Анн от „Ингълсайд“

39

Острият източен вятър се зъбеше около „Ингълсайд“ като някоя стара опърничава жена. Беше един от ония мразовити дни в края на август, когато ръси ситен студен дъжд, на душата е неспокойно и нищо не върви както трябва… Навремето на такива дни в Авонлий им казваха „денят на Йона“. В такъв един ден кутрето, което Гилбърт донесе на децата, изгриза лака от крака на масата в трапезарията; Сюзън откри, че молците са си организирали истинско римско пиршество в дрешника; новото коте на Нан унищожи най-грижливо отглежданата папрат в градината, а Джем и Бърти Шекспир вдигаха невъобразим шум на тавана цял следобед с две тенекиени барабанчета. Анн на свой ред счупи абажура на лампата от цветно стъкло, но колкото и да е невероятно, трясъкът, с който той се пръсна на хиляди парчета по пода, й подейства ободряващо! Рила я болеше едното ухо, а по врата на Шърли се появи някакъв мистериозен обрив, който тревожеше Анн, но Гилбърт само му хвърли разсеян поглед и каза с безразличие, че не било нищо особено. Естествено, че за него това не е нищо особено! Нали Шърли му беше просто син! Също така не беше нищо особено, че миналата седмица покани семейство Трент на вечеря и забрави да каже на Анн за това! За нещастие точно тогава двете със Сюзън имаха тежък ден и бяха решили да предложат за вечеря само суха храна и каквото е останало от предишното ядене. А на мисис Трент й се носеше славата като най-сръчната домакиня в Шарлоттаун! И къде, за бога, бяха чорапите на Уолтър с черни пети и сини пръсти?!

— Уолтър, как мислиш, дали е възможно поне веднъж да сложиш нещо там, където му е мястото? Не знам къде са Седемте морета, Нан! И, в името на всичко свято, престани да задаваш въпроси! Хич даже не се чудя дали са отровили Сократ. Трябвало е да го направят!

Уолтър и Нан се облещиха насреща й. Никога досега не бяха чували майка им да говори с такъв тон. Погледът на Уолтър още повече вбеси Анн.

— Дайана, трябва ли винаги да ти напомням да не усукваш краката си около стола пред пианото? Шърли, още ли не си изцапал цялото ново списание с мармалад? Тогава какво чакаш? И може би все някой ще бъде така добър да ми каже къде изчезнаха плафоните на лампите в коридора!

Никой не можеше да й каже. Сюзън ги беше свалила и ги отнесе някъде да ги мие… Накрая Анн избяга по стълбите към втория етаж, за да не гледа сериозните и тъжни очи на децата си. После продължи бясно да крачи напред-назад из стаята. Какво ставаше с нея наистина? Нима и тя се превръщаше в едно от онези заядливи създания, които се нахвърлят срещу всеки? Напоследък всичко я ядосваше. Едва доловимата маниерност на Гилбърт, срещу която досега нямаше нищо против, започна да й къса нервите. Освен това вече се чувстваше уморена от еднообразните домашни ангажименти, които сякаш нямаха край… Додея й постоянно да изпълнява прищевките на семейството си. А имаше дни, когато всяка работа по къщата или домакинството й доставяше такава радост. Сега обаче й беше напълно безразлично какво върши. И през цялото време се чувстваше като в кошмар, когато се опитваш да избягаш от някого със спънати крака.

Най-лошото от всичко бе, че Гилбърт изобщо не забеляза промяната в нея. Той беше постоянно зает и май се интересуваше единствено от работата си и от нищо друго. Единственото, което каза на вечеря този ден, бе: „Подай ми горчицата, моля!“.

„Е, аз поне мога да разговарям с масите и столовете, мислеше си горчиво Анн. — Сякаш двамата се превърнахме в навик един за друг… Нищо повече. Той дори не забеляза, че снощи си бях облякла нова рокля. Вече забравих откога не ми е казвал «моето момиче». Предполагам всеки брак рано или късно стига дотук. Сигурно всяка жена преживява същото. Той просто ме има за нещо напълно сигурно. Сега вече единствено работата го интересува. О, къде ми е носната кърпичка!“

Анн извади носната си кърпичка и се настани в креслото, та поне да страда в по-голям комфорт. Гилбърт не я обичаше вече, а когато я целуваше, го правеше някак разсеяно, с отсъстващ вид… Просто навик. Цялото очарование си беше отишло. Старите шеги, на които се смееха заедно, сега се превърнаха в спомен и станаха начало на трагедия. Как е могла да ги намира за забавни навремето? Монти Търнър, който целувал редовно жена си по веднъж седмично… и си написал бележка, за да му припомня това. (Че имали изобщо съпруга, която да желае такива целувки?) Или пък Къртис Еймис, който видял жена си с нова шапка и не я познал. Или мисис Кланси Деър, която казала: „Не ме е много грижа за моя мъж, но ще ми липсва, ако не е някъде около мен“. (Сигурно и аз ще липсвам на Гилбърт, ако не съм някъде наоколо! Мигар това се случва и с нас?) Нан Елиът пък казал на жена си след десет години брачен живот: „Ако искаш да знаеш, аз вече страшно се уморих да бъда женен“. (А ние сме женени от петнайсет години!) Е, може пък наистина всички мъже да са еднакви. Според мис Корнелия е точно така. След време става много трудно да ги удържиш край себе си. (Ако и аз трябва да „удържам“ мъжа си, предпочитам да не го правя.) Но пък мисис Тиъдър Клоу веднъж гордо бе заявила на сбирка на Дамското дружество: „Женени сме от двайсет години, а моят мъж е влюбен в мен като в деня на сватбата ни!“. Но най-вероятно тя или се самозалъгваше, или просто предпочиташе да представи брака си по този начин пред останалите — при това изглеждаше точно на годините си, че и отгоре. (Чудно дали пък не започвам да остарявам.)

