. — Антон се въоръжи с флумастер и сложи пред себе си два календара — за 2012 и 2013 година. — Ето приблизителното време, по което Орехов купува първите два легални пистолета. — Той обиколи с тънкия флумастер седмицата. — Ето кога приблизително е занесъл двата в оръжейната работилница за преправяне за стрелба с бойни патрони. Никой не си спомни и точната дата, минало е много време, но приблизително. И ето че имаме точното време на убийството в Перм. Да предположим, че е изхвърлил оръжието там. Значи му е останал още един травматик. Всичко точно ли излиза?
— Засега да — кимна Роман, като се взираше напрегнато в ситните цифри на джобните календарчета.
— Ето точната дата на убийството на Галина Носуленко. По това време трябва да му е останало второто оръжие от придобитите легално. Но! Имаме оперативна информация, в която точно е посочено, че в началото на септември, а именно в Деня на града, Филип Орехов купува нелегален травматик. И в средата на септември отново отива в същата оръжейна работилница. Защо, след като още разполага с другото оръжие?
— Като резерва, за в бъдеще — бързо отговори Ромка. — Плановете му са били грандиозни! Размах! Макбет ряпа да яде!
— Да допуснем — съгласи се Антон. — И тъй, към момента на убийството на Носуленко през ноември миналата година Орехов разполага с поне два травматика. Фиксира ли това?
— Тъй вярно! — бодро рапортува Ромка.
— При убийството на Носуленко единият е бил използван. Тук имаме два варианта: или Орехов е изхвърлил и него, или си го е оставил. Така че след убийството му е останал поне един пистолет. Но може и два. Възможно е дори да са били три, ако по някакъв начин все пак е върнал оръжието от Перм в Москва. По-нататък навлизаме в областта на предположенията. Следващата жертва е Ина Ефимова. Орехов започва да я следи, но Ина Викторовна не е обикновена дама като масажистката, повечето се придвижва с кола и слиза от нея на многолюдни места. С нея не се е получило толкова бързо, колкото с пермския полицай, който просто е излязъл късно вечерта на двора си, за да изхвърли боклука, и е бил застрелян. За подготовката на убийството на Ефимова отива много време. Нали Орехов трябва да води обичайния си начин на живот, да ходи всеки ден на работа, в свободното време да купонясва с приятели из клубове, така че задачата се придвижва бавно. Няма как да бяга от работа — татенцето бди, както, Ромич, ти е докладвал твоят свидетел Химин. А ето че се появява и неизвестен доброжелател с ножче марка „Самура“, извършва сам цялата мръсна работа. Облекчение за Орехов. Но — внимание! — ако поръчителят на убийствата е Власов, защо той не е знаел, че Ефимова е била убита? А той със сигурност не е знаел, главата си залагам.
— Ох, Тоха, запази си главата — скептично забеляза Зарубин. — Напоследък аз не разчитам на нея. Множко издънки ти се натрупаха, все мислиш за други неща. По-рано напълно се доверявах на изводите ти, а сега нещо взех да се съмнявам.
Антон стисна зъби, пребледня, но се въздържа от избухване и дори намери в себе си сили кротко да се усмихне. Какъв смисъл да избухва, след като Кузмич е прав? Вярно, неприятно е да го чуе, но и няма какво да възрази.
— Добре — продължи спокойно. — Да речем, че съм сгрешил и Власов е знаел за смъртта на Ефимова. В сметките за оръжията това не променя нищо. При убийството на Ефимова не е бил използван травматик, така че към този момент у Орехов трябва да е останал минимум един, максимум три пистолета. През това време, докато Ефимова е още жива, през февруари тази година Орехов купува поредния незаконен травматик и в неделя, на трети март, го занася в същата оръжейна работилница за същото преправяне. Ефимова е убита на двайсети март. Тоест по това време Орехов разполага вече с четири пистолета. Той какво, да не ги събира? Колекционира ли ги? Дори ако сметнем, че след всяко убийство ги изхвърля, което би било правилно и разумно, към март тринайсета година той е извършил само две убийства, а пистолетите му са четири. Вярно, предстоят му още две жертви — Болтенков и Ханджумян. Така че в този смисъл всичко щеше да се връзва, ако не беше едно неприятно обстоятелство: през април тази година той купува още един пистолет и отново го занася на същия оръжеен майстор. Въпросът е: защо?
— Значи има и друг човек, който е отровил живота на Власов — отговори Дзюба. — Но на мен ми се струва, че преровихме биографията му от край до край. Намерихме и проверихме всички. Николай Носуленко е загинал в автомобилна катастрофа, Ина Ефимова е била убита по друга причина, по всички останали е стреляно с травматик. Не остана никой друг.
— Може нещо да сме пропуснали — поклати глава Антон. — Имаше много информация, буквално ни заливаше, ние едва се измъкнахме изпод тази камара. Може да сме пропуснали нещо важно.
— Тоха! — внезапно пламнаха очите на Дзюба, както ставаше винаги щом му хрумнеше поредната невероятна версия. — Само не ме удряй по главата, първо ме изслушай.
— Давай, давай — намести се по-удобно Зарубин зад бюрото си. — Аз ще те изслушам. Обичам в събота да слушам приказки, щом не можах да отида на вилата.
Дзюба възбудено взе да кръстосва малкия кабинет, при това размахваше ръце.
— Власов наистина нищо не знае, ти не си сгрешил. Орехов иска да го натопи. Той извършва убийства именно на хора, на които Власов иска да отмъсти. А после ще насочи всички улики към Власов. И гадната информация в мрежата е част от комбинацията. Аз не разбирам твърде каква именно и как тази помия ще помогне Власов да бъде уличен в убийствата, но определено ще помогне да го заподозрем. Орехов наистина не контактува с Власов, та да не би той случайно да си го спомни. Някъде някога Власов много лошо е препънал Филип Орехов. При това ситуацията е била такава, че Власов дори не е знаел на кого е навредил, кого е обидил и нито името, нито лицето на Орехов му говорят нещо. Но Орехов много добре знае кой е бил виновен. И сега си отмъщава.
— И петият преправен травматик… — подзе Антон.
— Ами да, именно! Петият пистолет му е бил нужен, за да го пробута на Власов. Със сигурност с него е било извършено поне едно убийство и сега Орехов го пази като зеницата на окото си, така че в нужния момент ние да намерим този пистолет у Власов.
— И пак сметките не излизат — забеляза Зарубин. — Четири огнестрелни оръжия, трите е изхвърлил, едното е оставил, за да го използва в нужен момент. За какво му е пети?
— Е, Сергей Кузмич! — От досада Роман изпъшка, дори тропна с крак. — Човекът, който може да е измислил и осъществил всичко това, по определение не е дебил. Пипето му сече. И със сигурност е прочел закона за оръжието. А там е написано, че след придобиването на оръжие собственикът е длъжен на всеки пет години да го пререгистрира, тоест да го занася в полицията и да го показва. Орехов е придобил легално два пистолета, те са регистрирани официално. Когато минат около четири години от момента на закупуването им, той тихо и кротко ще се яви в полицията и ще напише заявление за изгубването на единия травматичен пистолет. На единия, разбирате ли? А втория ще трябва да го покаже. Опасно е да пише две заявления, може да събуди подозрения. А едно е много добре, травматици се крадат постоянно. Така че петият пистолет си стои в дома му.
Ромка изведнъж угасна и ядосано удари с юмрук по бюрото.
— Преправен — смотолеви едва чуто. — И още при първата проверка това ще се види. Той не може да занесе за пререгистриране преправен пистолет. Значи схемата не е такава. Пък има и проверки. Участъковият има право всеки момент да отиде при собственика на регистрирано оръжие и да провери дали се спазват редът и условията на съхранение, наличието на метална заключваща се каса и тем подобни. И какво ще стане, ако той отиде да проверява това, а Орехов разполага само с един вместо с два травматика, че и той преправен за бойни патрони, а пък за загубване или открадване на втория не е съобщавал. Не, изтърсих големи глупости тук. Не става.
Антон внезапно се усмихна и приятелски потупа по гърба извънредно разстроения Дзюба.
— Ромка! Ти си гений! Всичко, което каза, беше правилно!
— Ама не става бе, човек! — отчаяно възкликна Роман.
— Напротив, всичко си става! Спомни си какво ни каза за Орехов, след като се запознахте в клуба! Спомни си, де! Та нали…
За малко щеше да каже: „Та нали Анастасия Павловна те помоли да приведеш пример“, но навреме си прехапа езика. Едва ли щеше да е разумно да кажат пред Зарубин, че плътно си сътрудничат с частен детектив от страната на защитата.
— Така де, нали те помолих да приведеш пример и ти каза за яхтата. Каза, че Орехов не вижда далечната цел, само близката. Нали, а?!
Очите на Дзюба отново грейнаха, той разкърши рамене.
— Искаш да кажеш, че той изобщо не се е сетил за това?
— Може и да се е сетил, но си е казал: „Карай да върви“. Пет години — че това е огромен срок! А дотогава той вече ще си е разчистил сметките с Власов — и край! По-надалече той не мисли и не вижда.
— Ами проверките на участъковия?
— Е, за това той се надява на татко си и на Усиков. Не може да бъде собственик на разкошна къща в близкото Подмосковие и да не подкупва местната полиция. А Усиков винаги би защитил свой човек. Така че — никакви неочаквани проверки и неканени гости.
— Усиков ли? — изведнъж се навъси Зарубин. — Да не би Олег Семьонович?
— Същият — кимна Роман. — Познавате ли го?
— Че как! — самодоволно отговори подполковникът. — Вярно, аз цял живот бях в криминалната, а Мустака се бореше според силите си с престъпления в сферата на икономиката, но заедно сме свършили много работа, дори сега ми е приятно, като си спомня! Много грамотен оперативен работник беше, просто рядко грамотен. А сега, казвате, какъв е?
— Ръководител на службата по безопасност във фирма „Файтър Трейд“, чийто собственик е бащата на нашия Филип Орехов — докладва Дзюба.
— Е, поне в нещичко ни провървя — философски изрече Зарубин. — Да, между другото, и Пална прекрасно го познава. Мустака дори беше влюбен в нея цели три дена. Или пет. Какво ме гледате така? Мислите, че не знам колко души сте били снощи в клуба? Вие изобщо за какъв ме имате? За вчерашен хлапак? Не гледайте, че съм дребен, очите ми са зорки и ушите — големи. И ръцете ми, между другото, са дълги. За укриване на информация от старши по длъжност ще наказвам безпощадно. Клоуни такива!
Сергей Кузмич говореше весело и дружелюбно, като същевременно приготвяше чай в керамичния чайник, който някой му бе подарил за Нова година. Чайникът беше толкова грозен, че Зарубин не посмя да си го занесе вкъщи и да разкрасява с него кухнята си. Същевременно за използване в служебен кабинет въпросната съдина беше много подходяща: вместимостта й беше точно три големи чаши.
— Подложете кофите си — изкомандва подполковникът. — И разкажете на мен, старото немощно ченге, историята с писмата на Орехов. Доколкото разбирам, момчето е решило между другото да спечели и кинти, но не е успяло. Тоест не е успяло в случая с Ханджумян. А с останалите пробвало ли е?
— Изглежда, не е — поклати глава Антон. — Сигурно е искал да опита с Ефимова, но не е успял. А останалите са бедни хора, от тях не можеш да вземеш много, пък и едва ли биха повярвали, че са жертва на поръчково убийство.
— Ама защо?! — възрази Зарубин. — Полицаят като нищо би могъл да повярва, сигурно много хора са му имали зъб. Впрочем опасно е да се заяждаш с ченгета, така че ти сигурно си прав: Ханджумян е бил единственият му опит от този род. А сигурно ли е, че писмото е написал Орехов? Нали май ми казахте, че момчетата са проверявали всички нередовни адреси, употребявахте разни сложни думи, като „анонимайзери“ и други глупости. Пак ли нещо криете от мен?
Дзюба и Антон старателно разбъркваха захарта в чашите си, сякаш в този момент в живота им не съществуваше нищо по-важно от това.
— Разбрах — доволно кимна Зарубин. — Пална сега живее у брат си, а нейното братле Александър, на когото знам и майчиното мляко, има синче на подходяща възраст и със съмнителни компютърни наклонности. Значи той ви е открил Орехов.
— Скучно е с тебе, Кузмич — отрони Антон, загледан през прозореца. — Човек не може нито да те учуди, нито да те излъже. Мъка.
— Ако беше весело — отдавна вече да са ви уволнили — отговори Сергей Кузмич. — И мен покрай вас. Скучните хора, ще знаете, са хора солидни, в смисъл че седят солидно на шефските си столове. Именно защото са скучни. Нито да ги учудиш, нито да ги излъжеш. Защо седим? Кого чакаме? Плюйте си на петите и бегом да разравяте биографиите на Власов и Орехов до детската градина и яслите включително. Ромич е прав: цялата тази история много прилича на отмъщение и опит за натопяване, при това човекът, който отмъщава, знае на кого и за какво отмъщава, докато неговата жертва дори не подозира, че някога е настъпила по опашката именно този отмъстител. Ако намерите мотива, като нищо може да намерите отговора на въпроса за какво му е трябвал петият пистолет.
