Ханджумян интерпретирал за себе си тези думи по определен начин: трябва да заинтересова треньора.
— А какво трябва да се направи, за да ви дадат повече време на леда? — попитал направо.
— Трябва да сме в добри отношения с директора на Двореца на спорта.
— И какво е нужно за целта?
— Ами нали разбирате… Финансирането е недостатъчно… При нас температурата на леда не се поддържа… в съблекалните температурата не е нужната.
Тези „недостатъчно“, и „не е“ се оказали многобройни. Полето за активност на Хрант Артурович било доста широко.
— Ако аз реша някои от тези проблеми, ще оставите ли детето ми? — попитал той и погледнал треньора право в очите.
Очите изглеждали честни.
— Ама разбира се! Ако аз осигуря спонсорска помощ, дирекцията непременно ще се погрижи за мен и ще ми даде повече лед. Значи ще мога да оставя Вартан и ще имам достатъчно време да се занимавам с него пълноценно. Хем не просто пълноценно, а дори повече, отколкото с другите.
С една дума, родителите и треньорът се разбрали. Вартан Ханджумян останал в групата, вместо него изключили друго момче. После се оказало, че това момче било сред поверените на втория треньор. На Владимир Власов.
И ето че Власов, вторият треньор във въпросната група, отишъл в офиса на Ханджумян да си изясняват отношенията. Казал, че е непочтено да се отнема с пари спортната кариера на способно момче, крещял, че с тази постъпка бащата на Вартан разрушавал и живота на детето, бъдещ шампион, и живота на самия Власов, начинаещ треньор, който вече никога нямало да има възможност да покаже на какво е способен, защото едва ли друг път ще му дадат да тренира толкова талантливо дете.
Хрант Артурович повикал охраната и наредил да изхвърлят скандалджията. Власов не се появил повече — нито идвал, нито се обаждал. Конфликтът можело да се смята за изчерпан. Скоро Хрант Артурович научил от сина си, че вторият треньор е напуснал и вече не работи с групата, а вместо него сега втори треньор станала фигуристка от по-горната възрастова група, с която основният треньор бил в любовна връзка. Те скоро се оженили и тренирали групата заедно.
Ала не задълго. След година или малко по-късно треньорът загинал, а неговата млада вдовица напуснала треньорската работа. Разформирали групата, така че сега Вартан тренирал в друга спортна школа.
Значи Николай Носуленко е загинал преди около две години… А нали Роман беше тръгнал да търси точно него, когато Антон го спря и му нареди да се занимава с алибито на Власов. Върви, че разбери сега по-добре ли е станало, или по-лошо.
— Как е загинал Носуленко? — попита Антон. — Убийство?
— Ханджумян казва — автомобилна катастрофа. Но той може да не знае какво е станало в действителност. Трябва да уточним.
— Ами уточнявай, какво седиш! — ядосано се сопна Антон.
Дзюба обидено изсумтя и се зарови в компютъра.
„Защо ли бях толкова груб с него? — смъмри се наум Сташис. — Държа се като капризна мацка, поддавам се на собственото си настроение. Ако излезе, че Носуленко е бил убит, се оформя една хубава верижка. Конфликт с Ханджумян — покушение срещу него, конфликт с треньора — убийство. Та нали Власов не може да не е обвинявал Носуленко за това, че негов ученик, талантлив спортист, е бил отписан от групата. Той не може да не е разбрал, че треньорът и бащата на Вартан са имали уговорка. Естествено, е разбрал, инак не би отишъл да вдига скандал при Ханджумян. А преди това сигурно се е опитал да се разправя и с Носуленко. Всичко е свързано с Власов. Не, не всичко. За моментите, когато са убити Болтенков и Ефимова, Власов има алиби. Две срещу две. Петдесет на петдесет. Дяволска работа!“
— Да вървим при Баглаев — изкомандва той. — Трябва да му кажем за Ханджумян. Той трябва да е в течение, защото за нас е важно да знаем какво ще кажат балистиците за куршума и за гилзата. И внимавай да не се изтървеш за нещо, Баглаев да не научи за нашите подвизи. Разбра ли ме?
Дзюба не отговори. Дори не кимна в знак на съгласие. Мълчаливо изключи компютъра и само шибна Антон с пронизващия поглед на сините си очи. В тези очи нямаше нито злоба, нито омраза. В тях имаше непробиваемо като леден айсберг упорство.
— Е, и какво общо има тук този бизнесмен? — мрачно попита Тимур Ахмедович Баглаев. — Не виждам връзка с убийството на Болтенков. Нещо ме мотаете вие…
Антон започна да обяснява объркано за свидетелите, които бяха разпитали с Дзюба за конфликти между Ламзин и Болтенков, та някой от тях споменал името Насуленко, а след него изникнало и името на Ханджумян, докато накрая изведнъж се разбрало, че преди два дни срещу този Ханджумян било извършено покушение с огнестрелно оръжие. Обясненията излизаха твърде несвързани и колкото повече говореше Антон, толкова по-ясно виждаше, че следователят не му вярва.
И изведнъж Дзюба, който до този момент бе мълчал, го прекъсна:
— Болтенков е тренирал ученик, който е имал основание да отмъщава на треньора си. И същият ученик имал сериозен конфликт с Ханджумян.
Антон се задави и млъкна. „Ех, кой те дърпаше за езика, непослушно момче такова! Нали те предупреждавах: гледай да не се изтървеш.“
Баглаев предъвка устни, позасмя се, кимна.
— Тоест вие ми предлагате друг заподозрян? Правилно ли ви разбрах?
— Не, Тимур Ахмедович — запази пълно спокойствие Дзюба, с което доста учуди Антон, — търсим връзка на този ученик с Ламзин. И ако намерим такава, ще можем смело за говорим за група, състояща се от поне двама души. Ламзин е убил Болтенков, а вторият съучастник се е опитал да убие Ханджумян. Защото оръжието от покушението над Болтенков не е намерено, така че не е изключено от него да са се възползвали втори път. Има смисъл да се провери.
Охооо! Това вече Антон не беше го очаквал от Ромка. Хем колко подредено изглежда, като го слушаш! Така и версията на следователя за виновността на Ламзин не се подлага на съмнение, което е важно.
— Има смисъл — съгласи се Баглаев. — Умно. Браво. Намерете ми връзка на този човек с Ламзин.
Те побързаха да се махнат от очите на Тимур Ахмедович, докато не ги е разобличил.
— Ти къде се научи да лъжеш така? — дори не се помъчи да скрие одобрението и възхищението си Сташис. — Хем без подготовка — раз и готово. Пак добре, че Ахмедич не попита за името на човека и не поиска да го разпита лично. Хубаво щяхме да се подредим… Човек на риска си, Ромка.
Дзюба нищо не отговори. Антон го погледна по-внимателно.
— Ромка, не го усуквай! — каза строго. — Признай си: да не би да вярваш в това, което каза на следователя? Да не смяташ, че Власов е свързан с убийството на Болтенков? Ами че той има алиби, ти лично го провери. Откъде ти хрумнаха такива мисли? Знаеш нещо, което аз не знам? Имаш някаква информация за неговата връзка с Ламзин, така ли?
— Нищо нямам — тихо и отчетливо отговори Дзюба. — И нищо такова не мисля. Просто видях, че ти не можеш разбираемо да обясниш на Баглаев какво искаме, без да се издадем. Ти се опита да излъжеш и не успя. Наложи се аз да го направя. Това е.
— Какво ти става, Рома? Напоследък не приличаш на себе си. По-рано не беше такъв.
Дзюба вирна глава, обърна се към Антон.
— Ти не приличаш на себе си — отвърна сърдито той. — Ти не беше такъв по-рано. Постоянно си ядосан, всичко те дразни. Изобщо не искаш да мислиш за работата, сякаш ти е омръзнала. Аз исках да се уча от тебе, толкова се радвах, когато ми помогна да се преместя на „Петровка“, мислех си: „Ето, сега ще започне нов живот, ще имам наставник, който ще ме научи, ще ми покаже, ще ми помогне“. А ти… Разбирам, имаш проблеми, но може би си мислиш, че никой друг ги няма? Всички живеят като в рая, а само ти страдаш? На всички им е трудно, на всички се случва нещо неприятно, но не може така… Човекът лежи в следствения арест, следователят е сигурен, че той е виновен, а ние колкото повече ровим, толкова повече разбираме, че заподозрените може да са колкото щеш и мотивите може да са цял милион, но на теб сякаш ти е все едно. Аз, между другото, намерих свидетел, който подробно описа с какви дрехи Ламзин е изскочил от къщи вечерта на убийството. Същите, които са му иззели. И по тях няма никакви следи. Но на теб и това не ти е интересно. Само едно те вълнува: началството да не ни се кара и следователят да не ти отнесе главата. Ако си решил да ме учиш и на това, по-добре да се върна в района си.
На Антон му притъмня пред очите от моментално стоварилия се върху него срам. Нима толкова личи, че е престанал да мисли за работата, че е загрижен само за личните си проблеми? Беше достатъчно здравомислещ и самокритичен, за да осъзнава сам: работата, която му беше толкова любима, е отишла на заден план, главата му е пълна със съвсем други мисли и те му пречат. Но се бе надявал, че никой освен него не забелязва това. Излиза, че се е заблуждавал. Ромка вижда всичко и го осъжда. А кой друг го вижда? Серьога Зарубин? Каменская? Не, Каменская едва ли е в течение на неговите проблеми с бавачката и децата… Впрочем защо „едва ли“? Тя работи при Стасов, познават се от много години и от толкова години познава и Лиза. И със Зарубин са приятели, а Кузмич пък знае всичко за Антон. Ох, дявол да го вземе! Ако и Анастасия Павловна мисли като Ромка, тогава позорът е направо непоносим! Когато работиха заедно по убийството в театъра, тя толкова хвалеше неговия професионализъм… Сега сигурно е разочарована…
Трябва да се стегне. В края на краищата, напускането на бавачката не е проблем, който трябва да се реши точно днес, за това може да помисли и утре, както би казала Скарлет О’Хара. Виж, убийствата, които трябва да се разкрият, са нещо неотложно.
Защото престъпленията са поне три в едно: Ефимова, Болтенков и Ханджумян. А може би и Носуленко, ако се разбере, че автомобилната катастрофа не е била случайна.
— Ти успя ли да изясниш нещо за гибелта на Носуленко? — попита той Дзюба, като се стараеше да не среща погледа му.
— Загинал е в автомобилна катастрофа, когато е бил на почивка в Гърция. С кола под наем. Пътувал е с жена си и с нейна приятелка. Жените са се отървали с травми, но Носуленко е загинал. Той е шофирал. Бил е на градус. Всъщност всички са били доста пийнали — възсухо отговори Роман.
— Тоест няма никакви съмнения?
— Никакви.
Значи имаме само два трупа и един ранен. Все пак е по-леко.
— Знае ли се нещо за жената на Носуленко?
— Само името и годината на раждане, не успях да науча нищо повече.
— Обаждай се, разучи — въздъхна Антон и се качи в колата. — Научи къде живее и работи, ще отидем да си поговорим с нея. Между другото, ще се отбием до един магазин, трябва да купя дънки на Васка, обещах да й подаря по случай завършването на учебната година.
Слънцето до такава степен бе затоплило града, че му се прииска да отвори прозореца. Нищо че около шосето се носеше мирис на автомобилни газове и пушеци, все пак не беше възможно те да победят усещането за летен въздух, нахлуващ отвън. Редом с колата на Антон се движеше някаква таратайка. Дзюба се обаждаше някъде и разпитваше за нещо, но гласът му почти напълно се губеше сред звуците, издавани от старата кола.
Сташис отново неволно кривна подир мислите си към своите собствени перспективи: интересно дали Еля ще постави въпроса за колата, когато напусне? Защото колата е нейна, тя просто любезно я предостави на Антон, за да я използва.
С крайчеца на окото си забеляза как се промени лицето на Дзюба и с какъв стъписан жест той отпусна на коленете си ръката със стиснатия в нея телефон.
— Какво? — извърна се към него Антон. — Имаме ли адреса?
— Имаме адреса — със странен глас отговори Роман. — Само че смисъл няма.
— Не разбрах.
— Убита е.
— Кой е убит? — не разбра Антон.
Вниманието му отново се насочи към пътната ситуация: минаваха по крайно несполучливо регулирано кръстовище с пешеходна пътека, която започваше около три метра след завоя надясно. Много шофьори, които завършваха маневрата в последните секунди на разрешаващия сигнал, бяха принудени да спират пред „зебрата“ и пречеха на колите, пътуващи в перпендикулярната посока. Налагаше се с всички сили да натискат клаксоните и изкусно да маневрират, та все пак да прекосят платното.
— Жената на Носуленко е убита.
Сташис нервно помръдна рамене и натисна копчето, с което се вдигаше стъклото. Заради шума не чуваше добре Рома. По-точно добре го бе чул, но не беше сигурен в чуто то. Той бе изрекъл нещо странно.
— Кой е убит? — повтори отново. — Извинявай, беше шумно, не те чух добре.
— Галина Носуленко е убита. Престъплението е разкрито, виновният е осъден.
— Кога?
— Преди седем месеца, през октомври дванайсета година. Бързо са го разкрили, за няколко денонощия. Осъдили са виновния през декември.
— Много експедитивно — измърмори Антон. — И кой е бил той?
— Мигрант, работник от Таджикистан. С цел грабеж. Тоха, той я е застрелял.
— Как така застрелял? — учуди се Антон. — Не може да бъде! Откъде работник мигрант от Таджикистан ще има огнестрелно оръжие? Това е съвсем друго ниво! А ако е имал, значи или в действителност не е работник мигрант, или е имал друг мотив. Къде е делото? В архива на кой съд? Къде е извършено престъплението?
— В района на „Рубльовка“. Галина Носуленко е работела там в скъп СПА салон, била е масажистка. Не е имала кола, вървяла е пеша по края на гората към мотрисата.
— Така значи. Ами фигурното пързаляне? Треньорската работа? Сияещият лед и учениците шампиони? Може това да е някоя друга Носуленко?
— Името и годината на раждане съвпадат. Но ще проверя още веднъж.
