Анн от „Ингълсайд“

6

— Защо, за бога, всички лампи в къщата светят? — възкликна Анн, когато двамата с Гилбърт спряха пред портата на двора в единайсет часа вечерта. — Сигурно някой е дошъл на гости.

Но се оказа, че няма никакви гости. Жива душа не се виждаше наоколо. В кухнята светеше… Лампите в дневната горяха, в хола също, в стаята на Сюзън и в спалните им на горния етаж сияеше като бял ден… И въпреки това нямаше следа от обитателите на къщата или пък от външни посетители.

— Какво мислиш за това… — започна Анн, но беше прекъсната от звънеца на телефона.

Гилбърт вдигна слушалката, слуша известно време, после изхвръкна навън, без дори да погледне към Анн. Очевидно се беше случило нещо потресаващо и нямаше време за губене в излишни обяснения. Но Анн беше привикнала с това като съпруга на човек, който постоянно се бори за нечий живот. И тя с философско примирение свали шапката и палтото си. После усети, че в нея се надига гняв срещу Сюзън, която не биваше да излиза без да е загасила лампите и на всичкото отгоре да оставя вратите да зеят подире й.

— Скъпа… госпожо… доктор — изрече някакъв глас, който съвсем не приличаше на този на Сюзън, но се оказа, че е именно тя.

Анн се втренчи учудено в нея — беше без шапка, с разрошена коса, а по басмената й рокля имаше петна. Ами лицето й!

— Сюзън, какво се е случило?

— Джем изчезна!

— Изчезна ли? — глупаво се ококори Анн. — Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?

— Той беше… — изохка Сюзън, кършейки ръце, — той седеше на задното стълбище, когато тръгнах да излизам. Върнах се още преди да се е мръкнало, но него вече го нямаше… Отначало не се изплаших, но после не успях никъде да го открия. Претърсих всяко кътче от къщата… Той спомена нещо за бягство…

— Глупости! Никога не би направил такова нещо, Сюзън. Напразно се тревожиш. Сигурно е наблизо… Може да е заспал… Трябва да е тук някъде.

— Претърсих навсякъде, наистина навсякъде. Прерових дори високата трева в края на двора. Вижте роклята ми само! Помня как все повтаряше колко забавно ще е да преспи в сеновала, затова се качих и там, но пропаднах през оная дупка в ъгъла над яслите и се насадих в един полог. Късмет извадих, че не си счупих някой крак. Ако изобщо може да се говори за късмет, когато малкият ми Джем се изгуби!

Но Анн все още не усещаше тревога или вълнение.

— Дали все пак не е отишъл на пристанището с останалите момчета, как мислиш, Сюзън? Никога досега не си е позволявал да не се подчини, но знае ли човек…

— Не е и там, скъпа госпожо доктор… Хукнах към Дрю веднага щом претърсих къщата и двора, а Бърти Шекспир тъкмо се прибираше у дома. Той каза, че Джем не е бил с тях. Чак ми заигра под лъжичката… Веднага се обадих у Пакстънови и там казаха, че сте тръгнали, но не знаят накъде.

— Стигнахме до Лоубридж, за да се обадим у семейство Паркър.

— Звънях навсякъде, където предполагах, че може да отидете. После се върнах отново в селото… Мъжете се захванаха да го търсят…

— О, Сюзън, мигар това беше необходимо?

— Претърсих навсякъде, скъпа госпожо доктор… Навсякъде, където би могло да отиде или да се скрие едно дете. Боже, какво преживях тази нощ!… А той каза, че ще се хвърли в езерцето!

По тялото на Анн против волята й премина някакъв спазъм. Джем, разбира се, не би се хвърлил в езерцето… Та това е глупаво! Макар че там имаше една плоскодънна лодка, с която Картър Флаг ходеше на риба. Джем, за да разведри мрачното си настроение от вечерта, сигурно се е опитал да прекоси езерцето, както често казваше, че иска да направи; може дори да е паднал във водата, опитвайки се да отвърже лодката. Внезапно я обзе смразяващ ужас.

— Дори представа нямам къде отиде Гилбърт — уплашено рече тя.

— За какво е тая суетня наоколо — попита леля Мери Мария, появявайки се внезапно на горната площадка на стълбите. Около главата й имаше ореол от къдрици, а тялото й беше увито в избродиран с дракони халат. — Не може ли човек поне една нощ да се наспи като хората?

— Джем е изчезнал — отвърна Сюзън, която бе твърде ужасена, за да обръща внимание на тона на мис Блайт или пък да се засяга от него.