— А може ли да си допием чая? — насмешливо попита Антон.
— Не може! — кресна неочаквано силно Зарубин.
Но те все пак си допиха чая и дори изхрупаха последните няколко бисквити от кръглата тенекиена кутия.
— Сташис! — извика Зарубин, когато Антон и Роман вече излизаха от кабинета.
Антон се обърна и въпросително погледна подполковника.
— Помниш ли какво беше казал Мюлер на Щирлиц?
Антон мрачно кимна. Фразата „Щирлиц! А вас ще помоля да останете“ беше се превърнала едва ли не в поговорка, знаеха я дори малките деца. Значи Кузмич беше скрил в пазвата си лоша новина.
— Ромич, почакай ме в коридора, ей сега ще дойда — каза той на Дзюба, затвори вратата отвътре и облегна гръб на нея. — Ако смяташ, че аз като опитомен папагал изпълнявам молбите ти, без да вниквам в същината им, много грешиш — продължи Зарубин весело и спокойно. — Ти ми даде да проверя телефоните на Орехов и на още две типчета, вероятно свързани с убийството на Ефимова. Та така, погледнах какво излезе. Тези двама красавци в момента на убийството на Ефимова са се намирали именно в района, където е намерен трупът. Това е добре. Но кой знае защо мобилните им телефони са били регистрирани близо до твоя блок. Късно вечерта. Искаш ли да ми кажеш нещо?
— Не исках — мрачно отговори Антон. — Но сега явно ще трябва.
Анастасия Каменская и Виталий Кирган седяха в колата на адвоката, паркирана на около половин километър от сградата на следствието, където се намираше кабинетът на Баглаев. Фьодор Улянцев влезе в тази сграда преди около три часа. Беше обещал след разговора със следователя веднага да се обади на Антон Сташис и ако резултатът от разговора беше удовлетворителен, Антон трябваше да се обади на Настя или на самия Кирган, а той вече щеше да действа според ситуацията. Вечерта по време на денонощно дежурство е най-удобна за разговор в кабинета на следователя: за тези часове не се предвиждат никакви следствени действия и ако не стане нужно да се излиза на местопроизшествие, никой и нищо не пречи на събеседниците.
Настя се беше запознала с Кирган съвсем наскоро, нямаха общи теми за разговор, а отдавна вече бяха обсъдили всичко, което бе важно за делото, и сега седяха, всеки забил поглед в своя таблет. Кирган пишеше писма, Настя редеше пъзел и размишляваше за американското и английското кино от трийсетте-четирийсетте години. По-точно не за самото киноизкуство, а че например тя не знае абсолютно нищо за него и от режисьорите от онзи период може да назове без мислене само Алфред Хичкок. А ето че Владимир Власов знаел режисьор като Кюкор, за когото Настя не беше чувала. Какъв е изобщо кръгът от интереси и знания на този Власов? Неочаквано за всички е станал художник, но рисува само строго ограничен брой фигури и стъпки от фигурното пързаляне. Познава американското и английското кино… Какво друго? Може би нещо съвсем необичайно, но именно това необичайно ще го свърже с Филип Орехов, който не щеш ли, просто така изведнъж е измислил дълга и сложна комбинация с цел да прати Власов в затвора, и то до живот.
Тя натисна на „пауза“, затвори пъзела, излезе в търсачката и без сама да знае защо, затърси информация за англоезични режисьори, четеше биографиите им, заглавията на филмите, имената на актьорите, които бяха играли в тези филми.
„Търся нещо — бръмчеше в главата й натрапчива мисъл. — При това моето подсъзнание знае какво именно, а на ниво съзнание то не излиза. Защо чета това? Какво искам да намеря тук? Хем определено искам нещо да намеря, само че не мога да разбера какво именно.“
Ядосваше се на себе си и въпреки това продължаваше методично, файл след файл да отваря информацията и да я преглежда, дори без да се опитва да я осмисли или запомни. Накрая стигна до Хичкок, на екрана на таблета се появи списък на филмите му. Настя знаеше повечето от тях — преди няколко години Льошка й беше подарил колекция дискове с филмите на Хичкок в дебели кутии и когато се пенсионира, тя успя да изгледа петнайсетина филма на майстора. „Дамата изчезва“, „Подозрение“, „Небезизвестните“, „Север — северозапад“, „Психо“, „Набеден за виновен“, „Непознати във влака“…
Звънна телефонът. Антон Сташис й каза, че Улянцев е успял. И дори доста лесно, защото Баглаев все пак е голям професионалист, макар и с характер. И самият той вече, ако се съди по разговора с Федя, отдавна бил усетил, че се движи в погрешна посока, но просто не виждал друга.
Настя пъхна телефона в джоба на якето си и се обърна към адвоката.
— Май всичко е наред. Поне Фьодор е излязъл от кабинета на следователя жив и без телесни повреди.
— Това е добре — кимна Кирган. — Ще изчакам за приличие двайсетина минути и ако Баглаев не излезе за произшествие, ще рискувам да му се обадя по телефона. Ако се съгласи да ме приеме сега, значи сме успели и тогава… — Той не успя да завърши фразата си, когато иззвъня телефонът му. — Сигурно Антон е решил да съобщи и на мен за по-сигурно — предположи Виталий Николаевич, прие разговора и веднага веждите му подскочиха: — Баглаев е.
Той заговори, сякаш нищо не е било:
— Слушам ви, Тимур Ахмедович. Не, не, моля ви, разбира се, не спя, че то е още детско време, няма дори десет. Защо, какво се е случило? Разбира се, ще дойда, без проблеми. Един момент, да видя как е със задръстванията. Е, навигаторът ми обещава, че ще стигна до вас за двайсетина минути. Ще ме изчакате ли? Аха, вие сте на дежурство. Ама разбира се, Тимур Ахмедович, ако ви се наложи да излезете за произшествие, ще ви чакам да се върнете. Не, не се тревожете, ако ви няма, ще почакам в колата, тук е удобно. Разбрахме се.
Кирган изключи телефона и замислено потърка с пръсти мястото между очите си.
— Някак неочаквано се обръщат нещата. Бях се готвил за друго. Но при всяко положение фактът, че Баглаев сам ми се обади веднага след разговора с Улянцев, говори, че мозъкът му е буден и работи бързо. Какво пък, Анастасия, вие можете да си тръгвате. Благодаря ви, че дойдохте и успяхте да споделите с мен цялата информация и съображенията си, сега ще отида при следователя добре въоръжен. Изглеждате уморена, та вие не сте спали миналата нощ.
— Ще остана — продума през зъби Настя. — Знам ли как ще потръгне разговорът ви. Тогава ще имам време преди сутринта да предложа някакъв нов план. Не се тревожете за колата, аз ще се преместя в своята, а вие вървете.
Кирган весело се разсмя.
— А, не! Ще тръгнем заедно с моята таратайка. Ами ако се наложи да чакам Баглаев, в случай че го извикат на местопроизшествие? Ще ми правите компания, та времето да мине по-леко.
Изчакаха обещаните двайсет минути, след което отидоха пред сградата на следствения комитет. За всеки случай Кирган звънна на Баглаев, който, за щастие, се оказа все още в кабинета си.
— Е, ще тръгвам, с Господа напред — усмихна се той на Настя, макар че очите му оставаха сериозни и в тях се бе притаил опасният блясък на готвещ се за скок звяр.
— Късмет!
Тя гледаше как адвокатът влиза във входа, после бавно премести погледа си върху таблета, на чийто екран все така се четеше списъкът на филмите на Хичкок. „Непознати във влака“. Господи, колко било просто.
Детските и училищни години на Владимир Власов и Филип Орехов, уви, бяха минали през предкомпютърната ера, затова, докато чакаха да дойде понеделникът и следователят Баглаев да започне да изисква другите наказателни дела за престъпленията, извършени вероятно от Орехов, Антон Сташис и Роман Дзюба старателно събираха сведенията, които бяха достъпни, през неделния ден. До вечерта се разбра, че по този начин детективите няма да постигнат много.
Власов и Орехов никога не бяха живели не само в един и същи блок или на една улица, но дори не и в един район, бяха посещавали различни ясли и детски градини и бяха учили в различни училища. Нещо повече, пътищата на майката на Власов и бащата на Орехов също никога и никъде не бяха се пресичали. Съпругата на Вадим Константинович Орехов, майката на Филип, бе починала много отдавна, оттогава Орехов-старши не беше се женил официално, но естествено, бе имал връзки. Тези дами също бяха проверени, макар и доста повърхностно. Изобщо не успяха да открият бащата на Владимир Власов — както се разбра, той от дълги години не живеел в Москва.
— Край, Ромич, аз се скапах — честно призна Антон към края на деня. — Вече не съм способен да мисля. Хайде да те хвърля до вас и ще вървя да се наспя. А ако искаш, ела вкъщи.
— Ами децата? Еля сигурно вече ги е докарала, нали утре е понеделник, Васка е на училище.
— Ех ти, бездетен бекярин такъв — разсмя се Антон. — Какво училище? Започна ваканцията. Еля се обади днес и предложи да задържи децата при себе си извън града, само ще води Васка в спортната школа, когато трябва. Разбирам я, така й е по-удобно, там Трушчов й е подръка, нали й е съсед, живеят през една къща. И може да не става толкова рано. Аз се съгласих, нека седмица-две поживеят в екологични условия. Вярно, децата ще ми липсват — добави той тъжно. — Надявам се, че и аз на тях. Но обективно при Еля са по-добре.
— Значи и ти си ерген? — зарадва се Дзюба. — Тогава да вървим у вас. Защото вкъщи вече ме тормозят, не ме оставят да си почина.
— За какво е конфликтът? — без никакъв интерес попита Антон, просто от учтивост.
— Заради Дуня.
— Стига, бе! — не повярва Сташис. — Недей да лъжеш! Никога няма да повярвам, че твоята Дуня може да не хареса на някого. Та тя е същински ангел, вече не произвеждат такива момичета, още от края на деветнайсети век.
— И все пак — мрачно потвърди Роман. — Мама смята, че по-добре от мен знае как трябва да живея, как да се обличам, колко да спя и с какво да се храня, а Дуняша смята, че това е хиперопекунство, че мама ми отнема свободата като личност и се опитва да ме мачка, като ми пречи да се развивам и вземам правилни решения. Хем не само смята така, но го и казва в очите на мама. Наистина, извънредно вежливо, коректно, без грубиянство, но твърдо.
Кой знае защо Антон се развесели.
— Виж я ти Дуняша! От всяка бих го очаквал, но не и от нея. Слушай — изведнъж се сети той, — ами че ние нямаме храна. Еля беше сготвила само за два дни и ние с тебе изплюскахме всичко. Трябва пътьом да се отбием в някой магазин.
— Да се отбием. А може и да помолим Дуня да дойде и да сготви, нищо няма да й струва. А, Тоха?
— Аха — засмян кимна Антон, — и ще остане да нощува с теб. Ти кого смяташе да мамиш, а, хлапако?
Роман пламна.
— Е, стига и ти — смотолеви. — Аз исках за по-лесно.
Антон се накани да отговори нещо шеговито-ехидно, но в никакъв случай обидно, но го спря сигналът от телефона: бе пристигнал есемес.
Есемесът се оказа неочакван: „Удобно ли Ви е да говорим, ако Ви набера сега? Олга Виторт“.
И защо пита така? Не, ясно, тя е делови човек и като всеки делови човек прекрасно разбира, че невинаги е удобно отсрещният да разговаря, затова е приготвила в телефона си шаблон с такъв текст и когато трябва, предварително го изпраща на човека, с когото иска да говори. Но да постъпва така с оперативен работник, и то в десет и половина вечерта? Впрочем може да е просто навик, стандартно поведение с всички.
Той не изпрати отговор, а просто набра телефона на Олга.
— Случило ли ви се е нещо? — попита.
— Не, при мен всичко е наред — гласът беше, както и вчера, строг, хладен и неизразителен. — Вие ме помолихте да поговоря с Ала Владимировна за Володя, все пак тя го познава от дълги години, а аз практически не го познавам, просто го държа в отдела си и му позволявам да получава заплата. Та значи, аз говорих днес с нея.
— И какво каза тя?
— Нищо. Никога не е чувала Володя да споменава името на Филип Орехов. Дълго разговаряхме с нея с кого може изобщо да е другарувал Володя, с кого може да се е виждал, като се има предвид характерът му. Филип никак не подхожда за негов приятел, абсолютно никак. Но работата дори не е там. Аз закарах Ала Владимировна на снимки и непрестанно си мислех за нашия разговор с вас, за вашите въпроси. И стигнах до извода, че между Володя и Орехов не може да е имало никакви отношения. И въпросът тук не е толкова във Володя, колкото в самия Орехов. Разбирате ли…
— Почакайте, Олга — прекъсна я Антон. — Хайде да поговорим подробно и без бързане. Сега вкъщи ли сте?