Пак „Рубльовка“. Поредното съвпадение? Впрочем Ефимова е била убита далече от мястото, където се е намирала къщата. Намерили са я в собствената й кола, паркирана близо до салона за красота, в който Ина Викторовна редовно посещавала козметичката, солариума и някакви други процедури. СПА салон. Салон за красота. „Рубльовка“. По дяволите, нима това е точката, където се заражда нова версия? Но как, как може да бъдат свързани тези престъпления? Треньор по фигурно пързаляне, бизнесмен, чиновничка от Държавната дума, масажистка от СПА салон. Ясно е, че връзката между всички е фигурното пързаляне, към него всеки от тези хора има някакво отношение. Но връзката между Ефимова и Носуленко е някак прекалено… Явна ли… Сякаш те трябва да бъдат изключени от тази верига. В едната група остават Болтенков и Ханджумян, в другата — дамите. И начините на извършване на престъпленията са различни. Три огнестрелни нападения и едно с нож. По този признак трябва да бъде изключена Ефимова. Ах, да му се не види, нищо не се оформя!
Но не му се искаше да ходи при полицаите, обслужващи района на „Рубльовка“. Заради убийството на Ефимова вече и без това ги бяха изтормозили с въпроси! А после и Антон ги подхвана с този пожар. Нищо няма да му кажат просто така. Трябва да търси обиколни пътища.
Дзюба все още набираше някакви телефони и като намери удобен момент на поредното кръстовище, Антон също извади своя. Ами ако Каменская помогне?
— На „Рубльовка“ ли? — попита тя. — Да, имам познати. Ако успея да ги хвана по телефона, ще опитам да науча.
— Там полицаите ми имат зъб — заоправдава се Антон, — така че по-добре изобщо да не споменавате името ми. Дошъл съм им до гуша.
— Че кой говори за полицаи? — позасмя се Анастасия Павловна. — С полицаите някак не успях да се сприятеля навремето. Специализирах се най-вече по следователите.
От магазина, където Антон смяташе да купи дънки на дъщеря си, тъкмо тръгваше кола и Сташис успя да паркира на удобно място, точно до входа.
— Постой тук — каза на Дзюба. — Няма да се бавя много.
Но и Роман се заизмъква от купето.
— Ще си купя нещо за хапване — обясни той.
— И това не е лошо — съгласи се Антон.
Дънки, каквито си бе представял за подарък на Василиса, за съжаление, нямаше. Той искаше светли изтъркани, но от номера, който му трябваше, имаше само тъмносини, сиви и черни. Светлосини намери, но с два номера по-големи. Антон се разстрои, но после се сети да се обади на дъщеря си. Защото светлосини искаше той. Ами ако Васка харесва друг цвят?
— Тате, светлосините са банални — авторитетно заяви десетгодишното момиче. — По-добре сиви. Освен това не просто изтъркани, но и скъсани.
Сташис въздъхна с облекчение: именно сивите дънки бяха скъсани, всички останали модели бяха само изтъркани. Плати и почти се затича към колата. Дзюба се бе облегнал на нея и бе подложил лицето си на слънцето. Торбичката с храна стоеше до краката му, направо на асфалта.
— Сега накъде? — попита Роман и лениво отвори очи, които бяха замижали от ярката слънчева светлина.
Така де, накъде сега? Имаха адреса на Галина Носуленко, но какъв смисъл имаше да ходят на мястото, където е живяла убитата жена? По-точно смисъл щеше да има, ако знаеха със сигурност, че в жилището е останал някой от близките й, който добре е познавал живота на Галина и може да разкаже нещо важно. А такава информация засега те нямаха. Впрочем възможно е Роман да знае нещо и да мълчи. Напоследък е станал потаен. А за свидетеля, който описал дрехите на арестувания Ламзин, каза едва сега. На следователя пък, изглежда, изобщо не го е споменавал. Добре де, за следователя както и да е, разбираемо е, на него такава информация няма да му хареса. Но защо не е казал на Антон? Изглежда, Роман просто е престанал да споделя информация със Сташис, като е видял, че на него не му е до работата. Лошо. Всичко това е много лошо.
— С кого е живеела Носуленко? — попита Антон.
— Отначало с мъжа си, после, след неговата смърт — сама. Може да е съжителствала с някого, но не е бил регистриран такъв.
— Жилището приватизирано ли е? Кой го е получил след смъртта на Галина?
— Нямам представа.
— Но там сигурно живее някой?
— Тоха, не знам. Не съм гениален детектив. Трябва да търсим участъковия и да попитаме него.
— Ами да вървим тогава — раздразнено отговори Антон.
И веднага се чу отстрани. Отново го досрамя. Опита се да разбере трябва ли да се извини на Роман, но се обади Каменская.
— Не отиваме на адреса на Носуленко — замислено съобщи той на Дзюба. — Отиваме на „Рубльовка“, в салона, където тя е работела.
Оръжието, с което била застреляна Галина, така и не било намерено. Но от експертизата на куршума, изваден от трупа, и намерената на местопрестъплението гилза можело да се направи извод, че изстрелът е бил от преправен травматик. Задържаният по подозрение в убийството работник мигрант, който зле владеел руски, признал, че извършил престъплението много пиян, уплашил се от извършеното и изхвърлил пистолета. Къде — не помнел. В някаква вода, но не помнел нито името на местността, нито на водоема. „Стигнах до Москва, слязох на Беларуската гара, прекачих се и около час и половина пътувах с друга мотриса към областта“ — това било всичко, което успели да чуят от него. Той не могъл да обясни дори посоката, в която се движела тази друга мотриса. Впрочем не е за чудене, щом е бил толкова пиян. В този случай човек не може да се ориентира и по условните час и половина: може да се окаже, че е пътувал и четирийсет минути, и цели три часа.
Естествено, следователят, с когото разговаряла Каменская, не си спомнял нито едно име на свидетел по делото. Но си спомнял, че като близка приятелка на потърпевшата фигурирала собственичката на салона, в който работела Галина Носуленко. Тъкмо с нея искаше да се срещне Антон.
Този път адвокатът Кирган отиде при следователя Баглаев с твърдото намерение да получи разрешение за разпит на нов свидетел. Отказът, получен миналия път, беше очакван и честно казано, напълно справедлив. Днес обаче ситуацията бе друга и Виталий Николаевич нямаше намерение да се предава.
— Може да се наложи да чакаме — каза той на ситнещия до него нисичък дебеланко пенсионер, открития от Роман Дзюба свидетел, който живеел на третия етаж във входа на Валерий Ламзин. — И то може би дълго. Най-тъжното е, че нашето чакане може да се окаже безрезултатно и следователят да откаже да ви разпита. Така че напразно да си загубим времето. Но аз ще се постарая да направя всичко възможно това да не се случи. Много се надявам, че няма по някое време да се разбързате за някъде или да кажете, че сте уморен. Нали разбирате, става дума за съдбата на човек, обвинен в тежко престъпление, и то обвинен незаслужено.
— Дума да няма, всичко разбирам — енергично кимаше свидетелят и се стараеше да не изостава от бързо крачещия дългокрак адвокат. — Аз имам време, готов съм да чакам колкото трябва, че то какви са тия работи — да вкарват невинен човек в затвора, Валерий Петрович е направо светец, колко хлапета безделници вкара в пътя, та да не се мотаят из улиците.
Днес дежурният на входа прояви невероятна бдителност, дълго изучава удостоверението на адвоката и паспорта на свидетеля, после изсумтя:
— Обадете се на следователя, той да разреши.
Кирган добросъвестно позвъни, като очакваше да чуе оставащи без отговор дълги сигнали.
Но Баглаев вдигна:
— В момента имам очна ставка. Ще се освободя най-рано след час.
— Ще почакам — веднага отговори Виталий Николаевич. — Със свидетеля.
— Предайте слушалката на дежурния. — И по гласа на следователя пролича колко е недоволен.
Но… нали адвокатът не току-така се бе убедил, че Тимур Ахмедович стриктно спазва наказателнопроцесуалния кодекс. И не изпитва влечение към евтини похвати.
Наложи се да чакат много по-дълго от обещания час и през цялото това време Виталий Николаевич търпеливо слушаше многобройните истории за това, какъв прекрасен съсед и почтен човек бил Валерий Петрович Ламзин. Очната ставка свърши, Баглаев излезе от кабинета, поздрави с кимване адвоката и мълчаливо го подмина. Върна се чак след двайсет минути.
— Заповядайте — подхвърли в движение.
Свидетелят с готовност скочи от мястото си, но Кирган го спря с жест:
— Почакайте, моля, първо трябва да си поговоря със следователя.
Този път Баглаев веднага си спомни името и бащиното на адвоката. Впрочем нищо чудно, нали се бяха видели съвсем наскоро, когато в присъствието на адвоката запознаваха заподозрения с резултатите от експертизата. В експертното заключение се казваше, че по представените за изследване дрехи не са намерени следи от барутни частици и нагар. Ако Кирган знаеше още тогава, че Роман е намерил свидетеля, той щеше да заяви искането си за неговия разпит в края на следственото действие и тогава следователят просто щеше да внесе това искане в протокола. Но Роман, за съжаление, намери този словоохотлив свидетел денонощие по-късно, така че адвокатът трябваше да действа по обичайния ред, тоест да напише дълго искане с пълна обосновка: „Така и така, на мен, адвокат Виталий Николаевич Кирган, ми стана известно, че гражданинът еди-кой си, живеещ еди-къде си, притежава сведения, потвърждаващи еди-какво си и еди-какво си“.
— Какво има този път, Виталий Николаевич? — недружелюбно попита Баглаев. — Още някаква страшна история за възможно отмъщение?
— Уви — картинно разпери ръце адвокатът. — Всичко е много по-прозаично. Имам свидетел, който е видял Ламзин, докато той е слизал по стълбището след Болтенков.
— Така. И какво?
— Той е видял добре с какви дрехи е бил Ламзин. И може да ги опише подробно. Описанието им напълно съвпада с описанието на дрехите, които бяха представени на експертизата. С други думи, Ламзин ви е предоставил именно дрехите, с които е бил облечен, когато е изтичал след Болтенков, а по тях, както установи експертизата, няма никакви следи. А вие се съмнявахте и не скрихте своите съмнения, Тимур Ахмедович. Лично вие казахте, че Ламзин може да ви е предоставил всякакви дрехи, а не онези, с които действително е бил облечен в момента на изстрела, имал е всички възможности за това. И именно затова резултатът от експертизата не ви убеди. Ето, аз ви намерих свидетел.
— Дайте искането. — Баглаев протегна ръка, без да поглежда адвоката. — Ще го видя.
Кирган му подаде двата екземпляра. Изчака не повече от минута, през която внимателно следеше очите на следователя, сновящи по редовете.
— Тимур Ахмедович, а може би ще ни разпитате?
— Ще разгледам искането ви и ще съобщя решението си — сухо отговори Баглаев.
— Тимур Ахмедович, аз съм сигурен, че ще вземете положително решение. Работата е очевидна, не бива да се отказвате от такова доказателство. А човекът седи в коридора. Няма да ви отнемем много време.
Изразът на лицето на Баглаев беше странен. Именно такъв израз Кирган обикновено виждаше у хора, които разбират, че е настъпил моментът, в който те трябва да вземат неприятно за тях решение. При следователите такива моменти най-често бяха свързани с ясното разбиране, че версията, над която те толкова упорито са работили и в която твърдо са вярвали, не просто се е разклатила, а практически е рухнала. А заради тази версия вече са били взети процесуални решения, за които ще трябва да се отчитат и пред съда, и пред собственото си ръководство. А понякога и пред съвестта си.
Кирган търпеливо чакаше. От опит знаеше, че в такива моменти понякога трябва да донатисне, но понякога е по-добре да премълчи, за да не развали работата. Тимур Ахмедович явно беше от хората, които не понасят никакъв натиск.
— Давайте свидетеля си — каза той най-сетне.
„Значи нещо става — мислеше си Кирган, докато слушаше как свидетелят отговаря на въпросите на Баглаев. — Някаква информация все пак си е проправила път до съзнанието на следователя и го е накарала да се усъмни във виновността на моя подзащитен. Добре, добре.“
Собственичката на СПА салона, в който до смъртта си бе работила Галина Носуленко, изглеждаше елегантна и добре поддържана, правеше впечатление на делова и заможна дама. Но това впечатление се изгубваше още щом тя си отвореше устата. Тя заговори и пред оперативните работници застана обикновено девойче от съседския двор, което не пренебрегва ненормативната лексика и така и не надраства уличния изговор.
— Галя тренираше фигурно пързаляне в същата спортна школа, в която беше треньор Коля, но в старшата група, а децата на Коля бяха по-малки. Леле, колко я харесваше Коля — ужас просто — на драго сърце разказа тя. — А пък Галка от своя страна страшно искаше да се омъжи за него. Ходеха близо две години, докато той узря. Галка просто си мреше да се омъжи за московчанин, та да се уреди някак, нали беше от провинцията, квартирите са скъпи. Пък и изобщо. В спорта не й вървеше много, с една дума, не направи кариера, не спечели пари, а нали трябва някак да живее. Та затова се лепна за Коля. Че к’во? Треньор момчето, симпатично едно, вярно, не го биеха парите, но пък имаше жилище, поне като начало имаше за какво да се хване, а после да напредва. И аз минах по тоя път, Галя вземаше пример от мен, навремето бяхме наели квартира заедно, ама тя тогава тъкмо беше пристигнала, а аз вече бях след първия развод. Е, с една дума, Галка се омъжи за Коля, отначало работеше с него, той я взе като втори треньор в групата си, после видя, че доходът не струва, и изкара курс за масажисти. Аз по това време вече за втори път бях омъжена, мъжът ми ми купи този салон, та взех Галка при мен. Че защо да не помогна на приятелката си? Плащам добре, и клиентите ни са богати, оставят големи бакшиши, така че не можеше да се оплаква от живота.
— Разказвала ли ви е нещо за Владимир Власов? — попита Антон.
Собственичката на салона сбърчи челце, по което не се мярна дори сянка от спомени.
— А кой е той?
— Работил е при Николай като втори треньор.