Анн вече беше тръгнала сама да претърсва къщата. Джем трябваше да е някъде тук! Но момчето не беше в стаята си — леглото стоеше непокътнато… Нямаше го и в нейната спалня… Нямаше го… Нямаше го никъде в къщата. След като претърси всяко кътче от тавана до мазето, Анн се върна отново в дневната в състояние, близо до истерията.

— Не искам да те тревожа, Анн — започна леля Мери Мария, снижавайки глас, — но надзърна ли в резервоара с дъждовна вода? Миналата година малкият Джак Макгрегър се удави в техния резервоар с дъждовна вода.

— И там… претърсих — отвърна Сюзън и отново закърши ръце. — Взех една пръчка и… бръкнах с нея чак до дъното.

Сърцето на Анн, което спря да бие при въпроса на леля Мери Мария, сега отново възстанови ритъма си. А Сюзън се овладя и най-накрая престана да кърши ръце. Твърде късно се сети, че тъкмо сега скъпата госпожа доктор не трябва да бъде тревожена.

— Нека сега се успокоим и възвърнем самообладанието си — продължи тя с треперещ гласец. — Та както казахте вие, скъпа госпожо доктор, той трябва да е все някъде наоколо. Не е възможно да се изпари във въздуха, нали така!

— Ами провери ли в сандъка с въглища? Ами в часовника? — продължи да разпитва леля Мери Мария.

Сюзън беше проверила и сандъка с въглища, но не й бе хрумнало да погледне в часовника. А той беше достатъчно голям, за да побере едно малко момченце. Анн се втурна натам, но Джем го нямаше и в часовника.

— Когато тръгнах да си лягам, имах предчувствие, че нещо наистина ще се случи тази нощ — подхвана отново леля Мери Мария, притискайки ръце към слепоочията си. — Щом се зачетох в една от главите на Библията, както правя всяка вечер, думите „Не знаем какво ни носи следващото утро“ сякаш се надигнаха от листа. Това беше знак! Най-добре е да се подготвиш за най-лошото, Ани. Той може да се е заблудил в тресавището. Жалко, че нямаме подръка хрътки.

С огромно усилие над себе си Анн си наложи да се усмихне.

— Боя се, че на целия остров няма нито една хрътка, лельо. Ако беше още жив старият Рекс — сетерът на Гилбърт, когото отровиха, той щеше да открие Джем. Сигурна съм, че напразно се тревожим.

— Томи Спенсър от Кармъди изчезна загадъчно преди цели четиридесет години и така и не го откриха… И няма нищо смешно в това, Ани. Чудя ти се как може да си толкова спокойна в подобен момент.

В този миг телефонът иззвъня. Анн и Сюзън се спогледаха.

— Не мога… Не мога дори да приближа телефона, Сюзън… — прошушна Анн.

— Аз също — отвърна категорично Сюзън.

И до края на дните си щеше да се ненавижда, че прояви подобна слабост тъкмо пред Мери Мария Блайт, но тогава нищо не можеше да я накара да вдигне слушалката. Двата часа безплодно търсене и всички ужасяващи мисли, които минаха през главата й, я бяха съсипали.

Леля Мери Мария се понесе решително към телефона, вдигна слушалката, а сянката на къдриците й върху стената я правеха да изглежда сякаш е с рога.

— Картър Флаг каза, че навсякъде са претърсили, но от момчето няма и следа — докладва хладнокръвно леля Мери Мария. — Но пък видели лодката насред езерото и в нея нямало никого, поне доколкото това може да се каже със сигурност от брега. Сега се опитват да я изтеглят в плиткото.

Сюзън успя да подхване Анн точно навреме.

— Не, нямам намерение да припадам, Сюзън — процеди Анн със стиснати устни. — Помогни ми само да се добера до стола… Благодаря. Трябва на всяка цена да открием Гилбърт.

— Ако Джеймс наистина се е удавил, Ани, трябва постоянно да си напомняш колко горчивини са му спестени в този греховен свят — продължи да нарежда леля Мери Мария, решена на всяка цена да утеши Анн.

— Ще взема фенера и ще претърся всичко отново — рече Анн, щом успя да се надигне от стола. — Знам, че си огледала навсякъде, Сюзън, но нека и аз го направя. Просто не мога да стоя със скръстени ръце и да чакам.

— Тогава си облечете жилетката, скъпа госпожо доктор. Паднала е роса, пък и въздухът е влажен. Ще ви донеса червената — преметната е на един стол в стаята на момчетата. Почакайте ме тук, докато се върна.