— Не, още пътувам, прибирам се от приятелката си. Исках да ви се обадя преди единайсет, докато още е що-годе прилично.
— И къде се намирате?
— На Ленинския проспект, пътувам към центъра, след километър ще свърна към Третия пръстен.
— Бихме ли могли да се срещнем с вас сега? — попита Антон, без напълно да си дава сметка защо прави всичко това и защо не може да изслуша свидетелката по телефона.
— Разбира се, без проблеми, щом трябва.
В гласа на Олга не се долавяше нито учудване, нито възмущение. Интересно, изпитва ли тя изобщо някакви емоции? Или е една добре конструирана и изправно работеща машина? Антон веднага си спомни вчерашната им среща и топлите грижи и нежността, с които тя поглеждаше децата му. В онези моменти тя изглеждаше като нормална жена. А в други правеше впечатление на механизъм, изработен от метал и пластмаса.
Бързо уточниха маршрута и мястото на срещата. Олга отдавна шофираше и прекрасно познаваше Москва.
— Е, какво, късметлия такъв — хитро се усмихна Антон, — хвърлям те до най-близката метростанция и ти поверявам ключовете от апартамента си. Можеш да се обадиш на твоята Дуняша. Сами решавайте кой ще купува продуктите, ето ти пари. — Той пъхна в ръката на Дзюба няколко банкноти. — Но докато се върна, масата да е отрупана. Между другото, вашето присъствие край нея не е задължително.
— Благодаря, Тоха — искрено се зарадва Ромка. — Ти си истински приятел!
И веднага започна да набира телефона на своето момиче.
Пред входа на метростанцията Дзюба изхвърча като куршум от колата и хукна надолу по стълбите.
Антон Сташис не би могъл да отговори на въпроса защо изведнъж реши да се разходи по булевардите в района на Патриаршите езера. Беше напълно изненадващо… С децата той не се разхождаше там — твърде далече беше мястото от дома му. И с Лиза също — тя изобщо не обичаше разходките, цялото й време беше разпределено между работата върху дисертацията и срещите с Антон, при това в тези срещи нямаше нищо романтично. Разходки, театри, букети, бонбони — този вариант на отношения сякаш изобщо не съществуваше за нея.
И макар че цялото детство на Антон бе преминало в блока, където той живееше и сега, тоест далече от центъра на града, родителите му често идваха тук с трите си деца и булевардите в района на Патриаршите здраво се бяха свързали в паметта му с усещането за голямо любящо семейство. После скоропостижно, буквално пред очите на Антон почина баща му, след това в Чечения загина по-големият му брат, при нещастен случай — по-голямата му сестра, а майка му не издържа непрекъснатата поредица от загуби и взе решение да си отиде от живота. На седемнайсет години Антон остана сам. Съвсем сам. И семейството страшно му липсваше.
Пристигна преди Олга и успя да прескочи до фирмената сладкарница на ъгъла на „Малая Бронная“ и „Садовое колцо“, за да купи две кифли. Сега те бавно обикаляха езерото, дъвчеха кифлите и Олга му преразказваше случайно дочутия разговор на Филип Орехов с баща му.
— Така че виждате — каза тя, — човек като Володя Власов няма никакви шансове да заинтересува Филип Орехов с каквото и да било. Интересни са му хора като този негов нов приятел: весел мошеник, с лекота скубе пари от хората и не ги връща, лъже на карти, хазартен, лекомислен в интимния живот. Ето това е истинският кръг на Филип, сред такива хора той се чувства като риба във вода.
Всичко това беше не просто интересно. То беше повече от интересно. Отначало малкият Орехов разказва всичко това на баща си, а после повтаря същото в мрежата. Разликата е само, че в онзи момент той не е назовал името на новия си приятел пред баща си, а в мрежата е калял конкретно Владимир Власов, бившия фигурист, който не работи никъде, но ловко е пробутал трудовата си книжка в уважаваната фирма „Оксиджин“. Във всичко това сигурно имаше някакъв скрит смисъл.
— Щом звездите изгряват — значи някой от тях се нуждае — неволно промърмори Антон.
— Маяковски? — веднага реагира Олга. — Обичате стихове, така ли?
— Не — призна Антон. — Никога не съм обичал поезия и не я разбирам. А вие?
— И аз. Вярно, имам добра памет, още не съм забравила ученото в училище. Но какво общо има тук Маяковски?
— И аз имам добра памет — усмихна се той. — Та ние с вас сме горе-долу връстници, значи сме учили по една и съща програма.
— Питахте ме също и за взаимоотношенията между Филип и баща му. И когато си спомних за онзи разговор на фирменото парти, спомних си и своите усещания. Тогава много се учудих, че Филип спокойно разказва на баща си за този свой толкова съмнителен познат. И си помислих, че сигурно отношенията им са много близки. Между мен и моите родители никога не е било така. Дори малко им завидях, честно казано.
— И сега ли не сте близки? Или след като пораснахте, отношенията ви се промениха?
— Сега сме още по-малко близки. — От Олга внезапно полъхна хлад, макар че преди малко, само преди няколко секунди, тя беше съвършено спокойна и дори сякаш отпусната. — Сама съм от четиринайсетгодишна.
— А аз от седемнайсет — неочаквано изтърси Антон, без да е имал и най-малко намерение да обсъжда с почти непознатата свидетелка своята житейска история.
— Гледай ти — поклати глава тя. — Какво съвпадение. Но сега отново имате семейство, съпруга, две дечица. А при мен нещата не се подредиха така. Казват, че имам отвратителен характер, и никой не иска да си има работа с мен. Та аз съм Лара Крофт. — Олга се позасмя, както се стори на Антон, горчиво и с леко недоумение.
— Деца — да, деца имам. А съпруга нямам. Убиха я. Застреляха я на улицата, когато беше бременна с третото ни дете.
Защо, защо говори всичко това? Какво я интересуват нея покойната му съпруга, децата му, че и изобщо самият Антон Сташис?
Олга внезапно спря, вдигна глава и го погледна с тревога.
— А с кого са децата сега? Щом нямате съпруга… Извинете, сигурно трябваше първо да изразя съболезнования, но някак веднага помислих за децата. Та вече е много късно.
Той побърза да я успокои, като й обясни, че децата са с бавачката си, грижат се за тях.
— Значи сега сте сам? А кой ви храни? Кой мие съдовете след вас? — Сега в гласа й звучаха неподправено съчувствие и грижа. Дори беше трудно да си представи човек, че някой може да нарича тази млада жена Лара Крофт.
— Ами аз мога всичко сам — разсмя се Антон. — До седемнайсетгодишен бях по-малкият син на мама, а после бързо се научих на всичко. Просто работата ми е такава, че времето за нищо не ми стига и е невъзможно да планирам каквото и да било.
— Разбирам. А сега имате ли храна вкъщи? Та вие сте гладен, видях как излапахте кифлата си.
— Надявам се, че имам. Изпратих вкъщи колегата си, той обеща да покани своето момиче, което готви прекрасно, така че, докато се прибера, вечерята ще е готова. Впрочем…
Той весело се разсмя, като си представи как Дзюба и неговата Дуняша, останали сами в празния апартамент, готвят вечеря в кухнята. Малко вероятно! Дори по-скоро от областта на фантастиката. И дори ако все пак допуснем мисълта, че двамата наистина са в кухнята, те няма как да се занимават с готвене. А най-вероятно са в хола на широкия диван и не се сещат за никаква вечеря. Имат си по-интересни занимания.
Олга сякаш прочете мислите му.
— Колега с приятелката му — каза насмешливо. — Но поне продукти има ли там?
— Трябва да има — уверено отговори Антон.
— Искате ли сега да отидем у вас и аз ще сготвя поне за три дни?
Той остана като гръмнат, но още повече се изненада, когато чу собствения си глас, който произнасяше сякаш без свое участие:
— Сигурно сте се надявали, че учтиво ще откажа? Сама сте си виновна. Аз с благодарност приемам предложението ви.
Господи, какво приказва? Защо? Защо се съгласи да заведе в дома си тази Олга Виторт, непробиваемата Лара Крофт? Та тя да му готви?! Безумие, безумие! Там са Ромка и Дуняша, те сигурно вече са сготвили страшно много гозби и го чакат като домакин, а той се накани да се появи в компанията на абсолютно непозната за тях жена, и то свидетелка по делото. Нещо повече: бивша заподозряна. Да не е откачил напълно?
Антон реши, че с подробно изучаване на психическото си състояние и мащабите на обезумяването ще се заеме по-късно. И само попита:
— Къде оставихте колата си?
— На самата „Бронная“, успях да се вмъкна. А вие?
— На „Садовое колцо“, в един двор. Тогава ви чакам пред градинката до театър „Моссъвет“.
— Добре — кимна Олга.
В антрето светеше, в кухнята също. Но ни най-малко не миришеше на готвено и изобщо в апартамента цареше мъртва тишина. В първия момент Антон дори помисли, че Ромка и Дуняша са излезли някъде, но веднага видя на пода маратонките на Ромка и до тях мънички сандали. Значи младежите вече спят. Или не спят, но са се притаили като мишоци.
— Сигурно са заспали — прошепна Антон. — Ето ви пантофи, да вървим в кухнята.
Общо взето, оказа се, че е точно както бе предполагал. Многобройни торбички е продукти стояха направо на пода. От една разтоварването бе започнато — на кухненската маса имаше хляб, пакет захар и две опаковки някакъв колбас. Но по-нататък работата явно не бе продължила.
— Имате ли престилка? — попита Олга също шепнешком.
Антон мълчаливо й подаде престилката, с която обикновено в кухнята работеше Еля. Олга започна да вади продуктите от торбичките, в които имаше доста добре подбрани неща. Вероятно в магазина Ромка и Дуняша са били в що-годе вменяемо състояние.
— Я аз веднага да ви направя чай със сандвичи, ще хапнете и ще си легнете, боли ме само като ви гледам. Мога бързо да направя кашкавалки, но това са цели петнайсет минути, по-добре да спите за това време, отколкото да чакате.
— Ами вие?
— Аз ще остана тук и всичко ще направя. Или ви е страх, че докато спите, ще ви обера апартамента? — тихичко се разсмя тя.
— Ами то няма какво да ми вземете — промърмори Антон. — Всичката техника е в хола, но там спи младежта, а в останалите стаи няма нищо ценно.
— Е, прекрасно тогава. — Тя ловко режеше хляб и правеше сандвичи, като ги украсяваше с късчета краставица, червена чушка и клонки копър. — Вие ще спите, а когато се събудите, ще имате пълен хладилник с храна, ще трябва само да я топлите.
Не му се искаше да спори. И изобщо нищо не му се искаше. Беше само гладен и му се спеше. Или искаше просто да легне, да изпружи крака и да затвори очи.
Събуди се внезапно, като от тласък, и още дълго не можа да си спомни как си бе легнал. Как се бе съблякъл, как бе взел душ. Последното, което си спомняше Антон, бе отворената врата на спалнята и светлото петно на златистата кувертюра на леглото. Помръдна ръка, разгледа я и разбра, че всъщност не е имало нещо, което да си спомни. Не се е събличал, не е вземал душ, не е оправял леглото, просто е отишъл до него и е рухнал направо с дрехите.
В апартамента беше тихо. Часовникът показваше шест и нещо. Сигурно Ромка и Дуняша още спяха.
Антон бързо се съблече, взе душ, избръсна се, изми си зъбите, облече чисто бельо, чисти дънки и тънък памучен пуловер и чак след това надникна в кухнята. Подът беше така измит, че от него можеше да се яде. На плота бяха подредени пластмасови кутии, на разстлана кърпа съхнеха обърнати с дъното нагоре измити тенджери и тигани. На кухненската маса, идеално чиста, той откри дълга бележка, в която подробно бяха изброени сготвените ястия и бе посочено кое в коя кутия се намира. Почеркът на Олга беше твърд и ясен, приличаше на нея самата. Текстът на бележката беше чисто информационен, без разните там „добро утро“, „здрасти!“, „целувки“ или поне „довиждане“. И подписът беше като в документ: „О. Виторт“. Беше отбелязан и часът: 04:10.
„Какво женище, а!“ — помисли си Антон с някаква смесица от уважение и възхищение, след което доста безцеремонно нахълта в хола, където според представите му трябваше да спят дълбоко уморените от любовни наслади Ромка и Дуняша. Картината беше приблизително такава, с тази разлика, че Ромка наистина спеше дълбоко с разлята по лицето му блажена усмивка, а Дуняша неподвижно седеше на стол до дивана и не откъсваше очи от рижавия оперативен работник. Щом чу, че вратата се отваря, тя извърна глава и слънчево се усмихна на Антон.
— Здрасти! Какво, време ли е да го будя? — попита полугласно.
— Разбира се — на висок глас отговори Антон. — Тръбата ни зове. Вие, сополанковци, снощи сте си спестили вечерята, така че от вас очаквам закуска.
Дзюба уплашено отвори очи, разбра, че е вече сутрин, и страшно се смути.