— Ах, този ли! — зарадва се тя. — Ами да, Галка говореше за някакъв Вова, май Власов му беше фамилното име.
— И какво говореше?
— Ами разказваше как го пъдела от пързалката — кой знае защо с доволен тон съобщи приятелката на убитата Галина.
— Ама какво, направо го гонела, така ли? — не повярва Антон. — И ви е разказвала за това?
— Че какво толкова? От какво да се притеснява? Живот е това. Или ти — или тебе. Тук всички средства са позволени. Галка специално следяла всяка крачка на тоя Вова, за всяка негова грешка докладвала на треньора, тоест на Коля. Оплаквала се, дори честичко и послъгвала, клеветяла го.
— Например за какво?
— Че Вова пиел. Не, не си мислете, той наистина попийвал, вярно било. Просто може би не толкова много и не толкова често, както казвала тя и както й вярвал Коля. Та с една дума, Галка отдавна вече спеше с Коля, когато между Вова и бащата на някакво момче, ученик, избухна конфликт. Разбира се, Коля научил и казал: „Досега ти просто пиеше и идваше на работа миришещ на алкохол — търпях това, но сега вече вдигаш скандали с родители и аз повече няма да те държа. Махай се, на твоето място ще взема Галя“. С една дума, Талка постигна целта си: получи съпруг, работа, жилище и постоянно московско жителство.
— А после какво стана? — любопитно попита Дзюба.
— Тоя Вова я срещнал някъде около женската съблекалня и й вдигнал скандал, нарекъл я кучка, крещял й, че нарочно е скалъпила всичко това. Е, Галя му казала в очите всичко, което мислела. Че на тоя свят всеки отговаря сам за себе си и всеки трябва сам да си урежда живота. Нещо такова.
Значи Николай Носуленко е уволнил Власов. И Галина е имала пръст в това, и то голям пръст. Така че Власов може да е имал зъб и на двамата.
Но Николай е загинал в Гърция и бившият спортист не може да е имал никакво отношение към смъртта му. Галина е била застреляна при опит за грабеж от някакъв работник. Застреляна с преправен травматик.
Не, нещо не се връзва. Има някакво разминаване. От самото начало всичко е неправилно. Информацията по делото е събирана без система, без ясна насоченост и до днес се е превърнала в огромна безформена купчина. И то защото следствието се е насочило към едно, а Дзюба и адвокатът — към друго. Без Баглаев по-нататъшната работа е невъзможна, но трябва да се изгради убедителна поредица от аргументи, за да го накарат ако не да се откаже напълно, то поне да постави под съмнение версията за виновността на Валерий Ламзин.
Значи ще трябва всичко да се започне отначало.
— Трябва да съберем максимално пълна информация за Власов — направи извода Каменская. — Прав сте, Антоне, получи се наистина някаква каша от късчета. Ние търсехме всички възможни кандидати за заподозрян, а сега не можем да свържем нишките.
В парка „Ермитаж“, точно срещу сградата на Градското управление на вътрешните работи на „Петровка“, в този час беше многолюдно. Сташис, Дзюба и Каменская бавно се разхождаха от фонтана покрай паметника на влюбените до паметника на Виктор Юго и обратно.
— Но нали нещата са очевидни! — палеше се Роман. — Пострадали са всички, на които тоя Власов е имал зъб. Нима това не е достатъчно на следователя?
— Обаче не знаем всички или не всички — възрази Каменская. — И треньорът Носуленко не се вписва в това, загинал е при автомобилна катастрофа. И между другото, вашата Ефимова също не ми е убедителна. Тя е убита с нож, докато при другите три престъпления имаме работа с огнестрелно оръжие. Защо престъпникът ще променя начина? Още повече че, както сами казвате, Власов има алиби и за момента на убийството на Ефимова, и за момента на убийството на Болтенков. С такива сведения следователят живи ще ви погребе и между другото, ще бъде прав. А проверихте ли алибито на Власов за момента на покушението срещу Ханджумян?
— Не сме още, проверяваме го — отговори Антон.
— А за Галина Носуленко?
— Ами това е било отдавна, през октомври миналата година, какво ти тук алиби — въздъхна Дзюба. — Никой няма да си спомни със сигурност.
— Значи, за да убедим вашия следовател, ние имаме само един факт: извършването на двете убийства — на Болтенков и на Галина Носуленко — с помощта на преправен травматик, който така и не е намерен — направи извод Каменская. — Освен това не се знае дали този травматик е бил един и същ, или са били различни. За да имаме поне приблизителна представа, трябва да поговорим с балистиците, но неофициално. А за целта трябва да разполагаме със заключения за двата куршума и за гилзите, та експертите да могат да видят изследователската част. Да се надяваме, че вие ще получите от Баглаев експертизата за оръжието, с което е стреляно по Ханджумян. Аз знам името на експерта, който е правил изследването по делото на Носуленко. Ако ми кажете кой е правил експертизата по Болтенков и на кого е възложено да изследва куршума от нападението над Ханджумян, аз ще се постарая да науча всичко, което ни трябва. Не гарантирам резултат, но ще се постарая. Ако се появят основания да считаме, че поне в два от трите случая е било използвано едно и също оръжие, вие ще имате с какво да се явите пред следователя.
— А ако не се появят такива основания? — песимистично попита Сташис. — Предчувствам аз, че няма да се появят.
— Може би — въздъхна Каменская. — Всичко може да се случи. Тогава трябва да търсим подкрепа на вашата версия на други места. Именно затова ви предлагам внимателно да проучите спортния път на вашия човек Власов.
Оперативните работници изпратиха Каменская до колата й.
— Ти правиш ли изобщо нещо по сдобиването с огнестрелното оръжие? — строго попита Антон, когато останаха сами.
Роман мрачно кимна. С това се занимаваше главно Фьодор Улянцев, но той търсеше доказателства, че с травматичен пистолет се е сдобил и го е преправил Валерий Ламзин. А Дзюба трябваше да се съсредоточи върху Власов. Наложи се той да задейства свои източници на информация, но нали един млад оперативен работник обикновено няма много такива. Така че източниците са си източници, но се налагаше повече тичане.
— Доколкото разбирам, нищо — позасмя се Сташис. — Добре, да се прибираме. Утрото е по-мъдро от вечерта.
Следващите два дни минаха в такова тичане за Дзюба, че вечер, а по-точно — посред нощ, той не само рухваше без сили, но и почти не си спомняше какво е правил, къде е ходил, с кого е разговарял и — най-важното — какво е успял да научи. Трудно заспиваше, въртеше се на дивана си, от време на време преобръщаше възглавницата и с ужас си представяше наближаващата сутрин: ще се събуди и няма да помни нищо, и няма да може да свърже фактите, и обща картина няма да изплува.
На третия ден сутринта се обади на Антон и му каза, че ще отиде в службата към обяд. Без никакви обяснения. Това й е хубавото на работата на оперативния работник: понякога можеш нищо да не обясняваш дори на най-близкия си колега. Роман погледна окачения от външната страна на прозореца термометър, убеди се, че времето е топло, облече нова тъмносиня тениска и любимите си стари дънки, пъхна крака в маратонките и тръгна към Тамила Варламовна Аласания.
Този път му отвори самата журналистка.
— Заповядайте — покани го тя. — Дори не се учудих, когато ми се обадихте, Рома. Нали може да ви наричам така?
— Разбира се — смути се Дзюба. — Наричайте ме както ви е удобно.
Да го нарича, ако ще, Ромочка, ако ще, Ромчик, ако ще, Рижик — както иска да го нарича, само дано знае това, което той толкова наложително трябва да научи.
— Защо не се учудихте?
— Ами спомням си как ме слушахте — разсмя се Тамила. — Със зяпнала уста. Попивахте всяка дума. Е, вашият колега изобщо не ме слушаше, не му беше интересно.
Да бе, не му било интересно… Тя ако знаеше!
И отново, както и първия път, Роман трябваше да мине по дългия коридор, изпълнен с проникващи от кухнята вкусни миризми. Но днес тези миризми и възможните перспективи да го нагостят, не го вълнуваха. Днес беше един от редките дни, когато от умора Роман Дзюба губеше апетит. Дори от самата мисъл за ядене му се повдигаше.
И той отново седеше в малката задимена стая с широко отворен прозорец. Само дето този път компютърът беше изключен. И го нямаше Антон.
— Питайте — разреши Тамила и седна на диванчето. — Какво друго ви интересува?
— Спомняте ли си фигуриста Владимир Власов?
Тамила вдигна очи към тавана, отрупаните с едри сребърни пръстени пръсти затропаха по коляното й.
— Така отведнъж не се сещам — отговори тя накрая. — Трябва да погледна архивите си. През кои години се е състезавал?
— Той е роден през осемдесета година.
— Е, ако имам нещо за него, то, слава богу, ще е в компютъра. Сега, почакайте.
Тя се премести на стола и включи компютъра.
— Щом е роден през осемдесета, значи се е състезавал вече, когато всичко вкарвах в компютъра — поясни журналистката, докато чакаше машината да заработи пълноценно. — Ако беше по-голям, трябваше да търся в хартиения архив, в папките, а в тях е голямо безредие. Все не ми стига времето да подредя хубаво старите си бележки. Както се шегува моят внук: във вид, удобен за логаритмуване.
Тамила отвори няколко файла поред и весело съобщи:
— Ама разбира се, ето го вашия Владимир Власов, шампион на Русия младша възраст, като индивидуален състезател, после влиза в двойка, последната му партньорка е Третякова, последният треньор — Людмила Волинец, а преди това е тренирал при покойния Миша Болтенков. Той ли е?
— Той е! — радостно възкликна Дзюба.
— Тогава почакайте още минутка, набързо ще прегледам бележките си, за да си възстановя спомените.
Роман търпеливо чакаше и наблюдаваше журналистката, която четеше текстове на екрана. Текстовете бяха различни по обем, от два-три реда до няколко страници.
— Спомних си всичко. Е, какво искате да научите за Власов?
— Интересуват ме състезанията, при които той вече е бил в двойка с Третякова и се е борел за място в националния отбор.
— Да, да — разсеяно отговори Тамила, докато търсеше нужното й място. — Ето, намерих. Шампионатът на Русия. Спомням си, спомням си. Ами ето, записала съм, че двойката Третякова-Власов се е представила много добре и присъденото им четвърто място е изненадало много хора. Всички са били сигурни, че те ще вземат бронзов медал, ако не и сребърен. Толкова вдъхновено се състезаваха! Изпълниха всичко прекрасно, буквално всичко.
— Вие казахте: много хора били изненадани — предпазливо забеляза Роман. — Много, но не всички, така ли?
— Умно момче! — разсмя се Тамила Варламовна. — От вас ще излезе добър детектив. Умеете да слушате. Аз пък, дъртофелницата, вече не умея да говоря така, че да не могат да се хванат за думите ми. Губя си хватката, възраст, какво да се прави.
— Е, та какво стана все пак? — не мирясваше Дзюба, вече разбрал, че е намерил онова, заради което бе дошъл при спортната журналистка.
— Нищо необичайно. Банално ощетиха децата. Трябвало е да вкарат в националния друга двойка, от която е била заинтересована Федерацията — и са я вкарали. Макар че онези, които влязоха в националния, се бяха представили обективно по-зле. Това стана още при старата съдийска система и беше достатъчно чисто и просто да получиш пет от девет гласа. Ако не бяха сменили един съдия, двойката Третякова-Власов определено щеше да се качи на пиедестала. Но децата извадиха ужасно лош късмет. Смениха един съдия. И това се оказа лошо за тях: новият съдия бе ориентиран в определена посока.
— Сменили са съдия? А защо? Нарочно, за да се вкара в националния отбор друга двойка? — започна да сипе въпроси Дзюба. — Чия е била инициативата?
— О, какво говорите, в тази работа инициатива е невъзможна. Списъците на съдиите се съставяха много преди състезанията, горе-долу месец предварително, и бяха нужни солидни основания, за да бъде изваден от списъка някой съдия и да бъде сложен резервен преди самото начало на състезанията. Просто всичко се подреди добре за по-слабата двойка: влезе съдия, който се оказа заинтересован. Така че на вашия Власов елементарно не му провървя, а провървя на неговите съперници. Макар че, повтарям, двойката Третякова-Власов беше много силна и имаше всички шансове да влезе в националния отбор.
— Тоест вие смятате, че смяната на съдията се е дължала на чиста случайност? — недоверчиво уточни Роман.
— Разбира се — уверено отговори Тамила. — Можете да не се съмнявате. Съдията сам помолил да го сменят, вечерта преди състезанията се случило нещо в семейството му, някаква неприятност — разболял ли се някой, умрял ли… не знам. С една дума, трябвало спешно да се прибере вкъщи.
— Вкъщи?
— Ами да. Съдията Елисеев е от Перм, там е цялото му семейство, а състезанията се провеждаха в Москва.
— Ясно. А с кого го смениха?
— С Ярцева.
— Тя от Москва ли е?
— От Екатеринбург.
— Тогава още един въпрос: може ли да са платили на Елисеев, за да помоли да го сменят под предлог, че в семейството му се е случило нещастие?
Тамила го погледна замислено.
— Добър въпрос. Правилен. Може да са опитали, разбира се. Ако със сигурност са знаели, че следващият в списъка е резервите е нужният им човек. Но Елисеев не би взел пари. Главата си залагам — не би взел. Той беше от хората, които наричаме неудобни. С него не можеш да се разбереш с пари.
— Ами с Ярцева?
— О, това е съвсем друго нещо! Ярцева се слави със своята „удобност“ и любовта си към скъпи подаръци във вид на кожени и бижутерийни изделия. Нали ви казвам: на Власов и неговата партньорка просто не им провървя, че резерва се оказа именно тя.
— Ще ми дадете ли координати? — с мила усмивка помоли Дзюба.
— Разбира се — кимна Тамила Варламовна и добави: — Ако все още са валидни.