И Сюзън хукна нагоре по стълбите. Миг по-късно отгоре се разнесе нещо, което можеше да бъде определено единствено като писък, и той отекна във всяко кътче на „Ингълсайд“. Анн и леля Мери Мария се втурнаха презглава натам и я завариха в хола едновременно да се смее и плаче. В този момент Сюзън бе най-близо до истерията в целия свой минал и бъдещ живот.

— Скъпа госпожо доктор… Той бил тук! Малкият ми Джем е тук и спи на креслото край прозореца зад вратата. Затова не съм го видяла… А като не го намерих в леглото му…

Тялото на Анн поддаде под бремето на това непосилно облекчение и радост и тя се отпусна на колене до перваза на прозореца. Скоро двете със Сюзън щяха да се смеят над своята глупост, но сега от очите им се стичаха единствено сълзи на дълбока благодарност.

Малкият Джем седеше дълбоко заспал в креслото пред прозореца, покрит с плетен вълнен шал и с любимото си плюшено мече в загорелите ръчички. Забравилият обидата Фъстък се беше проснал напряко върху краката му. Червените къдри на момчето лежаха разпилени по облегалката. То май сънуваше нещо много приятно и Анн не се реши да го събуди. Но по едно време детето внезапно отвори очи като светъл кехлибар и се вторачи в нея.

— Джем, скъпи мой, защо не си в леглото? Ние… Ние малко се поуплашихме. Дълго време не успяхме да те открием, а на никого не му мина през ум да те търси тук.

— Останах тук, за да видя кога ще се приберете с татко.

Майка му го вдигна на ръце и го отнесе в неговото легло. Толкова беше хубаво да го целунат за лека нощ, да почувства как тя подпъхва завивките под него с онези внимателни движения, които го караха да се чувства обичан. И кого го е грижа за някаква си татуирана змия! Майка му бе толкова нежна, най-прекрасната майка на света. Всички в селото наричаха майката на Бърти Шекспир „Скръндзата“, защото бе такава скъперница, пък имаше и нещо друго… Беше виждал как тя шамаросва Бърти за всяко дребно провинение.

— Мамо — сънливо рече той, — и другата пролет ще ти донеса минзухари… Ще го правя всяка година. Бъди сигурна в това.

— Разбира се, че съм сигурна, скъпи — отвърна майка му.

— И така, щом като всичко си дойде на мястото, предполагам вече може да си поемем дъх и да се върнем отново по леглата — обяви леля Мери Мария. Но гласът й звучеше някак заядливо.

— Колко съм глупава, дето забравих да проверя в креслото зад вратата — избъбри Анн. — Сега докторът ще ни го натяква цял живот, можеш да се сигурна в това, Сюзън. Моля те, обади се на господин Флаг и му кажи, че сме открили Джем.

— Здравата ще ми се присмее — рече щастливо ухилена Сюзън. — Не че ме е много грижа… Щом малкият ми Джем е жив и здрав, може да се смее колкото си иска.

— Аз пък ще направя чай — жаловито изпъшка леля Мери Мария, увивайки драконите около сухото си тяло.

— Ей сегичка ще го запаря — побърза да я изпревари Сюзън, която тъкмо слагаше телефонната слушалка на мястото й. — Всички имаме нужда от един топъл чай. Когато Картър Флаг разбра, че малкият ми Джем е в безопасност, скъпа госпожо доктор, рече: „Благодаря на Господа“. Повече няма да ме чуете и думичка да кажа против този човек, каквито и цени да слага на стоките си. Няма ли да е добре за утре вечер да сготвя пиле, а, скъпа госпожо доктор? Нека си направим нещо като малко тържество, така да се каже. А на малкия ми Джем ще приготвя неговите любими кифлички с масло за закуска.

Телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Гилбърт, за да каже, че кара зле обгорено бебе от пристанището към градската болница, и да не го чакат тази нощ.

Анн се надвеси през прозореца за един последен прощален и изпълнен с благодарност поглед към света, преди да си легне. Откъм морето духаше студен вятър. През клоните на дърветата в Долчинката се процеждаше оскъдна лунна светлина. Анн дори успя да се засмее, но устните й още трепереха от преживения ужас. Припомни си с усмивка паниката отпреди час, абсурдните предложения и жестоките думи, които й наговори леля Мери Мария. Детето й бе живо и здраво. А някъде навън в нощта Гилбърт се бореше за живота на друго дете… „Мили Боже, помогни му, помогни и на тази нещастна майка…“

Дружелюбната нощ обгърна в обятията си „Ингълсайд“ и всички, даже Сюзън, на която й идеше да се завре в миша дупка от срам, заспаха под закрилата на домашната стряха.