— Тоха, разбираш ли, получи се така, че… Ами получи се… Их де, Тоха!…
— Добре, ставай, любовнико герой, после ще се разправяме.
Антон се опитваше за всеки случай да говори строго, с възпитателна цел, но не му се удаваше твърде и изпод суровия тон и строгото лице напираше весела усмивка. Дуня пъргаво скочи и се завтече към кухнята да приготвя закуската, а Антон тръгна заедно с Дзюба към банята.
— Ти какво? — учуди се Ромка. — Не си ли виждал гол мъж?
— Много си ми притрябвал! — сопна се Антон. — Давай бързо да съставим план за деня, няма да го обсъждаме пред Дуня, я. Днес аз ще се занимавам с Журихин, брата на изгорялото момиче. Според данните, които е намерил Кузмич, той се намира в Москва и ако не се мести, пребивава в един добре известен микрорайон. Ще скоча нататък, ще си поговоря с участъковия, днес на всяка цена трябва да намеря жилището под наем, където се е окопал Журихин.
— Ти какво, да не смяташ да го арестуваш? — уплаши се Роман. — Не върши глупости, Тоха, той е убиец. Извикай група.
— Да, бе, веднага, как ли пък не. Той не е убиец, Ромич, той е отмъстил за сестра си, това са различни неща. Двамата с Шокин са убили Ефимова — и толкоз, повече никого с пръст няма да пипнат. Нормално момче е, разпитах за него колеги от района му. Спокоен и вменяем човек. Просто ще си поговоря с него. И ще го докарам в отдела, ще го затворя в килията. Но трябва да направя това, преди Шокин да се е върнал от пътуване. А той ще се върне утре. Така че ти, Ромич, днес ще трябва да бачкаш без мен.
— И Шокин ли утре ще арестуваш сам? — с ужас попита Дзюба.
— Както се случи. Ако днес успея да намеря Журихин и да получа показанията му, утре може да дам Шокин и на други, това вече няма да има принципно значение. Виж, ако Журихин се опъне, тогава ще трябва първо лично да разговарям с Шокин и дълго и отегчително да го убеждавам да признае. Добре ще е до този момент експертите да дадат заключение по потно-мастните следи.
— А за кога го обещаха?
— Заклеха се да го дадат днес до обяд. Между другото, и Шокин, и Журихин са прекарали целия си живот в родното си градче, така че медицинските им картони са налице в местната поликлиника. Шокин е с кръвна група А-положителна, Журихин — с В-отрицателна. Хубава комбинация, не се среща на всяка крачка. И ако се окаже, че и на ножа, и на кутията от ножа има следи и от единия, и от другия, можем да се успокоим и да смятаме делото за приключено. Сега, Ромич, слушай своите задачи за днес.
Дзюба пусна душа и дръпна завеската. За да не се надвиква с шума от водата, Антон трябваше да седне в края на ваната откъм противоположната на душа страна и да подаде глава, като се пази от пръските със същата завеска. Докато Ромка се търкаше с гъбата, Антон му преразказа наученото от Олга снощи.
— Ето защо ти, Ромич, звъниш на Каменская, падаш в нозете й и я молиш да организира среща с Олег Семьонович Усиков.
— Защо?
— Защото ни е нужен добър, доброжелателен контакт с Орехов-старши и такъв може да ни осигури само Усиков. Вадим Константинович Орехов е нашата последна надежда. Само той може да знае защо неговият син отмъщава на Владимир Власов, защото, както вече изяснихме, никой друг не знае това. Трябва да разберем защо Филип Орехов не само в интернет лъже за Власов, но говори гадости за него и на баща си. Докато не схванем смисъла на тази комбинация, няма да мръднем нито крачка напред.
— Момчета, къде се заплеснахте? — чу се иззад вратата гласчето на Дуня. — Всичко е готово, вече изстива. И телефоните ви звънят, та се късат. Да ви ги донеса ли?
Антон открехна вратата на банята и протегна ръка.
— Дай ги.
Дуня му донесе двата мобилни телефона, единият от които в момента не издаваше звук, а вторият натрапчиво пееше електронна мелодия. Докато Антон затваряше вратата, телефонът млъкна. На двата дисплея светеше надпис: „Каменская, неприети повиквания 3“. Говорим за вълка…
— Тоша, нима ти сам си сготвил толкова храна? — попита Дуня, когато всички седнаха на масата. — Извинявай, срам ни е, че нищо не направихме.
— И аз нищо не съм готвил — засмя се Антон. — Спал съм като заклан. А през това време една добра фея е шетала в кухнята. Не се притеснявайте, деца, всичко е наред.
Едно от неоценимите качества на Дуняша беше, че не задаваше излишни въпроси. С някакъв невероятен усет тя винаги точно отгатваше за какво може да попита и кога е по-добре да премълчи. А пък на Дзюба той и без това вече бе разказал всичко.
— Анастасия! — Широко разперил ръце, Олег Семьонович Усиков тръгна към Настя Каменская, до която пристъпваше от крак на крак Дзюба. — Моя не първа, но вечна любов! Какви ветрове те довяха до мен?
Той ги посрещна във фоайето, при поста на охраната, заведе ги в кабинета си и веднага сложи пред Настя пепелник.
— Предполагам, че не си се отказала от вредния си навик? — попита насмешливо.
— Не — завъртя глава Настя. — Не съм и помисляла. А ти, гледам, си се отървал.
— Отдавна, вече седма година. Веднага напълнях с двайсет кила, представяш ли си? После четири години ги свалях. Е, казвай какво те мъчи, красавице Настюшка?
— Трябва да се видим с твоя шеф. Но не просто да се видим така, че той да ни изслуша и да ни отпрати, а така, че да се отнесе максимално внимателно и сериозно към това, което ще кажем или попитаме. И да не си гледа постоянно часовника и да не мърмори, че има важни преговори и договори за милиони, а ние му отнемаме времето с някакви глупости. Защото, Олег, работата наистина е сериозна.
— За какво става дума? — кратко се поинтересува Мустака.
— За Филип Орехов — също тъй кратко отговори Настя. — Между другото, ти отдавна ли работиш при Орехов?
— Отдавна — кимна Олег Семьонович, — почти десет години.
— Това е добре. Тогава ще си поговорим първо с теб, може би ще ни кажеш всичко, така че няма да е нужно да тормозим шефа ти. Да си чувал нещо за познанство между Филип и някой си Владимир Власов?
— Това е онзи бивш спортист, така ли? Май беше фигурист?
— Да, той е.
— Не — позасмя се Мустака, — за чуване не съм чувал, но знам. Гадно типче, от такива чакай само неприятности.
— А да обясниш по-подробно? — помоли Настя. — Какво значи „не съм чувал, но знам“?
— Това значи, че Вадим Константинович от време на време ми възлага да проверявам контактите на скъпоценното му синче. И щом синчето казало на татко си, че се е сдобило с нов познат със съмнително поведение, шефът веднага ме помоли да науча какъв е и що за човек е. Е, измъкнах името от Филип, хем така, че той дори не забеляза, а останалото беше въпрос на техника. В интернет прочетох много интересни неща за този Власов. Безделник и боклук. Но май засега не въвлича Филип в нищо престъпно, просто се мотаят заедно, така че не виждам основания да бия тревога.
— Значи се мотаят заедно — замислено проточи Настя. — Кажи, Олег, а тези техники, с чиято помощ ти изпълняваш заданията на шефа ти, винаги ли са едни и същи?
— Разбира се. Щом методът работи, защо да го променям?
— И ти работиш обикновено тук, в кабинета си?
— Естествено — усмихна се Мустака. — Аз съм като добър палач: не нося работа в дома си.
— И всички компютри на „Файтър“ работят от един сървър?
— Ами да, като във всички фирми.
— Колко хубаво — внезапно се развесели Настя. — Ами я кажи и още нещо, Олег: Вадим Орехов има ли и други наследници освен сина си Филип?
— Не, никакви.
— Прекрасно! Следващ въпрос: в течение ли си, че Филип е вземал разрешение за травматично оръжие и с това разрешение е купил два травматика?
— Разбира се.
— Той сам ли ти го каза?
— Хайде де, ще ми каже той! — отново се засмя Усиков. — Обаче ми съобщиха.
— И къде ги държи?
— Вкъщи, в своята стая. Поне аз на два пъти съм ги виждал там, когато съм преглеждал стаята на Филип в негово отсъствие.
— Ти обискираш стаята му? Защо?
— Е, как защо, любов моя — учуди се Мустака. — Шефът ми нарежда да бдя — аз изпълнявам. Търся дрога. Засега, слава богу, нито веднъж не съм намирал нито прахчета, нито спринцовки, нито таблетки. Такива интимни задачи шефът възлага лично на мен и аз ги изпълнявам сам, никого не посвещавам.
— А пистолетите оглеждал ли си?
— Не, дори не съм ги докосвал. Нали разбираш, оръжието е деликатна работа. Ще пипна, а после Филип току-виж направил някоя глупост, пък аз да вървя да доказвам, че нямам сестра. Не ми е поставяна задача за оръжието, така че не съм го пипал, нито пък съм го търсил специално. Когато ми е попадало пред очите, забелязвал съм го — лежи си там, а когато го е нямало…
Олег Семьонович изразително разпери ръце.
— Разбрах — кимна Настя. — Значи си виждал два пистолета?
— Отначало два, първите два-три пъти си бяха един до друг на камината, напълно открито. После постоянно виждах само един. Сигурно Филип взема единия в колата си, нали знаеш колко бандити има по нашите пътища, хем нарочно те засичат, за да те оберат, че и чанти крадат. Но един пистолет има със сигурност.
— Кога го видя за последен път?
— Преди седмица, когато за пореден път оглеждах стаята.
— Дай да направим един бартер — предложи Настя. — Сега ние ще ти разкажем една интересна история, а срещу това ти още днес ще провериш този пистолет. И в зависимост от това, което ще ни съобщиш, ние ще решим нужна ли ни е лична среща с твоя шеф, или не ни е нужна. Съгласен?
— Е, то зависи каква е историята! — разсмя се Усиков. — Може да е скучна. Или и без това да я знам.
— Гарантирам ти: няма да скучаеш — обеща Настя.
Да се открие жилището, наето от Игор Журихин, се оказа лесна работа. Антон дори не бе възнамерявал да търси в новите блокове, разбираше, че наемът на такъв апартамент едва ли ще е по джоба на човек, пристигнал от малък град. Ето защо, като намери участъковия, той веднага попита за дадените под наем жилища в стария жилищен фонд, тоест по-евтините. В този микрорайон имаше съвсем малко стари, овехтели блокчета и участъковият знаеше наизуст дадените под наем апартаменти.
— Да дойда ли с теб? — предложи капитанът, млад, но як, явно в прекрасна физическа форма.
— Ела — кимна Антон. — Че знам ли… Не вярвам човекът да има оръжие, но с нож борави много добре.
Сташис вече беше получил отговора на експертите: на кутията били намерени следи, оставени от хора с А-положителна и В-отрицателна кръвна група, докато на ножа, с който е била убита Ина Ефимова, следите били само от човек с В-отрицателна група. От Игор Журихин.
Те влязоха заедно във входа, качиха се на втория етаж и участъковият натисна копчето на звънеца. Не работеше. Тогава той потропа с юмрук по вратата.
Отвътре се чуха бавни стъпки. Антон очакваше въпрос „кой е?“ и вече се бе подготвил да поднесе една от обичайните истории, които в такива случаи използва полицията, но никакъв въпрос не последва. Просто вратата се отвори.
На прага застана невисок слаб млад мъж, малко по-млад от Антон.
— Намери ме значи — каза той с горчивина.
Антон позна гласа. Значи именно Игор Журихин го бе причакал тогава във входа. Затова и го е познал веднага, вероятно с Шокин са го следили доста време.
— Ами така излиза — отговори Антон.
— Ами майната му тогава — каза Журихин. — Тая кучка отне живота на сестричката ми, аз пък си разчистих сметките с нея. Сега няма да ме е яд и да я излежа. Няма да отричам, всичко ще призная. Какво, веднага ли ще ми сложиш белезниците?
— Е, има време — махна с ръка Антон. — Закъде да бързаме? Ще поседим, ще си поговорим, ти може и с чай да ни почерпиш, за последно ще ти е, защото после, разбира се, ще трябва да те вкараме в килията, където чай няма да има. Ето, и капитанът ще поседи с нас, и той ще пийне чаец. Мъже сме, не ни прилича да шикалкавим.
Значи Журихин е решил да поеме цялата вина, разбра Антон. Няма да каже името на приятеля си Юрий Шокин и да го инквизират. А дали пък да не го оставим на мира тоя Шокин? Вярно, съучастие в убийство не е дребна работа. Но от друга страна, убиецът, изпълнителят — ето го, няма намерение да отрича, готов е да даде показания, а Шокин е честен работар, че и дете ще му се роди всеки момент.