До петнайсет нула-нула — когато Дзюба бе обещал на Антон да бъде в службата — оставаха повече от два часа. Роман твърдо отказа любезно предложената гощавка, тръгна си от гостоприемната къща на Аласания и използва времето ефективно: до три часа беше готов да докладва, че съдията от международна категория Ярцева е жива и здрава и благополучно живее в родния си уралски град, а съдията Елисеев преди няколко години се е преместил от Перм в Москва и преподава в института, който по запазил се още от съветски времена навик хората наричат „инфизкулт“, но който впоследствие многократно е преименуван и днес носи вече съвсем друго, по-дълго и сложно име.
— Дадох на Каменская данните на Елисеев, тя обеща да поговори с него, ако е в Москва — въодушевено говореше Дзюба.
Антон обаче беше настроен доста скептично.
— Какво се надяваш да измъкнеш от тази история? За какво ти е съдията? Ромка, времето тече, а ние тъпчем на едно място. И ти, вместо да си гледаш работата…
— Гледам си работата… — твърдо отговори Дзюба. — Сигурен съм, че Ярцева ще е следващата жертва, защото тя е ощетила Власов. Но Ярцева никога в живота си няма да признае, че е била подкупена. Затова трябва да получим от Елисеев показания как са го принудили да поиска замяна и да замине.
— Толкова ли си сигурен, че са го принудили?
— Абсолютно съм сигурен.
— Ами добре — въздъхна Антон. — А ако го няма в Москва?
— Ще го намерим.
— Интересно, с какви пари смяташ да го издирваш? Със собствени? — изсумтя Сташис. — Или може би си забравил, че следователят не одобрява това, с което се занимаваме сега с теб?
— Кирган ще плати — каза Ромка.
Въпросът кой ще плати, се оказа далеч не безсмислен. Настя Каменская без усилие намери съдията Елисеев в Руския държавен университет по физическа култура, спорт и туризъм. Щом чу, че ще стане дума за убийството на Михаил Валентинович Болтенков, съдията, доцент в една от катедрите, изрази пълна готовност да сътрудничи, при това явно не обърна внимание, че му се предлага да сътрудничи не на официално следствие, а на частен детектив. Ала още щом стана дума за въпросния шампионат на Русия, на който Елисеев е трябвало да съдийства при спортните двойки, събеседникът на Настя се натъжи и започна да усуква. Личеше, че не му се иска да обсъжда този въпрос.
— Ако не ми обясните защо сте били принуден да поискате замяна и да заминете, аз ще бъда принудена да си мисля, че сте постъпили нечестно — откровено го предупреди тя.
Стояха до прозореца, точно по средата на дългия коридор, в чийто край се намираше вратата към басейна. Елисеев гледаше Настя тъжно, но не криеше очите си.
— Добре, ще ви кажа защо се принудих да замина. Макар че няма с какво да се гордея.
Той помълча, после продължи:
— Бяха задържали сина ми с наркотици. Заплашваше го сериозна присъда. Трябваше спешно да замина за вкъщи и да се опитам да реша проблема. Жена ми беше изпаднала в паника, когато ми се обади.
— Ясно. Успяхте ли да решите проблема?
— Да — кимна Елисеев. — Трябваше да успея, докато още течеше досъдебното производство, защото, ако бяха възбудили наказателно дело…
— В течение съм — каза Настя. — Мога ли да попитам за името на човека, с когото решихте проблема?
— Не — твърдо отговори Елисеев. — Разберете ме правилно.
— Разбирам ви — каза тя. — Не е трудно, сама ще го науча.
— Моля ви — повиши глас Елисеев, — недейте, моля ви! Колко години минаха! Защо трябва да се разравя тази история? Аз се съгласих да ви разкажа откровено как стана всичко, това не ме издига в очите ви, разбирам. И офицера, с когото се разбрах, също няма да го похвалят за такава постъпка. Но това е живот, разберете! Всички правят така. И никой не влиза в затвора нито за даване, нито за вземане на подкуп. Защо изобщо ровите в това? Какво отношение може да има то към смъртта на Миша Болтенков?
— Никакво — усмихна се Настя. — А след тази случка срещали ли сте Владимир Власов? Разговаряли ли сте някога след това с него? Може би сте се карали?
— Да се караме? — просветна смайване в очите на Елисеев. — Ама какво говорите? Де се е чуло и видяло спортист да се кара със съдия? Никога и по никакъв повод! Спомням си Власов от други състезания, вече след онова първенство. И на предишни съм го забелязвал. И на тренировки, разбира се. Та вие сигурно знаете, че съдиите задължително гледат спортистите на тренировки, за да имат представа за нивото на тяхната подготвеност и после по-обективно да отсъждат на състезания. Едно е, когато съдията види, че на тренировки спортистът в осем от десет случая успешно изпълнява определен скок, тоест напълно владее този скок, и съвсем друго — когато той скача десет пъти и осем от тях — несполучливо. Значи този скок определено не е в неговия арсенал. И ако фигуристът изпълни несполучливо същия скок на състезание, съдията вече е съвсем наясно дали това е случайност, или закономерност. Съответно може да му отнеме повече или по-малко точки. Така че, повтарям, аз, естествено, съм виждал този фигурист, но никога не съм общувал лично с него. И все пак защо ме питате за Власов? Аз чух, че е арестуван Валерий Ламзин, а не Власов.
— Питам ви не за Власов, а защо тогава са ви заменили с Ярцева.
— И това има ли отношение към…
— Знам ли, знам ли… — загадъчно отговори Настя.
Трябваше да летят за Перм и да разучат всичко на място. Може би синът на този Елисеев наистина е бил заловен с наркотици и любящият баща се е завтекъл от Москва, за да измъкне обожаваното си чедо от неприятностите. Но може и това да е лъжа, измислена в движение, ей сега или пък тогава, когато е трябвало той да поиска замяната. А в действителност да са подкупили съдията Елисеев. Да са му дали пари и да са му обещали едно-друго, ако поиска замяна, като се позове на измислени и непроверени от никого обстоятелства. Какво пък, ако в Перм се разбере, че в интересуващия Настя момент синът на Елисеев не е бил залавян от полицията и не е бил обвиняван в нещо, те ще могат да продължат работата си. Ако убиецът наистина е Владимир Власов и ако той е решил да си разчисти сметките с всички, които по един или друг начин са му съсипали живота и спортната кариера, от вниманието му няма да убегнат нито Елисеев, нито Ярцева. Разбира се, при условие че той е научил какво се е случило всъщност.
Ала преди да тръгне за Перм, трябваше да си изясни въпроса готов ли е клиентът да плати разходите. Такава е действителността: плаща онзи, който поръчва музиката. Никаква самодейност, особено свързана с харчене на пари.
— За Перм ли? — недоволно проточи Владислав Стасов, щом чу отчета на Настя. — Ха сега де! Ти не ми обяснявай, ами по-добре кажи каква е тая задачка с пощенската кутия и адвокатите, която си задала на моята Лилка. Тя ме пита, а аз не знам какво да кажа. Така де, какво трябва да направи адвокатът, ако иска свидетелят да бъде разпитан на предварителното следствие, защото разполага със сведения, оправдаващи обвиняемия, а се оказва, че следователят не е получил искането и в съда отхвърлят този свидетел.
— Ами че това е фасулска работа, Владик — засмя се Настя. — Адвокатът отива в най-близкия пощенски клон и изпраща искането с препоръчано писмо с обратна разписка. Именно препоръчано, защото към препоръчаното писмо се прилага опис в два екземпляра и в този опис черно на бяло е написано, че писмото съдържа искане до следователя по еди-кое си наказателно дело, съответно с номера и пълното име на обвиняемия. В пощата му дават квитанция, а на квитанцията се отпечатва датата. Предават на адвоката и втория екземпляр от описа. При това положение следователят, който никак не иска да включи в делото дадените доказателства, вече няма къде да мърда. Първо, препоръчаното писмо с обратната разписка непременно трябва да бъде доставено в секретариата и пощальонът няма да си тръгне, докато не отворят плика и документът не получи входящ номер. И второ, ако вземат нещо да го усукват и страната на обвинението в съда започне да обяснява, че тези доказателства ги няма, защото адвокатът не е изискал тяхното приобщаване при предварителното следствие, тогава адвокатът ще извади от папчицата си двете ценни документчета: на едното — датата, когато е пратил искането, на другото — самото съдържание на искането. И тогава вече съдът няма къде да върви — ще смъмри строго следствието и все пак ще разпита свидетеля.
— И защо си занимавала Лилка с всичко това? — озадачено попита Стасов. — Та тя прави дисертация не по адвокатура, а по криминология.
— Не съм я занимавала, а просто й дадох пример, че човек без практически опит не може да стане преуспял адвокат, който печели добри пари. Защото тя искрено смята, че Антон може да зареже полицията и да стане адвокат. Затова се постарах да й покажа колко малко знае за тънкостите в работата на адвокатите. Е, какво ще кажеш за Перм? Хайде, вземай някакво решение. Или поне попитай клиента — настоя тя. — Той да вземе решение. На мен, разбира се, не ми се лети, защо да те лъжа, но ако трябва, значи трябва.
— Хайде де, ще го питам — сопна се Стасов. — В Перм имам сума ти авери от Омската милиционерска школа, все някой ще ми помогне.
Настя сви рамене.
— Е, ти си знаеш. Нали си началникът.
— Да, аз съм началникът. Затова ти сега ще отидеш в съседната стая и ще ми напишеш пълен отчет за последните… — Той прелисти бележника си и доволно кимна: — За последните пет дни. Не съм видял нито редче от теб! Ти, Аска, от ден на ден ставаш все по нахална! Мислиш, че като сме приятели от сто години, можеш да се държиш как да е?
Тя избухна в смях и с лек жест разроши доста оредялата през последните години коса на шефската глава.
— А ти, гледам, започваш да се чувстваш голям бос, а? Владик, ще напиша отчета си вкъщи, може ли? И утре ще ти го донеса. Или ще ти го пратя по пощата.
— Никакви „вкъщи“! Отивай и пиши тук, няма да си тръгнеш, докато не го напишеш.
Настя направи обидена физиономия, но в същия миг самият Стасов не издържа и също се разсмя:
— Хвана се, хвана се! Как те изработих, а? Разбирам бе, разбирам, че ти няма нито да ядеш, нито да пиеш, нито да спиш, докато не научиш какво се е случило в Перм. Затова реших да те ангажирам с някаква работа, докато аз задействам старите си връзки. Върви! — кресна накрая. — И не ми се мяркай пред очите, докато не подготвиш отчета.
„Ами добре — помисли си Настя и включи компютъра на работното си място. — Докато оформям отчета, току-виж нещо ми се прояснило в мислите. И тъй, в живота на Владимир Власов са се случили събития, които са попречили на успешната му кариера първо като спортист, после като треньор. Размяната на съдиите — Ярцева вместо Елисеев — е попречила на него и партньорката му Третякова да влязат в националния отбор на Русия. Чиновничката Ефимова му е попречила да замине за чужбина и да тренира с нова партньорка, за да се състезава за друга Федерация. Галина Носуленко е направила всичко възможно да го изхвърли от треньорската му длъжност. Бизнесменът Ханджумян го е лишил от възможността да тренира талантливо дете и така да се изяви като способен треньор. Николай Носуленко е уволнил Власов. Това е. Нищо друго, което съществено да е повлияло на живота на Власов. Какво имаме в крайна сметка? Елисеев и Ярцева са живи и здрави. Николай Носуленко е загинал в Гърция. Галина Носуленко е убита, но нейният убиец е открит и осъден. Ефимова е убита, но по съвършено друг начин — заклана е с нож. Бизнесменът Ханджумян е ранен. Всичките тези хора са имали отношение към Власов, но едни от тях са живи, други — не. Онези, които не са живи, са умрели по различен начин. Единствената допирна точка е използваният в два от случаите преправен травматичен пистолет. Може би и в три, но за това ще можем да говорим едва след като получим резултатите от балистичната експертиза по случая с Ханджумян. Слабичко, много слабичко. Не издържа никаква критика. На пръв поглед версията за връзка на Власов с престъпленията изглежда толкова привлекателна, но като огледаме всичко — пълна нула. И най-важното: в нея по никакъв начин не се вписва убийството на Михаил Болтенков. Болтенков е направил Володя Власов шампион на Русия като индивидуален състезател младша възраст. Когато Власов е напуснал активния спорт, именно Болтенков го е взел при себе си като втори треньор. И Власов не би изпитвал към своя бивш треньор нищо освен благодарност. Вярно, там имаме травматик. Прав беше Стасов. Много е полезно да се правят отчети.“
Тя включи принтера и замислено се загледа в излизащите от утробата му листове с текста. Принтерът уж работеше съвсем тихо, но въпреки това Настя не чу как вратата се отвори и на прага застана Владислав Николаевич.
— Аска, още не мога да разбера дали си прекрасен детектив, или си източник на проблеми — недоволно избъбри той.
Настя трепна и се извърна. Лицето на шефа й беше озадачено, той явно сериозно се бе замислил върху изречения на глас въпрос. Погледна си часовника: беше минал малко повече от час. Нима Стасов вече има новини за нея?
— Синът на съдията Елисеев наистина е бил хванат с наркотици през посочената година. Дали Елисеев-старши е дал подкуп, или не е дал — въпросът виси, но случаят културничко е бил потулен. Така че в този смисъл всичко, което са ти казали, е истина.
— В този смисъл ли? — напрегна се тя. — Ами в друг? Има ли там някакъв друг смисъл?
— Ами как да ти кажа… Може да има, а може и да няма. Служителят, който е хванал момчето с наркотика и е написал протокола, миналата година е загинал.
— При изпълнение? Или нещастен случай?
— Нито едното, нито другото. Убийство. Не е разкрито и досега, макар че цялата пермска полиция, както сама разбираш, е била на крак. Ти написа ли отчета?
— Стасов! Защо си толкова лош човек! — ядосано възкликна Настя. — Какво общо има тук отчетът!
— Дай тука отчета и ще ти кажа най-важното.
Тя мълчаливо събра изпод принтера листовете, скачи ги с кламер и ги подаде на Владислав. Той погледна броя на страниците и доволно кимна:
— Става. Та значи, пермският офицер от полицията със звание „подполковник“ и съответна длъжност е бил застрелян с неустановен травматик. Както ти вече вероятно си се досетила, оръжието не е открито.
Е, втасахме я.