За първи път в нейния живот възрастта й се стори истинско бреме. Тя се приближи към огледалото и започна критично да се изучава. Около очите вече имаше бръчици, макар и все още едва забележими. Слава богу, че личаха само на силна светлина. Линията на челюстта не беше деформирана от увиснала плът. Кожата й винаги е била бледа. Косата й си оставаше гъста и вълниста, без нито едно бяло косъмче в нея. Но имаше ли изобщо някой, който наистина да харесва червена коса? За носа й категорично можеше да се твърди, че си е още хубав. Анн го потупа като добър стар приятел, благодарение на когото мина успешно през много изпитания в живота. Но Гилбърт вече възприема и носа й като нещо веднъж завинаги дадено. Независимо дали е извит като на кукумявка или пък чип, това изобщо не го забелязваше.

„Е, май е време да нагледам Рила и Шърли — нерадостно си помисли тя. — Те поне все още се нуждаят от мен, бедните ми дечица. Какво ме прихвана, та се държах така рязко с тях? Сега сигурно се чудят защо съм така сприхава напоследък.“

Навън продължаваше да вали, а вятърът виеше безспирно. Концертът за два тенекиени барабана на тавана най-после беше замлъкнал, но непрекъснатото скрибуцане на щуреца отшелник в дневната я довеждаше до лудост.

С обедната поща пристигнаха две писма. Едното беше от Марила… Но Анн тъжно въздъхна, когато го отвори. Ръката на Марила ставаше все по-неуверена с възрастта и почеркът й се превръщаше в неразбираеми драскулки. Другото писмо носеше подписа на мисис Барет Фоулър от Шарлоттаун, която Анн познаваше съвсем бегло. Та тази мисис Барет Фоулър канеше на вечеря д-р и мисис Блайт следващия вторник в седем часа, „за да се срещнат със старата си приятелка мисис Ендрю Доусън от Уинипег, по баща Кристин Стюарт“.

Анн изпусна листа. Спомени от миналото нахлуха в главата й… Някои от тях никак не бяха приятни. Кристин Стюарт от Редмънд — момичето, за което се говореше, че навремето било сгодено за Гилбърт; същата Кристин, от която тя толкова го ревнуваше — да, сега можеше да си го признае, двайсет години по-късно… Наистина е била ревнива някога. Тогава мразеше Кристин Стюарт. Не се беше сещала за нея от години, но съвсем ясно я помнеше. Високо и бяло като слонова кост момиче с огромни тъмносини очи и синкавочерна гъста коса. И определено изискана и елегантна. Но пък с дълъг нос… Да, определено дълъг нос. Красавица… О, никой не можеше да отрече, че Кристин беше голяма красавица. Анн си спомни как преди доста години до нея стигна слухът, че Кристин се „омъжила добре“ и заминала на запад.

Гилбърт се прибра, колкото да сложи един-два залъка в устата си — из Горен Глен върлуваше епидемия от дребна шарка — и Анн мълчаливо му подаде писмото на мисис Фоулър.

— Кристин Стюарт! Естествено, че ще отидем. Ще ми се да я видя и да си припомним доброто старо време — оживено рече той и това бе първата проява на емоция у него от седмици насам. — Горкото момиче, и тя преживя доста трудности. Нали знаеш, че още преди години изгуби съпруга си.

Анн, естествено, не знаеше това. Но откъде Гилбърт го беше научил? И защо никога не беше споменавал пред нея за това? А нима е забравил, че следващият вторник е годишнина от тяхната сватба?! Досега в този ден те никога не приемаха покани, а предпочитаха да го прекарат само двамата. Добре тогава, ако е забравил, тя ще му го припомни. Той може да се срещне с неговата Кристин, щом така предпочита. Какво й беше казало с мрачен вид едно момиче в Редмънд навремето? „Между Гилбърт и Кристин имаше много по-силна връзка, отколкото можеш да предполагаш, Анн.“ Тогава тя за малко не се разсмя на думите й… Тази Клеър Халет се славеше като изключително злобно създание. Но сега май излиза, че е имала право. Анн внезапно си припомни как малко след тяхната сватба откри снимка на Кристин в стария портфейл на Гилбърт и сега от този спомен я полазиха тръпки. Тогава Гилбърт запази самообладание и каза, че тъкмо се чудел къде ли може да е тази стара фотография. Но… Не беше ли това едно от онези незначителни обстоятелства, които обаче имат огромно значение за важните събития в живота? Възможно ли е… Дали Гилбърт някога е обичал Кристин? Не беше ли тя, Анн, само някакъв втори шанс? Нещо като утешителна награда?

„Не, аз определено не съм… ревнива“, мислеше си Анн, опитвайки се да обърне всичко откъм смешната страна. Всичко изглеждаше толкова нелепо. Какво по-естествено от това Гилбърт да пожелае да види старата си приятелка от Редмънд? Какво по-естествено от това един потънал в работата си мъж, женен от петнайсет години, да забрави за датата, сезона, месеца и годината? И Анн написа отговор на мисис Фоулър, с който приемаше поканата… А после прекара трите дни до следващия вторник с отчаяната надежда, че точно в този следобед, някъде около пет и половина, някоя жена от Горен Глен ще започне да ражда.