„Проклета да е тая моя работа! — с внезапно ожесточение си помисли Сташис. — Ще я зарежа и ще стана уличен метач. Нищо че се плаща по-малко, но пък и няма да се налага всеки ден да правя морален избор.“
За да изпълни молбата на своята „не първа, но вечна“ любов, Олег Семьонович Усиков трябваше да изсипе куп лъжи пред подчинените си и да замине извън града, където Вадим Константинович Орехов живееше в собствена двуетажна къща. Настя и Дзюба караха след него и сега седяха в колата, нетърпеливо очаквайки завръщането на Мустака.
Най-сетне портите се отвориха, излезе колата на Усиков и потегли към шосето. Настя потегли след него. Автомобилът на началника на службата по безопасност при „Файтър Трейд“ спря до канавката стотина метра преди магистралата.
— Е, какво, любов моя — подзе Мустака, — имам да ти съобщя, че номерът на пистолета, който се намира в стаята на Филип, съвпада с номера от документа за притежаване на оръжие. Тоест това е именно травматикът, който той е купил законно. Но както ти и предполагаше, е преправен за стрелба с бойни патрони.
— Ами вторият пистолет? — нетърпеливо попита Настя.
— Втория го няма. Претърсих всичко, та аз познавам всеки сантиметър, всяка дупчица, всяка пролука в тази стая. Пистолетът е само един, купеният легално.
— Значи всичко е наред — доволно констатира тя. — Но ако съм права, за това са нужни свидетели, поне трима-четирима, за по-сигурно. Орехов не планира ли някакъв прием в дома си?
Мустака отрицателно завъртя глава.
— Вадим Константинович по принцип не организира големи приеми вкъщи, ако трябва, наема ресторант или клуб, или хотелски комплекс извън града.
— А просто гости не идват ли в къщата? Някакви познати, просто за вечеря например, или за обяд, или за барбекю? Може би някоя семейна двойка?
— Това да — кимна Олег Семьонович. — Случва се. През студените месеци не често, но когато се затопли, той обича да кани хора на барбекю, но пак не голяма група, а трима-четирима. От близкия кръг, така да се каже. Между другото, точно за събота е планирал нещо такова.
— Събота, събота… — Настя порови с върха на маратонката си пръстта край колелото на колата си. — Днес е понеделник. Много време. Хайде, Олежек, явно ще се срещаме с твоя шеф. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Чакам да ми звъннеш.
Те отново се качиха в колите си и поеха по магистралата към Москва.
— Рома, намери Улянцев, да прати хора по петите на малкия Орехов. Ние с тебе не можем да участваме, той ни видя.
— Ами, Анастасия Павловна, не ни е запомнил.
— И все пак не бива да рискуваме. Не бива да въвличаме и Антон, защото всеки момент около Орехов може да се появи Власов, а Власов познава Антон. С една дума, в случая с нищо не можем да помогнем на Улянцев, така че ще разчитаме само на него. Но ако Фьодор нещо не се справя, ти ми се обади, а? Тогава аз ще помоля моя шеф, имаме в агенцията двама-трима „следачи“ и ако Кирган се съгласи да плати…
— Ще се съгласи — уверено заяви Роман.
Ох, колко мразеше следователят Баглаев такива разговори! Но професионалната чест не му позволяваше да прехвърля неприятната работа на адвоката, макар че много следователи постъпваха именно така.
Отидоха заедно в следствения арест, където Баглаев се обади предварително и помоли да му освободят стаята за разпити за определения час. Адвокатите нека седят с часове на опашка и да чакат да се освободи стаята, следователят обаче не може да си губи времето, той е на държавна служба.
Ламзин изглеждаше добре, във всеки случай не показваше да е сломен или паднал духом.
— Валерий Петрович — започна Баглаев без дълги предисловия, понеже предпочиташе по-бързо да приключи с неприятната част от разговора, — в присъствието на вашия адвокат ви поднасям извиненията си. Направих грешка и сега я признавам. Следствието получи убедителни доказателства, че вие нямате връзка с убийството на Михаил Болтенков.
— Значи ще ме пуснат? Кога? — веднага попита Ламзин.
Не беше много изненадан, дори сякаш бе очаквал нещо подобно. Знаеше си, че е невинен, и беше сигурен, че рано или късно истината ще бъде доказана. Но тук се започна най-неприятното.
— Непременно ще ви пуснат, Валерий Петрович — меко каза следователят. — Но не сега. Работата е там, че следствието се сблъска с много опасен и предвидлив престъпник, който може да научи, че сте освободен, и да промени плановете си. Сега, когато е сигурен, че никой не го познава и дори не го подозира, той си е изготвил определен план и ако ние вярно сме предвидили хода на мислите му, ще можем да го арестуваме на местопрестъпление и да докажем вината му. Щом разбере, че следствието не вярва, че вие сте виновният, и започва да търси друг обвиняем, той може да се притаи, а после да промени плана си и ние вече няма да научим какъв ще е той, разбирате ли? Ще избегне наказанието. Ние няма да можем да докажем вината му. И ще стане така, че убийството на вашия колега Болтенков няма да бъде разкрито, а вие навеки ще носите клеймото на човек, когото са подозирали в убийство, но не са го пратили в затвора само защото е случил на опитен адвокат, който е провалил делото, а в действителност вие сте престъпник и убиец. Искате ли да стане така?
Известно време Ламзин седя на завинтената в пода табуретка с поглед, забит в земята.
После попита през зъби:
— Колко време ще трябва да остана тук?
— Още няколко дни. До събота. Дори да сме сгрешили и да сме предвидили неправилно действията на престъпника, при всяко положение в събота ще излезете от тук. Обещавам ви — твърдо изрече Тимур Ахмедович. — И ще помоля да ви преместят в друга килия, където има по-малко хора и по-прилични. За съжаление, мога само малко да облекча положението ви за останалите дни, но ако искате, мога да ви дам възможност да се видите с жена си. Искате ли?
Ламзин отрицателно завъртя глава.
— Няма нужда. Наташа не бива да ме вижда тук и такъв. Ще почакам. Имам само една молба: кажете й колкото може по-бързо, че за нищо не съм виновен и вече не ме обвинявате. Да се успокои.
— Това е невъзможно, Валерий Петрович — включи се в разговора Кирган. — Наталия Сергеевна може да каже на някого, ще плъзнат слухове, ще стигнат до истинския престъпник и тогава целият план за неговото залавяне ще се провали. Много съжалявам, но Наталия Сергеевна не бива да знае нищо.
— Но нали ми предлагахте да се видя с жена си! — възмутено възрази Ламзин. — Значи сте допускали, че и аз мога да й кажа…
— Валерий Петрович, ако бяхте пожелали да се видите със съпругата си, ние щяхме да поискаме да ни обещаете, че нищо няма да й кажете. И срещата щеше да се проведе в присъствието на следователя, който внимателно щеше да следи какво говорите.
— Но аз ви уверявам, Наташа е умен човек, всичко ще разбере! Ако я предупредите, че не бива да казва на никого, тя няма да каже! Кълна ви се!
— Не, Валерий Петрович, дори не можем да обсъждаме това. Трябва да ме разберете. Виталий Николаевич — кимна следователят към адвоката — е извършил колосална работа, за да събере доказателства срещу истинския убиец, и ние не можем да рискуваме сега. Да, между другото, във всяка килия има мобилен телефон, това не е тайна за никого. И всички се обаждат, кой до когото иска. Е, да знаете, че телефоните на съпругата ви — и домашният, и служебният, и мобилният — се контролират. Както и обажданията от килиите. Ако решите да не удържите на думата си и да й кажете всичко по телефона, тя ще си има много неприятности, включително задържане и административен арест.
— Арест? — ужасен повтори Ламзин. — Ще арестувате Наташа? За какво?
— Ами ние винаги ще намерим за какво — позасмя се Баглаев. — Когато става дума за залавянето на престъпник, извършил няколко убийства, принципите на морала и законността крайно рядко излизат на преден план. Разбирате ли ме?
— Да — Ламзин гледаше следователя спокойно и твърдо. — Разбрах ви. Благодаря, че намерихте време да дойдете и да ми кажете.
Баглаев натисна едно копче, за да отворят вратата на стаята за разпити.
— Е, аз ще вървя, а вие сигурно ще останете, Виталий Николаевич?
— Ще остана с ваше позволение. Имаме за какво да си поговорим с Валерий Петрович.
На Тимур Ахмедович му беше тежко на душата. Че и времето, като напук, беше слънчево! Лош ден. Тежък. Дано свърши по-бързо.
Успяха да организират външно наблюдение на Филип Орехов и Владимир Власов, но някак оттук-оттам. Все пак не беше професионален килър, който застрелва високопоставени чиновници или крупни банкери, нито пък маниак, ами просто… незнайно какъв.
До четвъртък не се случи нищо. В четвъртък външното наблюдение съобщи, че е фиксиран контакт между Орехов и Власов, отначало по телефона, после лицата се срещнали късно вечерта в един клуб, който не бе сред постоянните места за забавление на Филип. Не успели да установят за какво са си говорили, но и двамата доста пили. И по физиономиите, изразите и жестовете им личало, че се познават доста отдавна.
— Явно си преценила правилно, любов моя — с нещо средно между одобрение и учудване забеляза Олег Семьонович Усиков, докато вадеше поредния план на къщата и двора на Орехови.
Такива планове бяха разпечатани десетина и поне половината от тях, изподраскани със знаци и стрелки, вече лежаха в кошчето за боклук: всеки път излизаше, че не са предвидили нещо, и работата започваше отново.
— Хората ни са малко — със съжаление мърмореше Мустака. — Ако можехме да заредим всички точки с хора, щеше да е по-лесно.
Това беше и главният проблем. При голям прием сред гостите могат да се пръснат огромен брой оперативни работници и други служители под формата на сервитьори, готвачи, шофьори, лични бодигардове на поканените и дори на техни придружители или придружителки. А когато става дума за две съпружески двойки, плюс домакина, който не поверява на никого да пече неговите прочути шишчета и държи в собствените си ръце целия процес, като се почне от нарязването на месото и приготвянето на маринатата и се свърши със сервирането на димящите шишове на масата в беседката, ситуацията е принципно различна.
— Олег, за нас най-важното е да осигурим наблюдение, видео- и аудиозапис на всичко, което се случва — убеждаваше го Настя Каменская. — Той няма да бяга, инак цялото начинание ще загуби смисъла си. Той трябва да се остави да го задържат. Ти нали направи каквото се разбрахме?
— Абе направих, направих — махна с ръка Мустака.
— И Орехов-старши ли ще направи всичко?
— Да се надяваме. Във всеки случай обеща. Но не мога да гарантирам. Не съм му в главата, разбираш.
— Добре — въздъхна Настя, — хайде още веднъж да преговорим всичко.
Мустака взе флумастера и взе да бележи по плана.
— Камери има тук, тук и тук — сложи той три яркозелени кръстчета. — От три места обзорът на беседката и територията около нея ще бъде пълен.
— Дали да не сложим и четвърта? — помоли Настя. — Така, за по-сигурно.
— Може — съгласи се Мустака. — Тогава — ето тук.
— Не — възрази Антон, — мисля, че ще е по-добре тук. Знае ли човек как ще тръгнат нещата. А в къщата ще има ли камери?
— Задължително — кимна Настя. — Но за къщата решихме, че ни трябват само две на разбираеми места — стълбището и в стаята на Филип, защото, ако съм права, там не би трябвало да се случи нищо друго.
— Значи до домакина мога да се намирам само аз — констатира Мустака. — Всички останали са с познати физиономии.
— Ами аз? — намеси се Улянцев. — Нито Орехов, нито Власов ме познават. Спокойно мога да се явявам пред очите им.
— В качеството на какъв? — насмешливо попита Дзюба. — Там няма да има нито един външен човек, нали ти обясниха. Само ако се престориш на шишче. Но ние при всяко положение трябва да сме наблизо, защото се случват всякакви изненади. И ако нещо не тръгне както е предвидено, трябва да успеем бързо да се озовем при беседката.
— И при това да се намирате на места, където няма да ви забележи никой от присъстващите — добави строго Мустака. — А те, трябва да знаете, обичат да се разхождат из двора. Дори да доведете още десетина души, аз просто няма да мога да ги разположа из двора така, че да е безопасно. Нямам толкова много защитени точки. Дай боже да успея поне вас да наместя така, че никой да не ви мерне. Ето защо всички ще седите, в смисъл — ще стоите, достатъчно далече от центъра на събитията. Хайде да се разпределим — кой къде.
Настя още веднъж огледа периметъра. Ето тук са външните порти и вратичката. Зад тях стои пазачът. Винаги сам. Значи втори не може да се постави — няма повод. Не може и да се смени: Филип може да се стресне. Добре, да се надяваме, че той си знае работата.
Ето тук е вратичката, през която може да се отиде в двора на съседа. Отношенията между Орехов-старши и тези съседи са стари и топли, ето защо те по взаимна уговорка са сложили портичка, която могат да използват, за да си ходят на гости, без да излизат от главния вход и да влизат през съседния главен. Бравата на портичката е електронна, отваря се с натискане на бяло квадратно копче, над което има козирка, та в случай на дъжд електрониката да не се намокри.