Настроението на Антон беше отвратително, той не можеше да заспи, въртеше се под одеялото и не разбираше какво става. Такова нещо през последните месеци му се случваше все по-често. Изпитваше някакво отвращение към самия себе си и от това му беше криво, чоглаво и срамно.
Минаваше два часът, когато той отиде в кухнята, за да си направи чай. По навик, докато минаваше покрай стаята на децата, тихичко открехна вратата, за да погледне сина си и дъщеря си. В мрака, едва разреден от светлината от уличните лампи, му се стори, че Василиса се размърда твърде рязко за спящо дете. Приближи на пръсти и чу глухо хлипане под одеялото. Антон приседна в края на леглото и се наведе над завилото се презглава момиче.
— Вася — повика я шепнешком. — Васенка, какво се е случило, моето момиче? Нещо страшно ли сънува?
Хлипането премина в сдържани ридания. Антон леко подхвана на ръце Василиса заедно с одеялото и я изнесе от стаята, за да не събудят Стьопка. Настани я на един стол в кухнята, уви я хубаво и седна насреща й. Вася криеше лицето си, бършеше с края на чаршафа мокрите си бузи и тихичко хленчеше. Антон търпеливо изчака тя да се успокои. Включи чайника, извади от хладилника кутия сок, преля го в пластмасова бутилка и я постави в мивката под струя гореща вода, за да го стопли.
Вася най-сетне спря да плаче, но остана мълчалива, криеше очите си.
— Ще пиеш ли сок? — подаде й чаша той.
Момичето я взе мълчаливо и я изпи на един дъх.
— Благодаря — смотолеви неясно.
— Е, какво се е случило, Васюша? — ласкаво попита Антон. — Обиди ли те някой? Или сънува нещо? Може би нещо те боли?
Тя отново извърна очи, дълбоко въздъхна. Това беше добре известен признак, че сега се готви да изрече „страшната истина“. Трудно е да се каже дали по природа, или така беше възпитана, но Василиса Сташис не смяташе, че трябва да се лъже. Тя много добре разбираше за какво може да й се карат или дори да я накажат, но въпреки това казваше истината. Ако изобщо говореше нещо, а не мълчеше.
— Татко, защо теб никой не те обича?
Антон я погледна въпросително.
— Как така никой не ме обича? Ами ти? Ами Стьопка? Вие какво, не ме ли обичате?
— Ние не се броим, ние сме децата ти. Твоите приятели не те обичат.
— Ама откъде ти хрумна това? Кой ти каза такава глупост?
— Чух как Еля разговаряше със своя Трушчов. По телефона — кой знае защо уточни тя.
Ами то и без това беше ясно, че по телефона. Александър Андреевич Трушчов беше бъдещият съпруг на бавачката.
— А ти, значи, си подслушвала? — критично примижа Антон.
— Да — смело го погледна в очите Вася.
Тя никога не лъжеше.
— Аз винаги подслушвам, защото ми е интересно.
— И какво е казала Еля? Че приятелите ми не ме обичат?
— Не, не е казала това. Тя каза, че не разбира защо се опитваш да решаваш сам всички свои проблеми, сякаш живееш в пустиня и около теб няма хора, които могат да ти помогнат. А по-нататък аз си го доизмислих.
— И какво си доизмисли?
— Че щом около теб няма хора, които могат да ти помогнат, значи нямаш приятели. А нямаш приятели, защото хората не те обичат.
— Много интересно — поклати глава Антон. — И заради какво не ме обичат? Толкова ли съм лош?
Василиса го погледна сериозно и дори някак замислено.
— Ти си много лош, тате. Винаги от всичко си недоволен, караш се на Стьопка, и на мен се караш. И гласът ти е станал злобен. И лицето ти е сърдито. Със Стьопка ни е страх от теб. По-рано ти беше друг. Ако се ожениш за Лиза, ние със Стьопка ще се махнем от къщи. И тя е лоша, ние не я обичаме и изобщо вие двамата ще ни отровите живота.
Той едва се сдържа да не кресне, пое си дъх и се постара да говори спокойно:
— И това ли Еля го каза?
— Какво говориш! — закръгли очи Вася. — Еля никога не би казала такова нещо. Милка ми го каза.
— Милка твоя съученичка ли е?
— Какво говориш! — повтори момичето. — Милка е от секцията по айкидо. Е, не помниш ли, разказах ти за нея, тя е най-голямата в нашата група, шампионка е на района.
— И на колко години е тази умна Милка? — попита Антон, почувствал, че губи почва под краката си.
— Вече е на тринайсет. Тя има втори баща, знае какво говори. Тя вече си е най-силната в нашата група, само още малко да порасне, и ще го бие. И аз съвсем скоро ще порасна и не ни трябва никаква Лиза, сама мога да се грижа за Стьопка, ти само потърпи малко, моля ти се.
Очите на Василиса отново се напълниха със сълзи, устните й затрепериха.
Господи, какъв ужас. Само няколко месеца. А той не беше забелязал в какво е превърнал и собствения си живот, и живота на децата си. Сякаш пелена падна от очите му. Антон изведнъж видя и себе си, и цялата ситуация отстрани, и му се дощя да завие. Изправи се пред седналото на стола момиченце, обхвана с длани все още мокрото му личице, погледна го в очите.
— Прости ми — каза тихо. — Обещавам ти, всичко ще се промени. И няма да се женя за Лиза, обещавам ти.
— А за коя ще се ожениш? — попита моментално развеселилата се Василиса. — Хубаво ще е за Еля! Да зареже своя Трушчов, той е неприятен, съвсем плешив и грозен, не е като тебе. А, тате?
— Да си лягаме, мишленце — опита да се усмихне той, вдигна Вася на ръце и я занесе в леглото.
Седя в края на детското креватче, докато дишането на момиченцето не се успокои. После се върна в кухнята, направи си чай, но не седна да го пие. Отиде в банята и застана под горещия душ. Струваше му се, че целият от глава до пети е оплескан в някаква лепкава гадост, мерзка и зловонна, и с тази смърдяща маса е изцапан не само той, но и всичко около него — хората, работата. Децата са наплашени. Ромка Дзюба е обиден. Сергей Кузмич Зарубин е недоволен, макар да не го показва. Лиза. Да, харесва му да прави любов с нея. И през първите месеци от отношенията им Антон беше влюбен в нея до уши, вярно е. Но влюбването премина, остана само сексът и разбирането, че трябва да се оженят. А защо трябва? Защото тя иска така? Или защото децата имат нужда от майка? От майка — да, но не и от Лиза.
„Господи, та аз не я обичам, изобщо не я обичам“ — помисли си с ужасяваща яснота.
Той продължаваше да се търка с коравата гъба, отмиваше пяната, отново нанасяше душ гел и отново търкаше. Докато не изпита нещо като облекчение. Загърна се в хавлията, седна в кухнята, изпи една след друга две чаши чай, извади мобилния си телефон и изпрати съобщение на Лиза: „Моля те, обади се, когато се събудиш“. Нямаше да чака дълго, Лиза беше ранно пиле, ставаше не по-късно от седем, а обикновено — в шест. Изми съдовете, угаси лампата и легна, като сложи телефона на пода до леглото.
Когато Лиза Стасова позвъни, Антон не спеше: така и не успя да заспи.
— Трябва да поговоря с теб — изрече с равен глас.
— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лиза. — Нещо спешно ли?
— Да, спешно е. И е много важно. Мога ли да дойда сега?
— Какво, веднага ли?
— Да, преди работа.
— Добре, ела, ще си бъда вкъщи до девет, после трябва да…
— Ще дойда — прекъсна я Антон и затвори.
Сега е седем без двайсет, след двайсет минути ще дойде Еля, тъкмо ще успее да се приготви.
Когато бавачката пристигна, той вече стоеше до вратата, напълно облечен.
Вероятно изразът на лицето му беше плашещ, защото Елвира веднага попита:
— Какво има, Антоне? Нещо с децата ли?
— Всичко е наред. Днес трябва да изляза по-рано.
Опита се с усмивка да смекчи ситуацията, но се получи изкуствено и затова още по-страшно.
В седем сутринта успя да измине пътя бързо и застана пред вратата на Лиза, когато още нямаше седем и половина. Лиза, съсредоточена, строга, вече успяла да направи задължителната си гимнастика и да вземе душ, му отвори, облечена с дънки и свободно падаща тениска.
— Ще закусиш ли? — попита тя и целуна Антон.
— Не, благодаря. Лиза, трябва да ти кажа нещо неприятно. — Беше решил да не влиза в стаята, а да каже всичко тук, на прага. — Виновен съм пред теб. Постъпих като последен боклук.
— Изневери ли ми? — Веждите на Лиза леко се повдигнаха, устните й трепнаха в насмешлива полуусмивка.
— Не, не съм ти изневерявал. Но ще трябва да прекратим отношенията си. Те наистина нямат перспектива, вече съм ти казвал това. Не мога да се оженя за теб. И нямам право да се срещам с теб и да ти преча да си изградиш друга връзка, по-подходяща за теб.
— Значи няма да се ожениш… — бавно повтори тя с някакъв странен тон. — Но позволи ми да попитам: защо? Харесва ти да спиш с мен, харесва ти и общуването ни, но не искаш да живееш с мен? Някак странно изглежда, не мислиш ли?
— Мисля — кимна Антон. — Но тъй като вече съм бил женен, ще ти кажа напълно отговорно: да спиш и да общуваш, е едно, а да живееш — съвсем друго. Съвсем друго е, Лиза. Особено когато в семейството има деца.
— Но аз те обичам. — Сега гласът й звучеше безпомощно и дори объркано. — И аз искам да бъда твоя жена и майка на децата ти. Смяташ ли, че от мен няма да излезе добра съпруга и майка?
— От теб ще излезе — усмихна се той за пръв път през последните няколко часа — леко и искрено. — Но от мен няма да излезе добър съпруг за теб. Баща ти е прав. Нищо няма да се получи помежду ни. Ако сега кажеш, че съм те измамил и предал, аз ще се съглася. Имаш право да ме наричаш с всякакви думи, с най-жестоките, с най-нелицеприятните. Ще приема всичко, защото ти ще бъдеш права. Прости ми, ако можеш.
Нямаше какво повече да каже. Антон мълчаливо се обърна и тихо затвори вратата след себе си.
Качи се в колата, извади телефона и набра номера на Каменская. Още нямаше осем, смята се за неприлично да се обаждаш по телефона в толкова ранен час, но днес Антон Сташис не се интересуваше от добри обноски.
— Извинете, ако съм ви събудил — каза той, щом чу гласа на Анастасия Павловна.
— Не ме събудихте. Какво се е случило?
— Анастасия Павловна, ще падна в краката ви. Направих големи глупости. Помогнете ми.
Днес не го интересуваше и професионалното самолюбие.
— Разбира се — стори му се, че се усмихва Каменская. — Ако мога. Идвайте.
Началникът на службата за безопасност при фирма „Файтър Трейд“, нисък жилав човек на име Усиков, наричан от служителите на фирмата с прякора Мустака4, обичаше да идва на работа рано. Беше запален поборник за ред и дисциплина, затова нито един закъснял нямаше шанс да избегне от зоркото му око. Службата за безопасност при голяма фирма служи не само и не толкова за охрана, колкото за борба с изтичането на информация и с недобросъвестните партньори, така че подчинените на Мустака сред служителите в офисите бяха не по-малко от охранителите.
Но Мустака беше не само ръководител. Той беше доверено лице на собственика на фирмата, Вадим Константинович Орехов. И имаше задачи, които Мустака не прехвърляше на никого, изпълняваше ги лично. Конфиденциалност, нали разбирате.
Такива конфиденциални задачи Орехов възлагаше на Мустака редовно. Ето например какво синче прати Бог на Вадим Константинович! Да се чудиш просто как в дома на такъв делови и сериозен човек е могъл да израсне такъв нехранимайко! Събира се с какви ли не, мотае се незнайно къде, не получи никакво свястно образование, вярно, завърши някакъв институт, платено, като носеше пликове на преподавателите, вместо да си чете учебниците. Диплома има, обаче знания никакви. Току-виж се натресъл в някаква неприятна история. Така че горкият Орехов постоянно трябваше да е, дето се казва, по петите му, затова възлагаше на Мустака по възможност да следи къде, с кого и с какво се занимава Филип. Е, и естествено, да събира информация за всички негови приятели, чиито имена да съобщава на баща му.
От известно време Филип се сдоби с някакво ново приятелче, което много разтревожи Вадим Константинович, и Мустака се зае добросъвестно да търси информация. Търсеше я по собствена методика, сам си я бе измислил. Наистина, тя отнемаше много време, но пък в крайна сметка даваше добър резултат. Чатовете, блоговете и другите подходящи места в интернет пространството даваха възможност да се научават маса интересни неща, само трябваше да има търпение и да знае основните „точки“, където обикновено си прекарваше времето Орехов-младши. Мустака не падаше толкова ниско, че да хакерства, и информацията от открития достъп му беше напълно достатъчна.
Още първата получена за новото приятелче на Филип информация накара Мустака злобно да промърмори: „Същият отявлен негодник като самия Филипчо“. Какви ли само неща не прочете за този тип! И измами в игра на карти, и зарибяване на млади момчета и момичета с наркотици, и венерически заболявания, с които заразил две-три хубавици, и невръщане на дългове. С една дума, бива си го!
От получаването на задачата Мустака проверяваше информацията ежедневно, за да не изпусне момента, в който редом с името на героя в някакъв негативен контекст можеше да се появи името на Филип. Но засега всичко беше спокойно. Всички гадости, които можеха да се напишат за наследника на собственика на фирмата, вече бяха написани по-рано, нови засега не се появяваха.
— Ще изтичам до перона да посрещна Роман, нали може? Така ще стане по-бързо — каза Антон и стана от масата за хранене, на която бе разстлан огромен лист кадастрон, целият разчертан с разноцветни флумастери.
— Разбира се — кимна Каменская. — А аз през това време ще стопля храната за моите лакомници.
— Смятате, че Петручо ще яде вашата супичка ли? — позасмя се Антон. — Ако съдя по торбата, с която дойде, тази храна ще му стигне до сутринта.