— Умряла работа — забеляза Усиков, като видя накъде е насочен погледът на Настя. — Сега съседите ги няма, а из двора им тичат две огромни кучета, злобни като зверове и обучени при най-добрите кинолози. С тях там има човек, също кинолог, който ги храни и когото те слушат, той им е като водач на глутницата. Освен него и своите стопани, те не признават никого. Ще те разкъсат мигом, дори без команда.
— Ясно. А тук какво има?
— Тук е портичката за излизане в гората. Пак с електронна брава, отвътре се отваря с натискане на бутон, отвън — с чип, за да не влизат чужди хора.
— Гората си е истинска, така ли? — с жив интерес попита Дзюба.
— Абсолютно истинска — потвърди Олег Семьонович. — Тъкмо в това се крие прелестта на парцела. Ето защо шефът толкова се трепа, докато го купи. Гората е истинска и гъста, в нея можеш да се изгубиш за три минути. Така че, ако някой опита да избяга, може само през нея. Там може да изчака известно време, дори до сутринта, а щом се развидели — тихичко да се измъкне.
— Ами съседите от другата страна? — зададе въпрос Антон. — И те ли са приятели и има ли там портичка?
— Не, оттатък оградата е плътна.
— И тъй, три пътя за бягство — направи равносметката Улянцев. — Главната порта отпада, там стои пазачът и е добре осветено. Портичката към съседите също отпада, там има кучета, които няма да пуснат никого жив. Значи най-вероятният път е през портичката към гората.
— Правилно — съгласи се Настя. — И точките трябва да се разпределят така, че ние да можем бързо да стигнем и до беседката, и до задната портичка. Мустак, ти не влизаш в сметката, ти стоиш при шефа. А ние сме само трима. Тоест реално можем да покрием само три точки.
— Как трима? — наивно се учуди Улянцев. — Аз, Антон, Ромка и вие. Излизаме четирима.
Настя избухна в смях.
— Младежо, погледнете ме внимателно! Вие разбирате ли на колко години съм? Но дори да бях с двайсет и пет по-млада, пак нямаше да влизам в сметката. Ами че аз и две крачки не мога да пробягам бързо. И не владея източни бойни изкуства, така че, когато дойде до задържане, съм пълна нула.
— А Ромка разправяше, че дълги години сте работили на „Петровка“, в отдел „Убийства“ — стъписано продума Фьодор. — Излъга ли ме?
— Не — усмихна се тя. — Не е излъгал, така си е.
— Ами как сте работили тогава?
— Просто така — сви рамене тя. — Дори за такива непохватни като мен винаги се намира работа. Нали неслучайно казват, че работата обича глупаците.
Улянцев така и не разбра какво имаше предвид тя.
Той мразеше хората, които се блещеха учудено, презрително свиваха рамене и казваха, че нали, сам си си виновен, трябваше да се стараеш повече, защото, който истински се старае — постига успех. Толкова ги мразеше, че беше готов да ги разкъса на парченца. Колко често бе чувал тези думи отначало вкъщи, от сестра си, после от треньорите, които му обясняваха защо един или друг спортист е заел на състезанията именно мястото, което е заел. Докато беше още съвсем малък, Володя вярваше на думите на треньорите, всеки от които впрочем, както и за всеки спортист на определен етап, беше цар, бог и роден баща. Смяташе, че неуспехът е резултат от недостатъчно старание и усърдие, и полагаше още по-големи усилия и трудолюбие, стоически превъзмогваше и болка, и страх, и всякакви емоции. Даваше на спорта всичко, което имаше. Времето си. Здравето си. Душата си. Силите си. Живота си. Беше уверен, че ако се старае — ще успее.
А после дойде прозрението и разбирането, че от спортиста наистина зависи много, но съвсем не всичко. И резултатът не е адекватен на вложеното, защото върху този резултат влияят огромен брой хора с техните амбиции, желания, стремежи. И спортистът за тези хора е просто пушечно месо, разменна монета, с чиято помощ те кроят своите интриги и постигат своите цели. Изхвърлят спортиста, който е дал всичко от себе си, на бунището, като използван презерватив. От него няма какво повече да вземат…
Омразата го гризеше отвътре, изгаряше го, изсушаваше го. Понякога му се струваше, че не може да диша. Започна да пие.
И изведнъж му попадна информация за гибелта на Коля Носуленко, който катастрофирал с кола в Гърция. Коля, който го бе уволнил, бе го изгонил от треньорската длъжност и бе взел на мястото на Власов своята любовница, една фигуристка от старшата група, злобна и тъпа глупачка, готова да мине през трупове в името на единствената си цел: да се уреди в столицата.
Този ден Владимир Власов за пръв път от дълго време се почувства щастлив. Истински щастлив. Можа да въздъхне дълбоко, изведнъж видя багрите на околния свят. Спомни си своите детски занимания с рисуване, отиде у майка си, намери на тавана старите си учебници, избра си техника, която му се стори хем не много сложна, хем даваща простор за многоцветност. Отиде в магазина, купи всичко минимално необходимо и направи първата си картина, много неумела, неточна, груба, но тя му донесе и много радост.
Еуфорията продължи няколко седмици. През това време Владимир Власов ясно разбра, че няма да може да живее и да диша, докато хора като Коля Носуленко ходят по земята. Само тяхното унищожаване ще му позволи да не умре от отровната омраза, която се мяташе в гърдите му като огромен звяр.
Не спря да пие, но в моменти на просветление продължаваше да рисува. Не се получаваше кой знае какво — ръцете му трепереха, но в подбора на боите, в техните съчетания и смесвания напредна съществено.
Когато майката на Женка Зеленов, с която Володя продължаваше да поддържа връзка, му помогна да започне работа, се наложи да намали алкохола. Доста бързо ръцете му си върнаха твърдостта, рисунките му станаха ясни и безупречни. Майката на Женка ги купуваше и това се превърна за него и в добър стимул, и в източник на средства.
А после в живота му се появи Филип Орехов, весел, безгрижен и простодушен. За пръв път се видяха, когато Филип заедно със своя старши мениджър Химин отиде при началничката на Володя, Олга Виторт. Не ги представиха един на друг, но буквално след два дни Владимир срещна Филип пред едно кино, където двамата щяха да гледат нов нашумял американски блокбастър. Филип не го позна, но когато Власов му напомни къде са се виждали по-рано, се сети, радостно тупна Владимир по рамото и му предложи първо да изгледат заедно филма, а после да отидат да пийнат някъде.
След киното отидоха в някакво заведение, което избра Филип, и Владимир, който отдавна беше свикнал с потайност и сдържаност, само се чудеше на откровеността на новия си познат, който най-разюздано ругаеше баща си и говореше само за лудите пари, които щял да наследи след смъртта му, а нея, за съжаление, трябвало да чака още дълго.
— Да можеше някой да поръча това убийство, знам ли! — повтаряше Филип, здравата пиян. — И аз бих го убил, със собствените си ръце, но нали първо мен ще заподозрат, аз съм единственият му наследник. Дори съм готов да го излежа, дявол да го вземе — тогава пак ще стане по-бързо, отколкото да чакам татенцето доброволно да предаде богу дух. Но работата е там, че ако ме вкарат в затвора, дори после няма да получа никакво наследство, законът е такъв.
Идеята принадлежеше на Владимир. С майка си много пъти бе гледал филма „Непознати във влака“: на майка му й трябваше за работата, пишеше голяма монография за творчеството на Хичкок, а той го гледаше, за да й прави компания и за удоволствие. Че какво? Лоша ли е тази идея? Убийство по размяна. Първо Филип ще премахне всички, заради които Власов не може да диша спокойно, никой няма да заподозре Орехов, и сянка на съмнение няма да падне върху него — той никога в живота си не е бил свързан с фигурното пързаляне. А после, когато всички хора, които съсипаха живота на спортиста Власов не заради спортна кариера, а само за пари, престанат да тровят въздуха на тази земя със зловонното си съществуване, Владимир Власов ще убие Орехов-старши. Пред очите на свидетели. Така, че всички да знаят, че Филип е невинен. Разбира се, ще трябва да влезе в затвора за това. Но той, Владимир Власов, е готов на всичко, дори на дългогодишен затвор, защото след смъртта на тези изроди ще може да диша, а значи — да живее. А докато те са живи, самият той не е жив, а води тъпо и жалко съществуване, измъчва се от омразата си и страда.
Разбраха се бързо, идеята хареса на Филип. Решиха да не се срещат повече, да не си звънят по телефона, да не си кореспондират и изобщо да се преструват, че не се забелязват взаимно. Беше им нужна само още една среща, на която Власов щеше да предаде на Филип списъка.
Списъка на хората, които бяха съсипали живота му.
Изготвянето на този списък не отне кой знае колко време — Владимир Власов много пъти бе връщал в паметта си своя живот в спорта, всички негови перипетии. Нямаше претенции към хората, които му бяха пречили, бяха му подлагали крак или му бяха правили мръсно в името на собствената си кариера, спортна или чиновническа. Разбираше: такива са правилата в този свят и никой не може да играе другояче. На тези хора — и на съдиите, които бяха намалили оценките му, и на партньорката си, която го бе изоставила, и на много други — той бе простил. Всъщност и от самото начало не им се бе сърдил, разбирайки, че не са могли да постъпят другояче. Ако беше той на тяхното място — щеше да постъпи по същия начин.
Но на онези, които просто така, заради пари или заради някакви други изгоди го бяха унищожавали — на тях Власов не бе простил.
И първи в този списък беше Михаил Валентинович Болтенков, който изведе юношата Власов до златния пиедестал на шампионата на Русия и го изостави. Даде го на младата, неопитна и бездарна треньорка Людмила Волинец. И не просто го даде, а го продаде за пари, защото бе изгубил всичко в една от разпространените в онези времена финансови пирамиди. Продаде го като роб на пазара, вземайте — който даде повече! Това беше предателство и именно след него цялата по-нататъшна кариера на Владимир Власов тръгна надолу.
Втора беше Ина Викторовна Ефимова, една отвратителна дебела лелка, която веднъж Володя, който закъсняваше за тренировка и тичаше презглава по дългия коридор в Двореца на спорта, едва не събори. Ефимова — с пъстра рокля на цветя, разнасяща задушлива гадна миризма на парфюм — му крещя като луда, нарича го с какви ли не думи, заплашва го с всички небесни наказания. Искаше Власов да се извини. А той бързаше, беше нервен и не искаше да се извини. Просто й обърна гръб и продължи да тича, докато зад гърба му хамалските ругатни продължаваха.
Паметта на Ина Викторовна се оказа не просто добра, а отлична. Същия ден тя отиде на тренировката в групата на Власов, престори се, че се интересува от успехите на учениците и между другото попита за имената на няколко души. И кога го настъпи подходящият момент, го препъна. Да, Ефимова беше алчна и не смяташе за правилно спортисти да бъдат пускани да се състезават за друга федерация срещу обикновеното „благодаря“. Тя жестоко мразеше тогавашната треньорка на Володя Людмила Волинец, а покрай нея и всички нейни спортисти.
Но съвсем отделна, специална омраза изпитваше конкретно към майстора на спорта Власов. Защото той не й се бе извинил и й бе обърнал гръб. На нея! На могъщата Ина Ефимова от Московския спортен комитет, пред която всички трепереха и падаха в краката й, защото с ръководството на Федерацията по фигурно пързаляне на Русия я свързваха стари, лични и много приятелски отношения, здраво обвързани с пари.
Трети номер в списъка на Владимир Власов беше полицаят, който някога бе взел пари, за да разиграе комбинация, в резултат на която на много важно за Власов и неговата партньорка състезание в състава на съдийската бригада бе въведен нужен на съперниците им съдия. На съдиите Володя не се сърдеше, разбираше, че те са хора зависими, подчинени, че трябва да правят каквото им нареди Федерацията, инак ще ги изхвърлят от играта. Но онзи полицай, който по онова време още се наричаше милиционер, не правеше кариера в света на спорта. Той просто бе взел пари. И не биваше да живее.
На четвърто място в списъка беше Хрант Артурович Ханджумян, който бе купил Коля Носуленко, а чрез него — ръководството и на Двореца на спорта, и на спортната школа, та неговият бездарен, абсолютно некадърен син да остане в групата. Излезе заповед да се направят съкращения, трябваше да освободят двама спортисти и вместо Вартан Ханджумян, който прекрасно щеше да си живее живота без фигурното пързаляне, от групата извадиха талантливо момче, което бяха поверили на Власов, начинаещ тогава треньор.
Вярно, треньори от друга група веднага грабнаха това момче, то наистина беше талантливо и след няколко години започна да показва отлични резултати, но Владимир не можеше и не можеше да се отърве от мисълта, че ако на него бяха дали възможност да работи с момчето, тези резултати щяха да бъдат и негова заслуга. Негова, а не на други. И той щеше да се прояви като перспективен треньор. А този тъп бизнесмен с неговите кой знае как спечелени пари съсипа всичко това.