— А, тя за вас с Роман би стигнала за три дни, но за нашия Педро е дребна работа.
Тя стана, подпря ръце на кръста си и болезнено се смръщи. От сутринта, седнали приведени над масата, двамата с Антон бяха съставяли схемата на събраната информация, така че гърбът й естествено не й позволи да забрави за него. Идеята да поканят Дзюба, беше на Настя и Антон се съгласи с нея. Роман трябваше да уточни няколко позиции и после да дойде при тях.
Те се върнаха дори по-бързо, отколкото бе очаквала Настя: чу гласовете на Сташис и Дзюба, докато стоеше над главата на племенника си и неговия приятел с поднос в ръцете. Трябва да отбележим, че след първия опит да използват юношеската работна сила за преораване на интернет пространството, Саньок и Петя не че проявяваха към Настя по-голямо уважение, но поне започнаха да я забелязват. И отказваха да ядат диетичната храна вече не толкова бързо и нагло, както преди. Вярно, тя разбираше, че всичко това няма да бъде изядено, но поне не се държаха грубо, а това бе прогрес! Впрочем на Петя тя носеше обикновени ястия, същите, които готвеше за Чистяков и за себе си, и разбираше, че момчетата ще изядат заедно именно тях, а порцията на Санка ще изхвърлят в тоалетната. Но ако племенникът й изяде поне две лъжички от това, което трябва, пак не е зле. Значи организмът му ще приеме по-малко вредна храна.
— Ама защо така? — смутено избъбри Петя. — Щяхме да слезем да хапнем в кухнята.
Настя погледна с интерес компютърния гений. Какво става? Откога така изведнъж взе да става стеснителен? По-рано дори не се извръщаше към нея, когато тя влизаше с яденето и лекарствата за Саня.
— Ще ми пречите там, ние работим — отговори тя. — И вашите физиономии изобщо не ни трябват. Както и ушите ви.
Това беше дребнаво… И дори почти долно. Едно такова малко детинско отмъщение. Но колкото и да е странно, то се оказа доста ефективно. Двамата спецове по програмиране дружно откъснаха погледи от екраните на компютрите си и ги впериха в нея. В очите им се плискаше любопитство: в тези на Саньок напрегнато, а в тези на Петя — разпалено. Значи не всичко е толкова безнадеждно, все още на света има неща, които могат да заинтересуват хора, които на пръв поглед обичат само хардуера и софтуера.
Не само тя чу гласовете, долетели до втория етаж през отворения прозорец.
— Кой друг дойде? — попита Саньок, който сутринта бе видял само Антон.
— Роман.
— Оня рижавият ли?
— Същият — кимна Настя.
— Какво, да нямате сборище на нелегални? — поинтересува се Петручо. — Защо нашите уши ще ви пречат?
— Имаме шпионски заговор — усмихна се тя. — С една дума, всички ще седите тихо и няма да слизате долу, за да се мотаете в краката ни и да разсейвате сериозни хора по време на сериозна работа. Ясна ли бях?
Тя затвори вратата след себе си и остави Саньок и Петя недоумяващо зашеметени.
Роман бе изпълнил всички задачи, отчете се, те нанесоха всички допълнения в схемата и сега седяха тримата около масата и разглеждаха получилата се картина. Кадастронът беше разделен на две части. В едната, по-голямата, бе схематично разположена информацията за престъпленията, в другата, по-малката — информацията за потенциалния заподозрян, бившия фигурист Владимир Власов. Трябваше да разберат каква е връзката между едната и другата част.
Ето че има един човек, обратите в чиято съдба в много моменти пряко са зависели от действията и намеренията на други хора. Понякога тези хора са постъпвали по един, понякога по друг начин. След варианта „друг“ съдбата на човека се е преобръщала, изниквали са проблеми… Логично ли е да предположат, че този човек ще мрази всички, които са постъпили по този начин? Напълно. Логично ли е да предположат, че той ще пожелае да отмъсти на всички? Също напълно. Вярно, гигантският мащаб на замисъла озадачава, защото хората, постъпили по „другия“ начин, излизат прекалено много, но какво ли не се случва в живота… Добре, да допуснем, че всичко е така. И тогава идва ред на необходимостта да отговорим на въпроса: способен ли с предполагаемия заподозрян да сътвори такъв мащабен замисъл и най-важното — да го осъществи? От всичко, което са успели да научат за Владимир Власов, излиза, че не, не е способен. Засега се очертават само два варианта: или убийствата са извършени не от Власов, а от някой друг, или замисълът изглежда различен от онзи, който те тук си представят, стъпвайки върху получената схема.
Първо, не всички, които са извършили едни или други постъпки в стил „друг“ и така са повлияли върху съдбата на спортиста, са пострадали от ръцете на отмъстителя. Двете му партньорки са живи и здрави и се чувстват прекрасно. Нещо повече, когато е разпитвал онези, с които Власов е тренирал някога в една група, Роман е задал въпроса: „Обиди ли се Власов, задето партньорката му не го дочака той да доизлекува напълно травмираното си коляно и смени партньора си?“. Отговорът е бил абсолютно еднакъв:
— Ние не се обиждаме от такива неща. Всички всичко разбират. Такъв е законът на глутницата. Всеки мисли само за себе си и за своята кариера, това е нормално. Всеки гризе своя кокал и не го дава на никого. Но и не се сърдим за такова поведение от отсрещната страна. Всички сме такива. При нас не може другояче.
Второ, за дните и часовете, когато са били извършени убийствата на чиновничката от апарата на Държавната дума Ефимова и треньора Болтенков, и покушението срещу бизнесмена Ханджумян, Власов има алиби. И то не някакво съмнително, а твърдо и безспорно. Галина Носуленко и подполковникът от полицията от Перм са били застреляни миналата година и да се установява алиби при тези убийства, е почти безперспективна работа, освен ако на тези дати пак не е имало някакъв юбилей или фирмено парти. Освен това за убийството на Галина има осъден и излежаващ наказание престъпник.
Самият Власов, спокоен и незабележим офисен планктон, който в свободното си време рисува картини с техника „надраскана боя и пастели“ и изобразява само фигури и стъпки по лед, никак, просто абсолютно никак — нито според събраните за него сведения, нито според личните впечатления на Антон Сташис — не подхожда за ролята на страшен и целеустремен отмъстител, злобен и агресивен, способен да проследява жертва и да търси най-подходящото време и място за убийство. Засега не са събрани много сведения за неговия начин на живот, но онова, което е вече известно, е напълно достатъчно, за да се определи съществуването му като спокойно и предсказуемо. Две вечери в седмицата Власов прекарва с майка си, като или я навестява в дома й, или я придружава на някакви киномероприятия. Два пъти седмично след работа ходи в спортен клуб. В личния му живот също всичко е просто: отношения с млада разведена жена, която живее в съседния вход. Жената има дете и майка, затова се виждат в жилището на Власов. В неговия график е трудно да се намерят дупки, които биха поставили под съмнение алибито му за дните и часовете, когато са били извършени престъпленията. И точно така трудно може да се намери време за занимания с дейност, която да му носи съществени доходи, позволяващи да наема килъри.
Ако пък тръгват не от личността на заподозрения, а от начина на извършването на престъпленията, очертава се малко по-различна картина. От петте престъпления четири са извършени с помощта на огнестрелно оръжие, в единия случай е използван нож. При това поне в три от четирите стрелби е използван преправен травматичен пистолет.
Щом приключат балистичната експертиза по делото за покушението срещу Ханджумян, ще настъпи окончателна яснота. Оръжието от нито едно от четирите престъпления не е намерено. Следователно налице са всички основания да се предполага, че става дума за едно и също оръжие. Уж всичко се подрежда, но защо Ефимова е била убита с друго оръжие? Ако огнестрелното е било едно и също и през цялото това време се е намирало в ръцете на престъпника, какво му е пречело да се възползва от него? Загубил го е? Било е откраднато? Но нали убийството на Болтенков е извършено два месеца след смъртта на Ина Викторовна Ефимова и в този случай убиецът е ползвал именно травматика. Защо обаче за Ефимова е направено такова странно изключение? Не е имало възможност за стрелба? Не става: Ина Викторовна е била намерена мъртва в своя автомобил, паркиран в двор на блок, на около сто и петдесет метра от сградата, в която е бил салонът за красота, който тя е посещавала редовно — не е намерила по-близко място за паркиране.
Ефимова е лежала колкото е трябвало на сеанса при козметичката, посетила е солариума, направила си е епилация, излязла е, изминала е сто и петдесетте метра, свърнала е в двора и се е качила в колата си. Убиецът е трябвало да приближи към нея откъм шофьорското място. Напълно удобно за стрелба. За нож — съвсем неудобно, като се има предвид, че жертвата вече е била в колата.
Какво казват експертите по случая с Ефимова? Че ударът е бил нанесен от горе надолу, а не отстрани, тоест престъпникът е бил по-висок от потърпевшата. Такъв удар може да е бил нанесен само в случай че Ефимова е стояла права. Убиецът е приближил в момента, когато тя е отворила вратата на колата, нанесъл е удара, подхванал я е под мишниците и внимателно я е настанил на седалката. В такова положение е била намерена.
Защо нож? Защо не пистолет? На пръв поглед отговорът е очевиден: следобеден час, светло, към двора гледат много прозорци, звукът от изстрела е могъл да привлече нечие внимание и престъпникът е рискувал да го забележат. Разбира се, намерени са случайни свидетели, но те са видели само мъж с яке и нахлупена качулка. Няма да могат да разпознаят никого. При изстрела такива свидетели биха били много повече и тогава непременно щяха да се намерят хора, които са се движели насреща и са могли да видят лицето му. Впрочем и това не е сигурно: силно нахлупената качулка, съчетана с шапка и шал например, прави възможността за разпознаване на лицето практически нищожна.
И тъй, ножът е използван заради светлия следобеден час. Но пак остава въпросът: защо? Защо всички останали престъпления са били извършени в тъмната част на денонощието и при пълна липса на свидетели, а Ефимова е била убита през деня? Може би нейният начин на живот не е предполагал ситуации, при които тя би останала сама по тъмно на безлюдно място? Може би, може би.
Впрочем дългогодишната практика на Настя по разкриване на убийства подсказваше еднозначно: престъпникът крайно рядко променя начина на извършване на престъплението, ако този начин е ефективен за него и няма никакви допълнителни обстоятелства, които правят използването му невъзможно. Нужни са много солидни причини, за да се принуди човек, два пъти стрелял с пистолет по жертвите си, да използва нож, а после отново да се върне към огнестрелното оръжие.
Трето основание за анализа е мотивът. Ина Викторовна Ефимова е допринесла да не пуснат Власов в чужбина да тренира и да се състезава за друга държава. Това е ясно. Но нали не тя е взела окончателното решение, а чиновникът от Федерацията на Русия. Да, тя е повлияла. Но защо на чиновника не е отмъстено? Галина Носуленко (която може да бъде включена в списъка с много уговорки, свързани с недобросъвестност на следствието, когато беден пришълец, зле говорещ руски, просто е принуден по различни начини да признае нещо, което не е извършил) старателно е пропъждала Власов от спортната школа, не се е гнусяла от никакви методи. И това е разбираемо.
Бизнесменът Ханджумян е платил, за да оставят сина му в групата, и в крайна сметка от нея е било отписано талантливото дете, тренирано от Власов. Е, вероятно в света на спорта това е достатъчно основание за омраза и отмъщение.
Ами полицаят от Перм? Лесно можем да се досетим как е станало всичко: на този офицер, в онези времена още капитан от милицията, са платили добре, за да „залови на местопрестъплението“ сина на съдията Елисеев — човек неудобен, с когото в онзи момент е било невъзможно да се разберат. Елисеев трябва спешно да отлети за града си, за да уреди работите и да спаси детето си, а на ред в съдийските списъци е съдията Ярцева — човек проверен, предан и стабилен.
Елисеев се прибира в Перм, плаща (още веднъж!) на същия офицер от милицията, спасява синчето си, а през това време съдията Ярцева поставя „правилните“ оценки на състезанията между спортните двойки и отрежда на двойката Третякова-Власов едва четвъртото място, тихо и елегантно ги отдалечава от националния отбор. Елисеев, разбира се, няма никаква вина, измамили са го като някакво хлапе, обаче Ярцева… Да отмъстят на нея, си е голяма радост. Ала Ярцева липсва от списъка на жертвите.
И ето че изниква поредното затруднение: всички жертви така или иначе са навредили на престъпника (разбира се, ако изхождаме от предположението, че този престъпник е Владимир Власов). Всички освен треньора Михаил Валентинович Болтенков, тренировките при когото отвеждат Власов до шампионската титла сред младшата възраст и който го е взел при себе си като втори треньор, когато Владимир се е разделил с активния спорт, осъзнал, че кариерата му е съсипана окончателно. Няма никакъв мотив да убива Болтенков.
И никакви доказателства Владимир Власов да се е сдобивал с травматичен пистолет. Поне с един. Роман Дзюба и другият оперативен работник, Фьодор Улянцев, са задействали всички свои източници за издирване на възможен канал за снабдяване с незаконно оръжие, но досега — никакви следи. Нещо повече, те са проверили и възможностите за преправяне на оръжието за стрелба с бойни патрони, като навсякъде са показвали снимката на Власов. И пак нищо. Никой не е идентифицирал бившия спортист.
Е, и какво се получава?
— Нужна ни е експертиза за всички оръжия — въздъхна Настя. — Инак нищо няма да излезе. Не можем да седим и да гадаем дали е било използвано едно и също оръжие, или различни. Но за целта ни е необходим вашият следовател Баглаев, без него няма да стане.
— Ами и без това нищо не се получава — мрачно възрази Дзюба. — Според начина отпада Ефимова, според мотива — Болтенков, според разкриването — Галина Носуленко, според алибито — само първите два случая още са под въпрос, а останалите три не подхождат. А според личността на заподозрения изобщо нищо не се връзва.
— Ти забрави и хората, на които може да се е разсърдил Власов — забеляза Антон. — Съдията Елисеев, който е помолил да го сменят в навечерието на състезанията, си е съвсем наред. Съдийката Ярцева, която е била назначена вместо Елисеев, ощетила е Власов и неговата партньорка Третякова и не ги е допуснала до националния отбор, също е жива. И самата Третякова, която го е зарязала, спокойно си живее. Получава се някаква странна избираемост. На едни той отмъщава, на други — не. Защо?
— Просто не е успял — въздъхна Дзюба. — Те са наред в неговия черен списък.
— Оптимист такъв! — засмя се Настя. — Ами ако разгледаме идеята за килър? На нас много ни пречи убедителното алиби на Власов. Сигурна съм, че ако се опитаме да проверим първите два случая — Носуленко и полицая от Перм, — ще получим същия резултат. Как е Власов с финансите? Има ли той възможност да наеме човек за изпълнението на неговия мащабен акт на възмездие?
— С финансите е зле — отговори Антон. — Живее съвсем скромно. И за картините си получава малко. И начинът му на живот не е като на хора, разполагащи със свободни пари. А ние имаме налице пет убийства, е, в краен случай четири, ако Носуленко наистина е била убита от онзи скитник, когото са вкарали в затвора. Та това са луди пари!
— Лошо — потропа Настя с флумастера по масата. — Много лошо. За да заявим тази версия пред вашия следовател, ни е нужна стройна система от аргументи. Власов като заподозрян никак не е убедителен. Или…
Тя се замисли, загледана в стълбищната площадка, в мястото, където беше завоят. По светлото дърво потрепваше сива сянка, която имаше напълно обясними контури. Да се чудиш просто как такова тежко и тромаво тяло бе успяло да се премести от вратата на стаята на Саньок до стълбището абсолютно безшумно. Вярно е, че стимулът е голяма работа. И невъзможното става възможно.
— Петя, я къш оттука — леко повиши глас тя. — Зарежи лошия си навик да подслушваш възрастните чичковци и лелки, още си малък да слушаш такива разговори.
Петручо се подчини безропотно, но по обратния път стъпките му се чуха напълно отчетливо: той вече не се криеше.
„Глупост някаква се обажда у мен — весело си помисли Настя. — Заяждам се като хлапачка от детска градина. Нима ме обзема старческо малоумие и постепенно се вдетинявам?“
Та какво каза Ромка, когато четеше бележките си? „Ние не се обиждаме от такива неща. Всички всичко разбират. Такъв е законът на глутницата. Всеки мисли само за себе си и за своята кариера, това е нормално. Всеки гризе своя кокал и не го дава на никого. Но и не се сърдим за такова поведение от отсрещната страна. Всички сме такива. При нас не може другояче.“ Как може да се интерпретира това? Третякова е мислела за своята кариера, а не за болното коляно на Власов, затова не го е изчакала и си е намерила друг партньор. Вписва ли се това в схемата? Прекрасно. Съдийката Ярцева е изпълнявала указанието на Федерацията, от която е зависима. Не ги ли послуша — ще й свият сармите и ще я пращат да съди състезания от провинциално значение, а за пътувания в чужбина за сметка на Федерацията няма как и да мечтае. И нея може да я разбере човек. Елисеев пък за нищо не е виновен.
А сега да разгледаме в рамките на същата концепция хората, които са потърпевши. Полицаят от Перм се е борел не за кариера, а за собствения си джоб. Леле-леле, колко грозно… Галина Носуленко се е стремяла не да направи спортна кариера, а да се омъжи за московчанин с жилище и да заживее в столицата. Ина Ефимова също не е рискувала кариера, а се е опитвала да си напълни джоба с всяка възможна копейка. Каква лоша лелка. Хрант Артурович Ханджумян изобщо не се е занимавал със спорт, пробутал е синчето си, за което е платил добри пари. И ако си затворим очите за убийството на Михаил Болтенков, прекрасно се извежда формулата: престъпникът може да приеме и е готов да прости всякакви постъпки, свързани със собствената му (именно с неговата собствена, това е важно!) кариера или с някаква друга. Виж, за постъпки, продиктувани от чиста алчност, ненаситност или тщеславие, е готов да отмъщава.
Тогава всичко се подрежда. Всичко. Освен Болтенков. Няма постъпка, за която Власов би могъл да го мрази. Болтенков го е направил шампион, Болтенков доброволно го е дал на друг треньор, който е бил готов да развива у младия спортист таланта на състезател в двойка, макар че никой не обича да отстъпва перспективни спортисти, камо ли шампиони, за които се трупат надбавки върху заплатата, и всички се бият за такива до последно. Нещо повече, впоследствие Михаил Валентинович е взел Власов на работа като втори треньор, докато той е следвал. Отношенията им винаги са били прекрасни, нито един конфликт.
Прекалено много допускания. Прекалено много. Алибито на Власов говори единствено, че той има все още неразкрити от оперативните работници значителни доходи, които му позволяват да плаща на някакъв наемник. Възможно ли е? Напълно. Разкриването на убийството на Галина Носуленко може да се окаже следствие от фабрикуване и изтръгване на показания и признания, това у нас се случва много често. Възможно ли е това? Възможно е и още как! Използването на нож при убийството на Ефимова е резултат от обмисляне на ситуацията и осъзнато вземане на решение за избора на оръжие на престъплението, като се има предвид мястото и времето. Реално ли е? Ами ако този наемник е достатъчно разумен и опитен в работата си, напълно.
Но Болтенков, Болтенков… С него нищо не се връзва. Значи или Настя е сбъркала формулата за подбора на жертвите, или съвсем други хора и по съвсем други причини са убили Михаил Валентинович Болтенков. Или…
— Или ние — тя не забеляза как произнесе финала на размислите си на глас — не знаем нещо за Болтенков.
В нея се впериха два чифта смаяни очи: тъмните и внимателни на Антон и яркосините и пламнали — на Ромка.
— Какво ме гледате така? — ядосано попита Настя. — Ставайте, да вървим при жената на Болтенков.
— Тя нищо не знае — продума потиснато Дзюба. — Няма никакво отношение към спорта, лекарка е в МЧС и когато Власов е тренирал при Болтенков, двамата още не са били женени. С нея разговаряхме и Федя Улянцев, и аз, и Баглаев я разпита. Изобщо не е в течение на спортните истории.
— Но той е имал първа съпруга — добави Антон. — И между другото, нея Баглаев не я е разпитвал.
— Имаме ли данни за нея?
Антон въпросително погледна Дзюба, за пореден път днес почувства бодване в самолюбието: как можа толкова небрежно да се отнася към работата си! Срам и позор. Добре че поне се сепна не прекалено късно. Може би изпуснатото още може да се навакса. Слава богу, Ромка не го подведе, наистина се е раздавал за двама.
— Имаме — отвори бележника си Роман — и името, и адреса, и местоработата. И телефонния й номер имаме.
— Обади се, разбери се с нея — изкомандва Настя. — Аз сега набързо ще подредя на масата каквото имаме за ядене, защото тръгнем ли, изобщо не се знае кога ще сложим залък в устата си.
По принцип тя имаше съвсем друг план за днешния ден и работата с Антон и Роман по никакъв начин не влизаше в него, но пък предвиждаше пазаруване в супермаркета и приготвяне на храна за мъжа й, племенника й и Петручо. Тя успя да нахрани Санка и Петя с каквото намери в хладилника и шкафовете, но с оскъдните остатъци не би успяла да задоволи двамата силни и здрави млади мъже. И все пак трябваше да измисли нещо. Дали да бъдат топли сандвичи? Вярно, няма какво да сложи в тях: не са останали нито салам, нито кашкавал, всичко отиде за обяда на Петка. Но в края на краищата, ако намаже филия с масло и я запече във фурната, със сладък чай ще свърши работа. Все е по-добре от нищо. Може набързо да свари и макарони, да ги залее със същото това масло и да ги поръси със захар, така, както бяха хранили самата нея, когато в Москва имаше криза с продуктите и невинаги можеше да купиш каквото искаш. С една дума, ще се справи някак, важното е, че момчетата няма да умрат от глад.
Ромка намери първата съпруга на Михаил Болтенков, която работеше като учителка по физкултура в един московски лицей, и си уговори среща с нея.
— Странно нещо е животът — замислено каза той, докато дъвчеше горещата филия черен хляб с масло и отпиваше от силния сладък чай, — седим си в такава разкошна къща, построена на такова скъпо място, тоест практически сме милионери и някакви олигарси. И ядем най-прост хляб.
— Ами да — отвърна през смях Антон, — в такава къща трябва да се ядат омари с френски сос и да се пие изискано вино! Ромка, чувството за хармония ли се развихри у теб?
— Ами развихри се — погледна го закачливо Дзюба. — И между другото, моето природно чувство за хармония се противи, че Анастасия Павловна ти говори на „вие“. Не си заслужил ти такова отношение, Тоха, не си дорасъл още.
— Наистина, Анастасия Павловна — обърна се Антон към Настя, която, държейки също такава филия в лявата ръка, с дясната правеше списъка на продуктите, които трябва да купи на връщане. Увлечена в заниманието си, тя бе изтървала началото на разговора и се сепна, когато чу името си.
— Какво?
Вдигна глава от списъка.
— Казвам: защо ми говорите на „вие“? На Ромка на „ти“, а на мен — на „вие“. Неправилно е някак. Чувството за справедливост у Ромка протестира, а и на мен ми е неудобно.
Настя погледна Сташис с интерес. Така де, защо? Някак си тръгна по този начин. Бяха се запознали преди две години и половина, когато работеха заедно по едно престъпление, извършено в театър. Тогава Антон още нямаше трийсет, но изглеждаше много сериозен и много… някак възрастен. Зрял. И умело спазваше дистанция. Просто езикът й не се обръщаше да му говори на „ти“. Сега, когато се познаваха отдавна, би могла да промени тази форма на общуване, но Антон, някак тежък, нервен, постоянно ядосан и напрегнат, не я предразполагаше към това. Друго нещо беше Роман — открит, искрен, добродушен.
— Добър въпрос — усмихна се тя. — Страхувам се, Антоне, че отговорът няма да ви хареса.
— Нищо, ще го изтърпя, дори да е неприятен.
— Ами добре, изпросихте си го. — Тя го погледна изпитателно, сякаш проверяваше здравината му: ще издържи ли? — Вие не предразполагате към по-близко отношение и фамилиарност. От вас лъха студ. По-рано, между другото, не бяхте такъв, а аз добре си спомням какъв бяхте през есента на десета година, когато се запознахме. И тогава не предразполагахте към фамилиарност, но от вас лъхаше човешка топлота, съчувствие, готовност да помагате. А сега сте станали друг. Извинете, ако ви обидих.
Той помълча, грижливо избърса изцапаните си с масло пръсти с хартиена салфетка, после широко се усмихна.
— Много правилно сте схванали всичко, Анастасия Павловна. И аз нямам какво да възразя. Хайде да направим така: от днес нататък няма да бъда лош и студен, а вие ще ми говорите на „ти“. Съгласна ли сте?
— Напълно — разсеяно кимна тя и отново взе да преглежда списъка си.
Трябва да добави още две неща, докато не ги е забравила. Затова пък после в магазина няма да си напряга паметта и просто ще поглежда листчето, без да се страхува, че ще изпусне нещо важно.
Преди да тръгнат, Настя обърна с лицето надолу разчертаната схема и като се присмиваше на себе си, внимателно постави няколко едва забележими знака. Ако Саня и Педро проявят любопитство, веднага ще се разбере. Наистина, от нейна страна това е абсолютна детинщина, но й беше интересно дали ще пожелаят да видят какво са работили тук възрастните, или не.
При топло време часовете по физкултура в лицея се провеждаха на откритата спортна площадка. Именно тук, на една наскоро боядисана в яркозелено пейка, седеше първата съпруга на Михаил Болтенков и чакаше оперативните работници. Като видя, че са трима, жената много се учуди.
— Ау, колко сте много! Мислех, че ще дойде един. Кой ми се обади по телефона?
— Аз — направи половин крачка напред Дзюба. — Аз ви се обадих.
От времето, когато Владимир Власов бе тренирал при Болтенков, бяха минали поне петнайсет години и те очакваха съпругата на треньора да не си спомни нищо. Но тя си спомни. И много скоро се разбра защо.
— Володя Власов беше много добър спортист, Миша винаги беше доволен от него, хвалеше го, радваше се на успехите му. Не си спомням нито един конфликт помежду им, макар че в тези среди това е доста рядък случай.
— Защо тогава Власов се е прехвърлил в друга група, след като всичко е било толкова безоблачно? — поинтересува се Антон.
— Случи се една грозна история — тъжно се усмихна тя. — Миша банално продаде момчето на Милочка Волинец. В онзи момент бяхме в трудна ситуация. Деветдесет и четвърта година. Е, разбирате. Ние загубихме всичко, на което бяхме разчитали. И тогава на Милочка й беше нужно добро момче с подходящ ръст, фигура и възраст, за да го постави в двойка. Разбира се, никой треньор не би си дал шампион просто така, та той означава по-висока заплата, не кой знае колко, но все пак. И Миша каза, че ако Милочка му плати, няма да спира Володя, нещо повече, дори ще се постарае да му обясни защо при Волинец ще е по-добре.
— А Власов знаеше ли, че са го продали? — попита Настя.
Бившата съпруга на Болтенков сви рамене.
— Най-вероятно не. Откъде ще научи? Нито Миша, нито Милочка биха му го казали. Нито един треньор не би казал такова нещо на спортиста. А никой друг не знаеше, само Миша, Милочка и аз.
— Сигурна ли сте, че нито Михаил Валентинович, нито Людмила Всеволодовна не са казали за това на никого? Та нали Власов би могъл да научи, че е бил продаден, не от треньора, а от някой друг.
— Могъл е — съгласи се Болтенкова. — Но за това с нищо не мога да ви помогна. Не знам. Самата аз не съм казвала на никого. А за Миша и Милочка не гарантирам. Но е малко вероятно те да са приказвали за това под път и над път.
Те излязоха от територията на лицея и тръгнаха към мястото, където бяха оставили колите си.
— Къде е Волинец? — попита Настя и отвори вратата на своето служебно пежо.
— В Унгария — унило отговори Сташис.
— Кога ще се върне?
— След около три седмици, не по-рано.
— Имате ли телефонния й номер?