И накрая, пета в списъка, беше Галка, бъдещата жена на Коля Носуленко. За нея дори не му се искаше да си спомня. Развратница и гадина. Следеше всяка крачка на Власов, постоянно го клеветеше пред Коля, лъжеше като дърта циганка, направи всичко, та да накара Коля да уволни своя втори треньор. И веднага зае неговото място. И все пак, ако Галка искаше да прави треньорска кариера, Владимир щеше да я разбере и да не й се сърди. Всеки изтръгва своя хляб, както може. Но тя не смяташе да става треньорка, тя искаше само да се лепне за Коля, той да се ожени за нея, та тя да получи столично жителство и постоянна работа. А после щеше да се оправя някак.
Към всяко име в списъка бе приложена цялата информация, с която в онзи момент разполагаше Власов: местожителство, месторабота, телефонен номер. Някои от тези сведения бяха остарели, но Филип каза, че това не е никакъв проблем, защото във века на интернет технологиите е фасулска работа да намериш кой да е човек, не си струва дори да се обсъжда.
— От този момент нататък ние не се познаваме, ако се видим в службата — не си обръщаме внимание — каза на сбогуване Филип. — Когато свърша всичко, ще ти дам сигнал. Тогава ще дойде твоят ред. Нали на тебе ти е все едно в какъв ред да… Е, това де.
— Все ми е едно — кимна Власов. — Искам да ги няма на света.
Власов чакаше, търпение у него — колкото щеш. С всяка новина за смъртта на негов враг мъчител живваше, картините му ставаха все по-ярки, все по-наситени. Жалко само, че за убийството на тази кучка Ефимова научи толкова късно, можеше вече цели два месеца да се радва. Някой изпреварил Филип, постарал се. Ами нищо чудно, такава мерзка твар като Ина Викторовна сигурно бе напакостила не само на Власов. Намерил се е човек, който си е разчистил сметките с нея. Важен е резултатът: вече я няма. И той може да диша.
А дето с Ханджумян не всичко се получи — нищо, де. Преподадоха му урока, да си живее както може.
Ето че дойде редът на Владимир Власов да изпълни своята част от договора. Вдругиден. В събота.
Ще го заловят веднага, ще го осъдят и ще го вкарат в затвора.
Той разбира това. Готов е.
В дома на Орехов очакваха гостите за барбекюто към 18 часа. В 17, както се бяха разбрали, Вадим Константинович покани в къщата пазача от външните порти и бавно и съчувствено го заразпитва за здравето на тъща му и за двамата му синове, как им върви училището.
— Ако има нещо, казвай — повтаряше Вадим Константинович, — ще помогнем с лечението, ще ти дам безлихвен заем, заслужи го с добрата си работа. И за болница ще помогнем — лекари, лекарства. И дръж момчетата по-строго, да не ги изпуснеш, че ще израснат нехранимайковци като моя Филип.
Докато траеше този благороден разговор, Мустака пусна на територията през портичката към гората Настя Каменская, Антон Сташис, Роман Дзюба и Фьодор Улянцев, за да ги настани на предварително обмислените и подготвени позиции.
— Е, какво, любов моя — каза шеговито Олег Семьонович, — избери си кавалер. За теб нямам отделно място.
Настя бързо огледа оперативните работници. Улянцев явно не й подхожда за компания, чужд е за нея, тя изобщо не го познава. Пък и той ще се притеснява от нея. Антон познава отдавна и добре, но кой знае защо по-мил й е рижавият Роман с неговата неуморна фантазия, безкрайна любознателност и просто нечовешка упоритост.
Усиков ги разведе по местата им и връчи на всекиго дисплей, на който само с едно натискане на копчето се транслираше изображение от всички камери, които бе поставил, а също малки слушалки, от които те щяха да чуват всичко, случващо се в беседката и на десетина метра разстояние около нея. Ако някой се отдалечеше повече, нямаше да чуват какво говори.
— Колкото можем — толкова — разпери ръце Мустака. — Пак добре, че и тези намерих. И бъдете така добри, постарайте се по-малко да се движите и да не бърборите, нали ви казах: нашите гости обичат да се разхождат из двора.
Мустака си тръгна, пазачът излезе от къщата и зае обичайния си пост пред главните порти, оставаше само да чакат. Незнайно колко. Защото от външното наблюдение още нямаше сигнал, че Филип Орехов и Владимир Власов са тръгнали към извънградската къща. Те изобщо засега не бяха се срещнали. Власов беше в жилището си. Орехов прекарваше времето си с момиче, с което се бе запознал предната нощ.
В 18:15 пристигнаха първите гости — съпрузи приблизително на възрастта на Орехов-старши, след още десет минути се появи втората двойка, по-възрастни хора. Мустака бе казал, че според обичайните навици цялата компания ще прекара в къщата около час с аперитиви, след което Вадим Константинович ще пристъпи към свещенодействието. Както каза Усиков, той обичал основното ястие — шишчетата — да се яде в беседката под светлината на фенерчетата, когато се мръкне, а имаше още много време до мръкване. Преди шишчетата обикновено се хапвали различни мезета, пийвали се разнообразни питиета и се водели оживени разговори.
Застанала до Дзюба и чувствайки как гърбът започва непоносимо да я боли, Настя наблюдаваше на дисплея домакина. Той с всички сили се стараеше да изглежда добродушен и приветлив, шегуваше се, поддържаше разговора, но щом се извърнеше от гостите, например, когато час по час влизаше в къщата за различни приготовления, лицето му ставаше тъжно, мрачно и черно. Разбираемо. Каква голяма човешка радост — да научиш, че се канят да те убият.
Мустака, мъдър мъж, бе казал на Орехов, че убийството е поръчано от друг човек, не се знае кой, знае се само, че изпълнителят на поръчката е спечелил доверието на Филип и смята с помощта на сина му да проникне в къщата, за да осъществи замисленото. Ако началникът на службата по безопасност бе казал на шефа си истината, много вероятно беше бащиното сърце да не издържи. Орехов щеше да се спусне да спасява сина си и тогава щеше да стане много по-сложно да се докаже виновността на Филип. Власов пък щеше да е още по-трудно да бъде свързан със случая, ако той самият доброволно не разкажеше всичко.
В 20:17 на телефона на Дзюба се получи съобщение, че Власов е излязъл от дома си. В 20:42 пристигна още едно съобщение, в което се казваше, че Филип Орехов се е качил в колата си и е тръгнал от центъра. В 20:58 Орехов спрял до една метростанция, в 21:06 в колата му се качил Власов.
— Ето на — прошепна Дзюба и показа на Настя последното съобщение, — започва се. Всичко е, както казахте. Докато стигнат дотук, ще стане около десет, докато това-онова, разни приказки — ще се мръкне. Само че аз пак не разбирам за какво им е на Филип и Власов да е тъмно. Има ли някакво значение за тях? Обратното, когато е светло, се вижда по-добре.
— Докато не бъдат поднесени шишчетата, таткото Орехов ще пие съвсем умерено и ще бъде трудно да го ядосат, но когато свърши основната си работа, той ще се отпусне. Ако съм пресметнала правилно, те се канят да провокират шумен скандал, в който Орехов-старши грубо ще оскърби Власов, а в отговор Власов ще извади пистолет и ще застреля бащата на приятеля си пред очите на изумената публика, тоест пред много свидетели. За осъществяването на такъв план таткото трябва да си пийне хубаво, та да престане да се контролира — обясни Настя, помисли малко и добави: — Впрочем всичко може да е замислено и по съвсем друг начин. Не съм пророк.
— Вероятно сте права. Нали Филип неслучайно е разказал на баща си толкова гадости за Власов, пуснал ги е и в интернет, та Мустака със сигурност да ги прочете. Защото нали сървърът във „Файтър“ е един, така че на Филип нищо не му е струвало да влезе в компютъра на Мустака и да види къде той най-често търси информация. И я е изливал именно там, където Мустака ще я търси. А когато я намери, със сигурност да я предаде на баща му. Такива са били сметките. Филип е трябвало да даде на баща си аргументи, инак скандал няма да се вдигне. Дори много пиян човек няма да може да нарече един честен труженик безделник и паразит, нали така?
— Ами да — кимна тя. — Такива са били сметките. Ти броиш ли чашите на Вадим?
— Както сме се разбрали.
— И колко станаха?
— По мои сметки досега е изпил около сто и петдесет грама, само вдига чашката и посръбва съвсем малка глътчица.
— Ей, браво на тоя човек — учуди се Настя. — А се държи поне като за половин литър. Впрочем при неговите габарити и половин литър е нищо. Още повече че замезва добре. Но това, че не се опитва да се напие от страх и спазва уговорките, говори в негова полза.
Когато в двора влезе колата на Филип Орехов, вече се мръкваше. Пазачът отиде при колата, изчака да слезе Власов и го претърси. Така трябваше — непознат, нов човек. Естествено, синът на домакина не подлежеше на обиск.
— А ето ни и нас! — гръмогласно заяви Филип и отиде с Власов при беседката. — На всички здрасти и добър апетит. Запознайте се, Вовик Власов, мой авер и изобщо голям пич.
— Вовик Власов ли? — с неприятен глас каза Вадим Константинович. — Е, ами добре дошъл в нашия дом.
Филип и неговият гост бързо гаврътнаха по нещо силно и тръгнаха към къщата.
— Ти къде? — извика сина си Орехов. — Ей сега шишчетата ще станат готови, след пет минути.
— Ние бързо, само ще покажа на Вовик нещо на компа.
— Не се бавете там! — строго заръча бащата.
Настя превключи бутона и сега гледаше изображението от камерата, поставена на вътрешното стълбище в къщата. Младежите се качваха към втория етаж мълчаливо, лицата на двамата бяха напрегнати. Ето, стигнаха до вратата към стаята на Филип, скриха се зад нея и Настя веднага се превключи към другата камера: Филип дръпна чекмеджето на бюрото, на което стоеше компютърът, извади от него пистолет, свали предпазителя, дръпна затвора и подаде оръжието на Власов. Без да го огледа (явно нямаше този навик), Власов вдигна пеша на лекото свободно елече и пъхна пистолета зад колана на панталона си, отзад.
— Дотук май всичко върви по план — отново прошепна Дзюба.
Настя само мълчаливо кимна, мечтаейки за едно: всичко по-скоро да свърши, за да може да седне. Сега я болеше не само гърбът, болка пронизваше и стъпалата й.
Филип и Власов се върнаха в беседката точно в момента, когато светнаха многобройните фенерчета и Вадим Константинович с тържествен вид понесе от поставената наблизо под отделен навес скара първата партида шишове, на които беше нанизано месото. Сред гостите веднага настана оживление, смехът стана по-силен, ръцете се протегнаха към бутилките и чашите. Орехов-старши наля в чашата си доста алкохол, гаврътна го на един дъх, лапна първата хапка месо, бавно задъвка, без да откъсва присвитите си очи от Власов.
— Е, както се казва, домакинът свърши работата си, осигури гощавката — каза със закана в гласа. — Сега не е зле да научи кого гощава. Кого, тъй да се каже, е допуснал до своята трапеза. И с какво се занимаваш ти, Вовик Власов? Как си вадиш хляба? С какви постижения в живота си можеш да се похвалиш?
Това бяха именно думите, на които според предположенията на Настя Каменская разчиташе Филип Орехов.
Власов се опита да отговори нещо, но гласът му потъна в пиянския рев на Вадим Константинович:
— Ти си мошеник и безделник, мамиш на карти, бива те само да крадеш и да лъжеш и си посмял да дойдеш в дома ми, където всяка копейка е спечелена с честен труд, и да ядеш храната ми, и да пиеш коняка ми! Ами че аз още утре ще наредя да съборят тази беседка, та да я няма, само защото мръсният ти задник е седял на тази скамейка!
Филип не се намесваше, Власов мълчеше, останалите гости се опитваха някак да успокоят и спрат Орехов, но той все повече се разпалваше. Внезапно Владимир стана от мястото си, направи няколко крачки към домакина, доближи се плътно до него.
— Ето — прошепна Настя. — Това е. Сега. Готов ли си?
— Готов съм — отговори Ромка. — Но Тоха е по-близо там.
Власов извади пистолета, насочи го към Вадим Константинович и високо и спокойно изрече:
— Аз не отговарям на обидите с обиди. Отговарям по друг начин.
И няколко пъти натисна спусъка.
Глухо изщрака метал. Нищо повече не се случи. Пък и какво можеше да се случи, след като Мустака добре си бе поработил с този пистолет. Той не би стрелял по никакъв начин.
Към беседката от две страни тичаха Антон и Улянцев, четиримата гости в паниката си така бяха се скупчили, че Мустака не можеше да си проправи път. Власов стоеше неподвижно, с нестрелялия пистолет в ръцете.
Всичко вървеше по план.
И изведнъж Филип, с разкривено от ярост лице, грабна от масата голям нож и се нахвърли на Власов.