— Имам го. Да й се обадя ли?
— Обади й се. Няма да летим до Будапеща, я — усмихна се Настя. — Вярно, въпросът е деликатен, при всяко положение ще й е неудобно да отговори, но ти се постарай да го формулираш така, че да отговори.
Антон кимна и извади мобилния си телефон.
— Людмила Всеволодовна, позволете ми още един въпрос — започна той веднага след като се представи и дори без да се поинтересува удобно ли й е да говори. — Как мислите, възможно ли е Власов да е научил от някого истинската причина, поради която се е озовал във вашата група?
„Браво — одобрително си помисли Настя. — Грамотно. Без натиск, без патос, без обвинения и изобщо без етични оценки. Само фактите.“
Не стана ясно дали на Людмила Волинец й беше удобно да разговаря в този момент, но че улучи нейно извънредно раздразнено настроение, Антон можеше да не се съмнява. Той мълчаливо изслуша долитащия от слушалката глас, който току изтъняваше до фалцет, после все така мълчаливо пъхна телефона в джоба си.
— Ти дори не каза дочуване — учудено забеляза Роман. — И не й благодари.
— Ами тя затвори — отговори Антон. — С една дума, самата тя е казала това на Власов. Веднъж, по времето, когато работел при Носуленко, той отишъл при нея да се посъветва по някакъв въпрос, станало дума за треньорската етика, за примамването на спортисти, после нещо за Болтенков и тя казала на Власов. Просто защото си говорели на тази тема. Поне тя така казва. Исках да я попитам как е реагирал Власов на тази информация, но тя затвори.
— Значи ще трябва да й се обадиш още веднъж, по-късно, когато се успокои — каза Настя. — А засега и това ни е достатъчно. Власов е знаел, че Болтенков го е продал. И всичко се вписва във формулата: Волинец го е купила заради собствената си треньорска кариера, затова Власов няма претенции към нея. Но Болтенков го е продал изключително заради материална изгода. Всичко пасна.
Антон обеща след известно време отново да потърси Волинец.
— Да се надяваме, че ще се посъвземе — засмя се той. — И ще отговори на останалите ми въпроси.
— Добре — кимна Настя. — А ние с Рома се прибираме.
— Вие с Рома ли? Какво, сега той се подчинява на вас, а не на мен, така ли? — разсмя се Антон и Настя си каза, че вчера Сташис вероятно откровено би се ядосал от тези нейни думи, а днес добродушно се смее. — А не може ли да е обратното? Ромка сам да се оправя, както си знае, а вие да покомандвате мен, така ще съм по-спокоен.
— А, не, ще прощавате — разсмя се в отговор и Настя. — Нуждая се от примитивна мъжка сила, за да мъкна торби с продукти. И освен това ми трябва човек, който обича и умее да търси информация в интернет. Ти не обичаш, нали, Антоне?
— Което е вярно, вярно е — призна Сташис. — Кой знае защо тази работа не ми е по сърце.
— Е, добре тогава. Затова пък имаш възможност да се прибереш и да си видиш децата, а ние с Ромка ще се оправяме някак.
Тя вече беше запалила двигателя, когато Антон потропа с кокалчетата на пръстите си по предното стъкло откъм страната, където седеше Дзюба. Настя натисна копчето и свали стъклото.
— Рома, един такъв въпрос.
Личеше, че на Антон му е неудобно, и Настя реши, че причината е тя. Сигурно майорът не иска тя да чуе. Наложи се да се престори, че спешно й е потрябвало нещо в багажника. Работата обаче се оказа друга. Антон не се опитваше да говори тихо, така че тя го чуваше много добре.
— Твоята Дуня всеки ден ли е на работа?
— Ами да — отговори недоумяващо Дзюба, — от десет до седем. Но имат пълзящ график, за да им се получават по два почивни дни поред, защото заложната къща работи шест дни в седмицата. Защо, какво има? Трябва да заложиш нещо ли? Или да оцениш?
— Търся варианти кого да помоля да взима Васка от айкидо вечер. В случай че Еля напусне. Сутрин мога да водя Стьопка на градина и Баска да закарвам до училище, но никак не се получава посрещането от айкидо. Как мислиш, мога ли да помоля Дуня? Поне понякога?
Гласът на Сташис беше умоляващ и виновен.
— Никакви, ама никакви проблеми! — уверено отговори Ромка. — Разбира се, Дуня ще помогне, и аз ще помогна, ако трябва, нали с теб не дежурим заедно, така че, ако ти си на денонощно, аз винаги мога да те заместя, не се притеснявай. А помниш ли, че ми разказваше за някаква своя съученичка, живеела във вашия блок? Е, дето веднъж се отби при теб, когато обсъждахме делото с бижутера? А?
— Да, Танка Кошевая, та какво за нея?
— Ами когато дойде, тя каза: „Тоша, може ли да поседя при тебе поне половин час? Не мога да остана повече в тоя кошмар“. И седя с нас, между другото, около два часа, ако не и повече. Ти ми каза, че родителите й пиели много, а и по-големият й брат покрай тях.
— Да, имаше такова нещо.
— Ами ето на! — тържествуващо възкликна Ромка. — Защо не я помолиш да наглежда децата вечер? Струва ми се, че тя ще идва с удоволствие, е, може би не всеки ден, но все пак. Тя е нормален човек, с добро отношение към теб, ще ти помогне с удоволствие, пък и ще поседи на тишина и спокойствие.
На Настя й омръзна да се прави, че не може да намери необикновено важното нещо, уж завряно някъде в багажника. Затвори капака му и отиде при Антон.
— Спомням си също, че си ми говорил за съседите си, съпрузите, които имали огромна библиотека и които много те подкрепили, когато си останал сам. И между другото, ако аз мога да ти бъда полезна с нещо, не забравяй и старата си дружка — усмихна се тя. — Аз сега кисна извън града, но това е временна ситуация, скоро ще се прибера в Москва. Вярно, работата ми, както и твоята, не е планова, но пък често имам свободно време. И колата ми винаги е в ред. И Чистяков ми е подръка. Така че имай ме предвид.
— Благодаря ви — смотолеви Антон и на Настя й се стори, че той е готов да се разплаче. Впрочем сигурно й се стори. Та може ли един храбър майор от руската полиция, полицай от „Петровка“, да плаче?
Вътрешното раздразнение, което не бе напускало Антон от много седмици насам, се разпръсна, останаха горчивината, чувството на вина пред Лиза и децата. И болката. Но кой знае защо тази болка придаваше на мислите му яснота.
„Та всичко е толкова просто — мислеше си той, докато свърна към шосето, — всичко е толкова очевидно. Не бях направил елементарното. Не бях направил изобщо нищо. Като професионалист съм пълна нула. Напразно Ромка се надява да се научи на нещо от мен. Подведох го. Подведох и себе си. И изобщо всички.“
Отиде у Маклигини, без да се обади предварително. Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна си бяха вкъщи, отвори му хубавичка млада жена с голям корем.
„Още малко — и ще излезе в майчинство“ — каза си Антон.
— Татко и мама ми казаха, че вече сте идвали — усмихна се приветливо бъдещата майка. — Още нещо ли искате да попитате?
Антон й отговори със също такава безгрижна усмивка, макар че всичко в душата му тръпнеше от болка.
— Като начало ще попитам как се казвате.
— Катя.
— Аз пък съм Антон, много ми е приятно да се запознаем. — Той внимателно стисна протегнатата мека малка ръка. — Кажете ми, Катя, някога имали ли сте у вас ножове от фирмата „Самура“, японски?
— Да — веднага кимна тя, — постоянно го използваме, много е удобен.
— Може ли да го погледна?
— Ама разбира се. Да идем в кухнята, само не обръщайте внимание на безпорядъка, у нас тук всичко е затрупано…
От миналото посещение на Антон насам нищо не се бе променило в жилището. Във всеки случай не беше станало по-подредено. Дъщерята на Маклигини гледаше гостенина така, сякаш изобщо не го виждаше, цялата потопена в усещането за бъдещото си дете. Тя дори не се учуди защо полицаят, който бе идвал при родителите й по повод на убийството на бившата им съседка по вила, попита за някакъв нож. Вълнуваше я само едно: майчинството.
— Ето го — Катя му подаде същото онова малко бяло ножче, с което Валентина Яковлевна толкова ловко бе рязала салама и което се бе сторило на Антон като някаква играчка, като неистинско.
— А имате ли и други ножове „Самура“?
— Тук някъде трябва да има още един — замислено заоглежда Катя наполовина разопакованите кашони, изпълнили кухнята. — Подариха ни комплект от два ножа, със сигурност си спомням. Всеки в отделна кутийка. Малкия, керамичния, използваме постоянно, някак веднага се намери, когато се преместихме и започнахме да разопаковаме. А вторият, стоманеният, явно се е скрил на дъното на някой кашон, така и не съм го виждала още. А вие защо питате? Да не би тези ножове да са били крадени? — В гласа й прозвуча тревога. — Или нещо… фалшиви? Но ни ги подари една много почтена жена, мамина колежка, доцент е, занимава се с наука. Откъде тя ще има крадени ножове?
Тия хора Маклигини наистина бяха не от този свят. Антон реши да не плаши бременната млада жена и се залови за собствената й версия.
— Обаче нямат печат — забеляза той. — Така че е напълно вероятно на колежката на майка ви да са пробутали някакви реплики, а не маркова стока. Хайде да опитаме заедно да намерим втория нож.
— Да, разбира се — кимна Катя, приседна на една табуретка и придърпа един от кашоните.
Антон се настани на пода и се зае с друг кашон. Всички те, изпразнени до половината или до третината, а и изобщо неразпечатани, бяха десетина. Ако никак не му провървеше, трябваше да ги опразват до последния.
Но му провървя. Още от третия кашон Катя тържествуващо извади дълга правоъгълна черна кутия с надпис „Самура“.
— Ето го! Нали ви казах, скрил се беше на самото дъно.
— Може ли?
Антон буквално издърпа кутията от ръцете й и я отвори. Вътре нямаше нож. Според вдлъбнатината в кутията ножът трябваше да е бил точно такъв, с какъвто беше убита Ина Викторовна Ефимова.
— А къде е ножът? — попита той, като се постара да не издаде вълнението си.
— Няма ли го там? — учуди се Катя. — Трябва да е в кутията, не сме го използвали нито веднъж. Подариха ни тези ножове за новия ни дом, когато още си събирахме багажа от стария апартамент. И когато се преместихме тук, веднага намерихме малкото ножче и започнахме да го използваме, а все не се наканвахме да потърсим големия. Но къде може да се е дянал? Та той е бил на самото дъно, този кашон не бяхме го пипали още — объркано бърбореше Катя и отново и отново преравяше извадените от кашона предмети, сякаш някой от тях с махването на вълшебна пръчица можеше да се превърне от черпак или четка в стоманен готварски нож.
— А възможно ли е някой да е откраднал ножа?
— Господи, че кой може да го е откраднал? — погледна го Катя с бездънните си греещи очи, в които нямаше нищо освен леко недоумение. — На кого е потрябвал един готварски нож?
— Е, знае ли човек. Може би някой, който ви е помагал при събирането на багажа? Нали знаете, често хората, когато се пренасят, викат на помощ приятели, съседи, роднини, защото сами трудно се справят.
— Това е вярно… — усмихна се тя с кротката усмивка на мадона. — Съседите ни помагаха. И приятелят на Юра, тъкмо беше дошъл в Москва по работа, беше отседнал у нас. Но не може той да го е откраднал, нали е приятел на Юра, от деца са заедно. Не, дори не си помисляйте за него. Нали не мислите, че е бил Игор?
Катя изведнъж се разтревожи.
Значи Игор. От дете приятел на Юрий Шокин, тоест земляк. Дали не е братът на загиналото момиче?
— Нищо страшно — побърза да я утеши Антон, — може наистина някой от домашните ви да го е взел и да го е преместил някъде. Като се приберат родителите ви, попитайте ги, нали? Кога ще се приберат?
— Довечера, в Института имат някакво важно мероприятие.
— Някой друг живее ли с вас? — Той старателно се преструваше, че нищо не знае и не се интересува от нищо специално.
— И съпругът ми Юра.
— Той кога ще се прибере? Сега на работа ли е?
— Да — кимна Катя, изглеждаше разстроена, — пътува. Ще се прибере след четири дни.
— Е, прекрасно — усмихна се Антон. — Когато се прибере, питайте и него.
„Но аз все пак ще го попитам по-рано“ — помисли си Сташис, докато слизаше с асансьора.
И общо взето, беше почти ясно какъв отговор ще получи.
Когато влезе вкъщи, Настя Каменская преди всичко провери знаците си. Ама разбира се, както и бе очаквала, компютърните гении не страдаха от липса на най-обикновено хлапашко любопитство. Не стига, че единия знак го нямаше на мястото му, но и листът със схемата беше изместен. Тоест Саня и Педро го бяха обръщали, и то неведнъж.
Вероятно схемата, от която те така и нищо не бяха разбрали, силно бе развълнувала младите умове, защото за пръв път, откак Настя живееше в дома на брат си, нейното пристигане бе забелязано.
— Ти ли си, Настя? — чу отгоре гласа на племенника си.
— Ние сме! — отговори тя.
— Колко сте?
— Два броя. Ромка и аз. Къде е Чистяков?
— Май е в кабинета.
Невероятен прогрес! Съвсем доскоро Саня дори не забелязваше отсъствията на леля си и страшно се учудваше, когато разбереше, че я няма вкъщи. А сега не само я чу как пристигна, но и се оказа в течение къде се намира съпругът на леля му.
„Утре като нищо може да завали червен сняг“ — помисли си с усмивка Настя, докато вадеше продуктите от торбите и ги подреждаше в шкафовете и по полиците на хладилника.
Остави Дзюба сам и отиде в кабинета, където Льоша работеше, когато не ходеше в Института. Завари мъжа си да разговаря по телефона, при това гласът му беше ядосан: репликите му подсказваха, че се кара на някого, задето този някой е нарушил сроковете за представяне на планова работа. С жест, без да прекъсва своето конско, Алексей я помоли да приближи, настани я на коленете си и я млясна по слепоочието.