И в този момент Настя окончателно разбра какъв е бил в действителност планът на Филип Орехов. Той изобщо не бе имал намерение да даде възможност на Власов да го арестуват. От самото начало бе смятал да му отнеме пистолета и да го убие. Да убие престъпника, който току-що е застрелял Вадим Орехов пред очите на сина му и на гостите. Афект, неизбежна отбрана — е, там щеше да остави да се вихрят адвокатите. При всяко положение реална присъда за лишаване от свобода не би могла да се очаква, при най-лошия вариант — само условна.
За какво му е на Филип Орехов бомба със закъснител в лицето на човек, който знае всичко? Знае и всеки момент, под влиянието на някакви обстоятелства, може да го предаде. Не, много по-правилно е да се отърве от него.
Власов разбра всичко. Беше му достатъчно да види очите на Филип, за да разбере какво ще се случи в действителност.
Всичко се случваше мигновено. Той направи едва забележимо движение и без никакво усилие скочи на перилата на беседката, хвана се с две ръце за покрива, повдигна се, по покрива прозвучаха бързи крачки, после скок — и Власов вече тичаше през храстите именно в посоката, където никой не го очакваше. Той тичаше към портичката, която водеше в съседния парцел. Единственото непокрито от оперативните работници място.
Настя, която добре бе запомнила плана, над който бяха умували с Мустака доста часове, се втурна да му пресече пътя, но бързо разбра, че това е безполезно. Младият майстор на спорта щеше да дотича до портичката по-рано, много по-рано. Може би Дзюба ще успее?
— Ще го настигнеш ли? — запъхтяно попита тя.
Разстоянието между бягащия Власов и спасителната портичка неумолимо се съкращаваше.
— Не — каза Дзюба. — Далече е.
Копчето. Настя го виждаше добре. Ако Власов натисне копчето и отвори портичката, кучетата веднага ще го разкъсат. Това е лошо по принцип. Но е лошо и защото ще помогне на Филип Орехов, като го отърве от ненужния и опасен свидетел.
— Виждаш ли копчето? — попита тя. — Бяло, квадратно, вдясно от портичката.
— Виждам го.
— Ще го уцелиш ли?
— Не съм сигурен. Разстоянието е голямо.
— Дай тук пистолета — изкомандва тя. — По-бързо, де!
Секундите решаваха всичко.
Дзюба й подаде служебния си пистолет, Настя моментално го приведе в бойна готовност. Прицели се. От Власов до портичката имаше около седем метра. Шест. Пет.
Тя задържа дишането си и натисна спусъка. Копчето се пръсна на парченца. От неочаквания силен звук Власов се препъна, но се удържа на крака и продължи да тича. И все пак изгуби онези части от секундата, които бяха нужни на електронната брава, за да се задейства като от натискане и да се отключи вече окончателно. Власов дърпаше дръжката, иззад оградата бясно и басово заканително лаеха обучените кучета.
Нямаше накъде да бяга повече. Власов беше обкръжен от всички страни, но пръв до него дотича Дзюба.
Настя извади кърпа, внимателно избърса пистолета и го остави на земята. Ето сега най-сетне ще седне на тревата, ще подпре гръб на дървото и ще протегне краката си. И като вярно куче ще пази оръжието на старши лейтенант Дзюба.
Всички прозорци на първия етаж светеха, а на втория, в стаята на Саня — кой знае защо, не.
„Наистина ли спи? — учуди се Настя. — Всъщност той не изключва компютъра преди три часа през нощта, а понякога и до сутринта. Да не се е разболял? Или просто не е вкъщи?“
Тя вкара колата в гаража и влезе в къщата. Чистяков седеше до голямата маса и редеше някакъв сложен пасианс с четири колоди карти, които изискваха много място. Винаги редеше пасианси, когато я чакаше и се притесняваше.
Настя почувства как очите й се пълнят със сълзи. Нейният Льошка, любимият и верен съпруг и най-близък приятел, който бе изхабил толкова нервни клетки заради работата й, но при това никога, нито веднъж не бе казал лоша дума за тази работа.
— Е, как е? — стана от масата Алексей и отиде при нея, внимателно се вгледа в лицето й и се опита да прочете по него онова, което Настя може би се опитваше да скрие: умора, разочарование, огорчение от неуспех, яд, насочен към себе си заради допуснати грешки.
Тя силно прегърна мъжа си и го млясна по брадичката.
— Всичко е наред, Льошик, всичко се получи. Вярно, не точно както разчитах, но се получи. И браво на всички нас!
— Това е равносметката — строго произнесе Чистяков. — А сега подробностите.
— Аха — кимна тя усмихната и изпя един ред от песента на Галич: — „А от залата крещят: „Дай подробности!“.
— Ще ядеш ли?
Тя хвърли поглед към затворената плъзгаща се врата, която делеше кухнята от останалото пространство на първия етаж, и отрицателно завъртя глава.
— Не съм гладна. Гърбът ме боли. Искам само да се изтегна хубаво на дивана.
— Ами кой ти пречи?
Той грижовно я прегърна през раменете и я заведе до дългия удобен диван.
— Ох, не съм си събула маратонките! — сепна се Настя.
— Аз ще ти ги събуя.
Алексей развърза маратонките, свали ги от краката й и ги занесе в антрето, след което приседна до Настя на дивана.
— Разказвай.
— Е, нищо особено. Ама нищо. Всичко мина по план. Следователят назначи балистични експертизи по всички веществени доказателства, които се оказаха достъпни, и знаеш ли какво изплува? Всички убийства са били извършени с различни пистолети. Нито едно повторение. Тоест правилно съм подушила: Орехов всеки път след убийството е захвърлял пистолета — или го е заравял в гората, или го е хвърлял във вода. И единия пистолет от двата, които е купил законно, е запазил, та после да заяви: „Власов е влязъл в стаята ми и е откраднал оръжието, без да го видя“.
— Ами нали е преправено — учуди се Чистяков. — Това е незаконно. Как е смятал да обясни това?
— Ами никак — усмихна се Настя. — Роман правилно е забелязал: това момче Орехов не вижда по-далече от носа си. Струва му се, че ако премахне баща си и законно получи всичките му пари, край. Останалото няма значение, животът веднага ще стане прекрасен. Много важно, че вторият пистолет липсва, ще каже, че го е загубил или са му го откраднали, а дето не е подал заявление за това — ами прощавайте, забравих, че трябва, или не знаех, или бях много зает… Много важно, че наличното оръжие е преправено, нали най-важното е, че татко го няма вече! Такъв му е манталитетът, какво да го правиш… Но ако Ромка не беше схванал тази негова особеност, на мен и през ум нямаше да ми мине, че човек може да скрои толкова нелеп план.
— Гледам, че твоят Ромка схваща много такива интересни неща — забеляза Чистяков. — Расте достойна смяна.
— Рядко явление. Такива се броят на пръсти. За съжаление.
— Ася! — Алексей подуши наоколо, наведе се към жена си, помириса дрехите й, вдигна ръцете й до лицето си, първо лявата, после дясната. — Миришеш на барут. Или така ми се струва?
Чистяков забележимо пребледня. Трябваше да признае.
— Льош, нищо опасно, честна дума — започна да го убеждава. — Не съм стреляла по човек, стрелях по копчето на една електронна брава.
— Ами че ти нямаш оръжие!
— А, с пистолета на Ромка стрелях. Той нямаше да улучи, целта беше малка, разстоянието — голямо. Е, Льоша! Кълна ти се: нямаше нищо опасно!
— Той нямало да улучи — измрънка Алексей, — а ти, значи, улучи?
— Нали тренирам — кротко се усмихна тя.
Алексей вече на няколко пъти хвърляше странен поглед към плъзгащата се врата. Настя повдигна глава и също погледна нататък: пролуката явно се бе разширила. По-точно, когато тя влезе, пролука нямаше. А сега — ето я.
— Ах ти, нахалнико! — кресна тя. — Подслушваш, значи! Я бързо идвай тук!
Пролуката взе бавно да се разширява, през нея се промуши мършавият Саня, косата му беше страшно разчорлена. Господи, на какво прилича! Не, не успя Настя Каменская да се справи със задачата си, не я бива да се грижи за племенника си и за неговото здраве. Лоша бавачка излезе. И не оправда доверието на брат си.
— Настя, ама ти наистина ли си стреляла? — кой знае защо шепнешком попита момчето. — С какво? С макарич ли?
— С каквото въоръжават полицията — с това стрелях — сърдито отговори тя. — Други въпроси? Марш оттук, лягай си. Ако още веднъж забележа, че подслушваш, ще ти издърпам ушите.
Саня приближи още и започна да се умилква.
— Настя, искаш ли сега да изям кашата? Ей сега, вземам и изяждам цялата тенджера. Само ми обещай да ни възлагаш и други задачи с Петручо, а?
— Какво, хареса ли в и? — позасмя се Настя.
— Ами да, супер е. Та какво, ще се разберем ли?
— Първо изяж кашата, а аз после ще си помисля — коварно обеща тя.
Е, всички похвати са добри, стига да го накарат да изяде диетичната храна.
Тя хвана ръката на Чистяков, обърна се настрани, пъхна дланта му под бузата си и замря. Струваше й се, че може да лежи така цяла вечност.
На оперативните работници им разрешиха да се „отчетат“ за задържането на Владимир Власов и Филип Орехов в понеделник, като в неделя им дадоха законна почивка.
— Рядък случай е почивката ти да се падне в почивен ден — доволно каза Улянцев. — Зарязвам всичко, утре нищо няма да правя, ще посветя този ден изцяло на жена си и семейството.
— Утре, а — измърмори Антон. — Бива си го това „утре“. Вече се разсъмва.
Беше минало доста време, докато дочакаха следователя, разпитаха всички присъствали, направиха оглед на местопроизшествието и иззеха веществените доказателства. Откараха задържаните. Сега можеха с чиста съвест да се прибират по домовете си.
— Добре си е Каменская — със завист каза Дзюба и се качи в колата на Антон. — Щом всичко приключи, веднага си тръгна. Вече сигурно сънува десети сън.
— Е, и ти не си зле — мъдро забеляза Антон. — Сега ще се прибереш, майчето ти е сготвило вечеря, която ще излапаш вместо закуска, ще си легнеш, ще се събудиш сред семейството си, всички те обичат, всички те жалят. И няма нужда да ходиш на работа. Какво му е лошото? Аз съм много по-зле: вкъщи няма никого, няма ядене, никой няма да ми сервира на масата, няма да ме пожали, да ме сложи в леглото…
— Каменская стреля страхотно — възхитено въздъхна Роман. — Аз не мога да се науча така.
— За да се научиш, трябва да имаш много свободно време, а откъде време при оперативен работник?
— И това си е вярно — съгласи се Дзюба. — Ама аз все забравям да ти кажа: Баглаев колекционирал филологически гафове, знаеш, разните там неправилности от гледна точка на руския език и здравия смисъл.
— И какво? — равнодушно попита Антон.
— Каменская ми каза. И ми подари една-две такива фрази от своята практика. Така де, в случай че нещо не ми върви с Баглаев. Да го предразположа.
— И какво, успя ли?
— Ами не, някак нямах случай. И изобщо не обичам да се подмазвам на следовател, ако съм сигурен, че съм прав. Ти просто го имай предвид за всеки случай: ако ти потрябват добри отношения с Баглаев, имам резерви.
— Добре — отговори Антон, — ще запомня. А може и да се възползвам някой път, не съм нежен като тебе. Моето самолюбие доста е изстрадало и е цялото в белези от тежките служебни условия.
Двамата уморено се разсмяха.
— Тоха, все исках да те попитам за Ефимова… Ти реши ли нещо за Шокин?
— Ами и аз като Улянцев реших да зарежа всичко. Ефимова е убита от Журихин, той си призна всичко, дава показания. Има ли значение кой го е подкрепял морално и е одобрявал действията му? Сам да си решава. Ако предаде Шокин — тъй да бъде. Не го ли предаде, значи това ще е. Няма да си слагам грях на душата.
Ромка мълчаливо кимна и Антон не разбра дали старши лейтенантът подкрепя решението му, или не.
Закара Роман до самия блок и потегли към своя. Чудо не стана: завари жилището си пусто и неразтребено — цяла седмица Антон не бе намерил време да се заеме с него. И храна не се бе появила отникъде.
Само преди половин час му се струваше, че е гладен като вълк. Но още щом престъпи прага на дома си, Антон разбра, че най-много от всичко на света иска да спи. Ужасно се бе уморил през последните няколко седмици. И ако организмът му имаше поне някакви сили, най-смисленото щеше да бъде да ги употреби за събличане, душ и просване в леглото.
Антон Сташис спа до обяд, а когато се събуди, навън валеше проливен дъжд и бушуваше буря. Ако си бяха вкъщи, децата сега вече щяха да искат баща им да стане и да се включи в развлекателната част от неделната програма. Макар че какви ти развлечения в такова време?
Той се обърна на другата страна, зави се презглава и отново потъна в сън.
А когато се събуди вече окончателно, намери в телефона си съобщение: